Валкирия Каин се удари в парапета, прекатури се, неспособна да спре падането си, и с паническо хлъцване изчезна зад ръба.

Черковната кула се извисяваше гордо над Дъблин. Нощният ветрец щипеше, понесъл откъслечен смях от улицата долу. Далеч, далеч надолу.

Мъж в опърпано палто се появи на ръба и се озърна. Устата му се изкриви в подигравка.

— Това е обидно. Не знаят ли колко съм опасен? Аз съм много, много опасен. Убиец. Обучена машина за убиване. И ми изпращат теб. Дете.

Стиснала една издатина, Валкирия усещаше как пръстите й се охлабват около камъка. Без да обръща внимание на подмятанията на този отгоре, се огледа за нещо друго, за което да се хване. Гледаше навсякъде, освен надолу. Там бе улицата, дългият полет, внезапното спиране. Надолу бе забранена концепция в главата й в момента.

— На колко си години? — продължаваше мъжът. — Тринайсет? Що за отговорен човек ще изпрати тринайсетгодишно дете да ме спре? Къде му е акълът?

Валкирия се залюля леко към кулата, опря стъпала на една малка подпорна стена. Страхът я обзе и тя започна да се вцепенява. Затвори очи, за да отблъсне прииждащата парализираща вълна.

Мъжът се казваше Вориен Скейпгрейс, издирван в пет страни за многобройни опити за убийство. Той клекна току над нея и се ухили щастливо.

— Превръщам убийството в изкуство. Когато… когато убивам, всъщност рисувам голяма, голяма картина с кръв и, и… други работи. Схващаш ли?

Под Валкирия светлините на града примигваха.

— Аз съм художник — нареждаше Скейпгрейс. — Някои хора не го оценяват. Някои не оценяват истинския талант пред очите си. Но няма нищо. Не съм огорчен. Времето ми ще дойде.

— Серпин опита да върне Безликите — успя да смотолеви Валкирия. Пръстите й горяха, а мускулите на краката й протестираха неистово. — Спряхме него. Ще спрем и теб.

— Какво, да не мислиш, че и аз искам да върна старите богове? — изсмя се той. — Това ли е? Мислиш, че съм последовател на Нефариан Серпин? Не съм от ония откачалки, ясно? Сам съм си господар.

Валкирия имаше един-единствен шанс, но трябваше да запази хладнокръвие, за да го използва. Силите й, ако и още ограничени, бяха Елементални — контрол над земята, въздуха, огъня и водата. На този етап от обучението й обаче не работеха в моменти на паника.

— Значи не искаш Безликите да се завърнат — каза Валкирия. — Какво искаш? Защо правиш това?

— Не би ме разбрала. Малка си. Просто искам аз самият да бъда оценен, това е. Не е много, нали? Но ти няма как да знаеш. Ти си просто хлапе. — Той сви рамене. — Е, време е да умреш.

Той посегна да я бутне.

— Убивал ли си досега? — бързо го попита тя.

— Какво? Да не би да не чу какво казах, за убийството като форма на изкуство?

— Но всъщност досега не си убивал, нали така? Прочетох ти досието.

Той й се навъси.

— Строго погледнато, да, може да се каже, че не съм, но тази вечер ще се случи. Ще си ми първата.

Валкирия се фокусира, овладя дишането си.

— Намери мястото, където всичко се свързва — промърмори си под нос.

— Какво? — намръщи се Скейпгрейс.

Момичето се засили нагоре и пусна издатината с дясната си ръка, опита се да долови движението на въздуха върху дланта си. Тя го измести, както бе научена, той затрептя и Скейпгрейс полетя назад. Валкирия се хвана отново за ръба на парапета, а краката й се залюляха във въздуха. Тя изпъшка и се придърпа, преметна лявата си ръка на покрива и след миг лежеше на него. Изправи се трудно на треперещи крака и се отдалечи от ръба. Вятърът вдигаше черната й коса пред лицето.

Скейпгрейс вече се надигаше, а лицето му бе цялото на петна от гняв. Тя щракна с пръсти и от тях излетя искра, която Валкирия улови. Опита да се концентрира, да я превърне в пламък, но Скейпгрейс я връхлиташе като влак.

Валкирия скочи с двата крака напред. Обувките й се забиха в гърдите му и той отново се строполи. Обърна се тъкмо навреме, за да срещне с челюст ритника на момичето. Тялото му се сгърчи и когато той пак опита да се изправи, се олюля и отново тупна. Изплю кръв и хвърли зъл поглед към момичето.

— Гадно хлапе! Надменно, нагло, гадно хлапе. Не знаеш с кого си имаш работа, а? Ще се превърна в най-великия убиец, който светът някога е виждал! — Той се изправи и бавно прокара ръкав по сцепената си устна. — Когато приключа с теб, ще оставя осакатения ти, окървавен труп на господарите ти като предупреждение. Изпратили са те срещу мен, сама. Следващия път ще трябва да изпратят батальон.

Валкирия се ухили и разпали още повече гнева на Скейпгрейс.

— Какво, да го вземат дяволите, е толкова смешно?

— Първо на първо — каза тя с нарастваща увереност, — не са ми господари. Нямам господар. Второ, нямат нужда от батальон, за да те заловят. И трето — най-важното, всъщност — кой е казал, че съм сама?

Скейпгрейс се смръщи, обърна се и видя някой да се задава зад него — скелет в черен костюм. Опита се да го нападне, но облечен в ръкавица юмрук го фрасна в лицето, един крак го удари в пищяла, а лакът — в гърдите. Скейпгрейс рухна недостолепно.

Скълдъгъри погледна Валкирия:

— Добре ли си?

— Ще ви убия и двамата! — виеше Скейпгрейс.

— Тихо бе — отвърна му детективът.

Скейпгрейс пак се метна връз него, но Скълдъгъри хвана протегнатата му ръка, завъртя го и рязко прекъсна движението му с изпъната предмишница в гърлото. Скейпгрейс се превъртя във въздуха и се просна по корем. Скълдъгъри и Валкирия продължиха разговора си.

— Добре съм — каза момичето. — Наистина.

— Май ми счупи носа! — измънка Скейпгрейс, стиснал в шепи лицето си.

Не му обърнаха внимание.

— Много говори, но не мисля, че знае какво значат думите, които използва — допълни Валкирия.

Скейпгрейс скокна на крака.

— Аз съм Върховният убиец! Превръщам смъртта в изкуство!

Скълдъгъри отново го удари и кандидат-злодеят направи неволен пирует преди отново да срещне земята.

— Вауриен Скейпгрейс — започна детективът, — по силата на пълномощията си, получени от Съюза на справедливостта, те арестувам за многобройни опити за убийство — на Александър Ремит и София Тойл в Орегон, Кортънъс Оуд и Армитър Фоп в Сидни, Грегъри Касталан и Бартоломю…

Скейпгрейс за последен път атакува отчаяно, но Скълдъгъри го прекъсна с шамар. Върховният убиец се олюля, падна по задник и се разплака.

Колата беше Бентли ер-тайп континентал от 1954-а година. Пореше черната дъблинска нощ като бляскава, мощна акула. Прекрасна кола. Валкирия я бе заобичала почти колкото я обичаше Скълдъгъри.

Завиха по улица „О’Конъл“, подминаха Кулата1 и паметника на Роджър Пърс. От задната седалка Скейпгрейс се оплакваше колко са му стегнати белезниците. Бе почти четири сутринта и Валкирия преглътна прозявка.

По това време миналата година тя би си била сгушена в леглото вкъщи и би сънувала… каквото там е сънувала в онези дни. Сега си бе цяло щастие, ако успее, да поспи няколко часа на денонощие. Когато не гонеше откачалки като Скейпгрейс, упражняваше магическите си способности, а когато не го правеше, усвояваше бойни техники от Скълдъгъри или от Танит Лоу. Напоследък животът й бе много по-вълнуващ, много по-забавен и много по-опасен. Всъщност от това следваше и един от основните му недостатъци — рядко сънуваше нещо различно от кошмари. Чакаха я търпеливо да се унесе и винаги се впускаха в игри с ентусиазъм.

Но това бе цената, размишляваше тя. Цената на живот, пълен с приключения и силни емоции.

Собствениците на Музея на восъчните фигури го бяха затворили след случилото се миналата година и сега новото, импровизирано Убежище на Старейшините се намираше в друга част на града. То стоеше смълчано сред обкръжаващите го сгради — непретенциозно, неугледно дори, със заключени и запечатани входове. На Валкирия и Скълдъгъри така или иначе не им бяха нужни.

Паркираха откъм гърба, при камионите, с които бяха превозени восъчните фигури, и вкараха Скейпгрейс през задния вход. В слабо осветените коридори подобията на самотни исторически светила и киноикони събираха прах. Валкирия постави ръка върху скрития в стената бутон и тайната врата се отвори пред нея. Тя тръгна първа надолу по стъпалата, а в ума й проблесна спомена от миналото лято, когато бе намерила фоайето на стария музей отрупано с мъртви тела…

Днес, нямаше мъртъвци. Само двама Секачи, застанали до далечната стена, целите в сиво. Над раменете им се подаваха остриетата на косите им, а визьорите на шлемовете им сочеха право напред. Секачите бяха полицията и армията на Убежището. Валкирия още я побиваха тръпки от тихите, смъртоносни воини.

Първото нещо, което барон Венгос направи, когато стъпи на ирландска земя, бе да убие някого. По-добре щеше да бъде да пристигне без шум, да стъпи на твърда земя и незабавно да изчезне в града, но нямаше избор. Бяха го разпознали.

Непознатият магьосник го бе засякъл в тълпата. Венгос се бе отделил от навалицата, бе повел непознатия към някое по-тихо място. Лесна работа. Нанесе удара си от засада. Боричкаха се няколко секунди преди ръката на Венгос да се сключи около гърлото на противника му. Дори не бе използвал магия.

Отърва се от тялото и се скри в Дъблин, наслаждавайки се на тъй дълго чаканата свобода.

Той бе висок, с широк гръден кош, а късата му брада бе със същия цвят като косата му — метал. Токовете на ботушите му тракаха отсечено по осветените от улични лампи павета, а копчетата на тъмното му палто лъщяха, старателно излъскани. Дъблин въобще не бе такъв, какъвто го помнеше. Светът не бе същият.

Чу тихи стъпки зад себе си. Спря, но не се обърна. Облеченият в черно мъж трябваше да го заобиколи, за да го погледне в лицето.

— Бароне — поздрави го той.

— Закъсня.

— Но съм тук, това е важното.

Венгос погледна събеседника си е очите.

— Не търпя неподчинение, г-н Дъск. Може би сте забравил.

— Времената са други — отвърна Дъск равнодушно. — Войната свърши.

— Не и за нас.

Фаровете на минаващо такси осветиха бледото лице и черната коса на Дъск.

— Сангвин не е с теб — отбеляза той.

Венгос отново закрачи, а Дъск се присъедини към него.

— Ще е тук скоро, не се бой.

— Сигурен ли си, че може да му се вярва? Оценявам, че те освободи, но му бяха нужни осемдесет години да се накани.

От всекиго другиго подобна забележка би прозвучала като върха на двуличието, тъй като самият Дъск не бе вдигнал и пръст, за да помогне на Венгос. Но Дъск не бе кой да е. Всъщност той почти не бе човек и поради това верността не бе особено важна част от същността му. Подчинение, може би, но не и вярност. Затова Венгос не го ненавиждаше.

Изведнъж Дъск започна с мъка да си поема дъх. Извади от палтото си спринцовка и заби иглата в ръката си. Инжектира цялото количество безцветна течност от спринцовката и не след дълго отново бе наред.

— Радвам се да видя, че още се контролираш — каза Венгос.

— Не бих ти бил от полза, ако не можех, нали така? Сега ми кажи какво искаш от мен.

— Работата ни вероятно ще бъде възпрепятствана, ще срещнем някои врагове. Детективът-скелет, например. Явно сега има нов чирак — някакво тъмнокосо момиче. Ще ги чакаш пред Убежището тази вечер, ще ги последваш, когато излязат, а когато тя остане сама, ще ми я доведеш.

— Разбира се.

— Жива, г-н Дъск.

— … разбира се — отвърна Дъск, след кратко колебание.

Излязоха от Убежището и прекосиха града с колата. Стигнаха до улица, опасана с грозни жилищни сгради. Скълдъгъри паркира Бентлито, уви шала около лицето си, дръпна надолу периферията на шапката си и излезе.

— Забелязвам как още не си обърнал внимание на това, че тази нощ ме хвърлиха от кула — обади се Валкирия, докато пресичаха улицата.

— Трябва ли да му се обръща внимание?

— Скейпгрейс ме хвърли от кула. Ако това няма нужда от внимание, какво тогава?

— Знаех, че ще се справиш.

— Кула! — Валкирия ги поведе към една от кооперациите.

— И от по-високо са те хвърляли.

— Да, но винаги си бил на място, за да ме хванеш.

— Значи си научила важен урок — че понякога няма да съм там, когато е нужно да те хвана.

— Хм, това ми звучи като урок, който можеше да ми предадеш и в по-нормална обстановка.

— Глупости. Тогава можеше да го забравиш, сега — не.

Скълдъгъри свали дегизировката си и двамата заизкачваха стълбите. На втория етаж Валкирия спря и се обърна към него.

— Някакъв изпит ли беше? Така де, знам, че още съм новобранец. Искаше да ме изпиташ ли, затова ли не се намеси? За да видиш дали мога и сама?

— Ами, горе-долу. Не, всъщност нищо такова. Беше ми развързана връзката. Затова закъснях и те оставих сама.

— Можеше да ме убият, защото си си връзвал връзките!?!

— Опасно е да ги оставиш да висят. Може да се препънеш в тях.

Мина един дълъг миг, в който тя просто го гледаше.

— Шегувам се — каза Скълдъгъри накрая.

Момичето се поотпусна.

— Наистина?

— Естествено. Никога не бих се препънал. Прекадено съм ловък.

С тези думи той я подмина. Забила свиреп поглед в гърба му, Валкирия го последва към третия етаж. Там един дребен мъж с папионка и големи кръгли очила отвори вратата на средния апартамент и ги пусна вътре.

Библиотеката представляваше огромен лабиринт от рафтове, претъпкани с книги. Валкирия бе успяла да се загуби не по-малко от единайсет пъти в нея. Скълдъгъри се забавляваше неистово всеки път, когато тя попаднеше на някои от задънените краища или — още по-зле — попаднеше там, откъдето бе тръгнала, затова сега тя го остави да води.

Чайна Сороуз прекоси пътя им, облечена в тъмен делови костюм и прибрала косата си в кок. Тя се спря и им се усмихна. Чайна, най-невероятно красивата жена, която Валкирия бе виждала някога, имаше особеността да кара хората да се влюбват в нея от пръв поглед.

— Скълдъгъри, Валкирия. Толкова се радвам да ви видя. Какво води най-ценните детективи на Убежището при мен. Предполагам, че сте тук по работа?

— Правилно предполагаш — отвърна Скълдъгъри. — Аз пък предполагам, че вече знаеш защо сме тук.

— Чакай да помисля… заради един наскоро освободил се от затвора барон, може би? — попита тя с престорена усмивка. — Искате да знаете дали съм чувала някои особено сочни клюки?

— Чувала ли си? — попита Валкирия.

Чайна се поколеба, огледа се и ги дари с още една усмивка.

— Да поговорим насаме.

Тя ги поведе извън библиотеката, към луксозния й апартамент. Скълдъгъри затвори вратата, а тя се настани в едно кресло.

— Кажи ми, Валкирия, какво знаеш за барон Венгос?

Валкирия също седна на фотьойла срещу Чайна, но Скълдъгъри остана прав.

— Не много. Опасен е, това знам със сигурност.

— О, да — съгласи се Чайна, а сините й очи уловиха светлината от лампата. — Много е опасен. Фанатичен последовател на Безликите, а няма нищо по-страшно от фанатик. Заедно с Нефариан Серпин и лорд Вайл, той бе сред най-доверените генерали на Меволент. На него бяха възложени най-тайните им операции. Чувала ли си за Гротескния, скъпа моя?

Валкирия поклати глава.

— Преди да бъде заловен, на Венгос бе наредено да съживи Безлик от останките, открити в отдавна забравена гробница.

— Но това възможно ли е? — намръщи се Валкирия. — Да съживят Безлик след толкова време?

Този път й отговори Скълдъгъри.

— Венгос се оказа неспособен да го върне към живот цял, затова той използва части и органи и от други създания и така получи хибрид, който нарече Гротескния. Но дори тогава все още му липсваше една съставка.

— Всъщност две — поправи го Чайна. — Първо, имаше нужда от силата на некромант, за да го съживи, а след това — някакъв начин да го поддържа жив. Когато лорд Вайл умря, той реши, че може да използва силата му. Вайл беше некромант. Некромантите имат традицията да вложат цялата си мощ в някой предмет, в случая с Вайл — в броня.

— Значи ако Венгос сложи тази броня — рече Валкирия, — би имал цялата сила на Вайл…

— Само че не успя да я намери — каза Скълдъгъри. — Лорд Вайл умря сам, а бронята му изчезна.

— Ами другата липсваща съставка? Открил ли е какво му трябва?

— От това, което съм чула, да — отговори Чайна.

— Е, какво е?

— Той знае. Ние — не.

— Аха.

— За наше щастие, както и за щастие на света, Скълдъгъри беше подръка да осуети плановете на Венгос, преди да се добере до бронята и да вземе мистериозния липсващ компонент. Проследи барона до едно от укритията на врага и го залови в една от най-известните битки от цялата война. Скълдъгъри бе ранен сериозно в нея, ако си спомням правилно.

Валкирия погледна към детектива, а той скръсти ръце и каза:

— Нужен ли ни е този урок по история?

— Може би — отвърна Чайна, — защото чух, че сподвижниците на Венгос са взели, или поне са открили последната липсваща съставка.

Скълдъгъри наклони глава.

— Кои са тези сподвижници?

— За съжаление не знам.

— Значи ако Венгос сега има тази съставка, може да съживи Грозния? — попита несигурно Валкирия.

— Гротескният — поправи я Чайна.

— И не — допълни Скълдъгъри. — Невъзможно е. Ще му е нужна бронята на Вайл.

— Ако обаче я имаше и съживи това нещо, какво може да направи то? Ще можем ли да го спрем?

Скълдъгъри се позапъна за миг.

— Опасността от Гротескния е малко по-специална. На теория, той ще е способен да призове Безликите обратно в света като отвори портал между измеренията.

— Портал? — Валкирия не звучеше убедена.

— Да, но Гротескния трябва да е на върха на силите си, за да успее, а това няма да се случи.

— Защо?

— Трябва му сърце, но единственото подходящо за него беше това на Ку Геалах.

— Моля?

— Ку на Геалай Дюбхе — каза Чайна. — Това е пълното название. Не ви ли учат на ирландски в училище?

— Да, да… това значи Черна хрътка на нещо си, нали така?

— Почти. Хрътката на черната луна. Ужасни създания. Почти са изчезнали, но някога бяха ужасяващи зверове.

— Ужасяващи зверове — обади се Скълдъгъри, — които бяха ужасяващи само в една нощ на няколко години, при пълно лунно затъмнение. Така че, няма значение колко мощ напомпа в чудовището си Венгос, то няма да е достатъчно силно да отвори портал, докато не Земята, Луната и Слънцето не застанат в една линия, което няма да се случи още поне…

— Две нощи — каза Чайна.

Скълдъгъри въздъхна.

— Направо страхотно…

Тъмен силует се мяркаше далеч над лондонските улици, подскачаше от покрив на покрив, въртеше се и се премяташе във въздуха. Не носеше обувки и стъпките му бяха леки и безшумни като подет от вятъра шепот. Той си припяваше и току се хилеше високо и пронизително. Облечен в черен костюм, скъсан и вонлив, с опърпан цилиндър, който стоеше неподвижно на деформираната му глава, независимо от акробатиките му. Ноктите на ръцете му бяха дълги и корави.

Той се приземи на ръба на един покрив само на един крак и остана неподвижен, извил длъгнестото си тяло като скоба. Гледаше надолу към кръстопътя Черинг, към хората под него, към фучащите коли. Със свити устни и стрелкащи се насам-натам очички, той си избра от наличния набор жертви.

— Джак.

Той се обърна и видя млада жена, която вървеше срещу него с плътно закопчано дълго палто. Вятърът си играеше с чорлавата й руса коса. А лицето й — толкова красиво! Джак не бе виждал красиви лица от много години. Той я удостои с най-добрата си усмивка, пълна с малки жълти зъби.

— Танит — обърна се към нея Джак, с глас като счупена флейта. Акцентът му бе смесица от Източен Лондон и… нещо друго, непознато. — Изглеждаш пленяващо!

— А ти изглеждаш плесенясало.

— Много си мила. Какво те води в моята част на гората?

— Вече не е твоята част на гората, Джак. Нещата се промениха. Не биваше да се връщаш.

— Че къде да отида? В старчески дом? Пенсионерско селище? Аз съм създание на нощта, мила. Аз съм Спрингхийлд Джак2, нали тъй? Тук си ми е мястото.

— Мястото ти е в килия.

Той се изхили.

— Аз? В плен? За какво престъпление?

— Освен убийство ли?

Той обърна лявата половина на лицето си към нея и я погледна от крайчето на окото си.

— А, значи е още незаконно…

— Да, незаконно е.

Тя отвори палтото си и му показа меча си.

— Арестуван си.

Той се изсмя, превъртя се във въздуха и се приземи на десния си крак.

— Това обаче е нещо ново. Все си вреш носа, където не те искат, все раздаваше някакво твое си правосъдие, но досега не си арестувала. Ченге ли си вече, м? От ченгеджийницата?

— Предай се, Джак.

— Егаси, верно си от тях. Да знаеш, впечатлен съм.

Джак наведе глава, погледна я изотдолу с мъничките си очички.

— Какво викаше, преди да почнеш търкала? Ела и се пробвай…

— … ако си толкова корав.

— Ами ти? Корава ли си? — ухили се насреща й той.

Танит извади меча от ножницата и го вдигна така, че да улови лунната светлина.

— Ще те оставя сам да прецениш.

Спрингхийлд Джак отскочи.

Прелетя над нея и тя се завъртя по траекторията му, привеждайки се, за да избегне удара на ноктестата му ръка. Когато той се приземи, Танит се принуди отново да се отдръпне, за да не бъде уцелена от другата му ръка.

Джак блъсна меча й встрани и като използва крака й за опора, се покатери на рамото й. Тя го сграбчи за китката, за да блокира поредния му удар. Препъна се, неспособна да издържи теглото му, но той се оттласна от Танит преди тя да падне на покрива. Тя се претърколи със задно кълбо и когато се изправи на крака, Джак отново връхлиташе върху нея.

Двамата се сборичкаха и паднаха заедно на земята. Мечът издрънча далеч от ръката на Танит, но тя успя да подпре крак на корема на Джак и да го отблъсне от себе си. Той направи задно салто и се приземи на крака, но юмрукът й го засече в лицето с безпощадна точност. Той отстъпи няколко крачки, а пред очите му затанцуваха ярки светлини. Съперникът му го изрита в коляното и той зави от болка, след това усети как Танит извива китката му. Той я избута, а картината пред очите му постепенно се проясняваше.

— Трябва да не ме закачаш! — изсъска. — Уникален съм аз! Даже не знаят какво съм! Трябва да съм в Червената книга! Застрашен вид! Трябва да ме пазите, не да ме ловите!

— Знаеш ли как пазят застрашените видове, Джак? Прибират ги на специално място, зад решетки, за да не може никой да ги нарани.

Лицето му се разкриви.

— Специално място, вика. Килия, искаш да кажеш, нали тъй? Никъде, в никаква килия няма да ме затваряш!

И тогава до тях долетя звука на плачещо бебе. Изражението на Джак доби мечтателен вид и той пак се усмихна.

— Да не си си го и помислил — предупреди го Танит.

Усмивката му стана злобна, а след това — похотлива.

— Пу, ти гониш — каза той.

Джак се затича към ръба на сградата, който внезапно изчезна изпод краката му, и след секунда се приземи на съседния покрив. Пазейки съвършено равновесие, той продължи да тича. Хвърли поглед през рамо — Танит Лоу го следваше по петите. Добра беше девойката, но Джак бе създаден за това. Принцът на Лондон. Градът го пускаше там, където не пускаше никого другиго. Джак го познаваше, както познаваше собственото си лице.

Бебешкият плач се чу отново и Джак свърна далеч от оживените части на града, последва звука над малките улички и еднопосочни алеи. Мощните му крака го носеха през мрака, а всеки път, когато променяше посоката си, ноктите им се впиваха в тухлите. Тичаше по отвесната стена на една сграда, когато забеляза, че Танит прескача от покрив на покрив в опит да му препречи пътя.

Бебето изплака за трети път и Джак намери целта си — светнал прозорец високо над улицата. Подскочи леко няколко пъти, за да набере инерция. В периферията на зрението му Танит се опитваше да го настигне. Твърде бавна, помисли си той. Прелетя с лекота над улицата и профуча през прозореца, устремен към люлката.

В нея обаче имаше само одеяла, а мракът изпълваше стая с голи стени, въобще не като детска стая, а и защо прозорецът беше отворен? Не беше достатъчно, за да е отворен…

Бебешкият плач се носеше от малък транзистор на перваза.

Капан. Бе го измамила.

Той тръгна към прозореца, но тя тъкмо се вмъкваше през него.

— Навън — каза Танит, — нямах шанс да те хвана. Но тук? Мой си, грозник.

Джак се паникьоса, хвърли се срещу вратата, но тя не помръдваше. Дори в мрака се виждаше как лъщи слабо от заклинанието на Танит. Нямаше шанс да се измъкне през нея. Завъртя се. Единственият изход бе прозорецът, който Танит пазеше. Тя остави меча си на земята и свали палтото си. Туниката й нямаше ръкави и оставяше открити мускулестите й ръце. Тя завъртя глава, за да раздвижи врата си, тръсна рамене и му кимна.

— И така. Ела и се пробвай, ако си толкова корав.

Джак изрева и се стрелна към нея, а тя го контрира с ритник. Наведе се под замахващата му длан и го халоса в челюстта. Той се опита да я прескочи, но по средата на скока го посрещна таванът и той се изтърси по корем и си изкара въздуха. След това сетивата му регистрираха единствено много юмруци, шутове и лакти, както и това, че лицето му някак си твърде често срещаше стените.

Накрая Джак се свлече на земята. Дишаше шумно, пъшкаше и зяпаше тъпо тавана. Дори на тъмно се виждаха пукнатините в него. Танит се появи в полезрението му.

— Сега готов ли си за хубавата си топла килия?

Джак изскимтя.

Валкирия се събуди рано. Взе едно камъче от поставката до леглото си и седна на пода със скръстени крака. Усещаше камъчето гладко в дланта си. Концентрира се върху него, както я бе учил Скълдъгъри. Накрая започна да чувства въздуха по кожата си, безбройните невидими нишки, от които бе изплетен. Камъчето бавно се отлепи от дланта й и се понесе нагоре. Част от нея още с е изумяваше от способностите й, но тя държеше тази своя част под контрол. За да използва магия успешно, не биваше да позволява на нищо да нарушава баланса й.

И тогава от долния етаж се понесе глас като машинката на зъболекар и камъчето падна обратно в ръката й. Мърморейки си под носа, Валкирия се изправи и влезе в банята — дотук с упражненията. Взе си душ и облече училищната си униформа, преди да слезе в кухнята.

Майка й седеше там, а до нея — пискливата й птицеподобна леля Берилия.

— Добро утро — смънка Валкирия и се насочи право към шкафа със зърнените закуски.

— Здравей, милинка — отвърна майка й.

— Добро утро, Стефани — поздрави я чинно леля й.

— Берилия — върна поздрава Валкирия.

— Как върви училището?

Валкирия изсипа малко корнфлейкс в купата си и ги заля с мляко. Не си направи труда да седне.

— Бива.

— Старателно ли учиш? Моите момичета не спират да се учат. Взели са това от моята страна на семейството, струва ми се. Възпитала съм ги в ценни работни навици.

Валкирия смотолеви нещо през лъжицата в устата си, изпълнена със съмнение във всяка дума на Берилия. Леля й не я харесваше и Валкирия не харесваше леля си. Берилия не харесваше племенничката си, защото Гордън я направи наследник на цялото му имущество, а Валкирия не харесваше леля си, както и чичо си Фъргус, просто защото бяха неприятни хора.

Баща й влезе, обут в елегантни панталони, жилетка и вратовръзка около голия му врат. Смигна на Валкирия и после забеляза снаха си.

— Берилия… — Опитът му да скрие смущението си се оказа напълно неуспешен.

— Дезмънд, добро утро.

— Берилия, какво правиш тук? Не е дори осем. Знаеш, че не обичам да те виждам преди първото си кафе.

Берилия се засмя по онзи отвратителен неин фалшив начин.

— О, Дезмънд, такъв си шегаджия! Исках само да поговоря с Мелиса, това е. Имаме много неща да организираме за утре вечер.

— О, мили боже, семейното събиране…

— Ще бъде чудесно!

— Но как? Ти ще си там — объркано отвърна Дезмънд и Валкирия почти се задави със закуската си.

Майка й го погледна.

— Забравил си си ризата.

— А, да, затова дойдох. Нямам нито една чиста.

— Зад вратата е.

Той се обърна и забеляза снежнобялата риза на закачалката. Потри доволно ръце и се зае да я облича. Бащата на Валкирия не обичаше вратовръзките. Притежаваше строителна компания и си мислеше, че ще я кара с работни ботуши и дънки всеки ден, но от време на време му се налагаше да се изтупва — да се прави на цивилизован, както се изразяваше.

— Хей, Стеф — каза той, — чакаш ли с нетърпение да почне учебният ден?

— О, да! — отвърна дъщеря му с престорен ентусиазъм.

— Какво мислиш, че ще научиш днес?

— Не мога и да си представя. Може би ще се науча да изваждам.

Баща й махна с ръка.

— Изваждането е силно надценено. Като събирането е, само че наопаки. Няма да ти трябва.

— Дезмънд! — възмути се Берилия. — Що за отношение? Момичетата на възрастта на Стефани се влияят толкова лесно — трябва да й се показва, че всичко, научено в училище, е ценно. Шегите и закачките са хубаво нещо, но някои неща просто трябва да бъдат взимани насериозно. Как може да очакваш от Стефани да бъде отговорна, когато й даваш такъв пример?

— Не знам — отговори той. — Ще разчитам на късмета си.

Берилия въздъхна раздразнено и сякаш се приготви да им изнесе лекция. Валкирия и баща й се възползваха светкавично от паузата.

— Отивам на училище — заяви момичето.

— Отивам на работа — каза Дезмънд почти едновременно с нея.

Валкирия остави купата си в миялната машина и се спусна към вратата.

— Но, Дезмънд, не си закусвал — намръщи се майка й.

— Ще си взема нещо по път. — Баща й я следваше плътно по петите. Във фоайето той взе ключовете си от една малка масичка. Размениха по един поглед и си кимнаха за довиждане, усмихнаха си се и баща й излезе през входната врата, а Валкирия се върна в стаята си.

Не за пръв път тя се почуди какво би било баща й да разбере, че семейните легенди са истина, че родът им наистина произлизаше от Древните, че дядо му и починалият му брат са били прави. Но тя не му бе казала. Ако знаеше истината, баща й щеше да опита да я спре, да я защити от хора като Серпин, Венгос и всякакви други, които се опитваха да я убият. Или пък щеше да иска да се включи. И тогава щеше да се наложи тя да го пази — не знаеше дали може да справи с това. Валкирия искаше нормално семейство. Така беше добре. Безопасно.

Съблече училищния си пуловер и го метна на леглото. Валкирия веднъж бе забравила за правилото с емблемите и отражението й бе отишло на училище със знака на училището от обратната страна на пуловера и мотото под него написано наопаки. Мислеше да не повтаря грешката. Сега изчака отражението й да навлече връхната дреха, и му връчи чантата си.

— Приятно прекарване — каза тя, а двойничката й кимна и излезе от стаята.

Валкирия не успя да потисне усмивката си. Откакто работеше със Скълдъгъри, не бе стъпвала в класната стая, но бе наясно с целия училищен материал до момента, с всички клюки и живота на едно обикновено тринайсетгодишно момиче.

Естествено, понякога и се щеше да преживее всичко това директно, вместо през очите на отражението си. Не бе същото да си спомни някоя шега, вместо да я чуе на място. Но това бе още една част от цената, която плащаше.

С тихи движения Валкирия се преоблече в черните дрехи, направени специално за нея, и прибра униформата си под леглото. Откакто Гастли Биспоук й бе ушил „работните“ дрехи, бе пораснала малко, но все още й ставаха, за което бе благодарна. Редовно й спасяваха живота, а и нямаше как да помоли Гастли за нов чифт. В битка с Белия секач той бе призовал земните си елементални сили в отчаян опит да спаси живота си и се бе превърнал в камък. Не го познаваше много добре, но Гастли й липсваше, а и знаеше, че липсва и на Скълдъгъри.

Облече палтото си и отвори прозореца. Вдиша веднъж, бавно и дълбоко. Увери се, че никой не я наблюдава и се покачи на перваза. Остана там за секунда, за да се концентрира. После прекрачи прага като забави спускането си, измествайки въздуха около себе си. Не й се получи съвършено и се приземи малко твърдо, но все пак много по-успешно, отколкото допреди известно време.

Побърза да стигне до кея. Като по-малка, там се срещаше с приятелите си. Надбягваха се до ръба му и се хвърляха напред, като прелитаха над скалите точно под тях, право в искрящата вода. Да, опасно беше, и да, веднъж горкият Джей Джей Пърл си строши коляното на камъните, но рискът правеше каскадата още по-привлекателна. Джей Джей още леко накуцваше, но тя отдавна се бе отчуждила от приятелите си от детинство. Плуването обаче й липсваше. Не й се отдаваше възможност да го прави напоследък.

Скълдъгъри я чакаше в Бентлито, паркирал до един ръждив Фиат. Контрастът бе поразителен, но той винаги бе такъв.

— Добро утро — каза детективът, когато Валкирия се намести на седалката до него. — Добре си се наспала, нали?

— Спах два часа.

— Е, никой не е казал, че е лесно да водиш изпълнен с приключения живот на велик детектив.

— Ти каза, че е лесно.

— Казах, че е лесно за мен. Колата на прекрасната ти леля ли видях пред къщата ви?

— Да, беше вкъщи. — И момичето му разказа за сутрешното гостуване на Берилия.

— Семейна сбирка, значи. Ще ходиш ли?

— И да те оставя да надвиваш лошите без мен? Няма начин. Ще пратя отражението.

— Може да е забавно.

— Да, бе. Забавно. С роднините от страната на мама — може би. Но татковите са просто… странни.

— Така си е. Гордън често говореше за тях. Но не забравяй, че и ти си странна.

Тя го изгледа гневно.

— Не съм странна по техния начин. Аз съм странна по хубав начин. По готин начин.

— Да — съгласи се той със съмнение в гласа. — Мда, такава си.

— Млъквай. Така или иначе, всички братовчеди на татко ще са там със семействата си — някакви хора, които не познавам. Да не говорим за Берилия, Фъргус и Отровните близначки. Така че в общи линии ще бъде ужасно и няма никакъв начин да отида.

— Ами добре, това ми стига.

Скълдъгъри запали двигателя, а Валкирия се свлече надолу в седалката си, докато караха по улиците на града.

— Намери ли нещо за Венгос?

— Един от хората ни на пристанището още не се е върнал. — Детективът носеше обичайната си дегизировка — широкопола шапка, огромни слънчеви очила, къдрава перука и шал, увит около долната част на лицето. — Може би не е нищо особено, но…

— Но Венгос може вече да е тук?

— Ммм, да.

— Лоша работа.

— Не е хубава, факт.

Движеха се по главната улица и Валкирия погледна за кратко през прозореца, докато подминаваха автобусната спирка. Петима очевидно скучаещи тийнейджъри чакаха, облечени в училищни униформи.

— Отражението ми не е там — каза Стефани.

— Може да се е забавило.

Стефани поклати глава:

— Тръгна преди мен.

Бентлито забави ход.

— Какво да правим?

— Сигурно не е нищо особено. Може да е тръгнало по различен маршрут… но и тогава трябваше вече да е тук. Все пак, сигурно не е нищо важно.

Скълдъгъри спря колата и се обърна към нея.

— Използваш това отражение много повече, отколкото трябва. Трябва да очакваш някои странности в поведението му.

— Знам…

— Но искаш да слезеш и да го потърсиш, нали?

— Просто искам да проверя дали всичко е наред. Ще сляза тук и ще тръгна към парка.

— Аз ще се върна на кея, ще се чакаме там.

Валкирия кимна и излезе от колата като преди това се огледа внимателно за зяпачи. Скри се между две сгради. Покатери се по оградата, която отделяше улицата от парка и тръгна през него. Той представляваше малък оазис от дървета, лехи и един фонтан, всичко това скътано зад главната улица. Тук Валкирия бе изиграла много футболни мачове като по-малка.

Може би прекаляваше малко. Отражението й вероятно бе срещнало някои познати на Валкирия. Всъщност, самата тя можеше да обърка всичко, ако се натресе в ситуация, с която отражението й би се справило с обичайната си ефикасност. И тогава чу собствения си крясък.

Валкирия се отклони от главната алея, затича се към малка група дървета. Зад тях, близо до фонтана, две фигури се боричкаха — отражението й и някакъв мъж в черно.

— Хей! — извика Валкирия.

Мъжът в черно вдигна поглед — бледо лице, странно красиво, неестествено спокойно.

— Ето те — каза той. — Почти ме заблуди. Почти. Но това тук не изпитва страх. А аз мога да надуша страха.

Той изблъска отражението встрани и то падна на колене.

— Отивай на училище — нареди му Валкирия. Отражението кимна, взе падналата чанта и изтича покрай нея и през дърветата, без дори да се обърне към нападателя си.

— Кой си ти? — яростно изстреля Валкирия. — Как откри къде живея?

— Проследих те. Загубих дирите ти, когато влезе в града, затова реших да изчакам, докато се покажеш пак. Даже си намерих нови приятели.

Момичето видя двойка младежи да вървят към нея. Познаваше ги. Не знаеше имената им, но ги бе виждала из града — държаха ръце, смееха се, целуваха се. Сега не се смееха. Лицата им бяха бледи като на странния мъж в черно. Изглеждаха болни, дрехите им бяха оцапани с кръв. Гледаха я с мъртви, тъмни очи. Валкирия върна поглед на странника, спомни си грациозните му движения.

— Ти си вампир — изтръгна се от нея.

— А ти си Валкирия Каин и идваш с нас.

Не можеше да се бие с тях. Още дълго време нямаше да е готова за нещо такова. Затова избяга.

Младежите се втурнаха по нея, стъпките им тупкаха глухо по тревата. Тя успяваше да поддържа разстоянието между себе си и тях известно време, но накрая започнаха да я настигат. Нямаше нужда да обръща глава, за да чуе колко са близо. Него обаче не бе успяла да чуе. Мъжът тичаше до нея без дори да се задъха. Валкирия се опита да отскочи встрани, но той се протегна почти мързеливо, сключи пръсти около ръката й и я спря рязко и болезнено.

Тя замахна, но той се поотмести и ръката й срещна въздуха. Когато се опита да го ритне, той направи крачка към нея и с отегчено изражение изви ръката й зад гърба и я свали на колене.

— Баронът те иска жива. Имай предвид, че не уточни дали те иска ненаранена. Не се опитвай да ме удариш отново.

— Ами аз? — провикна се иззад него спринтиращият Скълдъгъри. — Може ли аз да те ударя?

Вампирът пусна Валкирия и се обърна, но твърде късно, за да избегне юмрука на Скълдъгъри, насочен към носа му. Той се олюля назад и детективът разтвори рязко длан. Въздушната струя блъсна вампира право в лицето и той се превъртя назад във въздуха. Вместо да падне на тревата обаче, той усука тялото си с нечовешка ловкост и се приземи на крака.

— Детективе — промърмори мъжът в черно.

— Дъск — каза Скълдъгъри. — Мина време. Още ли си зъл?

Мъжът на име Дъск се усмихна.

— От време на време, когато ме прихване. — Посочи двойката младежи. — Позволи ми да ти представя приятелите си. Наричам ги Слуга едно и Слуга две. Кой е едно и кой две, ще ви оставя да се разберете помежду си.

Момчето и момичето нападнаха. Скълдъгъри отбягна нескопосаните им опити да го сграбчат и ги блъсна един в друг. Очертанията на Дъск като че ли се замъглиха за миг и в следващия вече клечеше до Валкирия. Вдигна я на крака и я повлече със себе си. Скълдъгъри се хвърли към него и двамата се претърколиха на земята, а шапката и шала на детектива отхвърчаха. Валкирия се препъна назад. Слуга едно, момчето, изръмжа и се понесе към нея. Отблизо имаше още по-ужасен вид. Очите му бяха мътни и зачервени, а на врата му ясно личаха белезите от ухапване. Нямаха нищо общо със спретнатите убождания, които бе виждала по филмите — вратът му бе брутално разкъсан. Засъхналата по кожата му кръв миришеше на изпотени медни монети.

За миг я обзе паника. Ръцете му стискаха яката й, избутваха я назад с неподозирана сила. Приятелката му, Слуга две, приближаваше откъм гърба му, също нетърпелива да я нарани. Валкирия се насили да се отпусне, да си спомни тренировките със Скълдъгъри и Танит, принуди тялото си да се отпусне, макар да искаше да крещи с всяка своя фибра.

Позволи им да я бутат назад. С лявата си ръка хвана китката на Слуга едно, а с дясната подпря лицето му. Подложи таз и преметна Слуга едно над главата си.

Слуга две пак изръмжа и я удари и светът пред очите на Валкирия се олюля. Тя успя да избегне последвалия опит за сграбчване, опита захват неуспешно, накрая с все сила изрита Слуга две в коляното и я избута.

Недалеч от нея Дъск и Скълдъгъри продължаваха схватката. Сега, когато елементът на изненадата вече не бе на страната на детектива, свръхестествената ловкост на вампира му позволяваше да отбягва с лекота ударите на Скълдъгъри и да се изплъзва от захватите му още преди детективът да ги завърши.

Дъск изрита Скълдъгъри и отстъпи назад, но нещо се изплъзна от джоба му и падна на земята. Докато се наведе и го вземе, Скълдъгъри вече бе протегнал ръка. Предметът полетя към дланта му — оказа се спринцовка, пълна с безцветна течност.

Дъск сви рамене.

— Задръж я. Имам си още много.

Слугите се прегрупираха. Валкирия щракна с пръсти, но не успя да предизвика искра. Опита пак и този път усети нагорещения въздух. Фокусира енергията си от центъра на тялото си към дланта си. Искрицата се превърна в пламък.

— Назад — предупреди тя слугите. Те не продумаха — може би дори не бяха способни на това.

Пламъкът прерасна в огнено кълбо, което тя запокити към тях. Ала Скълдъгъри извика нещо и изтича напред, замахна с ръка и силен порив угаси огъня. Хвана Валкирия за ръката и двамата заотстъпваха заднешком, а Слугите ги следваха неотлъчно.

— Заразени са — каза Скълдъгъри, — но не са загубени. Не още. Не искаме да ги убиваме.

Дъск вървеше бавно зад двамата младежи.

— Не са виновни, че аз ги избрах, все пак.

— Нужни са две нощи, за да се превърне заразеният във вампир — продължи Скълдъгъри. — Дотогава са невинни жертви.

— Но след две нощи — включи се отново Дъск, — всичко ще е приключило.

Скълдъгъри извади пистолета си, вдигна го към Дъск. Слугите спряха и изръмжаха. Усмивката на Дъск не слизаше от лицето му.

— Това е шансът ти да си тръгнеш — каза Скълдъгъри.

— Че защо да го правим? Вие отстъпвате. Не можете да убиете приятелите ми. Губите малката ни разпра.

Скълдъгъри вдигна предпазителя на пистолета си.

— Казах, че не искаме да ги убиваме. Не че няма да го направим.

— Ако стреляш, целият град ще се стече да види какво става, а дегизировката ти е ей там, на земята.

— Само това ме спира да те отърва от мъките ти още сега.

Дъск обмисли вариантите пред себе си и сви рамене.

— Слуги, тръгваме си.

Заразените младежи изръмжаха недоволно, но сториха, както им бе наредено и се присъединиха към Дъск, който вече правеше крачки назад, още обърнат към двамата детективи.

Скълдъгъри не свали оръжието.

— Кажи на Венгос, че очаквах повече от него. Серпин вече опита да залови колегата ми, за да се добере до мен. Кажи му, че ако ме иска, може да се покаже мъж и да дойде лично за мен.

— Баронът е достоен мъж.

— Баронът е страхливец.

Дъск се усмихна, но не отвърна. Той и слугите му постепенно избледняха под покривалото на дърветата.

Кино „Хибърниън“ бе като старец, прегърбено и посивяло, притиснато между по-високи, широки и добре изглеждащи сгради. Фасадата му, остатък от отминала епоха, се разпадаше, а от името липсваха няколко букви. Преди петдесет години дъблинчани се бяха тълпели в това кино. Самият Скълдъгъри го бе посетил за пръв път за прожекцията на „Висше общество“ и оттогава си бе паднал безвъзвратно по Грейс Кели.

Той паркира Бентлито в една задна алейка и Валкирия го последва в киното. Килимите по пода заглушаваха стъпките им. Подминаваха постерите на неизвестни филми зад помътняло стъкло. Зрители не бяха стъпвали тук десетилетия.

Както обикновено, нямаше никакви шумове, бе съвсем празно. Вървяха към екрана между редове седалки. Пред него бе спусната тежка, плесенясала червена завеса. Тя постепенно се отвори и екранът грейна, започна да излъчва някакви стари черно-бели кадри. Тухлена стена, а в нея — отворена врата. От тонколоните се чуваха звуците на град през нощта. Двамата детективи стъпиха на малката платформа, доближиха образа на вратата, а сенките им паднаха върху него. След това преминаха през екрана.

Заизкачваха стълбите от другата страна и постепенно изкуствена светлина замени сумрака. Стигнаха до най-горния етаж, където нямаше и помен от признаци, че са в старо кино. Вътрешността му бе заменена от лъскави коридори и лаборатории. Собственикът на „Хибърниън“ бе прекарал дълго време в поправки и промени, докато превърне сградата в института по магически науки, за който винаги бе мечтал. Поради деликатната същност на работа, извършвана от различните отдели — медицинския, чисто новата Морга, Отдела по теоретична магия, нямаше прозорци, а температурата бе внимателно контролирана.

Макар да споделяше института само с двамата си помощници, собственикът все още предпочиташе да работи в най-малката и тъмна лаборатория, където и го откриха.

Професор Кенспекъл Граус се озърна объркано, когато Скълдъгъри го повика. Той бе дребен и застаряващ, с буйна бяла коса и малко търпение.

— Пак вие. — Гласът му не преливаше от топлота и гостоприемство. — Какво сега?

— Имаме нещо за вас, професоре. — Скълдъгъри извади спринцовката на Дъск. — Чудехме се дали бихте имал време да анализирате съдържанието.

— О, сякаш си нямам достатъчно друга работа — изпуфтя Кенспекъл. — Валкирия, не съм те виждал от седмици. Нали не се буташ в неприятности?

— Ами, по-скоро обратното — призна момичето.

— Не че съм очаквал друго — отвърна професорът и въздъхна раздразнено. При все липсващите си обноски и странно поведение, той си имаше слабост и това бе Валкирия. — Та, в какво те е забъркал пак?

— В нищо не съм я забъркал — опита се да се оправдае Скълдъгъри.

Валкирия се усмихна.

— Ръкопашни схватки, отвличане, още ръкопашни схватки. Работа, както обикновено. Знаеш как е.

Телефонът на Скълдъгъри иззвъня и той се дръпна настрани, за да говори. Гласът на Кенспекъл веднага омекна:

— Как е рамото? Като миналия месец?

— Много по-добре — рече Валкирия. — Вече и синината изчезна.

— Използвах нова рецепта. — Кенспекъл кимаше доволно. — Съставките на тази не се намират толкова лесно, но трябва да съм сигурен, че за любимите ми пациенти лечебният процес е колкото е възможно по-безболезнен.

— Аз съм от любимите пациенти? — ухили се още по-широко Валкирия.

— Пф. Ти си единственият. — Стефани се разсмя.

— Партньорът ти определено не е. — Скълдъгъри пак се присъедини към тях. — Дай да видя тая спринцовка. Къде я намерихте?

— Падна от джоба на един вампир.

Кенспекъл вдигна спринцовката срещу светлината, заразглежда течността в нея.

— Изумителни създания, вампирите. Два съвсем отделни слоя епидермис. Горният се регенерира, когато слънцето изгрее. Човеци денем, малко по-бързи и силни, ала смъртни. Но нощем…

— Знаем какви са нощем — каза Валкирия.

— М? О, да, разбира се. Имаш опит от първа ръка, нали? Как ли си го получила? А, сещам се. — Той хвърли кос поглед на Скълдъгъри. — Някой без абсолютно никакво чувство за отговорност те е поставил на пътя на някой вампир, който почти те е убил.

— За мен ли става въпрос? — невинно попита Скълдъгъри.

Кенспекъл се начумери и върна вниманието си върху спринцовката.

— И преди съм виждал това, но само веднъж. Рядка комбинация от бучиниш и самакитка. Потиска чудовището у вампира нощем.

— Има смисъл — промълви Скълдъгъри. — Дъск не би вършил работа на Венгос, ако губи контрол след всеки залез.

Кенспекъл поотхлаби вратовръзката си и разкопча най-горното копче на ризата си.

— Едно време се сблъсках с вампир, едвам се отървах. Затова нося това навсякъде. — Показа им стъкленица, висяща от врата му.

— Светена вода? — попита несигурно Валкирия.

— Светена? Не, не, не. Морска.

— М… ясно… — бавно рече момичето.

— Светената вода не работи — обясни Кенспекъл. — А колове в сърцето няма да ги убият. Обезглавяването помага, но пък то помага в повечето случаи, ще се съгласиш. Вампирската легенда, която обаче е вярна, е тази за течащата вода.

— Окей, това май е единствената, за която никога не съм чувала.

Скълдъгъри се намеси.

— Разказват, че вампирите не могат да прекосят течаща вода. Например не биха могли да минат по мост над река. Всъщност си пресичат мостове без никакво усилие, но истината в легендата идва от солената вода.

— Вампирите са изключително алергични към нея — каза Кенспекъл. — Ако бъде погълната, ще причини оток на гърлото му и ще го задуши. Затова винаги си нося малко.

— Но не би ли трябвало да я погълнат, преди да им подейства? — попита Валкирия.

— Еми, да…

— А как ще накараш вампир да глътне солена вода, преди да те убие?

Кенспекъл замига на парцали.

— Няма значение — побърза да каже Валкирия. — Сигурно ще намериш начин. Например, ъм, да я плиснеш в устата му, преди да те ухапе.

Кенспекъл увеси нос и Валкирия се почувства страшно виновна.

— Оставете ме насаме — скръбно пророни той.

— Съжалявам… — започна Валкирия, но той вдигна ръка.

— Няма нужда. Аз съм медицински и научен гений, но очевидно не и тактически. И като се сетя, че през последните сто и осемдесет години не съм се страхувал от вампири заради тая глупава стъкленица. Идиот.

Кенспекъл ги остави с тътрещи се стъпки, а Скълдъгъри тупна Валкирия по рамото.

— Поздравления. Току-що върна тристагодишната му невроза. Свършихме си работата тук.

Чувствайки се като гъска, Валкирия последва детектива по обратния път. Подминаха двамата асистенти, Стентор и Сивет, които се боричкаха в една от празните стаи. Валкирия вече не броеше колко пъти е била тук и подобни гледки вече не я изненадваха. Асистентите им махнаха и пак се сборичкаха.

Първо Валкирия, а след това и Скълдъгъри премина през екрана, който угасна миг по-късно. Когато слязоха от платформата, завесата се затвори.

— Кой беше на телефона? — попита момичето, опитвайки се да забрави какво бе сторила на Кенспекъл.

— Върховният маг. Пак ни проверява. Нетърпението му да открие барона го прави доста… сприхав.

— Винаги е такъв.

— Явно е решил да покорява нови висоти.

— Ще ми се Мериторий да беше жив. Беше добър Върховен маг. Гилд е като… политик, все едно постоянно търси как да угоди на този или онзи.

Излязоха от киното на слънце. През целия път до Бентлито Скълдъгъри не продума.

— Трябва да срещнем Танит в библиотеката, така че ще те оставя там и ще се видим по-късно, става ли?

— Къде отиваш?

— Никъде. Имам… неща за вършене.

— Защо се запъна?

— Моля?

— Запъна се. Имаш… неща за вършене. Защо се запъна?

— Без причина, просто…

— Наумил си си нещо.

— Не…

— Тогава защо се запъна?

— Качвай се. — Тя се качи. И той се качи. — Колан.

— Защо се запъна?

Главата му увисна на гръбначния стълб.

— Защото съм си наумил нещо.

— И защо не мога да дойда с теб?

— Защото е нещо потайно.

— Обещаваш ли да ми кажеш по-късно?

— Да.

— Ами, добре тогава. Да тръгваме.

Прицелът й не бе съвсем точен и първата огнена топка пропусна Дъск. Втората обаче летеше право към целта си, ала Венгос се отдръпна в последния момент. Беше бърз. Може би по-бърз от Скълдъгъри.

— Каин — изръмжа той.

— Бягай! — извика Чайна и Валкирия се подчини. Вече бе в коридора, преди да погледне назад за пръв път. Чайна махна с ръка и входната врата се затвори с трясък.

Валкирия слизаше по стълбите, когато нещо я сграбчи за глезена и тя почти падна. Продължи, но хвърли поглед назад и видя как една ръка изчезва в стълбището. Стигна вторият етаж, удари се в стената и продължи надолу. Една от стените на долния етаж се пропука и срина, а от нея изскочи мъжът с очилата. Валкирия стисна перилата и скочи с двата крака напред, използвайки инерцията, за да придаде повече сила на ритника. Ботушите й го удариха в гърдите и той шумно се блъсна в стената и отскочи от нея.

На първия етаж Валкирия почти се спъна в собствените си крака, а непознатият още я гонеше. Взе последните няколко стъпала със скок и излезе на улицата. Коли и минувачи. Твърде много невинни, които можеха да се озоват в центъра на битка, в която биха били беззащитни. Валкирия се скри в една от алейките до кооперацията, тясна и сенчеста. От другата страна имаше по-тих път.

Преследвачът й неумолимо съкращаваше разстоянието между тях. Момичето едва смогваше да поддържа дистанция.

Внезапно тя спря и клекна, онзи се спъна в нея и полетя напред. Очилата му изхвърчаха. Когато обърна глава към нея, Валкирия видя, че вместо очи има две малки черни дупки. Тя стана и тичешком се върна по пътя, от който бе дошла. Пет крачки преди улицата, земята пред момичето експлодира и мъжът изскочи от нея. Валкирия падна, тръсна глава, за да се отърве от посипалата се върху нея пръст.

— Не разбирам за какво е тупурдията — каза той. Беше американец и завалваше думите по южняшки. — Ти си малко момиче.

Валкирия щракна с пръсти, но той удари ръката й преди пламъкът да се събере в нея. Нещо студено и остро я докосна по гърлото.

— Не опитвай това отново — каза мъжът. Държеше бръснач с дървена дръжка с инициали Б. Р. С. Отсреща, паркиран на тротоара на тихата улица, бе черен мотоциклет. Мотоциклетът на Танит.

Една сбръчкана старица с развалени зъби влезе в алейката, но веднага се обърна и побърза да се махне.

Мъжът поклати глава.

— Виждаш ли, това е проблемът с обикновените хора. Видят ли нещо ненормално, може би плашещо, тичат да бягат. Нали знаеш какво значи това? Никой няма да ти помогне. Самичка си.

Точно зад тях някой се изкашля. Онзи се озърна и Танит Лоу го изрита в лицето. Той се препъна назад, а Валкирия се откъсна и се обърна с лице към него. Би бил хубавец, ако не бяха тези ужасни черни дупки.

— А ти коя си? — усмихна се той.

— Първо ти — отвърна Танит.

— Добре тогава. Били Рей Сангуайн, майстор на всякакви видове неприятни убийства и извършител на жестоки и необичайни наказания. На вашите услуги.

— Значи си наемен убиец?

— Не просто наемен убиец, мойто момиче. Луксозен наемен убиец. Аз съм много, много скъп и много, много добър. А ти си?

— Краят ти — каза Танит.

— А, ясно. Често съм се чудел как ще изглежда краят ми. Не съм си представял, че ще е хубавелка като теб.

Танит отвори палтото си и мечът й, още в ножницата си, се показа.

— Доброволно ли ще дойдете, г-н Сангуайн, или трябва да ви нараня?

Лицето на наемния убиец посърна.

— О, ай де стига! Виж колко е голям твоят, и колко — моят. Аз имам само някакъв си бръснач. Не е честно!

— Но бръснач срещу невъоръжено момиче е честно, така ли?

Той се поколеба и отстъпи крачка, когато Танит се приближи.

— Струваше ми се честно, тогава. В тоя момент обаче като че ли беше малко несправедливо…

Танит свали палтото си и го остави да падне. Мускулите й се размърдаха под кожата на ръцете й. Извади меча си, докато крачеше към Сангуайн.

— Уха — каза той. — Сега почна да става интересно.

Танит се спусна напред, а убиецът се наведе и мечът изсвистя над главата му. С малко движение на китката Танит насочи острието обратно към противника си още преди да изпълни целия замах, но той отскочи извън обсега на оръжието и се засмя.

— На това му викам веселба! Двама възрастни, опознаване постарому. Романтиката виси във въздуха!

— Не си мой тип.

— Не знаеш какъв е твоят тип, скъпа.

— Знам, че ти не спадаш към него. Г-н Сангуайн, имам белезници с името ти на тях.

— Белезниците не ме спират, хубавелке. Не може да ме удържи нито едно възпиращо заклинание, за което си чувала, както и няколко, за които вероятно не си. Това ме прави толкова специален.

— Това и психопатичният ти уклон.

— А, той не ме прави специален, само по-забавен!

Сега той атакува пръв, направи финт с бръснача, за да отвори гарда на Танит, след което скочи право напред и замахна. Танит вдигна лакът и удари предмишницата му, така че той пропусна, после насочи коляно към корема на убиеца и удари с меча. Сангуайн с последни усилия се хвърли встрани. Претърколи се несръчно и се изправи, разтривайки ожуленото си коляно.

— Заболя ме — усмихна се той.

— Мога да те улесня.

— Ще ми дадеш меча си ли?

— Не, но ако ми кажеш какво планира барон Венгос, ще те пусна.

Той се намръщи.

— Ама аз бих целия този път.

— Предлагам това само веднъж, г-н Сангуайн.

— Много деликатно от твоя страна. За нещастие, аз съм професионалист — плащат ми за тази работа и възнамерявам да я свърша. Трябва все пак да си пазя репутацията. Така че какво ще кажеш за следното: стоиш неподвижно, докато те убия, после взимам момичето и кой откъде. Как ти звучи?

— Боя се, че няма да стане.

— Да го вземат мътните… Е, значи почваме отначало.

Той пак се усмихна и събра крака. Земята под него се разпука и когато стана достатъчно рохкава, той потъна право надолу.

Танит остана в готовност. Земята се затвори, само стотиците малки пукнатинки издаваха случилото се. Валкирия не смееше да мръдне. Секундите течаха. Танит се мръщеше, вероятно се чудеше къде е изчезнал противникът й. Тя погледна Валкирия, понечи да каже нещо и тогава стената до нея се срина и Били Рей Сангуайн се понесе към нея.

Танит сякаш обаче не можеше да бъде изненадана. Тя просто отстъпи встрани и остави дълбока резка в ръката на Сангуайн. Оцапан в пръст, той изкрещя от болка и изтърва бръснача си. Изманеврира извън обсега на меча й, опитвайки се да спре кръвта. Валкирия погледна към земята до себе си.

— Да не си посмяла — предупреди я убиецът и се опита да я прикове с черните си очи-дупки. Тя не му обърна внимание, наведе се и взе бръснача, което го вбеси още повече.

— Какво ви има на вас, жените, бе! — извика той и изрита във въздуха. — Идвате в живота ни, взимате ни всичко! През годините все късахте от мен, от душата ми, и сега?! Сега ми взехте проклетия бръснач. Как да убивам хората сега, а? Как да се бръсна, по дяволите?

Зад Сангуайн барон Венгос свърна от улицата в алейката.

— Приключвай вече — гневно нареди той на убиеца.

— Да, сър — отвърна Сангуайн и след това понижи тон. — Видяхте ли сега? Вкарахте ме в беля с шефа. По-добре ми дай момичето веднага!

В този момент се отвори една странична врата, която Валкирия не бе видяла досега, и от нея излезе Чайна.

— Съжалявам — каза тя, — но това няма да стане.

Челото й бе порязано, но иначе изглеждаше невредима. Зад Венгос спря черен джип и от него излезе Дъск.

Някъде високо над главите на всички Валкирия видя силует. За миг си помисли, че е още някой от главорезите на Венгос, но фигурата, която се понесе надолу от един от покривите, бе тази на Блис. Той се приземи леко и се изправи в пълен ръст. Баронът се намръщи.

— Сангуайн — каза той, — твърде много станаха. Тръгваме си.

— Ей сега идвам, бароне.

Венгос обаче не чакаше. Качи се в джипа, Дъск скочи зад волана и те потеглиха. Останал внезапно сам, Сангуайн спря да се чумери. Погледна противниците си един по един и облиза устни. Още държеше ранената си ръка и между пръстите му се стичаше кръв.

— Какво планира барон Венгос? — Гласът на Блис бе тих и ужасяващ.

— Не зная — отвърна Сангуайн. — А, не, чакай. Зная, но не казвам.

Той отново събра крака и земята под него започна да се разтваря. Валкирия извика:

— Спрете го!

Танит се завтече към него, но закъсня и Сангуайн отново потъна.

— По дяволите — намръщи се Танит. — Луксозен наемен убиец ми бил. Потаен страхливец.

— Това го чух! — Главата на Сангуайн се подаваше от разтворената земя. — Не съм страхливец! Просто изгубих моментно предимството. Иска се истински мъж да признае поражението си.

— Явно си много мъжествен тогава — каза Валкирия, а американецът й хвърли изпепеляващ поглед.

— Никой не обича сарказма, г-це Каин. Забавих оттеглянето си, само за да ти кажа нещо. Взе ми бръснача, скъпа. Това е непростима обида. Така че, като му дойде времето и си си изпълнила предназначението, кълна се, ще те убия безплатно.

След тези думи Били Рей Сангуайн се скри напълно. И пак подаде глава.

— Или поне на половин цена. — И пак изчезна.

Когато затвори телефона, Валкирия използва банята в библиотеката, за да измие пръстта от лицето си. Изсуши си ръцете и видя, че треперят. Винаги така се случваше след схватка — излишъкът от адреналин пулсираше през тялото й напосоки.

Танит я чакаше отвън и двете заслизаха по стълбите. Бяха се упътили към къщата на Гордън, за да проверят дали в къщата на чичо й има книги, в които да им дадат информация за Гротескния. Блис щеше да помогне на Чайна да подреди апартамента си. Валкирия никога не бе виждала толкова предпазливост и мнителност между брат и сестра.

— Как звучеше Скълдъгъри? — попита Танит.

— Разгневен и разтревожен — каза Валкирия. — Няма проблеми, когато ме нападат хора, които той познава, но никога досега не бил чувал за този Сангуайн.

— Е, поне знаем как се е измъкнал от килията си Венгос.

— Този къртичи номер е доста полезен — кимна Валкирия. — Само дето не ми харесва, че го използва, за да се докопа до мен. Не ми харесва идеята да съм заложник. Не звучи забавно.

Излязоха на открито и стигнаха до мотоциклета на Танит.

— Как вървят тренировките?

— Добре — отвърна Валкирия. — Е, в повечето случаи. Някои трикове съм ги… загубила.

— Загубила?

— Забравила.

Танит се усмихна.

— Когато тази работа приключи, ще ги преговорим. Ще схванеш нещата, не се тревожи. Как са родителите ти?

— Добре са — сви рамене момичето.

— Ходиш ли на училище?

— Ами, Скълдъгъри ме кара да ходя винаги, когато не сме насред някаква кризисна ситуация. Но това е якото нещо с отражението — не е нужно да върша тия работи.

Танит сложи шлема си и вдигна визьора, изгледа Валкирия странно.

— На твое място не бих свиквала да разчитам на това отражение. Абсорбираш спомените му и имаш усещането, че си ходила на училище, но не ходиш. Гледаш отвън една важна част от живота си. На тринайсет си, Вал. Трябва да прекарваш повече време с хора на твоята възраст. — Тя преметна крак през мотоциклета.

Валкирия си сложи втория шлем и повдигна вежда.

— Хората на моята възраст не се бият с чудовища, Танит. Ако го правеха, бих прекарвала доста повече време с тях.

Когато се бе качила на мотоциклета за пръв път, Валкирия първо държеше Танит за палтото, но колкото повече набираха скорост, толкова повече се събираха ръцете на момичето и накрая се бяха увили здраво около кръста на Танит. Когато най-сетне бе преодоляла първоначалния си страх от това, че се носят с умопомрачителна скорост по пътя и един погрешен завой би ги запратил в асфалта с фатални последствия, Валкирия бе започнала да се наслаждава на усещането. Сега обичаше да пътува по този начин. Беше забавно.

Танит задминаваше колите по улиците с главоломна скорост и завиваше рисковано, а Валкирия се смееше в шлема си. Свърнаха от шосето и пътеката, по която сега караха бе осезаемо по-неравна. Само рефлексите на Танит ги спасяваха от челен удар в някое профучаващо дърво. Измъкнаха се от горичката и се изстреляха нагоре по един малък хълм. Когато го превалиха, мотоциклетът полетя за няколко секунди и се приземи на тесен път, след което изсвистя по малък мост. След няколко секунди преминаха през портите на имението на Гордън Еджли. В ума на Валкирия това все още бе къщата на чичо й. Това, че я бе наследила, не значеше нищо.

Танит удари спирачките и изпод гумите изригна малък фонтан от камъчета.

— Хареса ли ти? — попита младата жена, когато бяха слезли от мотоциклета.

— Все казвам на Скълдъгъри, че трябва да си вземе мотор — ухили се Валкирия.

— И какво казва?

— Че хората, които се обличат в кожи, като теб, трябва да карат мотоциклети. Хората, които носят изискани костюми, като него, трябва да карат Бентлита.

— Има право. — Танит погледна къщата. — Е, ще влезем ли?

— Още не мога да повярвам, че си фен — каза през смях Валкирия, докато отключваше входната врата.

Посрещна ги огромното фоайе. По стените висяха готически картини. Влязоха в хола.

— Чичо ти беше най-добрият писател въобще. Как може да не съм му фен?

— Просто, де да знам, не ми се струваш такъв тип. Все едно приятелите ти да смятат, че баща ти е най-готиният пич въобще. Малко е глупаво.

— Е, нищо глупаво нямаше в книгите на чичо ти. Казвала ли съм ти, че една от историите му се базираше на случка с мен?

— Казвала си ми. Много пъти.

— Никога не съм го срещала, но явно я е чул отнякъде. Може би Скълдъгъри я е чул и му я е разказал.

Танит застана в средата на стаята и се заоглежда мечтателно.

— И тук е живял той. Тук е написал шедьоврите си. Късметлийка си, Вал. Какво ли е да имаш чичо като Гордън Еджли?

— Няма да водим този разговор. Не отново.

Валкирия взе подвързана в черно книга от един рафт и я подаде на Танит. Танит прехапа устни.

И мракът се изля върху им бе последната творба на Гордън. Щяха да я публикуват след няколко месеца, но Танит имаше предварително копие, подарък от Валкирия. Всеки път, когато посещаваха къщата, Танит изгълтваше по няколко глави, докато стане време да вървят. Обожаваше да идва в имението и не пропускаше шанс да се отбие.

Без да продума, Танит взе книгата, сви се на един диван и продължи четенето. Валкирия трудно сподави смеха си. Излезе от хола и изкачи стълбището. Влезе в кабинета на Гордън и затвори вратата след себе си.

За разлика от останалата част от къщата, кабинетът бе в пълен безпорядък, задръстен от наблъскани до пръсване рафтове и купища ръкописи. Момичето се зае да тършува из рафта на отсрещната стена. Тук чичо й бе държал материалите за проучванията си. Рядко Валкирия бе попадала на магически книги, които липсваха дори в библиотеката на Чайна.

Валкирия прокара пръст по гърбовете на книгите. Ако имаше човек, който да притежава информация за нещо толкова ненормално и единствено по рода си като Гротескния, това би бил Гордън. Той беше по тези неща. Върхът на показалеца й спря върху дебел том с кожена подвързия, на която нямаше заглавие. И преди го бе виждала, но досега не му бе обръщала внимание. Опита да вземе книгата от рафта, но тя не помръдна. Валкирия направи гримаса и с всички сили я дръпна назад. Тя излезе наполовина и спря, но пък стената започна да се отмества.

— А стига бе! — изтръгна се от момичето, докато рафтът с книги се отвори бавно и разкри стая, удавена в мрак.

Тайна стая. Съвсем истинска тайна стая.

Без да си прави труда да потиска развълнуваната усмивка по лицето си, Валкирия пристъпи вътре. В стаята веднага пламнаха свещи.

Подобно на кабинета, тайната стая бе опасана от рафтове, на които бяха натрупани познати, както и странни на вид предмети. Покрити с орнаментни музикални кутии, сложно изработени статуетки, сребърни ками и златни бокали. На една маса, точно пред Валкирия, стоеше син скъпоценен камък в златен обков във формата на ноктести пръсти. В сърцевината на камъка проискри слаба светлина, когато момичето се приближи и в другия край на стаята един мъж се материализира от нищото.

Набит, в свободен кафяв панталон и жилетка в същия цвят, чиито ръкави бяха навити до лактите. На главата му като шепа сено стърчеше русолява прошарена коса. Той се обърна и очите му се разшириха, когато я видя.

— Стефани, какво правиш тук?!

— Чичо Гордън?!

Мъртвият й чичо сложи ръце на кръста си и поклати глава.

— Какви ги вършиш, да се промъкваш така из къщата? Винаги съм казвал, че си неразумно любопитна. Всъщност и аз съм така, но не се срамувам от някоя и друга проява на двуличие в името на убедителността…

— Ама… ама това ти ли си? — Валкирия не смееше да помръдне.

Той се сепна, все едно го бяха хванали в лъжа, и заразмахва ръце и да клати глава още по-усърдно.

— Не, не съм! Това е, ъм, сън…

— Я стига.

— Върни се откъдето дойде. — Гордън започна да проточва всяка дума. — Опитай се да се събудиш. И помни, това е само съъъъъъъннн…

— Сериозно, Гордън. Спри. — Чичо й спря с представлението.

— Добре де. Тогава се приготви за шок. Стефани, светът не е такъв, за какъвто го мислиш. В него има магия, истинска магия и…

— Зная за магията — прекъсна го тя. — Само ми кажи какво става. Как така си тук?

— Знаеш за магията? Кой ти каза?

— Ще отговориш ли на моя въпрос?

— Предполагам. Какъв беше?

— Как така си тук?

— Е, ами… Не съм. Не и наистина. Това не съм аз. В смисъл, аз съм, но не съм. Виждаш ли синия камък? Много е рядък, нарича се Ехо-камък и се използва…

— Зная за тези камъни.

— Тъй ли?

— Човек слага камъка някъде наблизо, докато спи, и след три нощи той запечатва спомените и личността му.

— О. Да, съвсем правилно. — Гордън изглеждаше малко разочарован. — Използва се основно от умиращите и се дава на техните близки, за да им дава утеха. На мен ми служеше по-скоро за помощник в писането.

— Помощник в писането?

— Запечатах съзнанието си в камъка. По-скоро истинският Гордън запечата мен в камъка. Идва тук, когато се е запънал със сюжета на някоя книга или когато иска да си поговори с някого на неговото интелектуално ниво. Доста интересни разговори сме провели, трябва да призная.

— Това е… толкова…

— Нарцистично?

— Щях да кажа „странно“, но и твоето става. Колко му остава, преди да му свърши енергията?

Ехо-Гордън кимна към златния обков.

— Когато камъкът е в гнездото си, се презарежда постоянно. Мога да остана тук завинаги, стига да има някой наоколо. Би било скучновато, ако съм си сам. Виж, Стефани, много ми е приятно да си говорим и бих те прегърнал, само че ще мина право през теб — но истинският Гордън ще е доста недоволен, че си тук.

— Ъм… по-скоро няма да бъде. Помниш ли кога последно сте говорили?

Той присви очи.

— Защо? Стефани, какво има?

— Името ми е Валкирия — колебливо го поправи тя.

— Валерия?

— Валкирия, с „к“. Валкирия Каин. Остави ми тази къща в завещанието си.

Той се опули.

— О. О, не.

— Да.

— О, божичко, значи съм… знаех си, знаех, че съм в опасност, когато се сдобих със Скиптъра на Древните, но, но… Кажи ми истината, окей? Просто бъди напълно, брутално откровена, кажи ми, без да увърташ. Мъртъв ли съм?

— Да.

Гордън скри лице в шепи.

Валкирия го изчака да вдигне поглед. Когато той не го направи, тя потърси думи, с които да запълни тишината.

— Разбирам, че си шокиран…

— Как умрях?

— Нефариан Серпин те уби — каза Валкирия, колкото се може по-внимателно, предвид обстоятелствата. — Е, уби Гордън. Който си ти, предполагам…

— Серпин ме е убил? Значи притежава Скиптъра! Бързо, Стефани, нямаме време за губене…

— Не се тревожи, мъртъв е. Скълдъгъри го уби миналата година.

— А… — Устремът на Гордън се стопи. — Значи познаваш Скълдъгъри?

— Учи ме на това-онова.

— А Скиптъра?

— Вече не представлява заплаха.

— Разрешихте ли пъзела? С брошката и пещерите?

— Да. Много умно от твоя страна.

— Пъзелът беше моя идея — поизпъчи се чичо й. — Истинският Гордън искаше просто да остави ясни инструкции в случай, че нещо му се случи, но го убедих да сътвори тази загадка. Прави цялата работа по-специална, не мислиш ли?

Долната му устна потрепери.

— Добре ли си? — попита го Валкирия.

— Не съвсем. Аз съм спомените на един мъртвец. Опитвам се да видя смисъла на съществуването си. Вдигна ли се много шум като умрях? Обявиха ли национален траур?

— Не мисля…

Той се начумери.

— Но аз бях бестселъров автор! Обичаха ме! Ами минута мълчание в цялата страна?

Валкирия смутено потри длани.

— Минута? Не зная дали е била официална минута, ако ме разбираш, но май че забелязах как хората бяха… по-тихи… от обикновено…

— А продажбите?

— Е, ами последните ти две книги се изстреляха право в челната десетка.

— А последната ми книга? С нея какво става?

— Ще я издадат след три месеца.

— Тя ще се продава добре — потри брадичка той. — След като съм мъртъв.

— На погребението ти беше пълно с хора. Плачеха, повтаряха колко си бил велик, колко много ще им липсваш.

Ехо-Гордън осмисли това и кимна.

— Наистина ще им липсвам. А и си бях доста велик. — Внезапно лицето му доби кисело изражение. — Берилия там ли беше?

— Да, беше — засмя се Стефани. — И направи всичко възможно да изцеди всяка сълзичка и да попие цялата симпатия.

— Никога не съм я харесвал тая жена. Все предполагах, че Фъргус ще направи по-добър избор. Не много по-добър, де, той винаги е имал характера на мокър парцал. Но всяка би била по-добре от Берилия. Гордън им остави лодка, нали? Как реагираха?

— Фъргус се умълча, а Берилия се разписка.

Ехо-Гордън плесна с ръце и се разсмя.

— Ех, ще ми се да съм бил там. Зрелището си е струвало. Ама сме едно семейство, а?

— Говори ми. Всъщност, утре вечер имаме семейно събиране.

— Ъм, какво? Гордън, ти си мъртъв!

— Просто сложи камъка в джоба си и ме остави в някоя празна стая, за да зяпам фамилия Еджли и да се посмея. Или пък ще се престоря на призрак и ще погна Берилия.

— Това би било наистина зряло, но не мисля, че ще ходя. Трябва да спасим света утре вечер, така че…

— А, разбира се. Но ако промениш решението си…

— Ще те взема, обещавам — ухили се тя. — И тъй, каква е тази стая? Какви са всички тия неща?

Гордън не можеше да скрие гордостта от гласа си:

— Това, скъпа моя племеннице, са предмети от магическо и историческо значение. Толкова са редки, че мнозина колекционери биха убили да се сдобият с тях. Сериозен съм — има например една жена…

— Чайна Сороуз?

— Значи си я срещнала. Да, Чайна. Ако знаеше за съществуването на тази малка колекция, не би се спряла пред нищо да я притежава. Затова може би не би била добра идея да й споменаваш за нея. Знаеш ли, доста време бях влюбен в нея.

— Всеки е влюбен в Чайна.

— Да, но моята любов бе истинска и по-силна. Мисля, че тя го знаеше и по свой си начин ме обичаше също толкова силно. Или обичаше Гордън също толкова силно, колкото и той… не, колкото и аз… обичаше Гордън така, както аз обичах нея. Или нещо такова.

— Сигурен ли си, че си добре?

— Само малка екзистенциална криза, нищо тревожно. — Той млъкна, помисли за момент и лицето му се озари. — Значи Скълдъгъри те е прибрал под крилото си? С него ще си в безопасност. Той е от добрите.

— Така е. Уча всякакви видове магия и ме обучава на бойни изкуства… Опасно е, но си прекарвам страхотно.

— Аз му помагах в случаите от време навреме. Нищо голямо, само някоя друга загадка. Не бях екшън-герой. Проучванията бяха по моята част — издирване на хора и предмети. Върху какво работите сега?

— Опитваме се да проследим един откачалник, който избяга от затвора, барон Венгос.

— Венгос е избягал?

— Мислим, че иска да върне Гротескния към живот.

Ехо-Гордън се опули.

— Гротескния?! Това е нечестно! Цяла книга мислех да напиша за това, а сега съм мъртъв!

— Много нечестно наистина — кимна в съгласие Валкирия. — Знаеш ли нещо за това?

— Малко. Нямам книги по въпроса, но знам, че Гротескния е бил сглобен от доста впечатляващи създания. Само че не мислех, че е възможно да бъде съживен.

— И това се опитваме да разгадаем.

Ехо-Гордън изглеждаше в страхопочитание.

— Невероятно. Стъписващо. Доколкото знам има жило, взето от Хелакин, както и части от Шибакх. Венгос е трябвало да пренареди вътрешностите му изцяло, да му даде цял нов комплект. Сърцето от Ку на Геалай Дюбхе се намира отдясно, малко по-ниско, отколкото би трябвало да бъде.

Той посочи с пръст към собствения си гръден кош, за да онагледи.

— Ако Гротескния се върне, достатъчно ли ще е да унищожим сърцето му, за да унищожим и него?

— О, да. На място.

— Значи така ще го убием, нали така? Проста работа.

— Не толкова проста. Понеже по-голямата част от него е от Безлик, той ще се регенерира бързо. Колкото по-силен става, толкова по-бързо ще се лекува, и накрая ще бъде неуязвим за всякакви рани. Страшно много ще е необходимо, за да уязвиш Гротескния, когато е на върха на силите си, страхувам се. Открили ли сте го вече?

— Нямаме представа дори откъде да започнем.

— Трябва да питате Изтезанието.

— Кой?

— Преди няколко години дочух слух, че мъж, наречен Изтезанието знае къде се намира Гротескния.

— Само Изтезанието? Не Джоуи Изтезанието или Сам Изтезанието? Просто Изтезанието?

— Просто Изтезанието. Но дори да е съществувал, досега по всяка вероятност да е вече мъртъв. Поначало е само слух. Трябва да питаш Ейхан Мериторий, той може да знае.

— Всъщност, той е мъртъв. Морвена Кроу също, и Сагейшъс Тоум, но той предаде първите двама, за него не съжалявам.

— О, божичко. Мериторий и Кроу? Има ли останали живи?

— Ъъ… Гастли Биспоук е статуя.

— Е, и това е нещо.

Валкирия си погледна часовника.

— По-добре да вървя. Танит ме чака долу.

— Танит?

— Танит Лоу.

— О, чувал съм за нея, въпреки че не съм я срещал. Знаеш ли разказа ми „Кошмарния цирк“? Вдъхнових се от нещо, което бях чул за нея.

— Мисля, че много ще се зарадва да научи това — усмихна се Валкирия.

Ехо-Гордън се вгледа в момичето с обич.

— Всичко това ти отива, да знаеш. Помагах известно време на Скълдъгъри, докато не осъзнах, че не обичам да поставям живота си в опасност. Понякога съжалявам, че отстъпих така. Но ти… винаги съм знаел, че си точно за приключения. Затова ти оставих всичко в завещанието си.

— Благодаря ти за това, между другото. Невероятно е.

— А, не го мисли. Как умря Серпин всъщност?

— Болезнено.

Гордън се ухили.

— А. Добре.

Били Рей Сангуайн не харесваше Заразените. Погледна лицата им пътьом, отпуснатите изражения и празните очи. Половината копаеха, а другата половина разчистваха скали — и никога не почиваха. Властта на Дъск над тях бе пълна.

Сангуайн ги остави да работят. Усещаше ножа на колана си. Голям, тежък и неудобен. Предпочиташе бръснача си, ала онова момиче му го бе взело. Чакаше следващата им среща с нетърпение.

Светлините по грубите скални стени едва отблъскваха тук-таме мрака на пещерите, през който крачеше барон Венгос.

— Заразените са разчистили източните зали — съобщи му Сангуайн. — Бронята я няма там. Претърсих западните и там нищо не намерих. Минах и през няколко от срутените тунели на север, пак нищо. Ако бронята въобще е тук, ще да е скрита в южната част.

— Тук е — убедително отвърна Венгос. — Лорд Вайл е умрял е тези пещери, сигурен съм. А одеждите ми?

За да може да сложи бронята, на Венгос му бяха нужни специални дрехи, които да го предпазят от некромантската й сила. Намирането на тези дрехи бе работа на Сангуайн.

— Ще са тук до довечера — каза той, — както обещах.

— По-добре да са.

Сангуайн го изгледа, но си замълча. С барона шега не биваше, особено сега. Сангуайн не харесваше и Дъск. По правило не харесваше вампирите, но Дъск му бе особено неприятен, с този негов навик да се промъква без никакъв звук току зад гърба ти. Като че ли Венгос бе единственият, който можеше да го чуе. Затова, когато Дъск проговори точно до Сангуайн, американецът подскочи, а Венгос остана напълно неподвижен.

— Бароне, намерихме я.

Очите на Венгос проблясваха на светлината на факлите. Последваха Дъск в дълбините на пещерния комплекс. Вода се стичаше от стените и правеше земята хлъзгава. Стигнаха до групичка Заразени, които се разделиха, за да открият пътя към новооткритата зала. Сангуайн и Дъск влязоха първи.

Лампите хвърляха дълги сенки по скалата. В средата на залата, върху голяма кръгла каменна маса бе поставена бронята. Бе матова, черна и обикновена на вид, без гравюри или руни по нея. За барон Венгос вероятно бе най-красивото нещо, което някога е виждал.

Бронята на лорд Вайл.

Вориен Скейпгрейс седеше зад масата срещу Скълдъгъри. Танит стоеше точно зад него, а Валкирия, скръстила ръце — в ъгъла до вратата.

Скълдъгъри вдигна поглед от папката, която четеше.

— Вориен, като че ли не си бил много отзивчив с досегашните разпитващи.

— Не зная за какво говорят.

— Ти си известен сподвижник на човек, когото наричат Изтезанието.

Онзи сви рамене.

— За първи път чувам.

— Какво чуваш?

— Че го познавам.

— Че познаваш кого?

— Какво?

— Че познаваш Изтезанието.

— Да.

— Значи го познаваш?

— Да. — След което: — Не.

— Не го познаваш?

— Аз… Не, не. Никога не съм чувал за него.

— Не ми се ще да го кажа, Вориен, но това ми звучи изключително неубедително.

Скейпгрейс тръсна глава.

— Кой е той? Не съм го чувал. Кое Изтезание?

— Знаеш ли коя е красивата дама зад теб?

Скейпгрейс опита да се обърне, но оковите му позволяваха само да изкриви глава назад.

— Не. Трябва ли?

— Това е Танит Лоу. Може би си чувал за нея. Световноизвестна е със стопроцентовия си успех в разпитите.

Танит повдигна вежда, но остави Скълдъгъри да говори.

— Така ли? — скептично попита Скейпгрейс, макар в гласа му да личаха нотки на притеснение. — И как успява?

— Ами, да го кажем по-деликатно: има силата да изсмуква мозъците на хората.

Скейпгрейс се опули, а Танит бързо сложи ръка на устата си, за да не прихне. Валкирия също се бореше със смеха и й се щеше да е навсякъде, само не и в полезрението на престъпника.

— Тя не може! — викна той. — Това е незаконно!

— Не е, боя се. Това е вратичка в закона, от която тя се възползва вече години. Изпива мозъка и го смила, като така поема и знанията на жертвата си.

— Но това е ужасно — отчаяно промълви Скейпгрейс.

— Не ни оставяш избор. Танит, ако обичаш.

Иззад Скейпгрейс, Танит вдигна ръце в жест на недоумение. Бързо обаче ги свали, когато „жертвата“ обърна поглед към нея и тя доби смъртно изражение. Когато той отново отклони ужасен поглед от нея, тя пак направи жеста.

Скейпгрейс се поизправи на стола си, стисна юмруци и очи.

— Няма да изсмучеш моя мозък, пък!

Скълдъгъри се облегна и не предложи никакви подсказки на Танит. Тя на свой ред го посочи с пръст и го размаха заканително и обърна вниманието си към Скейпгрейс. Въздъхна, приближи се до него и сложи ръце от двете страни на главата му. Той още стискаше очи.

Танит смени подхода и махна ръцете си, наведе си и доближи уста до ухото му. Той се вцепени. Тя раздели устни и това леко премляскване го накара да изкрещи и да се отдръпне инстинктивно, което го запрати по гръб на земята с все стола.

— Ще ви кажа! — изпищя той. — Всичко, което знам! Само я махнете, ясно? Дръжте я далеч от мозъка ми!

— Изтезанието още ли е жив? — попита Скълдъгъри, заставайки над него.

— Да!

— Кога за последно имахте контакт?

— Преди две години, заклевам се!

— Какво бе естеството на срещата ви?

— Просто исках да поговоря с него!

— За какво?

Скейпгрейс отвори едно око, за да се увери, че Танит няма да започне да му смуче мозъка.

— За нищо. Той си тръгна. Не искаше да говори. Мисля, че не ме хареса.

— Защо?

— Не знам. Може да е миризмата ми.

— Какво знаеш за Гротескния? — попита Валкирия.

— Нищо, нищичко, честно!

— Танит — уморено рече Скълдъгъри, — изсмучи мозъка му.

— Не! Чакай! Нищо не знам, но той знае! През войната — войната с Меволент. Той следеше барон Венгос.

— Защо? — попита детективът.

— Искаше да го убие. През цялото време, цялата пойна, той беше на ваша страна. Аз също!

— Не те видях да се сражаваш.

— Бях в ариергарда — опита се да се защити Скейпгрейс. — Но всички се бихме срещу един и същ враг. Това се брои за нещо, нали?

— Врагът на моя враг не ми е задължително приятел.

— Изтезанието ми каза веднъж, че наблюдавал Венгос и точно, когато щял да го удари, ти си се появил. Победил си ги и си го затворил и Изтезанието решил да се оттегли. Той е старец. Бил е тук много преди да се появи Меволент. Но докато наблюдавал Венгос, видял къде е скрил Гротескния.

— Къде?

— Е, това не ми го каза. Не съм можел да пазя тайна или нещо такова.

— Къде е той?

Скейпгрейс хвърли на Танит поглед, изпълнен със страх.

— Заклеваш ли се да я държиш далеч от мозъка ми?

— Имаш думата ми.

— Роърхейвън — каза той след кратко колебание. Валкирия бе чувала за мястото. Град на магьосници, пословичен с негостоприемността си. — Той е в Роърхейвън.

Една муха жужеше шумно и се удряше настойчиво в мръсен прозорец, през който се виждаше мъртво дърво. Бармана излезе иззад бара, а двамата мъже станаха от столовете си.

— Скейпгрейс — каза барманът, предъвквайки с неприязън името. — Кураж имаш да си показваш грозната мутра в бара ми.

— Твоят бар?! Ти ми го взе на покер, освен това мамеше! — отвърна с презрителен смях Скейпгрейс.

— Ти също. Аз просто мамех по-добре. Защо си тук?

— Не можех да стоя далеч задълго. Толкова скъпи спомени имам от тук. Всъщност, Йероним, надявах се сестра ти да е тук — къде е тя?

Йероним Дедфол имаше вид на бомба пред експлодиране.

— Да не си я споменал никога повече, ясно ли е?!

— Иначе какво? — сви рамене Скейпгрейс.

— Мисля, че има някакво недоразумение — опита да се включи Скълдъгъри безуспешно.

Дедфол пристъпи напред със свити юмруци.

— Какво ще кажеш да приключа, каквото започнах преди двайсет години, м?

— Искаш да ме убиеш, така ли? — присмя му се Скейпгрейс.

— Не само аз, мой човек. Който тук иска да убие тая отрепка, да направи крачка напред.

Всички направиха крачка напред.

— Така било значи, а? — направи се на разстроен Скейпгрейс. — След всички тия приказки за приятелството, всички тези години, преживяното от нас… всички искате да ме убиете?

— Да те убием по ужасен начин — поправи го един от играчите на билярд.

— С удоволствие бих ви помогнал, момчета — Скейпгрейс вдигна ръце и показа оковите си, — но както виждате, в момента съм с вързани ръце. Ако обаче съумеете първо да убиете тези двама симпатяги с мен, можете да си получите исканото.

Дедфол присви очи.

— Да убием малко момиче? Да, мисля, че ще се справим с тази епохална задача. Ами ти, кльощавия? Кой си ти, да те вземат дяволите?

— Наистина не си търсим белята — каза Скълдъгъри.

— Тогава ще ви дойде като приятна изненада — каза този отляво на Дедфол. В отворената му длан припукваше електричество. Дейв Светкавицата, без съмнение.

— Тук сме по работа на Убежището.

Този отдясно на Дедфол се наежи, а той пък се ухили.

— Чу ли, Пийт? По работа на Убежището.

Пийт Шарлатанина изръмжа:

— Мразя Убежището.

— А… — рече Скълдъгъри.

— Всички мразим Убежището.

— Ами тогава не сме по работа на Убежището. Само се шегувах.

— Тогава ще умреш нахилен — подигра се Дедфол, — освен ако веднага не ни кажеш кой си.

Скълдъгъри изчака малко и свали дегизировката си и я постави на масата за билярд. Няколко чифта очи се разшириха. Няколко усти зяпнаха. Няколко човека направиха крачка назад.

— Детективът-скелет — промълви един от играчите на билярд.

— Няма да се бия с него — каза другарят му. — Няма начин.

— Кво ви става, бе?! — излая Дедфол. — Това е моят бар! Моята територия. Само от мен трябва да ви е страх тук. Някакъв мъртвец — какво от това? Ще се справим с него. Шестима сме, той е един. А, да, и тая малката. Много ли ви е, а, здравеняци?

Играчите на билярд се спогледаха и после поклатиха глави несигурно.

— А така. Значи сме съгласни. Ще убием тия двамата и после ще убием скъпия си приятел Скейпгрейс.

— Това ще е забавно. — Скейпгрейс се примъкна до един стол и седна. — Как ще го направите?

— Бробдинг отдавна не се е разкършвал — каза Дедфол и гигантът пристъпи до него.

Валкирия сръчка Скълдъгъри.

— Този го оставям на теб.

— Ще те убия — избоботи гигантът. — Да знаеш, нищо лично.

— Добре е да го знам. В този случай, ще те съборя и после ще те ударя с масата за билярд — също нищо лично.

Бробдинг и всички останали се засмяха. Скълдъгъри протегна ръце и разпери пръсти, а Бробдинг излетя право в отсрещната стена. Валкирия сграбчи една щека и я строши във физиономията на първия играч. Той се срути в ъгъла, а другият се хвърли към нея.

Пийт Шарлатанина пък опита удар срещу Скълдъгъри, който детективът дори не се опита да блокира. Подмина юмрука на Пийт и го бутна, а той пък се заби в Дедфол.

По цялото тяло на Дейв Светкавицата пращеше електричество, което изправи косата му и изпълни въздуха с миризмата на озон. Затича се към Скълдъгъри, а той изрита един стол в краката на нападателя си. Дейв се спъна и изруга.

Вторият играч на билярд се опитваше да сключи ръце около гърлото на Валкирия. Тя го срита в пищяла и му бръкна в окото. Онзи изкрещя. Заразмята диво ръце и момичето не можа да се предпази от един от слепите удари, който попадна в слепоочието й. Скълдъгъри заби крак в падналия Дейв, а миг по-късно го връхлетя Дедфол. Детективът го хвана за ръката и го преметна през себе си. Мъжът писна с изненадващо висок глас и се стовари на мръсния, лепкав под.

Противникът на Валкирия я вдигна от земята и я качи на масата за билярд. Тя се бореше да си поеме дъх. Той я вдигна и я блъсна по гръб в масата. Валкирия сграбчи една от топките и когато отново бе повдигната, го халоса в ухото. Той извика от болка и падна.

Скълдъгъри заби няколко крошета в лицето на Пийт Шарлатанина, изви ръката му и го прати в стената. Обърна се към Дедфол, който изрева, а вратът му се изду от напрежение. Юмруците му се уголемиха и се превърнаха в чукове. Изсмя се триумфално и от устните му излетя слюнка.

В другия край на стаята Валкирия още се бореше с втория играч. Той търкаше ухото си и накуцваше. Гледаше я от едното си отворено око.

— Ще те убия предумишлено — заплаши я той не особено впечатляващо. Тя го замери с гонката. Тя го уцели право между очите. Той постоя неподвижен и объркан, после падна и заспа.

Междувременно Дедфол уцели Скълдъгъри с един от чуковете и детективът задигна настрани. Дедфол отново замахна, но Скълдъгъри се наведе и чукът мина през стената. Онзи се опита да го измъкне, но не успя и Скълдъгъри го удари. След това го удари пак.

Дедфол замахна с другия чук, който отново не намери целта си и също мина през стената.

— О, не — изхленчи Дедфол.

Скълдъгъри се прицели внимателно, преди да го халоса. Дедфол се свлече до стената с вдигнати ръце, безпомощно заклещени в талашита на стената.

Бробдинг се надигаше и не изглеждаше доволен.

— Отново, нищо лично — каза детективът.

Затича се към гиганта, скочи и се завъртя във въздуха, изпъвайки крак. Ритникът му хвана Бробдинг право в челюстта и той падна на коляно.

— Какво? — попита Скълдъгъри, когато видя как го гледа Валкирия.

— Ама ти не риташ така. Танит рита така.

— Впечатлена си, а? — Той постави ръце на масата за билярд и сви рамене. — Сигурно вече съм твоят герой.

— Я да млъкваш.

Въздухът затрептя и масата се изстреля към Бробдинг. Тя го халоса, превъртя се и пръсна топки навсякъде. Гигантът падна и не се надигна.

— Е, ти си го предупреди — заключи Валкирия.

— Така направих. — Скълдъгъри излезе през вратата откъдето бяха влезли и след малко пак се показа, побутвайки пред себе си Скейпгрейс.

— Хей, по-леко! — викаше престъпникът. — Не се ходи лесно с тия окови.

— Май не си стигнал далеч — рече Валкирия.

— А, добре — отбеляза без ентусиазъм Скейпгрейс. — Победили сте ги.

— Страшен план, браво на теб.

— Бях забравил, че Дедфол притежава бара, честно.

— Мазето — напомни му Скълдъгъри.

— Зад бара — измърмори Скейпгрейс.

Валкирия намери отвора в пода и кимна на Скълдъгъри. Той прикова Скейпгрейс към една тръба, опасваща стената, за да не се изниже пак. Детективът влезе пръв, със зареден револвер в ръка. Валкирия го последва, затваряйки отвора след себе си.

Бе студено и слабо осветено. Намираха се в коридор с изпонакъсани тапети. Килимът бе оскубан като горска пътека. Една врата пред тях водеше надясно, а друга, малко по-напред — вляво. Малка картина висеше под странен ъгъл. Лодка в пристанище, не особено добре нарисувани. В края на коридора имаше дневна, от която се чуваше музика. The End of the World3 на „Карпентърс“. Стиснал револвера с две ръце, Скълдъгъри поведе. Първата стая, тази вдясно, съдържаше легло и няколко чекмеджета. Бе празно, включително и под леглото. Скълдъгъри се върна в коридора при Валкирия. Втората стая представляваше баня и тоалетна. Нито тоалетната чиния, нито душът, нито мивката бяха особено чисти, а самото помещение бе твърде малко, за да се крие някой там. Продължиха към дневната.

В нея светеше лампа, а крушката гаснеше. На нейната светлина Валкирия забеляза, че килимът не си пасваше с тапетите, а завесите — добавени със сигурност по естетически причини, понеже тук прозорци нямаше — не отговаряха нито на едното, нито на другото.

С гръб към едната стена Скълдъгъри безшумно се примъкваше към стаята. Валкирия правеше същото от противоположната страна. От нейния ъгъл видя два старовремски нагревателя, които не работеха, и още една картина — на кораб в бурно море. Под картината имаше кресло, а до него — малка маса. Нямаше и помен от Изтезанието. Спряха, размениха си погледи и кимнаха. Скълдъгъри влезе в стаята, покривайки я с пистолета. Провери в креслото. Нищо.

Валкирия го последва. На стената, която не се виждаше от коридора имаше радио, малък телевизор с пукнат екран и касетофонът, от който звучаха „Карпентърс“. Тя дръпна завесите, които й предоставиха гледка към стена, и се обърна да каже на Скълдъгъри, че Скейпгрейс явно е намерил начин да предупреди Изтезанието. Тогава видя стареца, който я гледаше кръвнишки от тавана.

Имаше дълга мръсна коса и дълга мръсна брада. Той скочи върху Скълдъгъри от покривната греда, на която бе увиснал, и го събори. Пистолетът изхвърча от ръката на детектива и старецът го сграбчи. Стреля към Валкирия, която се претърколи встрани. Куршумът уцели касетофона и песента спря. Скълдъгъри се обърна по гръб и измести въздуха над себе си, но Изтезанието вече тичаше по коридора. Той стреля още два пъти и принуди Скълдъгъри да се скрие зад стената. След това детективът надникна, за да се увери, че е безопасно и хукна след него.

Валкирия не бе сигурна дали бронираните й дрехи могат да спрат куршум. А главата й? За пръв път и се прииска да имаше качулка към палтото си. Изтича след Скълдъгъри, който се вмъкна наведен в спалнята. Вътре тя видя, че стената срещу нея се е отворила и зад нея има коридор. Продължи да тича по него. В мрака едва различаваше Скълдъгъри пред себе си. Изведнъж пламна светлина и той хвърли огнено кълбо.

Валкирия усещаше как земята придобива наклон нагоре. Краката й се уморяваха. Стъпките й отекваха неприятно шумно в ушите й. Вече нищо не се виждаше. Фокусира енергията у себе си, щракна с пръсти и улови получената искра. Пламъкът се разгоря по-силно и тя го задържа, за да осветява пътя си. Не й се нравеше това, че я прави лесна мишена, но пък и не й се нравеше идеята да пропадне в дупка с метални шипове или нещо също толкова гадно. Стигна до разклонение.

— Уф, айде стига — промърмори между глътките въздух.

Можеше да продължи направо или да завие вляво или вдясно. Нямаше представа накъде бе тръгнал Скълдъгъри. Опита се да спре да си представя смъртоносни капани, или как се загубва в лабиринт от коридори и загива сред студа и мрака.

Валкирия изруга. Трябваше да се върне. Реши да се качи и да обиколи града, да намери места, където тези тунели биха могли да излизат на повърхността. По-добре, отколкото да виси тук безполезно.

И тогава чу глух тътен.

Стената на мазето се затваряше. Надясно, наляво или направо? Валкирия избра „направо“ и се затича.

Стените се движеха все по-бързо. Сега и кръстопътят бе запечатан. Ако се препънеше, ако паднеше, каменните плочи щяха да я смажат. Дробовете й горяха като в плувните маратони по брега на Хагард. Обичаше да плува. Беше много по-хубаво от това да бъде смазана. Блесна светлина, трептящ пламък в ръката на Скълдъгъри, някъде напред.

— Би било малко излишно да те подканям да побързаш, нали? — провикна се той. Тя угаси пламъка в собствената си длан и се фокусира върху тичането.

— Каквото и да правиш — продължи на висок глас детективът, — не падай. Би било доста погрешен ход точно сега.

Тя наближаваше обширното пространство, където се намираше Скълдъгъри. Стените пред нея също започнаха да се затварят и тя се хвърли между тях, претърколи се и се изправи до детектива. Вече в безопасност, Валкирия падна на колене и жадно загълта въздух.

— Е — весело каза Скълдъгъри. — На косъм беше.

— Мразя… — изпъшка момичето.

— Да?

— Мразя… те…

— Подишай още малко; липсата на кислород те кара да бълнуваш.

Валкирия се поизправи, но още дишаше с усилие.

— По-добре да внимаваме — посъветва я Скълдъгъри. — Изтезанието може да е стар, но е бърз и опасен, а пистолетът ми още е у него.

— Къде… сме?

— Един от по-неприятните моменти на богатото минало на този така приятен градец е опитът да бъде отхвърлен Съветът на старейшините да създадат ново Убежище тук. Намираме се в главната му постройка.

Валкирия видя превключвател на стената и го натисна. Отгоре спазматично засветиха лампи. Повечето останаха угаснали. Скълдъгъри угаси пламъка с ръката си и двамата тръгнаха по коридора и завиха вдясно. Минаваха през малки осветени места и по-големи неосветени места. Прах покриваше коридора. Скълдъгъри завъртя леко глава. Валкирия вече го познаваше достатъчно, за да долови, че нещо не е наред.

— Какво има?

— Продължавай да вървиш. Не сме сами.

Устата на момичето пресъхна. Опита се да прочете въздуха, както правеше Скълдъгъри, но дори в най-добрата си форма не можеше да долови движение на повече от няколко метра. Отказа се и едва устоя на изкушението да се огледа.

— Къде е той?

— Не е той. Не знам какво са, но са десетки, относително малки, движат се като глутница.

— Може да са котенца.

— Преследват ни.

— Може да са срамежливи.

— Не мисля, че са котенца, Валкирия.

— Кученца тогава?

Нещо прощъпурка в мрака до тях.

— Продължавай да вървиш.

Щъпуркането вече се чуваше и зад тях.

— Гледай право напред.

И тогава от сенките отпред се измъкнаха паяци, черни, космати и подути, големи като плъхове, с ноктести крака.

— Окей — каза Скълдъгъри. — Мисля, че вече можем да спрем.

Паяците заизлизаха от пукнатини в стената и тавана, тракаха с острите си крайници. Валкирия и Скълдъгъри се облегнаха на една стена и започнаха да следят създанията с поглед. Всяко имаше по три очи, немигащи и гладни.

— Когато преброя до три — прошепна детективът, — бягаме, окей?

— Да.

Потракването на паяците се превърна в кънтене.

— Всъщност, забрави за преброяването. Дай да бягаме!

Валкирия се подчини веднага и тогава паяците атакуваха. Тя прескочи тези отпред, ритна няколко, които се бяха приближили твърде много. Бяха тежки и плътни, но тя не се обърна, за да види дали е нанесла някакви щети. Тичаше, а Скълдъгъри мяташе огнени кълба. Смениха посоката, когато коридорът пред тях оживя, и влетяха в стая с голяма конферентна маса в средата. Купищата паяци зад тях бързо растяха.

Едно от насекомите скочи от масата към Валкирия. Закачи се за гърба й и заудря по палтото й с ноктите си. Момичето извика, завъртя се и загуби равновесие, претърколи се веднъж на земята. Когато се изправи, паякът още висеше от нея. Той изпълзя на рамото й, към лицето й, и тя видя зъбите му. Валкирия го сграбчи, откъсна го от себе си и го запрати далеч. Скълдъгъри я хвана и избута пред себе си.

Стигнаха до двойните врати в другия край, Скълдъгъри протегна рязко ръка и те излетяха от пантите си. От другата страна бе нещо, което вероятно е било предвидено за фоайе. Скълдъгъри хвърли още няколко огнени кълба, а Валкирия стигна до входната врата, блъсна я с рамо и изскочи под лъчите на слънцето. Светлината я заслепи за миг. До нея Скълдъгъри я задърпа за ръкава и тя го последва. Вече виждаше тъмното езеро и синьото небе отгоре.

Спряха. Ноктите на паяците потракваха зад прага, но създанията не искаха да излизат на светло. Звуците утихнаха. Дишането на Валкирия се успокои и за пръв път забеляза, че Скълдъгъри гледа през рамото й.

— Какво има? — Той не отвърна.

Тя се обърна — Изтезанието стоеше пред тях; дългата му сива коса се бе оплела в брадата му. Пистолетът на Скълдъгъри сочеше право към нея.

— Какви сте вие — изграчи старецът, — та да идвате при мен, да ме безпокоите, след всичките тези години.

— Тук сме по работа на Убежището. Детективи сме — каза Скълдъгъри.

— Тя е дете — каза Изтезанието. — А ти си мъртвец.

— Строго погледнато, по-скоро си прав, но не сме само това, което изглеждаме. Вярваме, че имаш информация, която може да ни помогне в едно разследване.

— Приказваш, все едно съм задължен да ви помогна. — Пистолетът не се отклони и на милиметър. — Какво ме вълнуват вашите разследвания? Какво ме интересува детективската работа и работата на Убежището? Мразя Убежището и Съвета на старейшините, ненавиждам какво символизират. Ние сме магьосници. Не бива да се крием от смъртните, а да ги управляваме.

— Трябва да открием как да спрем Гротескния — каза Валкирия. — Ако отвори портала и пусне Безликите обратно в света, всички ще страдат, не само…

— Детето говори — рече старецът. — Нека спре.

Валкирия стисна челюсти, но млъкна.

— Това, което казва, е вярно — потвърди Скълдъгъри. — Не си питаел топли чувства към Меволент, докато беше жив, сигурен съм, че не искаш да видиш Безликите обратно на Земята. Ако ни помогнеш, може да направим нещо, за да помогнем на теб.

Изтезанието се изхили.

— Услуги? Искаш да си разменим услуги?

— Ако така ще ни помогнеш, да.

Старият магьосник се намръщи и изгледа Валкирия.

— Ти. Дете. Имаш нечиста кръв във вените си. Усещам я оттук.

Момичето мълчеше.

— Свързана си с тях, нали? Древните? Презирам ги също толкова, колкото презирам Безликите. Която и да е раса да се завърне, ще управлява всичко и всички.

— Древните са били добрите.

— Властта е власт. Магьосниците биха могли да управляват света — не го правим, само защото нямаме водач. Ако Древните се върнат обаче, мислиш ли, че ще направят същата грешка? Толкова могъщи създания нямат място тук. Надявах се последните от вида ти да са загинали.

— Съжалявам за разочарованието.

Изтезанието се обърна към детектива.

— Тази информация, мъртвецо, сигурно ти е много ценна. Услугата, която предлагаш, също толкова значима ли ще е?

— Предполагам.

Усмивката на стареца не бе приятна гледка.

— Какво ти трябва?

— Трябва да знаем къде барон Венгос крие Гротескния и как възнамерява да го възкреси.

— Имам нужната ти информация.

— Какво искаш в отплата?

— Нещо скромно. Убий детето.

Джак не можеше да скача. Дори да имаше мястото, дори килията му с тясно легло, тоалетна и мивка, да бе достатъчно голямо, пак не би могъл. Цялото помещение бе омагьосано и блокираше силите му.

Спрингхийлд Джак седеше на леглото и разсъждаваше върху живота без скачане. Разсъждаваше също за живота без убийства, което го изяждаше отвътре, без любимата му храна, без танци по покривите и без всичко друго, което обичаше. Щяха да изхвърлят ключа, знаеше това. Английският Съвет, получили шанса да го затворят на сигурно, нямаше да имат милост. Процесът щеше да приключи за нула време и той щеше да прекара стотици години в затвора.

Джак легна и сложи ръка над очите си, за да спре ужасната изкуствена светлина. Без повече небе за него. Без звезди. Без луна.

— По-грозен си, отколкото те помня.

Джак се изстреля от леглото. На стената се подпираше мъж.

— Сангуайн — направи гримаса Джак. — Дойде да ми се подиграеш, а? Ще ми се да кажа „изненадан съм“, ама не съм, точно туй очаквам от тебе.

— Джак, стари приятелю, тези думи ме нараняват.

— Никакъв приятел не си ми.

— Може през годините да сме имали различия, но както виждам нещата, това е зад нас. Тук съм да ти помогна. Да те измъкна.

Той почука напуканата стена и от нея паднаха няколко малки парчета.

— Кво? — попита Джак.

— Само искам една малко услуга от теб.

— Не ме радва идеята да ти правя услуги.

— Би предпочел да седиш в килия до края на живота си? — Джак не каза нищо. — Само една малка услуга. Нещо, което дори ще ти хареса. Искам да предизвикаш малко безпорядък.

— Що?

— Не си тревожи главата с това. Ще можеш ли да ми помогнеш?

— Зависи. Какъв безпорядък?

— Нищо особено. Само да убиеш малко хора.

— А, това ли? — Джак се усмихна неволно.

— Лесна работа за някого с твоите умения. Ако се навиеш, още на мига те взимам и се махаме оттук.

— Убиване, а?

— Много убиване.

— И само това? Като приключа и сме квит? Щото знам за кой си работил преди, тексасче, и няма да почна да върша работата на Безликите.

— Споменах ли Безликите? Не ги споменах.

— И няма нищо общо с тях?

— Кълна се в живота си. Навит ли си?

Джак облече палтото си и нахлупи очукания си цилиндър.

— Айде да вървим.

Скейпгрейс подпря лявата си ръка на стената, а с дясната стисна веригата и дръпна. Тръбата започваше да поддава. Усещаше я. Чуваше я. Всяка друга тръба да се бе счупила досега — Скейпгрейс ги бе инсталирал и знаеше. С куция си късмет се бе оказал прикован за единствената здрава тръба в сградата.

Стисна зъби. Лицето му червенееше от усилие и наистина бе нужно скоро да задиша отново. И тогава тръбата се счупи и Скейпгрейс полетя назад, а викът му на радост рязко бе прекъснат от удара на главата му в пода. Полежа малко, най-сетне свободен, сдържащ с мъка сълзите си. Накрая се изправи и понеже не можеше да стори нищо за оковите около глезените си, се затътри към вратата.

Когато се увери, че скелетът и момичето не са наблизо, той излезе. С абсурдно късите си крачки сигурно приличаше на ненормален пингвин, докато прекосяваше кръчмата. Щеше да намери помощ, някой, който да свали оковите от него. Не можеше цялото население на Роърхейвън да го иска мъртъв, все пак.

Зави зад един ъгъл близо до Убежището на Роърхейвън и замръзна. За миг бе твърде вцепенен дори да се усмихне. Изтезанието сочеше пистолет към Плезънт и Каин.

Хихикайки си, Скейпгрейс се затътри натам. Черепът на детектива бе както винаги напълно безизразен, но момичето гледаше Изтезанието така, сякаш е не можеше да повярва на ушите си. Никой не обърна внимание на Скейпгрейс.

— Не може да си сериозен — каза Валкирия.

Скейпгрейс изпита неописуемо удоволствие от начина, по който старецът я игнорираше и говореше само на скелета.

— Убий детето. Ако искаш я застреляй. Подпали я. Удуши я. Не ме интересува.

Скейпгрейс би се разтанцувал на място, ако можеше.

— Няма да убия Валкирия — каза Плезънт.

— Мъртвецо, какво е един живот, сравнен с милиарди? А ако Безликите се върнат, милиарди ще загинат. Знаеш.

— Може и така да е, но няма да я убия.

— Това са условията ми.

— Трябва да има нещо друго. Нещо смислено.

— Ще те улесня.

Изтезанието подхвърли пистолета обратно на Скълдъгъри, който го хвана и на свой ред го насочи право между очите на стареца. Усмивката на Скейпгрейс изчезна.

— Никой няма да умре сега — каза Плезънт, — освен може би ти. Къде е Гротескния?

— Аз съм Изтезанието, мъртвецо. Мислиш ли, че ме е страх от смъртта?

След няколко секунди детективът свали оръжието. Скейпгрейс най-сетне си пое дъх, а Изтезанието кимна доволно.

— Трябва ти помощта ми — каза той. — Знаеш условията ми. Убий детето.

— Не можеш просто…

— Времето изтича.

— Чуй ме, това е лудост. Не е направила нищо…

— Тик. Так.

Скелетът погледна момичето и Скейпгрейс видя съмнението в очите й. Тя посочи стареца.

— Набий го. Или нещо такова. Простреляй го в крака.

— Заплахите няма да свършат работа.

— Празните заплахи няма да свършат работа, но ако наистина го застреляш в крака…

— Валкирия, не. Срещал съм такива като него преди. Всеки се пречупва, да, но нямаме време. — Скълдъгъри се обърна към Изтезанието. — Откъде да знам, че имаш информацията?

— Защото така ти казвам, а ти нямаш лукса да се съмняваш в думите ми. Барон Венгос вече ще е намерил бронята на лорд Вайл. Времето, което ти остава, е като пясък в дланта ти. Изсипва се през пръстите ти, мъртвецо. Ще убиеш ли детето?

— Няма да го убие! — предизвикателно рече Валкирия. — Кажи му, Скълдъгъри!

Сърцето на Скейпгрейс почти се пръсна от радост, когато детективът не отвърна.

Каин зяпна към него и отстъпи.

— Ти наистина мислиш да го направиш.

— Носиш ли си телефона?

— Какво?

— Обади се на родителите си. Трябва да се сбогуваш.

Измина дълъг миг. Каин хукна да бяга, но Плезънт бе твърде бърз. Сграбчи китката й и я свали на земята.

— Бъди смела — каза той.

— Пусни ме! — изкрещя Каин.

Плезънт завъртя глава към Изтезанието.

— Дай ни минута.

— Минута. Не повече.

Пред очите на Скейпгрейс Плезънт издърпа Каин на крака и я отведе. Каза й нещо тихо, а момичето тръсна глава и се опита да се отскубне. Стигнаха до ъгъла на роърхейвънското убежище и най-сетне момичето изглеждаше съгласно. Извади телефона си.

— Това е страхотно — каза Скейпгрейс на Изтезанието.

Старецът доби объркано изражение.

— Кой си ти?

— Ъ… какво? Аз съм, Вориен. Вориен Скейпгрейс. Аз ти построих мазето?

— А. Ти. Защо си тук? Мислех те за мъртъв. Би било хубаво.

Макар никога, преди да не бе чувал Изтезанието да се шегува, Скейпгрейс реши, че той се шегува сега и се засмя.

— Това е страхотно — повтори той. — Да го накараш да убие Каин. Страхотно си е, дума да няма. Гениално! Никога не бих се сетил за нещо такова.

— Знам.

— Ако може да те питам, откъде ти хрумват тия идеи? Сънуваш ли ги или е просто инстинкт? Аз си пазя дневник, където си записвам идеи и разсъждения и… — Изтезанието пак го погледна и Скейпгрейс млъкна.

— Досаждаш ми.

— Извинявай.

Старецът отново спря да му обръща внимание.

— Мъртвецо. Минутата ти изтече.

Плезънт сложи ръце на раменете на Каин. Каза й нещо и понечи да я прегърне. Тя се извъртя, откъсна се от него, избута го. Скри се от погледа на Скейпгрейс за секунда, но когато той отново я видя, в очите й имаше сълзи. Плезънт я хвана за ръка и я отведе обратно.

— Ще я убиеш ли? — попита Изтезанието.

— Да.

Каин стоеше безмълвно, колкото се може по-изправена, опитвайки се да изглежда безстрашна.

— Е, тогава давай.

— Съжалявам, Валкирия — тихо изрече Скълдъгъри.

— Не ми говори — отговори тя. — Просто направи каквото трябва.

— Това ми прилича на бронирано палто — отбеляза Изтезанието. — Не стреляй в него. Едва ли би искал да си помисля, че си ме измамил.

Каин разкопча палтото си и Скейпгрейс изтръпна от вълнение. Щеше му се да запише на камера всичко, за да може да го гледа отново и отново. Мигът, когато Скълдъгъри Плезънт убива Валкирия Каин.

— Прости ми. — Детективът стреля.

Изстрелът изтрещя в ушите на Скейпгрейс. Тялото на Каин потръпна и очите й се разшириха. Тя направи крачка назад и се строполи на колене, стискайки раната. Между пръстите й покапа кръв.

Накрая тя падна по лице.

— Тя беше невинно момиче — прошепна Скълдъгъри Плезънт.

— Носеше кръвта на Древните — отвърна Изтезанието. — Достойна отплата за информацията, която ти е нужна. Гротескния е скрит в руините на замъка Банкуук. Детективе?

Плезънт вдигна бавно глава.

— Чудя се дали може да стигнеш там преди Венгос.

— Ако лъжеш…

— Защо да лъжа? Поисках да убиеш детето и ти го направи. Държа на сделките си.

Плезънт застана над мъртвото тяло на Каин, наведе се и го взе в ръце.

— Скейпгрейс — каза той. — Обратно в колата.

— Какво, да не съм луд? — изсмя се Скейпгрейс. — Оставам тук.

— Не. Взимам те обратно.

Скейпгрейс погледна Изтезанието очаквателно.

— Защо ме гледаш? — попита старецът.

— … какво?

— В уговорката ни нямаше нищо за теб.

— Ама не мога да се върна! — викна Скейпгрейс. — Ще ме вкарат в затвора!

— Май си мислиш, че ме е грижа.

— Скейпгрейс — повтори детективът с глас, лишен от човешка емоция. — Обратно в колата. Тръгвай.

Отчаяният убиец се огледа, но от никъде не можеше да очаква помощ. Опитвайки се да не се разплаче, той се затътри обратно към колата.

— Искам да ти благодаря, детективе — каза Изтезанието. — Гледам този свят, в какво се е превърнал, гледам как магьосниците се гушат в сенките и осъзнавам, че досега съм чакал. Виждаш ли? Чакал съм причина да живея отново, да се измъкна от влажното си мазе. Сега имам причина. Цел. Години наред дремех, а сега съм буден. Събуди ме, детективе. И ще се срещнем отново.

— Разчитай на това — отвърна Плезънт. Изтезанието се усмихна, обърна се и се отдалечи.

Скейпгрейс бе предаден. Изоставен. Скълдъгъри застана до него с мъртвото момиче в ръце. Скейпгрейс се съмняваше, че ще преживее пътя обратно до Убежището. Бе чувал легенди за яростта на детектива-скелет, а сега нямаше на кого другиго да си я изкара. Скейпгрейс не можеше да се споразумее с него, да сключи сделка. Нямаше надежда.

Плезънт остави внимателно тялото в багажника и се обърна към града. В привечерта Роърхейвън изглеждаше празен.

— Е, готово — каза Плезънт. Звучеше облекчен. Скейпгрейс се намръщи, но не посмя да каже нищо.

— Денят мина добре, в общи линии. Имам местоположението на Гротескния и убих Валкирия, не, исках го ако трябва да съм честен исках да направя от деня, когато я срещнах. Може да бъде много досадна. Забелязал ли си?

— Ъ.

— Не млъкваше. Правех се на неин приятел, но честно казано я съжалявах. Горкото момиче. Доста беше глуповата.

— Такъв си зевзек — чу се глас отзад. Скейпгрейс изквича уплашено, когато към тях се присъедини Валкирия Каин, с ръце в джобовете и усмивка на лицето.

Валкирия знаеше, че е блъф, а Скълдъгъри го потвърди с кодовата фраза:

— Бъди смела.

Държеше я здраво за ръката. Коленете й я боляха от падането. Струваше й се, че изпълнението й е доста убедително. Надяваше се и Изтезанието да му се върже.

— Пусни ме! — викаше тя.

Скълдъгъри погледна към Изтезанието и стоящия до него Скейпгрейс, който, в неведение, се наслаждаваше на всяка секунда от представлението.

— Дай ни минута — каза Скълдъгъри.

— Минута. Не повече.

Валкирия остави детективът да я изправи и да я повлече далеч от двамата зяпачи.

— Продължавай да клатиш глава — тихо рече Скълдъгъри.

— Какво ще правим? — попита тя. — Ще ни каже всичко, само ако ме убиеш.

— Няма да те убия.

— А, хубаво.

— Ще убия отражението ти.

— Какво? Как?

— Къде е то сега?

— Би трябвало да е вече вкъщи.

— Обади му се, кажи му да се върне в огледалото.

За да поддържа представлението, Валкирия опит пак да се изскубне.

— Но ако го убиеш, какво ще се случи? В смисъл, ще умре ли наистина?

— То не живее — напомни й Скълдъгъри, — така че не може да умре. Но ще изглежда мъртво. Мисля, че когато го върнем в огледалото след това, всичко ще му е наред.

— Така мислиш?

— Никой не го е правил досега. Никой не си е правил труда, просто защото магьосниците могат лесно да различат отражение от истинска личност. С Изтезанието трикът може да сработи, ако наистина е толкова отвикнал от нещата, колкото изглежда.

Стигнаха до ъгъла на Убежището и Валкирия извади телефона си, а Скълдъгъри се сви извън полезрението на наблюдателите. Започна да копае дупка с ръце.

Валкирия набра домашния си телефон.

— Ало? — чу се собственият й глас от другата страна на линията.

— Сама ли си?

— Да. Родителите ти са още на работа. Аз седя в стаята ти и ти пиша домашните.

— Трябва да влезеш в огледалото. Ще опитаме нещо.

— Добре.

— Остави бележка на мама. Кажи й, че ще прекарам нощта у приятел.

— Кой приятел?

— Не знам. Избери някого — нетърпеливо рече Валкирия.

— Ти нямаш приятели.

Валкирия се начумери.

— Кажи й, че ще спя при Хана Фоули.

— Хана Фоули не те харесва.

— Просто го направи! — отсече момичето и затвори. Скълдъгъри почти бе направил плитък изкоп с диаметър около метър.

Валкирия се поколеба.

— Всичко ще е наред, нали? Като го върнем в огледалото, ще се съживи, нали? Зная, че няма да се съживи, по все пак…

— Валкирия, да застрелям отражението ти е все едно да скъсам снимката ти. Няма никаква разлика.

— Добре — кимна тя. — Знам. Добре.

Той оглади дъното на дупката и очерта голям кръг в пръстта, в чийто център пък нарисува око, пресечено от вълнообразна линия.

— Гледат ли? — попита той Валкирия.

Валкирия скри лице с ръка като че плачеше и хвърли поглед зад себе си.

— Не, говорят си. Изтезанието изглежда отегчен.

Скълдъгъри се изправи и изпъна ръка. Въздухът около тях овлажня, кондензира се в капчици. В мъглицата заблещука дъга и внезапно изчезна, когато Скълдъгъри концентрира цялата влага над дупката и я освободи във формата на дъжд.

Той каза:

— Повърхност говори, повърхност чувствай, повърхност с мисъл те дарявам, оживей. — Той сви пръсти и локвата се превърна в миниатюрен водовъртеж, който заличи рисунката на дъното. Скълдъгъри успокои водата и кимна на Валкирия.

Тя застана над локвата и потопи пръст в нея. От повърхността се подаде ръка. Отражението, облечено в същите дрехи като Валкирия, бавно се изкачи от локвата. Не, не от локвата, каза си момичето — отражението се откъсваше от повърхността й и се превръщаше от двуизмерен в триизмерен образ пред очите й.

Скълдъгъри помогна на създанието да излезе. То застана пред Валкирия, безмълвно. Не показа никакъв интерес, дори защо е там.

— Ще те убием — каза Валкирия.

— Добре — кимна то.

— Можеш ли да плачеш?

Отражението се разрида. Внезапната промяна бе стъписваща.

— Мъртвецо — подвикна Изтезанието. — Минутата ти изтече.

Скълдъгъри постави длани на раменете на Валкирия.

— Избутай ме — каза той.

Той се приближи, уж да я прегърне, а тя се обърна, за да се скрие от полезрението му, избута го и смени места с отражението. Притисна се до стената в очакване да чуе викове на тревога. Такъв нямаше. Не бяха забелязали размяната.

Скълдъгъри и отражението свиха зад ъгъла, към Изтезанието и Скейпгрейс, а Валкирия се придвижи към малкия лес наблизо. Вървеше тихо, приведена, и нито веднъж не се обърна. Отпървом реши, че така шансът да остане незабелязана ще е по-голям, но знаеше, че не е това.

Не искаше да се види убита.

Изтръпна, когато чу изстрела. Побиха я тръпки, а кожата й изстина и тя разтри ръце през ръкавите на палтото си.

Няколко минути по-късно чу Скълдъгъри и Скейпгрейс. Наблюдаваше пътя на Скълдъгъри към Бентлито. Той постави тялото на отражението в багажника. Изглеждаше толкова отпуснато. Валкирия си пое въздух. „Като да скъсаш снимка“. Нищо повече.

Изтезанието бе изчезнал обратно към града, внезапно загубил интерес. Скейпгрейс вероятно очакваше Скълдъгъри да го разкъса, но детективът бе твърде зает да дразни Валкирия. Тя тръгна към тях, а безпокойството й избледня. Скълдъгъри се шегуваше, значи планът бе сработил.

— Не млъкваше. Правех се на неин приятел, но честно казано я съжалявах. Горкото момиче. Доста беше глуповата.

— Такъв си зевзек — каза тя, а Скейпгрейс писна. Тя не му обърна внимание. — Научихме ли каквото трябва?

— Банкуук. Венгос вероятно вече има бронята на Вайл, но Гротескния е в Банкуук.

— Ти си мъртва — отрони с мъка Скейпгрейс. — Ти… лежиш в багажника.

— Съжалявам, че си разочарован, но отражението ми лежи в багажника.

— Не. Виждал съм отражения, можеш да ги различиш от…

— Не и това — намеси се Скълдъгъри. — Използва го всеки ден. През последната година е… пораснало, така да се каже. На твое място не бих се чувствал зле, че ме е заблудило. Има един куп други неща, за които да се чувстваш зле.

— Като например, че можеше да се измъкнеш — каза Валкирия, — ако просто се бе отдалечил, вместо да дойдеш да злорадстваш.

— Можел съм да се измъкна?

— Лесно.

— А… а сега?

— Сега отиваме в Банкуук, а теб те оставяме в някой магьоснически арест по пътя — съобщи му детективът.

— Връщам се в затвора?

— Да.

— Ама не ми харесва — нещастно отпусна рамене Скейпгрейс.

Скълдъгъри затвори оковите около китките на Скейпгрейс.

— Днес не е добър ден за лошите.

Останките на замъка Банкуук се намираха на върха на малък хълм. Валкирия последва Скълдъгъри през зейналата дупка в стената, която се явяваше вход към срутената сграда. Бе тъмно и тихо, а по-голямата част от покрива се намираше на пода. Отгоре слънцето залязваше и небето бе прокървяло в яркооранжево.

Нямаха време да се отбият в Хагард, след като върнаха Скейпгрейс в Убежището, затова тялото на отражението още бе в багажника. Зловещо бе усещането човек да гледа себе си, студен и неподвижен. Валкирия все очакваше да види дъх, припърхване на зениците, като в сън. Но то просто стоеше в багажника, труп с нейното лице.

Скълдъгъри вдигна ръка, прочете въздуха и кимна доволно.

— Никой не е бил тук отдавна. Гротескния трябва все още да е някъде наоколо.

Продължиха по-навътре в руините с по едно огнено кълбо в ръцете. Светлината ближеше покритите с мъх камъни на стените. Слязоха по стълбището към подземията. Стана студено и влажно. Валкирия се загърна по-плътно с палтото.

Скълдъгъри клекна и се разтърси за следи от закопаването на Гротескния, а Валкирия изстърга парче мъх от стената.

— Нещо подозрително? — попита Скълдъгъри.

— Зависи. Обикновените стени за подозрителни ли ги броим?

— Не твърде.

— Тогава — нищо.

Спря да стърже мъх и погледна часовника си. Време за вечеря у дома. Примираше от глад. Сети се за отражението, за всичките пъти, когато е седяло на масата, преструвало се е на част от семейството, ядяло е вечерята на Валкирия, говорело е с гласа й. Чудеше се дали родителите й са заобичало отражението й повече от нея. Дали щеше да стигне до момента, когато ще е като непозната в собствения си дом?

Тръсна глава. Не обичаше тези мисли. Идваха редовно, неканени гости в ума й, оставаха твърде задълго и го преобръщаха наопаки. Концентрира се върху позитивите. Живееше живот на приключенец, за какъвто винаги бе мечтала. Напълно бе естествено от време на време да й липсват малките удоволствия, за които вече нямаше време.

— Като че ли е лош знак, когато започнеш да мислиш за родителите си като за дребни удоволствия, нали? — смръщена попита тя партньора си.

— По-скоро да. — Той вдигна глава. — Искаш ли да отидеш на семейното събиране?

— Какво? Не, няма начин.

— Мислила ли си по въпроса?

— Някак нямах време, с цялата тази опасност, надвиснала над света, нали знаеш.

— Да, разбираемо е донякъде. И все пак, тези неща са важни. Трябва да се възползваш от шанса да засилиш връзката си с хората, които са ти най-важни.

Валкирия почти се изсмя.

— За едно и също семейство ли говорим?

— Семейството е нещо важно.

— Кажи, честно, имал ли си леля, толкова ужасна колкото Берилия?

— Е, не. Но имах братовчед-канибал.

— Наистина?

— Да. Когато го спипаха, се самоизяде, за да скрие доказателствата.

— Не може да се е самоизял, това е невъзможно.

— Е, не се изяде целият, естествено. Остави си устата.

— О, боже мой, няма ли да млъкнеш, държиш се като… кола.

— Държа се като кола?

— Не — каза тя и угаси пламъка. — Идва кола.

Скълдъгъри също угаси пламъка си и я грабна за ръката. Изтичаха до стълбите, свиха се в сенки те от преминаващата светлина на фаровете и след това продължиха нагоре. Второ стълбище водеше през останките до покрива, върха на руините. Стъпалата също бяха покрити с мъх и се хлъзгаха, но това не пречеше на Скълдъгъри.

Озоваха се на върха в мига, когато слънцето се стопяваше зад хоризонта и сумракът нахлуваше около тях. Притиснаха се към една от бойниците и се взряха надолу. Черният джип бе паркиран точно под тях. Бял микробус се приближи до него и спря. Излязоха седем души в окървавени дрехи. Заразени.

Барон Венгос и Дъск излязоха от джипа. Венгос още носеше сабята на пояса си, но ако бе намерил бронята на лорд Вайл, не я носеше.

Двамата поговориха известно време, след това Дъск нареди нещо на Заразените и те извадиха голям дървен сандък от микробуса. Всички, освен Дъск последваха Венгос в руините.

Валкирия смени мястото си с това на Скълдъгъри. Венгос вървеше към единствената оцеляла стена на замъка и момичето чуваше гласа му, ала не и думите. От стената се вдигна прах и тя се затресе. Най-горният камък падна. Мигове по-късно всички камъни се изсипваха един върху друг в сенките. Откри се малка стая. Валкирия бе твърде високо, за да види какво има в нея, но нямаше нужда. Заразените влязоха.

Валкирия погледна към Дъск, който се подпираше на джипа и наблюдаваше.

— Сангуайн не е тук — прошепна тя.

— Още не.

— Моля те, кажи ми, че е време да извикаме подкрепления.

— А, да.

Тя извади телефона си от джоб, набра и зачака. Когато Администраторът на Убежището вдигна, тя му предаде информацията и затвори. Посочи му десет пръста. Толкова минути до пристигането на Секачите.

Заразените долу носеха нещо човекоподобно. Цялото увито в превръзки, приличаше на мумия, но бе огромно и предвид мъката, с която го носеха слугите на Дъск, много тежко. Един от Заразените изпусна тялото и то замалко да се стовари на земята. Венгос се разяри, събори виновника и очите му проблеснаха в жълто. Заразеният опита да се изправи, но не успя. Тялото му се разтрепери, по лицето му се изписа ужас.

И тогава той експлодира в дъжд от кръв и парчета месо.

— О, боже мой — прошепна Валкирия.

— Остани тук — каза Скълдъгъри и се раздвижи.

— Къде отиваш?

— Трябва да ги забавя, докато пристигнат Секачите. Не можем да си позволим да ги загубим от поглед сега.

— Идвам с теб.

— Не, не идваш с мен. Важна си за Венгос и не знаем защо. Докато не разберем, ще стоиш далеч.

— Тогава ще стоя тук, и, ъм, ще хвърлям камъни, а когато си готов, ще сляза.

— Ще съм готов, когато победя шестте Заразени, Дъск и Венгос.

— Аха. И?

— Със Заразените мога да се справя.

— А Венгос? В смисъл, можеш да го победиш, нали?

— Е, мога да опитам. А това е половината битка.

— Коя е другата половина?

Той сви рамене.

— Да го ударя повече пъти, отколкото той — мен. — Той застана до бойницата. — Ако нещата се объркат, ще ги отклоня надалеч. Ти ще се върнеш в колата. Ако не ме видиш до пет минути, вероятно ще съм загинал много геройски. А, и не пипай радиото — настроил съм го точно както ми харесва.

И тогава Скълдъгъри постави ръка на върха на бойницата и я прескочи.

Валкирия проследи полета му и видя как се приземява леко. Дъск обърна глава, все едно бе чул нещо, но след това погледна в другата посока. Скълдъгъри се промъкна току до него, уви ръка около гърлото му и го помъкна назад. Дъск се съпротивляваше, но Скълдъгъри бе неумолим и всичко щеше да приключи за секунди. Когато Дъск се отпусна, детективът го остави на земята. Всичко се бе случило в пълна тишина.

Скълдъгъри тръгна към входа на замъка, а Валкирия легна по корем и пролази до ръба на срутения покрив, за да гледа по-добре. Заразените тъкмо поставяха тялото в сандъка. Присвиха очи, когато видяха детектива. Венгос още бе с гръб към него.

— Привет, бароне — каза Скълдъгъри. Венгос се изопна стреснато за миг и се обърна.

— Разбира се. Кого друг ще изпратят да ме надвие? Не човек. Не чудовище. Изпращат теб.

Скълдъгъри сви рамене.

— Как я караш, бароне?

— Опетняваш ме — отвърна Венгос с отвращение в гласа. — Дори само присъствието ти ме опетнява. Усещам го във въздуха. Дори тези Заразени, полунемъртви, са по-достойни за времето ми, отколкото ти някога би бил.

Скълдъгъри кимна и продължи:

— Та, как я караш, ожени ли се вече? Малки зли крачета щъпуркат ли насам-натам?

— Ще те унищожа.

— Още ли се сърдиш за онзи път, когато те взривих? Сърдиш се, личи ти.

— Не млъкваш, нали?

— А, мога и да млъкна. Ето, млъквам. — Скълдъгъри потрая няколко секунди. — Кой е този в сандъка? Спаруженият, безжизнен, скърпен труп на Гротескния? Прав ли съм? Ако е той, не мога да те пусна да си тръгнеш с него. Може, ако искаш, да ти оставя някой палец, за сувенир, но дотам.

— Думите ти, скелетен човече, са богохулни.

— Ти си този, който изкопа собствения си бог.

Венгос извади сабята си.

— Ще ми се да не трябваше да те убивам сега. Ще ми се да можеше да видиш яростта на моя бог пред твоите хули.

— Нали осъзнаваш, че нямам кожа, която да порежеш?

— Този меч е изкован по същия начин като косите на Секачите. Ще разсече костите ти.

— А. — Скълдъгъри направи крачка назад. Венгос настъпваше с усмивка.

— Какво има? Свършиха ли шегите и подигравките? Да видим къде е увереността ти сега, мерзко създание.

Скълдъгъри извади револвера си и го насочи право в лицето на Венгос.

— Както се оказва, увереността ми си е съвсем на място.

— Какво, ще ме застреляш ли? — презрително попита Венгос. — Не бих се изненадал. Какво може да знаеш ти за честта? Само един неверник би взел пистолет в схватка с мечове.

— Само един кретен би си взел меча в престрелка.

Венгос се намръщи.

— Както виждаш, превъзхождаме те многократно.

— Обикновено така става.

— Не можеш да спечелиш.

— Обикновено така изглежда.

— Само след мигове ще бъдеш нападнат от тези мръсни Немъртви и разкъсан в ураган от болка и ярост.

— Хм, това е нещо ново.

— Убийте го! — излая Венгос.

Заразените тръгнаха напред, а Скълдъгъри вдигна ръка и около него се завихри облак от прах. Венгос отстъпи, заслонявайки очи. Чуха се изстрели, проблясъци на огън и гърлени ревове. Заразените излетяха от облака един по един. Когато прахът улегна, само Венгос и Скълдъгъри стояха прави.

— Шест изстрела — каза Венгос. — Преброих ги. Пистолетът ти е празен.

— Предполагаш, че не съм успял да презаредя в суматохата.

— Успя ли?

— Не — призна детективът след кратко колебание.

Венгос се огледа.

— Момичето. Каин. Къде е?

— За нещастие трябваше да си остане у дома, учебен ден е все пак.

— Жалко. Щеше да ми хареса, ако можеше да види как те убивам.

Той остави сабята си на земята и се отправи към Скълдъгъри, който вдигна ръка.

— Чакай. След като няма да я ползваш, може ли аз?

Врагът му почти се засмя. Замахна, а Скълдъгъри се премести ниско вляво, за да избегне удара. Венгос очакваше тази маневра и засили юмрук прано и една от лопатките на Скълдъгъри. Детективът опита да се приближи, за да опита хвърляне, но Венгос леко смени центъра на тежестта си, подложи крак и Скълдъгъри се запрепъва и падна в сандъка с Гротескния.

Венгос изрева и го изхвърли оттам. Заби дясно кроше в челюстта на Скълдъгъри. Последва още едно, ляво, но детективът успя да се защити, блокът се превърна в удар в гърлото, бърз и свиреп като атакуваща змия. Венгос се закашля и отстъпи. Скълдъгъри го изрита във вътрешната част на крака.

Венгос държеше гарда си високо, за да пази главата си, но го свали, когато Скълдъгъри насочи ритник в ребрата му. Ритникът се оказа финт, превърна се в стъпка, а вместо това Скълдъгъри замахна с юмрук. Венгос обаче го пресече и лявата му ръка се сключи около дясната китка на скелета, баронът изригна, удари отдолу нагоре с лакът дясното рамо на Скълдъгъри, след това се възползва от инерцията си и хвърли Скълдъгъри на земята, като се приземи тежко върху него.

Лявата ръка на детектива се спусна към лицето на Венгос е разтворени пръсти, но той я отби преди Скълдъгъри да може да раздвижи въздуха, баронът нанасяше удар след удар със зловеща усмивка на устните си.

— Ужасно е да си какъвто си, нали? — попита го той. — Скелет, който чувства болка. Нито едно от предимствата на тяло от плът и кръв, всичките му недостатъци. Който те е върнал от мъртвите е трябвало да те остави да гниеш.

Скълдъгъри изстена. Някои от Заразените вече бяха станали и гледаха безучастно към схватката. Венгос стана и се отупа. Вдигна сабята си.

— Ще те насека на малки парченца. Ще превърна част от черепа ти в зар. Ще направя клавиши на пиано от костите ти. Дали още ще си жив тогава? Когато си зар и клавиши за пиано?

— Винаги съм искал да пробия в музиката — измърмори Скълдъгъри.

Валкирия не можеше да гледа повече.

— Хей! — Венгос обърна глава нагоре и я видя да стои на здравата част от покрива.

— Чух, че ме търсиш.

— Г-це Каин — усмихна се той. — Значи сте тук.

— Това хлапе — отрони детективът, — никога не прави каквото й се каже.

— Искаш ли ме, бароне? — извика Валкирия. — Ела да ме хванеш!

Венгос се спусна към нея, а тя се прехвърли през бойницата.

Това е толкова тъпо, мислеше си Валкирия тичешком. Спъна се в един камък и почти падна. Не знаеше накъде отива и какво ще прави като стигне там. Никакъв план.

Отклони се от пътеката, по която бе тичала досега, и навлезе по-дълбоко в нощта. Вече чуваше преследвачите си, заповедите, които Венгос даваше на Заразените. Чуваше микробуса и видя зад себе си фаровете му, които подскачаха като обезумели фенери над неравния терен.

Тогава светът като че се скри и тя падаше. Удари се в един от склоновете на хълма и се затъркаля надолу. Земята отново стана полегата и момичето се заби в един шипков храст. Бодличките му се опитваха да се закачат за кожата й през дрехите. Фаровете се появиха иззад един завой и Валкирия се сниши още повече. Бодличките бяха сграбчили ръцете и косата й. Тя се повлече далеч от храста, а фаровете неумолимо приближаваха.

Подминаха я на една длан разстояние. Валкирия постоя така няколко секунди, за да си поеме дъх и след това откъсна от себе си бодлите. Стана и се ослуша. Викове от всички посоки. Заразените я бяха обградили почти напълно и тя бе свободна, само защото те още не го съзнаваха. Тръгна, накъдето й видят очите, куцукайки леко. Пред нея се откри път. Ако можеше да стигне до пълния мрак от другата му страна, може би имаше шанс да се измъкне.

Сега обаче се видя и втори чифт фарове. Черният джип. Трябваше да прекоси пътя, преди джипът да го пресече. Някой стоеше пред нея.

Дъск я сграбчи и тя опита да го удари, но той я хвърли на земята.

— Най-сетне — промълви вампирът, като че отегчен от някаква игра. Тъкмо щеше да каже още нещо, когато лицето му се сгърчи и той сложи ръка на корема си. Пръстите му извадиха спринцовката от единия му джоб.

Това бе шансът й, не можеше да го пропусне.

Изблъсквайки страха и паниката от ума си, Валкирия изпъна длан. Въздухът трепна и спринцовката полетя от ръката на Дъск, изчезна в мрака. Той изруга, понечи да я потърси, но спъна. Валкирия вече тичаше в другата посока.

— Това беше грешка — чу тя зад себе си. — Само този серум ме контролираше…

Тя се обърна и видя как Дъск свали човешкия си облик като змия, меняща кожата си. Вампирът под плътта и дрехите, създанието под човека, бе плешиво, бяло като абанос, с черни очи и зъби като триони. Дъск не бе излъгал — бе направила грешка. Валкирия се затича още по-бързо, а вампира се хвърли към нея с огромни скокове.

Заразените обикаляха навсякъде около нея, а черният джип я бе засякъл с фаровете си. Барон Венгос я виждаше, но това нямаше значение. Той щеше да я държи жива, докогато му бе нужна. Вампирът обаче би я разкъсал на парчета в мига, когато я докопа.

Бързо я настигаше. Още един скок и щеше да е върху нея. Не можеше да си позволи да използва силите си, нито да направи каквото и да било, за да се спаси. Адреналинът нажежаваше вените й. Вероятно дори да опита, не би могла да използва магията си.

Взе бръснача на Били Рей Сангуайн от джоба си, разгъна го. Над ръмженето на приближаващия джип се чуваше гласът на Венгос, който се опитваше да спре вампира. Звярът обаче едва ли щеше да го послуша. Когато свали кожата си, вампирът вече няма господар. Скълдъгъри ги бе нарекъл най-ефикасните убийци в света. Единствената им грижа бе кръвта на жертвата им.

Скоковете спряха и тя го усети, усети го във въздуха. Валкирия светкавично се обърна и замахна с бръснача. Острието отвори широка резка в лицето на създанието, а момичето залитна назад. Вампирът изрева от болка, приземи си и отново тръгна към нея преди тя дори да стане на крака.

Джипът още не бе стигнал до тях, но бе близо и вече забавяше. Спря рязко на напреки на пътя и вдигна пушилка. Поднеслата кола блъсна Дъск и го метна назад. Лявата врата се отвори.

— Вътре! — извика Скълдъгъри. Валкирия скочи на седалката и джипът се изстреля напред.

— Колан — нареди детективът. Валкирия посегна и джипът зави, а момичето си удари главата в прозореца.

— Ау!

— Извинявай. Слагай си колана.

Микробусът ги следваше плътно, а фаровете му караха цялата вътрешност на джипа да жълтее. Скълдъгъри удари спирачки и зави, а жълтата светлина рязко се стопи, когато микробусът пропусна скритата отбивка. Последваха черния път между хълмовете.

Валкирия сграбчи колана и го дръпна няколко пъти, докато го накара да работи. След това се намести в седалката си. Точно тогава Скълдъгъри спря.

— Окей. Вън. — Той излезе и тръгна към намиращото се наблизо Бентли. Мърморейки под нос, момичето се откопча и слезе след него.

Нощното безмълвие бе призрачно. И тогава земята пред тях се разцепи и от нея излезе Били Рей Сангуайн. Скълдъгъри извади револвера си.

— Да му се не знае — усмихна се Сангуайн. — Великият детектив-скелет, от плът и кръв. Образно казано, разбира се.

Скълдъгъри отвърна предпазливо:

— Г-н Сангуайн. Много съм чувал за вас.

— Тъй ли?

— Известен психопат сте, но вие си го знаете.

— Е, старая се.

— Кажи ми тогава нещо — защо чака осемдесет години, преди да измъкнеш стария си шеф от затвора? Защо не го направи още когато го затворихме?

— Еми, имах, как му се вика, криза на вярата. През тия осемдесет години нещата вървяха добре, но нещо все ми липсваше, нали знаеш?

— Арестуван си.

— И като говорим за това, не че искам да съм неучтив, но отскочих само да прибера малката сладурана тука. Ей сега се махам.

Той пак се прибра в земята.

— О, мамка му — каза Валкирия.

Скълдъгъри посегна към нея, но закъсня. Земята експлодира, Сангуайн я грабна и момичето нямаше време дори да извика.

Валкирия се опита да поеме дъх, спускайки се надолу. Земята около нея се движеше, дращеше гърба й, сриваше се под краката й. В очите й влиташе пръст, а около нея сякаш ревеше свлачище. Ръцете й стискаха Сангуайн.

— Уплашена? Ами ако просто те пусна?

Той бе точно пред нея, усещаше дъха му на лицето си, но не го виждаше. Бе невъзможно тъмно, а тунелът им се запълваше още докато се движеха по него. Стомахът й се обърна от ужас.

— Ще те изгоря. — Тътенът на свлачището я заглуши. — Ще те изгоря!

Отговорът му на вика й бе смях.

— И после какво? Ще останеш погребана жива и трупа ми за компания.

Те забавиха и накрая спряха. Стана тихо. Валкирия се тресеше, обляна в пот.

— Виждам те. Взеха ми очите, но още мога да виждам. Най-добре тук в тъмното. Виждам страха на лицето ти. Не можеш да го скриеш от мен. Ето какво ще стане. Ще те закопчая с едни гиздави окови и ще посетим барон Венгос. Добре ли ти звучи за прекарване на остатъка от живота ти?

Валкирия предъвка пръстта, напълнила устата й, но не отвърна. Бе толкова тъмно. Камъните я притискаха от всички страни. Въпреки отвращението си, стискаше здраво Сангуайн, уплашена, че ще я остави тук. Усети, че той се движи, земята се поразмести и след това около китките й се сключи студен метал.

— А, и още нещо. Къде ми е бръсначът?

— Джобът на палтото — прошепна тя.

Той си взе острието.

— А, толкова е хубаво да си е пак у мен. Като част от тялото ми е, нали знаеш? Като парченце от душата ми…

Той виждаше в тъмното, затова тя се увери, че презрението на лицето й е ясно различимо.

— Ще ходим ли някъде или ще ме отегчаваш до смърт тук долу?

Той се изсмя и отново се задвижиха през скалите. Тя се опита да разбере как го прави, но изглеждаше твърде просто — земята просто се разтваряше пред Сангуайн и се затваряше зад него. Нямаше как да разбере в коя посока вървят, не знаеше дори дали вървят нагоре или надолу. Изведнъж инерцията им ги извади на бял свят.

Луната светеше, натежала ниско на хоризонта. Дървета, плетове, трева. Валкирия падна на колене, изплю пръст, вдиша яростно. Потта й сега я караше да трепери от студ, но земята бе твърда и ревът на скалите вече го нямаше.

— Каляската ви очаква, девойко. — Сангуайн стоеше пред отворената врата на кола, паркирана зад нея. Тя изпробва оковите — бяха здрави. Щракна с пръсти, но не можа да извика искра. Силите й бяха блокирани.

Сангуайн я стисна за врата и я вкара в колата. Дори да се измъкнеше, нямаше къде да бяга. Във всяка посока имаше само равни поляни. Сангуайн се качи зад волана.

— Забавно ли е? — внезапно се поинтересува той. — Детективстването? Винаги съм искал да съм детектив. Даже бях, за около година. Много романтично, допадаше ми. Костюмите, шапките, тъмните „леки“, фаталните жени, остроумните приказки… Ама не можех да спра да убивам. Искам да кажа, наемаха ме, опитвах се да разреша загадката, но в един момент ми дотягаше и ги избивах всички, и случаят приключваше. Разкрих само едно убийство през тази една година, но това не беше кой знае колко сложно, аз бях убиецът все пак. Мисля, че това се води мамене…

— Защо правиш това? — изтърси Валкирия. — Защо още му трябвам? Скълдъгъри няма да се върне за него, само защото съм пленница.

— Ама ти сериозно ли? — изхили се Сангуайн. — Мъниче, ти не си заложница.

— Какво?

— Цялата тази работа е заради теб.

— За какво говориш?

— Нали знаеш за липсващата съставка? Която Венгос не можа да открие преди осемдесет години?

— Разбира се. Какво общо има това с мен?

— Сладуранке, ти си тя. Ти си липсващата съставка.

Недоумението й явно го забавляваше неистово.

— Ти си пряк наследник на Древните, нали тъй? Какво, да не мислеше, че няма да се разчуе? Когато чух, разбрах, че е време да освободя барона.

— Лъжеш…

— Честна скаутска. Липсващата съставка е кръв със специални сили. И понеже няма вероятност да се доберем до кръвта на Безлик, следващият най-добър вариант е кръвта на един от тия, които са успели да убият Безлик. Само тя ни липсва за коктейл за края на света. Не се ли чувстваш специална, а?

Кръвта се дръпна от лицето на Валкирия.

— А, хубаво! — извика с наслада Сангуайн и включи двигателя. — Много хубаво!

— Време бе.

Венгос почувства силата й, как се впива в кожата му, как обгръща отвън и отвътре. Дори да искаше да спре, вече не можеше. Тя го дърпаше напред. Как бе победен Вайл, който бе разполагал с такава мощ?

Заразените бяха оставили бронята на малка маса в задната част на църквата.

Той приближи, посегна, но се спря. Ръцете му стояха неподвижни току над стоманените ръкавици. Пръстите се зареяха над нагръдника, ботушите. Най-сетне докосна маската. Внимателно я вдигна, подържа я, усети как тя се променя в дланите му.

Дрехите му — черни на цвят и неугледни на вид — бяха специално ушити, за да подсигурят сливането. Щяха също така да го пазят от суровата мощ на бронята, която иначе би изпепелила кожата му и би сварила кръвта му.

Били Рей Сангуайн би трябвало вече да е отвлякъл момичето. Самият барон пък бе усмирил Дъск и го бе върнал към човешкия облик с помощта на серума. Вампирът го бе провалил, почти му бе струвал всичко. Венгос щеше да го накаже по-късно. Сега се сбъдваха всичките му блянове.

Докато баронът навличаше бронята, от нея се вдигаха сенки като пара.

Навлизаха все по-навътре в провинцията. Пътищата се стесняваха и увиваха като змии. Накрая спряха пред малка тъмна църква. Сангуайн слезе и измъкна Валкирия след себе си. Поведе я по напуканата, обрасла с плевели пътека. Стените бяха задушени от бръшлян, а малките цветни прозорци бяха матови от прах и мръсотия.

Убиецът отвори двойните врати и я въведе в студената, влажна вътрешност. Няколко от пейките още не бяха се разпаднали, а стотиците запалени свещи хвърляха танцуващи сенки по стените. На мястото на олтара бе поставена голяма каменна плоча, върху която лежеше тялото на Гротескния.

Барон Венгос ги чакаше. Бронята на Вайл не бе това, което момичето очакваше. Не потракваше и не дрънчеше, не блестеше. Изглеждаше жива, променяше се и се движеше сама пред очите на Валкирия.

Около него, скрити в сенките, стояха и Заразени мъже и жени, изяждани отвътре от вампирския вирус.

Дъск също бе там, отново в човешката си кожа, по през лицето му минаваше белегът, дълбок и грозен, оставен му от Валкирия. Очите на вампира я изпепеляваха с цялата омраза, на която бе способно почернената му душа.

— Валкирия Каин. — Маската пред лицето на Венгос превръщаше гласа му в кухо кънтене. — Толкова съобразително от твоя страна да ни погостуваш в тази толкова благовещаеща нощ. Създанието на тази плоча ще отвори портите пред своите събратя и светът ще бъде прочистен. Недостойните ще бъдат изличени и ще настъпи нов рай, всичко благодарение на теб.

Сангуайн стисна Валкирия за лакътя и тръгна с нея към най-предната пейка, където двамата седнаха. Венгос наведе глава, вдигна ръце над тялото на плочата. Около барона сенките се размърдаха. Свещите затрептяха като при силен вятър, макар в църквата да цареше мъртвешки покой.

— Гротескния ще те погълне — почти между другото спомена Сангуайн. — Старчето бая време е лежало. Ще има нужда от кръвта ти. Нали може да снимам? Специално си взех фотоапарата.

— Умри си от кеф, няма проблем.

— Мерси.

— Или се блъсни в някоя стена и си умри просто така, по-добре ще ти е, когато Скълдъгъри дойде.

— А, с Кокалчо ще се оправя, не ме мисли мене. Внимавай сега, скъпа, сега става интересно.

Сенките зад Венгос се сгъстиха и се спуснаха над него като покров. Той замръзна и тялото бе обхванато от конвулсии, все едно го удряше ток. Сенките се заизливаха през върховете на пръстите му, надолу върху бинтовете на Гротескния.

— Г-н Сангуайн — прошепна Венгос.

Сангуайн изправи Валкирия и я повлече към плочата. С широка усмивка й показа бръснача си и стисна китката й. Тя се опита да се съпротивлява, но той бе твърде силен. Извика от болка, когато острието премина през дясната й длан. Вместо обаче да се стече и да покапе върху бинтовете, кръвта й се понесе във въздуха към потока от сенки и се смеси с него и така се вля в Гротескния.

Тогава двойните врати на църквата се отвориха с трясък и Скълдъгъри Плезънт влезе с нехайна походка.

Заразените изръмжаха, а Валкирия рязко издърпа ръката си от хватката на Сангуайн. Венгос погледна от мрачното си занимание и бронята му буквално се наежи. Скълдъгъри седна на предната пейка. Кръстоса крака, зае удобна позиция и махна с ръка.

— Нека не ви прекъсвам.

Валкирия се обърка.

Заразените се придвижиха в светлината на свещите, наобиколиха детектива. Той продължаваше да се държи, все едно е наминал за малко. Венгос вля последната струя от сенки в Гротескния и отстъпи, прегърбен уморено. Свали маската си. Лицето под нея лъщеше, пребледняло. В очите му имаше студ.

— Мерзко създание — каза той. — Няма ли Секачи с теб? Не виждам и г-н Блис никъде.

— Познаваш ме, бароне, обичам сам да се оправям с проблемите. Освен това, когато ме наби, ми счупи телефона, така че…

Усмивката на Венгос приличаше на пукнатина през лицето му.

— Значи си дошъл да видиш началото на своя край?

— Не, не точно. Дойдох, за да направя това.

Скълдъгъри извади малка черна торбичка от сакото си и я хвърли върху плочата. Тя падна върху бинтованите гърди на Гротескния. Венгос посегна…

— Не бих го правил на твое място. — Скълдъгъри държеше малко устройство. — Едно натискане и тази прекрасна църквица ще бъде украсена с парчета от твоя бог.

— Бомба? — Гласът на Венгос клокочеше от гняв. Бронята му стана по-плътна и дебела. — Мислиш, че експлозиви могат да наранят един Безлик?

— Но това не е Безлик, нали така? Не и цял такъв. Всъщност, смея да предположа, че ще е доста уязвим с цялото това време, прекарано зазидан в стена. И смея да се обзаложа, че и ти не си в най-добра форма след този ритуал. Тази малка бомба може да ви види сметката и на двамата. Е, „малка“ е условно казано, всъщност е около петнайсет пъти по-мощна от последната, с която те замерих. А помниш колко неприятна беше тя.

Сангуайн избута Стефани до плочата.

— Ще убиеш и нас, и нея.

— Няма нужда — търпеливо обясни Скълдъгъри. — Или натискам това копче, убивам партньора си и осуетявам веднъж завинаги коварния ви план, или не го правя и двамата с нея излизаме невредими от тук, а вие чакате още три години до следващото лунно затъмнение. Ти решаваш, бароне.

Венгос го прецени.

— Вземи я.

Дъск пристъпи напред.

— Момичето трябва да умре!

— Тишина! — изрева Венгос. Сключи поглед с Дъск и вторият накрая се върна на мястото си.

— Вземи момичето. Няма да стигнете далеч — подигравателно подхвърли Венгос.

— Ще стигнем достатъчно далеч. Валкирия? — Валкирия протегна ръце към Сангуайн.

Той я изгледа злобно, остави бръснача на плочата. Разкопча оковите и се отдалечи с тях. Валкирия се присъедини към Скълдъгъри на пътеката към олтара, но не и преди да грабне бръснача.

— Хей! — извика Сангуайн.

— Мълчи — отсече Венгос.

— Ама тя ми взе бръснача!

— Казах, мълчи!

Сангуайн млъкна. Валкирия сви острието и го прибра в джоба си. Тя застана до Скълдъгъри, а Заразените следяха всяко нейно движение.

— Само отлагаш неизбежното — каза баронът. — С тази броня съм най-могъщото създание на този свят.

— Но щастлив ли си? — умислено попита Скълдъгъри, призовавайки пламък в дланта си. Хвърли огненото кълбо зад гърба си, на земята до входа. Заразените изсъскаха, когато видяха пламъците. Венгос още не бе направил и крачка към торбичката експлозиви.

— Ще те разглобя, мерзко създание.

— Е, поне ще имам какво да чакам — отвърна детективът. — Няма да правите внезапни движения, докато не стигнем до пътя. Ще разбера, ако ненормалните ти дечица смутят въздуха около бомбата.

— Взриви я — промърмори с крайчето на устата си Валкирия.

— Не мога — отвърна шепнешком Скълдъгъри. С едно движение раздели пламъците на входа и двамата излязоха в нощта отвън.

— Защо не?

— Не е бомба. Торба с крик е.

— Ами дистанционното?

— Отваря вратата на гаража ми. Не им казвай, но даже и батерии си няма.

Той пак махна с ръка и огънят отново образува стена пред тях, блокирайки изхода. Придвижиха се до Бентлито, без да откъсват очи от Заразените, за да са сигурни, че нито един от тях няма да реши да мами и да се втурне преждевременно към тях.

— Имаме ли план? — попита Валкирия.

— Трябва да разкараме Гротескния от ръцете на лошите, така че ще се разделим. Аз ще си тръгна, ти ще се скриеш под микробуса, ще ги изчакаш да натоварят Гротескния и тогава ще подкараш микробуса изпод носовете им.

— Какво?

— Много ще е забавно, вярвай ми.

— Скълдъгъри, аз съм на тринайсет. Не мога да карам.

— … Как така не можеш да караш?

— На чужд език ли говоря? Не мога да карам, Скълдъгъри!

— Но си виждала как други карат, нали? Мен поне си виждала. И родителите ти си виждала, смея да предположа. Значи знаеш основите.

Валкирия го зяпна.

— Знам, че голямото кръгло нещо, дето стърчи от таблото, мърда гумите. Това достатъчно основно ли е?

— Микробусът там е автоматик. Като го поставиш в режим на каране — тръгваш. Натискаш единия педал — движиш се бързо; натискаш другия педал — спираш. Лесна работа, а?

— О, мамка му — измърмори накрая момичето и изтича до микробуса, вмъкна се под него. Скълдъгъри влезе в Бентлито.

Когато колата се отдалечи от църквата, от входа изригна вълна мрак и потуши пламъците. Дъск и Заразените се пръснаха в нощта, последва ги барон Венгос, а от бронята му като гневни змии се извиваха пипала от сенки. Той хвърли торбичката в тревата и крикът се разгъна. Той насочи вълна мрак срещу една Заразена и тя отлетя в мрака.

Валкирия остана под микробуса много, много притихнала. Видя ботушите на Били Рей Сангуайн.

— Тя ми взе острието. Пак.

— Не ме интересува острието ти — изплющя гласът на Венгос. Той каза на един от Заразените да преместят Гротескния обратно в микробуса. — Това място скоро ще гъмжи от Секачи и не искам да повредят тялото.

След малко Заразените излязоха от църквата със сандъка. С много внимание го качиха в микробуса. Върнаха се на входа в очакване на още заповеди. Валкирия излезе. От другата страна на автомобила Венгос даваше заповеди. Момичето пое дълбоко въздух и сложи ръка на дръжката на вратата.

Тя се отвори със слабо прищракване. Приведена, Валкирия се качи. Ключовете бяха в таблото. Тя хвърли поглед през стъклото и запали микробуса. Венгос се обърна, направи няколко крачки, за да види кой е зад волана.

Валкирия натисна скоростния лост надолу и стовари крак върху педала за ускорение. Изписка, когато микробусът тръгна рязко напред, опита се да овладее волана. Не беше никак забавно. Рязко завъртя кормилото, за да не се блъсне в едно крайпътно дърво. Заразените тичаха някъде зад автомобила, но Валкирия не можеше да си позволи да им обръща много внимание. Навън нищо не се виждаше, а тя не знаеше откъде се включват фаровете.

Свали едната си ръка от волана, колкото да натисне една ръчка. Чистачките застъргаха по предното стъкло. Колата мина през някакъв камък и Валкирия подскочи в седалката си. Опита с друга ръчка и някакъв индикатор заблещука. Проклинайки Скълдъгъри, Валкирия се суетеше с копчетата и ръчките на таблото, докато накрая фаровете светнаха. Тогава микробусът се отклони от пътя и заора през един от хълмовете.

Валкирия едва стоеше достатъчно стабилно в седалката си, за да не преобърне колата. Стисна волана по-здраво с една ръка, а с другата задърпа обезопасителния колан. Докато търсеше отвора, където да го закопчае, микробусът превали хълма и отново се озова на пътя, но преди момичето да успее да подкара автомобила по него, срещу нея се изпречи следващия хълм. Валкирия най-сетне си сложи колана и обърна пълното си внимание върху карането. Микробусът мина през парче стърчаща скала, завъртя се и се преобърна. Валкирия удари глава в стъклото и светът се завъртя като в центрофуга пред очи те й. Чу звук от счупено стъкло и изкривен метал. Подпря ръце на волана, за да не удари глава в него. Вместо това тя се блъсна в дланите й и клаксона изврещя. Микробусът спря да се обръща и застана пак на четири колела.

— Оуууу — изстена Валкирия. Видя през пукнатото предно стъкло три фара. Една кола и един мотоциклет приближаваха бързо.

Валкирия натисна дръжката на вратата и я блъсна с рамо, за да се отвори. Предпазният колан обаче не я пусна да излезе. Разкопча го с мъка и слезе с препъване. Точно пред нея Танит наби спирачките на мотоциклета си.

Зад нея спря и Бентлито, а Скълдъгъри изскочи и хвана Валкирия преди тя да падне. Бяха разменени няколко думи, но Валкирия не можеше да ги осмисли през воала в главата си. Болеше я ръката. Докато Скълдъгъри я носеше към колата си, Валкирия видя как Танит прибира мотоциклета си в каросерията на микробуса и се качва в шофьорското място.

Скълдъгъри каза нещо и Валкирия се опита да отговори, но езикът й пречеше и секунда по-късно силите я напуснаха изцяло.

Кенспекъл я боцна по ръката.

— Така боли ли?

— Не — отговори Валкирия.

Той кимна, записа нещо в тетрадката си.

— Яла ли си нещо?

— Един от помощниците ти ми даде хамбургер за закуска.

— Имам предвид, яла ли си нещо смислено? — въздъхна лекарят.

— Много смислено си изядох хамбургера. Уцелих си устата всеки път.

Той отново я боцна.

— А така? Така боли ли?

— Ау.

— Това сигурно значи „да“. Да се надяваме, че тази болка ще те научи да не се изпотрошаваш следващия път като катастрофираш.

Кенспекъл записа още нещо, а Валкирия се огледа. Нямаше прозорци, но тя можеше да предположи каква е утринта навън. Яркосиня, слънчева и топла.

Лекарят затвори тетрадката си и кимна.

— Чудесно се възстановяваш. Още час и костите ще са зараснали.

— Благодаря, Кенспекъл.

— А, нищо работа.

— И, такова, извинявай за вчера, за солената вода и вампирите.

— Не се тревожи за мен, Валкирия — усмихна се старецът. — По-корав съм, отколкото изглеждам. Снощи, когато ме сполетяха кошмарите, ги понесох с лекота. А помня, че преди бяха ужасни. Сега се облегни назад и изчакай калта да си свърши работата.

Чувствайки се по-виновна отвсякога, Валкирия легна обратно на възглавницата. Кашата, която покриваше цялата й дясна ръка, бе студена и мазна. Трябваше да бъде сменяна през двайсет минути, понеже лечебните й свойства се изтощаваха бързо.

Момичето чу Скълдъгъри да влиза в лазарета. От битката с Венгос бе отнесъл счупена ключица и няколко пукнати ребра. Тя го погледна и се засмя. Той й върна погледа. Носеше яркорозова болнична нощница, обсипана със слонове и зайци. Висеше от него като от закачалка.

— Как така нейната е синя? — попита той Кенспекъл.

— Мм?

Скълдъгъри изглеждаше нещастен.

— Каза ми, че са останали само розови нощници на зайчета, но Валкирия носи съвсем прилична синя!

— И какво искаш да кажеш?

— Защо нося тази абсурдна нощница?

— Защото ми е забавно — каза Кенспекъл и си излезе невъзмутимо.

— Важното е — отбеляза Скълдъгъри, — че мога да нося такава нощница и да запазя пълно достойнство.

— Да — автоматично отвърна момичето. — Разбира се.

— Можеш да спреш да се хилиш вече.

— Мъча се, честно.

Той я доближи и я попита леко разтревожено.

— Добре ли си?

— Да.

— Сигурна ли си?

— Да. Не. Не знам. Каквото и да се случи с Гротескния, ще е по моя вина.

— Глупости.

— Но аз съм липсващата съставка.

— Това не те прави виновна, Валкирия. Ако все пак настинат да поемеш отговорност за нещо, което не можеш да контролираш, можеш да използваш това, за да станеш по-силна. Ще ти трябва цялата ти сила, особено когато Дъск те намери.

— Защо Дъск? — смръщи се неразбиращо Валкирия.

— А, да, може би трябва да ти кажа. Дъск ще иска да те убие. Отмъщението му е навик. Извънредно злопаметен е и не забравя, докато не пролее кръв.

— И това е, защото го порязах през лицето…?

— Поряза го с острието на Сангуайн. Белезите от него не зарастват.

— О. Е, това… това би го ядосало, да.

— Просто реших, че ще искаш да знаеш.

— А какво ще правиш с Гилд? Понеже работи с лошите и прочее.

— Това не го знаем още. — Скълдъгъри се замисли. — Но и да не е вярно, би било глупаво да не се подсигурим. Ще докладваме на Гилд ако и когато трябва. В никакъв случай няма да му споделяме какво планираме, къде ще ходим или какъв ще е следващият ни удар. Ясно?

— Ясно. Значи не знае, че Гротескния е у нас?

— Възможно е да съм забравил да му кажа. Но се сетих да кажа на г-н Блис и той е сложил трима Секачи за охрана. За съжаление не може да са повече, понеже ще привлекат вниманието на Върховния маг.

— Надявам се да си наясно, че след Сагейшъс Тоум и сега Гилд, никога няма да мога да се доверя на някого в позиция на власт.

— А аз не съм ли в позиция на власт? — наклони глава детективът.

Тя се засмя. И спря.

— О, извинявай. Сериозно ли говореше?

— Да, просто прекрасно — измърмори Скълдъгъри. Кенспекъл се върна.

— Детективе, ще сте доволен да узнаете, че помощниците ми местят Гротескния в чисто новата ми лична морга, която ще задръсти, тъкмо когато успяхме да въведем малко ред в нея.

— За какво ви е частна морга? — почуди се Валкирия.

— Експерименти — рече Кенспекъл. — Тъй странни и неестествени, че да ти се доповръща.

— Професор Граус — намеси се Скълдъгъри, — докарахме Гротескния не само, защото съоръжението ви е по-добро от това на Убежището, а защото сте и водещият експерт по научна магия.

— Хммм — изсумтя Кенспекъл. — Такова е. И аз съм такъв.

— Трябва ни помощта ви. Имаме възможност да разглобим Гротескния и да скрием парчетата му из целия свят, така че никой никога да не може да го сглоби повече. Нужен сте ни за тази работа.

— Добре — изсумтя професорът. — Но Валкирия, ти трябва да си почиваш. А вие, детективе, не трябва да я вкарвате в опасност през следващия, да речем, час. Разбрахме ли се?

— Ще си почивам — каза Валкирия.

— И аз мога да спазя срока — съгласи се Скълдъгъри.

— Добре тогава. Извинете ме, но имам да разпарчетосвам чудовище.

Старата болница тънеше в мъртъв ужас и престояли сълзи. Колцина бяха поели последната си глътка въздух на тези малки легла? Колцина бяха прекарали последните си нощи тук, понесени на гърба на диви кошмари? На барон Венгос му се струваше, че може да преброи всяка една угаснала душа тук.

Най-прекрасно бе психиатричното отделение. Тук, дори без чувствителността, която новата му броня му придаваше, той можеше да долови ехот на отчаяние, лудост и страх. Сега обаче това ехо се просмукваше през бронята, вливаше му сила. Могъществото на бронята разцъфваше след всичките тези години занемарение в онази пещера.

Това щеше да бъде съвършеното място, където Гротескния да разкъса границите между реалностите, да отвори портала и да въведе Безликите. Сега му бе нужен само Гротескния — но това нямаше да е проблем. При все изблиците на ярост и сприхавостта си, Венгос бе преди всичко военен. Бе временно забавен, да, но вече бе привел в действие план за възстановяване на преимуществото си.

Един от Заразените го чакаше надолу по коридора, пред една врата. Когато баронът я приближи, той я отвори. Личеше си по очите на създанието, че е близо до превръщането в същински вампир. Баронът вече бе наредил на Дъск да ги убие всичките, преди да се трансформират. Дъск умееше да се контролира със серумите си, но Заразените бяха твърде непредсказуеми.

Венгос се съсредоточи върху бронята, прибра я около себе си. Досега я бе оставил да се разплете в пипала от мрак и да попие от болката в старата сграда, но сега бе време да се върши работа.

Били Рей Сангуайн го чакаше. На една операционна маса лежеше прикован мъж и очите му се разшириха, когато той видя Венгос.

— Невъзможно! — запъхтя се пленникът. — Ти си мъртъв… ти… не може да си ти!

Венгос разбра, че така скрит зад шлема си, той приличаше твърде много на лорд Вайл, вдигнал се от мъртвите, за да си отмъсти с ужасяваща жестокост. Баронът не продума.

— Това е номер! — Мъжът се задърпа в оковите си. — Не знам какво си мислиш, че правиш, но правиш огромна грешка! Знаеш ли кой съм аз?

— Знаем естествено — измънка отегчено Сангуайн. — Ти си един шубелия, който е останал жив като бяга от всяка схватка. Защо мислиш, че те избрахме?

— Избрали? За какво?

— За един бърз отговор — рече Венгос. Дори гласът му звучеше като този на Вайл.

Онзи пребледня. Вече се потеше обилно.

— Какво… какво искате да знаете?

— Както можеш да се досетиш — каза Сангуайн, — не съм от тия места. А господинът, който те кара да цапаш гащите… да кажем, че отдавна не се е мяркал тук. Затова трябва да ни кажеш къде някой би откарал трупа на полубог, за да го унищожи.

Мъжът облиза устни.

— И… и ще ме пуснете?

— Защо не?

Бронята на Венгос се размърда. Страхът на този на масата бе твърде силен, за да бъде игнориран. Венгос сви очи, възпря бронята чрез силата на волята си.

— Ще отидат в Убежището.

— Това не ни върши работа — отвърна Сангуайн. — Наблюдаваме убежището, не са отишли там. Търсим нещо по-специализирано.

Онзи събра вежди.

— Тогава… може би са отишли при Граус.

— Кенспекъл Граус? — попита Венгос.

— Ъм, да. Той работи за Убежището. Носят му всички странни неща.

— Къде е?

— Едно старо кино, „Хибърниън“. Ще ме пуснете ли сега? — Сангуайн погледна Венгос, а той погледна пленника.

— Какво прави през войната? — попита го той.

— Ъ… ами… не много.

— Познавам те, Аргус.

— Не. Искам да кажа, не, сър, никога не сме се виждали. Работех за барон Венгос, но…

— Даде на барон Венгос местоположението на едно укритие, когато той имаше нужда да се покрие за известно време.

— Аз… да… но откъде знаете…?

— Скълдъгъри Плезънт го проследи до това укритие, Аргус. Информацията ти причини залавянето му.

— Не бях виновен. Не бях.

— Това укритие бе известно на враговете ни, но в глупостта си ти не бе го осъзнал.

— Добре де — бързо отвърна Аргус. — Добре, сгреших и арестуваха Венгос. Но какво общо има това с вас, лорд Вайл?

— Не съм лорд Вайл. — Венгос свали шлема си, който се стопи в ръкавиците и се сля с останалата част от бронята.

— О, не — прошепна Аргус. — О, не, моля те.

Венгос прикова Аргус с поглед и той се затресе неконтролируемо. Миг по-късно тялото му сякаш забрави как да стои цяло. Торсът му експлодира, крайниците му полетяха в ъглите на стаята. Главата му се отвори, а от стените покапаха вътрешностите му.

— Кино „Хибърниън“. Тръгваме веднага — каза Венгос на Сангуайн.

Тексасецът избърса парче мозък от палтото си.

— А ако срещнем някое тъмнокосо момиче по пътя?

— Разрешавам ти да убиваш, когото сметнеш за подходящо.

— Да, сър. Благодаря, сър — ухили се Сангуайн.

Ню Йорк, 7:37 сутринта

Мъжът, който не бе там, напусна прикритието на сенките и тръгна след тримата бизнесмени. Пресече улица „Блийкър“, последва ги по Хъдзън, на три стъпки зад тях. Не го усетиха. Говореха за делата на Убежището и преминаваха на код, когато някой цивилен ги подминеше. Тези бизнесмени бяха магьосници, важни магьосници. Мъжът, който не бе там, ги проследи до един паркинг в западната част на тринайсета улица. Досами колата им той нанесе своя удар. Въздухът се раздели и от него излезе една фигура. За магьосниците бе твърде късно.

Стентор и Сивет с мъка преместиха Гротескния от носилката на операционната маса. Тялото бе голямо, тежко и неудобно за носене, но най-вече голямо и тежко. Тъкмо бяха успели да прехвърлят криво-ляво горната част, когато носилката мръдна с изскърцване и Гротескния започна да пада. Сивет се опита да го хване, но не успя и Гротескния бавно започна да го затрупва.

— Помощ! — извика Сивет.

Професор Граус влетя в стаята.

— Какво пак си играете, бе?!

— Ами, то падна — отвърна Стентор.

— Виждам! Този екземпляр е изключително рядка възможност за изучаване на хибрид, малоумнико. Не искам да го повредите.

— Да, професоре. Съжаляваме.

— Защо се опитваш да го преместиш сам? Къде е Сивет?

Сивет успя да вдигне ръка.

— Тук съм, професоре.

— А ти какво правиш там долу, Сивет?

— Опитвам се да дишам, сър.

— Ами излез изпод тая гадина и ще можеш!

— Много бих искал, сър, но е много тежка. Ако поемете някоя ръка или нещо подобно…

— Аз съм възрастен човек, глупако. Да не би да очакваш да вдигна тази абоминация от теб сам?

— Не сам, но може би ако Стентор ви помогне, бих могъл да се измъкна. Наистина ми е трудно да дишам тук. Мисля, че белите ми дробове колабират.

Граус направи жест на досада.

— Стентор, помогни ми да го вдигнем.

Заедно успяха да помръднат Гротескния достатъчно, за да освободят Сивет.

— Никога не съм изтървавал екземпляр — мрънкаше Граус, докато се мъчиха да повдигнат тялото. — И никога не съм позволявал екземпляр да ме затрупа. Запомни го, Сивет.

— Да, сър.

Граус се наведе над Гротескния и сряза бинтовете с ножица, разкривайки покритата с белези кожа отдолу.

— Невероятно. Толкова много части от различни създания, всичките — събрани в едно. Създание, родено от невъзможна комбинация от ужасии.

Стентор кимна.

— Би било по-впечатляващо, ако работеше.

— По-малко приказки — отсече Граус, — и повече движение. Вдигнете го на масата. Без да го повреждате, ясно? Кълна се, късметлии сте, че съм толкова сговорчив. Стентор. Свий малко коленете, когато вдигаш, идиот такъв.

— Извинете, сър.

Те се напънаха и го вдигнаха пак. Внезапно Сивет го пусна и отскочи назад. Стентор продължаваше да държи тялото наполовина на масата, наполовина във въздуха.

— Какво пък сега? — попита Граус.

— Професоре, сигурен ли сте, че това нещо е мъртво?

— Не е нещо, а екземпляр.

— Извинете, сър. Сигурен ли сте, че екземплярът е мъртъв? Мисля… мисля, че го усетих да мърда.

— Разбира се, че мърда. Нали го местите.

— Не, сър. Искам да кажа, мръдна само.

— Е, не виждам как би било възможно. Ритуалът по съживяването бе прекъснат — успели са да прелеят само малко от кръвта на Валкирия Каин.

Сивет се поколеба, после грабна една от огромните ръце и помогна на Стентор да я постави на масата.

После пак отскочи.

— Добре! — каза на висок глас Сивет. — Добре, този път със сигурност го усетих да мърда.

— В него е била прехвърлена много енергия — отвърна Граус. — Може да е остатъчен спазъм. Просто мускулите, които реагират на стимулации.

— Не беше спазъм, кълна се.

Граус погледна омотаното в бинтове тяло. Голямо, студено, неподвижно.

— Добре — каза той. — Колко Секачи има тук?

— Трима.

— Добре тогава. Момчета, искам да се качите, да кажете на Секачите да слязат. Може да имаме…

Тогава Гротескният седна на масата, Сивет изкрещя и се отдръпна светкавично, но Стентор бе по-бавен. Създанието хвана главата му в дланта си и я смаза като яйце, снесено върху асфалт.

Валкирия отвори рязко очи. Това писък ли беше? Седна в леглото и погледна напред към коридора. Светлините примигваха. Някой тичаше. След това — нищо. Имаше нещо нередно. Много нередно.

Стана, а крайниците й запротестираха, болката в ръката й веднага се обади. С бързи боси стъпки се отправи към гардероба, където бързо обу чорапите и ботушите си. Тъкмо докато навличаше палтото си в мрака, чу някой да крещи за помощ. После чу глух тропот и крясъците секнаха.

Валкирия подаде глава през вратата, погледна към моргата и видя някаква фигура да се движи през сумрачния коридор като марионетка с наполовина отрязани конци. Движенията отпървом бяха резки, неестествени и некоординирани, но пред очите на момичето създанието като че ли постепенно привикваше с тялото си. То пристъпи под една лампа.

Гротескния. Той бе жив.

Бинтовете, толкова стари, че биха се превърнали в прах само от докосването на въздуха, се бяха разплели, а под тях плътта бе цялата в белези и шевове. Гръдният кош изглеждаше като някога отварян, така че сега всяко ребро бе пробило кожата.

Върху лявата китка имаше нещо като огромен цирей, а под нея — дебел слой плът. Мускулите на огромната дясна ръка се преплитаха по невъзможен начин, чак до масивната длан, чиито пръсти завършваха с орлоподобни нокти. Бинтовете покриваха лицето изцяло, не се виждаха никакви очи. Тук-таме по тялото бе избила черна кръв.

Защо нямаше тревога? Гротескния кръстосваше коридорите на болницата, но никой не вдигаше тревога. Валкирия грабна един стол и се качи на него. Щракна с пръсти, но нищо не се случи. Тя присви очи, съсредоточи се и пак щракна, докато не произведе искра. Вдигна длан към противопожарната аларма на тавана. Пръскачките се включиха и алармата прониза тишината.

Покрай вратата й притичаха Секачи. Едва когато се приближиха до Гротескния Валкирия осъзна колко е огромен. Извисяваше се над най-високия от пазачите. Те бяха тренирани да се справят със сериозни, магически заплахи, но никога не бяха се сблъсквали с нещо подобно.

Гротескния отби нехайно удара на първия и го сграбчи за гърлото. Вдигна го високо и заби втория в стената с другата си ръка. Третият успя да замахне с косата си, но Гротескния замахна с тялото на другаря му. Чу се хрущене.

Три секунди. Гротескния бе убил трима Секачи за три секунди.

Валкирия се върна във вътрешността на стаята си. Пръскачката я мокреше. Можеше да избяга. Да излезе, да се втурне надясно по коридора към Зоната за проучвания и да стигне до стълбището. Щеше да премине през екрана и да изскочи от киното преди Гротескния да я види. Още бе бавен, не би могъл да я настигне дори да я видеше. Можеше да го направи. Защо тогава не тичаше?

Валкирия заотстъпва. Сянката на стената в коридора растеше. Създанието приближаваше стаята й. Момичето не чувстваше краката си стабилни, а ръката още я болеше. Страхът се мяташе в стомаха й като прегазено животно. Понеже нямаше къде повече да отстъпи, тя се притисна към стената. Мракът в нея не изглеждаше достатъчно мрачен, за да я скрие. То щеше да я види. Не, нямаше нужда да я види. Нямаше очи.

И след това вече бе твърде късно, Гротескния прекосяваше прага, а от него се стичаше вода. От него се носеше миризма на плесен и формалдехид. Тя задържа дъха си и не помръдна.

Гротескния спря. Валкирия се приготви. Ако се обърнеше, щеше да се втурне към него, да му даде всичко, на което е способна, щеше да запрати достатъчно огнени кълба, за да подпали бинтовете. Като че ли това щеше да го спре. Да я спаси.

Гротескния помръдна с глава, но не към нея. Изглеждаше вслушан в нещо различно от алармата. Движението й напомни на радар, който чудовището можеше да използва, за да я усети, но който не бе употребяван от много, много дълго.

Мускулите й омекнаха, а през ума й премина режещ студ. Ужасът я ограбваше от цялата й сила. Мисълта, че няма да може да помръдне, се намести в ума й, разрасна се, загни там. Наученото от нея не значеше нищо. Уменията, силите, магията — срещу Гротескния биха били по-безполезни от мъртвите Секачи. По-незначителни, от каквато и да е заплаха. По-дребни от насекомо.

Само че то се раздвижи — не към нея. Направи една крачка, втора, трета и скоро вече не се виждаше, тътреше се обратно по коридора. Сълзите на Валкирия се смесиха с водата по лицето й. Тя примигна яростно няколко пъти. Нямаше да умре. Не и днес.

Тя се оттласна от стената, възстанови равновесието си. Изчака няколко момента и зашляпа тихо към вратата. Отвори вратата и подаде пак глава, за да се огледа. Пръсти стиснаха гърлото й. Бе извлечена в коридора, давеща се за глътка въздух.

Гротескния бе обърнал безоко лице към нея. Ръцете й стискаха по един пръст, опитваха се да отворят хвата на чудовището.

Нещо, по-малко от насекомо.

Тя зарита създанието. Заблъска с юмруци по предмишницата му. Нямаше никакво значение. Сърцето й туптеше оглушително в ушите й. Не можеше да диша. Трябваше. Не можеше. Щеше да умре.

Щракна с пръсти, предизвика пламък, притисна ръка към бинтовете. Те се подпалиха мигновено и мигновено угаснаха. Триковете свършиха. Всичко свършваше.

Зад Гротескния нещо се движеше. Някой — Скълдъгъри и Танит тичаха зад гърба му. Той нямаше нужда да се обръща. Когато бяха достатъчно близо, лявата му ръка се изметна назад. Скълдъгъри се приведе под юмрука, а Танит се качи на тавана и поряза чудовището с меча си. Валкирия запада, а Скълдъгъри я подхвана и продължи да тича. Танит се присъедини към тях.

Гротескния заразглежда ранената си ръка с нещо като любопитство. Раната се затвори.

Вратата до тях се отвори и Кенспекъл се появи в коридора.

— Стой зад нас — предупреди го Скълдъгъри.

— Това е планът ми — измърмори професорът.

Нещо се промени в налягането на въздуха и ушите на Валкирия изпукаха.

— Какво става? — провикна се тя над писъците на алармата.

— Силата му се връща — мрачно отбеляза Кенспекъл.

Скълдъгъри извади револвера си.

— Това е единственият ни шанс да го спрем, преди да стане твърде могъщ.

Детективът се запъти към Гротескния, стреляйки шест пъти. От гърдите на създанието изригнаха шест малки фонтана кръв. Гротескния почти не помръдна. Скълдъгъри прибра пистолета, щракна с пръсти и освободи два непрекъснати огнени стълба в чудовището, които превърнаха пространството между двамата в пара. Пламъците се удариха в Гротескния, но не предизвикаха нищо.

Скълдъгъри измести въздуха с две ръце. Гротескния отстъпи. Скълдъгъри повтори и Гротескния се запротивлява. При третия път създанието реагира напълно неочаквано — протегна дясната си ръка, която се разплете. Дълги ивици плът, всяка от която завършваше с нокът разкъсаха въздуха около детектива. Той извика и направи крачка назад, а ивиците се свиха и отново се оплетоха в ръка. Гротескния използва разсейването на Скълдъгъри, за да го запрати далеч назад с един-единствен удар.

Танит изтича с коса полепнала по челото й и изваден меч. Гротескния опита да я сграбчи, но тя бе твърде бърза. Претърколи се и нанесе удар по крака му, а след това и по ръката му. И двете рани се затвориха почти незабавно.

Дясната ръка пак се разплете, но Танит успя да избегне бичоподобните парчета плът с поредица от прикляквания и подскоци, като накрая се озова с главата надолу на тавана. Опита се да вкара Гротескния в обсега на острието си, но той стоеше на разстояние.

Кенспекъл опита да извика предупреждение, но Танит не го чу през шума. Израстъкът върху дланта на чудовището, който Валкирия бе помислила за гигантски цирей, внезапно се сви и от него изхвърча струйка жълта течност. Танит трябваше да се хвърли встрани в последния момент и падна на пода. Течността уцели тавана и го разяде.

Скълдъгъри опита да стигне до Танит, но закъсня само със секунда. Циреят вече бе празен, но Гротескния още държеше ръката си изпъната. От дебелия слой кожа под китката му изскочи тънък шип и прободе Танит в ребрата. Тя извика от болка и шипът се върна откъдето бе излязъл. Скълдъгъри хвана припадащата Танит и заотстъпва.

Гротескния разглеждаше ръцете си и свиваше юмруци, сякаш само допреди миг не е бил наясно на какво е способен.

Валкирия и Кенспекъл помогнаха ма Скълдъгъри с Танит. Тя бе в несвяст, вените й се виждаха през кожата, болнаво зелени.

— Заразена е — каза Кенспекъл. Отрова на Хелакин. Остават й не повече от двайсет минути.

— Как да я излекуваме? — попита Скълдъгъри.

Алармата замлъкна, пръскачките се изключиха.

— Не съм виждал подобна отрова от петдесет години — каза Кенспекъл. — Не разполагам с антидота. В Убежището има, ако успеем да стигнем навреме.

— Ще отвлека вниманието на Гротескния — каза Валкирия. — Ще се видим при колата.

— Какво?! — Скълдъгъри рязко вдигна глава. — Какво? Не! Вземете Танит…

— Не й го казвай, но ми е твърде тежка. — И момичето се затича преди Скълдъгъри да успее да я спре.

— Валкирия! — извика той.

Гротескния разпери ръце, за да я посрещне. Той запълваше коридора толкова плътно, че нямаше място за минаване нито отляво, нито отдясно, а Валкирия не разполагаше с уменията на Танит да тича по стени и тавани, затова когато Гротескния посегна към нея, тя се хлъзна по мокрия под, право между краката на създанието, след това се изправи колкото се може по-бързо и продължи да тича. Гротескния се обърна и я последва.

Така, това сработи. А сега какво да правя?

Докато свиваше зад ъгъла, Скълдъгъри се провикна. Валкирия чу нещо като „зъзнещата мощ“, но не се обърна. Подмина асансьорите, блокирани от алармата и се отправи към задното стълбище. Гротескния още не бе достигнал ъгъла. Тя забави, пое си дълбоко въздух. Зъзнещата мощ. Какво значеше това?

Гротескния се появи зад ъгъла. Задното стълбище, което се срещаше с главното зад екрана, бяха точно зад гърба й и тя се подготви да се втурне към него, ако чудовището-пъзел криеше още някоя изненада.

То изчезна, като глътнато от празното пространство около него. Валкирия можеше само да мига на парцали. Още едно от уменията му, като шипа и киселината и разплитащата се ръка. Телепортация.

Скълдъгъри не бе казал „зъзнещата мощ“, а „чезнещата нощ“ — името на един от най-ранните гордънови бестселъри. В него се разправяше за едно създание, Шибакх, което можеше да се появява, където си пожелае, да извърши много кърваво и прекомерно подробно описано убийство и след това да се телепортира на стотици километри от мястото на престъплението. Сега си спомни как ехо-Гордън й бе казал за парчетата Шибакх, които били присадени на Гротескния.

Валкирия нямаше нужда да се обръща, за да е сигурна, че той е точно зад нея. Опита се да бяга, но се подхлъзна на мокрите плочки, точно когато създанието аха-аха да я хване. Тя падна на рамо, видя само за секунда обинтованата глава на Гротескния и после се затъркаля по стълбите. Спря болезнено на площадката, хвана се за перилата и скочи на крака. Вече слизаше по главното стълбище, прескачайки по две стълби наведнъж опасно бързо.

Мина на бегом през екрана и скочи от подиума. Отвори с трясък входната врата и обедната светлина я блъсна в очите като юмрук.

— Валкирия!

Бентлито ръмжеше пред нея на улицата, а зад него барон Венгос крачеше през алеята към тях, следван от Сангуайн, Дъск и Заразените.

Гротескния се материализира от нищото с леко свистене. Валкирия го заобиколи бежката и продължи към Бентлито, което се раздвижи. Момичето скочи право към отворения прозорец, а Кенспекъл я хвана и я вмъкна, докато Скълдъгъри даде газ до дупка.

Танит лежеше на задната седалка в безсъзнание. Зад тях Венгос доближи Гротескния, който обърна глава и фиксира отдалечаващия се автомобил с безок поглед.

— Колан — каза Скълдъгъри.

Блис, обграден от Секачи, чакаше около задния вход на Убежището. Бентлито спря рязко и Блис отвори вратата и извади Танит. Вените й представляваха жълтеникави плетеници под восъчнобледата й кожа. Почти не дишаше.

— Направете място, направете място — мърмореше Кенспекъл и разбутваше хората. Блис остави Танит на земята и подаде на Кенспекъл три листа, всяко с различен цвят. Той ги уви здраво едно около друго, стисна ги между дланите си и затвори очи. Листата грейнаха, толкова ярки, че направиха ръцете му почти прозрачни.

Светлината отслабна. Кенспекъл изсипа праха, който бе останал от листата в една тубичка. Блис добави няколко капки тъмночервена течност, чиято миризма напомняше на сяра, а Кенспекъл раздруса тубичката, размесвайки съставките, и я намести в голяма спринцовка.

— Дръжте я — нареди професорът.

Блис хвана Танит за раменете, а Скълдъгъри и Валкирия притиснаха по една ръка към земята. Секачите държаха краката й. Кенспекъл изпразни съдържанието на тубичката във врата на Танит и тя се сгърчи, след което започна да конвулсира яростно. Валкирия изпусна ръката й, сграбчи я пак и се отпусна с цялата си тежест върху нея. Антидотът работеше бързо и болезнено. Жълтеникавите вени се издуха и почервеняха, мускулите й се вързаха на възли.

— Пазете я да не си глътне езика — рече Кенспекъл.

Изведнъж Танит спря да се движи, вените й вече не се виждаха през кожата. Лицето й възвърна цвета си.

— Ще се оправи ли? — попита Валкирия.

— Аз гений на магическите науки ли съм, или не съм?

— Си.

— Тогава ще се оправи, разбира се. Не мога да кажа същото за асистентите си. Знаеш ли колко трудно се намират добри асистенти в наши дни? Е, нито един от двамата не беше добър, но… — Той изтупа длани и тръсна глава. — Добри момчета бяха. Не заслужаваха такава смърт.

Кенспекъл се обърна към Скълдъгъри.

— Ще го спрете ли?

— Ще го спрем.

— Добре тогава. Хайде да влизаме.

Тръгнаха си от Убежището и поеха по по-тесните дъблински улички. Когато стигнаха до Темпъл Бар4, Скълдъгъри паркира Бентлито и изминаха останалото разстояние пеша. Въпреки дегизировката си, детективът привличаше обичайните любопитни погледи от посетителите на многобройните кръчми и ресторанти.

Прекосиха централния площад и си проправиха път през стотината ученици, които се шляеха около мястото. Валкирия харесваше Темпъл Бар, претъпкан и кипящ от живот. Гърмеше музика, отвсякъде се чуваха разговори и смях. Ако обаче не успееха да спрат Гротескния, преди да свърши нощта всичко това щеше да бъде прах, развалини и крясъци.

Стигнаха до магазин с ярко изографисана стена и Скълдъгъри почука. Отвътре долетяха гласове и след няколко мига вратата се разтропа и се отвори. На прага стоеше млад мъж, на не повече от двадесет и пет. Веждите, носът, ушите и устните му бяха перфорирани от обеци, носеше протъркани дънки, тениска на „Тин Лизи“ и кучешки нашийник.

— Здравей, Финбар — поздрави го детективът. — Тук съм да си събера принадлежностите.

— Човекът-череп? — отвърна Финбар по начин, който демонстрираше ясно, че естественото му състояние е леко недоумение. — Ти ли си? Каква е тая гигантска коса и тия гигантски очила, бе, човек?

— Дегизировка.

— А. Да, схванах. Яко. И, хей! Колко време мина, а?

— Откакто говорихме за последно?

— Мда. Години, нали?

— Един месец, Финбар.

— М? А, верно. Окей. И кого си водиш?

— Аз съм Валкирия Каин — каза момичето и стисна ръката му. Носеше много пръстени.

— Валкирия Каин — затърколи името в устата си младежът. — Готино. Аз се казвам Финбар Роунг5. С Черепа сме стари дружки, нали така?

— Не съвсем.

— Да, не съвсем, наистина — заклати глава Финбар. — По-скоро сътрудници или… или… колеги, е не колеги, ама… в смисъл, поназнайваме се, таковата…

— Ще трябва да те накарам да побързаш малко — успя да се вмести Скълдъгъри. — Дадох ти да ми пазиш един малък куфар и ми трябва.

— Куфар?

— Черен. Казах ти, че ми трябва за някои неща в резерва, за спешни случаи.

— Спешен ли е случаят?

— Боя се, че да.

Очите на Финбар се разшириха и обеците му заблещукаха на слънцето.

— Леле-мале. Няма да умирам, нали?

— Надявам се не.

— И аз, човече. И аз. Толкова много имам да изживея, сещаш ли се? Ей, казах ли ти, че с Шарън ще се женим? Най-сетне, а?

— Финбар, не знам коя е Шарън и куфарът наистина ми трябва.

— Добре, човече — закима Финбар. — Ще видя дали мога да го намеря. Все някъде трябва да е, нали тъй?

— Така сочи законът на вероятностите. — Финбар се прибра, а Валкирия погледна Скълдъгъри очаквателно.

— Какво му е на тоя?

— У него са другият ми пистолет, малко куршуми, разни други работи, бомба с шип, една стара книга, която така и не зачетох, тесте карти…

— Бомба с шип?

— М? Да.

— Какво е това?

— Ами бомба, в която има шип.

— Дал си експлозив на този?! Безопасна ли е?

— Това е бомба, Валкирия. Разбира се, че не е безопасна. Куфарът обаче е много добре обезопасен. Независимо дали е седял на него, хранил се е на него или го е изпускал по стълбите през последните няколко години, съдържанието му по никакъв начин не може да бъде повредено. Ако естествено се сети къде е…

Финбар се показа пак.

— Почти се сетих, човече, сигурен съм. Не е в предната част, така че трябва да е отзад, нали тъй? Така че сега ще проверя там. Искате ли да влезете?

— Тук ни е добре — учтиво му отказа Валкирия.

— Окей, окей. Сигурни? Череп? Шарън е вътре, човече. Що не наминеш да кажеш здрасти?

— Защото не я познавам, Финбар.

— Да, верно, окей. — Финбар пак се загуби някъде вътре.

Валкирия провери часа. Ако в момента живееше нормалния си живот у дома, би се чудела какво да облече за семейното събиране. Не че би и отнело особено дълго. В целия й гардероб имаше една-единствена рокля, която носеше рядко и с голямо нежелание. Вероятно Отровните близначки вече бяха започнали процедурите си по красота — осемдесет и четири слоя грим, избор на най-кичозното възможно червило, и така нататък. Валкирия се радваше, че разполага с отражението си.

— О, мамка му…

— Какво има? — попита Скълдъгъри.

— Отражението. Още е в багажника на колата.

— Опа. Да, май забравихме за него.

Валкирия затвори очи. Образите зад клепачите й не бяха от най-приятните.

— Ако не се появя на събирането, майка ми ще лудне.

— Погледни го от добрата страна. Ако светът свърши, това няма да има значение.

Тя остана безмълвна няколко мига и накрая той кимна разбиращо.

— Да, това вероятно не е най-доброто утешение.

Финбар излезе с черното куфарче.

— Ей го, човече. Не можах да го намеря, щото беше на пода и някой спеше на него. Вместо на възглавница, разбираш. Ама му няма нищо. Та, ей го.

— Благодаря ти много, Финбар. — Скълдъгъри си взе куфарчето.

— Никви грижи нямаш, човече. Хей, тая спешна ситуация… сериозна ли е?

— Да, сериозна е.

— Трябва ли ти помощ? Отдавна не съм бил в действие, или, таковата, извън къщата, но още ме бива.

— Сигурен съм. Но ще се оправим сами.

— А, добре. Окей. По-добре така, предполагам. Не знам дали още ме бива, нали знаеш? Не знам дали въобще ме е бивало някога, ама… За какво говорехме?

— Поздравявахме те за бъдещата сватба с Шарън.

— А, мерси, Череп!

— Сигурен съм, че ще сте много щастливи заедно.

— Да, и аз така. В смисъл, познавам я от три дни само, но понякога човек просто трябва… да се ожени… за някого… — Думите му се загубиха някъде по трасето и той доби объркан вид. — Така мисля.

— Е, благодаря, че ми съхрани това. Да се пазиш.

— Нямаш грижи. Ей, кого си водиш?

— … Това е Валкирия. Тя вече се представи.

— Глупости, човече, не тя. Оня, в черното. — Валкирия застина и се пребори с порива да погледна през рамо.

— Къде е? — попита Скълдъгъри.

— През улицата, доста добре се е покрил. Обаче ти ме познаваш, Череп — очи като онова пернатото. Онуй, как му беше името. Ястреб.

— И той ни наблюдава?

— Мда. Чакай, не. Не теб. Нея.

— Как изглежда? — попита Валкирия.

— Черна коса, бая блед. Гаден белег на физиономията. Прилича на вампир.

— По-добре се прибери — посъветва го Скълдъгъри. — Заключи.

— Нямаш проблеми, нашия. Ще си държа кръста наблизо.

— Вампирите не се страхуват от кръстове, Финбар.

— Нямам намерение да му го размахвам, а да го млатя с него. Бая е тежък. Сигурно хубав отпечатък ще му оставя на главата. — С тези думи Финбар затвори вратата и я заключи отвътре.

Скълдъгъри и Валкирия се върнаха през Темпъл Бар към Бентлито.

— Дъск още ли ни следва? — тихо попита момичето.

— Така мисля. Това много ще ни помогне. Дъск ти има зъб. Всъщност извадихме голям късмет.

— Много голям — сухо се съгласи Валкирия. — Един вампир иска да ме убие. Капан ли ще му устроим?

— Определено. Но не тук. Няма да посмее да се приближи достатъчно. Трябва да вярва, че си сама.

Това не прозвуча особено добре, помисли си Валкирия.

— Струва ми се, че пак ще играя ролята на примамка…

— Трябва да отидеш на семейното събиране.

— А, не, не, не…

— Не можеш да си около мен или Танит, или който и да било от нас. Дъск не би рискувал. Ще нанесе удара си, само ако мисли, че си сама. Така може да си поиграе с теб, преди да те убие.

— Не ме мотивираш особено успешно.

— Ще отидеш на събирането.

Валкирия се прегърби безпомощно.

— Танит и аз ще чакаме наблизо. Опита ли Дъск каквото и да било, ще сме там.

— А семейството ми? Лелите, чичовците, братовчедите, вторите братовчеди…

— Ще ги пазим.

— Какво? Не, имам предвид, че фамилията ми е много, много досадна. Когато се напият, почват да танцуват, а това… това просто не бива.

— Ще си прекараш чудесно.

— Мразя те.

— Знам.

Спрингхийлд Джак стоеше на покрива на болницата Клиъруотър и гледаше надолу към създанието, възхищавайки се на красотата и чудовищната грация, могъществото, което усещаше дори откъдето стоеше.

— Страшна работа, а?

Джак изтри всяка следа от възхищение от лицето си и се обърна. Сангуайн крачеше към него.

— Излъга ме — каза Джак.

— Така направих — кимна Сангуайн. — Как ни откри.

— Каза ми къде сте, не помниш ли?

— Тъй ли? Тая моя уста, заклевам се… Значи видя гадинката. Какво мислиш?

— Всичко това е свързано с Безликите. — Още преди да довърши, Джак удари Сангуайн. Тексасецът залитна назад и тъкмо възстановяваше баланса си, когато Джак го изрита от покрива. Джак скочи, превъртя се няколко пъти и се приземи до Сангуайн, който се бе проснал по гръб.

— Ох. — Слънчевите очила лежаха на няколко метра от него и Джак гледаше право в дупките, които американецът имаше вместо очи.

— Не обичам да ме използват — каза Джак.

— Ако се бях извинил, щеше ли да ме изриташ от покрива?

— Вероятно.

— И аз така си помислих.

Сангуайн замахна с крак и нацели Джак право в коляното, след което се изправи и се хвърли в атака. Притисна Джак срещу стената и събори шапката му.

Джак се наведе под поредния юмручен удар и кокалчетата на Сангуайн срещнаха тухлите. Той изви от болка. Джак го избута и си спечели достатъчно място за акробатичните си номера. След броени секунди Сангуайн пак се въргаляше на земята.

— Не можеш ме би, янки — изръмжа Джак.

— Янките са от Севера — недоволно промърмори Сангуайн, докато се изправяше. — Аз съм южняче.

И отново налетя напред. Джак започна да подскача и да се превърта около ударите. Сангуайн засумтя от недоволство. Джак го шамароса и пак го изрита в главата. Сангуайн пак си даде среща с асфалта.

Джак се надвеси над него.

— И тъй, къде е той? Къде е Венгос?

— Няма го тука сега. — Този път Сангуайн не се опита да се изправи.

— Само двамата сте, нали? Двамата и онова нещо?

— И вампири си имаме. Познаваш ли Дъск?

— Срещнах го в Лондон веднъж. Не му беше ясно, че покривите са моя територия. Поспречкахме се, може да се каже.

Сангуайн седна и изстена.

— Е, с удоволствие бих ви погледал как се избивате, но и него го няма. Някъде из Хагард, ще отмъщава на едно момиче.

— Използвахте ме, Сангуайн.

Бавно и предпазливо Сангуайн взе очилата си и се изправи на крака.

— Дойде чак до Ирландия, за да ми се караш, тъй ли?

— Дойдох, за да разбера какви сте ги намислили.

— И после?

— Ако не ми харесва, да го спра.

Скрит зад слънчевите си очила, Сангуайн се изсмя.

— Ей оная гадина там. Това сме намислили. И искаш да го спреш? Давай смело, грозни ми друже. — Земята в краката на американеца започна да се разпада. — Върни се в Лондон, Джак. С нищо не можеш да ни навредиш тук. Твърде сме силни, мой човек. Какво въобще би могъл да сториш, за да ни развалиш плановете?

С последно ухилване Сангуайн потъна в земята.

Валкирия се увери, че родителите й вече са отишли на събирането и къщата е празна, след като излезе от къщата и махна. Бентлито пристигна, Скълдъгъри се измъкна от него и заедно пренесоха тялото на отражението в стаята на втория етаж.

Разположиха тялото пред огледалото и го оставиха да се килне леко напред. То премина през стъклото и се просна в отразената стая от другата страна. След миг отражението се размърда и се изправи. Обърна се към тях без помен от изражение на лицето си. Валкирия потисна ирационално чувство на вина за това, на което бяха подложили отражението. Започна да си въобразява, че вижда обвинение в очите му. Тя се пресегна, докосна стъклото и спомените на отражението нахлуха в съзнанието й.

Стисна гърдите си и отстъпи крачка.

— О, боже.

Скълдъгъри я подхвана.

— Добре ли си?

— Току-що си спомних какво е да те застрелят.

— Забавно ли е било?

— Невероятно, но не.

Момичето поизправи гръб. Отражението в огледалото вече бе обикновено.

— Добре съм. Добре съм.

— Тогава те оставям. Ще трябва да вървиш пеша до голф клуба, страхувам се. Но не се тревожи, ще те наблюдаваме.

— Ами ако отида на събирането и Дъск не падне в капана? Тогава само ще сме си изгубили времето.

— Само този вариант имаме, Валкирия. Ще носиш ли рокля?

— Сигурен ли си, че не мога да отида както съм?

— И бездруго ще е предпазлив. Трябва да изглеждаш в пълно неведение.

— Добре — изръмжа тя. — Рокля.

— Сигурен съм, че ще изглеждаш много мило — подхвърли Скълдъгъри на излизане.

— Ако някой започне да пее на това събиране, светът ще трябва да се защитава без мен, окей? — извика момичето в отговор.

— Става — дочу се от стълбището гласът на Скълдъгъри.

Нещо не бе наред. Спомените на отражението се бяха смесили с нейните, бяха се наместили както винаги, но сега имаше нещо друго. Някакво чувство. Тръсна глава. Отражението не можеше да чувства. То бе вместилище, което събираше спомени, готови за сваляне. Никога не бе имало чувства, емоции. Валкирия дори не бе сигурна, че това ново усещане е емоция. Кръжеше в ума й току отвъд обсега й. Съсредоточеше ли се върху него, то се разпиляваше.

Не, не бе емоция, но бе нещо. Което не можеше да определи. Тъмно петно в спомените й. Отражението й криеше нещо от нея.

Това, помисли си момичето, вероятно не е добър знак…

Чайна крачеше бързо през подземния паркинг, а от двете й страни крачеха телохранителите й. Стъпките им отекваха шумно в огромното, смълчано пространство.

Един от бодигардовете й, Сев, спря внезапно и се обърна назад. Присви очи.

— Нещо не е наред. — Колежката му, дребна жена на име Зефир, извади пистолет изпод якето си.

— Г-це Сороуз, моля застанете зад мен.

Чайна изпълни молбата. Сев и Зефир насочиха оръжията си към наглед празна част от паркинга. Доколкото Чайна можеше да види, нямаше нищо опасно — но именно затова бе наела тези двамата. Бяха добри. Бяха най-добрите.

Барон Венгос стъпи под светлината на лампите. Бронята приличаше на част от него. По снадките й се виеха малки пипалца от сянка, сякаш още свикваха с новия си гостоприемник. Венгос не носеше шлема и се усмихваше студено. Сабята му висеше от кръста.

Сев и Зефир се движеха като един. Годините прекарани в битки рамо до рамо така бяха развили уменията им, че никой не можеше да им се опре.

До тази вечер.

Зефир понечи да стреля, но от бронята се надигна сянка, която я удари в гърдите и запрати назад, изкарвайки й въздуха. Сев успя да използва оръжието си, но след това мракът премина през него и той се вцепени. Бе мъртъв още преди да падне.

— Казах ти, че ще се върна за теб — процеди Венгос. — Но кажи ми, преди да трябва да те нараня, преосмисли ли позицията си?

Чайна се изпъчи и гласът й доби игриви нотки.

— Искаш да кажеш, дали съм решила да се върна в бандата? Страхувам се, че не. Причините ми са сложни и разнообразни, но се свеждат до нещо доста просто. Осъзнах, че всички сте ненормални и силно ме дразните. Особено ти.

— Имаш смелост, та да си позволяваш да ме подиграваш.

— Не те подигравам, сладур. Създавам си забавление, защото разговорът с теб наистина ме отегчава.

Сенките се изстреляха към нея по волята на Венгос. Чайна успя да се измести в последния момент и мракът се заби в колата зад нея.

Мелодичният й смях напомняше птича песен.

— Ако питаш мен, откажи се. Свали тая смешна броня, избави онова чудовище от мъките му и се върни в уютната килия, която ти пазят.

— Разочароваш ме, Чайна. Безликите ще се завърнат, а ти можеше да си на моя страна.

Зефир протегна ръка и пистолетът й се върна в дланта й. Тя стреля към главата на Венгос. Сенките се сгъстиха пред лицето на Венгос и поеха куршумите, след което ги изплюха на земята. Когато Зефир изпразни пълнителя безуспешно, сенките отново се разпръснаха.

— Моля те — каза Венгос, — кажи ми, че имаш нещо по-добро от това.

Зефир скочи на крака, щракна с пръсти и през пространството между нея и Венгос едно огнено кълбо прелетя с рев. Вълна от мрак се надигна и погълна кълбото. Венгос направи жест и вълната блъсна жената, която падна на коляно. Опита се да избута въздуха, да се противопостави на мрака, но една сянка се уви около китката й и я запокити в близката кола, а след това я заби в една от крепящите колони. Зефир се стовари на земята и не помръдна.

Венгос обърна вниманието си към Чайна, като че току-що се бе разправил с натраплива муха.

— Помниш ли историите от детството ни, Чайна? За това какво правят тъмните богове с предателите? Всички тези истории ще се сбъднат за теб. Ти ще си моят дар за тях. Ще имаш честта да си първият живот, който ще унищожат.

Чайна разкопча якето си и го остави да се свлече. Тя издиша и върху кожата й се оформиха черни символи. Набраздиха дори лицето й. Тогава тя погледна барона с великолепните си сини очи и се усмихна. Той й върна усмивката.

Чайна скръсти ръце и докосна с пръсти еднаквите символи на двата й трицепса. От дланите й се изстреля пулсиращ лъч синя светлина, но Венгос го отклони с щит от сенки, който се разля в острие и контраатакува като връхлитаща перка на акула, разсичайки по пътя си бетона в краката им. Символите по дланите на Чайна се смесиха в лъч от ослепителна светлина, който разпръсна атаката на барона.

Венгос се пресегна към един автомобил и пипалата от мрак, които бяха продължение на пръстите му сграбчиха колата. Баронът замери Чайна с нея, а тя успя да се гмурне на косъм под импровизирания снаряд.

Магьосницата запристъпва напред, изстрелвайки атака след атака, но Венгос се справяше с всяка една. Два пъти успя да я препъне с едно от пипалата на бронята си и посрещаше всяко нейно падане с презрителен смях. Когато тя бе достатъчно близо, той запрати парче твърд мрак право в лицето й.

Косата на Чайна не приличаше на нищо, гримът й бе размазан като след гмуркане под вода, дрехите й — разкъсани и мръсни. Венгос я хвана и я прати по лице в една от колоните. След това се наведе над нея и я побутна с пръст. Тя открехна око, за да види как Зефир се надига зад барона. По начина, по който държеше ребрата си, Чайна предположи, че са счупени. Жената обаче не се отказваше. Чайна си позволи да се възхити от решителността й, колкото и непремерена да бе.

Зефир нападна Венгос, но сенките на бронята му я уловиха във въздуха и я прободоха от всички страни. Тя се опита да поеме дъх, но дробовете й бяха на решето. Зефир се задави в кръвта си.

— Никакво предизвикателство — поклати глава баронът, без дори да поглежда към нея. — Никакво. После мракът потрепна и разкъса тялото на Зефир.

На дансинга един шишкав мъж премяташе жена си с див ентусиазъм, въртеше се, подскачаше и се забавляваше като за последно. Жена му имаше вид на умряла от страх. Когато най-сетне се откъсна от ръцете му, тя понечи да си тръгне гневно и демонстративно, но й се зави свят и се сблъска с друг танцьор. Получи се великолепният ефект на доминото, само че на забавен кадър и с много пищене в добавка.

Поне имаше забавни моменти, помисли си Валкирия.

Певецът на групата избуча по зле настроения микрофон, че ще забавят малко нещата. Групата се състоеше от двама души, облечени в широки черни панталони и блещукащи сини сака. Единият свиреше на саксофон — не твърде добре, а другият пееше, дрънкаше на някакъв синтезатор и носеше слънчеви очила. С нищо от това не се справяше — нито с пеенето, нито със свиренето. А очилата му отиваха както биха отивали на всекиго посред нощ. Нищо от това нямаше значение за залата, пълна с пияни хора, които танцуваха, на каквото им попадне, стига да разпознаеха смътно мелодията.

Една врата водеше до друго помещение, където вероятно се съхраняваха масите и столовете в свободните часове. Там бе тъмно, но Валкирия не си направи труда да включи лампата. Остави палтото си на единствената останала в стаята маса и извади от джоба му дълга кутия. Бе помолила Скълдъгъри да спре покрай имението на Гордън, за да вземе нещо. Валкирия се радваше, че детективът не я бе попитал какво. Ехо-камъкът засвети и Гордън се материализира.

— Тук ли сме? — прошепна развълнувано той.

— Внимавай — предупреди го Валкирия. — Ако някой те види…

— Знам, знам — каза чичо й и се прокрадна към вратата. Надзърна. — Виж ги всичките. От години не съм виждал тези хора. Не познавам половината от тях.

Валкирия застана до него. Той започна да сочи.

— А, ето я майка ти. Ех, колко красива изглежда. Ще й кажеш ли?

— Разбира се.

— Ето го и Фъргус. И баща ти. А, и Берилия. Какво прави? Лицето й е изопнато. Инсулт ли е получила?

— Мисля, че се усмихва.

Той поклати глава тъжно.

— Не й отива хич. И, боже мой, откъде идва тая музика? — Той се попремести, за да разгледа двамата идиоти в синьо. — Е, това е направо… жалко. И някакви хора танцуват? Ужасно. И мъртъв не бих се вяснал там.

Той се сепна, осъзна какво е казал и се ухили. Валкирия погледна през прозореца, но не можа да види нищо в мрака.

— Страх ли те е? — попита внимателно Гордън.

Тя сви рамене.

— Не ме кефи да съм примамка за вампир.

— Шокиран съм от тези новини — отвърна той, не особено шокиран. — Ако промениш решението си, Скълдъгъри би разбрал. Няма срам в страха.

Тя кимна, но не продума.

— Познавам го — продължи Гордън. — Не иска да те види наранена, аз — също, дори още повече. Стефани, или Валкирия, или както там се наричаш сега. Още си любимата ми племенница, а аз съм твоят мъдър чичо.

— Ти си мъдър? — пошегува се Валкирия.

Той се престори на обиден.

— Пита ме момичето, което е примамка за вампир.

— Прав си.

Тя зърна движение от залата. Някой влизаше. Гордън се паникьоса, опита се да намери място за криене и се шмугна зад вратата.

Каръл и Кристъл нахлуха, блъскайки вратата. Тя премина през Гордън и се тресна в стената. Той вече бе напълно видим, ако и с плътно затворени очи. Започнеха ли да се оглеждат Каръл и Кристъл, щяха да видят мъртвия си чичо точно зад себе си.

— О — каза Каръл. — Ти си.

— Да — сковано отвърна Валкирия. — Аз съм.

— Тук си с приятелите си, а? — рече Кристъл и близначките се разсмяха.

Зад тях Гордън отвори едно око, видя, че вече не е скрит и пак се паникьоса.

— Просто си почивам от всички — каза Валкирия. — Какво ви води тук?

Гордън падна на колене и длани и пропълзя под масата, преминавайки през покривката, без да я помръдне.

Карол погледна Валкирия през притворени клепачи, които вероятно изразяваха презрение.

— Просто си търсим място да запалим. — Тя извади цигара от страховито кичозната си чантичка.

— Пушиш ли? — попита Кристъл.

— Не — рече Валкирия. — Никога не съм виждала смисъл.

— Типично — промърмори Каръл и Кристъл се направи, че сподавя смеха си. — Добре, тогава отиваме другаде. И по-добре да не казваш и думичка. По-добре да си държиш устата затворена.

— Естествено.

Близначките се спогледаха победоносно и излязоха.

Гордън се изправи през масата.

— Ааа. Близначките. Още помня деня, в който се родиха… колкото и да се мъча да го забравя.

Валкирия пак гледаше през прозореца.

— Страхът е нещо хубаво, нали знаеш? — опита се да я успокои той.

— Не ми харесва.

— Но те пази. Смелостта все пак не е липсата на страх, а осъзнаването и покоряването му.

— Мисля, че прочетох това на кутия с овесени ядки веднъж — усмихна се момичето.

— Е, нищо чудно. Оттам е цялата ми мъдрост.

Валкирия се обърна от прозореца към вратата. От другата й страна роднините й се смееха, пиеха, разговаряха и танцуваха.

— Страх ме е. Страх ме е да не пострадам, страх ме е да не умра. Но още повече ме е страх да не предам родителите си. Виждам другите хлапета на моята възраст — срам ги е от родителите им. Майките не спират да се суетят около тях, бащите си мислят, че са забавни, но не са. Но обичам родителите си, защото са добри хора. И ако се провалим, ако не спрем Венгос и Гротескния, тогава родителите ми… — и гласът й изведнъж се пречупи — … ще умрат.

Чичо й само я гледаше, без да отрони и дума.

— Не мога да позволя това — каза тя.

В очите на Гордън личеше всичко, не бе нужно да й отвръща. Той само кимна и промърмори:

— Е, добре тогава.

При вида на празненството усмивката му се завърна и той кимна.

— Мисля, че е време да ме прибереш обратно в кутията. Имаш работа за вършене, нали така?

— Да. — Валкирия вдигна камъка, върна го в кутията.

— Благодаря ти за това. Хубаво беше да съм около семейството. Припомних си колко никак не ми липсват.

Валкирия се засмя и затвори кутията.

— Пази се — рече Гордън и изчезна.

В залата баща й разговаряше с Фъргус и още един мъж. Майка й се преструваше на заспала на масата. Берилия стоеше сама и зяпаше като стреснат щъркел. Забеляза някого, с когото още не бе разменила клюки, и го връхлетя с тревожно усърдие. Каръл и Кристъл тъкмо влизаха от коридора. Каръл изглеждаше малко позеленяла, Кристъл се бе зачервила и кашляше.

Валкирия излезе на малкия балкон през чифт стъклени врати, почувства свежия полъх на вятъра, обхвана с поглед потъмнялото игрище за голф. Отвъд игрището бяха пясъчните дюни, плажът и морето. Валкирия постави ръце на перилата и вдиша дълбоко.

Нещо се раздвижи по игрището. Момичето премигна. Бе и заприличало на някой, който тича приведен. Само че там нямаше никого. Всяка друга нощ би си помислила, че умът й си играе с нея.

Но сега… вампирът идваше.

Танит седеше в Бентлито и се опитваше да не шава. Тялото й не бе свикнало да стои така, да не прави нищо. До нея Скълдъгъри приличаше на статуя на вечното търпение. Опита се да се успокои, но току през тялото й пробягваше адреналинов импулс и кракът й неволно приритваше. Бе много неловко.

Бяха паркирали на върха на една плоска скала, от която се виждаше игрището за голф, както и клубът. Намираха се обаче достатъчно далеч, за да не може Дъск да разпознае колата им. Видеха ли нещо подозрително, Бентлито щеше да се спусне по тесния път и да пресече пътя на вампира още преди да доближи сградата. Планът бе добър.

Луната светеше пълна и ярка. Танит провери часа. Лунно затъмнение след три часа. Достатъчно време да вземат, каквото им бе необходимо и да направят, каквото трябва. Ако имат късмет.

Нещо удари Бентлито и колата се разтресе. Танит стисна меча си и изскочи навън. Скълдъгъри стоеше от другата страна с пистолет в ръка. Един старец ги чакаше под сребристата лунна светлина. Танит никога не бе го виждала. Не приличаше на Заразен. Тя се поуспокои.

— Излъгахте ме — рече старецът.

— Искаше да я видиш как умира — каза Скълдъгъри. — Получи каквото искаше.

Детективът прибра оръжието си. Танит се досети кой е срещу тях и стисна меча си още по-силно.

От очите на Изтезанието струеше гняв.

— Измама. Усетих, че нещо не е наред, но толкова дълго бях прекарал в онова мазе, че не го видях. Отражение, нали? Направили сте му нещо, подобрили сте го, за да ме заблуди. Измамихте ме.

— Нямаме време за това. Чака ни заета нощ.

— О, да — ухили се неприятно старецът. — Така е.

Той зина и черна струя блъсна Скълдъгъри назад, събори го. Танит опита да се отдръпне, но не можа да реагира достатъчно бързо. Потокът мрак я удари с такава сила, че тя не успя да остане на крака. Претърколи се със стиснати устни и очи. Чу как черната мъзга, каквото и да представляваше, плисва на земята до нея. Смърдеше, но бе плътна и когато я отлепи от себе си, тя увисна на черни ивици.

Изтезанието обърса уста и се ухили отново. Танит отлепи още една черна ивица от себе си, метна я на земята върху локвичката мрак, която не я бе уцелила. Локвичката се раздвижи. Сви се, изду се и й пораснаха крака. Много крака.

— О, мамка му — промърмори Танит, докато черното нещо се превръщаше в паяци, които затракаха с крака.

Скълдъгъри щракна с пръсти и запокити две огнени кълба в езерцето щъкаща чернота, което покриваше земята в краката им.

Острието на Танит посичаше паяк след паяк, втурнали се към нея. Тъмнозелена кръв зацапваше туниката й. Усети нещо по крака си и го изрита, друго от насекомите пък се покатери на рамото й. Халоса го с дръжката на меча си и мръдна крачка назад. Настъпи една от гадините, смачка я и се подхлъзна. Удари се в нещо твърдо, преметна се и се затъркаля надолу по скалата.

Дълги стръкове трева я зашибаха през лицето. Накрая тя спря на равен терен. Бе се свлякла на игрището за голф. Няколко от паяците се бяха присъединили към каскадата й и сега атакуваха отново. Тя ги избягна и с едно движение на китката постави острието право на пътя на един от тях. Той изписка и Танит изсумтя доволно.

От върха на скалата към нея се спусна вълна мрак. И звукът на стотици крачета, тракащи по камъни и пръст.

— Ще се оправя — каза неусетно появилият се до нея Скълдъгъри.

Той застана пред Танит и вдигна ръце, като че приканваше осмокраките убийци да дойдат. Сви пръсти, сякаш хващаше нещо невидимо и след това, много бавно, завъртя ръце по-надясно. Дългата трева се разклати от полъх на вятъра.

Движенията на Скълдъгъри станаха все по-бързи и тесни, а вятърът, който ги следваше, се изви във вихрушка. Тя подхвана вълната от паяци.

Мечът на Танит се справи с малкото, които вихърът не бе впримчил, след което тя отстъпи, удивена от контрола на Скълдъгъри. Все по-бързо и по-бързо се движеха ръцете му, все по-отривисто, а вихрушката се стесни, докато не заприлича на торнадо от черни тела. Тогава детективът стисна юмруци и торнадото се прибра в себе си. В нощта проехтяха ужасно пропукване. Мазна, гъста кръв изшуртя във въздуха.

Скълдъгъри отпусна ръце и обезобразените тела на паяците се стовариха като едно върху зеленината на игрището.

— Трябва да стигнем до Валкирия — каза той и се упъти към клуба. Танит понечи да го последва, но се спря заедно с него.

Изтезанието стоеше на пътя им, а мастилената субстанция пълнеше очите му и течеше по бузите му като сълзи. Течеше и от ноздрите, ушите и устата му, покриваше кожата му, попиваше в косата, брадата и дрехите му. Ръцете му конвулсираха и се превърнаха всяка в един-единствен нокът. Краката му пораснаха, пробиха обувките му и чернотата го покри напълно. Той изви гръб рязко, вдигна трансформираните си ръце и два чифта огромни крака на паяк избухнаха от тялото му, прегънаха се и докоснаха земята. Крайниците му продължиха да растат и повдигнаха тялото, а на челото му се отвори трето око.

Той спря да расте. Осемте ми крака потракнаха, а от зиналата му уста се подаваха зъби. Паякът-Изтезание ги погледна изотгоре и избъбри нещо неразбираемо.

Валкирия излезе от залата на празненството и слезе по стълбите, подмина остъкления шкаф с трофеите по голф и Залата на славата. Преди да стигне до изхода видя, че някой стои отвън. Вратите също бяха остъклени, с дръжки от неръждаема стомана. Паркингът отвън трябваше да свети, но тънеше в мрак. Някой сигурно бе прекъснал тока.

Мъжът не се движеше. Виждаше очертанията, но не и чертите му.

Валкирия забави ход. Усещаше погледа му върху себе си. Колкото повече се приближаваше, толкова по-добре го виждаше. Зад него в нощта стояха други.

Мъжът посегна към дръжката и раздруса вратата, но тя не се отваряше. По това време на денонощието тя се отваряше само отвътре, с бутон. Ако някой искаше да влезе, трябваше да се свърже по интеркома с член на персонала, който да му отвори. Дъск притисна лице в стъклото и се взря в момичето. Белегът му лъсна.

Някъде другаде някой счупи прозорец и Валкирия се втурна обратно по стълбите, прескачайки по три наведнъж. Нахлу в залата, обградена от музика и шум. Огледа се за начин да обезопаси входа, но нямаше как. Нямаше ключалка. Можеше да я барикадира, но колко дълго би издържала така? И какво би казала на всички? На родителите си? И къде беше Скълдъгъри?

Трябваше да има начин. Валкирия трябваше да спаси всички тук без те да разберат, че са били в опасност. Открехна вратата.

Светлините в коридора не работеха, а Заразените катереха стълбите. Искаха нея. Щяха да игнорират всички останали, ако видеха, че могат да се докопат първо до нея.

Валкирия се измъкна и затвори вратата след себе си. Когато бе сигурна, че тези на стълбите я виждат, тя се спусна нагоре към най-горния етаж. Там тя се завъртя, за да се ориентира. Зад нея звукът от тичащи крака се усилваше.

Адреналинът блъскаше в сърцето й. Въздушните течения се измениха — някой я връхлиташе изотзад. Тя се наведе и се обърна назад, описвайки широка дъга с дясната си ръка. Тя удари тичащия Заразен в гърба, той се спъна в изпънатия й крак и падна. Друг посегна да я сграбчи, но тя отблъсна ръцете му и заби лакът в гърдите му и го запрати в прииждащите зад него. Те изръмжаха.

Тя изтърча по коридора и се вмъкна в една празна стая, като почти се спъна в някакъв стол. През прозореца се виждаше вътрешния двор. Валкирия се затича към него през балкона. Прехвърли се през перилата.

Вятърът засвистя в ушите й.

Точно под нея я чакаха останалите Заразени. Не очакваха обаче тя да прелети над тях.

Асфалтът се приближаваше застрашително бързо и тя изпъна ръце, опитвайки се да контролира въздуха. Постара се колкото й бе възможно да омекоти падането си, но това не бе лесното спускане от прозореца на спалнята й. Сега падаше много по-отвисоко, под ъгъл, а и не бе помислила колко бързо ще…

Приземи се тежко, извика от болка и се претърколи. Ожули колене и лакти върху алеята и окървави роклята си. Знаеше си, че трябва да носи панталони.

Светът спря да се върти и тя отвори очи. Заразените я гледаха неподвижни, а Дъск премина между тях с присвити очи и извити от омраза устни. Валкирия пак се затича.

Усещаше кръвта по краката и ръцете си, а ожулванията й горяха, но не им обръщаше внимание. Зад нея стълпотворението Заразени се раздвижи.

Валкирия мина през портала и пое по първата пътека вляво, загуби едната си обувка и изруга, задето не си е взела ботушите. От едната страна на тясната пътека се ширеха ниви, от другата бяха наредени задните дворове на къщите от квартала й. Стигна до разклонение. В едната посока се виждаха фарове, затова тя тръгна по другата, за да отклони Заразените от невинни хора. Тя се шмугна между една видеотека и една пицария и осъзна грешката си, когато чу гласове иззад ъгъла. Пицарията имаше заден вход, който пушачите използваха. Момичето сви вдясно към стената, ограждаща градината на заведението, и я прескочи. Приведе се и се зачуди дали наистина е успяла толкова лесно да се измъкне. Дъск се спусна върху нея отгоре и тя изкрещя.

— Вече няма да спазвам правилата — каза той. Вампирът трепереше. Той взе спринцовката от палтото си и я пусна. — Без правила. Без серум. Този път нищо няма да ме спре да те разкъсам.

Той изпъшка от болка.

— Съжалявам, че те порязах — опита да се помири с него Валкирия, докато вървеше назад.

— Твърде късно. Бягай, ако искаш. Адреналинът прави кръвта по-сладка.

Зад усмивката му кучешките зъби пробиха венците му.

Хвана ризата си в шепи и я разкъса като Супермен. За разлика от Супермен, разкъса и кожата си и под нея лъсна тебеширената белота на създанието, скрито зад човешкия облик на Дъск.

Валкирия се спусна към него и очите му се разшириха от изненада. Момичето се хвърли на земята, грабна спринцовката и я заби в крака му.

Дъск изрева, изрита я по гръб, а трансформацията му спря. Опита се да разкъса останалата част от човешкия си облик. Кожата му се разцепи по врата, но свличането не бе плавно като миналата нощ. Имаше много кръв.

Валкирия излази далеч от него, изправи се. Заразените бяха чули раздраните от агония крясъци на Дъск и идваха насам.

Семейното събиране на фамилия Еджли се намираше в предната част на голф клуба, а задната бе притъмняла. И по-добре, мислеше си Танит, докато наблюдаваше полета на Скълдъгъри назад и падането му.

Паякът-Изтезание се обърна към нея и тя избегна един от краката му нокти. Магьосницата се опита да побегне, но той бе много по-бърз от нея. Танит скочи към една от стените на сградата и се затича нагоре, трик, който я бе измъквал многократно от беди, но те никога не включваха гигантски паяци.

Той я последва по отвесната повърхност. Тя прекрачи ръба и стъпи на покрива. Зачака. Първо се появиха краката му, след това главата и тялото и Танит атакува. Мечът й проблесна като мълния, но срещна една от бронираните плочки, пазещи корема на паяка. Кракът му я удари в ребрата, тя изтърва оръжието си и падна на една страна. Посегна към меча си, но един от краката-нокти го настъпи.

Танит се заотдръпва. Паякът изтрака веднъж и замлъкна. Трите му очи, лишени от всякаква човечност, я следяха. Тя знаеше, че той може да нанесе удара си всеки момент и тя няма да може дори да реагира.

— Извинете — започна тя колкото се може по-любезно, — мисля, че сте застанал на меча ми. — Паякът-Изтезание не отвърна. Дали въобще можеше? Дали там вътре имаше някакво мислещо създание.

— Не мисля, че постъпвате напълно честно — продължи тя. — Ядосан сте на Скълдъгъри, че не е убил Валкирия, но с мен никога не сте се срещал. Не ме познавате. Ако отделите време да ме поопознаете, със сигурност ще ви допадна. Аз съм чаровно момиче. Всички така казват.

Паякът избъбри нещо неразбираемо.

— А, знаете ли — и това е доказан факт, — че повечето паяци са много, много грозни? Вярно е. Никак не им е лесно на женските паяци. Гледах един научнопопулярен филм. Защо мислите черната вдовица убива партньора си? Срамува се, затова. Не казвам, че вие сте грозен. Аз откъде ще знам? Имам само два крака, нали така?

Паякът напредваше бавно към нея. Танит отстъпваше.

— Не исках да ви засегна. Засегнах ли ви? Не исках. Сигурна съм, че като за гигантски човекопаяк, сте страхотен улов. А и външният вид не е всичко, нали? Знаете ли по какво си падаме момичетата? Чувство за хумор. Имате вид на някой, който лесно се усмихва. Права ли съм?

От устата на паяка излезе нещо гневно и нечленоразделно.

— Така и си помислих. И така, след като си поговорихме, какво ще кажеш да спрем да увъртаме и да дойдеш да се пробваш?

Чудовището млъкна и Танит му се усмихна.

— Ако мислиш, че си толкова корав.

Мина секунда и Изтезанието се вдигна на задните си крака, готов да нападне. Танит се втурна към него, плъзна се между краката му, които още стояха на земята и грабна меча си. Паякът се обърна и тя замахна нагоре. Острието се плъзна по бронята му, докато намери процепа между хитиновите плочки. Създанието изпищя и се замята, а Танит се измъкна бързо изпод него, за да не я смачка.

Духна вятър и Скълдъгъри се озова на покрива. Той събори паяка по гръб с въздушна струя. Осемте му крака шаваха безпомощно. Танит скочи върху него и заби острието между бронираните плочки.

Чудовището моментално спря да шава.

— Добро момче — каза Танит.

Скълдъгъри заобиколи туловището на паяка и се вгледа в очите му.

— Предполагам, че щом знаеш кога да спреш да се съпротивляваш, си способен на разумна мисъл, затова ще ти кажа само веднъж — или правиш каквото ти кажем, или се махаш от пътя ни. Имаме работа за вършене, а партньорът ми е в опасност и търпението ми свърши. И така — ще се бием ли още или ще се споразумеем?

Изглеждаше, че Скълдъгъри няма как да получи отговор, но нечовешката уста се отвори и измежду щипците и зъбите прозвуча гласът на стареца.

— Слушам ви.

Валкирия прескочи стената пред себе си и падна на крака в градината зад нея. Следващата стена бе по-голяма и момичето натисна въздуха, изстрелвайки се нагоре. Ръцете й достигнаха ръба на стената и Валкирия успя да се преметне. Тухлите хвърляха дълбока сянка върху тревата. Валкирия изтича покрай къщата, чиято бе градината.

Продължи по тясна пътека, а дробовете й горяха с ярост, която харесваше, с която горяха, докато плуваше. Знаеше, че може да бяга вечно с този огън в себе си. Сви по още по-тясна пътека, по-скоро алейка. Чуваше ги ясно зад себе си. Глутницата Заразени бе по-тънко разпръсната, но по-бързите от тях я настигаха неумолимо. Подмина къщата на семейството си.

Кеят се виждаше отпред и Валкирия увеличи скоростта си. Морето се вълнуваше тази вечер, чуваше мощния му ритъм и знаеше, че няма да е лесно, но нямаше и избор. Още малко и щеше да е в ръцете им.

Знаеха ли? Дъск бе ли им казал за уязвимостта им към солена вода? В ума й проблесна мисъл. Това не бяха истински вампири, само Заразени. Водата би ли имала същия ефект? Нямаше време за премисляне. Само с този план разполагаше, само този шанс.

Валкирия се оттласна от ръба на кея, както бе правила безброй пъти като дете. Водата я обгърна, погълна я напълно. Момичето се изстреля обратно на повърхността. Загуби и другата си обувка. В нощта Заразените не виждаха какво има под водата и не знаеха, че има само един безопасен начин да се скочи в нея. Зазвучаха викове на болка и тъпи подводни удари на кости в скалите пред кея, точно както с Джей Джей Пърл.

Тя обаче също не бе плувала тук толкова късно и водите й се струваха твърде силни и непознати. Дърпаха я, бутаха я, заплашваха да я завлекат на дъното или твърде далеч от брега, но тя се бореше с тях. Още от Заразените цамбурнаха във водата и веднага започнаха да се паникьосват. Виковете им бяха рязко прекъснати от запушените им гърла. Един от тях обаче успя да я хване за роклята и я задърпа със себе си надолу.

Под водата Валкирия успя да освободи крак и изрита Заразения надолу. Загуби го от очи в черната вода. Самата тя бе твърде дълбоко, морето бе твърде бурно. Щеше да се удави.

Внезапно се сети нещо — миналата година, когато Скълдъгъри се бе издигнал до повърхността и бе вървял по нея. Обучението й. Трябваше да го използва. Скълдъгъри я бе научил на необходимото. Просто трябваше да се успокои и да се концентрира.

Избута от съзнанието си болката в дробовете си и събра ръце. Остави се на теченията, вместо да им се съпротивлява, опита се да се превърне в част от тях. Усети водата с ръцете си, за пръв път я долови като плетеница от разнородни сили. Усещаше ги под себе си, над себе си, около себе си. Вплете се в тях и се обърна.

Поривът на водата последва желанията й и тя подмина давещите се Заразени, лицето й излезе над повърхността. Извади и ръцете си, но отново потъна, ужаси се, че е сгрешила с контрола над вълните, но след това го възстанови и доколкото можа, яхна течението в посока към брега. Отслаби концентрацията си, когато усети водата относително спокойна, и успя да доплува до плиткото.

Жадно гълтайки въздух, Валкирия погледна обратно към кея, но светлините му светеха ярко в очите й и не се виждаше нищо. Имаше прилив и не бе останал много плаж, където да излезе, но тя успя да стигне до него, клатушкайки се от умора. Нещо излетя от сенките, удари я и повали на пясъка.

Преди да се окопити, момичето получи юмрук в лицето. Притежателят му имаше човекоподобна форма и се надвеси над нея леко прегърбен.

Дъск.

Човешката му кожа още висеше тук-таме от него. Вампирската му плът бе подута и зачервена. От пръстите на дясната му ръка стърчаха нокти, но лява му бе човешка и на китката му имаше часовник. Лицето му също бе човешко, прорязано от белег, но и от кучешките зъби на истински вампир, които бяха разкъсали венците и устните му.

Валкирия си даде няколко секунди, за да проясни ума си. Дъск не се движеше. Тя протегна рязко ръка, но той я изпревари, сграбчи я за китката и я вдигна, обърна я с гръб към себе си. Гърленият му смях изстърга по ухото й.

— Няма да те убия. Ще те превърна. Ще бъдеш като мен.

Тя се опита да каже нещо, но думите й избягаха. Усети дъха му по кожата си.

— Знаеш ли кого ще убиеш първо, Каин? — попита той. — Знаеш ли кого ще разкъсаш, кого няма да се сдържиш да разкъсаш първо? Родителите си.

— Не — едвам промълви момичето.

— За всичко, което ми направи, за болката, която ми причиняваш сега, ще направя така, че да ме молиш да убия родителите ти.

Нечий глас.

— Дъск.

Вампирът се обърна и бе пометен от непознатия, който се блъсна в него. Валкирия падна по лице в пясъка.

Когато вдигна глава видя, че спасилият я не бе Скълдъгъри. Носеше вехт костюм и цилиндър и се движеше поне толкова бързо, колкото Дъск.

Вампирът замахна, човекът с цилиндъра се наведе и ноктите му одраха корема на Дъск. След това се превъртя и изрита вампира в лицето. Дъск направи само крачка назад и се засили към противника си. Срещна новодошлия във въздуха и двамата се изтърколиха сред прииждащите вълни.

Валкирия намери тежък камък и се промъкна иззад Дъск, който се бе надвесил над странния мъж. Валкирия го халоса в тила, в същото време, когато другият го изрита в лицето.

Момичето изпрати въздушна струя в гърба на Дъск и той плисна във водата. Другият вече бе на крака и изведнъж скочи право нагоре, изчезвайки в мрака.

Дъск се надигна, а лицето му гореше от омраза. Устата му, която бе затворил, за да се предпази от солената вода, се изкриви в ръмжене. Тръгна към Валкирия. В последния миг вдигна глава и видя новодошлия, който падаше право към него. Той заби пети в обърнатото нагоре лице на вампира и той се свлече в мокрия пясък.

Мъжът с цилиндъра заоглежда раните си и си замърмори под нос.

— Мъртъв ли е? — попита тя.

— Мне — позадъхан отговори той. — Спи си.

Говореше с плътен лондонски акцент.

— Обикновено не си падам да спасявам тоя-оня, но щом те гонеше, имаш нещо общо с Венгос, нали тъй?

— Ами… опитвам се да го спра.

— Става. Примамиха ме да им свърша една услуга. Не ми се понрави. И затова ти правя услуга на теб. Онзи големият грозник, нали се сещаш? Държат го в болница „Клиъруотър“. Не знам какво ще правиш с тая информация, но ако прецакаш плановете на Сангуайн, ще ми е достатъчно.

Той си свали шапката с кавалерски жест и се заотдалечава. Тя се намръщи.

— Ти си Спрингхийлд Джак.

Той спря и се обърна.

— Същият, скъпа.

— Ти си лош.

— Пак позна — усмихна се грозновато той.

— Трябва да си в затвора. Танит те вкара там.

Джак се намръщи на свой ред.

— Познаваш ли Танит Лоу?

— Разбира се.

— Тя е… някъде тука?

— Някъде тук, да. Със Скълдъгъри.

— О, да го земат дяволите… — Джак се озърна неспокойно. — Това не е добре. И ей-сегинка им помогнах?

— Боя се, че да.

— О… о, мамка му. Не им казвай, че съм бил тук, става ли? Спасих ти главата, буквално ти я спасих. Обещай.

— Ще напуснеш ли страната.

— Още веднага.

— Тогава ще им кажа утре. Ако оцелеем.

— Същинска малка дама си. Е, лека нощ тогаз. И късмет.

Скок-подскок и Джак Спрингхийлд изчезна.

Гротескния удряше напосоки, но всеки път, когато някой Секач бе хвърлян назад във въздуха, негов другар заемаше мястото му.

Скълдъгъри и Валкирия стояха рамо до рамо. Танит стискаше счупената си ръка. Блис си поемаше дъх зад тях. Наблюдаваха атаките на Секачите, които бяха гледка, достойна за възхищение. Движеха се в перфектен синхрон, без нуждата да говорят или да получават заповеди. Знаеха всяко необходимо действие във всеки един момент, подкрепяха се и се прикриваха един друг, подсилваха се, където имаше нужда, финтираха и нанасяха безпогрешни удари. Гротескния нямаше нито секунда за възстановяване.

Израстъкът на лявата му китка се сви и изплю киселина, която уцели един от Секачите от упор в гърдите. Той падна и се опита да разкъса палтото си, но не успя и загина. Дясната ръка на чудовището се разплете отново и петте нокътя уцелиха друг от сивите воини, който полетя във въздуха подобно на парцалена кукла.

Удар с коса през едно от сухожилията на Гротескния го препъна. Още един, през гърба, обагри земята в черна кръв. Той замахна на сляпо, не уцели никого и падна на едно коляно. Секачите го връхлетяха като един, когато той се опита да се изправи.

И точно когато всичко предсказваше победа, всичко се обърка. Иззад тях долетя глас:

— Неверници! — и те се огледаха.

Барон Венгос стоеше на същия покрив, от който бяха започнали нападението си и сенките се вихреха гневно около него. Бронята му се разтече, пораснаха й множество остри ъгли и когато пристъпи през ръба на покрива, сенките прехождаха стъпките му, така че той слезе по тях в двора.

Секачите прекъснаха нападението си. Гротескния остана на колене и не направи опит да стане. Тялото му се опитваше да компенсира нанесените му рани.

— Как смеете! — изрева Венгос. — Как смеете да атакувате жив бог!

— Не е бог — Скълдъгъри каза. — И няма да е жив още дълго.

Сенките, следващи Венгос, приличаха на буца. Внезапно тази буца се разпадна и от нея се изтърколи Чайна Сороуз. Венгос я остави да лежи.

Блис го посрещна.

— Няма да стъпиш по-напред — каза той.

— Спри ме тогава — изръмжа Венгос.

— Това възнамерявам. — Блис го удари.

Венгос вдигна ръка и събра сенките, които образуваха бариера. Блис удари нея.

Бронята промени формата си, облече в мрак юмрука на Венгос и той се ухили и сам нанесе удар. Ударът подхвана Блис под брадичката, вдигна го във въздуха и го понесе назад.

Скълдъгъри стреля към лицето на барона. Сенките обаче образуваха воал пред него и поеха куршумите. Когато куршумите свършиха, сенките се разсеяха.

— Е, това не сработи — промърмори Скълдъгъри.

— Секачи — каза Танин и стисна меча си, — имаме нова цел.

Тя се затича напред и Секачите я последваха. Венгос протегна ръка към тях.

— О, мамка му — имаше време да каже Скълдъгъри преди вълна от мрак да изригне от ръката на Венгос и да се забие в Танит и Секачите. Скълдъгъри грабна Валкирия и я свали на земята, а тъмнината премина над тях. Всички пред тях се свлякоха в безсъзнание.

Настъпи кратък миг тишина, след което едно от пипалата от сянка се уви около Скълдъгъри и го придърпа. Валкирия усети как нещо се пристяга около глезена й и в следващия момент вече се влачеше по двора. Сянката я пусна и тя спря до Скълдъгъри. Венгос ги изгледа отгоре.

— Почти съм впечатлен. Успяхте да нараните Гротескния. Не смятах, че сте способни на такъв подвиг.

— Пълни сме с изненади. — И Скълдъгъри връхлетя върху него. Отрязък от сенки рязко го върна на земята. Той изпъшка и се завъртя по гръб. — Това очевидно не беше една от тях.

— Никой от вас не разбира все още. Вече не сте заплаха. Аз съм най-могъщият магьосник на този свят. Когато Безликите се завърнат, ще управлявам редом с тях. Каква надежда имате срещу мен?

Скълдъгъри и Валкирия се изправиха.

— Барон Венгос — каза детективът, — арестуван сте.

Венгос прихна. Валкирия погледна зад него, където Чайна се поразмърдваше. Белите й панталони бяха нарязани и изпокъсани, жилетката й — мръсна и окървавена.

— Ето ви, на ръба на пропастта — продължи Венгос, — и се чудя, научили ли сте си урока, за разлика от Чайна? Готови ли сте да прегърнете света, какъвто ще го направят Безликите? Готови ли сте да ги възхвалите?

— Още не са тук, бароне — напомни му Скълдъгъри.

— Но идват. Трябва да го осъзнаете. Гротескния ще ги извика и те ще научат обратния път до тук. И, поправете ме, ако греша, но май ви свършиха подкрепленията.

— Кой е казал, че ни трябват? — Едновременно с думите си Скълдъгъри изстреля ръка напред. Въздухът се раздвижи, но Венгос реагира бързо и още една вълна мрак събори Скълдъгъри.

Валкирия се наведе под удара, който иначе би помел и нея, и загреба една шепа малки камъчета. Събра ръце и действайки по инстинкт, опипа въздуха около тях и ги избута. Те се устремиха към Венгос като куршуми. Той пресече траекторията им с още сенки и камъчетата избухнаха в облак от прах. След това Венгос насочи още една ударна вълна към нея и я обезвреди.

— Толкова, толкова лесно…

Сенките пак я връхлетяха, обгърнаха я, блъснаха я в една от стените. Мракът се заизлива през дрехите й и се опита да помръдне, но не успя.

Скълдъгъри също се озова прикован на стената, до нея.

— Нищо не струваш без тази броня — каза той.

— И тук е моментът, когато започваш да ме предизвикваш? Да обиждаш честта ми? Тази броня е оръжие, изчадие. Едва ли бих оставил оръжието си точно преди смъртоносния удар, само за да дам равен шанс на противника си. Ако врагът ми е слаб, врагът ми ще бъде унищожен. Такъв е начинът на мрачните богове.

— Моля те, не ме убивай! — изтърси Валкирия.

— Валкирия — опита се да я успокои Скълдъгъри, — не се тревожи, ще ни измъкна от това.

— От нищо няма да ви измъкне — каза Венгос. — Изглежда си избрала грешната страна, скъпа.

— Тогава ще я сменя!

— Чу ли това, изчадие? — изсмя се Венгос. — Изправена срещу истинските измерения на ситуацията, твоето протеже те изоставя.

Скълдъгъри тръсна глава.

— Валкирия, слушай ме…

— Какво? — тросна му се тя. — Ще ми кажеш, че всичко ще е наред? Ще ми кажеш да съм смела? Ще ни убие! Бароне, моля ви, не искам да умра! Нека ви се докажа! Нека го убия!

— Би го направила? — попита Венгос. — Да убиеш учителя си? Хладнокръвно?

— Не е убийство, ако вече е мъртъв.

Венгос обмисли предложението.

— Има някаква поезия в това, предполагам. Добре, г-це Каин. Ти ще го убиеш.

Сенките се отдръпнаха и Валкирия падна на земята. Избърса очи с ръкава си и погледна към Скълдъгъри, който висеше като торба стари кости.

— Как възнамеряваш да го убиеш? — поинтересува се Венгос.

— Мисля, че знам как — отвърна тя. — Нещо, което ми каза преди известно време. За една негова слабост.

Венгос й направи знак да се доближи и тя застана несигурно до него. Обърна се с лице към Скълдъгъри и каза:

— Съжалявам.

Валкирия затвори очи, стисна въздуха в дланите си и ги прибра плътно към тялото си. Въздухът около нея затрептя и внезапно се обърна към Венгос. Той обаче я удари през ръцете, сграбчи я за гърлото и я вдигна.

— Наистина ли мислеше, че съм толкова наивен? — смееше се той, докато тя риташе по бронята му. — Толкова нескопосан опит. На това ли те е научило това изчадие? Трябвало е да си намериш по-добър учител.

Тя обхвана китката му и се набра, за да освободи малко напрежението от хвата му.

— Ти си военен — успя да пророни. — Трябва да можеш да разпознаеш отклоняваща вниманието маневра.

— Аа, това ли било? Разсейваш ме, за да си спечелиш перфектната позиция?

— Именно. И сега идва момента, когато те нападам и побеждавам.

— Е, извинете израза ми, г-це Каин, но — вие и коя армия?

Валкирия свали една ръка от китката му и посочи зад рамото му.

— Тази.

Чайна Сороуз пристъпи зад него.

Цялото тяло на Чайна лъщеше от татуировки. Венгос пусна Валкирия и насочи удар към Чайна, която обаче го избегна. Идентичните татуировки на краката й светнаха в зелено и Чайна се превърна в мъгла от скорост, която се виеше между сенките на Венгос.

Той изръмжа раздразнено и продължаваше да замахва, но тя вече бе твърде близо. Някои от татуировките проблеснаха в жълто, тя го сграбчи, халоса го и Венгос излетя във въздуха.

Сенките му омекотиха падането и незабавно се насочиха към Чайна. Тя плесна с ръце, татуировките по дланите й се смесиха и тя издигна жълта бариера пред себе си. Въпреки силата на удара, бариерата издържа.

Сенките около Скълдъгъри се поразсея, докато Венгос фокусираше вниманието си другаде. Той се освободи и грабна Валкирия за ръката, като незабавно изстреля и двамата на покрива.

— Какво правим? Трябва да й помогнем! — дърпаше се Валкирия.

— Не можем, твърде е силен.

— Значи бягаме?

— Не, само напредваме в обратната посока.

Междувременно сенките заобиколиха бариерата на Чайна и опитаха да я атакуват изотзад. Самата силова стена отслабваше и Чайна вече бе на едно коляно.

— Ама не можем просто да я оставим! — противеше се Валкирия, докато вървяха.

— Съгласен. Но не можем да го победим, докато носи тази броня.

— И как да я махнем? Никой не може да се доближи толкова до него.

— Именно. Затова ще трябва да мамим.

Скочиха от другата страна, до джипа, и откриха това, което Скълдъгъри търсеше.

— Аха — каза Валкирия. — Умно.

— Разбира се.

Били Рей Сангуайн седеше на сянка и гледаше как го подминават хубавиците. Площадчето бе пълно с хора, денят бе слънчев, във въздуха се носеше прекрасният аромат на храна. Той се намираше в укрепеното градче Сан Гиминяно, в полите на италианските Алпи.

Две италиански момичета го погледнаха и се изхилкаха. Той им се усмихна и те отново се разхилиха.

— Дръж се прилично — каза този до него.

— Само се наслаждавам на гледката — подхвърли шеговито Сангуайн.

Мъжът остави тънък плик на масата между тях.

— Заплащането ти за добре свършената работа.

Сангуайн погледна съдържанието и несъзнателно облиза долната си устна.

— Значи е сработило?

— Венгос заподозря ли нещо?

— Нямаше си представа. Толкова беше самовглъбен, че и през ум не му мина да си помисли, че го играем.

— Някога бе добър съюзник — тъжно рече мистериозният мъж.

— Но не се поколебахте да го оставите да го отнесе вместо малката ви групичка.

Мъжът вдигна очи и Сангуайн се принуди да не отвръща поглед.

— Диаблерият, а трябваше да бъде в сянка. Твърде много е заложено, за да рискуваме. Но сега, когато Гротескния изпълни целта си, тази нужда от тайнственост вече не съществува.

— Знаехте, че Венгос ще се провали, нали?

— Въобще не го знаехме, дори направихме всичко възможно да му помогнем.

— Ама чакай. Гротескния не отвори никакъв портал. Не успя да извика Безликите. Не сте ли се провалили тогава?

— Венгос се провали. Нашият план си е наред.

— Не раз… как така?

— Гротескния повика Безликите с предсмъртния си крясък. Боговете ни хилядолетия наред бяха загубени отвъд реалността. Сега знаят пътя обратно. Идват, Били Рей. Боговете ни идват. Трябва само да сме готови да отворим вратата.

С тези думи мъжът стана и се отдалечи, скри се в тълпата. След миг Сангуайн го видя в другия край на площада заедно с една жена.

Преди осемдесет години самият Сангуайн се бе отрекъл от Безликите, понеже бе осъзнал, че ако дойдат на Земята, промените едва ли биха го устройвали. Но работата си беше работа, а Диаблерията плащаше много добре. Ръката му опипа плика във вътрешния джоб на палтото му и опасенията му го напуснаха.

Два дни след битката с Венгос, Валкирия седеше на кея в синьо палто, с вдигната качулка и прогизнали дънки. Дневната жега бе отстъпила на вечерен дъжд.

Въпреки билките и магиите на Кенспекъл, болката не я оставяше. Нямаше белези, нито охлузвания, дори от раната на бузата си, но тялото й още бе схванато и уморено. Въпреки това се радваше, че все още усеща нещо, каквото и да било — особеност, която труповете не притежаваха.

Свежият въздух я караше да поема дълбоки и дълги глътки въздух. Хагард спеше притихнал. Вълните се огъваха в кея. Валкирия ги наблюдаваше, докато не чу колата.

Скълдъгъри излезе и закрачи към нея. Дъждът капеше от периферията на шапката му.

— Още ли си на караул? — попита я той.

Момичето сви рамене.

— Не всички от вампирите на Дъск са били заразени по едно и също време. Може да е имало един-двама от по-скорошните, които водата не е убила. Ако до утре нищо не се покаже, ще реша, че всички са мъртви.

— И тогава ще легнеш да спиш?

— Обещавам. Как е ръката?

Той й показа дясната си ръка, размърда пръсти.

— Сглобена и почти наред, благодарение на Кенспекъл. Трудни няколко дни бяха.

— Да, бяха.

— Танит дойде ли да те види?

— Мхм. Намина на път за летището. Каза ми, че г-н Блис се оправя с Гротескния, разпарчетосва го и тъй нататък.

— … разпарчетосва го, реже останките, кремира ги и разпръсква останките. Можем да сме сигурни, че Гротескния няма да се върне. Или ще се върне, но в много, много малки парченца.

— А бронята на Вайл?

Скълдъгъри се поколеба, преди да отговори.

— У Турид Гилд е. Явно планът му е да я скрие някъде, където никой да не може да я използва за зли цели отново.

— Вярваш ли му?

— Вярвам, че планът му е да я скрие, докато не й намери приложение.

Валкирия се изправи.

— Още ли си уволнен?

— Да.

— Но никой не вижда, че заради неговата алчност и глупост Венгос е избягал?

Скълдъгъри наклони глава.

— Кои се те? Няма те. Гилд е Върховният Маг, той е начело. Никой не гледа него.

— Има ни нас.

— Е, май че да — разсмя се Скълдъгъри.

Порив на вятъра размести качулката й, но Валкирия я остави както е.

— Какво ще правиш сега?

— Каквото правя винаги — ще разрешавам престъпления и ще спасявам света, обикновено в сюблимния момент. Макар че този път ти спаси света. Браво, за което, между другото.

— Мерси.

— Ще се оправим. По-трудно ще е без ресурсите на Убежището, но трябва. Случва се нещо по-голямо.

— Мистериозните шефове на Сангуайн.

— Именно. Някой действа иззад кулисите. Страхувам се обаче, че скоро ще се покаже. Предстоят лоши неща, Валкирия.

— Все това правят, да.

Сред дъжда и вятъра почти не го почувства, но видя как Скълдъгъри накланя глава. Валкирия заопипва въздуха с магьосническите си сетива. Зад тях двамата имаше пространство, в което вятърът се огъваше, както вълните в кея.

Обърнаха се бавно и видяха вампира. Бе мършав, а вените изпъкваха през мократа, бледа кожа. Дишаше трудно и бе гладен. Но бе оцелял и сега търсеше жертва. Оголи зъби и присви черните си очи. Сви ръце и крака и скочи към тях.

И Скълдъгъри вече вадеше пистолета от палтото си, а Валкирия призова пламък в дланта си и се приготви за пореден път за битка.

Една от централните забележителности в Дъблин, чието официално название е „Паметника на светлината“. Представлява иглоподобна декоративна кула. — Б.пр.

Springheeled — букв. „с пружини на петите“ — Б.пр.

„Краят на света“ — Б.пр.

район в централен Дъблин, намиращ се на южния бряг на река Лифи, известен със запазената си средновековна архитектура и тесните си калдъръмени улички. — Б.пр.

wrong; погрешен. — Б.пр.

„… те поздравяват“. Обръщение на гладиаторите към римския император преди началото на боевете в Колизеума. — Б.пр.