Внезапната смърт на Гордън Еджли шокира всички — не на последно място него самия. В един миг той беше в кабинета си и току-що бе написал седмата дума от двадесет и петото изречение от последната глава на новата си книга „И мракът се изля върху им“; в следващия миг бе мъртъв. Трагична загуба, проехтяха глухо собствените му мисли, докато съзнанието му гаснеше.

На погребението присъстваха семейство и познати, и не много приятели. Гордън не се ползваше с добра слава в издателския бизнес. При все че книгите, които пишеше — истории, изпълнени с ужаси, магия и чудеса — редовно превземаха върховете на бестселъровите списъци, той имаше тревожния навик да обижда хората, без да го съзнава, а след това да се смее на потреса им. На погребението на Гордън се случи така, че Стефани Еджли за пръв път зърна господина в светлокафявото палто.

Той стоеше в сянката на голямо дърво, далеч от насъбралите се хора, закопчан догоре, въпреки топлия следобед. Около долната половина на лицето му бе увит шал и дори от мястото си в далечния край на гроба, Стефани можеше да различи рошавата, ситно къдрава коса, щръкнала изпод краищата на широкополата шапка, нахлупена над гигантските му слънчеви очила. Тя го наблюдаваше, заинтригувана от вида му. И тогава, все едно разбра, че някой го гледа, той се обърна и закрачи обратно между редиците надгробни камъни и не след дълго се скри от погледа й.

След службата, Стефани и родителите й се върнаха в къщата на мъртвия й чичо, минавайки по изгърбен мост и тесен път, прорязал гъстите лесове. Портите бяха тежки, величествени и широко отворени. Пространството около старата къща беше необятно, а самата тя — абсурдно огромна.

В дневната имаше допълнителна врата, замаскирана като библиотека с книги, и като по-малка Стефани обичаше да си мисли, че никой друг не знае за тази врата, дори Гордън. Бе таен проход, като онези в историите, и тя си измисляше приключения за обладани от духове къщи и трупани скришом съкровища. Тайният проход винаги беше начинът, по който тя се измъкваше от злодеите и ги изумяваше с хитростта си. Сега обаче тази врата, нейната тайна врата, зееше и през нея напред-назад постоянно се движеха хора. Натъжаваше я, че тази частица магия й бе отнета.

Сервираха чая, разляха напитки и внесоха малки сандвичи на сребърни подноси, а под зоркия поглед на Стефани опечалените небрежно оглеждаха обстановката. Преобладаващата тема на приглушените разговори беше завещанието. Гордън нито предизвикваше, нито бе демонстрирал особена привързаност към когото и да било приживе, така че никой не можеше да предвиди кой ще наследи значителното му богатство. Стефани гледаше как алчността плиска във воднистите очички на другия й чичо, ужасно дребно човече на име Фъргус, докато той кимаше печално, говореше тъжно и прибираше сребърни прибори в джоба си, когато си мислеше, че няма кой да го види.

Съпругата на Фъргус се казваше Берилия, крайно неприятна жена с черти на хищна птица. Тя се носеше през стълпилите се хора, потънала в неубедителна тъга, като човъркаше всякакви клюки, в опити да изрови някой скандал. Дъщерите й се стараеха всячески да избягват Стефани. Каръл и Кристъл бяха близначки на по петнайсет години, кисели и отмъстителни, точно като родителите си. И докато Стефани беше тъмнокоса, висока, слаба и атлетична, те бяха перхидролено руси, трътлести и облечени в дрехи, които се издуваха на най-неподходящите места. С изключение на кафявите очи, нищо друго не подсказваше, че близначките и Стефани са роднини. Единствено това й харесваше у тях. Остави ги да мятат злобни погледчета и да си шушукат подигравателно, и отиде да се поразходи из къщата.

Коридорите бяха дълги и навсякъде по стените висяха картини. Дървеният под лъщеше, цялата къща миришеше на отминало време. Тези стени и подове бяха станали свидетели на много неща и за тях Стефани представляваше само мимолетен шепот.

Гордън беше добър чичо. Арогантен и безотговорен, да, но също така палав като дете и страшно забавен, с вечно пакостлив блясък в очите. Всички други го вземаха на сериозно, но Стефани се ползваше с привилегията да си разменя с него смигвания и полуусмивки, скришом от останалите. Още като малка имаше чувството, че го разбира по-добре от тях. Харесваше интелекта и остроумието му, както и това, че не го интересуваше какво мислят хората за него. Радваше се, че й е бил чичо. На много неща я беше научил.

Стефани знаеше, че майка й и Гордън са били гаджета за кратко („ухажвахме се“, бе казала майка й), но когато той я представил на по-малкия си брат, пламнала любов от пръв поглед. Гордън обичаше да мърмори, че никога не му е давала повече от бърза целувчица по бузата, но той отстъпил благосклонно и с радост се впуснал в множество знойни връзки с безброй красиви жени. Имаше навика да казва, че почти е успял да компенсира загубата, но добавяше, че в крайна сметка е загубил.

Стефани изкачи стълбището, отвори с натиск вратата към кабинета на Гордън и пристъпи вътре. Стените бяха покрити с ламинираните корици на бестселърите му, които деляха пространството с всякакви награди. Една цяла стена бе заета от библиотека, натъпкана с книги. Имаше биографии, исторически романи, научни разработки и томове с психология, а помежду тях — оръфани малки книжки с меки корици. Списания, литературни рецензии и алманаси запълваха един от по-долните рафтове.

Стефани подмина рафтовете с първите издания на чичовите й романи и се приближи до бюрото. Прикова поглед към стола, където бе починал, опита се да си го представи там, как се е свлякъл в него. И тогава чу глас, гладък като кадифе:

— Поне е умрял, докато прави това, което обича.

Тя се обърна изненадано и видя на прага мъжа с палтото и шапката. Шалът и огромните очила още скриваха лицето, рошавата коса все така стърчеше на всички посоки. Носеше ръкавици.

— Да — отвърна Стефани, защото не можеше да се сети какво друго да каже. — Поне това.

— Ти си една от племенниците му, нали? — попита мъжът. — Нищо не крадеш и нищо не чупиш, значи си Стефани.

Тя кимна и се възползва от паузата, за да го огледа по-внимателно. Нито частица от лицето не се виждаше зад маскировката му.

— Приятели ли бяхте? — попита тя накрая. Бе висок и слаб, макар палтото му да затрудняваше преценката й.

— Бяхме. — Главата му помръдна. Това насочи вниманието й към тялото му, което стоеше някак неестествено неподвижно. — Познавам го от години. Срещнах го пред входа на един бар в Ню Йорк, когато минавах оттам по работа, а той щеше да публикува първия си роман.

Стефани не виждаше нищо зад катраненочерните очила.

— И вие ли сте писател?

— Аз? Не, нищичко не знам за тази работа. Но изживях писателските си фантазии чрез Гордън.

— Имал сте писателски фантазии?

— Нима всеки няма?

— Не зная. Не мисля така.

— О! Това май че ме прави малко странен, нали?

— Е — отвърна Стефани, — има нещо такова.

— Гордън не спираше да говори за теб, да се хвали с малката си племенница. Силен характер имаше чичо ти. Като че ли, ти също.

— Казвате го, сякаш ме познавате.

— Напорист, интелигентен, с остър език, не се оставя лесно на глупците… да ти напомня на някого?

— Да. На Гордън.

— Интересно — отбеляза мъжът. — Защото точно с тези думи той описа теб. — Облечените му в ръкавица пръсти се мушнаха в жилетката и извадиха украсен джобен часовник на фина златна верижка.

— Късмет, каквото и да решиш да правиш с живота си!

— Благодаря ви — отвърна Стефани, малко неориентирано. — На вас също.

Усети усмивката на мъжа, макар да не виждаше устата му. Той се отдръпна от прага и я остави сама. Стефани осъзна, че не може да отдели поглед от мястото, където бе стоял допреди миг. Кой беше той? Дори името му не успя да научи.

Тя отиде до вратата и излезе от кабинета, чудейки се как е успял толкова бързо да изчезне. Забърза надолу по стълбите и стигна до голямото фоайе, без да го срещне. Отвори входната врата, точно навреме, за да види как голяма черна кола се измъква от алеята и потегля по пътя. Стефани остана още няколко мига, загледана в отдалечаващия се автомобил, после неохотно се присъедини към другите от семейството в дневната и веднага мярна Фъргус да прибира сребърен пепелник в един от вътрешните си джобове.

Животът в домакинството на семейство Еджли бе относително обичаен. Майката на Стефани работеше в банка, а баща й притежаваше строителна компания. Стефани нямаше братя и сестри, така че ежедневието им следваше удобна, утъпкана пътека. При все това, едно гласче в дъното на ума й постоянно й казваше, че животът трябва да е нещо повече от това, повече от крайбрежното градче Хагард. Обаче още не можеше да разбере какво е това повече.

Първата й година в гимназията току-що бе приключила и тя очакваше с нетърпение лятната ваканция. Стефани не обичаше училището. Не се разбираше лесно със съучениците си — не защото не бяха свестни, а защото нямаше нищо общо с тях. И не харесваше учителите. Все изискваха от децата някакво уважение, което не бяха заслужили. Стефани нямаше проблеми да върши каквото й кажат, стига преди това да й дадат добра причина.

През първите летни дни помагаше на баща си, отговаряше на обажданията и подреждаше папките в офиса му. Секретарката му Гладис бе решила, че седем години в строителството й стигат и искаше да пробва късмета си в изкуството на танцовата интерпретация. Стефани изпитваше леко смущение всеки път, когато подминаваше на улицата четиридесет и три годишната жена, изпълняваща своята трактовка на пиесата „Фауст“. Гладис си бе ушила и костюм, който според нея символизираше вътрешната борба на Фауст, и по всичко личеше, че отказва да се появява на публични места без него. Стефани гледаше да не попада пред очите й.

Когато не помагаше в офиса, Стефани или ходеше на плаж и плуваше, или стоеше в стаята си и слушаше музика. Тя беше там и търсеше зарядното за мобилния си телефон, когато майка й почука на вратата и влезе. Тя още носеше тъмните дрехи от погребението, за разлика от Стефани, която върза дългата си черна коса и се намъкна в обичайните си дънки и маратонки две минути, след завръщането им у дома.

— Обади се адвокатът на Гордън — започна майка й, леко изненадана. — Искат ни на четенето на завещанието му.

— Така ли? Какво мислиш, че ви е оставил?

— Е, ще разберем утре. Както и ти, защото идваш с нас.

— Така ли? — Стефани се смръщи.

— Името ти е в списъка, само това знам. Тръгваме в десет, о кей?

— Трябва да помагам на татко утре сутрин.

— Той звънна на Гладис, помоли я да те отмени за няколко часа. Тя се съгласи, макар че настоя да носи фъстъчения си костюм.

Отправиха се към офиса на адвоката в десет и петнайсет на следващия ден, тъй като бащата на Стефани изпитваше пълно безразличие към точността. Цяла сутрин се моткаше из къщата с вид на човек, който е забравил нещо и чака да се сети какво е то. Кимаше и се усмихваше всеки път, когато съпругата му го подканяше да побърза. „Да, абсолютно!“, повтаряше той и точно преди да се качи в колата, отново се запиляваше из къщата с вид на зашеметен.

— Нарочно го прави — рече майката на Стефани, когато се настаниха в колата и сложиха коланите си. Той се появи на входната врата, сложи якето си, запаса ризата си, направи крачка напред и се спря.

— Все едно ще кихне всеки момент — отбеляза Стефани.

— Не — отвърна майка й. — Умислил се е.

Тя показа глава през прозореца и извика:

— Дезмънд, какво има сега?

— Мисля, че забравям нещо. — Изражението му беше объркано.

Стефани се наведе напред от задната седалка, взря се в него и подшушна нещо на майка си. Тя кимна и отново извика през прозореца:

— Къде са обувките ти, мили?

Той погледна надолу към чорапите си — кафяв и морскосин — и изражението му се проясни. Вдигна двата си палеца към тях и изчезна от поглед.

— Ех, този човек… — поклати глава майка й. — Знаеш ли, че веднъж загуби един търговски център?

— Какво е направил?!

— Не съм ли ти казвала? Беше първият му голям договор. Компанията му свърши чудесна работа. Той взе клиентите си с колата, за да ги откара дотам, но забрави къде е мястото. Кара цял час, преди накрая да види нещо познато. Може да е много талантлив инженер, но притежава концентрацията на златна рибка. Пълна противоположност на Гордън.

— Не си приличаха много, нали?

Майка й се усмихна.

— Невинаги беше така. Едно време правеха всичко заедно. Тримата бяха неразделни.

— Какво, дори Фъргус?

— Дори той. Но когато баба ти почина, те се отчуждиха един от друг. Гордън започна да дружи със странни хора.

— Как така странни?

— Е, по-скоро на нас ни се струваха такива — отвърна майка й е лек смях. — Баща ти тъкмо започваше и строителния бизнес, аз още бях студентка и бяхме, така да се каже, нормални. Гордън се противеше на всичко нормално и приятелите му малко ни плашеха. Така и не разбрахме какви точно ги вършеха, но знаехме, че не е нищо…

— Нормално.

— Точно така. Най-много обаче плашеха татко ти.

— Защо?

Бащата на Стефани излезе от къщата, вече обут, и затвори входната врата след себе си.

— Мисля, че приличаше на Гордън повече, отколкото му се иска да си признае — тихо каза майка й и тогава Дезмънд се качи в колата.

— Добре — гордо заяви той. — Готов съм!

Те го погледнаха и той кимна уверено. Закопча колана си и завъртя ключа. Стефани помаха на Джаспър, осемгодишен хлапак, ощетен от природата с огромни уши, а баща й даде заден ход, превключи скоростите и колата отпраши по пътя, като почти катурна кофата за боклук пред дома им.

Пътят до офиса на адвоката в града им отне малко по-малко от час, така че пристигнаха с двадесет минути закъснение. Бяха въведени в малкия кабинет, твърде задушен, за да може да се нарече уютен, с голям прозорец, предлагащ прекрасна панорамна гледка към отсрещната тухлена стена. Фъргус и Берилия вече ги чакаха и демонстрираха недоволството си от протакането, като погледнаха едновременно часовниците си и се намръщиха. Родителите на Стефани се настаниха в свободните столове, а тя застана права до тях. Адвокатът Феджуик ги изгледа през пропуканите стъкла на очилата си.

— Да започваме вече, а! — сопна се Берилия.

Феджуик, дребничък мъж с форма и вид на запотена топка за боулинг, опита да се усмихне:

— Чакаме още някого.

Очите на Фъргус се изцъклиха.

— Кой? — започна да настоява той. — Няма никой друг, ние сме единствените роднини на Гордън. Кой е? Да не е от някоя благотворителна фондация? Никога не съм им вярвал. Все нещо искат.

— М-м, не, не е благотворителна фондация — отвърна Феджуик. — Но той предупреди, че може да закъснее.

— Кой предупреди? — попита бащата на Стефани и адвокатът сведе поглед към отворената пред него папка.

— Много необичайно име. Изглежда чакаме някой си г-н Скълдъгъри Плезънт1.

— Кой пък е този, за Бога? — раздразнено запита Берилия. — Звучи като някакъв, като някакъв… Фъргус, как ти звучи?

— Като някакъв хахавелник — отвърна Фъргус, вперил гневен поглед във Феджуик. — Такъв ли е?

— Наистина нямам представа. — Мижавото подобие на усмивка на лицето му повехна пред изпепеляващо вторачените в него Фъргус и Берилия. — Но съм убеден, че скоро ще се появи.

Фъргус се навъси още повече и присви очички, доколкото му бе възможно.

— И откъде знаете?

Феджуик като че си прехапа езика, неспособен да му предложи отговор, и тогава вратата се отвори, и мъжът със светлокафявото палто влезе в стаята.

— Извинявайте за закъснението. — Той затвори вратата зад себе си. — Страхувам се, че беше неизбежно.

Всички в стаята го зяпнаха — шала му, ръкавиците и чорлавите ситни къдрици. Навън лятото блестеше в целия си разкош, определено не предполагащ подобно облекло. Стефани се взря в косата — от толкова близо дори не изглеждаше истинска.

Адвокатът се прокашля.

— Хъм, вие ли сте Скълдъгъри Плезънт?

— На вашите услуги — отвърна мъжът.

Стефани можеше да слуша този глас цял ден. Майка й, макар и неуверено, бе поздравила странника, ала баща й го наблюдаваше с израз на предпазливост, който Стефани никога не бе виждала на лицето му. След миг тази предпазливост изчезна, той кимна вежливо и съсредоточи вниманието си към Феджуик. Фъргус и Берилия още зяпаха.

— Да не би нещо да не е наред с лицето ви? — обади се Берилия.

Феджуик отново се прокашля.

— Така, хайде да започваме работа, вече се събрахме. Чудесно. Много добре. Предстои да прочета, разбира се, завещанието на Гордън Еджли, подновено за последно, преди близо година. Гордън ми беше клиент почти две десетилетия и през това време го опознах много добре, тъй че ще си позволя да изкажа на вас, неговите приятели и роднини, своите най-дълбоки…

— Да, да, да! — Махна с ръка Фъргус. — Може ли да прескочим тая част? Вече закъсняваме. Да стигнем до там, където получаваме разни работи. За кого е къщата? А вилата?

— За кого са парите? — включи се Берилия, приведена напред в креслото си.

— За кого са приходите от авторските права? — продължи Фъргус.

Стефани хвърли кос поглед към Скълдъгъри Плезънт. Той стоеше облегнат на стената, с ръце в джобовете, обърнал глава към адвоката; под тъмните си очила очите му можеха да следят когото и да било в стаята. Тя отново се обърна към Феджуик, който бе взел лист хартия от бюрото си и го четеше.

— На брат ми Фъргус и прекрасната му съпруга Берилия — започна той и Стефани с мъка удържа смеха си, — оставям колата си, лодката и един подарък.

Фъргус и Берилия премигнаха по веднъж.

— Колата? — повтори Фъргус. — Лодката? Че защо ще ми оставя лодката си?!

— Ти мразиш водата — каза Берилия с глас, клокочещ от гняв. — Става ти лошо.

— Така е! И той го знаеше! — запени се и Фъргус.

— А кола вече си имаме! — рече Берилия.

— А кола вече си имаме! — повтори мъжът й.

Берилия така стърчеше от стола си, сякаш всеки момент щеше да скочи на бюрото.

— Този подарък — изскърца заплашително тя. — Парите му ли са?

Г-н Феджуик се изкашля нервно, извади малка кутия от едно чекмедже на бюрото и я побутна към тях. Те впиха погледи в кутията. И я гледаха, и гледаха. Сетне и двамата посегнаха едновременно и пред очите на Стефани взеха да си шамаросват ръцете взаимно, докато най-сетне Берилия успя да грабне кутийката и да отвори капака й.

— Какво е? — пророни Фъргус. — Ключ към банков сейф? Или, или номер на сметка? Това ли е, какво е? Жено, какво е?!?

Цветът се бе дръпнал от лицето на Берилия и ръцете й трепереха. Тя настървено примигна няколко пъти, за да не се разплаче, и обърна кутията към всички. Видяха брошка с размерите на подложка за чаша, сгушена върху плюшена възглавничка. Фъргус се ококори.

— Няма дори скъпоценни камъни! — Берилия звучеше като обесена. Фъргус зяпна като стреснат рибок и се обърна към Феджуик.

— Какво друго получаваме? — попита той паникьосан.

Г-н Феджуик отново опита да се усмихне.

— Ами, хъм, любовта на брат ви?

Разнесе се пронизителен скимтеж и на Стефани й бе нужен миг, преди да осъзнае, че е дошъл от Берилия. Феджуик продължи със завещанието, опитвайки се да не обръща внимание на прикованите в него ужасени погледи на Берилия и Фъргус.

— На моя добър приятел и съветник ще дам един свой съвет — Пътят си е твой и не желая да те отклонявам от него, но понякога най-големия ни враг сме ние самите, а най-голямата битка е срещу мрака в душите ни. Наближава буря; понякога ключът към безопасността е скрит от нас, а понякога е право пред очите ни.

Стефани и всички останали погледнаха към г-н Плезънт. Знаеше си, че има нещо различно у него, още когато го видя за първи път — нещо екзотично, мистериозно, опасно. В отговор на думите, той само сведе глава. Не предложи обяснение, какво биха могли да значат думите.

Фъргус потупа жена си по коляното.

— Видя ли, Берилия? Кола, лодка, брошка, не е толкова зле. Можеше и на нас да остави някакъв глупав съвет.

— Уф, я да млъкваш! — изръмжа му Берилия и Фъргус се сви в стола си.

Г-н Феджуик продължи:

— На другия си брат, Дезмънд, късметлията на семейството, оставям съпругата му. Мисля, че може да ти хареса, Дезмънд. — Родителите на Стефани си стиснаха дланите и споделиха тъжни усмивки. — Сега, след като успя да откраднеш приятелката ми, може да я заведеш на вилата ми във Франция, която също ти оставям.

— Дава им вилата? — викна Берилия и скочи на крака.

— Берилия — каза Фъргус, — моля те…

— Знаеш ли колко струва тази вила?! — Берилия изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да връхлети върху родителите на Стефани. — На нас ни дава брошка, на тях — вила? Те са само трима! Ние сме с Каръл и Кристъл! Имаме повече деца! Трябва ни още място! С какво те са заслужили вилата? — Тя се опита да им набута кутийката: — Размяна!

— Г-жо Еджли, моля заемете отново мястото си или няма да сме в състояние да продължим — прекъсна я г-н Феджуик и след продължително цъклене. Берилия си седна.

— Благодаря ви. — Феджуик, като че ли не беше в състояние да понесе повече вълнение днес. Той навлажни устни, понамести очила и пак се взря в завещанието. — Ако съжалявам за нещо в живота си, то е, че така и не станах баща. Понякога, като виждам какво са натворили Фъргус и Берилия, се радвам на късмета си, но понякога сърцето ми се къса. И така, накрая, на племенницата ми Стефани…

Стефани се ококори. Какво? Тя също щеше да получи нещо? На Гордън не му е стигало да им завещае вилата?

— … светът е по-голям, отколкото знаеш, и по-страшен, отколкото можеш да си представиш. Единственото ценно нещо е вярата в себе си и единствената достойна цел е да намериш себе си.

Стефани се постара да не обръща внимание на свирепите погледи на Фъргус и Берилия.

— Нека родителите ти се гордеят и са щастливи, че живееш под покрива им, защото на теб оставям цялата си собственост и всички вещи, банкови сметки и приходите от авторските права — ще ги наследиш в деня, когато навършиш осемнадесет. Бих искал да се възползвам от възможността, за да ви кажа, че по мой си начин ви обичам всички, дори тези от вас, които не харесвам особено. За теб говоря, Берилия.

Феджуик свали очилата си и огледа събралите се.

Стефани усети, че вниманието на всички бе насочено към нея, и нямаше представа какво би трябвало да каже. Фъргус отново се бе преобразил успешно в зяпащ рибок, а Берилия я сочеше с дълъг кокалест пръст и се мъчеше да каже нещо — безуспешно. Родителите й пък я гледаха с изумление и изненада. Само Скълдъгъри Плезънт се приближи до нея и сложи леко ръка на рамото й.

— Поздравления — каза той и тръгна към вратата. Още щом тя се затвори зад него, Берилия овладя гласа си:

— ТЯ?!… ТЯ?!…

Същия следобед Стефани и майка й се качиха в колата и изминаха за петнайсет минути разстоянието от Хагард до имението на Гордън. Майка й отвори вратата и отстъпи назад.

— Първо собственикът — подкани я тя с лека усмивка и поклон. Стефани още не можеше да мисли за къщата, като за своя собственост — идеята й се струваше твърде мащабна, твърде глупава. На хартия родителите й бяха попечители, докато навърши осемнайсет, но как би могла да притежава къща? Колко други дванайсетгодишни хлапета притежаваха къщи?

Не, идеята беше твърде глупава. Твърде фантасмагорична. Луда! Именно каквато Гордън би намерил за напълно смислена.

Те тръгнаха през къщата — голяма и тиха, и празна. Сега всичко се струваше на Стефани някак ново и тя откри, че реагира различно на мебелите, килимите и картините. Как й изглеждаше това? А онзи цвят или онази тъкан? Не можеше да му се отрече на Гордън — имаше набито око. Майката на Стефани сподели, че би променила твърде малко неща при нужда. Някои от картините й действали малко стряскащо, призна тя, но като цяло обзавеждането било елегантно и непретенциозно, същевременно излъчващо изисканост, точно като за подобна къща.

Майка й добави, че още не са решили какво да правят с имението. Решението бе оставено на Стефани, но родителите й все още трябваше да измислят, как да постъпят с вилата. Три къщи за едно семейство им се струваха малко множко. Баща й бе предложил да продадат вилата, но майка й се възпротиви на идеята да се откажат от идиличното местенце.

Бяха започнали да обсъждат и образованието на Стефани и тя знаеше, че този разговор далеч не бе приключил. В мига, когато напуснаха офиса на г-н Феджуик, те я предупредиха да не си позволява това да й замае главата. Скорошните събития, казаха й те, не трябва да я карат да забравя за ученето и плановете за университет. Трябваше да е независима, да се справя сама.

Стефани ги остави да си говорят, кимаше от време на време и смънкваше някакво съгласие, когато бе нужно. Не й се занимаваше да им обяснява, че да, университетът и независимостта в света й бяха необходими, защото знаеше, че ако не ги постигне, никога няма да се измъкне от Хагард. Нямаше да захвърли бъдещето си на вятъра, само защото е наследила малко пари.

Толкова дълго обикаляха долния етаж, че се върнаха до входните стълби чак в пет следобед. Приключили с огледа за деня, те заключиха и се върнаха в колата, тъкмо навреме, за да видят как по предното стъкло плискат първите дъждовни капки.

Колата взе да кашля, когато майката на Стефани я запали, изстена и после замлъкна. Двете със Стефани се спогледаха.

— Оп-па!

Излязоха и отвориха капака.

— Е, поне двигателят си е още на мястото — констатира майката на Стефани.

— Имаш ли си въобще някаква представа от двигатели? — попита я Стефани.

— За тази цел си имам съпруг. Двигатели и лавици, за тях е бил изобретен мъжът. — Стефани си отбеляза наум да научи нещо повече за двигателите, преди да навърши осемнайсет. Лавиците, на този етап, не я вълнуваха особено.

Майка й намери мобилния си телефон в чантата си и се обади на баща й, но той беше твърде зает с някакъв строеж и нямаше как да се добере до тях, преди свечеряване. Върнаха се в къщата и се обадиха на механик, след това прекараха около четиридесет и пет минути в чакане.

Небето навъсено сивееше, а дъждът вече се лееше обилно, когато камионът най-сетне сви край ъгъла. Докато той разплискваше локвите по пътя си към тях, майката на Стефани вдигна якето над главата си и се затича към него. Едно голямо кучище седеше на мястото до шофьора и наблюдаваше, докато механикът оглеждаше колата. След няколко минути майка й се върна на бегом, цялата подгизнала.

— Не може да я поправи на място. — Тя изстиска на верандата водата от якето си. — Ще я закара на буксир до гаража. Нямало да му отнеме твърде много време да я оправи.

— Ще има ли място и за двете ни в камиона?

— Може да седнеш на коляното ми.

— Мамо!

— Или аз на твоето, както и да е.

— Може ли да остана тук?

Майка й повдигна вежда.

— Сама?

— Моля те! Каза, че няма да отнеме твърде много време, а и искам да поогледам още малко, самичка.

— Не зная, Стеф…

— Моля те! И преди съм оставала сама. Няма нищо да счупя, обещавам.

Майка й се засмя.

— Добре, добре. Няма да се бавя повече от час, о кей! Най-много час и половина. — Майка й я млясна по бузата. — Обади ми се, ако ти трябва нещо.

Тя изтича отново навън и скочи в кабината, до кучето, което скоропостижно олигави лицето й. Колата й, дърпана от камионетката, постепенно се отдалечи и изчезна от поглед.

Вече самичка, Стефани пообиколи още малко. Качи се по стълбите и намери кабинета на Гордън.

Издателят му, Шеймъс Т. Стийп от издателство „Арк Лайт“, им бе звъннал по-рано през деня, за да изкаже съболезнованията си и да се поинтересува, доколко е оформен последния гордънов ръкопис. Майка й бе отвърнала, че ще проверят, и ако е завършен, ще го изпратят до издателството. Г-н Стийп бе настоял ръкописа да бъде отпечатан, сигурен, че ще се превърне незабавно в бестселър и ще остане дълго време на върха. „Мъртвите автори се продават,“ бе отбелязал той, сякаш одобряваше умната търговска стратегия на Гордън.

Стефани отвори чекмеджето на бюрото и откри страниците на ръкописа, натрупани прилежно една върху друга. Внимателно ги извади и остави върху бюрото, като се стараеше да не изцапа хартията.

Първата страница съдържаше заглавието, изписано с удебелен шрифт:

Ръкописът не се различаваше от всички останали книги на Гордън — дебел и тежък. Тя бе изчела повечето от тях и встрани от някои прояви на претенциозност, много ги харесваше. Историите му без изключение разказваха за хора, които умееха невероятни и удивителни неща, и за странните събития, които водеха до неизменната им, необикновена и ужасяваща смърт. Бе забелязала, как в началото главният герой е представен като смел и благороден, а след това бива наказан жестоко, цялата му арогантност и сигурност се срутват, така че в края той е смирен и научава важен житейски урок. И после Гордън го убиваше, обикновено, по възможно най-недостойния начин. Стефани почти чуваше хапливия смях на чичо си, докато четеше тези части.

Тя взе най-горната страница и внимателно я постави с лицето надолу на бюрото. Зачете. Нямаше намерение да прекара дълго време така, но скоро поглъщаше всяка дума, без да обръща внимание на старата къща и на дъжда навън.

Мобилният й телефон иззвъня и тя подскочи. Бяха минали два часа. Вдигна телефона си.

— Здравей, миличка — чу се гласът на майка й, — всичко наред ли е?

— Да. Чета си.

— Не някоя от книгите на Гордън, нали? Стеф, той пише за ужасни чудовища и страхотии, и за лоши хора, които вършат още по-лоши неща. Ще сънуваш кошмари.

— Не, мамо, чета… чета речника.

Дори краткото мълчание от отсрещната страна звучеше скептично.

— Речникът? Наистина ли?

— Да — отвърна Стефани. Знаеше ли, че клокотевя е дума?

— По-странна си от баща си, знаеш ли?

— Подозирах нещо такова… поправиха ли колата?

— Не, затова ти звъня. Не могат да я накарат да запали, а пътят обратно до имението е наводнен. Ще взема такси, докъдето може да ме закара и ще видя дали оттам нататък мога да се придвижа пеша. Ще се забавя поне още два часа.

Стефани предвкуси възможността. От мъничка предпочиташе собствената си компания, пред тази на другите, а никога не бе прекарвала цяла нощ без родителите си наблизо. Вкусът на свободата затрептя на върха на езика й.

— Мамо, всичко е наред, не си прави труда! Тук съм си добре.

— Няма начин да те оставя сама в тази странна къща!

— Не е странна къща. На Гордън е и си е съвсем наред. Няма смисъл да се опитваш да се добереш дотук тази вечер. Дъждът е като камшик.

— Миличка, няма да ми отнеме много време.

— Ще ти отнеме векове. Къде се е наводнило?

— Около моста.

— Мостът? И ти искаш да вървиш от моста до тук?

— Ако ускоря ход…

— Мамо, не ставай глупава. Кажи на татко да те вземе.

— Миличка, сигурна ли си?

— Тук ми харесва, наистина. Става ли?

— Става — неохотно отвърна майка й. — Утре първата ми работа ще е да дойда, да те взема. Видях малко храна в долапите, ако си гладна, може да си направиш нещо.

— О кей. Ще се видим утре значи.

— Обади ни се, ако имаш нужда от нещо или просто искаш малко компания.

— Ще се обадя. Лека нощ, мамо.

— Обичам те!

— Знам.

Стефани затвори и се ухили. Върна телефона в якето си, качи крака на бюрото и като се отпусна назад в стола, отново зачете.

Когато вдигна поглед от страниците, с изненада установи, че е почти полунощ и дъждът е спрял. У дома отдавна да е вече в леглото. Примигна със зачервени очи, изправи се и слезе в кухнята. С благодарност установи, че въпреки парите, славата и екстравагантните си прищевки, по отношение на храната Гордън си беше най-обикновен човек. Хлябът бе мухлясал, а плодовете — презрели, но имаше бисквити, зърнени закуски, а срокът на годност на млякото в хладилника изтичаше след ден. Стефани си направи нещо за хапване и влезе в дневната, където тъкмо се настаняваше удобно пред включения телевизор, когато телефонът иззвъня.

Тя го погледна. Намираше се на масата, до лакътя и. Кой можеше да е? Всички, които знаеха, че Гордън е починал, не биха звънели на домашния му телефон, а не й се щеше тепърва да уведомява някого, който още не беше в течение. Може би бяха родителите й, но защо биха й звънели тук, а не на мобилния?

Като новия собственик на къщата тя чувстваше, че трябва да вдигне собствения си телефон. Стефани откачи слушалката и я постави на ухото си.

— Ало?

Мълчание.

— Ало? — повтори Стефани.

— Кой е? — чу се мъжки глас.

— Съжалявам — каза Стефани. — С кого искате да разговаряте?

— Кой е? — повтори гласът, този път раздразнено.

— Ако търсите господин Гордън Еджли, страхувам се, че е…

— Зная, че Еджли е мъртъв — сопна се мъжът. — Коя си ти? Как ти е името?

Стефани се поколеба.

— Защо ви трябва да знаете? — попита.

— Какво правиш в тази къща? Защо си в къщата му?

— Ако искате, звъннете утре…

— Не искам, ясно! Слушай, момиченце, ако объркаш плановете на господаря ми, той много ще се разсърди, а ти не искаш да го разсърдиш, разбра ли? Сега ми кажи коя си!

Стефани осъзна, че ръцете й треперят. Тя се насили да се успокои и бързо откри гняв, на мястото на боязливостта си.

— Името ми не е ваша работа! — рече тя. — Ако искате да говорите с някого, обадете се отново утре, в по-нормално време.

— Не искаш да ми отговориш, така ли? — изсъска мъжът.

— Лека нощ — твърдо отвърна Стефани.

— Не искаш да ми отговор…

Стефани обаче вече поставяше слушалката на вилката. Внезапно идеята да прекара сама цялата нощ не й се струваше толкова приятна. Хрумна й да се обади на родителите си и после се упрекна за детинщината си. Няма нужда да ги тревожа, помисли си тя. Няма нужда да ги тревожа за нещо толкова…

Някой потропа на входната врата.

— Отваряй! — чу се между ударите по вратата същият мъжки глас. Стефани се изправи на крака, втренчена към фоайето. Зад матираното стъкло на входната врата се различаваше тъмна фигура. — Отвори проклетата врата!

Стефани отстъпи към камината, а сърцето й заби мощно в гърдите й. Той знаеше, че тя е там, нямаше смисъл да се преструва, че не е, но може би ако останеше много, много тиха, мъжът можеше да се откаже и да си тръгне. Той изруга и тропането така се засили, че вратата се разклати на пантите си.

— Остави ме на мира! — извика Стефани.

— Отвори вратата!

— Няма! — Харесваше й да вика, това скриваше страха й. — Ще се обадя на полицията! Още сега!

Блъскането спря веднага и фигурата се отдръпна от вратата. Това ли беше? Бе ли успяла да го сплаши? Сети се за задния вход — дали е заключен? Разбира се… няма начин да не е. Но не беше напълно сигурна. Тя грабна един ръжен от камината и тъкмо посягаше към телефона, когато чу почукване на прозореца, досами нея.

Тя извика и отскочи назад. Отвъд дръпнатите завеси, нощта бе катранено черна. Нищо не виждаше.

— Самичка ли си вътре? — Сега гласът си играеше с нея, дразнеше я.

— Махай се! — извика тя и вдигна ръжена, за да може мъжът да го види. Той се изсмя.

— Какво ще правиш с това?

Ще ти отворя главата е него! — изкрещя Стефани под напора на страх и ярост. Отново го чу да се смее.

— Искам само да вляза. Отвори ми, момиченце! Нека да вляза.

— Полицията идва.

— Ти си лъжкиня.

Тя не виждаше нищо зад стъклото на прозореца, а той виждаше всичко. Отиде до телефона и вдигна слушалката.

— Не го прави! — предупреди я гласът.

— Обаждам се на полицията.

— Пътищата са затворени, момиченце. Ако ги извикаш, ще съборя вратата и ще те убия, преди да са стигнали.

Страхът се превърна в ужас и Стефани се вцепени. Щеше да се разплаче, усещаше как сълзите се наливат в очите й. Не бе плакала от години.

— Какво искаш? — попита тя мрака. — Защо искаш да влезеш?

— Това няма нищо общо с мен, момиченце. Изпратен съм да взема нещо. Пусни ме! Ще огледам, ще взема, каквото търся и ще си тръгна. Няма да нараня нито едно хубаво косъмче от хубавата ти главица, обещавам. Сега само отвори тази врата на секундата.

Стефани стисна ръжена с две ръце и тръсна глава. Вече плачеше.

— Не!

Изкрещя, когато през прозореца мина юмрук и посипа килима с парчета строшено стъкло. Стефани се запрепъва назад, а мъжът се покачи на перваза, навъсен срещу нея, с пламнали очи, без да се впечатлява от одраскалите го ръбове на стъклото. В мига, когато той стъпи на пода в къщата, Стефани вече търчеше извън стаята. Стигна до входната врата и започна да се суети с бравата.

Силни ръце я сграбчиха изотзад. Тя отново изпищя, когато я повдигнаха. Тя ритна силно назад, забивайки пета в пищяла на мъжа. Той изпъшка и я пусна, и Стефани се извъртя в опит да го халоса с ръжена, само че той го хвана и издърпа от ръцете й. Едната му ръка я стисна за гърлото. Похитителят я върна насила в дневната.

Хвърли я в едно кресло и се надвеси над нея. Независимо колко опитваше, не можеше да се освободи от хватката му.

— И така. — Устата му се разкриви в подигравателна гримаса. — Защо просто не ми дадеш ключа, момиченце?

В този миг предната врата излетя от пантите си и Скълдъгъри Плезънт влетя в къщата.

Мъжът изруга, пусна Стефани и замахна с ръжена, но Скълдъгъри се насочи право към него и го удари с такава сила, че на Стефани й се стори достатъчна, за да откъсне главата на похитителя. Той падна на земята и се претърколи назад, но бързо се изправи на крака, точно навреме за втората атака на Скълдъгъри.

Мъжът се изстреля към него. Двамата се сблъскаха и изхвърчаха назад, прекатурвайки дивана. Шапката на Скълдъгъри падна и Стефани видя нещо бяло да проблясва над шала му.

Изправиха се и се заборичкаха, мъжът нанесе удар, от който очилата на Скълдъгъри изхвърчаха в другия край на стаята. Скълдъгъри отвърна като се гмурна ниско, сграбчи мъжа през кръста и подложи таза си. Противникът му бе захвърлен тежко на пода.

Той изруга отново, сети се за Стефани и се спусна към нея. Тя изскочи от креслото, но преди онзи да успее да я докопа, Скълдъгъри го препъна. Мъжът тресна брадичка в една масичка за кафе и зави от болка.

— Мислиш си, че можеш да ме спреш ли? — закрещя той, докато се опитваше да стане. Коленете му се огъваха. — Знаеш ли кой съм аз?

— Де да те знам — отвърна Скълдъгъри.

Мъжът изплю кръв и се ухили предизвикателно.

— Е, аз обаче знам всичко за теб. Господарят ми разказа всичко за теб, детективе, и ще трябва да сториш много повече, за да ме спреш.

Скълдъгъри сви рамене и Стефани с изумление видя как в ръката му се оплете огнено кълбо. Той го хвърли и мъжът бе обвит в пламъци. Вместо да закрещи обаче, похитителят отметна глава и се разсмя гръмогласно. Гореше, но изглеждаше непокътнат.

— Още! Искам още!

— Щом настояваш.

Скълдъгъри извади старомоден револвер от палтото си и стреля. Куршумът уцели мъжа в рамото и той изкрещя, опита се да побегне и се спъна. Затича се към вратата, като току се хвърляше встрани и залягаше, за да не бъде улучен отново, а пламъците дотолкова му пречеха да вижда, че в първия си опит да излезе се блъсна в стената.

След това вече го нямаше.

Стефани зяпаше вратата, опитвайки се да си обясни невъзможното.

— Е, — каза Скълдъгъри — човек не вижда това всеки ден.

Тя се обърна. Заедно с шапката и косата му бе паднала. В объркването си тя бе видяла само теме, бяло като тебешир, и сега очакваше да види плешив албинос или нещо такова. Уви. Без очила и с шал, провиснал надолу, тя нямаше как да избяга от факта, че той нямаше плът, нямаше кожа, нямаше очи и нямаше лице.

Главата му представляваше череп.

Скълдъгъри остави пистолета си и излезе във фоайето. Взря се в нощта. Когато се увери, че никъде наблизо не се спотайват човешки факли, той се върна и вдигна вратата от земята, пъшкайки от усилие. Постави я обратно на място и я опря на рамката. Вдигна рамене и се върна в дневната, където Стефани още стоеше изправена със зяпнала уста.

— Съжалявам за вратата.

Стефани продължи да зяпа.

— Ще платя да я поправят.

Стефани още зяпаше.

— Добра врата си е още. Здрава.

Когато усети, че Стефани не е в състояние да прави каквото и да било, освен да стои така, той отново вдигна рамене и свали палтото си, сгъна го прилежно и го остави да виси на облегалката на един стол. Отиде до счупения прозорец и започна да събира парчетата счупено стъкло.

Сега, когато го видя без палто, Стефани можеше напълно да оцени колко е слаб всъщност. Костюмът му, ако и добре скроен, висеше по него и имаше вид на безформена торба плат. Докато събираше стъклата, костта на предмишницата му се бялна между ръкава и ръкавицата. Той се изправи и отвърна на погледа й.

— Къде да оставя стъклата?

— Не зная — пророни Стефани. — Ти си скелет.

— Такъв съм наистина. Гордън имаше кофа за смет на колела до задния вход. Там ли да ги оставя?

Стефани кимна.

— Да, о кей.

Скълдъгъри изнесе няколкото шепи стъкло от стаята. Цял живот бе мечтала за нещо различно, нещо, което да я отърве от скуката на познатото ежедневие — и сега, когато изглеждаше сякаш това се случи, нямаше никаква представа какво да прави. Въпросите се прескачаха в главата й, всеки се бореше за предимство. Бяха толкова много.

Скълдъгъри се върна и тогава тя зададе първия.

— Там ли беше кошчето?

— Да. Беше си, където винаги е било.

— Хубаво. — Ако въпросите бяха хора, всички я зяпаха като идиот. Опита се да оформи някаква свързана мисъл.

— Каза ли му името си? — попита я Скълдъгъри.

— Какво?

— Името си. Каза ли му го?

— Ъ-ъ, не…

— Добре. Знаеш ли истинското име на някого, имаш власт над него. Но дори кръщелно име, като Стефани, би му свършило работа.

— Каква работа?

— Да му даде влияние върху теб, да правиш това, което поиска. Ако разполага с името ти и ако знае какво да прави, това понякога е напълно достатъчно. Страшничка е тази мисъл, нали?

— Какво става? Кой беше онзи? Какво искаше? Кой точно си ти?

— Аз съм си аз — отвърна Скълдъгъри, докато поставяше шапката и перуката си на близката маса. — Колкото до него, нямам представа кой е, никога преди не съм го виждал.

— Ти го застреля.

— Точно така.

— И го замери с огън.

— Така направих.

Краката на Стефани не я държаха, а главата й се маеше.

— Господин Плезънт, вие сте скелет.

— А, да, обратно на въпроса. Да, аз съм, както казваш, скелет. От доста години при това.

— Полудявам ли?

— Не, надявам се.

— Значи си истински? Съществуваш наистина?

— Май да.

— Искаш да кажеш, че не си сигурен дали съществуваш, или не?

— Относително сигурен съм. Така де, може и да греша. Може да съм някаква ужасяваща халюцинация, измишльотина на въображението си.

— Може ли да си измишльотина на собственото си въображение?

— И по-странни неща са се случвали. И продължават, с обезпокояваща редовност.

— Това е твърде шашаво.

Скълдъгъри пъхна ръце в джобовете си и наклони глава настрани. Нямаше очи и не беше ясно дали гледа към нея.

— Знаеш ли, срещнах чичо ти при подобни обстоятелства. Е, горе-долу. Той беше пиян. И бяхме в бар. И беше повърнал върху обувките ми. Хм, предполагам, че като цяло обстоятелствата не бяха твърде подобни, но и двете случки включваха среща, тъй че… Искам да кажа, че беше в беда и аз бях там да му подам ръка, а след това станахме добри приятели. Добри, добри приятели — той наклони глава на другата страна. — Изглеждаш, сякаш ще припаднеш.

Стефани бавно кимна.

— Никога не съм припадала преди, но мисля, че може да си прав.

— Искаш ли да те хвана, ако паднеш, или…?

— Ако нямаш нищо против.

— Няма никакъв проблем.

— Благодаря ти.

Стефани му се усмихна плахо и тогава мракът падна пред погледа й, тя почувства, че се свлича и последното нещо, което видя, бе как Скълдъгъри Плезънт се втурва към нея през стаята.

Колата на Скълдъгъри Плезънт беше „Бентли“, модел R-Type Continental от 1954-а година, от който били сглобени само 208 бройки и притежаваше шестцилиндров мотор, и двигател с вместимост четири и половина литра, и беше модернизирана с централно заключване, климатик, Джи Пи Ес, и още куп други модерни удобства. Това, накратко, беше отговорът на Скълдъгъри, когато Стефани го попита за колата. Тя реши, че само — „Бентли е“, би й било предостатъчно.

Те напуснаха имота на Гордън по страничен път в задния край на имението, за да избегнат наводнените участъци. Стефани въобще не знаеше за съществуването му, докато не излязоха на него. Скълдъгъри й каза, че тъй като е бил редовен посетител на чичо й, знае всички пътечки и тайни местенца в околността. Те минаха покрай знак, сочещ към родното й градче и за миг й хрумна да помоли Скълдъгъри да я остави у дома, но бързо прогони тази мисъл. Ако се върнеше у дома, щеше да обърне гръб на всичко, което бе видяла току-що. Трябваше да знае повече! Трябваше да види повече!

— Къде отиваме? — попита тя, докато се движеха.

— В града. Имам среща със стар приятел. Тя може да ни помогне да си обясним станалото.

— Защо дойде?

— Моля?

— Тази вечер? Не че не съм благодарна, но как така се оказа наблизо точно тогава?

— А — кимна детективът. — Да, виждам как би могъл да възникне подобен въпрос.

— Е, ще му отговориш ли?

— По-скоро не.

— Защо не?

Той й хвърли поглед или поне позавъртя глава в нейна посока.

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. Ти си напълно нормална млада госпожица и след тази вечер ще се върнеш към напълно нормалния си живот. Няма да е добре да се замесваш в това.

— Но аз съм замесена вече!

— Но можем да ограничим участието ти.

— Но аз не искам да ограничавам участието си!

— Но така е най-добре за теб.

— Но аз не го искам!

— Но би могло…

— Не започвай пак изречение с „но“!

— Да. Извинявай.

— Не можеш да очакваш да забравя всичко това. Видях магия и огън, и теб, и научих за войни, за които не ни разказват в училище. Видях свят, който не знаех, че съществува.

— Не искаш ли да се върнеш в нормалния свят? Там с по-безопасно.

— Не принадлежа там.

Скълдъгъри обърна целия си череп към нея и го наклони.

— Странно. Когато срещнах чичо ти за пръв път и той ми каза същото.

— Нещата, за които пишеше — започна Стефани, сещайки се едва сега за това, — те истински ли са?

— Книгите му? Не, нито една.

— О…

— По-скоро са вдъхновени от истински истории. Променяше ги точно толкова, колкото да не обиди някого и да не бъде преследван и убит. Чичо ти беше много добър човек, наистина. Разрешихме много загадки заедно.

— Наистина?

— О, да, трябва да се гордееш, че си имала чичо като него. Разбира се, замесваше ме постоянно в побоища, защото където и да го водех, не спираше да тормози и разпитва хората, но… Добри времена. Добри времена.

В един момент светлините на града изплуваха пред тях. Скоро мракът, през който се движеше колата, бе заменен от оранжева мъглица, която се отразяваше от влажния път. Градът беше тих и замрял, улиците — почти празни. Влязоха в малък открит паркинг и Скълдъгъри спря колата.

— Добре тогава, ти чакай тук.

— Добре.

Той излезе, а Стефани изчака точно две секунди, преди да го последва — не бе дошла с него, само за да седи на тъч линията. Искаше да види какви други изненади я чакат в света.

— Стефани, защо имам чувството, че не уважаваш напълно авторитета ми?

— Ами, не.

— Разбирам. Хубаво…

Той си сложи шапката, извади шала си и го уви около челюстта си, но остави перуката и тъмните си очила. Натисна копче на ключодържателя, колата изписука и се заключи.

— Само това ли е?

— Моля?

— Не се ли страхуваш, че някой може да я открадне? Не сме точно в най-цивилизованите квартали.

— Има си аларма.

— А някакво заклинание, или нещо такова, няма ли да направиш? За да са в безопасност?

— Не. Алармата е доста добра.

Той закрачи и тя забърза след него.

— Правиш ли въобще заклинания?

— Понякога. Гледам да не разчитам много-много на магия в днешно време, опитвам да се справям с това тук. — Той почука слепоочието си.

— Това тук е пълно с въздух.

— Е, да — каза той подразнен, — но знаеш какво имам предвид.

— Какво още можеш да правиш?

— Моля?

— Какви магии? Покажи ми.

Ако Скълдъгъри имаше вежди, сега по всяка вероятност и двете щяха да стърчат.

— Какво, жив скелет не ти стига? Искаш още?

— Да — отвърна Стефани. — Дай ми един урок за начинаещи.

Той сви рамене.

— Е, предполагам не би навредило. Има два вида магове, или заклинатели — Адепти и Елементали. Адептите са по-агресивни; техниките им са по-пряко ефективни в случай на битка. Елементалите пък, какъвто съм аз, избират по-спокойния път и се опитват да усъвършенстват властта си над стихиите.

— Власт над стихиите?

— Може би малко преувеличих. Не властваме над тях, манипулираме ги. Влияем им.

— Какви стихии например? Земя, въздух…

— Огън и вода, да.

— Покажи ми тогава.

Главата на Скълдъгъри клюмна леко надясно и Стефани чу усмивката в гласа му.

— Речено-сторено.

Той изпъна ръка пред нея и отвори длан. Тя се смръщи, усещайки лек хлад, и след това усети капка вода, която се стичаше по лицето й. След още миг косата й беше вир-вода, сякаш току-що се бе гмуркала.

— Как направи това? — Тя затръска глава и блестящи капчици се разлетяха около нея.

— Ти ми кажи!

— Не зная. Направи нещо, за да увеличиш влажността на въздуха?

Той я погледна изотгоре.

— Много добре. Първият елемент — вода. Не можем да разделим Червено море или нещо подобно, но можем да командваме водата в известна степен.

— Покажи ми пак огън! — нетърпеливо каза Стефани.

Скълдъгъри щракна с пръсти, облечени в ръкавици и от тях изскочиха искри, той сви юмрук и искрите се сляха в пламък, който понесе в шепата си. Пламъкът стана по-ярък и Стефани усети как косата й изсъхва.

— Уау!

— Наистина — отвърна Скълдъгъри и с рязко движение запокити огненото кълбо в небето. Там то изгоря и се разпръсна.

— Ами земята?

Скълдъгъри поклати глава.

— Не искаш да видиш това и дано никога не ти се налага да го виждаш. Земната стихия е чисто отбранителна и се използва само в краен случай.

— И кое е най-мощното? Огъня?

— То е най-лъскавото, то обира всички възклицания, но ще се изненадаш на какви ефекти е способен съвсем малко въздух, ако го изместиш правилно. Изместеният въздух не просто изчезва, той трябва да отиде някъде.

— Може ли да видя?

Стигнаха до края на паркинга и подминаха ниската стена, която го обграждаше. Скълдъгъри сви пръсти и внезапно ги изпъна, като насочи рязко длан срещу стената. Въздухът се нагъна и тухлите изригнаха навън. Стефани зяпна дупката в стената.

— Ето това — успя да продума накрая, — е толкова яко!

Дрехите му бяха разкъсани и овъглени, но кожата му бе незасегната от огненото кълбо в имението на Гордън. Тя успя да зърне лицето му на фаровете на бентлито, разкривено от гняв и омраза, след това бе вдигната във въздуха и блъсната в предния капак на колата, която ги бе ударила. Ръцете му стискаха яката й, кокалчетата на пръстите му притискаха гърлото.

— Ще умреш — изсъска той, — още тук и сега, ако не ми дадеш проклетия ключ.

Собствените й ръце се опитваха да отслабят хватката му. Чувстваше главата си лека, кръвта блъскаше в слепоочията й.

— Караш ме да се излагам — изръмжа злодеят. — Господарят ще ме помисли за глупак, ако не мога един тъп ключ да измъкна от едно тъпо хлапе!

Около тях улицата беше пълно мъртвило. Витрини на магазини и входове на частни фирми, затворени и заключени. Никой нямаше да чуе. Никой нямаше да й помогне. Къде беше Скълдъгъри?

Мъжът я вдигна от капака и пак я блъсна в него… Стефани извика от болка и мъжът се приведе над нея, натисна гърлото й с дясната си ръка.

— Ще ти строша пилешкия врат! — Изсъска отново.

— Не знам нищо за никакъв ключ! — Отрони задавено Стефани.

— Ако не знаеш, значи не ми трябваш и ще те убия още тук.

Тя отново погледна към ужасяващото изкривено лице и спря опитите да се отскубне от ръцете му. Вместо това заби палец в дупката от куршум в рамото му. Той изкрещя и я пусна, спъна се назад с псувни, а момичето се претърколи през капака и хукна към бентлито. Скълдъгъри блъскаше по вратата, но тя бе хлътнала от удара и кракът му бе заклещен.

— Бягай! — извика й през строшения прозорец. — Махай се!

Стефани погледна зад рамото си, видя задаващия се мъж и се изправи. Подхлъзна се на мокрия паваж, но успя да си върне равновесието и се затича. Онзи тичаше след нея, стиснал раненото си рамо.

Той скочи към нея, но тя приклекна, хвана се за стълба на една улична лампа и промени рязко посоката си. Тялото на мъжа прелетя покрай нея и се изтърси на асфалта. Тя продължи да бяга, този път в обратната посока, като подмина двете коли. Зави в тясна алея и се изгуби в сенките.

Чу го зад себе си, чу стъпките му, които й се струваха много по-чести от нейните собствени. Не смееше да гледа назад — не искаше страхът, който подхранваше краката й, внезапно да я предаде. Мракът бе твърде плътен и тя едва виждаше на една ръка разстояние пред себе си. Можеше да се халоса в някоя стена всеки момент и тогава…

Стена.

Стефани се извъртя в последния момент, вдигна ръце, удари се леко в стената и се отблъсна от нея, без да губи твърде много инерция. Зави зад ъгъла. Мъжът виждаше в тъмното не по-добре от нея и звучно се тресна в стената, крещейки проклятия.

Пред нея тъмнината се разцепи. Момичето видя първо светлината на фарове, а след това и преминаващото такси. Мъжът се подхлъзна и препъна зад нея — още малко и тя щеше да се измъкне. Трябваше само да изтича до най-близкия човек, който можеше да намери и онзи нямаше да посмее да я последва.

Стефани се измъкна от сенките и изкрещя за помощ, но таксито вече го нямаше и улицата отново беше празна. Тя отново изкрещя, този път от отчаяние. Уличните лампи придаваха на всичко оранжев оттенък и сянката й плъзна пред нея. След това зад нея се показа още една сянка и тя се хвърли встрани. Мъжът отново профуча покрай нея, изпускайки я за малко.

Каналът, който течеше през града, бе наблизо. Тя се насочи към него, усещайки, че мъжът отново я преследва и настига бързо.

Пръстите му закачиха рамото й. Първото докосване бе мимолетно, но втория път успя да я сграбчи, точно на ръба на канала. Тя успя обаче да скочи, преди той да смогне да я издърпа обратно. Чу писък на паника зад себе си и осъзна, че го е повлякла със себе си. Ледената вода ги обгърна.

Студът я вцепени за момент, но Стефани успя да се пребори с него и се изтласка нагоре. Гребеше вода и я избутваше надолу, както го бе правила безброй пъти на плажа на Хагард. Сега се движеше нагоре, към светлините.

Изплува със задавен хрип и обърна глава. Видя как мъжът размахва ръце ужасено. Момичето първо си помисли, че той не може да плува, но не беше само това. Водата го нараняваше, впиваше се в него като киселина, сваляше парчета плът от него. Крясъците му се превърнаха в гъгнене и Стефани го видя да се разпада. Той замлъкна и определено умря.

Обърна гръб на неговите остатъци, които се понесоха към нея и заплува. Ръцете и стъпалата й вече не усещаха нищо от студа, но тя продължи, докато не остави моста далеч зад себе си.

Разтреперана, Стефани стигна до каменната стена на ръба на канала и успя да се покатери по нея. Скръстила ръце под мишниците си и с коса, полепнала по главата й, тя заджвака на бегом обратно към бентлито.

Когато стигна, видя, че то е празно. Стефани внимаваше да не попадне на светло. Премина камион, който намали близо до мястото на катастрофата. Когато шофьорът не видя никого, го подмина. Стефани не помръдна.

Няколко минути по-късно, Скълдъгъри се появи от малката алея, където мъжът я бе преследвал. Вървеше бързо към колата си и често се оглеждаше. Стефани пристъпи от сенките.

— Хей!

— Стефани! — възкликна детективът и се втурна към нея. — Ти си добре!

— Отидох да поплувам. — Тя се опитваше неуспешно да спре да зъзне.

— Какво стана? Къде е той?

— Тук-там. — Лекият вятър я пронизваше направо през подгизналите й дрехи. — Водата някак си… го разкъса.

Скълдъгъри кимна.

— Случва се.

Той вдигна ръка с обърната длан и тя усети как бързо съхне, а водата се разнесе от нея под формата на мъглица над главата й.

— Не си изненадан?

Той премести новообразувания миниатюрен облак надалеч и го освободи. На улицата се изсипа кратък дъждец.

— Някои видове магия, с които си служат Адептите, не излизат евтино. Както видяхме в къщата на Гордън, нападателят ти се бе направил неуязвим за огъня и сигурно много се е гордеел с постижението си. За негово нещастие обаче, цената на това малко заклинание е това, че всяко голямо количество вода е била смъртоносна за него. Всяко по-силно заклинание си има скрита уловка.

Той щракна с пръсти и отново призова огнено кълбо, а Стефани започна да се стопля.

— Готин номер. Ще трябва да ме научиш някой път.

С доста усилия момичето успя да отвори вратата на колата. Забърса парченцата счупено стъкло от седалката и се настани на нея, закопчавайки предпазния си колан. Скълдъгъри се намърда зад волана. Завъртя ключа и двигателят се включи, изръмжа недоволно и след това заработи на пълни обороти.

Тялото й бе изтощено. Умът — също. Чувстваше крайниците и клепачите си като от олово. Тя изрови мобилния си телефон от джоба на дънките си — като по чудо водата не го бе съсипала. Натисна бутон и часът светна на дисплея. Тя изстена и погледна навън, където сутрешният светлик започваше да се пропива в небето.

— Какво има? — попита Скълдъгъри. — Ранена ли си?

— Не, но ще бъда, ако не се върна в къщата на Гордън. Майка ми ще дойде да ме прибере.

— Не изглеждаш много доволна.

— Ами, не искам да се върна в онзи свят — скучно градче със съседи-клюкари и гадни лели.

— Вместо това предпочиташ да те нападат по два пъти всяка нощ?

— Зная, че ще прозвучи ненормално, но — да! Тук поне се случва нещо.

— По-късно днес ще посетя един приятел, който може да ни помогне. Може да дойдеш, ако искаш.

— Наистина?

— Мисля, че май имаш истински усет за тази работа.

Стефани трудно скриваше вълнението от гласа си:

— Ами магия?

— Какво магия?

— Ще ме научиш ли?

— Дори не знаеш дали си способна на магия.

— Как да разбера? Някакъв тест ли има?

— Да, отрязваме ти главата. Ако ти порасне нова, можеш да правиш магия.

— Пак се правиш на интересен, нали?

— Мерси, че забеляза.

— Значи ще ме научиш?

— Не съм учител. Детектив съм. Вече си имам работа.

— Да, разбира се. Само дето наистина искам да се науча, а ти знаеш всичко!

— Ласкателството ти е много умело.

— Но, ако не искаш да ме учиш, няма проблем, наистина. Винаги мога да помоля Чайна.

Скълдъгъри я погледна.

— Чайна няма да те научи. Няма, защото тя не прави нищо, което не е в нейна полза. Отначало може да не го забележиш, може да си помислиш, че наистина е мила с теб, но никога не можеш да й вярваш.

— О кей тогава!

— О кей! Съгласихме се значи?

— Съгласихме се. Не вярваме на Чайна.

— Добре. Радвам се, че поне това изяснихме.

— Значи ще ме научиш на магия?

Той въздъхна.

— Оправянето с теб ще е истинско изпитание, нали?

— Така ми казват даскалите в училище.

— Това ще е забавно — отбеляза суховато детективът. — Просто си знам.

Нефариан Серпин имаше посетител. Кухите хора му се покланяха дълбоко, докато крачеше по коридорите на замъка си. Отдалеч изглеждаха истински, но отблизо представляваха просто евтини имитации на живот. Приличната им на хартия кожа беше само безизразна обвивка, издута отвътре от отровни газове. Само дланите и стъпалата им бяха солидни и тежки — краката им потракваха, когато ходеха, а дланите притегляха ръцете надолу и Кухите хора добиваха постоянно изгърбен вид.

Броят им растеше с наближаването на главния чертог. Бяха прости създания, но изпълняваха прилежно каквото им се заповядваше. Не знаеха какво да правят с този посетител и затова просто се тълпяха около него. Серпин влезе в голямата зала, Кухите хора му направиха място и към него се обърна мъж в тъмен костюм.

— Г-н Блис3 — вежливо започна Серпин. — Мислех, че сте мъртъв.

— И аз това чух — отвърна му Блис. Той беше елегантен мъж, изтъкан целия от мускули, висок колкото Серпин, но докато домакинът му имаше черна коса и проблясващи изумрудени очи, Блис бе плешив, а очите му бяха леденосини. — Всъщност, аз пуснах този слух. Помислих си, че може да откаже хората да ме търсят, за да се насладя на пенсията си.

— Отказва ли ги?

— За нещастие, не.

Серпин направи знак на Кухите хора да ги оставят и поведе г-н Блис към гостната.

— Може ли да ви предложа питие? — попита Серпин, упътвайки се към алкохолното барче. — Или ви е твърде рано?

— Тук съм по работа. На Старейшините.

Серпин се обърна, усмихна му се.

— И как са Старейшините?

— Разтревожени.

— Кога не са?

Серпин се приближи до креслото при прозореца, погледа слънцето в опитите му да се издигне, после седна, кръстоса крака и зачака Блис да продължи. Последният път, когато двамата бяха в една стая, се опитваха да се убият един друг, докато около тях ураган срутваше мястото. Фактът, че Блис още стоеше прав, сочеше, че и той си мисли същото. Блис внимаваше.

— Старейшините ме повикаха, защото преди пет дни двама от хората им са изчезнали — Клемент Гейл и Александър Слейк.

— Какво злощастие. Но не мисля, че някога съм имал удоволствието да познавам който и да е от тях.

— Били са назначени да… те наблюдават, от време на време.

— Шпиони?

— Ни най-малко. Просто наблюдатели. Старейшините са сметнали за благоразумно да си имат представа какво правят някои от последователите на Меволент, за да са сигурни, че никой не нарушава условията на Примирието. Ти винаги си бил на върха на този списък.

— И мислиш, че имам нещо общо с изчезването им? Аз съм вече човек на ненасилието. Търся само знание.

— Търсиш тайни.

— Караш го да звучи толкова зловещо, г-н Блис. Колкото до изчезналите „наблюдатели“, може да се появят живи и здрави, а Старейшините да ти се извинят, че са те върнали на работа.

— Появиха се вчера.

— О?

— Мъртви.

— Колко ужасно.

— Нито следа по телата им. Нищо, което да подсказва как са умрели. Да ти звучи познато?

Серпин се замисли за миг, после повдигна вежда и облечената си в ръкавица дясна ръка.

— Мислиш, че това е причината? Мислиш, че аз съм убиецът? Не съм използвал тази сила от години. Когато се сдобих с нея, мислех, че е нещо прекрасно, но сега гледам на нея като на проклятие, непрестанен спомен за многото ми грешки и престъпления в името на Меволент. Ще ви кажа, г-н Блис, дълбоко се срамувам от това, което съм сторил с живота си.

Блис стоеше там безмълвен и Серпин почти развали всичко, но се сдържа да не избухне в смях и запази вида си на подигравателна невинност.

— Благодаря за съдействието. — Блис се упъти към изхода. — Ще поддържаме връзка, в случай, че искам да ти задам още някой въпрос.

Серпин изчака госта му да стигне до вратата и каза:

— Сигурно са много уплашени.

Блис се спря.

— И защо го казваш?

— Изпратиха теб, нали така? Защо не изпратиха детектива, чудя се?

— Скълдъгъри Плезънт е зает с друго разследване.

— Тъй ли било? Или са си мислели, че можеш да ме стреснеш.

— Мислеха, че може би ще ме послушаш. Това Примирие ще продължи, дотогава, докогато и двете страни го искат. Старейшините го искат.

— Много хубаво от тяхна страна.

Едрият мъж го изгледа, като че искаше да прочете мислите му.

— Внимавай, Нефариан. Може да не ти хареса какво ще намериш в края на пътя, по който си поел.

— Сигурен ли си, че не искаш да ми правиш компания за едно питие? — усмихна се Серпин.

— Имам да гоня самолет.

— Някъде на почивка?

— Имам среща в Лондон.

— Дано мине добре. Ще пийнем някой друг път тогава.

— Може би.

Г-н Блис кимна леко и си тръгна.

Стефани си легна, веднага когато се прибра, и се събуди няколко минути след два часа следобед. Тя отиде боса до банята и се изкъпа, а всичките й болки се събудиха под душа. Коленете й бяха ожулени и порязани от влаченето по паважа. Цялата беше нашарена с морави синини. Вратът й бе схванат.

Излезе от душа, подсуши се и облече чисти дънки и тениска. Слезе боса на долния етаж със старите си дрехи и ги хвърли в пералнята, изсипа праха за пране и я включи. Само след като успя да намери нещо за хапване, си позволи да мисли за предната вечер.

Е, помисли си тя, наистина се случи.

Обу се и излезе в топлия, слънчев ден. В края на тяхната улица тя подмина стария кей и сви по главната улица. Нормалност. Деца ритат топка, карат колело и се смеят, кучета търчат насам-натам, размахват опашки, съседите говорят със съседите, а светът е същият, какъвто някога бе мислела, че е. Без живи скелети. Без магия. Без хора, опитващи се да я убият.

Лудешки смях се откъсна от устните й, когато осъзна колко много се е променил живота й за едно денонощие. От съвсем нормално момиче се бе превърнала в цел за откачалки, разтварящи се във вода и в партньор на детектив-скелет, тръгнал да разрешава убийството на чичо й.

Стефани се спря. Убийството на чичо й? Откъде й бе хрумнало това? Гордън бе починал от естествена смърт — лекарите бяха го потвърдили. Тя се смръщи. Но тези доктори живееха в свят без ходещи, говорещи скелети. Но защо пък ще предполага, че е бил убит? Какво я бе накарало да си го помисли? Спомни си думите на Чайна: „Има предмети, които не могат да станат нечия собственост, ако просто бъдат откраднати. В такива случаи предишният собственик трябва да е мъртъв, за да може крадецът да се възползва от предмета.“

Нападателят й, и този, който го беше изпратил, искаха нещо. Искаха го достатъчно силно, за да я убият. И ако го искаха толкова силно, биха ли чакали чичо й да се спомине сам, преди да започнат да го търсят?

Стефани изстина отвътре. Гордън бе убит. Някой го бе убил и никой не правеше нищо по въпроса, никой не задаваше въпроси, никой не се опитваше да разбере нещо повече.

Освен Скълдъгъри.

Тя присви очи. Трябва да е знаел, че Гордън е бил убит. Ако не го е подозирал при срещата й с него, се е досетил в библиотеката на Чайна. Сигурно тя също знаеше, но нито един от тях не й го каза. Мислили са, че не може да го понесе, може би. Или не са смятали, че е нейна работа. Все пак се бе случило в техния свят, не в нейния. Но Гордън беше неин чичо.

Една кола удари спирачки зад гърба й. Хората зяпнаха в нейната посока. Стефани погледна назад и видя бентлито. Вратата на шофьора още беше силно изкривена от удара с другата кола, а предното стъкло напукано. Три от вратите нямаха стъкла, а лявата страна на предния капак бе осеяна с грозни вдлъбнатини. Обичайното пърпорене на двигателя бе заменено с притеснително тракане, което рязко спря заедно с изключения двигател. Скълдъгъри — с шапка, шал и очила — тръгна да излиза, но вратата му не се отвори.

— Уф, леле — промърмори под нос Стефани.

Той се поотдръпна от вратата, вдигна крак и я отвори с ритник. Най-сетне се измъкна, оправяйки палтото си.

— Добър ден! — поздрави я енергично той. — Чудесно време, нали?

— Хората ни зяпат — прошепна му Стефани, когато той я наближи.

— Така ли правят? А, да. Браво на тях! И така, готови ли сме за тръгване?

— Зависи — отвърна тя тихо, опитвайки се да държи усмивка на лицето си. — Кога щеше да ми кажеш, че чичо ми е бил убит?

Скълдъгъри се поколеба.

— А!… Досетила си се значи.

Стефани сви в тясната уличка между две сгради, по-далеч от любопитните очи на хагардските клюкари. Скълдъгъри изглежда първо не разбра какво прави тя, но после я настигна с бързи стъпки.

— Имах много добра причина да не ти казвам.

— Не ме интересува! — Сега, когато никой не я виждаше, усмивката й изчезна. — Гордън е бил убит, Скълдъгъри. Как може да не знам?

— Това е опасен занаят. Светът, от който съм част — още повече.

Тя се спря рязко. Скълдъгъри направи още няколко крачки, видя, че тя не върви с него и се обърна. Момичето скръсти ръце.

— Ако не смяташ, че мога да се справя…

— Не, определено показа, че можеш. — Тя долови лека промяна в тона му. — В мига, когато те видях, разбрах, че си от хората, които никога не биха се скрили от някаква опасност, дори и само на инат. Исках да те държа встрани от това, възможно най-дълго. Трябва да разбереш — Гордън ми беше приятел. Мислех, че му дължа поне това, да не позволя на любимата му племенница да си навлече неприятности.

— Е, сега обаче имам неприятности, така че решението вече не е твое.

— Явно не е.

— Значи вече няма да криеш неща от мен?

Той сложи ръка на гърдите си.

— Заклевам се да пукна, ако лъжа!

— О кей.

Той кимна и я поведе към бентлито.

— Макар, строго погледнато, да нямаш сърце — обади се момичето.

— Знам.

— И, строго погледнато, вече си пукнал.

— И това зная.

— Добре де, казвам го просто, за да сме наясно.

Скълдъгъри върна Стефани у дома и докато тя лежеше в леглото си същата нощ и се унасяше в сън, една млада жена в Лондон клечеше и се взираше в мрака.

— Ало?… Има ли някой там долу?

Тъмните води на Темза се носеха стремително под нея, но никой не отвърна. Тя провери колко е часът и се огледа. Оставаха седем минути до полунощ и Уестминстърският мост бе празен. Идеално.

— Ало? — повтори тя. — Трябва да говоря с теб!

Един глас се обади:

— Няма никого тук долу.

— Мисля, че има!

— Не. Няма!

— Мисля, че там долу има един трол. Искам само да си поговоря с него.

От сенките се подаде лице, дребно и спаружено, с огромни уши и чорлава черна четина на главата. Огромни очи примигнаха срещу нея.

— Какво искаш? — попита тролът.

— Искам да говоря с теб — отвърна младата жена. — Казвам се Танит Лоу. А ти?

Тролът тръсна глава.

— Не, не, не казвам. Това не го казвам.

— О, да, троловете имат само едно име, нали така?

— Да, да, едно име. Не го казвам.

— Но мога да опитам да позная, нали такива са правилата? Ако позная вярно, какво се случва?

Тролът се ухили и в устата му лъснаха множество остри жълти зъби.

— Ще живееш.

— А ако сбъркам?

— Ще те изям! — изкикоти се създанието.

— Звучи като забавна игра — усмихна се Танит. — По кое време играеш обикновено?

— Полунощ, точно в полунощ. Да, да, да. Когато съм силен!

— И изскачаш отдолу срещу всеки, който минава по този мост тогава, нали?

— Три опита — закима усърдно тролът. — Имат три опита. Познаваш името, не те ям; объркваш го, ела насам.

— Искаш ли да играеш с мен?

Изражението на трола стана по-сериозно.

— Още не силен. Да почакаме, да, да. Точно в полунощ.

— Но ние не трябва да чакаме, нали? — нацупи се Танит. — Искам да играя сега. На бас, че мога да позная името ти.

— Не, не можеш!

— На бас, че мога!

— Не, не можеш! — изкикоти се отново тролът.

— Качи се оттам и ще видим.

— Да, да, да поиграем!

Танит пак погледна часовника си и отстъпи крачка назад, когато тролът се покатери при нея. Две минути до полунощ. Бе дребен, стигаше до кръста й, ръцете и краката му бяха тънки, коремът — издут. Ноктите му бяха корави и заострени и той се хилеше в очакване, макар да стоеше на разстояние.

Тя поразкопча палтото си и му се усмихна отново.

— Хубавец си ти, а? И си единственият трол в Лондон, нали?

— Сам-самин — гордо се изпъчи той. — А сега играем! Познаваш името, не те ям; объркваш го, ела насам. Давай, давай, давай!

— Да видим! — Тя направи крачка напред. Тролът присви очи и пак мръдна далеч от нея, към ръба на моста. Тя спря. — Името ти Болохолоу ли е?

Тролът изрева от смях.

— Не, не, не Болохолоу! Два опита остават, само два!

— По-трудно е, отколкото си мислех — каза Танит. — Ти май си много добър, а?

— Най-добър! Най-най-добър!

— Сигурно малцина са познали името ти, м?

— Никой — изкиска се дребният звяр. — Познай, познай!

— Дали е… Фърнинабоп Капруки?

Тролът кресна щастливо и се разтанцува, а Танит използва момента, за да се приближи още малко.

— Не Фърнинабоп! Не Капруки!

— Еха. — Танит си придаде притеснен вид. — Не се справям много добре, нали?

— Ще те изям!

— Много минувачи ли ядеш?

— Мда, мда, мляс, мляс.

— Целите ги излапваш, а? А те крещят и плачат, и бягат…

— Но ги спипвам! Като дойде полунощ съм силен и голям, и бърз, излапвам ги, целите ги излапвам! А те се борят и шават, и ме гъделичкат отвътре!

— Да се пробвам за последен път тогава. Името ти е… Румпелщитскин?

Тролът падна по гръб от смях.

— Не, не! — успя да продума насред пристъпа си на веселие. — Винаги с това опитват! Все го бъркат!

Танит направи още крачка и спря да се усмихва. Мечът проблесна изпод палтото й, но тролът го видя точно навреме, изписка и се изтъркаля по-далеч от нея.

Танит изруга и пак замахна, но тролът залегна и изтича покрай нея. Тя се завъртя и го изрита в гърба, просвайки го на земята. Той се изправи и засъска срещу нея, и точно тогава в топлата лондонска вечер часовникът на Биг Бен удари полунощ.

Танит се спусна напред, но твърде късно. Тролът пак отскочи, раменете му се прегърбиха, а той изръмжа и започна да расте.

— Страхотно… — измърмори под нос момичето.

Мускулите на ръцете и краката му се издуха и опънаха кожата почти до скъсване. Танит продължи да напредва, но чудовището се превъртя назад във въздуха и когато се приземи, вече бе високо колкото нея. Гръдният му кош порасна, вратът му стана по-дебел, а той продължаваше да расте и да ръмжи. Кокалите му изпукаха и той спря да расте. Сега бе почти два пъти по-едър от нея.

Схватка с напълно пораснал трол не беше част от първоначалния план. Тя опря меча в ботуша си и обиколи създанието.

— Ти ме измами! — Гласът на трола вече звучеше дълбоко и гърлено.

— Ти си палаво момче.

— Ще те излапам! Цялата ще те излапам, да, да, да!

Усмивката на Танит блесна в отговор.

— Ела и се пробвай, ако си толкова корав…

Тролът изрева и се спусна напред, бърз напук на размерите си, но момичето го очакваше. Тя се плъзна встрани и го остави да я подмине, а мечът й поряза бедрото му. Звярът изсъска от болка и замахна с огромен юмрук, който я уцели в гърба и я прати на земята. Той понечи да я стъпче, но тя се изтърколи, изправи се на коляно и завъртя оръжието си в диагонална дъга. Острието намери ръката му.

Тролът се залюля назад и Танит скочи на крака.

— Ще те разкъсам — изръмжа чудовището, — на парченца ще те направя, да, да!

— Не е толкова забавно, когато играеш с някой, който може да удря, нали?

— Моят мост! Моята игра!

— Моите правила — отново се усмихна Танит.

Последва нов рев и нова атака, но този път момичето дори не помръдна. С един замах тя отсече пръстите на лявата му ръка, създанието се препъна и спря, а Танит скочи, оттласна се от гърдите му и го обезглави. Трупът се блъсна в перилата и се прекатури надолу в Темза.

Танит се наведе да вземе главата и отиде до ръба на моста. Някой я доближи отзад и тя се обърна. Никога не го бе виждала, но знаеше кой е той. Висок и плешив, с обрулено лице и леденосини очи, най-бледите очи, които някога бе виждала. Името му беше г-н Блис.

Той кимна към главата в ръката й.

— Рисковано.

— И преди съм се била с тролове. — Тя се постара уважението в тона й да си проличи.

— Имах предвид, рискуваш да те видят.

— Трябваше да го направя. Този трол е убил много невинни.

— Но троловете това правят. Не можеш да го виниш, че следва повика на природата си. — Тя не знаеше какво да отвърне. Г-н Блис се усмихна.

— Не те порицавам. Направи нещо благородно и самоотвержено. Това е достойно за уважение.

— Благодаря.

— Само че ме объркваш. Следя развитието ти през последните няколко години. Необичайно е маг, при това Адепт, като теб, да обръща толкова внимание на физическата конфронтация. И въпреки това, не търсиш власт.

— Искам просто да помагам на хората.

— Точно това ме обърква.

— Майка ми разказваше истории от войната — отвърна Танит. — Мисля, че забравяш някои от твоите собствени самоотвержени постъпки.

В усмивката на г-н Блис се прокрадна лека тъга.

— Няма такова нещо като героизъм в една война — просто неща, които трябва да се направят. Времето на героите идва след това. Но не съм тук да говорим за житейските си философии. — Той се взря в нея със стряскащо сините си очи. — Задава се буря, г-це Лоу. Бъдещите събития заплашват да обърнат баланса на силите в този свят и затова напуснах своето място на усамотение и те издирих. Имам нужда от някого с твоите способности и с твоя поглед върху нещата.

— Не съм сигурна, че те разбирам.

— Магът Серпин всеки момент ще наруши Примирието. Ако не успея да направя каквото трябва, отново ще има война. Имам нужда от теб на наша страна.

— За мен ще е чест!

— Имаме много да научим един от друг. — Г-н Блис се поклони. — Отиди в Ирландия, скоро ще се свържа с теб.

Тя кимна, а той си тръгна, прекосявайки моста. Танит хвърли главата на трола в реката, скри меча под палтото си и се упъти в обратната посока.

Стефани бе събудена много рано на следващата сутрин от вбесяващия тътен на стереоуредбата. Баща й опитваше да намери сутрешните новини по радиото, но копчето за звука се бе счупило. Вместо тих преглед на автомобилния трафик, семейство Еджли имаше съмнителното удоволствие да слуша „Полетът на валкириите“ на макс. Баща й също така бе забутал дистанционното за уредбата някъде в дивана и нямаше никаква представа как да я изключи. Музиката вибрираше през стените, пода и тавана. Нямаше измъкване от несломимата й мощ. Докато майка й свари да дръпне щепсела, Стефани вече бе напълно будна в леглото.

Майка й подаде глава от прага, за да й каже чао, и когато родителите й заминаха на работа, Стефани метна чифт дънки и една тениска. Докато чакаше Скълдъгъри да я вземе, започна да мисли за подходящо име, с което да се кръсти. Според обясненията на детектива, когато се кръстиш с новото си име, запечатваш старото си — тъй че ако Стефани реши да се кръсти Кристъл Хамър (нямаше намерение да го прави), то името Стефани Еджли веднага ще стане неуязвимо за всякакви форми на магически контрол.

Новото име трябваше да е нещо, от което тя да не се срамува в годините занапред. Нещо елегантно и удобно за казване в собствената й глава. Скълдъгъри й бе разказал за хора, кръстили се Рейзър или Феникс, и я бе посъветвал да не избягва имена, който й се струват готини. Веднъж се срещнал с жена, натрупала няколко десетки килца през годините, пооплешивяла и със спанак по зъбите. Името й било Джет. „Джет“ не подхождаше на тази жена, така както Рейзър — на нисичкия дебеланко, който си бил избрал това име.

Стефани вдигна поглед от бюрото си, когато детективът почука на прозореца, и стана да го отвори.

— Мислех си, че момичетата са подредени — каза той, когато огледа стаята й.

Стефани срита чифт бельо под леглото и не отвърна на забележката му.

— Удобно ли ти е там отвън? — попита го тя.

— И на по-лоши покриви съм висял.

— Родителите ми са на работа, нали знаеш. Можеше да използваш вратата.

— Вратите са за хора без въображение.

— Сигурен ли си, че никой не те е видял? Последното нещо, което ми трябва, е някой съсед да види как се вмъкваш тук през прозореца.

— Внимавах, не се тревожи. И ти донесох нещо. — Той й бутна в ръцете малко парче тебешир.

— Хъм, мерси…

— Отиди пред огледалото си.

— Моля?

— Отиди там и нарисувай този символ на него. — Той й подаде листче, на което бе нарисувано око в кръг, пресечено от вълнообразна линия.

— Това пък за какво е?

— Ще ти помогне. Хайде!

Момичето се намръщи, но го послуша.

— Не, трябва ни огледало в пълен размер — обади се Скълдъгъри. — Имате ли такова?

— Да. — Все още напълно озадачена, Стефани отвори едната врата на гардероба си и с тебешира прерисува символа на огледалото от вътрешната страна. Когато го стори, върна тебешира и листчето. Скълдъгъри ги прибра и завъртя глава към огледалото.

— Огледало, говори, огледало, чувствай, огледало, ти мисли, огледало, оживей. — Той погледна Стефани. — Би ли избърсала символа, ако обичаш?

— Какво става? Какво направи? Да не би да омагьоса огледалото ми?

— Да. Бързо избърши символа!

— Е, какво прави това заклинание? — Стефани попита нетърпеливо, докато триеше рисунката с ръкав.

— Ще видиш. Носиш ли часовник?

— Счупих го. Влязох с него във водата. Уж трябваше да е водоустойчив.

— Беше ли?

— Не, както се оказа. За какво ти трябва да знаеш часа?

— Не ми трябва. Докосни огледалото.

Тя присви очи.

— Защо?

— Докосни го!

Стефани се поколеба още миг, но после посегна и докосна леко повърхността на огледалото. Когато отдръпна пръсти обаче, отражението й не направи същото. Изумена, тя наблюдаваше как отражението й примигва, като че току-що се будеше, после свали ръка и се огледа. След това, много бавно, то пристъпи от другата страна на огледалото.

— О, боже мой!… — Стефани се отдръпна, а отражението й застана до нея. Понеже не се сети какво друго да каже, повтори: — О, боже мой!

Скълдъгъри продължаваше да стои от прозореца.

— Ще живее живота ти, докато те няма, и така няма да забележат отсъствието ти.

— Ама… тя е мен.

— Не, не тя, то. И не е теб, а само повърхностна имитация. Движи се като теб, говори като теб и се държи като теб. Би трябвало да е достатъчно да заблуди вашите и съседите ви. Когато се връщаш у дома, то ще се връща в огледалото и ще прехвърля преживяванията и спомените си на теб.

— Значи… мога да съм на две места едновременно?

— Точно така. То не може да прекарва твърде дълго в компанията на други хора, защото ще започнат да се съмняват, че нещо не е съвсем наред. Също така, по никакъв начин не може да мине пред маг, но за твоите нужди е идеално.

— Еха! — Стефани приближи лице към лицето на двойничката си. — Кажи нещо!

— Какво искаш да ти кажа?

Стефани прихна и бързо захлупи уста с длан. През пръсти каза:

— Звучиш точно като мен.

— Знам.

— Имаш ли си име?

— Името ми е Стефани.

— Не, имаш ли собствено име?

Скълдъгъри поклати глава.

— Не забравяй, това не е истински човек. Има си мисли и чувства, имитации на твоите. Но то е твое отражение — нищо повече. Основните правила са: не може да смени дрехите си с различни от тези, които си носила по време на заклинанието, така че бъди сигурна, че не носиш нищо с лого или надписи — ще излезе наопаки. Часовници и пръстени пък ще са на обратната ръка. С изключение на тези ограничения, заклинанието е много просто.

— Еха!

— Трябва да вървим.

— Сигурен ли си, че няма да усетят, че съм аз? — намръщи се Стефани.

— Ще гледа да не се пречка на хората през повечето време и ще избягва дълги разговори. Дори родителите ти да го приклещят и да го засипят с въпроси, ще си помислят, че просто се държиш странно.

— Е, предполагам, че във всеки случай не би било много вероятно да си извадят заключението, че това е оживялото ми отражение…

— Ще се изненадаш когато разбереш колко „не много вероятни“ неща ни се разминават ежедневно. Готова ли си?

— Май, че съм.

— През прозореца ли да излезем, или през вратата?

— Вратите са за хора без въображение — ухили се Стефани и се присъедини към Скълдъгъри на перваза. Тя хвърли поглед назад. Отражението й стоеше в средата на стаята, напълно неподвижно.

— Чао! — Каза Стефани.

— Чао! — Отвърна й отражението и за пръв път се опита да се усмихне. Изглеждаше някак страшничко.

Стефани се хвана за Скълдъгъри, а той скочи и измести леко въздуха около тях, за да омекоти приземяването им. Прекосиха улицата без да ги види никой, но когато стигнаха до кея, лицето на момичето помръкна. С ужас се втренчи напред, докато Скълдъгъри крачеше бодро пред нея.

— Какво, по дяволите, е това?!

— Колата ми — отвърна той, подпрян на нея със скръстени ръце. Морският бриз си играеше с перуката под шапката му.

Тя погледна него, после колата, после пак него.

— Какво стана с бентлито?!

— Не знам дали беше забелязала, но бентлито малко се повреди.

— И къде е сега?

— На сервиз.

— Да. Добре. Това е добре. Обаче, де да знам, нещо все ме дърпа към първия ми въпрос. Какво, по дяволите, е това?!

Скълдъгъри се подпираше на кола тип „буболечка“, жълта като канарче, с крещящо зелени седалки.

— Това е резервната ми кола — гордо отвърна той.

— Отвратителна е!

— На мен не ми пречи.

— Е, ти си маскиран, теб никой няма да те познае в тая кола.

— Да, може би затова не ми пречи…

— Кога ще е готово бентлито?

— Това е едно от хубавите неща да живееш в свят на чудеса и магия — дори най-сериозните поправки на колите ни не отнемат повече от седмица.

Стефани изглеждаше омерзена.

— Седмица?

— Не седмица — побърза да я увери той. — Шест дни. Понякога пет. Определено четири. Ще звънна на човека, ще му платя допълнително… — Стефани още го гледаше на кръв.

— Вдругиден — каза Скълдъгъри накрая.

Стефани отпусна рамене отчаяно.

— Наистина ли трябва да се возим в това?

— Мисли го като приключение!

— Че защо да го правя?

— Защото иначе ще се чувстваш все по-депресирана. Повярвай ми. Скачай вътре сега!

Точно това направи детективът, с колкото се може повече ентусиазъм. Стефани провлечи краката си до другата страна и се свлече на седалката. По пътя им през Хагард тя се стараеше да стои почти в легнало положение. На задната седалка имаше кафяв пакет, завързан с връв, а до него — черна торба.

— Това инструменти за промъкване в Хранилището ли са? — попита момичето. — Там ли отиваме?

— На първия ти въпрос — да. В тази торба е всичко необходимо за един елегантен взлом. На втория — не, не отиваме там. Преди да те въведа в престъпната реалност, ще те запозная с маговете-Старейшини.

— Престъпната реалност звучи по-интересна.

— И наистина е такава, макар да не одобрявам престъплението в нито едно от проявленията му. Освен, когато аз го върша, разбира се.

— Разбира се. Защо да го отлагаме тогава? Какво искат тия магове-Старейшини?

— Чули са, че съм помъкнал съвсем нормално младо девойче в кашата със себе си и искат да ми четат конско.

— Кажи им, че не е тяхна работа.

— Въпреки че се възхищавам на отракаността ти…

— Какво е отраканост?

— … се боя, че подобно обяснение няма да свърши работа пред тях. Едно нещо, което трябва да знаеш за Старейшините, е, че са…

— … много стари магьосници?

— Ами, да.

— Сам-самичка се досетих.

— Сигурно се гордееш със себе си.

— Защо трябва да им козируваш? За тях ли работиш?

— В известен смисъл, да. Старейшините създават законите и си имат хора, които налагат тези закони, но са твърде малко тези от нас, които разследват нарушаването им — убийства, грабежи, тук-там отвличания, обичайните неща. Може да съм на свободна практика, но повечето от работата и парите ми идват от Старейшините.

— Така че, ако искат да ти размахват пръст…

— Трябва да стоя пред тях и да ги оставя да го сторят.

— А защо ме искат и мен там? Не съм ли невинното девойче, тръгнало по грешния път?

— Ами, не искам да те видят като невинно девойче. Искат да те видят като бунтовната, непочтителна, понякога досадна калпазанка, която се цани за мой партньор, без да го искам. Тогава може би ще се смилят над мен.

— Чакай, те знаят ли въобще, че идвам с теб?

— Не. Но обичат изненадите. Почти винаги.

— Може би ще почакам в колата.

— В тази кола?

— Хъм, не.

— Стефани, и двамата знаем, че става нещо сериозно, но дори сега Старейшините отказват да приемат възможността, че скъпоценното им Примирие е в опасност.

— И защо ще повярват на мен, а на теб — не?

— Защото отивам при тях, натоварен с миналото си. Имал съм векове живот, имам си собствени цели, те очакват точно това от мен. А и ужасиите винаги звучат по-добре от устата на някоя дама.

— Не съм дама!

Той сви рамене.

— И ти ще трябва да свършиш работа.

От мястото си за наблюдение, в колата от другата страна на пътя, те наблюдаваха как вампирите, облечени със същите сини комбинезони, изкачват стъпалата и влизат в блещукащата галерия по изкуствата. Говореха си и въобще не изглеждаха застрашително. След няколко минути персоналът и пазачите от дневната смяна си тръгнаха. Когато и последният излезе, Скълдъгъри посегна към задната седалка и придърпа черната торба в скута си.

— Тръгваме ли? — попита Стефани, загледана във вечерното небе.

— Още е светло.

— И точно затова влизаме сега. След двадесет минути два стопроцентови вампира ще обикалят коридорите на тази галерия. Искам да се вмъкнем, да разберем как да унищожим Скиптъра и да излезем преди това.

— А. Вероятно доста далновиден план.

— Много вероятно да е далновиден.

Напуснаха ужасната малка кола-канарче, прекосиха улицата и отсрещния тротоар, както и градината пред галерията, и накрая спряха до високо дърво от задната й страна. Скълдъгъри първо се увери, че никой не ги наблюдава, след това метна торбата на рамо и се заизкачва. Стефани скочи, хвана се за най-ниския клон и го последва. Не го бе правила от години, но катеренето по дърветата беше като падането от тях — лесно. Клоните бяха дълги и здрави, и малко над нея доближаваха покрива на галерията, обсипан с хоризонтални прозорци. Стефани седна на един клон и с любопитство загледа празното пространство между сградата и дървото. Разстоянието изглеждаше твърде голямо за скок.

— Сигурен ли си, че не мога да дойда с теб?

— Искам да чакаш тук в случай, че нещо много, много се обърка.

— Какво например?

— О, каквото и да е.

— Направо ме изпълваш с увереност — промърмори момичето.

Скълдъгъри се придвижи до най-дългия клон и тръгна по него, приведен и със сгънати колене. Балансът му беше неестествено добър. Но оставаше да преодолее и няколко метра празно пространство. Без подготовка, той се изстреля напред. Разпери ръце, след това ги вдигна над главата си и рязък порив на вятъра го изтласка на покрива.

Стефани си обеща някой ден да го накара да я научи на това.

Скълдъгъри се обърна към нея.

— Галерията е оборудвана с най-сложните системи за сигурност — Той отвори торбата. — Но заради вампирите алармите на външните коридори никога не работят. Веднъж да стигна до главната зала и нещата заспиват, както казват.

— Кой казва?

— Не знам. Хората, които спят, вероятно. — Той отвори торбата и извади няколко ремъка, след което започна да се пристяга с тях. — Докъде бях стигнал?

— Нямам идея.

— А, да, хитроумния ми план. Трябва да стигна до едно контролно табло на източната стена. Оттам мога да изключа всичко. Подът реагира на натиск, така че ще трябва да се движа над него, но за някого с моята естествена грация и ловкост това няма да е проблем.

— Много си впечатлен от себе си, а?

— Извънредно.

Той уви края на спускателен кабел около решетката на един вентилационен отвор, свърза кабела с ремъците си и се доближи до един от двукрилите прозорци на покрива.

— От тук ли ще се спуснеш? — намръщи се Стефани.

— Да. Това е забавната част.

— Несъмнено. Но първо ще трябва да отвориш прозореца. Това няма ли да включи алармата?

— Само една от малките — уверено отвърна детективът.

— Хъм… това няма ли да е достатъчно, за да те чуят?

— Не. Алармата е тиха, свързана директно с едно от близките полицейски управления. Или поне беше свързана с него. Минах покрай трансформатора им на път за дома ти тази сутрин. Странно съвпадение, че точно тогава трансформаторът даде накъсо. Някакъв инцидент с голямо количество вода, внезапно озовало се там. Полицаите са силно объркани. Или поне имаха такъв вид…

— И целият ти план се крепи на надеждата, че още не са възстановили електричеството?

— Ами, да — малко неохотно призна Скълдъгъри. — Но както и да е. Ако чуеш писъци, ще да идват от мен — допълни той с лице, обърнато към залязващото слънце.

Детективът-взломаджия прокара ръка по ключалката на прозореца и тя се счупи. Той отвори едно от крилата и започна да се спуска надолу. Малко по малко се скри целият и почти веднага се чу слабо жужене от дистанционното в ръката му, което контролираше скоростта на спускане.

Стефани се облегна на дънера и се заоглежда за… за каквото трябваше да се оглежда. За нещо необичайно. Тя се начумери, опитвайки се да определи какво точно се броеше за „необичайно“ предвид ситуацията, и тогава чу подозрително стържене. Тя погледна нагоре.

Частта от кабела, завита за решетката на вентилационния отвор, се изплъзваше.

С ужас Стефани гледаше как кабелът продължава да се плъзга, почти до край. Представи си реагиращият на натиск под, представи си как Скълдъгъри се строполява на него и включва всяка една аларма, как вампирите го залавят. Макар той да нямаше кръв, която да изпият, щяха да измислят начин да го наранят.

Кабелът продължаваше пътя си надолу и момичето разбра, че няма избор. Приплъзна се напред по същия клон, който Скълдъгъри бе използвал за трамплин и той изстена под нея. Скълдъгъри е само кости, напомни си тя в опит, да не се чувства дебела.

Празнотата зееше стряскащо под нея.

Стефани тръсна глава — нямаше как да успее. Как да скочи толкова далеч? С добра засилка имаше някакъв шанс, но легнала на върха на нестабилен клон? Тя стисна очи и опита да прогони съмненията си. Не беше въпрос на избор, припомни си тя. Не беше въпрос на това дали може или иска да скочи. Имаше само една алтернатива. Скълдъгъри имаше нужда от помощта й веднага, така че оставаше само въпросът какво ще се случи, след като тя скочи?

Стефани реши да провери. И скочи.

Изпъна се напред, прелитайки високо над земята. Ръбът на сградата се втурна към нея и тогава Стефани започна да пада. Дясната й ръка се блъсна в ръба и пръстите й се вкопчиха в него. Останалата част от тялото й се заби в стената и тя почти падна, но светкавично се хвана и с лявата ръка и остана така. Малко по малко се издърпа на покрива. Бе успяла.

Кабелът отново се плъзна. Всеки миг щеше да се откъсне от решетката и тогава всичко щеше да свърши. Стефани изтича до него и се опита да го задържи, като го настъпи, но така и не успяваше да го стори. Огледа се за нещо, което да използва, видя торбата и я сграбчи. Вътре имаше само още кабел.

Извади бързо едно парче и го завърза за тази част, която Скълдъгъри беше прикрепил към ремъците си. Баща й я бе научил да връзва всякакви възли като малка и макар да не помнеше имената им, Стефани знаеше точно кой би й помогнал сега.

Когато добави новото парче кабел, тя се огледа за място, където да го прикрепи. Точно пред нея имаше друг прозорец. Тя уви кабела около бетонната му основа и приключи възела си точно когато решетката на вентилационния отвор поддаде и освободи завързания от Скълдъгъри кабел. Той се изпъна рязко, но не се изплъзна втори път.

Стефани побърза да види какво се случва с детектива. Той висеше точно над пода и се мъчеше да се задържи успоредно, след внезапното спускане. Още държеше дистанционното за контрол на кабела, но бе разперил и двете си ръце, за да балансира и не можеше да се издърпа обратно нагоре. До нея имаше второ дистанционно, свързано с ремъците на Скълдъгъри посредством тънка жичка. Стефани го грабна и натисна бутона, на който пишеше НАГОРЕ. Вече на безопасно разстояние от пода на галерията, той погледна нагоре към нея и вдигна палци. Успя да се подпре на стената, точно до контролното табло, което вече бе успял да отвори. Натисна няколко прекъсвача и спусна крака на пода. Алармата не се включи. Стефани въздъхна облекчена.

Той се освободи от ремъците и след няколко мига й направи жест да слезе при него. Тя се ухили и с дистанционното върна ремъците на покрива, закопча се и се спусна.

— Предполагам, че малко помощ ще ми е от полза — призна детективът, когато тя застана до него.

Галерията бе голяма, просторна и бяла. Част от стените представляваха огромни стъклени витрини. Картини и скулптури пълнеха главната зала, умело подредени, тъй че мястото не изглеждаше нито претъпкано, нито празно.

Те се придвижиха до двукрилата врата и се заслушаха внимателно. Скълдъгъри открехна едното крило, надникна от другата страна и кимна на Стефани. Запристъпваха на пръсти през прага. Тръгнаха по белите коридори, взимаха завои и минаваха под високи арки. Скълдъгъри често поглеждаше през прозорците — навън падаше нощта.

Стигнаха до малка ниша, встрани от главното кръстовище на галерията. В нишата имаше тежка дървена врата, защитена от стоманена решетка. Скълдъгъри прошепна на момичето да се оглежда и приближи вратата, вадейки нещо от джоба си.

Стефани остана на място, взряна в сгъстяващия се здрач. Хвърли поглед на Скълдъгъри, докато той се бореше с ключалката. Прозорецът до нея угасна — слънцето бе залязло.

Чу стъпки и се отдръпна назад. Мъжът в син комбинезон тъкмо бе свил иззад ъгъла, в далечния край на техния коридор. Вървеше бавно, като всеки друг пазач, който бе виждала. Като на рутинна обиколка, незаинтересуван, дори отегчен. Усети как Скълдъгъри се промъква зад нея, но не се обърна и не каза нищо.

Пазачът стисна корема си е ръце и се сви от болка. На Стефани й се щеше да е по-близо. Искаше да види кучешките му зъби, докато растат. Мъжът се изправи и се огъна назад, а пукотът на костите му отекна през коридора. След това стисна косата си и смъкна кожата си.

Стефани сподави вик. С едно плавно движение той бе махнал всичко — коса, кожа, дрехи — отдолу бе блед и плешив, с големи черни очи. Движеше се като котка, докато се измъкваше от останките на човешката си форма. Вече нямаше нужда да е по-близо, за да вижда кучешките му зъби — големи, остри и ужасяващи. Чувстваше се напълно доволна да ги наблюдава от разстояние. Това не бяха вампирите от телевизията: сексапилни, с дълги палта и тъмни очила. Това бяха животни.

Стефани усети ръката на Скълдъгъри на рамото си и той я дръпна в нишата, точно преди вампира да погледне към тях. Той се отдалечи надолу по коридора в търсене на плячка.

Стефани последва Скълдъгъри през вече отворената врата. Той вече не се промъкваше тихомълком, но момичето още не смееше да издаде звук. Поведе я надолу под галерията, а в ръката му пламтеше огнено кълбо, за да вижда пред себе си. Намираха се в студен, стар коридор, с тежки врати от двете страни. Те спряха пред една на която бе издълбан герб — щит и мечка. Скълдъгъри вдигна ръце, наведе глава и не помръдна почти цяла минута.

След това бравата изщрака и те влязоха.

Скълдъгъри щракна с пръсти и навсякъде около тях пламнаха свещи. В стаята се валяха купчини книги, предмети на изкуството, статуи, картини, дърворезби и дори празна рицарска броня, подпряна на една от стените.

— Всичко това има нещо общо със Скиптъра? — попита Стефани шепнешком.

— Всичко има нещо общо с Древните, така че съм сигурен, че тук някъде ще има информация и за Скиптъра. Наистина не очаквах да има толкова много неща обаче. Не е нужно да шепнеш, между другото.

— Над нас има вампири.

— Тези стаи са запечатани с магия. Отворих заключващия печат, но не и печата на звука. Знаеш ли, че заключващите печати трябва да бъдат разглобявани всеки път, когато човек влиза, и сглобявани наново на излизане? Не виждам какво му е лошото на добрия стар ключ. Обикновена ключалка, със сигурност, би ми попречила повече. Е, поне докато не съборя вратата.

— Какво е печат на звука?

— М-м? А, да, ами да кажем, че те са от другата страна на вратата, а ти си вътре и викаш с пълно гърло. Няма да могат да те чуят.

— О! О кей! — За всеки случай Стефани продължи да говори тихо.

Започнаха търсенето. Някои книги разказваха легендите на Древните, други се отнасяха до тях, но бяха по-аналитични и практически ориентирани, а някои бяха написани на език, който Стефани не познаваше. Страниците на няколко от тях пък бяха празни, но Скълдъгъри очевидно можеше да прочете нещо в тях, макар и да сподели, че не е видял нищо интересно.

Стефани започна да рови сред няколко картини, опрени до стената. На повечето от тях някакви хора държаха Скиптъра вдигнат високо, придали си героичен вид. Картините паднаха на земята и тя се наведе да ги вдигне. Картината точно пред нея й бе позната от книгата в колата на Скълдъгъри — мъж, заслонил очи срещу сияйния Скиптър, докато посяга към него. Това тук бе оригиналът, не умалената репродукция в книгата. Тя изостави картините и се приближи до бронята, забелязвайки щита и мечката, издълбани в метала.

— Фамилен герб? — попита тя.

— Моля? — Скълдъгъри надигна глава от няколкото дебели тома, в които се беше заровил. — О, да. Нямаме право да пазим фамилните си имена, така че тези гербове са единствената ни връзка е предците ни.

— Ти имаш ли герб?

Скълдъгъри се поколеба.

— Имах. Вече нямам.

— Защо?

— Твърде много питаш.

— Когато порасна, искам да стана детектив като теб.

Той постоя неподвижно, вперил очни кухини в нея. След това се засмя.

— Със сигурност споделяш склонността ми да викаш Каин.

— Какво да викам?

— Стар израз, библейски. Значи да си създаваш неприятности.

— Защо тогава не използваш „да си създаваш неприятности“? Защо винаги използваш тези изрази, които не познавам?

— Трябва да четеш повече!

— Чета достатъчно. Трябва повече да излизам.

Скълдъгъри извади на светлината малка кутийка, заобръща я в ръце, разглеждайки я от всеки ъгъл.

— Това какво е?

— Кутия-пъзел.

— Не може ли да си играеш с нея някой друг път?

— Целта на една такава кутия, нейният резон детр, е да бъде решена.

— Какъв резил?

— Резон детр. Причина за съществуване.

— Ето пак. Защо просто не използваш причина за съществуване? Защо все усложняваш нещата?

— Искам да кажа, че да оставиш кутия-пъзел нерешена е като да оставиш някоя песен неизпята. По-добре да не съществува.

— Във вестника на баща ми всеки ден има кръстословица. Всеки път я започва, дотяга му и си измисля някакви думи, с които да запълни празните квадратчета, и накрая я изоставя. Ще ти дам всички вестници от къщи, ако оставиш тази кутия и продължиш да търсиш.

— Отказах се да търся.

Тя го зяпна.

— А казват, че моето поколение не можело да се концентрира.

— Тази картина, която разглеждаше — да забеляза нещо странно у нея?

— Разгледах много картини.

— Мъжът, посягащ към Скиптъра.

— Какво за него?

— Забеляза ли нещо необичайно у него?

Стефани изрови въпросната картина от купчината.

— О кей, какво необичайно?

— Опиши ми какво виждаш.

Тя разкара останалите, за да я разгледа по-добре.

— Има мъж, той посяга към Скиптъра, който сияе… и това е.

— И няма нищо странно?

— Ами не, няма… — Тя се намръщи. — Всъщност…

— Да?

— Скиптъра е много ярък и той пази очите си с ръка, но и двете са широко отворени.

— Е, и?

— Ако светлината е толкова силна, човек би очаквал поне да е примижал. Нищо че е само на картинка.

— Нещо друго да ти прави впечатление?

Тя хвърли още един внимателен поглед на картината.

— Сенките!

— Какво за тях?

— Той има две.

— Е, и? Скиптъра е магически, все пак. Може да осветява нещата, така че да имат две сенки, поради някаква магическа причина.

— Но тези сенки не са от Скиптъра. Ъглите им не са както трябва.

— От какво може да са сенките тогава?

— Два различни източника на светлина.

— А кой е основният източник на светлина?

— Слънцето?

— Ако е то, по кое време на деня се случва това?

— Ами, сянката в краката му подсказва, че е обед, когато слънцето е право над него, но ако гледаме сянката зад него, то или е сутрин, или е вечер.

— Кое от двете?

— Откъде да знам? Сянката е зад него, значи може да е сутрин.

— Значи гледаш картина на човек, посягащ към Скиптъра и виждаш всичко, а слънцето е и над него, и пред него — той се намира едновременно в настоящето и миналото.

— Предполагам. Какво общо има това с кутията-пъзел?

— Кой е художникът?

Стефани погледна в долния ъгъл.

— Не знам. Има само герб — леопард и кръстосани мечове.

Скълдъгъри поднесе кутията пред лицето й — от долната й страна бяха издълбани леопард и кръстосани мечове.

— Добре. — Стефани се изправи. — Приключихме с играта на отгатване.

— Тази картина ни казва, че художникът или семейството му може да ни предоставят поглед в миналото, а това ние, професионалистите, наричаме улика. Уликата е част от загадката, а всяка загадка е пъзел. В ръцете си държа кутия-пъзел.

Пръстите на Скълдъгъри затанцуваха по повърхността на кутията и той доближи лице до нея. Натисна две от срещуположните й стени с длани и ги завъртя едва доловимо, докато нещо вътре не прещрака. Разнесе се бръмчене като от електрическа самобръсначка, върхът на кутията се отвори и разкри син скъпоценен камък.

— А… — каза Скълдъгъри.

На Стефани камъка й се струваше малко по-голям от топка за голф.

— Какво? Какво е това?

— Ехо-камък. Много рядък. Обикновено се използва от умиращи хора. Слагат камъка до леглото си за три нощи и за това време той попива спомените и личностите им. Подарява се на близките на починал, за да уталожи тъгата им или за да отговаря на незададени приживе въпроси.

— Как работи?

— Не съм напълно сигурен. Никога не съм виждал такъв камък отблизо. — Детективът постави пръст върху камъка, който веднага засия. Когато проговори, Скълдъгъри звучеше много доволен от себе си: — Я виж ти! Толкова съм гениален!

— Ама ти просто го докосна.

— Но си оставам гений, Стефани.

Момичето въздъхна.

Няколко мига се процедиха в тишината и след това пред тях от нищото се материализира възрастен мъж. Стефани се препъна назад. Той носеше роба и очите му излъчваха доброта.

— Не се страхувайте. Няма да ви нараня, млада госпожице. Тук съм да отговарям на въпроси и да ви дам каквато информация търсите във вашите… — Гласът му заглъхна, когато погледна Скълдъгъри. — Майчице!… Вие сте скелет.

— Такъв съм.

— В целия си живот не съм… не буквално разбира се, тъй като не съм жив отдавна. Но скелет, при това говорещ!

— Впечатляващ съм си. Кой сте вие?

— Името ми е Ойсин и съм тук да отговоря на въпросите ви.

— Това е чудесно, защото търсим някои отговори.

— Как успяхте? — попита Ойсин.

— Моля?

— Как успяхте да станете скелет? Не съм виждал подобно заклинание.

— Дълга история е.

Ойсин махна с ръка.

— По-добре не ми казвайте. Този камък ще работи само няколко часа, преди да трябва да се презареди. Нямам много време да ви дам отговорите, които търсите.

— Нека да започваме тогава.

— Да. Болеше ли, между впрочем? Когато загубихте плътта си?

— Хъм, не искам да звуча грубо, Ойсин, но не трябва ли вие да отговаряте на въпроси?

— Признавам, любопитството понякога ми вреди — засмя се старецът. — От друга страна, разполагам със задълбочени познания за легендите на Древните, така че съм идеалният кандидат за този камък. Със сигурност по-подходящ от колегите ми. Преди да започнем, може ли да попитам кой век сме?

— Двадесет и първи — отвърна Стефани.

— Двадесет и първи? — възхитен повтори Ойсин. — Леле-мале! Значи така изглежда бъдещето? Някак… мрачничко и претъпкано. Винаги съм смятал, че ще е доста по-ярко. Кажете ми — какво ново по света?

— Искате… да ви разкажем всичко, което сте пропуснал?

— Е, не всичко. Само най-важното. Какъв език говоря, между другото?

— Английски… — намръщи се Стефани.

— Английски значи? Великолепно. Никога преди не съм говорил английски. Как звучи?

— Хъм, добре, предполагам. Значи камъкът превежда думите ви?

— Точно така. Можех да се възползвам от това по време на странстванията си, така да знаете. Девойките щяха много да се впечатлят. Не че съм странствал много. Никак всъщност. Нямам доверие на лодките. Ако природата е искала да прекосяваме океани, е щяла да ни дари с перки.

— Може ли да ви зададем въпрос? — намеси се Скълдъгъри. — Отново, не искам да звуча грубо, но ако камъкът угасне преди да научим каквото ни трябва…

Старецът плесна с ръце и ги потърка една в друга.

— Разбира се, момчето ми! Дума да няма! Задай първия си въпрос!

— Значи сте експерт по легендите на Древните?

— Да! На мен беше възложена задачата да документирам съществуването им. Голяма чест, ако и да не ми оставяше много време за пътуване. Не че щях, дори да можех. Но е хубаво човек да има алтернативи, нали?

— Да… Както и да е, трябва да научим някои неща за Скиптъра. Трябва да разберем каква е силата му.

— Скиптъра на древните е създаден да унищожава и прави точно това — кимна Ойсин. — Нищо не може да устои на блясъка му, всичко се превръща в прах.

— Има ли някаква защита срещу него?

— Няма щитове, няма заклинания, няма бариери — поклати глава старецът. — Не може да бъде спрян и не може да бъде унищожен.

— А какъв е източникът на мощта му? — попита Стефани.

— Един-единствен черен кристал, вграден в дръжката и способен да канализира енергията, влята в Скиптъра.

— А кристалът може ли да бъде унищожен?

Ойсин се замисли.

— Размишлявал съм върху това. Зная повече за Скиптъра от всеки друг, освен самите Древни, със сигурност знам повече от колегите си и макар да няма данни за каквото и да било слабо място на Скиптъра, разполагаме с преводи на текстове, според които кристалът може да бъде унищожен отвътре.

— Как? — попита Стефани.

— Хъм… всъщност не знам.

— Кой е създал Скиптъра? — попита Скълдъгъри.

Ойсин се изпъчи.

— „Скиптъра е бил създаден от Древните като оръжие срещу боговете им. Трудили се цяла година, в мрак и потайност, за да не видят боговете им какво са намислили.“ — Той издиша и се усмихна. — Това е дословен цитат от един от първите открити текстове по въпроса. Самият аз го открих. Другите толкова ми завиждаха! Вероятно затова искаха не аз да съм този, който ще отговаря на въпросите ви.

Стефани повдигна вежда.

— Не би трябвало да сте тук?

— Гласувахме. Аз гласувах за себе си. Никой друг не го направи. Просто ми завиждат. Казаха, че губя много време, че говоря твърде много. Тъй че задигнах камъка и се скрих за няколко дни, за да копирам в него съзнанието си. Не могат да презапишат нищо върху него. И ето ме сега! — Той се ухили щастливо, след това цялото му тяло избледня и стана прозрачно, а щастливата му усмивка изчезна. — Оп-па! Изглежда времето изтича. Ако имате още въпроси…

— Кой е създал кристала? — бързо започна Скълдъгъри.

— Ако ми позволите още един цитат: „Безликите бяха създали кристала и те чуваха песента му, всеки път, когато наближеше враг. Но когато Древните откраднаха кристала, той не запя и Безликите не разбраха, че е бил откраднат.“

— Значи защитата им не е била непробиваема — отбеляза Стефани.

— Така изглежда — утвърдително кимна Ойсин. Образът му избледня още повече, той вдигна ръка пред лицето си и погледна през нея. — Това е малко разстройващо.

— Скиптъра отново е тук — каза Скълдъгъри.

— Какво?!

— Бе открит наскоро и после отново скрит. Трябва да знаем как да го намерим.

— Майчице… Ако погрешният човек овладее Скиптъра…

— Ще станат лоши неща, знаем. Ойсин, как да го намерим?

Старецът изчезна за момент, после примигна и се появи отново.

— Не зная, момчето ми. Кой го е скрил?

— Чичо ми — каза Стефани. — Осъзнал е, че е твърде могъщ, за да бъде използван.

— Чичо ви явно е мъдър човек. Разбира се, един наистина мъдър човек би го върнал, където го е открил. Ако не там, то на подобно място.

Скълдъгъри изправи гръб.

— Разбира се!

— Помогнах ли ви? — попита Ойсин с надежда.

— Да! Зная къде е! Благодаря ти, Ойсин.

— Знаех си, че мога да го направя — закима гордо Ойсин. — Знаех си, че мога да отговоря на въпросите и да не говоря твърде много. Така им казах, точно преди гласуването, казах им, слушайте, аз мога…

И той изчезна, а Ехо-камъкът спря да сияе.

— Е? — Стефани се обърна към партньора си.

— Гордън е последвал примера на последните Древни и е заровил Скиптъра дълбоко в земята. В пещерите.

— Какви пещери?

— Под земите на Гордън се намира плетеница от тунели и пещери, които продължават с мили във всички посоки. Смъртоносен капан, дори за най-могъщия магьосник.

— Защо?

— В тези пещери бродят създания, хранещи се с магия. Това би било най-безопасното място за Скиптъра. Трябваше да се досетя по-рано.

Свят на магия и чудеса, право под къщата на Гордън, а Стефани никога не бе разбрала за него. Частичка по частичка тя започна да осъзнава колко близо до нея е била магията през целия й живот, ако е знаела накъде да погледне. Чувството бе много странно — но какво я бе предупредил Скълдъгъри преди да влязат в Убежището? По-добре свиквай с това усещане.

Скълдъгъри затвори кутията с шепа и капакът й се намести обратно, скривайки Ехо-камъка.

— Може би Ойсин има още информация — каза Стефани. — Колко време се презарежда този камък?

— Около година.

— О… Ами, добре тогава, май не можем да чакаме толкова. И все пак, кой знае какво още би могъл да сподели с хората? Сигурна съм, че информацията би била безценна за онези, нали знаеш, които ги интересува историята. Историците, един вид.

— Всъщност не можем да кажем на никого, че сме били тук.

— Можеш да кажеш на Гастли. Със сигурност ще ти прости нарушението, ако му кажеш какво сме открили.

— Едва ли. Това тук е семейната му стая. Свещено помещение. Да сме тук е направо непростимо.

— Какво? Ти каза, че това е някакво мазе. Нищо не каза за никаква свещеност.

— Сега знаеш, защо трудно печеля приятели.

Скълдъгъри остави кутията на мястото й. Стефани не откъсваше поглед от него.

— Това някаква проява на неуважение ли е? Като да стъпиш на нечий гроб?

— Малко по-лошо от това. По-скоро е, като да изровиш мъртвеца, да го преджобиш и след това да му стъпиш на гроба. Малко повече от неуважително.

— Тогава, да — виждам защо трудно печелиш приятели.

Скълдъгъри махна с ръка и свещите в стаята угаснаха, потапяйки двамата в мрак. Стефани отвори вратата и се огледа. Коридорът бе дълъг, тих и празен. Излязоха.

Промъкнаха се по същия път, по който бяха дошли. Бързо се изнизаха през галерията. Най-трудно им беше на ъглите, все очакваха да се сблъскат с някой вампир. Почти бяха стигнали главната зала, когато Скълдъгъри вдигна ръка предупредително.

Пред тях, в средата на коридора, клечеше вампир.

Стефани спря да диша. Той стоеше с гръб и двамата тръгнаха обратно, без да издават звук. Тъкмо завиваха, когато Стефани видя нещо с ъгълчето на окото си. Стисна ръката на Скълдъгъри.

Другият вампир наближаваше от противоположната посока.

Приклекнаха зад една мраморна колона, приклещени. От другата страна на коридора висока арка водеше към друга част от галерията, но Стефани бе сигурна, че дори да прекосят незабелязано, отново ще са в капан. Единственият път навън беше към главната зала и ремъците, но шансовете им да стигнат до там невредими намаляваха с всяка секунда. Скълдъгъри разполагаше със способностите си и пистолета, но по-рано не беше много сигурен, че може да се справи с едно от създанията, камо ли с две.

Вдигнал ръка, той се обърна към нея. Пръстът му я посочи, след това — земята. Стой тук. Със същия пръст посочи себе си и после арката. Тръгвам.

Стефани се ококори и тръсна яростно глава, но сега пръстът беше на устата му. Тя не искаше да се съгласява с плана му, но знаеше, че няма избор.

Скълдъгъри извади пистолета си, връчи й го, после й кимна и без предупреждение се хвърли към арката.

Вампирът, идващ отзад, го видя и се втурна след него. Този отпред се обърна и направи същото, а когато профуча покрай колоната, Стефани се сви в сянката й. Пистолетът тежеше неочаквано много в ръката й, когато момичето стана и излезе в коридора, а после се затича към главната зала. Стъпките й отекваха шумно в стените и тавана, но това нямаше никакво значение — единствената й мисъл бе да се измъкне по-бързо. Взимаше завоите без да забавя, знаейки, че опасността диша във врата й, и преди да свие по нов коридор си позволяваше да погледне назад.

Празен коридор. Никой не я гонеше. Все още.

Почти бе стигнала главната зала. Само още няколко завоя и е там. Прибра пистолета в палтото си — щяха да й трябват и двете ръце, за да се закопчае. Направи пореден завой и спря.

Не! Не, невъзможно!

Очите й зашариха по стената срещу нея. Нямаше как. Тази стена не трябваше да е там.

Погрешен завой! Бе направила погрешен завой в тъпата галерия и сега не знаеше къде се намира.

Извърна се, борейки се с желанието си да се развика. Върна се на бегом откъдето беше дошла, оглеждайки всяка арка и ъгъл за нещо познато. Всичко й се струваше еднакво в сумрака. Защо нямаше знаци? Къде бяха всички знаци?

Пред нея имаше коридор, перпендикулярен на нейния. Дали не беше той? Стефани опита да си представи маршрута им от главната зала до вратата и да го обърне в ума си. Бяха ли минали по такъв коридор? Наруга се наум за невниманието си, за това че бе позволила на Скълдъгъри да води. Сигурно оттук бяха минали. Всеки завой зад нея водеше до задънената улица, така че трябваше да са минали оттук.

На десет стъпки от заветния коридор, от другата му страна, от една по-малка зала се появи вампирът. Видя я незабавно.

Коридорът бе на десет стъпки от нея, звярът — на още тридесет. Стефани не можеше да се върне. Нямаше друг път за бягство, освен напред. Нямаше избор.

Втурна се презглава. Вампирът се изстреля към нея. Щеше да преодолее тридесетте стъпки по-бързо, отколкото тя — своите десет. Продължиха да тичат право един към друг и вампирът скочи. Стефани се просна на земята и той мина над нея. Тя се изправи на крака почти незабавно, завъртя се наляво и затича по перпендикулярния коридор. Той беше!

Разпозна една от статуите. Само още няколко завоя.

Чу вампира зад себе си. Всеки ъгъл й струваше ценни мигове, а вампирът дори не завиваше, а просто скачаше от стена на стена.

Създанието наближаваше неумолимо.

Стефани отвори с трясък вратите, водещи до главната зала и видя пред себе си Скълдъгъри, който веднага нападна преследващия я вампир. Двамата се сблъскаха и се търколиха на пода.

— Махай се оттук! — извика детективът, изрита звяра и опита да се изправи.

Стефани се хвана за ремъците и натисна бутона за издигане. Внезапното движение нагоре почти измъкна раменете й от ставите. Издигаше се към прозореца твърде бързо и когато стигна до тавана, хватът й не издържа. Успя с последни сили да се хване с една ръка за ръба на прозореца, а тялото й се залюля неконтролируемо.

Другата й ръка също успя някак да закачи ръба и със стиснати от усилие зъби момичето се издърпа на покрива и легна по гръб, дишайки тежко. Без да си дава време за почивка, тя стана и погледна през прозореца, за да види как вампирът скача към нея. Тя изпищя и падна назад, а той мина през затвореното крило на прозореца и я посипа с парченца стъкло. Приземи се на покрива почти на четири крака, а Стефани нямаше време дори да стане, преди той да се спусне към нея.

Тя опита да се отдръпне и ноктите му минаха по повърхността на палтото й, но не го пробиха, въпреки че силата на удара отново я прикова към покрива. Скокът на вампира се оказа недостатъчно прецизен, но той се извъртя веднага, щом краката му докоснаха твърда повърхност и изръмжа. От зъбите му капеше слюнка, а очите му се приковаха в нейните.

За миг нито един от тях не помръдна, тогава Стефани бавно се изправи на колене и лакти. Създанието изсъска, но тя не отклони поглед от неговия. Тя прибра крака под тялото си и остана клекнала. Вампирът я чакаше да направи бързо движение. Стефани усещаше пистолета във вътрешния си джоб, но не посегна натам.

Движеше се много бавно. Държеше очите си отворени и не мигаше, не правеше нищо, което да предизвика вампира да атакува. Поизправи се, макар да остана приведена. Направи крачка вляво. Вампирът също.

Очите му горяха с чисто животинска ярост. Не искаше нищо друго, освен да я разкъса. Да я унищожи напълно и изцяло. Тя се насили да запази хладнокръвие.

— Добро момче — изрече тихичко и вампирът изщрака с челюсти. Ноктите му почукваха един в друг. Не бяха пробили палтото й, но гърбът й пулсираше от болка. Ако платът на палтото й бе обикновен, щеше да е мъртва.

Вампирът тръгна към нея. Стефани понечи да отстъпи, но когато помръдна крак назад, създанието настръхна. Тя се вцепени. Ако скочеше към нея от това разстояние, тя не би могла да реагира въобще. Вампирът обаче напредваше бавно, дебнеше я.

Вторият прозорец на покрива експлодира и всичко се случи твърде бързо.

Вампирът откъсна поглед от нея и я нападна, но Стефани вече бе тръгнала встрани и ноктите на звяра уцелиха единствено празно пространство. Другият вампир също вече бе на покрива и Стефани се втурна към ръба на сградата и скочи.

Краката й закачиха най-горния клон, тя се прекатури и започна да пада, удряйки се в останалите клони по пътя си надолу. С всеки удар се преобръщаше и викаше от болка. Поредният клон срещна ребрата й, и изкара въздуха от дробовете й, а тя продължи да пада, после клоните свършиха и за секунда между нея и земята бе само свистенето на въздуха — след това Стефани се строполи на тревата по гръб.

Тя остана там, борейки се за глътка въздух. Виждаше дървото и галерията, и небето. От небето нещо падаше към нея. Две неща, две фигури, оттласнали се като нея от ръба на сградата. Вампирите се приземиха леко и запристъпваха към плячката си.

Прозорецът вляво се счупи и писъкът на алармата прониза нощта. Скълдъгъри се приземи до нея. Изпъна ръка, въздухът около нея затрептя по посока на единия вампир и го запрати назад. Вторият дори не забави настъплението си. Скълдъгъри го замери с огнено кълбо, но създанието го прескочи и се приземи с двата си крака върху гръдния кош на детектива. Докато падаха, Стефани вече връщаше контрол над тялото си. Изправи се, още задъхана. Вампирът разкъса с нокти ризата на Скълдъгъри и той извика от болка.

Стефани стисна звяра за врата и го задърпа. Той засъска и заразмахва ръце и Стефани го пусна, за да избегне ноктите му. Скълдъгъри постави ръка на гърба на противника си. Той се изстреля напред като от оръдие и се заби в стената с отвратително мокро изплющяване, падна на земята и не се изправи повече. Стефани сграбчи Скълдъгъри за ръката, изправи го и двамата заедно се затичаха към колата.

— Как си?

Стефани вдигна рамене и се постара да не се разтрепери. Всичко я болеше.

— Бивам — излъга тя.

Скълдъгъри караше, но се бе обърнал към нея.

— Ранена ли си? Къде?

— Нищо ми няма, само няколко синини. Наистина съм добре. Не се тревожи за мен.

— Стефани, ти скочи от покрив.

— Да, но клоните омекотиха падането. Мисля, че минах през всичките.

— И как бяха клоните?

— Много не като възглавници.

— Можеше да се пребиеш!

— Но не се пребих!

— Но можеше!

— Но не можах!

— Не отричам, че си права в случая, но фактът, че можеше, си остава. Вече загубих един скъп приятел наскоро и не искам това да се повтаря.

Стефани се вгледа в него.

— Да не искаш да кажеш, че би бил много разстроен, ако умра?

— „Много“ е силна дума…

— Ами, ако ме научиш на малко магия, може би няма да се нараня следващия път.

— Ти каза, че не си ранена.

— Подиграваш ли ми се? Скочих от покрив, естествено, че съм!

— Стефани…

— Да, Скълдъгъри?

— Можеш да си много досадна понякога.

— Знам. Къде отиваме сега?

— Ще отидем да намерим входа към пещерите. След това ще се постараем да намерим ключа за него.

Половин час по-късно вече бяха навлезли в земите около имението на Гордън. Когато пристигнаха, Стефани излезе със сковани движения от колата-канарче и последва Скълдъгъри в имението.

Избата бе тъмна и студена, а самотната крушка, увиснала сред паяжини, големи колкото пердета, не вършеше много добра работа. Боклуци, трупани безброй години, събираха прах в помещението, а в тъмните ъгли от време на време топуркаха плъхове. Стефани по принцип не се страхуваше от плъховете, но не им беше голям фен, така че гледаше да стои далеч от звуците.

Скълдъгъри нямаше подобни съображения. Той обикаляше и опипваше стените без страх. Тук-там почукваше, мърмореше си нещо и продължаваше да обикаля.

— Системата същата като тази в Убежището ли е? — попита Стефани. — Таен проход ли търсиш?

— Гледаш твърде много филми за призрачни къщи.

— И все пак, таен проход ли търсиш?

— Да, но това е само съвпадение.

Тя нави единия си ръкав, за да огледа грозното ожулване под него, но го скри, когато Скълдъгъри се обърна към нея, и го попита:

— Гордън ли е издълбал прохода?

— Не, бил е част от първоначалния план на сградата. Преди неколкостотин години това беше домът на магьосник.

— И той е построил таен проход към пещери, които са смъртоносен капан за такива като него?

— Такива са, да.

— Защо тогава си е построил пряк път до тях? Да не е бил някой глупав магьосник?

— Не, просто не беше от най-добронамерените. Имаше навика да влачи враговете си там долу и да ги оставя за храна на съществата, които са най-гладни в дадения момент.

— Колко очарователно! Виждам, защо чичо ми е купил мястото.

— Аха!

Стефани се приближи. Дланта на Скълдъгъри бе опряна в стената. Той я отдръпна и под нея се разкри лека вдлъбнатина, почти невидима за обикновени очи.

— Това е ключалката?

— Да, една от добрите стари ключалки, на които им трябва добър стар ключ и които не се отварят със заклинания. По дяволите.

— Не можеш ли да я разбиеш?

— Мога, но тогава тя ще е счупена и няма да можем да отворим вратата.

— Имам предвид, да я отключиш с шперц.

— Това може и да сработи, ако вратата беше на същото място като ключалката, но нещата рядко са толкова прости.

— Значи ни трябва ключа.

— Трябва ни ключа.

— Предполагам, няма да го намерим на някоя от гордъновите връзки ключове.

— Едва ли. Не търсим обикновен ключ.

— Няма да ни се налага да разрешаваме още пъзли, за да го вземем, нали?

— Може и да ни се наложи.

Стефани изстена.

— Защо нищо никога не е просто?

— Всяко разрешение на всеки проблем е просто. Загадката обаче се намира в разстоянието между двете.

Те загасиха крушката и се измъкнаха нагоре по стълбите от плесенясалия мрак на избата. Когато влязоха в хола, един мъж с костюм, на вид почти викториански, се обърна към тях.

Имаше черна коса и тънки устни, и кървавите мускули на одраната му дясна ръка лъщяха на светлината. Преди Стефани да успее да се изненада подобаващо, Скълдъгъри вече вадеше пистолета си. Мъжът пристъпи встрани, докато тътенът на многобройни изстрели изпълваше стаята, и махна с обезобразената си дясна ръка.

Стефани не разбра какво стана, но нито един изстрел не го уцели.

— Бягай! — изрева Скълдъгъри и я избута от стаята.

Нещо помръдна до нея и втори мъж я връхлетя отстрани. Нещо не му беше наред — кожата и лицето му не изглеждаха истински: приличаха на хартия. Опита се да го удари, но все едно удряше торба въздух. Съществото замахна към нея с тежък, солиден юмрук, който я уцели в лицето. Стефани се олюля, а то посегна към нея, но Скълдъгъри се озова между тях и го отблъсна.

Още три хартиени създания влязоха през входната врата. Стефани изтича към стълбището за втория етаж, докато Скълдъгъри я прикриваше. На половината път нагоре момичето се обърна и видя как костюмираният стои насред фоайето. Тя извика предупреждение и Скълдъгъри се обърна — твърде късно. В лявата длан на мъжа се натрупа лилава мъгла и той я запрати като въже към детектива. Тя го обгърна и се върна в другата ръка на мъжа, образувайки окръжност. Скълдъгъри падна на колене, опита се да вдигне пистолета си, но не можа да го задържи в ръката си и оръжието изтрополи на пода.

— Отведете го! — Нареди мъжът и лилавата мъгла изчезна. Скълдъгъри се отпусна и трима от хартиените хора го сграбчиха и понесоха навън. Мъжът се обърна към четвъртия:

— Ти, убий момичето!

И излезе.

Стефани се втурна към площадката на втория етаж, а хартиеното нещо затропа по стълбите след нея. Тя влетя в тъмния кабинет на Гордън, затръшна вратата и прекатури една от библиотеките. Тя падна пред вратата и разпиля съдържанието си по пода.

Вратата се открехна и се удари в библиотеката. От другата страна тежки юмруци заблъскаха по нея.

Стефани отвори прозореца. Разстоянието до долу бе такова, че дори да не си счупеше краката при падането, щеше да се приземи точно пред мъжа с червената ръка. Трескаво затърси с поглед някакво оръжие.

Библиотеката бавно застърга по пода. Вратата се отвори по-широко. Стефани се скри зад бюрото. Блъскането продължи. Тя надникна над ръба. Една хартиена ръка се провираше през процепа. Последва я рамо, след това глава. Тя отново приклекна зад бюрото.

След поредния напън съществото вече успя да влезе. То прекрачи падналата библиотека. Стефани спря да диша. Пак надзърна. Хартиеният човек опря ръце на перваза на прозореца и се наведе навън.

Стефани се изправи, засили се. То я чу и опита да се обърне, но закъсня и момичето се блъсна в него. Тежките му ръце увиснаха отвън и го повлякоха надолу, а Стефани сграбчи единия му крак и го повдигна. Съществото опита да посегне към нея, но не успя и с шумолене на хартия полетя през прозореца.

Стовари се на земята като безполезна купчина и мъжът обърна гневен поглед към Стефани. Махна с ръка и тя се хвърли далеч от прозореца. Въздухът полилавя и стъклото избухна. Парчета от него заваляха върху гърба й, но не пробиха палтото.

Тя остана да лежи с ръце на главата, докато не чу ръмженето на запален двигател. Изправи се, отръска се от треските и стъклата и стигна до прозореца навреме, за да види как една сребриста кола напуска имението. Бяха я изоставили, явно преценили, че не си струва усилието да проверят дали е още жива.

Стефани извади намачканата визитка от джоба си и набра на телефона си номера, изписан на нея. Почти веднага някой вдигна.

— Трябва ми помощ! Отвлякоха Скълдъгъри — бързо заприказва момичето.

— Кажи ми къде си! — отвърна Чайна Сороуз. — Ще изпратя някой да те вземе.

Чайна Сороуз не помръдваше. Седеше с кръстосани крака и длани на облегалките на стола. Звуците на нощния град не достигаха до апартамента й — в него бяха само те, последните двама души на Земята. Стефани я наблюдаваше и чакаше.

Огромният апартамент се намираше срещу библиотеката на Чайна. Стефани бе изскочила от колата, изпратена да я вземе, бе изтичала по стълбите и мъжът с вратовръзката я бе упътил към покоите на магьосницата. Нямаше време за губене.

Скълдъгъри се намираше в опасност и трябваше да го открият сега.

Най-сетне Чайна продума:

— Откъде си сигурна, че е бил Серпин?

— Какво?! — избухна Стефани. — Естествено, че беше той! Че кой друг?

Чайна сви деликатните си рамене.

— Просто трябва да сме сигурни, това е.

— Сигурна съм, о кей?

Чайна я погледна и Стефани изпита неудобство от собствената си припряност. Сведе очи и затвори уста. Цялата беше изтръпнала, тялото й преливаше от болка, но всичко беше наред сега, Чайна знаеше какво да прави. Всичко щеше да се оправи. Стефани щеше да я изчака да вземе решение, когато и да бе това, и Скълдъгъри със сигурност щеше да бъде спасен. А и да не успееха, какво от това? Чайна знаеше най-добре и ако предпочиташе да чака, Стефани щеше с радост да чака с нея.

Не, това е заклинанието на Чайна, то ме кара да мисля така. С усилие вдигна поглед, срещна този на Чайна и й се стори, че видя искрица изненада там.

— Какво мислиш да правиш? — попита я Стефани.

Чайна стана от стола с грациозно движение.

— Ще се погрижа за проблема. Ти се прибирай, скъпа. Изглеждаш ужасно.

Стефани се изчерви.

— Предпочитам да остана.

— Ще мине време преди да изготвя план за действие. Няма ли да ти е по-комфортно у дома?

Стефани не искаше да противоречи на Чайна, но не можеше да си отиде сега, докато Скълдъгъри е в плен.

— По-добре да остана — повтори тихо тя.

— Добре тогава — поусмихна се Чайна. — Сега трябва да изляза, но ще се върна, когато имам нещо ново.

— Може ли да дойда?

— Страхувам се, че не, дете мое.

Стефани кимна, прикривайки разочарованието си. Чайна излезе навън, придружена от мъжа с вратовръзката. Стефани остана известно време в апартамента, но не можа да се отпусне, въпреки че наближаваше три сутринта. Нямаше телевизор и единствената книга, написана на разбираем език беше един телефонен указател с кожена подвързия, оставен на малка масичка.

Прекоси коридора и влезе в библиотеката. Подмина един мъж с порцеланова маска, толкова увлечен в четене, че не я забеляза. Пристъпваше бавно и четеше заглавията на книгите едно по едно, опитвайки да държи ума си зает. Ако намереше нещо тук, някоя книга с нещо, което да й върши работа, може би нямаше да е толкова беззащитна в следващите срещи със Серпин или с когото и да било. Със съвсем малко сила щеше да е много повече от полза за Скълдъгъри.

Стефани приключи с един от дългите рафтове с книги и започна друг, навлизайки все по-дълбоко в лабиринта. Не разбираше принципа на подредба — не беше азбучен, нито по автор, нито по тематика. Всичко изглеждаше напълно хаотично.

— Изглеждаш загубена.

Обърна се. Младата жена, която я бе заговорила, върна една книга обратно на мястото й. Лицето под рошавата руса коса бе красиво, но очите й излъчваха твърдост, а туниката без ръкави разкриваше мускулестите й ръце. Говореше с английски акцент.

— Търся една книга — отвърна Стефани колебливо.

— Добро място си избрала да търсиш.

— Тук има ли книги за магията?

— Всички тези книги са за магията — отвърна младата жена.

— Имам предвид, за изучаване на магия. Трябва ми нещо такова. Каквото и да е.

— Нямаш ли си учител?

— Още не. И нямам никаква представа как да открия нещо тук.

За миг на Стефани й се стори, че непознатата я преценява. Накрая тя каза:

— Името ми е Танит Лоу.

— О, здравей. Страхувам се, че не мога да ти кажа името си. Не се обиждай.

— Няма проблем. Книгите са подредени по степен на трудност. Тези тук са твърде сложни за някого без основни познания. През два реда от тук може да намериш каквото търсиш.

Стефани й благодари, а Танит се отдалечи и потъна в лабиринта от книги. Стефани откри раздела, към който бе упътена и започна да чете заглавията. Наръчник по лов на чудовища за начинаещи. Доктрините на магьосничеството. Историята до наши дни, Три имена…

Стефани свали последната книга от рафта и я прелисти. Стигна до частта, озаглавена „Избрани имена“ и дълга около двеста страници, и прегледа подзаглавията в нея, напечатани с удебелен шрифт. Прелистваше страница след страница и четеше абзаците по диагонал в търсене на нещо, което да й хване окото. Най-добрият съвет за избор на име гласеше: Името, избрано от вас, трябва да ви подхожда, да ви определя и да ви е вече познато.

Тя остави книгата, не особено впечатлена, и продължи да търси интересни заглавия, докато накрая попадна на правилното: Елементална магия. Взе книгата и я зачете. Това беше то! Това й трябваше! Намери един стар стол в близкия ъгъл и се намести на него, като сгъна краката под себе си.

Луната светеше, звездите искряха — прекрасна нощ за болка.

Серпин се спусна в студените, влажни дълбини на замъка си и тръгна по неосветени каменни коридори. Неволна усмивка вече подръпваше ъгълчетата на устата му. Стигна до тежката дървена врата и с ръка на резето си позволи за няколко секунди да вкуси сладостта на мига.

Вдигна резето и Серпин влезе.

— Ето ни отново.

Скълдъгъри Плезънт вдигна глава — само нея можеше да движи. Серпин бе направил парализиращо заклинание на оковите, приковали детектива към стола и, неспособен да използва магия, той можеше само да наблюдава Серпин, който затвори вратата зад себе си.

— Животът е цикъл, не мислиш ли, Скълдъгъри? Отредено ни е да се повтаряме, отново и отново. Ти, оставен на милостта ми. Аз, безмилостен.

— Ти, плямпащ — обади се детективът. — Мислех, че вече си надраснал клишираното си злорадстване, Нефариан.

Серпин се усмихна и се настани срещу Скълдъгъри в другия дървен стол. Една-единствена крушка осветяваше малката стая и хвърляше сенките на двамата върху каменните стени.

— Не ми се отдаде да се правя на уважаван гражданин, но ти го знаеше, нали? Предупреди ги за мен, но не те послушаха. Сигурно е било неприятно, Старейшините да не те уважават достатъчно, за да те вземат насериозно.

— Мисля, че е заради постоянната ми усмивка.

— Може би си прав. Ех, Скълдъгъри, какво да те правя?

— Да ме развържеш?

— Може би по-късно — засмя се Серпин. — Все се стискаме за гърлата по един или друг повод, нали?

— Нека те питам нещо, става ли? Да си представим, само за малко, че живеем в твоя свят, където нещата са с подметките нагоре и Безликите съществуват. На какво се надяваш, когато ги призовеш? На потупване по главата ли?

— Господарите ми сами ще изберат как да ме наградят. Нямам нахалството да предполагам какво бих могъл да получа.

— Вратата зад теб е затворена, Нефариан. Тук сме само двамата. Кажи ми честно, какво печелиш от цялата тази работа?

Серпин се наведе напред.

— Ще съм до тях, когато сринат този свят, когато изтрият петното, наречено човечество. И когато всичко свърши, ще се къпя в мрачната им слава.

— О кей, нямам никаква представа какво каза току-що — кимна Скълдъгъри.

Серпин пак се засмя, а Скълдъгъри продължи:

— Ще се провалиш!

— Наистина?

— Ще се провалиш, а аз ще съм там, когато се случи. Аз ще съм този, който ще те бутне в пропастта.

— Опасни приказки от човек, прикован към стол. А човек ли си дори? Някакво нещо, може би? Ходеща чудатост.

— Ще дойдат за теб.

— Кои? Старейшините? Мериторий и останалите? Я стига. Твърде са заети да се тревожат дали няма да наранят чувствата ми.

— Не и след това. Сигурно вече тропат на вратата ти.

Серпин стана, заобиколи пленника си.

— Някак не ми се вярва да съберат силите си толкова бързо. Или толкова ефикасно. Не, стари враже, мисля, че за момента сме само аз и ти. А ти имаш нещо, което искам.

— Добър вкус за дрехи?

— Ключът — каза Серпин и отново се появи в полезрението на детектива.

— Не знам за какво говориш.

Лявата ръка на Серпин помръдваше леко, като че дирижираше нещо.

— Май че още не си готов да ми споделиш информацията, така че възнамерявам да те поизмъчвам.

— А, да. Като едно време.

— Спомням си с умиление онези мрачни есенни дни, които минаваха блажено в стомана и писъци.

— Забавление за цялото семейство.

— Може да си мислиш, че вече нямам много варианти за изтезание, сега, когато нямаш плът за разкъсване. Но научих някои нови номера, които може би ще оцениш.

Серпин раздвижи пръсти във вълнообразен жест, сочейки стола, който започна да се свива и издува, като че дишаше. Детективът не можеше да не го гледа.

— Ако мога да направя това с един стол, помисли какво мога да сторя с костите ти — с наслада изрече Серпин. Столът силно изпука и се натроши.

Серпин се приведе над Скълдъгъри.

— Е, къде е доброто старо непокорство, м-м? Подигравките, предизвикателствата? Къде са твоите героични клишета? Няма ли да ме погледнеш в очите и да ми кажеш „Давай, покажи ми на какво си способен?“

— Всъщност щях да те помоля да внимаваш. Чувствам се малко крехък днес.

Серпин се изправи, разтвори лявата си длан пред детектива.

— Това е последният ти шанс. Кажи ми къде е ключът!

— О кей.

— Сериозно? — вдигна вежда Серпин.

— Не, бъзикам се. Давай, покажи ми на какво си способен!

Серпин се разсмя и раздвижи пръсти, а Скълдъгъри закрещя.

Стефани натопи лакът в мивката. Бе разтворила в нея парче от скалата на Танит и сега от разпенената вода се носеше остра миризма, която изпълваше тоалетната на библиотеката. Каквото и да представляваше тази скала, вършеше работа. Синините на ръката й изчезваха.

Тя се подсуши със снежнобялата кърпа, остави водата да изтече с бълбукане и си позволи да се отпусне на стената.

Тялото й бе уморено, но умът й работеше на високи обороти, подхранван от гнева. Беше си бясна, че не може да наруши заповедта на Чайна. Що за съвест имаше магьосницата, за да й стори това, за да стори това на Скълдъгъри? След като й се беше доверил?

Не, поправи се тя. Не й се бе доверил. Стефани бе направила тази грешка, не той. И защото бе избрала да отиде първо при Чайна, вместо при Старейшините или при Гастли, сега вече нямаше време за нищо. И вината бе изцяло нейна.

Как я бе нарекла Танит Лоу? Войн? Смехотворно. Каквото и да бе забелязала у нея Танит, грешеше. Нищо войнско нямаше у Стефани. Тя просто препускаше към опасностите без да мисли, без да се колебае. Не от смелост или героизъм, а от глупост. Защото не искаше да изостава, да чака. Нямаше план, нямаше тактика, имаше си само склонността да вика Каин.

И тогава то я връхлетя. Стефани ококори очи и се изпъна, през крайниците й потекоха нови сили.

И просто ей така, властта на Чайна над нея се разпадна.

Трябваше й Гастли. Не знаеше къде живее и затова първо трябваше да се сдобие с адреса му. Сещаше се само за едно място, откъдето да го вземе. Излезе от тоалетната и видя през прозореца, че е вече утро. Прекоси коридора до апартамента на Чайна и почука. Никой не отговори. Пак почука. Чайна я нямаше. Стефани огледа вратата. Врата като врата. От другата страна също не бе забелязала нищо особено, нямаше верижки, резета или допълнителни ключалки. Може би имаше заклинание за заключване и при това положение Стефани си губеше времето, но тя не вярваше, че вратата е омагьосана. Спомни си думите на Скълдъгъри, че едно такова заклинание трябва да бъде правено при всяко отваряне и затваряне на вратата — Чайна едва ли имаше търпението за това.

Стефани пристъпи назад. Врата като врата. Тънка и дървена. Беше възможно; Стефани знаеше, че е възможно. Бе висока и силна. Само тази врата стоеше между нея и спасението на Скълдъгъри. Краката й бяха здрави. Крака на плувец, мускулести. Вратата беше тънка, слаба. Можеше да го направи. Трябваше да го направи, за да спаси своя приятел.

Тя заби обувка във вратата. И пак… и пак… и пак… Краката й бяха здрави, нямаше начин да се провали. Отчаянието й вля допълнителни сили и настойчивост. Слабата врата най-сетне се сцепи и поддаде.

Тя влезе бързо, отправи се веднага към масичката с телефонния указател. Той не беше там! Къде беше?

Стефани се разтършува. Чайна го бе преместила. Къде? Защо? Знаеше ли, че Стефани ще има нужда от него? Не, нямаше как да го е предвидила. Значи го е преместила по друга причина, обикновена, ежедневна причина. Прибрала го е; върнала го е на мястото му.

Къде би държала телефонния си указател Чайна?

Стефани прерови бюрото, отвори всички чекмеджета и ги претърси. Хартии, писма, но не и телефонен указател. Тя се завъртя, попивайки детайли от стаята, съзнавайки, че Чайна може да се появи на прага на счупената врата всеки момент. Разгледа рафтовете по стените: и там я нямаше. Къде?

Отиде в спалнята. Ето там, на масичката до леглото. Стефани грабна указателя, откри буквата Б и проследи адресите с пръст, докато намери този на „Шивачница Биспоук“. Запомни адреса, хвърли указателя и понечи да излезе.

— Здравей, скъпа — каза Чайна. Тя влезе в спалнята и Стефани отстъпи предпазливо.

— Видях какво си натворила отвън. Какво лошо ти е сторила горката ми врата? Нещо друго успя ли да счупиш? Ваза? Чаша за чай?

— Само вратата.

— Е, предполагам, че трябва да съм благодарна и за малките неща. Намери ли каквото търсеше, дете?

Стефани стисна юмрук.

— Не ме наричай така.

— Този ти поглед е почти плашещ — засмя се Чайна.

— Направи ли нещо, за да помогнеш на Скълдъгъри, или беше твърде заета да помагаш на себе си?

— Той вдъхновява хората да са му верни, нали? — Магьосницата звучеше леко впечатлена. — Замотаеш ли се около г-н Плезънт, започваш да го харесваш, искаш да се биеш рамо до рамо с него. Трябваше да видиш какво правеше във войната. Трябваше да го видиш тогава…

— Просто не разбирам как може да го предадеш така.

За пръв път откакто Стефани я познаваше, видя лед в очите на Чайна.

— Не съм го предала, дете. Може да съм излъгала вярата му в мен, но не съм го предала. Да предадеш някого значи да действаш в негов ущърб. Аз просто не действам.

— Както кажеш — подхвърли Стефани.

— Не те ли вълнува семантиката? — Усмивката се върна на лицето на Чайна. — Разбира се, че не. Ти си праволинейно момиче, нали?

— Тръгвам си! — Стефани закрачи към строшената врата.

— Праволинейно, но не много умно момиче. Стефани, бъди така добра да спреш!

Стефани спря.

— Възхищавам се на куража ти, дете, наистина. Но да свикаш кавалерията, за да спасиш детектива е просто твърде рисковано. Твърде много може да се обърка. Сега седни там, в ъгъла, като добро дете.

Стефани кимна и продължи към вратата.

— Спри! — Нареди Чайна. — Казах, в ъгъла!

Стефани стъпи на прага и погледна магьосницата през рамо. Чайна се мръщеше и мърмореше:

— Не разбирам. Как така можеш да се движиш свободно? Стефани, отговори ми!

— Не съм Стефани — отвърна момичето. — И ако искаш да ме задържиш, по-добре бъди готова да ме убиеш.

— Не искам да те убивам, скъпа. — Леката усмивка отново заигра по лицето на Чайна. — Значи най-сетне си избра име.

— Да. И си тръгвам! Сега!

— Може би все пак имаш някакви шансове. Преди да си тръгнеш, може ли да ми окажеш честта да ми се представиш?

— Разбира се. Казвам се Валкирия Каин — и излезе.

Спасителният екип стоеше на тротоара до стената, оградила земите на Серпин. Бе почти три пъти по-висока от Стефани. Отвъд нея имаше гора, а зад гората — замъкът.

Стефани осъзна, че ако не си върнат Скълдъгъри, всичко е загубено. Серпин ще вземе Скиптъра и ще върне Безликите. Съдбата на целия свят се крепеше на раменете на един скелет и на петимата, изпратени да го спасят.

— Ами ако се изправим срещу самия Серпин? — попита Стефани, неспособна да скрие страха в гласа си. Трябваше да е силна. Не можеше да ги остави да видят у нея само дванадесетгодишното момиченце. — Ами ако не можем да се промъкнем, без да ни видят? Имаме ли план, ако трябва да се бием?

— Ами… — Гастли помисли няколко секунди. — Не.

— Аз мисля да го порежа с меча си — обади се Танит с оптимизъм.

— Добре. Чудесно. Ами пазачите? Дали ще ни очакват?

— Серпин е свикнал да мисли, че Старейшините винаги се бавят с решенията си — каза Танит. — Така че, не би очаквал нещо толкова прибързано и необмислено, като това сега.

Гастли кимна.

— Това ще го научи да не подценява глупавите хора.

— Добре тогава — съгласи се Стефани. — Просто исках да съм сигурна, че сме помислили за всичко. Да тръгваме!

Без да продумат Секачите се затичаха и скочиха, свили крака под себе си, профучаха над стената и изчезнаха зад нея.

— Надувковци — измърмори Гастли, прибра ръце до тялото си и насочи длани надолу. Мощен порив на вятъра го подхвана и го запрати към стената. Той се хвана за ръба и се издърпа. Танит се обърна към Стефани.

— Да ти помогна ли?

— Ако нямаш нищо против.

Танит клекна, сплете пръсти и Стефани втъкна крак между ръцете й. На три Стефани се изстреля нагоре. Танит беше много по-силна, отколкото изглеждаше — Стефани почти безпроблемно стигна до върха на стената. Гастли я поде от там и я вдигна до себе си. След това скочи от другата страна и зачака. Стефани увисна на ръце и се пусна. Обувките й стъпкаха с пукот сухите листа и съчки на земята. След миг Танит се приземи до нея.

Лесът беше гъст и колкото повече напредваха в него, толкова по-тъмен ставаше. Привечерното слънце едва проникваше през клоните на високите дървета и в студените им сенки Стефани бе благодарна за палтото си. Секачите сякаш не издаваха звук, докато вървят. Лесът глъхнеше, по-безмълвен отколкото бе нормално. Нямаше пойни птици. Нямаше животни в шумата. Беше призрачно.

Достигнаха ръба на гората откъм задната част на замъка и спряха. Малка армия от Кухи хора патрулираше в тази част.

— О, колко хубаво — мрачно се обади Гастли. — Как ще се промъкнем покрай тези?

— Трябва ни отвличане на вниманието — каза Танит.

— Някакви предложения? — Танит не отвърна на въпроса на Гастли, но след малко погледна към Секачите. Гастли веднага я разбра.

— Само че са твърде много — възпротиви се той.

Тонът на Танит бе равен и твърд.

— Нямаме избор.

Секачите наклониха глави към нея и след миг кимнаха. Върнаха се в шубраците и след миг вече ги нямаше. Стефани, Танит и Гастли чакаха. Той наруши мълчанието:

— Няма да могат да ги забавят задълго.

— Ще е достатъчно, за да се промъкнем.

— Нямам това предвид. Току-що ги изпрати на смърт.

Тя не го погледна.

— Ще си свършат работата. Ние ще си свършим нашата. Искаш ли да върнем приятеля ви или не?

— Ето — каза Стефани.

Кухите хора бързо се заизтегляха нанякъде.

— Да вървим — каза Танит.

Оставиха дърветата зад себе си, тичайки през обширното открито пространство към замъка. Стефани хвърли поглед надясно и видя Секачите, опрели гърбове, да чакат Кухите хора, които затягаха обръча около тях.

Стигнаха до замъка. Танит опря длан в ключалката на задния вход и я завъртя. Ключалката се счупи със звън и Танит побутна вратата навътре. Вмъкнаха се и затвориха вратата след себе си.

Придържаха се към коридорите до външните стени, избягвайки студеното сърце на замъка. Откриха стълбище, водещо надолу и Танит ги поведе с изваден меч в дясната ръка и ножницата в лявата. По средата беше Стефани, а най-отзад — Гастли.

Слязоха в мазето, макар определението „тъмница“ да пасваше по-добре в ума на Стефани. Танит ги спря с жест и те изчакаха един Кух човек да ги подмине.

Продължиха. Танит доближи първата тежка желязна врата и долепи ухо до нея. След малко я отвори. Пантите изскърцаха в протест, но стаята бе празна.

Гастли направи същото с втората врата. И там беше празно.

Танит и Гастли се спогледаха и очевидно се разбраха без думи. Стефани усети за какво става въпрос.

— Трябва да се разделим — прошепна тя.

— Не — каза Танит.

— Няма начин — съгласи се Гастли.

— Ако се бавим, онази тълпа Кухи хора ще се върне отпред и няма да можем да се измъкнем.

— Тогава ела с мен — предложи Гастли.

Стефани отказа.

— Ще се оправя и сама. Ще се ослушвам при всяка врата. Ако открия нещо, ще ви извикам. Ако срещна някой от лошите, вярвайте ми, ще разберете бързо. Няма какво друго да направим.

Двамата възрастни я погледнаха, но не казаха нищо. Танит пристъпи към следващата врата, Гастли я подмина и тръгна надолу по коридора, а Стефани зави зад близкия ъгъл и започна да проверява реда железни врати пред нея. Следваше сляпо лабиринта от коридори. Принуди се да диша през устата и въпреки това усещаше мръсотията на въздуха на небцето си. От време на време прескачаше канавки застояла вода. Вратите вече не бяха от желязо, а от разпадащо се дърво. Танцуващите пламъчета на факлите, приковани към стените, караха и сенките там да танцуват. Видя движение пред нея и тъкмо щеше да се скрие, когато разпозна Гастли. Двамата си махнаха и се заеха да проверяват вратите от двата края на коридора. Вече наближаваха средата, когато Стефани чу слабо просвирване. Тя се намръщи. Скълдъгъри можеше ли да свири? Можеше да говори без устни и бели дробове, така че защо да не може да свири? Мелодията обаче й бе непозната. Направи знак на Гастли да дойде. След като послуша известно време, той кимна.

— Песента е „Момичето от Ипанема“. Това е той.

Гастли вдигна три пръста и започна да ги свива един по един. Когато отброяването свърши, двамата нахлуха в стаята. Скълдъгъри вдигна глава и спря да си свирука.

— О, здрасти! Знам къде е ключът към пещерите.

Стефани затвори вратата, а Гастли го заобиколи и се наведе да разгледа оковите.

— Майсторска изработка.

— И на мен ми се стори, че ще ги оцениш. В метала е вплетено парализиращо заклинание.

— Браво! Това ще ми отнеме малко време.

— За никъде не съм тръгнал.

— Добре ли си? — попита го Стефани.

— Държат се добре с мен — кимна той. — Без да броим изтезанията. Всъщност, имах време да помисля. Знам къде е ключът.

— Вече го каза.

Гастли се изправи, а оковите се свлякоха. Скълдъгъри стъпи на крака.

— Мериторий тук ли е?

— Съобщава на останалите Старейшини за случилото се — отвърна Гастли.

— А, значи вършите това на своя глава?

— Танит Лоу е тук, но в общи линии, да.

— Трябва да призная, впечатляващо се справяте досега.

— Ключът — намеси се Стефани. — Не си казал на Серпин къде е?

— Не бих могъл, дори да исках. Самият аз се сетих къде е, едва преди няколко минути. Отговорът е много прост. Бил е пред нас през цялото време.

— По-късно ще говорим за това — рече Гастли. — Трябва да тръгваме.

— Ще има ли схватка?

— Надявам се да няма.

— Настроен съм за схватка.

— Ако има такава, може да използваш това. — Стефани му подаде пистолета.

— Прекрасно! Беше ми залипсвал. Имаш ли патрони?

— Хъм, не.

Скълдъгъри се поспря.

— … Чудесно! — И втъкна оръжието в дрехите си.

— Да вървим — подкани ги пак Гастли и излезе от килията.

Тримата се спуснаха по един коридор и в дъното му свиха вдясно. Група Кухи хора спряха насред крачка и се втренчиха с празни погледи в тях. Времето замръзна.

— Да, чудесна спасителна акция — отбеляза детективът.

Кухите хора заприиждаха, а Скълдъгъри и Гастли започнаха да действат. Скелетът действаше с лакти, колене и ключове. Гастли ловко избягваше атаките на противниците си и млатеше с юмруци доближилите го същества.

Зад безмълвните Кухи хора Танит идваше на помощ спринтирайки, като в един момент се затича по стената, а след това — по тавана, с главата надолу, за неистово изумление на Стефани. Как го правеше?

Танит се присъедини към схватката от тавана, размахвайки острието си през главите на Кухите хора. За броени мигове от тях останаха само парцали и смрад.

Танит се приземи със салто на пода.

— Идват още — обяви тя и добави съобразително: — Трябва да се махаме.

Стигнаха стълбището без да се натъкват на други врагове, но докато тичаха към изхода, пред тях две огромни врати се отвориха с трясък и през тях се изляха подкрепленията.

Скълдъгъри и Гастли пристъпиха напред, изпукаха пръсти едновременно и запратиха две огнени кълба към земята. Стефани наблюдаваше движенията на ръцете им, които превърнаха огъня в стена, разделяща ги от Кухите хора.

Танит сложи ръка на рамото на Стефани.

— Палтото!

— Моля?

Без да обяснява, Танит сграбчи момичето за яката и издърпа палтото й. Засили се към прозореца, скривайки глава зад черната дреха и скочи. Мина през стъклото в експлозия от остри отломки.

— А, ясно — каза си Стефани и незабавно последва Танит през дупката в прозореца.

— Мерси — каза Танит и й връчи палтото обратно.

— Пазете се! — викна Гастли, малко преди двамата със Скълдъгъри да минат през прозореца едновременно, един над друг, като някакви ненормални акробати. Приземиха се на тревата и се изтърколиха напред, като се изправиха едновременно.

— Отстъпление — посъветва ги детективът.

Спуснаха се към дърветата, а Стефани видя наблизо един от Секачите. Съдейки по количеството разкъсана хартия около него, двамата очевидно се бяха справили изумително, но броят на Кухите хора се бе оказал прекалено голям. Секачът лежеше мъртъв на земята, а от другия нямаше следа.

Миг по-късно се гмуркаха през гората, последвани от хартиените създания.

Гастли стигна до стената пръв и прелетя над нея. Танит продължи да тича и точно преди да се блъсне в камъка подскочи леко и повтори каскадата от коридора в тъмницата. Преди Стефани да отвори уста за помощ, Скълдъгъри я сграбчи под мишница и двамата се озоваха във въздуха, а ръбът на стената остана под тях. Приземиха се на тротоара толкова лесно и безпрепятствено, че Стефани почти се разсмя от удоволствие.

Добраха се до микробуса и скоро оставиха замъка зад себе си.

В далечината проехтя смях и Скълдъгъри обърна глава натам. Седяха на покрива на работилницата на Гастли. Дребните светлинки на Дъблин угасваха постепенно, докато градът се подготвяше за сън. Стефани виждаше през покривите, над улиците, над алеите. Виждаше минувачи и преминаващи коли. Когато детективът върна вниманието си към нея, я попита:

— Валкирия Каин, а?

— Нали не звучи твърде глупаво?

— Напротив, звучи перфектно. Валкирия. Жена-воин, отнасяща душите на мъртвите от бойното поле. Малко зловещо, но пък аз съм, строго погледнато, силно мъртъв, тъй че нямам работа да съдя.

Стефани помисли малко преди да зададе следващия си въпрос:

— Беше ли много болезнено? Мъчението?

— Не беше забавно. След първите няколко часа, той като че ли разбра, че нямам представа къде е ключът. След това ме изтезаваше заради удоволствието от самото изтезание. Благодарих ли ви, че ме спасихте, между другото?

— Не го мисли.

— Глупости. Благодаря, наистина.

— Няма защо — усмихна се момичето.

— Приятелката ви Танит изглеждаше малко притихнала на връщане.

— Мисля, че съжалява за Секачите, които изпрати за отвличане на вниманието.

— Щях да направя същото на нейно място — каза Скълдъгъри. — Секачите имат работа, нека я вършат.

— И тя това каза.

— Да, но да разбираш това е едно, а да го приемаш — друго. Докато не се научи да го приема, ще сънува някой друг кошмар. Но тя е войн. Ще се справи.

— Бие се много добре.

— О, несъмнено.

— Ако започна да тренирам сега, ще мога ли да се бия като нея на нейната възраст?

— Не виждам защо не. Шестдесет години усилени тренировки могат да превърнат всекиго в корав боец.

— Какво?!

— Какво, какво?

— Шестдесет години? На колко е тя?

— На не по-малко от седемдесет, ако съдя правилно по вида й.

След като що-годе осмисли отговора му, Стефани каза твърдо:

— Добре, време е да ми кажеш как така живеете толкова дълго.

— Правилно хранене и редовни упражнения.

— Скълдъгъри…

— Природосъобразен живот.

— Ще те…

— Добре де, магия.

— Всички магьосници ли живеят вечно?

— Не вечно, не! Далеч не вечно. Стареем, но много по-бавно от останалите хора. Редовната употреба на определени количества магия обновява тялото, подмладява го.

— Значи ако почна да уча магия сега, ще си остана на дванадесет?

— Ще ти отнеме известно време да стигнеш нивото, на което ще можеш да забавиш стареенето си, но да, след това ще останеш млада много по-дълго, отколкото е честно спрямо останалото човечество. Зная, че е неучтиво да се обсъжда възрастта на една дама, но Чайна е на моите години и дори аз трябва да призная, че й личи по-малко, отколкото на мен! — Той се засмя, след това спря и я изгледа. Почувства се длъжен да обясни: — Защото съм скелет.

— Да, схванах бъзика.

— Не се засмя.

— Смятам, че не е смешно.

— О!…

— И какво ще правиш с нея?

— Чайна? Няма какво да се прави с нея. Очаквах да направи точно това, което е направила. Скорпионът ще ужили лисицата, защото това е природата му. Не можеш да пренебрегнеш природата си.

— А твоята каква е?

Той наклони глава в почуда.

— Странен въпрос.

— Чайна ми наговори някои неща за теб. И за Серпин. Каза, че търсиш само отмъщение.

— И ти се чудиш докъде бих стигнал, за да го получа, нали? Какво съм готов да пожертвам, за да го накарам да плати за смъртта ми преди толкова години.

— Да.

Той помълча известно време с ръце в джобовете и накрая каза:

— Чайна не ти е казала, аз самият не ти казах, че не попаднах в капана му сам.

Стефани не отвърна, а изчака той да продължи.

— Капанът му беше брилянтен. Беше нещо повече — красив. Виждаш ли, Валкирия, всеки успешен капан трябва да притежава едно важно качество, присъщо и на всеки фокус. Заблуждение. Докато следиш едно нещо, съвсем друго се случва зад гърба ти.

Дори не осъзнах, че е капан, докато не хлопна. Серпин ме познаваше и знаеше как реагирам на определени неща. Знаеше, например, че ако убие съпругата и детето ми пред очите ми, никога няма да се досетя, че дръжката на камата, към която посягам, е пропита с отрова.

Стефани отвори уста, шокирана, но Скълдъгъри продължи да гледа към града.

— Не използвах магия и той знаеше това. Знаеше, че ще съм заслепен от ярост, че ще я насоча във физическа атака, че ще искам да го убия отблизо. И още щом хванах камата, осъзнах грешката си. Тогава, разбира се, беше твърде късно. Бях безпомощен.

Отне му няколко дни да ме доубие. Умрях, мразейки го, и когато се върнах, омразата ми се върна с мен. Питаш ме за природата ми? Природата ми е нещо черно и разкривено.

— Не зная какво да кажа — едва чуто промълви Стефани.

— Човек не може да предложи добър коментар на подобна история, нали?

— Не.

— М-м да, бия всички с една дължина в дисциплината „драматично минало“.

Известно време помълчаха. На покрива подухваше хладен ветрец въпреки топлата нощ, но на Стефани това не й пречеше.

— И какво става сега? — попита тя.

— Старейшините тръгват на война. Ще открият, че замъкът е празен — Серпин няма да остане там след тази случка — и след това ще го търсят. Също така ще издирят старите му съюзници, за да им попречат да се организират.

— А какво ще правим ние?

— Ще намерим Скиптъра преди Серпин.

— А къде е ключът?

— Гордън го е скрил. Умник беше чичо ти. Със сигурност е смятал, че никой не бива да открие Скиптъра, но е скрил ключа там, където ако наистина ни е нужен, ако ситуацията е наистина безнадеждна, можем да го открием съвсем лесно.

— И къде е?

— Онзи съвет, който ми беше дал в завещанието си, помниш ли какъв беше?

— Беше казал, че наближава буря.

— И също така, че понякога ключът към безопасността е скрит от нас, а понякога е право пред очите ни.

— Говорил е за ключа? Че е право пред очите ни?

— Той наистина беше, когато тези думи бяха прочетени за пръв път от г-н Феджуик.

— У него ли е ключът тогава?

— Не, не е у него. Той го даде като част от завещанието.

Стефани се замисли, опитвайки се да си припомни сцената в офиса на адвоката, след това ключалката в мазето, не по-голяма от дланта на Скълдъгъри. И се досети.

— Не може да е брошката…

— Брошката е.

— Гордън е дал ключа, ключа към най-могъщото оръжие в света на Фъргус и Берилия?! Но защо?!?

— Би ли се сетила да го търсиш там?

Тя обмисли вероятността и се усмихна.

— Оставил им е най-ценната си вещ, а те нямат представа.

— Всъщност е доста забавно.

— Забавно си е.

— Значи сега трябва само да го вземем.

Стефани кимна решително, но кимването й бързо се превърна в също толкова решително клатене на глава.

— Не, няма да ходя при тях!

— Ще ти се наложи!

— Не, няма да ми се наложи!

— Просто едно посещение…

— Не можеш ли да се вмъкнеш в дома им? Успя да влезеш в Хранилището!

— Това беше различно.

— Да, имаше аларми и вампири — сега ще е толкова по-лесно!

— Понякога крайните мерки не са нужни.

— Тук са много нужни!

— Валкирия…

— Не можеш да ме накараш!

— Нямаме избор.

— Но аз никога не им ходя на гости! Ще заподозрат нещо.

— Детективската работа не е само изтезания, убийства и чудовища. Понякога става истински неприятна.

— Ама аз не ги харесвам! — измрънка Стефани.

— Съдбата на света може би зависи от това дали ще намериш сили да посетиш роднините си.

Тя го стрелна с ъгълчето на очите си.

— Може би зависи?

— Валкирия…

— Добре де, ще отида.

— Добро момиче.

Тя скръсти ръце и му обърна гръб.

— Мусиш ли ми се сега?

— Да! — Сопна се тя.

— О кей.

Секачът лежеше привързан към масата. През прозрачни гумени тръбички, пробили кожата му, от него се оттичаха телесни течности и пълнеха безмълвната машина зад него. Ненужното се отстраняваше, заменено от течен мрак, смес от наука и магия. Лицето на Секача бе обикновено и безизразно. Бе спрял да се бори преди около час. Вече имаше ефект.

Серпин пристъпи в осветения кръг на помещението и очите на Секача трепнаха към него — изцъклени и безизразни като лицето му, без следа от яростта в тях, когато Кухите хора го довлякоха и свалиха шлема му. Скълдъгъри Плезънт се бе измъкнал, но на негово място Серпин получи нов пленник и знаеше точно какво ще прави с него.

Време беше. Серпин вдигна камата в ръката си, позволи на Секача да я види. Никаква реакция. Никаква предпазливост, никакъв страх, никакво възприятие. Този мъж, този войник, прекарал живота си в сляпо подчинение, щеше да премине прага на смъртта също толкова сляп. Колко жалко съществуване. Серпин стисна камата в двете си ръце, вдигна я над главата си и я заби в гърдите на мъжа. Той умря.

Серпин извади острието, избърса го и го остави настрана. Ако експериментът се окажеше успешен, нямаше да се мине без някои промени и подобрения. Секачът беше само началната фаза, все пак. Ако тя сработеше, щяха да са нужни малко по-фини настройки. Не би отнело много време. Не повече от час.

Серпин зачака до трупа на Секача. Складът тънеше в тишина. Не можеше да запази замъка, но се бе приготвил добре за подобен вариант. А и нямаше да е задълго. След броени дни враговете му щяха да са мъртви, никой нямаше да му се противопоставя и той щеше да разполага с всичко необходимо, да върне Безликите в света — подвиг, непостижим дори за стария му господар Меволент.

Серпин се намръщи. Светлината ли го заблуждаваше, или Секачът наистина помръдна? Погледна по-отблизо, търсейки признак на живот. Не, нямаше такъв. Нямаше пулс.

И тогава Секачът отвори очи.

Стефани се покатери през прозореца на спалнята си и намери отражението си на леглото в тъмното.

— Готова ли си да продължиш живота си? — попита я то.

Стефани, която силно се смущаваше да разговаря със самата себе си, кимна. Отражението се върна от другата страна на огледалото и зачака. Стефани докосна стъклото и спомените от деня у дома я заляха. Отражението пък се промени, вече носеше дрехите, които Стефани носеше сега. Накрая се превърна в най-обикновен огледален образ.

Стефани се събуди на заранта, недоволна от задачата си за деня. Навлякла редовните си дънки и тениска, тя се изкуши отново да повика отражението си, но се спря. От него я побиваха тръпки.

Съзнавайки, че не може повече да отлага, тя е мъка извървя пътя до къщата на леля си и почука на вратата. Слънцето грееше, птичките пееха и Стефани разтегли устни в насилена усмивка, която не бе върната от братовчедка й Кристъл, която отвори вратата.

— Какво искаш? — подозрително попита русото момиче.

— Ами, реших да се отбия — весело отвърна Стефани. — Да ви видя как сте.

— Добре сме! Имаме си тъпа кола и тъпа лодка. А твоята къща как е?

— Кристъл, зная, че сигурно всички ви е яд за цялата работа с наследството, но и аз не знам защо получих толкова много.

— Защото му се подмазваше — презрително отбеляза Кристъл. — Ако знаехме, че само трябва да му се усмихваме и да си говорим с него, и ние щяхме да го правим.

— Но аз не знаех…

— Не игра честно.

— Глупости!

— Имаше нечестно преимущество.

— Как така? Откъде да знам, че ще умре?

— Знаеше пък. Знаеше, че рано или късно ще се случи, но му влезе под кожата толкова отрано, че ние нямахме шанс.

— Ти дори харесваше ли го?

Отново подигравателна гримаса.

— Не е нужно да харесваш някого, за да изкопчиш нещо от него.

Стефани устоя достатъчно дълго на изкушението да халоса кривата физиономия на Кристъл, и скоро майка й също се появи на прага. Очите й се окръглиха от изненада, когато видя Стефани.

— Стефани, какво правиш тук?

— Решила да се отбие — каза Кристъл. — Да ни била видела как сме.

— О, много мило от твоя страна, скъпа.

Кристъл използва момента да се скрие, без да каже довиждане. Стефани се концентрира върху Берилия.

— Лельо, не носиш ли брошката, която Гордън ти остави?

— Онази ужасия? Не, и едва ли някога ще си я сложа. За бога, та тя дори не блести. Всеки знае, че нещо е евтино, ако не блести.

— Жалко. Откъдето стоях в онази стая, изглеждаше хубава. Би отивала чудесно на една от жилетките ти…

— Видяхме те вчера — прекъсна я Берилия.

— Моля?

— В някаква кошмарна жълта кола, заедно с онзи страховит Скълдъгъри Плезънт.

Паниката веднага се разпърха в стомаха на Стефани, но тя успя да имитира объркан смях.

— Мисля, че нещо бъркаш. Вчера цял ден си бях вкъщи.

— Глупости! Подмина ни ей толкова отблизо. Ясно те видяхме. И него видяхме, целия омотан като миналия път.

— Ми не, не съм била аз.

Берилия я дари с благочестива усмивка.

— Лъжата е грях, нали знаеш?

— Чувала съм нещо такова…

— Фъргус! — викна Берилия и след малко съпругът й се подаде от хола. Прекарваше дните си у дома, след като бе претърпял „опасно падане“ на работното място. В момента съдеше работодателите си, твърдейки, че нехайството им е предизвикало почти фаталните му контузии. Сега не изглеждаше особено фатално контузен.

— Фъргус, Стефани тук твърди, че не се е возила в една кола с онзи ужасен г-н Плезънт.

— Лъжци ли ни нарича? — начумери се чичо й.

— Не, не — каза Стефани и опита да се позасмее. — Просто трябва да е бил някой друг.

— Стефани, — порица я Берилия — хайде да не си играем. Знаем, че беше ти. Толкова е тъжно човек да наблюдава отстрани как едно прекрасно, невинно дете като теб се влачи в подобна компания.

— Подобна компания?

— Хахавелници — презрително изплю Фъргус. — И преди съм виждал такива като тях. Гордън се беше обградил с такива, хора… с тайни.

— И защо си крие лицето? — почуди се Берилия. — Да не е деформиран?

— Няма как да зная. — Ставаше все по-трудно да поддържа равен тон.

— Не може да имаш вяра на такива — продължи Фъргус. — Цял живот съм бил около тях, гледал съм как идват и си отиват. Никога не съм искал да имам нищо общо с подобни типове. Никога не знаеш с кого точно си имаш работа в тия техни мерзки заниманийца.

— На мен ми се стори нормален — намеси се Стефани колкото е възможно по-безгрижно. — Всъщност ми направи доста добро впечатление.

— Не очаквам да разбереш. Та ти си само дете — тъжно поклати глава Берилия.

— Дори не сте говорили с него — настръхна Стефани.

— Възрастните нямат нужда да разговарят с други възрастни, за да знаят, че не струват. Един поглед стига.

— Значи всеки различен от вас не струва?

— Всеки различен от нас ли, скъпа?

— Родителите ми винаги са ми казвали да не съдя за хората по вида им.

— Е, какво да се прави — превзето се изпъчи Берилия. — Ако могат да си позволят да живеят в невежество, това си е техен проблем.

— Родителите ми не са невежи!

— Не съм казала това, скъпа. Казах само, че живеят в невежество.

Стефани вече не издържаше на разговора.

— Трябва да пишкам — заяви тя внезапно.

Берилия примигна неразбиращо.

— Да пишкам. Трябва да пишкам! Може ли да използвам банята ви?

— Ами… предполагам…

— Мерси!

Стефани мина между тях и изтича до втория етаж. Влезе в банята и когато се увери, че Берилия няма да я последва, се промъкна в спалнята на леля си и чичо си и отвори кутията за бижута. Бе огромна и всяко от отделенията й преливаше от блещукащи, лъщящи и искрящи евтинии. Намери брошката в едно миниатюрно чекмедженце в основата на кутията, което тя споделяше със самотна обица и чифт пинсети. Прибра я, затвори кутията, шумно пусна водата в банята и слезе на бегом по стълбите.

Стефани благодари учтиво и Берилия отвори уста да продължи разговора, но момичето вече бе прекосило половината алея от къщата към улицата.

Седнала на скалите, бележещи началото на северната част от плажната ивица, Стефани чакаше Скълдъгъри. Синоптиците предупреждаваха за валежи, но сутрешното небе синееше без нито едно облаче по себе си. До нея, на скалата, имаше мидена черупка, много красива, в която Стефани неочаквано се влюби.

Тя помръдна. Въздухът не се набразди по онзи готин начин около ръката й, но черупката все пак помръдна, при това не заради лекия ветрец от морето. Пулсът на момичето се ускори, но не си позволи да се възгордява. Още не. Може да е било случайно. Ако успее да го повтори, тогава ще се гордее. Тя се концентрира върху черупката. Вдигна длан и си представи пространството между нея и мидата като брънки от верига, готови да бъдат раздвижени. Изпъна пръсти и го усети, въздуха около дланта си — някак солиден. Тя го избута и черупката се изстреля от камъка.

— Да! — възкликна тя и вдигна победоносно ръце. — Магия! Бе направила магия! — Тя се засмя щастливо.

— Изглеждаш доволна.

Стефани се обърна толкова рязко, че почти се изтърси на пясъка, а баща й се усмихна широко. Тя се изчерви и извади телефона си, без той да забележи.

— Получих хубав есемес, това е.

— А! — Той седна до нея. — Нещо, за което трябва да знам?

— Май че, не. — Огледа се колкото се може по-небрежно, молейки се да не види колата-канарче наблизо. — Защо не си на работа?

Баща и вдигна рамене.

— Имам важна среща следобеда, но забравих нещо важно за нея вкъщи, та реших по време на обедната почивка да се върна да го взема.

— Какво забрави? Някой чертеж?

— Нещо такова — кимна той. — Всъщност, нищо подобно. Забравих си бельото.

— Какво?!

— Докато се обличах, се бях умислил. Случва ми се понякога. Обикновено нямам проблем с липсата на долни гащи, но от тези панталони ме сърби…

— Татко, ама че гадост, не ща да знам!

— О, да, разбира се. Извинявай. Както и да е, видях те да се разхождаш тук и реших да кажа „Здрасти“. Като по-малка все идваше тук, сядаше и се отнасяше нанякъде и винаги ми се е искало да знам накъде.

— Накъдето ме поведат умните ми мисли — отговори тя автоматично и се усмихна.

— Майка ти се тревожи за теб — каза след малко баща й.

— Така ли? Защо?

— Ами, отскоро нещо не си на себе си. — Значи бяха забелязали разликата между нея и отражението.

— Добре съм, тате. Наистина! Просто, нали знаеш, настроенията ми се менят.

— Да, да, разбирам това, майка ти ми обясни цялата работа с момичетата и техните настроения… но все още се тревожим. Откакто Гордън почина…

Стефани опита да остане безизразна. Значи, не беше само отражението.

— Знам, че бяхте близки. Зная, че се разбирахте чудесно и със смъртта му ти загуби близък приятел.

— Да, предполагам — промълви тя.

— А с майка ти не искаме да пречим на порастването ти, дори да можехме. Превръщаш се в прекрасна млада жена, с която наистина се гордеем.

Тя се усмихна от неудобство, но не каза нищо. Смъртта на Гордън наистина бе сложила началото на промяната й, промяна много по-драстична от това, което родителите й можеха да си представят. След тази промяна тя бе поела по настоящия си път — пътя, който я превърна във Валкирия Каин, който щеше да определи съдбата й, каквато и да е тя. Сега Стефани имаше посока и цел. И се изправяше срещу много по-големи опасности, отколкото би могла да си представи преди това.

— Просто малко се тревожим за теб, това е.

— Няма нужда.

— Това правят родителите. Дори когато станеш на четиридесет, а ние пляскаме карти и плетем в дома за стари хора, пак ще се тревожим за теб. Тази отговорност няма край.

— Кара те да се чудиш защо някой ще иска деца.

Той се засмя тихо.

— Понякога си е за чудене, да. Но няма нищо по-прекрасно от това, да гледаш как расте детето ти, нищо по-възнаграждаващо. Е, има една възраст, която ти се ще да преодолеят за една нощ, но не може да направиш много по въпроса.

Освен ако разполагаш с магия, помисли си момичето.

— Берилия се обади. Каза, че току-що си наминала да ги навестиш.

Стефани кимна. Леля й не можеше да е забелязала липсата на брошката толкова скоро, нали?

— Дощя ми се да намина и да видя как са. Мисля, че, такова, смъртта на Гордън ме накара да ценя повече семейството си или нещо подобно. Важно е да сме близо.

Баща й я изгледа малко стреснато.

— Хм, ами… наистина е прекрасно, че можеш да го кажеш, Стеф. Чудесно отношение към нещата… Нали няма да ми се налага аз да им ходя на гости?

— Не.

— О, слава Богу!

Стефани не обичаше да го лъже. Години по-рано си бе поставила за цел да е колкото се може по-искрена с родителите си. Но нещата сега бяха различни. Имаше тайни от тях.

— Какво друго каза Берилия?

— Ами, сторило й се е, че те е видяла вчера със Скълдъгъри Плезънт.

— Да — подхвърли Стефани, — и на мен ми го каза. Странна работа.

— Мисли, че си се забъркала с погрешните хора.

— Трябва да я чуеш, тате, как говори за него. А въобще не го познава. Сигурно си мисли, че съм част от някаква секта…

— Така ли е?

Тя го погледна с омерзение.

— Моля?

— Берилия има добро основание да мисли така.

— Но това е лудост!

— Е, лудостта е семейна черта. — В очите му се четеше нещо странно, неохота, но и примирение.

— Дядо ми, твоят прадядо, беше страхотен човек — всички го обичахме. Аз, Фъргус и Гордън се нареждахме около него всяка вечер и той ни разказваше всякакви фантастични истории. Баща ми обаче нямаше много търпение за подобни неща. Беше чувал същите истории като дете. Като възрастен осъзна, че те са измишльотини, но дядо ми отказваше да погледне на нещата по този начин. Той вярваше… вярваше, че сме магьосници.

— Какво?!

— Твърдеше, че магията у нас се предава с поколенията. Казваше, че сме наследници на велик магьосник, наречен Последния от Древните.

Морските шумове заглъхнаха, слънцето избледня, плажът изчезна и в света съществуваше само баща й, единствените звуци в света бяха думите му.

— Тези истории, тези вярвания се предават във фамилията ни от бащи и майки на синове и дъщери, поколение след поколение. Не знам къде или кога е започнало всичко, но те са част от нас. И от време на време членове на семейството ни са вярвали в това.

Гордън вярваше. Човек на разума, по-интелигентен от всички нас, той вярваше в магия и заклинания, и хора, които не стареят. Сигурно е вярвал, ако не във всичко, то поне в повечето неща в книгите си.

И заради това се забърка с… нездравословна компания. Хора, които подхранваха заблудата му, споделяха лудостта му. Опасни хора. Това е някаква болест, Стеф. Дядо ми я имаше, Гордън също… и не искам и ти да я прихванеш.

— Не съм луда!

— Не казвам, че си. Но зная колко лесно е да се подведеш по такива истории, по неща, които ти се ще да са истина. Като момче вярвах, повече дори от Гордън. Но спрях, реших да спра да слушам шепота на това… проклятие, което десетилетия ни измъчва. Гордън ме запозна с майка ти и се влюбих. Оставих всичко друго зад себе си.

— Значи мислиш, че Гордън е бил част от някаква секта?

— Поради липсата на по-добро определение, ще кажа „да“.

Стефани си спомни изражението на бащиното й лице, когато той видя Скълдъгъри за пръв път в офиса на г-н Феджуик. Не помнеше да е виждала подобно изражение на лицето му дотогава — подозрение, съмнение, враждебност, които преминаха почти толкова бързо, колкото се бяха появили. Сега разбираше това изражение.

— И сега мислиш, че и аз съм част от този култ?

Той се засмя добродушно.

— Не, предполагам, че не. Но думите на Берилия ми дадоха храна за размисъл. През последните няколко дни в очите ти има една отчужденост, която не съм виждал преди. Не зная на какво се дължи. Сега те гледам и виждам момиченцето си. Но добивам усещането, че… Не знам. Все едно, в последно време си някъде другаде.

Стефани не посмя да отговори.

— Просто ми се ще да поговориш с някого. Не е нужно да е с мен, защото само ще ти набръщолевя една камара безсмислици, но може би с майка ти… Би могла да й споделиш, да ни споделиш, всичко. И стига да си честна с нас, ще ти помогнем по всеки възможен начин.

— Знам, тате.

За миг й се стори, че той ще пролее сълза, но после я прегърна с една ръка и я целуна по челото.

— Ти си малкото ми съкровище, нали знаеш?

— Зная.

— Добро момиче. — Той стана от скалата. — По-добре да се връщам на работа.

— До по-късно.

Той я погледна през рамо, усмихна й се и си тръгна.

Стефани не помръдна. Ако беше вярна тази семейна легенда, тогава, тогава… Всъщност не знаеше какво. Но звучеше важно. Голямо. Тя си тръгна от плажа и зачака край пътя, докато не видя отвратителната кола-канарче на Скълдъгъри, качи се и по пътя му разказа всичко, което бе чула от баща си.

Стефани побягна.

Тя погледна зад себе си, но него го нямаше там. После през нея мина сянка и той падна от небето. Тя се блъсна в него и падна назад. Бърза, като връхлитаща змия, ръката му се стрелна и й отне брошката.

Тя очакваше всеки момент Скълдъгъри да прелети иззад нея и да я спаси. Нямаше го. Г-н Блис прибра брошката в якето си.

— Ще му го дадеш?!

— Да. Твърде могъщ е, за да му се опълчваме.

— Но ти и Старейшините сте по-силни от всички! Ако заедно го нападнете…

— Не играя комар, г-це Каин. Ако го нападнем, може да го победим или може да ни се измъкне и да ни го върне, когато най-малко очакваме. Това е твърде непредсказуемо за мен. Войната трябва да е фино нещо. Изисква прецизност.

Тези думи. Тези очи, толкова бледосини. Стефани се досети.

— И Чайна ни предаде. Явно е семейна черта.

— Мотивите и делата на сестра ми са нейна работа.

— И тя ли е на страната на Серпин?

— Доколкото знам, не. Но може и да те лъжа. Нещо, което трябва да запомниш за съюзниците и враговете — никога не знаеш кой кой е, докато не направят последния си ход.

Стефани се изправи, а той тръгна към колата си. Беше безсилна да си върне брошката.

— Ще го спрем! — извика тя.

— Направете каквото трябва. — Г-н Блис не се обърна. Качи се в колата и без да я погледне, тръгна по прашния път към града. Когато облакът прах се слегна, тя слезе по тясната пътека до скалите.

Моля те бъди добре, моля те бъди добре, моля те бъди добре.

Долу тя започна да търси по скалите, ужасена, че може да го намери на парчета. Него го нямаше там и тя затърси с поглед из водата, точно навреме за да види главата му, подаваща се над повърхността.

— Скълдъгъри? — Заля я вълна на облекчение. — Добре ли си?

Той не й отвърна веднага. Вместо това продължи да се подава над водата, докато накрая не бе стъпил на вълните. Тръгна към нея.

— Добре съм! — Отвърна той рязко. Стефани се бе нагледала на всякакви странности през последните няколко дни, тъй че малко неща вече можеха да я учудят. Скълдъгъри, ходещ по водата, обаче определено й направи впечатление. Той се носеше по вълните, но пазеше перфектно равновесие и когато пристъпи от водата на пътеката, от костюма му се вдигна пара, която се върна в морето. Дрехите му не бяха повредени от падането.

— Значи затова Серпин не изпрати никой срещу нас — кисело рече детективът. Остави ни да избягаме, за да му намерим ключа, а вътрешният му човек ни го отне. Това просто… просто не е честно.

— Познаваш ли някого, който не би те предал? — Двамата се заизкачваха.

— Тихо сега!

— А, да, и мерси, че ми спомена, че г-н Блис и Чайна са брат и сестра, между другото.

— Моля!

— Ако знаех това, щях да те предупредя да не му вярваш.

— Признавам, че предателството на Чайна не ме изненада, но г-н Блис… Той никога не върши нищо, без да го обмисли внимателно.

— Май е решил, че Серпин е печелившата страна.

— Може би.

— И какво ще правим сега? Не можем да позволим на Серпин да намери Скиптъра.

— Ти какво предлагаш?

— Предлагам да си взема работната униформа, да извадя отражението си от огледалото, да го последваме в пещерите и да му измъкнем Скиптъра под носа.

— Много добър план. Хайде тогава!

Когато пристигнаха, намериха сребристата кола на Серпин паркирана навън, а входната врата — отново на земята. Скълдъгъри я поведе през къщата, стиснал револвера си. Цялата в черно, Стефани го следваше като сянка. Набързо огледаха първия етаж, преди да слязат в избата.

Ключът стоеше в ключалката, а вратата бе отворена. Част от пода също липсваше, където каменно стълбище се виеше надолу в земята. Стъпало по стъпало, потъваха все по-дълбоко в сумрака. Няколко минути се придвижваха в почти пълен мрак и накрая стигнаха дъното, като последваха тесен тунел, водещ напред. Тук имаше светлина — десетки малки дупчици, издълбани в стените, разположени така, че да насочват слънчевата светлина отгоре.

Излязоха в пещера, от която започваха две разклонения.

— Накъде сега? — попита Стефани.

Скълдъгъри изпъна ръка и разтвори длан. След малко кимна към северното разклонение.

— Въздуха ли разчиташ?

— По-скоро въздушните течения.

— След тях ли ще вървим?

Скълдъгъри помисли.

— Те също нямат представа от точното местонахождение на Скиптъра. Избрали са този път, просто защото отнякъде трябва да започнат.

— Значи трябва да поемем по другия път и да се надяваме да го открием първи?

— Ако го открием без Серпин да узнае, че сме слезли тук, можем да запечатаме тунела зад себе си и да го приклещим, докато дойдат Старейшините.

— Тогава защо седим като истукани?

Завиха наляво, бързи и безшумни. Системата от пещери се оказа огромна, но Скълдъгъри успокои Стефани, че може да намери обратния път без проблем. Тук-там точиците слънчева светлина се сливаха в по-плътни лъчи, отразяваха се от скалите и пробиваха мрака. Стените бяха обрасли със странни растения и плесени, които Скълдъгъри избягваше внимателно. Дори плесента на това място криеше опасности.

След десет минути вървене, Стефани забеляза движение пред тях. Тя побутна Скълдъгъри и посочи натам. Двамата се изтеглиха в сенките.

Нещото, което се изпречи пред тях, беше толкова ужасно, че чак беше величествено. Високо много над два метра, с широк гръден кош и дълги ръце с гротескно издути мускули на предмишниците. Дланите му можеха да скрият чиния, а ноктите му изглеждаха така, сякаш могат да минат и през камък. Имаше кучеподобна муцуна, приличаше малко на доберман, а от основата на черепа му до раменете се спускаше мръсна грива.

— Какво е това? — прошепна Стефани.

— Това, скъпа ми Валкирия, е нещо, което наричаме „чудовище“.

— Нямаш представа какво е, нали?

— Казах ти какво е — ужасяващо чудовище. Сега млъкни, преди да дойде да ни изяде. — То се скри в съседната пещера.

— Нека не ходим натам — предложи Стефани.

— Добро решение — съгласи се Скълдъгъри и двамата забързаха напред.

Пътят им ги отведе до срутване, затова се върнаха по стъпките си и избраха друг маршрут. Странни, неразличими в сенките неща се тътреха и пърхаха около тях, но Стефани нямаше проблем с това, стига да не правеха опити да я ухапят. Скълдъгъри приклекна и взе нещо от пода на тунела. Прашна опаковка от шоколад, или както той се изрази:

— Улика.

— Гордън?

— На прав път сме.

Отново тръгнаха, претърсвайки земята за още улики от преминаването на Гордън. Само след пет минути обаче Скълдъгъри спря и се обърна, разчитайки въздуха с длан.

— Следят ни.

Точно думата, която Стефани не искаше да чува. Въпреки слабото осветление, тя виждаше надалеч в дългия прав коридор зад нея. Не видя никого зад тях.

— Сигурен ли си?

Скълдъгъри не отвърна. С лявата ръка четеше въздуха, с дясната насочи пистолета си право напред.

— Трябва да отстъпим веднага. — Двамата го сториха. Стефани вече чу нещо, някакво ехо, приближаващо в тяхната посока. Скълдъгъри рече: — Трябва да отстъпим малко по-бързо.

Ускориха крачка. Стефани все поглеждаше към краката си, за да не се спъне в нещо зад нея, но Скълдъгъри изглеждаше толкова стабилен, вървейки назад, колкото и напред.

Стефани разпозна звука — стъпки… не, подскоци. Тя го разпозна, най-вече, защото вече виждаше кучеподобното създание да търчи към тях с ужасяваща скорост.

— О кей — обади се Скълдъгъри. — Сега мисля, че е време да бягаме.

Това и сториха. Скълдъгъри стреля шест пъти в бърза последователност. И шестте пъти уцели създанието, но това не го забави. Скълдъгъри презареди, изхвърляйки празните гилзи от барабана и зареждайки нови шест патрона. Тунелът се разшири, изходът му бе току пред тях.

— Продължавай да тичаш! — Нареди детективът.

— Какво ще правиш?

— Не зная. Вероятно нещо много смело.

Той рязко спря и Стефани профуча покрай него, в огромната пещера след края на тунела. От мрака над главата й се спускаха увивни растения и потъваха в бездната под краката й.

Стефани се обърна, тъкмо когато звярът се сблъска със Скълдъгъри. Пистолетът изхвърча от ръката му, а той се строполи тежко и създанието сключи нокти около глезена му. То направи крачка назад и грабнало детектива за глезена, го блъсна в стената на тунела. Скълдъгъри успя да падне на рамо и да омекоти удара, но звярът не бе приключил с него и го удари в срещуположната стена. После замахна яростно към вътрешността на тунела и Скълдъгъри отлетя в мрака, а в лапата на звяра остана само един скелетен крак.

То изръмжа объркано, но веднага задуши въздуха, хванало миризмата на Стефани.

— Бягай! — чу се викът на Скълдъгъри някъде отдалеч. Създанието пусна крака и тръгна към нея. Стефани се извъртя, но нямаше къде да бяга, така че изтича презглава до ръба на бездната и се хвърли.

Ръцете й сграбчваха хлъзгавите лиани в отчаяни опити да се хванат здраво за някоя, а междувременно Стефани падаше. Пръстите й стиснаха едно тлъсто стъбло и тя промени посоката на инерцията си, засилвайки се напред. Усещаше студения, застоял въздух, прииждащ от бездънния мрак под нея. Когато тялото й се залюля назад, Стефани придърпа крака, точно навреме, за да избегне ноктите на звяра. Той изрева от неудоволствие, лишен от плячката си и замаха безсилно от ръба на бездната. Тя отново се залюля напред, далеч от него.

Скълдъгъри се бе довлякъл до крака си. Той долепи бедрената кост до таза си, завъртя я силно и се раздвижи, за да провери дали всичко пасва добре. Взе пистолета си и се изправи, излезе от тунела и се промъкна зад създанието, което още ръмжеше и размахваше лапи към Стефани. Сега тя вече не се люлееше, а се въртеше леко от въздушното течение, вкопчена в лианата. Сърцето й се бе поуспокоило.

Тя внимаваше да не отклонява поглед от този на чудовището, за да държи вниманието му върху себе си, но колкото повече се приближаваше Скълдъгъри, толкова по-трудна ставаше задача й. В крайна сметка звукът на едно сритано камъче накара звяра да се обърне.

Скълдъгъри изпъна пръсти, но нищо не се случи. Стефани си спомни думите на г-н Блис за създанията в пещерите, които се хранят с магия. Явно бяха налетели на едно такова.

— Дяволите да го вземат! — Каза Скълдъгъри и се втурна право напред, стреляйки от упор в гърдите на чудовището, а след това се блъсна в него и го запрати крачка назад. Още една и то щеше да падне в пропастта.

Звярът стовари огромен юмрук на гърба на детектива, който падна на едно коляно, но се изправи бързо и замахна нагоре, доколкото му позволяваше ръста. Ръката му едва закачи брадичката на звяра. Той се гмурна като боксьор под ответния удар на създанието и заби приклада на оръжието си в ребрата му, отново безрезултатно.

Стефани се намръщи и погледна лианата в ръцете си. От само себе си ли се движеше растението? Върна вниманието си върху Скълдъгъри, който сграбчи гривата на противника си и скочи, халосвайки създанието с приклада право в муцуната.

Създанието изрева от болка и отстъпи… в нищото. Скълдъгъри се оттласна от него, а то остана на ръба още миг и след това се прекатури в бездната с ужасен вой.

— А така! — Детективът отупа новия си костюм. — Оправихме работата.

— Мисля, че се движа — каза Стефани и в същото време нещо започна леко да я придърпва нагоре. Скълдъгъри застана на ръба и надникна нагоре любопитно…

— Стефани! Това не е лиана.

— Какво? Какво държа тогава?

— Стефани, залюлей се към мен! — Скълдъгъри звучеше припряно. — Хайде, бързо, залюлей се към мен! Бързо!

Тя се залюля, назад и напред, все по-надалеч, докато през цялото време нещото продължаваше да я дърпа нагоре.

— Пусни се!

Скълдъгъри бе готов да я хване. Стефани си припомни воя на звяра, докато падаше, чудейки се дали вече е стигнал дъното. В крайната точка на поредното залюляване тя се пусна и започна да пада към ръцете на Скълдъгъри.

Лианата обаче изплющя като камшик, уви се около китката й, и я прибра към себе си. Скълдъгъри посегна към нея, но не я хвана.

— Помощ! — изкрещя тя, докато нещото я дърпаше все по-бързо и болезнено. Скълдъгъри изруга, а тя вече се движеше твърде бързо, дори за да опита да се измъкне. Партньорът й можеше само да гледа, докато тя потъваше в мрака нагоре.

Стефани бе издърпана до една скална издатина и стоварена на нея. Момичето се опита да се откъсне от пипалото, но то само се плъзна по-нагоре по ръката й и я стисна още по-силно. Със свободната си ръка тя се хвана за издатината, но нямаше смисъл. Пръстите й не издържаха на напрягането и трябваше да се пусне. Нещото я повлече към себе си.

То представляваше някаква сивкава маса плът, израстък, оставен да расте безпрепятствено в мрачното си ъгълче. Пипалата я приближаваха до центъра на израстъка, където гладно зяпаше огромна разлигавена уста, пълна със зъби като ножове.

Свободната й ръка намери голям камък и Стефани стовари острия му край върху пипалото. Ударът го проби и то пусна другата й ръка. Преди да успее да се затича обаче, още пипала намериха краката й и момичето отново се озова по гръб. Опита да ги разрита, но това само ги направи още по-настойчиви.

Имаше пипала навсякъде.

Създанието, каквото и да беше, пулсираше гнусно, докато я придърпваше по-близо. Не виждаше никакви очи. Само пипалата и тази уста… което значеше, че се осланя на чувството си за допир.

Стефани с усилие се овладя и спря да се съпротивлява. В свирепа борба с всеки свой инстинкт, тя отпусна тялото си, и макар скоростта му на движение не се промени, съществото отпусна хватката си. Останалите му пипала спряха да напредват към нея, но стояха в непосредствена близост. Щяха да я усмирят светкавично, ако опиташе да избяга. Стефани подхвърли камъка встрани, той удари едно пипало и се изтърколи наблизо. Усетили втора жертва, останалите пипала се плъзнаха натам и започнаха слепия си лов. Стефани пое дълбоко въздух и доближи ръце до глезените си, изчака хватката да се отпусне още и след това рязко разкъса оплелите ги пипала.

Стана, но вместо да бяга далеч от съществото, тя се спусна право напред. Скочи върху него, над зиналата паст и обувката й почти се подхлъзна на мократа плът. Стефани скочи отново и се хвана за скалната издатина над създанието. Тя се качи на нея, докато долу пипалата се мятаха лудешки в търсене на изгубената плячка.

Стефани нямаше време за почивка. От издатината започваше тесен проход и тя пое по него, борейки се със страха, че ще остане изгубена в тези пещери завинаги.

Няма да е завинаги, укори се тя. Ако не ме намери някое чудовище, ще умра от жажда за няколко дни.

Стефани почти не повярва, че току-що е опитала да се успокои с подобна мисъл.

Тя отблъсна страховете, съмненията и песимистичните — макар и реалистични — мисли и забави ход, като се концентрира върху намирането на обратния път. И тогава видя светлинка.

Малко по-напред, от мястото за наблюдение, което един естествен каменен балкон й предлагаше, тя видя около дузина Кухи хора в малка пещера, на няколко метра под нея. Един от тях държеше фенер. Г-н Блис явно не бе придружил експедицията, но Серпин беше там, застанал пред малка скала, плоска като маса. Върху скалата имаше дървен сандък с голяма ключалка. Сърцето й пропусна удар. Бе го намерил.

До пода на пещерата не бе твърде далеч. Стефани нямаше избор. Трябваше да опита.

Кухите хора бяха с гръб към нея и тя успя да се намести така, че да скочи безшумно зад тях. Светлината на единствения фенер не стигаше до нея и тя приклекна, обгърната в сенки. Един от Кухите хора се обърна и празният му поглед премина през нея, без да я различи от мрака в ъглите на пещерата. Тя помръдна едва, когато слугата на Серпин се извърна отново. В почти пълния мрак, облечена в най-тъмночерен цвят, тя можеше да се промъкне току до враговете си, без да я усетят. Придвижваше се болезнено бавно и дишаше като през сламка. Струваше й се, че ударите на сърцето й ехтят из цялото помещение, но Серпин се бе вглъбил в сандъка. Той почука върху ключалката с кървавия показалец на одраната си дясна ръка, тя ръждяса и се разпадна. Усмихна се, сложи ръкавицата си, отвори сандъка и вдигна от него Скиптъра на Древните.

Бе истински. Най-могъщото оръжие в света, с което Древните бяха надвили боговете си — съществуваше наистина. Вековете не бяха потъмнили златното му сияние и за миг като че ли Скиптъра забръмча, адаптирайки се към ръката на новия си господар. Най-могъщото оръжие на света — в ръцете на Серпин.

— Най-сетне! — прошепна той.

Странна мелодия изпълни пещерата и Стефани установи, че тя се разнася от черния кристал, вграден в Скиптъра. Серпин се обърна тъкмо навреме, за да види как Скълдъгъри Плезънт връхлита срещу него.

Той махна с ръка и Кухите хора отлетяха встрани. Заби се тичешком в Серпин и Скиптъра изтрополи между тях. Серпин замахна, но Скълдъгъри избегна удара и скъси още повече дистанцията. Сграбчи Серпин за рамото с една ръка и му подложи таза си. Серпин бе преметнат презглава и се стовари на земята.

Стефани бавно напредна към Скиптъра. Пръснатите на всички посоки Кухи мъже се заизправяха и с тежки стъпки се включиха в схватката.

Скълдъгъри щракна с пръсти — Серпин бе твърде близо, за да избегне огненото кълбо. То се разби в гърдите му и го обгърна целия. Кухите хора спряха на място, докато горящият им господар се въртеше безпосочно насам-натам. Той изрита неволно Скиптъра и оръжието простърга по каменния под и спря…

… почти до Стефани.

Старейшините не бяха доволни.

Еакан Мериторий и Сагейшъс Тоум тихо се съвещаваха в другия край на приемната в Убежището. Мериторий бе спокоен и сериозен. Тоум бе паникьосан и почервенял от гняв.

Стефани и Скълдъгъри седяха един до друг. Срещу тях Танит чистеше меча си. Имаше нещо в косата си.

— Танит? — прошепна Стефани и посочи. — Имаш нещо тук… Някакво листо или нещо такова.

— О, благодаря. — Танит извади парченцето от косата си. Огледа го и се намръщи, помириса го и разкриви лице от отвращение, като го пусна на масата. — О, боже!

— Какво е?

— Част от кожата на Кух човек.

Стефани пребледня.

— Гах, това е отвратително.

— В косата ми! — изстена Танит и перна парчето през масата към Стефани. Тя се отдръпна погнусена и го перна обратно към Танит, която се разсмя, но ръката на Скълдъгъри се стовари върху него и той ги изгледа.

— Четиригодишни! Изправени сме срещу невъобразима криза, а аз се занимавам с четиригодишни.

— Съжалявам — каза Стефани.

— Съжалявам — повтори Танит.

Морвена Кроу и Чайна Сороуз влязоха, последвани от Гастли Биспоук.

— Открили ли са нещо? — попита Скълдъгъри, като се изправи.

— Секачите провериха всяко възможно скривалище и дом на Серпин, но не откриха нищо — отвърна Кроу.

— Новината за Серпин се разпространява — допълни Чайна. — Говори се, че събира около себе си старите си съюзници.

Мериторий и Тоум се присъединиха към двете жени.

— Ако дори един от изгнаниците се завърне — каза Мериторий, — балансът на силите ще бъде разстроен. Ще загубим.

— Трябва да му вземем Скиптъра от ръчичките — обади се Танит. — Да види тогава колко е добре.

— Няма да се случи — отвърна Чайна. — Дори да се доближим до него без кристалът му да го предупреди за нас, Серпин е собственик на Скиптъра и това не може да се промени, докато той не умре.

— Тогава ще го убием — каза Тоум.

Мериторий подкани с поглед Скълдъгъри, който кимна и проговори.

— За нещастие, да убием Серпин няма да е толкова лесно, колкото звучи. Той би трябвало да е вече мъртъв. Не ранен, не умиращ. Мъртъв. Но не е. Успя да се излекува от огъня ми за броени секунди.

— Не може ли да бъде убит? — намръщи се Стефани.

— Всеки може да бъде убит — отвърна детективът. — Това е нещо, което е добре да имаме предвид, за да не се паникьосваме. Не съм срещнал създание на тази планета, което да не мога да убия и няма да позволя точно той да е изключението.

— Трябва да нанесем удара си сега — настоя Морвена, — преди да се укрепи.

— Как да го сторим, ако дори не знаем къде е? — припряно се намеси Сагейшъс Тоум.

— Но може би знаем къде е бил — обади се Скълдъгъри. — Миналата нощ получих обаждане от един господин, който ме снабдява от време на време с информация. Лесно отличима сребриста кола е била забелязана на улица „Денълм“, близо до пристанището. Обадих се тук-там и установих, че почти всяка от сградите на тази улица е дадена под наем на една или друга известна фирма. Единственото изключение е един склад, който е бил нает от частно лице, някой си г-н Хауърт Л. Крафт.

Тоум се намръщи.

— Е, и?

— Л. Крафт. Лъвкрафт. Хауърд Филип Лъвкрафт е най-известен е историите си от цикъла „Ктхулу“, в които се разказва за мрачни богове, някога управлявали Земята. Някои историци твърдят, че Лъвкрафт е основал творбите си на дочути легенди за Безликите.

— Само с това ли разполагаме? Фалшиво име, което Серпин може би е използвал? Нямаме време за губене с подобни половинчати улики; трябва да действаме според това, което знаем със сигурност!

— Г-н Блис каза, че Скиптъра е само средство — осмели се да се намеси Стефани.

— Това е разговор за възрастни — раздразнено я прекъсна Тоум. — Нямаме нужда от твоето мнение, дете!

Танит и Чайна казаха в един глас:

— Не я наричай дете!

Очевидно непривикнал на забележки, Тоум запелтечи нечленоразделно и почервеня още повече. Стефани се постара да скрие широката си усмивка зад маска на безметежно безразличие. Танит привлече погледа й, като й смигна.

— Ако Скиптъра е средство — поде Скълдъгъри, — значи ще го използва, за да се сдобие с нещо, необходимо му за ритуала.

— Значи задачата ни е да предотвратим това — обобщи Мериторий. — Скълдъгъри, от името на Съвета се извинявам, че не те включихме в обсъжданията си, когато научихме за смъртта на екипа за наблюдение. И се извинявам, че не се вслушахме в предупрежденията ти.

— Серпин със сигурност има резервен план — каза детективът. — Това го прави толкова опасен.

— Може би. Страхувам се, че от вас с г-ца Каин и от всеки, който решите да вземете с вас, зависи да отгатнете следващия му ход. Съжалявам, че ви натоварвам с подобна отговорност, но аз и другите Старейшини трябва да се подготвим за война.

Скълдъгъри се поклони леко.

— Тогава ще се заемем още сега.

— Благодарим ви.

Скълдъгъри уви шала около лицето си и нахлупи шапката си. Огледа сериозните лица около него.

— Я по-ведро — подхвърли той. — Така и така ще умрем по ужасен начин, какво толкова сте се вкиснали?

Стефани сериозно се притесни, че се побърква, понеже се улови, че е напълно съгласна с думите на живия скелет, когото тя последва навън.

Бентлито ги чакаше извън Убежището. Блестеше, сякаш изпитваше удоволствие от възвърнатия си представителен вид. Стефани влезе и се намести удобно в седалката. Бентлито ухаеше приятно. Ухаеше на качествена кола. Колата-канарче не ухаеше приятно. Миришеше на жълто.

— Хубаво е пак да сме с тази кола — каза Стефани, когато Скълдъгъри застана зад волана. — Свършили са чудеса, само за два дни. Като нова е.

— Струва ми цяло състояние.

— Добре похарчени пари.

— Радвам се, че мислиш така. И се радвам, че няма да ми се наложи да ям скоро. Или въобще.

Тя му се усмихна. Той гледаше напред. Известно време не проговориха.

— Какво има? — попита накрая Стефани.

— Моля?

— Мислиш за нещо.

— Винаги мисля за нещо. Това ми е работата. Много съм добър.

— Но току-що си се досетил за нещо важно.

— А ти как се досети, че съм се досетил?

— Главата ти седи различно на раменете, когато си се досетил за нещо. Та, какво има?

— Току-що ми хрумна. В пещерата, кристалът на Скиптъра предупреди Серпин, че съм наблизо — но не го предупреди за теб, въпреки че ти беше точно зад него.

— Може да е преценил, че не съм заплаха. Не е като да можех да му сторя нещо.

— Това няма значение. Може да сме открили слабост в съвършеното оръжие.

— Каква?

— Помниш ли какво каза Ойсин, симпатягата от Ехо-камъка? Черният кристал пеел на боговете, когато наближавали врагове, но не ги предупредил за Древните.

— Значи какво, мен ме мисли за Древен?

— Строго погледнато, според думите на баща ти е напълно възможно да си точно такава.

— Значи ли това, че започваш да вярваш в легендите и митовете?

— Ами… поддържам възможността да са верни. Само не разбирам защо Гордън не ми е казал нищо за семейната ви история? Бяхме дългогодишни приятели, водили сме разговори за Древните и Безликите с дни, защо не ми е казал?

— А значи ли нещо друго? Това, че съм наследник на Древните, имам предвид. Какво, какво…

— Какво означава?

— Да.

— Означава, че си специална. Че си предопределена за това — за живота в този свят, сред нас.

— Така ли?

— Да.

— Може би затова не ти е казал. Искал е да пише за него като наблюдател, не като участник.

Скълдъгъри наклони глава.

— Много си мъдра за годините си, Валкирия.

— Да. Да, така е!

Господин Блис стоеше в дланта на Посягащата скала и чакаше приближаващия Серпин. Посягащата скала имаше формата на огромна ръка с обърната нагоре длан, щръкнала от върха на планината, сякаш посягаща към слънцето в кървавочервеното небе.

Серпин се изкачи в дланта с лекота и Блис се поклони леко. Серпин само се усмихна тънко.

— У теб ли е?

— За твое щастие, да.

— За мое щастие?

— Скъпи г-н Блис, ако бях излязъл от тези пещери без Скиптъра, какво щеше да се случи с теб? Щеше да висиш в някоя клетка в затвора на Убежището, безсилен, очакващ присъдата си. Вместо това стоиш до мен, на прага на един нов свят. Трябва да си благодарен.

— Струва ми се, че забравяш, че ако не бе намерил Скиптъра, щеше да си в клетката до мен…

Серпин го погледна. Доскоро те бяха равни. Вече не.

— … господарю мой — довърши изречението г-н Блис.

Серпин отново се усмихна и му обърна гръб, загледан в долината през „пръстите“ на Посягащата скала.

— Толкова ли е могъщ, колкото го описват историците? — попита Блис.

— Описанията на историците бледнеят пред реалността. Вече никой не може да ни спре.

— Старейшините — каза Блис.

— Имам план за справяне с тях. Основната им слабост е предвидимостта им и заради нея ще загинат. Самият Мериторий ще се превърне в прах. Нищо не може да застане на пътя ни.

— Старейшините може да са предвидими, но Скълдъгъри Плезънт не споделя това им качество. Той е хитър, могъщ и много, много опасен.

— Не тормози мислите си с детектива. Имам план и за него.

— Така ли?

— Скълдъгъри Плезънт винаги е бил слаб в едно отношение — винаги се сближава с хора, които умират много лесно. В миналото бяха жена му и детето му. Сега е момичето, с което се движи, Валкирия Каин. Той е заплаха за нас, само ако разсъждава трезво. И ти, и аз добре знаем, че гневът замъглява ума му.

— И какво ще правиш?

— Вече съм го сторил, Блис. Изпратих някого да… замъгли ума му. След по-малко от час Валкирия Каин ще бъде мъртва, а Скълдъгъри Плезънт повече няма да ни пречи.

Денят вече бе отстъпил по времето, когато стигнаха до улица „Денълм“ и нощта се просмукваше в града. „Денълм“ беше дълга, мръсна и притихнала. Гастли и Танит ги чакаха пред склада.

— Има ли някого вътре? — попита Скълдъгъри, докато проверяваше дали е зареден пистолета му.

— Не и доколкото мога да преценя — каза Гастли. — Но е възможно да се крият. Ако Серпин или Блис са там, ще ни трябват подкрепления.

— Няма ги.

— Откъде знаеш? — попита Стефани.

— Серпин е използвал това място за нещо достатъчно голямо и странно, за да направи впечатление. Той знае, че е привлякъл внимание, моето внимание, и затова се е изнесъл.

— Тогава защо ние сме тук?

— Можеш да предвидиш какво ще стори някой, само ако знаеш какво вече е сторил.

Приближиха единствената врата и Танит долепи ухо до нея. След миг докосна ключалката, но този път тя не се счупи, а просто се отключи.

— Как така не можеш да правиш това? — прошепна Стефани на Скълдъгъри. — По-бързо е от това да ровичкаш с шперца и е по-тихо от това да я взривиш.

— Какво, жив скелет не ти ли стига? — тъжно поклати глава детективът. — Какво е нужно в днешно време, за да впечатли човек младите?

Стефани се ухили. Вратата водеше към единствения офис в склада, тъмна стаичка, обзаведена само с бюро и дъска от корк. Мястото определено отдавна не бе използвано от някоя компания с добра репутация. В другия край на офиса друга врата водеше към самия склад. Стефани се взря през мръсния прозорец до нея.

— Изглежда тихо.

— Скълдъгъри натисна няколко прекъсвача на стената и мястото светна. Те влязоха в склада. По гредите на покрива гнездяха гълъби, които сега се разлетяха и загукаха, стреснати от внезапната светлина. Групичката стигна до центъра на склада, където около нещо, подобно на операционна маса, беше натрупано голямо количество уреди, подобни на медицинско оборудване. Стефани погледна Скълдъгъри:

— Някакви идеи?

— Да отметнем първо очевидното. Много от тези машини подсказват, че тук се е извършило някакво преливане.

Танит хвана една тръбичка и разгледа остатъците от течност вътре.

— Не съм лекар, но не мисля, че това в тръбичката е резултат от медицински експерименти.

— Магически значи — каза Гастли.

— Магията може да се инжектира? — учуди се Стефани.

— Може да инжектираш течности с магически характеристики. — Скълдъгъри взе тръбичката от ръцете на Танит. — Преди да имаме всички тези прекрасни машини процесът бе доста по-нелицеприятен, но резултатите бяха същите.

— Какви бяха?

— Пациентът се събуждаше от операцията променен човек. Или нещо друго. Въпросът е, каква е била целта на заниманието? Какви промени е търсил Серпин?

— И кой е бил пациентът?

— Пациенти, всъщност.

— Моля?

— Има два комплекта игли, две банки, по две от всичко — достатъчно за две отделни операции. Ще занесем проби до Убежището и ще опитаме да научим какво представляват. Но засега, да огледаме мястото.

— Какво търсим? — попита Стефани.

— Улики.

Скълдъгъри и Гастли започнаха да обикалят, обръщаха внимание на всяка повърхност, изследваха всеки сантиметър от машините, масата и мястото около тях. Стефани и Танит останаха една до друга, взрени в пода.

— Как изглеждат тези „улики“? — прошепна Танит.

Стефани удържа смеха си и отвърна:

— Не съм сигурна. Търся някакви отпечатъци.

— Намери ли вече?

— Не. Но може да е защото още не съм помръднала.

— Може би трябва да се размърдаме, да се престорим, че знаем какво правим.

— Добра идея.

Те закрачиха насам-натам, забили погледи в пода.

— Как върви с магията? — Танит попита тихо.

— Помръднах мидена черупка.

— Хей, поздравления!

Стефани си придаде скромен вид.

— Беше просто черупка.

— Няма значение. Добра работа.

— Мерси. Ти кога започна да правиш магии?

— Горе-долу от раждането си. Нашите бяха магьосници, а брат ми постоянно вършеше разни щуротии. Пораснах със залъгалка в едната ръка и магическа пръчка в другата, както се казва.

— Не знаех, че имаш брат.

— О, да, имам батко. Ти имаш ли братя?

— Не, единствено дете съм.

— Винаги съм искала малка сестра. Брат ми е чудесен, обичам го до смърт, но винаги съм искала сестра, с която да си говоря и да споделям тайни, нали знаеш?

— И аз не бих имала нищо против една сестра.

— Има ли някаква вероятност да се случи?

— Не виждам какво печелят родителите ми от това. В смисъл, вече имат съвършената дъщеря — за какво им е друга?

Танит се изсмя и се опита да го прикрие, като се престори, че кашля.

— Намерихте ли нещо? — попита Скълдъгъри зад тях.

— Не, съжалявам. Помислих, че съм намерила, но се оказа, хъм… още под — каза Танит със сериозно изражение.

Стефани обхвана рамене с ръце, за да не се затресат от напиращия смях.

— Добре — каза детективът. — Продължавайте да търсите.

Танит кимна, обърна се и сръга с лакът Стефани, за да я накара да млъкне. Стефани трябваше да скрие уста с ръка и да извърне лице, за да успее да се овладее.

— Крава — промърмори Танит и отприщи прилива от истеричен смях у Стефани, който проехтя гръмовно из целия склад. Танит я посочи с пръст и отстъпи назад.

— Скълдъгъри, Стефани не се държи професионално!

Докато съумее да изрече тези думи обаче, Танит се зарази от смеха на Стефани и скоро тя също се хилеше, приклекнала на пода. Скълдъгъри и Гастли само ги гледаха.

— Какво става? — попита шивачът.

— Не съм сигурен.

Накрая поклатиха глави.

— Жени! — Отсякоха едновременно.

Стефани избърса сълзите си и се обърна към Скълдъгъри тъкмо навреме, за да види как нещо безшумно пада от тавана зад него. Смехът й изчезна незабавно и тя извика:

— Зад теб!

Скълдъгъри се извъртя и всички се вцепениха. Униформата на човека зад детектива бе идентична с тази на Секачите, но снежнобяла.

— Свободно — нареди Гастли, а Стефани и Танит се присъединиха към двамата мъже. — Работим със Съвета на Старейшините. Свободно.

Белият Секач не помръдна.

— Какво искаш? — попита Скълдъгъри.

Няколко мига се провлачиха и тогава Белия Секач посочи Стефани.

— Това ни трябваше да знаем — отвърна детективът и стреля четири пъти в гърдите и два пъти в главата на мъжа. Белият Секач трепна шест пъти, но куршумите не пробиха палтото му, а двата, изстреляни към главата рикошираха от шлема и оставиха тъмни резки по него.

— Мътните го взели — промърмори Скълдъгъри.

Стефани се отдръпна зад тримата си партньори, които скъсиха дистанцията с противника си. Шлемът им пречеше да видят накъде гледа той, но Стефани знаеше, че гледа право в очите й.

Танит атакува първа, финтира с нисък ритник и нанесе висок. Секачът не се хвана на номера и отби с лекота удара, а междувременно Гастли го нападна отзад. Секачът контрира с шут, който уцели Танит в корема и се гмурна под удара на Гастли. Юмруците на шивача бяха почти невъзможни за проследяване, но Секачът ги пое без да трепне и след това ръката му се изстреля напред и удари Гастли във врата. Той се олюля, а Скълдъгъри се опита да го отблъсне с въздушна вълна.

Секачът обаче мина през вълните изместен въздух незасегнат. Униформата, сети се Стефани. Без да се бави Скълдъгъри опита атака, но Секачът хвана ръката му и го хвърли във въздуха. Скълдъгъри обаче се приземи така, че сега той държеше ръката на Секача. Детектива ритна противника си в сгъвката на коляното и го хвърли на земята. Преди да падне обаче, Секачът се подпря на свободната си ръка и се превъртя на крака. Последва кратко затишие, през което тримата преценяваха следващия си ход.

Танит извади меча си изпод палтото и оголи острието му. Гастли съблече якето си, а Скълдъгъри пусна пистолета си.

— Не трябва да правиш това — каза той на Секача. — Кажи ни къде е Серпин и какви са плановете му. Можем да ти помогнем. Няма да сложиш и пръст на Валкирия Каин, но ние можем да ти помогнем.

Наместо отговор Секачът извади косата иззад гърба си. Скълдъгъри изсумтя недоволно.

Войнът се мушна сред тях преди да успеят да реагират и използва дръжката на оръжието си като прът за отскок, сритвайки Скълдъгъри и Гастли едновременно в гърдите.

Те отстъпиха няколко крачки и бе ред на Танит да атакува. Мечът й блестеше на лампите. Секачът отскочи назад и завъртя косата, за да парира острието.

Метал се удари в метала и се разхвърчаха искри, а яростта на атаката на Танит бе толкова голяма, че Секачът не забеляза Гастли, който го сграбчи със силните си ръце и противникът им изтърва косата си.

Танит пристъпи за довършващия удар, само че кракът на Секача описа мълниеносна полуокръжност и уцели китката на дясната й ръка. Танит изтърва оръжието си и изсъска от болка.

Секачът заби пета в пищяла на Гастли и го удари в лицето със задната част на шлема си. После вдигна и двата си крака над главата си и с главата надолу се изплъзна от хвата на Гастли. Подпря длани на земята и ботушите му, на едно ниво с главата на Гастли, изритаха шивача в главата.

Гастли падна назад и Секачът остана в челна стойка още миг, след това отново стъпи на крака, точно когато Скълдъгъри го връхлиташе.

Скълдъгъри призова огън в шепите си и го замери с двойно огнено кълбо. То не успя да подпали дрехите на Секача, но го отблъсна назад. Скълдъгъри последва първоначалната си атака с мълниеносен ляв прав, а след него — дясно кроше. Изглежда не му пречеше фактът, че удря металния шлем и Стефани забеляза със задоволство как Секача се препъна.

Той обаче бързо възстанови баланса си и двамата започнаха да си разменят юмруци и шутове, удари с колене и лакти, да блокират, да се премятат един друг, да си прилагат ключове и да обикалят един около друг в сложен и брутален танц.

Насред схватката Скълдъгъри извика:

— Стефани! Махай се оттук!

— Няма да те оставя!

— Трябва! Не знам как да го спра!

Танит взе меча си и хвана ръката на Стефани.

— Трябва да вървим! — Нареди тя и Стефани се подчини.

Изтичаха обратно по пътя, откъдето бяха дошли. На прага на офиса Стефани се обърна и видя как Секача праща Скълдъгъри на пода с ритник. С едно отработено движение подпъхна стъпало под косата си и я прати в ръката си. Миг по-късно тичаше към нея.

Стефани излетя от склада в тъмната алея, а Танит притисна длан към вратата след като я затвори и произнесе „Пази!“ — по повърхността на вратата се разля лъскавина.

— Това ще го спре за минутка.

Докато тичаха към бентлито, Секачът блъскаше по вратата, но тя не се отваряше, нито се чупеше. Ударите спряха.

Пред вратите на бентлито Танит попита Стефани:

— У теб ли е ключът?

Близо до покрива на склада, един прозорец се пръсна и от него изскочи Белият Секач. Приземи се с приклякване сред алеята, а парчетата стъкло се посипаха по него. Той се изправи, разтвори ръце и вдигна глава.

Танит застана между него и Стефани, стиснала меча в лявата си ръка. Контузената дясна държеше до тялото си. Секачът бавно завъртя косата си.

Скълдъгъри и Гастли излетяха от строшения прозорец. Секачът се обърна и Гастли падна върху него.

— Запалете колата! — извика той.

С натискане на бутон Скълдъгъри изключи алармата на колата и отключи вратите. Тримата влязоха и двигателят изрева.

— Гастли! — извика Скълдъгъри. — Да вървим!

Шивачът заби юмрук в Секача и се изправи, но той успя да нанесе удар с дръжката на косата дори от легнало положение, уцелвайки Гастли в челюстта. Той падна на колене.

— Гастли! — изкрещя Стефани. Скълдъгъри отвори вратата си и тръгна да излиза, но Гастли срещна погледа му и поклати глава.

— Няма да те оставим! — извика му детективът.

Вече на крака Секачът пристъпи към Гастли, готов да замахне с косата.

— Трябва — промълви Гастли.

Той наведе глава и стисна юмруци, затворил очи. Косата изсвистя. Земята като че ли се вкопчи в коленете на Гастли. Тя се разпростря почти мигновено, превръщайки краката му в бетон, след това торса му, ръцете и накрая главата — цялото му тяло се превърна в камък за времето, необходимо на косата да се спусне към врата му. Острието успя само леко да го нащърби. Стефани инстинктивно разбра какво е направил Гастли — това беше последната от Елементалните сили, земната, която Скълдъгъри бе описал като изцяло защитна и необходима само в крайни случаи.

Белият Секач отново сключи поглед с този на Стефани, докато Скълдъгъри превключваше на скорост. Оставиха Секача и Гастли в алеята и изфучаха по улиците на града.

Еакан Мериторий чакаше под сянката на дъблинската катедрала „Крайст чърч“ и гледаше света около себе си. Понякога се чувстваше виновен, че крие магията от останалите хора по земята, понякога бе сигурен, че ако им даде възможност, ще прегърнат чудесата, които може да им предложи. Но винаги бързо се опомняше — човешката раса вече си имаше достатъчно проблеми, за да се справя със субкултура, която потенциално има силата да ги пороби. Негов дълг като старейшина бе да пази външния свят от истини, за които още не е готов.

Морвена Кроу се приближи до него, краищата на тъмните й поли замитаха тревите. Бе спретната и елегантна, както през първата им среща.

— Скълдъгъри Плезънт няма навика да закъснява — отбеляза тя.

— Сагейшъс каза, че е звучал настоятелно. Може да се е сблъскал с трудности.

Морвена погледна зад ъгъла на катедралата към забързаната улица от другата страна на заграждението. Ярките кехлибарени светлини очертаха почти ангелското й лице.

— Не ми харесва да излизаме на открито. Може да ни видят. Той би трябвало да съобразява подобни неща.

— Скълдъгъри е избрал това място с причина. Вярвам на преценката му. Това поне е заслужил.

Сагейшъс Тоум се материализира от нищото до тях.

— Сагейшъс — обърна се към него Морвена. — Скълдъгъри тук ли каза, че ще се срещне с нас?

Материализацията на третия старейшина приключи. Вече напълно солиден, той изглеждаше още по-нервен.

— Съжалявам, Морвена, каза ми само да се уверя, че и двамата сте пред катедралата.

— По-добре да има смисъл от това. Нямаме много време за губене в последните дни. Серпин може да нанесе удар навсякъде и по всяко време.

При тези думи Сагейшъс тъжно се усмихна.

— Напълно си права. И ако мога да отбележа, бих искал да призная и на двама ви, че приятелството ни беше прекрасно.

Морвена се засмя.

— Още не сме мъртви, Сагейшъс.

Усмивката на Тоум се превърна в нещо друго.

— Всъщност, Морвена, мъртви сте.

Кухите хора ги обградиха и третият Старейшина изчезна. Серпин крачеше към тях със Скиптъра в ръка. Мериторий, нямащ време да мисли за предателството на колегата си, инстинктивно вдигна предпазен щит около себе си, но когато кристалът проблесна, черната мълния премина през магическата стена, сякаш тя не съществуваше и накрая…

Скълдъгъри й бе дал пари да плати за бензина. Докато той зареждаше Бентлито отвън, Стефани стоеше пред щанда и гледаше шоколадите. Кога за последно бе яла шоколад? Винаги го правеше, когато й се случваха лоши неща, но тези дни шоколадът просто нямаше да е достатъчен.

Всичко беше с главата надолу. Танит — ранена, Гастли — превърнал се в статуя, Белият Секач — по петите им. Нещата ставаха безнадеждни дори за нея, макар да не искаше да споделя това със Скълдъгъри. Той изглежда мислеше, че двамата си приличат — неуморни, несломими. Тя не беше такава. Не му го казваше, само защото й харесваше високото му мнение за нея и не искаше да го разочарова. Валкирия Каин, която той познаваше, обаче бе твърде различна, по-силна, отколкото Стефани Еджли можеше въобще да бъде.

Тя излезе от бензиностанцията. Скълдъгъри тъкмо окачаше маркуча. Танит още бе в тоалетните, натопила ръка в същата лековита отвара, която бе дала на Стефани.

Стефани не знаеше как да започне разговор с детектива. Скълдъгъри затвори резервоара и остана да стои напълно неподвижен. С шапката и шала си, приличаше досущ на манекен, попаднал незнайно как извън витрината си.

— Съжалявам — каза Стефани. — Заради мен му се наложи да използва земната сила. Ако не бях аз, Гастли щеше… Колко дълго ще остане така?

— Наистина не зная, Валкирия. Това е най-непредсказуемата ни способност. Може да остане така ден, седмица или сто години. Няма как да разберем.

— Всичко развалих.

— Не…

— Онзи Секач гонеше мен. Гастли бе принуден да…

— Нищо не е бил принуден да прави — прекъсна я Скълдъгъри. — Сам го избра. И не е твоя вината. Серпин е изпратил онзи Секач след теб, за да уязви мен. Така прави нещата.

— Изпратил го е след мен, защото е знаел, че не мога да се защитавам. Знае, че ме пазиш, че съм слабото ти място.

— Пазя те? Така ли си представяш нещата? Мислиш, че съм ти бавачка?

— А не си ли? Не мога да правя магии; не мога да се бия; не мога да хвърлям огън или да тичам по тавани. Каква работа ти върша? Аз съм слабачка.

— Не, не си! Не си обучен магьосник или боец, но не си слаба. Серпин те подценява. Всички те подценяват. По-силна си, отколкото могат да предполагат. Отколкото ти самата предполагаш.

— Ще ми се да си прав.

— Естествено, че съм прав! Винаги съм прав!

Танит излезе под лампите в паркинга, обинтовала ръката си. Стефани чу иззвъняване на телефон и Танит го вдигна с ранената си ръка — знак, че магическата смес вече върши работата си. На Стефани не й хареса какво видя в лицето на младата жена, докато тя слушаше думите от другия край на линията.

Танит затвори, без да продума.

— Скълдъгъри, носиш ли телефона си?

— Батерията ми е паднала — отвърна той.

— Опитвали са се да се свържат с теб. Секретарят, Убежището.

— Какво има? — обади се Стефани.

— Старейшините — кухо отрони Танит. — Сагейшъс Тоум ги е предал. Мъртви са. Бил е предател от самото начало.

Стефани закри уста и промълви през пръсти:

— О, боже…

— Тоум е бил предател. Като г-н Блис. Като всички останали. Скълдъгъри, какво ще правим?

Стефани се молеше, детективът да измисли нещо ново, някой план за победа и щастлив край. Той мълчеше.

— Чу ли ме? — В тона на Танит припламна гняв. — Слушаш ли ме изобщо? Интересува ли те какво ти говоря? Може би не. Може би искаш да умреш отново. Може би искаш да отидеш при жената и детето си, но знаеш ли? Ние не искаме да умрем! Аз не искам! Валкирия също не иска!

Скълдъгъри стоеше. Като манекен.

— Мислиш ли, че имаме шанс срещу Серпин? Срещу Тоум? Срещу Блис? Мислиш ли наистина, че имаме шанс срещу всички тях?

— Какво искаш да направим? — бавно, отмерено изрече Скълдъгъри. — Да отстъпим и да гледаме как нараства мощта на Серпин? Да го оставим да събере още съюзници, да пусне Безликите от затвора им?

— Той печели, по дяволите! Серпин печели тази война!

— Няма такова нещо.

— Какво?

— Няма такова нещо като „печелене“ или „губене“. Има спечелил и загубил; има победа и загуба. Има крайности. Всичко между тях може да бъде или наше, или тяхно. Серпин ще е спечелил, само ако срещу него не е останал никой. Докато не се случи това, съществува единствено борбата, защото теченията са затова — да се обръщат.

— Това е лудост…

Той рязко се обърна към младата жена и Стефани помисли, че ще й посегне.

— Току-що видях как един много скъп приятел се превръща в статуя, Танит. Мериторий и Кроу, двамата от малкото хора на този свят, които уважавах, са били убити. Да, права си да твърдиш, че съюзниците ни мрат като мухи, но тази битка никога не е била от лесните. Някои падат в жертва. И какво трябва да правим? Да ги прескочим и да продължим, защото не можем да направим нищо друго. Сега ще спра Серпин веднъж завинаги. Който иска да дойде с мен, е добре дошъл. А който не иска, никак не ме интересува. Серпин ще бъде спрян и това е.

Той се качи в бентлито и запали двигателя. Стефани се поколеба, отвори вратата и седна до него. Докато тя се закопчаваше, той мълчеше, гледайки право напред. Три секунди по-късно Скълдъгъри превключи на скорост и вече тръгваше, когато Танит се вмъкна на задната седалка.

— Няма нужда от тая мелодрама — измърмори тя и Стефани се усмихна въпреки настроението си. Скълдъгъри подкара бързо колата по магистралата.

— Къде отиваме? — поинтересува се Стефани.

— Ти не ме ли слушаше? — отвърна детективът. Тонът му звучеше както обикновено. — Ще спрем Серпин. Току-що дръпнах цяла реч. Беше много добра.

— Знаеш къде е? — попита Танит, привеждайки се между двамата отпред.

— Да, зная! Сетих се, докато зареждах резервоара.

— Какво се сети?

— Скиптъра. Защо Серпин искаше да го притежава?

— Хъм, защото е съвършеното оръжие — опита се да отгатне Стефани.

— А защо му е нужно то?

— За да се сдобие с ритуала за призоваване на Безликите. Да сплаши този, който може да му го даде.

— Не.

— Значи няма да използва Скиптъра за това?

— Скиптъра е твърде грубо средство. Ако заплаши единствения човек, който може да му даде информацията, какво ще се случи, ако този човек предпочете смъртта? Какво да прави Серпин тогава? Не. Той използва Скиптъра, за да се отърве от Старейшините. Само затова му бе нужен. Знаел е, че не е достатъчно силен, за да се справи с тях без него.

— И това как му помага да стигне до ритуала?

— Нещата вече не опират само до ритуала. Какво печелиш, като убиеш Старейшините?

— Това звучи като началото на някой виц.

— Валкирия…

— Не знам.

— Напротив. Помисли. Какво би последвало смъртта на Старейшините?

— Паника? Страх? Три свободни места в паркинга на Убежището?

Скълдъгъри все още мълчеше очаквателно и объркването на Стефани внезапно изчезна.

— О, не!

— Той търси Книгата. Уби Мериторий и Морвена Кроу със Скиптъра, за да унищожи заклинанието, което я защитава. Не е нужно да отправя заплахи — ще трябва просто да попита. През цялото време се е стремил към Книгата на имената.

Те караха по улиците на Дъблин, притихнал в дъжда, сякаш затаил дъх в очакване. Стигнаха до Музея на восъчните фигури и излязоха. Покров от мрачни облаци скриваше звездите. Тримата се промъкнаха откъм задния вход. По улицата гумите на коли разплискваха локвите, а заблудени пешеходци бързаха с наведени глави. Задният вход бе отворен. Скълдъгъри го приближи бързо, но внимателно, последван от Стефани и Танит.

Стефани очакваше да заварят ожесточена битка, очакваше звуците от нея да се чуват даже на улицата. Музеят обаче тънеше в безмълвие. Докато се прокрадваха към скрития вход, Скълдъгъри забави ход и накрая спря.

— Какво има? — прошепна Стефани.

Той завъртя глава в мрака.

— Не искам да ви притеснявам, но не сме сами.

Почти едновременно с думите му, Кухите хора се отлепиха от стените с едва доловимо прошумоляване и след секунди малката групичка на Стефани бе обградена от бездушни човекоподобни изрезки.

Танит се вряза в тях, всеки удар на меча й — добре насочен и опустошителен, отнемащ по няколко не-живота наведнъж. Скълдъгъри щракна с пръсти и няколко Кухи пламнаха като страниците на книга. Стефани внимаваше да не я блъсне някоя от сляпо въртящите се ходещи факли. Когато пламъците проядоха кожата им и стигнаха до зловонните газове в тях, Кухите се взривиха насред експлозия от светлина и жега.

Един от тях бе избегнал пламъците и се спусна към Стефани, но тя го удари и юмрукът й прегъна лицето му навътре. Тя се наведе под тежката му длан, след това скъси дистанцията, както бе виждала да прави Скълдъгъри, притисна таза си в него и преметна съществото над себе си. Движението й не бе елегантно и ефектно, но свърши работа. Стефани го сграбчи за китката и, опряла крак в гърдите му, откъсна цялата ръка от рамото.

Кухият спихваше под нея, а междувременно всичко бе отново тихо. Стефани усети, че двамата й партньори я гледат. Танит повдигна вежда.

— Не беше зле!

— Това беше последният — обади се Скълдъгъри. — Време е за централното представление.

Скритата врата към Убежището я нямаше, на нейно място в стената зееше дупка. Отвъд прага лежеше мъртъв Секач. След кратко колебание Стефани пристъпи над тялото и заслиза по стълбището.

Фоайето на Убежището бе мястото, където се бе случило клането. Мъртвите бяха навсякъде. Нямаше ранени и умиращи — само трупове. Някои бяха на парчета, други изглеждаха непокътнати, а тук-там се мяркаха разпилени купчинки прах — поразените от Скиптъра. Стефани се опитваше да не настъпва останките, но те бяха толкова много, че нямаше как.

Белият Секач стоеше пред тях, тих като призрак, смъртоносен като чума.

— Валкирия — промълви Танит — ела зад мен.

Стефани отстъпи още по-назад, зад гърба на Скълдъгъри.

— Ще го задържа — рече Танит без да сваля поглед от врага си. — Вие спрете Серпин. — Тя извади меча си, а той — косата.

Стефани усети на рамото си ръката му и двамата се оттеглиха.

— Ще трябва ти да се заемеш със Скиптъра — каза детективът. — Можеш да се приближиш до него, за разлика от мен. Не е много подробен план, но понякога простите идеи вършат най-добра работа.

Съкровищницата се появи точно пред тях.

— Но ме чуй. — Той я хвана и я обърна към себе си. — Ако нещо се обърка, ако загубим елемента на изненадата, искам да се махаш оттук. Каквото и да се случи с мен, бягай! Ясно?

— Да. — Стефани преглътна буцата в гърлото си.

— Серпин използва съпругата и детето ми като оръжие срещу мен. Валкирия, когато ти умреш, смъртта ти ще бъде само твоя. Нека не бъде сега, не и заради мен. — Тя кимна.

— Валкирия Каин. Да се работи с теб бе невероятно удоволствие.

— И с теб. — Тя знаеше, че ако Скълдъгъри имаше устни, сега щеше да се усмихва.

Прокраднаха се до отворените врати на Съкровищницата. Стиснал Скиптъра, Серпин бавно и предпазливо пристъпваше към Книгата на имената. Сагейшъс Тоум, също обърнал им гръб, наблюдаваше трепетно.

— Не виждам г-н Блис — каза Стефани. Скълдъгъри направи знак, че и той не го вижда. Стефани поизчака, после се вмъкна в помещението и се приплъзна на пръсти по лявата стена. Клекна зад маса, отрупана с артефакти и надникна иззад нея. Серпин бе спрял и за миг тя се уплаши, че я е видял. Той обаче поклати глава и се върна обратно при Тоум.

— Все още е твърде силно.

— Повече няма да отслабне. Мислех, че със смъртта на Мериторий и Морвена бариерата вече няма да е проблем. Не мога обаче да премахна моя дял от заклинанието без тях.

— Тогава може би не биваше да ги убиваме! — повдигна вежда Серпин.

— Аз не съм ги убивал! Ти ги уби!

Стефани отново тръгна, почти с лазене. Серпин се изсмя:

— Аз ги изпепелих, но ти приготви засадата, Сагейшъс. Ти ги предаде.

Тоум заби показалец във въздуха между двамата.

— Не, не съм! Тяхната слабост ги унищожи, техните недостатъци. Разполагаха с цялата тази сила, а си седяха на задниците, пропиляваха толкова възможности.

— Доскоро не бих те взел за амбициозен…

— Всички така мислеха. Сагейшъс Тоум, казваха. Чучело някакво. Нито е най-силният, нито е най-мъдрият… той е никой. Това говореха. Зная го! Години наред ме подценяваха. Сега ще разберат, каква сила притежавам!

Стефани запълзя на колене и лакти. Скрита от погледите им в сенките, тя напредваше добре. Не изглеждаше вероятно да я забележат, но бе достатъчно някой от двамата просто да обърне глава, а на Стефани въобще не й беше до тази вероятност.

— Ще ги накарам да си платят — беснееше Тоум. — Всеки, който някога се е съмнявал в мен. Улиците ще поаленеят от кръвта им.

— Колко драматично — отбеляза Серпин и вдигна ръка, а Книгата се отдели от пиедестала си и увисна за миг във въздуха, преди отново да падне. Серпин изсумтя нетърпеливо.

— Казах ти, няма да проработи! Не зависи от физическата ти близост до Книгата, а до това колко си близо да се сдобиеш с нея. Бариерата е умствена, не физическа!

Стефани затаи дъх. Приклекнала току зад колоната до тях, тя сякаш чуваше гласа на Серпин в ухото си.

— Значи, благодарение на теб, последния Старейшина, бариерата все още е достатъчно силна, за да ми устои, така ли?

— Да, но не съм аз виновен! Направих каквото можах!

— Така е, направи каквото можа. Сега обаче можеш да направиш още нещо, което да разреши малкия ми проблем.

— За какво говориш? — Тонът на Тоум внезапно се просмука от страх. — Какво правиш? Насочвай това нещо другаде, Серпин. Предупреждавам те, насочвай…

Черна мълния и тишина.

Стъпките на Серпин се отдалечиха и Стефани надзърна. Той бавно пристъпваше към Книгата, насочил цялото си внимание към нея, обърнал гръб на момичето. Тя трябваше да се възползва от единствения си шанс.

Измъкна се иззад колоната, прекрачвайки новообразувалата се купчинка прах. Нямаше начин да съкрати разстоянието, без да се издаде. Щеше да я чуе, да я усети, или нещо такова. Само че държеше Скиптъра в дясната си ръка толкова нехайно…

Стефани присви очи и направи още крачка.

Бе я чул и се обръщаше, но вече нямаше значение. Скиптъра се издигаше, черният кристал проблясваше. Стефани сви пръсти и рязко ги изпъна. Вълната изместен въздух удари дясната ръка на Серпин и оръжието излетя далеч и от двама им, удари се в стената и издрънча на пода.

Серпин изсъска ядно. Скиптърът запя, когато Скълдъгъри влетя на бегом в стаята. Хвърли се напред и въздухът около него заигра, като увеличи неимоверно инерцията му — Скълдъгъри измина разстоянието до Серпин за по-малко от секунда и се заби в него. И двамата отлетяха назад. Скълдъгъри пръв се изправи и заби кроше в лицето на Серпин. Той се метна озверял срещу детектива, но ударът му бе спрян, а китката — извита. Скълдъгъри пристъпи зад противника си, променяйки хвата си и натисна. В помещението проехтя силно изпукване и Серпин изкрещя.

Той се опита да концентрира лилави изпарения в другата си шепа, но Скълдъгъри удари ръката му и след това го удари във врата с ръба на дланта си. Серпин се задави и отстъпи, а детективът го подсече.

— Винаги си бил кръгла нула в битка — каза Скълдъгъри, надвесен над него. — Но не ти е било нужно да се биеш, нали? Винаги някой го е правел вместо теб. Къде са лакеите ти сега, Нефариан?

— Не ми трябват. Не ми трябва никой, за да те смачкам. Ще стрия кокалите ти на прах!

— Освен ако не си скрил армия някъде из това шикозно палто, много се съмнявам.

Серпин се изправи и се метна към него, но Скълдъгъри го изрита в корема и после стовари юмрук в рамото му и го свали на колене.

Стефани трябваше да се добере до Скиптъра преди Серпин да се възстанови. Тъкмо се изправяше, когато забеляза, че Книгата на Имената лежи отворена пред нея. Списъците с имена започнаха да се пренареждат пред очите й. Видя нейното собствено, но тогава Скълдъгъри изпъшка и тя вдигна поглед.

Серпин още бе на колене, но устните му се движеха, а стената зад детектива оживя, от нея изскочиха ръце и го сграбчиха. Серпин се изправи, докато стената дърпаше Скълдъгъри назад. Чуха се няколко приглушени припуквания, докато костите на Серпин се наместваха.

— Къде са ти хитроумните закачки сега, а, детективе?

Скълдъгъри се мъчеше да се отскубне от хватката на дузина ръце.

— Имаш големи уши — подметна той преди ръцете да го придърпат още по-навътре, в стената, и след това изчезна.

Серпин се огледа, видя колко е близо Стефани до Скиптъра.

Запрати към оръжието тънка лилава нишка и дръпна ръка. Стефани обаче бе успяла да се хвърли към Скиптъра и заедно с него полетя към Серпин.

Тя се държеше здраво и нишката се скъса, превърна се обратно в пара и момичето се строполи на пода. Нещо се разпиля със звънтене — една от масите летеше право към нея. Опита се да се претърколи встрани, но не успя.

Ударът счупи крака й, тя изкрещя и пусна Скиптъра. Затвори очи от болка и когато ги отвори отново, през пелена от сълзи видя г-н Блис да влиза в стаята.

— Къде беше? — тросна му се Серпин.

— Забавиха ме. Но изглежда си се справил добре без мен.

Серпин присви очи.

— Да. Но имаме още един враг за унищожаване.

— Момичето ли ще убиеш?

— Аз ли? Не. Ти ще го направиш!

— Моля?

— Ако искаш да пожънеш плодовете на тази вечер, трябва да си изцапаш ръцете.

— Искаш аз да убия невъоръжено дете? — попита неубедено г-н Блис.

— Представи си го като изпитание за верността ти към нашите господари. Нямаш проблем с това, нали?

— Ще ми дадеш ли оръжие или искаш да я пребия с тояга? — Г-н Блис погледна Серпин студено.

Той извади от палтото си кама и я подхвърли на Блис, който я хвана и я обърна в ръцете си, тествайки баланса. Гърлото на Стефани пресъхна.

Г-н Блис я погледна, но не каза нищо. Просто въздъхна и хвърли камата, а Стефани се извърна с ужасена гримаса…

… и чу смеха на Серпин.

Камата не я бе докоснала. Дори не бе хвърлена към нея. Серпин я държеше на косъм от лявото си око.

— Така и си помислих — каза той.

Г-н Блис се метна към него, но Серпин свали дясната си ръкавица, вдигна червената си ръка и Блис се свлече на пода, и крещя няколко секунди. Серпин отпусна ръка и Блис започна да поема големи, давещи глътки въздух.

— Несъмнено искаш да ме убиеш. — Серпин пристъпи към него. — Искаш да ме разкъсаш на парчета и със сигурност би могъл, без дори да се изпотиш. Но отговори ми, г-н Блис — как ти помага легендарната ти сила, когато не можеш да се приближиш, за да я използваш?

Г-н Блис се опита да стане, но краката му не го държаха. Серпин продължи.

— Любопитно ми е! Защо тези преструвки? Защо целият този труд? Защо се постави в тази позиция? Защо просто не си остана на тяхна страна.

— Бе възможно да се провалим. Познавам те, Серпин. Винаги пазиш планове в резерв. Твърде беше… опасен… твърде непредсказуем. Трябваше да ти позволя да вземеш Скиптъра.

— И защо? — усмихна се Серпин.

Г-н Блис повтори тази усмивка, ала изкривена и болезнена.

— Защото със Скиптъра стана предсказуем.

— А, значи предсказахте неуязвимостта ми? — изсмя се Серпин. — Браво на вас!

— Никой не е неуязвим — промълви Блис.

— М-м да — сви рамене Серпин. — Ти със сигурност не си.

С ужас Стефани можеше само да гледа как Серпин насочва дясната си ръка и скоро крясъците на Блис достигнаха нови висоти. Точно когато й се стори, че не може повече, Блис бе изстрелян в стената от лилав енергиен заряд. Той строши рафт с книги с падането си и не се изправи.

Серпин върна вниманието си върху Стефани.

— Извинявам се за прекъсването. — Той я стисна за реверите и я вдигна във въздуха. Взряна отблизо в очите му, тя чувстваше единствено болката в крака си.

— Как го направи? Как се доближи толкова, без Скиптъра да ме предупреди? Някоя неизвестна за мен магия?

Стефани мълчеше.

— Г-це Каин, зная, че се опитвате да го скриете, но виждам страха в очите ви. Не искате да загинете, нали? Разбира се, че не. Имате цял един живот пред себе си. Ако само не се бяхте забъркала в смъртта на чичо си, нямаше да сте тук.

Чичо ви беше много твърдоглав човек, като вас. Ако той пък ми беше дал ключа, никой нямаше да е в тази ситуация. Той спъна плановете ми, причини ми много ненужно напрежение и беди. Много хора загинаха заради него.

— Не смей да виниш чичо ми за хората, които ти си убил! — яростно просъска Стефани.

— Не съм искал това. Не съм искал конфликт. Исках просто да премахна Старейшините и да взема Книгата. Виждаш ли колко просто би било иначе? А трябваше да прегазя през река от трупове. Тези смърти са на сметката на чичо ти. — Омразата на Стефани изстина в сърцето й.

— Не, не е нужно да ставате една от тях, г-це Каин. Може да оцелеете. Да живеете. Виждам нещо у вас. Мисля, че ще ви хареса новия ми свят.

— Не бих се обзаложила — промърмори Стефани.

Серпин я дари с търпелива усмивка и доближи лице до нейното.

— Може да оцелееш… ако ми кажеш как стигна толкова близо до Скиптъра, без да те усети.

Останала без оръжия, Стефани го заплю. Той въздъхна и я запрати към една колона. Тя падна разкривена на земята.

Не можеше да фокусира погледа си. Болката бе нещо тъпо и далечно. Чуваше гласа му като през стена.

— Няма значение. Всеки момент ще поробя всяко едно човешко същество на планетата и няма да има повече тайни. Няма да има магия, скрита от мен. И когато се завърнат Безликите, ще претворят света в място на великолепен мрак.

Той я подмина, превърна се в парче сянка в ръба на полезрението й. Трябваше да стане. Трябваше да си опомни. Болката. Трябваше да допусне болката от счупения крак. Сега не бе нищо повече от мътно усещане — трябваше да й позволи да нахлуе отново.

Фокусира се върху крака си. Той пулсираше, всеки пулс врязваше болката с нова сила и малко по малко умът й се изостри. Когато болката се върна с пълна сила, Стефани прехапа устни, за да не изкрещи.

Серпин вървеше към Книгата. Стефани стисна ръба на една маса и се придърпа на здравия си крак. Сграбчи първото, което й попадна — стъклен мускал, пълен със зелена течност — и го метна по Серпин. То уцели гърба му и се счупи, а течността се изпари и разтвори във въздуха. Той се извъртя гневно.

— Ти, скъпа, доказа, че си твърде досадна за собственото си добро. — Серпин вдигна червената си ръка, а зад Стефани Скиптъра отново запя. Скълдъгъри падна от тавана, строполявайки до Серпин. Детективът се огледа.

— А, върнах се.

— Да, върна се. — Серпин изрита Скълдъгъри и той изпъшка. Докато се изправяше, Серпин грабна черепа му и заби коляно в слепоочието. Скълдъгъри се просна по гръб.

Беше ред на Скиптъра, който лежеше зад Стефани. Тя се опита да го докопа, но лилавата нишка я стегна през кръста и я вдигна на счупения й крак.

Докато момичето викаше от болка, Серпин премести нишката си към Скиптъра и го дръпна в лявата си ръка, след което запрати лъч черна енергия към Скълдъгъри. Той залегна, а голямо парче от стената зад него се превърна в прах. Скълдъгъри стреля и го уцели в гърдите.

— Още е тази твоя играчка — каза Серпин, развеселен и невредим. — Колко причудливо.

Скълдъгъри застана пред него, започна да го обикаля. Скиптъра стоеше отпуснат до тялото на врага му.

— Ще бъдеш спрян. Винаги досега сме успявали.

— О, стари мой враже, сега е различно. Тези дни отминаха. Кой остана на твоя страна? Помниш ли усещането да си мъж? Истински мъж, не тази пародия. Имаше армия на своя страна, хора, готови да се бият и да умрат за каузата ти. Искахме да върнем Безликите, да ги почитаме като Боговете, каквито са, вие искахте да се провалим, да дадете шанс на човечеството, този триумф на обикновеното и посредственото. Е, имаха шанс, сега времето им изтече.

Пръстът на Скълдъгъри натисна спусъка отново. От гърдите на Серпин пръсна черна кръв и раната незабавно се затвори. Серпин се разсмя.

— Толкова много безпокойство ми причини през всичките тези години, детективе, почти съжалявам да сложа край.

— Какво, предаваш ли се? — наклони глава Скълдъгъри.

— Това ще ми липсва. Ако ще те облекчи, можеш да мислиш за предстоящата си гибел, като за нещо добро. Едва ли ще искаш да живееш в мястото, в което моите господари ще превърнат света.

— И как ще ме убиеш? — Скълдъгъри пусна пистолета си и вдигна ръце. — С новата си играчка? Или с някой от последните си циркаджийски номера?

— Наистина разширих репертоара си. Благодаря ти, че забеляза.

— Виждам, че пак си се заиграл с некромантия.

— Така е. Имам си Секач-домашен любимец. Подходящ за всеки дом.

— Здрав младеж — отбеляза Скълдъгъри. — Опитах какво ли не, но накрая все се изправяше.

— Чувал ли си старата некромантска поговорка — „Не можеш да убиеш мъртвия“ — изсмя се Серпин.

— Значи е зомби?

— О, не. Не бих припарил до онези долнопробни твари. Може да се лекува, да се възстановява почти мигновено. Трудно за постигане, но ако някой е квалифициран, то това съм аз.

— Ами да! — Имаше нещо ново в тона на Скълдъгъри. — Медицинското оборудване в склада. Секачът е бил проба, за да изпиташ ефективността на процеса. След това си направил същото със себе си.

— А, великият детектив най-сетне се досети за нещо.

— При цялата лъскавата опаковка, Нефариан, той е просто зомби. Ти също.

— Последните ти думи за жалки обиди? — поклати разочарован глава Серпин. — Надявах се на повече. Нещо по-задълбочено. Може би поема. Светът ще е малко по-малко странен без теб, така да знаеш.

Стефани изкрещя името на Скълдъгъри, а той скочи встрани. Серпин отново стреля със Скиптъра. Зарядът обаче попадна право в Книгата на Имената, която Скълдъгъри бе вдигнал пред себе си. Книгата се разсипа на прах.

— НЕ! — изкрещя Серпин. — НЕ!

Книгата, която Старейшините не бяха успели да унищожат, сега се ронеше на черни люспици през пръстите на Скълдъгъри. Той се метна яростно към Серпин. Скиптърът отново литна във въздуха, а двамата се вкопчиха един в друг.

— Развали всичко! — Изсъска Серпин. — Всичко развали, жалко създание.

Скълдъгъри заби юмрук в носа на Серпин и се освободи от ръцете му. Нанесе още един десен прав. Серпин запрати детектива назад насред облак от лилава мъгла. Скълдъгъри се приземи на колене, а Серпин отново опита да впримчи Скиптъра, но детективът запрати въздушна струя, която разпръсна нишката.

Скълдъгъри запрати огнено кълбо по Серпин, който едва успя да го избегне. То се взриви върху стената и Серпин отново изсъска, но не можа да реагира, когато следващата на атака на Скълдъгъри, мощна въздушна вълна, го запрати назад в обгорената стена. Той остана като препариран на нея, държан над земята от протегнатата ръка на Скълдъгъри.

— Ще те унищожа! — кресна Серпин, а зелените му очи святкаха, пълни с омраза. — Направих го веднъж. Пак ще го направя!

Направи опит да вдигне дясната си ръка. Скълдъгъри го притисна още по-силно, черпейки от последните си запаси магическа енергия. Серпин отказваше да бъде победен. Пръстите на червената му ръка посочиха Скълдъгъри.

— Умри — прошепна Серпин.

Скълдъгъри остана на място. Стойката му издаваше любопитство.

— Умри! — извика Серпин с разкривено от бяс лице.

— Май има неща, които ръката ти все пак не може да убие, а?

На прага се появи фигура. Серпин се изхили през стиснати зъби, пръскайки слюнки. Белият Секач.

— Имунизиран си срещу силата ми значи… Няма значение. Косата му ще посече костите ти. Когато той приключи с теб, ще си само отломки. Секачо, атакувай!

Но Секачът остана на място и самоувереността на Серпин започна да се изпарява.

— Какво има? Убий го!

Белият Секач постоя още миг и си тръгна. Серпин зави от ярост.

— Загуби, Нефариан — каза Скълдъгъри. — Дори немъртвият ти слуга те напусна. Дори той осъзна провала ти. Арестувам те за убийство, опит за убийство, конспирация с цел убийство и, не знам, може би неправомерно хвърляне на боклук.

— Никога няма да ме победиш — изплю Серпин. — Винаги ще намеря начин да те накарам да страдаш.

Зелените му очи се заковаха върху Стефани.

— Недей — предупреди го Скълдъгъри, но Серпин вече движеше дясната си ръка. — Серпин, недей!

Болка, по-силна от всяко усещане в живота й, я шибна като бич през цялото тяло. Серпин сви пръсти и болката се усили, превърна вика й в писък, а след това в безмълвна агония. Тя се сви на топка, а от корема й тръгна нещо студено, което я обхвана цялата, благодатна безчувственост обливаше болката, а студенината проникна в сърцето й и стигна до ума й. И вече нямаше нищо, светът се бе разпаднал на неясни образи, Серпин и Скълдъгъри стояха като пред разпадащ се декор, а някъде далеч детектива я викаше, но и гласът му глъхнеше. Болката изчезна съвсем, звуците също. Клепачите й потрепнаха. Серпин и лудешката му усмивка. Скълдъгъри, протегнал свободната си ръка. Всичко — толкова бавно. Скиптъра, това беше Скиптъра — ръката на Скълдъгъри го поемаше, пръстите му се свиваха около оръжието. Вдигаше ръка и сочеше, сочеше Серпин със Скиптъра, малкият кристал се разгаряше. Разгаряше се в черно, красив малък мрак, и въздухът изпука.

Стефани вече цялата бе вледенена отвътре, безчувствена, последните частици от нея се разлитаха като пепел от гаснеща жарава. Нямаше значение. Нека отлетят. Никакви грижи повече.

Серпин и лудешкия му хилеж. Очите. Устата. Толкова много зъби. Лице, разкривено от удоволствието на звяр. И после кожата се промени, изчезна, усмивката бе изтрита, очите като смарагди угаснаха, върху тях се спусна пелена и Серпин се превърна в пепел, и се разпадна на пода.

И тогава в ушите й започна настойчив звън, върховете на пръстите й също зазвънтяха от нахлулата топлина и усещания, сърцето й заби, дробовете й конвулсивно поеха въздух и тя се задави.

Скълдъгъри изтича и се надвеси над нея.

— Добре ли си?

Стефани можеше само да трепери. Кракът й помръдна и тя изскимтя от болка, само че поносима, добра болка.

— Хайде. — Скълдъгъри я подхвана. — Да те изведем от тук.

Тя се облегна на него и той почти я изнесе на ръце от помещението, в коридора. Докато преминаваха покрай затвора, вратата се отвори и от там със стенание се изтърси Танит, цялата обляна в кръв.

— Танит?

— А, хубаво. Живи сте — промълви Танит, но нямаше сили за повече.

Скълдъгъри подхвана и нея и крепейки ги, излезе във фоайето. Бавно изкачиха стълбището и тръгнаха през Музея за восъчни фигури. Накрая излязоха в мократа нощ. Вече не валеше.

Чайна стоеше до колата си и ги чакаше. Когато се приближиха достатъчно, за да може Стефани да види деликатните й обици в подробности, жената проговори:

— И тримата сте били в по-добра форма.

— Можеше да помогнеш малко — рече Скълдъгъри и те спряха.

Чайна повдигна рамене.

— Знаех, че можете да се оправите и без мен. Вярвах във вас. Серпин?

— Прах. Твърде много планове, твърде много системи. Рано или късно, щяха да си попречат една на друга. Винаги това е бил проблемът му.

— Как го направихте?

— Искаше безсмъртие, затова сам си избра смъртта — или по-скоро не-смъртта.

— Аха — усмихна се Чайна. — И понеже Скиптъра може да се използва, само ако предишния му собственик е мъртъв, или в случая — немъртъв…

— Го взех и го използвах върху него. — Скълдъгъри вдигна оръжието. — Само че нещо се случи. Вече няма енергия.

Чайна взе Скиптъра, заобръща го.

— Бил е подхранван от омразата на Нефариан. Когато си го използвал срещу източника му на енергия, си го накарал да се самоизяде. Поздравления, Скълдъгъри, успя да счупиш съвършеното оръжие. Сега е само украшение.

— Украшение, което ще задържа, благодаря.

Чайна му хвърли кос поглед.

— Ще го откупя от теб.

— Защо ти е? Няма стойност.

— Сантиментални причини. А и знаеш колко запален колекционер съм.

— Ех… Добре, взимай го.

Отново спиращата дъха усмивка.

— Благодаря ти! А Книгата?

— Унищожена.

— Колко типично за теб — да унищожиш неунищожимото. Много обичаш да чупиш, приятелю…

— Чайна, дори моите кости са вече уморени…

— Тогава ще ви оставя.

— Блис е още вътре — намеси се Стефани. — Мисля, че е работил в наша ползва през цялото време. Не знам дали е жив.

— Брат ми е доста издръжлив. Опитвала съм да го убия три пъти, но той просто не се дава. — Чайна се вмъкна в колата си и се обърна към тях. — О, и между другото — поздравления, спасихте света.

И с последна прелестна усмивка тя отпраши. Небето просветляваше.

— Знаете ли нещо интересно? — отбеляза с мъка Танит. — Още имам огромна дупка в гърба.

— О, извинявай — каза Скълдъгъри и ги помъкна към бентлито.

Някъде в Хагард лаеше куче. Някъде един шофьор натискаше клаксона си, а другаде хора се смееха. В петъчната вечер от баровете и кръчмите на главната улица през отворения прозорец на Стефани долиташе музика и откъслечни песни.

Стефани седеше на стола си, вдигнала крак на леглото. Скълдъгъри я бе завел при един свой приятел, свадлив дядка, който бе излекувал счупения й крак за по-малко от час. Още бе схванат и синините не бяха спаднали, но след няколко дни щеше да е като нов.

Тя нямаше нищо против да си почине малко след седмица, изпълнена с удивление, магия, смърт и разрушение.

Скълдъгъри седеше на перваза и й разказваше какво се случва по света, извън стаята й. Белият Секач го нямаше и никой не знаеше защо, или дори как е пренебрегнал заповедта на господаря си. Скълдъгъри подозираше, че си има нов господар, но кой — още бе неизвестно. Съюзниците на Серпин се бяха събрали за атака, но при новините за смъртта на магьосника отново се бяха изпокрили. Големият план на Серпин се бе провалил, но заради него Секачите вече почти не съществуваха и всички работеха извънредно, за да поддържат фронта.

— Как е Танит? — попита Стефани. — Ще се оправи ли?

— Има късмет, че е жива. Понесла е тежка рана, но е силна и ще се възстанови. Ще те заведа при нея, като си отпочинеш.

— А Гастли? Някаква промяна?

— Боя се, че не. Държат го на безопасно място, но… никой не знае колко време ще остане така. За негово щастие, времето като статуя ще му се стори като примигване. Останалите ще трябва да почакаме. От друга страна, Убежището има ново и интересно попълнение към Залата на статуите.

— Имат Зала на статуите?

— Ами, не, но сега си имат статуя, така че това е едно добро начало.

— Какво ще правят със Съвета на старейшините?

— Мериторий беше добър човек и най-могъщият Върховен маг от много векове насам. Другите европейски Съвети са разтревожени кой може да заеме мястото му. Американците предлагат помощта си, както и японците, които дори изпратиха делегация, но…

— Звучи така, сякаш много хора са се паникьосвали.

— И с право. Йерархията и управлението на нашето население са много деликатни задачи. Ако ние не устоим на този удар, други също няма да успеят. Трябва ни силен водач.

— Защо не ти?

Скълдъгъри се изсмя.

— Защото не ме харесват много, защото не ми вярват и защото вече си имам работа. Аз съм детектив, нали помниш?

— Имаше нещо такова…

До прозореца достигна още музика и Стефани се замисли за света, в който бе израснала, толкова различен от света, в който я бяха въвели, но и толкова подобен. И в двата имаше радост и щастие, както и болка и ужас. Добро, зло, всичко между тях — все неща, които обикновеният и магическият свят споделяха поравно. Това бе животът й сега. Не можеше да си го представи, без който и да е от тези два свята.

— Как си? — попита с внимателен тон Скълдъгъри.

— Аз ли? Добре съм.

— Наистина? Нямаш кошмари?

— Един-два — призна момичето.

— Винаги ще са там, за да ни напомнят къде сме сбъркали. Ако обръщаш внимание на лошите си сънища, могат да ти помогнат.

— Ще гледам да го запомня, следващия път когато заспя.

— Добре. Във всеки случай, оправяй се бързо. Имаме да разрешаваме загадки, да приключенстваме, а аз имам нужда от своя партньор и ученик.

— Ученик?

Скълдъгъри сви рамене.

— Нещата оттук нататък доста ще загрубеят и ще ми е нужен някой до мен. Има нещо у теб, Валкирия. Не знам какво. Гледам те и…

— И ти напомням на теб, когато си бил на моята възраст?

— М-м? А, не, щях да кажа, че те гледам и в теб има нещо много дразнещо, и никога не правиш каквото ти се казва, и понякога се питам колко точно акъл имаш в тази твоя глава, но въпреки това ще те обуча, защото обичам да си имам някого, който да ме следва като кученце насам-натам. Кара ме да се чувствам добре.

Стефани завъртя очи.

— Такъв си идиот…

— Не завиждай на гения ми.

— Може ли да спреш да се величаеш поне за малко?

— Само да беше възможно…

— За човек без органи имаш доста голямо его.

— За момиче, което не може да стои изправено, доста критикуваш.

— Кракът ми ще се оправи.

— А егото ми ще расте. Каква двойка сме само.

Стефани се ухили.

— Хайде, махай се оттук! Мама ще дойде скоро да ме провери.

— Преди да си тръгна…

— Да?

— Няма ли да ми покажеш в какво си се упражнявала? Умираш да ми се изфукаш, още откакто почуках на прозореца.

Стефани повдигна вежда, но трябваше да признае, че е прав. Почивката й бе позволила и да напредне с употребата на новооткритите си сили. Момичето щракна с пръсти и призова малко пламъче, което припламна и затанцува в шепата й. Тя вдигна поглед към Скълдъгъри и придоби мистериозно изражение:

— Магия!

Skulduggery — мошеничество, измама, Pleasant — приятен. — Б.пр.

china — порцелан, sorrow — скръб. — Б.пр.

bliss — блаженство — Б.пр.

ghastly — ужасяващ, bespoke — в този контекст значи „по поръчка като «шивач, работещ по поръчка»“. — Б.пр.

meritorious — заслужил. — Б.пр.

crow — гарван. — Б.пр.

sagacious — проницателен, далновиден, tome — дебела книга. — Б.пр