Мъртвецът лежеше по лице в дневната, до масичката за кафе. Когато още сърцето му биеше и дробовете му поемаха дъх, той се бе казвал Камерън Лайт. Голямо засъхнало петно кръв се разстилаше от трупа му по килима. Бе намушкан веднъж в основата на гръбнака. Бе напълно облечен, ръцете му — празни, всичко в стаята стоеше непокътнато.

Валкирия я изследваше метър по метър, както я бяха учили. Наблюдаваше отблизо пода и другите повърхности, без обаче да гледа към тялото. Не изпитваше нужда да гледа жертвата, освен ако не бе абсолютно наложително. Тъмните й очи се преместиха към прозореца. Паркът от другата страна на улицата бе празен, пързалките лъщяха от дъжда, а люлките скърцаха, подръпвани от студения ранноутринен бриз.

Зад нея прозвучаха стъпки. Скълдъгъри тъкмо вадеше от джоба си пакетче прах. Носеше раиран костюм, който успешно скриваше скелетната му форма, и бе свалил ръба на шапката си ниско над празните си очни кухини. Той бръкна с облечен в ръкавица пръст и заразбърква сместа.

— Идеи? — попита той.

— Изненадали са го. Липсват следи от самозащита, значи не е имал време да се съпротивлява. Точно като другите.

— Добре. Значи убиецът е бил напълно безшумен…

— Или жертвите са му имали доверие. — Нещо странно имаше в тази стая, нещо не се връзваше с всичко останало. Валкирия продължи да оглежда. — Сигурен ли си, че е живял тук? Няма книги за магията, талисмани, магически защити — нищо.

Скълдъгъри сви рамене.

— Някои магове обичат да живеят и от двете страни. Общността ни е потайна, но има изключения — някои работят и общуват с така наречения „смъртен“ свят. Г-н Лайт явно е имал приятели, които не са знаели, че е магьосник.

На един рафт стояха снимки в рамки — Лайт и други хора. Приятели. Любими хора. От снимките личеше, че е живял пълноценен живот, богат на дружби. Сега този живот бе приключил, разбира се. Нямаше го вече Камерън Лайт, само труп на килима.

Сцените на престъпления, помисли си Валкирия, са депресиращи места.

Скълдъгъри пръсна праха във въздуха. Наричаше се „седемцветен прах“, заради начина, по който искреше в различни цветове, ако срещнеше остатъчна магия. Този път обаче прахът си остана мътно кафеникав през целия път от пръстите на детектива до пода.

— Ни една следа — промърмори той.

Макар кушетката да стоеше между нея и тялото, Валкирия още виждаше един крак. Камерън Лайт носеше черни обувки и сиви чорапи с износен ластик. Глезенът му бе много бял. Валкирия се премести, така че да не вижда и крака.

Плешив широкоплещест мъж с пронизващи сини очи се присъедини към тях.

— Детектив Крукс е наблизо. Ако ви забележат тук… — Не довърши. Нямаше нужда.

— Тръгваме си — рече Скълдъгъри. Наметна палтото си и уви шала около долната част на черепа си. — Мерси, че ни предупреди.

— Детектив Крукс не е способен да извършва разследвания от подобно естество — отвърна Блис. — Затова Убежището има нужда от теб и г-ца Каин.

— Мисля, че Турид Гилд би имал леки несъгласия с теб по този въпрос — отвърна детективът с весела нотка.

— И така да е, поисках от Върховния маг да се срещне с вас този следобед и той се съгласи.

Валкирия повдигна вежда. Блис бе един от най-могъщите хора в света, както и един от най-страшните. Още я побиваха тръпки от него.

— Гилд е казал, че ще говори с нас? — попита Скълдъгъри. — Нетипично за него, да си промени решението по подобен въпрос.

— Отчаяни времена — каза само Блис.

Скълдъгъри кимна и Валкирия го последва навън. Въпреки сивеещите небеса, той нахлузи чифт огромни слънчеви очила, за да скрие очните си кухини от минувачите. Ако имаше такива. Времето като че ли държеше повечето разумни люде под ключ.

— Четири жертви — отбеляза Скълдъгъри. — Всичките — Телепортатори. Защо?

Валкирия закопча палтото си с усилие. Черните й дрехи и бяха спасили живота повече пъти, отколкото можеше да преброи, но всяко движение й напомняше колко бе пораснала, откакто Гастли Биспоук й ги бе ушил. Вече не бе на дванайсет. Бе й се наложило да изхвърли отеснелите й ботуши и да си купи обикновени. Имаше нужда Гастли да се превърне от статуя обратно в човек и да й ушие нов костюм. Момичето си позволи за миг да се почувства виновна за егоистичните си мисли и след това се върна към задачата.

— Може би Камерън Лайт и другите Телепортатори са направили нещо на убиеца и той — или тя — си отмъщава.

— Това е първата теория. Друго?

— Може убиецът да е искал нещо от тях.

— Какво например?

— Не знам. Телепортаторски неща.

— И защо да ги убива?

— Може да е някакъв предмет, чийто собственик трябва да убиеш, за да можеш да използваш. Като Скиптъра на Древните.

— Втора теория.

— Или убиецът е искал нещо, което един от тях е притежавал, и ги е убивал един по един, търсейки го.

— И това е вариант, ще го наречем Теория номер две, вариация Б.

— Радвам се, че не правиш всичко твърде заплетено или нещо такова — измърмори язвително Валкирия.

Пред тях спря черен микробус. Шофьорът слезе, огледа се, за да се увери, че никой не гледа, и отвори страничната врата. Излязоха двама Секачи и застанаха неподвижни, целите в сиво, с лица, скрити зад визьорите на шлемовете си. Всеки държеше огромна коса. След тях се измъкна и последният пътник. Облечен в панталони и жакет в същия цвят, с високо чело и козя брадичка, отчаяно опитваща се да създаде илюзията за брадичка, Рем Крукс огледа с пренебрежение Скълдъгъри и Валкирия.

— О, — накрая рече той, — това сте вие.

Имаше странен глас, като разглезен котарак, който мяука за вечерята си.

Скълдъгъри кимна към Секачите.

— Виждам, че си решил да си потаен днес.

Крукс веднага се наежи.

— Аз съм главният детектив на Убежището, г-н Плезънт. Имам врагове и затова имам телохранители.

— Наистина ли ти трябват насред улицата? — попита Валкирия. — Малко се набиват на очи…

— Брех, важно мнение като за тринайсетгодишно — подхилна се Крукс.

Валкирия устоя на порива да го халоса.

— Всъщност е доста обикновено мнение. И съм на четиринайсет. И брадата ти е кретенска.

— Не е ли забавно? — намеси се Скълдъгъри. — Тримата се разбираме толкова добре.

Крукс хвърли изпепеляващ поглед на Валкирия и се обърна към Скълдъгъри.

— Какво правите тук?

— Ами, минавахме наблизо и чухме, че има още едно убийство, та решихме да видим можем ли да хвърлим едно око на местопрестъплението? Тъкмо пристигнахме, всъщност. Има ли възможност да…?

— Съжалявам, г-н Плезънт — важно рече Крукс. — Поради международното естество на тези престъпления и вниманието, което получават, Върховния маг очаква от мен пълен професионализъм и ми е дал ясни указания, що се отнася до вас с г-ца Каин. Той не иска да се доближавате до делата на Убежището.

— Но това не са дела на Убежището — отбеляза Валкирия. — Просто убийство. Камерън Лайт дори не е работел за Убежището.

— Това е официално разследване на Убежището, което го прави официално дело на Убежището.

— И как върви? — попита приятелски Скълдъгъри. — Сигурно си под напрежение? Очакват бързо резултати?

— Всичко е под контрол.

— О, сигурен съм. И съм сигурен, че международната магическа общност предлага помощ и събира средства — проблемът не е само ирландски все пак. Но, ако ти е нужна каквато и да е неофициална помощ, ще се радваме да…

— Вие може и да нарушавате правилата — прекъсна го Крукс, — но аз — не. Нямате думата тук. Загубихте я, когато обвинихте Върховния маг в предателство, или сте забравили?

— Повече или по-малко…

— Искаш ли съвета ми, Плезънт?

— По-скоро не.

— Намери си удобна дупка в земята и легни там. Свършен си като детектив. Свършен си.

С нещо, което вероятно мислеше за победоносна усмивка, Крукс влезе в сградата след двамата Секачи.

— Не го харесвам — реши Валкирия.

Бентлито паркира откъм задната стена на затворения Музей на восъчните фигури и Валкирия последва Скълдъгъри вътре. Дебел слой прах покриваше няколкото останали в мрака фигури. Скълдъгъри затърси бутона за скритата врата, а Валкирия лениво заоглежда подобието на Фил Линот, вокалистът на Тин Лизи. Той стоеше на няколко метра от нея, хванал китара — доста добро копие. Бе чувала, че баща й е бил голям фен на групата през 70-те, и дори сега, когато по радиото пуснеха „Уиски в буркана“.2

— Бутонът го няма — обяви накрая Скълдъгъри. — Още като сме си тръгнали, са сменили ключалките. Не знам дали да съм поласкан или обиден.

— Имам чувството, че ще решиш първото.

— Ами, по-хубавото от двете чувства е — сви рамене детективът.

— И как ще влезем?

Някой потупа Валкирия по рамото, тя изписка и отскочи встрани.

— Извинявам се — рече восъчната фигура на Фил Линот. — Не исках да ви стресна.

Тя се опули насреща му.

— Аз съм ключалката — продължи той. — Отварям вратата от тази страна на стената. Имате ли уговорка?

— Тук сме да се срещнем с Върховния Маг — каза Скълдъгъри. — Аз съм Скълдъгъри Плезънт, а това е партньорът ми, Валкирия Каин.

Восъчната глава на Фил Линот кимна.

— Очакват ви, но трябва да изчакате представител на Убежището да ви вземе и да ви придружи. Изпратих сигнал на Администратора. Тя ще е тук скоро.

— Благодаря.

— Няма защо.

Валкирия позяпа Линот още няколко секунди.

— Можеш ли да пееш? — попита го накрая.

— Отварям вратата — отвърна той. — Това е целта ми.

— Ама можеш ли да пееш?

Фигурата обмисли въпроса.

— Не знам. Не съм опитвал.

Стената зад тях се размести с боботене и от скритата врата се подаде жена с консервативна пола и бяла блуза. Усмихна им се учтиво.

— Г-н Плезънт — рече Администратора, — г-це Каин. Добре дошли. Върховния маг ви очаква. Моля, последвайте ме.

Те поеха след нея, а пътя им осветяваха факли, закрепени в скоби. Фил Линот отново се смълча. Стигнаха до долу и преминаха във фоайето. Странно бе усещането да се намираш на място, което някога Валкирия бе усещала така познато, а сега — така чуждо. Ирационалната част от съзнанието й бе убедена, че зад шлемовете си Секачите ги гледаха свъсено, макар момичето да знаеше, че те са твърде дисциплинирани, за да се поддадат на подобни дребнави пориви.

Едва наскоро й бе хрумнало, че Убежището всъщност представлява огромен триъгълник, легнал в основите на музея. Фоайето отбелязваше точния център на основата на този триъгълник. От нея наляво и надясно се простираха два коридора, а право напред продължаваше трети, който спираше на върха на триъгълника. Първите два коридора се пречупваха под 45-градусов ъгъл и също продължаваха до върха. По-малки коридори пресичаха основните три в случайна последователност.

Стаите, разположени по тези коридори, се използваха най-вече за ежедневните дела на Убежището и Съвета на Старейшините. Но по малките коридори имаше далеч по-интересни помещения — Затвор, килиите за временни арести, Хранилището, Оръжейната и още десетки, които Валкирия никога не бе виждала.

Администратора си говореше дружелюбно със Скълдъгъри по пътя. Бе симпатична дама, заместник на предишния Администратор, загинал в клането по време на атаката на Нефариан Серпин преди две години. Валкирия възпря спомените. Веднъж й бе достатъчно.

Жената ги въведе в голяма необзаведена стая.

— Върховния маг ще дойде след малко.

— Благодаря — учтиво кимна Скълдъгъри и Администратора ги остави.

— Как мислиш, дълго ли ще чакаме? — попита тихо Валкирия.

— Последният път, когато бяхме тук, обвинихме Върховния маг, че е предател. Да, мисля, че доста ще почакаме.

Докато стигнат до Хагард бе почти десет и уличните лампи обливаха в мъглива оранжевеникава светлина улиците на градчето. Никой не вървеше в дъжда, тъй че Валкирия не трябваше да се навежда под прозореца. Това бе проблемът на Бентлито — не оставаше незабелязано.

Поне не беше жълто.

Приближиха кея. Шест месеца по-рано Валкирия скочи от него, следвана от глутница Заразени — хора, почти превърнали се във вампири. Там те измряха, понеже солената вода, попаднеше ли в тялото им, бе смъртоносна за тях. Крясъците на страдание и ярост, докато деряха безполезно подутите си гърла, още отекваха в ума й.

Студено беше, затова тя не са бави много, когато излезе от Бентлито. Изтича до стената на къщата си и усети процепите между пространствата във въздуха, след което натисна рязко надолу. Имаше и по-добър начин — да накараш въздуха да те носи, вместо да те изстрелва, но Валкирия още не бе напреднала толкова.

Сграбчи перваза и се повдигна, отвори прозореца и се приземи на килима в стаята.

Отражението й вдигна поглед от бюрото, където пишеше домашните на Валкирия.

— Здрасти. — Каза то.

— Нещо за докладване? — Валкирия съблече палтото и започна да се преоблича в домашните си дрехи.

— Вечеряхме късно — каза отражението. — В училище отмениха контролното по френски, защото половината клас се беше скрил при шкафчетата. Получихме си резултатите от теста по математика — имаш петица. Алън и Кати скъсаха.

— Трагедия.

От коридора се чуха стъпки и отражението й се хвърли на земята и пропълзя под леглото.

— Стеф? — повика я майка й, почука и влезе в същото време. Крепеше кош с пране под мишница. — Странна работа. Мога да се закълна, че чух гласове.

— Ами, малко си говорех сама — усмихна се Валкирия с, надяваше се, достатъчно смущение.

Майка й остави куп прани дрехи на леглото.

— Първи знак на лудостта, знаеш.

— Е, правя го, само защото никой друг не ме слуша.

Майка й излезе. Валкирия обу чифт опърпани маратонки и, оставяйки отражението под леглото засега, затопурка надолу към кухнята. Сипа си овесени ядки в една купа и отвори хладилника. Въздъхна, когато видя, че кутията с мляко е празна. Изхвърли я в кошчето, а коремът й къркореше.

— Мамо, свършило ни е млякото.

— Проклети мързеливи крави — промърмори на влизане майка й. — Написа ли си домашното?

Валкирия си припомни учебниците на бюрото си и раменете й увиснаха.

— Не — кисело призна тя. — Но съм твърде гладна, за да решавам задачи. Имаме ли нещо за ядене?

Майка й я погледна странно.

— Ядохме огромна вечеря.

Отражението бе яло огромна вечеря. Валкирия бе яла само няколко карамелени бонбона.

— Още съм гладна — тихо каза момичето.

— Мисля, че просто се опитваш да отложиш домашното.

— Имаме ли някакви остатъци?

— А, сега знам, че се шегуваш. Остатъци, с баща ти в къщата? Досега не съм видяла да остава нищо. Ако ти трябва помощ с математиката, само ми кажи.

Майка й пак излезе, а Валкирия върна изпълнен с копнеж поглед към купата с овесени ядки.

Баща й влезе, провери дали няма вероятност да бъдат чути и се доближи.

— Стеф, трябва ми помощта ти.

— Нямаме мляко.

— Проклети мързеливи крави. Както и да е, в събота имаме годишнина от сватбата и да, трябваше да го свърша преди седмици, но имам два дни да взема на майка ти нещо добре обмислено и красиво. Какво да взема?

— Честно ли? Мисля, че много добре би й дошло малко мляко.

— Млекарят винаги това й носи — горчиво отбеляза баща й. — Как да се съревновавам с това? Кара млекарски камион, за бога. Цял млекарски камион. Така че, не, ще трябва да й купя нещо друго. Какво?

— Какво ще кажеш, например, за бижута? Огърлица примерно, или нещо такова? Обеци?

— Огърлицата е хубава идея — промърмори под нос той. — А и тя си има и уши. Но бижута й купих миналата година. И по-миналата.

— А какво й взе по-поминалата?

Той се поколеба.

— Ами, ъ… някаква дреха май… забравил съм. Но дрехите никога не са на добре, защото винаги взимам грешния размер и тя или се обижда, или се потиска. Може да й взема шапка, може би. Има глава с нормални размери, не би ли казала? Може би някой хубав шал. Или ръкавици.

— Нищо не казва „честита годишнина“ по-добре от чифт ръкавици — кимна Валкирия.

Баща й я погледна.

— Това беше грубичка шега. Нещо не си на кеф.

— Гладна съм.

— Току-що яде. Как мина училището, между другото? Нещо интересно?

— Алан и Кати скъсаха.

— Трябва ли някой от тях да ми говори нещо?

— Ами не.

— Е, добре тогава. — Той присви очи. — Ами ти? Някакви… романтични преживявания, за които трябва да знам?

— Не. Нито едно.

— Е, добре. Чудесно. Ще имаш достатъчно време, когато излезеш от университета и станеш монахиня.

— Радвам се, че имаш такива амбиции за мен — усмихна се момичето.

— Е, нали съм баща. Та, подарък за годишнината?

— Какво ще кажеш за някоя ваканция за уикенд? В Париж или нещо такова? Можеш да запазиш билетите утре и да тръгнете в събота.

— А, това вече е добра идея. Много добра идея. Но ще трябва да останеш с Берилия. Имаш ли проблеми с това?

Лъжата излезе лесно от устните й:

— Никакви.

— Ти си най-добрата дъщеря на света — каза баща й и я целуна по челото.

— Тате?

— Да, миличка?

— Нали знаеш колко много те обичам?

— Знам.

— Ще излезеш ли за мляко?

— Не.

— Но аз те обичам!

— И аз също. Но не достатъчно, за да ти взема мляко. Хапни препечени филийки.

Валкирия въздъхна раздразнено, когато остана сама. Отиде да сложи няколко филии в тостера, но нямаха хляб, затова натъпка в уреда няколко питки за хамбургери. Когато изскочиха, извади от микровълновата претоплен боб и отнесе храната в стаята си.

— Окей — каза тя и остави чинията на бюрото, — можеш да се връщаш в огледалото.

Отражението се измъкна изпод леглото и се изправи.

— Имам още няколко задачи за вършене — каза то.

— Аз ще се оправя с тях. Трудни ли са? Няма значение. Ще се оправя. Нещо друго случи ли се днес?

— Гари Прайс ме целуна.

— … Какво?

— Гари Прайс ме целуна.

— Какво искаш да кажеш? В смисъл, целуна те с целувка?

— Да.

Щеше й се да вика, но Валкирия овладя гласа си.

— Защо го е направил?

— Харесва те.

— Но аз не го харесвам!

— Напротив.

— Не трябваше да го целуваш! Не трябва да вършиш никакви такива неща! Съществуваш, само за да ходиш на училище, да висиш с останалите и да се правиш на мен!

— Аз се правех на теб.

— Не трябваше да го целуваш!

— Защо?

— Защото не трябва!

Отражението въздъхна и Валкирия го изгледа подозрително.

— Какво пък беше това?

— Кое какво е било?

— Въздъхна, все едно си отегчено!

— Така ли?

— Така. Не трябва да се отегчаваш. Нямаш чувства. Не си истински човек.

— Не помня да съм въздъхвало. Съжалявам, ако съм.

Валкирия отвори гардероба и се огледа в огледалото.

— Готова съм да продължа живота си — каза тя и отражението кимна и премина през стъклото. Застана в отразената стая и зачака.

Валкирия го изгледа гневно за миг и после докосна стъклото. Спомените превзеха ума й, наредиха се до собствените й спомени.

Беше до шкафчетата, в училище, и говореше с… не, отражението й говореше с… не, тя беше, Валкирия. Говореше с няколко от момичетата и после дойде Гари, каза нещо, на което всички се засмяха, а после момичетата се отдалечиха. Валкирия си спомни усмивката на Гари, своята собствена и как, когато той се наведе да я целуне, тя не се отдръпна.

Но това бе всичко. Имаше го споменът за случката, но не и спомен за чувството. Нямаше пеперуди в стомаха или нервност, или щастие и не помнеше дали въобще й е харесало. Отражението бе неспособно на емоции.

Валкирия присви очи. Първата й целувка се бе случила без нея.

Бобът и питките останаха на бюрото, а гладът й избледняваше. Тя прегледа най-скорошните си спомени. Спомни си качването през прозореца, спомни си плъзгането под леглото, след това разговора между себе си и отражението си. Точно в края му настъпи странен миг, като че лампите в стаята внезапно бяха угаснали и след това се чу да казва: „Не помня да съм въздъхвало. Съжалявам, ако съм.“

Още една дупка. Редки бяха и не продължаваха повече от няколко секунди, но определено бяха там.

Бе започнало, когато отражението на Валкирия бе убито вместо нея, преди няколко месеца. Може би се бе повредило по някакъв непредвидим начин. Валкирия не искаше да се отървава от него и не искаше да го заменя. В последно време бе станало по-убедително от всякога. Ако проблемът бе само в повредена памет, не бе твърде висока цена.

Тесните пътища се виеха като змии, а от двете им страни се извисяваха най-високите дървета, които Валкирия бе виждала. От време на време стената от дървета се разкъсваше и се виждаше колко нависоко бяха стигнали. Планините бяха прекрасни, а въздухът — чист и свеж.

Пристигнаха в Глендалох малко преди десет. Пристигнали бяха, за да открият някого, който може би бе видял убийството на Телепортатора преди петдесет години. Валкирия се бе оплакала от студа, но бе настояла да дойде. Все пак, кога бе виждала истинска Морска старица?

Скълдъгъри паркира и изминаха останалата част от пътя пеша. Носеше тъмносин костюм, над него палтото му бе разкопчано, а шапката — дръпната ниско над тъмните очила.

Валкирия си носеше обичайните черни дрехи, ушити й от Гастли.

Стигнаха до Горното езеро. Все едно някой бе изровил голямо парче гора и след това бе напълнил дупката с течен кристал. Езерото бе огромно и отвъд далечния му бряг се издигаха планините.

Тръгнаха по брега му между него и дърветата, докато стигнаха до покрит с мъх дънер. Скълдъгъри се приведе и вкара облечената си в ръкавица длан през кухината в основата му, а Валкирия се оглеждаше, за да се увери, че никой не ги наблюдава. Но наоколо нямаше никого.

От дънера детективът извади малко сребърно звънче, голямо колкото палеца му, после се изправи и позвъни.

Валкирия вдигна вежда.

— Дали го е чула?

— Сигурен съм — кимна той и махна дегизировката си.

— Но не е особено силен звук, не мислиш ли? Аз самата едва го чух, а съм до теб. Звънецът, с който се призовава една Морска старица, трябва да е голям. Даже най-добре да е камбана. Камбаната бие. Това звънче само подрънква.

— Права си, че беше доста невпечатляващо.

Валкирия погледна към езерото.

— Няма следа от нея. Сигурно се е смутила от боклучавото си звънче. Каква Морска старица живее в езеро, всъщност?

— Мисля, че ще разберем всеки момент — промълви Скълдъгъри, докато водите на езерото се вълнуваха. От тях излезе сбръчкана старица, облечена в дрипи и омотана цялата във водорасли, неразличими от косата й. Имаше гърбав нос и хлътнали очи, а вместо крака — нещо като рибя опашка, която стоеше потопена.

Приличаше, по мнението на Валкирия, на много стара, много грозна русалка.

— Кой ме безпокои? — попита старицата с глас на удавник.

— Аз — отвърна Скълдъгъри. — Името ми е Скълдъгъри Плезънт.

— Това не е името ти — каза Морската старица.

— Това е името, което съм приел. Така, както колегата ми е приела името Валкирия Каин.

Морската старица поклати глава почти тъжно.

— Давате власт на имената. Твърде много от силата ви е в имената. Много отдавна предадох името си на Дълбините. Погледнете ме и кажете — виждали ли сте някога подобно щастие?

Валкирия я огледа, цялата във водорасли, сбръчкана, с кисело изражение на лицето и реши да не допринася с нищо към разговора.

Когато стана ясно, че никой няма да отговори на този въпрос, тя зададе нов:

— Защо ме безпокоите?

— Търсим отговори — рече Скълдъгъри.

— Нищо, което правите, няма значение — отговори Морската старица. — Накрая всичко се удавя и отплава незнайно на къде.

— Търсим отговор на малко по-конкретен въпрос. Вчера един маг на име Камерън Лайт бе убит.

— На сушата?

— Да.

— Това не ме вълнува.

— Мислим, че случаят може да е свързан с друго убийство, от преди петдесет години, което се е случило тук, на брега на това езеро. Ако жертвата ти е казала нещо, преди да умре, ако знаеш нещо за него или за този, който го е убил, трябва да го чуем.

— Искате да знаете нечии други тайни?

— Трябва да ги знаем.

— Момичето не е продумало, откак се появих — обърна вниманието си към Валкирия старицата, — а преди това говореше без прекъсване. Нищо ли нямаш за казване, момиче?

— Здрасти — каза Валкирия.

— Думите се чуват добре под водата. Думите ти за моето звънче. Не го харесваш?

— Ъм… Хубаво е. Хубаво звънче.

— Старо е колкото мен, а аз съм твърде стара, изпреварила съм красотата е много векове. Някога бях красива. Звънчето ми още е.

— Да, хубаво звъни — съгласи се Валкирия. — Дори да е дребновато.

Морската старица се заклатушка на опашката си или каквото имаше от кръста надолу и се наведе, докато не се озова на една ръка разстояние от Валкирия. Миришеше на развалена риба.

— Би ли желала да се удавиш? — попита я.

— Не — отвърна Валкирия. — Не, благодаря.

— Какво искате? — намръщи се старицата.

Скълдъгъри пристъпи между двете.

— Мъжът от преди петдесет години.

Морската старица се върна в първоначалната си поза и продължи да се люшка. Валкирия се чудеше колко ли е голяма рибята част от нея. Приличаше по-скоро на змия, отколкото на риба — на някакъв вид влечуго.

— Въпросите ви не ме интересуват — каза старицата. — Търсенето на отговори не ми е важно. Ако търсите нещо от мъртвеца, попитайте него.

Старицата махна с ръка и от езерото се вдигнаха нечии останки. Мъж, направен от развала и кости, с дрехи, отдавна слети с парчетата останала кожа и зацапани като нея до кално кафяво. Само краката му останаха под водата. Ръцете висяха отпуснато, очите му се отвориха, от устата му се процеди вода.

— Помогнете ми — каза той.

Морската старица изглеждаше раздразнена.

— Не могат да ти помогнат, мъртвецо. Тук са, за да ти зададат въпроси.

— Защо ти трябва помощта ни? — поинтересува се Скълдъгъри.

— Искам да си отида у дома — каза му трупът.

— Ти си у дома — прекъсна го старицата.

Мъжът поклати глава.

— Искам да бъда погребан. Искам земя около себе си. Искам на сухо.

— Кофти късмет — каза старицата.

— Ако ни помогнеш — каза Скълдъгъри на останките, — ще видим какво може да се направи. Става ли?

— Ще отговоря на въпросите ви — кимна трупът.

— Ти си Троуп Кесел, Телепортатора?

— Да.

— Тук сме, защото четирима Телепортатори бяха убити през последния месец. Има някаква малка вероятност тези убийства да са свързани с твоето. Как беше убит?

— С нож в гърба.

Валкирия повдигна вежди. По същия начин като другите. Може би наистина имаше връзка.

— Кой те уби? — попита тя.

— Каза, че името му е Бату.

— Защо те уби? — продължи Скълдъгъри.

— Може да се каже, че бях учен. Преди цяла вечност, Безликите са били прогонени от тази реалност и макар да не исках да се връщат, подробностите около тяхното прогонване, магията, теорията… Обсебих се от тях, от пъзела, който представляваха. Загинах заради любопитството си и сляпата си доверчивост. Вярвах, че хората са по природа добри, почтени и достойни. Бату, както се оказа, не бе нито едно от трите. Уби ме, защото знаех как да намеря това, което той желаеше, и когато му казах, искаше да запази тайната.

— Какво е желаел?

— Портата — каза трупът. — Портата, която ще се отвори и ще пусне Безликите обратно.

Няколко мига преминаха в тишина. Валкирия осъзна, че не смее да издиша. Насили се да възстанови ритъма на сърцето си.

— Подобна порта съществува, така ли? — попита Скълдъгъри. Говореше бавно и внимателно, като че отговорите бяха куче, което не искаше да дразни. Звучеше разтревожен.

— Да, съществува, но аз открих само как да я намеря — нямах възможността да изпробвам теорията си на практика. Преградата между реалностите е изтъняла с времето. Мракът и злото им се процеждат. Достатъчно могъщ Сещащ би могъл да проследи енергийните бразди до точката, където са най-плитки. Там ще се отвори портата.

— И защо Безликите още не са пристигнали тогава? — попита Валкирия.

— Нужни са две неща. Първо, Котва-провлак, предмет, обвързан с невидима нишка, която свързва двете реалности. Тази нишка пречи на портата да се затвори завинаги. Но тя е безполезна, ако няма кой да отвори портата. Само Телепортатор е способен на това.

— Но всички Телепортатори биват избити — намръщи се Валкирия.

— Какво предполага това? — погледна я Скълдъгъри.

— Не знам. Не намирам смисъл. Освен ако… Не знам, може би убиецът не иска Безликите да се върнат, тъй че избива всички Телепортатори, за да е сигурен, че никога няма да отворят портата.

— Което значи?

— Значи, че може би не е злодей, а е от добрите — просто е ненормален.

Скълдъгъри посрещна думите с мълчание и след малко кимна на трупа.

— Благодаря ти. Помогна много на света.

— Ще ми помогнете ли сега?

— Да, ще ти помогнем.

— Никога няма да напуснеш това езеро, труп — засмя се Морската старица.

— Какво искаш в замяна? — попита я детективът.

Старицата му се озъби.

— Нищо. Той ми принадлежи. Това езеро е лобното му място. Водите ми вече са го приели за свой.

— Трябва да има нещо, което искаш, някаква цена.

— Нищо не искам, което можете да ми предложите. Аз съм Девица на водата. Аз съм над изкушенията.

— Не си Девица на водата — каза Валкирия. — Ти си Морска старица.

Старицата я изгледа злостно.

— Като по-млада бях Девица на…

— Не ми пука — прекъсна я Валкирия. — Може да си била красива някога, но сега си грозна жена риба.

— Не ме гневи, момиче.

— Не ща въобще да те гневя, но не си тръгваме без мъртвеца. Тъй че го дай или ще си изпатиш.

— Изглежда искаш все пак да се удавиш — изръмжа старицата и се спусна към нея. Докато момичето мигне, кокалестите ръце я държаха за раменете. Валкирия бе хвърлена като парцалена кукла във въздуха. Блъсна се в студената повърхност на езерото и потъна. Усука се във водата, опитвайки се да се ориентира през стената от мехурчета около нея. Видя дългото тяло на Морската старица, свършващо в опашка. То се разви и внезапно старицата се озова току до нея с ококорени от победоносно вълнение очи. Тя я сграбчи отново и този път нямаше да я пусне.

Валкирия опита удар, но юмрукът й се движеше твърде бавно под водата. Старицата се изсмя, а водата напълни устата й, влезе в гърлото й и излезе през хрилете, които Валкирия забеляза за пръв път.

Дробовете на момичето вече горяха. Не бе имала време да поеме дъх. Опита се да бръкне в очите на старицата, но дългите съсухрени пръсти стиснаха китката й.

И тогава нещо се изстреля към тях като торпедо. Миг по-късно Скълдъгъри се озова до тях, хвана китката на Валкирия, която старицата бе пуснала, и я освободи.

Тя се хвана здраво за детектива и усети как водата се разделя пред тях и ги избутва отзад. Старицата ги погна, а тялото й се усукваше вретеновидно. Лицето й се кривеше от ярост. Доближи ги и посегна, но Скълдъгъри промени траекторията си и двамата потънаха още по-дълбоко в езерото, отново смениха посоката си и се изстреляха нагоре, покрай старицата, която изрева яростно и от устата й се вдигна гейзер от мехурчета.

Дъното на езерните плитчини бе толкова близо, че Валкирия можеше да докосне камъчетата и скалите.

Скълдъгъри пое рязко нагоре и те изскочиха от водата, вдигнаха се високо във въздуха и западаха към дърветата. Тогава прозвуча писък и Морската старица изригна от разпенените вълни и се докопа до Скълдъгъри, стисна го през кръста и го придърпа обратно.

Валкирия се хвана за един клон, но не можа да се задържи на него. Тупна на земята и изстена, без почти да усеща болката в дланите си, пронизани от трески.

Момичето изстена втори път и обърна глава към езерото. Не ги виждаше, а вълните вече се успокояваха, сякаш за да скрият случващото се под тях. Валкирия се претърколи, стана с мъка на крака и направи гримаса, когато видя ръцете си.

Трупът още стоеше във водата, където го бяха оставили, и навярно чакаше безнадеждно старицата да се върне и да си го прибере. Валкирия запристъпва към него. Кесел им бе помогнал, а те му бяха дали обещание.

Тя изтича покрай водите на езерото, подхлъзвайки се от време на време, беше твърде близо до повърхността му. Старицата обаче не се появи. Скълдъгъри сигурно я риташе от единия край на езерото до другия. Е, поне се надяваше да е това.

Задъхана, Валкирия стигна до трупа, като внимаваше да не се докосва с длани, понеже вече започваха да щипят.

— Хей. Излизай от водата — подвикна тя.

Той само поклати глава.

— Не мога да се движа сам. Прекарал съм последните петдесет години на дъното на езеро. Не мисля, че дори помня как да се движа.

— Тогава ще дойда да те взема.

— Благодаря ти — рече Кесел.

Валкирия стъпи в езерото. То бе спокойно. Нямаше следа от старицата — или Скълдъгъри я държеше заета, или тя чакаше в засада Валкирия да попадне в обхвата й. Момичето потъна до коленете, след това до средата на бедрата и накрая до кръста. Заплува. Дотук добре.

Никакви ръце не я сграбчиха, не я задърпаха надолу.

Стигна до трупа и го погледна отдолу нагоре.

— Как да те сваля?

— Не знам, боя се.

Тя пое дъх и се гмурна. Той не стоеше върху нищо. Като че самото езеро го крепеше прав. Тя извади глава от водата и посегна към него. Когато го докосна, водите го пуснаха и той цамбурна.

— Извинявай — каза Кесел.

— Няма проблем. — Валкирия обхвана брадичката му с ръка и потисна неприятните тръпки, когато усети леденостудената неравна плът. Доплува до брега, влачейки го след себе си. Краката й най-сетне намериха дъното. Тя го хвана под мишниците и го заиздърпва на брега.

— Благодаря ти за това — каза той.

— Длъжници сме ти.

— Беше ужасно в това езеро.

— Ще ти намерим хубав сух гроб, нямай грижа.

Той успя да завърти глава и да срещне погледа й.

— Ако Безликите се завърнат, светът ще свърши. Моля те, обещай ми, че ще ги спреш.

Тя му се усмихна.

— Това ни е работата, да спираме лошите.

Когато краката му напуснаха водата, главата му се отпусна и той млъкна. Отново бе просто труп.

Валкирия го постави много внимателно на земята.

Мокра до кости, зъзнеща, с ръце, целите в рани, с кал и мъртва плът под ноктите, тя се изправи и обърна вниманието си към центъра на езерото. Нещо се случваше там. Вгледа се и видя вълна, която се движеше бързо, нещо излизаше изпод повърхността. Скълдъгъри се вдигна от водата, докато накрая тръгна по нея, като на разходка, с ръце в джобовете.

Забави ход, когато наближи сушата.

— Е, оправихме работата. — Махна с ръка и водата се отдели от дрехите му.

— Още не си ме научил как да правя това — нацупи се Валкирия.

Детективът взе шапката си от земята и поотупа.

— Ти си тази, дето все настоява, че уроците по контрол на огъня и въздуха са по-важни от тези с водата. Не можеш да виниш мен за това, колко много приличаш на удавен плъхок, нали така?

— Мисля, че мога — кисело отвърна момичето. — Как е старицата?

— Съжалява за направените житейски избори, подозирам. Виждам, че си спасила трупа.

— Да. Мъртъв е.

— Такива са труповете обикновено.

— В смисъл, вече не говори.

— Тогава не ни остава нищо, освен да уважим желанията му. Ще го занесем до колата, като ще се стараем да не ни види никой, и ще го откараме в Дъблин.

Тя кимна. Прехапа устна.

— Какво? Какво има? — попита Скълдъгъри.

— Ами, не искам да звуча непочтително, но може да е странно, да се возя с останките на мъртвец…

— Съзнаваш, че и аз съм останките на мъртвец, нали?

— Да де, да, ама ти не… миришеш.

— Добър аргумент. Не се тревожи, ще го сложим в багажника. Сега, ръцете или краката ще поемеш?

— Краката.

Скълдъгъри хвана трупа от горната страна, а Валкирия го вдигна за глезените. Десният крак падна.

— Това е от твоята половина — каза Скълдъгъри.

Бентлито паркира пред блока с библиотеката на Чайна Сороуз. По настояване на Скълдъгъри, Валкирия трябваше да се изсуши сама и макар да се бе постарала максимално, части от дрехите й още бяха мокри, а косата й смърдеше.

— На нищо не приличам — недоволстваше тя, докато се измъкваше от колата. — Мразя да се срещам с Чайна, когато не приличам на нищо. Винаги е толкова безупречна. Как изглежда косата ми?

Скълдъгъри включи алармата на колата.

— Имаш съчка в нея.

Валкирия измъкна парчето дърво и изсумтя, когато се оскуба.

— Къде ще погребеш тялото?

— Знам едно място.

— Знаеш едно място? Много тела ли си погребал там?

— Няколко.

— Това е малко зловещо. А какво знаеш за убиеца му? Онзи Бату?

— Нищичко.

— Може би тези убийства нямат нищо общо с това на Кесел.

— Ами фактът, че са убити по еднакъв начин?

— Може да е съвпадение.

— Значи не се тревожиш? Не те притеснява възможността Безликите да се върнат?

Тя сви устни.

— Валкирия?

— Ще ми се да не беше прав постоянно — въздъхна тя.

— Това ми тежи, така е. Въпросът е обаче, защо петдесетте години пауза? Какво е вършил през това време нашият г-н Бату?

— Може да е бил в затвора.

— С всеки изминал ден мислиш все повече като детектив, знаеш ли? Някои хора ми дължат услуги. Ще мога да се сдобия със списък на наскоро пуснатите от затвора.

— Щеше да е много по-лесно, ако още бяхме в Убежището.

По пътя към блока пресякоха пътя на Савиан Ек, магьосник, когото Валкирия бе срещала само два пъти преди. Носеше голяма книга под мишница, подвързана с кожа и наглед много стара. Той им кимна разсеяно.

— Добър ден, Скълдъгъри. Валкирия.

Тримата изкачиха стълбите.

— Какво си имаш там? — попита детективът.

— Книга. За, за Чайна. Тя я иска. Каза, че ще ми я купи.

— Скъпа ли е?

Смехът на Ек бе колкото внезапен, толкова и отчаян.

— О, да. О… О, да. Доста е рядка тази книжка. Безценна, бих казал.

— И каква е цената на една безценна книга тия дни?

— Голяма — решително рече Ек. — Няма да отстъпя лесно. Гледаш разни други хора, които забравят и пари, и всякаква идея за честна сделка, веднага щом я погледнат, и искат само да я ощастливят. Не и аз. Аз съм бизнесмен, Скълдъгъри. Това е бизнес.

Докато стигнат третия етаж, зъбите на Ек тракаха. Скълдъгъри почука на вратата с надпис „Библиотека“, познатият слабоват мъж я отвори и ги покани вътре. Краката на Ек се подгънаха леко, но успя да остане прав. Те го последваха през лабиринта от рафтове и стигнаха до главното бюро.

Чайна Сороуз, с коса черна като гарваново крило и небесносини очи, ги видя, стана от стола си и се усмихна — най-красивата жена в света.

Савиан Ек падна на колене, вдигна книгата пред себе си и изхленчи:

— Обожавам Ви.

Скълдъгъри поклати глава и ги остави, за да позяпа рафтовете с книги.

— Савиан — рече Чайна, — толкова си мил.

Слабият мъж взе книгата от треперещите му ръце и я постави на бюрото.

— Сега, заплащането…

— Заплащането, да, заплащането — енергично закима Ек.

— Как си, между другото? Изглеждаш добре. Да не тренираш?

Той успя да се полуусмихне.

— Ами, такова, тичам малко.

— О, личи си. — Чайна му хвърли одобряващ ценителски поглед.

Ек отново изхленчи.

— Съжалявам — изсмя се ефирно Чайна и се престори на смутена. — Има нещо у теб, което ме разсейва. Да се върнем към работата. Дано да не се разсея отново. Говорехме за заплащането.

— Подарявам ти я — пресекливо рече Ек.

— Моля?

Ек се изправи.

— Подарявам ти я, Чайна. Няма нужда от заплащане.

— Савиан, не бих могла…

— Моля те, Чайна. Приеми я. Приеми я като знак за моята, моята…

Валкирия се впечатли от това колко надежда и влажност Чайна можеше да предизвика в погледа си.

— Да, Савиан?

— … моята любов, Чайна.

Чайна допря фин пръст до устните си, като че й бе трудно да удържа вълнението си.

— Благодаря ти, Савиан.

Ек се поклони, олюля се леко и се обърна. Ако се съдеше по усмивката му, бе неземно, лудо удовлетворен и щастлив. Той забърза по пътя, по който бе пристигнал. Слабият мъж го последва, за да не му позволи да се блъсне в нещо и да го повреди.

— Ей това — каза Валкирия, — беше жалко представление.

Чайна сви рамене, седна и отвори книгата.

— Правя каквото мога, за да получа нещата, които искам. — Взе лупа и се взря в страниците през нея. — Изглежда сякаш си поплувала, Валкирия. И какво се е случило с ръцете ти? Всички тези драскотини изглеждат възпалени.

— Ами, ъ, ударих дърво.

— Е, сигурно си го е заслужило.

Отчаяна да отклони разговора от външния си вид, Валкирия попита:

— Каква е тази книга?

— Книга със заклинания, писана от Лудия магьосник преди над хиляда години.

— Защо се е нарекъл Лудия магьосник?

— Защото е бил луд.

— А.

Чайна поизправи гръб и сви устни.

— Тази книга е фалшификат. Поне на петстотин години е, но е фалшификат.

— Добре, че не плати за нея тогава, иначе трябваше да си искаш парите обратно — сви рамене Валкирия.

Чайна затвори книгата и разгледа корицата.

— Не съм сигурна, че бих искала. Освен че е бил луд, Лудия магьосник е бил доста некадърен. Повечето заклинания в книгата му са били напълно безполезни. Но този фалшификатор, който и да е бил, е поправил всяка грешка. Това тук е най-важното академично откритие на последните петнадесет години.

— Еха.

— И е мое — каза Чайна с доволна усмивка.

Скълдъгъри се върна, внимателно разгръщайки страниците на книга, която бе виждала по-добри времена.

— Нужна ни е помощта ти — каза той.

— Учтивостите вече приключиха, тъй ли? — направи физиономия Чайна. — Е, така не е забавно. Даже не разменихме остроумни обиди. Как ми липсват старите времена. На теб не ти ли липсват, Валкирия?

— Имаше добри моменти.

— Нали, нали? Все „дела на Убежището“ и „спасяване на света“. А сега? Сега сте външни хора, които се мъчат да разрешат няколко мизерни убийственца. Достоен ли е такъв случай за великолепния Скълдъгъри Плезънт?

— Убийството си е убийство — отвърна детективът, без да вдига поглед от книгата.

— Е, вероятно си прав. Кажи ми сега как се справя човекът на Гилд с разследването?

— Искаш да кажеш, че не знаеш? — обърка се Валкирия. Досега бе разбрала, че всеки добър детектив ползва информатори, а Чайна бе най-добрата в това.

Магьосницата се усмихна.

— Наистина ли мислиш, че Рем Крукс би се свързал с мен, човек с толкова тъмно минало? Помниш, скъпа Валкирия, че някога работех с врага. Някога бях врагът. Крукс е ограничен човек с ограничено въображение. Има си заповедите от Гилд и ги следва до запетаята. Спазващите правилата не идват при мен. Което обяснява защо се срещам с вас двамата толкова редовно.

— Мошениците трябва да не се делим — измърмори разсеяно Скълдъгъри, още вперил поглед в книгата.

— Това малко прецаква идеята на мошеничеството, не мислиш ли?

— Котва-провлак — зачете на глас Скълдъгъри. — Предмет, принадлежащ на една реалност, но съществуващ в друга. Може да е одушевен или не. Магически или не. Излъчва струя, която свързва реалностите чрез портали между измеренията.

Той затвори книгата и наклони умислено глава.

— Е? — попита Валкирия.

— Трябва да разберем каква форма е приела Котвата, да я намерим преди врага. Нека помисля малко. Чайна, трябва да открием един човек. Английско момче — Флетчър Рен.

— Не съм го чувала. Маг ли е?

— Роден Телепортатор.

Тя вдигна вежда.

— Разбирам. В този случай може и да съм чувала. Трима различни души са видели „момче призрак“ в три различни нощни клубове в графство Ми. Персоналът или му забранявал да влезе, или отказвал да го обслужи, при което момчето ставало агресивно, накрая си тръгвало като изчезвало в нищото. Понеже изчезванията били наблюдавани само от пияни хора, властите не обръщат сериозно внимание на случая.

— Къде в Ми по-точно? — попита Скълдъгъри.

Чайна посочи слабия, който бе застанал толкова неподвижно, че Валкирия го бе забравила. Той се скри от поглед за малко и се върна с карта, която разстла на бюрото.

— Тук, тук и тук. — Чайна почука леко с маникюра си по три точки по картата.

Скълдъгъри взе молив от бюрото и ги огради.

— Ако Перегрин казва истината, г-н Рен може да се телепортира не повече от няколко мили наведнъж. Това значи, че ще е някъде тук.

— Доста сгради за претърсване — отбеляза Чайна.

Скълдъгъри почука черепа си с молива. Той издаде приятен кух звук.

— Седемнадесетгодишно момче със силата да се появява, където си поиска. Ако му трябват пари — в сейфа на някоя банка, ако му трябват дрехи — в магазин за дрехи, храна — в супермаркет. Няма да е където и да е. Започва да си мисли, че има превъзходство над всички останали. Ще е в най-добрите места, най-класните хотели.

Скълдъгъри нарисува кръст на картата.

— Хотел „Грандьор“ — каза Чайна. — Навярно единственият хотел в областта с аркадни игри във всяка стая.

— Там е. — Детективът уви шала около челюстта си. — Там ще го намерим.

Фоайето на хотела бе просторно, с ред малки декоративни растения по дължината на едната стена и миниатюрен водопад до другата. Два огромни мраморни пилона подпираха тавана и Скълдъгъри използва единия, за да се скрие от усмихващия се рецепционист. Дегизировката му се състоеше само от шапка и шал. Когато рецепционистът се обърна, детективът и Валкирия нехайно доближиха асансьорите. Тя държеше бинтованите си ръце в джобовете си.

Вратите на единия асансьор се отвориха и през тях излезе възрастна двойка. Жената се загледа в Скълдъгъри, докато го подминаваше. Валкирия натисна бутона за най-горния етаж, където най-вероятно се намираше Флетчър Рен. Скълдъгъри провери пистолета си.

Спряха и пред тях се откри дълъг коридор. Тръгнаха по него и когато завиха, почти се блъснаха в мъж, който вървеше в обратната посока. Бе рус и носеше тъмни очила. Последва миг на смаяно безмълвие.

— О — наруши го Били Рей Сангуайн. — Мамка му.

Той отстъпи и ръката му се стрелна към джоба, но Скълдъгъри го блъсна с рамо и бръсначът излетя от пръстите на убиеца.

Лакътят на детектива го халоса в челюстта и Сангуайн се препъна, посегна към стената. Докосна я и тя започна да се рони, а той започна да преминава през нея. Скълдъгъри го сграбчи и го измъкна.

Валкирия чу как някъде зад нея се отваря врата, обърна се и видя симпатично момче, което очевидно обичаше да се грижи за косата си. Момчето ги зяпаше от прага.

Тя се хвърли към него и го избута обратно в стаята. Тръшна вратата зад себе си. Стаята бе луксозна, с диван и фотьойли, огромен телевизор и гигантско легло. Цялата мебел бе абсолютно без значение в момента.

— Ти си Флетчър Рен — каза тя. — В голяма опасност си.

— Какво?

— Има хора, които се опитват да те убият. Тук сме, за да ти помогнем.

— За какво говориш?

Имаше английски акцент, близък до този на Танит. Изглеждаше по-добре, отколкото бе предполагала, а Чайна бе права за косата му. Бе на бодлички, които придаваха усещането за добре подреден хаос.

— Казвам се Валкирия Каин.

— Валерия?

— Валкирия. Знам всичко за теб и способностите ти и ще трябва да се телепортираш веднага.

Погледът му подскочи към нещо зад нея. Стената се напукваше. Сангуайн премина през нея, без тъмните си очила и с разцепена устна.

Флетчър забеляза черните дупки, които Сангуайн имаше вместо очи и изруга тихо.

Валкирия скъса превръзката на дясната си ръка, щракна с пръсти и усети искрата в дланта си, разпали я. Пламъкът се развъртя в ръката й. Тя метна огненото кълбо по Сангуайн, който едва успя да се хвърли встрани, за да го избегне.

Острието на бръснача му проблесна зловещо. Валкирия направи крачка напред, изпъна ръка и сви колене в необходимата поза. Рязко отвори пръсти и въздухът пред нея затрептя. Сангуайн отново се хвърли встрани и въздушната струя удари дивана, забивайки го в стената.

Сангуайн я замери с нощната лампа, чиято основа удари момичето по бузата. Тя се препъна и той я атакува с бръснача. В мига, когато се наведе, за да го избегне, Валкирия разбра, че замахването е финт. Убиецът я хвана и я притисна до себе си. Вратата на стаята изхвърча от пантите си и Скълдъгъри влетя. Шапката и шалът му липсваха и Флетчър зяпна, когато зърна за пръв път детективът-скелет.

— Пусни я. — Револверът на Скълдъгъри бе готов за стрелба.

— Но тогава може да ме гръмнеш — рече Сангуайн. — А да те гръмнат боли. Пусни патлака, дай ми хлапето с ненормалната прическа или ще убия момичето.

— Не.

— Е, тогава сме в добрата стара безизходица.

Острието на бръснача опря по-плътно в гърлото на Валкирия. Тя не смееше дори да преглътне. Бузата й туптеше от болка, а надолу по лицето й пълзеше струйка кръв, където я бе халосала лампата.

Никой не помръдна и не продума през следващите няколко мига.

— Добрите стари безизходици са скучниии… — провлачи Сангуайн.

Флетчър още не сваляше поглед от Скълдъгъри.

— Застани зад мен — каза му детективът.

— Каква е тая работа? Някакъв без очи и с бръснач срещу скелет с костюм и револвер. Кои са добрите?

Валкирия щракна с пръсти, ала много тихо, за да не чуе Сангуайн. Опита два-три пъти, но не успя да предизвика искра.

— Флетчър — започна Сангуайн, — за разлика от тези двамата, дойдох да ти направя предложение. Работодателите ми са много щедри хора и биха искали да ти платят много пари, за да им свършиш една дребна работа.

— Не го слушай — каза Скълдъгъри.

— Защо са ми пари? — попита Флетчър. — Появявам се, където си ща, и взимам, каквото ми трябва. Не трябва да плащам за нищо.

— Някакво друго заплащане тогава — отвърна Сангуайн. — Ще измислим нещо.

Флетчър поклати отрицателно глава.

— Съжалявам, няма да стане. Не знам кой какво иска от мен, някакви пистолети и ножове се размахват, някакво момиче е заложник, но всички се държат така, сякаш говорещият скелет в стаята е нещо напълно нормално. А на теб къде са ти очите? Как виждаш? Как така само половината хора в тази стая имат очи?

— Много добри въпроси — рече Сангуайн. — Ако дойдеш с мен сега, ще получиш всички отговори, които искаш.

— Този човек е убиец — намеси се Скълдъгъри. — Не можеш да вярваш на нито една негова дума.

— Не възнамерявам. — Флетчър вдигна якето си и го облече. Обърна се към Сангуайн: — Не знам защо шефовете ти искат да работя за тях. Но никой вече не може да ми казва какво да правя. Затова ще ти откажа.

— Правиш грешка, момче.

— Ела с нас — каза Скълдъгъри. — Можем да те защитим.

— Не ми трябва — сви рамене Флетчър. — Нищо от никого не ми трябва. Имам си супер яки сили и ще ги използвам, за да правя каквото си искам.

— В опасност си — настояваше Скълдъгъри. — Повечето Телепортатори в света са мъртви.

— Значи съм един от последните? — смръщи вежди момчето. Обмисли за миг чутото и по устните му заигра усмивка. — Това ме прави още по-як.

Изчезна с тихо припукване.

— Майната му на всичко, всичко да ходи на майната си! — изруга Сангуайн.

Валкирия щракна за пореден път и този път успя. Притисна пламъка в дланта си към крака на убиеца. Той извика от изненада и болка и отхлаби хватката си. Валкирия сграбчи ръката му и отдръпна бръснача от себе си, а Скълдъгъри тръгна към Сангуайн. Той изруга отново и избута Валкирия на пътя на детектива.

— Много ви мразя, да знаете — каза той и потъна в пода.

Изчакаха няколко мига, за да се уверят, че няма да ги изненада отнякъде.

— Добре ли си? — попита Скълдъгъри, хвана брадичката й и я огледа. — Поряза ли те?

— Не с бръснача. — Момичето знаеше, че е извадило късмет. Белезите от това острие никога не изчезваха. — Загубихме Флетчър. Сигурно вече е на мили разстояние. Как ще го намерим?

Нещо се чу от банята и двамата насочиха вниманието си към вратата й. Скълдъгъри почука. Няколко секунди по-късно тя се отвори и срещнаха смутения поглед на Флетчър Рен.

— А — каза Валкирия. — Това беше лесно.

— Къде е Галоу? — Били Рей Сангуайн попита празната стая.

— Другаде — каза гласът, изкривен от тенекиения високоговорител, увиснал в ъгъла. — Всички са другаде.

Стените бяха студен камък. Една-единствена врата, никакви прозорци, самотно огледало. Сангуайн бе почти сигурен, че зад стъклото го наблюдава камера.

— И кой си ти? — попита той.

— Никой — отвърна гласът.

— Ти си Бату, нал тъй? — усмихна се наемният убиец. — Тоя, за когото все говорят.

— Него ли съм?

— Него си. Ти си големият шеф. Как така те няма лично? Вече повече от година работя за теб. Не е ли време да се срещнем лице в лице?

— Ценя усамотеността си.

— Разбирам те — сви рамене Сангуайн.

— Провалихте ме, г-н Сангуайн. Поръчах ви работа и не я свършихте.

— Не каза нищо за скелета и момичето. На това му се вика смекчаващи вината обстоятелства. Ако знаех, че ще са там, можех да се приготвя. Или поне да поискам двойно заплащане.

— Ще имате възможност да се поправите.

— Много готино — промърмори Сангуайн без особен ентусиазъм.

— Ще трябва да откраднете нещо за мен, веднага щом се върне Грюсъм Крав. Има голяма вероятност да срещнете отпор.

— Значи ще ми удвоите заплащането?

— Разбира се.

— Много готино — с повече ентусиазъм повтори Сангуайн.

Кино „Хибърниън“ бе тихо и тъмно, както винаги. Скълдъгъри ги поведе между редовете червени седалки. Флетчър приказваше по пътя, но нито детективът, нито Валкирия му обърнаха внимание. Когато стигнаха до малката платформа с екрана, завесите се разделиха и той светна. Валкирия си позволи вътрешна усмивка, когато преминаха през прожектираната отворена врата и Флетчър бе достатъчно впечатлен, за да млъкне.

Мракът отстъпи на ярките светлини, които изпълваха коридорите между лабораториите, а мирисът на мухъл бе заменен от този на дезинфектант. Кларабел, новата асистентка на професор Кенспекъл Граус, се понесе мечтателно към тях, като си тананикаше. По мнението на Валкирия, нещо й щракаше на тази.

Влязоха в кръгла стая с висок таван. Прожектори осветяваха отвисоко статуята на мъж, коленичил, с ръка на земята. Белези браздяха плешивата му глава, а в изражението му личеше примирение.

Гастли Биспоук бе използвал последната стихийна сила — тази на земята, — за да се спаси, докато се биеше с Белия секач. Валкирия още сънуваше схватката, как поглежда назад и вижда бетонния под, който се разпростира по тялото на Гастли, в същия миг, когато Белия секач замахва с косата си. Танит Лоу я бе хвърлила на задната седалка на Бентлито и бяха успели да избягат, но Гастли остана вкаменен. Никой не знаеше колко дълго ще продължи ефектът на заклинанието.

Професор Кенспекъл Граус стоеше зад статуята и прокарваше светещи длани по повърхността й, затворил очи, сключил белите си вежди в концентрация. Вече две години професорът работеше върху размагьосването на Гастли. Бе изпробвал всякакви видове наукомагия, бе водил всякакви експерти, бе опитал всичко, за което можеше да се сети, а след това измисляше нови и нови начини, но безуспешно.

— Кой е старият? — на висок глас изтърси Флетчър. Кенспекъл остави статуята и дойде при тях.

— Валкирия, пак си ранена.

— Малко драскотини; нищо особено.

— Аз съм медицинският гений, Валкирия. Мисля, че сам ще реша кое колко е особено. — Той разгледа порязаната й буза и след това ръцете й. — Кой е досадникът?

— Не съм… — започна Флетчър.

— Флетчър Рен — прекъсна го Скълдъгъри. — Надявах се да може да поостане някой друг ден.

— И защо си се надявал на това?

— Трябва да стои в безопасност, близо до някой с чувство за отговорност.

— Искаш да остана тук? — очевидно отвратен попита Флетчър.

— Да мълчиш — сряза го Кенспекъл, без да отвръща очи от порязването на Валкирия. — Да не се опитваш пак да ми създаваш беди, детективе?

— Не, професоре.

— Защото последният път загинаха хора.

Двамата размениха погледи.

— Отвън не е безопасно за него. Няма подготовка, не знае какво да прави. В общи линии е идиот. Трябва да знам, че е на безопасно място. Само на теб мога да имам доверие за това.

— И това е свързано с убийствата на Телепортатори, за които всички говорят?

— Да.

Кенспекъл се обърна към Валкирия.

— Ела с мен в лазарета.

Той излезе, без да удостои с повече внимание никого другиго в стаята. Когато стигнаха до лазарета, той нареди на момичето да скочи на едно от леглата и започна да бърше раните й със сладко миришещ парцал.

— Сякаш през ден си тук — започна той. — Смъртно ранена, строшени кости, кървяща до смърт — и очакваш да изнамеря някакъв невероятен лек.

— Това са смъртоносни рани? — скептично попита Валкирия.

— Не се прави на интересна.

— Извинявай.

Той се затътри към една масичка до леглото. Медицинската част от наукомагическата лаборатория на Кенспекъл бе малка, но перфектно уредена и обикновено тиха — освен, когато някой от експериментите на професора се провалеше зрелищно, или когато древни богове се будеха в Моргата. Но такива неща не се бяха случвали от месеци.

— Знаеш ли какъв е проблемът с хората на твоята възраст, Валкирия?

— Прекадено сме хубави? — с надежда предположи тя.

— Мислите си, че сте безсмъртни. Хвърляте се в някакви ситуации, без да мислите за последствията. На тринайсет си…

— Четиринайсет, току-що навършени.

— … и как си прекарваш времето?

Той се бе върнал при нея и започна да чисти раничките по ръцете й.

— Е, обикновено работим по случай, тъй че проследяваме заподозрени или правим проучвания, или тренирам, или Скълдъгъри ме учи на магия, или, нали знаеш…

— И как, кажи ми, ако обичаш, прекарват времето си другите четиринайсетгодишни момичета?

Валкирия не знаеше какво да отговори.

— Като мен?

— Невероятно, но не.

— Хм.

— Станеш ли възрастен човек, излагай се на колкото искаш опасности и обещавам да не ти вися на главата, но мразя да гледам как пропускаш всичко, което ти се полага като на младо момиче. Само веднъж човек е млад, Валкирия.

— Да, но младостта продължава десетилетия.

Кенспекъл поклати глава и въздъхна. Взе черна игла и започна да шие порязването на бузата й. Тя премина през плътта й, без да я разкървави, и вместо болка оставяше странна топлина.

— Някакъв напредък? — попита тя. — С Гастли?

— Боя се, че не. Стигнах до извода, че нищо не мога да направя. Ще промени състоянието си, когато промени състоянието си, нищо не може да се направи по въпроса.

— Липсва ми — каза момичето. — И на Скълдъгъри му липсва, макар че никога не би си признал. Мисля, че Гастли беше единственият му приятел.

— Но сега има теб, нали?

— Да, май, че да — засмя се момичето.

— А освен него, ти имаш ли си приятели?

— Какво? Естествено.

— Дай ми три имена.

— Няма проблем. Танит Лоу…

— Която ви помага с разследванията, обучава те на бойни изкуства и е над осемдесетгодишна.

— Е, да, ама изглежда на двайсет и две. А се държи като на четири.

— Добре, един приятел. Още двама.

Валкирия отвори уста, но от нея не излезе нищо. Кенспекъл привърши зашиването.

— Не мога да си позволя да имам приятели — каза той. — Стар и чепат съм и отдавна реших, че хората са една досада, без която мога. Но ти? Трябват ти приятели. Трябва ти нормалност.

— Харесвам си живота, както е.

— Не очаквам да ме послушаш — сви рамене Кенспекъл. — Друг ваш проблем, Валкирия, е, че младите си мислите, че знаете всичко. Докато аз, всъщност, съм единственият, от чиято уста подобно нещо не звучи абсурдно.

Той отстъпи от нея.

— Така. Това би трябвало да крепи лицето ти да не се разпадне. Треските също вече са извадени.

Последното парченце дърво тъкмо излизаше само от кожата й и потъваше в безцветната течност. Дори не бе усетила.

— Добро момиче, сега си измий ръцете в мивката.

Над шуртящата чешма Валкирия попита:

— Ще ни помогнеш ли? Може ли Флетчър да остане?

— Има ли къде другаде да го държите?

— Не.

— И наистина е в опасност?

— Да.

— Добре. Но само, защото ме помоли толкова мило.

— Благодаря ти, Кенспекъл. Наистина.

— Сигурно ще се върнеш за още лечение, преди да свърши денят. — Той сложи ръка на вратата. — Да ти зашия главата обратно например или нещо подобно.

— И ще можеш да го направиш, нали?

— Естествено. Ще ти взема превръзка и можеш да си ходиш.

Той излезе, а след него влезе Кларабел.

— Здрасти — поздрави тя щастливо. — Пак си се сбила. Много ли боля?

— Не много — удостои я със слаба усмивка Валкирия.

— Професорът все повтаря как ще си мъртва без него. Дали е така? Сигурно е така. Професорът е винаги прав за тия неща. Каза, че някой ден няма да успее да те спаси. И за това е прав, сигурно. Ти мислиш ли, че ще умреш скоро?

— Надявам се, че не — смръщи се Валкирия.

Кларабел изчурулика от смях, сякаш бе чула най-смешното нещо на света.

— Разбира се, че се надяваш да не умреш, Валкирия! Че кой не се надява? Глупава работа! Но вероятно ще умреш, това имам предвид. Не мислиш ли?

— Няма да умра скоро, Кларабел. — Валкирия тъкмо изсушаваше ръцете си.

— Харесва ми палтото ти, между другото.

— Мерси.

— Малко ти е тесничко обаче.

— Мда.

— Може ли да го взема, когато умреш?

Валкирия опита да обмисли някой подходящ отговор, но Кларабел вече си бе тръгнала. След няколко мига Кенспекъл се върна.

— Кларабел е странна — отбеляза Валкирия.

— Доста — съгласи се професорът. Той я превърза с малък бинт. — Дай му час. Шевовете ще се абсорбират. Няма да остане белег.

Излязоха от лазарета.

— Чух, че Камерън Лайт е бил убит вчера — каза той. — Никога не съм харесвал Телепортаторите, но и така новината е ужасна.

— Защо никой не харесва Телепортаторите? — Валкирия не можеше да държи повече въпроса в себе си. — Никой няма нищо добро да каже за тях.

— Телепортаторите са потайни. Сагейшъс Тоум беше Телепортатор, спомняш си, а се оказа предател. Просто не бих имал доверие на никого, който си е избрал тази магическа дисциплина. Как да се чувстваме в безопасност, ако има хора, който могат цъфнат зад гърба ни всеки момент? Като по-млад постоянно ме глождеше страхът, че някой ще се появи до мен, докато използвам тоалетната — а мехурът ми никога не е бил особено спокоен.

— О, Боже мой. Нямах нужда да знам това…

Скълдъгъри ги чакаше на следващия ъгъл и лицето на Кенспекъл веднага доби кисел вид.

— Пак ли ще я повлечеш из опасности, детективе?

— Може да се справи — отвърна Скълдъгъри. — Флетчър, обаче, не може. Може да остане тук?

— Стига да не ме дразни много — тросна му се Кенспекъл.

— Не мога да обещая това.

— Тогава ми направи услуга, детективе, и разреши случая, колкото се може по-бързо.

— Може би ти можеш да ни помогнеш с това. Ако прегледаш тялото на последната жертва…

Кенспекъл поклати глава.

— Едва ли. Убежището си има собствени така наречени специалисти, както добре знаеш, и не биха оценили… включването ми. Доколкото знам обаче, убиецът не е оставил следи и улики. Ако оставим настрана факта, че е убиец, заслужава възхищение.

— Ще предам комплимента, докато го удрям в лицето — увери го Скълдъгъри.

— Наистина ли смяташ, че Валкирия има нужда от модел за подражание, който среща всяко препятствие с юмруци? На тази възраст са много впечатлителни.

— Аз не съм — опита се да възрази момичето.

— Валкирия върши важна работа — каза детективът. — Трябва да е способна да се защитава.

— Точно така — съгласи се тя. — А и той не ми е модел за подражание.

— Войната свърши — рече Кенспекъл. — Дните на смърт и хаос отминаха.

— Не и за някои от нас.

В погледа на Кенспекъл се появи нещо неразпознаваемо.

— Може би — призна той. — За тези от вас, на които им е нужно това.

Скълдъгъри помълча известно време и накрая рече:

— Професоре, надявам се не намеквате, че аз обичам смъртта и хаоса.

— Къде би бил без тях? Или по-точно, кой би бил? Определят ни нещата, които вършим, детективе. А ти имаш навика да нараняваш хора.

— Светът е опасно място. За да могат хора като вас да живеят що-годе спокойно, трябва да има такива като мен.

— Убийци, имаш предвид?

Простата жестокост на думите шокира Валкирия, но Скълдъгъри по нищо не издаваше гняв, нито дори раздразнение.

— Интересен човек сте, професоре.

— И защо, Скълдъгъри? Защото не ме е страх от теб? Дори през войната, при цялата ви репутация, на теб и приятелите ти, надигах глас срещу начина ви на действие. Не се страхувах от теб тогава и със сигурност не се страхувам от теб сега.

След кратка пауза Скълдъгъри каза:

— Трябва да вървим.

— Добра идея — съгласи се професорът. — Валкирия, радвам се, че те видях отново.

— Мм, да — несигурно промълви тя.

Когато стигнаха до двойната врата на входа, Кенспекъл каза:

— Детективе, хрумвало ли ви е, че насилието е решението на нецивилизованите хора?

Скълдъгъри се обърна назад.

— Аз съм изтънчен, чаровен, съобразителен и имам перфектен вкус за дрехи. Никога не съм казвал, че съм цивилизован.

Излязоха и вратата се затвори зад тях.

Танит не си падаше много по охраняването. Често беше скучно, понякога до смърт, а да си в същото тясно помещение с човека, когото трябва да пазиш, значеше много взаимно раздразнение. Просто не ставаше за бодигард.

Но Скълдъгъри й се бе обадил, бе й казал, че услугата й му е важна и тя се бе съгласила да пази Емет Перегрин. Той бе свестен, а и се нуждаеше просто от някого, който да му пази гърба, докато поспи. Изглеждаше като човек с отчаяна нужда от сън.

Танит не бе съгласна с избора му на скривалище. Намираха се в негов лондонски апартамент, за който той настояваше, че никой не знае. Тя се опита да го разубеди, но той демонстрираше типичната за Телепортаторите арогантност, с която Танит се бе сблъсквала и преди. Той бе живял стотици години практически неуязвим и арогантността му личеше, дори сега.

Заедно начертаха достатъчно защитни символи, за да събудят цялата сграда, ако някой влезе. Не можеха да рискуват, особено срещу хора като Били Рей Сангуайн.

Танит прекара първите няколко часа на стол в преддверието на апартамента, втренчена във вратата. Отиде до тоалетната, а след това до кухнята, за да вземе нещо за ядене. Тъкмо се опитваше да разбере как работи микровълновата, когато някой позвъни на телефона й.

Тя вдигна и от другата страна мъж с дълбок глас и силен африкански акцент каза:

— Приятно ми става да те чуя.

— Здрасти, Фрайтнинг4 — усмихна се тя.

Фрайтнинг Джоунс бе стар приятел. За кратко бяха гаджета през 70-те, преди той да заработи за английското Убежище. Естественото й недоверие към властта прекрати връзката им, но си оставаха близки. Научеше ли нещо за нея, той й се обаждаше веднага.

— Какво съм объркала този път? — попита тя.

От другата стая се чуваше телевизора на Перегрин.

— Не си нарушавала закони напоследък — отвърна Фрайтнинг. — Или ако си, си била много тиха. Просто получих рутинен доклад с името ти на него. Един от агентите ми те е видял с Емет Перегрин.

Усмивката на Танит изчезна.

— Какво?

— В апартамента му сте, нали?

— Фрайтнинг, кой друг знае за това?

— Агентът, който ви е видял, и старейшина Стром, пред когото се отчитам. Има ли нещо? Можеш да вярваш на агента ми, а старейшината е добър човек. Това няма да стигне до неподходящи уши. Старейшина Стром е уведомил ирландското Убежище.

Танит извади меча си.

— Защо?

— Ирландците оглавяват разследването за Телепортаторите. Проява на уважение е да… Танит, какво има?

— В ирландското Убежище има шпионин — прошепна тя. — Ако те знаят, Диаблерията също знае.

Тя затвори. Звукът не идваше от телевизор. Перегрин разговаряше с някого. Не в стаята. Пред вратата.

Танит изскочи от кухнята, навреме, за да види сянката на убиеца в коридора отвън. Перегрин вече бе мъртъв. Кръвта му попиваше в ризата.

Танит излезе и зърна фигурата на убиеца, който изкачваше стълбите. Тръгна след него, опасявайки се, че е закъсняла. Когато стигна до стълбището, скочи на стената и се затича. Някъде горе се тръшна врата.

Танит стисна перилата и прелетя над последните няколко стълби. Заби ботуш във вратата и тя се откачи. Танит продължи, докато се озова на покрива. В нея се заби юмрук, тежък като таран. Тя падна и се претърколи, смътно осъзна, че вече не държеше меча си. Изправи се и се опита да преодолее замайването, докато отстъпваше от огромния мъж със сребриста коса, вързана на опашка.

Той отново замахна, но Танит приклекна и на свой ред го удари в ребрата. Все едно удряше стена. Танит отново отстъпи. Не той бе убил Перегрин. Твърде едър беше. Значи на покрива имаше още някого.

Опита се да се обърне, но бе късно. Уцели я ритник изотзад и тя се завъртя безпомощно. Падна на едно коляно, а една тъмнокоса жена я сграбчи и я дръпна назад. Танит видя красиво лице, изкривено от жестокост, и рубиненочервени устни, извити в подигравателна усмивка. Танит заби лакът в жената и тя изстена, но когато опита да продължи атаката, жената я преметна през тялото си.

И новият й съперник не бе убиецът. Танит изруга. Разсейваха я, докато целта й се измъкне. Направи задно салто и се приземи на крака. Едрият носеше панталони със старомодна кройка и бе запретнал ръкави над мускулестите си предмишници. Костюмът на жената бе направен от най-различни по дебелина и размери черни ивици, в които бяха прикрепени ножове с всякакви размери и форми.

Танит ги изчака да кажат нещо, да започнат да я дразнят, да я заплашват или да й кажат как ще превземат света, но те не продумаха.

Стояха между нея и меча й. Не й се нравеше идеята да ги нападне невъоръжена, но и нямаше как иначе да стигне до оръжието си. Движеха се със самоувереност, която я притесняваше дълбоко.

Тя заотстъпва до ръба на сградата, а те я следваха. До вратата, откъдето бе излязла, стоеше мъж. Сигурно е бил там през цялото време. Слаб, тъмнокос, той я гледаше с безразличие.

Танит осъзна нещо, което не й хареса. Тези бяха по-добри от нея. Тя нямаше шанс срещу тях.

— Това не е краят — рече им тя и им прати въздушна целувка.

Движението на жената бе по-бързо, отколкото Танит можеше да си представи. Блесна стомана и през ръката, с която Танит бе духнала целувката, сега стърчеше острие. Тя изрева от болка, направи крачка назад в нищото и се изтърколи от покрива.

Тя сляпо протегна длан и я опря в стената. Съпротивлението обели кожата от пръстите й. Здравата й ръка се закачи за перваз и тялото й се блъсна в тухлите. Отново запада. Опита се да опре крака в повърхността на сградата, да намести центъра на тежестта си, но инерцията й правеше нещата твърде трудни и тя не можеше да спре падането си.

Когато премина покрай следващия перваз, го сграбчи и с двете си ръце. Коленете й грубо се удариха в стената, а ножът се размести в ранената й ръка. Тя изкрещя, но не се пусна.

С последни усилия Танит успя да се прехвърли през прозореца, в празния апартамент от другата страна. Провалила се бе в задачата си, мечът й го нямаше, а ръката й обилно кървеше. Но нямаше време да се самосъжалява. Щяха да я погнат.

Пламнала от гняв, Танит започна да бяга.

Пак заваля, докато стигнат до бара „Темпъл“ и вече бе тъмно. Вдигнали яки, хората бързаха по тесните тротоари. Валкирия почти загуби едното си око от върха на спицата на заблуден чадър и изгледа яростно собственичката му, но тя вече отминаваше.

— Хей, Череп! — поздрави ги от вратата Финбар Ронг. Украсеното му с многобройни халки лице се разтвори в бавна, радостна усмивка. Носеше тениска на някаква рокгрупа, за която сигурно само той бе чувал, и под късите й ръкави се виждаха татуировките по ръцете му. — Валкирия! — викна със същата радост, когато я видя. — Айде, влизайте и двамата!

Влязоха в ателието за татуировки, чиито стени бяха покрити с шаблони, снимки и рисунки. Някъде от мазето жужеше електрическа игла. От другаде се чуваше музика.

— Как е хавата? — попита Финбар и закима, сякаш вече му бяха отговорили.

— Имаме случай — каза Скълдъгъри. — Надяваме се да можеш да ни помогнеш.

— Супер, човече, нямаш проблем. Е, Череп, чу ли? Шарън е бременна! Ще съм татко!

— Това е… страхотна новина, Финбар.

— Нали, нали? В смисъл, знам, че е много отговорна работа и някакви такива неща, и знам, че не съм от най-отговорните. И знам какво си мислиш — това е доста меко казано, нали тъй?

Финбар се засмя, а Скълдъгъри поклати глава.

— Ами, всъщност не.

— Твърде добре ме познаваш, човече! Помниш ли какъв бях едно време? Какви щуротии вършех постоянно.

— Не.

— Човече, страшни времена си бяха, а? Обаче съм поулегнал. Шарън си е направо, такова, пътеводна светлина, нали разбираш? Вкарал съм се в правия път, ще знаеш. Готов съм за хлапе. Готов съм за тази отговорност.

— Чудесно, радвам се да го чуя — отвърна детективът.

— Хей, знаеш ли, мислех си… Череп, би ли ни доставил честта да си кръстник на детето ни?

— Не — веднага отговори Скълдъгъри.

— А, добре, добре, няма проблем — сви рамене Финбар. — Шарън обаче може да се разочарова.

— Шарън не ме познава.

— Еми, дано тогава не го понесе толкова тежко, ама… Извинявай, човече, трябвах ти за нещо?

Скълдъгъри обясни, че им е нужен, за да влезе в транс и да намери местоположението на портала. Финбар кимаше с притворени клепачи. Валкирия току добиваше увереността, че вече е изпаднал в транс, но когато Скълдъгъри приключи с обяснението, Финбар кимна за последно и каза:

— Немаш грижи, г-н Скълдъгов. Обаче ще ми трябва пълна тишина и покой. Тотално, абсолютно уединение. Да си Долавящ не е като да си просто още един магьосник. Повечето Долавящи са отшелници, мотат се по планините и манастирите… — Той се огледа, спря поглед върху една кухничка в задната част на ателието. — Ей там е добре.

Последваха го в стаята. Финбар пусна лампите, Валкирия затвори вратата, а Скълдъгъри свали щорите. Финбар взе от скрина една карта и я разстла на масата.

Седна, затвори очи и замърмори на език, който Валкирия не бе чувала. После си затананика. Отпървом момичето си помисли, че е някакъв древен напев, който щеше да извиси съзнанието му. После разпозна първите няколко такта на „Изяж богатите“5 на Аеросмит и се отказа да гадае какви ги върши той.

— Окей — започна той отнесено, — нося се, човече. Горе съм. Минах през тавана… сега съм на открито… минавам през небето… Дъблин е толкова хубав, даже като вали…

— Финбар — каза Скълдъгъри. — Чуваш ли ме?

Финбар избълбука нещо щастливо.

— Чуваш ли ме, Финбар? — повтори по-силно детективът.

— Череп — усмихна се Долавящия. — Ей, как си? Чувам те ясно и силно…

— Помниш ли какво трябва да търсиш?

Финбар кимна, все още със затворени очи.

— А, да. Портала. На Безликите. Страшни гадини, човече.

— Да, такива са.

Финбар се понамръщи.

— Мисля, че мога да ги усетя, човече…

Скълдъгъри наклони глава.

— Стой на разстояние, Финбар. Дръж се далеч от тях.

— Това… е добра идея…

— Търсиш магическите нишки, нали така?

— Мда… помня, помня… — Ръцете му се понесоха над картата. — Летя си. Ех, че хубаво. Имам облаци между пръстите. Нишките са навсякъде около мен. Светят, като златни, като брилянтин. Толкова хубави…

Усмивката му се поскри.

— Чакай. Тези… тези нишки не светят. Тъмни са. И тъмнеят.

— Къде си?

— Чакай, човече, само малко по-близо…

— Стой надалеч, Финбар.

— Спокойно, спокойно…

Валкирия и Скълдъгъри се спогледаха. Изчакаха още няколко мига.

— Гният — каза накрая Финбар. Нещо в гласа му бе друго. Вече не звучеше сънлив. — Тези нишки са черни. Изгниват.

— Къде си?

— Чувам ги. Мога… Мога да чуя шепота…

— Чий шепот?

— Безликите.

— Недей. Чуваш ли? Стой надалеч от тях.

— О, Боже.

— Финбар, стой надал…

— О, Боже, знаят къде сме. Знаят къде сме. Намерили са ни, чакат някой да ги пусне. Зад портала са и чакат някой да ги пусне!

— Финбар — занарежда Скълдъгъри. — Къде си? Къде си? Кажи ни къде си веднага.

Финбар посегна към мивката и Валкирия в последния момент отдръпна глава от траекторията на ножа, който влетя в ръката на Финбар. Той го заби в картата и тогава ръцете му се отпуснаха, а главата му увисна.

— Финбар? — тихо рече Скълдъгъри. — Финбар, там ли си?

Слаб кикот се разнесе от устните на Долавящия. Той се вдигна във въздуха и събори Скълдъгъри и Валкирия. Масата се срина и Финбар се обърна с лице към тях. Крайниците му трепкаха, очите му още бяха затворени.

Отвори уста и рече с глас, който не бе неговият, който бе хиляда други гласа:

— Не може да ни спрат.

Скълдъгъри понечи да се изправи, но нещо невидимо го блъсна в стената.

— Свят ще загине. Свят ще рухне. Идваме.

Финбар се изсипа на пода като марионетка с отрязани конци. Валкирия се изправи, Скълдъгъри изстена и последва примера й.

Финбар вдигна глава и се огледа замаяно.

— Егаси.

Валкирия му помогна да седне на единствения оцелял стол.

— Мразя да ме обладават. Постоянно става, когато си Долавящ. Обикновено се усеща лесно или очите ти ще почервенеят, или ще заръмжиш като мечка със синузит. Понякога е по-трудно. Веднъж ме облада духът на Наполеон и си стоя там цяла седмица преди Шарън да забележи нещо странно. Май че беше акцентът.

— Можеш ли да ни кажеш какво беше това? — попита Скълдъгъри.

— Съжалявам. — Валкирия забеляза колко бе пребледнял. — Това беше яка работа, човече. Много яки магии. Ама ненормално яки, схващаш ли? Току-що някакъв древен бог на мрака ми разбърка мозъка с калните си пръсти и не беше много хубаво.

Скълдъгъри се наведе над картата, разгледа мястото, прободено от ножа.

— Значи е тук, така ли?

— Ако там съм посочил, значи там стените на реалността са най-тънки. Там е порталът.

— Бату сигурно вече знае за това място — намеси се Валкирия. — Имал е петдесет години да го открие.

— Без Котвата-провлак и Телепортатор обаче, това познание му е било безполезно. — Скълдъгъри извади ножа и сгъна картата. — Нещо против да я взема, Финбар?

— Няма проблем, Череп. — Финбар се изправи несигурно. — Да помогна с нещо друго?

— Направи повече от достатъчно.

— Супер. — Финбар погледна Валкирия. — Искаш ли татуировка?

— Да.

— Не — поправи я Скълдъгъри. — Тръгваме си.

Валкирия се начумери. Когато излязоха на дъжда, каза:

— Можех да си направя някоя малка.

— Родителите ти биха ме убили.

— С тези разследвания си рискувам живота постоянно. Била съм се с чудовища и вампири и почти умрях два пъти. Мислиш, че ще искат да те убият заради татуировка?

— Родителите са странни понякога.

Телефонът му иззвъня и в мига, когато видя кой го търси, гласът му се скова като ледник. Не се опита да скрие отвращението си, докато говореше. Размени няколко думи с човека отсреща, затвори и се отправи към Бентлито.

— Имаме среща.

— С кого?

— Соломон Рийт. Има информация, която иска да ни сподели.

— Кой е Соломон Рийт?

— Не е важно кой е. Трябва да те тревожи какво е.

— Добре тогава — какво е Соломон Рийт?

— Некромант.

Скълдъгъри и Валкирия пътуваха в тишина. Постепенно улиците станаха по-мръсни, сградите — по-малки. Дъждът скриваше зад сива пелена наченките на цветове в пейзажа. Поредният завой ги изведе в голям, овехтял жилищен квартал. Колата привличаше погледите на малкото местни по улиците.

Къщата, пред която спряха, имаше вид на изоставена. Стените бяха скрити от не особено добри рисунки с графити. Скълдъгъри уви шала около челюстта си и свали периферията на шапката си надолу. Слязоха и прекосиха прага.

Уличните светлини мъжделееха през изпоцапаните прозорци. Къщата бе изтърбушена. Тук-таме се виждаха останките от тапет. Дъските на пода бяха набъбнали от влага. Валкирия пусна Скълдъгъри пред себе си и влезе в хола. Тук нямаше графити, сякаш смелчаците, които бяха изрисували стените отвън, не бяха влизали никога в къщата.

Момичето се обърна да излезе, но на прага я чакаше силует. Валкирия се вгледа в него. Той не мърдаше. Стаята още повече се смрачи, като че мъжът носеше още един нюанс на черното със себе си.

— Аз съм със Скълдъгъри Плезънт — рече тя, но не получи отговор. Валкирия направи стъпка напред, за да покаже на непознатия, че иска да излезе, а и за да го огледа по-добре. Имаше тъмна коса, но очите му бяха толкова светли, че почти блещукаха. Носеше черен костюм с фина кройка, която обаче Валкирия не можеше да оцени на тази светлина. Държеше тънко бастунче.

— Ти си Соломон Рийт? — попита Валкирия, отказвайки да бъде сплашена от мълчанието му.

— Аз съм — рече той и наклони леко глава в поздрав. — Знам те. Ти помогна в победата срещу Нефариан Серпин и барон Венгос. Ти спря Гротескния. Такъв талант. Такива възможности. Повредил ли те е вече?

— Моля?

— Поврежда всеки, с когото се срещне. Забелязала ли си? Колко много се променяш само като стоиш в компанията му?

— Не съм сигурна, че разбирам.

— Ще разбереш.

Той пристъпи в стаята и сенките се раздвижиха около него. Валкирия знаеше много малко за Некромантите, но по нейни спомени те предпочитаха да съхраняват силата си в предмети или оръжия. Лорд Вайл имаше броня. Ако се съдеше по движението на сенките, Рийт изглежда имаше бастунчето си.

— Съществуването на тази къща е било незабележително — каза той. — Построили са я хора, други хора са живели в нея. Ядели са, спели са. Остарели са. Някакъв възрастен мъж е починал спокойно в съня си тук, преди около десет години. Много, много обикновена къща. Допреди две години. Всъщност може да помниш от новините. Четирима убити — трима от тях — застреляни; един — намушкан. Двама са умрели тук, в тази стая. Третият — в кухнята. Четвъртият — в антрето, на ръка разстояние от входната врата.

Валкирия го гледаше в блещукащите очи, докато той описваше случката.

— Кой ги е убил? — Момичето с мъка владееше гласа си.

Той се изсмя.

— А, мислиш, че всеки момент ще обявя как аз съм го сторил? Не, боя се. Почти съм сигурен, че полицията го е хванала и затворила, който и да е бил. Но насилствената смърт остава задълго там, където се е случила. — Той затвори очи и бавно вдиша. — Убийството се отпечатва на стените. Можеш да го вкусиш, ако опиташ. Да го попиеш с устни и език.

Валкирия се отдръпна от него, а в ума й се въртяха образи на цялата тази ужасна мрачна енергия, която се кълбеше около него. Знаеше, че не бива да е изненадана. Некромантията бе магия на смъртта и сенките — разбираемо, практикуващите я ги привличаха места, вонящи на смърт.

Рийт като че ли си спомни, че има събеседник, и отвори очи.

— Прощавай. Може би трябваше да избера по-цивилизовано място за първата ни среща.

— Не се коси — чу се иззад него гласът на Скълдъгъри, който се присъедини към тях. — Валкирия ми е партньор. Отнасяй се с нея като с мен.

— Жалко — отвърна Рийт. — Тъкмо взе да ми допада.

— Какво искаш, Соломон? Нямаме време за губене.

— Няма такова нещо като време за губене, но така или иначе ще ме изслушате. Или да потърся съдействието на Рем Крукс? Чувам, че щъка из града и се мъчи да открие нещо, с което да впечатли Върховния маг. — Рийт поклати глава. — Действията му са достойни за съжаление. Казвам ти, като един детектив на друг; Крукс цени добрия отчет на свършената работа повече от вършенето на добра работа.

— Ако мислиш, че неприязънта ни към нещастника ще ни сближи, бъркаш.

— Не само това ни свързва. Имаме общ враг.

— Тъй ли било?

— Разследването ти на скорошните убийства, колкото и да е неофициално, съвпада с мое разследване от последните няколко години. Става дума за Диаблерията.

Скълдъгъри не продума известно време, после се обърна към Валкирия.

— Диаблерията беше група от най-откачените откачалки, с които Меволент разполагаше. Чайна я беше основала, тя беше първият й водач.

— Чайна?!

— Да, направи доста грешки като млада — намеси се усмивка Рийт.

Скълдъгъри не му обърна внимание.

— Когато Чайна ги напусна и стана, както тя се изразява, неутрална, я наследи барон Венгос. Никой обаче не ги счита за заплаха вече сто и двайсет години. От поне осемдесет дори не сме чували за тях.

— Всичко това ще се промени — каза Рийт. — Джарън Галоу, Мърдър Роуз и Грюсъм Крав се събраха отново преди две години. Открих доказателства, че са наели Били Рей Сангуайн. Диаблерията отново е тук, детективе, и избива Телепортатори.

— А Бату? Какво знаеш за него?

— Подозирам, че дори не съществува. Името е само за отвличане на вниманието. Истинският предводител е Джарън Галоу. Просто се преструва, че отговаря пред някакъв мистериозен господар. От години го прави — така заблуждава всички.

— Все още не виждам смисъла — замисли се Валкирия. — Бату, или който там, е убил Троуп Кесел след като е научил как да върне Безликите. Но след като им трябва Телепортатор, за да отворят портала, защо да избиват всичките?

— Нужни са им Телепортатори? Колко?

— Само един.

— Колко са останали?

— Двама — каза Скълдъгъри. — Емет Перегрин и още един. Няма да научиш нито името му, нито къде се намира, така че не питай.

Рийт се намръщи.

— Явно не сте чули. Перегрин е мъртъв. От около час.

Устата на Валкирия пресъхна.

— А Танит?

— Кой?

— Момичето с него — поясни Скълдъгъри.

— А, англичанката. Не знам всички подробности, но доколкото знам, е била нападната от Крав и Мърдър Роуз. Успяла е да избяга жива, което само по себе си е достойно за възхищение.

Валкирия затвори очи. Слава Богу.

— Сега — продължи Некромантът, — ако е останал само още един Телепортатор, а всички, за които знам, са мъртви, този трябва да е нов. В което има смисъл.

— Как така? — попита Валкирия.

— Никой от опитните Телепортатори не би си сътрудничил с Диаблерията — досети се Скълдъгъри. — Твърде са добри. Биха могли лесно да избягат.

— Но защо ще ги убиват?

— Защото, ако порталът се отвори, те ще могат да го затворят. Диаблерията се е отървала от най-сериозната пречка към успеха си още преди да осъзнаем какво става.

— В Некромантските храмове всички са се заклели да не се месят в тривиалните ви дела — каза Рийт. — Но извън тях има такива, които като мен споделят убеждението, че плановете на Диаблерията засягат всички ни. Имате помощта ми, ако ви потрябва. Моята и на още трима.

— Не ти вярвам, Рийт.

— Разбира се, но както казах, имаме общ враг. Мисля да оставим различията си настрани, какво ще кажеш? Заради едно време, ако не друго?

Скълдъгъри го удари толкова бързо и силно, но Валкирия дори не направи връзка между удара и тялото на Рийт, което се тресна в стената.

Той избърса кръв от устата си.

— Удряш както винаги, дума да няма.

Когато Скълдъгъри проговори, гласът му звучеше безизразно, безчувствено.

— Соломон, толкова се радвам, че си с нас. Добре дошъл в отбора.

— С огромно удоволствие, сър, както винаги.

Скълдъгъри само му кимна и излезе обратно на дъжда. Навън Валкирия посмя да попита:

— Това пък какво беше?!

— Минало — отвърна той.

— Не си ми казвал, че имате с минало с Некромантите.

— На повече от четиристотин години съм. Много неща не съм ти казвал.

Рем Крукс почука и Върховния маг му направи знак да влезе. Книги претъпкваха помещението, а всеки сантиметър от отсрещната стена бе покрит с карти. Турид Гилд не бе човек, който се отпускаше, само защото е се е сдобил с определена власт. Крукс му се възхищаваше заради това и убедено следваше примера му. Заедно щяха да върнат силата на Убежището.

— Идиот — посрещна го Гилд и замечтаната полуусмивка слезе от лицето на детектива.

— Сър?

— Знаеш ли от колко места ми звънят? Хората ни са ужасени, Крукс. Гледат какво се случва и си мислят: ако някой убива Телепортатори без да остави нито следа, значи може да убие и мен. Това си мислят.

— Г-н Върховен маг, уверявам ви, правя всичко по силите си…

— Уверяваш ме!? Аз пък уверих тях, Крукс, че най-добрият ми детектив работи по въпроса. Знаеш ли какво ми казаха те?

Крукс се поизпъчи едва забележимо от комплимента, но поклати глава отрицателно.

— Казаха, о, не знаех, че си върнал на работа Скълдъгъри Плезънт.

Кръвта нахлу в лицето на Крукс.

— Уплашени са и искат резултати. Възложих работата на теб и още чакам да ме впечатлиш с нещо.

— Но, сър…

— Има още един Телепортатор. Това знаеше ли го? Последният Телепортатор. Момче.

— Да, сър. Казва се Рен, сър. Последно е забелязан в нощен бар в Ми. Агентите ми претърсват района. Ще го открием.

— Не ме разочаровай, Крукс.

— Няма, сър.

— Тръгвай си.

Крукс се поклони и побърза да излезе, затваряйки внимателно вратата след себе си.

Бату обхвана стъкленицата с дясната си ръка и внимателно покапа от течността върху вътрешната част на ръката си.

Тя гореше като киселина и чертаеше символ, изобразен в кръв и изгорена плът.

Когато символът стана готов, той остави стъкленицата и го разгледа. Болката бе цяло изтезание.

Водачът на Диаблерията го погледна.

— Това ще те пази — каза той. — Когато дойдат Тъмните богове, този символ ще те бележи като вярващ.

— А Сангуайн? — попита Грюсъм Крав. — На него ще му кажем ли за този символ?

— Сангуайн е наемник. Няма вяра в нищо и не заслужава специално отношение.

— Добре. Не го харесвам.

Бату излезе от стаята, а останалите се заеха да се татуират. Той отиде до съседната сграда, за да нагледа армията си.

Отвори вратата и включи осветлението. Редиците Кухи хора го погледнаха, чакайки заповеди.

— Скоро — обеща им той.

Стигнаха с бърз ход до восъчната фигура на Фил Линот, която стискаше китарата си с вкочанена полуусмивка.

— Тук сме, за да видим г-н Блис — каза Скълдъгъри.

След миг Линот обърна глава към тях.

— Имате ли уговорка?

— Не, но трябва да го видим. Спешно е.

— Боя се, че са ми дадени изрични заповеди относно вас двамата. Не бива да влизате в Убежището без…

— Повикай Администратора — прекъсна го детективът. — Нека да говоря с човек.

— Както желаете. — Минаха няколко секунди. — Администратора бе уведомен за присъствието ви. Моля, изчакайте.

Зачакаха, вперили погледи в стената.

Скълдъгъри набра някакъв номер, постоя в очакване и затвори. Набута телефона обратно джоба си. Вече двайсет минути се мъчеше да се свърже с Блис — безуспешно.

Стената се размърда с грохот и Администратора излезе. Тя се усмихна любезно:

— Боя се, че Върховния маг е твърде зает за разговори с когото и да било, но ако ми кажете по каква работа…

— Не сме тук за Гилд — отвърна Скълдъгъри. — Идваме, за да се видим с Блис.

— Съжалявам, г-н Плезънт, г-н Блис не е тук.

— Къде е?

— Страхувам се, че не мога да споделя тази информация.

— Нямаме време за това. Останките на Гротескния трябва да бъдат преместени незабавно.

За пръв път, откак Валкирия познаваше Администратора, жената се намръщи.

— Откъде знаете за това? Преместването на Гротескния е засекретена операция, г-н Плезънт. Само двама души в Убежището знаят за нея.

— Тези двама души сте вие и Върховния маг, нали? Защо му е да мести тялото?

— Местим предмети през цялото време, за по-добро съхранение, за освобождаване на място или за други подобни цели. Нищо необичайно не е.

— Кога ще стане преместването?

— Не мога…

— Къде ще го местите?

Администратора се понаежи.

— Не знам. Върховния маг ще инструктира ескорта лично.

— Колко ще е голям ескортът?

— Нямам намерение да…

— Нека позная. Гилд не иска да привлича внимание, затова ще е малък. Двама-трима Секачи, нали? В брониран микробус?

— Върховния маг ме увери, че ще са напълно достатъчни.

— Микробусът ще бъде атакуван.

— И защо бихте го направили? — присви очи жената.

— Ние няма да го атакуваме — каза й Скълдъгъри. — Но ще се наложи да откраднем Гротескния.

Последва кратка пауза и Администратора се обърна да избяга. Скълдъгъри вдигна ръка. Валкирия почувства слабите въздушни вълни, които се насочиха към Администратора и заключиха главата й в мехур от вакуум. Тя се опита да диша и се запрепъва напосоки. Скълдъгъри я подхвана преди да падне.

— Много съжалявам — промълви той.

Валкирия щракна с пръсти и вдигна под носа на Фил Линот огненото кълбо в ръката си.

— Ако пуснеш алармата, ще те разтопя.

— Няма нужда — отвърна восъчната фигура. — Комуникационната ми връзка е само с Администратора. Все обещават да я разширят към всички други в Убежището, но все не го правят. Стига да се справям с отварянето и затварянето на вратата, явно не им трябва да знаят за мен.

Скълдъгъри внимателно остави на земята несвестния Администратор.

— Ще се събуди след няколко минути — каза той. — Моля, извини й се от мое име.

Стената зад тях започна да се затваря, но те се шмугнаха, преди да останат отвън.

— Добър опит — подвикна Валкирия.

Фигурата на Линот сви рамене. Точно преди каменната плоча да се затвори, Валкирия го чу как запява „Killer on the Loose“. Любима песен на баща й.

Скълдъгъри слизаше пред нея по стълбището.

— Как ще излезем обратно? — попита тя. — И така ще сме достатъчно подозрителни, а какво остава с Гротескния на гръб?

— Няма да се върнем по същия път.

— Но това е единственият вход.

— Но не е единственият изход.

Позабавиха ход на последните няколко стъпала и пристъпиха във фоайето. Скълдъгъри закрачи спокойно. Валкирия го следваше с подкосени крака. Секачите ги следваха с погледи, но не помръднаха.

Валкирия и Скълдъгъри минаха през вратите в другия край на помещението и тръгнаха по коридора все едно си бяха у дома. Привличаха вниманието на изненадани магьосници, но никой не ги спря. Напуснаха главния коридор и завиха по малките, като вече бързаха.

Наближава Затвора на Убежището, където бяха някои от най-извратените престъпници в света. Скълдъгъри понякога разказваше за тях. Серийни убийци, масови убийци, социопати и психопати от всякаква порода висяха в омагьосаните клетки. Валкирия си въобрази, че злото се просмуква през вратата на Затвора, и потръпна.

Очакваше ги Хранилището, огромната стая, където Убежището пазеше мистични и вълшебни предмети, както и останките на Гротескния. Но днес, за разлика от всеки друг път, двама Секачи пазеха входа. Скълдъгъри и Валкирия се скриха в един от съседните коридори.

— Добре — каза той, — това е добре.

— Добре? Кое? Какво му е добрето?

— Щом Секачите пазят стаята, значи Гротескния е още тук. Имаме малко време. Сега ни трябва нещо за отклоняване на вниманието.

— Може да освободим някой от престъпниците и да ги оставим да го гонят.

— Сериозно ли искаш да пуснеш на свобода сериен убиец-магьосник?

— Правех си майтап… — опита да се защити момичето.

— … Всъщност, това не е лоша идея. Но не ни трябва човек от Затвора. Твърде са опасни. Някой в предварителния арест обаче ще свърши работа.

Валкирия се ухили.

— Видя ли? Даже майтапите ми са гениални.

Скълдъгъри бързо се насочи към ареста.

— Няма ли и него да го охраняват? — поинтересува се Валкирия.

— След случките от последните две години — атаката на Серпин и битката с Гротескния — останаха твърде малко Секачи. В днешно време отношението към тях е като към безценна принадлежност, каквато и са. Съмнявам се, да се натъкнем дори на един, ако отидем в ареста с най-ниска степен на сигурност. Може да срещнем някой служител на Убежището и ако нещата се подредят както трябва, агентът ще ни познава и дори ще ни позволи да си изберем затворник.

— И кога нещата са се подреждали както трябва?

— Мисли позитивно!

Стигнаха до ареста, без да срещнат никого, който да реши, че не им е там мястото. Коридорът се стесни, от двете му страни се заредиха стоманени врати. Длъгнест младеж с яркочервена коса стоеше зад бюро и ги гледаше изпитателно.

— Ти си Скълдъгъри Плезънт.

— Да. А това е партньорът ми Валкирия Каин. А ти си?

— Казвам се Стейвън Уийпър. Не трябва да сте тук.

Скълдъгъри махна лековато с ръка.

— Няма проблем, оказано ни е пълно съдействие.

— Върховния маг ни предупреди за теб.

— Сигурен ли си, че ви е предупредил за мен? Не за другиго?

— Забранен ви е достъпът без придружител. — Уийпър се опита да вложи малко авторитетност в тона си. — Кой ви пусна?

— Вратата беше отворена.

— Обаждам се на шефа си.

Уийпър посегна към бутона на бюрото, но Скълдъгъри сграбчи китката му и стисна. Младежът изкрещя от болка. Скълдъгъри се прехвърли от другата страна и го халоса в стената.

— Белезници — каза той. Валкирия отвори едно от чекмеджетата. Вътре бяха около половин дузина найлонови пликове, които съдържаха принадлежностите на затворниците. В чекмеджето до него тя намери два чифта лъскави белезници и ги подхвърли към Скълдъгъри. Той закопча ръцете на Уийпър зад гърба му.

Младежът му се отдръпна с препъващи се стъпки и невярващ поглед.

— Ти ме нападна!

— Искаме само да заемем един от затворниците — опита се да го успокои Валкирия.

— Не… не можете! — изръмжа Уийпър, зае бойна стойка, която момичето не бе виждало досега.

Тя се зачуди кое бойно изкуство би могло да компенсира липсата на ръце. Очакваше подскоци, може би салта и определено доста ритници. Това, което последва, повече се доближаваше до опит за удар с глава със засилка. Вместо това обаче Скълдъгъри се отдръпна от пътя на налитащия Уийпър и той тресна коляното си в бюрото и падна.

— Оглеждай се — каза Скълдъгъри и вдигна Уийпър, след което го повлече към килиите. Оставиха го свит до стената и Скълдъгъри отвори първата метална врата. Затвори я и продължи към следващата.

Валкирия застана на ъгъла. Докато се оглеждаше, хвърли едно око зад гърба си, където Скълдъгъри водеше Уийпър към една от килиите и викаше с жест затворника вътре. Тя върна вниманието си към коридора. Един магьосник мина наблизо, но не я забеляза. Тя изчака със затаен дъх, но той не се появи отново.

Вратата на килията се затвори и Валкирия се обърна да види кого е избрал Скълдъгъри. Затворникът, с ръце, закопчани зад гърба, я гледаше предизвикателно и гневно. Тя го позна. Той се имаше за Убиец на убийците, човекът, който щеше да превърне смъртта в изкуство, макар така и да не бе успял да убие никого в кратката си кариера на престъпник. При първия им сблъсък бе опитал да хвърли Валкирия от един покрив. Той определено не бе много умен.

— И пак се срещаме — изсумтя Вориен Скейпгрейс.

Валкирия се засмя.

Свирепата му гримаса изчезна и раменете му се отпуснаха.

— Ще ми се поне веднъж да ме гледат, без да се смеят.

— Тихо сега — побутна го Скълдъгъри. Валкирия се постара да скрие репешката си усмивка, докато вървяха към Хранилището.

— Натопиха ме — запротестира Скейпгрейс, докато вървеше метър-два пред тях. — Обвинен съм в престъпление, което дори не съм извършил. Не трябва да съм тук.

— Точно така — съгласи се Скълдъгъри. — Трябва да си в истински затвор за опит за убийство.

— Избягах — сви рамене Скейпгрейс.

— И това не е точно така обаче, нали? Бягството предполага дързост, динамика. Теб са те местили в друг затвор и просто са те забравили на една от спирките.

— Избягах.

— Забравили са те.

— Бях свободен човек. И после ме обвиниха в нещо, което не съм извършил, и ме арестуваха пак. Не трябва да съм тук! И на това му викаш правосъдие?

— Викам му забавно — промърмори Валкирия.

Скейпгрейс достойно я игнорира.

— Къде ме водите? Стаите за разпит не са насам. Защо съм ви?

— Защото си страхотна компания.

Скейпгрейс почти се препъна, пребледня като овесена каша.

— Ще ме екзекутирате, нали?

— Няма да те екзекутираме — отвърна Скълдъгъри.

— Затова е цялата тая потайност. О, Боже, ще ме екзекутирате.

— Няма, обещавам.

— Но защо? Защо мен ще ме убивате? Страхувате се от мен, нали?

— Не точно.

Краката на Скейпгрейс омекнаха и се наложи Скълдъгъри да го подхване под мишница.

— Страхувате се от гнева ми — слабо промълви Убиецът на убийците.

Скълдъгъри го спря, разкопча белезниците и го сръчка с пръст.

— Бягай сега.

Скейпгрейс се извъртя към него възмутен.

— И защо!? За да можете да се позабавлявате? Това е жестоко!

— Няма да те екзекутираме — настоя Валкирия.

Скейпгрейс падна на колене.

— Моля ви, не ме убивайте.

— Трябваше друг да избера — поклати Скълдъгъри глава отчаяно.

— Просто искаме да разсеем някои хора — каза му Валкирия. — Трябва да им отвлечеш вниманието.

— Не искам да умра! — ридаеше Скейпгрейс.

— Вориен, сериозно, изправи се. Няма да те нараним.

— Само да обърна гръб и…

— Нищо няма да правим. Трябва да отвлечеш вниманието на няколко човека, не само заради нас. Това е и твоят шанс, да избягаш. Виж се. Нямаш белезници. Невредим си. Какво те спира просто да избягаш?

— Окей. — Скейпгрейс се изправи. — Значи просто тичам?

— Точно така.

— Ами ако…

Скейпгрейс стартира насред въпроса с надеждата да ги свари неподготвени.

— Не натам — каза Валкирия.

Скейпгрейс рязко спря и се обърна.

— Натам е пътят към ареста.

Скейпгрейс се ориентира, кимна и се върна.

— Само, защото ви помагам, не значи, че сме съюзници.

— Знаем — каза Скълдъгъри.

— Следващият път ще се опитам да ви убия.

— И това знаем.

— Как да се махна оттук?

— Право напред и после наляво. След това следвай носа си.

Скейпгрейс се обърна драматично и изръмжа:

— До нови срещи.

Той изтича до разклонението, погледна надясно, изпищя и се втурна наляво.

— Може би трябваше да му кажем, че ще го гонят Секачи — каза Скълдъгъри, докато наблюдаваха двамата пазачи, които изсвистяха след нещастния престъпник.

Точно преди да се вмъкнат в Хранилището, Валкирия видя как Секачите се мятат върху квичащия Скейпгрейс.

Скълдъгъри извади малка макара от джоба си и взе да я увива около дръжките на двойните врати.

— И това ще издържи? — скептично попита Валкирия.

— Това е Непоколебима нишка. Колкото повече натиск, толкова по-здрава е. Много е рядка. Казват, че е направена от стомашната лигавица на дракон-император преди повече от две хиляди години.

— Така ли?

— Ами не, просто е много издръжлива корда.

Когато се погрижи за вратата, Скълдъгъри закрачи навътре в огромното, тъмно Хранилище, където рафтовете скърцаха под тежестта на магическите предмети, отрупани по тях. В средата на стаята, където някога бе стояла Книгата на имената на пиедестал, сега имаше клетка от черна стомана с размерите на камионетка. Останките на Гротескния — глава и торс, увити в мръсни превръзки — висяха от дузина опънати вериги. По решетките на клетката тъмнееха издълбани символи, които обаче засветиха, когато двамата я доближиха.

— Не докосвай клетката — предупреди Скълдъгъри.

— Как ще я отворим?

— Така като гледам, много, много внимателно. Не владея езика на тези символи толкова добре, колкото Чайна, но ги познавам достатъчно добре, за да знам, че това е поле на смъртта. Ще убие всеки, който посегне отвъд решетките.

— Можем ли да го изключим?

— Ако знаехме кои символи да докоснем, да. За нещастие, ако не ги нацелим, полето ще се разшири и ще убие всичко в стаята.

— Теб ще те убие ли?

— Предвид, че вече съм мъртъв ли?

— Е? Серпин използва червената си ръка върху теб и не се случи нищо. Може би тук ще е същото.

— Ако знаех малко повече за това как съм се превърнал в жив скелет със страхотен вкус за дрехи, можех да се пробвам. Но като нищо това поле може да убие, какъвто живот е останал у мен.

— И как тогава ще вземем Гротескния?

Скълдъгъри застана пред един рафт.

— Все някъде тук трябва да има нещо, което да помогне.

Валкирия последва примера му и затършува сред артефактите, макар да нямаше представа какво търси, камо ли какво би могло да им помогне да отворят клетката.

Взе една дървена сфера, горе-долу с големината на две топки за тенис. Тънка, плитка резка минаваше по цялата й обиколка.

— А това е…?

— Сфера-невидимка. Доста рядка, всъщност.

— Какво прави?

— Прави магьосниците невидими.

— Яко.

Валкирия я върна на мястото й и се обърна да последва Скълдъгъри, но той бе изчезнал.

Нещо се чу някъде измежду рафтовете. Последва стенание и Скълдъгъри излетя над тях. Тресна се в една маса, изпотроши стъклениците на нея, падна на земята и изсумтя. След него се показа огромен мъж със сребърносива коса. Валкирия го разпозна от описанията, които бе чувала. Грюсъм Крав.

От Диаблерията бяха пратили хора преди тях.

Валкирия заотстъпва, а сърцето й блъскаше яростно. Тогава чу токове на каубойски ботуши зад себе си. Сангуайн наближаваше, а на лицето му бе порочната му усмивка. Тя щракна с две ръце и дланите й пламнаха, но Сангуайн потъна бързо в земята, оставяйки само пукнатини в пода след себе си. Валкирия се заобръща, опита се да не обръща внимание на звуците от схватката на Скълдъгъри с Крав, и се заослушва в характерното ронене, което съпровождаше движенията на Сангуайн под земята.

Тя долови, че той се изправя от пода току зад нея. Замахна с ритник, който попадна в целта. Обърна се и видя как Сангуайн се олюлява и пада, а очилата му, строшени точно на две, падат от носа му, от който се лееше кръв. С изкривено от болка и ярост лице, той скочи на крака и се хвърли към нея.

Валкирия залегна под дясната му ръка и изрита крака му. Той се спъна и падна на коляно, като получи и лакът в тила. Убиецът се понесе напред, но омекоти падането с ръце и светкавично завъртя крак и покоси глезените на Валкирия. Още преди да падне, тя усети ръцете му върху себе си. Опита се да разтвори хвата му, но не успя и той я запокити в един рафт. Той падна и събори тези зад него, които разпиляха артефакти навсякъде. Валкирия ги последва.

Момичето се помъчи да избута въздуха пред себе си, но Сангуайн отново я предвари. Замахна и Валкирия усети вкуса на кръвта, а пред очите й избухна бяла светлина още преди да усети болката. Пак се озова на земята и покри уста с ръка. Усети, че един от предните й зъби липсва. Тялото й бе като от олово, а тя мислеше само за избития зъб и как ще обясни на майка си.

Кафяв ботуш се появи до лицето й и Сангуайн клекна над нея с отворен бръснач. Кръвта от носа му се стичаше по палтото й.

— Това ти се пада — изръмжа той и доближи острието до гърлото й.

Прогърмя изстрел, убиецът изкрещя и се прекатури, стискайки крака си. Зад него Скълдъгъри смени целта, но Крав изби оръжието му.

Сангуайн се изправи с псувни и тръгна със залитане към клетката. Той натисна един от символите с ръка. Валкирия се изтърколи в очакване полето да ги обгърне, но символът угасна, а след него и всички останали. Вратата на клетката се отвори и Сангуайн се повлече в нея. Постави длан върху Гротескния и веригите го освободиха.

— Готово! — викна той.

Крав изръмжа към Скълдъгъри, ядосан от пропуснатата победа, и закрачи към клетката. Земята се разтвори под тях и Сангуайн взе със себе си Крав и останките на Гротескния.

Скълдъгъри вдигна пистолета си и отиде при Валкирия. Тя осъзна, че някой блъска по вратите. Нишката издържаше, но пред очите на момичето острието на една коса премина през вратата и се скри. Секачите си пробиваха път по грубия начин.

— Дай да видя. — Детективът й помогна да седне. Обхвана лицето й и повдигна брадичката й. По нея течеше кръв и Валкирия се постара да не преглъща. — Отвори уста.

Валкирия тръсна глава. Очите й бяха пълни със сълзи — отчасти заради шока, отчасти защото бе разстроена. Яростният удар на Сангуайн бе счупил не само зъба й.

Скълдъгъри я изправи. Въпреки болката, тя стискаше устни.

Двойните врати се разпаднаха и Турид Гилд влетя в Хранилището, обграден от двама Секачи. Видя празната клетка и прогърмя:

— Хванете ги!

Скълдъгъри хвана Валкирия за ръка и я повлече в лабиринта от рафтове. Един от Секачите скочи от място, прелетя над рафта и се приземи точно пред тях. Завъртя косата пред себе си, за да им препречи пътя. Скълдъгъри насочи въздушна струя към него, но той мина през нея. Събратът му вече бе почти зад тях.

Не можеха да си позволят да ги арестуват. Котвата бе у Диаблерията — следващият им ход щеше да е да намерят Флетчър Рен и да го отвлекат. Трябваше да избягат.

Скълдъгъри стреля от упор в гърдите на Секача пред тях. Униформата му го защити, но той се олюля назад, а детективът добави инерция с един прав ритник. Секачът падна по гръб и двамата го прескочиха.

Стигнаха до края на рафта, Скълдъгъри го подпря с рамо, грабна сферата-невидимка и го бутна на земята. Десетки артефакти се натрошиха по пода, вдигнаха се неестествени мъгли и се понесоха писъци като от десетки пуснати на свобода души. В суматохата Валкирия се приведе и последва Скълдъгъри през останалите рафтове към вратата. Гилд даваше яростни заповеди, пристигаха подкрепления.

Изпаренията я достигнаха и подразниха носа й. Тя си пое неволно въздух и болката от липсващия зъб я накара да притисне разбитата си уста с две ръце. Тя замига усилено, за да се отърве от сълзите, които замъгляваха погледа й. Скълдъгъри тъкмо се скриваше в поредната редица рафтове. Тя се опита да стигне до него, но почти се сблъска с един Секач.

Очите зад шлема му оглеждаха обстановката. Валкирия стоеше неподвижно. Щеше да я види само след секунда.

Облечени в ръкавици ръце се появиха от сумрака зад Секача и го издърпаха назад.

Валкирия остана на място в очакване да избухне схватката, но нищо не се случи.

Гилд още се въртеше, бесен, близо до входа. Зад него се мерна някакво движение и там, където допреди секунда имаше Секач, сега нямаше нищо.

Момичето се примъкна бавно и предпазливо. Наближаваше вратата. Гилд спря с ръка един Секач и му наред да охранява прага.

Секачът извади косата си. Само той стоеше между Валкирия и вратата. Неестественият дим се разплиташе на струйки, пълзеше по пода и се вдигаше до тавана, пречейки й да вижда. Когато димът се поразнесе, Секачът го нямаше.

Скълдъгъри се показа от тъмнината и зачака пред входа. След малко той кимна и тя побърза да го стигне. Излязоха в коридора и започнаха да бягат.

Един смътно познат на Валкирия маг ги видя и разпозна, но нямаше време да реагира. Скълдъгъри измести въздуха и другият излетя назад. Свиха по левия коридор, далеч от най-оживените части на Убежището.

— Има друг изход — говореше Скълдъгъри, докато тичаха. — Мериторий ми каза веднъж за него. Само за спешни случаи. Гилд не го знае.

Озоваха се в голяма стая, оформена като овал, осветена само от една светлина. Най-външните й части тънеха в мрак. Тук Валкирия бе срещнала Старейшините за пръв път, преди две години.

Валкирия се обърна да затвори вратата и се сблъска с влитащия Рем Крукс. Държеше пистолет и Скълдъгъри бързо скъси разстоянието, заключи китката на Крукс срещу гърдите му. Крукс понечи да извика, но Скълдъгъри го прекъсна с дясно кроше. Крукс се олюля, Скълдъгъри го обезоръжи и събори.

Валкирия чу стъпки в коридора и щракна с пръсти, за да привлече вниманието на партньора си. Той взе сферата-невидимка от костюма си и завъртя двете полусфери в срещуположни посоки. От процепа се изду безплътен балон, който накара въздухът да затрепти като мараня. Той обхвана Скълдъгъри, Валкирия и Крукс.

Турид Гилд спря пред вратата заедно с трима Секачи. Валкирия се опита да потуши болката в устата си и се приготви за сблъсък, но Скълдъгъри постави ръка на рамото й.

— Не могат да ни видят или чуят. Всичко магическо е скрито от тях.

Сферата в ръката му потракваше, докато двете полусфери малко по малко се връщаха в първоначалните си позиции.

— Помощ — слабо промълви Крукс. — Помощ.

Гилд обаче не го чуваше. Обърна се към Секачите.

— Сигурно са се върнали по пътя, от който са дошли. Искам охрана на изхода. Никой да не влиза и излиза, без да съм казал!

Секачите скочиха да изпълняват нарежданията. Крукс изстена нещастно и Скълдъгъри го изгледа.

— Не сме откраднали Гротескния, Рем. У Диаблерията е. Те стоят зад всичко. Джарън Галоу, може би някой на име Бату. Насочи разследването си натам.

— Ар… арестувани сте — изхленчи Крукс.

— Гилд работи с тях. Казал им е кой символ деактивира полето на смъртта. Не можеш да му вярваш. Можеш да вярваш само на Блис.

Сферата-невидимка изтрака за последно и балонът се сви в нея. Скълдъгъри я прибра и поведе Валкирия към тъмните крайчета на стаята и призова ярък пламък в дланта си.

— Правилният момент е най-важното — каза той. — Затичаме ли се, няма спиране, ясно?

Тя смотолеви нещо в смисъл на „да“. Скълдъгъри се понаведе и прошепна нещо, достатъчно тихо, за да не чуе Крукс:

— Още когато излезем, ще отидем при професор Граус да ти оправи зъба. Няма от какво да се тревожиш. — Тя пак измънка и той наклони съчувствено глава за миг. После посочи с кимване стената. — Докосни стената и се готви да бягаш.

Студеният камък се разтвори достатъчно широко, за да минат двамата.

— Сега!

Втурнаха се напред. Стената се затвори зад тях, а пространството пред тях се отвори. Плашещо бе да търчиш бясно към каменна преграда, но тъкмо преди да се ударят в нея, тя се разтваряше и се затваряше точно зад тях. Начинът им на придвижване й напомняше на пътуването с Били Рей Сангуайн към барон Венгос. Нито тогава й бе харесало, не й харесваше и сега.

Като че ли тичаха под наклон нагоре. Скълдъгъри бе угасил пламъка, за да пести кислорода, и двамата бягаха в пълен мрак. Валкирия отваряше крайчето на устата си, за да вдишва, и внимаваше въздухът да не попада върху дупката в зъбите й.

Уморяваше се. Твърде дълго спринтираха. Трябваше да забави, само за миг, но знаеше, че обграждащото ги пространство ще продължи без тях. Не й се нравеше смъртта чрез смазване, колкото и бърза да бе.

— Не предполагах, че ще продължи толкова дълго — надвика грохота Скълдъгъри. Той нямаше дъх, който да му свърши, нямаше и мускули, които да крещят на умряло в тялото му. Точно в момента Валкирия му завиждаше.

Палтото на момичето внезапно я дръпна назад — краищата му се бяха заклещили. Тя издърпа рязко ръце от ръкавите и го остави зад себе си, но не успя да запази равновесие. Скълдъгъри я сграбчи за ръката и почти я вдигна до себе си, като практически я дърпаше със същата скорост, с която допреди малко тя бе тичала. Тя отново стъпи стабилно и след миг пак тичаше сама.

И тогава ги посрещна ослепителна светлина и силно въздушно течение. Валкирия се подхлъзна на мокра трева и се просна по гръб. Грохотът рязко спря. Покрила устата си с ръце, Валкирия дишаше учестено и примижаваше срещу небето.

Скълдъгъри уви шала около челюстта си и нахлупи шапката си ниско над очните си кухини.

— Градината на възпоменанието. Като за изход на таен тунел не е най-незабележимото място, но не се оплаквам.

Валкирия изсумтя в съгласие. Той й помогна да се изправи. Побиваха я тръпки от студения въздух. Виждаха се само възрастни хора, които се разхождаха лежерно. Бяха пристигнали незабелязано. Прекосиха градината до портите.

— Имаме проблем — каза Скълдъгъри. — Освен няколкото очевидни, имам предвид. Бентлито е пред Убежището и няма да можем да си го върнем.

Тя изстена.

— Добрите новини са, че след като го потрошихме преди две години, се погрижих да се заредя с резервни коли. Имам една само на няколко минути пеша оттук.

Валкирия измърмори въпрос.

— Не, не е жълта — засмя се той. — Тази ще ти хареса, сигурен съм.

Стигнаха до малък парк зад една порутена сграда, а Валкирия се стараеше да крие кръвта от минувачите. На място ги чакаше един Форд Фиеста. Тя изгледа Скълдъгъри гневно.

— Е, мъничка е, да — кимна той.

Валкирия отново възрази безсловесно, но детективът поклати глава.

— Ще се изненадаш колко е маневрена. Няма скоростта, мощта и удобствата на Бентлито, но особено в градски условия, Фиестата е чудесна…

Момичето го прекъсна с нещо, което наподобяваше ръмжене, и той помисли малко преди да отговори.

— Да, и за това си права, като че ли. Малко е лилава, факт.

Гърбът й се преви от безнадеждност. Скълдъгъри извади ключа от скривалището му в ауспуха и отвори колата. Валкирия седна до него, закопча колана с пълна липса на ентусиазъм и Скълдъгъри запали.

— От първия път — радостно отбеляза той.

Излязоха от парка и се отправиха към кино Хибърниън. Лилавата напаст все пак бе по-добра от колата канарче, но не много. Поне хората не спираха и не й се смееха. Скоро Валкирия спря да й обръща внимание и обърна внимание на липсващия си зъб.

Паркираха на улицата пред киното. Скълдъгъри влезе пръв, за да провери дали не ги чака засада. Извика Валкирия с показалец и тя прекоси асфалта под начеващия дъжд. Първа премина през екрана и веднага тръгна към лазарета.

Флетчър се изперчи насреща й, отвори уста за някоя остроумност, но видя засъхналата кръв по лицето и ръцете на Валкирия и се ококори. Разминаха се безмълвно.

Кенспекъл седеше в една от лабораториите, пиеше чай и дъвчеше кифла. Когато ги видя, се размърмори, но млъкна, когато видя Валкирия. Досега тя гледаше да се държи, но притеснението по лицето на Граус й дойде в повече и момичето се разплака.

Скълдъгъри се отдръпна като ужилен, но Кенспекъл не загуби време.

— О, милата — внимателно рече той, — няма защо да плачеш, няма нищо. Я да видим какво е станало? Дай да погледна. Счупен зъб? Това ли е? Нищо работа, Валкирия. Половин час и си готова. Няма защо да се тревожиш.

Обикновено Валкирия би казала нещо, за да покаже, че не е толкова разстроена, но сега не можеше.

Кенспекъл хвърли изпепеляващ поглед на Скълдъгъри.

— Може да чакаш другаде, детективе. Наглеждай оня досадник, когото ми натресе и го пази да не счупи още нещо. Скоро ще ти я върна.

Скълдъгъри кимна и погледна Валкирия, сетне се отдалечи.

— Сега ще поправим усмивката, а? — обеща Кенспекъл и намигна. — Нямаш грижи.

Чайна седеше зад бюрото си и вписваше новите си придобивки в библиотечния каталог, когато Рем Крукс се натресе бесен в апартамента й. Толкова бе драматично, че тя почти повдигна вежда. Ако той имаше брадичка, вероятно в момента би я издал напред от гняв.

— Рем! Колко хубава изненада.

— Чарът ти няма да ми влезе — присмя се Крукс. — За разлика от разните празноглавци, дето ти падат в краката, аз имам воля от желязо. Не можеш да замъглиш мислите ми.

— Едва ли бих успяла дори да ги намеря.

Тя се усмихна, омагьосваше и физиономията му се смени за секунда. Той обаче затвори очи и тръсна глава.

— Спри или ще те арестувам.

Чайна се изправи. Днес носеше синьо.

— Рем, каквото и да си чувал — не мога да контролирам чувствата на хората. Просто си стоя. Всяка емоция, която изпитваш, си е само твоя.

Той извади пистолета си. Тя не се опита да го спре.

— Спри — изсумтя той.

— Не мога.

— Мътиш разсъдъка на служител на Убежището. Това е криминално нарушение.

— Тъй ли?

— Пречиш на разследването!

— Ти дойде да видиш мен, Рем, и още не си ми казал защо. Искаш ли чаша чай?

Без да чака отговор, Чайна прескочи до бюфета и прокара пръсти по издълбаните в него символи. От тях се разнесе горещина, тя вдигна стопления чайник и наля чай в деликатна чашка.

С крайчето на окото си виждаше как Рем стиска пистолета толкова силно, че кокалчетата му се белееха.

— Скълдъгъри Плезънт и Валкирия Каин — каза той. — Те са бегълци и ти ще ми ги предадеш.

— Не знам къде са.

— Но можеш да ги откриеш. Ще използваш информаторите и шпионите си и ще ги проследиш.

— Информатори и шпиони? — разсмя се Чайна. — Изкарваш нещата толкова бляскави.

Тя поднесе чашката към устните си и отпи внимателно.

Крукс най-сетне разбра, че пистолетът няма никакъв ефект, и го прибра.

— Ще правиш, каквото ти кажа, или ще ти стъжня живота.

— Не ми се ще да те смущавам, Рем, но нищо у теб не ме стряска дори мъничко. Когато те погледна, виждам само едно несигурно човече, което се мъчи да се измъкне от сянката на предшественика си. Скълдъгъри обаче, хвърля дълга сянка, или?

— Мислиш, че е ревност? Затова ли толкова искам да го прибера? Не е ревност, г-це Сороуз. Зная кой е той. Чувал съм историите за него. Чувал съм дори една, която повечето хора не са. Но мисля, че вие я знаете.

— Сигурно я знам. Сигурен ли си, че не искаш чай?

— Не схващаш колко е сериозна ситуацията. Чух историята от един умиращ мъж, който искаше да предаде най-тежката си тайна, преди да се спомине. Умиращ Некромант, по-точно. Никога не ми се е занимавало с подобни магове, но той беше различен. Привлякох ли вниманието ти?

Чайна въздъхна и занесе чая си на бюрото.

— Кажи каквото ще казваш, Рем. Имам работа.

Той се понаведе.

— Зная как Скълдъгъри Плезънт се е върнал от мъртвите, г-не Сороуз, и зная какво е станало после. Зная какво си сторила.

Тя го изгледа студено и не продума.

— Зная от две години. Търсех доказателства, но не разполагах нито с възможностите, нито с репутацията. Откакто Върховния маг ме назначи обаче, работя по въпроса, малко по малко, в свободното си време.

— Наистина не зная за какво говориш.

— Мислиш ли, че знае какво си направила? Това, за което говоря? Разбира се, че не знае. Ако знаеше, щеше да си мъртва, прав ли съм?

— Не искаш да ме обезпокояваш. — Чайна избута чая настрана. — Няма да ме харесаш такава.

— Доведи ми ги. Организирай среща, направи им капан. Плезънт и Каин. Искам ги в целофан.

— Не.

— Ако не го направиш, ще оглася подозренията си и знаеш какво ще последва. Той си пада по отмъщението, ако не бъркам?

Погледът й стана още по-студен.

— Той се опитва да ни спаси.

— Той работи с Диаблерията.

— Не бъди идиот.

— Помогна на врага, г-це Сороуз. Ще бъде арестуван, съден и затворен. Само това ме интересува, само тази цел търся — да го разкарам от улицата. Мога да го направя, с или без помощта ти. За твое добро би било да ми съдействаш.

— Той ни е нужен.

— Не, не ни е нужен. Той е непредвидим. Нужен ни е някого с правила, с етика, с морално задължение към останалите. Някой като мен. Довиждане, г-це Сороуз. Ще чакам обаждане.

Много предпазливо, Валкирия прокара език по коронката на счупения си зъб. Още се страхуваше да не я размести, преди да слегне добре. Кенспекъл огледа резултата от работата си и кимна.

— Готово е.

— Усещам го малко голям — призна тя.

— Защото е. След няколко седмици, ще го износиш и ще го изравниш с останалите си зъби. Още няколко часа не хапи никого. Избягвай да дъвчеш разни жилави неща. И определено трябва да спреш да получаваш юмруци в лицето.

— Извинявай. — Валкирия заби сконфузен поглед в обувките си.

— Няма защо да се извиняваш на мен — не удрят мен, а теб.

— Благодаря за това, което правиш, Кенспекъл.

Той въздъхна.

— Имам проблеми с г-н Плезънт и имам проблеми с това, на което те учи, и това как се отнася с теб, но никога не си помисляй, че имам проблем с теб, скъпа.

— Но той се отнася добре с мен.

— Отнася се с теб като с възрастен. Това не е добро отношение. Колкото и да се мъчиш да не си дете, си оставаш такова. Така и трябва да се отнасят с теб.

— Ти не се отнасяш с мен като с дете.

Той се усмихна.

— Разбира се, че го правя. Но ти имаш абсурдната представа, че да се държат с теб като с дете значи да те уважават по-малко от възрастен.

— Не всички гледат така на нещата.

— И какво съм ти казвал за „всички“?

— Че са идиоти — ухили се Валкирия.

— А, ето я и красивата усмивка. Знаеш ли, понякога мисля, че съм още по-добър, отколкото си мисля, че съм.

— Това възможно ли е?

— Не бих предположил.

Валкирия си взе палтото и чу раздразненото възклицание на Кенспекъл. Скълдъгъри стоеше на прага.

— По-добре да вървим — каза той. — Рано или късно, Гилд ще прати някой тук.

— А, да — рече Кенспекъл. — Вече укриват бегълци. Гледай ти. Ще ме моли за помощ и в отплата ще ме превърне в престъпник.

— Няма да разберат, че сме били тук — обеща Скълдъгъри.

— Ами оня досадник? Ще си го вземете ли?

— По-безопасно би било да е с нас, да.

— Безопасно? — изсмя се професорът. — Безопасно?

— На Турид Гилд не може да се вярва. Ако разбере кой е Флетчър, може да го предаде на Диаблерията. Може дори да е част от тях.

— Ти чуваш ли се? А? Бълнуваш! Виждаш врагове и заговори на всеки ъгъл! Поставяш безразсъдно тези около себе си в опасност!

— Опасността от Диаблерията е истинска, професоре.

— Нека тогава Убежището се занимае с нея. Имат възможностите. Имат Секачите. Ти имаш четиринайсетгодишно момиче, което си залага живота всеки път, когато излиза с теб.

Скълдъгъри се обърна и закрачи към изхода, без да слуша повече. Валкирия се усмихна на Кенспекъл колебливо и го последва. Кенспекъл не бе приключил, обаче. Той изтропа до Скълдъгъри и го стисна за ръката, завъртя го към себе си.

— Никаква отговорност ли не чувстваш? Валкирия се е била с убиец преди по-малко от два часа. Не се ли чувстваш зле от случилото се с нея?

— Но аз съм добре — тихо опита да се намеси Валкирия.

— Можело е да я убият — продължи Кенспекъл. — И пак, докато е била с теб. Щеше ли да почувстваш нещо тогава?

— Пуснете ръката ми, професор Граус.

— Спомни си кога си бил човек, Скълдъгъри, когато си бил от плът и кръв — и ми кажи имал ли си някога сърце. Или си се родил мъртъв?

Преди детективът да успее да отговори, Кларабел се показа в коридора.

— Няма я! — извика тя. — Статуята на Гастли я няма!

Скълдъгъри се втурна към залата, където се съхраняваше статуята, Валкирия бързо го следваше. Флетчър тъкмо излизаше от една друга стая и трябваше да отскочи встрани, за да не го прегазят.

Скълдъгъри се отправи към средата на залата, а Валкирия се зае да проучва стените. След тях влязоха и останалите трима — Кенспекъл, Кларабел и Флетчър.

— Някой бил ли е тук? — заразпитва Скълдъгъри.

— Никой — каза Кларабел. — Какво търсите?

— Пукнатини — каза й Валкирия. Тя оглеждаше за знак от присъствието на Сангуайн.

— У тях е — с отчаяна напрегнатост рече Скълдъгъри. — Диаблерията. Някак са се вмъкнали и са го откраднали. Не знам как, но са успели.

Танит също се появи изневиделица и макар с Валкирия да не се бяха виждали от седмици, момичето нямаше време за усмивки. Танит пък, като че ли бе в чудесно настроение.

— Хей! — поздрави ги тя лъчезарно.

— Взимай си меча — отвърна й Скълдъгъри и извади пистолета си. — Може още да са тук.

— Загубих си меча — призна Танит. — И после паднах от сграда. И ме пронизаха в ръката. Кой може да е още тук? Какво става?

— Гастли — можеше само да каже Валкирия.

— Знам! — засия Танит. — Не е ли страхотно?

Скълдъгъри рязко завъртя глава.

— Какво е страхотно?

Усмивката на Танит се стопи и в погледа й настъпи объркване.

— Ъм, Гастли.

— Какво му е страхотното на Гастли? Няма го.

— Но аз тъкмо говорих с него.

Те я зяпнаха, после чуха стъпки и видяха как той прекосява прага. Мъж с телосложение на боксьор и дрехи на шивач. Белези покриваха цялата му глава, а усмивката му бе слаба, но искрена.

— Гастли! — изпищя Валкирия, смущаващо пронизително, и се изстреля към него. Той изсумтя от яростта на прегръдката й и се разсмя.

— Махайте се, махайте се — нареди Кенспекъл. — Нека го разгледам.

Валкирия се отдръпна с два енергични скока и позволи на Кенспекъл да го разгледа.

— Помниш ли името си? — попита той и светна с фенерче в очите на Гастли.

— Да, професоре. Казвам се Гастли Биспоук. Шивач съм, любимият ми цвят е зеленото и нямам домашни любимци.

— Така боли ли? — Професорът боцна Гастли в лицето с пръст.

— Ауч. Да.

— Добре тогава. — Кенспекъл се отдръпна. — Добре си.

Без да чака отговор, той го подмина и си тръгна от стаята.

— Грижовността му не се е променила особено — отбеляза шивачът.

Скълдъгъри се изправи до него. Двамата приятели се спогледаха.

— Танит ми каза, че ме е нямало около две години — каза Гастли.

— Точно така.

— Дълго време.

— Така е.

— Не толкова, колкото можеше да бъде, но все пак. Няма… няма да ме прегръщаш, нали?

Скълдъгъри внимателно обмисли възможността.

— По-скоро, не — заключи накрая.

— Би било едно такова странно — обясни Гастли.

— Разбирам.

— Може да си стиснем ръцете, обаче.

— Това някак не ми допада.

Гастли повдигна рамене.

— Ясно, обичаш личното си пространство, мога да разбера това.

Валкирия гледаше ту единия, ту другия и не можеше да разбере какво се случва. Накрая обаче Гастли не се сдържа и се разхили. Двамата приятели се прегърнаха.

Флетчър се наведе над ухото й.

— Кога някой ще му каже, че цялата му глава е в белези? — прошепна той, но Валкирия не му обърна внимание.

Стаята бе като всички останали в конферентния център. В другите стаи разни бизнесмени насочваха вниманието на клиентите си към разни диаграми и чертежи. В тази обаче, девет души се бяха наредили около една дълга маса и гледаха към плешивия мъж, който седеше начело.

Г-н Блис се загледа през прозореца към Дъблин.

— Говорите за нещо незаконно.

— Нямам избор — обяви един мъж със златни очи. — Виждаме накъде ни води Гилд и не желаем да го следваме. Убежището има нужда от нов водач.

— Има по-добре подготвени от мен.

— Но искат работата твърде силно — поклати глава една жена в сиво.

— Смяната на Гилд ще провокира метежи по целия свят.

— Не и ако заместникът му има уважението на целия свят. Блис, ако замениш Гилд, ще станем по-силни. Членовете на всеки Съвет те познават. Много от тях се страхуват от теб.

— Не жадувам да предвождам когото и да било.

Златоокият отново се обади:

— Може би нямаш избор. Някой трябва да направи нещо. Някой трябва да се изправи срещу новите закони на Гилд. Съжалявам, приятелю, но само ти можеш да го сториш, без да започнеш война.

Блис се умълча. Накрая рече:

— Ако ще го правим, ще е по моя начин.

— Разбира се.

— И ще изчакаме да приключи настоящата криза.

— Съгласни.

— Добре тогава — кимна той.

Скълдъгъри караше микробуса на Гастли, до него се возеше Валкирия. Гастли, Танит и Флетчър бяха в каросерията. Независимо колко рязко свиваха и в колко дълбоки дупки попадаха, Танит и Гастли оставаха напълно неподвижни. Флетчър, на свой ред, се мяташе насам-натам като стар чепик в пералня, и никак не се забавляваше. Стигнаха до Аранмор и спряха пред къщата. Изглежда дъждът не бе стигнал дотук. И по-добре, на Валкирия й бе писнало от дъжд.

Скълдъгъри провери маскировката. Дръпна шапката си надолу и излезе. Валкирия го последва. Пади вървеше към тях с лопата в ръка, зачервен от усилие.

— Извиках ви, защото казах, че ще го сторя, ако видя нещо подозрително. — Звучеше раздразнен. — Не защото ви искам обратно тук.

— Разбираме — каза Скълдъгъри, — но нямаме голям избор.

— Не разбирам. Няма да ви продам земята, нито на вас, нито на никого другиго.

— Няма да купуваме дома ви.

— Добре, защото няма да ви го дам.

Валкирия не се месеше. По пътя насам бяха обсъдили как да се справят със стареца. Трябваше да го разкарат, преди да започнат да се случват лоши неща, но пък той не бе от типа хора, които можеш лесно да сплашиш. Затова решиха да му кажат истината.

— Вярвате ли в някоя религия? — започна Скълдъгъри.

Пади повдигна вежди.

— Няма да ми продавате Библия, нали?

— Не.

— Искате да ме покръстите или нещо такова, нали? Поласкан съм, но все пак, вижте ме. Струвам ли си времето ви?

— Няма да ви покръстваме. — В гласа на Скълдъгъри се прокрадна леко веселие.

— Нарочно ли ме обърквате?

— Никак. Получава се някак от само себе си.

— Да, вярващ съм — въздъхна Пади. — Не много, но…

— Значи приемате възможността да съществуват аспекти от този живот, които не могат да бъдат разгадани в момента?

— Колкото повече старееш, толкова повече разбираш, че нищо не знаеш. Така че, да.

— А магията?

— В смисъл, зайци и цилиндри?

— Не.

— Истинска магия? Дали вярвам, че истинската магия съществува?

— Да.

Пади се поколеба.

— Странен въпрос. Баща ми вярваше в тия неща. Или поне мисля, че вярваше. Току казваше нещо в този смисъл. Защо?

Скълдъгъри даде знак на Валкирия, тя щракна с пръсти и призова пламък.

Лицето на Пади се раздвижи и Валкирия осъзна, че той се усмихва.

— Еха, впечатляващо. Как става?

— С магия. — Валкирия дръпна ръкава си нагоре, за да покаже, че няма скрити номера.

Усмивката на Пади се поизпари.

— Аз… не знам дали разбирам правилно…

— Баща ти е бил прав — каза Скълдъгъри. — Истинската магия съществува. Истинските магьосници — също. Пади, лоши хора се опитват да променят света и им е нужна твоята земя, за да го сторят.

Пади заклати глава немощно.

— Не знам какво искате…

— Имотът ви е важен. — Валкирия угаси пламъка. — Тук ще се случи.

— Какво ще се случи?

— Ще се отвори портал — каза му Скълдъгъри. — Между този свят и друг, и Безликите ще преминат през него.

— Безкакви?

— Лошите. Ние сме добрите.

— Не се обиждайте, но мисля, че и двамата сте малко чалнати.

Скълдъгъри свали очилата, шала и шапката си и Пади млъкна.

— Не — рече накрая. — Мисля, че аз съм чалнатият.

Валкирия го наблюдаваше внимателно. Пребледнял и с окръглени очи, той изглеждаше сякаш има нужда от помощ, за да стои прав. Вместо обаче да припадне, Пади сви устни.

— Добре. Добре. Окей. Ти си скелет.

— Скелет съм.

— Тъй. Просто проверявам дали съм разбрал. И ти си вълшебна, нали така?

— Вълшебна съм — отвърна Валкирия.

— Добре. Трябва да поседна.

— Преди това искам да представя няколко приятели — каза Скълдъгъри.

Вратите на микробуса се отвориха и другите излязоха.

Пади обърна изумен поглед към Гастли.

— Какво ти се е случило?

— Прокълнаха ме в утробата.

— Ясно, ясно. И всички сте вълшебни? Даже хлапакът с абсурдната коса?

— Аз съм Флетчър Рен — намръщи се той. — И сега съм най-важният човек в света.

Пади прехвърли погледа си от Флетчър към Скълдъгъри и накрая попита Валкирия:

— Магията прави ли те автоматично страшно досаден, или просто са ми се паднали двама такива?

— Просто късмет — усмихна се момичето.

— Баща ми щеше толкова да ви се зарадва. Имотът ми, казвате, е важен, тъй ли?

— Много — отговори Скълдъгъри и даде указания на Флетчър. Момчето направи скептична физиономия, но накрая се подчини. Вдигна ръце и закрачи бавно със затворени очи. Скълдъгъри тръгна по петите му.

Танит и Гастли останаха пред къщата, а малко зад Скълдъгъри и Флетчър вървяха Валкирия и Пади.

— Още ли трябва да поседнете?

— Мисля, че съм добре, благодаря.

Тя обърна внимание на лопатата.

— Тежка работа?

— Копая — кимна той. — Имате ли заклинание за копане?

— Ъм, не доколкото знам…

— Щеше добре да ми дойде. Толкова време съм пропилял в копаене на дупки. И по други начини съм си пропилял живота, предполагам. Щеше да ми е много по-лесно е магия. Как е?

Валкирия се замисли дали да не изкара нещата по-обикновени, отколкото бяха, но погледна в очите на стареца и се предаде.

— Невероятно е — призна тя.

— Как знаеш дали въобще мога да го направя? — чу се отпред въпросът на Флетчър.

— Можеш, защото е нещо, което маг като теб умее — отвърна Скълдъгъри. — Ще започнеш да усещаш леко щипене, когато стигнеш мястото.

— Щипене?

— Или гъдел. Или парене.

— Парене?

— Или пък може да те заболи зъб, или да ти прокърви носът, или да получиш инсулт — трудно е да се прецени предварително.

— Може да получа инсулт?

— Не се тревожи, ще те пазя да не си глътнеш езика.

Флетчър се намръщи.

— Може ли да те питам нещо? — попита Пади. — Когато срещаш хората, които си познавала отпреди, например деца на твоята възраст, как се чувстваш? Презираш ли ги?

— Защо да ги презирам?

— Ако бягаш бързо, се отнасяш с презрение към по-бавните. Ами ако можеш да бягаш много бързо? Тогава по-бавните хора се превръщат в дребни дразнители. Превъзходството поражда презрение.

— Хич не съм съгласна. Мога някои неща, които други не могат, но те пък могат неща, които аз не мога. Нещата се балансират.

Пади се усмихна.

— Да, но тези други хора може да са по-добри от теб в училище, или на тенис, или да поправят по-добре велосипеди… а ти имаш магия. Не бих нарекъл това баланс.

— Е, добре, с това ще се съглася. Но и това не значи, че смъртните трябва да бъдат презирани.

— Смъртни? Така ли ни наричате?

Валкирия се изчерви.

— Не е някакво официално название. Точно е, защото сте смъртни, но и ние сме, така че всъщност…

— Мисля, че доказах тезата си.

— Какво? Не, не си.

— Как се наричат вълшебните хора? Вълшебници?

— Магьосници или магове.

— Значи вълшебните хора се наричат магове, а всички други са смъртни. И това не ти звучи като група хора, опитващи се да се издигнат в божества?

— Магьосниците не вярват, че са божества.

— И защо не? Имат властта, нали? Имат магия на върховете на пръстите си. Делата им влияят на целия свят. Ако се провалите в мисията си, какво ще се случи?

— Ами… светът ще свърши.

Пади се разсмя.

— Аха! Прекрасно! Не виждаш ли? Колко е важно това, което правите! Някой смъртен не се справя с работата си и какво става? Взимат му коледната премия. Понижават го. Уволняват го. Но ако един маг се провали, ако ти и приятелите ти се провалят, всички умират. Защо да не се мислите за богове? Държите съдбата на света в ръцете си. Ако това не е богоподобие, не знам какво е.

— Може ли да сменим темата?

— С коя?

— Нещо, което не ме кара да изглеждам ненормална.

Двамата млъкнаха и се приближиха до Скълдъгъри, а Флетчър обяви, че усеща нещо. Бяха прекосили двора и стояха сред високите треви. Флетчър отвори очи и сякаш опипваше въздуха. Стъпките му се скъсяваха, колкото повече доближаваше целта.

— Жужене е. Усещам го в пръстите си, както когато се телепортирам. Добре, сега го усещам навсякъде. Там е. Знам го. Точно там.

Погледът му изглежда бе насочен към нещо, което само той виждаше, но той звучеше уверен.

— Какво му е специалното на това място? — попита Пади. — Вижда ми се същото като останалите.

— Не го виждаш — присмя се Флетчър, — но аз го усещам. Невероятно е. Мога да го отворя още сега.

— Не, не можеш — каза Скълдъгъри. — Но добра работа все пак.

— Не, мога повече — настоя Флетчър. — Мога да премина.

— Не можеш и не бих те съветвал да опитваш.

Скълдъгъри едва бе казал последната дума, когато Флетчър изчезна.

Пади подскочи.

— Боже милостиви!

— Дали го е направил? — обърна се Валкирия към Скълдъгъри. — Дали е преминал?

— Не знам…

Валкирия покри уста с ръка.

— Ако е преминал, значи сега е при Безликите. Ще го разкъсат.

Детективът се съмняваше.

— Нямаше Котвата. Без нея не може да отвори портала, камо ли да мине през него. Невъзможно е.

— И къде е? — намеси се Пади.

Телефонът на Валкирия иззвъня.

— Хей, Вал — чу се гласът на Танит. — Случайно да сте загубили нещо? Едно тъпо нещо с празна физиономия и глупава прическа?

Валкирия въздъхна облекчено.

— Скълдъгъри, обратно в микробуса е.

— Отивам — рече детективът и я подмина, — да го убия.

Върнаха се в Дъблин, а през целия обратен път Флетчър не продума. Скълдъгъри почти пет минути му чете свирепо конско и накрая дори косата на момчето се бе събрала на обезсърчена купчина. Валкирия не помнеше скоро да се е забавлявала толкова.

Гастли трябваше да се върне при Кенспекъл за преглед и Танит се съгласи да го придружи. С тях двамата в играта, Скълдъгъри вече не се тревожеше толкова да остави Флетчър обратно в лабораторията. Когато каза това, момчето отвори уста за пръв път от половин час.

— Все едно всички сте ми бавачки.

— Защото е така — усмихна се Валкирия.

Оставиха ги, тъкмо докато Флетчър питаше Танит дали ще го завие преди лягане.

— Сега накъде? — попита Валкирия, докато с партньора й вървяха към Лилавата напаст.

— Готвим се за най-лошото. Ако въпреки всичко отворят портала и Безликите се върнат, ще ни е нужно единственото оръжие, достатъчно могъщо, за да ги убие.

— Кое е то?

— Скиптърът на Древните.

Валкирия обмисляше какво не е наред с тези думи, докато се наместваха в колата. Накрая се сети:

— Скълдъгъри, ти счупи Скиптъра.

— Не, счупих кристала, който го захранваше. На теория ни трябва само още един такъв кристал и имаме оръжие, което убива богове.

— А знаеш ли откъде да вземем втори черен кристал?

— Мм, не съвсем.

— А знаеш ли дали такива съществуват?

— Почти със сигурност.

— И как ще ги търсим?

— С проучване, скъпа ми Валкирия.

Тя се отпусна обезверена.

— Мразя проучването. Почти толкова неприятно, колкото домашните.

— А кога за последно си писала домашни?

— Винаги си ги пиша.

— Отражението ти ги пише.

— Но все пак трябва да търпя спомените. Все едно е същото.

— Милиони ученици по света ти симпатизират, сигурен съм.

— О, я да млъкваш.

— Но не се тревожи, проучването ще е забавно.

— Как ще подходиш?

— Чичо ти планираше книга за Скиптъра преди да умре. Познавайки Гордън, предполагам, че е нахвърлял доста бележки.

Валкирия се оживи.

— Значи трябва да прочета записките му?

— Да, направи го, а аз ще поровя в библиотеката и ще видим кой ще намери отговора пръв. Става ли?

Валкирия почти успя да скрие самодоволната си усмивка.

— Уф, добре. — Опита се да звучи раздразнена. Чичо й, мъртъв от две години, пазеше десетки тайни в скрита съкровищница зад една стена в кабинета си. Валкирия обичаше да ходи там и с удоволствие се възползваше от всяка възможност да го прави.

А и не бе разговаряла с чичо си от седмици.

Морската старица чу звънчето си и излезе на повърхността на езерото. Подаде глава, за да се увери, че не са момичето и скелетът, върнали се, за да й причинят още болка.

На брега стоеше мъж.

— Кой ме безпокои?

— Аз — отвърна мъжът.

— Как е името ти?

— Бату.

— Това не е името ти.

— Това име съм избрал и затова е мое.

Морската старица въздъхна.

— Защо ме безпокоиш?

— Страдала сте несправедливо, милейди. Преди петдесет години ви дадох труп, позволих му да потъне във водите ви, но той е бил откраднат от вас.

Старицата изръмжа.

— Зная какво се случи. Това какво те засяга?

— Мога да ви предложа възможността да си го върнете на тези, които ви унижиха.

— Как?

— Ще се наложи да ви преместим от това езеро в морето, милейди. Бихте ли се заинтересувала от подобна възможност?

— Ще… ще ме върнеш в морето? Можеш да го направиш?

— Светът е различен от времето, когато сте била пленена тук. Вече има резервоари, достатъчно големи, за да ви поберат и машини, достатъчно мощни, за да ви пренесат. Отново питам, милейди — интересува ли ви предложението ми?

— Да. — Морската старица се усмихна за пръв път от сто години. — О, да.

Лилавата напаст спря пред портата на Гордъновото имение и Валкирия отключи входната врата. Алармата се разписка настоятелно, докато момичето не въведе кода за изключване.

Просторната къща на Гордън — не нейната, въпреки че я бе наследила, никога нямаше да е нейната, дори след като навършеше осемнайсет — тънеше в тишина.

— Ще започна оттук — каза Скълдъгъри, мина зад гърба й и се упъти към хола. — Ако искаш, започни в кабинета, надявам се да сме открили нещо до сутринта.

— Дано — отвърна Валкирия и се качи по стълбището. Когато влезе в кабинета, се насочи право към големия рафт с книги на отсрещната стена. Издърпа фалшивата книга и рафтът се отмести. Тя влезе в стаичката зад него. Този път не отдели никакво внимание на магическите предмети в помещението. Ехо-камъкът в стойката на масата засия и от нищото се появи леко пълен мъж на средна възраст. Той се ухили.

— А, виж ти. По сериозното ти изражение, предполагам, че си дошла по работа, а не за раздумка със скъпия ти мъртъв чичо?

— Това ли си сега? — повдигна вежда момичето. — Сега си Гордън? Не просто запис на личността му?

— Самият той съм — гордо рече Гордън.

— Сигурен ли си? Няма да решиш друго насред разговора?

— Взех решение. Истинският Гордън може да ме е отпечатал върху камъка, но аз продължавам да се уча, да съществувам, да се развивам. Имам собствени спомени. Истински човек съм, точно като него. И понеже двамата практически бяхме един и същ човек, докато Гордън бе жив, сега когато не е, аз съм него. Всичко се свежда до философия, всъщност. Мисля, следователно съществувам — мисля.

— Добре е да сме наясно, да — кимна Валкирия. — Честно казано, и аз вече си те представям като истинския си чичо.

— Ето на.

— Мога ли тогава вече да кажа на Скълдъгъри за теб?

— А… — Той се позамисли. — Не, не още. Мм… не съм още готов други хора да узнаят за мен, за това, в което съм… превърнат. Но не след дълго ще ме споделиш със света, не се тревожи.

— Хубаво. Не ми харесва да те крия така.

— Разбирам и оценявам търпението ти. Кажи сега, как са вашите?

— Добре са. Утре е годишнината им, така че сутринта заминават за Париж.

— А, Париж — с копнеж промълви Гордън. — Винаги съм чувствал французите близки. Една от историите ми се развиваше във Франция, сред катедралите и по Шанз Елизе.

Тя кимна.

— Ядящият мозъци. Една от най-добрите ти. Гордън, чувал ли си за човек на име Бату?

— Не мисля, не.

— Мислим, че стои зад няколко убийства, и иска да използва Телепортатор, за да отвори портал между нашата реалност и тази, в която са затворени Безликите.

— Това възможно ли е?

— Скълдъгъри го е взел насериозно, така че сигурно е.

— Как да помогна?

— Ако Безликите се върнат, ще ни е нужен Скиптъра.

— Не ми ли каза, че Скълдъгъри го е счупил?

— Счупи кристала, но ако имахме друг…

— Аха. И искате да откриете нещо полезно в моите записки.

— Именно.

— Имаш късмет, защото успях да открия много неща.

— Знаеш ли откъде можем да вземем такъв кристал?

— Знам.

— Наистина? Откъде?

Гордън посочи надолу и Валкирия се обърка.

— В обувките ти?

— В пещерите.

Тя примигна.

— Сериозно? В пещерите под къщата ти има черни кристали? И защо?

— Къщата е била построена преди стотици години над пещерите от маг на име Анатем Майър.

— Скълдъгъри ми разказа за него. Имал навика да хвърля враговете си в пещерите, на чудовищата.

— Не е бил, можеш да си представиш, много свестен тип.

— На Безликите ли се е кланял?

— Не, но ги е изучавал. Чел е литературата и историята на Безликите и Древните, защото е искал власт. Купил е този имот, построил е къщата и е опитал да изследва пещерите. Искал е да разкрие тайните им, а те са много.

— Например?

— Защо всички създания долу са имунни на магия? Нещо във въздуха? В скалите? Заради сместа от минерали? Нещо друго? Няма обяснение, Валкирия. Просто не знаем. Според дневниците на Майър, той е слизал там седем пъти. Първата експедиция е била от десет души. Само той се е върнал. В следващата са загинали още петнайсет души. Отново Анатем Майър е бил единственият оцелял. Той се досеща, че колкото е по-голяма групата, толкова по-свирепо атакуват създанията там. Магията ги привличала.

Когато направил това откритие, експедициите стават по-малки и по-успешни. Майър все така се връщал сам, но това било защото убивал колегите си, за да не проговорят. По време на шестата мисия той открил жилка от черен кристал. Наредил на един от другите магове да вземе проба, но когато той докоснал жилката, бил погълнат от „черна светкавица“, както го описва Майър, и се превърнал в прах.

— Знаеш ли къде е била тази жилка?

— В последния от дневниците му има карта, някъде из рафтовете тук. Този дневник ме накара да купя къщата, за да мога и аз да постранствам из пещерите. Никога не стигнах до черните кристали обаче. Понеже не бях магьосник, създанията най-често не ми обръщаха внимание, но дори така почти се сблъсках с няколко, та реших да оставя приключенията на приключенците.

— Онзи, който се опитал да вземе кристала, е бил убит. Как да успеем ние тогава?

— Тук кръвта ти ще свърши работа. Отпървом Безликите се научили да събират тези кристали, но Древните се направили неуязвими за силата им.

— Не са били неуязвими. Използвали са Скиптъра, за да се избият.

— Да, но това е било чак когато са вградили кристала в Скиптъра и така са могли да насочат унищожителната му сила към всеки и всичко. Но сега говорим за кристалите в първоначалния им вид. Мисля, че камъкът е реагирал така на онзи член на експедицията, защото не е бил наследник на Древните.

— Мислиш?

— Относително сигурен съм.

— Относително?

— Много относително. Кажи-речи сто процента.

— И си готов да заложиш живота ми за това?

Гордън опита окуражаваща усмивка, но не му се получи.

— Боже, не, разбира се.

— Но смяташ, че ще съм наред, нали така?

— Не го прави. Идеята е тъпа.

— Но това е теорията ти?

— Теорията е просто по-високопарна думичка за налучкване. От къде да знам? Не го прави.

— Къде е дневникът? На този рафт зад теб?

— Не, не е там.

— На страничния гръб пише ли Дневникът на Анатем Майър?

— Не, не пише.

Валкирия пристъпи към книгата и Гордън се изпречи на пътя й. Тя вдиша дълбоко и ръката й премина през лицето му.

— Хей! Спри това!

Тя върна ръката си, стиснала дневника.

— Това не беше честно — смръщи се Гордън.

— Извинявай.

— Не можеш просто така да бъркаш във физиономиите на хората. Първо, грубо е. Второ, предизвиква дълбоко неспокойствие у мен.

Валкирия остави дневника на масата и запрелиства пожълтелите страници.

— Да, извинявай.

— Нещо такова, толкова пряка демонстрация на това какво е плътно и какво — не, какво е истинско и какво — не: достатъчна е, за да накара човек да се съмнява в себе си.

Тя намери сгънато парче свитък между страниците и го разгъна. Картата бе непълна, между откритите пътеки и предполагаемите граници на пещерния комплекс зееха огромни празни петна.

— Един човек е ефективен само, доколкото може да влияе на средата си — мърмореше си Гордън. — А ако не е ефективен, ако самото му същество е безплътно като мисълта, какво тогава е този човек? Човек ли е въобще? Или просто мисъл във формата на човек?

Валкирия проследи с пръст пътя от оградените в балонче думи „черни кристали“ обратно до входа на пещерите. Според мащабите на картата, това бяха не повече от две мили в западна посока.

— Предполагам, че не бих могъл да се залъгвам вечно — умърлушено заключи Гордън. — Аз съм фалшификат. Цирков трик. Сянка на истинския Гордън Еджли. Подигравка с един велик човек.

Валкирия сгъна картата и я прибра у себе си.

— Какво говореше?

— Нищо — измрънка Гордън.

— Мерси за това. — Тя излезе от стаята. Рафтът се затвори зад нея и тя побърза по стълбите, към хола.

Скълдъгъри стоеше прав на стол и оглеждаше най-горния ред книги в една от библиотеките.

— Намерих го — обяви победоносно момичето.

Той наклони глава.

— Не. Невъзможно. Не може да си открила нищо.

— В пещерите под нас има черни кристали. Явно само аз мога да ги докосвам, заради работата с Древните. Даже имам карта. Кажи си, колко си впечатлен в момента, а?

Последваха секунди тишина.

— Такава невъзможна фукла си — накрая отбеляза детективът.

— Всичко съм научила от теб.

Скълдъгъри взе дневника от ръцете й.

— Аз не се фукам. Просто демонстрирам способностите си в подходящите моменти. — Той разгледа чертежа. — Май ще се разходим в пещерите.

— Сега? Само двамата?

— Твърде много хора ще привлекат нежелано внимание, а и нямаме време. Диаблерията все ни изпреварва. Време е да променим това.

Тунелът се разширяваше в огромна подземна зала, с големината на футболен стадион. Стълбове светлина започваха от тавана и осветяваха бледо двуетажната къща пред тях. Валкирия я зяпна, донейде изумена.

— Това… изглежда познато.

— Мда — съгласи се Скълдъгъри.

— Много прилича на къщата на Гордън.

— Така е.

Още не смееха да мръднат. Не бе съвсем същата. По-тясна бе някак, прозорците й също, а вратата не се намираше където трябва. Покривът се извисяваше по-високо, скосен бе по-различно. Приличаше на спомен за Гордъновата къща, изкривен от лош сън.

Валкирия не обичаше да пита за очевидни неща. Направо мразеше да го прави. Но понякога други въпроси нямаше.

— Как ли се е появила тук?

— Не знам — отвърна Скълдъгъри. — Може да се е загубила.

Тръгнаха към нея. Прозорците тъмнееха. Някои от завесите бяха спуснати. Скълдъгъри не се поколеба просто да почука на входната врата. Почака и когато никой не излезе, отвори вратата.

— Ало? Има ли някой вкъщи?

Никой не отговори. Детективът извади пистолета си и двамата влязоха. Тук бе по-студено, дори отколкото в пещерите, и Валкирия потрепери. Без фенерчетата щяха да тънат в непрогледен мрак.

Толкова дълбоко под земята не би трябвало да има електричество, затова когато Валкирия натисна ключа за осветлението, болнавата зеленикава светлина от крушките я свари неподготвена.

— Интересно — каза Скълдъгъри.

Усещането бе призрачно, да стоиш на място, хем познато, хем чуждо. Стълбището, което в къщата на Гордън бе солидно и широко, тук се чупеше под остри ъгли и едва би побрало един човек. По стените висяха сцени на извращения и изтезания в черни рамки.

В хола Скълдъгъри включи още няколко лампи. Същата зеленикава светлина превърна катранения мрак в нездраво сияние. От цвета стомахът на Валкирия се обръщаше.

До студената камина имаше диван и кресло, а над полицата — огледало. Валкирия сбута Скълдъгъри и посочи натам. Някой седеше в креслото.

— Извинете — обади се детективът.

Фигурата не помръдна. Виждаха само част от ръка и едно теме.

Бавно се приближиха, като се пазеха настрана от креслото. Валкирия вече виждаше и обувка. И коляно. Един мъж седеше в креслото с дясна ръка на едната облегалка и лява в скута. Костюмът му бе старомоден, оцапан с някакво петно на гърдите. Мустаците му висяха покрай устата му. Изглеждаше на около петдесет. Гледаше в нищото.

— Здрасти — поздрави го Скълдъгъри с весел и предразполагащ тон, макар да не прибра пистолета си. — Аз съм Скълдъгъри Плезънт, а това е партньорът ми Валкирия Каин. Според картата ни тук трябва да се намира залеж на черни кристали. Да сте виждал такива?

Мъжът не реагира.

— Питам, защото са ни много нужни, при това бързо. Ако някой знае къде да намери кристалите, това ще сте вие, нали не бъркам?

Скълдъгъри кимна, все едно бе чул отговор.

— Хубава къща, между другото. Виждали сме една като нея, само че на повърхността. Истинската, всъщност. Това е като недобре припомнено копие, но вероятно не е по-малко уютна. Сигурен съм, че си много щастлив тук, Анатем.

— Какво? — изуми се Валкирия.

— Предполагам, че това е Майър. Слязъл е тук преди много стотици години, за да довърши експедицията си. Вероятно е бил ранен, както си личи по кръвта, или от някой маг, или от създанията тук долу. Не е искал обаче да умре тук. Че кой би искал? Тук е тъмно, студено и самотно. Затова, използвайки призователните си сили, той е вдигнал от нищото тази къща, за да умре в дома си.

— Тази къща е направена с магия?

— Не го ли усещаш? Всичко тук звънти на магьосничество.

— Значи е стоял тук последните няколкостотин години, бавно кървейки до смърт?

— Не, не. Вече си е мъртъв.

— Защо не е изчезнала къщата тогава?

— Защото не е напуснал още.

Скълдъгъри пристъпи напред.

— Какво правиш?

— Събуждам го.

Скълдъгъри срита стола силно. Той се прекатури и с него и тялото, само че то бе разложено и мъртво и остави слабо визуално ехо — прозрачният образ на мустакатия мъж, който сякаш седеше на въздуха. Очите му трепнаха, сякаш за пръв път виждаше с тях и той бавно вдигна поглед.

— Натрапници — просъска магът, а образът му се замъгли и разсея, когато се изправи. — Наглеци!

— Успокой се — каза му Скълдъгъри.

Анатем Майър пропищя и се хвърли към тях. Валкирия отстъпи и посегна да го удари, но той мина през нея.

— Той е призрак. Не може да ни докосне — увери я детективът.

Майър се спря и се обърна. Лицето му доби поясни очертания.

— Моята къща! Не сте канени тук!

Диванът се вдигна сам и се понесе с мълниеносна скорост към тях. Скълдъгъри избута Валкирия от траекторията му.

— Диванът може да те докосне — предупреди я той и измести въздуха, като отклони и дивана, и масата, която летеше към тях изотзад.

Майър разпери ръце.

— Ще срутя къщата върху ви! — каза той и къщата се затресе.

Скълдъгъри свали голямото огледало над камината и го запокити към Майър. Стъклото го попи като гъба и Скълдъгъри бързо го захлупи срещу стената.

Валкирия бе чела как само огледалата могат да пленяват души и призраци. Това, че не се наложи да попита какво по дяволите бе станало току-що, я накара да се усмихне вътрешно.

— Не си търсим белята — рече Скълдъгъри, достатъчно силно, за да го чуе призракът. — Искаме едно-единствено парченце черен кристал.

— Кристалите са мои! Пусни ме, демоне!

— Не съм демон, а магьосник — като теб. Не сме тук да те нараним.

— Трикове! Лъжи! Още един демон от пещерите, изпратен да ме изтезава! Да ме побърка!

Скълдъгъри въздъхна.

— Валкирия, поогледай наоколо. Ако толкова държи никой да не пипа принадлежностите му, може да се е добрал до някой кристал.

Тя кимна в съгласие и остави партньора си да се разправя с ненормалния призрак. В кухнята една тумбеста черна печка се мъдреше срещу отсрещната стена, а над нея имаше комин, който липсваше в къщата на Гордън. Валкирия отвори един скрин и насекомо с размерите на показалеца й изпълзя отвътре и се покатери по ръката й, под ръкава. Тя скочи като попарена, свали бързо пуловера и го хвърли на пода, но гадината вече бе стигнала почти до рамото й. Тя го плесна с длан, но то не падна и влезе под туниката й. Тя я отвори панически и го сграбчи, усети как крачетата му шават между пръстите й. Валкирия го метна в другия край на стаята. Побиха я тръпки от отвращение.

Когато се поуспокои, тя вдигна пуловера на Гордън, отупа го и провери дали нещо друго не се е вмъкнало в него. Облече го, поизправи се и приглади коса. Това беше кошмарно.

Провери останалите скринове много по-бързо, като отдръпваше ръка почти веднага след като бръкнеше в тях. Привиждаше й се как всеки път срещу нея излита чудовищно прилеподобно създание и затова стоеше на една страна, за всеки случай. Нямаше черни кристали, нито повече насекоми и, слава Богу, никакви прилеподобни зверове.

Валкирия хвърли изпълнен с омерзение поглед към ъгъла, където се скатаваше полазилото я насекомо, и излезе от кухнята, упътвайки се към стълбището. Дъските под краката й скърцаха. Спалните бяха там, където се намираха и в къщата на Гордън, но леглата бяха много по-големи, а дъските в основата им бяха издълбани от някого с много болно съзнание. Банята не изглеждаше никак подканящо, а и лампата не работеше и Валкирия се отказа да я проверява.

Пристъпи в кабинета. Вместо бюро и рафтове с книги и награди, в средата на стаята леко се поклащаше самотен люлеещ се стол. През прозореца се виждаше пещерата. Гледката не бе особено величествена.

Валкирия потърси скрития вход към тайната стаичка. Нито едно от почукванията й обаче не прозвуча на кухо. Разочарована, Валкирия напусна кабинета и внимателно слезе на първия етаж. Когато се върна в хола, призракът стоеше до Скълдъгъри.

Ужасно се бе успокоил.

— Кристалите не са тук — казваше Майър. Гласът му трепереше леко. — Нарочно начертах погрешно картата в този район, за да не могат други да печелят от труда ми. Но кристалите са близо.

— Може ли да ни заведеш? — попита детективът.

— Не смея да напусна къщата. Каквато и да е мрачната сила, която обитава тези пещери, тя ме захранва с енергия, дори в тази ми форма. Но не мога да прекося прага на къщата си.

— Тогава ще ни кажеш ли къде са кристалите?

— Къде е смисълът? Ще ви превърнат в прах, още щом ги докоснете.

— Имаме как да избегнем това. Ще ни помогнеш ли?

Майър чу Валкирия, която тъкмо влизаше, и се обърна към нея.

— Тя… е жива — с нещо подобно на страхопочитание промълви призракът.

— Казах ти — обади се Скълдъгъри.

— Почти бях забравил как изглеждат.

— Кои?

— Те. Живите. Толкова отдавна живея в тези пещери. Мъртъв, сам. Стоя настрана от създанията, разбира се. Някои могат да ме наранят дори в тази форма. Тези пещери са проклятие за магьосниците.

Той доближи Валкирия.

— Великолепна си — промълви той.

Тя вдигна вежда и погледна през призрака към Скълдъгъри, който бързо застана между двамата.

— Ще ни помогнеш ли? — повтори въпроса си той.

Призракът с мъка откъсна очи от Валкирия. Когато кимна, главата му се позамъгли.

— Разбира се. — От стената зад него порасна врата, която се отвори. — Пазете се. Кристалите убиват.

Майър остана на място, а Валкирия последва Скълдъгъри в тунел със скални стени. В тях с черна светлина блещукаха кристали.

— Напълно ли си сигурна, че няма да те наранят? — попита я разтревожено Скълдъгъри.

— Абсолютно.

— Откъде знаеш?

Тя посегна и докосна най-близкия кристал.

— Видя ли?

Ако можеше, Скълдъгъри би забравил да диша в този миг.

— Това беше нещо невероятно тъпо.

— Може би нещо невероятно тъпо — поправи го тя. — Прочетох в записките на Гордън една от теориите му и реших да я изпробвам.

— А можеше да е сбъркал.

— Вярвам на теориите му — сви рамене тя. — Дай ми длетото.

Той й подаде инструмента, който извади от вътрешния джоб на сакото си. Тя го закрепи срещу кристала и използва дръжката на револвера на Скълдъгъри за чук. Не постигна почти нищо.

— Дръж го здраво — каза й Скълдъгъри. Той сви пръсти и ги изпъна и концентрирана струя въздух се заби в длетото като парен чук. Парченце кристал излетя във въздуха, малко по-голямо от това, което Скълдъгъри бе унищожил в Скиптъра. Валкирия го уви в парче плат, след което го постави в кутията в ръцете на Скълдъгъри. Той затвори кутията и я прибра във вътрешния си джоб. Момичето му върна пистолета и длетото.

— Лесна работа.

— Никога не прави нещо подобно отново. Можеше да се превърнеш в прах и после трябваше да обяснявам на родителите ти защо трябва да погребват любимата си дъщеря в кибритена кутия.

— Кенспекъл също щеше да ти мели до безкрай.

— Иска ми се да те питам, покрай всички тези приказки на Кенспекъл — ти смяташ ли, че трябва да се отнасям с теб по-различно?

— Не — веднага отвърна тя.

— Не отговаряй толкова бързо.

— Нееее… — провлачи момичето.

— Много си забавна, но въпросът си остава. Може би трябва да те оставям в колата от време на време.

— Но аз никога не стоя там — напомни му тя.

— Защото никога преди не съм настоявал да стоиш там.

— Няма да има значение.

— Мога да бъда много внушителен, когато пожелая.

— Да, ама не съвсем.

Той поклати глава, победен, и двамата се върнаха в хола на странната къща. Тялото на Майър още лежеше на земята върху катурнатия стол, а призракът му ги гледаше.

— Не сте мъртви — отбеляза той. — Това е изненадващо.

— Благодарим за помощта ти — каза Скълдъгъри. — Можем ли да направим нещо за теб в замяна?

— Достатъчно бе, че ме събудихте.

— Какво ще правиш сега? — поинтересува се Валкирия.

Майър се усмихна.

— Ще се радвам, мисля. Да, точно така.

— Дано се срещнем пак, Анатем — сбогува се с него детективът. — Ти си… интересно създание.

Майър се поклони. Валкирия също му кимна учтиво и излезе заедно със Скълдъгъри.

— Скиптъра е у Чайна, така че само тя ще може да го използва. Ако въобще проработи с новия кристал.

— А ако не работи?

— Ако не, сигурен съм, че ще ми хрумне нещо гениално, което…

Предната врата се тръшна току пред носа на Валкирия. Майър се озова зад нея, а по лицето му бавно се образува усмивка, която не бе използвал от столетия.

— Ти оставаш — рече той. — Скелетът може да си върви, но ти си моя.

Скълдъгъри блъскаше по вратата.

— Валкирия? Отвори вратата.

— Не съм твоя — отвърна момичето на призрака. — И сега трябва да си вървя.

— Никога няма да си тръгнеш.

Тя го заобиколи, влезе в хола и се насочи към един от прозорците. Той обаче, както и всички останали, се стопи в стената.

— Не можеш да ме държиш тук! — изкрещя Валкирия.

— Мога, разбира се. Ти си жива. Дишаш. Тази къща не е виждала живо, дишащо създание от векове.

— Тази къща не съществува! Ти не съществуваш! Ти си дух!

Валкирия щракна с пръсти, призова огън.

— Не можеш да ме нараниш.

Тя приближи тялото на Майър и се надвеси над него с огнено кълбо в ръка.

— Ако не ме пуснеш, ще изгоря тялото ти.

— Ще останеш ли тук с мен? — попита призракът. — Ще ми правиш ли компания? Ще ми разкажеш ли за света на повърхността? Ще бъдеш ли моята кралица на мрака?

— Ще те изгоря!

Майър се усмихна и трупът вдигна ръка и я сграбчи за китката. Валкирия извика от изненада и загуби пламъка. Тялото се изправи и я притисна към стената. Тя го удари с юмрук и половината лице хлътна навътре. Валкирия отдръпна ръка отвратена. Парчета лице висяха от кокалчетата на ръката й.

— Усещам живота ти — нареждаше Майър. — Изпълва ме и мен. Заедно ще властваме над студените и празни пространства.

Валкирия се помъчи да запази самообладание.

— Не искам. Жива съм и искам да се върна, където ми е мястото.

Главата и тялото на призрака се замъглиха.

— Светлината те наранява. Слънцето те изгаря. Станеш ли моя кралица, няма да се тревожиш за тези неща.

Тя се откъсна от разложеното тяло и мина на бегом през призрака. Трупът се завъртя и се повлече след нея.

Валкирия заизкачва стълбището, като взимаше по две стъпала наведнъж. Тялото постави една тромава ръка на перилата и също тръгна нагоре. Момичето стигна до платформата на втория етаж. Призракът вече я чакаше там.

— Няма къде да избягаш — каза той. — Аз съм властелин на тази къща и ще те пазя. Ти си мой гост.

Кабинетът на Гордън бе заключен. Шутовете не вършеха работа. Призракът все така се усмихваше вяло.

Валкирия замери тялото на Майър с огнено кълбо. В опитите да угаси пламъците, избухнали в гърдите му, то се препъна и падна през перилата. Призракът изсъска и се принуди да отклони вниманието си от Валкирия. В този миг момичето успя да отвори вратата към кабинета. Още с влизането тя измести въздуха и счупи прозореца.

— Не искаш да си ми враг — процеди Майър.

Валкирия се хвърли напред, но прозорецът се премести на тавана и върху нея заваля дъжд от строшени стъкла. Тапетът се смени, превърна се в хиляди лица, всичките — това на Майър. Сега той я гледаше с хиляди очи и говореше с хиляда гласове.

— Враговете ми страдат. Враговете ми кървят. Крещят, молят се и плачат.

Прозорецът се плъзна от тавана през една стена до пода и се озова под краката на Валкирия. Тя пропадна, но успя да се хване за ръба му. Тялото на Майър подскачаше под нея от кухнята, опитвайки се да хване висящите й крака.

Тя изрита ръцете му и се издърпа. Стаята се менеше като в кошмар на шизофреник. Цветът на стените се менеше постоянно, а самите те сякаш дишаха. Прозорецът се сви до размерите на око. От дъските цъфтяха килими и вехнеха за секунди. Анатем Майър се гневеше и губеше контрол над къщата си.

От сляпата стена, водеща до скритата стая в къщата на Гордън, порасна врата и Валкирия изтича през нея. Коридорът бе тъмен и твърде дълъг.

— Ти си враг! — пищеше Майър. — Ти не си кралицата ми! Ти си враг!

Тя зави, без да знае накъде върви, и се озова в добре осветена стая. Голямата маса в средата й бе подготвена като за пир. Светеха свещи, а вино блещукаше в бокали. Нямаше прозорци и врати.

Част от пода се превърна в стъпала, водещи надолу. Трупът на Майър се качваше по тях и Валкирия се заотдръпва. Призракът придоби форма пред нея.

— Опитах се да съм любезен! — изръмжа той. — Радвах се да ви видя. Бях щастлив, че сте тук.

— Не трябва да го правиш, Анатем.

— Но ти ме отхвърли! Мен!

Банкетът се разложи върху масата и се превърна в помия, която се разтече от покривката. Свещите се стопиха, но още горяха. Килимът се разпростря върху стълбището и то изчезна.

Валкирия трябваше някак да се измъкне. Врата, прозорец, каквото и да било — само да вбеси Майър достатъчно, за да направи изход по погрешка.

— Ще съм ти кралица — внезапно рече тя.

— Не съм глупак — изсъска призракът.

— Ще остана с теб и ще бъда твоя кралица. Това искаш, нали?

— Пазариш се. — Тялото напредваше. — Страхуваш се. Лъжеш, защото се боиш да се изправиш лице в лице със смъртта.

Валкирия измести въздуха. Трупът падна по гръб и тромаво се изправи отново.

— Последните ти мигове ще са запомнящи се. — Призракът се понесе настрани и изчезна в разпадащото се тяло. Главата се раздвижи, липсващите очи сякаш я гледаха.

— Много време мина. — Майър звучеше като шкурка. — Много отдавна не съм проливал кръвта на жив човек.

Преди Валкирия да се усети, той вече я бе грабнал и я притискаше към масата. Тя го удари с коляно в ребрата, но той не усещаше нищо. Когато обаче той посегна за втори удар, тя се изтърколи на земята.

Едва успя да стане преди масата да се разпадне и той да премине през нея, за да се добере до Валкирия. Тя хвърли огнено кълбо, което експлодира в ръката му, а после тя запрати въздушна струя и го избута назад.

Стените също се разпадаха, а подът се гънеше. Цялата стая запропада.

— Аз съм Анатем Майър, господарят на реалността.

— Губиш контрол.

— Аз съм господар на реалността — гневно настоя той, — а ти си глупачка, че ми се противопоставяш.

— Ти си луд.

— Млък!

Килимът се превърна в локва, която потече нагоре по него, покривайки го с дрехи и кожа.

— Отново съм цял! — извика той, когато новото му лице се оформи докрай.

Стаята изведнъж изчезна изпод Валкирия. Тя падна и се претърколи. Стаята на втория етаж се бе смесила с хола. Докато всяко от двете помещения се опитваше да върне първоначалния си вид, в една от стените се разкри прозорец.

Скълдъгъри стреля през него, право в Майер, който изрева от ярост. Валкирия изскочи през него със спринт, партньорът й я хвана и двамата се затичаха към изхода на пещерата.

Зад тях всички прозорци на къщата се скриха, а входната врата се разшири и доби формата на уста. Майър стоеше в устата, но не смееше да прекоси прага.

— Ще те намеря! — крещеше той. — Ще те намеря, момиче!

Макар да знаеше, че той не може да ги последва, Валкирия не спря да тича.

Малко след девет часа същата вечер, голям микробус за разнасяне на хляб спря на гърба на кино „Хибърниън“. Не привлече вниманието на никого. Кола с матови прозорци спря до него. Отново никой не я забеляза.

Някой наблюдаваше сградата на Чайна. Бе паркирал на дискретно разстояние от нея и макар да не бе повече от силует в кола, по всичко личеше, че е Елементал — от време на време в шепите му проблясваше огнено кълбо, за да го топли.

— Един от Диаблерията? — попита Валкирия през тракащи от студения дъжд зъби.

— Не — отвърна Скълдъгъри. — Служител на Убежището. Гилд се опитва да ни изолира.

— Сигурно наблюдават и мястото на Кенспекъл. — Толкова й се щеше да е там сега, на сухо, на топло, неопръскана от онзи кретен, който я бе подминал с колата си и я бе опръскал отгоре до долу през съдраните й дрехи.

— Просто се обади на Чайна, кажи й да донесе Скиптъра, ще сложим новия кристал и ще отида да се преоблека.

— Подслушват телефона й със сигурност.

Докато момичето се чудеше как тогава ще се свържат с нея, агентът на Убежището потегли нанякъде с мръсна газ.

— Тревожно — отбеляза Скълдъгъри.

— Капан?

— Или нещо спешно. Е, да не гледаме зъбите на подарен кон!

Отникъде не личаха признаци за клопка и накрая заджапаха необезпокоявани към зданието.

Обичайният посрещач им направи знак с очи и ги покани в необитаваната библиотека.

Чакаше ги само Чайна Сороуз. На масата зад нея имаше сандъче, на което бе издълбан символ — акулов зъб, пронизващ звезда.

— Хората ги е страх — отбеляза тя с недоволство. — Всеки маг в страната се готви или за бой, или за бягство. Лошо е за бизнеса.

— Така става, когато предстои краят на света — вместо поздрав каза Скълдъгъри.

— Това все едно не съм го чула. У вас ли е кристалът?

— Да.

Чайна кимна, докосна първо символа на капака на сандъчето, след което и закопчалките във вътрешността му. Накрая вдигна Скиптъра на Древните.

— Още като го взех, разкарах останките на предния кристал. Може би не бих, ако знаех, че едно докосване до него може да ме превърне в прах.

Валкирия взе оръжието и извади камъка. Нужно бе малко усилие да го напасне в леко тясната дупка. През това време Скълдъгъри каза:

— Чайна, знаеш, че цялата тази работа значи да си на наша страна.

— Да, знам, само аз мога да го ползвам. Добре ще е, да се надявате, че ще съм с вас.

— Трябва да съм сигурен.

— Нямам гаранции. Или ми вярваш, или не.

Най-сетне Валкирия успя да мушне кристала, който бе обхванат от Скиптъра и засия мрачно.

— Застани настрана — изкомандва Чайна и си взе жезъла. Огледа го объркана. — Не работи.

— Може кристалът да не е подходящ — измърмори Валкирия.

— Последен аз използвах Скиптъра, може аз да съм собственикът — намеси се детективът и се опита да използва оръжието, за да превърне в прах един шкаф. Не успя.

— И какво? Все пак нямаме с какво да спрем Безликите — увеси нос Валкирия.

— Не, вижте — каза Чайна. — Кристалът свети. Просто трябва да си намери собственик.

Скълдъгъри върна Скиптъра у Валкирия.

— Пробвай.

— Ама аз не го притежавам. Ти го използва след Серпин, после го даде на Чайна.

— Когато й го дадох, бе счупен. Ти първа го държа, след като го презаредихме.

Валкирия взе объркана Скиптъра и го вдигна към сандъчето на масата.

— Как се стреля?

— Поискай и ще стане.

— Да де, но трябва ли да си помисля някоя специална дума като „огън!“ или просто трябва да искам да…

От Скиптъра излетя черна мълния и превърна масата в прах. Сандъчето тупна в прахта.

Валкирия зяпна.

— Ъм… пропуснах сандъка.

Скълдъгъри отбеляза със задоволство:

— Но пък уби масата.

Чайна се усмихна.

— Е, явно няма да съм ви нужна. А и този портал, разбрах, щял да се отвори на ферма. Недопустимо.

В този миг дойде прислужникът й и прошепна нещо на ухо. Чайна върна сериозното си изражение.

— Тръгвайте към „Хибърниън“. Нещо се е случило.

Г-н Блис ги посрещна пред киното и им разказа за случилото се. Добави, че Крукс се е впуснал в някакъв жалка спасителна операция, макар никой да не знаеше как са се измъкнали похитителите. Пред екрана ги посрещнаха Танит и Гастли. Валкирия притеснена ги заоглежда за наранявания, но Танит улови погледа й и намигна, което успокои малко блъскащото сърце на момичето.

Гастли започна да се извинява, че не са спрели шайката на Галоу, но Скълдъгъри го спря с ръка.

— Няма нужда от оправдания. Пазите Рен, не Върховния маг. Къде е хлапакът, между другото?

— Тук — чу се глас току до ухото на Валкирия. Тя подскочи и изсумтя гневно. Флетчър изчезна и се появи до Танит.

— Няма да ме давате на ония лудите, нали? Така де, имат някакъв заложник, ама той е стар, направо си е жив умрял така или иначе. Аз съм важният, който трябва да е в безопасност, нали тъй?

— Няма да правим размяна — каза Танит.

— Не, ще правим — отвърна Блис.

Той се извиси над тях, неподвижен като скала в бурно море.

Гастли пръв продума:

— Но как?! Ще им поднесем последния жив Телепортатор, заради Гилд?!

— В противен случай не биха се поколебали да го убият.

— Блис — намеси се Скълдъгъри. — Ако им дадем Флетчър, ще убият света.

— Убият ли Гилд, светът ще рухне в хаос.

— По-добре това, отколкото смърт — измърмори Гастли.

— Ирландия е Люлката на магията — рече Блис. — Крие ужасни и прекрасни тайни. Нашите предни, първите Древни, са се сражавали с Безликите на тези брегове. Ако загубим втори предводител, колко време ще мине преди останалите Убежища да се полакомят да ни завладеят отвътре?

— Не съм най-големият фен на английското Убежище — обади се Танит, — но дори те не биха сторили нещо толкова тъпо.

— Трябва да пазим своето. Не е въпрос на политика, а на оцеляване.

— Именно. — Скълдъгъри свали шапката си, изтупа прашинка от нея. — Ако дадем Флетчър на Диаблерията, няма да има оцеляване.

— Затова няма да даваме никого на никого. Това е вашата работа, детективе. Върнете Турид жив и пазете Рен от Диаблерията.

— С други думи, ще ги измамим?

— Да, ще ги измамим.

— Е, аз поначало това имах предвид — сви рамене Скълдъгъри. — Още ли сме бегълци?

— За съжаление, да. Ще се постарая да държа Рем далеч от вас.

Кенспекъл пристъпи през екрана.

— Вън. Всички. Туй не е място на побоища, а научен комплекс!

Преди Скълдъгъри да успее да каже нещо, Кенспекъл започна:

— Носиш смърт и разрушение на прага ми. И все е радост съм ви кърпил всичките, но няма да ползвате това място за база на операциите.

Валкирия предвкусваше добре познатия аргумент — нея самата. Но той така и не дойде. Гневът на професора изтля.

— Ще ви лекувам — повтори той, — но няма да ви помагам в битките. Всички вън.

И с тези думи той си тръгна.

Пръв последва примера му Блис.

Когато всички се озоваха навън, пред Лилавата напаст, се разбраха да се върнат у дома на Гастли и там да продължат кроежите.

— Окей — каза Флетчър, — ще ви чакаме.

Той хвана Валкирия под ръка и се телепортира с нея.

Беше като че само за едно мигване тя бе изгубила тялото си. Само ръката на Рен й напомняше какво е. И после бяха на покрива на ателието.

— Добре ли си? — попита с усмивка момчето, докато тя се мъчеше да повърне пред себе си. Накрая събра сили и му заби един добър прав точно в зъбите. Той се олюля и викна изумено:

— Защо го направи, бе?!

— Ти си идиот. Каквото и да си решил да правиш, първо ме питай! — викна тя на свой ред. — Ами, ако ме беше телепортирал само наполовина.

— Невъзможно.

— Или ме беше пуснал по време на скока?

— Невъзможно.

— Или, ако се бяхме телепортирали в някоя стена!?

— … да, това е възможно. Но ми стига само картина на целта в главата ми, оттам наистина е много лесно.

Скълдъгъри й се обади, за да се увери, че всичко е наред. Валкирия го успокои и му каза, че ще ги чакат в ателието.

— Каза, че ще те убие.

— Все така казва. А и, ако ме дадете на ония откачалки, все едно съм мъртъв, нали?

Вместо отговор Валкирия се загледа в дъблинските светлини.

— Дали ще убият онзи, Върховния? — попита той.

— Не знам.

— Пука ли ти?

— Какво? Естествено.

— Но ти не го харесваш.

— Е, и?

— Танит има ли си приятел?

Валкирия се позамая от рязката смяна на темата, но успя да реагира бързо.

— Нямаш шанс.

— Не знаеш.

— Зная.

— Дай ми три причини.

— И две стигат. Твърде е стара за теб, а ти си твърде досаден за нея.

— Ти пък си твърде малка, за да ме оцениш по достойнство. Аз съм си страшен улов.

— Така ли ти каза мама? — ухили му се тя.

— Не. Тя е мъртва.

Усмихната на Валкирия се стопи.

— Ами твоето семейство? Какво казват за заниманията ти?

— Те не знаят — призна тя. — Отражението ми живее скучната част от живота ми, вместо мен.

— Имаш живо отражение? — попита с изумление той. — Ама ти сериозно ли? Имаш си изкуствен близнак?

— Нещо такова.

— Хм, сигурно е много яко… Ако можех да разменя едно такова мое отражение за онзи магьосник. Те не са напълно еднакви, нали? В смисъл, моето няма да може да се телепортира?

— Не, няма да може. Но няма смисъл от този план. Маговете лесно разпознават имитациите.

— Е, както и да е. Просто би било хубаво да разполагам пак с живота си.

— Какъв е бил той?

— Ами, какъвто го поискам. Да ходя навсякъде, да правя всичко.

— Някой трябва да те обучи.

— Кой? Всички като мен са мъртви.

— Магията е магия. Принципите са еднакви за всички.

— Звучи ми като в даскало.

— Всъщност е много забавно. Може да си естествен талант, но никога няма да си наистина добър без обучение.

Той изчезна, появи се зад нея:

— Вече съм добър.

— Да, и много зрял…

Валкирия прекара следващия половин час в опити да не се смее на простотиите му, макар противно на себе си, всъщност си прекарваше приятно.

Когато видяха Лилавата напаст долу на пътя, Флетчър пак я сграбчи и отново настъпи миг на пълно объркване. Бяха долу, а пред тях се намираше Скълдъгъри, малко зад него — Гастли и Танит.

Флетчър доби нервен вид.

— Никога — каза детективът, — не прави това отново.

Момчето кимна.

— В ателието има някого — отбеляза почти шепнешком Гастли. Вътре бе тъмно, но се усещаше нечие присъствие. Скълдъгъри пак се обърна към Флетчър:

— Забрави какво ти казах и се телепортирай някъде. Валкирия, отиди с него.

Без да чака покана, Флетчър я сграбчи за лакътя и двамата отново бяха на покрива. Този път гаденето бе доста по-слабо. Двамата се събраха над покривния прозорец. Няколко секунди след като тримата влязоха, се чуха гласове — разговор.

Някой светна лампите.

Скълдъгъри прибираше пистолета си, а Танит — меча. В стаята стояха Соломон Рийт и още двама Некроманти.

— Безопасно е — каза момичето. — Да вървим.

И пак този миг, по-кратък от примигване. Присъстващите бяха обърнали глави към тях. Рийт само й кимна леко в поздрав, преди да продължи:

— Това е пълният контингент на Некромантските сили.

— Трима не е кой знае колко… — скептично отбеляза Гастли.

— Всъщност четирима. — Рийт почука с бастунчето си по пода и от другата стая пристъпи фигура. Настъпи хаос, Скълдъгъри размахваше пистолет, Танит — меч, а Гастли — огнени кълба в дланите си.

Белият секач зае мястото си до Рийт.

— Обяснявай, Рийт — подкани го Скълдъгъри. — Този човек вече две години е на върха в списъците с издирвани от Убежището.

— Каквото и да е сторил, не е било по негова воля, както и вие добре помните.

Белият секач стоеше напълно неподвижен и безмълвен.

— Как се е озовал при вас? — попита Танит.

— Серпин използваше наши техники, за да го върне от мъртвите. Когато разбрахме, разрушихме хватката му върху Секача и той дойде при нас.

— Значи заради вас е спрял да помага на Серпин.

— Именно. Ако бяхме малко по-бързи, г-ца Лоу не би беряла толкова ядове с онази огромна рана, а г-н Биспоук не би се превърнал в градински гном.

Гастли се хвърли напред и Скълдъгъри трябваше да го усмирява с мъка.

Танит го доближи, огледа го.

— Има ли Некромантски умения?

— Уви, не. Той е войник. Приживе — един от най-добрите. Сега — още повече. Той се лекува почти мигновено и в общи линии не може да бъде спрян. Естествените му импулси са да изпълнява заповеди и да стои на наша страна, която в случая е и вашата страна.

— Не и моята — рече мрачно Танит.

— Нито моята — изръмжа Гастли.

— Как да е — отвърна Рийт. — Той и ние тримата представляваме Некромантския контингент. А може да минете и без нас, ако пожелаете, м?

Скълдъгъри прибра револвера.

— Рийт, ако се измъкнем живи от това, ще си поговорим.

На разсъмване Валкирия се промъкна през прозореца на дома си. Отражението й я посрещна с безизразен поглед.

— Изглеждаш ужасно — каза то без никаква загриженост. Валкирия този път не му обърна внимание. Бе спала само два часа на дивана на Гастли и почти не чуваше, не виждаше и не усещаше какво прави. След нощните премеждия я бе обзело едно празноглаво безгрижие и всичко се топеше в него. Отражението продължи: — Родителите ти заминават за Париж след половин час. Ще се сбогувате ли?

— Това е идеята.

— Да се върна ли в огледалото?

— Не знам. Само ще им млясна по една целувка и ще им кажа едно чао, после пак излизам.

— Значи да остана?

— Скрий се под леглото, като оня път.

— Добре. Тогава открих част от липсващото ти бельо.

— Страхотни новини отвред. Мълчи сега.

Влезе в банята и пусна душа. Под горещата вода мускулите й започнаха да се отпускат и безгрижието малко по малко се превърна в умора. В главата й се развъртяха мисли. Ами ако това не бе „довиждане“, а „сбогом“?

Не, че не й се бе случвало и преди да не знае ще се върне ли у дома, но това не правеше нещата по-лесни. Тя се подсуши, облече се и слезе по стълбите.

— Здравей, миличка — поздрави я майка й.

След душа Валкирия бе почти убедена, че изглежда достатъчно нормално, за да остане извън подозрение. Ако, разбира се, успееше да не звучи сякаш никога повече няма да види родителите си. Пред огледалото в коридора оттренира естествената си усмивка, докато майка й буташе мръсни дрехи в пералнята. Преди да влезе в кухнята си сложи и най-убедителната гримаса на досада.

— А, някой е станал от грешната страна тази сутрин — обади се баща й над сутрешния вестник.

— Защо не мога да дойда с вас! — убедително измрънка тя. — А трябва да се мъча с леля Берилия?

— Защото е романтичен уикенд. Децата някак не се връзват с тази идея.

— Че за какво ви е романтика на вас? Нали сте женени? Романтика трябва да има за хора като мен.

— Ъм, миличка, не трябва ли да мислиш за други неща на твоята възраст — посмути се баща й. — За кукли например?

— Тате, кога въобще си ме виждал с кукла?

— Ами, като беше малка, май ти подарихме една. Но ти й се присмя и я преби.

— Готино бебе съм била значи.

Зад тях се показа майка й.

— Дез, къде ти е паспортът?

— Че за какво ми е?

— За пътуването.

— Тъй ли? Ами, ъм, къде стоят по принцип тия неща?

Съпругата му въздъхна многострадално.

— Снощи ми каза, че е у теб. У теб ли е или не е?

— Ами щом съм казал така… Но може и да съм те излъгал, не помня.

— За Бога, Еджли…

Майка й го наричаше с фамилията му само в много крайни случаи.

— Е, тук някъде е, не се тревожи! Докато опаковаш багажа, ще съм го намерил.

— Багажът е опакован, тръгваме след седем минути.

Той преглътна шумно.

— Ъм, добре, няма проблем.

Валкирия спря майка си на прага на кухнята.

— Мамо, на колко беше, когато за пръв път си хвана гадже?

— В смисъл, истинско гадже?

Баща й се обади:

— Дефинирай „истинско“…

— Бях на тринайсет, миличка. Дез, намери проклетия паспорт.

Вместо това Дез изгледа дъщеря си.

— Когато с майка ти бяхме малки, нещата бяха различни. По-невинни. Държахме се за ръце осемнайсет месеца преди първата целувка. Така повеляваше законът.

— Тате, това май си го измисляш.

— Момчетата са ужасно нещо, скъпа. Вярвай ми, момче съм — знам.

Някой позвъня на вратата и Валкирия остави баща си да тършува за паспорта си и отиде да отвори. Срещна безволевото, но безкрайно самодоволно лице на Рем Крукс.

— Добър ден, Стефани.

— Какво… какво правиш тук?! Не можеш да си тук!

— Имам заповед за ареста ти — мазно каза той. — Какво, дали ми е било трудно да те намеря? С постоянните ти каскади из квартала — вампири, горящи мъже — и с фамилията на Гордън Еджли, си беше детска игра. Аз съм детектив, г-це Каин. Сега може да дойдеш с мен или да ми кажеш къде твоят приятел скелет държи Върховния маг.

— Какво!?? Диаблерията го държи! Бату!

— Доколкото ми е известно, такъв човек никога не е съществувал. Така или иначе, нищо не е по твоя вина. Сега имаш шанса да направиш нещо правилно.

— Идваш и ме заплашваш в собствения ми дом.

— Ще ми съдействаш ли?

— Не.

— Тогава си арестувана.

Тя опита да затвори вратата, но той подложи крак.

— Махай се оттук — изръмжа момичето. — Нямаш право да демонстрираш сила пред цивилни. Знаеш го! Заплашваш анонимността ни!

Той провря лице в процепа, оставен от подложената му обувка.

— Арестувана си… — и после се скри, тъкмо когато майка й се появи с голям куфар на колела.

— Кой беше?

— Никой. Грешка.

Валкирия отвори вратата, уж за да направи място на майка си, но излезе първа и се огледа внимателно. Нямаше никого.

Баща й слезе по стълбите и разсеяно взе нещо от масата до входната врата. Бе паспорт.

— Хм… това не може да е мое. Тук има някакъв грозен тип с глупаво изражение на лицето.

Майка му го подхвана и го заведе до колата, настани го на шофьорската седалка и му връчи ключа. После прегърна дъщеря си и й каза:

— Берилия те чака за обяд. Няма да е толкова зле.

Баща й направи шеговито-отчаяна физиономия и й смигна. Въпреки всичко, Валкирия се усмихна широко.

Когато колата се скри от поглед, тя търти да бяга.

Не след дълго осъзна, че Крукс е по петите й. Бяха я преследвали озверели чудовища и мъже, които желаеха смъртта й. В момента обаче нищо не я плашеше повече от гласа на Крукс, който все още чуваше в главата си: „Арестувана си.“ Двамата тичаха по полето в края на предградията, досущ като деца, играещи гоненица. Валкирия прескачаше в движение плетове и ниски огради, на които се бе закачала и бе съдирала дрехите си само година-две преди това, тъпчеше полски цветя и култивирани насаждения, а зад нея в тревите шумяха стъпките на преследвача й. След един особено висок скок, при който тя си помогна като избута въздуха около себе си, тя се обърна и видя не без задоволство Крукс, спрял за миг, задъхан и с ръце на коленете си.

Трябваше да се измъкне от откритото пространство, да се скрие и да изчака Скълдъгъри. Щеше й се да види какво би сторил той с Крукс, когато му падне.

Тогава видя пред себе си черен микробус, а пред него — мъж в сиво.

— О, по дяволите.

Измъченият Крукс само я посочи с пръст и тя рязко смени посоката на спринта си.

Знаеше, че Секачите са бързи, но не знаеше колко. Добре, че никой не би им позволил да участват в олимпийски надбягвания. Секачът скъсяваше като на шега разстоянието между тях.

Внезапно от близкото поле й се изпречи трактор. Той спря и шофьорът му излезе — бе Алън, приятел на баща й. Изглежда имаше някакви проблеми с возилото. Тъкмо се захващаше да провери верижната му част, когато забеляза момичето. Тя от своя страна отново бе загубила преследвача си.

— А, здрасти, Стеф — рече той, полуусмихнат, полунамръщен от неугледния вид, до който се бе докарала с бягството си. — Какви си ги вършила пак?

— Здрасти, Алън. А, нищо, тичам си за здраве.

— Ахаа… Не си облечена като за тичане май.

— Ами внезапно го реших.

— Е, добре, и аз така направих като реших да се оженя за Ани. Вашите тръгнаха ли вече?

— Ахам.

— И вече си се забъркала в нещо?

— Ами, знаеш ме.

— Тъй си е. Всичко е наред, значи?

— Че как? Хей, би ли ме хвърлил до главната улица?

— Ами тичането ти?

— Силно надценено е.

— Скачай вътре.

Облекчението не трая дълго. Само минути по-късно ги засече черният микробус, Крукс излезе и процеди на Алън:

— Къш оттук.

Алън помисли малко и попита Валкирия:

— Заради този ли беше решила да потичаш, Стеф?

— Не го познавам — излъга тя. — За пръв път го виждам.

— Стеф, би ли звъннала на полицията за всеки случай?

— Аз съм детектив — тросна се Крукс, а Алън на свой ред го тресна в носа.

— Дръж си езика зад зъбите и ръцете далеч от момичето — с равен тон предупреди Алън.

Валкирия се опита да го възпре, но бе късно. Вбесеният Крукс натисна ръка срещу въздуха и запрати Алън в една от вратите на собствения му трактор. Валкирия изпищя и се втурна да провери добре ли е той, но някакво сиво петно профуча покрай нея и някой изви безмилостно ръката й зад гърба.

Втори секач клекна до Алън и провери пулса му. След това кимна на Крукс.

— Ще се събуди след няколко минути — увери я той. — Да се надяваме, помъдрял.

— Но… ти нападна цивилен!

— Той нападна мен! Имам свидетели!

— Използва магия срещу него. В гръб. Страхливец такъв.

— Ако цивилен пострада при гонитбата на престъпник, вината е у престъпника. Логично е.

— Нека само Блис да чуе за това.

Крукс сложи и другата й ръка зад гърба, закопча я с белезници и ги завъртя безмилостно. Валкирия изкрещя.

— Ще съжаляваш — рече тя и самата почти съжали за жалкия начин, по който думите излязоха от устата й. — Как само ще съжаляваш…

— Съмнява ме. Ако ме отведеш при Скълдъгъри Плезънт, може дори да ме повишат.

Той я хвърли в микробуса и потегли заедно с „телохранителите“ си.

Докато я водеше към ареста в Убежището, Крукс обясни на Валкирия как естествено следствие от работата на един добър детектив са препълнените затвори.

— Срещала ли съм го този детектив? — попита тя.

— Лошото е, че ще трябва да делиш килия с друг. — От тона на Крукс стана ясно, че не е лошо, а е именно обратното.

— Какво?! Но това не е редно — пребледня момичето. — Искам да говоря с г-н Блис.

— Зает е с дела на Убежището и не може да дойде. Не бой се, г-це Каин, ще оправим нещата. Но засега трябва да делите килията.

В далечния край на отредената й килия някой процеди:

— Каин.

Скейпгрейс.

— Изкарайте ме оттук! — закрещя Валкирия.

— Извади ръцете си през процепа, г-це Каин, ако не искаш да делиш килия с белезници на ръцете.

Докато Крукс я откопчаваше, Скейпгрейс се изправи, целият насинен, накуцващ, с разбита уста и затворено от синина око.

— Чупиха ми пръстите. Секачите. Добре ли се позабавлявахте с твоя партньор? Посмяхте ли се?

Валкирия нищо не успя да отговори. Устата й бе пресъхнала.

— Ще те пребия до смърт. Исках първият ми път да е елегантен, да е изкуство. Но така ще имам над какво да надграждам.

— Никога няма да се измъкнеш оттук — с удебелен език промълви Валкирия.

— Ще се измъкна. Нещо ще стане и ще се измъкна. Винаги се случва.

— Ще си убиец. Ще те наблюдават по-внимателно.

— Да! И ще се страхуват от мен! — злостно се усмихна той.

— А Скълдъгъри? Не го искаш за враг, Вориен. Ще те излови, където и да се скриеш.

— Нека опита — изсъска той.

Валкирия нямаше избор.

Скейпгрейс бе малко под два метра, неособено силен за размерите си, а и бе ранен. Валкирия бе тренирала при двама от най-добрите бойци в света — Танит и Скълдъгъри. Момичето наблюдаваше походката му — като че ли имаше счупени ребра.

Удряй първа и без предупреждение.

Тя го изрита в крака и той изрева. Заразмахва ръце като вятърна мелница и един от ударите му попадна в лицето й, а друг я удари в ребрата. Ако бе облечена с палтото си, не би усетила удара, но сега той почти я прати в стената. Но тя не се отказа.

Сграбчи превързаната му лява ръка и силно я изви. Ревът му се превърна в ридание.

— Пусни, пусни, моля те! — В очите му имаше сълзи. — Нямаше да те убия, кълна се! Шегувах се!

Тя го пусна безмълвна и той се свлече на колене. След това неочаквано заби коляно в челюстта му и Вориен се просна в безсъзнание.

Валкирия седна тежко на пода. След няколко секунди оживлението от постигнатото — бе го победила, без магия! — бе изместено от представата какво би се случило, ако той бе победил. Хвана ранената му ръка и развърза бинтовете. Пръстите му се бяха подули лошо и сигурно го боляха ужасно, но той не реагира, докато момичето върза единия край на бинта за леглото. Така нямаше да може да скочи върху нея, когато се събуди.

Сега оставаше да изчака Скълдъгъри. Щеше да провери телефона й, после да отиде до дома й, евентуално да говори с отражението и щеше да се досети какво се е случило.

Трябваше просто да го изчака.

Берилия бе откъсната от заетото си домакинско ежедневие от позвъняване на вратата. Там я чакаше младо момиче с рошава руса коса и кожени дрехи, определено твърде тесни за нея.

— Трябва да сте Берилия — започна момичето с английски акцент и развеселен тон. — Много съм чувала за вас.

Откакто с Фъргус бяха продали огромната лодка, завещана им от Гордън, Берилия подозираше, че всички искат парите им.

— Танит ми викат. Стефани тук някъде ли е?

— Обядва.

— Може ли да спре да обядва и да дойде за минутка?

Берилия се намръщи.

— Обядва, казах. Не може да обядва и да дойде за минутка.

Младата жена помълча и накрая каза с усмивка:

— Добре, може ли да дойде за по-малко от минутка? Така все едно почти не е спряла да обядва. Добре ли ти звучи, Берилия?

— Г-жа Еджли.

— Г-жо Еджли, бъдете добро момиче и доведете Стефани.

— Не харесвам тона ви.

— Не харесвам обувките ви.

— Че какво не ми е… хей!

Танит вече бе зад гърба й и влизаше в кухнята.

— Егаси мамата! — чу се гласът на Фъргус.

Берилия затропа яростно натам.

— Фъргус, повикай полицията!

Съпругът й мълчеше, удивен от гледката. Близначките също зяпаха любопитно, а Стефани ставаше от стола.

— Ако имаш нещо общо със станалото днес, полицаите със сигурност ще искат да говорят с теб! — закани се Берилия.

— Какво е станало днес?

— Преди три часа един местен, Алън Бренън дойде да ми каже, че са атакували Стефани посред бял ден! В Хагард!

— Кой те е атакувал, Стефани? — попита Танит.

— Не знам. Като че ли още съм в шок и не помня много.

— Намерихме я под леглото у тях — подигравателно подхвърлиха близначките.

— А Вал? Знаеш ли нещо за нея?

— Трябваше да се върне, но не го направи.

— За какво говорите, по дяволите! Някакъв ненормалник върви на свобода по улиците и се представя за полицай, а вие си говорите за някаква непозната!

— За какъв се представя?

— Е, не полицай, казал на Алън, че е детектив…

— Крукс… Права сте, наистина е луд. Повикахте ли вече полицията?

— Ами, аз, такова, ей сега — смънка най-сетне Фъргус.

— Не, недейте. Този мъж има сериозни психически отклонения. Забравил е да си вземе хапчетата днес. Аз го лекувам.

— Че кой лекар се облича в кожа?! — сухо попита Берилия.

— Който изглежда добре в нея — смигна й Танит и излезе преди лелята на Стефани да измисли отговор.

Крукс влетя в апартамента на Чайна с едновременно победоносно и гневно изражение. Тя го изгледа хладно.

— Къде е Бату? Къде е Плезънт?

— Моля?

— Всичко пасва. Толкова беше лесно, че не знам как не съм го видял по-рано. Чак когато арестувах момичето…

— Валкирия. Детето. Браво, много смело от твоя страна.

— Тогава се сетих. Скълдъгъри е Бату.

— О, боже… Ти си по-тъп, отколкото изглеждаш.

— Къде държат Върховния маг?

— Рем, опитах се да ти помогна. Вместо това ти нахлу в киното, изтърва Скълдъгъри и Валкирия и позволи някой да отвлече Гилд. Просто си некадърен, никой не е виновен.

— Не съм! Открих тайната ти, нали?

— Не си. Казал ти я е умиращ човек, защото само ти си бил наоколо тогава. Знам също, че няма нужда да търсиш Скълдъгъри. Вече сигурно е разбрал какво си направил и ще дойде за теб.

— Не се страхувам от него.

— Напротив. Всички се страхуват от него. И отново търсиш грешните хора, когато идваш при мен. Защо не тръгнеш след Диаблерията, Рем? И от тях ли се страхуваш твърде много?

— Опитите ти за сплашване са жалки като опитите ти за прелъстяване, Чайна.

Тя се изсмя.

— Имаш думата ми, Рем. Теб никога не съм опитвала да те прелъстя.

Той поморавя.

— Правиш огромна грешка, Чайна. Нямам скрупули да разкрия тайната ти.

— Не знам къде е Скълдъгъри, Рем. Слушай ме. Каквото и да са ти казали за тази „тайна“, не е всичко.

— Ще обясниш на приятеля си, когато те намери.

Крукс отвори вратата и почти се блъсна в някого на прага. Джарън Галоу.

— Здравей, Чайна.

Крукс бързо отстъпи обратно в апартамента и сега почти се блъсна в Чайна.

— Всички! Всички сте заедно…

— Да, детективе. Разкрихте всичко — мързеливо започна Галоу. — Всички. Аз, Чайна, Плезънт, Върховния маг. Организираме купон с преспиване на една ферма, но решихме да не те каним. Никой не ще да се вози с теб, не го приемай лично.

Крукс се опита да го порази с въздушна струя, но Галоу се дръпна встрани и изрита една от ниските масички в стаята право в гърдите на детектива. Крукс понечи да извади пистолета си, но Галоу лесно го обезоръжи. Паникьосан, Крукс реши да постъпи неочаквано и се хвърли през прозореца.

Галоу първо вдигна вежда, след което погледна надолу към улицата.

— Жив е, но не пълзи особено бързо. Счупена ръка или крак, или и двете. Чуваш ли писъците му. Необичайно тънички, нали?

— Какво има, Джарън?

— Не можете да ни спрете, нали знаеш, Чайна? Винаги е било ясно, че ще победим накрая.

— Ще върнете раса побеснели божества, дано това ти е ясно.

— Може да беснеят, може да управляват мъдро. А може и нищо да не правят. Ти самата ми го каза отдавна. Не е наша работа да ги съдим.

— Да, чудесен ученик се оказа — призна тя. — Но сигурно искаш да се присъединя към вас. Няма да стане.

— Това ли отговори на Венгос?

— Това.

— Но той е бил сам, не е знаел кой дърпа конците. Бату е добър лидер. Би ти позволил да се върнеш. И след това ще можеш да превземеш Диаблерията отвътре, да ни поведеш.

— Колко услужливо двуличен си, Джарън.

— Диаблерията винаги е била твоя, Чайна. Не можеш просто да загърбиш хиляда години отдаденост. Цялото ти семейство е посветено на Тъмните богове.

— Брат ми не е.

— Г-н Блис е… уникален.

— А Бату?

— Ще умре, ако заповядаш.

Чайна прекоси стаята от стена до стена.

— Изкушаваш ме. Но в крайна сметка, по-скоро бих отказала да върна раса луди богове, които ненавиждат човечеството.

— Тогава ще те убия.

— А толкова ми се искаше да не го правиш! — усмихна се Чайна. — Предполагам не мога да те убедя да оставиш този пистолет в ръката си, поне да се бием на равни начала?

— Страхувам се, че не. Ще е бързо, не се тревожи.

Тя тропна с крак три пъти.

— Никой няма да те чуе — каза с въздишка той.

Тя само му се усмихна отново и пропадна през скрита в пода врата. Вече в коридора на втория етаж, тя се изправи нестабилно. Някой щеше да чака Галоу на входа. Крав, или Роуз, или онази гад Сангуайн. Чайна се насочи към стълбището водещо към един от скритите й изходи. Отгоре се чуваха стъпките на Галоу.

Отново, за пореден път я бяха въвлекли право във водовъртежа на събитията. Това не й допадаше.

На моста Лифи, Танит и Флетчър чакаха врага, за да разменят момчето за Върховния маг. Танит бе идвала тук само веднъж, като дете, когато минаването по него струваше половин пени — някъде в началото на двадесети век.

— Това е много лоша идея — отбеляза между другото тя.

— Напълно съм съгласен — отвърна Рен.

Стояха в една от малките дървени сгради в единия край на моста. Отвън се чу свистене, бързо удавено от движението на колите в дъжда. Гастли се появи на вратата.

— Никой не ни дебне — обяви той, вместо поздрав.

В средата на моста Скълдъгъри държеше сферата-невидимка. Завъртя я и балонът обхвана моста тях и околните сгради. Тяхната остана извън него.

— Какво пък беше това? — попита Флетчър.

— Никой няма да вижда или да чува нищо във вътрешността на балона.

— Значи ако умра в писъци и агония, никой няма да ме чуе. Успокояващо.

— Нещо за Валкирия? — поинтересува се Гастли, когато Скълдъгъри се върна.

— Още не. Когато пуснем Гилд, ще го накараме да я освободи и после да ме остави в една стая с Крукс за пет дълги, болезнени минути.

— И как ще стане цялата работа сега? — пита Флетчър.

— На теория, с Крукс ще се разминете в средата на моста. На практика и ние, и те ще се прецакаме. Те — нас, ние — тях и после пак.

— Значи зависи кой колко пъти може да прецака другия.

— Да. Ние имаме план А и план Б.

— Не са ли малко?

— Простотата е най-добра понякога.

— А сега?

— По-вероятно, не — призна Гастли.

— Но пък всички сме ограничени в това, което можем да правим. Правилото за потайността важи колкото за нас, толкова и за тях — рече Танит.

— Наистина ли?

— Ами… да, разбира се. — Тя звучеше крайно неубедително.

— Дойдоха — обади се Скълдъгъри.

Черният микробус спря пред моста, а зад него няколко шофьори засвириха гневно с клаксоните. Тогава Грюсъм Крав излезе и свиренето спря. Колите се върнаха, откъдето бяха дошли, за да намерят друг маршрут. Роуз, Галоу и Сангуайн излязоха, заедно с доста поотупания Турид Гилд. Групичката им бързо влезе в балона невидимост.

— И какви са ни плановете? — неуверено попита Флетчър.

— Няма да ти кажем, ще ги издадеш — каза Гастли.

— Не се тревожи, не искат да те наранят — добави Танит.

— Не, но искат да унищожат света, а аз съм в него, така че все едно. Не знам защо въобще ще правите всичко това.

— Защото аргументът на Блис е верен. Смъртта на Гилд може да има катастрофални последствия — каза Скълдъгъри.

— Но идването на Безликите ще има такива последствия!

— Когато си живял колкото нас, се научаваш да планираш в дългосрочен план.

Сангуайн се отдели от групичката в другия край на моста.

— Започва се — рече Танит. — Флетчър, съжалявам, но ще трябва да ни се довериш.

— Уф, мама му стара…

— Чук-чук — провлачи Сангуайн, вече на прага. — Много сериозни тия лица, бе! Хайде живнете малко, вижте какви интересни неща предстоят! Не сте ли…

— Много приказваш и нищо не казваш — прекъсна го Танит.

— Дамата с меча! Да знаеш колко пъти съм си те представял в леглото — мъртва, с прерязано гърло. Но да не се отклонявам в мечтания. Значи, изпратиха ме да оркестрирам цялото нещо, тъй че хайде да оркеструваме.

— Дайте ни Гилд — каза Скълдъгъри.

— А, не така. Сега ще извадя едни белезници и ще ги сложа на дребосъка, за да не прави глупости, като например да се телепортира. После ние ви даваме шефа ви.

— Ти оставаш тук до края на размяната.

— Мне, без такива. — Танит бутна меча си под носа му. — Е, добре де, може.

Гастли хвана ръката му в ключ, от който да не може да се измъкне, без да се раздели с лакътя и рамото си.

— Защо просто не закопчахте и мен?

— Защото миналата година ни каза, че белезниците не те удържат — каза Танит.

— Така ли съм казал? Излъгал съм. Белезниците ми отнемат всичките сили, честно.

— Гласът ти ме дразни — намеси се Гастли.

Танит и Скълдъгъри се срещнаха с Галоу и Роуз в средата на моста.

— Къде е господарят ти, Галоу? Наблюдава всичко, нали — рече Скълдъгъри.

— Наоколо е — усмихна се Галоу. Роуз му прошепна нещо. — А, да, къде е тексаският ни приятел?

— Пазим го до края на размяната.

— Мъдро, предполагам. Никой не иска да почнем да се премятаме едни други, нали?

Танит и Скълдъгъри се върнаха при останалите.

Флетчър вече не се стараеше да крие страха си.

— Имате план, нали? Нали?

— Да.

— Какъв?

— Спасяваме света и се прибираме.

Дъждът леко трополеше по покрива.

— Ами… добре тогава… Танит, искаш ли като приключим, да излезем на по кафе? Ако ме опознаеш, ще ме харесаш. Наистина. Познавам се от години и се обичам.

— Може би — усмихна се тя.

— Наистина?

— Не.

Той се позасмя и излезе. Не след дълго балонът го скри. Танит и останалите го последваха малко след това. Гилд също вървеше, от противоположната страна, към тях.

— Какво планират? — Скълдъгъри попита Сангуайн.

— Нищо.

— Гастли, счупи ръката му.

— Гастли, не ми чупи ръката — веднага рече Сангуайн.

— Направи го — повтори Скълдъгъри.

— Има бомба!

— Къде?

— В палтото на Гилд. Той не знае. Ще убие всички вас и целия мен, така че го спрете да не се доближава твърде много.

Скълдъгъри извади пистолета си и стреля в крака на Гилд. Покосен, той падна и закрещя.

— Ненормален ли си?! — хвана го за ръката Танит. — Какво правиш?

— Преча му да се доближи.

В другия край нещо се раздвижи. Тримата Некроманти дебнеха групичката на Галоу. Атакуваха.

Галоу се усети пръв и стреля по жената некромант, но тя абсорбира куршумите и замахна с наметалото си, което се удължи и се изстреля към врага й като гилотина. Той едва се отдръпна навреме. Роуз атакува Соломон Рийт, но той запрати игли от мрак през бастуна си. Една от тях премина право през крака й и тя падна с викове. Третият Некромант стреля със старинния си пистолет в гърдите на Крав, който панически задращи по себе си, за да откопчи разпростиращите се по тялото му сенки.

— Май е време — отбеляза Сангуайн и хвърли нещо, което бе държал в ръка досега. То просветна в ослепително бяло и Сангуайн се засмя. Всички, освен него имаха очи.

Е, не всички.

Танит чу как смехът на американеца рязко спира и нещо тупва на земята. Когато светът пред очите й доби някакви, ако и смътни, форми, тя изскочи от помещението и огледа ситуацията. Некромантите още си вършеха работата, а Скълдъгъри тичаше по моста и отхвърли назад с въздушна струя някого, който можеше да е само Крав. Добрите печелеха.

И тогава се разкри финалната част от плана на Бату.

Нещо се извиси от водата под моста и Морската старица сграбчи Флетчър, който бе коленичил до Гилд. Танит успя само да зърне ужаса по лицето на момчето, преди той да се скрие във водата. Галоу привика всичките си хора и битката свърши неочаквано, както и бе започнала.

Гастли се показа зад Танит и каза:

— Сангуайн го няма.

Под дъжда черепът на Скълдъгъри бе наклонен под ъгъл, който Танит не бе виждала. Може би бе победен. Той вдигна глава.

— Добре. Очертава ни се битка.

Междувременно Валкирия скучаеше в килията си. Скейпгрейс бе буден и веднъж се опита да я нападне, но тя само подръпна вързаните за леглото превръзки на ръката му и той се отказа сред ридания.

Някой изтрополи пред вратата и през процепа във вратата се показаха очи.

— Уийпър? — попита Валкирия.

— Каин? — изуми се той. — Какво правиш тук? И защо има човек с теб? По-надолу има четири свободни килии.

Валкирия видя слаб шанс. Скри ръце зад гърба си и се примоли с влажен поглед.

— Премести ме в някоя от тях! Не мога повече тук. Моля те.

— Не мога да те трансферирам без одобрението на Върховния маг.

— Какъв ти трансфер?! Просто ме премести. Не издържам.

Той помълча.

— Добре, добре. Но ще трябва да те закопчая.

— Няма да има нужда. Гилд не си направи труда да ми свали белезниците, когато ме набута тук. Побързай или той ще ме убие. — Тя изгледа яростно Скейпгрейс, който въздъхна тъжно и рече:

— Права е. Ще я убия…

Уийпър отвори вратата.

— Никакво говорене. Никакви опити за нищо. Просто излизаш от тази и влизаш в първата празна отляво.

— Разбрано.

Тя излезе, направи крачка надолу по коридора и вдигна ръце.

— Толкова съжалявам.

Измести леко въздуха и Уийпър се препъна в собствените си крака и падна в килията. Очите му се разшириха:

— О, не, не пак, не пак…

Валкирия тресна вратата с извинително изражение.

Скейпгрейс стана и се присмя на чиновника, докато крачеше към нея:

— Раздават медали на най-големите идиоти, нали знаеш? Колко ли трябва да си глупав наистина.

— А къде си мислиш, че отиваш — обади се момичето с огнено кълбо в ръка.

— Ама аз ти помогнах да избягаш.

— Лежа на земята и хленчеше.

— Да, но хленчех в твоя помощ.

После обаче размисли — ако ги спипаха, първо биха погнали по-възрастния. Пусна го като го предупреди да не върши глупости, което включваше кажи-речи всичко, с изключение на ходенето. Намери телефона си в бюрото на Уийпър и се обади на Скълдъгъри.

— Валкирия, добре ли си? — звучеше тревожен, ако и облекчен, че я чува. — Къде си?

— В Убежището, измъкнах се от килията.

— Можеш ли да избягаш?

— Да, ще използвам тайния проход.

— Гилд ще го е дезактивирал преди да тръгне към нас.

— А той къде е?

— Върнаха ни го, но взеха Флетчър, а Гилд е в безсъзнание. Още сме бегълци, докато не се събуди.

— Някои идва — прошепна тя. — Трябва да бягам.

И тъкмо затвори, когато лампите угаснаха.

От другия коридор пред нея се изпречи Секач и дъхът и секна. Той обаче я подмина в почти пълния мрак — или не я бе видял, или не я считаше за достатъчно важна. Дали виждаше в тъмното?

Приглушени гласове се чуха от другия край на коридора.

— Сър, трябва да не се съглася с вас. Върховния маг е ранен, не можем да позволим да рискуваме и вас — казваше Администраторката, която държеше факла, а до нея се открояваше фигурата на г-н Блис.

— Ако не рискувам, може да закъснеем да се намесим и тогава ще загубим.

Валкирия се успокои. Блис щеше да я измъкне, а Администраторката щеше да върне Скейпгрейс в килията му.

— Сър — рязко изрече жената. — Какво е това?

— Символ. Сестра ми разбира повече от тях, но това прилича на предупреждение. Ако го престъпим, някой от другата страна ще разбере, че сме тук.

— Да се върнем тогава — притеснено рече тя.

— Светни с фенерчето върху него.

— Сър, дали да не извикаме Секачите…

— Светни с фенерчето.

Тя го стори и той посегна към знака. Той засия.

— Сгрешил съм. Това не е предупреждение.

— Не, сър, не е.

Още няколко символа светнаха и резки от синя светлина се кръстосаха между тях, през Блис. Той не можа да се изправи.

— Не сте лесен за убиване, г-н Блис. Бату трябваше дълго да проучва начините. Но накрая откри един. Увери ме, че ще е бързо и болезнено.

Администраторката бе предателят! Зад нея Скейпгрейс се заотдалечава от цялата сцена. Значи трябваше сама да се справи с жената, при това да я държи в съзнание, защото Валкирия нямаше понятие как да деактивира капана. Тя изскочи и опита да изстреля струя въздух, но Администраторката само махна с ръка и Валкирия се заби в стената.

— Благороден опит, но си още новак. Съжалявам, но и ти трябва да умреш, това е планът на Бату.

Валкирия усети как въздуха започна да се изсмуква от дробовете й. Миг преди да загуби съзнание, Скейпгрейс изскочи отнякъде, удари се в стената и се изстреля напред, подминавайки и двете, и г-н Блис, все едно ги нямаше. Двама Секачи спряха рязко на входа на коридора. Видяха случващото се и извадиха косите си.

— Не… Чуйте ме. Просто… не… — запелтечи жената. Опита се да побегне, но Валкирия я препъна и тя падна в мрежата синя светлина до г-н Блис. Лъчите се отклониха към нея и не след дълго се чу силен пукот, те изчезнаха, а тя остана неподвижна на земята. Блис се изправи и без да продума, поведе Валкирия към изхода.

Там ги чакаше Лилавата напаст.

— Къде са другите? — бързо попита момичето.

— Вече пътуват към Аранмор.

— Да вървим.

Скълдъгъри сложи в скута й плика със Скиптъра и тримата потеглиха към фермата.

Още отдалеч се виждаше, че битката е започнала. Г-н Блис скочи още в движение, когато наближиха, а Скълдъгъри и Валкирия се измъкнаха, веднага щом спряха и се упътиха към къщата на Пади.

Гастли се боричкаше със Сангуайн и двамата ту потъваха в земята, ту се показваха отново. Мърдър Роуз обстрелваше Танит с картечница. Галоу, надвесен над окования Флетчър, точно на мястото на портала, също започна да стреля по Скълдъгъри и Валкирия. Те се принудиха да се скрият в къщата на Пади. Него го нямаше.

Стрелбата утихна и Валкирия погледна през прозореца набързо. Галоу нареждаше нещо на Флетчър и същевременно напяваше странна мелодия. Флетчър стоеше в средата на очертан с тебешир кръг, а Крав пусна в краката му тялото на Гротескния. Флетчър се принуди да го докосне и от ръцете му се разнесе сияние.

— Трябва да попречим на Флетчър да довърши… — опита се да каже Скълдъгъри, но бе прекъснат от поредния залп куршуми. — Бягай!

Роуз се засили и хвърли нещо по тях. Граната.

Едва успяха да излязат преди тя да избухне зад тях. Светът се разтресе.

— Добре ли си? — питаше Скълдъгъри.

— Да. — Отпървом Валкирия си помисли, че е от шока, но след това осъзна, че земята продължава да се тресе от само себе си. Погледна през останките на къщата на Пади. В далечината, с типичната си тежка походка, пристъпваха Кухи хора. Стотици.

— Абсурд. Не може да бъде.

Скълдъгъри я дърпаше за ръката към една от бараките, откъдето Пади им правеше знаци, докато презареждаше пушката си. Изстрелите му им дадоха малко почивка между огнестрелните атаки на Роуз.

— Серпин имаше хиляди от тези създания. Явно Бату е успял да ги намери отнякъде.

Подминаха колата, като Скълдъгъри се пресегна и взе плика със Скиптъра, както и още един. Стигнаха до Пади и се скриха зад него. Скълдъгъри подаде втория плик на момичето и тя видя, че в него има ново палто за нея. Тя го навлече набързо.

— Добре ти стои — отбеляза Пади с усмивка.

Междувременно иззад Кухите хора се вдигна мрак. Некромантите идваха на помощ и явно се бяха били със зловонните създания с хартиена кожа и юмруци от камък през целия си път дотук. По покрива на бараката изтрополиха бързи стъпки и на земята пред тях скочиха десетина Секачи.

— Тези от нашите ли са? — попита Пади.

— О, да — усмихна се Валкирия.

Около тебеширения кръг, където Флетчър стоеше, започнаха да се вихрят ветрове, които се сгъстиха и добиха формата на цилиндър и цвета на кръв.

Скълдъгъри пусна Скиптъра на една маса в средата на помещението и се завтече натам.

Секачите вече бяха сред Кухите хора и косите им запяха. Рийт и другите двама се появиха. Той размахваше бастуна си като диригент и запращаше вълна след вълна мрак към създанията. Междувременно Танит си разменяше зрелищни удари с Роуз, която бе захвърлила автомата си. Бе очевидно обаче, че Роуз си играеше с нея. Няколко бързи движения и по кожата на Танит се появиха дълги резки.

Валкирия понечи да се притече на помощ на Танит, но стената до тях експлодира и през нея излетя Грюсъм Крав. През дупката пристъпи Блис.

— Опитал си да убиеш сестра ми? Само тя ми е останала! — изрева Блис, така че скорошната експлозия се стори на Валкирия като измъркване. Крав се изправи и опита да удари Блис, но той хвана юмрука му и го стисна. Костите на дланта на Крав изхрущяха и той изкрещя. Блис го хвърли и разби отсрещната стена с него, след което излезе през новата дупка.

Танит бе ранена и изнемогваше. Движенията на Мърдър Роуз бяха тъй бързи, че окото не можеше да ги следи. Поредният удар с ножовете й прати Танит на колене. Точно преди последния миг, нещо бяло сякаш просто се появи между убийцата и Танит. Белият секач блокира Роуз и й отвърна с косата си. Секачът замахваше с невъобразима скорост и настъпваше с равномерни крачки, абсолютно невъзмутим. Валкирия отиде да помогне на Танит, която бе почти в безсъзнание. С мъка успя да я върне в бараката, където жената падна напълно изнемощяла.

Изведнъж земята се отвори и от нея изскочи Сангуайн. Пади, вече без патрони, го нападна с пушката, но Сангуайн просто го изблъска.

— Грозният отиде да помага на детектива — ухили се той. — Глупаво, глупаво. Всички толкова искат да умрат, че почти не е забавно вече.

Той скочи към нея, но Валкирия грабна меча на Танит и го завъртя в широка арка. Острието отвори корема на Сангуайн.

— Какво…? Какво по дяволите направи?

Земята го погълна рязко.

Внезапно от цилиндъра ураган — от портата — нещо излетя и мислите й спряха. Всичко като че ли спря. Валкирия забрави имената на предметите около нея.

Към нея, през проснати на земята хора от хартия, други хора в черно и червено, си проправяше път скелет.

— Валкирия.

Коя?

— Валкирия Каин. Валкирия Каин! Опомни се, Вал. Трябва ни Скиптъра.

Някъде навън едно момче се измъкна от тебеширения кръг, над който ветровете бяха спрели и висеше златист обръч. Флетчър Рен. Гонеше го мъж. Джарън Галоу. Рен се телепортираше на няколко метра, винаги щом Галоу посегнеше към него. Обръчът, без да има кой да го поддържа, бързо се затвори.

— Няколко влязоха — каза Скълдъгъри. — Валкирия, трябва ни Скиптъра!

— Вече са тук, нали? — попита я Пади, когато тя се обърна към него.

— Да.

— Сега ще ти взема магическата пръчка. Няма от какво да се тревожиш.

Родителите й явно си бяха прекарали добре. Баща й бе прегърнал отражението й на входа, майка й бе разказала на двойничката й за пътуването, докато разопакова багажа. Тя пък бе излъгала с привична лекота за престоя при Берилия.

Валкирия пое тези спомени, без да им обръща много внимание. Бе накарала отражението й да свърши всичко това, защото не знаеше дали може да скрие в лицето си кошмарните неща, които й се бяха случили. Сега бе в гробището.

— Благодаря, че дойде — рече Соломон Рийт. — Говори ли вече с Гилд?

— Извика ме и каза, че вече не съм беглец. И знаеш ли? Разправя наляво и надясно как той и Блис свършили цялата работа. Съжалявам, че Блис е мъртъв, но сякаш Скълдъгъри не е направил нищо! А всички трябва да знаят.

— Така е, колкото и да не го харесвам. Той спаси света.

— А какво стана със силата ти?

— Върна се в мен. Трябваше само да намеря къде да я насоча пак.

Показа й бастунче, същото като първото.

— Колко оригинално.

— А ти помисли за предложението ми? Мога да те обуча на тези умения.

— Невъзможно е.

— Защо?

— Защото съм Елементал.

— Е, и? Човек може да променя дисциплината си колкото пожелае. Некромантията е по-груба сила от тази на елементите. Некромантите са много по-непопулярни от повечето други магове. Но предлагат мигновена сила, която ще ти трябва, ако искаш да върнеш Скълдъгъри.

Тя почти се засмя, но раната още бе твърде прясна.

— И това ли ще ми кажеш, че не е невъзможно?

— Просто ти е нужна нова Котва. Нещо, което свързва единия свят с другия. Гротескния се разпадна докрай, но вече има нова връзка.

— И коя е тя?

— Скълдъгъри.

— Съжалявам, не разбирам въобще за какво…

— Главата му, г-це Каин. Истинската.

— Той ми каза веднъж, че я загубил на покер. Няма я.

— Но е тук, в този свят.

Нещо пропърха в корема й.

— И Флетчър ще може да отвори пак портала?

— Именно. Ще трябва сама да намериш главата обаче, нямам представа къде е.

— Защо ми помагаш? — Тя се опита да звучи недоверчиво, но бе твърде изпълнена с надежда.

— Не мислиш, че го правя, защото съм свестен?

— Имаш нещо за печелене.

— Проницателна млада дама си. Така е наистина, надявам се да спечеля нещо. Теб.

— Моля?

— В хода на търсенето си ще ти е нужна сила, която още нямаш. Надявам се да избереш Некромантията.

Той почука с бастуна по земята и сенките го обвиха, а Валкирия видя усмивката му, преди да го покрият напълно.

— Ще те наглеждам.

Сенките се разсеяха и него го нямаше.

Идиш е германски език, на който говорят около четири милиона евреи по целия свят. Названието идиш означава еврейски и означава съкращение от yidish daytsh, еврейски немски. Езикът възниква в Централна Европа между IX и XII век като смесица от среднонемски диалекти (70-80% от думите имат немски произход) с множество заемки от иврит и арамейски, а също и от романските и славянските езици.

„Whiskey in the Jar“ — една от най-популярните песни на групата. През 1997 г. Металика й правят кавър — Бел.прев.

Образувана от топенето на ледник, долина в Ирландия, обградена от две езера — Бел.прев.

Страшен. — Бел.прев.

„Eat the Rich“. — Бел.ред.

Cemetery: гробище. — Бел.прев.