Дори ако нещата не сработят както си го планирал, добре е, когато можеш да извлечеш нещо полезно от опита.

Скочиха ми точно на влизане в едно малко селце, наречено Бяла воденица, в южния край на Пустата. Бяха се скрили зад ниския разбит плет покрай пътя, преди той да се превърне в единствената улица на селцето. Беше добро място за нападение. Селцето бе на около четвърт миля, а и тъкмо се стъмваше.

Бяха трима, драгари, двама мъже и жена, без отличителните цветове на някой определен дом. Всички носеха саби и ножове. И си разбираха от работата: ключовият момент в убеждаването на някого да ти даде парите си е да си бърз и много, много агресивен. Не стоиш просто ей така и не обясняваш на клиента си защо трябва да направи това, което искаш да направи, опитваш се да го вкараш в положение, в което, преди да е имал време да помисли, още по-малко да реагира, вече е в ръцете ти и се надява някак си да се измъкне жив от това. Когато ти връчи кесията си, би трябвало да се чувства благодарен.

Роуца пое мъжа вдясно, Лойош влетя в лицето на жената. Извадих сабята си и обезоръжих този пред мен със спиращо посичане в китката, после му влязох и го шибнах в носа с ефеса. Направих още една стъпка и го изритах отстрани по коляното.

Той падна. Опрях върха на гърлото му и казах:

— Решили да грабят, решили да нападат, нападат, а не могат да си изберат подходящата жертва. Лош ден за вас.

Гледаше ме опулен.

Дадох му приятелски съвет:

— Пусни си кесията.

Другият мъж бягаше; Роуца летеше след него. Жената правеше онова, което наричам „танца на Лойош“ — махаше безпомощно със сабята си към него, докато той налиташе в лицето й и се отдръпваше бързо от обсега. Можеше да го прави цял ден.

Типът на земята успя да развърже кесията си, макар че пръстите му трепереха. Клекнах и я вдигнах, без върхът на сабята ми да се отмества от гърлото му. Казах на познайника си:

„Върни Роуца. Другия го пуснете“.

„Идва, шефе“.

Роуца се върна, кацна до главата на падналия и изсъска.

— Стига да не мърдаш, няма да те ухапе — казах му. Той замръзна. Отидох до жената, която още махаше из въздуха със сабята и вече бе изпаднала в паника. Казах й:

— Пусни я.

Тя погледна Лойош, после мен, след това — към приятеля си на земята.

— Ама джерегът…

— Няма да ти направи нищо, ако пуснеш оръжието си. Аз също.

Сабята й тупна на земята, а Лойош се върна на рамото ми.

— Кесията ти — подканих я.

Отвързването я затрудни по-малко от приятеля й. Подаде ми я.

— Просто я пусни на земята.

Беше много послушна.

— Сега се махай оттук. Ако те видя пак, ще те убия. Ако се опиташ да ме проследиш, ще те видя.

— Как успя да… — почна тя.

— Оставям те да се чудиш.

„Нелоша работа за днес, шефе“.

„Късмет, че ги забеляза“.

„Да бе. Късмет. Хе“.

— Може ли да остана да помогна на приятеля ми?

— Не. Той след малко ще стане и сам. Можете да си вземете оръжията, след като се отдалеча.

Мъжът проговори чак сега. Много впечатляващ и дълъг низ от ругатни, който завърши с:

— И как му викаш на това, а?

— Счупен нос — отвърнах и му хвърлих приятелска усмивка, която може и да не успя да оцени.

Жената ме изгледа злобно, после просто се обърна и тръгна. Вдигнах кесията й и подхвърлих на оня със счупения нос:

— Друг път внимавайте с източняци с джереги.

Той изсумтя нещо нечленоразделно и сърдито.

— Дори ако нещата не станат, както си ги планирал, трупането на опит е полезно — уверих го приятелски.

Продължих към селото, което разполагаше с полагащия му се хан. Оказа се грозно нещо, на два етажа и безформено, сякаш частите му бяха добавяни безразборно. Помещението, в което влязох, бе голямо и пълно с текла, които миришеха на тор и пот, смесено с миризмите на пресен хляб, печена кетна, тютюнев дим, омайваща трева и тук-там лъх на опиум, издаващ, че между текла трябва да има и по някой благородник. После забелязах, че има и няколко търговци. Странно. Зачудих се на това — дори в селските ханове обикновено няма такава мешавица. Тезгяхът беше дълъг, с глинени и дървени чаши на лавиците зад него. В единия му край имаше голям нож, оставен просто да лежи там — почти със сигурност беше ножът, с който гостилничарят режеше плодове, за да ги сложи във винения пунш, но такива неща един убиец ги забелязва.

Привлякох много погледи, защото бях човек и имах по един джерег на всяко рамо, но никой от погледите не бе заканителен, защото имах сабя на кръста и по един джерег на всяко рамо. Сдобих се с чаша вино и тихо място в ъгъла. За стая щях да попитам по-късно.

Разговорът наоколо си вървеше. Изключих го.

„Мирише на истинска храна, шефе“.

„Дамм. След малко“.

„От кога не сме яли истинска храна?“

„Около месец. След малко“.

„Какво изкарахме?“

Оставих чашата и проверих кесиите, като ги прикрих тялото си от любопитни очи.

„Не е кой знае какво, но пък си е чиста печалба. Странно място“.

„Всички си говорят“.

„Да“.

Наистина беше интересно — обикновено в гостилниците търговците и селяните рядко си говорят, или пък благородниците и търговците. Дори в Изтока, където е по-обичайно да видиш смесване на класи в един и същи хан, не си говорят много. А тук дори не забелязвах някаква особена враждебност между явните аристократи и разните текла. Странна работа. Тук вероятно имаше някаква история.

Заради чистото любопитство си набелязах двама търговци — и двамата в цветовете на цалмот — и ги черпих по едно пиене. Изгледаха ме с подозрение, щом се приближих, но търговците винаги си дават сметка, че може би говорят с бъдещ клиент, тъй че гледат да не обиждат.

— Извинете ме за натрапването — казах им. — Аз съм Влад.

Казаха ми имената си, но не ги помня. Звучаха почти еднакво.

Всъщност те и изглеждаха почти еднакво — може би бяха братя.

— Просто съм любопитен — заговорих им. — Не съм свикнал с ханове, където има такава мешавица.

— Мешавица ли? — учуди се единият, чието име свършваше с по-твърда съгласна.

— Текла, търговци, благородници — всички в една гостилница.

— О. — Усмихна се. — Тук се разбираме по-добре, отколкото по други места, така си е.

— Странно изглежда — казах.

— Това е, защото всички мразим флотата.

— Флотата ли?

— Да.

Това не обясняваше нищо — Бяла воденица бе на стотици мили от най-близкото пристанище.

Отне ми още няколко въпроса, но в крайна сметка се оказа, че по някаква си причина Империята е дала контрола над местните канали на Имперската флота вместо на местния инженерен корпус, който обикновено се грижи за такива неща.

Случило се много отдавна, когато орка били по-нависоко в Цикъла и можели да оказват повече икономически натиск, и така и не било отменено дори през Междуцарствието.

— Целият район преживява от тези канали, най-вече за напояване на нивите.

— А флотата не ги ли поддържа?

— Справят се съвсем добре всъщност, Когато се наложи.

— Все пак не…

— Флотата — повтори той. — Всички са орка.

— Да, знам.

— Орка — повтори той, все едно пропускам нещо.

Озърнах се към една от благородните особи в помещението, жена, която водеше оживен разговор със съдържателя. Носеше цветовете на тиаса.

— Аха. Бароните са тиаса, а трябва да се разправят с орки.

Той кимна и поясни:

— А орките искат да изсмучат всеки меден петак, който могат.

— И всички ги мразят повече, отколкото се мразят помежду си?

Събеседникът ми се намръщи.

— Не се мразим помежду си.

— Извинявай. Просто е малко странно.

— Щеше да го разбереш, ако беше напоявал от флотски канал или превозваше стока на флотска баржа.

— Вече разбирам — отвърнах. — Знам ги орките.

Двамата се усмихнаха и предложиха да ме черпят пиене. Приех. В случай че не знаете, домът Орка е дом на моряци и морски войни, в което само по себе си няма нищо лошо, само че е предимно дом на банкери и финансисти. Никой не ги обича. Дори не мисля, че орка обичат други орка. Разменихме си истории за орки, които сме познавали и мразили. Двамата много вежливо подпитаха за моя живот и занаят, но не настояха, щом насочих беседата в друга посока.

Запознаха ме с няколко неща, които не бях чул, след като бях откъснат за известно време от „цивилизацията“: бунт на няколко дребни земевладелци на северозапад, който щял да повиши търсенето на предена вълна; отскорошното отменяне на данъка за комини в дома Цалмот, което бе само капка в морето; скорошното решение на „Чарлсом ей там, късметът да се усмихне на слабините му“ да разреши кръчмите да продават местно варена бира без акциз; и предлагания имперски земеделски заем, който явно щеше да е катастрофа за селяните, без помощта на земевладелците или бедствие за земевладелците без помощта на селяните, или просто нямаше да има никакъв ефект върху нищо. Всичко бе от гледна точка на дребния търговец, което щеше да ме заинтересува повече, ако бях такъв. Кимах и се усмихвах много, докато мислех за други неща.

Разговорът наоколо бръмчеше — никакви ясно доловими думи, само непрекъснат шум от гласове с различни височини и тонове, накъсван от смях и кашлици. Винаги е странно, когато слушаш някой да говори на език, който ти е непознат, защото непрекъснато изскачат имена на хора или места, които познаваш. Чуваш: „дъра-дъра-дъра град Драгара дъра-дъра“ и само за миг си помисляш, че всъщност разбираш този език. Та и тук беше точно така.

И изведнъж сред бръмченето и жуженето на безсмисления шум чух, ясно като изсвирване, думите „Сетра Лавоуд“. Моментално се стегнах.

Извърнах се на стола си, но това не помогна — говорещият бе на една маса точно зад двамата Цалмот. Погледнах приятелите си на чашка и попитах:

— Знаете ли за какво говорят?

— Кои?

Посочих към масата, от която бяха долетели думите.

— Това, което казват, ме изненадва изключително и бих се удивил, ако разбера, че е вярно.

Просто за да не добиете погрешна представа — боговете да ме пазят дано да не създавам никога погрешно впечатление — не бях чул абсолютно нищо, освен думите „Сетра Лавоуд“.

Те се заслушаха за миг — все пак бяха малко по-близо до говорещия — и кимнаха.

— А, това ли? Съвсем вярно е. Братовчед ми е пощенски инспектор и ми каза, когато се отби на път за Гейтхол от Адриланка.

— Сериозно? — вметнах, като се направих на силно впечатлен.

— Всички говорят за това. Изненадан съм, че не си го чул.

— Има ли повече подробности?

— Не. Само арестът.

Арест?

— Простете, но правилно ли разбрах? Сетра Лавоуд е арестувана?

Той поклати глава.

— Не, не. Казват, че се е съгласила да бъде свидетел.

— За?

— По обвинението срещу Алийра е’Кийрон.

— Алийра е’Кийрон.

Той кимна.

— Арестувана.

Отново кимна.

— За какво?

В този момент и двамата заговориха едновременно. Отне ми известно време, докато схвана историята, но изглежда Алийра се бе опитала да убие императрицата, беше развихрила демон в дома на Дракон и бе направила опит да предаде Империята на източняшка армия. Останах с впечатлението, че точно в тази част от историята не бяха сигурни. Но като че ли имаше едно нещо, в което бяха:

— Процесът започва следващия месец.

— Интересно, наистина — рекох. — Колко далече сме от Реката?

В тази част на империята „Реката“ може да означава само река.

Адриланка. Моята река.

— Около две левги. Оттук не се налага да взимаш флотска баржа, ако отиваш натам.

— А най-близкият кей?

— Нагоре по реката, на половин миля.

— Много благодаря. — Сложих два глобуса на масата. — Пийте още по едно от мен.

Станах, обърнах им гръб и тръгнах към тезгяха, преди да почнат да задават въпроси, на които не исках да отговарям.

Поговорих със съдържателя и си уредих стая за нощта.

Виж ти. Алийра арестувана. Това определено бе интересно. Трябваше да е направила нещо доста забележително, та императрицата — нейна добра приятелка — да позволи това да се случи. Или сама да го нареди?

Първата ми реакция бе да се върна в Адриланка и да видя дали бих могъл да помогна на Алийра. Бързо можех да стигна там. На всеки в Адриланка щеше да му трябва повече от месец, за да стигне до мен тук, като изключим телепорт или достъп до наистина ефикасна пощенска мрежа. Но аз бях само на няколко дни от Адриланка. Реките действат така.

Съвсем малко размисъл бе нужен, за да осъзная колко глупава е идеята — дори Лойош не намери за нужно да го изтъква. Адриланка беше столичният град и сърцето на Империята, и центърът на операции на една криминална организация, която много искаше да съм мъртъв. Вече от няколко години ги отбягвах — успешно, с едно или две изключения.

Връщането ми щеше да означава да се навра право в ръцете им, акт, заради който Алийра щеше да ме сгълчи. А и в каквато и неприятност да се бе забъркала тя, бездруго едва ли щях да мога точно аз да направя каквото и да било.

Глупава идея, разбира се.

Три дни по-късно слязох от една лодка на Северен пазарен кей номер четири в Адриланка, вмирисан на риба и търсещ си белята.

Чувствах се уверен, че районът непосредствено около кея е безопасен, защото бях пратил Лойош и Роуца да огледат за някой подозрителен, а Лойош го бива за такава работа. Дошъл бях на лодка, пълна с брашно от Пустата и риба от реката. Въпреки че, доколкото разбирах, главната печалба от транспорта щеше да дойде от солта, която щяха да закарат обратно. До кейовете имаше малък пазарен район, където хлебарите щяха да наддават за чувалите брашно, между които бях спал последните две нощи.

Изтупах облак кафяво брашно от кафявите си кожени дрехи, нагласих наметалото, тръгнах покрай пазара и заизкачвах безкрайните сякаш тухлени стъпала до уличното ниво. Беше сутрин и улиците тъкмо ставаха оживени. Лойош и Роуца летяха над мен на високи кръгове и наблюдаваха зорко.

Адриланка.

Моят град.

Речни и океански миризми — напълно различни — се бореха за внимание, наред с мириса на брашно и всевъзможни боклуци. Улични търговци вдигаха сергии, текла тичаха по дребни задачи, тук-там вече почваха да подрънкват монети. Това бе моят дом, все едно дали ми харесваше, или не. Всъщност не ми харесваше, поне в този момент. Но все пак бе моят дом.

И ето че отново усетих Имперския глобус, вече толкова близо, че въздействието му проби през камъка Феникс, който носех на врата си. Присъствието му в ума ми бе като тиха свирня на овчарска гайда на отсрещния хълм.

Оттук бяха само две мили до най-североизточния вход на Имперския дворец. Не смятах, че джерег ще са толкова глупави да ми посегнат, след като стъпя вътре. Дори крилото на джерег щеше да е безопасно — мисълта да ида там просто за да ги подразня бе изкусителна, но много за кратко.

„Като за глупав ход, шефе, този беше добър. В смисъл, сравнително“.

„Радвам се да го чуя“.

„Знаех, че ще те успокои“.

Обикновено, ако си професионалист и ти предстои да убиваш някого, ти отнема известно време да нагласиш нещата — трябва да си сигурен къде ще намериш обекта, как ще го свалиш, да обмислиш всички пътища за бягство и тъй нататък. С това неочаквано пристигане в града смятах, че шансовете ми да стигна безопасно до Двореца са доста добри. Ако някой все пак опиташе нещо, щеше да е тромав опит в последния момент и би трябвало да мога да го отклоня.

Така поне разсъждавах. И, прав или не, наистина успях. Тръгнах по улица Исола към тъй нареченото Имперско крило, въпреки че всъщност не е крило, а центърът на Двореца, към който са прикрепени всички други крила. Щом се озовах вътре, се наложи няколко пъти да питам за посоките, но най-сетне успях да обиколя почти цялото Имперско крило. Всъщност бях влязъл доста близо до крилото на йорич, но между мен и него беше крилото на джерег, а минаването през него не изглеждаше особено умен ход, тъй че избрах по дългия път.

Главният вход към крилото на йорич от Имперското крило са две близначни арки без врата. Над едната арка има изображение на празна ръка, с отворена длан като на портиер, очакващ бакшиш. На другата има ръка, държаща брадва, като портиер, побеснял от това, че не е получил бакшиш. Същите тези изображения са на противоположните страни на арката в обратния ред, тъй че не можеш избяга от брадвата. Това би трябвало, несъмнено, да е някакво вдъхващо респект изявление, ако знаех какво символизират образите. Високо над двете арки има изображение на йорич, чиято зъбата муцуна е извита назад, все едно гледа над наведеното си рамо. Като имаме предвид с какво е прочуто гадното същество, това е поредният неясен за мен символизъм. Можех и да го разбера, ако ме интересуваше.

Йорич обичат да правят всичко по-голямо, отколкото трябва да е, предполагам, за да те накарат да се чувстваш по-малък, отколкото искаш да си. Дълго вървях през една голяма пуста зала, в която стъпките ми отекваха силно. Стените бяха тъмни, съвсем леко осветени от лампи със странна форма, висящи високо горе, и имаше пет-шест мраморни статуи — чист бял лъскав мрамор — високи по двайсет стъпки и изобразяващи фигури, които, предполагам, са били прочути в дома Йорич.

Лойош изобщо не изглеждаше впечатлен.

Наближих висок около две стъпки подиум. На подиума имаше бюро, а зад бюрото — широкоплещеста драгарка на средна възраст. Правата й коса лъщеше на светлината на факлите.

Ботушите ми продължиха да чаткат по твърдия под. Спряха чак когато стигнах до нея.

Очите й бяха леко над нивото на моите. Тя погледна джерегите на раменете ми и присви устни. Поколеба се за миг, предполагам, се мъчеше да се сети за някоя клауза от закона, забраняваща присъствието им тук. Накрая се предаде и каза:

— Името.

Гласът и държането й — делово и леко отегчено — се връзваха с околната обстановка както лимонов сок върви със сметана. Звучеше повече като имперски чиновник, отговарящ за данъчните регистри, отколкото като магистрат в Дома на съдиите. Отвърнах:

— Искам информация по едно дело.

— Името — повтори тя.

— Алийра е’Кийрон, дом на Дракона.

— Вашето име — рече тя с тон на човек, полагащ много голямо усилие да остане търпелив въпреки провокацията.

Но човек не може да действа в джерег, без да познава донякъде основите на имперската правосъдна система. Само идиот нарушава закон, без да знае какво прави, какво рискува и най-добрия начин да намали риска.

— Не желая да ви го съобщя — заявих. — Искам публична информация по случая с Алийра е’Кийрон, чието име е въведено по Имперските обвинителни параграфи за углавно престъпление. — Направих пауза. — Разбира се, ако желаете, мога да се обърна към дома на Дракона и да обясня, че домът Йорич не желае да…

Спрях, защото тя вече гледаше ядосано и пишеше нещо. Продължаването на битката, след като си спечелил е излишно хабене на енергия. Връчи ми едно листче. Не си направих труда да го поглеждам, защото не знам символите, които домът Йорич използва вместо съвсем понятното писмо, с което боравим ние останалите.

— Стаята на Делфина, вижте писаря. Той ще отговори на въпросите ви. Лек ден.

Тръгнах по коридора. Дори не беше се обърнала към мен с „милорд“. Нито веднъж. Обиден й бях.

Бил съм в залите на йорич достатъчно често, за да повярвам, че бих могъл да се ориентирам сам, но не достатъчно често, за да мога наистина да го направя. Докато вървях, видях няколко йорич — писари, войници, един може би беше и магистрат — но някак си не ми се рискуваше да си спечеля високомерието им, като питам някой от тях за посоката. Все пак, след близо час лутане, успях да намеря правилното стълбище към правилния коридор до правилната стая. Мъжът зад бюрото вътре — много млад, нещо като чирак, несъмнено — ми хвърли поглед, щом влязох, усмихна се, намръщи се, после сякаш се обърка какво точно поведение се очаква от него.

Преди да е успял да реши, му подадох листчето. Той го погледна и рече:

— О, разбира се. — И изчезна през една врата в другия край на стаята.

Върна се, преди да съм имал време да реша дали да седна на стола срещу бюрото му. Носеше доста голям сноп листове. Всички документи имаха по две дупки отгоре, с бели конци, минаващи през тях.

— Седнете, милорд — покани ме той и се настаних. — Алийра е’Кийрон.

Кимнах.

— Арестувана на деветия ден от месеца на Ястреба тази година, обвинена в нарушение на Имперски едикт фолио деветдесет и първо, част тридесета, параграфи първи и втори. Намерение за внасяне на обвинителен акт съгласуван с нейно императорско величество на десетия ден от месеца на Ястреба тази година. Разпореждане за дело по углавно престъпление, внесено пред Съдийската колегия на…

— Извинете.

Приличаше на товарен кон, спрян точно пред вратата на конюшнята, но успя да отвърне:

— Да, милорд?

— Бихте ли ми казали какво фолио деветдесет и първо… тоест, какви са обвиненията? Имам предвид, на нормален език?

— Използване на Древна магия.

— Леле! — измърморих. — Браво на тебе, Алийра.

— Моля, милорд?

— Нищо, нищо. Говорех си сам. Кой я е обвинил?

— Нейно величество.

— Хе. Нещо за това как нейно величество е научила за престъплението?

— Не ми е позволено да го съобщавам, милорд.

— Добре. Продължете, моля.

Продължи, но повече нямаше нищо полезно, освен че, да, чакаше я съд за престъпление. Углавно престъпление.

— Има ли адвокат?

— Отказа, милорд.

Кимнах.

— Разбира се, че е отказала. Някои приятели на ответничката да са се представили за свидетели досега?

— Не ми е позволено да го съобщавам, милорд.

Въздъхнах.

— Е, можете да ме добавите. Шурке, граф.

— Дом?

— Имперски. — Извадих пръстена и му го показах. Беше силно впечатлен и т.н.

Записа нещо, удари няколко печата на някакъв документ и рече:

— Готово, милорд. Желаете ли да видите задържаната?

— Да.

— В случай че задържаната се съгласи, къде може да ви намерим?

— В Черен замък — отвърнах. Надявах се, че ще е достатъчно.

Достатъчно беше. Записа си.

— Приемала ли е посетители досега? — попитах.

— Не ми е позволено да… — После сви рамене, направи справка от друг лист и рече: — Не.

Предположих, че това не е толкова важно.

Та след като се сдобих с тази тъй оскъдна информация — но достатъчна, за да разбера с какво си имам работа — следващата стъпка бе очевидна: спрях на стълбището, свалих си амулета и внимателно направих телепорта си до двора на Черен замък. Поставих отново амулета на шията си и се огледах. Минали бяха толкова години, а все още се чувствах тук като у дома, макар и не като в Адриланка. Трудно е да се обясни.

Потупах дръжката на Лейди Тилдра, зачуден дали някъде там и тя се чувства като у дома. Но не почувствах отклик. Поне така мисля.

Не подходих направо към двукрилата порта. Огледах добре наоколо. Наоколо. Не долу. Знаех какво има долу: дълго падане и безмилостен камък. Нося амулет, който предотвратява действието на магия върху мен, и скоро след като го придобих, дойдох тук, на двора, и едва ден-два по-късно осъзнах, че е трябвало да се чудя дали амулетът по някакъв начин ще попречи на заклинанията, които ме държат във въздуха. В смисъл, всичко беше наред. Каквото и да е естеството на двора, не са нужни заклинания, които да ми действат пряко. Но всъщност трябваше да помисля за това, преди да стъпя на него, нали?

Двойки стражи стояха на различни места покрай стените. Винаги по двама: един боец и един магьосник. Доколкото знам, от Междуцарствието насам никога не им се е отваряла работа, но винаги са тук. Топло местенце, предполагам. Но скучно. Хубаво беше да разбера, че все още ме помнят обаче. Поне допуснах, че ме помнят, защото иначе трябваше да ме спрат и да ми искат парола или нещо такова.

Стените бяха черни. Можех да различа малките жили сребро, които прошарваха най-близките. Завих и самият замък, също черен, се извиси над мен, най-високите кули бяха размити и смътни там, където целуваха Облачната пелена. Погледът ми се сниши към огромните дъбови врати на входа. Колко пъти бях минавал през тях — и лейди Тилдра ме посрещаше и следваше разговор за важни или маловажни неща, забавен или вбесяващ… Лейди Тилдра нямаше да ме посрещне този път.

След като преодолях носталгичния момент, се заизкачвах към вратите, които се разтвориха за мен по познатия ми грандиозен свръхдраматичен начин. Лапнишаран съм за такива неща, тъй че ми хареса. Пристъпих вътре и се озовах пред белокос благородник драгар с безукорно бяла бухнала риза и зелен тесен клин. Вторачих се в него. Невъзпитано, предполагам, въпреки че го направих неволно, а и той не го прие като грубост. Просто се поклони изящно и заяви:

— Аз съм Скифра и ви посрещам с добре дошъл в Черен замък. Нали не греша, че имам честта да се обърна към великолепния приятел на милорд Мороулан лорд Талтош?

Върнах поклона в знак на съгласие, че да, има тази чест и т.н.

Изглеждаше определено доволен и заяви:

— Ако сте така любезен да ме последвате до дневната, ще уведомя негово благородие за визитата ви. Бих ли могъл да ви донеса вино?

— Би било страхотно — отвърнах и го последвах до друга стая, която познавах добре.

Седнах в стол, който бе твърде голям за мен, и отпих от чудесното червено вино, леко охладено, точно както го харесвам. Това предполагаше много, но го оставих за по-късни размишления.

Очаквах да се върне след около пет минути и да ме заведе при Мороулан, но само след две минути се появи самият той: Мороулан е’Дриен, лорд на Черен замък, владелец на Чернопрът и, да, неща в този дух. Познах стъпките му — крачеше бързо — и преди вратата да се отвори, станах.

— Влад — рече той. — Толкова време мина. — Хвърли бърза усмивка на Лойош. Лойош се накокошини на рамото ми и наведе ниско глава като за поздрав. Мороулан продължи: — Чул си за Алийра значи?

Кимнах.

— Бях в крилото на йорич, дадох името си да го добавят в списъка…

— Какъв списък?

— На приятелите на ответницата.

— Защо се прави това?

— Позволява ти да я видиш, ако се съгласи.

— А, затова значи… Добре. Да се качим в библиотеката.

Последвах го по широкото стълбище, запознах се отново с картините, след това по коридора, покрай двата огромни тома, оковани на пиедестали (израз на чувството за хумор на Мороулан, което може и да обясня някой ден), до друга двукрила врата. Като за мършав тип като него Мороулан прекалено много си пада по двукрилите врати.

Затвори ги след мен и седнахме в столове, които бяха като стари приятели, един срещу друг под кос ъгъл, с масички до десните ни ръце.

— Хубаво е, че те виждам отново, Влад. — Наля си нещо моравочервено от стъклена гарафа. Аз си бях донесъл виното. — Е, как я караш?

— Все така. Още бягам, още се крия.

— Неприятно.

— Свиква се.

— Интересни случки за разказване?

— Не. Кажи ми за Алийра.

Това съм аз: по същество, без увъртания.

— Добре. — Заби намръщен поглед във виното си. — Не знам точно. Беше се увлякла в някакви експерименти и гвардията Феникс се появи и поиска да я види. Заведох ги до…

— Почакай. Станало е тук?

— Да, точно тук.

— Арестували са я тук?

— Знаеш, че тя живее тук.

— Мм, добре. Продължавай.

— Горе-долу само това знам. Влязоха, взеха я и я отведоха.

— И ти си им позволил?

— Да вдигна въстание срещу Империята ли очакваше? Помислих малко, после казах:

— Да.

— Реших да не го правя.

Засега оставих този въпрос настрана.

— Какво си научил оттогава? — попитах.

— Много малко. Не можах да разбера нищо. Не ми позволиха да я видя.

— Трябваше да идеш в крилото на йорич и да се заявиш като неин приятел, тогава може да получиш някаква информация и ако тя го одобри, можеш да получиш още и да ти разрешат да я видиш.

— Добре, ще го направя.

— Някаква идея защо е отказала адвокат?

— Никаква.

— Адски помагаш, няма що.

Той се подсмихна.

— Радвам се да те видя, Влад.

— Може ли да попитам какво все пак си направил?

— Говорих с Ноуратар и Сетра.

— О. — Да, Драконовата наследничка и Магьосницата на Дзур планина щяха да са подходящите лица за начало. — Мм, те снабдяват ли те с информация?

— Точно колкото би очаквал.

— Значи не.

— Позна.

— Арестували са я преди колко? Преди около две недели?

— Малко повече.

Кимнах и казах:

— Добре. Трябва да й намерим адвокат.

— Откъде знаеш толкова много за тези неща, Влад?

Изгледах го мълчаливо.

— Но тя нали отказва адвокат? — каза Мороулан.

— Може би има начин да привлечем някого и да се опита да я вразуми.

— Как?

— Нямам представа. Но адвокатите са умни копелета.

— Парите не са проблем — каза той.

— Не са — съгласих се.

— Гладен ли си?

Осъзнах, че съм огладнял, и го признах.

— Да идем до килера и да видим какво можем да си намерим. Намерихме си някакви наденици в стила на някое източно кралство: мазни, люти и с вкус на розмарин. Вървяха с хрупкави дълги хлебчета и чудесно леко пикантно сирене. Имаше и делва червено, което май беше твърде младо, но все пак имаше плътност донякъде. Ядохме прави в кухничката на Мороулан и си подавахме делвата.

— Влад, знаеш ли какво става, ако я осъдят?

— Доколкото разбирам, макар че не съм съвсем сигурен, или ще я екзекутират, или императрицата трябва да смекчи присъдата, което ще породи суматоха сред домовете.

Мороулан кимна.

Изтупахме трохите по себе си и се върнахме в библиотеката.

— Какво ще направиш? — попита той.

— Не знам. Но вероятно ще включва нечие убийство.

Той се изкиска.

— Обикновено го включва.

— Сетра дали ще знае вече нещо?

— Само ако е видяла Алийра. В което се съмнявам.

— Може би трябва да ида да се видя с нея.

— Може би.

— Или направо да ида и да намеря адвоката.

Той кимна и хвърли поглед към колана ми.

— Как е лейди Тилдра?

Устоях на импулса да докосна камата.

— Не знам как точно да отговоря на това.

— Имаше ли някакъв… контакт?

Помислих.

— Не в прекия смисъл. Усещания понякога, може би.

Замълча.

— Знам, че връзката ви е от стотици години — казах. — Съжалявам, че…

— И аз.

— Тя беше нещо повече от сенешал за теб, нали?

Челюстите му леко се стегнаха.

— Не разбирам точно какво имаш предвид.

— Извинявай. Не е моя…

— Веднъж стоя на стража над тялото ми близо цяла неделя, за да ме опази жив, докато умът и душата ми странстваха до Пропадите при Портата на смъртта и водеха битка по Пътеките на мъртвите. Да ме опази жив не беше нито лесно, нито приятно, предвид обстоятелствата.

— Хм. Тук май има интересна история.

Той сви рамене.

— Питай императрицата. Вече казах твърде много.

— Няма да настоявам тогава.

— Какво ще правиш след това?

— Мисля, че ще е добре да се опитам да намеря адвокат на Алийра. Освен ако ти не искаш да го направиш.

— Стига да ми кажеш как.

— Знам какво да търся, повече или по-малко. По-лесно е просто да го направя аз.

— Освен ако междувременно не те убият — изтъкна той.

— Мда, това би позабавило нещата. Но ако стоя в Имперския дворец, би трябвало да съм в безопасност. А ако стоя близо до него, ще съм почти в безопасност.

— Ти знаеш най-добре.

Искаше ми се да си запиша часа и датата, на която е казал това.

— Вече знаят, че съм в града, защото свалих амулета, за да стигна тук. Тъй че знаят, че съм в Двореца. — Свих рамене. — Да скърцат със зъби. Знам как да се измъкна, когато се наложи.

„Шефе, лъжеш като исола“.

„Това е най-хубавото нещо, което си ми казвал някога“.

— Добре — рече Мороулан. — Не познавам крилото на йорич. Къде да те оставя?

— Навсякъде в Двореца, където го позволяват, стига да не е крилото на дракон или на джерег.

— Добре. Готов ли си?

Свалих амулета, прибрах го в кесийката, затворих кесийката и му кимнах.

Той махна с ръце и мина време, през което не бях никъде, а след това бях другаде. Извадих отново амулета, сложих го на врата си и се огледах. Имперското крило. Съвсем добре.

Отне ми цял час, докато се измъкна от Двореца, най-вече защото исках да го напусна през крилото на йорич, за да мога да прекося до Дома на йорич колкото се може по-бързо. Да, съществува едно непрекъснато напрежение, когато знаеш, че те преследват, но дори и с това може да свикне човек. Взимаш разумни предпазни мерки, сваляш риска до минимум и не се оставяш да те спинат.

Поне така е на теория.

Домът на йорич (за разлика от крилото на йорич на Двореца — просто за да не се объркате, не бих искал да се объркате) се отличава с висока врата с посребрена арка, над която се издига символът на дома Йорич. Този, за разлика от другия в крилото на Двореца, гледа напред. Вратата бе отворена. Двамата стражи, в цветовете на йорич, ми хвърлиха поглед, но ме пуснаха да мина, без да кажат нищо.

Възрастна драгарка в скромна рокля в кафяво и бяло пристъпи към мен, каза името си (не го помня) и попита с какво би могла да ми помогне. Казах й, че имам нужда от адвокат, и тя, с много тих глас, въпреки че нямаше никой друг наоколо, рече, че ако бъда така добър да й обясня най-общо естеството на проблема, сигурно би могла да препоръча някого.

— Благодаря ви. Не е необходимо. Бихте ли били така добра да ми кажете дали лейди Ардвена е на разположение?

Лицето й се затвори като кепенци в къща на Изтока и тя отвърна:

— Разбира се. Моля, елате с мен и ще ви заведа до чакалнята.

Последвах я и ме заведе, без да разменим повече приказки.

Предполагам, че знаеше що за клиенти поема лейди Ардвена, и не го одобряваше. Напаст за дома Йорич, не се и съмнявам.

Стаята беше малка и празна. Беше удобна обаче, с два изящни маслени светилника. Докато чакахме, размених реплики за украсата с Лойош, който нямаше мнение по въпроса.

След около пет минути влезе самата тя, спря се на вратата, погледна ме, после пристъпи вътре и я затвори. Станах и й се поклоних.

— Лейди Ардвена. Толкова време мина.

— Нищо не мога да направя за вас. — Гласът й бе доста напрегнат. Не можех да я виня, но и не бях обладан от съчувствие.

— Искам само да ви попитам няколко неща.

— Не би трябвало да правя дори това.

Нямаше да се изрази точно така, ако не смяташе да го прави. Нямаше дори да се види с мен. Казах й:

— Дори не е за мен. Моите проблеми не са законови.

— Не са. За кого е?

— За Алийра е’Кийрон.

Очите й леко се разшириха.

— Вие я познавате?

Хе. А аз си мислех, че всички го знаят.

— Да. Тя има нужда от адвокат. Моля да ми препоръчате някой.

— Чух, че е отказала съвети.

— Да, това затруднява вещата.

Тя кимна и помълча малко.

— Чух за проблема, разбира се. Част трийсета, параграфи едно, две и пет, нали?

— Само едно и две.

— Движат го бързо значи.

— Което означава?

— Означава, че не харесват доказателствената си база, иначе трябва да я съдят по политически причини, а случаят, изглежда, не е такъв.

— Добре е да се знае това.

Тя прехапа замислено устна и седна. Аз също седнах и зачаках.

— Ще ви трябва някой, който може да се оправи със своеволен клиент, и някой, който е работил доста с Фолио деветдесет и първо. Имперските едикти се различават както от Кодифицираните традиции, така и от Постановленията. Приличат малко на Декретите, но с цялата сила на Империума зад тях, което ги прави ниша донякъде.

Като добавим и това, че Империята го движи толкова бързо… Добре. — Извади молив и малко квадратно листче. — Вижте се с него. Ако не иска да го направи, би могъл да ви препоръча някого.

— Благодаря.

Тя стана, кимна ми и излезе с плавна походка. При толкова много пари, които й бях давал през годините, мисля, че ми дължеше поне това. Тя сигурно не бе съгласна, но се боеше, че мога да направя живота й труден, ако не ми помогне. И го можех.

Името на листчето беше Перисил. Никога не бях чувал за него, но пък единствените йорич, за които бях чувал, бяха готовите да приемат джерег за свои клиенти — относително малко на брой.

Тръгнах, показах името тук-там и ме упътиха към един от сутерените, а оттам до тесен проход, който приличаше на по-късно хрумване към постройката. Беше по-жалко и таванът бе по-нисък, и осветлението не толкова добро. Тук, за разлика от другите места в Дома, имаше имена на вратите. Зачудих се дали по някакъв начин да слагаш името си на вратата означава, че си по-маловажен. Във всеки случай това ми помогна да намеря нужната врата.

Почуках и изчаках. След малко почуках отново. Пак не чух нищо, но вратата леко се открехна и две странно виолетови очи надникнаха отвътре към мен, после към Лойош и Роуца, и отново към мен.

— Да? — рече той, или по-скоро изписука. Гласът му беше висок и тънък. Не можех да си го представя как излага теза пред съда. В смисъл, искате ли съдията да се смее на адвоката ви? Е, не знам, може и да помага.

— Може ли да вляза?

Той отвори вратата още малко. Беше съвсем малко по-висок от Алийра, която бе съвсем малко по-висока от мен. Беше широк в раменете и като за драгар можеше да мине за набит. Облеклото му бе небрежно дотам, че връзките на жакета му бяха хлабаво вързани и ръкавиците висяха неравно на колана му. Като за йорич това е небрежно, нали? Каза:

— Вие сте източняк. От свое име ли идвате, или за някой от сънародниците ви? Никога не съм имал работа със Сепаративните закони, макар че съм ги преглеждал, разбира се.

Кабинетът зад него бе малък и квадратен, зает предимно от дървено бюро, което изглеждаше старо и дълго използвано, с вдлъбнатини и драскотини тук-там, и едва оставяше място за два стола, които бяха грозни и метални. На стената, там, където някога би трябвало да са висели картини или нещо такова, имаше бели петна. Някакъв официален документ в рамка висеше натрапчиво над и зад стола му.

Има един хан, наречен „Отдихът на танцьора“, недалече от крилото на йорич. Това е едно от онези места, където си мислят, че ако напълнят двора с мраморни статуи, фонтани и цветя, които цъфтят извън сезона, могат да ти вземат два глобуса за стая, струваща девет медни петака. Действа, предполагам. Аз поне ги платих. Някои от статуите бяха хубави. И знаете ли, когато си бил известно време далече от цивилизацията, оценяваш стая за девет петака на каквато и да било цена.

Имаше и друго предимство: според обичая на дома Джерег за всеки, който е там, се смята, че си е у дома. На теория там трябваше да съм в безопасност. На практика, тъй като една от причините джерег да ми искат живота бе, че бях нарушил подобно правило, вероятно не трябваше да залагам душата си на това.

Още глобус ми струваше, за да ми донесат храна до стаята, която имаше прозорец, от който можех да виждам горните нива на крилата на йорич и криота, първото със сигналната камбанария, второто с масивната му стена с барелефи на растения от джунглата. Можех да ги виждам добре, защото прозорецът бе стъклен. Такива неща получаваш за два глобуса на нощ.

Леглото беше значително по-меко от земята, на която бях свикнал да спя напоследък, а стаята беше достатъчно голяма, за да се завъртя с изпънати ръце. Това им е особеното на стаите близо до Двореца: малки са. Може би, са планирани така, та Дворецът да изглежда още по-голям, не знам.

„Каниш ли се изобщо да поспиш, шефе?“

„Стените са прекалено дебели. Прекалено е тихо. Свикнал съм с разни неща, които свирят и шумолят цяла нощ“.

Той не отговори и някъде по това време заспах. Сънувах някакъв объркващ сън за дебели стени, които бяха между мен и нещо, което исках, не помня какво беше, и непрекъснато се опитвах да прокопая през тях с тъп нож. Защо беше тъп? Откъде да знам? Бях само зрител.

Събудих се късно на другата сутрин и се почувствах доста добре. Лойош и Роуца разузнаха района, решиха, че е безопасно, и излязох да потърся клава. Намерих. Изпих я. Бях щастлив. Взех си и топло сладко хлебче, с пълнеж от кетна, и то също беше добро. После, с Лойош и Роуца, поели охраната ми, се запътих към крилото на йорич.

Вратата на адвоката бе затворена и на нея бе забодена бележка с буквата В, старателно и красиво изписана. Погледнах бележката, разгънах я и прочетох:

„Тичам по задача. Изчакай ме в кабинета.“

Свих рамене и посегнах към бравата, а Лойош рече:

„Шефе!“

Замръзнах.

„Какво има?“

„Не знам“.

Ръката ми забърса дръжката на Лейди Тилдра, но не я извадих. Ваденето на моргантско оръжие в Дома на йорич е от онези неща, за които после те одумват, и нямаше да го направя, ако не се наложеше.

„Нещо около тази бележка ме притеснява“.

„Ако ми кажеш, че изведнъж си станал експерт по почерци…“

Не отговори. Усещах, че мисли, или най-малкото правеше нещо с ума си, сондираше или душеше по начин, който не можех да доловя. Зачаках. Надявах се никой да не мине покрай мен, защото или щях да го убия, или да се почувствам като идиот, че стоя пред тази врата, без да мърдам. Огледах отново бележката. Беше ли същият почерк като на Перисил? Почти, сякаш. Понечих да извадя посоките, които ми беше написал, за да сравня почерка, но Лойош заговори, преди да съм успял.

„Има някой вътре“.

„Добре“.

„Не е той“.

„Ясно. Някой друг наоколо?“

„В няколко от другите кабинети има хора“.

„Прати Роуца напред“.

Тя хвръкна от рамото ми още преди думите да излетят от метафоричната ми уста. Обърнах се и тръгнах обратно, откъдето бях дошъл — не много бързо, не прекалено бавно, като се стараех да съм нащрек за всеки звук, за всяко рязко движение. Това е от онези преживявания, които събуждат всяка частица от тялото ти. Ако не беше възбудата, щях просто да го зарежа изцяло.

„Според нея напред е чисто, шефе“.

Коридорът беше много, много по-дълъг, отколкото преди две минути, когато го минах в обратната посока, и стъпките ми отекваха много по-шумно. Двама съдии крачеха бавно към мен, потънали в дълбок разговор, и ги погледнах по-внимателно, макар да личеше ясно, че не са джерег, по откровено любопитния поглед, с който ми отвърнаха. Усещах, че Лойош ги наблюдава, докато не останаха много зад мен.

Стигнах до стълбището в другия край на коридора. Роуца продължаваше да разузнава напред. На наземния етаж можах да се поотпусна малко. Тук имаше униформени военни и още няколко души, както и повече открито пространство. Беше лошо място за ход на убиец.

Същата възрастна жена бе на същото място до вратата. До нея имаше криота с количка за продажба на някаква храна. Купих си гореща хрупкава питка, пълнена с картофи с чесън. Застанах отстрани и започнах да ям и да мисля.

Нахраних с остатъците джерегите. Хората наоколо се престориха, че не забелязват. Лейди Тилдра щеше да е горда с тях.

Изтупах трохите от пръстите си.

„Добре, шефе. Сега накъде?“

„Някъде на безопасно“.

„Да де, и аз това казвах“.

„Тук е доста безопасно, но мисля, че, след като постоя до тая количка шест-седем часа, ще почна да се чувствам глупаво“.

„Това пък кога те е притеснявало?“

„Разбира се, би могло да е забавно да стоя тук, докато убиецът не се откаже и не си тръгне, и да му се ухиля, докато минава покрай мен“.

„Разбира се, шефе. Стига да успееш да устискаш“.

„Другата идея е да не правя това“. Прегледах цял списък с по-практични възможности, след което се приближих до жената зад бюрото и попитах:

— Има ли обща чакалня?

Тя се намръщи.

— Ако желаете да се видите с адвокат, всеки от тях си има кабинет.

— Да. Бих искал да почакам другаде, ако не възразявате.

Като че ли искаше да попита защо, но само посочи надясно и каза:

— Четвъртата врата вдясно. Трябва да е отворена.

— Може ли да оставя бележка за лорд Перисил?

Отново се намръщи.

— Имате предвид висш съветник Перисил?

— Да — отвърнах. Призракът на лейди Тилдра вероятно ми се мръщеше, че не знам правилната титла, както и на нея, че ме поправи.

Чиновничката бе така добра да ми услужи с лист груба хартия и молив. Написах кратка бележка и й я връчих, без да си правя труда да я сгъвам.

— Не знам обичаите на дома ви. Вярвам, че това ще стигне до неговата ръка и до ничия друга, нали?

— Точно така — отвърна тя леко презрително. Сигурно мразеше работата си — да седи тук час след час и да праща хора насам-натам. Зачудих се от колко ли време я върши. От края на Междуцарствието, ако се съдеше по вида й.

Взе бележката и я остави небрежно на бюрото си под нещо като излъскан камък. Обърнах се бавно и огледах залата: няколко души, предимно йорич, минаваха покрай мен, забързани по работата си. Джерегите привлякоха по някой любопитен поглед.

Мястото, където ме насочи, се оказа голямо и удобно, изпипано цялото в светлосиньо, което сигурно бе пресметнато да ме накара да се чувствам по един или друг начин.

„Знаеш ли, шефе, като за индивид, който мрази да чака…“

„О, я млъкни“.

Не че не беше прав. Намерих стол до една стена — всъщност всички столове бяха покрай стените — изпружих крака, затворих очи и се опитах да се отпусна. Някъде под мен имаше джерег, който очакваше да вляза в кабинета на Перисил, за да може да ме убие. Замесен ли беше Перисил в това? Едва ли. Джерег не обичат да използват адвокати за незаконни неща. И освен това, ако беше вътре, бележката нямаше да изглежда странно.

Ето я цялата работа: всеки може да бъде светнат. Просто е така. Ако ужасно искаш да убиеш някого, можеш да го спипаш. Но ако той знае, че го гониш, може да се опази, като стои нащрек. Което прави въпроса прост: колко дълго може някой да остане нащрек, винаги да наблюдава страничните улички, да внимава за всеки, който най-старателно не го поглежда, и да държи под око всичко, дори най-неподозрителните неща? Колко дълго може да издържи човек на това?

За повечето хора отговорът е: часове, може би ден или два.

Но се оказва, че можеш да го правиш много по-дълго, ако имаш два джерега, които те пазят на смени.

Означаваше ли това, че бях в безопасност? Едва ли. Рано или късно щяха да ме спипат. Но благодарение на Лойош и Роуца имах разумно добър шанс това да стане по-късно вместо по-рано, стига да не правя прекадено много глупости.

Знам какво си мислите, но грешите. Вече от месеци не бях правил нищо глупаво. Дали този път оцелях, защото убиецът се оказа немарлив? Може би. Бих искал да мисля, че на негово място щях да съм по-внимателен с бележката. Може би не обаче. Никой не може да направи всичко съвършено. Случват се грешки. Но ние сме убийци: когато правим грешки, някои хора живеят.

От време на време някой влизаше в стаята, изчакваше малко, после идваше някой друг, говореха и излизаха. Предполагам, че съм стоял там около два часа, преди да влезе Перисил. Кимна ми и рече:

— Можеше да ме почакаш в кабинета.

Станах, кимнах и тръгнах след него и надолу по стълбището. Не видяхме никого в дългия коридор. Той влезе, седна зад бюрото си и ме погледна въпросително. Реших, че мога спокойно да заложа, че ако вътре има убиец с нож в ръка, все щеше да реагира някак, тъй че влязох след Перисил и се настаних на стола.

— Искаш ли да обясниш? — попита той.

— Какво да обясня?

— Е, все едно.

— Видя ли Алийра?

— Току-що се върнах. Тя е много, мм, горда.

— Ако не изтъкваш очевидното, значи не схващам.

— Изтъквам очевидното.

— Добре.

— Предимно.

Седеше зад бюрото си все едно току-що бе преживял битка. Много познато ми състояние, макар че когато аз седя така, това обикновено означава, че битката е била повече физическа.

— Ще ми кажеш ли какво стана? — попитах.

— Накарах я да се съгласи да ми позволи да я защитавам.

— Браво.

— Но няма да съдейства.

— Това ще е проблем.

— Да.

— Какво ще правиш тогава?

— Мисля по въпроса.

— Опитвал съм го с Алийра.

— Без особен успех?

— Не е подвластна на онова, което минава за логична мисъл у повечето хора.

Той кимна.

— Ще видя какво мога да измисля. Научи ли нещо?

— Императрицата има някакъв проблем, който й се отразява зле.

— С кого или какво?

— Доколкото познавам императрицата, вероятно е исторически. Нея като че ли изобщо не я интересува особено общественото мнение.

— Можеш ли да си по-точен?

— Не много. Не засега.

— Смяташ ли, че би могло да е Тирма?

— Може би. Трудно ми е да кажа, след като за първи път изобщо чувам за Тирма.

— О. Точно така, бил си извън града, нали?

— Да. Чух само за ареста на Алийра, и то случайно.

— Тирма е едно село в далечния северозапад. Имаше някакво вълнение там, и покана за имперските войски. Никой не знае какво се случи, но има избити селяни.

— Невинни?

— Според някои.

— Бас слагам, че Кели има много да каже по въпроса.

— Кой?

— Все едно. С какво помага арестът на Алийра? Отвличане?

— Може би.

Като че ли се беше замислил, тъй че го оставих на мира. След минута-две каза:

— По-големият въпрос е как Алийра смята, че помага?

— Мда. Стига всичките ни предположения да са верни.

— Трябва да го разберем със сигурност.

— Казваш ми, че това е моя работа.

— Казвам ти, че очаквам помощта ти.

Изсумтях.

— Е, поне звучи честно.

Той кимна.

Сигурно можех да му кажа, че джерег вече знаят, че съм се върнал в града, и че няма да е безопасно да тръгна и да душа по разни места. Но после какво? В смисъл, нали трябваше да се свърши?

„Разбира се, шефе. Но ти ли трябва да си този, който да го свърши?“

„Така изглежда“.

„Защо?“

„Никой друг не може“.

„Правилно, шефе. Но защо?“

„Ами…“

— … а дотогава няма да мога да…

— Извинявай, разсеях се. Може ли отначало?

Погледна ме странно.

— Казвах, че ми трябва нещо, което да мога да внеса при съдия.

— В какъв смисъл да го внесеш при съдия?

— В смисъл да подам тъжба за освобождаване или да повдигна иск за опозоряващо обвинение.

— Опозоряващо обвинение? Има такова нещо?

— В книгите.

— Колко пъти е внасяно?

— Успешно ли?

— Изобщо.

— Двайсет и седем.

— Успешно?

— Нито един.

— Ще го заведеш срещу императрицата?

— Срещу Империята, но по същество — да.

— Забрави. Алийра изобщо няма да го позволи.

Той кимна, все едно бе стигнал до същите заключения.

— Вероятно е така, но искам да е там все пак.

— Щом смяташ.

— Това, което смятам, е, че е доста странно.

— И на мен така ми изглежда. Императрицата да обвинява приятелка не е…

— Не, не това е странното. Императорите правят каквото трябва да правят и да си приятел на император понякога означава да си загубиш главата. Винаги е било така.

— Е, добре. Кое е странното?

— Законът, по който я обвиняват. Не е предназначен да се прилага срещу висши благородници, чийто дом е близо до върха на Цикъла.

— Май трябва да ми го обясниш това.

— Кое?

— Как някои закони са приложими за висши благородници, а други не.

— Как иначе?

— Хм. Не знам. Не съм мислил за това.

— За да обвиниш благородник по Кодекса, трябва да получиш мажоритарен вот на принцовете. Принцовете няма да гласуват срещу благородник, когато домът е могъщ, без случаят да е по-належащ, отколкото е този.

— Значи това е губене на време?

— Не, не… погрешно ме разбра. Онова е по Кодекса. Това е имперски едикт, което означава, че императрицата и висшият съдия взимат решението. Точно затова може да има присъда.

— Добре тогава, какво е…

— Но прилагането на едикта срещу благородник в момент, когато не би могъл да получи присъда по Кодекса, ще вдигне голяма воня сред принцовете. Висшият съдия знае това, както и императрицата.

— Биха ли позволили това да попречи на правосъдието?

— Шегуваш ли се?

— Да.

— Хм. Предполагам, че е смешно донякъде. Но, знаеш ли, имаме постановяването на закона и прилагането на закона, и интерпретирането на закона, и всички тези неща се смесват, и имаме хората, които правят тези неща, и хората, което смесват всичко. Не можеш да ги отделиш.

— Би било интересно да се опита.

Той махна пренебрежително с ръка.

— Въпросът е, че това ще предизвика много лоши настроения сред важните фигури. А лошите настроения означават лошо държавничество, а императрицата не е известна като лош държавник.

— Хм. Добре, мисля, че схващам идеята. Какво е заключението ти?

— Заключението ми е, че искам да разбера какво става. Аз ще го гледам от своя край, а ти — от твоя.

— Става.

— Знаеш ли как да започнеш?

— Не, разбира се.

Той кимна, все едно щеше да се изненада, ако бе получил друг отговор.

— Отворен ли си за съвети?

— Естествено.

— Стой далече от императрицата.

— Тази част е лесна. Нямам особено желание да я виждам, знаеш ли. Но това само ми казва какво да не правя.

— Сигурен съм, че можем да открием още неща, които да не правиш, ако вложим повече мисъл.

„Виждаш ли, шефе? Има чувство за хумор“.

„И то добро“. На глас казах:

— Трябва ти нещо, което да осигури законова дупчица за Апийра.

Той кимна.

— Мда. Добре, знам толкова за закона, колкото ти за… в смисъл, не знам много за закона.

— Не е нужно. Открий защо обвиняват Апийра и да можеш да го докажеш.

— Да го докажа? Какво точно означава това?

— Намери хора, които са видели или чули разни неща и ще се закълнат в това под Глобуса.

— О, и къде да… О!

— Точно така. Но стой далече от императрицата.

— Страхотно. А ти какво ще правиш?

— Същото като теб, само че с други хора. И ще преглеждам законите, и ще търся решения и правни прецеденти. Няма да си много полезен за тази част.

— Прав си. — Станах и се запътих навън.

Нека обясня отново нещо, което вече споменах: начинът, по който действа един убиец, включва избор на време и място, подготвяне на необходимото (което обикновено означава да си сигурен, че ножът ти е добре наточен) и нанасяне на удара. Ако по някаква причина нещата се объркат — като например типът да стане подозрителен от почерка на една бележка — тогава връщаш назад и започваш отново. Всичко това означава, че никой нямаше да направи ход срещу мен поне за ден или два. Което означаваше, че би трябвало да мога да се отпусна, след като излязох и се запътих към Двореца.

Е, да. Пробвайте го някой път и вижте колко сте отпуснат.

Лойош също беше доста напрегнат, било защото усещаше, че и аз съм така, или защото знаеше какво става. Доста побъркващо е това усещане, когато вървиш по дълъг широк коридор, стъпките ти отекват, не се мярка почти никой, мислиш, че си в безопасност, но се чувстваш гадно. Спрях точно отсам вратата, преди да прекося широката настилка до крилото на йорич, и пуснах Лойош и Роуца да огледат внимателно. Дърветата, осеяли двора, бяха твърде тънки, за да се скрие някой зад стволовете им, но все пак огледах и тях.

Поддържах равна, отмерена походка по дългата, дълга павирана алея между Дома на йорич и Двореца.

„Шефе, никой няма да скочи посред бял ден тук на откритото, пред Имперския дворец“.

„Кого се опитваш да убедиш?“

„Мен, разбира се“.

„Просто, проверявам“.

„Но се сещаш, че те наблюдават“.

„Знам“.

Влязох в Двореца и се запътих към Имперското крило. Беше ми хрумнало, че ще е забавно да броя презрителните погледи, които получавах по пътя си, но всъщност го забравих. Още не ми е ясно как се загубих. Мислех, че съм запомнил пътя. Дори не съзнавах, че съм се объркал, докато не излязох на голямо открито пространство, за което не знаех, че съществува, не чух приглушени гласове и не видях странни и удивителни неща: обущарски дюкян, шивашки, винопродавница, чародейна стока, бижутер. Таванът, ако може да го нарече човек така, беше висок и куполест, а от сребристобелия цвят на купола изглеждаше някак още по-висок.

„Шефе, ама тук има цял град!“

„Май трябваше да продължа нагоре по онова стълбище, дето слязох“.

„Или може би да слезеш, дето се качи?“

„Това наистина е цял град“.

„Тук сигурно има гостилница с по-добра храна от оная дупка вчера“.

„Винаги мога да разчитам на теб, че ще стигнеш до важното“.

„Важното е да открием как да се върнеш там, където искаш да си“.

„Важното е да не ме убият. Това е добро място да светнеш някого“.

„О“, — каза той. И: „Добро е, нали?“

„Все още е твърде рано за тях да нагласят нещо, но…“

„Наблюдаваме, шефе“.

Стараех се да не бия на очи — нещо, в което ме бива, между другото, въпреки двата джерега на раменете ми — и се заозъртах за някой, който да ме упъти.

Момиче, което изглеждаше твърде младо, за да работи за джерег, мина наблизо с кошница, пълна с нещо, от което се вдигаше пара. Сигурно нечий обяд, който щеше да изстине заради мен.

— Моля за извинение, лейди. — Текла особено обичат да ги наричат „лейди“, когато са твърде млади за това. — Можете ли да ми кажете как да изляза оттук?

Тя спря.

— Откъде?

— Искам да стигна до Двореца.

— Вие сте в Двореца, сър. — Тонът й говореше, че според нея съм побъркан или просто тъп.

— Имам предвид Имперското крило.

— А. — Посочи с брадичка. — Натам, докато не видите трите колони, после наляво до широкото стълбище и нагоре. Ще стигнете точно там.

— Безкрайно съм ви благодарен.

Имаше улици, сгради, колички с храна и мисля, че видях дори един просяк. Това, което не видях, бяха трите колони, докато най-сетне не забелязах нещо като гостилница в миниатюра — столове и маси, подредени в малък двор до дълъг тезгях, изпънат под висяща табела с нарисувани три колони. Хм. Добре.

След това се оказа съвсем лесно да намеря стълбището (изкачих много стъпала, но не толкова много, колкото като че ли трябваше да се изкачат, за да стигна над онзи куполест таван; имаше някаква странна геометрия, свързана с това място) и малко по-късно намерих един паж в ливрея на тиаса, който се оказа така добър да ме упъти във вярната посока. След десетина минути отново се озовах в зона, която изглеждаше позната — заради символите на Имперския феникс на всяка врата, ако не за друго.

Беше по средата на деня и беше оживено — гвардията Феникс изглеждаше невъзмутимо, съветниците изглеждаха сериозно, адютантите изглеждаха важно, придворните изглеждаха придворно и всички те се движеха покрай мен, все едно че бях там, без изобщо да ги интересувам, и можеха да ме ометат, ако бяха склонни, а аз съгласен. Затърсих с очи някой, който не бърза толкова, защото тичането по коридор, пълен със забързани чиновници, не е най-добрият начин да завържеш разговор.

След петнайсетина минути се предадох и се оставих потокът да ме понесе към онова, за което бях почти сигурен, че е посоката към тронната зала.

„Не че искам да те изнервя или нещо такова, шефе, но някой, който би могъл да те закове тук, точно в Имперското крило, би си спечелил голяма репутация“.

„Мда“.

Коридорите на Имперското крило близо до тронната зала са широки, високи и оцветени в бронз и не можете да си представите, че има някакво време през деня или нощта, когато не са пълни със забързани по тях хора, които изглеждат важно. Тук-там има широки сводести входове или тесни врати и от време на време някой изчезваше през някоя или изникваше навън и се вливаше в потока. Не се отклонявах от пътя си, за да не привлека внимание към себе си, но не се и опитвах да се слея, защото означаваше да се превърна в част от непрекъснатото движение, а исках да си оставя малко време просто за да наблюдавам.

Най-сетне зърнах познато място — където се бях хранил вчера. Не държах да повторя грешката си, но много други не бяха толкова придирчиви: този път заведението въртеше доста добър бизнес. Носеше се тихо и плътно бръмчене на гласове, накъсано от дрънченето и тракането на метални подноси и прибори.

Постоях известно време отстрани и само наблюдавах. От другата страна, сам на една маса, седеше драгар на средна възраст — някъде на около хиляда, да речем — с бледото закръглено лице на дома Текла. Огледах го за миг. Пиеше бавно и изглеждаше отпуснат и замислен. Приближих се и попитах:

— Може ли да седна при вас?

Стресна се малко и понечи да стане, погледът му обходи мустаците ми, двата джерега на раменете ми и сабята на бедрото. Поколеба се и се намръщи. Дадох му знак с ръка да не става, за да го улесня. Текла никога не са съвсем сигурни дали са над или под благородник източняк — объркваме всичките им сметки със самото си съществуване.

— Разбира се, мил… ъъ, сър.

— Благодаря. — Седнах. — Ще те черпя още едно, каквото пиеш, ако нямаш нищо против. Какво означава жълтата лента на ръката?

Имаше светлокафява коса, показваща се изпод шапка, която бе твърде висока и не достатъчно широка, за да не изглежда толкова нелепо. Погледна лентата, сякаш не знаеше, че е там, и отвърна:

— А. Разнасям съобщения.

— За кого?

— Срещу наем, сър. Искате ли да пратите съобщение някъде из Двореца? Ако е извън самия Дворец, ще трябва да ви взема повече, защото го предавам на…

— Не, не. Просто бях любопитен какво означава лентата.

Той кимна и вдигна халбата си към един млад криота, който май работеше за жената зад тезгяха. Тя пак беше тук, само че много по-будна.

— Аз съм Влад — представих се. — Баронет на това, имперски граф на онова, но всичко това да го пропуснем. — Нямаше да го пропусне, разбира се. Не беше способен на това.

— Аз съм Понсър — отвърна ми.

— Приятно ми е.

Погледна притеснено Лойош и Роуца, но в този момент дойде питието му — миришеше на онази тъмна бира, заради която мразя бира — и това го разсея.

— Какво мога да направя за вас, сър? — попита Понсър, след като отпи.

— Кажи ми какво знаеш.

— Сър?

Усмихнах се.

— Налага ли се да си някъде в следващите два часа?

— Ами, трябва да потърся работа…

— Колко изкарваш?

— Три петака в Имперското крило. Ако се наложи да…

Дадох му империал.

Той се вторачи в него, после в мен, пак в него, след това го пъхна в кесийката на колана си.

Вече бях задържал вниманието му.

— Виждаш се с разни хора — казах му.

— Милорд?

Не съм напълно сигурен доколко титлите и доколко империалът имаха нещо общо с превръщането ми в „милорд“. Поясних:

— Опитвам се да се науча как да се оправям тук и кой, кой е, за да не се излагам, когато се срещам с непознати.

Кимна, все едно че идеята е страхотна и че той е точно човекът, подходящ за работата.

— За кого искате да научите най-напред?

Имаше сериозно, делово изражение. Постарах се да не се изсмея в лицето му, защото щеше да е непродуктивно, да не говорим, че и невъзпитано.

— Кои са близо до нейно величество?

— Близо ли? — повтори той, все едно бях споменал нещо скандално.

— В чии мнения се вслушва?

— А. — Замисли се отново. — Ами, най-напред лейди Мифаант.

— Тя коя е?

— Исола. Няма, мм, длъжност или нещо такова. В смисъл, няма как да я наречеш. Тя е на нейно величество, мм, не знам думата. Лицето, при което императрицата ходи, когато нещо я притеснява.

— Доверено лице? Най-добрата приятелка?

Нещо тук го притесняваше — като че ли, не знам, може би от императрицата не се очаква да има приятели — но накрая кимна колебливо.

— Кои други?

— Нерулан, разбира се. Лекарят й.

— Аха.

— И нейният, ами… — Замълча и леко се изчерви.

— Мм?

— Знаете.

— Не знам всъщност. Освен ако нямаш предвид, че си има любовник.

Кимна веднъж и ме погледна предпазливо, сякаш очакваше да му подскажа коя физиономия е най-подходяща за случая.

— Кой е той? Или е тя?

— Той. Той е, мм… — Замълча и ме погледна леко притеснено.

— Източняк ли? — попитах. Всъщност знаех много добре, но колкото по-малко признаех, че знам, толкова повече щеше да ми каже.

Кимна в отговор.

— Да. Чувал съм слухове. Как се казва?

— Лаело. — Сниши глас и добави: — Той е вещер.

— Виж ти. Интересно.

— Жив е от, мм, във всеки случай от по-дълго, отколкото обикновено живеят. — Погледна ме, изчерви се отново и прояви подчертан интерес към пиенето си.

Отвърнах му с добре пресметнато приятелско подхилване и с въпрос:

— Как изглежда?

Намръщи се.

— Като вас. Кожата му е с вашия цвят и му растат косми като на вас, над устната. Повече коса обаче, и по-къдрава.

— Предполагам, че обикновено е обкръжен от придворни?

— Опитват се.

— Да, би трябвало.

— Той обаче се старае да стои настрана от тях.

— Не го упреквам. Та как мога да уредя да говоря с него?

— Хм.

Мисля, че въпросът го стъписа. Клюката беше едно. Използването й като че ли го накара да се почувства неловко. Изчаках.

— Не знам. Не мога да измисля начин.

Изчаках още.

— Няма да помогне, но има слухове…

— Да?

— Има слухове, че се познава с Магьосницата на Дзур планина. Не се наложи да се преструвам на изненадан.

„Леко, шефе. «Слухове», нали?“

„Но все пак…“

„А ако го познава, защо никога не го е споменала?“

„О, стига, Лойош. Тя е Сетра“.

— Това е добре да се знае — отвърнах на Понсър. — Кой още се вижда с императрицата? Има ли си първи министър?

— Не. Е, според някои има, но е тайна.

— Трябва да има съветници, с които се консултира редовно.

— Главнокомандващият, за всичко свързано с армията. И лейди Председателят, за всичко, свързано със Съвета на принцовете. След това, за финансите и така ната…

— Главнокомандващият?

Той кимна.

— Мислех, че Главнокомандващият е под арест.

— Новият главнокомандващ.

— Кой е новият главнокомандващ?

— Нейно височество Ноуратар.

Зяпнах го.

— Тя не е ли Наследницата на Дракон?

— Тя е и двете.

— Интересно. И се виждат често?

— Не знам.

— Коя е лейди Председател?

— Лорд Ависа.

— Дом?

— Исола. Лейди Председателят винаги е исола.

— О. Разбира се.

За малко да докосна дръжката на Лейди Тилдра, но не исках да изнервям Понсър повече, отколкото се налагаше.

Побъбрихме още малко за несъществени неща, черпих го още една бира, отбягнах няколко учтиви въпроса и се сбогувах. Много по-добър съм в измъкването на информация от текла, отколкото някога, благодарение на един призрак и един нож, в същата последователност. Дълга история, все едно.

Ноуратар и Сетра. Да, не трябваше да се изненадвам, че две от тайните доверени лица на императрицата бяха хора, които познавах. Алийра беше трета, впрочем. Бях се обкръжил с тези типове в сложен процес, започнал преди години, когато един дребен член на Синдиката бе започнал да ми върти номера. И не, нямам намерение да ви занимавам с подробностите. Преживейте го.

Мислех си да ида до крилото на дракона и да видя дали не бих могъл да си побъбря с Ноуратар е’Ланя, Главнокомандващия и Наследничката на Дракон. Някога беше професионален убиец на дома Джерег. Беше работила с източнячката, която стана моя жена.

Синът ми трябваше да е вече на осем. Последния път, когато го видях, беше на четири. Много неща стават за четири години. Досега…

Не.

Стоях неподвижно в един коридор в недрата на Двореца, който управляваше могъщата Драгарска империя, оставил човешкия (да употребим понятието свободно) поток да се лее около мен, и се опитвах да се самоубедя да се заема с работа. Виждането ми с Коути и сина ми щеше да ме натъжи и да ги изложи на опасност. Но пък исках да ги видя.

Коути го беше нарекла Влад Ноуратар.

Изведнъж ме споходи чувството, че ако се срещна с Ноуратар — Главнокомандващия имам предвид — ще я шибна по главата. Май щеше да е най-добре да не говоря с нея точно сега.

„Шефе?“

„Мм?“

„Трябва да се видиш със Сетра“.

„Знам“.

„Не искаш ли?“

„Отчасти е това. Отчасти, не искам целият дом Джерег да научи, че съм ходил там. Черен замък е едно, Дзур планина…“

„Мислиш, че ще си в опасност в Дзур планина?“

„Не, не в опасност. Просто не ми е приятно джерег да разберат, че съм там. Поне веднага“.

„О“.

„Може би има начин… добре, да го направим“.

„Ъъ, как, шефе?“

„Как какво? Как да стигнем там? Имам хитър и коварен план“.

„О, страхотно!“

Запровирах се към крилото на атира и по някое време се озовах на открито. Тук навън беше светло и ми напомни за Изтока, където няма облачна пелена, за да те пази от Пещта. Примигах и изчаках очите ми да се приспособят.

Крилото на атира обикновено е доста тихо и днешният ден не правеше изключение. Това означаваше, че ако има някакви дебнещи ме убийци, които изчакват удобна възможност, щях да ги видя — извинете, Лойош щеше да ги види — навреме. Запътих се по улица Атира, завих покрай обсидиановия монолит (о, да, много сме впечатляващи) на дома Атира вдясно от мен и продължих още няколко крачки след него до улица Мовг. „Мовг“, казали ми бяха веднъж, означавало „търговец“ на някакъв отдавна изтъркан език, съществувал още преди да е имало такова нещо като търговци. Учудващо е, знаете ли? В смисъл, „мовг“. Грозна дума. Как са получили „търговец“ от това? Може би има хора, които проучват такива неща. Вероятно са атира.

Стигнах до малка къща без прозорци, построена от обли камъни. Имаше дебела врата, обкована с железни шини. Отворена. Над входа висеше много детайлно нарисувана табела, на която атира лети над карта на Империята.

„Шефе, не го мислиш сериозно!“

„Защо не?“

„Случайно да си чувал за Лявата ръка на Джерег, шефе? Сещаш се, магьосничките?“

„Познато звучи“.

„Шефе, Лявата ръка не те обичат. А дори да те обичаха, джерег пак биха могли да наемат някоя от тях да наблюдава такива места. Веднага щом телепортираш, някоя магьосничка може да… защо се смееш?“

„Кротувай и гледай, Лойош“.

Влязох. Антрето бе достатъчно голямо, с врата на отсрещната стена. Млада дама от дома Атира седеше на дървен стол срещу вратата, сериозна, загадъчна и много делова. Само дето на челото й не пишеше „Дирачка“.

Изгледа ме, реши точно колко съм благородник (бях източняк, но смеех да нося оръжие открито) и леко кривна глава.

— Да, сър?

— Колко е един телепорт?

— Един империал, до позната дестинация.

— Колко е, за да дойде чародеят с мен?

— Милорд? О, искате да телепортирате от друго място? Два империала, ако е в рамките на града.

— А колко е, за да го направи скришно и непроследимо? И да добави краткотрайно заклинание, от което да съм магически невидим?

— Колко краткотрайно?

— Минута. Половин минута.

— Десет.

— Устройва ме. Казвам се Владимир Талтош, ще ходя до Дзур планина и желая магьосникът да се срещне с мен в храма на Вийра на Воден хълм в Южна Адриланка.

Нослето й се сбърчи и тя се поколеба, търсеше повод да откаже. Накрая отвърна:

— Ще трябва да попитам.

— Ще почакам тук.

Изгледа ме подозрително, преди да излезе през вратата. Не че имаше нещо за крадене в стаята. Върна се след миг и ме попита отново за името. Този път си го записа на някаква табличка и кимна.

— Ще се срещне с вас.

— Сега ли искате парите?

— Ако обичате.

Пуснах две монети по пет империала в шепата й и маркирах небрежен поклон. Отворих вратата, като застанах достатъчно встрани, за да не се открия за нещо неприятно, което можеше да нахълта през нея, но не толкова, че да се набива на очи какво правя. Лойош излетя навън. Щеше да е удоволствие да видя изражението на чирачката, но бях с гръб към нея. Лойош каза, че е безопасно, тъй че излязох на улицата.

Пълните с народ улици те затрудняват да спретнеш нещо сигурно, но е по-лесно да проследиш целта си и след това да се измъкнеш безопасно. Празните улици, естествено, имат противоположните проблеми. Направих компромис и избрах смесено от двете, като се запътих към Верижния мост и оттам към Южна Адриланка.

„Е, Лойош, схващаш ли?“

„Знам какво мислиш — че джерег няма да те ударят в храм“.

„Правилно“.

„Но все пак трябва да стигнеш до храма“.

„Имам пълно доверие в теб“.

Едно от нещата, които не могат да се направят психично, е мърморенето, но Лойош го докара доста добре.

В града има десетки олтари на Вийра и няколко нейни храма в Южна Адриланка. Този, който бях избрал, представляваше ниска каменна постройка встрани от пътя, с пътека от каменни плочи, покрай която растяха хилави дървета. Нещо повече, кварталът бе с много пространство между къщите. Като цяло нямаше хубави места, където да се скрият убийци. Дори Лойош с неохота се съгласи, след няколко минути кръжене високо горе, че мога да продължа и да стигна до вратите — след това не даваше гаранции.

Отварянето на вратата беше страшничко. Не ми пукаше колко глупаво изглеждам. Вслушах се, застанах отстрани, отворих я рязко и се вмъкнах със скок.

Никой. Мда, глупаво изглеждах. И сигурно бях привлякъл озадачените погледи на минувачите.

Единично помещение с черен олтар срещу вратата, на десетина крачки от мен. Помнех, че в олтара имаше малки дупки за свещи — тукашният жрец вярваше, че човек не трябва да носи на богинята нищо, освен желание да й служи или нещо такова. Не помня как точно го беше казал, беше преди години. Службите тук се провеждаха два или три пъти седмично и на по-големите празнични дни.

Застанах зад олтара и зачаках за магьосника — или убиеца, ако бях подценил джерег. Извинете, не исках да прозвучи тайнствено. Има си правила как действаме: не убиваш някого пред семейството му, не му влизаш в дома и не го пипаш в храм при олтар.

Работата е, че в един или друг момент всички тези правила са били нарушавани. Една от причините да си имам неприятност с джерег бе, че бях нарушил едно от тях. Имал бях лош ден тогава. Идеята ми е, че залагах да съблюдават правилата, поне този път и за известно време. Ако грешах, нещата вероятно щяха да станат забавни.

Появи се след двайсетина минути. Жена. Никакви убийци не дойдоха с нея. Едно на нула за мен. Имаше смуглото лице на атира, но косата й бе толкова светлокафява, че почти руса, което бе леко стъписващо. С леко унесен поглед, който е обичаен, ако не и универсален при атира.

Огледа храма с нещо средно между любопитство и пренебрежение и накрая ми кимна.

— Лорд Талтош?

Кимнах мълчаливо.

— Дзур планина. Непроследимо, с кратко задържаш се облак — продължи тя.

Кимнах отново.

Като че ли се канеше да ми даде някакъв съвет за ходенето там, но явно реши да не го прави и каза само:

— Готов ли сте?

Смъкнах амулета от врага си и го прибрах, с което несъмнено вдигнах нащрек поне дузина магьосници джерег.

— Готов съм.

Дори не махна с ръце, доколкото успях да видя. За миг стаята сякаш се завихри, но след това премина в познатото бавно разтапяне, преливайки през всички цветове от бяло до почти бяло. Проточиха се безкрайни секунди, в които се намирах на две места едновременно и можех да се усетя как изтласквам въздух от пътя си. В този момент изведнъж ме порази мисълта, че може да са я подкупили и да ме достави на убиец. В онова празно, забавено време-пространство бях толкова убеден в това, че вече посягах за кама, когато светът се утаи до познато място в подножията на Дзур планина.

Първата ми реакция бе облекчение, втората — притеснение. Да, мястото бе познато — знаех как да стигна до дома на Сетра от тази точка: включваше повече стъпала, отколкото би трябвало да съществуват на света. Зачудих се дали магьосничката ме е доставила тук нарочно. Още се чудя.

Върнах амулета на мястото му и влязох през дървена врата, която изобщо не бе толкова паянтова, колкото изглеждаше. Не чукаш, когато влизаш в Дзур планина… зависи коя врата използваш всъщност. Чудил съм се над това и мисля, че е защото в известен смисъл самата планина не е домът й, само части от нея, които си е присвоила за жилище. Тъй че минах през първата врата в планината и се закатерих по стъпалата. Този път ми се стори много по-шумно. Краката ми отекваха и отекваха по каменното стълбище. Паметта ми правеше същото.

Не е нужно да слушате за това. Беше дълъг, дълъг път нагоре. Някъде подминах мястото, където двамата с Мороулан едва не се бяхме изклали един друг. Малко ме притесни, че не можах да го позная точно.

Най-сетне стигнах горе, почуках и отворих вратата, без да изчакам за отговор. Жилището й изобщо не изглежда толкова голямо, след като си видял цялата планина. Но пък може и да има много, което не съм виждал. А на нейната възраст предполагам, че й трябва доста пространство, за да складира каквото е насъбрала.

Поскитах малко, надявайки се да налетя на нея или на слугата й, или на който и да е. Залите — тук тъмен камък, там светло дърво — отекваха странно и ми внушиха внезапното усещане, че Дзур планина е запусната. Не беше всъщност — натъкнах се на нея в една от малките дневни, които поставяше тук-там. Държеше чаша вино и четеше дебела тежка книга, чиято корица не можах да видя. Беше облечена в черно, което сякаш я загръщаше, защипано със златна или бронзова гривна на лявата ръка и стегнато с огърлица от скъпоценни камъни над бюста, с още един клуп от подобни безценни бижута около дясното й бедро. Каза:

— Здравей, Влад. — Без да вдига очи. Приех го за намек да стоя така като идиот, тъй че го направих, а след малко тя си отбеляза страницата с нещо със сребърни нишки по него и ми кимна. — Очаквах те.

— Минава време, докато новината стигне в провинцията. Хубава дрешка си облякла. А тази огърлица със сапфирите?

— Подарък от Некромантката. Заповядай, седни. Туко ще ти донесе вино.

Настаних се в един стол срещу нея и леко под ъгъл.

— И ще го изпия. Добре. Имаме план.

По устните й пробяга вежлива усмивка.

Туко се появи с вино и намръщена физиономия. Виното се оказа не съвсем противно: силно ароматно червено, с което щеше да върви силно пикантно месно мезе, но не се оплаках. Отпих, кимнах одобрително и рекох:

— Та какво можеш да ми кажеш?

— Тъкмо се канех да те попитам същото.

— Мен? Аз току-що се върнах от провинцията.

— Да, и намери адвокат, накара Алийра до го приеме — което би трябвало да те класира като майстор чародей — и оттогава душиш из Имперския дворец. Тъй че… какво можеш да ми кажеш? — Усмихна се мило.

Зяпнах я и си заспомнях разни неща за нея, които понякога забравям. После отвърнах:

— Ако се опитваш да ме впечатлиш, успя.

— Позволи ми малките ми удоволствия.

— Никога не съм ти ги отказвал. Добре. Накратко, императрицата, изглежда, обвинява Алийра, за да отвлече вниманието от някакво клане в някакво малко градче, за което никой не се интересува. Загадката е, че е избрала Алийра, с която винаги съм смятал, че са близки приятелки. Обвинението, доколкото мога да преценя, е пълна глупост.

Тя кимна замислено.

— Не че императрицата не е знаела за проучванията на Алийра от години.

— Точно така.

— Когато говореше с нейно величество, какво правеше Глобусът?

— А? Рееше се над главата й.

— Имам предвид какъв цвят беше?

— Зелен отначало. Оранжев, когато я ядосах. Посиня към края на разговора. Каза, че трябвало да ходи да направи нещо имперско.

— Какъв оттенък на синьото?

— Мм, оттенък ли?

— Изглеждаше ли студен, леден?

— Извинявай, нямам чак толкова добра памет за цветове.

— Добре.

— Можеш ли да обясниш…

— Едва ли. Просто се опитвам да науча всичко, което мога. Съжалявам, че не съм била там.

— Да. Което повдига друг интересен въпрос. — Покашлях се. — Защо не беше ти?

— Моля?

— Точно това исках да те попитам. Защо това е моя работа?

Тя се намръщи.

— Никой не те принуждава…

— Не това имам предвид. Алийра има приятели от своя… Алийра има много приятели. Повечето от тях са по-влиятелни от един бивш джерег източник беглец. Какво става тук?

Тя извърна очи. Когато всичко в дома на Сетра е много тихо, има един смътен непрекъснат звук, като от въздух, който бавно се движи през тунел. Като че ли го бях забелязвал или почти го бях забелязвал преди.

Накрая каза:

— Прекара вече цели два дни с юристи. Какво мислиш?

Това привидно нямаше нищо общо с въпроса ми, но познавах Сетра достатъчно добре, за да знам, че не всяка промяна на темата е промяна на темата.

— Много са вманиачени.

— В какво?

— За закона с всичките му засукани подробности.

— А какво мислиш за закона?

— Повечето ми мисли за закона са свързани с начините за заобикалянето му.

Тя се усмихна.

— Винаги съм знаела, че имаш заложби за император.

— А?

И за какво…

— И за какво са всичките тези закони? — възкликна тя.

— О, хайде стига, Сетра. Достатъчно благоразумен съм, за да отговарям на такъв въпрос, и то точно на тебе.

— Правилно. — Намръщи се замислено за миг, след което заговори: — Някои смятат, че законът е предназначен да защитава — имаме Имперската гвардия и местната полиция, чието задължение е да защитават невинните. Други смятат, че е заради справедливостта — за да не може никой да прави нещо лошо, без да си получи заслуженото. Други пък го приемат като възмездие: удовлетворение за жертвата, като се накаже извършителят.

Замълча. Изчаках.

— Домът Йорич е близо до дъното на Цикъла в момента — каза тя.

Кимнах. Винаги забравям за тия неща. В смисъл, нормално е, след като едва ли ще живея достатъчно дълго, за да видя завъртането на Цикъла поне веднъж, докато един драгар би могъл да преживее изместването му два или три пъти. А после имаме и Сетра. За нея няма да говорим.

— Добре, вярвам, че този факт се връзва някак с това.

Тя кимна и каза:

— Йорич са Домът на справедливостта.

— Да, знам. Съдилищата, адвокатите, законотворците и така нататък.

Тя поклати глава.

— Това не е справедливост. Това е законът.

— Ако ми казваш, че законът няма нищо общо със справедливостта, не ми даваш никаква нова информация.

— Казвам ти, че понякога има.

— Хм. Трябва да е когато йорич са близо до върха на Цикъла, така ли?

Тя кимна.

— Добре. А какво става през останалото време?

— Това, което минава за правосъдие, е резултат от машинации между благородниците.

— Казваш го все едно би трябвало да е логично.

Тя се изкикоти, а Туко се появи с чашка с нещо бистро. Сетра я гаврътна на един дъх като войник и каза:

— Знам какво имаш предвид.

— Би ли могла да…

— Империята се самоукрепва. Тя защитава благородниците, които я поддържат, и държавната машина, която й е нужна, за да продължи да съществува. Всеки, който застраши тези неща, бива смачкан.

— Освен при управлението на йорич?

Тя кимна.

— Управлението на йорич трябва да е наистина интересно.

— Идва след джерег, знаеш го.

— О, вярно. Тъй че им се отваря доста работа.

Сетра кимна отново.

— Та какво е направила Алийра, за да застраши Империята?

— Нищо — отвърна тя.

— Нищо?

— Неподходящото място в неподходящия момент, ако предпочиташ. Или беше удобна. Или нещо такова.

— Сетра, пияна ли си?

— Малко.

Мда. Добре. Това беше ново за мен. Не бях съвсем сигурен как да се оправя с положението. Най-могъщата чародейка на света — нафиркана. Няма ли закони срещу такива неща?

— Сетра, да не би да ми казваш, че да защитаваш Алийра значи да атакуваш Империята?

— Мислех, че е очевидно.

Май и аз трябваше да се нафиркам.

— И затова никой от приятелите на Алийра няма да се намеси?

— Тя до голяма степен го забрани.

— Мороулан сигурно е готов да се пръсне.

— Не го преживява добре.

Кимнах и казах:

— Поради което в играта влизам аз. Добре, но все пак не разбирам защо императрицата е избрала да направи това на Алийра.

— Ти кого би предложил?

— Сетра, би трябвало да има стотици, хиляди хора, които са нарушили някой закон, който може да се използва за отвличане на вниманието от това, което императрицата иска хората да не забележат.

— Всъщност едва ли. — Драсна с пръст във въздуха пред себе си и там остана малка резка бяла светлина. — Алийра е широко известна дори сред текла, както свидетелства фактът, че си чул за нея там, където си бил. — Направи втора резка до първата. — Широко известна е като приятелка на императрицата. — Направи трета резка. Трябва да се науча и аз да го правя това. — Всеизвестно е, че императрицата си затваря очите за дейностите й. За кого другиго може да се каже всичко това?

Усетих, че съм се намръщил.

— Мда, добре. Значи се пада на мен. Как го правя?

— Разбирам, че адвокатът, който си намерил, е много добър. Разчитай на него.

— Нима?

— В рамките на специалността си.

— Това е добре да се знае. Той ме… знаеш какво ме накара да правя.

— Да. Изглежда разумно.

— Ще трябва да говоря с Ноуратар.

— О — рече тя. И: — О.

— Аха.

— Добре. Ще го уредя.

— Благодаря ти.

Глътнах още от виното, без да го вкусвам. Седяхме си така, докато уютната тишина взе да става неуютна. Тогава попитах:

— Сетра, коя още си ти?

— Мм?

— В смисъл, трябва да имаш други, ъъ, самоличности, освен…

— О. Досега не си срещал никоя от тях. Нито си чувал за тях, предполагам.

— Би трябвало да е трудно.

— Понякога. Понякога е единственото забавление, което си имам.

Кимнах. Искаше ми се да я запитам за някой от другите, които беше, но бе съвсем очевидно, че не желае да говори за това, тъй че довърших виното си и замълчах.

Малко след това тя каза:

— Ноуратар се съгласи да се види с теб.

— Кога?

— Сега, ако е удобно.

— Удобно? Хе. Добре. След това бих искал…

Тя се намръщи.

— Какво?

— Нищо. Ще се видя с Ноуратар. След това, бих искал да хапна.

— „Валабар“ се наблюдава постоянно.

— Допусках го. Мислех си за нещо по-безопасно. Като, да речем, „Пробитият дроб“.

— Боя се, че не го знам.

— Извинявай, джерегски жаргон. „Пробитата делва“.

— А, да, до Детелината.

— Собственост е на джерег, тъй че е безопасно. Нискан често се хранеше там, докато половината град обикаляше с балсамиращо масло за него.

— Щом е безопасно — съгласи се Сетра. — Не бих искала да ти се случи нещо.

— Много мило от твоя страна.

Станах.

— Аз ще направя телепорта — каза тя.

Как молите Магьосницата на Дзур планина, ако е прекалено пияна, да ви уреди безопасен телепорт? Отговор: не го правите.

— Благодаря — отвърнах.

Върна се рязък и ясен, всички ръбове очертани, цветовете живи, звуците дори отекваха в ушите ми. Бях стоял там, загледан към къщата, където живееше тогава, изгубил дар слово. Тъкмо бях престанал да доказвам, че не съм герой. Крейгар бе дошъл да предложи морална подкрепа или нещо такова, но бе изчакал малко по-надолу по улицата, за да мога първо сам да се срещна с момчето.

Тя ме покани вътре.

— Къде е…

— Време му е за спане.

— А.

— След малко ще стане.

Седнахме и известно време си побъбрихме за нищо. После от съседната стая се чу звук като от настъпена по опашката котка и сърцето ми направи нещо.

— Ей сега ще се върна — каза Коути.

Срещу мен имаше псиотпечатък на Ноиш-па, на който изглеждаше надменен и строг, което ти показва колко фалшиви може да са псиотпечатъците. Минаха дълги две-три минути, докато се върне.

Зад нея щапукаше момченце. С къси гащички и сива престилка. Тъмната му коса бе спретнато вчесана. Очите му бяха огромни и приличаха на нейните. Коути каза:

— Влад, това е баща ти.

Момчето ме зяпна за миг, после се обърна и се хвана за краката на Коути. Тя ми се усмихна извинително.

— Стеснителен е с непознати. — Кимнах. — Не му обръщай внимание. Ще свикне.

Не му обръщай внимание. Мда.

— Добре.

— Хайде, Влад. Да потърсим ли костенурката?

Той кимна в коленете й. Тя го хвана за ръка и го отведе до един дълъг червеникав дървен сандък под прозореца. Познавах този сандък. Някога бях съхранявал оръжия в него. Сега явно съхраняваше една платнена костенурка, натъпкана с не знам какво.

Очаквах да я гушне, но не го направи. Отиде в един ъгъл, седна на пода и започна да я оглежда. Коути приседна на ръба на една къса кушетка, която не ми беше позната, и взе чашата си. Загледахме го.

— Какво прави? — попитах тихо.

— Мъчи се да разбере как е сглобена.

— О. Толкова ли е трудно?

— Това е нещо като главоблъсканица. Платът се сгъва по определен начин, за да се получи костенурка, а ако го разгънеш правилно, получаваш нещо друго. Първото беше лиорн, второто котка дайо. Не знам какво е това. Предполагам, че ще разберем.

Усмихнах се.

— Решил е първите две?

— Бързо.

Усмихнах се отново.

— Къде му намери тази играчка?

— Едно момиченце ги прави и ги разнася наоколо. Не знам защо. Но изглежда безопасна.

— Момиченце ли? Как се казва?

— Дивира.

Кимнах.

— Познаваш ли я?

— Хм. И да, и не. Но си права. Не би го наранила.

Това, изглежда, задоволи Коути. Погледахме още малко сина си. Сигурно усещаше, че го наблюдаваме, но не ни обърна внимание. Трудно беше да говорим за него, все едно че го няма. И може би лоша идея също така.

Влад Ноуратар изщапука до майка си и й връчи нещо.

— Много е хубаво — каза тя. — Знаеш ли какво е?

— Кон — обясни той.

Коути кимна и каза:

— Покажи го на татко си.

Той се обърна и ме изгледа преценяващо. Трудно ми бе да реша какво изражение да изпиша на лицето си. Спрях се на леко любопитство, но без да е настойчиво, и май свърши работа, защото той закрачи към мен и ми показа коня.

— Много е хубав — казах. — Но на костенурката сигурно й е много тясно вътре.

Той се намръщи замислено.

— Ти си глупав — обясни ми накрая.

Никога не ме бяха наричали „глупав“. Не бях сигурен как точно трябваше да се почувствам. Добре, мисля.

Дръпна няколко пъти ушите на кончето, доволен, че е разгадал тайната, а после отиде до сандъка, седна на него и почна отново да превръща коня в костенурка. Двамата с Коути го гледахме.

— Много е умен — казах.

Тя се усмихна.

Погледахме още малко Влад Ноуратар. Най-неочаквано той се обърна към мен и заяви:

— Имам ястреб.

— Може ли да го видя? — попитах.

Той зарови в сандъка и извади порцеланова фигурка, висока около една стъпка, много реалистична. Дойде при мен и ми я връчи без колебание. Огледах я внимателно и казах:

— Това е птицата, която се нарича вандур на езика на нашите предци.

Момчето ме изгледа.

— Винаги ли си глупав?

— Този път не. Има много езици. Хората говорят различно.

— Защо?

— Виж, това е един чудесен въпрос. Може би защото са измислили говоренето на различни места, или пък са се премествали едни от други толкова далече, че са започнали да говорят различно. В този език, на който говорим, има само една дума за всички видове хищни птици. Във фенарийския всеки вид птица си има свое име.

— И всяка една птица ли си има свое име?

— Стига някой да й го даде.

— Не си ли избират сами името?

— Не. Е, може пък и да го правят. Не съм сигурен.

— А що за птица е това?

„Добре, този път аз съм обиденият“.

— Не е птица. Това е джерег. Вид летящо влечуго, което яде умрели неща и прави саркастични коментари.

— Какво означава това?

Мда. Голямата ми уста.

— Означава, че понякога казва неща, които не мисли сериозно, защото смята, че са смешни.

— Той говори ли?

— В ума ми.

— Какво казва сега?

— Точно в момента не казва нищо.

— Харесва ли ме?

„Откъде да знам? Не съм го опитвал“.

„Спри“.

„Прощавай, шефе“.

— Можеш да го пипнеш, ако искаш.

„Какво е това, наказание ли?“

„Да“.

Влад завъртя ужасено глава. Усмихнах се.

— Добре, щом не искаш, недей.

Огледах отново ястреба му. Подадох му го. Взе го, занесе го на Коути и се загледа в Роуца, кацнала на рамото й. След малко Роуца изпъна шия към него и наведе глава. Той се поколеба, после посегна с пръстче и пипна главата й така, сякаш го беше страх да не го опари. Роуца не помръдна и той се престраши и я погали по челото.

„Мъча се да реша дали трябва да ревнувам“ — каза Лойош.

„Уведоми ме, когато решиш“.

— Искам да си имам и аз — обяви Влад Ноуратар.

Погледнах Коути, тя отвърна на погледа ми и сви рамене.

— Те са много специални животни — каза му. — Трябва много дълго да се учиш, за да можеш да имаш едно от тях.

Детето я гледаше упорито.

— Ако искаш да си имаш джерег, ще започнем да те обучаваме. Той я погледна, кимна и се върна при сандъка с играчките. Не беше ли много малък да започва да се учи за вещер? Може би. Решението не беше мое.

— Изглеждаш добре — казах.

— Благодаря.

Влад Ноуратар се обърна от сандъка и каза:

— Ти защо не живееш с нас?

Погледнах го в очите. Беше по-трудно от много други очи, в които бях поглеждал.

— Има хора, които искат да ме убият. Ако остана тук, ще ме намерят.

— О — каза той. И се замисли. — Защо не ги убиеш ти?

Погалих дръжката на Лейди Тилдра под наметалото и отвърнах:

— Знаеш ли, задавал съм си същия въпрос.

Коути се намеси:

— Не можеш винаги да решаваш проблемите, като убиеш някого. Всъщност, както баща ти може да удостовери, повечето пъти убиването само влошава нещата.

— Това е вярно, за жалост — отвърнах. — Но все пак е препитание, нали?

— Баща ти се заяжда — каза Коути.

Кимнах.

— Правя го понякога.

— Защо? — попита Влад Ноуратар.

— Още един хубав въпрос.

— Бих могла да му отговоря — каза Коути. — Но няма.

— Така може би е ще е най-добре.

Влад изглеждаше объркан за миг, но го преодоля — черта, която определено щеше да му е от полза в бъдещия живот. Попита:

— Защо искат да те убият?

Понечих да отвърна нещо за нарушаване на правила, но Коути ме прекъсна с думите:

— Спасяваше живота ми.

Имаше ли нотка на горчивина, когато го каза това, или просто си го въобразих?

— Наистина ли?

— Да — каза тя.

— Искат да го убият за това?

— Да.

— Не е честно — заяви Влад Ноуратар.

— Да — каза Коути. — Не е.

Устоях на подтика да подхвърля нещо банално за това как животът не е честен и оставих хлапето да размисли само.

Той извади лиорн от сандъка, вдигна го в едната си ръка с кончето в другата и ги заоглежда внимателно. После остави кончето и се заигра с рога на лиорна, като го мушкаше навътре и издърпваше. Струваше ми се, че все още мисли за разговора ни, но може би просто си въобразявах.

Казах:

— Крейгар също би искал да се запознае с него.

Тя се намръщи.

— Нямам възражение, но може би ще е по-добре друг път.

— Хубаво.

Станах.

— Трябва да вървя.

Коути кимна.

— Кажи довиждане на татко си, Влад.

Той отново се засрами и скри лицето си. Коути ми се усмихна извинително и двамата ме изпратиха до вратата. Роуца се отърка в лицето на Коути и прелетя на лявото ми рамо.

Обърнах се и закрачих към чакащия ме Крейгар.

Шмугнах се във входа пред мен, без да изчакам да разбера накъде води. Озовах се в тесен коридор със стълбище в края. Продължих нагоре, преглъщайки киселото от паниката, идваща с това, че имаш само една посока, по която да продължиш, когато знаеш, че някой те преследва. Ако Сетра беше трезва, щеше да се съобрази с това, по дяволите!

В края на коридора имаше врата. Отворих я, без да чукам, дясната ми ръка забърса дръжката на Лейди Тилдра.

Главнокомандващият, изглежда, беше задрямала. Вдигна рязко глава и ме зяпна. Ако бе посегнала за оръжие — нещо, което изобщо нямаше да е немислимо — изведнъж щяха да ме търсят много повече хора от джерег… или никой.

Тя примига няколко пъти, докато затаявах вратата и затварях дъх, или каквото там правех.

— Влад.

Стоях до вратата и се опитвах да не дишам задъхано и да не треперя.

— А, здрасти — отвърнах.

Кабинетът й беше малък. Място едва колкото за нея, стол и масичка. От лявата й страна имаше друга врата.

— Задрямала съм — каза тя. — Извинявай.

— Няма нищо. Както виждаш, дойдох все пак.

— Да си намерим ли някое по-удобно място за разговор?

— Нямам нищо против да постоя. Благодаря, че прие да се видим, между другото.

Кимна и вдигна очи към мен — необичайно преживяване и за двама ни.

— Според последното, което чух, ти си Наследницата на Дракон. Сигурно се полагат поздравления.

Отвърна ми с нещо, което може би трябваше да е смях.

— Предполагам.

— Как се обръщат към теб сега, с „главнокомандващ“ или с „ваше височество“?

— Зависи от темата.

— Има ли някаква история тука? В смисъл, в това как си станала Главнокомандващ?

— Не е нещо, за което съм склонна да говоря.

— Ставането ти Главнокомандващ свързано ли е?

— С какво?

— А, мислех, че знаеш защо съм тук.

— Сетра каза, че си искал да се видиш с мен заради Алийра.

— Да. С това.

— Та за какво точно искаш да се видиш с мен?

— За положението на Алийра.

Не беше отговорила на въпроса ми. Искам само да ви обърна внимание, че го забелязах. Не ми минават такива.

— Не съм сигурна колко мога да ти кажа.

— Поради незнание или има неща, които не ти е разрешено да казваш?

— И двете. И може би неща, които мога да кажа, но не желая.

— Мда. Добре, аз ще питам, а ти ще ми казваш каквото можеш.

— Не че не ме е грижа за Алийра — каза тя.

Кимнах. Изведнъж се почувствах неловко. Не беше присъщо за Ноуратар да изпитва нужда да се оправдава пред мен. Подпрях се на стената и се помъчих да изглеждам спокоен. И понеже тя мълчеше, се покашлях и казах:

— Макар и по свой начин, донякъде разбирам какво означава дълг.

Тя не отвърна и се загледа някъде покрай мен.

— Та какво се случи? — продължих.

Тя примигна и сякаш се върна оттам, където се беше зареяла.

— Алийра бе заловена, че практикува Древна магия, което е незаконно. С основание, между другото. Беше използвана за унищожаване на Империята. От бащата на Алийра. Империята не гледа с добро око на опити да бъде унищожена и не харесва неща, които могат да направят това.

— Да, знам. Това прибавя известно… ъъ. Чакай. Колко от това е заради баща й?

— Не знам. Може би това я прави идеалната… Искам да кажа, може би затова…

Замълча.

Трябваше да се сетя за това по-рано.

— А как тя — искам да кажа, императрицата — се чувства покрай това?

— Моля?

— Тя е приятелка на Алийра. Как се…

— Знаеш, че не мога да ти споделя лични подробности за нейно величество.

Тъй като търсех точно тези лични подробности, беше малко тъжно, че го чувам.

— Добре. Чу ли за ареста на Алийра, преди да се случи?

— Не те разбирам. — Гледаше ме подозрително, сякаш не е сигурна дали не й се подигравам.

— А, ясно. Заповедта е минала през теб.

Тя кимна.

— Не знам как се правят тези неща, но ми се струва необичайно. В смисъл, не мислех, че арестуването на престъпници е работа на Главнокомандващия.

— Обикновено не е — отвърна тя. Устните й се бяха присвили.

— Но?

— С личност като Алийра, не виждам как би могло да стане другояче. Нямаше да прати някой… някой пристав да го направи.

— Щеше да е оскърбително за положението й.

Тя кимна. Трябва да поработя повече над изразяването на ирония. Попитах:

— Кой извърши самия арест?

— Аз.

Изсумтях.

— Трябва да е било забавно.

Изгледа ме.

— Извинявай — казах. — Беше ли изненадана?

— Необходимо ли е това?

— Искам да знам дали е получила някакво предупреждение.

— Да, беше изненадана. Мислеше, че се шегувам. Каза…

Стената над главата й беше гола, сивкава на цвят. Трябваше да окачи нещо там. Реших да не й го казвам.

— Съжалявам — промълви тя.

— Колко беше времето от връчването на заповедта до ареста?

— Десет минути.

— А ти беше ли очаквала заповедта?

Изгледа ме замислено.

— Не. Казаха ми, че съм Главнокомандващият, и ми заповядаха да арестувам Алийра и да й предам съобщението, с което я освобождават от поста й.

Опитах си да си представя тази сцена, но не можах. Радвах се, че не съм бил там да го видя.

— Очакваше ли да се случи нещо такова?

— Какво искаш да кажеш?

— Алийра е арестувана, за да отвлече вниманието от нещо, за което императрицата не иска хората да мислят. Очакваше ли…

— Това е твоя хипотеза — отвърна тя, сякаш я отхвърляше.

— Мм, да. Това е моя хипотеза. Очаквала ли си Зерайка да…

— Нейно величество.

— … нейно величество да направи нещо такова?

— Не приемам предположението ти.

— Хм. Добре. — Огледах стаята. Може би на някоя от стените имаше тайна записка, която да ми каже как да изтръгна нужната ми информация от Ноуратар. Тц. Май нямаше. — Мислех, че Главнокомандващият трябва да има по-голям кабинет.

— Това не е кабинетът, по-скоро стая за личен отдих. Кабинетът е оттатък. — И посочи вратата вляво от нея.

— Този пост временен ли е за теб?

Едната й вежда подскочи.

— Ами, със сигурност няма да продължи по-дълго от следващото царуване на дома Дракон.

— Имах предвид по-временно от това.

— Не знам.

— Как се случи преди всичко?

— Кое как се случи?

— Инцидентът, с който е започнало всичко това. Ти си Главнокомандващият вече, трябва да имаш достъп до…

— Не мога да обсъждам това.

— Нямам предвид подробностите.

— Тогава какво? Ще философстваме ли?

— Като оставим сарказма, да.

— Сериозно?

— Да.

— Как се случва? Казаха ми, че си служил в армията, във военно време, в строя.

— За кратко.

— Участвал си в сражение.

— За кратко.

— И се налага да питаш как се случва нещо такова?

— Май не разбирам за какво говориш.

Тя поклати глава.

— Остави. Ако това е всичко, лорд Шурке, чака ме много работа. Зачудих се дали „лорд Шурке“ трябваше да ме обиди и ако да, каква точно трябваше да е обидата.

— Ще се постарая да съм кратък — казах.

Тя отново направи онова с устните и отвърна:

— Чудесно.

— Щом не мога да питам за императрицата, ще попитам за теб.

— Мм?

— Какво мислиш, че ще се случи?

— Не знам. — Без особена интонация, при това.

— Нещата бяха по-лесни в джерег, нали?

Погледна ме, присвила очи, После кривна рамене.

— Различни, ако не друго.

— Общо взето единствените, които си го получават, са тези, които са си го заслужили.

— Не всички обаче — допълни тя.

— Вярно.

— Какво друго?

Поколебах се.

— Не ти ли се струва странно, че този закон се прилага срещу някой в положението на Алийра?

Тя сви рамене.

— Говори се за това из Двора. Не обръщам много внимание.

— Та как можеш да го обясниш?

— И да имам някакви предположения, не държа да ги споделям с теб.

— Ноуратар, врагове ли станахме изведнъж?

— Служа на Империята. Това означава, че служа на императрицата.

— Не отговори на въпроса ми.

Пръстите й закръжиха по масата.

— Не. Не сме врагове.

— Ами тогава…

— Противници сме.

— Виж, опитвам се да измъкна Алийра от тази каша — обясних. — Не си ли нейна приятелка?

— Ако можеш да намериш начин да го направиш без неприемливи последствия, ще се радвам да ти съдействам.

— Точно с това се надявам да ми помогнеш.

— Знам.

— Ноуратар, не ми помагаш много.

— Има ли причина да ти помагам?

— Не знам. Заради старото време? В смисъл, синът ми е наречен на теб.

Наведе очи и нарисува кръг с пръст на масата. Правех същото, когато си имах бюро. Беше ми малко странно, че виждам тя да го прави. Каза:

— Коути иска да те види.

След малко си върнах дар слово.

— Сигурна ли си?

— Не — отвърна тя. — Но тя каза така.

— Кога?

— Вчера.

— Знае, че съм в града?

— Очевидно.

След малко попита:

— Ще я видиш ли?

— Да. Стига да мога да го направя така, че да не я убият.

— Според мен тя може да се грижи за себе си.

— Мислиш ли? Срещу джерег? Ако решат да тръгнат по петите й, за да хванат мен? Да не говорим за Патрула на кучките, които така изведнъж проявиха интерес към дейностите й преди няколко години и които не ме обичат много.

— Те гарантираха, че ще я оставят на мира. И го направиха.

— Засега.

Тя се намръщи.

— Ако не си…

— Какво ще направиш? Ще хвърлиш срещу тях дома Дракон? Или Империята?

— Ще хвърля себе си.

— И джерег ще се разтреперят от страх.

— Ти най-малко от всички би трябвало да ми се надсмиваш.

Стиснах зъби, кимнах и казах:

— Ще ида да я видя.

Това сложи край на беседата. Поклоних се, като се постарах да не влагам ирония в поклона, и понечих да си тръгна, откъдето дойдох, само че тя ме спря.

— Мини през другата врата. Оттам можеш да влезеш в Двореца. Накъдето си тръгнал, ще излезеш навън.

— Благодаря. Хубаво е да знам, че не си забравила някои неща.

— Има неща, които не се забравят — каза нейно височество.

Излязох откъдето ми посочи, изгубих се в крилото на дракона, изгубих се в Двореца и най-сетне закрачих по улиците на Града, където спрях четвъртия затворен файтон, който мина покрай мен, и казах да ме закарат до „Пробитата делва“ в района на Лятната порта на Адриланка. Лойош и Роуца летяха над файтона, наблюдаваха и мрънкаха недоволно.

Посещавал бях няколко пъти това заведение. Чувал бях няколко различни версии за това кой го притежава. Твърдеше се, че (1) е собственост на Съвета и оперира чрез периодични вноски; (2) е собственост на някакъв тип без никакви връзки с Организацията, но с голямо влияние в Двора; или (3) е съсобственост на Съвета, така че винаги да е безопасно място за срещи. Все едно. Беше едно от десетината места в Града, където можеш да се нахраниш, без да се притесняваш от неприятности, който и да е по петите ти.

Разбира се, излизането през вратата след това си е твой проблем.

Дългият тезгях минава по дължината на стената отдясно и продължава покрай отсрещната стена. Останалото от помещението е пълно със столове и двайсетина маси, големи почти колкото за двама души, като всички имат по четири стола. Обикновено държиш чинията си в скута си и поставяш на масата само пиенето си. Ред малки прозорчета високо на стената пропускат символично количество светлина. Останалата е осигурена от два огромни полилея зад тезгяха и допускам, че работещите там получават приличен брой цицини по главата, както и някои изгаряния, докато свикнат с работата.

Беше ранен следобед и не беше много пълно. Около една трета от масите бяха заети, предимно от криота и търговци исола, за които човек би си помислил, че съставляват повечето население на Града, ако очите му подминават неизброимите текла. Една жена в тъмно облекло с вдигната качулка, без нищо, което да издава дома й, седеше сама на маса близо до вратата. Седнах срещу нея. Роуца се извърна на рамото ми, за да наблюдава вратата.

— Здрасти, Кийра. Надявам се, че не си ме чакала дълго.

Тя вдигна глава и устните й се кривнаха в усмивка.

— Какво ще пиеш?

— Тук ли? — отвърнах. — Нещо бяло и безобидно. Нямам им вяра.

— Голям сноб си.

— Знам. Но аз плащам. Това е моя среща. Ще ядем ли?

— Аз не.

Срамота. Това бе едно от малкото драгарски заведения, където имаха хубава храна — специалитет, наречен „цяра“, включващ парченца месо, залети с лютиво-сладък сос. И на други места го правеха, но тук използваха една и съща пещ от над осемстотин години. Трудно е да се конкурираш с нещо такова. Но срещата беше по моя покана, а тя не ядеше, тъй че и аз нямаше да ям. Лейди Тилдра щеше да го одобри.

Кийра привлече вниманието на един текла на средна възраст с необичайно гъсти вежди и провиснала уста, който си я стегна, колкото да кимне в отговор на поръчката. Влезе дебеловрат тип, облечен в цветовете на джерег, и зае място, откъдето можеше открито да ме наблюдава. Пренебрегнах го. Кийра го държеше под око, без да го издава външно.

„Единственият джерег ли е в заведението, Лойош?“

„Засега. Дай му две минути. Ще започнат да се изсипват през прозорците“.

„Изобщо не се съмнявам“.

Виното дойде. Беше безобидно като теклата, който го поднесе.

— Толкова години минаха — каза Кийра. — Вярвам, че си добре?

— Задникът ми е по-малък и краката по-плоски, но като изключим това, съм екстра.

— А кесията ти? И тя ли е по-плоска и по-малка?

— Не, кесията е наред. Още имам повечето от взетото за Ларис.

Беше леко изненадана. На тази светлина очите й изглеждаха почти сиви, а цветът на лицето й смугъл почти като моя. Винаги изглеждаше малко по-дребна, отколкото е.

— Когато чух, че искаш да се срещнем, предположих, че искаш да ти се открадне нещо. Е, информация ли е?

— И още нещо. Но не като отплата.

— Разбира се. — Беше заинтригувана. — Кажи повече.

— Откога не си се промъквала в Имперския дворец?

— О. — Замълча, премрежила очи. — Сигурен ли си, че ти трябва крадец, а не шпионин?

— Трябва ми шпионин. Но в момента не познавам някого, когото мога да използвам.

— Различни умения са, знаеш го.

— Знам го.

— Продължавай тогава.

— Трябва да има страшно много документи, свързани с процеса на Алийра.

— Цели сандъци, убедена съм. Открадването им ще е по-малък проблем от транспортирането. Да не говорим, че някой ще забележи липсата им.

— Не ми трябват всичките. Само един.

— Кой?

— Там е номерът. Не знам.

Тя повдигна вежда и изчака да продължа.

— Някъде между най-ранните документи, свързани с делото — може би съвсем най-ранните — се надявам, че ще има нещо, което да ни каже как е започнало всичко това. Искам да знам кой е помислил да арестуват Алийра или как е възникнала идеята, или колко трудно е било да убедят императрицата за това, и кой е възразил и защо, и…

— Защо трябва да съществува такова нещо?

— Защото… Добре, виж: не твърдя, че познавам императрицата. Не сме гаджета. Но съм се срещал с нея, говорил съм с нея и Алийра, Мороулан и Сетра са говорили пред мен за нея…

— Продължавай.

— Няма начин да й хрумне да реши проблема си, като заповяда ареста на приятелка. Просто няма начин.

Кийра загриза устна и кимна.

— Мога да го разбера. Добре.

— Тъй че идеята е хрумнала на някой друг. Искам да разбера кой е бил.

— Смяташ, че това ще го има в някоя от папките по делото й?

— Надявам се да намеря нещо, което да ме насочи във вярната посока. Не очаквам пълен отговор, просто намек къде да търся.

— Все пак искаш шпионин.

— Да. Да познаваш някой?

— Няколко. Но звучи предизвикателно. Бих искала да опитам.

— Добре! Колко?

— Две хиляди. Какво, много ли е?

— Не, не. Просто ме изненада. Но за това, което искам, е съвсем разумно. — Извадих банкова бележка и молив, пописах малко и й я връчих.

— Предполагам, че бързаш?

— Трудно е да се каже. Но Алийра е в затвора, тъй че може би тя бърза.

— Ще видя какво мога да направя. Горя от нетърпение.

Усмихна се с уникалната усмивка на Кийра, която върна някои спомени и прогони други.

Пиехме виното си в кротко мълчание. Около нас се носеше тихо бръмчене на разговори. Вратата зад мен отново се отвори, влезе тип в цветовете на джерег и се настани на маса до отсрещната стена. Облегна се на стената, изпружи крака и ме погледна.

— Мислиш ли, че джерег знаят, че съм тук?

— Вероятно. Имаш ли план за излизане?

— Не точно план. В смисъл, мога да бягам по-бързо, отколкото предполагаш.

— Някак си не ми се вярва, че щеше да дойдеш тук, ако това е най-доброто, с което разполагаш.

Свих рамене.

— Винаги мога да телепортирам до Черен замък. Официално не е безопасно, но джерегите няма да се забъркат с дома Дракон.

— Но ще знаят къде си и ще наблюдават, когато напуснеш.

— Да. Донякъде свикнах с това обаче.

— Знаеш ли, имам друга идея.

— Да я чуем…

Каза ми. Засмях се. Лойош също се засмя.

Откачих Лейди Тилдра от колана си и я пъхнах под наметалото си.

— Направи го.

Тя помълча за минута, докато поговори психически с един общ приятел, или може би по-точно познат. В един момент ме погледна и попита:

— Къде искаш да стигнеш?

Обмислих няколко възможности и й казах. Кимна отново и празният поглед се върна. Най-сетне се съсредоточи върху мен.

— Всичко е уредено.

След това пихме вино и си бъбрихме за дребни неща, които не можеха да интересуват никой друг, освен двама ни.

По някое време вратата зад мен се отвори. Кийра се втренчи над рамото ми и извърнах глава. Бяха две жени, почти еднакви на външност, и двете облечени в черното и сребристото на дома Дракон и със златните пелерини на гвардията Феникс.

Направиха две крачки напред, спряха точно зад мен и едната каза високо:

— Владимир Талтош, граф Шурке. Моля предайте оръжието си и елате с нас.

Усетих как всички в ресторанта ни зяпнаха. Не погледнах, но можех да си представя старателно безизразните лица на двамата джереги. Усмихнах се широко.

— Разбира се.

Свалих оръжейния си колан и им го предадох, после станах бавно, с ръцете далече от тялото.

— Много се радвам, че се видяхме, Кийра. До скоро.

— Всичко добро, Влад.

Обърнах се и кимнах на гвардейките.

— Ваш съм.

Изведоха ме навън, по една от всяка страна, и оттам — направо в арестантската карета. Кочияшът и третият страж бяха по местата си. Лойош и Роуца излетяха от раменете ми, а стражите се престориха, че не забелязват. Сигурно ги бяха уведомили, че може да се случи нещо такова. Не забелязах никакви убийци, но и не гледах толкова внимателно. Гвардейките се качиха, едната до мен, другата — отсреща. Вратата се затвори, ключалката изщрака, каретата потегли и благородничката дракон срещу мен ми върна оръжието.

— Всичко мина както искахте, нали?

— Да — отвърнах. — Моите благодарности.

Тя сви рамене.

— Заповедите са си заповеди. Не е нужно да ги разбирам.

Беше покана към мен да обясня защо е всичко това. Отклоних я.

Не можех да виждам къде, сме, но Лойош ме държеше в течение.

Мълчанието взе да става неудобно, тъй че отпуснах глава назад и затворих очи. Това продължи до първото силно друсане, при което тилът ми изпращя в твърдото дърво. След това зяпнах тавана и зачаках.

Нямаше нужда Лойош да ми казва, когато пристигнахме до Портата на невинния — рязкото спускане към по-долните етажи, където водят затворниците. Спряхме, едната гвардейка каза тихо нещо на някой отвън и след това отново потеглихме — нещо, което не ми се бе случвало досега: обикновено тук ме сваляха от каретата и продължавах пеша.

„Минаваме през тунел, шефе… Излизаме в нещо като вътрешен двор. Има още много затворнически карета. И конюшни също“.

„Да, надушвам ги“.

„Сега излизаме от Двореца“.

„В правилната посока, както се разбрахме?“

„Да“.

„Добре“.

Или може би не беше добре. Изпитвах смесени чувства покрай цялата тази работа.

На двете гвардейки в каретата като че ли им беше много по-удобно да не си говорим, отколкото на мен. Трополяхме по улиците. Винаги е странно да се возиш в затворническа карета, защото знаеш, че всички те зяпат, но също тъй знаеш, че не могат да те видят.

Най-после стигнахме целта си. Едната гвардейка почука на тавана — два пъти, после веднъж. Отговориха й с три бавни тропвания. Каретата подскочи веднъж, чу се дрънчене и вратата се отвори, пропускайки светлина вътре и мен — навън. Краката ми бяха изтръпнали.

Огледах се и за миг ме обзе паника. Мястото не ми беше познато. Беше малка къщичка в квартал с едноетажни къщи под наем. Забелязах малка ракета за найбол отпред, на тясната пътека между улицата и входната врата.

Каретата се отдалечи. Краката на Лойош за миг ме стиснаха за рамото.

Направих три крачки напред, посегнах да почукам и забелязах въженце, увиснало от стрехата. Дръпнах го и чух тихото дзън-дзън отвътре. Нещо подобно почувствах и в гърдите си. Вратата се отвори.

— Очаквах те, Владимир — каза Коути. — Заповядай, влез.

— Какво чу и къде го чу?

— Не точно съм чул. Но няколко орки…

— Орки!?

— … се държаха изключително учтиво напоследък.

— Хм.

— Зачовърка ме достатъчно, за да пратя човек да разбере какво става, и единственото, което научих, бе, че има заповеди от някого от техния дом да не ни обиждат.

Предвид колко лесно орките обиждаха всички и колко естествено изглеждаше да го правят, това със сигурност бе показателно… за нещо.

— Хм — казах отново.

— Може би смяташ, че това е нормално…

— Хе. Добре, ясно. Нещо става.

— Все още не съм сигурен за заключението ти обаче.

— Имаш предвид, че всичко това води към мен?

— Да. Нещо толкова голямо…

— Знам. Може би съм част от него или просто се възползват от възможността. Но ще проследя предположението си, че някъде между джерег и орка, и може би още някой дом, някой оказва натиск на императрицата.

— Ако успеем да открием кой или как…

— Кийра работи по това за мен.

Той повдигна вежда и кимна. Продължаваше да ме гледа втренчено.

— Какво има?

— Какво да има?

— Защо ме гледаш така?

— О, извинявай.

— Хм. Е?

Крейгар се поколеба, после каза:

— Поостарял си.

— Мда, случва се.

— Знам. Просто… По-бързо, отколкото мислех, че ще е.

— Ставаме двама.

— Съжалявам.

— Няма проблем. Бездруго имах нужда от малко ентусиазъм. Освен това не смятам, че ще ме убие старостта.

— Ще, ако те забави.

— Просто преливаш от ентусиазъм, нали?

— Лорд Ентусиаст, така ме наричат.

— Добре, лорд Ентусиаст. Предполагам, че няма да навреди, ако открием кой се опитва да направи това. Да разбирам ли, че влизаш в играта?

— Не съм много обнадежден, Влад. Това очевидно стига чак до Съвета на джерег. Няма да се пропукат лесно.

— Влез през дома Орка.

Той кимна.

— Добре. Ще го поема. Ти какво ще правиш?

— Още не съм много сигурен. Дай ми няколко минути да го обмисля.

— Колкото време ти трябва. — Отпусна се в стола си. Трябваше да призная, че изглеждаше съвсем на място.

— Надменност — казах. — Точно тази дума търсех.

— Благодаря. Имах си добър учител.

Нямаше какво да отвърна на това, тъй че се загледах навън през някогашния ми прозорец. Понякога бях намирал отговора на проблем на стената на сградата оттатък улицата. Този път не стана. Може би трябваше да седя зад бюрото.

— Гладен ли си? — попита той.

— Знаеш ли, май да.

— Да викна ли охраната, или да пратя да вземат нещо?

— Прати. Не вярвам на секретаря ти. Може да вземе подкуп.

— Какво ти се яде?

— Каквото и да е.

Той ревна на Йент и му нареди да ни донесе обяд.

— И вземи за себе си мухлясало сирене и оцет — добавих аз.

Йент напусна с тъпа усмивка, която трябваше да е научил от Крейгар.

— Как вървят нещата тук? — попитах.

— Не както очаквах.

— Сериозно?

— Трябва непрекъснато да натискаш. Ако не натискаш, теб те натискат.

— Вярно си е.

— Става, хм, уморително.

— Ако искаш почивка, може да си сменим местата.

— Ако си сменим местата, и двамата сме без проблем. Ти ще натискаш с удоволствие, а джерег изобщо няма да ме забележат.

— Хитро.

След малко Йент се върна и донесе голяма кутия пирожки от уличен продавач, когото помнех с копнеж, както и бутилка вино, плодове и ведро ароматизиран лед от местния чародейски дюкян. Не се бях сещал за ароматизиран лед от години — усмихнах се, като го видях, и се зачудих защо не си бях доставял поне това удоволствие. Йент си взе една още димяща пирожка и рече:

— Мухлясало сирене и оцет. Направиха ги специално за мен.

— Разкарай се — каза Крейгар.

Захапах една пирожка и ми опари устата. Пилешко, царевица, гулия и гъст сос, по-сладък, отколкото щях да го направя аз, но все пак добър. Крейгар махна с ръка и машите за вино започнаха да се нажежават.

— Практикуваш.

— Само по-лесното.

Отвори виното и наля. Беше много тъмно и много ароматно. Ядяхме мълчаливо, всеки потънал в мислите си. Лойош се размърда на рамото ми и Роуца тихо му изсъска.

— Какво знаеш за назначаването на Ноуратар за Главнокомандващ? — попитах.

Крейгар вдигна очи.

— Влад, мислиш ли, че обръщам внимание на дворцовата политика?

— Мисля, че обръщаш внимание на всичко.

— Какво искаш да знаеш?

— Не съм много сигурен. Тя се държа странно.

— Видял си се с нея?

— Да. Останах с чувството, че около това назначение има нещо непривично.

— Не е за първи път Наследницата да е Главнокомандващ през управлението на Феникс, но не се е случвало много често.

— И защо не?

— По две причини. Втората е приемственост — колкото повече дворцови длъжностни лица се задържат между две управления, толкова по-гладък е преходът.

— Звучи разумно. А първата?

Погледна ме, без да каже нищо.

— Мда. Един вид покана за преврат, нали?

Той кимна и попита:

— Какво беше особеното в поведението на Ноуратар?

— Хм. Сякаш искаше да ми каже някои неща, но не го направи. Сякаш беше от двете страни едновременно.

— Какво от всичко това не изглежда предвидимо?

— Знам, знам. Но имаше и още нещо.

— Като например, може би е знаела какво точно става и е искала да ти го каже, но, уф, не знам, дала е клетва, която го забранява, или нещо подобно?

Нарекох го с дума, която дядо ми нямаше да одобри, и изсумтях:

— Искаш ли още малко да ми се правиш на голям умник?

— Естествено.

— Какво точно искаше да ми каже тя?

Той размаха ръце над бюрото като жонгльор на пазара, за да накара нещо да изчезне „без никаква следа от магия!“ и каза:

— Хм… духовете се инатят нещо. Трябва да ги подлъжа. Имаш ли нещо, което да им дам, за да мога да ги…

Казах му какво имам и какво може да направи и той, и духовете му заедно с него.

— Не е никаква тайна, че се опитваш да помогнеш на Алийра — каза той. — Ноуратар има информация, която може да е от полза. Не може да ти я даде. Коя е голямата загадка тук?

— Две са. Първата е какво знае и не иска да ми го каже. Втората е — как мога да го открия. Имаш ли отговор на някое от двете, о, Мистичний?

— Можеш да накараш Деймар да й направи умствена сонда.

Подсмихна се.

— Информацията няма да ми свърши много работа, ако ме накълцат на Влад-кебап, след като я получа.

— Искаш всичко на тепсия.

— Такъв съм си.

— Та каква е следващата стъпка?

— Изчаквам да видя какво може да ми каже Кийра. След това ще видя. Вероятно убивам някого.

— Ах, толкова си романтичен! Точно затова всички момичета се лепят по теб.

— Голяма мъка е да измисля къде да ми се налепят.

Станах и закрачих напред-назад.

— Радвам се, че те виждам — каза Крейгар.

Спрях се, погледнах го и се зачудих дали е саркастичен, дали наистина ми липсва мястото му и дали вече има достатъчно добро предложение, което да ми продаде.

— Благодаря. И аз.

— Яденето изстива.

Отново се заех с храната и дадох и на Лойош и Роуца. Когато се разсея и забравя за яденето, това си е знак, че нещата са се закучили. Когато Лойош и Роуца не ми го напомнят, това е още по-ясен знак.

Привърших с пирожките, пих още една чаша вино и рекох:

— Ще ти кажа какво не мога да разбера: много е малко.

— Малко?

— За императрицата. Както аз го тълкувам, императрицата е загазила, защото някакви войници, за които никой нищо не знае, са убили няколко текла, за които на никого не му пука. Тъй че е нагласила този процес срещу Алийра, за да отклони вниманието, а Алийра като добър войник е позволила да бъде пожертвана.

— Е, тя все пак беше Главнокомандващ, когато това се случи, тъй че може би чувства, че го заслужава.

— Вярно, но несъществено в случая. Казвам, че Зерайка не би направила това само за да си спести някои неприятности. Дори неприятностите да са много.

— Не я познавам.

— Аз я познавам.

— Добре, Влад. Да речем, че си прав. Какво означава това?

— Означава, че залогът е по-голям от това, което става със Зерайка. За да направи нещо такова, тя би трябвало да предотвратява нещо много по-лошо от това, което може да й се случи лично.

— Например?

Разперих ръце.

— Добре — каза Крейгар. — Вече знаеш какво не знаеш. Напредък ли е това?

— Можеш ли да направиш едно нещо за мен?

— Ако включва умствен сондаж на императрицата, не. Иначе — вероятно.

Взех един чист лист от бюрото му — от същото място, където ги държах и аз — написах едно име на листа и му го подадох. Той го погледна и направи с веждите си нещо, което не можах да разбера.

— Лявата ръка?

— Мда. Гложди ме нещо, че те са замесени в това. Ще ми се да греша, но ако съм прав, тя вероятно е вътре. Разбери каквото можеш за нея.

— Вече знам повече, отколкото ми се ще.

— Ами тогава започни с това.

— Мадам Триеско е една от висшите фигури в Лявата ръка. Вероятно е по-богата от императрицата. Подчинена е на Каола, а не мисля, че Каола би си цапала ръцете с това пряко. Когато някой продаде дрънкулка, която влияе на търкалянето на камъчетата, Триеско получава част от това. А ако не прави нищо, всъщност получава повече. Част от всяко злонамерено имитативно заклинание в града отива за нея. При всяко хвърлено неоторизирано ясновидско заклинание получава дял. Когато…

— Ей. В безопасност ли сме?

— Мм?

— Би ли могъл някой да ни наблюдава или подслушва? Колко са ти добри защитите?

— Същите са като твоите някога, Влад. Три към две, двойно запълнени и заключени. Хвърлено за двайсет години, забрави ли? Проверява се четири пъти годишно.

— Добре. Да, знам, че е висша и важна.

— Какво друго искаш да… О.

Поклатих глава.

— Не бързай със заключенията. Просто трябва да науча някои неща. Не съм готов да почна да трепя безразборно наляво и надясно.

— Гледай да ме предупредиш, преди да почнеш, за да се махна някъде по-далечко.

— Ще ти пратя специален куриер.

— Благодаря.

— Ще ми я провериш ли?

— Също като едно време.

— Само че сега имаш хора, които да ти вършат черната работа.

— Като изключим това, си е точно като едно време.

— И си по-саркастичен отпреди.

— Вярно.

— Не мислех, че е възможно.

— Спреш ли да се изненадваш, спрял си да живееш.

— Добре, добре. Може ли да получа ескорт до Имперския дворец?

Той повика Иент и му каза две имена, които не ми бяха познати.

И лицата им се оказаха непознати, когато се появиха. Крейгар им даде указания, които не оставяха място за съмнение в какво състояние иска да пристигна и какво ще ги сполети дори ако се спъна в някое паве. Като че ли разбраха.

— Благодаря, Крейгар. Ще държим връзка.

Отдаде ми чест, а ескортът ме ескортира обратно надолу по стъпалата, през вратата и навън в сладникаво-киселата улична миризма на частта от Града, която познавах най-добре. Щеше да е хубаво да се отпусна и да се насладя на разходката, но бях твърде зает с мислене.

Върнах се при Двореца, крилото на йорич и много скъпата странноприемница и дадох на придружителите си два глобуса да пият за дългото ми добро здраве. Стаята беше празна, леглото меко и бях уморен.

Събудих се с онова гадно чувство, което те спохожда, когато си спал с дрехите. Проверих по Глобуса за времето, опитах се да пресметна колко дълго съм спал и осъзнах, че нямам представа кога съм си легнал. Беше ли светло навън? Не можех да си спомня. Беше объркващо и смущаващо.

„Изключи за около шест часа, шефе“.

„Добре. Разреши ли се всичко, докато спах?“

„Почти всичко. Само малко за чистене остана“.

„Хубаво“.

Измъкнах се навън и се изнесох до обществените бани най-близо до крилото на йорич. Високи цени като всичко останало в района, пълно с мрамор и сътворени с магия горещи извори. Увих нещата си в наметалото, сложих го възможно по-близо до мен и поръчах на един слуга да почисти всичко останало, докато покисна дълго. Помогна.

Излязох от водата, избърсах се, взех наметалото, плъзнах ръка по дръжката на Лейди Тилдра и повиках слугата да ми донесе дрехите. Оставих голям бакшиш, защото просто съм си такъв тип човек. При тоалетните беше достатъчно уединено, за да мога да върна разните малки изненади по себе си — малкото, които все още носех: кама за всеки ръкав, метателен нож в единия ботуш, гарота в яката на наметалото, стрелички и прочие. След това стегнах колана със сабята, висяща от него пред Лейди Тилдра, и се заметнах с наметалото, което покриваше всичко. Така. Готови да се изправим отново пред света. Убийци ли? Дайте ги насам.

Не, всъщност недейте. Пропуснете това. Просто се пошегувах.

„Закуска?“

„Не съм гладен“.

„Лъжец“.

„Добре, закуска“.

Тръгнах към Двореца с идеята да взема нещо там и с надеждата да се натъкна отново на Понсър. Районът за хранене този път се оказа много по-оживен, а тези, които бях забелязал преди, ги нямаше. Намерих продавач на пресни топли картофени хлебчета с горчица с аромат на портокал, за която не би трябвало да се смеете, преди са сте я опитали. Лойош и Роуца получиха своите без горчица. Обясних им, че ги зяпат, защото не ядат горчица, но не мисля, че се хванаха. От Понсър нямаше и помен.

Върнах се в крилото на йорич и се запътих към кабинета на адвоката. Вратата бе отворена и на нея нямаше съмнителни бележки, тъй че почуках и влязох.

Той вдигна очи от тома, който четеше, без да вдига пръста си от редовете, и каза:

— Лорд Талтош.

— Висш съветник. — Явно днес бяхме на „вие“.

Посочи ми стол.

— Какво открихте?

— Това щеше да е моят въпрос — отвърнах.

Той изсумтя и зачака.

Въздъхнах.

— Не съм сигурен колко мога да ви кажа.

— Не ми казвайте нищо, което искате да запазите в тайна. Няма да премълча информация, която съм принуден да разкрия.

— Опасявах се, че ще кажете точно това.

— Може да го поставите хипотетично, ако искате.

— Хипотетично, какво би станало, ако ви подложат на разпит за този разговор?

— Хипотетично, бих дал уклончиви отговори.

— А после?

— Хипотетично, всеки един от нас, или и двамата, може да се окажем здраво прецакани.

— Правилно. А ако нямаше никакви хипотетични ситуации?

— А?

— Все едно. Не мисля, че да ви кажа текущата си хипотеза е добра идея.

— Не мога да споря, но това затруднява работата ми.

— Знам. Какво научихте?

— Прескачат няколко стъпки.

— Например?

— Печати на показания, удостоверяване на карти псиотпечатъци, характерологично проучване на свидетели…

— Означава, че искат да го претупат ли?

— Не, не е толкова просто. — Той се намръщи. — Преглеждам истории на процеси с политически мотиви.

— И?

— Има ги в различни форми, но обикновено попадат в две категории: тези, които искат да претупат, та случаят да е приключил, преди да може да възникнат протести, и тези, в които се стараят да се спазят всички формалности и дреболии, мм, скрупульозно, та всичко да издържи на всякакъв оглед от страна на благородници, които може да го оспорят.

— А обществото?

— Мм? О, пошегувахте се.

— Значи е първото?

— Да. И точно това ме озадачава.

— Продължете.

— Няма никакъв смисъл да се претупва, когато всичко вече е известно, говори се за него във всеки театър, пише се за него в брошурите.

— Разбирам ви. Тогава защо го правят?

— Точно това се чудех.

— Някакви хипотези?

Той поклати глава.

— Би ли могло това, което не ми казвате, да го обяснява?

— Не виждам как. Но не знам достатъчно, за да имам ясно определено мнение.

— Аз знам, но нямам информацията, която имате вие. — Не прозвуча като обвинение, просто изтъкваше факт.

— Нямам информация. Само хипотези.

— Има ли нещо, което можете да ми кажете? — изсумтя той.

— Мога да ви попитам нещо. Има ли нещо особено с новия Главнокомандващ?

— Ноуратар ли? Тя също така е и Наследницата на Дракон. Необичайно, но не и нечувано.

— Така ми казаха. Какво означава това?

— В смисъл, освен убеждението, че беше най-добрият избор?

— Така ли? Защо? Заради опита й в джерег?

Веждите му се вдигнаха.

— Чух нещо за това. Вярно ли е?

Свих рамене и попитах:

— Какво я прави най-добрия избор?

Той разпери ръце.

— Не знам какво прави някого добър Главнокомандващ. Предполагам, че изборът се основава на качествата.

— Така ли стават нещата в йорич?

— Да. Е, не. Не съвсем. — Намръщи се. — Сложно е.

— Включва патронаж, фамилия, богатство…

— Хайде да се върнем на темата, става ли? Ако сте прав и има нещо странно около назначаването на Ноуратар за Главнокомандващ, значи това е нещо, в което трябва да надникнем.

— Ние?

— Вие.

— И как точно да го направя?

— Аз бих говорил с Ноуратар.

— Говорих. Не извлякох много.

Той изсумтя, после попита:

— Нямате ли други източници?

— Имах някога. Напоследък съм в движение.

— Можете ли…

— Може би. — Вече бях питал Крейгар. Можех да питам и Мороулан, но дори мисълта за това ми изглеждаше противна. Случилото се с лейди Тилдра още стоеше между нас. Осъзнах, че Перисил не говори. Покашлях се. — Има някои нишки, които мога да проследя.

— Добре. Проследете ги.

— Ще го направя. Вие какво ще правите?

— Правя го вече. Проучвам официалната версия и дебна за клюки.

— Клюки?

— Говорим си това-онова, знаете.

— Искате да кажете, че имперският правен персонал ще ви каже…

— Не, не. Нищо такова. — Потръпна, все едно самата идея за това е ужасна на някакво дълбоко ниво. — Но понякога подхвърлят смътни неща на приятели, а приятелите имат приятели, а аз имам приятели, които са приятели на приятелите.

— Значи говорим за точна информация.

— Не — отвърна той, без да обръща внимание на тона ми. — Но вероятно полезна информация.

— Добре.

Той се намръщи.

— Не съм врагът.

— Знам. Ако бяхте врагът, мм, нямаше да съм тук.

— Казвам, че ако ще постигаме оправдаване на Алийра, и двамата трябва да ми се доверите, поне малко.

— Но преди малко ми казахте, че не бива да ви казвам нищо, за което не искам Империята да узнае.

— Да. Точно Това прави нещата трудни, ако ме разбирате.

— Но твърдите, че все пак трябва да ви го кажа?

Той се поколеба.

— Не. Не бих искал да поемам отговорност за това. Когато казах, че ако бъда принуден, ще разкрия каквото сте ми казали, бях съвсем сериозен.

— Тогава?

Той въздъхна и поклати глава.

— Просто имайте предвид какво ви казах. Няма да е лесно, но двамата трябва да ми се доверите.

— Добре. Ще го имам предвид.

— Откъде ще започнете?

— Пак от Двореца. От Драконовото крило — любимото ми място. Ще слушам клюките и ще гледам да чуя нещо, което да помогне.

— Успех.

Станах и казах:

— Благодаря.

— Аз ще съм тук.

И отново забоде поглед в книгата.

За жалост изненадата и разчетът на времето от тяхна страна бяха съвършени. Дори Лойош не успя да ме предупреди. За щастие не искаха да ме убият. Тези факти бяха свързани: джерег не можеха да ми видят сметката в Имперския дворец и със сигурност не и в крилото на дракон.

Бяха четирима. Точно като едно време. Носеха тъпите златни пелерини на гвардията Феникс и бяха високи и яки, каквито обикновено са Господарите на дракона. Двама се появиха зад гърба ми, двама излязоха от една врата, покрай която тъкмо щях да мина, и застанаха пред мен. Помислих си за Лейди Тилдра — как можеше да не помисля? — но не я извадих, разбира се. Използването на моргантски оръжия срещу Господари на дракона те прави много непопулярен, а дори изваждането й в Имперския дворец щеше да привлече вниманието на няколкостотин обучени бойци, за всеки от които това щеше да изглежда проява на ужасно лош вкус.

Освен това щеше да е грешно да унищожа душите на хора, които искаха само да ми теглят един хубав бой, а знаете, че винаги се ръководя от усилието да постъпвам правилно.

Хе.

Вижте, имате ли нещо против да прескоча подробностите? Да, помня ги. Но ако ги изкажа на глас, винаги ще останат живи за мен, защото точно така действа паметта. Пък и няма кой знае какво за разказване.

Значи така. Двама от тях пред мен, а Лойош ми каза за другите двама зад мен, и знаех какво ще последва, защото вече го бях изтърпявал.

„Дръж Роуца настрана от това“.

Отговорът на Лойош е трудно преводим, но във всеки случай разкара Роуца. Двамата с него бяхме минали през това няколко пъти, още когато ръководех района си, и той знаеше, че не искам нито съчувствени думи, нито нищо. Беше въпрос само да се изчака, докато всичко приключи.

Винаги става бързо, ако не знаете. В случаите, когато се бях опитвал да го избегна, се Оказвах извън ситуацията още преди да съм разбрал, че съм вътре. Та и този път, още преди да съм разбрал наистина какво става, ме бяха набутали в стаята и си вършеха работата. Имах време да реша какво да не правя, както казах, но само толкова.

Не извадиха никакви оръжия — боравеха само с юмруците и ботушите си. И можеха да го направят много по-лошо, ако искаха: спукаха ми едно ребро, но освен него нищо друго. Също така не казаха нищо — предположих, че приемат за даденост, че знам за какво е боят.

Е, нанесох някои щети все пак. Много щети, в случай че помните колко по-силни от източняците са драгарите. Помня, че сериозно се притесних, че нямам достъп до никаква магия, източна или драгарска, която да ми помогне да се възстановя бързо, докато за техните отоци щяха да се погрижат до час и отново щяха да се чувстват отлично. Не е честно, сериозно ви казвам.

Когато приключиха, им доставих удоволствието да ме гледат как лежа свит на кълбо на пода, докато излизаха. Сигурно можех да се надигна, но ако го приемеха като сигнал да започнат отново, не бях сигурен дали нещата нямаше да станат смъртоносни.

„Точно като едно време, а, Лайош?“

„Добре ли си, шефе?“

„Във всеки съществен смисъл, да“.

Станах, което отне много време и не беше никак забавно. Трябваше да използвам стената за опора и да се изтласквам нагоре по нея, а после, след като успях, са подпрях на нея. Хубава стена. Добра стена. Тази стена бе новият ми най-добър приятел.

Дишането болеше. Също така и някои други неща, макар и не толкова, колкото щяха да заболят по-късно. И треперех, разбира се. Винаги треперя, след като съм преживял нещо възбуждащо, все едно какво изпитвам към него.

„Някаква идея за какво изяде боя?“

„Една. Ако съм прав, значи може би си е струвало, просто за да го разбера“.

„Някой ден, шефе, хайде да си поговорим как да се научиш да правиш неща, които не включват да те бият и да те ритат“.

„Добър план“.

Радвах се, че съм в стаята — която можеше да е някоя неизползвана гардеробна или нещо такова — вместо навън в коридора, защото не исках да мине някой и да ми задава въпроси. Или още по-лошо, да прояви съчувствие. Лойош грижливо отбягваше съчувствието. Познава ме.

Исках да ида някъде да ми превържат пукнатото ребро. Някога да сте имали пукнато ребро? Избягвайте го, ако можете. Ходенето боли. Дишането боли. Не кашляйте. И в името на всяко ваше любимо божество, дори не помисляйте да кихате. А ако ме разсмивате, ще ви убия. По-късно.

След като оправих малко болезнения си дъх, се оттласнах от приятеля ми стената и съжалих.

„Сега накъде, шефе?“

„Не съм сигурен. Не мога да реша дали трябва да изчакам ден-два, докато отоците станат хубави и морави“.

„Да изчакаш…?“

„Мне, много е да хабим цял ден по козметика. Насам“.

Бавно излязох в коридора, след това спокойно завих на ъгъла и оттам тръгнах полекичка. Изобщо не болеше толкова, колкото щеше да боли утре. Докато вървях, сърцето ми се поуспокои. Езикът ми току опипваше един поразклатен зъб, но не мислех, че ще го загубя. Най-лесно се изплъзваш от ударите в лицето, ако нямаш нищо против вратът ти малко да се отплесва.

Малкото хора, покрай които минах — Господари на дракона — ми хвърляха погледи и грижливо извръщаха очи настрани, уж безразлични. След много, много дълго време се добрах до дългото тясно стълбище, което търсех. Беше много, много дълго наистина, особено сега. Тръгнах нагоре, като използвах времето да съставя план. Знаех какво точно искам да направя — исках просто да огладя нюансите. Планирането ме разсея. Не беше прекалено лош планът.

Този път почуках. Чух едно отривисто „Влез!“ и влязох, изведнъж осъзнал, че можеше да я няма и че можеше да съм изкачвал всички тези стъпала за нищо. Щеше да е хитро, ако бях премислил всичко това предварително, нали?

Тя вдигна очи, щом влязох, и каза:

— Какво… — После замълча и ме огледа внимателно.

— Мислех си дали да не изчакам един ден, за да можеш да видиш резултатите в целия им блясък.

— Това око ще се подуе и ще се затвори — каза тя.

— Предполагам.

— Не може да са били джерег. Щеше да си мъртъв.

— Не бяха джерег.

— Знаеш ли кой?

— Да.

Тя се намръщи.

— Игрички ли ще си играем?

— Не знам. Дойдох, за да разбера точно това.

— Ако имаш въпрос, Влад, просто го задай.

— Ти ли ги прати?

Изглеждаше стъписана. Мисля, че беше стъписана, каквато и трябваше да е, все едно дали бе виновна, или не. Мина през разни лицеви тикове и каза:

— Що за игра ми играеш?

„Тази, където губя, ако знаеш правилата“.

— Никаква игра. Просто искам да знам твои хора ли бяха.

— Дракони ли бяха?

— О, да. Гвардията Феникс.

— И мислиш, че аз съм ги пратила?

— Мина ми през ума. Рекох да те попитам дали си ти. И ако да, защо не, не знам, не ми прати бележка вместо тях.

— Не съм ги пратила аз.

— Добре.

— И мисля, че го знаеш — добави тя.

— Аз…

— Което ме кара да се замисля какво се опитваш да постигнеш, като ме обвиняваш.

— Не те обвинявам.

— Добре. Като ме попита.

Гледаше ме внимателно. Подозрително.

Свих рамене, което се оказа грешка.

— Какво можех да си помисля? Започвам да задавам досадни въпроси за теб и в следващия момент…

— Какви въпроси си задавал за мен?

— За внезапното ти издигане в Главнокомандващ, разбира се. Защо се случи, какво има зад това. Ти не пожела да ми кажеш, тъй че…

— Нищо няма за казване.

Дадох й кратко описание на почвените обогатители. Май не остана впечатлена от познанията ми в земеделието.

— Вярвай каквото си искаш — каза.

Беше добре, че имам разрешение, но се въздържах да й го кажа.

— Както и да е — казах й. — Ако целта на това беше ти или някой друг да ме накара да престана да ровя в това, няма да се получи.

— Не ме интересува…

— Да не говорим, че ако нямаше нищо за ровене, защо някой ще ме пребива заради това?

— Сигурен ли си, че е заради това?

— Изглежда добро предположение.

— Но всъщност не знаеш.

Изсумтях презрително.

Тя понечи да каже нещо, спря, пое си дъх и бавно издиша.

— Добре. Ще предположим, че си прав.

— Благодаря.

Пренебрегна сарказма ми и заяви:

— Нямам никакво участие в това.

— Добре. — Все още изглеждаше мнителна, сякаш не вярваше, че искрено съм допуснал, че може да е замесена. Тя е дракон. Това не означава автоматично, че е идиот. Освен това е прекарала доста години в джерег. — Значи действаха без твое знание. Защо? Какво е това, което всеки Господар на дракона знае, и не искат един жалък източняк да научи?

— Откъде да знам?

Погледнах я. Аз също не съм идиот.

Тя въздъхна.

— Има неща, които не ми е позволено да ти кажа.

— За тази част се досетих. Това, над което работя, е, че, бас слагам, има неща, които би могла да ми кажеш, ако искаше. Неща, които биха могли да помогнат на Алийра. Неща, които биха могли да обяснят защо преди малко ми се разклати един зъб. Неща, които…

— Млъкни.

Млъкнах и изчаках.

Гледаше покрай мен. Оставих й време да помисли.

— Не е лесно — рече тя. — Лоялността ми е раздвоена. Не мисля, че съществуват правилни отговори.

Кимнах и пак изчаках.

— Добре. Ще ти кажа само едно: нейно величество не е много щастлива от всичко това.

— Ноуратар. Главнокомандващ. Ваше височество. Каквото там се очаква да те нарека. Това го схванах сам.

Кимна, като продължаваше да гледа някъде покрай мен. Имах чувството, че не съм там.

— Приятелството й с Мороулан е много старо, знаеш.

— Мороулан? Как се вмества Мороулан в това?

Погледна ме. На лицето й се четеше учудване. После каза:

— Все забравям колко много не знаеш.

— Тъй си е. Нещо против да ме просветиш?

— Искаш урок по история?

— Не. Не искам. Наистина, ама наистина не искам. Мисля, че по-скоро бих изтърпял още един бой. Но ако ми е нужен един, за да разбера какво става, тогава просто ще седна тук и ще го изтърпя.

Тя направи усилие да се усмихне.

— Мисля, че можем да го прескочим. Засега.

Виждате ли? Богинята ми ме обича.

— Добре, какво трябва да зная? Което можеш да ми кажеш.

Тя се поколеба, след това думите излязоха бързо:

— Когато ме помоли да стана Главнокомандващ, тя изтръгна две обещания. Едно от тях нарушавам сега, като говоря с теб. Другото е, че Алийра ще избяга.

— Ще избяга — повторих.

Тя кимна.

— Вярвам, че Алийра не знае за това?

— Правилно.

Въздъхнах.

— Добре. И императрицата е, както казваш, прероден Феникс?

Очите й се присвиха.

— Какво точно…

— Извинявай. Това беше неуместно. Да си глупав не означава, че си упадъчен.

Тя каза много натъртено:

— Не смятам, че нейно величество е глупава.

— Да, предполагам, че не е. Всъщност това показва колко е умна.

— За какво говориш?

— Една глупава личност може да прави само определени, ограничени видове грешки. Кръгът грешки, достъпни за един умен човек, е много по-широк. Но за онзи, който знае колко е умен в сравнение с всеки друг, възможностите за истински идиотизъм са безгранични.

— Влад…

— Ноуратар. Никога, ама никога, Алийра няма да се хване на това. Да избяга означава да се признае за виновна. Помисли си.

Тя понечи да възрази, спря и се намръщи. Оставих я да го схване. Не би трябвало да отнеме много време.

— Прав си — рече тя.

— Мда.

— Трябва да говоря с императрицата.

— Добра идея. Имаше цял план, нали?

Кимна. Изкусен бях да се изсмея, но щеше да ме убие. Освен това не беше толкова смешно.

— Добре — казах й. — Ще се оттегля от пътя ти. Това изяснява някои неща, но за съжаление не ми помага. Но поне се убедих, че не ти си заповядала онези дракони да ме нападнат.

— Откъде знаеш, че са били дракони?

— Ами, като начало, ако бяха джерег, щяха да ме убият.

— А ако бяха орка?

Зяпнах я. Тя се изчерви — нещо, което никога не съм си представял, че може.

„Браво, шефе“.

„Рано или късно пробиваш“.

Оставих я да поседи за миг и да размишлява над трудността да върнеш думите си назад. После казах:

— Не се чувствай чак толкова зле. Бездруго бях напълно сигурен в това.

Тя изруга тихо.

— Чувствам болката ти — казах.

— Скоро ще я почувстваш по-силно.

— Е, искаш ли да запълним липсващото парче?

Погледна ме ядосано.

— А ако не искам?

Отне ми миг, докато го схвана, и поклатих глава.

— Не, не. Няма да кажа на никого нищо за това, което си или не си ми казала. Моля те да попълним парчетата, които ми липсват. Ако не, ще намеря друг начин. Това е всичко.

Прехапа устна, после кимна.

— Какво точно искаш да знаеш?

— Знам, че джерег и орка работят заедно. Над какво точно? И как принуждават императрицата да им съдейства?

— Добре. — Пое си дълбоко дъх. — Това датира още отпреди Междуцарствието.

Понечих да напомня, че ми бе обещано да няма история, но в някои моменти не бива да си много умен.

— Джерег бяха разработили една голяма схема за печелене на пари, която така и не разиграха, защото светът изгърмя, преди да успеят да го опитат. И може би по други причини също така, не знам. Все едно, Лявата ръка подочу за това преди няколко години, започна да си съдейства с Дясната ръка и орка и се опитват да го разиграят отново.

— И какво е „то“?

— Наркотици, халюциногени, психеделици, дисасоциативи…

— Ноуратар, не знам повечето от тези думи.

— Добре. Опиум. Дървесна гъба. Сънотворна трева. Смешен корен. Келш листо. Маков извлек.

— И какъв е номерът?

— Ами ако изведнъж станат незаконни?

— Какво?

— Ако изведнъж…

— Чух те, просто се опитвам да го осмисля.

— Какво би станало?

— Не знам. Мм, ясно, цените ще скочат до небесата.

— И кой би ги продавал тия неща?

— Джерег, разбира се. Опаа. Голяма далавера, наистина! А орка?

— Те ще ги осигуряват.

— А Лявата ръка?

— Те ще улесняват достав… Стоп. Не съм казала нищо за Лявата ръка.

— Беше моя хипотеза. Продължавай.

— Улесняват доставката и криенето и продават заклинания за засичане на имперски агенти, както го правят сега с хазартните игри.

— Не знаех, че го правят. Никога не съм ги използвал.

— Правят го. Възможно е да се включат и йорич — подкупи за скромни присъди и прочие.

— Йорич правят тора?

— Смешник.

Поклатих глава.

— Това е грамадно. Как убеждават императрицата да влезе?

— С клането в Тирма.

Погледнах я неразбиращо и въпросително.

— Ще изтече сведение, че се е случило, защото един сержант е използвал комбинация от келш листо и мак.

— О. Хм. Публично негодувание?

Главнокомандващият кимна.

— Вярно ли е? Направил ли го е?

— Не.

— Тогава защо не може да бъде накаран да свидетелства?

— Всъщност, след като стане публично, ще се случи точно това.

— Е, и?

— И кой ще го повярва? Благородниците и средните класи ще го приемат като средство за отвличане на вниманието от доходната търговия с мозъчни химикали.

— Как помага арестът на Алийра?

— Ако Алийра е арестувана по явно фалшиво обвинение, това ще придаде тежест на идеята, че клането в Тирма е по заповеди от високо. Ще изглежда, че императрицата обвинява Алийра, но знае, че не може да даде присъда по действително обвинение, защото…

— Защото трябва да бъде одобрено от Съвета на принцовете, които не биха го одобрили, тъй че присъдата трябва да е по едикт, който заобикаля височайшето им одобрение.

— Браво, Влад. Нямах представа, че си толкова добре запознат със закона.

— Успях да хвана това-онова тук-там и отчасти — отвърнах скромно.

— Тъй че вече го знаеш и вече наруших клетва, като ти го казах.

— Да. И вече знам какво става и защо, но не съм сигурен дали това ми помага.

— Напротив. — Тя присви очи. — Потенциално ти помага много.

— Как?

— Ако разкриеш каквото ти казах…

— О, я стига, Ноуратар. Знаеш, че няма да направя това.

— В такъв случай ти печели нещо друго: съюзник — изсумтя тя.

— Ти?

— Да. Всичко, което мога да направя, без да предам нейно величество.

— Хм. Това ще излезе малко като „Ще тичам по всички задачи, които поискаш, стига да не се налага да ставам“. Все пак признателен съм за предложението и ще го имам предвид.

— Имай го.

И тъй, резултатът. Разкрил бях скритото и бях открил голямата тайна, и бях превъртял ключовия камък, и вече ми оставаше само нищожната, маловажна малка подробност да измисля какво да направя по въпроса. Великолепно. Опитах се да изровя част от речника, който бях понатрупал в кратката си служба като пехотинец, но тези умения трябва да ги поддържаш или ги губиш.

Тъй че — обратно към началото. Трябваше да изчакам Кийра да събере някаква информация и да изчакам Крейгар да понаучи няколко подробности за Лявата ръка. Междувременно…

— Влад?

— Мм?

— Попитах има ли още нещо.

— О, извинявай. Не. Благодаря ти.

Кимна ми и си тръгнах. Ако орисниците ме обичаха, щях да се върна жив до стаята си и Кийра щеше да ме чака там. Върнах се, не ме чакаше — преценете го както намерите за добре.

Разтоварих няколко фунта железарии до леглото и се проснах на него. Чувствах се чудесно около десет секунди, след това постепенно започнах да усещам всеки оток поотделно. Веднъж, преди много време и в съвсем друга част на света, бях свалил амулетите си, за да направя простичко заклинание и да се отърва от разни болежки. Оказа се грешка по две причини: за малко да ме убие и даде възможност на Лойош да каже: „Казах ти аз“. Готов бяха да рискувам с първото, но предпочитах да ме боли, отколкото да понеса второто.

Не заспах, но за да разсея ума си от това колко ме боли, прекарах известно време в съжаление, че няма някой, който да ми донесе нещо за ядене. Лойош засече мисълта и направи някакво предложение, което отхвърлих. Не бях чак толкова гладен.

„Шефе, имаме ли план?“

„Ще имаме“.

„О, добре. Много по-добре се чувствам, когато имаме план“.

„В такъв случай може би ти да го предложиш този път. Стига да не включва умряла текла“.

„Разделение на труда, шефе“.

„Мда, все го забравям. Разделение на труда. Аз съставям плановете, а ти им се смееш“.

„Точно“.

Затворих очи, за да се съсредоточа по-добре върху всичко, което болеше. Не, не знам защо ги правя тези неща. Стига сте питали.

След малко чух чукане на вратата и почти след миг Лойош съобщи:

„Кийра е“.

Това му се вика добра новина в добър момент.

— Моля, вкарай крадливата си и крайно желана особа вътре — извиках й.

Вратата се отвори и тя влезе. Изглеждаше притеснена.

— Чух, че са те били.

— Как го чу? Има ли още като тебе, дето са го чули?

Погледна ме с укор.

— Извинявай.

Седна на ръба на леглото и ме огледа внимателно. Лойош прелетя до нея и тя го почеса разсеяно под брадичката, докато ме оглеждаше.

— Доста добре са се потрудили — каза след огледа.

— И аз така мисля. Ще ми кажеш ли сега какво научи?

— Точно каквото очакваше да науча.

Сърцето ми прескочи един удар. Да, очаквал го бях. Но всъщност, мм, не го бях очаквал.

— Подробности?

— Меморандум от заседание, свикано от нейно величество, за да се обсъди клането в Тирма.

— И?

— Списъкът на присъстващите включва представителите на джерег.

— Това обичайно ли е за нещо такова?

— Не.

— Добре. И представителите са казали?

— Нищо записано.

— Тогава…?

— Много ли те ритаха по главата?

— Да, между другото.

Изсумтя отвратено, после доизсумтя:

— Добре де, отгатни го все пак.

— Представителите на джерег е нямало да са там, освен ако не са искали да чуят нещо или да уведомят императрицата за нещо.

— Да.

— Което и в двата случая означава, че джерег имат пръст в това.

— Което ти знаеше.

— Подозирах го. После второто бе потвърдено от… ъъ, не бива да го казвам.

— Добре. Защо?

— Защо какво?

— Защо са намесени джерег?

— По две причини. Не мога да говоря за едната и не е нужно да говоря за другата.

— Защо да не е нужно? Какво имаш предвид?

— Кийра, и теб ли са те били напоследък?

Очите й се присвиха и тя се съсредоточи.

— О. Мислиш, че всичко това е заради теб?

— Винаги мисля, че всичко е заради мен. Когато греша, изглеждам глупав. Когато съм прав, все още съм жив, за да изглеждам глупав.

— Малко трудно е за вярване.

— Защо?

— Замисляне на избиване на селяни, въвличане на императрицата в…

— Не, не. Не смятам, че това е заради мен. Просто им е дало възможност.

— Аха. Имаш предвид не проблема, а решението.

— Да.

— Ясно. Джерег знаят, че ако Алийра е в беда, ще го разбереш, ще се върнеш и те ще могат да те хванат. Правели се нещо друго, замесвайки императрицата, и просто са се вкопчили във възможността да те вкарат в него.

— Горе-долу. Познавам ги джерег. Много ли преувеличено изглежда?

— Не — отвърна тя без колебание.

— И на мен не ми изглежда.

— Имаш ли идея как да се справиш с това?

— Една. Да кажа на императрицата.

— Влад, знаеш ли какво ще стане, ако го направиш?

— Нещо доста неприятно за дома Джерег. Не ми пука.

— А за Империята?

— И за нея не ми пука.

— А за Зерайка?

— На нея, да не би да й пука колко неприятно е това за Алийра?

— Да.

— Престани, Кийра, преди да си ме трогнала до сълзи. О, чакай, не, това е от боя, който изядох, защото задавам въпроси колко точно й пука.

— Не мисля, че боят е за това.

— Аз също. Мисля, че беше, защото се смята за невъзпитано източници, които също тъй са джереги, да ходят и да задават въпроси за Главнокомандващия.

— Може би.

— Имаш друга идея?

— Не. Просто усещане.

— Усещане.

— Боят. Усещам, че нещо тук не е наред. — Отворих уста за неизбежната реплика, но тя ме прекъсна. — Не, слушай, Влад. Говоря сериозно. Опитай се да възстановиш последователността в главата си.

— Не е толкова трудно. Задавах въпроси за Ноуратар и…

— На кого?

— А? Ами, на Ноуратар, първо. И на Коути. И на един слуга в Двореца, който пръв ми каза, че Главнокомандващ вече била Ноуратар.

— И?

— Не е ли достатъчно?

— Е ли? От кого са чули за това тези дракони?

— Допускам, че от теклата. Или косвено от теклата.

— Точно това ме притеснява. Как според теб са го чули?

— Текла го изклюкарства на някой от приятелите си, някой Господар на дракони го чува и…

— Кога си чувал дракон да слуша клюки на текла?

Свих рамене, при което болката се изстреля от реброто ми чак до другото рамо.

— Добре де, тогава теклата го съобщава на някого, тоест предава го по веригата.

— Кога говори с този текла?

— Вчера.

— Не мислиш ли, че е прекалено бързо?

— Кийра, тези неща се правят бързо.

— Не казвам, че е невъзможно. Просто съм подозрителна.

— Защо? Какво мислиш, че се е случило?

— Много бих искала да разбера.

— Ако ми предлагаш да го проучиш заради мен, знаеш, че няма да ти откажа.

— Не съм сигурна — каза накрая. — Искам да кажа, че не искам да го проуча, а да го разбера.

— Знам го това.

— Е, някакви идеи?

— Предавам се. Хич ме няма откъм идеи.

— Влад…

— Виж, все пак мисля, че беше точно това, което изглежда. Как мога да разбера дали е било друго?

— Като работиш с мен.

Въздъхнах.

— Добре, да допуснем, че си права. На първо място, ако боят беше послание да не разследвам Главнокомандващия, тогава посланието не беше предадено добре, защото нямам представа за какво е.

— Мисля, че можем да допуснем, че не са ти казвали да не помагаш на Алийра.

— Звучи съвсем допустимо.

— Какво друго си правил, което би могло да подразни някого?

— Криех се от джерег. Знаеш колко мразят това драконите.

— Знам. — После каза: — Не, чакай малко.

— Кийра, ако драконите почнат да се интересуват от работата на джерег…

— Влад, защо мислиш, че са били дракони?

Въздъхнах.

— Всички ме питат това. Главно защото ако бяха джерег, щях да съм мъртъв. А ако бяха орка, щях да съм спечелил.

— Орка ли? Какво общо имат пък орка с това?

Отвърнах с контравъпрос:

— Ако не са драконите, кои са според теб?

— Мисля, че джерег.

— Тогава защо не…

— Защото не са били наети да те убият, а само да те набият.

— Наети от кого?

— От Лявата ръка — каза Кийра.

Слязох на няколкостотин крачки от къщата по-далече, за да можем с Лойош и Роуца да огледаме за последно. Изглеждаше чисто, тъй че тръгнах натам. Влад Ноуратар беше отпред и подхвърляше във въздуха топка с ракетата за найбол. Много се беше се съсредоточил, но накрая ме забеляза, спря и се поклони колебливо.

— Добра среща, сър — казах му и го удостоих с най-изискания си поклон. Той се ухили и лицето му грейна. Вратата се отвори и Коути застана на прага. — Добра среща и на вас, мадам.

— Не очаквах да те видя толкова скоро — каза тя и ме погледна все едно не знаеше дали да се зарадва, или притесни.

— Възникнаха някои неща. Въпроси. Имаш ли време да поговорим?

Беше по обед. Малко по-надолу по улицата един текла поливаше градината пред една къща. Две деца вървяха към нас, следвани от отегчена гувернантка.

— Влизай — каза тя. — Прибирай се, Влад.

Момчето се шмугна покрай нея. Лойош и Роуца кацнаха на раменете ми в момента, в който прекрачвах прага. Като чу плясъка на крилете, Влад Ноуратар се обърна и очите му се ококориха.

„Проклето парадиране“.

Нещо като кикот прокънтя в главата ми.

Коути попита искам ли бренди. Исках. Тя ми наля, наля нещо и на себе си. На Влад даде като че ли чаша вино, смесено с вода. Той се настани в един голям стол и зачака, готов да участва пълноценно в разговора. Чувал бях израза „Не знаех да се смея ли, или да плача“, но до този момент не му бях обръщал много внимание.

Добре, както и да е.

— Хубаво е, че те виждам — каза Коути.

— Какво ти е на лицето? — попита Влад Ноуратар.

— Биха ме.

— Кой?

— Кои — поправи го Коути.

— Не съм съвсем сигурен — казах.

— Ще го разбереш и след това ще ги набиеш, нали?

Поколебах се. Но пък когато се колебаеш, винаги можеш да заложиш на искреността.

— Ако имам възможност, да.

Той кимна и като че ли се канеше да ме попита още нещо, но предполагам, че на Коути не й хареса насоката на разговора, понеже каза:

— Та какво има?

Помъчих се да измисля как да го изразя.

— Защо винаги се оказвам в положение да трябва да разбера какво става и никой не иска да ми каже нищо?

— Не очакваш наистина точно аз да отговоря на това. — Произнесе го като твърдение.

— Да, не очаквам.

— А какво тогава?

Беше с маслиненозелена рокля с бяло късо елече с дантела и връзки отпред. Няколко гънки от бялата й риза се показваха от яката, а ръкавите бяха широки и бухнали. От онези неща, дето пръстите те сърбят да ги развържеш. На този фон косата й изглеждаше особено черна. По дяволите, все едно.

— Можеш ли изобщо да ми кажеш нещо за, ъъ, какво твоите хора, твоята група правят във връзка с това клане?

Веждите й се събраха. Изглеждаше искрено озадачена.

— Влад, никаква тайна няма около това. Ние агитираме, откакто се случи, и…

— Публично?

— Разбира се.

— А тайно?

— Не разбирам какво имаш предвид. — Каза го все едно наистина не разбираше. Замълчах и тя добави: — Вероятно би могъл да ми дадеш някоя идея защо трябва да го знаеш.

— Хм. Част от това не мога да ти го кажа.

Очите й за миг заискриха, също като някога.

— Обясни ми как се връзва това с онова, дето го каза: как трябвало да знаеш разни неща, а никой не искал да ти каже нищо.

Усетих, че се усмихвам.

Влад Ноуратар държеше чашата с две ръце и ме наблюдаваше иззад ръба й. Зяпали са ме много по-страшни типове и не са ме изнервяли толкова. Покашлях се и казах:

— Всичко се връзва с всичко останало.

— Ясно, ще започнем с великите обобщения — каза Коути. — Добре, давай.

Потиснах ръмженето.

— Джерег кроят нещо голямо и гадно. Работят с орка. Не знам как вълненията сред текла и източняците ще се вместят в това. Може да подействат срещу това, което правят те, и тогава групата ви ще се окаже мишена. Или може да са в тяхна полза, при което излиза, че ще им помагате.

— Влад, не знам откъде ти е хрумнало, че можем да контролираме обществено вълнение. Не можем. В деня, в който се окаже, че можем, ще живеем в съвсем различен свят.

— Хм. Добре, да речем, че съм съгласен с това. Не мисля обаче, че джерег ще са съгласни.

— Благодаря за предупреждението. Ще го предам.

— Хубаво. Но всъщност не целях точно това.

— А какво целиш?

— Опитвам се да разбера какво ще се случи, как ще реагират джерег, как Империята ще реагира на това и как аз трябва да реагирам на Империята.

— Желая ти късмет.

— Давя се в дълбините на съпричастието ти.

— Влад…

Въздъхнах.

— Добре де, няма повече.

— Просто не знам какво мога да ти кажа и да ти помогне.

— Очакваш ли бунтове?

— И аз бих искала да знам. Хората са достатъчно разгневени. Правим всичко, което можем, за да ги спрем, но…

— Да ги спрете?

Тя примига.

— Разбира се, Влад. Един бунт няма да постигне нещо, освен да счупи няколко глави.

— Хм. Май ще се наложи да преоценя нещата.

— Това проваля ли плана ти?

— Не чак толкова. Не бях стигнал чак до план.

Кимна. Познаваше начина ми на работа не по-зле от всеки друг. По-добре от всеки друг.

— Не сме единствената група, която работи в Южна Адриланка и сред текла, ако случайно не знаеш.

— Хм. Всъщност не знаех.

— Има поне шест независими организации.

— Сериозно? Добре. Какво би станало, ако всички се съберете?

— За да направим какво?

— А, това не знам.

— Ако се обединим, няма да се получи нищо. След като имаме противоположни идеи какво да правим, „обединяването“ едва ли би постигнало нещо голямо, нали?

— Добре, добре. Нямах предвид да постигнете нещо. Какво кроят другите групи?

Тя завъртя очи.

— Различни неща. Някои от тях ще внасят петиции до Империята. Някои организират изпращане на храна и пари за оцелелите в Тирма. Някои организират походи с настояване Империята да разследва. Някои насъскват хората към индивидуални актове на насилие срещу имперски представители. Някои…

— Чакай малко. Актове на насилие?

— Да. Политически наивно е най-милото нещо, което може да се каже за това. Самоубийствено е по-точно.

— Можеш ли да ми кажеш какво замислят?

Погледна ме твърдо.

— От това, което знам за тях, не замислят нищо, просто насъскват хората да нападат имперски представители. А и да замислят нещо, няма как да знам какво е. А и да знаех, със сигурност нямаше да ти го кажа.

Много е добра с твърдите погледи. Не бях забелязал Влад Ноуратар да реагира на тона й, но трябваше да го е направил, защото тя се пресегна и го погали по косата.

— Разбрано — отвърнах й. — Няма да те притискам повече за това.

— А ако ще ги търсиш, ще го правиш без мое…

— Нямам такова намерение.

— Добре.

И наистина нямах. Каквито и да бяха шансовете им да убият някого, шансовете им сериозно да повлияят на нещата бяха нулеви. Но нещо или някой друг можеше да повлияе. Може би. Трябваше да помисля.

— Както те гледам, май трябва да помислиш — каза тя.

Кимнах.

Тя замълча. Момчето също мълчеше, само дето очите му говореха много. Станах и закрачих напред-назад. Той ме наблюдаваше. След малко казах:

— Не ме притеснява групата, която иска да убива имперски представители. Притеснява ме групата, която настоява за разследване.

— Всъщност ние също настояваме за това — каза Коути. — Но искаме разследване от нас, от народа. Те искат Империята да се разследва сама.

Премислих го и попитах:

— Смяташ ли, че ще стигнете донякъде с вашето, хм, независимо разследване?

— Не смятам, че искането Империята да се саморазследва ще доведе до нещо. А ти?

— Точно това се опитвам да разбера.

— Дори да могат да ги убедят… — почна тя.

— Не е нужно. Вече е почнало.

Тя ме погледна изненадано.

— Наистина ли?

— Така ми казаха.

— Не бях чула.

— Доста ново е. И сигурно и много секретно.

— Секретно разследване. Добре, мисля, че можем да разчитаме на това.

— Аз пък мисля, че императрицата иска да разбере какво се е случило и защо.

— Аз също бих искала да знам — каза Коути.

— Но има други, които не искат.

Погледна ме въпросително.

— Джерег — казах.

— Джерег ли? Защо ще ги интересува пък тях?

— Защото може да попречи на схемите, които се опитват да завъртят.

— И какви точно са тези ужасни схеми?

— Точно за това не мога да говоря — отвърнах.

Тя кимна.

— По-добре е човек да говори за това, което го притеснява — каза Влад Ноуратар.

Първият ми подтик бе да му възразя, което е смешно, като си помислиш. Но имах чувството, че Коути няма да го одобри, тъй че просто отвърнах:

— Прав си. Но понякога трябва да не говорим за някои неща, за да не създадем неприятности на други хора.

Изглежда, му прозвуча логично, защото кимна.

— Имаш приятели, знаеш го — каза Коути.

— Трудно е да го забравя. Това е единствената причина, поради която все още се мотая тук и дразня джерег. Имаш ли някакви новини от Лявата ръка?

Тя поклати глава.

— Спазват споразуме… Защо? — Изведнъж ме погледна с тревога.

— Това може би включва и тях.

— За толкова симпатичен мъж определено си създаваш много врагове — въздъхна Коути.

— Такова ми е бремето.

Усмивка пробяга по скулестото й лице, обрамчено от права черна коса, и в тъмните й дълбоки очи. Трудно е да се повярва, че едно лице може да изрази такъв обхват от…

„Шефе, ако не можеш да се съсредоточиш върху проблема, ще се позова на изпълнителната си власт да ни изведем от този град“.

„Кога пък получи изпълнителна власт?“

„Би трябвало да ми дадеш изпълнителна власт“.

Огледах тавана над главата на Коути и попитах:

— Как мога да ги намеря?

— Срещат се в дома на водачката си, тя е печатар по професия. Казва се Бринея. Живее на улица Енох, близо до Дърварския пазар. Малка къщичка, боядисана в грозно зелено, с два бора отпред.

— Благодаря.

— Наистина ли трябва да се видиш с тях?

— Не съм сигурен. В момента има твърде много неща, в които не съм сигурен.

— Възможно е да се стигне до кръв, Влад.

— Мда, същото си мислех.

— Просто да знаеш.

Свих рамене.

— Виждал съм кръв. И съм пускал.

— А напоследък?

— Опитвам се да използвам повече главата си и по-малко ножовете.

— Точно това ме притеснява.

— Опитваш се да разколебаеш самоувереността ми ли?

Тя поклати глава.

— Опитвам се да се самоуверя, че няма да се въвлечеш в нещо, с което не можеш да се справиш.

— Радвам се, че те интересува.

— Знаеш, че ме интересува.

— Да. Просто обичам да ми се напомня от време на време.

Тя погледна към Влад Ноуратар. Проследих погледа й; момчето ме наблюдаваше с любопитство.

— Добре. Разбрах те.

Станах и отворих вратата. Лойош и Роуца излетяха навън. След две минути Лойош ме уведоми, че районът е безопасен.

— Ще се видим скоро — казах й. — Влад Ноуратар, за мен винаги е удоволствие, сър. — Поклоних се.

Той стана, внимателно остави чашата си и направи достоверно подражание на поклона ми, с крака назад и ръката, помитаща пода. После се изправи и се ухили.

Коути се усмихна гордо и двамата ме изпратиха до вратата.

— До следващия път, Влад — каза тя. И вратата се затвори зад мен.

Нямах бърза работа, както и основание да вярвам, че си нямам опашка, а изпитвах желание да се поразходя. Тъй че се запътих към Дърварския пазар в Южна Адриланка. Улица Енох нямаше табела, но една от онези източни жени, които приличат на нечия баба, измърмори и ми посочи, а после ме изгледа, сякаш се чудеше как така може да не знам нещо толкова очевидно. Предложих й монета, която тя отказа с презрение.

Лойош и Роуца летяха над мен на кръгове и наблюдаваха, а аз крачех по улицата като най-примерен гражданин. Само дето, разбира се, малко източняци носеха стомана на кръста си, а кройката на дрехите ми бе доста по-добра, отколкото на повечето.

Намирането на къщата се оказа лесно: точно както я беше описала Коути. Застанах от другата страна на улицата, подпрян на едно изсъхнало дърво пред ред евтини къщи, и заоглеждах мръснозеленото. Вероятно трябваше да мога да си направя изводи за лицето, което я обитава, просто като я гледам, но не можах. В смисъл, да, дворът беше спретнат. И какво? Тя ли го поддържаше така, или мъжът й, или бяха наели някой, който да го прави? Боята беше доста прясна, но същата работа.

Понаблюдавах къщата още малко, но никой не излезе, нито влезе. Май нямаше никого. Помислих си да се вмъкна. Представа нямах какво можеше да науча, а да ме намери някой вътре щеше да е притеснително. Но ако можеше да открия нещо…

„Шефе, тревога“.

Стреснах се.

„Какво има?“

„Идва драгар с цветовете на джерег. И с онзи поглед“.

Знаех какво има предвид. Има нещо в очите на човек, който е вършил „работата“. Сигурно и аз го имам този поглед. Или го бях имал. Не знам.

„Намери ли ми чист изход?“

„Търся“.

Зачаках. Пръстите ми потупваха по дръжката на Лейди Тилдра. Бил съм и в по-страшни ситуации, отколкото само с един джерег. Ако се окажеше по-сложно, е, щях да разчитам, че Лойош ще ме уведоми навреме. Междувременно бях готов, но не и изнервен.

„Шефе, ъъ, странно“.

„Това не ми върши работа“.

„Спря на двайсетина стъпки от тебе, подпря се на стената на един празен склад, много добре прикрит от улицата. Знае си работата“.

„Добре. И?“

„Обаче щом стигна там, някой друг се махна оттам“.

„Минали сме покрай някого?“

„Така изглежда. Но не е там въпросът. Той наблюдава къщата. «О.».“

„Мислиш ли, че е тук заради теб?“

„Хайде да постоим тук малко и да наблюдаваме наблюдаващия. Другият какво прави?“

„Тръгва си. Опитва се да изглежда незабележим. И се справя добре“.

„Какъв е шансът да са ме познали?“

„Откъде да знам, шефе? В смисъл, вероятно не. Ти си просто поредният източняк. Но…“

„Ясно. Не можем да знаем. Добре, дай да повисим и да видим какво ще се случи“.

В крайна сметка вмъкването в къщата май щеше да се окаже лоша идея.

„Има ли начин да ида на място, от което да го наблюдавам?“

„Ще проверя“. И: „Така. Насам“.

Кацна на рамото ми и ме преведе зад редицата къщи, през някакви дворове с парчета изхвърлени мебели и счупени съдове, след това завихме. Долепих се до една къща и загледах.

Така. Интересна ситуация.

Решението, разбира се, си дойде само, още повече че не бързах. Ако по някаква причина не можете да говорите с някого психически, има едно жизненоважно средство, без което никога не бива да оставате: хартия и молив.

„По задача ли тръгвам?“

„Да. Освен ако не може да го направи Роуца“.

„По-добре аз. Бързаме ли?“

„Само защото ще умра от скука, докато се върнеш“.

Надрасках бележка и му я връчих. Стисна я в ноктите си и излетя. Клекнах и зачаках. Не мърдах. Типът, когото наблюдавах, също не мърдаше. Запълних времето си с опити да разбера дали го познавам и ако да, откъде. Изглеждаше ми смътно познат. Можеше да съм го наемал за нещо някога. Или можеше просто да съм го виждал на…

„Здрасти, Влад. Търсил си ме“.

Чух гласа в същия момент, в който усетих пукването от изместения въздух. Не че съвсем подскочих или изпищях. Щях да го изгледам свирепо, но беше моя вина, че не бях казал на Лойош да ме предупреди, тъй че просто го изгледах свирепо и казах:

— Здрасти, Деймар. Бих искал една услуга от теб, ако не си много зает.

Рееше се, скръстил крака, на около три стъпки над земята. Лесен трик и така и не мога да си обясня защо си мисли, че може да е впечатляващо. Може би просто си мисли, че е удобно, но не изглежда удобно.

Познаваме се от, а бе от години. Висок, мургав и Господар на ястреба, с всичко, което подсказва това. Ако на вас не ви подсказва нищо, ще го изредя точно: суетен, дразнещ, много добър в това, което прави, и абсолютно безразличен към всичко, което би могло да става около него, освен ако не възбужда точно неговия интерес. Добре е да познаваш хора като Деймар дори това да значи да се примиряваш с хора като Деймар. Но стане ли въпрос за бъркане в нечия глава, няма по-добър. Прибягвал бях до уменията му в миналото и ще прибягвам пак, стига да не го изкормя някой ден.

— Виждаш ли онзи тип там? — казах му.

Той погледна.

— Не.

— Виж пак. Ей там. Не, там, където ти соча. Точно зад ъгъла откъм вратата.

— Аха. Да. Какво прави той?

— Същото като мен. Въпросът е, за кого го прави?

— Да го попитам ли?

Вдишах дълбоко и издишах.

— Нямах предвид точно това.

— О. Имаш предвид нещо по-агресивно?

— Да.

Помълча, после каза:

— Носи защита.

— Значи ли това, че не можеш да се вмъкнеш?

Погледна ме все едно се опитваше да разбере дали не се шегувам. После отвърна:

— Не.

— Добре, но искам той да не разбере какво е станало.

Което ми спечели нов кисел поглед. Но пък и аз точно затова го казах.

Знам, знам. Не е хубаво да дразниш някой, който ти прави услуга. Вероятно не е и умно дори. Но ако познавахте Деймар, щяхте да разберете. А и това му даде повод да се изтъкне — нещо, заради което живее.

Не, това не е честно. За него не е изтъкване, а възхищение към онова, което върши… шанс да приложи умението си, да прави това, което му подобава. Мога да го разбера. Същото съм изпитвал и аз при подготовката да светна някого. Не самото убийство, а подготовката: онова усещане, че всичко действа както ти си го предвидил, как умът ти надвишава себе си, как…

— Хванах го — каза Деймар.

Кимнах и попитах:

— И какво научи?

— Че е отегчен, че е тъп, че не се случва нищо и че се радва, че не се налага той да докладва.

— Хм. Да започнем с последното. Не се налага той да докладва?

— Не, просто помага на някой си Уиднър.

— И не знае на кого докладва Уиднър?

— Не.

Посъветвах богинята ми да си достави едно по-особено чувствено удоволствие, въпреки че не го изразих с ясни думи.

— Защо не иска той да докладва?

— Не мога да кажа точно. Просто останах с впечатлението, че тази, на която трябва да се докладва, не му харесва.

— Тази.

— Да.

— Аха.

Оттеглих съветите си към богинята демон.

Хм, това във всяко отношение бе интересно.

— Благодаря ти, Деймар. Беше ми изключително полезен.

— За мен винаги е удоволствие, Влад.

Последва съсък на събиращ се въздух и Деймар изчезна и ме остави сам с мислите ми, каквито там бяха.

Тази.

Щом Уиднър докладваше на „тази“, значи беше Лявата ръка на Джерег.

Защо Лявата ръка на Джерег наблюдаваше какво става в тази къщичка?

Защото Лявата ръка беше замесена в онова, което джерег — Дясната ръка имам предвид — правеха заедно с орка. И защото натискът на Бринея и хората й Империята да разследва клането в Тирма можеше да обърка плановете.

Добре, чудесно. Защо?

Защото Империята, просто ако случайно играеше честно (както и да се отнесеше Коути към тази възможност), с разследването си щеше да попречи на плановете на джерег и орка и схемата им щеше да се провали.

Тогава какво щяха да направят те? Щяха да спрат разследването, стига да могат.

Как? Какво правиш, за да спреш едно имперско разследване? И какво общо трябваше да има това с някаква шантава група източници, които се събират в една малка къщичка в Южна Адриланка?

Лойош се върна от задачата си и кацна на рамото ми.

„Той приключи ли вече, шефе?“

„Да. И ние също. Сега имам да свърша малко работа“.

Как спираш един убиец?

Звучи, все едно че е шега, нали? Но не, наистина си задавах този въпрос.

Ще си кажете, ами аз като съм в този занаят за един доста голям отхапък от живота си, би трябвало да имам доста добри идеи за спирането на убиец. Само че не става така. Когато измисля начин, който би могъл да спре мен, веднага измислям как да го контрирам.

Работата е, че повечето убийци, които познавам, работят до голяма степен по същия начин: хващаш схемата на движение на обекта, подбираш място, избираш момента, правиш план за изтегляне, избираш метод, след това, ами, след това го правиш. Ако искаш да спреш убиеца и не знаеш кой е, трябва до голяма степен да направиш същото нещо и да си там първи. Желая ви късмет.

Или пък… хм… може би откриваш убиеца, докато го подготвя? Мда, в това имаше някои възможности.

„Е, Лойош? По-добри идеи?“

„Твоята работа е да намираш по-добри идеи, моята е да пробивам дупки в тези, които имаш, и вече си правил това доста добре“.

„Да. Благодаря“.

Пообиколих из Имперското крило и намерих един приятно превзет текла, който срещу малко сребро беше навит да ни заведе до кабинета на Имперския съдия. Лойош и Роуца се скриха под наметалото ми, което, трябва да спомена, не е ужасно удобно за никого от нас и в най-добри времена, а с добавената тежест на раменете ми (буквално) в момента изобщо не беше забавно.

Толкова повече се радвах, че си имам водач — така и нямаше да мога да се оправя сам. Стараех се да запомня извивките, завоите и стълбищата и когато стигнахме там (По този коридор, двукрилата врата с йорича под Имперския феникс ей там, и златните топки.), не мислех, че изобщо ще мога да го намеря отново.

Освободих теклата и влязох в кабинета, който се оказа адски голям, почти колкото тронната зала и много по-изискано обзаведен, без да броим златните топки. Приятен на вид джентълмен с вежди, които, изглежда, подстригваше, седеше зад голямо и много лъскаво бюро. Попита ме по каква работа, без да издава някакво притеснение, че се налага да се държи учтиво с мен. Казах:

— Моля за извинение, милорд, сбъркал съм мястото. — Поклоних се ниско и смирено, както се полага на източняк, и си излязох.

Пред кабинета нямаше никого, тъй че направих един хубав бавен оглед наоколо. Намирах се в края на дълъг широк коридор. Без никакви други входове. Вътре сигурно имаше куп малки вътрешни кабинети и също така сигурно продължаваха много зад онова, което бях успял да видя. В помещението, в което бях надникнал, нямаше и прозорци.

Това, че бях в края на коридора, беше лошо, защото нямаше къде да се скрия, но и добро, защото означаваше, че няма друг път навън — освен ако нямаше пряк изход. Трябваше да накарам Кийра да открадне плановете за Двореца, стига да имаше такива и стига да можех да намеря някой валиста, който да ми ги разтълкува. Широки коридори означава важни особи в Двореца, а може би и на други места също така. Няма да коментирам златните топки — вие решете.

Спорно беше дали мястото е добро за намирането на Десаниек. Важна личност като нея обикновено разполага с още един или два входа, но в повечето случаи едва ли ги използва. Това е защото обикновено искат да ги виждат, когато влизат и излизат, и да проверяват подчинените си. Невинаги, но все пак имаше добър шанс да дойде оттук.

В другия край на коридора — тоест при стълбището — имаше три врати и малък къс проход, свършващ пред една врата. Отидох и почуках на нея — от което ме заболя чак през гърдите и врата — и никой не отговори. Пробвах да я отворя и се оказа заключена. Нямах желание да ме хванат как отключвам с шперц в Имперския дворец, тъй че не го направих.

Мразя, когато няма добро място за криене. Особено когато стоя някъде, където очевидно не ми е мястото. Тук едно заклинание за невидимост щеше да е от полза, ако можех да хвърля такова, без да свалям защитите си, и ако докато го хвърлям не задействам всички аларми в Двореца.

Мда, както и да е.

Таванът не осигуряваше добро скривалище и за Лойош.

„Моля да възразя“.

„Висящата лампа? Мислиш ли, че можеш да я използваш?“

„Ще съм прикрит от едната посока и в сенки от другата“.

„Знаеш ли какво ще стане, ако те забележат? Джерег в Двореца? Някой ще запищи и ще се разтичат, ще вдигнат всички и…“

„Може би просто ще ме изшъткат навън през най-близкия прозорец“.

„Не бих заложил на това. И няма да можеш да я проследиш незабелязано. И когато напуснеш, ще стане проблематично“.

„Роуца ще го направи. Трябва само да ме уведоми, когато напусне, и в каква посока тръгва, и може да остане тук, докато я приберем“.

„Как…?“

„О, стига, шефе. Никой няма наоколо. Може просто да изхвърчи горе“.

„Сигурен ли си“.

„Аха“.

„Добре“.

Отидох под лампата, разтворих наметалото си и Роуца хвръкна и кацна горе. Огледах я. Можех да я видя, но само ако гледам точно натам. Почувствах се малко по-добре.

„Какво мисли Роуца за всичко това?“

„Мисли, че горе е горещо“.

Покрай мен минаха двама млади на вид йорич, явно запътили се да видят Десаниек или може би по друга работа, свързана с тънкостите на юриспруденцията. Поклоних се учтиво. Двамата ми хвърлиха по един незаинтересован поглед и продължиха. Единият май ми кимна леко.

Щом слязох по стълбището, нещата се усложниха. Имаше тесни проходи в три посоки и успях да различа още разклонения на два от тях. Също и стъпала, които продължаваха надолу. Проверих най-близките врати. Едната се оказа на тоалетна, от която се възползвах, защото ако се каните да следите някого часове наред, този проблем не ви трябва. Друга беше заключена, а една се оказа отворена и вътре беше празно — сигурно щеше да е нечий кабинет, щом възникнеше нуждата от правни съвети по съпоставителна аранжировка на градински лехи. Влязох, затръшнах вратата и пуснах Лойош изпод наметалото си. Беше голямо облекчение и за двама ни.

„О, сега ще чакаме ли, шефе? Знаеш, че това ми е любимата част“.

Зачакахме.

Лойош лееше порой от предложения как да украсим празната стая, докато аз се мъчех да помисля творчески какво да кажа, ако някой влезе. От време на време познайникът ми ме уверяваше, че Роуца все още е неразкрита и че Десаниек не се е появила.

Чакахме дълго.

Или Десаниек имаше много работа в кабинета си и отвратително се бе посветила на нея, или имаше друг изход навън. След четири часа, когато стомахът ми заръмжа, почти бях решил, че е второто. След пет часа бях почти сигурен в това. Беше почти шестият час, когато Лойош каза:

„Ето я! Идва към нас, шефе“, и тръгнахме.

Лойош се мушна отново под наметалото ми, пристъпих навън и закрачих към стълбището.

„Роуца какво прави?“

„Чака“.

„Добре. Кажи й да остане така“.

Докато се разминавахме, направих лек поклон, без да я гледам. Периферното зрение ми показа само, че е средна на ръст, с доста светлата кожа на йорич и с твърда походка. След като ме подмина достатъчно, се обърнах и тръгнах след нея. Това не само ми позволи да наблюдавам дали има някой друг, който би могъл да я следи, но също така ми показа как да изляза от Двореца.

Доста бързо стигнахме до някакво място, където имаше много хора, което не беше добре за мен. Много лесно е да следиш някого в тълпа, което значи, че е трудно да засечеш някой друг, който го прави. Не я изтървах, разбира се. Мога да се лепна за някого дори и без Лойош. Но все пак стана по-просто, след като напуснахме Двореца и можах да си позволя един миг, в който никой не ме виждаше, за да го пусна навън.

Лесната част бе проследяването на Десаниек. Трудната бе засичането на някой друг, който следи Десаниек. Страшната част бе напускането на зоната на Двореца и чуденето дали някой не следи мен, при това с враждебни намерения. Болезнената част бе вървенето достатъчно бързо, за да не изоставам от нея.

Не отиде далече, както се оказа — просто в квартала край Двореца, до едно място, където се бях хранил веднъж. Храната бе прилична, но списъкът на вината бе удивителен. Едно от нещата, които не бях упражнявал напоследък, беше следенето на човек, който се храни по-добре от мен.

От друга страна обаче можех да оставя Лойош там, в случай че Десаниек се нахрани бързо, и да се върна да прибера Роуца.

„Което означава да вървиш през много лоши места без мен да наблюдавам отгоре“.

„Двайсет минути“.

„Помисли колко много неща би направил ти за двайсет минути“.

„Видя ли някого по пътя насам?“

„Не, но…“

„Значи стоиш тук. Ще се върна бързо“.

И се върнах, ако искате вярвайте, ако искате — не. Отне ми повече, отколкото трябваше, защото се загубих, докато се опитвах да намеря кабинета, и трябваше да питам три пъти за посоките, но все пак го намерих, и Роуца си беше там, и излязох без проблеми отново навън. Много е странно как може да е толкова трудно да стигнеш до някое място и толкова лесно да се върнеш.

„Добре, почти стигнахме. Безопасно ли е?“

„В безопасност си от всеки друг, освен от Роуца, която е гладна, изпопарена и много ядосана“.

„Вярвам, че ще ме защитиш“.

„Взимам скъпо за такива услуги“.

Намерих безопасно място, където да изчакам, докато Десаниек привърши с храненето. Лойош и Роуца огледаха района за някой, който можеше да дебне нея или мен.

„Как ще разбереш кое от двете е, шефе?“

„Ти просто го засечи, после ще се притесняваме за това“.

„С други думи, нямаш обяснение“.

„Нещо такова“.

Но не засякохме никого. Ако някой я следеше, можеше да е на съседната маса до нея, да яде, да зяпа в противоположната посока. Правил съм го.

Тъй че почакахме още. Пфу.

Би могло да е интересно да ви предам останалото от случилото се най-подробно, ако се беше оказало интересно, но всъщност така и не забелязах никого. Бях с нея още около три болезнени часа и тя посети някакъв частен клуб, където, предполагам, високопоставени йорич обичат да отпускат. След това най-сетне се прибра в дома си. В крайна сметка всичко излезе едно голямо нищо.

Върнах се до хана, позволих си малко сън, станах рано и зачаках пред дома й. Лойош забеляза един джерег, но беше преди да стигнем там. Джерегът очевидно търсеше мен, ако се съдеше по това колко грижливо отбягваше да гледа към хана. Майната му. Изгубихме го на път към дома на Десаниек.

Тя тръгна направо към кабинета си. Джерегите бяха под наметалото ми и тримата изчакахме. Десениек изобщо не спря да закуси някъде и вероятно си бе поръчала да й донесат обеда. Какво прави вътре осемнайсет часа не знам, но си беше там и като че ли никой друг не се интересуваше от нея. Вечерта яде на същото място, но след това се прибра направо вкъщи. И двата пъти по същия маршрут.

В стаята си в хана намерих бележка от Кийра, че има информация за мен. Отговорих й да задържи за ден-два, понеже нямах време за нищо друго, освен да следя Десаниек.

Добре ли е да престана да говоря колко болезнено беше просто да ходя? Едва ли ви е приятно да слушате за това, а и на мен не ми е приятно да си го спомням. Да кажем само, че от всичките пъти, в които съм следил хора, този беше най-неприятният.

Можете да повторите шаблона и за следващия ден, само дето, след като приключи работата си тя отиде на друго място и яде с един йорич, който навярно беше любовникът й — поне изглеждаха в добри отношения — и тръгна с нея към дома й. Минаха по друг маршрут, по-живописен. Имах впечатлението, че винаги минават оттук.

На следващия ден — никакъв любовник, никакъв йорич, който се интересува от нея, и отново по първия маршрут, покрай един от любимите ми хлебари, което го направи особено мъчително.

Когато същото се случи и на другия ден, започнах да се отвращавам, да не говорим за притеснението.

„Какво съм пропуснал, Лойош? Те ще премахнат тази йорич и ще го направят да изглежда уж че зад това стоят онези източняци. За да го направят, трябва да знаят движенията й точно. Защо ги няма?“

„Може би ги има, а ти не ги виждаш“.

„Невидими? Възможно. Но все някой трябваше да забележи наоколо да се върти невидим тип. Мисля…“

„Не това имам предвид. Тя не е джерег, шефе. Вероятно няма никакви защитни заклинания“.

„Накъде биеш?“

„Може би я следят с магия“.

Избълвах няколко от любимите си ругатни, като ги съчетах с някои новоизмислени. Жалко, че не помня как точно се получи, защото бе доста поетично.

„Шефе?“

„Това е мошеничество!“

„Ъъ, шефе…“

„Знам, знам. Просто съм ядосан, че не помислих за това“.

„Нали затова съм с тебе“.

„Което никога няма да ми позволиш да забравя, което е другата причина да съм ядосан. Добре, трябва да има начин да открием това. Не, не го правим ние. Трябва да повикаме помощ“.

„Мороулан или Сетра?“

„Да“. И преди да е успял да каже нещо остроумно, добавих: „До кого ще е по-лесно да стигнем?“

„Би могъл да поканиш Мороулан да дойде да те види, вместо ти да ходиш там“.

„Да, прав си“.

Хванах друг обиколен път до района на Двореца, после влязох в крилото на дракон през един от входовете, използвани от благородниците. Пред входа стояха двама стражи в пълна униформа. Зачудих се дали стоенето на пост часове наред е чест, или наказание, но във всеки случай си надянах пълното нагло снаряжение и профучах покрай тях.

Стигнах до един сержант на бюро. Знаех, че беше сержант, защото видях знаците на униформата му, и знаех, че е бюро, защото винаги е бюро. Винаги има някой на бюро, освен когато не е маса, функционираща като бюро. Седиш на бюро и всеки знае, че трябва да си там и че правиш нещо, което включва мозъка ти. Това е един странен, особен вид важност. Мисля, че всеки би трябвало да си има бюро. Можеш да седнеш зад него, когато се почувстваш маловажен.

Императрицата нямаше бюро. Мороулан нямаше бюро. Сетра нямаше бюро. Те наистина бяха важни. Колкото до мен, когато ръководех района си за джерег, имах бюро. Сега нямах. Може да си извадите каквито искате заключения от това.

Отидох до сержанта зад бюрото и заявих:

— Аз съм граф Шурке. Желая да видя дежурния младши лейтенант.

Не му хареса много. Единствените хора, които уж трябва да ти говорят така, са онези с по-големите бюра. Но печатът на имперска титла има известна тежест сред военните, тъй че той кимна и колкото и да беше болезнено може би за него, отвърна:

— Да, милорд. Веднага. — После каза: — Флипс, заведи милорд при младши лейтенанта.

Един тип, който явно отделяше твърде много време за косата си, каза:

— Да, милорд.

Поклони ми се и ме поведе по коридора, почука на първата врата, до която стигнахме, и след като му отговориха, ми я отвори. Влязох в стая, където имаше жена зад бюро. По-голямо от това на сержанта.

Повторих представянето си и заявих:

— Искам веднага да ми бъде доставено съобщение до лорд Мороулан. Желая да се срещне с мен тук. Намерете ми празна стая, където да изчакам, и го уведомете, че съм там.

Не й хареса много тонът ми, но заповедите, както казват, са си заповеди.

— Да, милорд. — Взе един лист, надраска нещо на него с писало, което се поставяше в писалодържател с ецвана на него драконова глава, после удари печата си и стана. — Милорд, последвайте ме, ако благоволите.

Невинаги обичам да си придавам тежест. Но понякога, с някои хора, просто е забавно.

Отведе ме до малка уютна стая с батални картини по стените. Някои изглеждаха ужасно реалистични. Имаше много кръв. Не ми се стори много отпускащо. Също тъй не ми донесоха някаква храна или вино, за което след около час щях да се възмутя. За щастие, не мина много повече от час, преди на вратата да се почука. Познах пляскащите ръце на Мороулан още преди Лойош да е успял да каже нещо, който факт можеше и да ме притесни, ако си го бях позволил.

Станах, пуснах го да влезе и затворих вратата.

— Какво има?

Това е Мороулан. Пълен с най-цветисти поздрави и страшно словоохотлив.

— Онези стражи, които стоят пред крилото. Наказани ли са, или удостоени?

— Какво има? — повтори той. Предполагам, че никога няма да го разбера.

— Има едно лице, за което трябва да науча — казах му. — Десаниек. Тя…

— Това е името на съдийката, която води разследването на нейно величество по инцидента Тирма.

— О, знаеш за това?

— Просто чух.

— Мислех, че ще те изненадам.

— Какво за нея?

— Джерег ще я убият.

— Ако джерег го направят, няма да има джерег.

Завъртях очи.

— Няма да изглежда, че са го направили те, Мороулан.

— О? И как ще постигнат това? Трагична злополука? Ще се подхлъзне под карета? Ще падне от сграда? Ще се удави във ваната? Неволно ще се прониже в гърба, докато си почиства ножа?

Запознах го накратко с предисторията и казах:

— Ще бъде обвинена някаква идиотска група източняци и текла.

Той се намръщи.

— Не на…

— Не, друга група.

— Колко са?

— Много, предполагам. Размътваш им мозъците достатъчно дълго и силно и много скоро започват да слушат типа, който им казва как ще им реши всичките им проблеми. — Не бях сигурен дали аз самият вярвам в това, но казването му на Мороулан бе като кимване към Коути. Приятно ми беше да мисля, че ще го оцени.

— Знаеш ли къде и кога?

— Не. Точно затова те повиках. Да помогнеш.

Сложи си физиономията „това ще е добро“ и изчака.

Казах:

— Следих я с надеждата да спипам убиеца, който я следи, с надеждата да го хвана, преди да й скочи.

— Е?

— Ами, никой не я следи.

Той сви рамене.

— Може би няма защитни заклинания и следят движенията й с магия.

Запазих лицето си безизразно.

— И аз си помислих същото. Можеш ли да го откриеш?

— О, разбира се.

— Добре.

— Сега ли?

— Както решиш. Или сега, или след като я убият. И в двата случая ще е добре.

— Знаеш ли, има моменти, в които наистина ми липсваш.

— Мда. Радвам се.

— Както и да е. Момент. — Затвори очи, отвори ги, погледна ме възмутено и каза: — Оф, да. Аз съм в крилото на дракон. Изчакай тук.

Стана и излезе, тъй че пропуснах да видя как могъщият чародей прави могъщото си чародейство, което сигурно включваше затваряне на очите и, не знам, може би дълбоко вдишване или нещо такова.

Върна се след няколко минути, седна срещу мен и каза:

— Никой не я следи.

— Сериозно? Добре. Не е ли интересно? Някаква възможност да имат белег на нея, за който ти да не знаеш?

— Проверих за магия и вещерство. Предполагам, че е възможно, но не е много вероятно. Означава ли това, че грешиш?

— Не знам. Прекалено добре се връзва, за да мисля, че греша. Но както би казал Перисил, нямам никакви доказателства, които биха свършили работа в съда.

Той помисли, после попита:

— Ако си прав, като пренебрегнем липсата на доказателство, какво става с Алийра?

— Хубав въпрос. Всъщност това е въпросът, нали? Жалко, че нямам отговор. Ако се измъкнат с това, императрицата трябва да избира или да отстъпи на джерег, или да пожертва Алийра. Не знам кое ще предпочете.

— А ако не се измъкнат?

— Тоест?

— Ако ги спрем?

— О. Тогава Империята си провежда разследването на клането и вероятно ще се откаже от всичките тези фалшиви обвинения срещу Алийра. Тя е била Главнокомандващ, когато се е случило, нали така? Нямам представа какво ще е заключението на едно такова разследване.

Той се замисли за миг.

— Мисля, че няма да я признаят за виновна.

— А после?

— Моля?

— Ами, тя е Главнокомандващият. Случило се е, откъдето и да го погледнеш. Колко нагоре трябва да стига отговорността?

— Интересува ли те?

— Не особено. Просто риторичен въпрос.

— И какво ще направиш? — попита Мороулан.

— Не знам. Може би ще се махна от града. Не ми се ще да съм тук, когато се случи каквото ще се случи.

Той ме зяпна невярващо.

— Какво, просто ще се предадеш?

— Така мисля да направя.

— Не ти е присъщо.

— Мороулан, объркан съм. В някой момент, по някакъв начин, те ще премахнат Десаниек. И ще изглежда, че са го направили тези източняци, като протест заради избиването. Може да се случи къде ли не. Последните няколко дни прекарах главно в следенето й. Преброих над трийсет момента и места, които може да са идеални за убиването й. Как мога да знам кое ще изберат? Не можеш да спреш един убиец, освен ако не го познаваш и не го спипаш пръв. Ако имаш някакви предложения как да реша това, чувствай се свободен да ги споменеш. Аз вдигам ръце.

— Не мога да ти помогна — отвърна той сухо. — Ти си единственият убиец, когото познавам.

— Аз пък познавам много убийци и това не ми помага. Другата възможност е напълно да греша и в този случай съм още по-безпомощен, защото нямам никаква податка, която да сочи какво замислят, а не мога да се самоубедя, че просто ще приемат това, без да направят някакъв ход.

Той се намръщи.

— Трябва да направим нещо.

— Радвам се, че вече сме „ние“.

Той се намръщи, но си замълча. Знае кога просто разпалвам искрите.

— Благодаря ти, че намина — казах му.

— Трябва ли ти телепорт донякъде?

— Да, но не мога да рискувам. Все пак благодаря.

Станахме.

— Ако измислиш нещо и мога да помогна… — почна той.

— Ще те уведомя.

Кимна и излезе пред мен. Запъти се навътре в крилото, сигурно за да си намери удобно място за телепорт. Липсват ми дребните удобства, да ви кажа. Излязох след него и тръгнах към хана с мисълта, че малко почивка няма да ми дойде зле.

„Вярно ли, шефе? Наистина ли се предаваш?“

„Не знам. Вероятно не. Но нямам представа какво да правя“.

„Аз съм с Мороулан. Не ти е присъщо да напуснеш града, без нещата да са довършени“.

„Против ли си?“

„Не! Изцяло съм за, шефе! Това място ме плаши. Но ти, изглежда, проявяваш благоразумие, а точно това не бях очаквал“.

Въздъхнах.

„Вероятно няма да се откажа“.

„А би трябвало“.

„Знам“.

„Нямаш никаква представа къде ще ударят, шефе. Какво можеш да направиш?“

„Точно това казвах. Знам само кого ще заковат и кого ще… О!“

„Какво?“

Умът ми заработи трескаво. После казах:

„Знам кого ще обвинят за това“.

„И къде ни води това?“

„В Южна Адриланка“.

„Ъъ, нещо против да ми кажеш защо?“

„Сигурно може да се научат някои неща от хората, които се очаква да понесат разгрома“.

„Например?“

„Ако ги науча, ще ти кажа“.

„О, ясно. Добре“.

Стоях насред двора пред Драконовото крило на Двореца. Домът на дракона, тъмен и ах, колко внушителен, бе надвиснал над мен все едно си мятаха свирепи погледи с крилото. Четири-пет алеи извеждаха от зоната, някои към други части на Двореца, други към града. Доколкото знаех, можеше да има убийци на всички.

Но имах да свърша нещо, а какво повече му трябва на човек?

„Сериозно ли, шефе? Какво ще правим?“

„Връщам се в хана и пускам бележка на Кийра с молба да ми донесе имената на дейностите на Лявата, ръка, които е успяла да открие, после си поръчвам да ми донесат прилично ядене, изпивам половин бутилка вино и лягам да спя“.

„Звучи като мой тип план“.

„Утре ще е претоварен ден. Знам две места, собственост на Лявата ръка. Ако Кийра не се появи, ще посетим едно от тях“.

„Добре. Така поне няма да трябва да се притесняваме за план за вдругиден. Защото и двамата няма да сме тук да го видим“.

На следващата сутрин се чувствах малко по-добре. Станах и отново се разкърших, бавно и внимателно. Все още се мъчех да накарам мускулите си да се подчиняват, когато на вратата се почука. Лойош каза, че е Кийра, и я поканих да влезе. Попита ме как се чувствам и излъгах малко.

— Откри ли нещо?

— Научих за няколко дейности, прикриващи операции на Лявата ръка. Ето. — И ми връчи лист с имена и адреси.

Вдигнах го пред нея и почуках с пръст по едно име.

— Сигурна ли си за това?

Тя го погледна.

— „Тимбрий. Платове и прежди“. Какво те тревожи?

— Нищо. Само дето Коути ходеше там непрекъснато. Нямах представа.

— Не знам кой е реалният собственик, но е добро място, ако искаш да подслушаш някой, който си мисли, че има заклинания против това.

Кимнах и казах:

— Просто е странно, нищо повече. Колко пъти съм ходил там, а така и не го знаех.

Прегледах подробно списъка. Имаше имена, пръснати из целия град, сред които два дюкяна, покрай които бях минавал. Другите не ги знаех.

„Сега какво, шефе? Закачаш списъка на стената, хвърляш нож по него и гледаш къде ще се забие ли?“

„Нещо такова, да“.

„Най-вероятно ще те светнат. Не си във форма…“

„Ти си трай“.

Изсумтя психично, но си замълча.

— Добре, какво знаеш? — попитах Кийра.

— Ти какво искаш да узнаеш?

Поколебах се.

— Не знам какво точно да питам. Не знам за Лявата ръка почти нищо.

— И аз. И те също.

— Какво искаш да кажеш?

— Това си върви със секретността. Повечето от тях знаят много малко извън собствения си бизнес.

— Мм, колко малко?

— Що за въпрос е пък това?

— Имам предвид, ако ще се появявам на някое от тези места, дали индивидът, който го върти, ще знае кой съм?

Тя помисли.

— Не знам. Може би. Предположението ми е, че не — освен по съвпадение. Не залагай живота си на това обаче.

Кимнах и попитах:

— Мм, а как го направя, Кийра?

— Мен ли питаш?

— Нямах предвид моята специалност. Но това… — Почуках по списъка. — Това тук например е хан. Влизам и питам за определено питие ли? Или…

— О. Извинявай. Мислех, че знаеш. Ако искаш да стигнеш до някоя в Лявата ръка, молиш да се видиш с господарката на къщата и даваш три сребърни монети, една по една, с лявата ръка.

— Лявата ръка. Много хитро.

— И с богато въображение при това.

Седнах на ръба на леглото и се замислих. Извадих ножа от десния си ботуш, измъкнах бруса от торбата и заработих, докато мислех.

— Не го смазваш — отбеляза Кийра.

— Суеверие — отвърнах. — Не е нужно да смазваш бруса, трябва само да го почистиш, като приключиш.

— Знам. Чудех се дали ти го знаеш. Какъв ръб му слагаш на това?

— Пет градуса на страна. — Спрях и огледах ножа. Беше доста грозен. Бях си го намерил в Кратка отмора, близо до Табо. Имаше някакво евтино и безполезно заклинание, което уж трябваше да помага в намирането на жизненоважна точка, и върхът не беше кой знае какво, но имаше чудесен ръб, а увитата с кожа дръжка от еленов рог лепнеше на ръката ми, все едно че е направена за източняк. Поработих още малко, проверих откоса и обърнах на другата страна.

— Къде се научи да го правиш това? — попита тя.

— Къде се срещнахме за първи път?

— А. Ясно.

Кимнах.

— Точенето на ножове беше първото, което научих, след като се научих да мия котли и тигани, да изнасям боклука и да бърша маси. Имах един нож, на който поддържах двоен ръб: предните три четвърти за рязане, задната четвърт за сечене. Най-добрият нож, който съм имал.

— Къде е сега?

— При Коути. Още го използва. Показах й как да прави двойния ръб. Тя… — Млъкнах и се захванах отново с точенето, вече с финия брус.

— Извинявай — каза тя.

— Не, не. Не се притеснявай.

— Ако го хлъзнеш и си отрежеш пръст, ще ми е неприятно.

Вдигнах лявата си ръка.

— Случи се веднъж. Научил съм си урока.

Приключих с точенето на ножа, кимнах доволно и станах. Реброто ме болеше като… а бе болеше много.

Кийра попита колебливо:

— Искаш ли да ти пазя гърба?

— Нямаш такива умения. А и не е нужно. Това би трябвало да е доста лесно.

Тя излезе след мен от стаята и заслизахме по стъпалата. Вървях бавно.

— Ще те чакам в двора да чуя как е минало — каза тя.

Кимнах, но не отвърнах нищо. Бях се съсредоточил главно върху това да не стена при всяка крачка. Роуца изхвърча от рамото ми и полетя на бавни кръгове над нас. Лойош остана на другото ми рамо, озърташе се непрекъснато.

На широкия булевард пред Имперското крило, близо до парка, винаги има карети. От едната страна са тези със знак на вратата, от другата — които са за наемане, всички със специални изключения от забраната за коне близо до Двореца. Мисля, че изключенията са толкова много, че спокойно могат да не се притесняват от забраната, но може би греша.

Известно време оглеждах каретите под наем, за да реша коя изглежда най-удобна, после избрах една и болезнено се запътих към нея. Кочияшът беше млада жена, текла, разбира се, с веселата усмивка и добродушната сервилност на щастливата селянка в една музикална сатира на улица Угар. Качих се и й казах адреса. Теклата погледна Лойош, после Роуца, докато тя кацаше при мен в каретата, но само се поклони и се намести на капрата. После цъкна с език и конете ме заклатушкаха, все едно че вървях пеш.

„Шефе, не ме интересува какво казва Кийра, но не си във форма…“

„Няма да се въвличам в никакви актове на насилие, Лойош, тъй че можеш да се успокоиш“.

„Така ли?“

„Планът се промени“.

„Кога?“

„Вчера, докато говорех с Мороулан“.

Отпуснах се за возенето. Беше добра карета — друсането не ме накара чак да закрещя.

Излязох и платих на кочияшката, а тя се поклони, все едно че бях драгар и благородник. Сигурно си мислеше, че това ще вдигне бакшиша, и май така стана.

Намирах се в една част на Града, наречена Мостовете, вероятно защото главните улици от три от мостовете водят до този район и се пресичат на едно място, наречено Деветте пазара, което всъщност се падаше само на стотина крачки от мястото, където стоях. Дюкянът на Тимбрий беше сгушен между скромните три и четиристайни къщи на дребни търговци, с няколко по-големи къщи под наем и един открит олтар на Келчор.

„Така. Вие двамата влизате отново под наметалото ми“.

„Трябва ли?“

„Не е нужно да влизам там с две очебийни идентификации на раменете“.

„Мислиш, че няма да те познаят само защото не сме с тебе ли?“

„Нещо такова“.

„Шефе, ти си се побъркал“.

„Марш отдолу, и двамата“.

Усетих как понечи да възрази, но се отказа. Двамата се свряха под наметалото ми. Каретата вече се отдалечаваше.

На вратата имаше табела, която ми казваше, че съм добре дошъл, тъй че влязох. Вътре миришеше на прах и някакви мазни работи. Доста голямо помещение, добре осветено, топове плат и онези намотки прежда, които хората, използващи прежда, наричат чилета. Имаше и един възрастен господин, който седеше на стол с прав гръб и като че ли не правеше абсолютно нищо, докато вратата не се отвори. Щом влязох, стана, огледа ме и направи мимиката, която съм свикнал да очаквам от търговци, които не знаят какво да решат за мен, последвана от учтивия вдървен поклон на решилите, че звонкът носи повече щастие от презрението към по-низши от теб. Точно това е разликата, знаете ли, между един търговец и един аристократ: истинският аристократ винаги предпочита да презре по-низшия от него.

— Мога ли да ви бъда полезен с нещо, милорд?

— Надявам се. Искам да се видя с господарката на къщата.

Той се намръщи.

— Моля?

Звън. Звън. Звън. Сребърен.

— Ще проверя дали е на разположение.

Изчезна през една врата, а аз заоглеждах ярките платове. Екзотични. Точно така Коути наричаше тези цветове: екзотични. И точно такива си бяха, да ви кажа. Яркосиньо, натрапчиво жълто и тъмнооранжево като океанска вълна по залез.

Зачаках.

Онзи се върна, отново се поклони вдървено и рече:

— Ще ви приеме. Вратата в дъното на коридора.

Отдръпна се и минах покрай него през отворената врата. Почувствах се неловко, докато минавах, все едно че щеше да ме хлопне по главата. Не го направи обаче.

Следваше къс коридор със затворена врата от едната страна и друга пред мен, отворена. Тъй че влязох.

Беше на средна възраст за драгарка, на около хиляда, да речем, и облечена в сивото и черното на джерег. Седеше зад бюро, с много делови вид, и щом влязох, стана. Нищо в изражението й не издаваше, че ме познава, макар че това едва ли бе доказателство.

— С какво мога да ви услужа? — попита, като едва прикриваше пренебрежението си. Виж, тя беше аристократка.

— Търся познание, о, мъдра.

Тя се намръщи.

— Подигравате ли ми се?

— Да, но само приятелски.

Тя седна и ме изгледа с присвити очи.

— Не съм ви приятелка. Имате ли някаква работа за мен, или не?

— Имам. Търся информация, като може да се наложи да се неутрализират заклинания против подслушване.

— Дайте ми подробности.

Това включи в главата ми всевъзможни аларми. Нима очакваше да я помоля да извърши престъпление просто така? В смисъл, Лявата ръка може би правеха такива неща, но как тогава оставаха в бизнеса?

Погледнах я в очите.

— Моля?

— Преди да мога да приема, трябва да знам кой точно искате да бъде подслушан. Трябва да получа разрешително от съда.

— Естествено, не бих поискал да правите нещо незаконно.

— Естествено.

— Тъй че, разбира се, трябва да минете през съдебните процедури.

— Да.

— Предполагам, че на адвоката се плаща отделно?

— Естествено.

— Колко?

— Сто.

— Много е.

— Да.

— Е, добре — казах. — Ще ви дам разписка за Харбръф.

Тя кимна. Със сигурност знаеше Харбръф: той не използваше прякори, което го правеше особено популярен сред джерег — и леви, и десни, вероятно. Та благодарение на него все още разполагах с пари.

Тя ми подаде писалка, мастило и попивателна, написах стандартното разрешение и й го връчих. Огледа го внимателно, предполагам, че изпрати образа на някого, за да се увери, че има авоари, които да го покрият.

— Добре. — Сложи разписката между двама ни и я затисна с мастилницата. Имаше като че ли нещо почти ритуално в това действие, въпреки че може би разговорът ми с Кийра ме караше да си въобразявам разни неща. — Каква е работата? — Много делово. Точно като джерег.

— А ако кажа Сетра Лавоуд?

Изсумтя.

— Ще ви върна разписката и ще ви упътя към Наларфи.

— Просто за да не се окаже, че вие сте за там.

— Да, някои неща няма да направя. Престанете да ми губите времето. Каква е работата?

— Има една къща на улица Енох 11 в Южна Адриланка…

— Шегувате ли се?

— Защо да се шегувам?

— Смятате, че къща в Южна Адриланка има защити против подслушване?

— Не знам дали го правят, но биха могли.

— И имат средствата за това?

— Ако са получили подкрепа от търговци, служители или някои дребни благородници.

— Какво ви кара да мислите, че са?

— Възможно е. Ще платя, за да чуя какво става вътре. Ако няма защита от подслушване, толкова по-лесно ще е за вас.

Поколеба се и кимна.

— Добре.

— Ъъ, как става това?

— Кое как става?

— Как ще науча какво се е казало?

Ти изглеждаше отвратена.

— Как бихте искали да го научите?

— Бих предпочел да го чуя лично, но не мисля, че е възможно.

— Защо не?

— Опитайте да ми хвърлите заклинание за слушане и ще видите. Очите й се присвиха и дясната й ръка потрепери.

— Камък Феникс?

— Да.

— Е, ако не желаете да го свалите…

— Не желая.

— Тогава мога да ви осигуря резюме или стенограма.

— Колко време отнема?

— Можете да го имате до един ден.

„Шефе…“

— Дали има начин, мм, да направите така, че познайникът ми да го слуша вместо мен?

— Моля?

Отгърнах наметалото си. Лойош си подаде главата, после се покатери на лявото ми рамо. Последва го Роуца, която се покачи на дясното. Усмихнах се извинително.

„Виж, шефе, можеше да ни спестиш много неудобство, ако…“ „Млъкни“.

— Не съм сигурна какво точно искате от мен.

Изглеждаше все едно съм й предложил да сподели ястието ми от пресни червеи.

— Лойош е напълно разумен и обучен и ако можете да го свържете със заклинанието, може да ми предаде какво се говори.

Идеята не й хареса много, така че извадих кесията си и сложих пред нея хубава купчинка империали. Парите, които звънкат и лъщят, винаги имат повече ефект от пари, които съществуват само на теория.

— Добре — каза тя. — Ще трябва да, ъъ, да го докосна.

„Уффф“ — каза Лойош.

„Е, стига де“.

На глас казах:

— Колко ще продължи това?

— Ако е достатъчно разумен да приеме заклинанието, ще свърши, когато той поиска, или ще заглъхне от само себе си в течение на около година.

— Добре.

Лойош прелетя и кацна на бюрото пред нея. Успя все пак да не трепне.

— А, още нещо — казах й.

Тъкмо посягаше да го докосне, но спря.

— Да?

— Ако нещо, което направиш, му причини вреда, няма сила на света, която да опази душата ти читава.

— Не обичам заплахите. Ако не искаш…

— Искам просто да съм сигурен, че си добре информирана.

Тя сви рамене. Всъщност не отправям заплахи много често, затова се ядосвам, когато някоя не впечатли заплашения. Но от друга страна, може би точно затова не го правя често.

Ръката й не трепереше, когато опря три пръста на гърба му.

„Трябва да се изкъпя“.

„Усещаш ли нещо?“

„Магия, много умерена“.

„Добре“.

— Би трябвало да започнете да получавате звук до заранта.

— Хубаво. Внимавайте, мястото се наблюдава.

— От кого?

— От джерег. В смисъл, от Дясната ръка, ако предпочитате.

— Това не е проблем.

— Добре. Нещо друго?

— Да. Един въпрос. Кой сте вие?

— Мислите ли, че ще ви кажа?

— Мислите ли, че няма да го разбера?

— Ако е много важно за вас, моля.

След което се обърнах и си тръгнах.

Господинът, който продаваше платове и чилета, не ми обърна внимание и му отвърнах със същата вежливост, макар да не беше съзнателно пренебрежение от моя страна — зает бях с мисълта защо не се бях сетил да кажа на каретата да почака. Лойош, както обикновено, не си губи времето.

„Та кажи ми, шефе, ако цялата идея беше тя да може да те идентифицира, защо не можехме да сме навън?“

„Щеше да е прекалено очебийно, че искам да ме идентифицира“.

„Значи важното е просто да влезеш в някой от дюкяните на хората, дето искат да те убият? Това ли наричаш висша стратегия?“

„Това е драгарски термин. Никога не го използвам“.

„Шефе, няма ли да се сетят, че искаше да те идентифицират?“

„Може би“.

„Тогава как се получава тъй, че това, което направи току-що, не е глупаво?“

„Работата с убеждаването на враговете ти да направят каквото искаш от тях е сложна материя, Лойош. Не очаквам един джерег да разбере тънкостите“.

„Вярвам, че образоването в тънкостите ще започне скоро“.

„Започваш да приказваш като Мороулан“.

Намерих карета на пазара — доста разнебитена, при това кочияшът успяваше да улучи всички дупки по пътя. Падаше ми се заради липсата на предвидливост обаче. Неща като несъобразяване да накараш каретата да те изчака може да ви изглеждат дребни, но ако смятах да продължа да изпълнявам планове, без да се погрижа за всички дребни подробности, сложната и бездруго операция щеше да стане направо невъзможна. Смъмрих се много строго за това. Спуканото ми ребро и разните отоци потвърдиха колко съм прав.

Кийра, както бе обещала, чакаше в двора.

— Е?

— Съвсем добре — отвърнах й. — Може би. Ще видим какво ще излезе.

Тя се намръщи.

— Какво направи?

— Задействах взривяващо заклинание със забавено действие.

— Ъъ… хайде да се качим в стаята ти.

— Мислех, че никога няма да се съгласиш.

— Какво?

— О, нищо. Просто се пошегувах.

Запътих се бавно и болезнено към стаята си. Успях да се наместя някак на леглото, а Кийра седна на стола и каза:

— Интересни звуци.

— Мм?

— Докато лягаше. Нещо средно между стонове и въздишки. Не го бях чувала това. Сигурен ли си, че не искаш да се изцери?

— Ще се оправя.

— А ако се наложи да бягаш бързо?

— Кога изобщо ми се е налагало да бягам, при това бързо?

Тя дори не си направи труда да ме изгледа неодобрително, а мина по същество.

— Какво направи?

— Наех я.

— За какво?

— Трябва да науча какво става в една малка къщичка в Южна Адриланка.

— И това е единственият начин да го научиш?

— Най-добрият, предвид обстоятелствата.

— Защо?

— Опитвам се да правя две неща едновременно.

— Веднъж се опитах да открадна две неща едновременно. Искаш ли да чуеш какво се случи?

— Само ако се е получило.

— Няма да ти го разказвам тогава.

— Две неща се случват, Кийра. Вероятно са свързани, но не мога да съм сигурен.

— Процесът на Алийра и усилието да ти спретнат капан.

— Точно.

— А къщата в Южна Адриланка?

— Това е много далечно спрямо процеса на Алийра, но не разполагам с нищо друго. Мисълта ми е следната: ако джерег искат да хвърлят вината за убийството върху някой от тези хора, ще…

— Чакай. Какво?

— Джерег замислят да убият имперския разследващ, някоя си Десаниек, и да натопят за това група бунтовници източняци и текла.

— Как го сглоби това?

— Когато попитах Коути дали още дава уроци по четене, тя каза „все още“, което ме наведе на мисълта… все едно, няма значение. Работата е, че ако искат да убият разследващия и да натопят за това тази група бунтовници, ще трябва да знаят какво крои групата. Ако знам какво кроят, вероятно ще мога да се сетя къде ще направят хода си.

Не изглеждаше убедена.

— Едва ли е вероятно.

— Съгласен съм, но не разполагам с нищо друго.

— А другата причина? Как ти помага това да се измъкнеш от капан?

— Може да не помага, на ако тя си направи труда да открие кой съм, а аз само дето не си го изпросих, това ще размърда джерег и може би ще им съсипе играта.

— Шансът наистина е много малък.

— Не толкова, колкото си мислиш. Случва се нещо неочаквано, докато гониш някого, забавяш, за да разбереш какво става. Трябва ми само да забавят достатъчно дълго, за да мога да довърша тази работа и да се махна от града.

— Много е малък. Почти никакъв.

— Ще повторя: не разполагам с нищо друго. Ти имаш ли по-добри идеи?

— Работата е по-сложна, отколкото, изглежда, осъзнаваш, Влад.

— Какво те кара да мислиш така?

— Лявата ръка, джерег и орка манипулират имперската политика. Колко по-сложна искаш да е?

— Не, какво те кара да мислиш, че не осъзнавам колко е сложна?

— Действията ти не го показват.

— Кийра, след като си се сражавал с богове, стигаш до един момент, след който делата на простосмъртните…

— Можеш ли да бъдеш сериозен поне за мъничко?

— Ако много се постарая.

— Ами постарай се.

Свих рамене.

— Какво искаш от мен? Добре, сериозен съм. Сложна е. Това го схващам. Но аз се върнах да помогна на Алийра. Ако можеш да ми покажеш по-добър начин да го направя, слушам.

— Никога няма да мога да разбера тази твоя страст да се превръщаш в мишена.

— Не е страст, а хоби. — Тя понечи да каже нещо, но я прекъснах. — Не аз създадох тази ситуация, а никой не правеше нищо да я оправи, било защото не искаха да обидят императрицата, или защото не искаха да обидят Алийра. Пука ми колкото за косъм от опашката на норска дали щяла да се обиди едната или другата. Има проблем, аз го оправям.

— Упорит си, Влад.

— Това комплимент ли е?

— Понякога. Обикновено. Точно сега — не съм сигурна. Как мога да помогна?

— Вероятно не можеш, но ще те уведомя, ако нещо се появи.

Тя въздъхна, понечи да каже нещо, после само сви рамене и ме остави с усмивката на Кийра и нежна целувка по бузата. Понаместих се, помъчих се да не мърдам много и накрая се отпуснах.

Събудих се и се почувствах още по-добре. Ако тази тенденция продължеше, щях да съм във форма за бой само след около месец.

„Шефе!“

Точно в този момент осъзнах какво ме е събудило.

„Какво има?“

„Ъъ, шантаво е. Чувам някакви неща“.

„Мда, това се очакваше“.

„Но все пак е шантаво“.

„Ще е само за ден-два. Нещо интересно?“

„Зависи колко се интересуваш от хъркане“.

„Най-вече от собственото си, но вече е малко късно за това“.

Станах с голямо пъшкане и се заех със сутрешните задачи. Планът за деня беше всъщност да не правя нищо, освен да остана в колкото може по-голяма безопасност: нищо нямаше за правене, докато не и ако получех някаква информация от Лойош, или докато някой не направеше ход срещу мен.

Поръчах да ми донесат закуска. Имаше клава — добра клава — и рохко сварени кокоши яйца със сол, и хляб с предостатъчно масло. Взимаха много скъпо, но донякъде се компенсираше.

Лойош докладва разговори, които бяха забележителни единствено със своята баналност — най-добрите пазари, коя забременяла, чий роднина се разболял. Понякога идентифицираше гласовете като мъжки, понякога като женски, а понякога — смесено. В един момент две жени, които говореха с акцент, за който Лойош си спомни, че е от някое източно кралство, завързаха разговор, който ме накара да се изчервя, докато Лойош го повтаряше. А не се изчервявам лесно.

Привечер започнах да се чудя дали всичко не е нагласена работа — дали някой не знае, че подслушвам, и не инсценира разговорите специално за мен. Но пък си напомних, че повечето от тези хора работят по осемнайсет часа на ден, много от тях в кланиците, тъй че едва ли можех да очаквам да чуя нещо съществено до вечерта.

И наистина, вечерта започнах да чувам неща, които бяха по-интересни. Лойош докладва за мъжки глас, който каза: „Ще започнат да идват до половин час. Трябва да подредим столовете“.

Поръчах отново храна, за да се подготвя. Този път беше цяла кокошка, приготвена в сладък винен сос. Не си падам много по сладките сосове, но не беше зле.

„Тропане, шефе. Врати. Влизат хора. Гласове“.

„Какво казват гласовете, Лойош?“

„Представа нямам. Всички говорят едновременно. Просто се здрависват“.

„Източняци има ли?“

„Един или двама, не съм сигурен. Трудно е да се каже“.

„Добре“.

След около половин час каза:

„Утихват вече. Някой говори. Драгар, или поне не мога да хвана източняшки акцент“.

„Какво казва?“

„Че тя — дъра-дъра… Империята — дъра-дъра — Тирма — дъра-дъра… организираме — дъра-дъра…“

„Лойош…“

„Шефе, когато наистина каже нещо, ще те уведомя, нали? Това с гласовете в главата ми наистина е шантаво“.

„Би трябвало да си свикнал. Аз съм“.

„Не е същото“.

„Щом казваш“.

След още половин час каза:

„Ще имат някаква среща утре“.

„И какво?“

„С имперски представител“.

„Ако се окаже Десаниек, изведнъж ще стане прекалено лесно“.

„Нямам представа кой ще е“.

„Не би било зле да го разбера“.

„Все още говорят, шефе. Нещо за среща преди срещата с представителя, за да, не знам, това не можах да го чуя. Нещо за единство“.

„Къде е срещата?“

„Коя?“

„И двете“.

„Тази с представителя ще е в залата на Говорителя в петия час следобед. По-ранната ще е по обед, в къщата“.

„Среща преди срещата. Добре. Схванах. Май имам някаква идея, но първо трябва да се уверя, че Десаниек ще иде на тази среща“.

„А ако не иде?“

„Тогава ще…“

Не се наложи да отговарям на въпроса му, защото ме прекъсна чукане на вратата.

„Кой е?“

„Не я познавам, шефе. Сама е обаче“.

Размърдах се. Бях забравил за проклетото ребро и се надигнах направо, вместо първо да се извърна на хълбок. Реших твърдо да не го правя повече. Надявах се да не се наложи да се браня, защото просто не бях във форма за това. Все пак извадих един нож и отворих предпазливо.

Олеле!

Не я познавах, но веднага разбрах каква е. Строго лице, гладко прибрана коса и носеше черно и сиво, и пръстени на всеки пръст, включително на палците.

Отстъпих назад.

— Е. Това е неочаквано — казах. — Заповядай, влез.

— Владимир Талтош?

— Да приемем, че съм аз — отвърнах. — А ти си?

— Пратеник. — Не влезе. Коридорът зад нея беше пуст.

— Май се досещам от кого.

— Имате сделка с нас — каза тя. — Работим по проект, за който знаете нещо. Ако попречите на проекта, сделката се отменя.

После се обърна и си тръгна.

Затръшнах вратата и прибрах ножа.

„Е — казах след малко. — Май бях предупреден“.

„Май да. Какво ще направиш?“

„Точно каквото смятах да направя“.

„Сега?“

„Защо не?“

Лойош и Роуца изхвърчаха навън и заявиха, че според тях е чисто. Излязох и тръгнах към Двореца. Все още крачех уж че нищо не ме боли и все още знаех, че е абсолютно все едно. Докато крачех, Лойош каза:

„Може ли вече да спра да слушам?“

„Не още“.

„Все едно и също е, шефе“.

„Съжалявам. Потърпи още малко“.

Кой щеше да знае? Ами императрицата, разбира се, и щях отново да се опитам да се видя с нея, ако се наложеше, но човек не се натрапва на императрицата, за да получи отговор на елементарен всъщност въпрос, ако има друг избор, тъй че се понесох към крилото на дракона да видя дали случайно временно изпълняващата длъжността Главнокомандващ и Наследница на Дракон за трона има малко свободно време. Започваш с малкото, винаги го твърдя това.

Изкачих стъпалата до стаичката, с която си бяхме станали почти интимни познати… мда, Влад Талтош, бивш наемен убиец, бивш криминален бос, търсен от двете страни на закона (това последното не е вярно, но звучи добре, нали?). Влязох в самата светая светих на имперското правораздаване. Почуках.

— Кой в името на фекалното вещество на Седемте гущера тропа и какво толкова искаш, че да не може да изчака половин час? — последва бодрият отговор отвътре.

— Влад съм — казах.

— Влизай. — Влязох. — Е, денят ми вече е тотално съсипан — въздъхна тя.

— Кой ще се срещне с онази група източняци и текла? — попитах. Както съм твърдял винаги, много ме бива в заобикалките.

Тя присви очи и устните й се стегнаха.

— Коути ли ти каза?

— Не. Имам си мои източници. Та значи кой?

— Защо да ти казвам?

Имаше много причини, но минах на най-простата.

— Ако е Десаниек, ще я убият.

Това направи известно впечатление, но не можах да преценя точно какво.

— Няма да е тя — отвърна ми накрая. Не съм сигурен дали се почувствах облекчен, или разочарован. Много изведнъж ми дойде. Ноуратар продължи: — Ще иде Калто.

— Кой е той?

— Йорич. Главният разследващ на Десаниек.

— Разбирам. Обаче…

— Обаче?

— Какво ще стане, ако го убият на тази среща?

Тя примига.

— На срещата? Източняк или текла?

— Да.

— Хм… Не би било добре. — Позамисли се и попита. — Защо мислиш, че ще се стигне до убийство?

— Знаеш за натиска на джерег, Лявата ръка и орка над Зерайка.

— Нейно величество — поправи ме тя разсеяно.

— Едно честно разследване ще им отнеме лостовете за натиск. Опит от страна на бунтовници текла да спрат разследването най-малкото ще го забави или дори отложи и натискът ще се върне.

Тя се намръщи.

— Не знам. Джерег не действат така.

— Лявата ръка действа така. — Тя понечи да каже нещо, но я прекъснах. — Не знам много за Лявата ръка, но знам как действат и е точно така. Да не говорим за орка.

Тя кимна замислено.

— Да, тук съм съгласна. Какво според теб да направя?

— Очевидното е да арестуваш бунтовниците.

— Знаеш не по-зле от мен защо не мога.

— Защото императрицата няма да го одобри.

— И с основание. Такова нещо само ги разбунва и кара и други да мислят, че са прави, Селяците по принцип са кротки и доволни, Влад, обаче малцината недоволници сред тях ги карат да се чувстват по-умни, отколкото са. Проблемът е, че ако подгониш недоволниците, на тяхно място никнат хиляди. Не ни трябва това.

Не бях съвсем убеден за тая работа с кротките и доволни селяци, но с останалото трябваше да се съглася.

— А ако отмениш срещата?

— Същият проблем, само че не толкова лошо.

— Мда. Добре, а ако развалиш сделката с орка и Лявата ръка? Няма да тръгнат сами да си създават неприятности. Те са практични, знаеш го.

— И как предлагаш да стане това?

— Не знам. Молиш ги най-учтиво?

— Не можеш ли да си сериозен поне за мъничко?

— Не и без голямо усилие.

— Влад…

— Виж, знам как да го направя. Може би. Трябва да направя няколко допускания, и след като вече научих, че обектът не е Десаниек, а… как се казваше?

— Калто.

— Да. Та след като научих това, не съм много сигурен в допусканията си, но все едно, ще го направя.

— Какво ще направиш?

— Идентифицирам убиеца и го убивам.

Тя забарабани с пръсти по бюрото.

— Добре. Мога ли да помогна?

— Да — отвърнах. — Бях заплашен от Лявата ръка. Или по-скоро Коути.

Очите й се присвиха.

— И въпреки това продължаваш?

— Познаваш я. Ти нямаше ли да продължиш?

Тя кимна замислено.

— Ще я държа под око.

— Ще й трябва магическа защита най-вече.

— Не съм идиотка, Влад.

— Извинявай. Просто…

— Знам. Нещо друго?

Поклатих глава, станах и се сбогувах.

„Шефе, никога, ама никога няма да ви разбера това безкрилите хора“.

Трябваше само да открия убиеца. Нищо повече. Не би трябвало да е проблем. Просто гледай за шарещи очи. Хе.

Ако ще тръгвате срещу някого, винаги е най-добре да приемете, че не е толкова добър като вас и е малко по-добър от вас. Трябва да допуснете, че сте по-добър, защото иначе започвате да се разубеждавате, да се разколебавате и да правите разни неща, които изобщо не помагат. И че той е по-добър, защото ако подцените някое негово умение, нещата може много да се сговнят. Номерът е да правиш и двете едновременно.

Да го кажем така: бих ли могъл да се маскирам достатъчно добре, за да не мога да разбера, че съм убиец?

Лесно.

В такъв случай как бих се оставил да бъда разкрит в пълна с хора стая? Колко пълна? Нямах представа. Не беше чак толкова голяма къща. Не можеше да побере повече от двайсет-трийсет души.

Хапнах, мислих и не стигнах до нищо по-добро от това изведнъж да извадя нож и да видя дали някой реагира, все едно че знае какво правя. Не ми хареса много. След това ми хрумна, че би могло да е магическа атака, и това ми хареса още по-малко.

Както и да е. Убиецът или щеше да е там, или нямаше да е там. Или щеше да е магьосник, или нямаше да е магьосник. Когато играеш „шереба“ и осъзнаеш, че единствената възможност да спечелиш, е ако противоположното вале все още е в тестето, играеш, все едно че е в тестето. Следователно убиецът щеше да е там и нямаше да е магьосник.

„Радвам се, че това се реши“.

„Млък“.

Помислих още, не стигнах до нищо друго и най-накрая заспах.

Когато се събудих, болеше по-малко, но все още не държах дори на бавни движения. Идеята за бързи движения пък беше направо отвратителна.

„Шефе, ако засечеш убиеца, какво ще направиш?“

„Ще кажа: Иш миш, ти жумиш“.

„Тая игра не съм я играл“.

„Просто ме притеснява възможността изобщо да не си е играл като дете. Не мислиш за убийците като за хора, които някога са били деца, нали?“

„Да, точно това ми беше на ума“.

Станах, бавно и болезнено.

„Ами ако ме набиха точно затова? В смисъл, ако целият смисъл е бил да не мога да се справя с убиеца, в случай че ми се наложи?“

„Да бе, шефе. Ами ако?“

Нямах отговор, тъй че бавно се облякох, приготвих се и под бдителната охрана на Лойош и Роуца слязох по стъпалата и излязох навън. Взех си топъл хляб и ронливо козе сирене от един уличен продавач. Обичам топъл хляб повече от много други неща, които бихте си помислили, че са по-нагоре в списъка ми, ако не знаете.

След като хапнах, поех към пазара „Западен дворец“, където можеш да напазаруваш най-добрите продукти за готвене, стига да се насилиш да станеш толкова рано. Днес обаче не бях там за продукти. В югозападния ъгъл на пазара, зад една сергия, на която продават най-добрите трюфели в Бял полумесец, има един схлупен на вид склад, в който продават усукани медни тръби, пирони, чукове, пружини и разни сечива за работа с горното. Върти го една цалмот, Лиска, която изглежда стара колкото Сетра и щъка свирепо насам-натам, гърбът й вечно е наведен и очите й надничат изпод толкова сплъстена коса, че сякаш си е загубила благородническата точка на челото. Държи парите си в една кутия под трикрако столче, до което прибягва в редките случаи, когато седне да се пазари с клиент, докато клиентът стои от другата страна на дървена талпа, поставена върху две бурета. Талпата е от светло дърво и резбована с фигури на цалмот в различни странни пози.

— Какво искаш? — посрещна ме тя, щом влязох.

— Нож — казах й.

Тя се разшава на столчето. Познаваше ме, но ако го признаеше, това щеше да ми даде предимство в пазарлъка. Поне така мисля.

— Какъв нож? — сопна се тя.

— Нищо особено. Просто нещо да си дялкам с него.

Изгледа ме толкова подозрително, че нямаше начин да не ме е познала. Бях самата невинност и т.н. Показа ми богат избор и накрая се спрях на малка сгъваема ножка. Пробвах острието, защото щеше да е странно да не го направя, уверих се, че се отваря и затваря лесно, дадох й един империал, като й казах да задържи рестото, и си излязох.

„Добре, шефе. Нямам търпение да видя какво ще правиш с това ножченце“.

„Доста е малко, прав си. Най-вероятно просто ще го загубя“.

Все още имах няколко часа до предполагаемото начало на срещата. Недалече от пазар „Западен дворец“ има едно ханче, наречено „Мастилницата“ по причина, която ми обясниха веднъж, но не мога да си я спомня. Мисля, че беше нещо историческо. Там живееше един артист, с когото от време на време бях правил бизнес. Тъй като беше рано сутринта, очаквах да го събудя и дори да го заваря трезвен. Прав бях и в двете отношения, а той се държа много гостоприемно, след като му звъннах няколко монети. Малко по-късно си тръгнах с торба, заредена с руса перука, спретнато подстригана брада в същия тон, малко лепило и бурканче с пудра да си изсветля тена на лицето.

След като приключих и с това, все още ми оставаше трудната част: ако се получеше, тогава какво? Как щях да манипулирам събитията, за да получа каквото искам, просто в случай че възникне възможност?

„Шефе, къде отиваш?“

„В Дома на йорич, къде другаде“.

„Мислиш ли, че ще знае какво да направи?“

„Мисля, че ако ще влизаме в тази игра, би трябвало да разберем какво може да стане с Алийра. Помниш ли я Алийра? Онази, заради която се набутахме в тая история?“

„Благодарност ли очакваш?“

„Не. Просто знам, че ако бях аз…“

„Е, да“.

Стигнахме безопасно, минах по познатото вече трасе до кабинета на Перисил и почуках. Той открехна вратата, после я отвори. Влязох.

— Защо го правиш това? — попитах.

— Кое? — попита ме той на свой ред. Изглеждаше искрено любопитен.

Седнах срещу него и казах:

— Движа нещо, което би могло да постигне, мм, нещо. Трябва да го обсъдя с теб.

— Добре, но се боя, че ще трябва да ми дадеш поне още една-две подробности, ако искаш да си говорим като интелигентни хора.

Отне ми малко време да осъзная, че се шегува. Не знам дали това говори нещо за него, или за мен. Казах:

— Добре. Само този път. Ето я ситуацията, както аз я виждам, прекъсни ме, ако греша за нещо: дже… тоест определени групи се опитват да оказват натиск върху императрицата. Лостът, с който разполагат, е скандалът около Тирма, който ще подразни много хора, които са важни, макар че колко точно ги интересува не мога да кажа.

Гледаше ме внимателно, но не ме прекъсна.

Продължих:

— Императрицата, след като двамата с теб започнахме да създаваме неприятности и да си врем носовете навсякъде, премисли и реши да има официално разследване на събитията. Ще има опит да се спре разследването и да се хвърли вината на някаква идиотска група текла, с убийството на Калто.

— Десаниек.

— Не нея, макар че и аз така мислех отначало. Помощника й, Калто.

— Хм. Това също би подействало.

— Дори по-добре, защото ще стане на публична среща, където той трябва да отговори на въпроси какво се е случило и защо.

— Разбирам.

— Добре. Въпрос: ако успея да предотвратя атентата, това дава ли ни някакъв лост да постигнем освобождаването на Алийра?

Помълча малко, после попита:

— Как да го предотвратиш?

— Като убия убиеца, преди той да убие Калто.

Този път помълча по-дълго.

— Зависи от много неща. Как смяташ да… И къде… — Гласът му заглъхна. Изглеждаше притеснен. Не бях го виждал досега да изглежда притеснен. Мисля, че ми хареса.

— Както се оформят нещата, ще го премахна още преди да е стигнал до срещата.

— В такъв случай, извинявай, как ще се разбере това?

— Никой няма да разбере.

— Тогава не виждам какъв ще е ефектът по нашето дело.

— Мм. Мда, факт. Добре, а ако го направя по-драматично?

— В смисъл, спасяване в последния момент и прочие?

Кимнах и казах:

— Нямам представа дали ще мога, нито как, но вероятно бих могъл да спретна нещо такова.

Той се почеса замислено по брадичката и каза:

— Не.

— Не?

— Законово няма да има никаква тежест. Позволи ми да обясня. Има три пътя, по които може да тръгне случаят: Алийра може да бъде съдена, за каквото е арестувана или…

— Чакай. За каквото наистина е арестувана или за каквото са официалните обвинения?

Той примига, помълча малко и каза:

— Ще започна отново. Има три пътя, по които може да тръгне случаят. Първи: може да бъде съдена за практикуване на Древна магия, може…

— Това са глупости.

Той сви рамене.

— И така да е. Втори вариант: може да я разследват за ролята й, ако има такава, в клането. И трети: всички обвинения може да паднат и тя да бъде освободена.

— Е, това би било най-добре. Как можем да го постигнем?

— Нямам представа. Просто изброявам възможностите. Значи, аз мога да я представлявам по делото за Древна магия. Ако тръгне разследването по инцидента, би трябвало да намери друг адвокат, защото това попада под Военния кодекс или Имперската отговорност, или някакво съчетание, и така или иначе не знам нищо за това.

— Добре, но освобождаването й…

— Това не го правим ние. Просто е нещо, което би могло да стане, ако императрицата си науми да го направи или ако съдията реши, че няма доказателства. Значи ние ще се явяваме пред съдия Морив. Имал съм дела при нея и се разбираме добре.

— Това е важно, доколкото разбирам, нали?

— Да, важно е. Тя е разбран човек, е, като за съдия, но не търпи никакви отклонения от буквата на закона. Може би затова са я избрали.

— Но е длъжна да се подчини на имперските заповеди, нали? В смисъл, ако императрицата й каже да прекрати делото, трябва да го прекрати.

Той се поколеба.

— Не е толкова просто.

Потиснах стона си.

— Заповед от имперския адвокат обаче би го постигнала със сигурност.

— Кой е пък той?

— Този, който представлява Империята по делото. Моят опонент, ако предпочиташ.

— Аха. Това възможно ли е да стане?

— Ако сметне, че не може да спечели.

— Как го убеждаваме, че не може?

— В съда.

— Това не помага.

— Над това работих досега.

— Как изглежда дотук?

— Никак не е добре, но има няколко пункта, които биха могли да ни помогнат.

— А ако императрицата заповяда на имперския адвокат? Да прекрати обвинението?

— Същото, както ако заповяда на съдията. Формално не им е разрешено. Но, мм, би имало силно влияние. Не мога да предскажа какво би се случило.

— Значи връщаме се на убеждаването на нейно величество да го прекрати и се надяваме на най-доброто.

Той ме изгледа накриво.

— Или аз бих могъл да спечеля делото.

— Да. Извинявай. — Помислих малко. — Императрицата е под голям натиск от различни посоки. Какво става, ако види изход?

— Важен въпрос. Ще го приеме, разбира се, освен ако не попречат някои съществени фактори, за които не си ми споменал.

— Как става това?

— Най-добрият начин е да внесем молба до съдията и имперския адвокат, с копие до нейно величество. Номерът е да намерим основания за молбата. Всъщност не разполагаме с такива, което поставя и тримата в сложна ситуация.

— Имам сведение, че идеята да се арестува Алийра е дошла от представителя на джерег. Това помага ли?

— Този, от когото е сведението, ще го заяви ли под Глобуса?

— Мм, не.

— Тогава не помага. — Помълча малко. — Освен ако…

— Да?

— Казващ, че идеята е дошла от представителя на джерег. До кого?

— Ъъ, до Империята.

— Не, не. Пред кого представителят е…

— А. Пред нейно величество.

— А-а. Това е друго. В такъв случай Глобусът ще го помни, което означава, че е станало законосъобразно.

— И?

— И внасяме срещу джерег обвинение в заговор.

— Страшно ще ме заобичат за това.

Той сви рамене.

— Бездруго вече имат достатъчно топли чувства към теб, нали?

— Правилно. Как действаме?

— Внасяме искане Глобусът да бъде разпитан за източника на идеята за арестуването на Алийра — няма значение как сме научили за това, стига да сме изрични в искането. После трябва да убедим властите във вероятността да съществува наемен убиец джерег, който действа срещу разследването.

— Мога да направя това — заявих.

„Ако извадиш късмет“.

„Тихо“.

Попитах:

— Оттам нататък какво става?

— Удовлетворяват искането, виждат доказателството за убиец джерег, намират разумни основания да се прецени, че преследването е заради частен заговор, а не заради каузата на правосъдието, и след като установят това, свалят обвиненията.

— А частта с имперското разследване? В смисъл, реалните обвинения?

— Нямам никаква власт над това. Ако има такива, както казах, ще съм неподходящият адвокат за случая.

— Ясно. Значи моята роля е проста — спирам убиеца по такъв начин, че да се разбере, че е бил убиец.

— Кога ще се случи това?

Проверих времето по Глобуса.

— След четири до шест часа.

— Е, в такъв случай ще ме извиниш — трябва да внеса тези искания.

Кимнах мълчаливо и го оставих.

„Шефе, как ще идентифицираш убиеца, още повече да докажеш, че е убиец?“

„Не това ме притеснява, Лойош. Притеснява ме как да спра имперското разследване“.

„Защо да го спираш? Наистина ли ще обвинят Алийра за избиването на няколко си текла?“

„Ако имаме късмет, ще го разберем“.

Големият въпрос беше дали разполагам с достатъчно време, за да подготвя всичко: до срещата оставаха само два часа и ако исках да се получи, трябваше да пристигна рано, за да се опитам да ги убедя да ме пуснат да присъствам, и да наблюдавам пристигането на всеки, с надеждата да засека дзура сред норските.

Същият сержант дежуреше в крилото на дракона. Не изглеждаше доволен, че ме вижда отново.

— Същото — казах му. — Бъдете така добър да уведомите лорд Мороулан, че желая да го видя, и добавете, че е спешно.

Навъси се, но се съгласи.

— И ако мога да си позволя — добавих — да ви притесня с още една молба, моля пратете някого да намери Главнокомандващия и да й предаде следното: Влад е намерил изход. Ще чакам в същата стая като преди, стига да е приемливо.

След това пообиколих малко, докато намеря един куриер, разделих се с няколко монети и уредих да се достави бързо съобщение на един определен ханджия в определено ханче недалече от Малаковия кръг, близо, до който работех някога.

После намерих стаята, където бях чакал преди, и почаках пак. Пръстите ми барабаняха по облегалката на стола. Надявах се всички да пристигнат навреме.

Ноуратар пристигна първа. Влезе, без да чука, и каза: „Какво става?“, без дори да седне.

— Ще ги кажа, като дойдат и другите.

— Кои други?

— Просто приятели.

Седна срещу мен и ме загледа, сякаш искаше да прочете плановете ми на лицето. Ако беше толкова лесно, щях да открия убиеца без проблем.

След няколко минути се почука и влезе Мороулан. Погледна ме, погледна Ноуратар и каза:

— Е?

— Още чакаме — отвърнах.

— За?

— Другите — казах му, просто за да му направя напук и защото дразненето на Мороулан винаги е забавно.

Той завъртя очи и седна до Ноуратар. Деймар се появи след около минута. Огледа стаята с любопитство, сякаш изобщо не беше подозирал, че в крилото на дракона има стаи за срещи. Другите, изглежда, не знаеха какво да решат за него. Аз също, между другото.

Пет минути по-късно се чу тихо, но твърдо почукване и влезе Кийра. За нея най се притеснявах дали ще пристигне навреме, тъй че малко се поотпуснах.

— Само още един — казах.

— Кой? — попита Крейгар.

Зяпнах го. Той се усмихна мило и рече:

— Аха, славно отмъщение!

Почувствах се по-добре, като видях, че и другите, включително Кийра, се бяха стреснали. Не му доставих удоволствието да го питам кога е дошъл. Казах само:

— Вече всички сме тук.

— Добре — каза Ноуратар. — Хайде, казвай.

Очертах им ситуацията, както я разбирах, само дето я описах в малко по-мрачни краски, за да е по-драматично, когато обявя, че съм намерил изход. Щеше да е по-ефектно, ако не ме познаваха толкова добре. Кийра се подсмихна, Мороулан се зазяпа в празното, а Ноуратар повтори:

— Хайде, казвай.

Направих го възможно най-ясно. Позамазах само частта, където имах някои съмнения дали ще мога да го постигна. Трябваше да съобразя, че няма да мине.

— Влад — каза Кийра. — Как ще идентифицираш убиеца?

— Имам някои идеи.

Ноуратар подхвърли:

— Ще размаха нож и ще види кой реагира сякаш знае какво прави.

Това ме уязви, защото наистина го бях обмислял.

— Има проблеми с това.

— Да. Например, ако никой не реагира. Или повече от един.

— Мда. Значи, Кийра…

— Да?

Обърнах се към Ноуратар.

— Ъъ, не искам да съм неучтив, Ноуратар, но в качеството ти на длъжностно лице не бива да чуеш това. Ще шепна.

Ноуратар завъртя очи към тавана, а аз станах, наведох се над Кийра и зашепнах.

Тя ме изслуша и каза:

— Изглежда съвсем лесно.

Ами да. Сигурен бях, че за всеки що-годе добър крадец ще е лесно да открадне мустак от лицето на източняк. Но само й кимнах и си седнах отново.

— Така и не спомена какво се очаква от мен — каза Крейгар.

— Държиш в неравновесие джерег, докато ние вършим останалото. Не искаме да се месят, докато Алийра не излезе с документи с голям имперски печат, в които пише, че въпросът е приключил.

— Това ясно. Някаква идея как?

— Да. Намираш имперския представител и й ангажираш вниманието.

— Как точно ще го правя, след като може да бъда прекъснат по всяко време?

— Крейгар, запознай се с Деймар.

— Познаваме се — отвърна Крейгар.

Деймар май не долови интонацията му и само кимна и попита:

— Моята роля каква е?

— Обличаш се като джерег, отиваш с Крейгар и взимаш мерки представителят на джерег да не може да получава никакви психични съобщения. И да не го разбере.

— Обличам се като джерег?

— Да.

— Аз?

— Да.

Той помълча малко, после каза:

— Ясно.

— Добре.

— А за изпращане?

— Може да говори, на когото си иска. Просто не искам някой джерег да й каже веднага да иде да се види с императрицата. — Погледнах Крейгар. — Просто да сме наясно. Ако разберат какво си направил, а не виждам как може да се избегне това, може да им станеш мишена.

Крейгар се прозя. Свих рамене. И изохках.

— Още ли боли? — попита Кийра.

— Малко.

— Ще стане…

— Надявам се, че няма. Мороулан, достатъчно ясно ли е?

— Да. Отивам в кабинета на адвоката. Как се казва?

— Перисил.

— Ясно. Изчаквам там още три часа и нещо и ако нямам известие от теб, го взимам да се видим с императрицата. Изглежда лесно.

— Надявам се. Главнокомандващ?

— Не ме наричай така.

— Извинявайте, ваше височество.

Тя ме изгледа гадно. Наистина, ама наистина трябва да се науча да не дразня дракони. Лош навик е и някой ден може да ми докара неприятности. Но пък е толкова забавно. Покашлях се и казах:

— Знаеш къде да бъдеш и кога, нали?

— Да. Трябва да се погрижа никой да не попречи на Мороулан и адвоката да стигнат до нейно величество.

Кимнах и казах:

— Ами, това е.

Проверих часа. Можеше и да успея, ако побързам.

— Късмет, Влад — каза Мороулан.

Кийра само ме удостои с усмивката си. Деймар беше потънал в размисъл. Ноуратар сви рамене. Всички станаха и си тръгнаха. Щом останах сам, извадих камата от ботуша си, огледах я и я опипах. Беше стилет, любимото ми оръжие за умъртвяване. Любимата ми цел, когато е възможно, е лявото око, защото зад него драгарите пазят онази част от мозъка си, която позволява психична дейност. Не че непременно се опитвам да прекъсна психичната дейност, но когато я прекъснеш, моментално изпадат в шок. За това е нужно оръжие с прилична дължина и добър връх. Това ги имаше, въпреки че не можеше да се похвали с кой знае колко остър ръб.

Но точно сега нямах време да го точа. Върнах го в ботуша си, пробвах изваждането, не ми хареса и накрая го затегнах до корема ми отляво, скрито под наметалото. Пробвах го и се получи, и не ме заболя повече от куп други неща. Съвсем добре.

Отправих се към Каменния мост, като отцепих покрай Дворцовия квартал. Лойош и Роуца си отваряха очите на четири, за да сме сигурни, че никой не ни обръща внимание.

Бях леко разсеян. Първо, от вървенето ме болеше. Второ, най-тънката част от цялата работа предстоеше тепърва. Мислех да помоля Коути за помощ, но имах чувството, че препоръка от нея няма да се приеме добре от тези хора. Прехвърлих наум няколко други възможни версии и ги отхвърлих.

Когато наближих къщата, още не ми беше хрумнало нищо.

„Провери“.

„Действам, шефе“. След малко: „Същият тип, същото място“.

„Добре“.

Скрих се зад един дъб — щяха да трябват трима като мен, за да го обхванат — натърках малко пудра по лицето си, залепих брадата и сложих перуката.

„Ние какво правим?“

„Ваш избор: наметалото или отвън“.

„Нито едното?“

„Лойош…“

„Добре де, наметалото“.

„Вътре тогава“.

Напъхаха се. Приближих до къщата и се сетих да потропам с юмрук на вратата, вместо да почукам. Това също болеше.

Вратата се отвори и я отвори жена на средна възраст, източнячка. По вида й не можах да преценя от коя част на Изтока е потеклото й. Имаше голяма уста и раздалечени очи, кръгли като на котка. Погледът в очите в този момент бе подозрителен.

— Да?

— Казвам се Савн. — Измъкнах името общо взето от въздуха. — Бих искал да поговорим няколко минути с вас преди събирането тук, ако не възразявате.

— Откъде знаете за събирането тук?

„Това е гласът, шефе. Тя говореше през повечето време“.

„Добре“.

„Чувам двойно, шефе. Мога ли да…?“

„Можеш“.

„Добре“.

Последва психичният еквивалент на облекчена въздишка.

Казах:

— Много хора знаят за събирането тук, както и за другото с лорд Калто.

— Всички знаят за второто.

— Да, включително някои, които сигурно бихте предпочели да не знаят.

— Империята?

— По-лошо.

Огледа ме за миг, после каза:

— Влезте.

Вътре беше по-широко, отколкото изглеждаше отвън: голяма стая с печка в единия ъгъл и таванско горе, с кътчетата за спане. Плюс много груби дървени столове — поне двайсет. Подозирах, че повечето разходи са отишли за столовете.

Посочи ми един. Седнах, тя остана права. Хе. Добре, значи така щеше да е.

„Шефе, трябва ли да говориш високо? Тук? Щом аз можех да слушам…“

„Хм. По дяволите. Прав си“.

— Нещо против да се поразходим? — казах. Тя ме изгледа още по-подозрително. — Империята може да подслушва всичко, което си казвате тук, и по-лошо: някой друг също би могъл.

Тя се намръщи, поколеба се, после кимна рязко. Станах, излязохме през вратата и тръгнахме по улицата. Щом се отдалечихме достатъчно, понечих да заговоря, но тя ме прекъсна с:

— Кой сте вие?

— Казах ви името си. А вашето?

— Бринея. Кой сте все пак?

— Това, което бихте могли да наречете „независим фактор“. Не съм с Империята… — Като че ли не го вярваше. — Нито с някой друг. Имам приятел, задържан във връзка със случая, което означава, че временно съм на ваша страна.

— Моята страна е…

— Спестете ми го. Имам информация, която ще искате да научите, и никакъв интерес към политика, имперска или антиимперска.

Стисна устни, после попита:

— Каква е тази информация?

— Днешното събиране тук за подготовка на срещата с Калто ли е?

— Това е въпрос, не информация.

— Добре. Ако е, има вероятност да дойде и маскиран убиец джерег, който замисля да убие Калто и да хвърли вината върху вас.

Изведнъж спечелих вниманието й.

— Говорете.

Завихме на ъгъла. С Лойош и Роуца все още под наметалото ми се чувствах беззащитен, но се стараех да си отварям очите на четири. Видях само няколко източняци.

— Джерег — заговорих — работят по една сложна схема заедно с орка и… и друга организация. За да я осъществят, трябва да натиснат императрицата. За да натиснат императрицата, използват клането в Тирма. Ако се проведе легитимно разследване…

— Няма да има легитимно разследване — прекъсна ме тя. — Просто ще потулят нещата и ще кажат, че всичко е наред.

— Не, ще направят реално разследване. Не защото ги интересува, а защото императрицата се опитва да се измъкне от една каша, а това е единственият начин да го направи.

— Хм — каза тя.

— Джерег искат разследването да спре. За тази цел ще го направят да изглежда, все едно че вашата група е убила помощник разследващия Калто. Много възмущение срещу вас, вероятно много арести и разследването се забавя и накрая спира. Така ще го отиграят.

Помълча десетина крачки, после каза:

— Може би.

— С „може би“ съм съгласен. Мисля, че съм прав, но би могло и да греша.

— Как ще го разберете?

— С ваше разрешение, ще присъствам на днешната среща тук и ще се опитам да идентифицирам убиеца.

— Какво ви кара да мислите, че можете да направите това?

— Мога да ги засичам понякога.

— Защо се забърквате в това?

— Бягам от тях.

— Не разбирам.

— Джерег искат смъртта ми по лични причини. Тъй че от доста време ги избягвам. Но няма проблем, вече бягам от толкова дълго, че ми е като разходка.

— Какво ще направите, ако разкриете убиеца?

— Казвам ви кой е, за да можете да направите необходимото.

— А ако сгрешите?

— Няма. Може да не успея да го засека, но ако го засека, няма да съм сгрешил.

Завихме на ъгъла и тя ни поведе обратно към къщата. Все още никой не се беше опитал да ме убие.

— Добре. Ще ви се доверя за това — каза тя. — Влезте. Скоро ще дойдат.

Влязохме, тя затвори вратата и въздъхнах облекчено. Намерих си стол, от който можех да наблюдавам вратата, без да се набива на очи, и зачаках.

И наистина, само след няколко минути започнаха да пристигат. Първият бе текла, подозрително приличащ на изваден от нечие въображение как трябва да изглежда един селяк: кафява коса, закръглено лице, жилав и як. Представи се като Нича, седна до мен и ми заговори как трябвало да се внимава за хитрини на срещата с Империята. Измърморвах в съгласие и продължавах да наблюдавам вратата.

Скоро след това влязоха двама източняци. Катерин беше висока за източнячка, тъмнокоса и носеше очила. Лиам имаше закръгленото лице на текла, странен цвят на косата, не съвсем руса и не съвсем кафява, и нос, който сякаш беше чупен поне веднъж. И двамата носеха позиви. Не поисках да ги видя, защото се опасявах, че е нещо, което се очаква да знам. И двамата бяха сдържани с мен. Може би смятаха, че трябва да са единствените човеци тук.

Всъщност, освен нас тримата всички останали бяха текла. Няма да ви изреждам имената на всички. Бяха двайсет и трима, без мен и Бринея. Като елиминираме двамата източняци, това означаваше двайсет и един, които можеше да са убийци. Девет от тях бяха жени и почти ги изключих, но, първо, все пак има от време на време по някоя жена, която работи за джерег (аз между другото го знаех по-добре от всеки друг), и второ, джерег, решил да се маскира като текла, можеше също толкова лесно да маскира и пола си.

Тъй че имаше двайсет и един, които можеха да са обектът ми. Помислих си, че бих могъл да огледам мазолите по ръцете им, стига да мога да ги видя. Но май се бях натъкнал на най-голямата група неработещи тежък труд текла, събирали се някога на едно място. Някои бяха вестоносци, други домашни слуги, някои слугуваха на търговци, но на никого не личеше, че наистина върши някаква работа. Ужасно разочароващо. Зачудих се какво ли означава.

Като че ли имаше няколко, които не се познаваха, тъй че фактът, че съм външен, като че ли не се оказа нещо толкова лошо. Бринея ги представяше, докато влизат, а аз гледах много, говорех малко и не научавах нищо.

„Жалко, че не мога да видя, шефе“.

„Смяташ, че можеш да засечеш убиец, когато аз не мога?“

„Да“.

„Ха“.

Столовете бяха подредени почти в кръг, три реда в дълбочина, само с една дъга, оставена пред вратата и към кухнята. Един стол, в другия край на дъгата, бе останал незает като по мълчаливо съгласие. Бринея седна на него и каза:

— Да започнем.

Започна и продължи дълго. Говореха за натиск над Империята и ми хрумна, че е празна работа, но кой пък бях аз, че да знам? Говореха за защита на „интересите на народа“, но не бяха съвсем ясни какво включва това. Най-вече продължи дълго. Извадих сгъваемата ножка, която си бях купил наскоро. Никой не реагира. По дяволите. Взех да си чистя ноктите с нея и като че ли никой не забеляза. Нищо. О, добре. Затворих я и я оставих на стола до мен.

Междувременно продължаваха да дърдорят, обсъждаха какво трябвало да кажат на лорд Калто — внимаваха да го наричат лорд Калто, между другото — и с какви норми трябвало да се съобрази, и как трябвало да настоят всички подробности по разследването да са публично достояние. „Обадете ми се, като го направите това“, помислих си, но не го казах.

Бях изпаднал в едно състояние между досада и безсилие. Вече ми се искаше да извадя една кама и да я размахам, просто за да видя кой ще реагира. И можеше дори да се получи. Но работата е, че можеше и да не се получи, и тогава щях да изгубя шанса си.

Отне доста време — много, много време, — но най-сетне Бринея каза:

— Мисля, че това покрива всичко. Предлагам да отидем там вкупом. Ако тръгнем сега, ще сме там няколко минути по-рано и ще можем да говорим на всеки, който мине, и да обясним какво правим, а после да влезем заедно. Има ли възражения?

Нямаше, тъй че всички взехме да ставаме. Наблюдавах много внимателно да видя дали някой изглежда необичайно атлетичен или, хм, потаен, докато става, ако в това изобщо имаше някакъв смисъл. Почти ми се стори, че забелязах един такъв. Огледах го, докато се изправяхме: тип с дълги подвижни ръце и с широки дрехи, косата му беше много разрошена и можеше да крие благородническа точка. Може би. Номерът беше да го държа под око, но да не се разсея толкова, че да пропусна някой друг. Беше трудно, но не и невъзможно. Трябва да се довериш на периферното си зрение.

Успях да се вредя последен на изхода, без да смятаме Бринея и един, когото взех за мъжа й. Никой друг като че ли не държеше да е последният, излязъл през вратата. Но предполагам, че ако ме бяхте наблюдавали, и аз нямаше да ви изглеждам, че държа да съм последният.

Всички се струпахме към улицата, за да тръгнем към Залата на говорителя в Южна Адриланка, построена от някого вместо къщата на говорителя, каквито има в селата. Не беше далеко, но поне един от нас нямаше да стигне дотам. Изчакаха Бринея да поведе и щом тя затвори вратата, казах:

— Няма ми го джобния нож.

— Забрави го на стола до твоя — каза един нисък възрастен текла на четири-пет крачки от мен.

Ние убийците забелязваме такива неща.

Кимнах и разтворих наметалото си, докато съкращавах разстоянието. Лойош и Роуца изхвърчаха много бързо и няколко души извикаха, но стилетът вече бе в ръката ми. Ударих го под брадичката. Силно при това — помня, че усетих как дръжката опря в костта, но най-вече помня как ме заболяха ребрата, когато нанесох удара. Пуснах ножа и понечих да отстъпя, канех се да свия на кълбо от болка и да се опитам да вдишам, когато…

„Долу!“

Рухнах на земята и се превъртях, и усетих как нещо каза уушш над главата ми. Някой реагираше ужасно бързо за текла, а мускулите ми изреваха да не правя това и…

„Има подкрепление, шефе! Трима са!“

По дяволите! Цялата ли стая беше пълна с убийци? Какво си мислеше тоя, та си бе довел подкрепление? Аз никога не правех това.

Що за скапан убиец иска свидетели и му трябва защита? Щях да му дам троха от мозъка си, ако не бях оставил 22 санта стомана в неговия.

Надявах се един от тях да е типът, когото бях набелязал — това щеше да ме накара да се почувствам малко по-добре. Докато продължавах да се търкалям, имаше много пищене, като част от пищенето бе от реброто ми. Ръката ми докопа дръжката на Лейди Тилдра и я извадих, и се вдигнах на крака, знаейки по някакъв начин, че трябва да се сниша наляво, и някой изрева: „Моргантско“, което беше безполезно, след като при изваждането й всеки с малко психичен усет на миля околовръст щеше да го е разбрал.

Тя прие формата на сабя, което се оказа ужасно добре, тъй като точно с това съм свикнал да се бия. Лепна се в ръката ми, с гладка дръжка, и сякаш беше безтегловна. Знаех — по някакъв начин — че е безопасно да отстъпя назад, и го направих, като се огледах чак сега.

Имаше няколко ужасени лица, които отстъпваха. Бринея, за нейна чест, се грижеше за хората си, опитваше се да ги издърпа настрана и говореше бързо. Трима с външност на текла бяха застанали срещу мен: всеки с боен нож в ръка, единият — с два. Бяха се присвили настръхнали и се бяха вторачили в Лейди Тилдра. Не ги укорих.

Стояхме и се гледахме така за около миг, в който се случиха две неща. Първо, осъзнах, че повече не ме боли. За малко аз самият да зяпна Лейди Тилдра. Защо никой не ми беше казал, че прави такива неща?

Второто, което се случи, бе, че някой извика:

— В името на Империята, приберете оръжията.

Замръзнах.

„Какво по…“

„Двама са, шефе. Измъкнаха отнякъде златни пелерини и хвърлят перуки и така нататък подобни“.

„Страхотно. Половината събрание убийци, а другата половина — гвардията Феникс. Великолепно“.

За миг никой не помръдна, а след това чух друг глас:

— Влад, прибери я.

Обърнах се.

— Ноуратар? Ти пък откъде дойде?

— Иззад онова дърво ей там.

Исках да й кажа, че това не беше в плана, но сигурно нямаше да го одобри. Прибрах Лейди Тилдра в ножницата с пищен жест.

— Сега — продължи тя — ако вие, господа, също приберете оръжията си, ще отидем до Двореца и ще обсъдим случая. Фургонът ще дойде всеки момент.

Последва пауза, но не се съмнявах какво щеше да стане. Тези тримата бяха джерег. Знаеха, че каквото и да стане, не се биеш с гвардията Феникс. Не можеш да спечелиш. След миг-два се чу обща въздишка и цялата железария наоколо се покри. Ноуратар попита:

— Кой е водачът тук?

Погледнах трупа и отвърнах:

— Ъъ, боя се, че…

— Не е той.

— Аз съм — заяви Бринея с впечатляващо спокоен глас. Погледна ме, но не каза нищо. Да, знам: бях й казал, че само ще го идентифицирам. Излъгал бях. Правя го понякога.

Огледах все още живите джереги, застанали като идиоти също като мен. Единият ми се стори познат. Погледнах го по-внимателно, сетих се откъде го познавам и поклатих глава. Избягваше да ме погледне. Предполагам, че беше отвратен от себе си, защото бе позволил маскировката ми да го подлъже. Опитах се да изпитам самодоволство от това, но не успях. Мразя, когато ми се обърка план, дори ако резултатите са добри.

А и за да бъде унижението ми пълно, типът, когото си бях набелязал за убиец, се оказа от гвардията Феникс.

По дяволите!

— Искам имената на всички ви като свидетели — каза Ноуратар. — След това сте свободни да ходите по работата си. Смятам, че възбудата приключи, а и лорд Калто ще пристигне всеки момент.

Бринея се съгласи и някъде по същото време наблизо спряха две карета. Тримата джерег ги качиха в едната, все още с оръжията и без да ги връзват. Аз получих другата. Лойош и Роуца останаха навън и горе като крилат ескорт.

Ноуратар се качи с мен и потеглихме. Попитах:

— Има ли някакъв закон срещу представяне за страж от Феникса?

— Защо?

— Един от ония джереги — с широката шапка — беше от тези, дето ме набиха.

— Може да бъде глобен и може би да полежи в затвора.

— Добре — въздъхнах. — Измъкнах се все пак.

— Май да. Но, Влад, беше много немарливо. Сега какво? Видян си как убиваш човек. Изобщо не си представях, че ще го гътнеш толкова бързо.

Не беше честно. Първо, не беше толкова бързо според моите норми. Години бяха минали все пак. Второ…

— Ще изтъкна, че бях дегизиран, а ако беше направила каквото ти казах…

— Щеше или да си умрял, или да отговаряш за три моргантски убийства. Не знам как ще те опазим от Звездата и сега, но с моргантско оръжие…

— Не би трябвало да е проблем. Беше убиец джерег.

— Да, такъв беше. Оказа се, че не само е въоръжен, но и че носи печат на дома Джерег.

Кимнах.

— Единственият проблем е, че убийците не носят печата на дома си, когато работят — добави Ноуратар. — Случайно го знам.

— Този носеше.

— Казваш го, все едно си го знаел.

— Надявах се, че ще го носи.

— Защо?

— Защото разчитам на Кийра.

— Тя му е пъхнала… — Млъкна, преди да е задала въпроса. Наследничка на дома Дракон, действащ Главнокомандващ и бивша убийца. Сигурно не беше лесно да си на нейно място.

Отпуснах глава на твърдата стена на каретата.

— Имаше трима катили за подкрепление — каза Ноуратар.

— Да. Не го очаквах това.

— Аз да.

Отворих очи.

— Защо?

— Защото се канеха да убият публична фигура в пълно помещение. Ти си свикнал да… тоест, свикнал си с друг начин на работа.

— Работил съм и публично.

— Различно е от това да премахнеш някой тип в ресторант. С такава публична фигура, ако искаш да се измъкнеш жив и неидентифициран, ти трябват хора, които да предизвикат достатъчна суматоха, докато изчезнеш.

Страхотно. Да получавам уроци по атентати от Главнокомандващия на Империята.

— Можеше да ми кажеш.

Тя сви рамене и попита:

— Как го разкри?

Обясних й за ножчето.

— А как разбра, че е извършителят, а не някой от подкреплението?

— Че какво ми пука на мене?

Вдиша дълбоко, после бавно изпусна дъха си и кимна.

— Един момент. Ще разбера какво е станало с останалите.

След малко каза:

— Мороулан е завел адвоката да се види с императрицата и той е внесъл искането. В момента императрицата се среща със съдията и имперския адвокат. Мороулан е сигурен, че обвиненията ще бъдат оттеглени.

Кимнах и попитах:

— А разследването?

— Алийра не е направила нищо погрешно като Главнокомандващ. Няма причина да се бои от разследване.

— Това е добре.

— За разлика от теб.

— От мен? Аз убих убиец.

— Също така публично размаха моргантско оръжие. Което би трябвало да ти отнема, но съм благоразумна. — Изглеждаше възмутена.

— Носенето на моргантско оръжие е незаконно, така ли?

— Много незаконно.

— Въпреки че Алийра, Мороулан, Сетра…

— Да, въпреки това.

— Точно както е незаконна Древната магия, но на никого не му пука за това, освен ако… ей, току-що се сетих нещо. Законът срещу носене на моргантско оръжие… случайно да знаеш дали е кодифицирана традиция, постановление или едикт?

Тя се намръщи.

— Мисля, че е едикт. Защо?

— Имам добър адвокат — казах.

Подписах и подпечатах клетвите, според които като имперски граф обещавах да не ходя никъде, докато не се реши делото ми, след което ми се разреши да напусна крилото на йорич. Крайната ми цел беше близо и вече позната.

Натъкнах се на Деймар на път към кабинета на Перисил. Щях да го попитам къде е Крейгар, но се сетих да се огледам и го видях. Огледах и Деймар в неговото черно и сиво и си помислих да му кажа, че от него става добър джерег, но не ставаше, тъй че не му го казах.

Вместо това казах:

— Как мина?

— Добре — отвърна Крейгар. — Заглавичках я хубаво със слуховете за нови закони и как бих могъл да извлека печалба от тях и тя ме заглавичка хубаво, като не ми отговори. Не мисля, че заподозря нещо.

— Ще заподозре, когато някой я попита защо не е била на линия, когато е трябвало да я пратят при императрицата.

— Може. — Не изглеждаше притеснен.

— Благодаря ти.

— Аз съм като теб, Влад. Просто ми е кеф Алийра да ми дължи нещо.

Тази мотивация можех да я разбера.

Стигнахме до кабинета. Вратата бе отворена и Мороулан и Перисил бяха вътре. Запознах Перисил с Деймар и Крейгар, когото не забелязах да влиза.

— Току-що ми се обадиха — каза Перисил. — Освобождават Алийра.

— Добре.

— И ще разследват събитията в Тирма.

— Хубаво.

— И нейно величество иска да те види.

— О. — Покашлях се. — Кога излиза Алийра?

— Вече са пратили заповедта за освобождаването й. Би трябвало да е навън до час.

— Добре.

— Браво, Влад — каза Мороулан.

— И на теб. На всички.

— Жалко, че нямам повече столове — каза Перисил.

— Алийра ще дойде ли тук при нас?

— Нямам представа.

Кимнах и казах:

— Защото съм сигурен, че ще предпочете да седне.

Мороулан ме изгледа особено.

Беше като едно време в библиотеката на Мороулан, само че не съвсем. Първо, Алийра я нямаше. Най-вероятно нямаше да иска да ме види. Знаеше, а и аз знаех, че благодарностите са неуместни. Но нищо не можеш да направиш, когато това, че си задължен на някого, те кара да се чувстваш неловко.

Но по-важно от това бе неловкото чувство, че макар да беше приключило, всъщност не беше. Не можехме да се отпуснем, да се посмеем и да се помайтапим, защото имаше твърде много несвършена работа. Какво щеше да стане с имперското разследване? Щеше ли Лявата ръка да подгони Коути, както се бяха заканили? Кога най-после джерег щяха да ме спипат? А оставаше и нерешеният проблем с…

— Крейгар. Би ли направил нещо за мен?

— Мм?

— Някакъв задник току-що бе арестуван за това, че се представя за гвардеец. Един от тия, дето ме набиха. Намери го, научи кои бяха приятелите му и им счупи няколко кокала.

Той кимна, че ще го направи, и попита:

— Как се чувстваш, между другото?

— Аз ли? Чудесно.

— О. Изцерен си?

— Мм, да.

Не попита повече. Познава ме. Всички ме познават. Понякога не е съвсем приятно. Аз също ги познавам, но тази част не е много важна.

— Току-що се чух с Алийра — каза Мороулан. — Прибрала се е вкъщи. Искаш ли да дойдеш?

Поклатих глава и казах:

— Трябва да поговоря с адвоката си.

— За какво?

— Дълга история.

Той се поколеба.

— Тук ли ще си?

— Освен ако не ме спипат.

— Имам предвид в града.

— Още не знам. Ще ти се обадя.

— Аз ще си ходя — каза Деймар. — Радвам се, че се видяхме, Влад.

— И аз.

— Не съм те виждал много напоследък. Къде се губиш?

— Хм. Ще ти разкажа някой път.

— Добре. — Махна с ръка и изчезна. Ушите ми изпукаха. Хората не бива да телепортират от малки стаи.

Мороулан беше по-учтив. Благодари отново на Перисил, поклони се, излезе през вратата и ме остави сам с адвоката ми. А, и с Крейгар. Огледах се. Не, само двамата бяхме.

— Какво си наумил? — попита Перисил.

— Искаш ли нов клиент?

Дадох му кратката версия, съгласи се да поеме нещата, платих му и си тръгнах. Започвах да се чувствам малко изтънял откъм пари, нещо, за което уж не би трябвало да се притеснявам за няколко години и смятах, че изобщо няма да се притеснявам. Срамота. От друга страна, животът на беглец може да е доста евтин, ако го правиш както трябва. Това е една от добрите му страни.

Следващата ми стъпка беше да си побъбря с относително абсолютната владетелка на Драгарската империя.

Стигнах без инциденти и ето ти го и Харнууд. Поклони се колкото можа по-дълбоко, без да ме накара да си мисля, че ми се подиграва, след което каза:

— Ако милорд благоволи да ме придружи, нейно величество ще го приеме веднага.

Леле! Виж как низвергнатите станахме могъщи.

Отведе ме до една малка (като за Двореца) стая, облицована със сив мрамор, с шестоъгълна мраморна маса, на която седеше императрицата и похапваше хляб и сирене. Както са правили милиони преди мен, още преди да съм успял да се поклоня, неволно хвърлих поглед към Глобуса, за да се опитам да преценя височайшето настроение. Не можах всъщност. Беше някакво ръждивокафяво, което можеше да означава всичко.

— Ваше величество.

Чу се тихо изщракване — Харнууд затваряше вратата след себе си.

— Сядай — заповяда владетелката. Подчиних се. — Яж. — Това бе следващата заповед. Виж, нея нямаше нужда да я чувам повторно, тъй че се подкрепих. Сиренето беше малко прекалено пикантно и от онзи вид, който обикновено ми е възсолен, но иначе го биваше. Хлябът беше тънък, корав и с малко странен горчив привкус; напомни ми за нещо, което Коути бе донесла веднъж у дома преди години. — Вкусно е, нали?

— Да.

— Правят го в графство Наарстен, в Сорана. От мляко от специална порода коза, и още преди да отбият яретата. Правят пет фунта годишно и идва само тук, в Двореца.

— Впечатляващо. — Всъщност сиренето не беше чак толкова добро.

— Да — каза тя. — Освен сиренето завършекът на цялата тази работа не ми е много по вкуса.

— Колкото по-малко са компенсациите, толкова са по-ценни.

Тя си взе още хляб и сирене и каза:

— Алийра би трябвало вече да си е у дома.

Кимнах мълчаливо.

— Все едно изобщо не се е случвало — отрони тя.

— Ами разследването?

— Ще излезе чиста от всякакви обвинения, сигурна съм.

— Как може да сте сигурна?

— Влад, едно отделение пияни ядосани войници в графство Никъде са побеснели и ние ще обвиним Главнокомандващия? Та тя дори не е била там.

— А отделението?

— Кадрови военен, свикнал да гледа на цивилните или като на създаващи главоболия недисциплинирани идиоти, или като на неуниформени дебнещи убийци, командващ селянчета, които не понасят техни приятели да умират, без да има на кого да си изкарат яда. Бият се хора, умират хора, защото алтернативата е да се позволи на местния барон да наложи свои тарифи за превоза на дървен материал, което ще възмути лиорна, собственик на горите, и орката, който купува дървения материал. Не мога да рискувам да оскърбя дома Лиорн, защото са твърде високо в Цикъла, нито дома Орка, защото се опитват да сключват съюзи с джерег. Тъй че няколко селяни трябва да умрат. Още сирене?

— Благодаря.

— Не е лошо.

— Значи разследването все пак е нагласено?

— Не, разбира се. Не е нужно да се нагласява. Достатъчно е да се води от някой с достатъчно чувство за справедливост. Но не прекалено.

— Ясно.

— Когато приключи, ще помоля Алийра отново да стане Главнокомандващ. По този начин ще има удоволствието да откаже. Поне това й дължа.

Сиренето наистина беше добро.

— Но не мога да направя нищо за теб, знаеш го.

— Кое, ваше величество?

— Джерег. Лявата ръка. Ще гонят и теб, и жена ти. Не мога да ви помогна.

Преглътнах хапката сирене и кимнах.

— Направих каквото мога — продължи тя. — Отправих няколко заплахи, но не мога да ги изпълня. Те вероятно го знаят.

— Благодаря все пак.

— Какво ще правиш сега?

— Не знам. Ако Коути е в опасност, не мога да напусна града.

— Сигурна съм, че го намира за много мило.

— Колкото би било и за вас.

— Или за Алийра.

— Или за Алийра.

— Не че са неблагодарни.

— Знам. Просто никой не иска да бъде спасяваният. Всички искаме да сме спасителите.

— Да. А тази работа се свежда просто до това да спасява, който може. Поради което си тук в момента.

— Искате да спася някого?

— Не. Просто знам, че Алийра не може да ти благодари, а и да можеше, ти нямаше да искаш да го чуеш. Тъй че го казвам аз. Благодаря ти.

— Може ли да си взема още малко сирене?

— Разбира се. Нали го плащаш с данъците си.

— Всъщност не съм плащал много данъци.

— Значи би трябвало да ти харесва още повече.

— Онези текла в Тирма все пак са мъртви — казах.

— Да, мъртви са. Интересува ли те?

— Не особено. А вас?

— Да.

Кимнах!

— Империята компенсира семействата им, разбира се — каза тя.

— Браво. И ние го правехме в джерег.

— И как се получаваше?

— Не лошо. Но хората вярват на джерег, тъй че имахме предимство.

Тя наля някакво бяло вино от една висока изящна бутилка в проста синя глинена чаша. Подаде ми я, отпих и й я върнах.

— Ще оставя имперският адвокат да позабави делото, за да можеш бързо да се изнесеш от града — каза тя.

— Току-що казах, че…

— Чух какво каза. Недей да спориш с императрицата.

— Да, ваше величество.

Напускам града само за няколко години, а когато се върна, всички, които познавам, пият почти до умопобъркване. Дали защото всичко е било прекалено скучно, докато ме е нямало? Някак си се съмнявах в това. От друга страна, реших, че не е добра идея да питам нейно величество дали е пияна.

Подавахме си чашата известно време, после тя я наля пак.

— Нищо ли не можеш да направиш, за да защитиш Коути? — попитах.

— Ноуратар обеща да я наглежда. Повече от това не мога.

— Ясно.

— Знаеш ли коя е разликата между един залязващ феникс и един прероден феникс, Влад?

— Това шега ли трябва да е?

— Не. Или може би да, но не е.

— Казвай.

— Един прероден феникс знае как да се измъкне, преди да почнат лошите решения, нищо повече. — Кимнах. — Голяма част от последните няколко дни прекарах в справки с Глобуса, търсех спомени. Доколкото мога да преценя, това е единствената разлика. Започнеш ли да взимаш лоши решения, едни неща водят до други и накрая има повече мъртви текла, отколкото би искал човек.

— Смяташ ли, че си взела лоши решения?

— Не.

Кимнах и казах:

— Добре. Идеята, че императрицата взима лоши решения, ме притеснява. А джерег, Лявата ръка и орка — те ще се измъкнат ли от тая история?

— Не. Мисля, че ти ги спря.

— Аз?

— Би трябвало да ти дам още една имперска титла, но какво ще правиш с нея?

— Да. И как ще го обясниш?

— Правилно. Остана още малко сирене. Хапни го.

— Зерайка, каниш ли се да абдикираш?

— Това не е подходящата дума. Мисля, че може би е време Цикълът да се завърти.

— Съмнявам се.

— Защо?

— Няма да изглежда добре.

— Мислиш ли, че ме интересува?

— Би трябвало. Целият номер с управляването на империя е нещата да изглеждат добре.

Тя помълча дълго, а накрая като че ли въздъхна. Ако току-що бях убедил императрицата да не абдикира, значи бях внесъл в сметката си с добри дела за света и бях изтеглил от нея помощ на приятели. Как щяха Боговете на Съда да претеглят тези неща? Сигурно така и нямаше да разбера.

Реших, че каквото и да е решила императрицата, думите ми са без значение. По-лесно бе да мисля така.

Покашлях се.

— Фактът е, че съм в безопасност, ако остана в хана…

— Да бе! Не лъжи, че ще останеш в хана.

— А Коути? Може ли Ноуратар да я защити? И момчето също, разбира се?

— Надявам се. Ноуратар иска да я защити точно толкова, колкото Коути не иска да я защитават. Не си забравил, че не е съвсем безпомощна, нали?

— Не съм. — Въздъхнах. — Колкото повече правя каквото трябва, толкова повече прегради поставям между себе си и всички, на които държа.

— Ето че вече знаеш другата причина да те поканя тук — каза тя. — Добре дошъл в моя свят, Влад. По-добре е с компания. Ще помоля Лаело също да я наглежда, но бих предпочела да не й го споменаваш.

— Добре. И ти благодаря. Кой точно е Лаело?

— Един източняк. Вещер. Много е добър в работата. — По лицето й пробяга бегла усмивка и не настоях повече. Само казах:

— Очаквам с нетърпение да се запознаем.

Зерайка кимна, после попита:

— Мислиш ли да се сбогуваш с Ноуратар, преди да напуснеш Двореца?

Всъщност не бях мислил за това, но кимнах утвърдително.

— Недей.

Правилно. Добавяме я в списъка.

— Добре — казах.

Малко по-късно тя каза:

— Сиренето свърши.

Кимнах, станах, поклоних се, направих пет стъпки заднешком, обърнах се и я оставих сама.

За никого не беше изненада, че когато разследването приключи, всички бяха оправдани от прегрешения, освен може би селяните, признати за виновни, че са се оказали на неподходящото място в неподходящия момент. За никого не беше изненада и че като реакция на това в Южна Адриланка имаше улични вълнения. За никого не беше изненада и че потушаването им бе свързано с проливането на много кръв. Единствената изненада бе, че след седмица-две Алийра се съгласи отново да стане Главнокомандващ, но мисля, че го направи заради Ноуратар.

Алийра има силно чувство за дълг.

Перисил се изнесе от кабинета си в сутерена и се върна в частна кантора в самия Град. Репутацията е важна за един адвокат почти толкова, колкото за един убиец или една императрица.

Преди две седмици ми съобщиха, че съм оправдан по всички обвинения, свързани с инцидента, което е добре, но до голяма степен го очаквах. Тъй че това приключи, а ония типове, дето ме пребиха, си получиха заслуженото и дължа още едно пиене на Крейгар.

Бих могъл да напусна, след като вече всичко е приключило.

Бих могъл. Може би ще го направя.

Още съм тук, в „Отдиха на танцьора“, и парите започнаха да свършват. През няколко дни намирам нов начин да се измъкна навън и да посетя Коути и момчето, и през всеки няколко дни става все по-трудно да го правя безопасно, и през всеки няколко дни Коути казва, че трябва да се махна от града. Хубаво е, че се тревожи за мен, поне така мисля. Надявам се, че и тя мисли, че е хубаво, че аз се тревожа за нея.

Ние сме това, за което се тревожим. Навярно това е урокът от цялата тази история.

Мм, не всъщност.

Ако имаше справедливост, някой щеше да плати за случилото се в Тирма. Ако имаше справедливост, на една тайфа източняци и текла в Южна Адриланка нямаше да им изгорят главите. Ако имаше справедливост, Коути и момчето ни нямаше да се тревожат за живота си. Ако имаше справедливост, щях да съм мъртъв.

Разни сцени се наложи да отпаднат заради дължина или съдържание. Помислих, че някои от тях може да са ви интересни. Може да се появят, когато издам „режисьорската версия“ на тази книга. Но не затаявайте дъх.

СКЗБ1

Издърпах стрелата от окото си и чух собствения си крясък. В този момент магически взрив от един от тях ме порази и видях как кракът ми бе отсечен, точно под коляното. Паднах на земята и посегнах към Лейди Тилдра, но друг от тях налетя с брадва и отсече дясната ми ръка в китката.

Въздухът сякаш придоби странно златист оттенък и чух гласа на Некромантката, който отекна отникъде:

— През Портала, Влад. Бързо!

— Ъъ, какво?

— Трябва да се махнеш оттук, Влад. Попаднал си в роман на Тим Пауърс.

Простенах и в същия миг усетих как се оформи Порталът.

Около мен се затвориха сиви стени и чух гласове, говорещи на непознат за мен език.

— Тук в безопасност ли съм?

— Е, не чак в безопасност.

— В чий роман сме сега?

— Мм… На Джон Деченси, Влад. Най-доброто, което успях да спретна набързо.

Проплаках:

— Не можа ли да спретнеш Луиза Мей Олкът?

— Радвам се, че го предложи — каза императрицата. — Да, има една задача, на която бих могла да те пратя.

— Цял съм слух.

— Далече, далече на изток — далеч отвъд кралствата, които познаваш — има едно древно зло, което трупа сила. Силата му идва от Амулета на злото, датиращ отпреди началото на времето. Мощта на Амулета нараства с всеки акт на жестокост или безразсъдство към друг, или злоупотреба с власт, или алчност. Разпродажбата на Стачката на писателите2 също не му навреди. Скоро нищо няма да може да го спре и с негова помощ древното зло ще зароби целия свят завинаги. Ти трябва да унищожиш злото, да вземеш Амулета и да го захвърлиш в Мястото извън времето.

Кимнах и казах:

— Добре.

Отне ми месец и половина, докато стигна там, и час, докато свърша работата. За щастие успях да телепортирам обратно.

— Свърши се — казах на нейно величество.

— Благодаря ти, лорд Шурке — отвърна тя. — Злото бе низвергнато завинаги.

— До продължението имаш предвид.

— Разбира се.

Свих рамене и казах:

— За мен е чест да служа на ваше величество.

— Добра среща, странниче.

Спрях и видях мръсна кафява котка на стълбището точно над мен. Зяпнах я.

— Някакъв проблем ли има? — каза тя.

— Какво си ти, по дяволите?

Тя завъртя очи към тавана.

— Това е фентъзи роман. Аз съм задължителната говореща котка. Загря ли?

„Шефе, може ли да…“

„Естествено“.

Щом Лойош и Роуца приключиха с яденето, продължихме нагоре по стъпалата.

„Шефе, тук не трябваше ли да има сцена с майтапи за онова с «оръжията, които пият души», дето винаги го пробутват в кофти фентъзи романи?“

„Лойош, в случай че не си забелязал, в тези книги има оръжия, дето пият души“.

„О. Да. Вярно. Май трябва да го избягваме това, а?“

„Добре ще е“.

— Може би ще ида до къщичката и ще поискам убежище — казах. — А после може би маймуни ще изхвърчат от задника ми. Чакай. Не би трябвало да кажа това!

ТОКУ-ЩО ГО КАЗА.

— Все едно. Не би трябвало да кажа това. Дори не е драгарски идиом.

ВЕЧЕ Е.

— Това е тъпо. Тук няма никакви маймуни.

ДА НЕ БИ ВЕЧЕ ДА СИ ЕКСПЕРТ ПО ДРАГАРСКА ФАУНА?

— Не казах това. Не ми слагай в устата думи, които не искам да кажа.

ТОЧНО ТОВА ПРАВЯ.

— Мда, ти и Том Круз. Просто махаш онова за маймуните, нали?

ХАРЕСВА МИ.

— Харесва ти и когато измисля как да се измъкна от кашите, в които ме набутваш. Е, искаш ли да съм на твоя страна, или не?

ИСКАШ ЛИ ДА СИ ЖИВ ДО КРАЯ НА ТАЗИ КНИГА, ИЛИ НЕ?

Въздъхнах.

— Може би ще ида до къщичката и ще поискам убежище — казах. — А после може би маймуни ще изхвърчат от задника ми.

Отцепих през парка, като се усмихвах на всички пеперудки. Подскачах от кеф. Беше прекрасен ден. Кученце заджавка закачливо към мен и спрях да го погаля. Изглеждаше толкова щастливо, че не се сдържах да му изпея весела песничка, преди да продължа по пътя си, все така с подскоци.

— Имам да ти кажа нещо.

— Имаш да ми кажеш нещо?

— Много добре ме чу.

— Казвай, слушам.

— Слушаш? Значи искаш да ти кажа нещо?

— Мда, точно така. Слушам и следователно искам да ми кажеш нещо.

— Да ти го кажа ли?

— Не.

Стивън Карл, Золтан Бруст — Б.пр.

Стачка на Писателската гилдия на САЩ в 2007–2008 г. на писатели и автори на филмови и телевизионни сценарии против обезценяването на труда им в полза на големите издателски и шоубизнес корпорации. — Б.пр.