Станах от масата с чувство на задоволство. Нещо повече, чувствах се заситен така, както може да те накара да се почувстваш само едно изключително ядене, в което всички елементи се съчетават и всяко ястие само по себе си е произведение на изкуството. Както подхвърлих на Лойош, ако ми видеха сметката сега, поне бях успял да се наям като хората за последно. Много добро последно ядене. Лойош отбеляза, че толкова по-добре, защото в момента съм бил толкова бавен, че нямало да мога да се спася и от бебе, нападащо ме с детска количка. По нанагорнище. Посъветвах го да млъкне.

Освен това Телнан бе до мен, за да ме защити, стига да не беше в същото състояние.

Пратих Лойош и Роуца навън, за да се уверя, че не ме дебнат детски колички. Нямаше такива, тъй че, след като се сбогувах сърдечно с няколко души от персонала и след като платих сметката, на Телнан включително, излязохме.

Тц. Никой не се опитваше да ме убие.

Огледах се. Беше късно следобед и светът бе тих и кротък.

— В Дзур планина ли отиваш? — попита Телнан.

Кимнах.

— А аз да…?

— Да, ако обичаш.

Свалих верижката от врата си (дълга история), пъхнах я в малката кутийка, която нося точно за тази цел, и кимнах на дзура. Той кимна в отговор и последва лек гъдел в основата на гръбначния стълб, придружен от странното усещане, което те спохожда винаги, когато за едно мигване светът около теб вече изглежда съвсем различно. Леко се олюлях, щом студът порази кожата ми и миризмата на вечнозелени дървета изпълни ноздрите ми. Дзур планина се простираше около мен. Допреди няколко години нямаше да мога да понеса тази магия, без да съсипя всичко, което току-що бях погълнал във „Валабар“. Но сега… нищо, освен леко залитане и потръпване. Нахлузих верижката около врата си и след като камъкът легна на кожата ми и запулсира в ритъм със сърцето ми, се поотпуснах. Безопасно.

Относително безопасно.

Сравнително безопасно.

По-безопасно.

„Никой няма наоколо, шефе“.

„Окей. Благодаря, Лойош. Телнан не дойде с нас, нали?“

„Мисля, че не. Ъъ, знам, че сме в безопасност, шефе, но хайде все пак да влезем вътре“.

Земята бе покрита с тънка пелена сняг, тъй че оставих стъпки, водещи към вратата. Приятелят ми Мороулан има врати, които се отварят, щом пристъпиш към тях. Много впечатляващо. Как е с вратите на Сетра, така и не мога да разбера: понякога се отварят, понякога човек трябва да почука, а понякога трябва да търси, за да ги намери. Веднъж чаках навън като идиот цял час и половина. Канех се да направя забележка на Сетра по този повод, но някак си така и не успях.

Този път вратата не се отвори, но пък не беше и заключена. Влязох. Бил съм тук достатъчно често, за да си въобразя, че мога да се оправя вътре, без да се изгубя, но не достатъчно, за да мога наистина да го направя. Лойош, за щастие, има по-добра памет за такива неща и след няколко чупки, извивки и язвителни подмятания от негова страна се озовахме в една от дневните на Сетра. Тази, в която за първи път се срещнах с нея, всъщност. Боядисано в тъмни цветове тясно помещение, забележително голо, с удобни столове, разположени под странни ъгли, сякаш Сетра предпочита гостите й да не се гледат пряко един друг. На влизане чух нещо, което прозвуча като тичащи боси крака, и почти ми се стори, че долових смътен кикот, но не се замислих много. Това беше Дзур планина, където може да се случи какво ли не, и човек може да си увреди мозъка, докато се опитва да си обясни малките загадки, да не говорим за големите. Избрах си стол и се настаних в него е въздишка.

Слугата на Сетра, Туко, се появи, хвърли ми поглед с изражение, попадащо някъде между пълно презрение и незаинтересованост, и рече:

— Ще желаете ли нещо, лорд Талтош?

— Не — отвърнах. Първо, имах чувството, че няма да мога нито да ям, нито да се движа повече, докато съм жив. И второ, не исках нищо повече да се смесва с онова, което все още усещах на езика си. — Само да ми кажеш дали Сетра е тъдява.

— Ще се появи скоро — изсумтя той.

И изситни от стаята, без да издава с нещо, че изобщо го интересувам. Винаги върви леко изгърбен и има тик в дясното рамо, а и пръстите му треперят. Понякога се чудя дали всичко това не е просто преструвка — дали старият кучи син не е всъщност абсолютно здрав. Не съм забелязвал никакви признаци за това, но се чудя понякога, сериозно. Притворих очи и изкарах известно време в блажен унес: припомнях си всичко, което току-що бяха направили във „Валабар“ за мен.

Чух стъпките на Сетра, но не отворих очи. Достатъчно добре знам как изглежда, тъй че единственият въпрос щеше да е за изражението й, а ако предположех, че е някъде между сардонична насмешка и умерена изненада, вероятно и него щях да съм улучил.

— Здравей, Влад. Не очаквах да те видя отново тук толкова скоро.

— Надявам се, че не е проблем — отвърнах.

— Ни най-малко. Как беше във „Валабар“?

— По-добре просто не можеше да бъде.

— И си взел добри решения?

— Лесни решения, до едно.

— Разбирам, че си решил да ме удостоиш с присъствието си, докато отдъхваш?

— Не точно. — Поколебах се, не знаех какво точно искам да кажа. Отворих очи. Сетра беше пред мен, приличаше си на Сетра. За изражението също се оказах прав. — Пратила си ми защита.

— Да. Надявам се, че не си се обидил.

— Достатъчно добре ме познаваш.

Тя кимна.

— Вярвам, че е бил добра компания за обяда.

— Интересна, определено.

— Сериозно?

— Благородниците дзур са по-сложни, отколкото си мислех.

— Влад, всеки…

— Да, знам. Но все пак.

— За какво си говорихте?

— За много неща. За храната, първо. Но също… Сетра, ти познаваш дзурите.

— Донякъде.

— Това, което не схващам, е… Не знам колко много труд отива във всичко това.

— Да. Не се отчайвай обаче. Това обърква почти всички, които не са дзур. Мислят, че благородникът дзур желае само възбудата или търси възможността за славна смърт при невъзможен риск. Но си прав: по-сложно е.

— А можеш ли да поразнищиш сложностите?

— Защо този интерес?

— Не знам. Твоят приятел, или по-точно ученик, Телнан — заинтригува ме.

Тя извади от джоба си една от загадъчните си усмивки и си я сложи.

— Тъй че щом не е възбудата или възможността за славна смърт, какво е? — попитах.

— Зависи от личността. Някои обичат праведното чувство, че си в нищожно малцинство.

— Мда. Точно тези са, дето искам да им шибна по един шамар.

— А някои просто искат да правят това, което е правилно.

— Много хора искат да правят правилното, Сетра. Аз пък се опитвам да не им позволявам да ми досаждат прекадено.

— Благородниците дзур няма да досаждат с правилното, освен ако всички други не са против него.

— Хмм. Изненадан съм, че не видях поне един-двама от тях да защитят източняците по време на размириците преди няколко години.

— Всъщност не беше невъзможно. Какво му е толкова смешното?

— Идеята, че герой дзур защитава текла. На империята нямаше да й хареса, на гвардията нямаше да й хареса, на дома Дзур нямаше да се хареса и на текла нямаше да се хареса.

— Да — каза Сетра. — Точно затова би могло да се случи.

Поразмислих над това, а после попитах:

— Е, как се оправят всички останали с последствията от суматохата?

— Кои по-точно?

— Мороулан.

— Жив и здрав е, върнал се е в Черен замък.

— Как понесе новината?

— За лейди Тилдра ли? Не добре, Влад.

Кимнах и отново докоснах дръжката. И отново усетих нещо — присъствие, което бе едновременно утешително и далечно.

— А Алийра?

— С Мороулан е.

Покашлях се, после попитах:

— А императрицата?

Сетра се намръщи.

— Какво императрицата?

— Просто се чудех дали не иска да ми даде някое херцогство за героичната ми…

— Не си се върнал заради това, Влад.

— Всъщност си права. Възникна нещо.

— Тъй ли? Какво?

— Не съм сигурен дали мога да ти обясня.

— Северозападната реч — тоест езикът, на който общуваме в момента — е тромава и негодна да предаде точно всички нюанси на емоция и фамилна връзка, както например сериола, но все пак е в състояние да изрази тънките отлики и с времето човек обикновено се научава да предаде смисъла на намерението си.

Отне ми известно време, докато осъзная, че ми връща провокацията. Предполагам, че храната бе позабавила малко мисълта ми. Най-сетне отвърнах:

— Проблемът на джерег и личен проблем.

Предвид дълголетието й все по някое време бе научила цената на мълчанието. Мисля, че аз също, но тя беше по-добра от мен.

Най-сетне казах:

— Коути. Южна Адриланка.

— Аха. Да. С това, което ми казват моите източници в джерег, мисля, че мога да го сглобя.

Въздържах се от коментар какви биха могли да са „източниците й“. Тя ме попита:

— Как чу за това?

— От Марио.

Тя повдигна вежда.

— Разбирам.

Естествено, трябваше да е направила същата връзка като мен: от Марио до Алийра, до Ноуратар и до Коути. Но не намери причина да го спомене. Вместо това попита:

— Какво ще правиш?

— Бих те помолил за съвет, само дето не мисля, че ще ми го дадеш, а и вероятно съм прекалено твърдоглав, за да го приема, дори ако ми го дадеше.

— Прав си и за двете. Свързал ли си се с някои от хората си?

— Сетра, вие сте хората ми сега. Ти, Мороулан и Алийра. И Кийра, разбира се.

За миг Сетра Лавоуд ми се стори малко смутена. Не се случва всеки ден.

— Трябва да имаш някои връзки в Джерег, които все още са готови да говорят с теб.

— Тези, на които мога да се доверя, са същите, на които не бих им го причинил.

— Какво да им причиниш?

— Да ги поставя в неудобно положение, като ги помоля да ми помогнат.

— Дори с информация?

Изсумтях, после казах:

— Ще го обмисля. Къде намери дзура?

— Телнан ли? Ледоплам го намери.

— О.

— Или по-скоро Ледоплам намери оръжието му.

— Искам ли да знам?

— Да, но аз не искам да ти кажа.

— Ако ти го измъкна с изтезание?

— Не е толкова смешно, колкото си мислиш.

— Но изглежда възкресяваш рода Лавоуд?

— Бавно, да. Защо? Мислиш, че може да са полезни за твоя проблем?

Изсмях се късо. Лойош странно си замълча. Предполагам, че знаеше какво става по-добре от мен. Сетра също. Сигурно и собственикът на заложната къща на улица Таарна.

— Та как си ти, Сетра?

— Влад, живяла съм много, много дълго време, както и да предпочиташ да го измерваш — отвърна тя.

— Е, да.

— Научила съм се на търпение.

— Допускам.

— Мога да седя тук толкова дълго, колкото трябва, но не искаш ли все пак да ме попиташ за това, което ти е на ума?

Въздъхнах и помолих:

— Кажи ми за Коути.

— Ох…

— Защо, не знаеше ли какво ще те попитам?

— Трябваше да се сетя.

— Именно.

— Е, какво точно искаш да знаеш?

— За начало, как е тя със здравето?

Сетра се намръщи.

— Не се виждаме често. Добре е, доколкото знам.

— А кой се вижда с нея?

— Ноуратар.

— И никой друг?

— Поне от тези, които познавам.

— А кой се вижда с Ноуратар?

— Алийра.

— Окей. И предполагам, че ако ида да видя Алийра, няма начин да избегна Мороулан, нали?

— Искаш да избегнеш Мороулан?

Докоснах дръжката на Лейди Тилдра за обяснение. Щом го направих, усетих нещо като приятен бриз с намек за океана, лъхнал по лицето на душата ми. И да, знам колко глупаво звучи това. Добре, опитай се да изпиташ това усещане и да видим дали ще се справиш по-добре с описанието.

— Стига да искаш, ще попитам лейди Алийра дали е на разположение да ме посети.

— Ще съм ти благодарен.

Лицето й остана безизразно за около минута.

— Е? — попитах, след като ме погледна отново.

Тя кимна.

Около две минути по-късно Алийра се появи зареяна в стаята. Добре, пристъпваща или зареяна, или някакво съчетание между двете. Роклята й, сребриста с черна дантела около шията и раменете, се влачеше по пода, тъй че не можех да определя дали начинът й на придвижване представлява изящно ходене, или конвулсивна левитация. На устните й имаше усмивка. На хълбока й беше Пътедир. В ръцете й лежеше пухкава бяла котка.

Тя целуна Сетра по бузата, след което се обърна към мен.

— Здравей, Влад. Колко е хубаво, че те виждам. Колко отдавна беше? Четири, пет часа?

— Благодаря, че се отби, Алийра. Тя каза ли ти какво искам да те попитам?

— Не — отвърнаха двете в един глас.

Кимнах и казах:

— Трябва да намеря моята… Трябва да намеря Коути.

— Защо? — каза Алийра. Усмихваше се, но в гласа й се прокрадна малко студ.

— Джерегска неприятност. Не държиш да знаеш за нея. Сещаш се, честта на Дракона и прочие.

Тя пренебрегна сарказма ми и рече:

— Коути вече не е замесена с джерегите.

— Всъщност е. Това е бедата. Или може би й се налага да е замесена с тях, за да се предпази да не се замеси с тях — така може би е по-ясно.

Тя се намръщи.

— Влад…

„Почва се, шефе. Ръцете й щяха да са на кръста, ако не държеше тая тъпа котка“.

„Знам, знам“.

— Изчезваш за години, после изведнъж се появяваш, загубваш душата на наша приятелка, караш майка ми да се страхува за съществуването си, застрашаваш самата тъкан на сътворението, а сега искаш да забъркаш неприятност между жената, която заряза, и банда престъпници, от които е успяла да се изтръгне? Това ли чувам?

Е, предполагам, че всичко това отчасти беше вярно, от определена перспектива. От моя перспектива, разбира се, беше толкова погрешно, че не би могъл да го намериш точно на същата карта.

— Горе-долу да.

— Добре. Просто проверявах — каза Алийра. Погали котката. Лойош направи в главата ми някаква забележка, която не се оформи съвсем в думи.

— Означава ли това, че ще ми кажеш как да стигна до Коути? — попитах.

— Не.

Въздъхнах.

— Но ще я уведомя, че желаеш да говориш с нея — добави тя.

— Кога?

— Спешно ли е?

Понечих да отвърна нещо остроумно, отказах се и измърморих:

— Не съм сигурен. Стават едни неща и, добре, би могло да продължат вечно или да изгърмят само след час. Това е част от проблема: не знам достатъчно.

— Ясно — каза тя. — Ще се видя с нея и Ноуратар тази вечер и ще им го спомена. Но как може да стигне до теб, след като носиш това… това, дето го носиш?

Намекваше, естествено, за камъка Феникс, който висеше на верижката около шията ми.

— Ако Сетра няма нищо против, просто ще остана тук и тя може да уведоми Сетра.

Сетра кимна.

— Добре — каза Алийра. А след това: — Сетра, трябва да обсъдим някои неща.

Простенах тихо и двете ме погледнаха.

— Ако намеквате, че трябва да се разкарам, не съм сигурен дали мога.

Алийра отново се намръщи. После лицето й просветна и тя каза:

— О, „Валабар“. Как беше?

— Неописуемо добре.

— Трябва да хапна там някой ден.

Никога не беше…? Зяпнах я. Но пък може би лъжеше.

— Хайде, Алийра — подкани я Сетра. — Да поговорим.

Заговориха си, а аз дремнах — от онези дремки, когато всъщност не заспиваш съвсем, а просто си лежиш, натъпкан с храна и с глупава усмивка на лицето.

Мда, понякога обичам живота.

— Здравей, Влад — каза Коути. — Съжалявам, че те будя, но ми съобщиха, че желаеш да поговориш с мен.

— Не спях — отвърнах.

— Разбира се.

Изглеждаше добре. Беше понатрупала някое кило тук-там, но бяха приятни за окото кила. Носеше сива риза с дълга остра яка и скитнически панталони, които се стесняваха надолу по черните й островърхи ботуши. Носеше и кама с проста, увита с кожа дръжка, но никакви други оръжия, доколкото успях да зърна. А ме бива в зърването на оръжия.

— Нещо против да седна?

— Ъъ, не знаех, че ти трябва разрешението ми.

Лойош и Роуца потръпваха.

„Давай“.

„Сигурен ли си?“

„Да“.

Прелетя към протегнатата й ръка и потърка лицето си в нейното. Тя се усмихна и му каза „здрасти“. След малко Роуца кацна на рамото й. Тя ги почеса и им загука. Явно й бяха липсвали. Можех да се почувствам приятно и да се самосъжаля, ако исках.

— Чух за ръката ти — каза тя.

Погледнах я.

— От?

— Кийра.

Кимнах.

— Радвам се да чуя, че още поддържаш връзка с нея.

— Как се случи точно?

— С Кийра?

— С пръста ти — каза тя, без да се усмихне.

— Върнах се в Изтока на гости и забравих да си го прибера на връщане.

— Наистина ли си бил отново в Изтока?

— Да. Научих се да яздя кон, но недостатъчно, за да ми хареса.

Това ми спечели лека усмивка. После тя попита:

— Е, и какво те притеснява?

— Южна Адриланка.

— Чул си за това?

— Мда.

— От Алийра, несъмнено.

— Косвено.

— Чакай да отгатна тогава. Каниш се да дойдеш в града и да ме спасиш, както някой дзур спасява безпомощна девица.

— Не точно това имах наум. — Всъщност до голяма степен бе точно това, проклета да е. — Да не би да твърдиш, че всичко е наред и нямаш нужда от никаква помощ?

— Каква точно помощ можеш да предложиш, Влад? И въпросът ми не е риторичен.

Нарече ме „Влад“. По-рано ме наричаше „Владимир“.

— Познавам разни хора. Някои от тях все още ще са готови да направят някои неща за мен.

— Например? Да те убият ли? Знаеш ли каква цена обявиха джерег за главата ти?

— Ъъ… не. Колко? — Странно, че така и не ми беше хрумвало да се заинтересувам за точната сума.

— Ами, не съм сигурна всъщност. Доста обаче.

— Предполагам. Но да, има някои хора, на които мога поне да задам въпроси. — И преди да успее да отвърне, казах: — Е, как са нещата с теб?

— Съвсем добре. А с теб?

Издадох някакъв неопределен звук. Тя кимна и попита:

— Брадавица ли ми е израснала?

— А?

— Непрекъснато ме поглеждаш и после извръщаш поглед.

— О.

Лойош се върна при мен. Коути почеса Роуца зад главата.

— В беда си — казах.

Тя кимна.

— Мога да помогна.

— Мразя това. Какво?

— Нищо. Просто си помислих, че се каниш да кажеш… все едно. Фактът е, че мога да помогна.

— Не те мразя, Влад.

— Добре. Значи ли това, че мога да се заема?

В този момент влезе Туко и ни попита искаме ли нещо. Двамата отвърнахме:

— Клава!

А Коути добави:

— Повече сметана за него, но без много мед… Знаеш как обичам моята.

Туко изпръхтя, все едно искаше да каже или че знае как я обичаме и двамата, или че ще си я получим каквато той я направи и ще сме доволни.

— Мразя, че се нуждая от помощта ти — каза тя.

Станах и закрачих напред-назад, защото по този начин мисля по-добре. А тя подметна:

— Какво има, притеснен ли си, или нещастен?

— Защото крача напред-назад?

— Защото си се изгърбил и влачиш крака. Това означава притеснен или нещастен.

— О. — Седнах отново. Но сигурно можеше да отгатва неща и по това как седя. — И двете, предполагам. Притеснен дали ще ми позволиш да ти помогна и нещастен, че не искаш да го направя.

— Не бих могла да те убедя да ми вземеш хонорар за услугата, нали?

Понечих да се изсмея, но спрях.

— Всъщност да. Мога да предложа цена.

Изгледа ме като човек, който ме познава много добре, и зачака.

— Малко информация — казах.

— И тя е?

— Кажи ми какво означаваше онзи поглед?

— Кой поглед?

— Когато споменах за Южна Адриланка.

Тя се намръщи.

— Откъде да знам как точно съм те погледнала?

— Приличаше на облекчение.

— Облекчение?

— Да. Сякаш те беше страх, че ще спомена за нещо друго.

— О.

Известно време мълчахме.

Туко донесе клавата. Веднъж, преди много време, бях попитал Сетра на каква възраст е той и тя отвърна: „По-млад е от мен“. Остави клавата и се обърна. Обадих се:

— Кажи ми, Туко, на каква възраст все пак е Сетра, точно?

— По-млада е от мен — отвърна той и се изниза отново. Трябваше да го предвидя.

Коути отпи и попита:

— Заплащането в аванс ли го искаш?

— Все едно.

Тя прехапа устна.

— А ако кажа, че е твърде много?

Свих рамене.

— Не знам. Тъй или иначе ще го направя.

— Да, очаквах, че ще кажеш точно това.

Лойош потърка главата си във врата ми.

Три отливания (нейни) и после каза:

— Добре. Давай.

Изведнъж вече имах нещо за вършене. Може би, с повече късмет, щеше да се наложи да убия някого. Веднага се почувствах по-добре.

— Да започнем с имената.

— Име — отвърна Коути. — Разполагам само с едно.

— Мадам Триеско.

Тя се вторачи в мен.

— Алийра не знаеше това.

— Казах, че информацията дойде от нея косвено. Моят източник…

— Кой?

— Има ли значение?

Тя продължи да ме гледа вторачено, по онзи неин начин… без да примижава, но с леко спуснати клепачи. Познавах този поглед.

— Добре. Има значение. Но бих предпочел да не казвам точно сега.

— Приятелката ти Кийра ли беше?

— Както казах, просто бих предпочел да не казвам.

След малко тя кимна отсечено.

— Добре. Да. Триеско.

— Какво знаеш за нея?

— Името — отвърна Коути.

— Знаеш ли, че е от Лявата ръка?

Тя сви рамене.

— Предположих, просто защото е „мадам“.

— Окей. В какво точно положение са операциите в Южна Адриланка?

Тя потръпна.

— Извън контрол.

— Имаш ли хора?

— Не, разпуснах ги. Опитах се да го закрия и…

— Да, чух. Може ли някои от тях да се върнат?

— Никой, който бих искала.

Познавах този тон. Дори и не помислих да споря.

— Окей. Ще проверя тук-там.

— Ако пострадаш, докато го правиш, ще ми е ужасно неприятно.

— И на мен.

— Не се шегувай с това.

— Знаеш ли, това е много по-трудна молба, отколкото просто да се справя с Лявата ръка на Джерег.

Ъгълчето на устата й потрепери леко.

„Една малка победа, Лойош“.

„Щом казваш, шефе“.

— Чувам разни истории — рече тя.

— За?

— За теб. За дженоините. За лейди Тилдра.

Почти неволно ръката ми забърса дръжката на дългата тънка кама на кръста ми. Да, все още си беше там.

— Вероятно са верни — отвърнах. — Повече или по-малко.

— Лейди Тилдра мъртва ли е?

— Не точно.

Тя се намръщи.

— Въвлякъл си се в битка с дженоини?

— По-скоро дребна свада, отколкото битка. Но да, отчасти е вярно.

— Как стана?

— И аз се чудя как точно. Поредица от случайности, предполагам. Тя отпи от клавата и ме удостои с бавния си замислен поглед.

— Не знам за какво да говоря с теб повече.

Слизането от Верижния мост също бе стъпка в миналото, впрочем. Накара ме да си помисля за времето преди да срещна Коути, преди да започна да работя за джерег, когато бях просто един източняк, който живее на улица Долен Кийрон, но минава по този мост или по крайбрежната до Дърводелска няколко пъти седмично, за да навести дядо си. Дядо ми вече не живееше тук. Вече живееше в едно имение извън градчето Миска, близо до езерото Шурке. Бях го посетил веднъж преди две години. Реших, че може би трябва да го направя пак, стига да можех да уредя този проблем, без да стана мъртвец.

Паметта ми говореше, че цяла Южна Адриланка вони непрекъснато. Това всъщност не е вярно. Трябва да стигнеш до Източняшкия квартал, за да засечеш миризмата, а Източняшкият квартал е голяма част от Южна Адриланка, но съвсем не цялата.

Хванах пътищата, които бяха толкова познати за стъпалата ми, колкото лангошът за устата ми, макар и съвсем не толкова приятни.

Беше малко мразовито, но наметалото ме предпазваше от океанския бриз. Лойош и Роуца помръдваха на раменете ми. Усещах, че оглеждат наоколо.

Потупах дръжката на сабята си, просто за да се уверя, че си е на мястото. Лейди Тилдра висеше точно пред нея.

Ботушите ми бяха от фина мека кожа на дарр — доста удобни и добри за ходене през степи и дори за предпазливото опипване на пътя през скалисти планински проходи, но не съвсем подходящи за каменните улици на Адриланка. Старите ми ботуши обаче си бяха отишли заедно със стария ми живот.

Добрах се до Шестте кьошета, възможно най-близо до средата на Източняшкия квартал, и се огледах. Бях обкръжен от хора, в смисъл от моята раса. Усетих как напрежението, което не знаех, че ме е обзело, ме напуска. Дори да си сам със себе си не е съвсем същото като да си сред свои хора.

Всъщност никога не е било много ясно кои са моите хора, но ви го описвам така, както го чувствах в момента.

Разправят, че преди Междуцарствието на Шестте кьошета живеели богати търговци, но кварталът бил унищожен от пожар и така и не го възстановили. Понеже никой не го искал, източняците се настанили в него, като мигрирали, ами, от Изтока. След това бил застроен бавно и безразборно. Никой не го интересува какво става там или как изглеждат нещата. Или кой на кого какво прави. Патрулите на гвардията Феникс са рехави денем и несъществуващи нощем. Както подозирам, не защото ги е страх да са там; просто защото не ги интересува много какво става.

Няколко стени, боядисани някога в зелено, покрив, хлътнал в средата, и вход, покрит с опърпана завеса от зебло — това бе жилището и работилницата на най-добрия ботушар в Южна Адриланка, а може би и в цялата империя. Понеже това не беше „При Валабар“, Якуб се вторачи в мен с неприкрито изумление, преди да възкликне:

— Лорд Талтош! Върнали сте се!

Съгласих се.

— Как я караш, Якуб?

Разбрах, че е грешка, в мига, в който думите излязоха от устата ми.

— Съвсем добре, лорд Талтош. Валя малко, знаете ли, а това винаги означава увеличаване на клиентелата. А Николас си нарани ръката преди няколко седмици, тъй че не може да работи и повечето му редовни клиенти сега идват при мен. Разбира се, лейди Циата реши да остави половината си земя на угар за сезона, тъй че не получавам никаква…

— Приятно ми е да го чуя — прекъснах го, преди да се е разгорещил сериозно.

Схвана намека, слава на Вийра.

— А вие как сте, милорд?

— Съвсем добре, благодаря.

Погледна краката ми.

— Какви са тия?

— От кожа на дарр — отвърнах. — Много време прекарвам в ходене из пущинаци.

— А, разбирам. И понеже са пущинаци, ходилата ви няма да се скапят? Петите ви няма да хванат мазоли? Горницата на стъпалото няма…

— Имаш ли още мерките ми?

Погледна ме обидено.

— Разбира се.

— Направи ми тогава нещо удобно за пътуване на открито и за ходене по павирани улици.

Той се замисли.

— За подметките мога да…

— Искам да ги нося, не да слушам за тях. — Хвърлих му достатъчно сребро, за да компенсира втория обиден поглед.

Той се покашля.

— А сега, ъъ, вашите специални нужди…

— Не толкова много като едно време. Само по един нож във всеки, горе-долу тази големина. — Един се появи и му го показах.

— Може ли да го задържа?

Сложих го на тезгяха.

— Нищо друго? Сигурен ли сте?

— Нищо, освен ботушите, но ще ми трябва нова ножница за сабята ми. Последната, която ми направи, се, мм, повреди.

Той заобиколи тезгяха, наведе се и я огледа.

— Огъната е ужасно. И върхът е прерязан. Какво е станало?

— Заби се в мен.

Той ме зяпна. Мисля, че искаше да ме попита как точно е станало, но не посмя. Казах:

— Беше един чирак лечител и не помня ясно как точно го направи или защо, но мисля, че подейства.

— А… да, милорд. Новата ножница…

— Използвай същия модел.

— И всички добавки?

— Може и тях.

— Много добре, милорд. — Поклони се много ниско.

— Колко време ще отнеме?

— Четири дни.

Повдигнах вежда.

— Вдругиден всичко ще е готово, милорд.

Кимнах и казах:

— Добре. Сега да побъбрим.

— Милорд?

— Затвори дюкяна, Якуб. Трябва да поговорим.

Той пребледня, въпреки че никога през дългото ни познанство не съм го наранявал, нито заплашвал. Предполагам, че се разчува. Изчаках.

Той се покашля, изсули се покрай мен и провеси лента през вратата. После ме отведе в задната си стая, пълна с кожа, миризми на кожа, масла и миризми на масла.

Якуб има непокътната черна коса, зализана назад като на драгар, който се старае да изтъкне благородното си положение (каквото Якуб няма). Така и не съм успял да определя дали е перука, или си е собствената му коса и я боядисва. Липсват му два долни зъба, което личи още повече заради обратната му захапка. Веждите му са пушливо сиви в рязък контраст с косата. Пръстите му са къси и винаги мръсни.

Издърпа едно от столчетата и ми го предложи. Седнах и попитах:

— Кой движи нещата, Якуб?

— Милорд?

Удостоих го с поглед номер шест, патент Джерег. Разтопи се, общо взето.

— В смисъл, който събира за играта тук ли?

Усмихнах му се.

— Точно това имах предвид, Якуб. Е?

— Доставям на един мил млад джентълмен от вашия дом. Казва се Файавик.

— А той на кого доставя?

— Милорд? Как бих могъл да знам…

Спря, щом се наведох към него съвсем леко.

Преди да се появя тук, за да движа нещата, Якуб бе имал дял във всичко, което ставаше из Шестте кьошета, и разполагаше с „уши“, които се изпъваха все по-надалече. Сега дялът му можеше да е малък, но все още беше налице. И ушите му все още си бяха по местата. Знаех го и той знаеше, че го знам.

— Ами… Преди няколко седмици всичко се промени — почна той. — Появиха се повече от вас… в смисъл, повече джереги и…

— Мъже или жени?

Той се намръщи.

— Мъже, милорд.

— Хубаво.

— И започнаха, мм, по-често да се навъртат тук. Това изнерви всичките ми приятели, тъй че започнах да си задавам въпроси.

— Мхм.

— Изглежда, някой друг ръководи. Някой от града.

Кимнах. „Града“ хората в Южна Адриланка наричат частта от Адриланка северно от реката. Добре де, западно от реката по-точно.

— Чух — продължи той, — че имало някаква група, наречена Чужденците. Та те получавали парите.

— Наречени така на Улицата на чужденците или по друга причина?

— На улицата. Базата им е една частна къща там.

— Чия къща?

— Не знам.

Хвърлих му бързия поглед с присвити очи и той изпъшка:

— Наистина не знам. Беше на една стара дама, Колетти, но тя умря миналата година и не знам кой я купи.

— Окей.

Странно е как работи умът ми: изведнъж прескочи на въпроса кого да хвана да подкупи подходящия чиновник, за да провери в регистрите за собственика, като забравих, че вече не разполагам с никого. Нямаше ме от години, върнал се бях едва преди ден, а вече отново мислех като джерег.

Това можеше да е добре, но можеше и да не е.

Както и да е, знаех мястото. После какво? Проверявам го? Разбира се, защо не? Какво толкова би могло да се случи?

„Започваш сам да си възразяваш, шефе. Внимавай“.

„Мда. Отвикнал съм вече от това. Престъпната дейност изисква постоянна практика“.

„Запиши си го, за да остане за потомството ти. Междувременно…“

„Да. Разбрано“.

— А събиранията?

— Милорд?

— Куриери ли ходят при тях, или те пращат посредник?

— Куриери, милорд.

— Всеки ден ли ходят, или само веднъж седмично?

— Всеки ден, милорд.

Кимнах и се позамислих. Явно не действаха тайно. Нима се чувстваха толкова сигурни, че им беше все едно? Или го правеха, за да се види, че го правят? Или да привлекат нечие внимание?

Тръгнеш ли в тази посока, ще си докараш главоболие.

— Добре. А, за ботушите…

— Да, милорд. Топли в студа, но да пропускат въздух. Меки, удобни преди всичко, издръжливи. Мога да вложа и заклинание против мазоли. Ще помогне, докато ги разтъпчете.

Кимнах.

— За вдругиден, милорд.

Докоснах дръжката на Лейди Тилдра и го удостоих с толкова топла усмивка, колкото можах да докарам, което не беше много. Ей, заслужавам похвала, че се опитвам поне, нали?

Якуб ми дръпна завесата настрани. Лойош излетя навън и бързо огледа района, уведоми ме, че е безопасно, след което се върна на рамото ми и пристъпих навън. Завесата се затвори зад мен, задържайки миризмите на кожа и масло и връщайки миризмите на Южна Адриланка, за които колкото по-малко се каже, толкова по-добре.

Пътят до Улицата на чужденците беше къс. Спрях пред един мръсносив дюкян за заложени вещи на четирийсет-петдесет крачки от въпросната къща и я огледах. Беше стара, триетажна, от червен камък, с дървена веранда около нея, която изглеждаше добавена по-късно. На първите два етажа имаше по два стъклени прозореца, на горния само един.

Подпрях се на стената на заложната къща и поупражнявах търпение. Беше вечерта, точно преди стъмване. Из Шестте кьошета скоро щеше да стане оживено с обичайната вечерна активност. Сега имаше малко хора — само някакъв старец, разхождащ дребно грозно куче, и няколко хлапета, наклякали на улицата и залисани в някаква игра.

„Лойош?“

„Тръгваме“.

Излетяха, направиха спирала над къщата, а след това бавно закръжиха около нея, все по-ниско и по-ниско, и се върнаха.

„Никаква активност, шефе. И всички прозорци са със спуснати пердета“. Каза го малко обидено.

„Ще се разправям с тях за това“.

Частта „никаква активност“ изведнъж се промени. Вратата се отвори и някакъв в джерегско сиво — драгар, женска — излезе на верандата. Застана там с нещо като пръчка в дясната ръка и огледа улицата. Присвих се до дюкяна за заложени вещи, за да не мога да виждам повече къщата, което означаваше и оттам да не могат да ме видят. Лойош си показа главата иззад ъгъла.

„Какво прави тя, Лойош?“

„Просто оглежда. О, и прави жестове с онази пръчка“.

„Какви жестове?“

„Малки. Прави малък кръг, променя малко посоката, после… сега върви по верандата. Скри се зад ъгъла“.

„Добре, мисля, че установихме две неща. Лявата ръка наистина контролира този район и могат да разберат, когато съм наблизо. Освен ако не държиш да го отметнеш към графа съвпадения, че излезе точно сега“.

„Откъде да знам, шефе? Не би трябвало да могат да…“

„Лейди Тилдра“ — отвърнах му.

„Ох, да де“.

Дори аз усещам, когато наблизо има моргантско оръжие, освен ако не е в ножница, което намалява психическия му ефект. С оръжие, мощно като Лейди Тилдра, да, всеки опитен чародей ще е достатъчно чувствителен, за да усети най-малкото, че в района има нещо.

„Знаеш ли, шефе, това ще попречи на обичайната ти потайност“.

„Аха. Ще трябва да й потърся подобрена кания или нещо такова“.

„Още една излезе току-що. Време за излизане?“

„Или за влизане“.

„Шефе?“

„Спокойно. Съблазнително е, но още не. Трябва да науча повече“.

„Добре. Тъкмо започвах да почитам култа към Враната“.

„Враната ли?“

„Богинята на нещата, дето пропадат“.

„Това откъде го разбра?“

„Преди няколко минути минахме покрай едно светилище. Чух едни да говорят“.

„Изобщо не знаех“.

„Доста си разсеян“.

„Предпочитам да го наричам съсредоточеност“.

„Както кажеш, шефе“.

„Окей, да тръгваме“.

Не си говорихме по дългия път през реката. Мисля все пак, че визитата беше продуктивна: най-малкото бях потвърдил, че Лявата ръка наистина движи неща. И си бях поръчал ботуши и нова ножница за сабята.

Вървях покрай дясната страна на Верижния мост. Водата кипеше на въртопи под мен. Поглеждах нагоре по реката и размишлявах за хората, които можеше да живеят там: всички, които се раждаха, живееха и умираха покрай бреговете й. Може би, ако преживеех това, щях да отида точно там. Просто да тръгна по реката и да видя докъде ще ме отведе. До Източен бряг, разбира се.

Когато мостът остана на около две мили зад мен, намерих кабриолет и казах да ме закарат на север до един квартал с изглед към кейовете. На няколко мили по-натам, оттатък реката, бяха кланиците; отсам нея имаше къщи: обществени сгради, частни домове и складове, както и сергиите на по-бедните занаятчии, и дюкяните на по-заможните.

Вече се стъмваше и тръгнах към една къща, чиято табела изобразяваше корабен фенер, окачен на мачта. Подозирах, че вътре ще има тумба орки. Тумби орки има във всички кръчми в тази част на Адриланка, тъй че направо можех да се хвана на бас.

Влязох в дълго тясно помещение. В другия край имаше врата, която несъмнено водеше към по-малки стаи. Близо до вратата имаше малък подиум за музиканти. А близо до него стоеше пребледнял драгар в синьо и бяло, с нещо като инструмент в ръцете, с много струни и странно извито тяло.

Преди години бях сключил сделка с Музикантската гилдия. Скъпа, но едно от най-умните неща, които съм правил. Няма нужда да привеждам целия разговор. Показах му един пръстен, който нося, зададох му някой и друг въпрос, получих някой и друг отговор и му пъхнах в ръката някоя и друга монета. После бързо навън през вратата, преди някои от онези погледи, които получавах от събралите се вътре орки, да се обърнат в действие, което можеше да доведе до повече внимание към моя милост, отколкото ми се щеше.

Продължих в посоката, указана ми от музиканта, което ме отведе на по-малко от миля на запад. Искам да кажа нещо от сорта на: „Никой не се опита да ме убие“, просто за да знаете, че всичко това с убиването изобщо не ми излизаше от ума; но пък нападенията и убийствата се разиграват доста бързо, тъй че щом не казвам нищо по въпроса, можете да приемете, че не са ме убили.

Тази къща, с наскоро нарисувана табела, изобразяваща спящо куче, беше малко по-голяма от предишната и помещението, в което влязох, бе квадратно. Сцената се падаше отляво, а типът, когото търсех, стоеше до нея и държеше голям барабан, покрит със сложна резба.

— Здрасти, Айбин — казах, след като взех двайсетината крачки между вратата и сцената.

Той примига, все едно му говорех на някакъв чужд език, след което ми се усмихна.

— Ей, Влад. Имам си нов барабан.

— Аха. Точно затова се върнах.

— О? Нямало ли те е?

— Ъъ, да.

Айбин беше доста мършав дори за драгар и висок колкото Мороулан. Не беше родом от Империята. Срещнал го бях на един остров, когато се бях забъркал в един сложен бизнес, включващ бог, крал, императрица, политически заговори и разни други забавления. От всички драгари, които съм срещал, той беше този, когото най-малко разбирах, но също така и един от малкото, за които бях сигурен, че нямат интерес да ме използват за свои цели.

Намерихме си маса и седнахме. Кръчмарката му даде нещо бистро, затрепка с клепачи към Айбин и чак после се сети да ме попита дали искам нещо. Не исках.

— Ще се задържиш ли за представлението? — попита Айбин. — Свиря с…

— Вероятно не. Честно казано, всъщност не обичам музиката.

— И аз — каза Айбин.

— Не, сериозно.

Той кимна.

— Да бе, аз също.

Айбин беше музикант. Аз — не.

Казах:

— Не че съм глух за тонове или нещо такова. И всъщност харесвам някои неща. Прости мелодийки, дето можеш да си ги тананикаш, с думи, които са така, по-хитри. Но повечето неща, които хората наричат истинска музика…

— Да де — каза Айбин. — Понякога ми се ще просто цялата работа да свърши.

Докато говореше, пръстите му барабаняха по масата. В смисъл не да потупват, както правя понякога и аз, когато съм отегчен, казвам барабаняха в сложни усилващи се и затихващи ритми. Той като че ли не забелязваше какво правят пръстите му. Но пък Айбин обикновено като че ли изобщо не забелязва какво става.

„Не мисля, че ще схване, шефе“, каза познайникът ми.

„Мисля, че си прав, Лойош“.

— Все едно — продължих на глас — всъщност дойдох, защото искам да ти задам няколко въпроса.

— О. — Каза го, все едно никога не му е хрумвало, че може да знае отговора на какъвто и да било въобразим въпрос. — Ами добре.

— Ти ходеше доста често до Южна Адриланка. Още ли го правиш?

Очите му леко се разшириха, но пък при него това не означава кой знае какво.

— Ходя, да. Източняците имат един инструмент, наречен…

— Този тип досажда ли ти?

Двамата погледнахме нагоре. Някакъв особено грозен екземпляр на оркството говореше на Айбин. Странно колко различно реагират хората, когато не си облечен като джерег.

Айбин се намръщи на непознатия, все едно че му се налагаше да си преведе. Посегнах за сабята си, но вместо това ръката ми попадна на дръжката на Лейди Тилдра. Отпуснах се назад в стола и изчаках отговора на Айбин.

Каза:

— Не, не. Приятели сме.

Орката го изгледа странно, понечи да отвърне нещо, после сви рамене и се изниза. Преди пет години щеше да има кръв на пода. Преди десет щеше да има труп. Май се бях променил.

Насочих отново вниманието си към Айбин.

— Знаеш ли района Шестте кьошета?

— Да. Често свирех там на едно място, казваха му, мм, не знам как му казваха. Но, да.

— Добре. Това щеше да е следващият ми въпрос.

— Какъв беше?

— Все едно. Кажи ми за мястото.

— Ами, акустиката наистина е хубава, защото…

— Не, не. Ъъ…

Най-сетне успях да извлека информацията, която ми трябваше, и дори да обясня какво искам от него. Той сви рамене и се съгласи, защото нямаше причина да откаже. Излязох навън без нежелани инциденти и се шмугнах отзад, за да си дам малко време да измисля следващия си ход.

„Мислиш ли, че това ще е от полза, шефе?“

„Някаква причина да не го уредя, просто за всеки случай?“

„Е, не всъщност. Роуца е гладна“.

„Вече?“

„Шефе, минаха часове!“

„Ама бяхме в «При Валабар». Това не се ли брои за екстра?“

„Може би, но… Шефе!“

„Какво?“

„Шефе, някой току-що те намери“.

„Как… какво?“

„Не знам. Усетих нещо. Гледат те“.

„През теб ли?“

„Не знам“.

Тръгнах толкова бързо, колкото можех, без да изглежда, че бързам. Подминах няколко занаятчии и текла, но никой не ми обърна внимание. Завих надясно по улица, чието име не знаех.

Носех си талисман, който пречеше да ме намерят с магия. Също така бях защитен против чародейство, просто в случай че джерег прибегнат към него. Имаше и други тайни дисциплини, естествено, но можеше ли да ме проследят с тях? Жалко, че не знаех повече.

Сетра Лавоуд веднъж беше засякла Лойош. Това бе една възможност. Но на света нямаше много Сетра Лавоуд. Възможно ли бе да са проследили Лейди Тилдра, дори както си беше в канията? Ако Имах навика да си говоря сам, щях да съм си заговорил.

Лойош и Роуца изхвърчаха от раменете ми, за да хвърлят око на нещата отгоре и за да може, ако бяха засекли Лойош, да не съм непосредствено близо до него. Сигурно беше, защото все си мислех за Патрула на кучките, но непрекъснато ми се мяркаха видения с някаква магьосница, която изниква пред мен и ме пръска на парчета, преди да успея да реагирам.

Добре, имах три възможности за избор. Можех да си намеря някоя задна уличка, където щеше да им се наложи да подходят към мен от една посока, и да изчакам. Можех да рискувам да сваля амулета и да извърша телепорт, преди да се появят. Или да продължа да се движа, докато измисля нещо друго.

Минах на вариант три.

Направих още една стъпка наляво и съжалих, че вече си нямам Маготрепач.

Е, това беше глупаво. Всъщност имах си Маготрепач.

Посегнах над сабята, стиснах Лейди Тилдра и я извадих.

И я зяпнах.

Също като мен, и тя се беше променила.

За дълго време — да речем три, четири секунди — забравих, че ме преследват, и просто бях зяпнал Лейди Тилдра. Дори усещанията, нахлули в мен от това, че я държах, отстъпиха на втори план пред взирането в нея.

Преди много, много време — около тринайсет часа, повече или по-малко — бях държал в ръката си един дълъг тънък моргантски нож и с него бях минал през, ъъ, известни изпитания, които го бяха превърнали в онова, което някои с вкус към свръхдраматичното наричаха Богоубиец, а аз наричах Лейди Тилдра. Но си беше един дълъг тънък моргантски нож.

Не беше по-различна на усещане; все така галеше дланта ми, както шамито галеше езика ми. Но вече не беше дълъг нож; вече беше по-малък нож, около двайсет и пет сантима острие, широка, с лека извивка; оръжие за боец с нож. Не съм боец с нож. Е, в смисъл, мога да се защитя с нож, ако се наложи, но…

„Шефе!“

Някой стоеше на трийсетина крачки пред мен. Жена. Как се бе озовала там, не знам. Има едно леко блещукане във въздуха в мига, преди някой индивид да пристигне от телепорт, и нещо като ефект на аура за секунда-две след това. Не видях нищо подобно. Може би бях разсеян от взирането в Лейди Тилдра. Но ето че беше там, в сивото на Джерег, и сочеше с пръст към мен, сякаш ме обвинява или нещо такова.

Ножът беше в ръката ми. Но ако изобщо съществува нож, който да не е направен за мятане, беше това извито нещо. Тъй че го превъртях в ръката си, трик, който бях научил, за да впечатлявам момичетата още когато впечатляването на момичета бе единствената цел в живота ми. Веднъж, два пъти, също като едно време, когато си имах една златна верижка, наречена от мен Маготрепач, и по ръката ми пробяга много познато изтръпване, също като едно време. Две завъртания, след което изпънах ножа пред мен, а магьосницата рухна и се свлече на земята.

От дрехите й излизаха струйки дим.

Леле.

Не ми беше ясно какво точно се случи, но каквото и да беше, не изпитвах нито дълбоката умора, придружаваща вещерството, нито мигновеното замайване, което често съпътства хвърлянето на магическо заклинание.

„Шефе, какво стана току-що?“

„Не ме убиха“.

„Тази част и сам я разбрах“.

„За останалото не съм сигурен. Освен че бих искал да духна някъде на безопасно“.

„Добра идея, шефе. Дзур планина?“

„Точно това си мислех“.

Зяпнах Лейди Тилдра, после погледнах канията. Тя също се беше променила; изглеждаше подходяща точно колкото да побере един извит нож с около 27 сантима острие. Прибрах едното в другото и реших да не мисля за това точно в този момент. Свалих амулета от врата си, прибрах го в кутийката, която носех на бедрото си, затворих кутийката и извърших телепорта колкото може по-бързо, без да рискувам да се превърна в малки късчета източняк, пръснати по целия квартал.

На Дзур планина бе мразовито, но щом амулетът отново се озова на врата ми, се почувствах в безопасност.

Вратата не беше заключена. Влязох и по някое време успях да се добера до дневната. Ужасно исках да пийна нещо, но от Туко и помен нямаше. Седнах и поразмислих над току-що случилото си, над това, което ми предстоеше, и над всичко, което не знаех. В частност над всичко, което не знаех и от което можеше да зависи дали ще остана жив, или ще умра.

Насред размишленията ми влезе Сетра.

Станах.

— Извинявай, Сетра. Имах малка неприятност и ми трябваше място да…

— Знаеш, че си добре дошъл тук, Влад.

— Благодаря ти. Ъъъ…

— Да?

— Знаеш ли как, ъъ, как бих могъл да се свържа с Кийра Крадлата?

Тя повдигна вежди. Не отговорих на всички въпроси, които не зададе.

След малко сви едва забележимо рамене и рече:

— Очаквам я да намине скоро.

— Благодаря ти.

— За какво?

Нямаше възможен отговор на това, тъй че не отговорих. Сетра излезе, а аз поседях отегчен и притеснен още около половин час. Прекарах си времето колкото може по-добре, като си припомнях детайли от обяда, докато накрая Кийра се шмугна в стаята.

— Здрасти, Влад.

— Кийра. Признателен съм, че се отби да ме видиш.

— Не беше никакъв проблем, наблизо бях. Искаш да ти се открадне нещо, предполагам?

— Всъщност не. Не този път.

— Какво те гложди тогава?

— Лявата ръка на Джерег.

— О? Мислиш да се включиш при тях ли?

— Не точно. Но мисля, че една от тях преди малко се опита да ме прати там, откъдето никой не се връща, освен тези, които го правят.

— Хмм. Ядосал си някого.

— Ядосал съм почти всички джереги. В смисъл, от нашата страна. Възможно ли е да съм ядосал и Лявата ръка?

Тя се намръщи.

— Виж, това, Влад, е чудесен въпрос.

— Ей, благодаря ти. Вече се чувствам страшно умен.

— Не знам толкова много за отношенията между двете организации, колкото може би си мислиш.

— Знаеш повече от мен, което е добре за начало. Например току-що спомена за две организации. Наистина ли са напълно отделни?

Тя кимна.

— А имперският представител?

— Официално той представлява дома Джерег, а не някоя организация.

— А неофициално?

— Не съм сигурна. Би могъл да представлява двете страни или Лявата ръка да имат друг представител в двореца, за когото не знам.

— Ако представлява двете страни, това би обяснило защо Лявата ръка се опита да ме убие преди малко. Те…

— Сигурен ли си, че са били те?

— Женска, цветовете на джерег, магьосническа атака.

— Доста убедително е, да.

— Тъй че или искат да ме убият по същата причина, поради която го искат джерегите, и някой ги е наел, или вече знаят какво кроя, което е ужасно бърза работа.

— Какво кроиш?

— Ъъ… да. Може да си чукнем главите с тях заради Южна Адриланка.

— Аха. Разбирам. Кога възникна това?

— Преди няколко часа. Аз, мм, помолиха ме.

— И вече си нападнат? От магьосничка?

— Да.

— Как се случи? Как стана нападението?

— Не знам, заклинание някакво. — Свих рамене. — Лейди Тилдра се справи с него.

Кийра се намръщи.

— Лейди Тилдра? Но аз чух, че тя…

Потупах оръжието. Продължавах да очаквам, че Кийра ще знае неща, които не би могла да знае, въпреки че ги знае.

Тя кимна.

— Да, правилно. Чух нещо за това.

— Все едно, струва ми се, че трябва да знам повече за Лявата ръка. Тъй или иначе, май съм се забъркал с тях.

— Жалко, че не мога да ти кажа нещо повече. — Намръщи се и помисли малко. — Добре, както сам каза, нападението може да е поръчано от Съвета. Знаеш, че Лявата ръка прави това.

— Да, знам. Възможно е. Само че Съветът го иска моргантско.

Кийра потръпна.

— Да, вярно. А доколкото знам, няма как да се постигне този ефект с магия.

— Сигурен съм, че атира работят по въпроса.

— Несъмнено. Но ние междувременно ще приемем, че не е било по поръчка на Съвета.

Хареса ми, че каза „ние“. Беше първото обнадеждаващо нещо, което чувах от доста време. Хубава дума, „ние“.

Туко най-после се появи и сложи нещо прясно умряло на масата в ъгъла. Познайниците ми прелетяха и почнаха да се хранят. Не бях споменал, че са гладни, нито на Сетра, нито на Кийра и не бях виждал Туко. Тия хора ме учудват понякога.

После ни попита искаме ли нещо и ние.

— Не, благодаря, Чаз — отвърна Кийра.

Аз помолих за вино и той се изниза.

— Лявата ръка — промълви тя почти без дъх. — Старала съм се да стоя далече от тях, знаеш.

— И аз.

— Започнаха наскоро, както разбирам. Тоест, наскоро в смисъл на имперската история. Може би при Четиринайсетото царуване на атира, когато магьосничеството направи такива големи скокове и когато джерег — Дясната ръка, ако предпочиташ — беше относително изтощена.

Кимах и слушах.

— Започнаха го пет жени, магьоснички. Странното е, че не бяха жени, свързани с Организацията преди, доколкото знам.

— Интересно.

— Да. Защо жени? Всъщност не знам. Склонна съм да мисля, че беше нещо повече от съвпадение, но така и не съм чула добро обяснение какво друго може да е.

Туко се появи, остави чаша вино до мен и напусна.

— Нещо повече — продължи тя — те не бяха от Джерег. В смисъл, не само че не бяха от Организацията, не бяха дори от дома Джерег.

— А какви?

— Мисля, че две бяха атира, две дракони и една дзур.

— Но…

— Всички изхвърлени от домовете им, разбира се, след като дейността им била разкрита.

— И какво, купили са си титли в дома Джерег?

— Бяха работили заедно, проучвания и прочие, и работата им ги въвлече в незаконни области. Предимперска магия и няколко други неща, които Империята не обича.

— И не бяха арестувани?

— Бяха. И ги съдиха. Главно така научих за това. Беше много нашумял процес.

— И после?

Тя сви рамене.

— Империята не можа да докаже вината им, те не можаха да докажат невинността си, тъй че бяха прогонени от съответните домове и получиха различни наказания, от жигосване до бой с камшици. Разбира се, без доказателство за вина не можеше да ги осъдят на смърт.

— И те просто се върнаха към работата си?

— Една от атира, водачката, вярвам, предложи да се присъединят към дома Джерег и се опита да заинтересува висшестоящите с идеята, че в незаконната магия ще се спечелят много пари. Джерег не се заинтересуваха, но тя продължи да се опитва, докато не умря. После…

— Умря ли? Как точно?

— Стомашно разстройство.

— А-ха. Уредено от кого?

— От никого. Наистина си беше просто разстройство.

— Майтапиш се.

— Ни най-малко. Хронично стомашно разстройство, при всичките болести, дето ги има, и нищо друго.

— Щом казваш.

— Сериозно. И след като умря…

— Чакай да отгатна: останалите се отказват да се включват в дома Джерег и си правят свой бизнес. Разбирам.

— Точно така. И оттогава го движат.

— Каква прелестна история.

— Имат си своя структура, за която не знам нищо. И свой орган за правораздаване, за който знам малко. Всъщност нямат почти нищо общо с нашата страна.

— Само дето са завладели Южна Адриланка.

— Да. Което за мен е необяснимо. Изобщо не бях чувала за нещо подобно.

— Добре, а каква е клюката за това в дома Джерег? Имам предвид в Дясната ръка.

— Никой изобщо не е чувал за нещо подобно. Всички са разстроени и никой не е наясно какво трябва да се направи и дали изобщо трябва да се прави нещо.

— Дали изобщо. Хубаво. Май съм кацнал в средата на нещо интересно, нали?

— Както обикновено.

— Както обикновено.

— Говори ли се за война?

— За война? Искаш да кажеш между Лявата ръка и Дясната ръка? Не, никой не говори за това. Всички са прекалено уплашени, да не би да се случи, за да говорят за това.

Отпих от виното. Не помня какво беше на вкус.

— Значи трябва да открия какво всъщност търсят в Южна Адриланка. И трябва да го направя, при положение че няма никакъв начин да получа вътрешна информация за тях, и докато двете страни на джерег искат смъртта ми. Това ли е, така да се каже, в общи линии?

— Горе-долу, да.

Отпих още глътка и казах:

— Няма проблем.

— Ще искаш ли някаква помощ?

— Благодаря, Кийра, но това вероятно ще е… не, благодаря.

Тя кимна, после попита:

— Е, и какъв е планът?

— План. Да. Добра идея. Би трябвало да измисля план.

„Какво ще кажеш за оня, в който залиташ слепешката, докато нещо се случи, шефе? И след това за малко те убиват и се налага да бъдеш спасен от…“

„Какво ще кажеш за оня, в който млъкваш и ме оставяш да помисля?“

Можеше да ми отговори по всевъзможни начини, предполагам, но просто го остави да отлежи.

— Кийра, ако ти трябваше да разбереш какво става в Лявата ръка, как щеше да подходиш?

Тя се намръщи.

— Нямам представа.

— Боях се, че ще кажеш точно това.

— Какво си намислил, Влад?

— Нищо. Още се опитвам да измисля.

— Просто се чудех дали…

— Да?

— Дали няма да направиш нещо глупаво.

— Аз?

— Аха.

— Това, което ще направя, е да се опитам да науча нещо за това, срещу което съм се оказал. След като го науча, ще мога да разбера дали има някакъв разумен начин да се захвана с правенето на това, което трябва да направя.

— А ако няма?

— Допускам, че въпросът е риторичен.

Тя въздъхна и стана. Също станах и й маркирах нещо като поклон.

— Благодаря, че ми отдели време, Кийра.

Усмихна се — изключителната усмивка на Кийра, която не прилича на усмивката на никой друг.

— Няма защо, Влад. И внимавай.

— Да. Ще се опитам.

Тя се отвя като дим. Седнах и осъзнах, че съм си изпил виното. От Туко нямаше и помен. Изругах.

„Мда, шефе. Тежко е, когато имаш град, пълен с магьоснички, които се опитват да те убият, а нямаш представа какво искат или какво могат да направят, но трябва да го спреш, а наоколо няма никой, който да ти донесе още вино“.

„Именно“.

Докато Туко се появи, не бях решил другите проблеми, но скоро след това разполагах с още вино. Това не ме въодушеви толкова, колкото може би трябваше.

След малко Сетра се върна.

— Видя ли се с приятелката си?

— Да.

— Беше ли ти от полза?

— Донякъде.

Сетра кимна.

— Кажи ми нещо, Сетра. Ледоплам, мм, променя ли се изобщо?

— В какъв смисъл?

— Във всякакъв.

— Определено. Оръжието ми… — докосна синята дръжка на кръста си — е много чувствително на определени нива и реагира на многобройни различни… — Замълча. — Мисля, че ти липсва лексика.

— Е, сигурно.

— Защо питаш?

— Преди малко, когато ме нападнаха, извадих Лейди Тилдра и тя беше различна.

Сетра се намръщи.

— Как различна?

— Големина. Форма. Тежест. Беше един малък извит нож.

— Виж, това е интересно.

— И аз така си помислих.

— Ако се съди по формата на канията, вече не е.

— Не е. В един момент си върна предишната форма. Не забелязах и двете промени. Канията също се промени.

— Канията се промени?

— Да, за да пасне на новата форма на оръжието.

— Откъде взе канията?

— Дженоинът ми даде ножа с нея.

Тя помисли.

— Най-очевидното обяснение… Нещо против да си свалиш амулета за момент?

— Ъъ, разбира се. — Подчиних се обаче. — Какво правиш? Правеше малки дискретни жестове в моя посока. След това поклати глава.

— Не. Доколкото мога да преценя, не са ти хвърлили илюзия.

— Е, това е добре. — Окачих си амулета отново.

— Не знам какво да ти кажа, Влад.

— Хубаво.

— Е, мога да ти кажа само едно, като съвет.

— О?

— Дръж този амулет винаги на себе си.

— Мм, опитвам се.

— През тези няколко секунди, докато го беше свалил, някой се опита да те види.

— Аха. Успя ли?

— Не мога да кажа със сигурност, но мисля, че да.

— Страхотно. Значи знаят къде съм.

— Няма да им е лесно да се доберат до теб, докато си тук.

— Това поне е нещо.

— Но…

— Да?

— Влад, помисли само какво означава това, че за тези няколко секунди те откриха. Много твърдо са решени, Влад.

— Мда. Е, това адски освежава живота ми.

По устните й пробяга усмивка — просто от учтивост, предполагам.

— Какво можеш да ми кажеш за наблюдението?

— Беше магическо. — Тя сви рамене. — Съвсем открито.

— Дзур планина няма ли защита срещу такова нещо?

— Никога не ми е трябвала защита.

— Хм. Всъщност да де.

— Никога досега не съм те виждала да правиш това, Влад.

— Кое?

— Да си гризеш палеца.

— А. Трябва да съм го прихванал от Кийра. Тя вечно си го гризе, когато мисли.

— Аха. Разбирам.

Беше пълна лъжа и Сетра го знаеше, но не можеше да признае, че го знае.

„Голям гадняр си, шефе“.

„Мхм“.

— Като стана дума за амулета… — почнах.

— Да?

— Колко е силен?

— В какъв смисъл?

— Колко защита ми дава? В смисъл, би ли могла да го пробиеш, просто със сила?

Тя се намръщи.

— Не съм сигурна. Да се опитам ли?

— Ъъ, не, благодаря.

— Хубаво.

Покашлях се.

— Обсъждахме Лейди Тилдра.

— Нима?

— По-точно Великите оръжия изобщо. Започвам да осъзнавам, че имам едно от тях.

— Да, имаш, несъмнено.

— Мм… какво могат да правят те?

Сетра се намръщи замислено.

— Различни са, разбира се.

— Но имат и някои общи неща.

— Да. Всички могат да убиват дженоини. И богове също.

— Това го знам. Убиването на богове и дженоини обаче не е голям приоритет в живота ми. Друго какво?

— Също така се стремят да опазят душата ти и евентуално живота ти.

— Евентуално?

— Евентуално. Но в твоето положение, при това, което искат да ти направят джерег, едно оръжие, което се стреми да опази душата ти, би трябвало донякъде да те успокоява.

— Съвсем вярно. Казваш „стреми се да опази“. Тук има намек, че се опитва.

— Да.

— Колко благонадеждно е това? В смисъл, мога ли да разчитам на него?

— Ами, ако знаеш, че предстои, и оръжието има време да се подготви, е по-вероятно. Помниш ли инцидента с Алийра в Черен замък?

— Трудно бих могъл да го забравя.

— Но не залагаш живота си на това. Знам поне три случая, когато владелец на Велико оръжие е изгубвал душата си от моргантско оръжие.

— Ясно.

— Също така… Не знам как точно да се изразя. — Загриза долната си устна. Все забравям колко остри са зъбите й. — Също така, с притежаването на Велико оръжие имаш връзка, да кажем, с нещо, което продължава отвъд този свят. Ясно ли се изразих?

— Не съм сигурен. Искаш да кажеш, друг свят в смисъла, който влагат в това некромантите?

— Разбираш ли какво влагат в това некромантите?

— Е, не.

— Искам да кажа, нещо, което би могло да се нарече „съдба“.

— Мразя тази дума.

— Ще се опитам да намеря друга дума, ако искаш. Отнася се за…

— Мразя цялата идея зад това, тъй че „друг свят“ не помага. Намеква, че не съм свободен да правя каквото пожелая.

— Не е толкова просто — отвърна Сетра.

— Нищо никога не е просто. — Въздъхнах. — Всъщност искам просто да знам какво мога да очаквам от Лейди Тилдра. Какво би могла да направи, мога ли аз да направя с нея нещо, което не съм могъл преди, мога ли с нея да си позволя рискове, каквито не съм могъл да поема преди?

— О? Има ли рискове, шито не си поемал преди?

— Много смешно, Сетра.

Сви рамене.

— Колкото до твоето оръжие, да, има приказки и легенди, но извън тях всъщност не знам нищо.

— Което ме връща в изходното положение.

— Опасявам се, че да. Въпреки че…

— Да?

— Изобщо не съм чувала нещо свързано със странното поведение, за което спомена.

— Чудесно. Добре, би ли ме запознала с приказките и легендите?

— Наистина ли държиш? Всичко, което съм чувала, има нещо общо с предопределението.

— Чудесно. Мда, май искам да го знам все пак.

— Добре тогава. От това оръжие се очаква да унищожи Вийра.

Кимнах. Предвид някои неща това не ме изненада.

— Хмм. Сетра, възможно ли е дженоинът да знае за това?

— Със сигурност, Влад.

— Е, това би могло да обясни едно-две неща. Както и да е. Какво още?

— Има и още нещо, което чух преди години, обвито изцяло в метафора. Предполага се, че Богоубиец е предназначен да, мм, да изреже болната плът на света.

— Аха. Е, това вече е съвсем ясно. Някаква идея какво означава?

— Никаква.

Въздъхнах и попитах:

— Добре, нещо против да сменим темата?

— Не, разбира се.

— Знаеш ли нещо за Лявата ръка на Джерег?

— Нали каза, че искаш да сменим темата.

— Сетра…

— Пошегувах се. — Сетра помисли. — Имала съм няколко срещи с Лявата ръка през годините.

— Какво можеш да ми кажеш?

— Много са потайни, както може би вече знаеш.

— Да.

— Наистина разполагат с магия, каквато не притежава никой друг. Знам, че атира в частност все са се опитват да привлекат някоя от тях в организацията си, просто за да разберат как действат някои от заклинанията им.

— Опитват?

— Нямат голям успех досега.

— Твоето „досега“ е доста дълго време, Сетра.

— Е, да. Доколкото знам, тези в джерег — тоест Лявата ръка — рядко си казват дори една на друга как да правят някои от по-тайните и трудни магии.

— Мисля, че май видях една от тях.

— Така ли?

— Знаеш колко разбирам от чародейство, тъй че може и да греша, но онази, дето ме нападна… Когато се появи, ами… не приличаше на телепортите, които съм виждал.

— Интересно. Какво му беше различното?

Описах каквото бях видял и каквото не бях видял, доколкото можах. Сетра се замисли.

— Не знам какво може да е. Жалко.

— Ако я помолиш учтиво, може и да те научи.

— Ще го имам предвид. Би ли желал да преспиш тук?

— Да, благодаря. Всъщност съм доста изморен. Тежък ден беше.

— Туко ще ти покаже стаята.

Туко се появи и ме отведе в една стая, където веднъж се събудих след смърт. Остави запалена свещ и затвори вратата. Легнах в много меко легло — от тия, дето те загръщат като одеяло. Не е любимият ми тип легло, но точно в този момент усещането ми хареса.

Единствената украса в стаята бе една рисунка, изобразяваща битка между джерег и дзур, в която и двамата изглеждаха доста опухани. Изобщо не бях виждал джерег като този в реалния живот. Беше по-дребен от гигантските, които кръжат край Пропадите на смъртта, но много по-голям от хранещите се е мърша в джунглите и горите, дори и в Адриланка понякога. Може би безименният художник просто не беше виждал истински. Не бих могъл да кажа за дзура, така и не съм виждал екземпляр отблизо. Всъщност не изгарям от нетърпение: по-големи са от тиасата, черни, безкрили и според всички описания много бързи. И имат нокти и зъби и са прочути с това, че не се плашат от нищо.

Нещата, които не се плашат от нищо, ме плашат.

Предния път, когато бях огледал картината, бях заложил за победата на джерега. Сега не бях сигурен. Сега може би по-скоро за дзура.

Духнах свещта и се оставих на добрия нощен сън да прочисти ума ми така, както едно добро шами прочиства езика.

Къщата на Улицата на чужденците не беше променена. Огледах я малко по-отдалече, отколкото последния път, да видя дали ще усетят присъствието ми оттук. Лойош и Роуца направиха кръг над нея и кацнаха малко по-далече.

Да кажем, че тук мина известно време. После — още малко време. И още време.

„Шефе?“

„Да, добре. Напълно съм убеден, че не са ме засекли“.

„Добре. Сега какво?“

„Сега трябва да изчакаме още малко“.

„О. Знаем ли какво чакаме този път?“

„Да“.

Каквото и да ставаше в Южна Адриланка, центърът му или беше тук, в тази къща, или най-малкото това бе най-близката нишка. Откакто я бях видял за първи път, нещо ме подтикваше да извадя Лейди Тилдра, да вляза през вратата и да почна да трепя. Лойош бе доловил този подтик у мен и го беше страх да не му се поддам. Но не бях оцелял като наемна мутра, наемен убиец и най-сетне дребен бос, поддавайки се на подобни подтици. Особено когато нямаше как да знам дали, при малко вероятния шанс да оцелея, това щеше да ме доближи до решаването на проблема.

„Ъъ, нещо против да посветиш влечугото в топлокръвната тайна?“

„Ще те уведомя, когато се случи“.

„О, добре“.

Случи се след около пет минути: дребен източняк с пребледняло лице, някъде на моята възраст, мина точно покрай мен и се качи по стъпалата на къщата. Носеше малка чанта. Затропа с юмрук по вратата, спря, остави чантата и плесна с ръце. Вратата се отвори и той влезе.

„Е, това ли очаквахме, шефе?“

„Да, точно това“.

„Много беше възбуждащо“.

„И аз така си помислих“.

„И сега какво?“

„Изчакваме още малко“.

„Очаквах го“.

Източнякът излезе след две минути. Пак с чантата. Мина покрай мен.

Следенето си е цяло изкуство и се опасявам, че така и не съм го усвоил. Правил съм го и съм се справял не зле, но не съм станал изключително добър в него, просто защото не ми е било нужно.

„Добре, Лойош“.

„Тръгвам, шефе“.

„Роуца дали да не остане тук и да продължи да наблюдава къщата?“

„Естествено“.

Лойош пое след куриера, а аз поех след Лойош. Заобиколихме Шестте кьошета, като хванахме Улицата на чужденците, лъкатушеща на североизток покрай съборетини, колиби и пазарчета. Малко хора ми обръщаха внимание. Мършав тъмнокос просяк, седнал на земята пред един сладкарски дюкян, ме погледна обнадеждено; държеше канче за подаяния в едната ръка, а в другата малък тиган, чието предназначение само той си знаеше. Гърбав старец с увита в дрипав шал глава се беше подпрял на тоягата си и като че ли се канеше да ме заговори, но май се отказа, защото извърна глава и ревна нещо неразбрано на някаква дебелана от другата страна на улицата. Без да се обръща, тя му подвикна нещо, което прозвуча като „става“, и го засипа с неприлични предложения. Беседата им продължи, докато следвах указанията на Лойош, и скоро престанах да ги чувам. На ъгъла малка група улични танцьори танцуваха за бакшиш; музикантите, с цигулки и кларнети, свиреха пламенен чардаш, който за малко ме върна в Изтока. Момичетата бяха хубави. Не спрях да им дам бакшиш.

Най-сетне куриерът се шмугна в един шапкарски дюкян. Не го последвах, защото не исках да ме види, а и вече си имах шапка.

„Сега изчакваме още малко, нали?“

„Не. Хайде да се връщаме“.

„Не знам дали ще мога да понеса толкова възбуда, шефе“.

„Там не става нищо особено, нали?“

„Никой не влиза и не излиза засега“.

Върнахме се на Улицата на чужденците, поизчакахме още, после в къщата влезе друг куриер с друга чанта, след това излезе и го проследих, и се сдобих с друго място.

Към края на деня си бях припомнил много от Южна Адриланка: Грънчарската порта, Барабана, Двора на Донър, Колелото. Също така бях разкрил шестима куриери и шест места, където живееха, работеха или които най-малкото посещаваха. Представа нямах дали тази информация ще е полезна, но поне ми даде някаква идея за паричния оборот, свързан с бизнеса. Това е едно от хубавите неща при джерег: почти винаги можеш да измериш важността на една дейност по тежестта й в пари и да си напълно сигурен, че си прав.

Колко голям беше бизнесът?

Видял бях шестима куриери, всички с чанти, които тежаха порядъчно, несъмнено пълни със сребро. Шестима на ден, пет дни седмично… да, беше достатъчно голям, за да си струва един живот тук-там.

И да, Лявата ръка сега определено се беше въвлякла в бизнес, който до този момент бе резервиран за мъжката страна на джерег.

Купих друг хляб и други наденички от друг уличен продавач, върнах се в стаята си и споделих храната с познайниците си, докато обмисля нещата. Наденичките бяха мазни, но ми харесват точно така.

Лойош и Роуца деликатно щипваха последните трошици с крачетата си, като се крепяха на другия крак, и ги поднасяха към устата си. Това е най-малко присъщото за влечуги нещо, което правят. Обичам да ги гледам, когато ядат.

„Приключихме ли за вечерта, шефе?“

„Не съвсем. Искам да добия представа колко дейност се върти в Двора на Донър. По-рано там нямаше нищо“.

Усетих нещо като психична въздишка.

„Да, знам. Уморени сте до смърт от работа. Млъкни“.

Навлякох си отново Сандор и излязох през вратата, докато те излитаха през прозореца. Двора на Донър беше на доста път от квартирата ми и повечето нагоре. Улиците тук се извиваха, но общо взето бяха по-широки от повечето в Адриланка, а районът изглеждаше по-заможен. Тук Сандор, ако наистина беше писар в кланица, щеше да си мечтае да живее, в собствена къща, купена със собствените му пари, с малка градинка. Щеше да си сади моркови, грах и лук, да си намери дебела дребна женица и да си гледа дечица, които щеше да учи да уважават Империята над всичко. Избухнеше ли някое въстание, щеше да се крие под леглото си и не че щеше да каже точно на децата си, че за бедността наоколо им са виновни самите бедни, но щеше да им приказва много за личната отговорност. Не че, разбирате ме, ми пука особено за бедните. Но поне мога да не съм лицемерен. Сандор обаче щеше да е изключително горд от своя грах, уплашен до смърт от всичко извън дворчето му… и щях да се обеся сам след шест седмици.

Във всеки случай такива бяха мислите на Сандор, докато се изкачваше по лекия склон на Южна Адриланка към квартала Двора на Донър. Тук имаше малко движение и повечето бяха рикши, понеже на рикшите се гледа като на знак за почти богатство, някъде по средата между ходенето пеш и да си имаш личен файтон. Почти богатите винаги се грижат повече за впечатлението, което правят, от другите две крайности.

Двора на Донър носи името си от един неголям двор, единственото останало от някогашен внушителен храм на Барлън, построен, колкото и странно да е, от източняк на име Донър. Улица, наречена Харвот, води до двора и отсечката от четвърт миля между двора и Площада на Донър с местния пазар е обградена с капища и олтари на различни божества. Тази вечер имаше няколко души, които се молеха или поднасяха дребни дарове на тия олтари, и това май бе единствената дейност в района. Ако Лявата ръка печелеха пари от този квартал, нещо, което трябваше да правят, след като бях видял доставката, нямах никаква идея откъде може да идват тези пари.

Крачех покрай олтарите, като се стараех да изглеждам почтителен, и се опитвах да проумея що за големи финансови операции може да има тук за джерег. Изведнъж долових някакво движение зад мен и отляво и ръката ми се пъхна под палтото да докосне дръжката на Лейди Тилдра, но още докато ме пронизваше онази приятна, успокоителна топлина, видях, че е само литнала птица, и се отпуснах. Задържах дясната си ръка на дръжката на Лейди Тилдра под палтото, само заради хубавото усещане от допира до нея. Виждал бях Мороулан и Алийра да галят дръжките на Великите си оръжия доста често, но сега разбирах защо.

До мен имаше малка статуя, висока около четири стъпки, във формата на кръгла кула от черен мрамор. Отпуснах лявата си длан на нея, докато обмисля нещата.

„Това не е важно, Талтош Владимир, позволи й да докосне мислите ти, както желае. Както и да изглежда, не е важно; остави го да се зарее в сенките, където собствените ти демони танцуват сред петна от светлина като смеха на невинността. Няма значение, защото не е реално…“

Не е реално? Какво имаше предвид, когато каза, че не е реално, богиньо? Сега си спомням. Спомням си как гласът ти мина покрай ушите ми и нахлу в главата ми, за да заехти там, и не мисля, че изобщо си очаквала да го запомня. Но помня звуците, които прииждаха като вода, за да ме удавят, и собствените си непокорни крясъци в главата ми, а ти просто продължаваше монотонния шепот.

Кучка.

Странно бе, че виждах Мороулан на колене. Още по-странно бе, че се появи онова блещукане, твърде ясно, за да е от въображението ми, пробяга по дължината на меча, в който се взираше той; меч, направен от мрамор и държан от мраморна ръка…

Да. Точно така. Статуята, която имаше някакъв собствен живот, а аз се канех да попитам Мороулан дали духът на Кийрон живее в мрамора, или е някакъв друг вид живот. Но така и не го попитах. Заради онзи глас ли? Да, заради онзи глас. А имаше и още един глас, само за миг.

„Съжалявам, вуйчо Влад. Трябваше да го направя. Но не е изгубено и един ден ще си го върнеш…“

Да. Това беше. И на кого да вярвам сега? Звучеше тъй безобидно; самото въплъщение на всичко, на което можеш да се довериш: мило и невинно. Но беше по-стара от мен и беше внучка на Вийра. Имах и други спомени за нея, и много от тях се върнаха на порой, умоляваха да бъдат преосмислени с целия ми цинизъм, развихрен над тях. И можех да усетя онази неосакатена част от себе си, която се бореше с него, искаше да повярва, да надвие онези образи, както плувец надвива силно течение…

Има езеро с бистра вода в Пътеките на мъртвите, преди високата арка, отвеждаща към Залите на Съда, и трябва да се потопиш в него, преди да преминеш, уж за да се пречистиш. Но това не те пречиства. Само премахва от теб онова, което може да попречи да приемеш току-що видяното като реално. Побрало е тайните на Пътеките, поради което си предупреден да не гълташ от водата. Докато изсъхнеш, си забравил защо си се намокрил…

Да, точно така започна. Там, в онова езеро. Може би беше естествена част от пейзажа, но сега вече знаех, че не действаше само. Богинята бе топнала ръката си в него и беше бръкнала в главата ми, за да направи каквото бе решила да направи по свои си причини. Може би не трябваше да помня и онова езеро. Може би го помнех само защото се бе опитала да ме накара да забравя толкова много други неща. Може би я бе изиграло собственото й лукавство.

Около мен има стени от бяло, бяло, бяло. Чудя се защо са бели и изведнъж осъзнавам, че въпросът би трябвало да е: Защо ги възприемам като бели? А да го задам по този начин означава да му отговоря и тогава отново идва докосването…

Точно така! Върнал се бях в залите й. Чувах се как й задавам въпроси, настоявам за отговори, а тя само поклати глава и започна да говори. Виждах я изкривено като през развълнувана вода и когато заговори, осъзнах, че начинът, по който я чувам, няма нищо общо с ушите ми. Усетих, че отново целият съм се разтреперил. Да, връщаше се. Стиснах силно очи и отново ги отворих, мъчейки се да си спомня.

Няколко души се бяха вторачили в мен. Някои питаха дали съм добре.

„Шефе? Кажи нещо, по дяволите!“

„Ъъ…“

„Е, и това е добре за начало“.

Лежах по гръб, а хората стояха около мен и ме гледаха.

„Какво се случи, Лойош?“

„Представа нямам“.

Още някой попита дали съм добре. Кимнах, защото не бях сигурен дали мога да отговоря.

— Какво стана? — попита друг.

Затворих очи.

— Беше докоснат от богинята демон — каза друг, с благоговение в гласа.

— Пиян е.

— Пиян ли си?

— Не изглежда пиян.

— Кой е той?

— Кой си?

Отново отворих очи и погледнах кръга от шест лица, вторачени отгоре в мен с изражения, вариращи между тревога и подозрителност.

Кой бях? Добре, това ставаше за начало. Бях Влад, само че се наричах Сандор точно в момента, докато се бях забъркал в рискован бизнес с измъкването на Коути от беда. Лявата ръка на Джерег. Лейди Тилдра. Вчера се бях хранил при „Валабар“. Добре, паметта ми все още работеше.

— Сандор — казах. — Казвам се Сандор.

Гласът ми също все още работеше.

— И не съм пиян — добавих.

— Какво стана? — попита едно от лицата.

— Не знам.

Вдигнах се с усилие на крака, получавайки любезна помощ, която не исках, но поне разбрах, че и краката ми работят. Усмихнах се колкото се може по-любезно, измъкнах се и се запътих обратно към Шестте кьошета.

Някой ревна след мен да съм почакал малко. Предпочетох да не го правя.

„Тръгна ли някой след мен?“

„Не, просто са зяпнали“.

„Добре, да си зяпат“.

Върнах се в стаята си без произшествия, въпреки че ми се виеше свят дотолкова, че ми беше малко трудно да задържа очите си фокусирани и да си спомня накъде да вървя. Когато най-сетне се справих, смъкнах палтото и се пльоснах на леглото, докато Лойош и Роуца влизаха през прозореца.

„Добре ли си, шефе?“

„Не съм сигурен“.

„Какво има? Какво стана?“

„Не съм сигурен. Нещо. Главата ми. В главата ми“.

„Знам — каза Лойош. — И на мен“.

В гласа му имаше нотка на паника. Опитах се да кажа нещо утешително, но ми беше трудно да се съсредоточа. Лойош кацна на стола и или имаше нещо в държането му, което го караше да изглежда умислен, или просто го долавях от него. Роуца кацна до него и отърка врата си в неговия.

„Какво стана, шефе?“

„Не знам. Опитвам се да го осмисля“.

Веднъж Сетра ми каза, че когато си затруднен от мистичното, започваш с физическото и баналното и действаш едновременно навътре и навън от там. Така и не разбрах частта с „навътре и навън“, но съветът звучеше смислено.

„Добре, последното, което направих, бе, че докоснах олтара на богинята демон“.

„Правил си го преди, шефе“.

„Да“.

„Но това не се е случвало преди“.

„Да“.

„Какво беше различното?“

„Тогава нямах Лейди Тилдра“.

„Да, но докосваше ли я, когато пипна олтара?“

„Не, но… чакай. Да, докосвах я“.

„Наистина ли?“

„Да. Сигурен съм“.

„О. Добре. Не е ли хубаво, когато можем да решаваме загадки толкова лесно, шефе?“

„Да. Страхотно е“.

Отпуснах се на леглото и затворих очи. Дюшекът беше едновременно на буци и прекалено мек.

„Добре. Знам отчасти какво стана преди малко: просто някои спомени ми се върнаха“.

„Шефе, това е… не знам какво е това“.

„И аз“.

Опитах се да се съсредоточа. Да го проумея.

Вийра, богинята демон, покровителка на предците ми, се бе погрижила възприятията ми да се променят и някои от спомените ми да се потиснат. Най-добрият начин да контролираш нечии действия е да контролираш информацията, въз основа на която той взима решенията си. Някои методи за контрол над нечия информация са по-гадни от други.

Нищо от това не отговаряше на въпросите какво искаше тя да правя или да не правя, а исках да разбера, за да мога да й се противопоставя, просто напук.

Осъзнах, че отбягвам да мисля кои точно спомени са ми били отнети и са възстановени сега, предполагам по същата причина, поради която, при един отдавнашен повод, когато ме бяха промушили, се стараех да не си представям парчето стомана в мен. Цялата идея беше…

„Трепериш, шефе“.

„Да, добре. Ти как се оправяш?“

„Не толкова добре. Каквото направиха на теб, направиха го и на мен“.

„Не те. Тя“.

„Това не помага“.

А другото нещо беше, че не знаех кои спомени са ми били отнети и кои са ми били върнати. Паметта не действа така. Понякога можеш да ровичкаш из паметта си и да търсиш нещо, както ровиш из чекмедже на бюро, и може би дори да го намериш. Понякога можеш просто да оглеждаш спомените си, все едно че пребъркваш стари сандъци на тавана, и намираш интересни неща. Понякога можеш да проследиш спомени един след друг като в криволичещ коридор, просто за да видиш докъде водят.

Но не можеш да проучиш паметта си, за да видиш какво липсва в нея.

И в известен смисъл това беше ужасът на цялата работа, и все още е. Какви спомени, или спомени за спомени, се таят в дъното и дебнат да ме захапят? И какво все още липсва?

Успях да седна, запалих свещ, намерих делвата вино и отпих. Имаше онзи вкус, който ми напомня за кожа на стара обувка. Казвали са ми, че експерти по виното всъщност харесват този вкус, когато има съвсем мъничко от него. Не е толкова глупаво, колкото звучи — съществуват какви ли не неща, които са добри, докато ги имаш по малко, и лоши, когато ги имаш твърде много. Както понякога забравяме неща, които или са неприятни, или не си струва да се помнят. По мъничко от това е добре.

Вкусът на кожа от стара обувка беше твърде много.

Оставих делвата.

„Няма ли да се напиеш, шефе? Впечатлен съм“.

„Лойош, кога за последен път си ме виждал пиян?“

„Вчера, когато излезе от «Валабар».“

„Не бях пиян, просто бях щастлив“.

„Толкова щастлив, че едва не припадна точно пред вратата на Сетра“.

„Това не го помня“.

„Не съм изненадан“.

„О, стига вече!“

Облегнах се на стената. Бях докоснал олтара. Не съм експерт по това как действат тези неща, но можех да повярвам, че това по някакъв начин ме е свързало с богинята. Само че носех талисмана, камъка Феникс, който трябваше да го прави невъзможно. А даже и да беше възможно, що за контакт с богинята можеше да възстанови спомени, които тя е отнела?

Трудно беше да се съсредоточа върху това. Представата, че бърка така в главата ми, беше…

„Скърцаш със зъби, шефе“.

Спрях да скърцам със зъби и се опитах да се отпусна. Поругах известно време Вийра наум. Това помогна. Пък и ако камъкът Феникс действаше, нямаше да може да ме чуе.

Искаше ми се да стана и да походя, защото така мисля по-добре. Също тъй не исках да оставя безопасността на стаята си. Или може би трябва да кажа „сигурността“.

Извадих ножа от ботуша си и го метнах към стената. Издрънча силно и отекна. Надявах се да последва оплакване от управата. Тогава можех да шибна два шамара на управата и да обясня какво ми е мнението за качеството на стаята. Така щях да се почувствам по-добре. Намерих друг нож и го отпратих при първия. Тупна на педя от него. Някога ме биваше повече.

Станах, прибрах ножовете, седнах на леглото и ги метнах отново. Резултатите бяха приблизително същите, но в стената вече имаше четири хубави пукнатини. Докато станат двайсет, си бях подобрил малко формата и се бях убедил, че никой няма да дойде да се оплаче от шума, тъй че престанах и прибрах ножовете. Ударих още глътка от виното и запокитих делвата през прозореца. Изтрещя хубаво, щом се удари в земята. Някой изрева нещо неразбираемо. Щях да отвърна, но нямах какво неразбираемо да кажа.

„Не си ли жаден повече, шефе?“

„Това вино беше наистина ужасно“.

„Разбирам“.

„Напомни ми да не купувам повече от него“.

„Добре“.

„Трябва да е Маготрепача“.

„Шефе?“

„Маготрепача. Вече е част от Лейди Тилдра. И докосвах Лейди Тилдра и олтара едновременно. Лейди Тилдра някак си е разбила магията, вкарана в главата ми“.

„Как би могла да го направи?“

„Представа нямам“.

„Е, добре. Значи това го решихме“.

Излегнах се и се вторачих в тавана. Трябваше да платя на момчето да почисти и него. Сенките от стола, от Лойош и Роуца потръпнаха по стените, щом пламъкът на свещта заигра. Лойош трябваше да го е духнал. Или угасил с плясване на крилете може би. Всичко това означава, че по някое време трябва да съм заспал.

Свалих амулета и го пъхнах в кутийката му. След като я затворих, продължих да се взирам в лицето на Деймар и да търся… добре де, не съм много сигурен какво търсех. Това, което видях, бе тънка бразда на челото му, а после той затвори очи — не ги стисна, а ги затвори, както човек затваря очи, когато не иска да се разсейва от онова, което е пред него. Това, че докосвах дръжката на Лейди Тилдра, помогна, въпреки че не помня да съм взимал подобно решение.

Деймар се спусна на пода.

Забелязах капчици пот на челото му и се опитах да реша дали това трябва да ме притеснява. Да, реших. Май трябваше да ме притеснява.

Чух гласа му в главата си да казва: „Сложи си го пак“.

Отворих кутийката, извадих амулета и го надянах на врата си.

Деймар отвори очи, издиша дълго и бавно и каза:

— Ух.

— Не беше толкова лесно, колкото си мислеше, така ли?

— Костваше ми известно усилие. — Той се намръщи. — Имам главоболие.

— Имаш право на главоболие. Тук има легло. Искаш ли да полегнеш малко?

— Не мога да мръдна — отвърна той и се изтегна на пода.

Седях на леглото, зяпнал просналия се господар на Ястреба, и се мъчех да измисля какво да кажа. Той реши проблема с думите:

— Казва се Критнак.

— Махна ли умствената сонда?

— Едва-едва.

— Критнак — повторих.

— Да.

— Трябва да е много силна.

— Да.

Отвори очи, затвори ги и се надигна със стон.

— И наистина те мрази.

— Значи все пак е лично.

— О, да.

— Хмм. Някаква идея защо?

— Да. Унищожил си душата на сестра й.

— Какво съм направил?

— Убил си сестра й. Моргантски.

Зяпнах го.

„Лойош, случайно да ходя насън?“

„Мне“.

„А да убивам насън?“

„Не, доколкото знам“.

— Ъъ, Деймар, хвана ли някакви подробности за това?

— Тя не знае как е станало.

— Но мисли, че аз съм го направил?

— О, да.

— Защо?

— Ами, сестра й те е преследвала точно преди да умре.

Помъчих се да вкарам в ред всички въпроси в главата ми, но бяха твърде много. Без особена причина започнах с:

— Защо сестра й ме е преследвала?

Той се намръщи.

— Не съм сигурен. Май не е било лично…

— Бизнес?

— Предполагам. Но не улових детайли.

— Успя ли да разбереш дали тя се е опитвала да ме убие?

— Коя?

Зяпнах го.

— В смисъл, Критнак ли имаш предвид, или сестра й? — обясни той.

— Сестра й.

— Съжалявам, не можах да разбера. През ума не става така. Мога само да уловя това, което тя…

— Добре. Чудя се…

— Мм?

— Ами, вчера една се опита да ме нападне. Появи се отникъде. Убих я, но не беше моргантски.

— Не допускам, че можеш да сбъркаш за нещо такова, нали?

— Имаш предвид да сбъркам дали е моргантски?

— Да.

— Ъъ, едва ли.

Той погледна дръжката на Лейди Тилдра и попита:

— Значи не си използвал, мм, това?

— Всъщност използвах я. Но тя — в смисъл оръжието — изобщо не се доближи на повече от петдесет стъпки от магьосницата.

— И?

Тонове информация се съдържаха в това „И?“. И повечето от нея съдържаше неща, които не исках да знам.

— Искаш да кажеш, че Лейди Тилдра би могла да е унищожила душата й от разстояние?

— Определено, стига да е съществувало подходящото съчетание на обстоятелства.

— Дори и да не съм й казал да го прави?

— Каза ли й да не го прави?

Изгледах го намръщено.

— Добре, какво включва подходящото съчетание на обстоятелства?

— Мм. Хубав въпрос.

— Благодаря. Гордея се с него.

Деймар се намръщи.

— Влад, ядосан ли си?

— Не, обзет съм от радост и любов към цялото човечество, но много упорито се старая да го прикрия.

— Това беше сарказъм, нали?

— Да.

— Добре. Ядосан ли си ми?

Въздъхнах.

— Да, но не би трябвало. Би трябвало просто да съм ядосан изобщо. Ще поработя над това. Междувременно…

Той кимна.

— За да отговоря на въпроса ти по най-добрия възможен начин, трябва да е свързано с точното естество на оръжието и с, ами… допускам, че тази магьосница е хвърлила заклинание по теб.

Усетих отново вкуса на собствения си страх, щом си спомних как стоях в онази уличка, стиснал Лейди Тилдра и вторачен в магьосничката, докато тя…

— Да — отвърнах. — Май хвърли.

— Тогава трябва да е свързано с естеството на заклинанието. Ако е било от тези, които отварят канал през етериума, и не е съществувало нищо, което да предотврати реверсивния инфлукс, то би било възмож…

— Деймар, разбираш ли, че изобщо не схващам какво каза току-що?

Той примига.

— Да, не би могъл всъщност.

— Коя е по-кратката версия?

— Не мога да го твърдя със сигурност, но вероятно оръжието ти е могло да отнеме душата й заради заклинанието, което е хвърлила по теб.

— Добре. — Преглътнах. — Това е чудесно.

Деймар бавно се надигна и отново се зарея, скръстил крака, на около стъпка над пода.

— По-добре ли се чувстваш? — попитах.

Той кимна.

Вдишах, дълго и бавно.

— Хубаво. Докъде бяхме стигнали?

— Използвал си моргантско оръжие срещу магьосничка.

— Мда, така изглежда.

„Добре де, шефе, можеш да обясниш, че не си го направил нарочно“.

„Сега не е моментът, Лойош“.

„Извинявай“.

— Какво каза преди малко, да я помоля да не…

— Да.

— Как го правя това?

— Съжалявам, не знам. Казвали са ми, че може да се направи, но…

— Добре. Значи тази… как й беше името?

— Критнак.

— Да. Тази Критнак иска да ме убие, защото съм убил сестра й.

— Защото си унищожил душата й.

Потръпнах.

— Добре. И се опита да ме локализира?

— Да. Много трудно беше да се блокира.

— Как го е направила това?

— Чиста психична енергия, главно.

— Мислех, че няма друг толкова добър като теб в това.

— И аз така си мислех.

— Нарани ли чувствата ти?

— Малко.

Въздъхнах.

— Добре. И сега какво?

— Мм?

— Извинявай, казах го повече на себе си. Ъъ, благодаря за цялата помощ.

— Няма нищо.

— Може ли да те черпя едно?

Той поклати глава.

— Мисля да се прибирам вкъщи.

— Къде живееш, между другото?

— Мм? Лойош знае.

— Да, ти му каза. Но той така и не ми го каза.

Деймар се засмя, което не се случва често. После изчезна, оставяйки ме замислен за много неща.

Извадих Лейди Тилдра и огледах изящните линии на тънкото тъмно острие.

— Наистина ли го направи това? — попитах я. Тя не отвърна. Прибрах я в канията. Лойош ме потърка по врата.

Беше унищожила нечия душа.

Не, аз бях унищожил нечия душа. Не ми беше за първи път, но по-рано ми бяха плащали много пари и имах основание да вярвам, че е оправдано, поне според разбиранията на джерег.

Това беше друго.

Какво щеше да каже Коути? Какво щеше да каже Алийра?

Защо ме интересуваше какво щяла да каже Алийра?

„Дай си пауза, шефе“.

„Мм?“

„Отпусни се. Преодолей го“.

„Едва ли ще е толкова лесно“.

„Знам. Все едно, дай си пауза“.

Изглеждаше добър съвет. Изтегнах се на леглото с намерението да си дам пауза, но след около минута не можех да издържа повече, тъй че станах. Бездействието не е от любимите ми неща.

Закрачих напред-назад из стаята, но изобщо не беше достатъчно голяма за ефективно крачене напред-назад.

„Излизаме ли, шефе?“

„Така мисля. Трябва да се поразтъпча“.

Те излязоха през прозореца, а аз — през вратата.

Разхождането навън, докато някои се опитват да ме убият, а главата ми е пълна с какво ли не, вместо само с мисълта как да ги избегна, вероятно изобщо не беше толкова умен избор, но е нещо, което бях правил и преди. Този път поне знаех, че трудно ще ме намерят, а и разполагах с Лойош и Роуца, които прехвърчаха наоколо и ме държаха под око.

Тъй или иначе, справих се някак. Прекарах някой и друг час, тъпчейки безцелно из Южна Адриланка, без някой да се опита да ме убие или изобщо да ми обърне внимание.

В един момент се намерих отново там, където дядо ми бе живял толкова много години, но не спрях. Помислих да си взема нещо за ядене, но осъзнах, че не съм гладен. Опитах се да си спомня кога съм ял за последен път и след като се сетих, реших, че може би е лош знак и че все пак трябва да хапна нещо.

Взех си някаква храна от една сергия и похапнах в движение. Останалото хвърлих в една странична уличка за Лойош и Роуца. Хареса им повече, отколкото на мен. Помня, че някаква старица мина покрай мен, с бял плетен шал на главата и дебели тежки обувки. Няколко хлапета притичаха наблизо. Стари хора и деца. В повечето райони на Адриланка май не се мяркаха от тях. В източняшкия квартал като че ли бяха единствените наоколо.

Вървях покрай дюкяните на тези, които минаваха за богати според мерките на Южна Адриланка, и количките и сергиите на тези, които не минаваха. Спирах тук-там, преструвайки се на заинтригуван от нещо, и тръгвах отново.

Чудех се дали съм единственият индивид в историята, унищожил нечия душа, без дори да го е осъзнал. Щеше да е първият такъв случай, нали? Изведнъж си помислих за Напър, когото бях видял да пада под моргантско оръжие в разгара на битка. Познавах го и дори го харесвах, и не беше заслужил да умре така. Нито тази магьосничка от Лявата ръка, която бях убил и унищожил и на която бях отнел завинаги Портата на смъртта и прераждането.

— Ще платиш за това.

Отне ми малко време, докато осъзная, че гласът е истински, а не в главата ми. Погледът ми се фокусира на непознатия, който ми говореше, и си спомних, че все още съм Сандор.

— Извинете.

— Ще платиш за това.

— За…?

— Това.

Посочи останките от малка синя глинена чашка в ръката ми. Беше се счупила точно на средата и ми течеше малко кръв, точно под безименния пръст.

— Колко? — попитах.

— Шест и осем.

Кимнах и успях да измъкна няколко глобуса, връчих му ги и си тръгнах, без да чакам за рестото.

„Тече ти кръв, шефе“.

„Съвсем малко“.

„Но капе по земята“.

„Тъй ли? О. Вярно“.

Свих си ръката и купих парче евтин плат, за да я увия в него. Мисля, че някой попита какво е станало. Не помня дали отговорих.

След няколко часа се чувствах по-добре. Имаше някаква успокоителна анонимност в това, че бях Сандор, може би защото той не бе унищожил ничия душа. Тъй или иначе, накрая ме осени, че не съм постигнал никакъв напредък по нито едно от нещата, които трябваше да постигна: да разбера какво крои Лявата ръка, да измъкна Коути от тази бъркотия или да измисля как да се опазя от една разярена магьосничка.

Отново изпитах желание просто да нахълтам в къщата на Улицата на чужденците, да почна да сека наляво и надясно с Лейди Тилдра и да видя какво ще стане. Сега като си помисля, представа нямам защо бях толкова потресен от онова, което бях причинил на магьосничката, и в същото време можех да разсъждавам как оставям оръжието си да се развихри върху обитателите на онази къща. Знам, нелогично е, но ви го представям така, както го помня.

Все едно, не нахлух в къщата, разбира се. Просто ми се искаше.

„Готов ли си да се връщаме, шефе?“

„Готов съм да направя нещо конструктивно, стига да мога да измисля какво“.

„Ако не, винаги можеш да идеш да убиеш нещо“.

„Помислих за това. Но знаеш ли, някак си ми се ще да имам идея кого да убия“.

„О, който и да е“.

„Точно в момента не е смешно“.

„Напротив, смешно е“.

„Ще ти покажа какво е смешно“.

„Кога?“

„По-късно“.

„Вече почти се прибрахме. Качваш ли се?“

„Не знам. Защо? Нищо няма за правене там“.

„По-безопасно е, отколкото тук навън“.

„Кога изобщо съм мислил за личната си безопасност?“

„Добре, шефе. Признавам. Това беше смешно“.

„Удовлетворен съм. Я да се върнем и да огледаме отново онази къща. Не е толкова безполезно, колкото всичко друго, което мога да измисля“.

Така че го направихме. Понаблюдавахме няколко часа, през които се отбиха още един-двама куриери да доставят лептата. Ако не друго, поне добих много добра представа колко пари се въртят в тази операция. Много. Определено бяха достатъчно, за да не се колебаят да забършат настрана един неудобен източняк. Тази мисъл някак си бе по-дразнеща от това, че джерег искаха душата ми, или от онази магьосничка, която ме преследваше.

„В никакъв случай не им позволявай да те обиждат, шефе“.

„Млъкни, Лойош“.

Покрай безсмисленото обикаляне и безполезното наблюдение вече се чувствах малко по-добре. На връщане към стаята ми спрях и си взех един хубав самун хляб, малко чушки и наденички. За наденичките се бяха наредили доста хора, от което заключих, че трябва да са добри. Жената пред мен, болнаво на вид бабе, ми хвърли поглед през рамо и рече:

— На Джанси търговията все повече му върви. Трябва да се е разчуло.

Кимнах.

— Знам му наденичките от трийсетина години вече.

— Може би не е трябвало да казвате на всичките си приятели — отвърнах.

Тя ме изгледа странно. После попита:

— Защо обикаляте така посред бял ден?

— Разрешават ми да излизам за обед.

— О? Какво работите?

— Поддържам счетоводството на една кланица.

Бабата кимна.

— Не е зле да работи човек за някого.

— Че какво друго да правя? Не ме бива да въртя дюкян или да продавам наденички на улицата.

— Синът ми се кани да купи малко земя. Ще гледа царевица, може да завъди овце и пилци.

Кимнах и попитах:

— И докъде е с каненето?

— А, работливо ми е момчето. Ще се оправи.

— В кланиците ли работи?

— Да. И пестим всичко, двамата.

— Ясно. Желая му успех.

Тя се усмихна, цялото й лице грейна, все едно току-що съм й дал фермата.

— Благодаря ви.

После Джанси я попита какво иска и ми бяха спестени повече неудобства.

Хапвах от хляба, чушките и наденичките, докато вървях. Надениците бяха сухи, но добри, с много пипер, щипеха на устните и върха на езика. И наоколо вървяха хора, които не бяха по-високи от мен. Всъщност бях по-висок от повечето и това по-скоро ми допадаше.

Спомних си за времето, когато гвардията Феникс беше изпълнила всичките тези улици, как беше дошла срещу източняците с техните кухненски ножове, чукове, тояги и по някой ръждясал меч.

Сега нямаше и помен от това. Изчезнал ли беше целият онзи гняв, или все още си беше тук, невидим за мен, но чакащ да изригне отново? Нямах представа. А и не бях сигурен, че ме интересува, освен че Коути я интересуваше и най-вероятно щеше да се замеси, ако се случеше нещо такова.

Не познавах тези хора — хора, които мечтаеха за неща като купуване на земя.

Увих остатъците от наденицата в хартията, в която ми я бяха дали, за да я дам по-късно на джерегите, и се шмугнах в едно кръчме, „При Ференк“. Поръчах си фенарийско прасковено бренди „Орегигерет“ и седнах на една маса да го изпия. Ощипа езика ми, опари гърлото ми и изпълни ноздрите ми с пушлива лютивина и нещо почти като борова смола. Беше чудесно. Драгарите също имат бренди, въпреки че не го наричат така. И е добре, че не го наричат така, защото ако човек обича бренди, няма да му хареса онова, дето го варят. Колкото до брендито, аз съм си източняк.

В „При Ференк“ беше почти празно, ако не се брояха двама старци с вид на професионални пиячи. Е, кой друг да е тук по това време на деня? Този на масата до моята кимна и ме удостои с вяла усмивка, пълна с пожълтели зъби. Отвърнах му със същото. Може би трябваше да се захвана с професионално пиене.

— Добро ли е брендито? — попитах го.

— Аз пия ойшка.

— О. Тя как е?

Старецът се ухили, а аз се постарах да не му гледам зъбите.

— Върши работа.

— Помага ти да забравиш грижите, а?

— Нямам грижи. Имам си ойшка.

— Добър отговор.

Да, много има да се каже за това да си професионален пияч. Разбира се, мотаенето по улиците в пиянска мъгла щеше да означава, че със сигурност ще съм мъртъв след ден-два. Но пък щяха да са приятни дни.

— Пенсионер ли си? — попитах го.

— Кракът ми пострада хубаво и сега ме гледат дъщерята и зетят. — Ухили се. — Нищо против нямам. Работил съм здраво и достатъчно дълго.

— Какво, ако нямаш нищо против да попитам?

— Имахме малко земя, работехме я за лорд Серулин.

— Аха. И какво стана?

— Кобилата ме ритна, благословено да й е сърцето.

Засмя се и вдигна за миг чашата си в мълчалив тост за кобилата, после я пресуши и се заклатушка към тезгяха да му налеят следващата порция.

Довърших брендито и помислих дали да не си взема още едно, но се отказах и излязох.

Прибрах се, за да дам на Лойош и Роуца остатъците от наденичките. Докато се хранеха, размишлявах. След като бях отхвърлил пиянството като начин на живот, отново се бях върнал на това как да подходя към проблема си. Или към всичките си проблеми. Или към някои от проблемите си.

Това, което ми се искаше, бе да докопам Крейгар и да го накарам да събере информация за тази Критнак. Но не можех да смъкна защитата си за достатъчно дълго, та да стигна до него. Беше отчайващо.

„Можеш да идеш там“.

„Да, мислих за това“.

„И?“

„Тази маскировка е съвсем добра в Източняшкия квартал. Но не държа да заложа живота си на нея в стария ми район“.

„Винаги си бил добър в промъкването, без да те забележат“.

„Да, достатъчно добър за повечето неща, Лойош. Но начинът, по който ме търсят сега…“

„Добре де, можеш да нахълташ в къщата и да видиш какво може да намериш“.

„Бих могъл, но ако оставя Лейди Тилдра“.

„Ох, да де. А няма да го направиш, така ли?“

„Не изглежда вероятно“.

„Наденицата я бива“.

Странно беше, че след толкова години скитане из пущинаците без никакъв контакт с никого, освен от време на време с емоционално увредения текла (това е дълга история и ще я прескочим), сега тук се чувствах по-сам и изолиран, отколкото през цялото онова време. Предполагам, че беше заради физическата близост с толкова много хора, които ми бяха липсвали, но които все още оставаха недостижими за мен.

За пореден път докоснах дръжката на Лейди Тилдра. Отново изпитах усещането за близко присъствие. Накара ме да си помисля за времето, което бях прекарал в Изтока. Не за неприятната част, която всъщност беше по-голямата, а за усещането, че стоя със затворени очи, с лице към Пещта, като дъжд от топлина. И да, тя бе спасила живота ми. Но беше унищожила душа в действие толкова автоматично, толкова инстинктивно, че дори не бях осъзнал, че става.

Или просто прекалявах с интерпретацията на случилото се? Твърде вероятно. Тук може би, не знам, беше замесена механика — неща, които тя просто правеше, така да се каже. Придаването на каквато и да било морална тежест на действията й беше навярно все едно да обвиняваш камъка, който някой хвърля към главата ти.

Ужасно ми се искаше да мога да общувам с нея, но единственото, което получавах, бе смътно усещане. Приятно, но обезсърчаващо.

„Ако ме няма, когато тя се събуди, не забравяй да й кажеш здрасти от мен“, бе казала Сетра. Или нещо такова.

„Ей! Лейди Тилдра! Събуди се!“

Не се събуди.

Искаше ми се да спя, да се напия или… каквото и да е. Това, което всъщност ми трябваше, бе старата ми Организация, с всичките й източници на информация и подготвителна работа. Но не можех да се добера до Крейгар или дори до мрежата на Мороулан. Бях изолиран и плашещо безпомощен. Което беше странно, при положение че все още си имах всичките си умения, познайниците си, много пари и едно Велико оръжие. Ако можех просто да…

Хмм.

Наистина имах много пари, нали?

„Шефе? Някаква идея ли имаш?“

„Да. Да, мисля, че да“.

„Нещо глупаво ли е?“

„Колкото и да е странно, не. Бях забравил нещо“.

„В смисъл?“

Беше вечер. Много хора щяха да започнат да пълнят улиците.

„Хайде, Лойош. Време е да се задвижим“.

„Добре звучи. Значи ли, че има план?“

„Ще видиш“.

Сандор — тоест аз, ако сте забравили — закрачи общо взето на юг, към района, където улиците започваха да се спускат към източните кейове на Адриланка. С настъпването на вечерта улиците наистина бяха по-оживени. Докато се разминавах с разни хора, за пореден път ме порази една дребна подробност, която бях забелязал преди, сравнявайки тази част на Адриланка с районите на така наречения Град. Белези. Нямам предвид нещо голямо или набиващо се на очи, но примерно този тип, когото подминах, с малкия белег над устната; друг имаше бяла резка над едната вежда. И да, тук-там липсваше и по някой крайник. Тоест виждах много неща, подсказващи за хора, които имат какво да разказват на внуците си. Но дори малките никога не ги виждаш сред драгарите, сред тези, които просто ще прескочат при лечителя и ще направят така, все едно нараняването изобщо не го е имало.

Драгари. Хората без белези.

„Какво му е смешното, шефе?“

„Нищо, Лойош. Просто си представих как отивам при Мороулан и му казвам: «Поздрави, о, Безбелезний».“

„И това е смешно?“

„Смешното е като си представиш физиономията му“.

Улиците в тази част на града бяха много тесни и по-криви от други места из Южна Адриланка. Бяха ми казвали, че било направено по план и имало нещо общо с оттичането на водата. Не мога да твърдя, че го разбирам, но имам смътни спомени, че съм бил тук веднъж-дваж като дете по време на обилни валежи и ми беше забавно да си играя във водата, рукнала надолу към морето.

Нямаше нищо, което да показва имената на улиците, но разпознах тази, която търсех, тръгнах по нея и отново започнах да се изкачвам. Освен там, където улицата се разширяваше и отваряше пространство за пазар, всичко си беше същото: евтини дървени къщи, всяка с една врата, стълбище отстрани, два прозореца на всеки етаж и стаи за четири семейства. Една след друга, просто така, все едно някой селянин ги е засадил в лехи, напоявал ги е, израснали са и просто чакат да ги оберат.

Намерих тази, която ми трябваше, и се качих по стълбището отстрани.

„Да не забравиш, шефе. Тупваш с юмрука, не пляскаш“.

„Помня“.

Тупнах с юмрук по вратата.

След малко вратата се отвори и Рикард застана на прага. Беше по опърпана бяла риза и къси панталони.

— Да?

— Здрасти, Рикард.

Изгледа ме накриво, после се ококори и ме зарадва с широката си усмивка.

— Влад! Влизай! Добрутро!

За Рик винаги е утро, по всяко време на деня. Така и не съм го питал защо — страх ме е от отговора.

— Бренди? — попита той, щом влязох.

— Винаги.

Много е трудно да откажеш на Рикард.

Жилището му, две стаи, украсени с пасторални акварели, с нещо като кухня, долепена до хола, е достатъчно удобно и не знам какво бренди ми предложи, но беше много по-меко от онова, което пия обикновено, може би с не толкова комплексен вкус, но нямаше спор, че е от праскови. А бе, беше просто чудесно. Отпих глътка и се усмихнах.

— Маскиран си — каза той, все едно че беше шега.

— Да — отвърнах, все едно не беше. — Мислех си дали няма да свириш някъде тая вечер.

— Утре.

Кимнах и попитах:

— Е, как вървят нещата?

— С мен ли? Прекрасно. Чувал ли си за Бастрай?

— Цигуларят? Естествено, даже съм го слушал.

— Отбих се да го послушам на Кривата улица, а накрая цяла нощ свирих с музикантите му.

— Сигурно е било забавно.

— Чудесно беше. — Рик се ухили.

— Трябва да те запозная с един образ, казва се Айбин. Той е от Острова.

— Свири ли?

— Барабанист е.

Рик кимна, но не изглеждаше ужасно въодушевен. Предполагам, че познаваше много барабанисти.

Отпихме мълчаливо. Рикард седеше отпуснат и изглеждаше почти сериозен, възможно най-сериозното за него, освен след катастрофа.

— Какво става, Влад?

— Трябва ми помощ.

— Това има ли нещо общо с бизнеса ти?

Рикард знаеше с какво се занимавах преди, поне отчасти, но никога не говорехме за това. Кимнах.

— Аз рискувам ли? В смисъл да ме убият?

Обмислих отговора грижливо.

— Едва ли. Не и за това, което искам да направиш, и ако стоиш настрана от останалото.

— Добре. Какво ти трябва?

— Знам, че познаваш доста хора.

Рик се намръщи.

— Какво имаш предвид?

— Покрай свиренето и прочие, срещаш се с много хора, нищо повече.

— Е, да.

— Приятели, познати, просто хора, които срещаш, научаваш имената им, хапвате заедно по гостилниците и така нататък.

— Аха.

— Трябва да говоря с някои от тях.

— Ъъ… що за хора ти трябват?

— Хора, на които им трябват пари и които нямат нищо против да поемат рискове, за да ги получат.

— Тоест да рискуват да ги убият?

— Да.

— Колко пари?

— Достатъчно, за да си купи всеки от тях парче земя.

Той се ухили.

— Може ли и аз да се включа?

— Не. Има риск.

Той отпи глътка бренди.

— Колко голям?

— Не мисля, че е чак много голям, но може и да греша.

— Тогава…

— Не, Рикард. Ако ти трябват пари, ще ти ги дам, но не искам да се замесваш в тона. Не бих могъл да го понеса, знаеш го.

Той въздъхна и кимна.

— Добре тогава. Освен нуждата от пари и да не ми пука, ако нещо стане с тях, някакви други квалификации трябват ли ти?

— Ами, няма да е зле ако не са пълни идиоти.

— Повечето хора са, знаеш го.

Ухилих се. Това бе едно от нещата, за които обичахме да спорим, когато сме твърде пияни, за да разсъждаваме разумно.

— Намери някои от изключенията.

Той се усмихна.

— Това го мога. Къде е Лойош?

— Хвърчи наоколо. Ако го видят с мен, край на маскировката ми.

— Е, предай му най-добрите ми пожелания тогава.

— Ще му предам. Предадох ги. Връща ти гущерските си поздрави и казва, че е недостоен за вниманието ти, но все пак ще е вечно благодарен за честта, която му оказваш.

„Шефе, просиш си го“ — каза Лойош.

— Мога ли да те черпя една вечеря? — попитах.

— Само да се облека — каза Рик.

— Когато сме навън, наричай ме Сандор.

— Сандор — повтори той. — Хубаво. Ще се помъча да го запомня. Отидохме в една кръчма, харесвана главно от докери. Взехме си пиле с вино на канапе от черен хляб. Простичко, но добро. Рикард предимно мълчеше. Накрая попитах:

— Нещо тревожи ли те, Рик?

— Мм? Не. Просто си мислех за онзи списък, дето го искаш.

— Смяташ ли, че ще можеш да ми намериш имена?

— О, да. Лесно. Само списъка ли искаш, или да ти ги събера накуп?

— Хубав въпрос. Бих предпочел да ги видя един по един.

Той се засмя.

— Цялата тази работа с дебненето можеше да ми хареса.

— Напомняш ми за последния образ, с който ядох.

— Сериозно?

— Беше дзур, тъй че вината не е негова. Но в „При Валабар“ му хареса.

— Ял си там и не си ми се обадил?

— Стана неочаквано.

— Е, как беше?

— Точно както го помня, само че по-добро.

— Следващия път да се обадиш.

— Обещавам. Сериозно.

— Само гледай да не забравиш. Иначе как са нещата при теб?

Не знам защо го казах — все пак винаги съм мислил за Рик като за приятел от онзи тип приятели, с които си прекарваш добре, но не ги товариш с грижите си. Но пък той попита и се чух как отговарям:

— Открих, или може би разбрах, че богинята ми се бърка в спомените ми.

— Какво?!

— Богинята ми…

— Богинята демон?

— Да де. Точно тя.

— Какво… какво е станало?

— Спомените ми. Изчезват и се връщат. Ставало е от години, предполагам, но нещо се случи и успях отчасти да сглобя картинката. Предимно дребни неща, но богинята демон го е направила и това ме кара ужасно да ми се ще да я убия, а не съм съвсем сигурен, че не мога. Всъщност мисля, че по-скоро мога. Искам го. Направо…

— Влад!

— Мм?

— Чуваш ли се какво говориш?

Въздъхнах.

— Да, добре. С малко късмет, сигурно не слуша. Всъщност както се чувствам точно в момента, почти се надявам да го чуе.

— Не и преди да имам възможност да се разкарам от квартала, моля те.

Свих рамене.

— За това с паметта — попита той. — Откъде знаеш, че го прави богинята?

— Просто знам.

— Просто знаеш?

— Аха.

— И какво прави?

— Дребни неща, но такива, дето… добре, казвал ли съм ти някога, че съм бил на Пътеките на мъртвите?

Той забрави да си лапне залъка и ме зяпна.

— Не. Някак си си пропуснал да ми го споменеш.

— Беше преди няколко години и…

— Но защо? Да не говорим за „как“.

— Беше свързано с бизнеса.

— И твоят бизнес е един…

— Да, хрумвало ми е същото от време на време. Все едно, посетих Пътеките на мъртвите и има откъслеци от пътуването, които непрекъснато изчезват и се връщат. Части, които не би трябвало да мога да забравя.

— Хм. Виж ти.

— Друг път се забърках в една бъркотия и я призовах.

— Това съм го правил. Тя отзова ли се?

— Да.

Той отново ме зяпна.

— Влад, не се майтапиш, нали?

— Не се.

Той въздъхна тежко.

— Интересен живот имаш, приятел.

— Щом казваш. Както и да е, някои откъслеци от тази аудиенция…

— Аудиенция?!

— Да. Точно така си беше. Прие ме в покоите си. Или ме накара да си мисля така, което всъщност се свежда до същото, нали? Та някои откъслеци от тази аудиенция започнах да си спомням едва отскоро.

— Например?

— Сряза ми дланта.

— Какво?

— Докато й говорех, взе един нож, накара ме да протегна лявата си ръка и ми поряза дланта. И събра кръвта в нещо като стъкленица. Не знам какво е направила с нея.

— Значи разполага с кръвта ти, така ли?

— Да.

— Богинята на вещиците разполага с кръвта ти?

— Не, онази е една от сестрите й.

— Сигурен ли си?

— Да съм сигурен? Та тя е богинята демон. Не съм сигурен за нищо.

— Началото на мъдростта. И какво друго?

— Това не ти ли стига?

Усмихна се и зачака да продължа. Не му стигаше.

— Близо до Пропадите на Портата на смъртта има статуя на Кийрон Завоевателя, пълководец от ранните времена на…

— Знам кой е.

— Добре. Значи типът, с когото бях — един дракон — се просна пред статуята. По едно време започна да говори, ломотеше несвързано, все едно разговаряше с нея. После стана и каза, че знае как да преминем през Пътеките на мъртвите, нещо, което не беше правил, казвам го просто за сведение.

— Хмм. И?

— Ами, виждаш ли, не помнех нищо от това допреди две години.

Рик кимна и каза:

— Мога да разбера защо е смущаващо.

— Да. Ами, това е, общо взето.

— Има ли още?

Свих рамене.

— От време на време се връщат някои дребни неща. Доста е…

— Притеснително.

— Да. Човек е склонен да мисли, че каквото си му е в главата, си е негово, независимо от всичко останало. Дори Кийра не може да ти открадне мислите, нали?

— Коя?

— Няма значение. Работата е, че цялата тази история ме пообърква. Всеки път, щом си помисля за това, се ядосвам и искам да намеря богинята и, е, казах ти.

— А по-конкретно?

— В смисъл?

— Освен това, което изпитваш, забравял ли си нещо важно?

— Ами точно там е номерът. Не знам. Трябва да… — Помъчих се да намеря подходящите думи. — При моята работа трябва да съм сигурен в решенията си. Трябва да открия всичко, което мога, и след това да изляза с план за действие, който е възможно най-добрият. Така действам.

— Така и трябва.

— Обаче сега не мога да съм сигурен дали няма важни неща, които не знам. И още по-лошото — ами ако не са само спомените? Ами ако, де да знам, тя се бърка в самия механизъм на мисленето ми? Как мога да направя каквото и да било, щом не мога да съм сигурен дали тя не се забърква в начина, по който взимам решенията си?

— Защо да го прави?

— А защо изобщо да прави нещо? Откъде да знам? Може да има планове за мен.

— Доста утешителна мисъл.

— Може би. Но разбираш проблема.

Той кимна и каза:

— Знаеш ли, моите бяха селяни.

— Какво общо има пък това?

— Когато бях малък, обработвахме земята на двайсетина мили оттук, за лейди Дрента.

— Добре де, и какво?

— Един ден тате ме заведе да ора. Сложи ми ръцете на ралото и посочи старата ни кранта, Чалки. Каза: „Започваш оттук и ореш натам, където е Чалки. Но, Рико…“ Рекох: „Да, тате?“ „Ако Чалки се премести, ореш към нея“.

Засмя се и аз също се засмях — от учтивост.

След малко станахме, отидохме в жилището му и той ми даде списък с имена, адреси и най-подходящото време да намеря всички от списъка.

— Благодаря, Рик.

— Ще ме държиш в течение как вървят нещата, нали?

— Ако чуеш, че съм умрял, значи не вървят добре.

Той поклати глава.

— Знаеш ли, май се радвам, че правя моите си неща, а не твоите.

— Което доказва, че не си дзур.

— Не знам какво точно значи това, но предполагам, че е добре.

— Добре е. И добре беше, че се видяхме, Рик.

— Да, добре беше. Обаче…

— Да?

— Лесно е да смяташ за ахмак всеки, който държи на неща, на които ти не държиш. Тогава кой излиза, че е ахмакът?

Пожелах му приятна вечер.

Шмугнах се в първата кръчма, която ми попадна, за да прочета списъка. Първото, което ме изненада, беше, че Рик познаваше Южна Адриланка по-добре, отколкото си мислех, че я познавам аз. В смисъл, имаше бележки от типа „третата къща южно от Порутения мост, на изток“. Ясни и точни.

Имаше двама, които можех да видя веднага, и нямах никаква причина да отлагам.

„Тук ли си, приятел?“

„Не къде да съм? Не мога да те оставя да обикаляш без мен“.

Първият, Ърнест, обикновено си бил вкъщи вечер. Не живееше много далечко. В Града по ъглите имаше глобуси, които да осигуряват светлина. Толкова бях свикнал с тях, че дори не се замислях. Тук обаче единствената светлина се процеждаше от прозорците. Беше достатъчна, за да не се спъвам в разни боклуци, да не пропадам в дупки и да не се блъскам в хората, но само толкова. Все пак успях да намеря това „вкъщи“ от описанието на Рик: една от онези сгради, строени да поберат десет семейства източняци в същото пространство, което щеше да побере може би три драгарски фамилии. А източняшките семейства по принцип бяха по-големи.

Спрях пред намерената врата и я тупнах с юмрук. След малко тя се открехна, две очи надникнаха навън и един глас каза:

— Да?

— Ърнест? Аз съм Сандор. Приятел съм на Рик.

— На кого?

— На Рикард. Свирачът на цимбал.

— А, да.

Вратата се отвори още малко и той се усмихна.

— Влизай. Щом си приятел на Рикард, носиш пиячка.

— Всъщност не нося, но ще те черпя едно, ако искаш.

— Само да си облека палтото.

Помислих си, че ако продължа да черпя с тази скорост, скоро няма да ме бива за нищо. Но когато си имаш работа с Рикард и с негови познати, е най-добре да си готов за сериозно пиене. Ако смеех да сваля амулета, можех да си направя заклинание за трезвеност. Е, ако смеех да сваля амулета, много проблеми нямаше дори да съществуват. Свих рамене. Засега бях наред.

Седнахме в дъното на една кръчма и му поръчах бренди. На мен си взех най-евтината бира, за да я пия с отвращение и дълго.

— Благодаря — каза Ърнест.

Беше нисък и набит, с широки рамене, от които ръцете му сякаш стърчаха, и имаше същия поглед като ония тъпаци орки, които едно време ме биеха само защото можеха. Инстинктивно не ми хареса. От друга страна, все трябваше да има нещо свястно в него, иначе нямаше да е приятел на Рик. Но пък Рик може би се надяваше да го убият.

— Рик ми даде името ти, защото ми трябва помощ с един проект и имам малко пари, които да потроша тук-там, за да стане работата — казах.

— Колко пари?

— Достатъчно.

— Достатъчно за какво?

— Може би първо да поговорим за това, което искам да свършиш, а после, ако решиш, че идеята ти харесва, ще опитаме да се разберем и за парите.

Той сви рамене.

— Добре.

— Чувал ли си за Лявата ръка на Джерег.

— Не. Кои са пък те?

— Донякъде са като джерег, но използват магия и са замесени в най-различни далавери.

— Като например?

— Точно това искам да разбереш.

— И как?

— Трябва ми някой — всъщност няколко души — които да открият какво прави тая Лява ръка.

— Хм. Никога не съм…

— Ще ти кажа какво да правиш.

— Ами кажи де.

— Трябва ми информация, обаче без много шум. Нали разбираш, говориш с тоя-оня, събираш слухове, такива неща.

— Ъъ, как точно? В смисъл, с кого говоря? Кой би могъл да знае?

— Ще ти посоча няколко души, нека ги наречем „бегачи“. Щом…

— Бегачи ли?

— Хора, които тичат по задачи за тях и им доставят туй-онуй. Завърташ се покрай тях и гледаш да разбереш дали са склонни да говорят с теб. Или намираш хора, с които си приказват, и говориш с тях. Както си решиш.

— Аха, ясно. Разбирам какво имаш предвид.

— Мислиш ли, че можеш да го направиш, без някой да разбере, че се опитваш да събереш информация?

— За можене — мога. Какво става, ако ме хванат?

— Не ти се плаща.

— В смисъл, ще ми направят ли нещо?

— Не, едва ли. Те не са като джерег, нямат биячи. Обаче остава проблемът как ще ми се предават сведенията.

— Че какво му е сложното?

— Ами, не може няколко души просто да идвате при мен открито, един след друг. Ще привлече внимание.

— О. Тогава какво правим?

— Как си с писането?

— Без проблеми.

— Значи написваш каквото имаш да съобщиш и го оставяш на перваза на спалнята си, забодено с нещо…

— С карфица става ли?

— Става.

— После какво?

— Аз ще уредя някой да го прибира.

„О, най-сладката работа пак за мен?“

„Млъкни, Лойош“.

— Ами, това май е всичко — казах на глас. — Интересува ли те?

Устата му се размърда беззвучно, веждите му се събраха. Смяташе нещо наум.

— Колко? — попита накрая.

Има си предимства в това да разполагаш с много пари. Съгласи се.

През следващите два дни проведох същия разговор още единайсет пъти. Никой не отказа. След това оставаше да им посоча бегачите, да наблегна колко е важно да не ги засекат и ги пусках на работа.

Докато приключа с последния, информацията от първия започна да капе. Щеше да мине известно време, докато събера достатъчно, за да върши работа, а през това време имах нужда да получа по-солидна подготовка. Правех нещо, което не бях правил никога: мое лично проучване. Прехвърлих се в Града и под същата маскировка влязох в Имперската библиотека.

По-точно в историческия сектор. Време беше да се образовам.

„Как е, шефе?“

„По-добре. Беше много мило от нейна страна“.

„Не те ли плаши, че те намери?“

„Не толкова, колкото би трябвало“.

„Е, а сега какво?“

„Мисля да те пратя в Имперската библиотека да продължиш изследването ми“.

„Това наистина е смешно, шефе“.

„Знам. Какво ще кажеш да откриеш всичко, което можеш, за Триеско и Терион?“

„Няма проблем, шефе“.

„Добре. Зарежи това. Просто продължаваш да ме пазиш, когато излизам навън, а аз ще…“

„Да?“

„Още не съм го измислил. За щастие обаче съм гладен и уморен, тъй че може да похапна добре, да поспя и да отложа решението за малко“.

„Знаех си, че мога да разчитам на теб да намериш отговор, шефе“.

След като вече разполагах с план, го задействах веднага. Проработи идеално.

На следващия ден се върнах в Имперската библиотека — макар и малко по-притеснен, благодарение на Кийра — и прекарах още един ден с Делийн. Не очаквах да измъкне нещо ново, но не можах да измисля какво друго да свърша.

Всъщност той не измъкна нищо ново. Щом дългият ден се приближи към края си, каза:

— Започвам да мисля, че сме намерили всичко, което може да се намери.

— Сигурно си прав — отвърнах. — Бих искал да ти благодаря, че…

— Това ми е работата — прекъсна ме той. — А и ми беше приятно.

— А за мен полезно. Много полезно.

— В смисъл?

— В смисъл, ти намери информация, която ще ми е от полза.

Той се намръщи. Мисля, че чак сега вдяваше, че не искам тази информация току-така. Изгледа ме за миг, все едно ме вижда за първи път. Почти усетих как изсумтя пренебрежително наум и разкара мисълта, като нямаща нищо общо с живота му.

— Ами, добре тогава.

— Мога ли да ти се отблагодаря с нещо…

— Не, не.

Кимна, обърна ми гръб и си тръгна по работата. Мисля, че беше забравил за съществуването ми още преди да напусна сградата. На излизане погледнах нервно към покритото със сиви плочи крило на джерег в Двореца. Не забелязах да ме наблюдава някой.

Кийра имаше право обаче. Радвах се, че повече няма да се отбивам насам. Просто за по-сигурно минах по моста Петата миля. Най-вероятно това не ми осигури повече безопасност, но ми даде още час-два за ходене и мислене.

Улиците на Адриланка, дори на Южна Адриланка, първо са били прокопани, предполагам, по разните пътеки, които са проправили хората, толкова отдавна, че не бих могъл дори да си го представя. Били са павирани с камък, а след това утъпкани още надолу в земята, и върху старите камъни са поставяли нови. Разправяли са ми, че целият град е потънал на няколко стъпки от първоначалното му изграждане. Улиците затъвали повече от сградите, но и двете се смъквали. Не знам доколко е вярно. Знам обаче, че докато се върна на Шестте кьошета, краката ме боляха повече, отколкото след стотици мили ходене из континента. Странно е как, след като си рязан, мушкан и бит от професионалисти от двете страни на разграничителната линия на закона, може толкова дълбоко да те дразнят две отекли ходила.

Определено бях благодарен за новите си ботуши обаче. Иначе щеше да е още по-зле.

Най-сетне стигнах до „Къщата на Девон“, кръчма на четвърт миля източно от Шестте кьошета. Бях подранил, така че седнах в ъгъла и пих бяло вино, което бе твърде сладко и не достатъчно студено. Но пък краката ми го одобриха.

Заведението почна да се пълни — предимно работници от кланиците, ако се съдеше по миризмата, която ги съпътстваше. Имаше и неколцина дребни търговци. Всички до един източняци. Чувствах се в безопасност, може би повече, отколкото трябваше, в маскировката си и заобиколен от източняци. Предупредих се наум да не прекалявам с чувството за безопасност, особено след като Лойош и Роуца ги нямаше да наблюдават из помещението.

След около час човекът ми се появи. Отне му известно време, докато ме забележи, което ми достави известно задоволство. Беше едър мъж, също като Рик, пооплешивял, с тънки устни и нос, който като че ли беше чупен.

— Сандор?

Кимнах и казах:

— А ти трябва да си Винсент.

— Да.

— Заповядай, седни. Вино?

— Разбира се.

Налях и му подадох чашата заедно с два златни империала.

Той прибра парите и ми даде списък с три имена, източняци, които движеха дребни операции и плащаха на Лявата ръка. Нищо изненадващо и нищо особено полезно.

После каза:

— Знаеш за оня тип, дето го търсят, нали?

Намръщих се.

— Не. Кажи ми.

— Търсели някакъв тип, който обикалял с два джерега на раменете.

— Тъй ли?

— Дават сто империала на този, който го види и съобщи.

— Доста пари.

— Май не те интересува много.

— Не, защо. Добре е да го знам и се радвам, че ми го каза.

— Виждал ли си го?

— Не. Как разпространяват тази, мм, обява?

— Казали са на бегачите. Типът, който ми го спомена, каза, че ако го забележа, ще дели с мен. Поравно.

— Наистина щедро от негова страна.

Винсент сви рамене.

— Все едно, не съм го виждал.

— Добре. Нещо друго да става?

— Нищо важно.

— Какво ще рече това?

— Пазара Ристал го затвориха, но това няма нищо общо с…

— Затвориха ли го? Кога? Бях там вчера.

— Днес. Наминах да си взема нещо за ядене и беше затворен. Целият пазар. Количките ги няма, брезента на щандовете, всичко.

— Защо? Чу ли за някаква причина?

— Само клюки.

— Обичам клюките.

— Ами, разправят, че били заплашили да пребият всички, които отворят.

— И според теб няма нищо с това, което става?

— Това си е местна работа.

— В смисъл?

— Ами на местните банди. Те си искат своя дял от търговците и когато търговците не плащат…

— Да, знам как става.

— Не съм чувал джерег да действат така обаче.

— Смяташ, че джерег не натискат търговците?

— Не на това ниво. И нямаше да са толкова тромави. Да затворят целия пазар и да привлекат внимание към себе си.

— Знаеш доста за джерег, като гледам.

— Малко. Преди няколко години и аз бях куриер известно време. Така че знам как стават нещата.

— Разбирам. Е, поне знаеш достатъчно, за да се справиш с намирането на нещо полезно.

Подадох му още пет империала.

— Това за какво е?

— За полезна информация.

— А, добре. Ще потърся още.

— Не се престаравай с търсенето, да не станеш ти такава.

— Какво?

— Нищо. Просто внимавай.

Той кимна, допи си виното и излезе.

„Ей, Лойош. Мисля, че сме в бизнеса“.

„Това добре ли е? Казваш го, сякаш трябва да е добре“.

„Да, току-що докопах голямо парче от пъзела“.

„Тъй ли?“

„Тъй“.

„Колко голямо?“

„Достатъчно, за да нямам представа какво да правя с него“.

„Значи ли това, че ще имаш нужда от спасяване в следващия час?“

„Не преди утре, мисля“.

„О, добре. Мога да си почина значи“.

Бях преувеличил нещата пред Лойош, разбира се — нищо все още не беше сигурно. Но бях почти убеден и нещо повече — знаех как да го проверя.

Следващата ми среща беше на четвърт миля оттам и бях подранил. Типът се казваше Клод и беше едър, длъгнест и кривокрак, с необичайно голяма глава. Беше някъде на второто изречение на доклада си, когато го прекъснах с:

— Знаеш ли пазара Ристал?

— Разбира се. Просто тръгваш по Късата улица към…

— Знам къде е. Познаваш ли някой, който има дюкян там, или сергия, нещо такова? В смисъл, знаеш ли име и може би адрес?

Той помисли малко.

— Да. Има един Франсис там, Франсис Донован… нещо такова. Държи сергия за плодове. Не знам къде точно живее, но е на няколко крачки от пазара, това знам.

— Добре. Някой друг?

— Ами, знам още двама по име. Сещаш се, от сорта на „Добрутро, Петров. Как е хлябът днес?“, такива неща.

— Добре, остави ги тия двамата. Франсис е достатъчен.

Платих му и го пуснах да си ходи. Поседях още малко и премислих това-онова. Имах онова познато усещане в стомаха… хубаво усещане, усещането, че нещата тръгват. Не го бях изпитвал от доста време. Позволих си да му се насладя.

Отне ми малко работа, докато намеря Франсис Доновър, но не прекалено много. Наистина живееше до пазара, над дюкяна на един обущар, който припечелваше допълнително с даване на стаи под наем, защото не беше толкова добър като Якуб.

Ако Франсис Доновър беше драгар, щеше да е текла. Искам да кажа, нали бях Сандор, толкова безвреден на вид, колкото е възможно, но Франсис въпреки това се ужаси. Открехна съвсем леко вратата и изглеждаше готов да я затръшне.

— Казвам се Сандор и не ви мисля нищо лошо. Бихте ли отделили няколко минути за разговор? Може да се окаже във ваша изгода.

При последната дума оформящото се „не“ на лицето му рязко се промени. Текла ли казах? Може би орка.

— Какво има?

— Може ли да вляза? Уверявам ви, няма да ви направя нищо лошо.

Поколеба се, гледаше ме предпазливо. Или виждаше през маскировката ми, че не съм толкова безопасен, колкото изглеждам, или се плашеше от собствената си сянка.

Текла, да.

Показах му двете си почти празни ръце в доказателство, че съм безопасен. Почти празни, защото в едната имаше един лъскав златен империал. Пусна ме.

Квартирата му беше малка и натъпкана с повече мебели — всевъзможни столове и масички, — отколкото можеше да побере. Толкова столове — и изобщо не ме покани да седна.

— Какво има? — повтори, втренчен в ръката ми, която държеше империала. Подадох му го.

— Бих искал да ми отговориш на няколко въпроса. Имам още една такава паричка, щом приключиш.

— Какво искате да знаете?

— Затворил си сергията си. Целият пазар е затворен.

— Ами… имаше проблеми.

— Предполагам, че знам какви са проблемите. Някой — не, не е нужно да ми казваш кой — се опитва да измъкне пари от всички ви.

Той помълча дълго, после отвърна:

— Може би.

— Искаш ли и другия империал, или не?

— Ами…

— Ясно. Това, което искам аз, е да разбера на кого му хрумна идеята да затвори целия пазар.

Той леко пребледня.

— Защо…

— Не, не. Няма да задаваш въпроси. Мога да ти кажа, че нямам никакви намерения да го нараня, който и да е. Нямам намерение да наранявам никого. Не правя такива неща. Просто ми се плаща да събирам информация. Шефът ми — тоест човекът, който ми плаща — също не се кани да навреди на никого.

— Не е това. Просто…

— О. Имаш предвид можем ли да те защитим от него?

Той кимна.

— Изобщо няма да научи, че си ми казал.

Франсис все още се колебаеше.

— Но ако се плашиш от някого, ще станат още два империала. — Удостоих го с най-приятелската усмивка на Сандор, която е дори по-приятелска от моята най-приятелска усмивка.

Той отново се поколеба, после каза:

— Беше един от, знаеш, от тях.

— Драгар ли?

— Да.

— Мъжки или женски?

— Мъж беше. Мъжки.

— Как беше облечен?

Той се намръщи.

— Всъщност не обърнах много внимание.

— Помисли. Това е важно. Какви му бяха дрехите?

— Не знам. Невзрачни.

— На цвят имам предвид.

— Ами… сиви.

Гледай ти.

— И какво ти каза?

— Каза, че е чул за проблемите ни и че иска да помогне.

— Аха.

— Каза, че нищо не могат да ни направят, ако просто затворим.

— Как можете да си позволите това?

— Даде ни пари да преживеем.

— Аха. Колко пари?

Той отново ме погледна притеснено и отвърна:

— Достатъчно, за да се оправя.

Кимнах и попитах:

— Виждал ли си го след това, или само тогава?

— Още веднъж. Първия път преди три дни, когато подхвърли идеята, и след това вчера, когато дойде с парите. Обиколи всички.

— Преди три дни го е предложил?

— Да.

— А кога за първи път си говорил с типа, дето ти показа мускул?

— Моля?

— Който ти е казал да платиш, понеже иначе ще те сполетят ужасни неща.

— Мм… преди седмица.

Кимнах и казах:

— Последен въпрос.

— Да, сър?

Сър? Откога Сандор стана „сър“? Предполагам, откогато започна да ръси златни империали.

— Бих искал да поговоря с двама от твоите колеги.

— Моите какво?

— Други хора, които продават на пазара.

— А, ясно.

— Просто две имена и къде мога да ги намеря.

Даде ми ги без колебание. Записах си ги.

— Благодаря. Беше много отзивчив.

Дадох му три империала, защото обичам да оставям хората щастливи, в случай че ми потрябват отново, и защото можех да си го позволя. Преди време щях да съм готов да направя какво ли не за тези империали, които ръсех сега. Понякога го правех.

— С това можеш да докараш добра печалба — подхвърлих, докато отварях вратата.

Изглеждаше малко смутен, сякаш бях открил някаква тайна. И го бях направил, но не тази, която си мислеше, а точно тайната, която очаквах да открия. Тръгнах по улицата.

Бях малко притеснен. Винаги се изнервям, когато събирам информация и научавам точно това, което съм очаквал да науча.

Нищо изненадващо всъщност: бях сигурен още когато Винсент ми даде първото сведение.

Виждате ли, Винсент беше прав.

Когато бях млад, още преди да си отгледам Лойош, едни хора въртяха операция като описаната от Винсент и се опитваха да показват мускул на разни местни търговци, „да остържат мършата“, както се казва. Знаех за това още тогава, защото един от търговците, които бяха подгонили, беше дядо ми, който, макар и да не беше точно търговец, си докарваше достатъчно добър доход, за да привлече вниманието им.

Нещата малко се поусложниха, но накрая ония типове се научиха да не се гъбаркат с един стар вещер и един млад гамен. Тъй че да, запознат бях с този тип операция. Дядо ми, в напразно усилие да ме опази да не се забърквам, ми беше казал, че това нещо става от време на време в Южна Адриланка, когато алчните нямат от кого да грабят, освен от отчаяните.

Но Винсент беше прав: джерег не действаха така. Прилагането на натиск заради няколко монети на търговци беше дребна работа и включваше повече риск от внимание от страна на Империята, отколкото си заслужаваше. Вярно, от време на време някой независим можеше да направи нещо подобно, а джерег или го засмукваха, или го смазваха, според случая. Когато аз ръководех район, нямаше да търпя такова нещо за повече от пет минути. Никой друг, за който съм чувал, също нямаше да го търпи — просто е лошо за бизнеса.

Ето защо фактът, че става сега, беше или адско съвпадение, или означаваше нещо съвсем друго, а вие можете да се досетите на кое от двете залагах.

Обадих се на още двама, похарчих още осем империала и не научих нищо ново, но потвърдих това, което ми беше казал милият Доновър, и получих име, описание и адрес на поне един от източняците, които изцеждаха търговците на пазара Ристал. Казваше се Юзеф. Хубаво източняшко име.

Никога не съм светвал източняк. Надявах се да не ми се наложи и този път. Най-вероятно нямаше. Но можех да го пораздрусам малко.

„Е, Лойош. Вече знаем всичко, което трябва да знаем, за да излезем навън и да ни убият“.

„О, добре, шефе. Точно на това се надявах“.

„Добре де, почти всичко. Налага се да се добера до още двама от Ушичките за друго парче, но би трябвало да е лесно“.

Така и се оказа. Струваше ми няколко часа търпение, но го получих.

Прибрах се късно вечерта, след като си взех за отпразнуване бутилка вино, което не бях срещал досега. Изтегнах се на леглото и намерих бележка от Кийра. Съобщаваше, че ще ме потърси утре. Бях доволен, че приятелите ми се грижат за мен, и съжалявах, че щях да й липсвам. Особено след като бях имал възможността да се поизфукам малко, че съм подредил пъзела или поне голямо парче от него.

Какво щях да й кажа, ако беше тук? Може би нещо мъгляво и тривиално, от сорта, че в някой момент всяка сложна ситуация се подрежда сама до нещо просто и праволинейно. Бедата е, че до този момент вече щеше да е много късно.

А може би този път нямаше.

„Сигурен ли си, шефе?“

„Какво искаш да кажеш?“

„Ами, мислех си, ако богинята демон бърка в главата ти…“

„Дойош, престани да се заяждаш!“

„Не, шефе. Сериозно. Просто съм малко притеснен. Имаш план, разбрал си какво става, само че ако…“

„Точно това ми трябва в момента. Ужасно ми трябва увереността ми да бъде разбита от…“

„Шефе, аз само…“

„Ясно де“.

Е, той е познайникът ми. Това означава, че работата му е да се притеснява за такива неща. Също така означава, че ако нещо ме гложди отвътре, понякога работата му е да го извади на преден план. Но не ми харесваше много. Не ми харесваше да мисля за това и особено не ми харесваше, че Лойош може да се окаже прав.

Ако не можеш да се довериш на собствените си мисли, какво ти остава?

„Ъъ, това помогна ли, шефе?“

„Не, но и не навреди. Все едно, виното беше калпаво“.

Слязох на долния етаж да взема метла и да почистя счупените стъкла. Петната вино по стената оставих — реших, че ще е добре да ми напомнят, макар да не бях много сигурен за какво точно.

Ами ако Лойош се окажеше прав? Ако всичко в главата ми бе насадено там от богинята демон по нейни лични съображения — съображения, на които вече не се доверявах, ако изобщо се бях доверявал някога? Или ако беше просто продукт на илюзорна логика и изкривени възприятия?

А ако цялото ми време минеше в такива притеснения и не можех да предприема нищо?

Е, добре. Все някога щяхме да си разчистим сметките с богинята демон. Но засега…

„Прав си, шефе. Не биваше да го повдигам тоя въпрос“.

„Не се притеснявай, Лойош. Ти просто изрази с думи мислите ми. Продължаваме напред. Време е да се лее кръв. И ако част от кръвта се окаже моя, така да бъде“.

Извадих камите си и ги наточих.

Утрешният ден се очертаваше интересен.

На другата сутрин се събудих бързо. Бързо, но не както го правя, когато Лойош писне предупредително или когато чуя някакъв звук, който ме кара да посегна за оръжие, а бързо, в смисъл че моментално бях съвсем буден и мислех: „Днес приключвам с чакането. Днес мога да се задвижа. Днес мога да започна да действам“.

Виждате ли, всичко е до контраста: обикновено не се възбуждам толкова само защото ми предстои да се набутам в ситуация, в която може да ме накълцат на съставните ми части. И, разбира се, в корема ми имаше елемент на страх. Но след толкова дни досадна работа, която презирам, беше истинско облекчение да знам, че най-после влизам в действие. Почти можех да разбера какво изпитва един дракон преди битка или дзур преди дуел. Или сигурно не можех, но си мислех, че мога, а това беше почти толкова добре.

„Днес сме в настроение, а, шефе?“

„Добро настроение, Лойош. За първи път от толкова време, че не държа да си спомням“.

„Не знам дали да го повярвам. Е, какво ще правим най-напред?“

„Убиваме богинята демон“.

След кратко мълчание той отвърна:

„Шефе, по всяко друго време щях да кажа «ха-ха». Но…“

„И сега можеш да кажеш «ха-ха». Всъщност не сме готови да светнем богинята…“

„Добре!“

„… днес“.

„Тогава какво правим?“

Очертах плана си. Не последва никакъв коментар колко е глупав. Тъй като всеки път в миналото, когато ми беше казвал, че плановете ми са глупави, бях оцелявал, фактът, че този му хареса, ме попритесни. Напъхах разни неща в една торба, метнах я на рамо и излязох.

Като първа и неотложна задача, тръгнах в ранното утро по улицата и си купих от количката топъл лангош. Отбих се в гостилницата отсреща и изпих чаша посредствена клава. Не мислете, че се оплаквам от кладата — изпих си я с най-голямо удоволствие. Споменът за живот без капка клава все още беше пресен в ума ми.

Но пък лангошът беше чудесен.

Излязох от гостилницата и заобиколих зад нея.

„Лойош…?“

„Чисто е, шефе. Никой не те наблюдава“.

Сандор отиде в едно спретнато вързопче зад контейнера за смет и Влад се върна за няколко часа. Лойош и Роуца се появиха, изчакаха зареяни неловко с много пляскане на криле, докато си наглася наметалото, след което кацнаха на раменете ми.

„Радвам се да те видя, шефе“.

„Хубаво е, че се върна“.

Опипах да се уверя, че това и онова са леснодостъпни и достатъчно разхлабени за измъкване, след което казах:

„Добре. Да почваме“.

Лейди Тилдра, с потръпващата й по крака ми кания, почти сякаш се съгласи.

Пътят до площад Фалворт беше дълъг, повечето по моста Петата миля. Въздухът беше свеж, с прохладата от океана и без следа от вонята на кланиците.

„Винаги е най-добре да те убият в хубав ден, а, шефе?“

„Така вече бива. Липсваше ми цинизмът ти“.

В един момент забелязах, че си тананикам, и спрях.

Лойош и Роуца се редуваха да прелитат над мен, завъртаха в кръг и понякога кацваха на раменете ми. Имах чувството, че Роуца също се радва, че отново е с мен. Аз също се радвах. Почесах я под брадичката.

„Добре, Лойош. Акцията се задейства на хълма Фалворт“.

„Мислех, че ще идем до онова място на Хармония“.

„Точно така. Това първо. Но акцията не започва, преди да сме стигнали Фалворт“.

„О. Значи мога да подремна през първата част?“

„Всъщност би могъл. Но просто за всеки случай…“

„Ясно, шефе. Е, сега какво?“

„Сега ще прекараме няколко убийствено скучни часа“.

„Нямам търпение“.

И бях прав при това. Мястото го намерих съвсем лесно, на Хармония, на четвърт миля североизточно от Шестте кьошета, заех позиция на улицата срещу номер четири, скрих се в сянката и зачаках. Лойош заобиколи до другата врата. И той зачака. Около три часа и малко повече. Това получаваш, когато започваш рано сутрин.

„Да сверим това, шефе: източняк, малко по-висок от тебе, гладко обръснат, къса руса коса, златна халка на лявото ухо, носи нещо като къс меч в кафява кожена ножница“.

„Нашият човек. Точка за Ушичките. Значи излезе през задния?“

„Да, и тръгва на север“.

„Тръгвам. Не го изпускай“.

„Няма“.

Задържах се на петдесетина крачки зад Юзеф. Улиците криволичеха твърде много, за да го виждам, но Лойош го правеше вместо мен. Първото му спиране не ми вършеше работа — просто застана насред улицата и заговори с някого в един вход. Нищо. Имах достатъчно време.

Запъти се към пазара Ристал, което не беше изненада. Някъде на средата на пътя се отби в една ковачница.

„Какво мислиш, Лойош?“

„Може пък просто да му трябват пирони“.

„В смисъл, смяташ ли, че мястото е подходящо?“

„Отвън изглежда добре. Няма много движение поне“.

Всъщност вече бях направил предположението, че не му трябват пирони. Лойош и Роуца кацнаха на раменете ми, докато влизах в дюкяна, две минути след Юзеф. Когато пристъпих вътре, не държах оръжие, защото, първо, мога да извадя някое достатъчно бързо, ако се наложи, и защото, второ, веднъж, преди много време, влязох в едно място размахал оръжие и налетях право на двама от гвардията Феникс, които изобщо не помислиха, че е смешно.

Четири стени без таван и врата в дъното, която трябваше да води до жилището; и макар и без таван, горещината ме удари веднага. Ковашката пещ беше огромна и грееше оранжево, имаше две дълги маси, по една от всяка страна, и бяха пълни с оръжия. Извинете, сечива. Ковачът — предполагам поне, че беше ковач; във всеки случай носеше престилка — имаше маслинена кожа, спретнато подрязана брада и светли сини очи. Щом тези очи се изместиха към мен, кимнах за поздрав и казах:

— Трябва да поговоря с този приятел. Би ли имал нещо против да ни оставиш насаме за минутка?

Юзеф се извърна.

— Ти за какъв се мис…

Цапардосах го достатъчно силно, за да залитне, и докато се съвземе, държах нож на гърлото му — хубав стилет с педя и малко острие и адски гаден зъл връх. Ковачът се оттегли през вратата в дъното. Малка частица от мен отбеляза, че това ме забавлява повече, отколкото би трябвало.

— Ей сега ще свършим — казах на вратата, през която бе излязъл ковачът.

Миришеше на сяра и въглени. Главата на Юзеф беше извита възможно по-назад от ножа и ме гледаше свирепо. Казах му:

— Как я караш, Юзеф? Аз съм Влад. Тук съм само за да ти дам малко информация. И не ме гледай така свирепо, ножът е на твоето гърло. Когато твоят нож е на моето, тогава можеш да ме гледаш свирепо. Както казах, имам малко информация за теб. Искаш ли да я чуеш, или искаш да разбереш дали мога да погъделичкам черепа ти отвътре?

— Добре, казвай — отвърна той сърдито.

— Трябва да си намериш честна работа. Или друг вид нечестна работа. Щото схемата ти за пазара Ристал приключва точно в този момент. Кажи на съдружниците си, освен ако не държиш аз да им го кажа.

— Ти за какъв се… — започна да се повтаря той.

Натиснах лекичко, колкото да го принудя да си извие главата още по-назад и да му цепна малко кожа.

— А, не. Ти не говориш. Говоря аз. Ще говориш само когато те питам.

Покашлях се и продължих:

— Та както казах, далаверата тук приключи. Не е нужно да казваш на търговците, ще го разберат. И не е нужно да казваш на джерега, който те е вкарал в това — аз ще се погрижа сам.

Трепване в погледа? О, да. Бездруго го знаех, но потвърждението беше приятно.

— Сега на въпроса ми. Кой е? Трябва ми име и ми трябва да знам къде мога да го намеря.

Той се поколеба. Съвсем леко отдръпнах ножа от гърлото му, преди да го ударя в корема с лявата си ръка. После, щом се преви на две, го цапнах отстрани по лицето с дръжката на ножа. Лойош излетя от рамото ми и изпърха за миг в лицето му, преди да кацне на пода пред него и да изсъска.

— Извинявам се — казах. — Не те чух добре. Как каза, че се казвал?

Той се закашля, което не беше отговор, но не го ударих пак. Изплю малко кръв и рече:

— Ще те…

И го изритах в лицето. Оказа се по-корав, отколкото очаквах, но ритникът го пречупи.

— Вааски.

— Как се свързваш с него?

Поколеба се само за секунда.

— Задната стая на „Клончето“. На хълма Фалворт.

— Добре. Сега ме чуй. Ще поговоря с твоя приятел Вааски. Ако се окаже, че ме очаква, ще се върна тука и ще декорирам пазар Ристал с червата ти. Докато приключа разговора с него, би могъл да решиш да се разкараш от града, защото ще му кажа името ти, а това може да го подразни, ако остане жив.

— Ах, ти…

Вдигнах крак да го изритам отново и той млъкна.

Казах:

— В случай че още не си схванал, не ми харесваш много. По-добре ще е да не ми даваш повод да те харесвам още по-малко. Чувствай се свободен да кажеш на приятелчетата си за мен обаче. Ако напуснат града, ще ми спестят работа. А ако тръгнат подире ми, ще ми е толкова забавно, че няма да се сърдя за допълнителната работа.

Лойош се върна на рамото ми. Обърнах гръб на Юзеф и излязох.

Южна Адриланка миришеше необичайно приятно.

„Шефе, знаеш ли, че си голям катил?“

„Мда“.

„По-лошото е, че ти харесва“.

„Да“.

„Липсваше ти да си катил през всичките тези години, нали?“

„Да“.

„Гордея се, че те познавам“.

„Мхм“.

Тръгнах на запад, докато не намерих отворен пазар. Взех си клава от уличния продавач и платих няколко медника отгоре за чаша, в която да я изпия. Стоях си и я пиех. Съвсем на открито. Приличах на себе си, с два джерега на раменете. Клавата бе чудесна.

„Та това беше лесната част, така ли, шефе?“

„Изнервен ли си?“

Роуца помръдна на лявото ми рамо.

„Малко“ — отвърна Лойош.

„За какво?“

„Че стоим тук така“.

„Добре. Ще вървим тогава“.

Така че тръгнахме: безцелно, но все на запад, като от време на време завивахме леко на север. Все още беше рано, а не допусках, че Вааски е от ранобудния тип. Аз поне не бях от него, докато бях в Организацията.

„Шефе, можеш ли да ми обясниш нещо?“

„Вероятно не, но ще се опитам“.

„Нарочно ли оставяш време на източняка да направи онова, което му каза да не прави?“

„Искаш да кажеш, време да предупреди Вааски ли? Да“.

„Тази част от плана не ми я обясни“.

„Беше моментно хрумване“.

„Нещо против да ми кажеш защо?“

„Не мисля, че мога да го обясня“.

„Хм“.

„Ще пробвам обаче. Първо, искам да знам дали ще го направи. В смисъл, ако Юзеф наистина съобщи на Вааски, това ще ми каже дали има лоялност или може би просто, че Юзеф го е страх повече от Вааски, отколкото от мен. Трябва да зная това“.

„Срещу нищожната цена да влезеш в капан?“

„Хе. Все едно не сме го правили преди!“

„Не преднамерено. Добре, не често пъти преднамерено“. „Второ… ох, трудно е да се обясни“.

„Надяваш се да ти падне възможност да убиеш някого?“

„Не точно“.

„Надяваш се някой да се опита да те убие?“

„Това е по-близо“.

„Шефе…“

„Като изритах онзи гадняр в лицето, се настървих, Лойош. Трябва ми обаче повече от стръв“.

„Не разбирам“.

„Знам“.

„Но не ми харесва“.

„Знам“.

„Не ти е присъщо да взимаш решения, основани на…“

„Знам. Чувствал ли си се някога полузаспал и да не си сигурен дали сънуваш, или не?“

„Аз не сънувам, шефе“.

„Е, казах ти, че е трудно да се обясни“.

„Шефе…“

„Работата е, че ако си в положение, в което не знаеш дали сънуваш, се опитваш да се събудиш, за да разбереш“.

„Ще се доверя на думата ти“.

„И ако не подейства, играеш го, все едно че наистина се случва, защото какъв друг избор имаш?“

„Полузаспал не е добър момент за взимане на решения“.

„Да съм казал, че е“.

„Това вече малко ме успокоява“.

„Освен това все още има да се събере полезна информация. Тъй че си има и практическа страна“.

„Ясно. Полезна информация. Добре, шефе“.

„Но пък бих могъл да ида при богинята демон, да размахам Лейди Тилдра в лицето й и да кажа: «Ти ми създаде този проблем, хайде оправи го». Да ти кажа, идеята богинята демон да се появи насред заседание на Съвета и да вкара джерег в пътя ми допада“.

„И на мен, шефе. Но се съмнявам, че е практична“.

„Мда. Не знам как да стигна до Залите й, това първо“.

„Това ме успокоява“.

„Ъъ… всъщност може би знам“.

„Шефе…“

„Спокойно, Лойош“.

Спрях за още една клава, изпих я и дадох евтината чаша на един стар просяк с два медника вътре. Из Южна Адриланка има доста просяци. Никога не съм виждал обаче просяци в Града. Може би драгарите ги избиват. Не бих го изключил.

Повървях известно време безцелно по улиците. В момента просто си мислех да дам време на Вааски сам да се появи. Сега като си помисля, може би съм изкушавал съдбата и джерег. Но никой не ми налетя.

„Мъча се да реша дали да се прехвърля до Града и да проведа този разговор“.

„Шефе, какъв е смисълът да вадиш оръжие, преди да имаш цел?“

„Имам цел, Лойош!“

„О. Не знаех“.

„Работата е, че с това нещата наистина ще почнат да никнат“.

„Вярно е“.

„Разчетът на времето ще стане сложен“.

„Да, ще стане“.

„Особено след като не знам колко време ще му отнеме на, ъъ, оръжието. В смисъл, нямам представа. Ден? Година. Нещо по средата?“

„Е, винаги можеш да му кажеш да го направи бързо“.

„Не ми се прави на смешен“.

„От теб се уча, шефе“.

„А и наистина, когато изчисляваш как ще реагира някой на нещо, никога не си сигурен. Искам да кажа, мисля, че знам какво ще направи, но ако греша?“

„Да. Ако“.

„Тъй че се мъча да реша…“

„Уплашен си, нали, шефе?“

„Не точно уплашен. По-скоро нервен“.

„Аха“.

Повъртях това-онова в главата си. Беше два следобед. Накрая казах:

„Добре, Лойош. Да тръгваме“.

„Към Града?“

„Не. Тази част ще я отложим“.

„О, забавната част“.

„Мда“.

Роуца и Лойош излетяха във въздуха и потеглихме.

Хълмът Фалворт се издига над Каменния мост, по който, някой ми го каза веднъж, би минала императрицата, ако изобщо реши да мине през реката. Тук елитът на източниците живее близо, или поне не много далече от драгарите в онова странно междинно състояние в живота, когато те са готови да отъркат рамене с нас. Срещал съм някои от тях. Те са предимно криота и цалмот, с по малко йорич тук-там. Странни са. За източниците, които живеят на хълма Фалворт, те са или искрено дружелюбни, или въодушевено се преструват. За други източняци те са по-лоши и от типичния благородник дракон, ако можете да си го представите.

„Каква е играта, шефе?“

„Имат стъклен прозорец“.

„Значи са богати“.

„Да. С Роуца готови ли сте да счупите прозорец?“

„Става“.

„Сигурен ли си? Не забравяй…“

„Мога да го направя, шефе“.

„Добре. Ще те държа в течение докъде съм. Колкото по-добър разчет, толкова по-скучно ще е“.

„Аз съм за скучното“.

„Ставаме двама“.

Между улиците Крушова градина и Плавей, които излизат на пазара Фалворт, има голяма четвъртита сграда от червен камък, която дава под наем помещения за различен бизнес. На първия етаж има пивница с някакво парче дърво, нарисувано на табелата. Мисля, че истинското име на гостилницата е „Плавей“, но всички я наричат „Клончето“. Хубаво заведение: тапицирани пейки и столове около маси от здраво дърво, офорти на всички фенери, такива неща.

Качих се по няколкото стъпала и влязох. Гостилничарят ми се намръщи и сигурно щеше да каже нещо, в смисъл че не е разрешено за източняци, но го изгледах, преди да е успял да отвори уста, и предполагам, че премисли. Освен това не седнах. Тръгнах направо към задното помещение и дръпнах завесата настрана.

„Право до задното и през…“

„Видях, шефе“.

Двама драгари седяха на една маса над нещо като счетоводна книга.

Единият вдигна глава.

— Ти пък кой си?

Което щеше да е интересен въпрос, ако все още бях Сандор.

— Ти си Вааски, нали?

— Чу какво те попитах.

— Пратеник съм.

— От?

— От приятеля ти Юзеф.

— Кой?

Изведнъж се притесних: изглеждаше искрен.

— Юзеф — повторих. — Източнякът от пазара Ристал.

— А, да. Какво иска?

— Каза, че операцията е приключила и че напуска града.

Вааски се намръщи.

— Защо?

— Защото иначе ще пострада.

— Ще пострада?

— Аха.

„Сега, Лойош“.

„Идваме“.

— От кого?

— От мен.

Усмихнах се.

Очите му се присвиха и внезапно ме споходи чувството, че може да ме е познал. После завесите се раздвижиха и Лойош и Роуца влетяха вътре. Или по-скоро Роуца влетя. Щях да попитам Лойош къде е, но нещата се разиграха бързо.

Двамата станаха и Роуца налетя в лицето на приятеля на Вааски, който изгуби равновесие и падна отново в стола си. Блъснах Вааски с рамо, извадих нож и го забих в другия. Улучих го под сърцето, оставих ножа там и се обърнах към Вааски. Беше като танц. Доста плавен.

Дръпнах Лейди Тилдра и щом я извадих, усетих внезапен прилив на непобедимост. Трябваше да се погрижа да не вярвам на този прилив — можеше да ме вкара в неприятност. Но този път поне изглеждаше оправдан: Вааски изграчи тънко, съвсем не като джерег, и потрепери.

Чух се да казвам: „Пусни я!“ и едва тогава осъзнах, че държи кама.

Не се поколеба. Просто я пусна.

Лейди Тилдра, мила и твърда в ръката ми, беше станала малко по-къса и много по-широка — оръжие за рязане на гърло. Идеално за ситуацията. Какво съвпадение, нали?

Казах:

— Ако засека само намек, че някой от двама ви опитва физически контакт, ще ви взема душите.

Вааски заслужаваше възхищение: не трепна дори. Приятелят му простена, но беше заради парчето стомана, щръкнало от него. Хвърлих му бегъл поглед и го успокоих:

— Ще живееш.

Той понечи да отвърне нещо, но се закашля и по устните му изби червеникава пяна. Може и да не бях прав.

„Лойош…“

„Идвам, шефе. Добре ли си?“

„При мен всичко е наред“.

— Така — казах на Вааски; — Сега трябва да поговорим. Аз съм…

— Знам кой си.

— Добре. Това спестява време.

Лойош влетя в стаята и кацна на дясното ми рамо. Роуца зае позиция на лявото.

„Какво стана?“

„Нищо“.

„Усетих нещо. Не можех да обърна внимание, но ти беше…“

„Не се притеснявай за това, шефе“.

Огледах мълчаливо Вааски, докато премислях нещата.

„Оплете се в завесата, нали?“

„Млъкни, шефе“.

„Дръж ги под око, Лойош. Трябва да знам, ако някой от двамата опита физически контакт“.

„Държа ги“.

„Никакви завеси няма на пътя“.

„Млъкни, шефе“.

— Добре, милорд Вааски — казах. — Имаме проблем, двамата с теб.

Той ме изгледа гневно. Или може би свирепо. Никога не съм бил много сигурен в разликата.

— Възхищавам се на хитрината ти — казах му. — Но не мога да позволя това да се случи. По лични причини.

— Ти си толкова умрял, Талтош, че едва ли си струва да говоря с теб.

— Да, вероятно си прав. Но трябва да свърша някои неща, преди да опъна петалата. И вероятно не искаш да ги направя на теб.

— Добре де. Говори.

— Точно затова съм дошъл.

Покашлях се.

— Както казах, операцията приключи. От този момент сте разкарани от Южна Адриланка. Знам за кого работиш, между другото, и това не ме плаши. Малко неща ме плашат в този момент, след като, както сам каза, бездруго вече съм си умрял.

— Казвай каквото имаш да казваш и да приключваме.

— Стиска ти, лорд Вааски, признавам ти го.

— Спести ми комплиментите си, мъртвецо.

Само за секунда ми се дощя да го пробода. Но не го направих, а той знаеше, че няма да го направя, тъй че…

— Казваш на боса си, че… не. Казваш на боса си да каже на боса си, че Южна Адриланка е извън играта. За теб и за Лявата ръка. Всички операции на джерег тук спират. Каквото източняците искат да правят тук, си го правят.

— Да бе, Талтош. И той ще послуша, защото го казваш ти, така ли?

— Не, ще послуша, защото съм много убедителен и защото ще е много по-евтино да се откаже.

— И ти ще го убедиш в това?

— Да.

— Добре де, ще му предам.

— Междувременно се разкарваш оттук. Ако те видя отново от тая страна на реката, няма нужда да ти обяснявам какво ще се случи, нали?

Очите му отбягваха моите.

— Няма. Мисля, че съм наясно за това.

— Хубаво. Погрижи се за съдружника си. Изглежда неразположен.

Обърнах му гръб и излязох. Плавно.

„Лойош?“

„Не помръдват“.

„Добре, значи е чисто. Хайде навън. И внимателно със завесата“.

Минах през помещението. Домакинът хвърли поглед към мен и набързо извърна очи. Клиентите — трима-четирима — също внимаваха да не поглеждат в моя посока. Беше точно като след убийство, само дето бе отнело повече време и никой не беше умрял. Е, освен ако приятелят на Вааски не се предадеше.

Излязох на улицата. Лойош и Роуца излетяха през счупения прозорец и се върнаха при мен.

Почувствах се гузно за прозореца.

Бързо тръгнах обратно на изток. Лойош рече:

„Оцеляхме“.

„Да. Притеснен ли беше?“

„Аз? Разбира се, че не, шефе“.

„Аз бях. Рискован ход беше“.

„Добре, признавам, че ако вътре имаше още двама, можеше да стане интересно“.

Върнах се в Шестте кьошета и намерих нещата на Сандор точно където ги бях оставил. Лойош ме увери, че няма никой наоколо, тъй че си ги облякох отново, не без известно съжаление, смесено с чувство на облекчение.

Добре, определено бях отпушил бента. Сега предстоеше да видя чии ниви ще се наводнят.

„Добре, Лойош. Готови ли сме за нова дълга разходка“.

„Ние ще летим, ако е все едно за теб. Къде отиваме?“

„В Града“.

„О. Време ли е за онази задачка?“

„Крайно време, мисля“.

„И кой отива? Ти или Сандор?“

„Сандор. Не мисля, че аз бих се справил“.

„Точно това си мислех и аз“.

Минахме през реката по Каменния мост, което удължи доста ходенето. Все едно, нямах какво друго да правя. Денят бе студен и вятърът малко щипеше, но ми беше приятно да ходя с новите ботуши. Когато бях напуснал града, с джерег по петите и с объркан живот, трябваше да отделя време да си взема нови ботуши. Но сега нещата бяха различни. Сега животът ми беше объркан, а джерег бяха по петите ми.

Мда.

Някои пътници по Каменния мост ми хвърляха бегли погледи, но държах очите си наведени и нищо не се случи. Каменният мост, разправят, бил най-старият от мостовете, свързващи двете части на Града. Определено е най-тесният и в днешно време най-малко използваният. Не знам защо е поставен там, където е, освен ако двете части на града не са се разраснали в различни посоки от предвижданото. Което е нелогично — човек би си помислил, че щом мостът е вдигнат, тъкмо той би трябвало да предопредели как ще расте Градът. Но това е било много отдавна и просто отива в списъка на нещата, които не разбирам.

Мостът винаги е вдъхвал стабилност обаче. Какво повече може да иска човек?

Заобиколих Имперския дворец отдалече — по-точно крилото на джерег, отчасти заради казаното от Кийра. Не съм съвсем освободен от предразсъдъци. Лойош бе милостив и се въздържа от коментари по въпроса.

На свечеряване тръгнах по улица Долен Кийрон и през стария си квартал. Настръхнах. Долавях, че и Лойош е още по-нащрек. Непрекъснато ми се искаше да отпусна ръка на дръжката на Лейди Тилдра, но успях да се сдържа.

Още по-трудно беше да не спра пред стария си офис и да позяпам малко към него. Отново устоях. Направо влязох вътре: безвреден източняк, който и норска не може да застраши, това бях аз. Или по-скоро Сандор.

Мисля, че след два месеца в ролята на Сандор би трябвало да си прережа гърлото.

Собственикът на билкарския дюкян вежливо ме попита какво ще желая. Това беше удовлетворително. Явно няколкото години работа за източняк бяха оставили следа. Отвърнах му с широка усмивка:

— Търся нещо за подарък за чичо ми.

Не реагира веднага. От друга страна, фразата не беше чак толкова необичайна. Попита:

— Какви билки пие обикновено?

Покашлях се и повторих, много бавно:

— Търся нещо за подарък за чичо ми.

— О! — Зяпна ме, но дори и втораченият поглед не можа да пробие през маскировката. Което беше странно — не беше кой знае каква маскировка. — Какъв точно подарък имате предвид?

— Всичко, което продавате, би било идеално.

Той ме изгледа странно и рече:

— Не сме използвали тоя шифър от три години.

— О. Съжалявам. Кой е нови… не, все едно. Извинявай.

Той кимна и минах покрай него в следващата стая.

Играта „шереба“ си вървеше и можех да се закълна, че същите пънове си бяха в същите столове, в същите пози, със същите купчини монети, натрупани по същия начин, както при последното ми влизане тук. Ако бях погледнал лицата им, несъмнено щях да видя разлики, но не си струваше. Дежурният „мускул“ ми хвърли поглед. Посочих многозначително към отсрещната врата и леко кривнах глава. Той ми кимна и отидох до стълбището.

Непознат джерег стоеше облегнат на стената на горната площадка. Спрях на средата и казах:

— Крейгар вътре ли е?

— Така мисля. За кого да кажа…

— Кажи му, че е дошъл един със съобщение от Кийра Крадлата.

Той почти се ококори и мисля, че си спечелих известно уважение.

Изкачих познатите стъпала и ми хрумна, че това място, някогашният ми кабинет, е може би единственото учреждение в Империята, където един източняк би могъл да очаква, че ще се отнесат с него вежливо. Като завещание, можеше и да е по-зле.

Не познавах типа, който седеше зад някогашното бюро на Мелестав, преди Мелестав да се поддаде на изкушението. Кимна ми и рече:

— Оная врата. Влизай направо.

Да, позната ми беше „оная врата“. Някога беше моята врата. За около половин секунда изпитах раздразнение, че Крейгар е заел кабинета ми, после осъзнах колко е нелепо. Много внимателно огледах, щом влязох, и ето го и него, седнал зад бюрото и ме гледа с универсалната си самодоволна усмивка, за разлика от самодоволната усмивка при разпознаване.

— Аз съм Крейгар — каза ми. — Сядай. Носиш съобщение от…

— Мда, излъгах за тая част. Нещо против да затворя вратата?

— Влад!

Приех го за „да“ и затворих вратата.

— Какво си…

— Нещо против да отвориш прозореца, Крейгар?

— Защо? О!

Отвори прозореца. Лойош и Роуца влетяха и заеха позиции на раменете ми. Лойош изсъска за поздрав към Крейгар, който затвори прозореца след тях.

— Добре дошъл, Влад. Какво си…

— Ти — прекъснах го — си просто най-потайният кучи син, когото познавам.

— Какво съм направил пък сега?

— Това, което си правил от години и така и не си ми го казвал.

— Ъъ… Влад, не съм сигурен, че…

— Кажи на собственика, че товарът му е готов и че може би ще му трябва повече място, за да складира всичко.

Челюстта на Крейгар увисна, което ми донесе малко удовлетворение.

— Как си… Не знам кой въпрос да задам първо.

Кимнах и казах:

— Животът ми често е такъв.

— Влад…

— Добре, можем да се върнем на въпросите ти след малко. Първо имам една работа за теб.

— Каква?

— Да възложиш поръчка.

— Каква поръчка?

— Кажи на собственика…

— В смисъл, сериозен ли си за това?

— Какво те кара да мислиш, че се шегувам?

— Мм, добре. Сериозен си. Трябва да… Циците на Вийра, Влад! Просто идваш тук и… Добре. Имаш ли име?

— Сандор.

— Добре, къде го намирам този Сандор?

— Не, не. Това е моето име. Докато съм маскиран.

— Това маскировка ли е? Мислех, че просто си променил кройката на дрехите си.

— Млъкни — предложих му.

— Хубава барета обаче. Стои ти.

— Млъкни.

— Добре де, хубаво, вече знам как да те наричам, докато не отговаряш на въпроса ми.

— Искаш да кажеш името на обекта.

— Да, може да е от полза.

— Критнак. Магьосничка. Лявата ръка.

— Добре. Някаква друга информация?

— Сестра й е мъртва.

— Ясно. Това важно ли е?

— Съмнявам се.

— Какво друго?

— Много е добра. Успя да ме намери, когато не би трябвало да може.

— Сигурен съм, че това ще го стресне. Нещо друго?

— Откога си му свръзка, Крейгар?

— Около, ъъ, деветдесет години някъде.

— Как се запозна с него?

— Един общ приятел ни запозна.

— Приятел? Мислех, че Алийра не може да те понася.

Той се изкиска.

— Едно на нула за теб, Влад.

— Крейгар, не ми ли каза веднъж, с безкрайно много думи, че не знаеш как може да се стигне до Марио?

— Ъъ, не помня да съм казвал такова нещо. Може само да съм намекнал.

— Хе.

— Но също така го попитах дали иска да се включи тогава — добави той. — Не искаше.

— Защо не?

— Изобщо не помислих да го питам. Обикновено не го правя.

— Добре.

— Изчакай тук — каза Крейгар. — Трябва да свърша една работа.

— Става.

Седнах да чакам.

„Мислиш ли, че ще го направи, шефе?“

„Искаш да кажеш, вместо да изтича да си вземе наградата за главата ми?“

„Да“.

„Вярвам му. А ти?“

„Да, но най-вече защото ако не занесе съобщението на Марио, Марио ще го убие“.

„Правилно“.

Погледнах отворената врата и се зачудих дали да не я затворя. Но не, това вече не беше моят кабинет. Огледах се. Липсваше ми, да. Може би не чак толкова много, но ми липсваше.

— Добре, Влад. Сега мога ли да задавам въпроси?

Подскочих почти до тавана и изгледах Крейгар свирепо.

— Не питай защо така и не съм те убил, защото не мисля, че знам отговора.

Той се усмихна. Може би така и не го бях убил, защото бе единственият, който винаги знаеше кога се шегувам.

„Ами аз?“

„Ти ми се върза дори вчера“.

— Е, та къде беше, Влад?

— Имаш предвид последните няколко години?

— Е, не, имах предвид последните няколко дни. Но съм любопитен и за последните няколко години също.

— Къде ли не. Връщах се в Изтока, бях на северозапад… навсякъде.

— Ясно. Но тия няколко дни… О. Бил си в Южна Адриланка, обикалял си по улиците като източняк.

— Точно така. Свикна ли да въртиш нещата?

— Обичам парите.

— Да, тази част е приятна. Някакви проблеми?

— Да намеря някой толкова глупав, че да е готов да прави за мен това, което винаги правех за теб.

— Трудна работа, а?

Той кимна и попита:

— Е, та какво викаш, че става? Не съм чувал…

— Работил си за Марио през цялото това време, потайно копеле.

— Е, да.

Поклатих глава.

— А най-лошото е, че всъщност те забавлява, че съм толкова смаян.

Той се усмихна невинно.

— Кучи син! — възкликнах.

— Означава ли това, че няма да ми кажеш какво става?

— Наистина ли държиш да се забъркаш в работите ми повече, отколкото вече си?

Той сви рамене.

— Защо не?

— Ами, първо, защото ще те убият.

— Добре. След това какво?

— Най-вероятно това ще е всичко.

— Значи само едно, което да ме притеснява? Не е толкова много.

— От колко време казваш, че си свръзка на Марио?

— Около деветдесет години. И предпочитам израза „бизнес агент“.

— Имаш предвид пратеник.

— Нещо такова, да.

Поклатих глава и въздъхнах.

— Та какъв е планът, Влад?

Погледах го мълчаливо. Той се намръщи.

— Влад, чудиш се дали можеш да ми се довериш ли?

— Всъщност не.

— Хубаво.

— Знам, че мога да ти се доверя. Имам обаче сериозни притеснения, че може да те убият.

— Защо? Преди нямаше.

— Това е различно и го знаеш.

— Кое му е толкова различното?

— Това, че е моргантско. И е целият проклет джерег. И е замесена Лявата ръка. Мен ме няма. Духнал съм оттук. Ако научат, че си с мен в това и го преживееш, после и ти ще трябва да духнеш. Не можеш да се върнеш и да продължиш бизнеса.

— Това не е ли мое решение?

— Не е толкова просто.

— Просто е.

— Не и за мен.

— Защото усложняваш всичко.

— О. Това ли ми е проблемът?

— Един от многото.

— Ще ми дадеш ли целия списък?

Той се ухили.

— Само ако помолиш.

Въздъхнах.

— Задвижих неща, които не мога да контролирам. Започнаха неща. Аз…

— Току-що ли? С моята задача?

— Малко преди това всъщност. Всичко се съсредоточава около Южна Адриланка.

— Да, това го разбрах.

— А знаеш ли защо?

Усмихна се щастливо.

— Представа нямам.

— Първо, Терион.

— Какво Терион?

— Натиска се за първото място на Съвета.

— Добре. И?

— Включил е помощта на Лявата ръка.

— Как го е направил?

— Любовницата му е от тях.

— Аха. И как мисли да се натисне за първото място?

— Като наложи контрол на Южна Адриланка.

— Защо там?

— Това е най-рентабилният район за свиване. Вече се борят за него. Имам предвид джерег. Тоест Дясната ръка.

— Трупове появяват ли се?

— Не. Но една от страните се опита да започне малко предприятие сред източняците. Дребна операция, но ако беше тръгнало, можеше евентуално да раздразни Лявата ръка и да им попречи на бизнеса там.

— Можеше?

— Потуших го в зародиш, така да се каже.

— Добре, значи Терион.

— Доколкото знам. А съм почти убеден, че го знам добре.

— И връзката на Терион с Лявата ръка е любовницата му. Коя е… чакай. Критнак.

— Да.

— Терион няма да се зарадва.

— С малко късмет, Терион няма да е жив.

— Взел си му мярката?

— Да.

— Как?

— Обичайното.

— Влад, обичайното не включва защита от Лявата ръка.

— Те не го защитават, Крейгар. Просто му помагат да вземе Южна Адриланка.

— Откъде знаеш?

— Ами…

Намръщих се.

Мамка му.

— Проклет да си, Крейгар.

— Аз ли?

— Ти. Преди да кажеш това, си мислех, че имам план.

— А-ха. Като оня, дето открил, че стените му са кухи, когато видял една катерица да си прави гнездо в тях, и рекъл: „Проклета катерица, мислех си, че си имам хубав дом, докато не се появи“.

— Точно така, да. Мислех си, че имам план.

— Адски добър при това. Кой точно проблем откри току-що?

— Маскиран съм.

— Тъй че?

— Тъй че типът, който се опитвам да изкарам от бърлогата му, няма да може да ме намери.

— А следващият план?

— Има една къща в Южна Адриланка, на Улицата на чужденците. Лявата ръка движи операциите си от нея. Мислех си да вляза и да видя колко гърла мога да прережа, преди да ме свалят.

— Хмм. Обезсърчени сме, така ли?

— Малко.

— Какво ще кажеш за резервен план, в случай че ти дойде умът, преди да опиташ тоя?

— Измисли ли нещо?

— Не. Плановете са твоят ресор. Моят е разбиването им.

— Добре. Радвам се, че уредихме разпределението на труда.

Като изключим, че седеше на моята страна на бюрото, усещането бе съвсем като по-рано. Щях да му се насладя повече, ако не бях толкова зает с усилието да измисля как да се измъкна от кашата, в която се бях забъркал.

След няколко минути размишление казах:

— Нещата вече са задвижени. Трябва да разкараме Терион. Щом светнем любовницата му, Лявата ръка ще ме подгони, в добавка към всички останали. — Въздъхнах. — Тъжно е. Всички искат смъртта ми.

— Вярно си е.

— А съм такъв страхотен тип.

— И това е вярно. Всички го казват. Можеш ли да ми кажеш защо всъщност си се забъркал в това?

— Заради Коути — отвърнах.

— О.

Имаше неща, които не обсъждахме с Крейгар, и Коути беше повечето от тях. Той се покашля в умерено неловкото мълчание и рече:

— Добре. Значи ти трябва нов план.

— Всъщност може би просто една-две малки модификации в стария.

— Какво имаш предвид?

— Да те помоля за помощ.

Крейгар се усмихна. Изглеждаше доволен. Понякога му се чудех.

— Искаш да разбера кой в Съвета току-що се е изнервил, че схемата му в Южна Адриланка е била провалена.

— Да. Можеш ли да го направиш, без никой да разбере, че работиш за мен?

— Не бери грижа.

Изругах наум.

— Нещо друго? — попита Крейгар.

— Може би…

— Да?

— Можеш ли да намериш Терион?

— Предполагам. Но може да отнеме време.

— Добре. Просто се постарай никой да не разбере, че го търсиш.

— И как точно си представяш, че мога да направя това?

— Не знам. Никога не съм знаел как точно работиш. Просто се погрижи никой да не разбере.

Той само ме гледаше.

— Проклятие, Крейгар, не схващаш ли? Не разбираш ли в какво се забъркваш? Ако научат, че ми помагаш, ще те убият.

— Ами…

— Ще те убият, Крейгар. Не знам как ще те намерят, но ще те намерят и ще те убият. Няма да живея с това на съвестта си. Ако не можеш да измислиш как да го намериш, без да разберат, че го търсиш, изобщо не го търси.

— И ще си го намериш ти, така ли? Как?

— Ще измисля начин.

— Хм.

— Това не е отговор. Искам съгласие.

— Вече не работя за теб. — Той се ухили. — Не можеш да ми заповядваш.

Намерих приложение на няколко по-изобретателни ругатни, които бях научил от един орка, с когото бях пътувал за кратко. Крейгар ме изчака търпеливо да свърша.

— Предполагам, че заплахата да те убия ще е контрапродуктивна — казах накрая.

— А изпълнението й ще е съвсем неуместно.

— Мда. — Пръстите ми забарабаниха по облегалката на стола.

После се отпуснах.

— Добре. Да се върнем в началото и да огледаме нещата отново.

Той кимна и зачака.

— Какво става, ако убия Терион?

— Не получава шефския стол в Съвета. Има правила за умрелите…

— Мда. Друго какво?

— Не знам кой го получава. Вероятно Демона. А може би не.

— А Южна Адриланка?

— Какво Южна Адриланка?

— Кой я гушва?

— Без Терион предполагам, че Лявата ръка ще се разкарат. Може би ще я гушне тоя, дето вземе мястото. Или пък ще я даде на някой, който го е подкрепил.

— Да, така би трябвало да стане. Друго какво?

— Ами, няма да се опитват да те убият повече, отколкото вече се опитват, тъй че никаква промяна в това отношение.

— Позна.

— Влад, ако наистина искаш да ти помогна, трябва да имам по-ясна идея какво става.

— Да, знам.

— Непрекъснато казваш „задвижени са неща“, но не казваш какви неща.

Кимнах.

— Е, няма ли да ми кажеш?

— Не ми се ще.

— Влад…

— Добре. — Вдишах дълбоко. — Лявата ръка, изглежда…

— Изглежда?

— Крейгар, давам ти най-добрите си предположения. Ако ще ми искаш твърди доказателства, по-добре да спрем.

— Ясно. Давай нататък.

— Лявата ръка, изглежда, подкрепя Терион в домогването му за Съвета, защото любовницата му е от тях. Те — Лявата ръка — се опитват да поемат бизнеса в Южна Адриланка, защото смятат, че това ще наклони везните в полза на Терион. Следиш ли мисълта ми дотук?

— Не е трудно.

— Радвам се. Сега идва забавното.

— О, отдавна чаках за забавното.

— Е, какво става, когато хвърлиш силите си срещу определена част от вражеските линии?

— Влад, със Сетра ли си си губил времето?

— Добре, извинявай. Но пък Терион всъщност е нахлул в Южна Адриланка и можем да я погледнем като бойно поле.

— Хубаво. А другият замесен. Оня, за който се очаква да разбера. Как те намирам, щом разбера?

— Хмм. Хубав въпрос. Има един обущар, Якуб. Остави бележка при него.

— Сигурен ли си, че няма да я прочете?

— Смешен си.

— Знам. Значи казваш, че Южна Адриланка е станала бойно поле. И тъй, докато изкарваш от бърлогата оня тип…

— Точно. И в същото време тъкмо съм дал поръчката на Марио…

— Да убие любовницата на Терион.

— Аха.

— Значи научаваш кой движи операцията в Южна Адриланка и убиваш Терион, объркваш и Лявата ръка, когато Марио убие оная магьосничка… ъъ, и после какво?

— Това е проблемът. Вече не съм сигурен.

— А ако направиш всичко това и оставиш Терион жив?

— Това какво ми носи?

— Дава ти сила да се пазариш.

— Как… О, вярно. Още някой заинтересован.

— Ще имаш какво да им дадеш.

— Може би си прав.

— И премахва проблема как точно да стигнеш до него, преди някой друг да е стигнал до теб.

— Да, тоя проблем още не бях го решил.

— Значи се спираме на този вариант?

— Признавам, че има доста добри страни…

— Но?

— Но всъщност ми се ще да убия Терион. Гадно копеле е.

— Гадни копелета бол.

— Мда. Прав си, знаеш ли. Това просто може да се окаже най-добрият вариант да измъкна Коути от цялото мазало.

— Дава ти лост, но как ще го използваш…

— А, това вече съм го измислил.

— Тъй ли? Е, сега вече ме заинтригува. Какъв е великият план?

— Това е по другата ти част.

— А-ха.

— И поне още едно лице ще трябва да научи, че работиш с мен.

— Добре.

— А това няма да е безопасно.

— Схванах го.

— Добре. Уреди ми среща с Демона.

Той ме гледаше безизразно.

— Ще го убиеш ли?

— Не.

— Попитах просто защото съм сигурен, че той ще те убие.

— Да.

— Ти… добре.

— Ще го направиш ли?

— Да.

— Не веднага.

— А кога?

— Трябва да изчакаме нещата да се поразбъркат.

— Имаш предвид, да се разчуе.

— Мда.

— А ще се получи ли?

— Може би.

— Избор на време и място, а?

— Да.

Той се ухили.

— Хубаво е отново да се работи с теб, Влад.

— Надявам се все още да си във форма да кажеш това след два дни.

Той кимна замислено.

— Да, би било добре… А, между другото…

— Да?

— Какво получавам за това?

— Ще те черпя едно ядене във „Валабар“.

— Става — каза Крейгар.

Върнах се в Южна Адриланка безопасно и тръгнах по познатите ми улици към Двора на Донър. Тук нямаше много хора, а малкото, които имаше, не обръщаха никакво внимание на безобидния дребен Сандор.

„Шефе, какво правим?“

„Сега е моментът, в който убивам богинята демон“.

„Сега е моментът, в който ме уверяваш, че не се шегуваш“.

„Ще се върна след малко. Не се отдалечавай“.

Извадих Лейди Тилдра.

„Шефе, какво…“

Положих я на олтара.

Нещо затрептя някъде вътре и извън мен, със стържещ звук и усещане, което не беше болезнено, но като че ли трябваше да бъде. Последва пауза с неизвестна продължителност, в която виждах само едно ужасно яркосиньо, а когато то помръкна, дясната ми ръка май трябваше да се е превърнала в златно блещукащо копие, което почти моментално се преобрази просто в ръката ми, все още държаща Лейди Тилдра.

— Здрасти, богиньо — казах.

Получи се по-добре, отколкото бях очаквал: стоях в Залите й точно както ги помнех, а тя беше може би на четири стъпки от мен, И Богоубиец бе оголен в ръката ми. Забелязах как се отпусна леко, докато ме гледаше.

— Не знаех, че можеш да правиш това. Трябва да се погрижа да запечатам този портал.

— Ако имаш шанс.

— Ако имаше намерение да ме убиеш, нямаше да ми говориш — отвърна ми тя.

— Все още не е много късно.

— Не се пазаря със смъртни.

— Дори смъртни, които имат силата да те унищожат?

— Особено с тях.

— Върши ли ти работа тази политика?

— Зависи. Къде ти е познайникът?

— Остана си в реалния свят. Гледа да хвърка по-далече от гнева ти.

— Умно. Та какво пъхна чеп под седлото ти?

— Какво под кое?

— Прощавай. Все те мисля за фенариец. Какво сложи щръбка на ножа ти?

— Някои спомени се върнаха.

— Откъде?

— Оттам, където си ги била скътала.

— Аз? Много ме надценяваш, фенариецо. Или подценяваш.

— Не мисля. Запомнил съм, че бъркаше в главата ми.

— Не бях аз…

— Лъжеш.

— … точно. И не ме наричай лъжкиня. И би ли имал нещо против да прибереш това нещо?

— Предпочитам да си ми е в ръката. Вдъхва ми повече увереност.

— Дори с него, не вярвам, че можеш да ми навредиш. Не и тук, не и след като ми даде време да се подготвя. А за тези няколко мига имах време да се подготвя.

— Може би си права. Вероятно не мога да ти навредя. Но докато обмисляме този въпрос, хайде да си побъбрим малко. Искам да знам какво стана със спомените ми. С мисловните ми процеси. Искам да знам какво ми направи и защо. И освен ако не държиш да пробваме онова „може би“…

— Талтош Владимир, не можеш да влезеш в Пътеките на мъртвите и да очакваш едновременно да съхраниш всичките усещания, които си получил, и да запазиш разсъдъка си. Намесих се, за да те предпазя да не полудееш.

— Тук има нещо повече, богиньо.

— Да речем.

— Е?

— Какво „е“?

— Имаш план за мен. Или съм част от план, който включва още нещо, нещо твърде мащабно, за да мога да го проумея, и твърде деликатно, за да ми го довериш, и твърде важно за мен, за да рискуваш.

— Не е невъзможно.

— Кажи ми за него. Нека да го разбера. Довери ми го. Поеми риска. Един от нас трябва да поеме риск. Ако ти не щеш, ще го направя аз.

Погледа ме замислено, както аз бих погледал замислено телешки гърди, в които се каня да забия едни остри неща. Беше по-висока от драгар, което означаваше много по-висока от мен. Лицето й беше скулесто, тъмната й коса изтеглена назад и имаше по една става повече на всеки пръст. Най-сетне проговори:

— Казах всичко, което смятам да кажа, и заплахите ти не ще ме принудят да кажа повече. Опиташ ли се да изпълниш заканата си, ще те унищожа напълно. Ти си в моите Зали, източняко. Не ме принуждавай да ти показвам на какво съм способна.

Беше странно. Усещах онзи ужасен гняв в корема си. Исках да проверя за онова „може би“. Исках го по най-лошия начин. Беше ми все едно дали аз ще я докопам, или тя ще ме довърши, просто исках веселбата да започне. Но ставаше и още нещо. Нещо, което задържаше капака. Нещо, което опази гласа ми спокоен. Нещо, което…

Нещо, което бе Лейди Тилдра.

И някак си сякаш от разстояние се зачудих дали се радвам, или съжалявам, че беше тук.

— Дължиш ми, богиньо. Не съм сигурен за какво или колко, но ми дължиш.

— Въпрос на гледна точка. Има и други.

— Богиньо, сред моя народ се разказват истории за теб и дженоините.

— Какво по-точно?

— Би ли се отнесла с мен така, както те с теб? Или очакваш да реагирам другояче?

— Не си го и помисляй. Случаите са съвсем различни.

— Струва ми се, че…

— Но от друга страна…

Замълчах и изчаках да продължи.

— Възхищавам се на куража ти да дойдеш тук така — каза тя след малко. — Не е типично за теб.

— Напоследък общувам с дзур.

— Но не дойде, за да ме унищожиш. Какво всъщност искаш?

— Обяснение.

— Знаеш, че няма да го получиш. Какво искаш?

— Аз…

— Не ме разигравай, Талтош Владимир. Трябва ти помощ, а си твърде ядосан, за да ме помолиш за нея, както е редно. Добре, склонна съм да ти помогна по няколко причини, най-вече защото, както знаеш, имам планове за теб. Но трябва да ми съдействаш. Трябва да ми кажеш какво точно искаш. Иначе не мога да го направя.

— Богиньо, не ме познаваш толкова добре, колкото си вярваш.

— Наистина ли възнамеряваш да ме убиеш?

— Как мислиш?

— Какво желаеш от мен?

— Не сме приключили с това, между другото.

— Знам го по-добре от теб. Междувременно, какво искаш?

Всъщност не бях мислил за това. Но…

— Не съм сигурен. Ако взема, че вляза в една къща, пълна с магьоснички от Лявата ръка, всички решени да ме убият, би ли могла да ме защитиш?

— Не мога да се меся във вътрешните дела на Великите домове.

— Страхотно.

— Не пряко поне.

Усмихна се, богинята му с богиня.

— Ако знаеш някой косвен метод да ме измъкнеш оттам жив, ще се радвам да го чуя. Мислел съм си за разбиване на телепортен блок.

— Не, това би било пряко.

— Предполагам, че божествената поява е изключена?

— Боя се, че да.

— Е, тогава какво?

— Доста добра съм в пращането на сънища.

— Мда. Пращала си ми няколко, нали?

— Да.

— Последният ме отпрати на Изток и ми струва един пръст.

— Той не беше последният.

— О.

— Е? Какво ще кажеш?

— Май схващам накъде клониш.

— И?

— Става.

— Тогава ще те върна.

— Добре, кажи ми какво ще…

Дотам успях да стигна, преди Залите на Вийра около мен да изчезнат и да се озова пред олтара й в Южна Адриланка.

„Шефе!“

„Проклятие!“

„Какво има, шефе?“

„Всичко е наред, Лойош“.

„Ако още веднъж го направиш това, ще те ухапя. В смисъл много, много силно“.

„Разбрано. Колко време ме нямаше?“

„Цяла вечност. Почти час“.

Проверих по Глобуса. Беше ме нямало около двайсет минути.

„Добре. Да се прибираме вкъщи“.

Върнах се в светая светих на стаята си и се настаних да чакам. Чакането продължи около три минути, преди да осъзная, че седенето и неправенето на нищо ще ме побърка.

„Знаеш ли, може да продължи дни, шефе“.

„Или седмици“.

„Не можеш просто да обикаляш седмици“.

„Няма просто да обикалям. Наумил съм си цел“.

„О, добре. Накъде тогава?“

„Нанякъде“.

Излязох навън и тръгнах нанякъде, с Лойош и Роуца над мен, но много близо. Лойош май беше изнервен.

От този ден си спомням най-вече лица, подминати на улицата. Лицата на източняци, от моя народ: стари и млади, един, който изглеждаше доволен от нещо, двама, които изглеждаха нещастни, неколцина, които изглеждаха умислени, други двама, които се озъртаха. Един тип, приблизително на моята възраст, улови погледа ми и ми кимна. Изобщо не помня къде ги видях или какво правех — просто вървях, предполагам. Но помня лицата.

— Има един момент — беше ми казал Телнан — в който или нападаш с всичко, с което разполагаш, или правиш нещо друго. Този момент, точно преди да си поел отговорността, е моментът, в който научаваш кой си.

— Добре — бях му отвърнал. — А ако не се харесаш?

Беше се засмял, все едно че се бях пошегувал с него. Но това, което трябваше да го попитам, бе как преживяваш междинните секунди, часове или дни, които водят до този момент? Ако го видех отново, щях да го попитам, но отговорът едва ли щеше да ми свърши работа. Каквото и да бях, все пак не бях дзур.

„Та кажи ми, шефе. Смяташ ли просто да се мотаеш из Южна Адриланка колкото там дни или седмици се наложи?“

„Общо взето, да“.

„О, каква радост!“

Няколко часа по-късно свърнах към пазара Ристал. Беше пълно с хора, които купуваха и продаваха разни неща. Тъй че поне тази част от операцията действаше. Взех си пликче ядки пикен и ги дъвчех, докато вървях. Пикените не растат близо до Адриланка, внасят ги от, мм, отнякъде. Безумно скъпи са. Мисля, че затова ги харесвам толкова.

По някое време се върнах в стаята си и поспах малко.

След това държах кама, после Лойош ми каза, че всичко е наред, после Лойош изрева и тогава се събудих. Беше едно от онези неща, където споменът ми няма нищо общо с реално случилото се, само че сега започваха да ме притесняват повече от някога. Дали беше заради Вийра, или всеки минава през това, когато познайникът му го събуди посред нощ, за да го предупреди, че някой се опитва да го убие, само за да каже след това не, не се притеснявай, това е просто твоят приятел убиец?

Хмм. Нека го перифразирам.

Но пък я по-добре да го прескоча.

„Марио е — каза Лойош. — Съжалявам, че те изплаших“.

„По-добре е от алтернативата“.

На глас казах:

— Влез, Марио.

Завесата се отмести и той влезе. Запалих лампата и посочих стола.

Той седна и каза:

— Извинявай, ако съм те събудил.

— Не спях. Какво има?

— Приключи.

Прозях се и кимнах.

— Мм?

— Приключи.

— При… О! — Съсредоточих се върху това. — Какво стана?

— Моля?

Покашлях се.

— Какво се говори на улицата? Или какво ще се говори?

— О. — Той помисли малко. — Магьосничката е била смъртоносно промушена от неизвестно лице или лица в момента на появата й от телепорт посред нощ на площад Дай’бани близо до Имперския дворец. Причината за смъртта е единичен удар с широк нож, нанесен в тила и прерязал гръбначния стълб. Свидетели не е имало. Без съмнение, след дълго и задълбочено разследване, гвардията Феникс ще свият рамене и ще кажат: „Марио го е направил“. — Не се подсмихна самодоволно, което сто на сто изискваше голяма сдържаност.

— А-ха — казах. — Схващам. Не, чакай. При появата й от телепорт?

— Естествено. Винаги има един миг на дезориентация, когато си…

— Да, но ти как… Все едно.

Марио се усмихна.

— Благодаря — казах му.

— Това е най-малкото, което бих могъл да направя при тези обстоятелства. Нещо друго да ти трябва?

Виж, това беше въпрос.

— Да ти се е искало да светнеш целия дом Джерег? И половината Лява ръка?

— Понякога да, знаеш ли.

Кимнах.

— Уважавам разбиранията ти.

— Нещо, което да ти трябва в границите на разумното?

— Освен с масово клане на джерег, не мисля, че това може да се разреши като накараш някого да стане мъртвец.

— Мда, някои неща са така. Странно, нали?

— Понякога ми е трудно да го повярвам.

След като Марио напусна, се изтегнах на леглото.

„Утре, Лойош. Действаме утре“.

„Знам, шефе“.

На следващата сутрин не си губих времето. Станах и излязох за минути. Не че бързах толкова, но ми бяха омръзнали съмненията и съображенията. Отидох до Шестте кьошета, зачаках там с вид на човек, който няма какво да прави, и наблюдавах. Докато наблюдавах, драснах бележка и я сгънах. От външната страна поставих адреса на офиса и указания как да се стигне дотам.

След около пет минути зърнах един кандидат и казах:

— Ей, момче. Ела тука.

Удостоен бях с подозрителния поглед на хлапак, на когото сигурно съм приличал, когато бях на девет.

— Ела тука — повторих. — Стига да обещаеш, че няма да ме набиеш.

Оказа се подходяща тактика. Приближи се към мен и му метнах един империал.

— Искаш ли още един?

Той зяпна монетата, завъртя я между пръстите си, прибра я в джоба и се ухили.

— Кой трябва да убия?

Гласът му не беше мутирал още. Беше облечен с памучна туника, която трябваше да е била синя преди много време, и кафяви вълнени панталони.

— Никога не убивай за по-малко от хилядарка — казах му. — Това е по-лесно.

— Какво искаш?

— Тичаш до Града и предаваш съобщение.

— Правил съм го.

— Не и за толкова много, обзалагам се.

Той сви рамене.

— Другия го получавам, когато се върна с отговор, нали?

— Правилно.

— А ако не ми даде отговор?

— Лош късмет.

— Добре. Тук ли ще бъдеш?

Кимнах и му връчих бележката.

— Можеш ли да четеш?

— Малко. — Намръщи се и огледа написаното, после кимна. — Това го схванах.

— Хубаво. Ако се върнеш за по-малко от два часа, правя ги два империала.

Тръгна ходом само за да ми покаже колко е независим. Сигурен съм, че е драснал в мига, в който се скри от погледа ми. Хареса ми.

„Можех да ти спестя няколко империала, шефе“.

„Знам. Но точно сега искам да си наблизо“.

„Очакваш неприятност?“

„Не. Просто… Искам да си наблизо“.

„Добре“.

Прибрах се, прибрах всичко, което беше Влад, поне външно, в една торба, и казах довиждане на стаята. Каквото и да се случеше, нямаше да се върна тук. Тази част не ме натъжи.

Върнах се на Шестте кьошета и си купих круша. Изядох я бавно. Оплакнах си ръцете на пазарната чешма и оставих медник за бедните, защото щеше да изглежда странно, ако не го бях направил.

Зърнах хлапето около минута преди то да ме зърне. Връчи ми бележка. Погледнах я, уверих се за подписа и му дадох два империала. Изгледа ме странно.

— Чудиш се какво общо може да има някой като мен с дома Джерег?

Хлапето кимна.

Усмихнах се. За кратко бях изкусен да го накарам да погледа, докато се превърна отново във Влад. Интересно. Защо трябваше да ми се иска да впечатля това улично хлапе? Може би наистина ми напомняше за мен самия. Но само му се усмихнах загадъчно и казах:

— Ще се видим пак.

— Едва ли — отвърна то. Предполагам, че държеше последната дума да е негова. Приличаше на мен, да.

Отдалечих се от пазара и намерих едно спокойно място, където да мога да проуча внимателно бележката.

„Влад има задна стая е Белия фенер знам мястото и ще ти осигуря защита бъди там е шест часа Крейгар“.

„Окей, Лойош. Това е уредено“.

„Не го знам Белия фенер, шефе“.

„Аз знам къде е. И или се доверяваме на Крейгар, или не“.

„Имам ли право на глас?“

„Не“.

„Така си и мислех. Кой ще прехвърли реката?“

„Сандор“.

„Добре. Кога?“

„Сега“.

„Рано е“.

„Да. Тъй че може би просто все още не наблюдават мостовете“.

„По кой ще минем?“

„По Верижния“.

„Защото е тясно или просто за да затрудним работата?“

„И двете, разбира се“.

Час по-късно бях минал по моста безопасно. Помислих дали да не ида до „Валабар“ и да изчакам там, но имаше много причини да не го правя. Най-вече защото не бе тайна колко го обичах и със сигурност щеше да е под наблюдение, след като се знаеше, че съм наблизо. Тъй че се върнах до Имперската библиотека, взех първата книга, която ми попадна, и почетох няколко часа.

Точно преди петия час напуснах библиотеката да си хвана карета — от онези, които обслужваха Двореца. Третият кочияш нямаше нищо против да вози източняк. Или поне източняк, който предлага да плати двойно и в аванс. Сандор се качи в каретата и дръпна перденцата. След четирийсет минути Влад слезе насред площад Малак. Не погледнах кочияша, докато слизах; просто се изгубих в тълпата на пазара. Лойош и Роуца кацнаха на раменете ми.

„Имаш ли план кога влизаме, шефе?“

„Не“.

„А ние?“

„Искам ви и двамата с мен“.

Намерих място, от което да наблюдавам мястото, от което можеше да се наблюдава входната врата. Установих, че там няма никой, и смених мястото. Схванахте ли?

Станах отпуснат, спокоен и много по-уверен, отколкото налагаше ситуацията. В който момент осъзнах, че ръката ми се е отпуснала на дръжката на Лейди Тилдра. „Благодаря ти“, казах й наум и почти се изненадах, че не последва отговор. Какво беше имала предвид Сетра с онова за „събуждането“ й? Можеше да стане ужасно претъпкано в главата ми. Щеше да се наложи да ги накарам да се редуват. Сигурно щях да мога…

„Време е, Лойош“.

„Знам“.

Пресякох улицата с празни ръце, небрежно отпуснати, и влязох през входната врата, все едно че беше съвсем безопасно. Е, може и да не беше, но никой не ме нападна. Никой не ми обърна особено внимание дори.

Площад Малак не е от най-класните части на града. Не е от местата, където ще отидеш, ако искаш да отъркаш лакти с най-високопоставените благородници. Изключението е една гостилница с изключителен списък на вина и що-годе прилична храна. Няма табела, която да указва името на заведението, само един ярък бял фенер, който продължава да гори дори през деня.

Отвътре „Фенерът“ е с каменна облицовка със синя мозаична украса и няма нормални маси, а само някакви мънички, та да си сложиш питието до удобното кресло. За мен беше добро място, защото тук джерег изпъкват. Клиентелата е главно дракони, дзур, лиорни и тиаса. И аз изпъквах, но Демона също щеше да изпъква, както и всеки, докаран с неприятелски намерения към мен. Също тъй убийството на някого там вероятно щеше да предизвика повече раздразнение от страна на гвардията Феникс, отколкото на джерег им се искаше.

Щом влязох, събрах погледите на всички вътре. Това беше добре. Щеше да ме притесни всеки, който не ми е хвърлил някой и друг поглед. Тръгнах направо към дъното, където имаше две врати, една до друга. Погледнах домакина. Посочи ми дясната врата и влязох през нея.

Беше стая за частни посещения, добре осветена, без прозорци и най-важното, без никого вътре. Оставих вратата отворена и се настаних отстрани, откъдето можех да я виждам достатъчно добре, но без видимо да се поставям в идеална отбранителна позиция. Лойош и Роуца клечаха на раменете ми неподвижно и в очакване, като мен. Долових смътен психичен шепот — говореха си нещо. От другото помещение се носеше постоянно тихо бръмчене от разговори. Никой не говори шумно в „Белият фенер“.

Проверих времето. Беше точно шест. Зачаках.

След около две минути един джерег, когото не познавах, влезе, направи се, че не ме вижда, очите му пробягаха по останалото из стаята, а след това кимна към вратата. След миг влезе Демона, последван от друг телохранител, който затвори вратата. Демона не беше се променил много. Не станах.

Той седна срещу мен и рече:

— Е, Влад?

— Няма ли първо да поръчаме пиене?

— Говори.

— Не държиш да си общителен значи?

Изгледа ме, без да каже и дума.

— Жалко. А си мислех, че сме приятели.

— Говори — повтори той с интонация от типа „Това е последният път, в който ще го кажа, преди да наредя да те убият, и не ми пука какво сме се разбрали или какви може да са последствията, вмирисан говнян задник такъв“. Добър съм с интонациите.

— Цяла тайфа искат да вземат стол номер едно на Съвета. Аз…

— Кандидатстваш за работата?

Изкисках се.

— Благодаря за предложението, но ще пасувам. Мисля да мина на суха стока.

— А-ха.

— Терион има подкрепата на Лявата ръка, по причини, в които няма нужда да навлизаме. Ти…

— Ти го направи! — избухна той.

Вдигнах вежда и не отвърнах. Той изсумтя:

— Добре. Продължавай.

— Мога да ти го дам.

— Можеш?

— Да.

— Как?

— Това си е моя работа.

— Ако мислиш, че това ще те измъкне от куката за онова, което направи…

— Не, не мисля. Измъкването ми от куката не е част от сделката. Но искам трийсет часа, просто за да мога да довърша това.

— Не говоря от името на дома Джерег.

— Трийсет часа от твоите хора.

— Това е по-възможно. Е, да чуем.

— Южна Адриланка.

— Какво Южна Адриланка?

— Искам джерег да не я пипат. Цялата.

— За колко дълго?

— Да речем… до края на следващото царуване на дракон.

— Доста дълго може да се окаже.

— Да.

— Едва ли ще си жив дотогава.

Изкисках се.

— Доста меко казано.

— Имах предвид, лорд Талтош, как очакваш да го наложиш?

— Вярвам ти.

— Не, не ми вярваш.

— Е, да, май си прав.

— Тогава?

— Имам приятели.

Погледна ме и изчака.

— Допускам, че вече си чул за онази, дето са я светнали снощи.

Той сглоби няколко неща в ума си и кимна бавно.

— Разбирам.

— Мда.

— Ще свърши работа, предполагам. Много искаш обаче.

— Знам.

— Организацията там ще се разрасне сама и ще реват за някой, който да я движи. Много работа ще е да се задържи джерег вън.

— И аз го виждам така. Но знаеш какво получаваш за това.

— Можеш да ми го дадеш, така ли?

— Така мисля.

— Мислиш.

Кимнах и казах:

— И, разбира се, ако не се озовеш на място номер едно, не плащаш.

— И животът ти не е част от сделката?

— Не е.

— Окей. Друго какво?

— Като част от оставянето на Южна Адриланка на мира преговаряш с Лявата ръка. Те я въртят и…

— Жена ти. Там е цялата работа, нали?

— Мда.

— Добре. Чудех се защо се забъркваш в това. Вече знам.

— Аха.

— Набутвам се във всичко това заради нея.

— Да.

— Като герой дзур, дошъл да спаси девицата.

— Улучи.

— Тя как го приема?

— Не е твоя шибана работа.

— Така и предполагах.

— Е, разбрахме ли се?

— Ще съм съвсем честен. Не знам как мога да отзова Лявата ръка в момента. Не се подчиняват на никого.

— Да, но ако бъдат, мм, отзовани, както се изрази, мисля, че можеш да се договориш с тях да стоят настрани и да не се бъркат.

Погледна ме замислено.

— Не знам какво си намислил, разбира се. Но ще зависи как точно ще бъдат отзовани.

— Съгласен.

— Ще ми кажеш ли?

— Не.

— Тогава не мога да ти отговоря, нали?

— Преговарям с тях.

— Преговаряш.

— Аха. Ако искаш, може да дойдеш на преговорите.

— О?

— Ще се срещна с тях някъде към седем.

— Къде?

— В Южна Адриланка. На Шестте кьошета. Улицата на чужденците, номер единайсет. Срещата ни е там.

— И съм поканен?

— Да. Поне там започваме преговорите.

— А кога ще приключат тези преговори?

— Както казах, ще ми трябват около трийсет часа.

— Значи не мога да ти дам отговор преди това.

— Можеш, разбира се. Чу условието.

Той кимна замислено.

— Доста много искаш.

— Но и ти получаваш много.

— Така е.

— И както казах, чувствай се поканен.

— Мда. Бих могъл да намина.

Дадох му малко време да помисли. Отчасти съжалявах, че вече не съм в Организацията и не работя за тип като него. Животът щеше да е много по-прост.

След малко Демона кимна.

— Да, на трийсетте часа. И да, зависи как ще минат преговорите. Ако ми осигуриш поста, в Южна Адриланка няма да има външна намеса до края на следващото царуване на дома Дракон, ако не ме гътнат дотогава, което дойде първо.

— Така става.

— Знаеш, че ще е все едно, нали?

— Мм?

— Имам предвид, ако смяташ да помагаш на ония да…

— Не смятам. А и за тях ще е по-лошо, освен ако не намерят някой, който знае как да върти такава операция по-ефективно.

Демона кимна и каза:

— Сигурно е страхотна жена.

— Да.

— Лошо, че нещата се обърнаха така, Влад. Щеше да ми е приятно да работиш за мен.

Кимнах.

— Желая ти късмет — каза той.

— Благодаря.

Демона стана и излезе с телохранителя си.

— Добре мина, Влад — каза Крейгар. — Е, ще можеш ли да го отиграеш?

— Надявам се.

— Бил си тук през цялото време?

Крейгар поклати глава.

— Закъснях.

— Помислих си, че ще го направиш. Очакваше ли да ми извърти номер?

— Влад, още не си излязъл оттук.

— Вярно.

— Аз ще изляза пръв.

— Също като в доброто старо време.

— Донякъде.

— Ей, Крейгар. Мъча се да си спомня нещо.

— Да?

— Всичките онези пъти, когато излизах през някоя врата и се чудех дали някой от другата страна не чака да ме светне, имаше ли някой?

— Имаш предвид дали някой те е дебнел, когато си се оглеждал дали някой те дебне? Не, доколкото си спомням, но може и да не съм бил наблизо.

— Това може да се окаже първият път, знаеш ли.

— Казваш го само защото си суеверен източняк и смяташ, че ако го кажеш, няма да се случи.

— Точно така.

— Добър план.

И даже подейства. Поне никой не ме светна, докато излизах от „Фенера“.

— Сега какво? — попита Крейгар. — Гладен ли си? Трябва да хапнем нещо все пак.

— Ами да вземем да се върнем за още час-два?

Крейгар се изкиска и попита:

— В офиса?

— Бива.

Стигнахме без неприятности, но ще излъжа, ако кажа, че по пътя не бях изнервен.

Типът, който въртеше играта, ми кимна. Не забеляза Крейгар.

— Как го правиш? — попитах го, след като влязохме в стария ми кабинет и той се настани зад моето бюро.

— Кое?

— Как караш хората да се подчиняват на заповедите ти, след като дори не те виждат.

— О. Пиша много бележки.

— Опасно.

— Изгарят ги. И знаеш как е: обикновено в тях няма нищо уличаващо.

— Не знам, Крейгар. Достатъчно е само някой да…

— Искаш ли си работата, Влад?

— Не, благодаря.

— Тогава млъкни.

— Правилно. Млъквам.

— Какво правим по-нататък?

— Лявата ръка ме подгонва.

— Как им бягаш?

— Не бягам.

Изгледа ме мълчаливо. После попита:

— Оставяш ги да те спипат?

— Отивам при тях.

— Защо, ако мога да попитам?

— Не мога да ги оставя да ме гонят. Това, че ме гони джерег, е достатъчно лошо. Да ме гони и Лявата ръка…

— Почакай. Не искаш да те гонят, тъй че ще им се предадеш сам? В смисъл, от една страна изглежда логично, но…

— Може би изобщо не трябваше да се опитвам да го обяснявам.

— Мда, грешка. И къде се развива ситуацията?

— В една къща в Южна Адриланка. Лявата ръка е отседнала там, ако мога да се изразя така.

— Къде точно?

— Няма нужда да го знаеш.

— Къща пълна с магьоснички и ти просто влизаш?

— Изтеглям ги навън всъщност. И не са толкова много, колкото вчера по това време.

— Хмм. Гръб трябва ли ти?

— В това не можеш да помогнеш, освен ако не си по-добър чародей, отколкото съм мислел.

— И ти не си кой знае какъв чародей, Влад.

— Уредил съм помощ.

— Добре. Но ако ти трябва резервен нож, нямам нищо против да…

— Не, благодаря.

— Знаех, че ще кажеш така. Точно затова попитах.

— А-ха. Гладен ли си? Черпя.

— Какво ще кажеш да пратя някой да донесе нещо?

— Притеснен си да те виждат с мен публично?

— Ти нямаше ли да си?

— Е, щях.

Крейгар поръча супа от морски дарове от „Медальонът“. Донесоха я и я изядохме. Никога не бях ял в „Медальонът“, въпреки че не беше далече от офиса. Не знам защо така и не бях влизал там. Толкова по-зле. Хубава супа.

Докато се хранехме, Крейгар каза:

— Няма ли да ме попиташ за името, което поиска?

— Вече го имаш, така ли?

— Да, всъщност затова наминах там. Намирането на обущар в Южна Адриланка ми се стори излишен труд.

— Добре, впечатлен съм. И кой е той?

— Нилант.

— Чувал съм това име. Кой е?

— От Съвета. Контролира част от Южна Адриланка, тъй че сигурно се е сетил…

— Коя част?

— Товарният превоз.

— Товарният превоз? Какво има да му се контролира на превоза?

— Влад, не всичко, което се превозва, е съвсем законно.

— Не се ли оправят орка с това?

— Да. Но той ги купува, когато му потрябват. Освен това върти малко хазарт при кейовете.

— Добре. В такъв случай е обяснимо. Как реагира?

— На това, че му объркваш плановете? Ами, ако вече не се е опитвал да те убие като всички други в Организацията, сигурен съм, че ще започне. В общи линии нищо не се е променило.

— Да, това му е хубавото на положението ми: трудно е да стане по-зле.

— Не си прав. Можеш да го направиш и по-зле. Можеш да се натикаш в ръцете на банда магьоснички, които искат да те убият. Това вече ще е по-зле.

— Никога не бих направил нещо толкова глупаво.

— Щом казваш. Е, предприемаме ли нещо?

— За кое?

— За него. За Нилант.

— А. — Замислих се. — Не. Нека ме гони из Южна Адриланка. Не мисля, че има да играе кой знае каква роля повече.

— Добре.

Привършихме и оставихме съдовете на бюрото — добре де, на бюрото на Крейгар.

— Мисля, че е време да тръгвам — казах.

— Само минутка.

Затвори очи и след малко каза:

— Не бих излязъл от предния, Влад.

— Някой чака?

— Хората ми не виждат никой, но казват, че не гарантират нищо. Много улично движение.

— Ако някой чака, задният също ще е покрит.

— Тогава мини през тунела.

— Идеално. Какъв тунел?

— Направих някои промени.

— Защо? В смисъл, защо точно ти? Би могъл да излезеш през предната врата и никой да не забележи.

— Помислих, че може да се върнеш, а знам, че не телепортираш много напоследък.

— И затова си прокопал тунел?

— Съвсем къс.

— Къде излиза?

— Зад галантериста, отсам площад Малак.

— Аха. Къде започва?

— Онази стая в мазето, където някакъв древен народ е практикувал дивашките си ритуали.

— Лабораторията ми?

— Не ми вършеше никаква работа.

— Предполагам. Добре, води.

— А, Влад…

— Да?

— Хубави ботуши.

Запали фенер и ме поведе надолу по стъпалата и в мазето. Миризмата на плесен и допирът на мръсния под събудиха много спомени. Повечето ми оборудване бе изчезнало, но мангалът още си беше там, подпрян на отсрещната стена. Не видях никакъв вход, тъй че погледнах Крейгар питащо.

Той се подсмихна и изви леко един от стенните свещници. Нищо не се промени, но чух тихо изщракване.

— Таен вход със скрит проход и тайна ключалка — отбелязах. — Трудно ми е да го повярвам.

— Не можах да устоя.

— Стигна ли до избиването на строителите?

— Тази част я забравих.

Отиде до средата на стената отляво и натисна. Отвори се безшумно и Крейгар поведе. Беше тясно — едва имаше място да се проврем — но достатъчно високо, за да не ни се налага да се навеждаме. Стените изглеждаха довършени, може би с плочки, а ботушите му кънтяха в пода. Когато заговорих, имаше ехо.

— Оставил си пода на мазето мръсен, но си сложил под тук?

— Ами, когато ми предаде нещата, плюс толкова много пари, просто не знаех какво да правя с тях.

Нямах отговор на това, тъй че замълчах и продължих след танцуващата светлина на фенера в ръката му. Стори ми се доста дълго.

Тунелът не се разклоняваше. Изведе ни до едно стълбище, което свършваше с тясна врата. Крейгар долепи лице до нея.

— Шпионка ли? — попитах.

— Че как без шпионка?

Дръпна едно въже, което висеше от тавана, и вратата се отвори.

Той излезе, огледа се и ми кимна. Последвах го. Нямаше никого.

— Благодаря, Крейгар.

— Късмет, Влад.

Минах по Верижния мост. Чувствах се оголен и уязвим, въпреки че Лойош и Роуца бяха нащрек за всеки, който само хвърли поглед към мен. Към седмия час стигнах до Шестте кьошета. Продължих по Улицата на чужденците до мястото за наблюдение, което вече бях използвал.

„Добре, Лойош. Виж какво става“.

„Тръгвам, шефе“.

Шмугнах се зад ъгъла на сградата, успокоен от тежестта на Роуца на рамото ми.

„Нищо засега, шефе“.

„Търпение. Щом са забелязали преди, ще забележат и сега“.

„О, аз съм си търпелив. Ти как си?“

„Побърквам се“.

„Така си и мислех. Ъъ, шефе? Нещо против да ми кажеш какво стана, когато те забелязаха? Или е тайна?“

„Тайна е. Не мога да ти се доверя дали няма да предадеш информацията на Империята“.

„Правилно. Случайно да ти хрумва, че на Империята не й пука дали ще те убият?“

„Империята ме харесва. Ако ме опухат, сигурен съм, че ще носи нещо бяло. Поне за един следобед“.

„То пък голямата утеха… Някой излиза“.

Стомахът ми се обърна.

„Добре“.

„Шефе, би ли ми казал просто в най-общи линии какво ще правим?“

„Влизаме в къщата“.

„Влизаме ли? Какво…“

„Имам план, Лойош“.

„Как излизаме живи?“

„Планът не стига чак дотам. Какво прави магьосничката?“

„Озърта се“.

„Добре“.

„Да остана ли тук?“

„Да. Продължавай да наблюдаваш“.

„Излезе още една. Говорят си. Да се приближа ли да ги подслушам?“

„Не. Стой, където си“.

„Трета вече“.

Вдишах дълбоко и кимнах умствено на Лойош.

„Вече са три, шефе. Просто стоят на верандата“.

„Хубаво“.

Роуца ме стисна за рамото. Обърнах се и зад мен имаше магьосничка, на десетина крачки, облечена в черно и сиво, с кама в ръка. Ако камата не беше омагьосана, щях да си изям новите ботуши. Толкова ужасно ми се искаше да извадя Лейди Тилдра, че усетих как ръката ми затрепери.

— Много се забави — казах й. — Стоя тука вече почти час.

Ръката й стисна още по-здраво камата, сякаш се канеше да направи нещо с нея, тъй че извадих Лейди Тилдра и я изпънах пред мен. Камата, която държеше чародейката, описа малък кръг. Лейди Тилдра леко засия и усетих тръпка по ръката си. Нищо повече.

— Стига де — рекох. — Няма нужда от грубости.

Изражението й не се промени, но изпитах чувството, че не знае как точно да се справи с този обрат на събитията. Или може би джерегската присмехулност бе присъща само за Дясната ръка. Ужасно ми се искаше да разбера що за заклинание се канеше да ми хвърли. Имаше дълги ръце и крака, доста светла коса и хлътнали очи. Държеше се небрежно отпуснато.

— Аз съм Влад — казах й. — А ти?

— Аз не съм — каза чародейката.

— Знам, че не си. Нещо против да ми кажеш името си?

— Защо? Можеш ли да го използваш в заклинание?

Добре, значи джерегската присмехулност минаваше чертата и към женската половина.

— Вероятно не — отвърнах. — Но съм навит да пробвам, ако искаш.

— Обикновено ме наричат Нисаста, което, както ми обясниха, означавало „търсачка на истината“.

„Идат към теб, шефе“.

— Добре, Нисаста. Преди приятелките ти да дойдат тук и да ми се наложи да се поизпотя малко, какво ще кажеш, просто да се разберем за един мирен разговор?

— Ти уби…

— Да. А предложението ми? Приятелките ти се приближават и ако се окаже, че съм в неизгодно положение, ще се наложи да направя нещо по въпроса.

Лейди Тилдра беше приела формата на къса, много гадна на вид триъгълна кама. Оставих я да подскочи леко в ръката ми. Усещах я здрава и удобна. Нисастра избягваше да погледне към нея.

„Колко са близо?“

„Около трийсет крачки“.

— Решавай — казах й. — Говорим или се колим. На мен ми е все тая.

Все още не поглеждаше към Лейди Тилдра. Бях впечатлен. Едва ли беше много лесно.

— Не взимам аз решението — отвърна накрая.

— Тогава се разбери, с която взима решението. Бързо.

Тя кимна и челото й леко се смръщи. Не затвори очи. Това също не беше много лесно. Затварянето на очите, когато говориш с някого психично, е инстинктивно. После каза:

— Те… чакай.

„Спряха, шефе. Има…“

„Какво? Какво?“

„Дойде Демона, шефе. С двама охрана. Говори с магьосничките. Не мога да ги чуя оттук“.

„Окей. Дотук добре“.

„Какво правим, ако не искат разговор?“

„Импровизираме“.

„Ох!“

„Не се притеснявай. Същото ще правим, ако решат да поговорим“.

„Чудесно, значи няма проблеми“.

— Казаха ми — заговори Нисаста — че ще говорят с теб, ако се разоръжиш.

Изсмях се.

— Да бе! И да вляза в къщата при не знам колко си чародейки, които искат да ме убият, след като предам единственото нещо, което би могло да ме опази жив?

— Смяташ ли, че ще е достатъчно, за да те опази жив? Вече има телепортен блок над целия район. Никой не може да влезе или излезе, освен пеша и никой не може да се приближи достатъчно, за да ти помогне.

Свих рамене.

— Очаквах го. Можем да потанцуваме, ако искате. Вероятно накрая ще ме свалите. Колко от вас ще паднат преди това и какво ще стане с тях? Знаете какво нося.

Тя кимна едва-едва и отново замълча за миг.

„Още ли не се движат, Лойош?“

„Не, шефе. Говорят с Демона. Да се приближа ли да…“

„Не. Чакаме“.

За миг се зачудих защо се чувствам толкова спокоен. После усетих гладкия, хладен, успокоителен допир на дръжката на Лейди Тилдра в ръката си и престанах да се чудя: Телнан дали щеше да го сметне за заблуждаване? Щях да го попитам, ако се измъкна от това.

— Готов ли си поне да го прибереш в канията?

Не бях очаквал този въпрос и трябваше да помисля.

— Ако говорим тук, не. Ако влезем вътре, ще го направя, докато не се случи нещо, което да ме накара да се почувствам застрашен. Реагирам лошо, когато се почувствам застрашен. Личностна особеност.

След малко тя каза:

— Вътре тогава.

Кимнах и казах:

— След вас.

„Шефе, държиш ли да влезеш?“

„Да“.

„Защо, в името на всички…“

„Ако някоя искра подпали огъня, искам ги в затворено пространство“.

„Но…“

„Не ме разсейвай, Лойош“.

Нисаста тръгна към къщата. Прибрах Лейди Тилдра в канията не без известно съжаление и я последвах. Лойош литна към мен — Нисаста, доколкото можах да доловя, както я наблюдавах отзад, съвсем леко потръпна, когато прелетя покрай нея — и кацна на рамото ми. Вече не бях спокоен, което беше добре, защото Телнан нямаше да може да ме обвини в заблуждаване.

„Ей, шефе. Как преценяваш шанса да се опитат да те убият вътре?“

„Сто процента сигурно“.

„Мда, и аз така прецених“.

„Радвам се, че сме в синхрон“.

„Мхм. Някаква идея как се измъкваме от това?“

„Някои смътни идеи, да“.

„Окей. Нещо против да ми кажеш защо се поставяме в това положение?“

„Беше в плана ни през цялото време“.

„О. Добре. Добре тогава. Защо ли се притеснявах“.

Чародейките, Демона и телохранителите му, които бяха на четирийсетина крачки пред тъй наречената Нисаста, която бе само на няколко крачки пред мен, влязоха в къщата. Нисаста стигна до вратата и ме изчака. Кимнах и да влезе първа. Тя сви рамене и влезе.

„Искаш ли да разузная?“

„Не. Стой с мен“.

Влязох в широко антре с коридор, водещ надясно, и свод в другия край, стълбище до свода и врата, вероятно затворена, отляво. Изглеждаше приятно и комфортно — къща, каквато би мечтал да си купи Якуб. Или Сандор. Вратата зад мен се затвори от някаква противотежест или може би някакво заклинание. Изщракването прозвуча някак окончателно. Зачудих се колко ли трудно ще е да се отвори отново.

„Шефе, в капан ли сме?“

„Не, те са“.

„О. Добре тогава“.

Нисаста ме погледна през рамо.

— Ще говорим вътре — каза ми и мина под свода.

„Последен шанс да бягаме, шефе“.

„О, я млъкни“.

Минах под свода все едно нямах никаква грижа на света.

Попитах:

— Къде е детето сега?

— С Ноуратар.

— Може ли да го видя?

— Влад…

— Мм?

— Сигурен ли си, че искаш?

— Защо не?

— Ами, ще заминаваш.

— Знам. Но все пак. Да, сигурен съм.

Тя кимна.

— Ще уредя да го донесат тук, за да се запознаеш с него.

— Тук ли? — Засмях се. — На Крейгар ще му е забавно да види, че сме превърнали кабинета му в детска стая. Как си го нарекла?

— Влад Ноуратар.

Преглътнах. Това, че чух името, го направи някак съвсем реално.

— Ноиш-па знае ли?

— Разбира се. Уведомих го по пощата при първата възможност.

— Възможност ли? О. Беше ли, ъъ, раждането трудно?

— Не. Алийра беше с мен. Беше леко и почти безболезнено.

— Радвам се. Съжалявам, че и аз не бях.

— Какво ще правиш сега? — попита тя.

— Ще си видя сина.

Тя се престори, че не чу какво направи гласът ми, докато го казвах.

— Имам предвид след това.

— Вероятно пак ще замина. Нищо не съм решил още.

— Къде?

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Не. Май е по-добре да не знам.

Кимнах.

— Разбирам, че благородникът дзур на Сетра те е спасил — каза тя.

— Мда.

— Как се чувстваш, когато те спасяват?

— Горе-долу толкова добре, колкото ти, когато аз трябва да решавам проблема ти.

— Да, точно това имах предвид.

— Знам.

— Влад…

— Да?

— Нищо. Ще ида за детето.

Кимнах.

Трябваше да навестя дядо си. Прадядото на Влад Ноуратар. Да, можех да направя това.

Можех да направя много неща.

Можех да направя всичко.

Е, всичко, което не включваше да съм в Адриланка. И всичко, което можех с амулета на врата ми. И стига да не се спирам на едно място.

Зачудих се колко ли дълго ще го изтърпя.

— Къде е Коути?

— Здрасти, Крейгар. Не забелязах, че влизаш. Не е ли забележително това?

— Удивително. Коути къде е?

— Да вземе сина ми.

— Да вземе твоя… добре.

Кимнах.

— Бързо го схвана, а?

— Не беше толкова трудно. Може ли и аз да видя момчето?

— Разбира се.

— Благодаря.

— После ще те заведа във „Валабар“.

— Мислиш ли, че е умно?

— Не, разбира се.

— Винаги можеш да отидеш маскиран.

Свих рамене.

— Ще поема този риск. Дзурското в мен ме подтиква.

— Да не се засегнеш, Влад, но не мисля, че в тебе има много дзурско.

— Няма всъщност. Благородниците дзур винаги са сами. При мен всичко е до това да имаш приятели. Точно затова ще те взема с мен във „Валабар“.

— Хубаво.

— И ще те представя на приятеля ми Рик. Обещах да му се обадя, когато намина там следващия път. Стига да нямаш нищо против, че ще те видят с двама източняци.

— Кой ще ме забележи?

— Сервитьорите, надявам се.

— Прав си.

— Ти, Сетра, Кийра, Алийра, Деймар, Марио, Мороулан…

— Мм?

— Добре е да имаш приятели.

— Аха. Какво ще правиш след това?

— Махам се от града. Жив, ако е възможно.

— Имаш ли някоя крайна цел? Не че питам коя е.

— В общи линии — да, мисля, че имам.

— Рано или късно, Влад, ще трябва да уредиш нещата с джерег.

— И с Лявата ръка.

— Да, и с Лявата ръка.

— В момента виждам само един начин на „уреждане“, който би могъл да свърши работа, и този начин не ми харесва особено.

— Мога да си представя защо.

— Хе.

— Сериозно ти говоря, Влад. Това ще трябва да се уреди.

— Не днес. Днес трябва да се срещна със сина си.

Той кимна.

Чух стъпки зад вратата. Беше Коути. Крейгар стана.

— Ще се видим след малко, Влад.

Понечих да заговоря, но не можах, тъй че само кимнах.

Ръцете ми трепереха.