— Нека сме наясно какво става — каза Деран By. — Това е краят на цивилизацията, каквато я познаваме. И ще е страхотно за бизнеса.

На последния етаж на Дома на гилдиите, в голямата съвещателна зала, заделена за ползване от управителния съвет на Дома By, където Деран By, седнал начело на огромната маса, поднесе тази встъпителна реплика, членовете на борда на Дома By, до последния човек, зяпнаха Деран, все едно им се беше изпърдял мощно в лицата.

„Стига де — помисли си Деран, — репликата беше страхотна.“

Външно той с нищо не показа, че е недоволен от неуспеха на репликата си. Нямаше нужда. За първи път в кариерата му в Дома By на Деран не му дремеше особено какво мислят за него, за плановете му или за хапливите му подхвърляния членовете на управителния съвет — всеки от тях негов по-близък или по-далечен братовчед. Защото сега Деран бе управителен директор на Дома By.

И не просто управителен директор. По-рано тази роля зависеше от търпението на борда на директорите, чието мнение за всичко, като се започне от компетентността на управителния директор и се стигне до това какво ще бъде поднесено за обяд, можеше да се опише в най-добрия случай като капризно. Директорският пост на Деран By обаче бе имунизиран срещу неодобрението на борда, защото Джейсин By, предишният управителен директор, се опита да извърши преврат срещу емперо. И емперо, съвсем разумно, смяташе, че това хвърля съмнение върху целия управителен съвет на Дома.

Или поне такова беше извинението.

По-точно, Деран By бе включил ненамесата на борда в работата си като условие, за да разкрие всяко късче информация, с което разполагаше за споменатия заговор, в който той бе активен участник, включително за убийството на изпълнителен директор на една от другите големи търговски къщи и опита за убийство на един от най-близките приятели на емперо и според слуховете, неин любовник. Емперо, която бе притисната от времето и предпочиташе познатото зло, даде съгласието си.

И ето ги сега тук, на първото общо събрание на борда на Дома By след скорошните неприятности, а Деран, който по-рано не бе задължително кандидат за директорското място, ръководеше нещата, независимо дали на борда му харесва, или не.

Докато си стоеше там, на Деран му хрумна, че на тях вероятно изобщо не им харесва. Което би обяснило защо шегата му бе приета толкова хладно.

— Защо сме тук? — разнесе се въпрос от далечния край на дългата маса, на която седяха директорите братовчеди By.

— Моля? — попита Деран и се взря нататък, за да види кой братовчед говори.

Беше Тийган By, която ръководеше отдела за стрелкови оръжия в оръжейния концерн на Дома By.

— Попитах защо сме тук — повтори тя. — Сега вие сте диктатор на Дома By. Това е управителният съвет. Може би трябва да кажа бившият управителен съвет. Сега е безсилен. Каква беше причината да ни извикате тук?

— Освен да злорадствате — вметна Никсън By, който ръководеше отдела за автоматични охранителни концепции, тоест роботи с патлаци.

— Да, за злорадстването и на мен ми мина през ума — каза Тийган, загледана в Деран.

— Братовчеди мои — поде Деран и направи жест, който се надяваше, че вдъхва увереност. — Напомням ви, че времената са необикновени. Джейсин, нашият бивш управителен директор, се опита да свали емперо. Тя не беше убедена, че управителният съвет не е съучастник в опита за преврат. Не ви познава толкова добре като мен.

— А знае ли, че ти си въздух под налягане? — обади се Белмент By, който ръководеше строителството на бойни кораби. Белмент открай време не бе голям почитател на Деран.

— Знае, че на мен поне може да ми се има доверие — отвърна Деран. Това предизвика пръхтенето на Белмент.

Простър By, който седеше от дясната му страна, прочисти гърло. Той беше може би най-могъщият човек в залата, защото, освен всичко друго, ръководеше цялата охрана. Което означаваше, съвсем буквално, че има повече оръжия от всеки друг. По традиция онзи By, който оглавяваше охраната, никога не кандидатстваше за директорското място. Не му се налагаше. И без това той беше силата зад трона. Когато Простър прочисти гърло, всички, включително и Деран, млъкнаха и погледнаха към него.

— Деран — каза Простър, — хайде да не си губим взаимно времето, а? Ти си управителен директор, защото предаде Джейсин и изнуди емперо да ти даде този пост. Тя също така ти позволи да отрежеш всички нас — той кимна към борда — от вземането на решения за Дома By. Добре изиграно. Но не се преструвай, че ние не го знаем или че не сме наясно, че беше забъркан не по-малко от Джейсин в онзи глупав опит за преврат. Не обиждай интелигентността ни. Става ли?

— Става — отвърна Деран след секунда размисъл.

Простър кимна и се обърна към останалите около масата.

— Що се отнася до това защо сме тук, нещата са прости. — Той посочи към Деран. — Нашият нов управителен директор не е пълен идиот. Знае, че макар емперо да му е дала неограничен контрол над Дома By, този „контрол“ е илюзия. Той не разполага с подкрепа в тази зала. Нито пък има достатъчно съюзници извън нея. И както правилно отбеляза — Простър се завъртя пак към Деран, — краят на цивилизацията идва. Затова няма време да ни чака. Не и ако иска да осъществи плановете, които очевидно има и за чието изпълнение се нуждае от нашето сътрудничество. Прав ли съм?

„Не съвсем“, помисли си Деран. Изобщо не бе толкова неподготвен, колкото смяташе Простър. Имаше си едно хубаво списъче с хора, предимно други братовчеди By, които бяха готови гърла да режат, за да бъдат поставени начело на някой отдел на Дома. Мамка му, ако се стигнеше дотам, главата на Простър щеше да е първата, озовала се на дръвника. В тази стая нямаше нито един братовчед By, който не би удушил собствената си баба — а и няколко други баби, няма какво да се свеним, — за да ръководи сигурността, особено пък сега, когато директорският пост бе недостъпен в близко бъдеще.

Простър бе стоял на мястото си твърде дълго; бе забравил колко настървен може да е един амбициозен братовчед. Би трябвало да го помни. Той самият се беше отървал от Фину By, предишния началник на сигурността, и си бе свършил работата добре. В крайна сметка Фину се оттегли в друга система, за да не ѝ напомнят всеки ден за позорното ѝ сваляне. Деран знаеше списъка от пороци и грешки на Простър вероятно по-добре от всеки друг, включително от самия Простър, и с радост би споделил тази информация с всеки братовчед By, който пожелае повишението.

Така че не, Деран не бе останал без никаква подкрепа или съюзници, както го представяше Простър. Или по-точно, беше сигурен, че ще се сдобие и с двете с времето.

Само че времето не бе на негова страна. Тук Простър имаше право.

Времето вече не бе на ничия страна.

Затова Деран кимна на Простър и каза:

— Точно така.

— Значи всички се разбираме един друг — обяви Простър. — Добре. В такъв случай, кажи ни, Деран, как краят на цивилизацията ще е от полза за Дома By?

— Много просто — отвърна Деран. — Домът By има монополи върху корабостроенето, оръжията и охранителната дейност. А кои са нещата, от които ще възникне нужда, докато струите на Потока продължават да изчезват?

— Храна — обади се Тийган By.

— Вода — подхвърли Никсън.

— Медикаменти — добави Белмент.

Деран махна нетърпеливо с ръка.

— Пропускате най-главното.

— Гладуващите хора не са ли най-главното? — попита Тийган.

— Почти — отвърна Деран. — Не гладуващите хора са най-главното, а хората, които се страхуват от гладуване. През следващите няколко години струите на Потока ще изчезват. Хората ще са уплашени. В края на краищата, империята се нарича Взаимозависимост. Според самия ѝ замисъл всяко човешко средище е зависимо от другите. Това не беше проблем, когато Потокът бе стабилен. Но докато той губи стабилност, същото става и с политическата и социалната система на Взаимозависимостта. Тези системи ще се нуждаят от подкрепа.

— С охранителни отряди и оръжия? — подхвърли Простър.

— Точно така.

— Докато охранителните отряди също не се уплашат, защото храната им се изчерпва като на всички други — отбеляза Тийган.

— Ами, всъщност вече сме се погрижили за това — обади се Никсън, известен като братовчеда „роботи с патлаци“.

— Мисълта ми е, че предстоят безредици — уточни Деран. — Бурни безредици. Продължителни безредици.

— А ние искаме да натрупаме пари от хаоса — рече Тийган.

— Искаме да предложим възможност за отлагане на хаоса колкото се може по-дълго — поясни Деран. — Безредици ще има. Вече ги има. Неизбежно е. Но „неизбежно“ не означава „веднага“. Можем да спечелим малко време на системните правителства. Или по-точно, те могат да си купят това време от нас. Защото да, искаме да натрупаме пари от тази работа.

— Това ще е само докато парите стават за нещо — обади се Лина Ву-Герц от далечния край на масата. Тя ръководеше отдела за препродажби, който продаваше използвани космически кораби или кораби, които са били построени, но никога не са били използвани, защото собствениците им така и не са си ги взели. — Когато дойде краят на цивилизацията, от парите няма да има никаква полза.

— Краят на цивилизацията няма да дойде — заяви Деран.

— Да не би да пропуснах нещо? — попита Белмент. — Стори ми се, че ти току-що стоеше там и разправяше, че краят на цивилизацията идва?

— Казах „цивилизацията, каквато я познаваме“. — Деран посегна към масата, взе лежащото там дистанционно и натисна един бутон. Стената зад гърба му оживя, показвайки синьо-зелена планета.

— Това е Край — отбеляза Простър.

— Това е цивилизацията — поправи го Деран.

Простър се изкиска.

— Значи не си бил на Край.

— Край е мястото, където нашата цивилизация ще оцелее — каза Деран. — Това е единствената система във Взаимозависимостта, която има планета, способна да поддържа самостоятелно човешки живот. А по думите на учените на емперо, е и последното място, до което ще остане да води струя на Потока от Средоточие. Цивилизацията там ще продължи да съществува. — Той погледна през масата към Лина Ву-Герц. — Заедно с парите си.

— Цивилизацията там ще оцелее — подхвърли Простър. — Стига да може да се добере дотам.

При тези думи Деран се усмихна.

— Носи се слух, че строим космически кораби.

— Не чак толкова много — отбеляза Белмент.

— Ние трябва да спасим цивилизацията. Не всеки отделен човек от нея. Макар че, сигурен съм, всички в тази стая и техните близки ще намерят начин да стигнат до Край, рано или късно. — Тази забележка накара всички да се умълчат за малко.

— Значи планът ви е космически кораби за някои и контрол над безредиците за останалите — обобщи Тийган, след като моментът отмина.

— Не аз карам Потока да се разпада — изтъкна Деран. — Просто съм наясно до какво ще доведе това. И не, планът не се отнася до космическите кораби и контрола над безредиците. Планът, за който искам подкрепата на този борд, е да започнем със строежа на космическите кораби и контрола над безредиците сега, в големи мащаби, преди да пристигнат заповедите.

— При положение че изобщо пристигнат — вметна Простър.

— Ще пристигнат — увери го Деран. — А и не се налага да чакаме правителствата и останалите търговски къщи да осъзнаят, че краят е близо. Имаме си продавачи. Те ще им го напомнят. Искам да построим корабите и оръжията сега, за да могат нашите продавачи да кажат на клиентите ни, че стоката е в наличност и готова за изпращане. Няма да има никакво забавяне между поръчката и доставката, освен времето за транспорт. Скоро това ще бъде решаващото за осъществяването на една продажба.

— Ако им предложим облекчени схеми на изплащане, ще приемат — намеси се Белмент.

Деран поклати глава.

— Не. От сега нататък само пари на масата. За всичко.

— Това е лудост — заяви Белмент.

— Не е лудост. Това е краят на цивилизацията, каквато я познаваме; нямаме време за разсрочено плащане.

— Това означава да си разкрием картите — отбеляза Простър.

— Целият смисъл е да си разкрием картите — подчерта Деран. — Ако те мислят, че според нас няма време за разсрочено плащане, за тях краткият срок също ще стане главно условие. Те имат пари; само трябва да решат да ни ги дадат. — Той погледна към Лина Ву-Герц. — А ако мислят, че цивилизацията ще свърши и парите така или иначе ще загубят стойност, няма да са много против да се лишат от тях. Ще смятат, че са на далавера.

Простър кимна.

— Значи произвеждаме кораби и оръжия сега…

— Докато е още евтино и лесно, защото колкото повече струи на Потока изчезват, толкова по-скъпо ще е да се сдобием с материали, а и по-трудно — прекъсна го Деран.

— … и вземаме колкото се може повече пари предварително, а после, когато струите на Потока изчезнат, преместваме базата си на Край, където парите още ще имат стойност и остатъкът от цивилизацията все още ще се нуждае от оръжия и кораби.

— Такъв е планът — каза Деран. — В общи линии.

Простър кимна, огледа седналите на масата и видя, че други също кимат, даже Белмент и Тийган. После се обърна пак към Деран.

— Явно си прав: краят на цивилизацията ще е добър за бизнеса — отбеляза той.

— Да — каза Деран. — Така мисля.

— Между другото, репликата си я биваше.

Деран засия.

— Благодаря ти, Простър.

Вратата на съвещателната зала се отвори и помощничката на Деран, Витка, подаде глава, за да обяви пристигането на обяда; бяха вкарани маси на колелца, отрупани с храна и напитки. Членовете на борда станаха и започнаха да се самообслужват, като си бъбреха. Помощничката на Деран се приближи до него с чаша горещ чай от любимия му сорт, който пазеше скътан за него в бюрото си.

— Как мина? — попита Витка и му подаде чашата.

— Мисля, че може и да съм успял — отвърна Деран и сръбна от чая. — Те май разбраха какво искам да постигна с този план.

— Е, планът е добър.

— И аз така мисля — призна Деран.

— Ще ви донеса нещо за ядене. — Витка отиде до масите с храна.

Деран отпи пак от чая си, наслаждавайки се на постигнатото днес. Той нямаше нужда от борда, за да свърши всички неща, които им бе описал — всъщност вече бе започнал прехвърлянето на голяма част от авоарите на Дома на Край, — но тяхното сътрудничество подобряваше нещата. Правеше ги по-лесни. По-прости. Нямаше да е принуден да се бори толкова много с тях и нямаше да му се наложи да прави толкова много персонални промени, колкото подозираше. Поне засега. Имаше малко време. Поне за момента.

„Да, всичко се нарежда добре“, помисли си Деран, отпи пак от чая си и се строполи мъртъв, а чашата се търкулна до него.

Витка се обърна с чиния с храна, изпищя, изпусна чинията на пода и се втурна към трупа на Деран. Останалите от борда стояха и зяпаха мълчаливо зрелището. След минута Витка изхвръкна от стаята, викайки за медицинска помощ.

Членовете на борда продължиха да зяпат трупа на Деран.

— Е, това не го направих аз — каза накрая Белмент.

— А някой друг? — попита Проктър.

Разнесе се всеобщо отрицателно мърморене.

— Хм — изсумтя Проктър и отхапа от хлебчето си.

— Е, ще продължим ли по неговия план? — попита Тийган.

Лекарите нахълтаха в стаята, преди някой да успее да отговори.

По същото време, когато Деран Ву се строполяваше мъртъв на пода на последния етаж на Дома на гилдиите, няколко етажа по-долу Кива Лагос се бореше с изкушението да изхвърли някого през прозореца.

— Какво, да те шибам, каза току-що? — попита тя мъжа, седнал от другата страна на бюрото.

Мъжът, Багин Хойвел, старши търговски посредник на Дома Улф, не трепна.

— Отлично ме чухте, лейди Кива. Домът Улф възнамерява да преразгледа договорите си с Дома Нахамапитин, на който вие сте управител. Бихме предпочели тези преговори да бъдат проведени позитивно, в дух на сътрудничество и взаимна изгода. Но ако това не е възможно — а по отговора ви съдя, че може да не е, — то нямаме нищо против да подадем молба за разтрогване до Съда на гилдиите.

— На какво основание?

— На основание, че цивилизацията рухва, лейди Кива.

Кива хвърли поглед към Сеня Фундапелонан, която бе адвокатка на Дома Нахамапитин — е, поне доскоро, докато графиня Нахамапитин не я простреля по погрешка при опит да убие Кива, което накара Сеня да смени страните и да дойде да работи за Кива, която сега ръководеше Дома Нахамапитин, защото графинята бе в затвора по обвинение в държавна измяна. Кива бе сложила Фундапелонан начело на юридическия отдел на Дома Нахамапитин, освен това двете го правеха и го правеха добре — всичко това бе наистина ужасно внезапно и оплетено. Сега Фундапелонан изтълкува безпогрешно погледа ѝ.

— В договорите между нашите Домове няма клауза, засягаща евентуално рухване на цивилизацията, господин Хойвел — обади се тя.

— Има обаче клауза за форсмажорни обстоятелства — отвърна Хойвел.

— Форсмажорни шибани обстоятелства ли? — възкликна Кива.

— Не съм споменавал думата „шибани“, но иначе да.

— Форсмажорни обстоятелства са, когато незабелязан астероид внезапно унищожи цял шибан хабитат — каза Кива.

— Това е един пример — съгласи се Хойвел. — Според нас рухването на цивилизацията е друг.

— Ключовата дума е „внезапно“.

— Ами, всъщност ключовите думи са „рухване на цивилизацията“ — подчерта Хойвел.

— Което ще стане след шибани години — възрази Кива.

— Срок, в който важни точки от договорите между нашите Домове няма да могат да бъдат изпълнени, което ще причини на Дома Улф значителни граждански и финансови вреди — изтъкна Хойвел и вдигна пръст, за да наблегне на казаното. — Ако сегашните най-добри прогнози за състоянието на струите на Потока във Взаимозависимостта са верни, Домът Улф ще започне, не по своя вина и изцяло в зависимост от сили, които не са под неговия контрол, да не изпълнява договорните си задължения по начини, които го излагат на неприемливо голям риск.

— Което си е ваш проблем.

Хойвел кимна.

— Съгласен съм, че е проблем. Не съм съгласен, че е само наш проблем. И Домът Улф е готов да се обърне към съда, за да изложи аргументите си.

— Съдът на гилдиите не се слави с възприемчивостта си към новаторски тълкувания на закона за договорите — намеси се Фундапелонан. — Няколкостотин години съдебна практика показват, че ако подадете тази жалба, най-вероятно ще бъдете проводени със смях от съда и вашият клиент ще плати съдебните ни разноски плюс значителна глоба.

— Това е една от възможностите — посочи Хойвел. — Другата е Съдът на гилдиите да признае, че няколкостотин години съдебна практика не означават нищо, когато Взаимозависимостта е изправена пред заплаха за своето съществуване, която буквално няма аналог в цялата писана история.

— Очаквате прекалено много от Съда на гилдиите.

Хойвел сви рамене.

— Този срив ще ги засегне не по-малко от всички нас. Намираме се в неизследвана територия. — Той насочи вниманието си обратно към Кива. — Но както казах в самото начало, не искаме да се стига до съд. Готови сме да преговаряме с добра воля за взаимна изгода на нашите Домове.

— Не казахте точно това. — Кива отвърна ледено на погледа на Хойвел. — Казахте, че Домът Улф възнамерява да преразгледа договорите или да се обърне към съда.

— Да — потвърди Хойвел. — Е, и?

— Ами, дошли сте тук да ми кажете какво ще стане, а не да искате помощта ми.

— Очевидно имаме нужда от помощта ви, за да го накараме да стане…

Сега беше ред на Кива да вдигне пръст.

— Но не я поискахте. Казахте ми какво щяло да стане и очаквахте да го приема като нещо вече договорено.

— Не съм сигурен какво значение има.

— Има, защото ме ядоса, да ти го начукам — процеди Кива. — Не обичам хората да идват в кабинета ми и да ми казват какво да правя, сякаш аз нямам думата по въпроса, и предварително да заплашват да ме замъкнат в съда, за да ме накарат да отстъпя.

— Лейди Кива, ако е прозвучало по този начин, моите извинения, било е неволно…

— А сега пък ме ядоса двойно повече, защото се преструваш, че си направил тази гадост, без да искаш. Възрастен човек си, и при това старши търговски посредник на цял шибан Дом. Вярно, че Домът Улф е дребен шибан Дом…

— Хей…

— Но дори един дребен шибан Дом разполага с ресурсите да наеме някой компетентен. Така че или си успял да скриеш цялата си шибана некадърност от Дома Улф достатъчно дълго, за да се издрискаш на сегашния си пост, или си знаел какво правиш от момента, в който седна на шибания стол и реши да обиждаш интелигентността ми. Е, кое от двете е?

Хойвел примигна, после попита:

— Защо ви интересува?

— Дали си компетентен ли? Не ми пука, но съм сигурна, че на твоя шеф може да му пука.

— Не, имам предвид защо ви интересува това? Този договор.

— За какво говориш?

— Графиня Нахамапитин се опита да ви убие, лейди Кива — изтъкна Хойвел. Фундапелонан се размърда неловко в стола си при тези думи; тъкмо тя бе улучена от куршума, предназначен за Кива, и едва миналата седмица получи разрешение да се върне на работа. Рамото ѝ още беше зле и се изцеряваше бавно. — Нахамапитин е Дом на предатели. Главата на Дома е в затвора, а наследниците ѝ са изчезнали или мъртви. Вие го управлявате, защото тази работа ви бе възложена от емперо. Не дължите нищо на този Дом, милейди. Тогава какво толкова, че договорът ще бъде изменен? В най-лошия случай Домът Нахамапитин ще изкара малко по-малко грамаден куп пари отпреди. Този изменнически Дом. Не разбирам какъв е проблемът.

Кива кимна и стана, после заобиколи бюрото и се приближи до Хойвел. Той се озърна неуверено към Фундапелонан; тя поклати глава едва-едва, сякаш за да каже „Вече е прекалено късно да бягаш“. Кива се наведе, за да го погледне право в очите.

— Е, щом попита — каза тя, — интересува ме, защото емперо ми нареди да ме интересува. Интересува ме, защото освен шибаните Нахамапитин, този Дом дава работа на стотици хиляди хора, които сега разчитат на мен да се грижа за интересите им. Интересува ме, защото, макар че ти никога няма да го разбереш, управлението на цял шибан Дом е огромна отговорност и може би, знам ли, искам да видят, че съм добра в онова, което върша. Интересува ме, защото въпреки името на вратата, сега това е моят шибан Дом. Интересува ме, защото, когато дойдеш в Дома ми, в кабинета ми и ми казваш какво ще стане, обиждаш мен и обиждаш моя Дом. И тъй като виждам, че не си от хората, които проявяват каквато и да било скапана инициатива, шибан пръдлив многознайко, интересува ме, че лайняният ти малък Дом обижда мен и моя Дом — и двата ми Дома, тъй като още съм от шибания Дом Лагос. Интересува ме, защото шибано ме интересува. А ти и твоят лайнян малък Дом избрахте най-неподходящия шибан човек, когото да юркате. Достатъчно ясно ли ти стана, господин Хойвел? Или да използвам по-кратки шибани думи?

— Не, схванах — каза Хойвел.

— Добре. — Кива се изправи и се подпря на бюрото си. — Тогава ето какво ще направиш. Ще се върнеш при шефовете си и ще им кажеш, че Домът Нахамапитин им благодари за предложението и насрещната ни оферта е Домът Улф да ходи да се шиба, защото не сме съгласни да променим и една шибана запетайка в настоящите ни договори. Ако Домът Улф иска да заведе дело в Съда на гилдиите, прав му път, защото Домът Нахамапитин ще го протака не само до разпадането на Потока, ами и до топлинната смърт на обозримата шибана вселена. — Кива се обърна към Фундапелонан. — Имаме ресурсите да го направим, нали?

— О, да — потвърди Фундапелонан.

Кива се обърна пак към Хойвел.

— Така че ако искате пра-пра-правнуците ви да работят върху това, докато кислородът изтича от хабитата им, обърнете се към съда с тази форсмажорна простотия. Ние ще сме там и ще ги гледаме как посиняват. А дотогава, разкарай се от шибания ми офис.

— За мен е удоволствие да те гледам как работиш — каза Фундапелонан, след като Хойвел бе изритан от офиса на Кива.

— Няма да е последният път, когато се сблъскваме с това — отвърна мрачно Кива.

— Форсмажорната стратегия ли? Вероятно не. — Фундапелонан махна в посоката, накъдето се бе изнесъл Хойвел. — Домът Улф не е известен с новаторските си законови стратегии. Не мисля, че са го измислили сами. Ако не са, можеш да се обзаложиш, че някой друг вече е завел дело в Съда на гилдиите. Мога да накарам да проверят.

— Направи го.

— Добре. — Фундапелонан си отбеляза. — Разбира се, това наистина повдига въпроса защо те интересува.

Кива присви очи срещу нея.

— Недей и ти.

Фундапелонан се усмихна.

— Знам защо те интересуваше, когато работата засягаше теб и този Дом — каза тя. — Но да те интересува, когато не засяга теб, е изключителен случай.

— Не звучи особено добре.

— Ти си крайно егоистична. Това не е нито лошо, нито хубаво, а просто факт. Така че, щом се интересуваш от тази работа, значи мислиш, че ти е трън в задника.

— Трън в задника ми е, защото онзи гнусен торен бръмбар не греши — въздъхна Кива. — Разпадането на Потока наближава. Ако Съдът на гилдиите реши, че рухването на цивилизацията прави договорите невалидни, това означава хаос.

— А ти изведнъж вече не обичаш хаоса.

— Не го обичам, когато не работи в моя полза.

— Ето виждаш ли, това имах предвид, като казах, че си егоистична.

— В този случай той няма да работи в ничия полза — отбеляза Кива. — Ако Съдът на гилдиите позволи някое от тези дела да мине, това ще разбие основите на цялата ни икономическа система.

— За разлика от, да речем, разпадането на Потока.

— Краят наближава — изсумтя Кива. — Не съм сигурна защо искаме да дойде по-бързо. — Тя посочи в посоката, накъдето се бе оттеглил Хойвел. — Хората ще гладуват, мамицата му, заради него или някого като него.

— За да сме справедливи към бедния господин Хойвел, той само изпълняваше заповеди, както му повелява дългът — каза Фундапелонан. — Ако ти ми кажеш да отида в някой друг Дом със същия глупав план, ще съм длъжна да го сторя.

— Надявам се първо да ми шибнеш един в мутрата.

— Рамото още ме боли. Ще трябва вместо това да те сритам в задника.

— И все пак ще го направиш.

— На този етап не мисля, че ще ми се наложи. Ти си егоистична, но, изглежда, егоизмът ти е разширил малко границите си. Поне временно.

— Само не свиквай с това.

— Няма. — Фундапелонан стана от стола си, като се подпираше със здравата си ръка. — Междувременно ще се върна в правния отдел, за да събера екип, който да реагира, в случай че Домът Улф не се е наплашил достатъчно от Кива Лагос. Ами ти?

Кива погледна към часовника на бюрото си.

— Трябва да хвана совалка до Си’ан след половин час. Шибано събрание на изпълнителния комитет.

Фундапелонан се усмихна.

— Не можеш да ме заблудиш — харесва ти, че си в него.

Кива изсумтя. Изпълнителният комитет се състоеше от трима министри от парламента, трима членове на Църквата на Взаимозависимостта и трима членове на Домове от гилдията. Кива влезе в него след един опит за преврат срещу емперо, в който бяха замесени около една трета от Домовете. Емперо реши, че има нужда от сигурен глас в комитета, и избра нея. Кива осъзнаваше каква ирония се крие във факта, че точно тя играе ролята на сигурен глас.

— Трябва да изкажеш опасенията си от тези форсмажорни глупости на събранието — посъветва я Фундапелонан. — Грейланд или парламентът могат да ги пресекат в зародиш.

— Това няма да се хареса на Съда на гилдиите — рече Кива. Съдът на гилдиите бе пословично докачлив по отношение на привидната си независимост.

— Така е, няма — съгласи се Фундапелонан. — Но това не е твой проблем.

После си тръгна и Кива я изпрати с поглед, отчасти защото гледката ѝ харесваше и отчасти защото още си мислеше за схватката преди малко с шибания Хойвел.

Сеня Фундапелонан не грешеше: Кива бе извънредно егоистична. Сеня смяташе, че това не е нито хубаво, нито лошо, но Кива бе на различно мнение. Според нея това бе кажи-речи единственият начин да живееш във вселена, на която не ѝ пука за никого, и в цивилизация, предназначена да задържи богатите колкото се може по-богати и същевременно да предпази бедните от сериозен глад, за да не би да им хрумне да се разбунтуват и да обезглавят богатите. Една равнодушна вселена и принципно статична цивилизация биха смазали всеки, който не слага себе си и собствените си интереси на първо място.

Кива не грешеше за това, поне що се отнася до самата нея. Нейната политика на „майната ти на теб, каква ми е далаверата на мен“ я бе довела само за две години от кажи-речи ненужното шесто дете на умерено влиятелна благородничка до де факто глава на един от най-могъщите Домове във Взаимозависимостта и ѝ бе осигурила място в изпълнителния комитет и благоразположението на емперо. Вярно, че философията на Кива за прагматичен, безрезервен егоизъм не би вършила толкова добра работа на всеки, но майната им на другите, те не бяха Кива. Което отново бе тъкмо по темата.

При все това, колкото по-нависоко се изкачваше Кива по стълбицата на могъществото, толкова по-ясно осъзнаваше, че политиката ѝ на егоизъм си има, нека го наречем определени граници. Може би в някоя друга епоха, когато цивилизацията не се намираше практически на няколко кратки години от пропадане в дълбока и тъмна шибана дупка, тя би могла да продължи доволно по пътя на себелюбието, крепена от знанието, че така или иначе в крайна сметка няма да има значение какво прави. Тя бе просто една прашинка жив въглерод, който много скоро щеше да е завинаги нежив, така че нищо не пречеше да си вземе още една кифличка или да се повъргаля с онази червенокоса сладурана, и така нататък. Вселената не бе създадена с цел да поеме егоизма на Кива, но пък той със сигурност не ѝ вредеше по никакъв начин.

Кива обаче знаеше, че нейното време сега не е онова време. Нейното време включваше рухването на човешката цивилизация, което щеше да отнесе със себе си всеки отделен човек — включително и нея. Срокът, който вероятно щеше да прекара на този свят (ако изключим покушение, случайна свръхдоза и падане по стълбите), сега надвишаваше този на цивилизацията, в която живееше. Което означаваше, че някаква част от живота ѝ — може би десетилетия — щеше да стане адски шибано неудобна, ако някои хора на високи постове не направят нещо, за да избегнат очакваното развитие на нещата.

Работата бе там, че се оказваше, че хората на високи постове са, ами, извънредно егоистични. Също като Кива.

Което отново не би било проблем, ако човешката цивилизация не наближаваше шибания си край.

Само че тя шибано неотклонно го наближаваше.

Така че беше проблем.

Ето така получаваш неща като шибания лайнян Багин Хойвел и не по-малко смрадливите му лигави шефове, готови да хвърлят икономическите устои на обществото под някой автобус, за да си спестят няколко марки, които така или иначе няма да имат значение, когато цивилизацията рухне и дебелите им провиснали задници започнат да изглеждат апетитни на гладните тълпи. Шибаният лайнян Багин Хойвел шефовете му не мислеха за нищо друго, освен какво могат да докопат в краткосрочен план.

Кива не можеше да каже, че се е променила коренно — или поне не беше, допреди Хойвел да си отвори мазната малка уста, — но осъзнаваше, че в момента броят на крайно егоистичните хора, които човешката цивилизация може да понесе, особено в прослойката, която има реално влияние върху съдбата на човечеството, е намалял значително. Кива бе връхлетяна от едно осъзнаване, което макар и не чак откровение, определено бе достатъчно, за да я сепне:

Щеше да ѝ се наложи или да стане не толкова крайно егоистична, или да намери начин да направи останалите такива.

Очевидно, тя не искаше да става по-малко егоистична. Защото, да повторим, крайният егоизъм ѝ се отразяваше добре и Кива не виждаше причина да променя нещата. За да е напълно честна, това, което искаше в настоящия момент, бе да заведе Сеня вкъщи и да я скъса от чукане, защото, ако смяташе да изпробва за разнообразие цялата тази работа с моногамията — а тя смяташе, — то искаше да ѝ се наслади докрай. И макар че, да, Сеня вероятно щеше да извлече някаква полза от това (всъщност, вече беше извлякла, ако може да се вярва на думите ѝ), не тази бе причината Кива да го прави. Правеше го заради себе си. Да прави разни неща за себе си (и да оправя Сеня) бе хубаво за всички.

Следователно другите трябваше да се променят.

Което щеше да е истинско предизвикателство. Защото не личеше и някой друг крайно егоистичен човек да има желание да се промени.

Но което е по-важно, Кива осъзнаваше и друго: нещата бяха стигнали до преломна точка за егоистите. Доколкото можеше да прецени, когато егоистичните хора се сблъскваха с разтърсваща, животопроменяща криза, преминаваха през пет ясно различими етапа:

1. Отричане.

2. Отричане.

3. Отричане.

4. Шибано отричане.

5. Мамка му, всичко е ужасно, грабвай каквото можеш и бягай.

Появата на Багин Хойвел в офиса ѝ и нападателната му стратегия намекваха, че тази пета фаза вече се е задействала.

Това щеше да затрудни задачата на Кива, тъй като хората, посветили се на това да грабят каквото могат, преди всичко да се сговни, бяха устойчиви към внезапни пристъпи на алтруизъм.

Няма лошо. Кива обичаше предизвикателствата.

Вратата на кабинета ѝ се отвори и влезе помощникът ѝ Бунтон Салаанадон.

— Лейди Кива — каза той.

— Време е да тръгваме към совалката — подхвърли Кива.

— Не — отвърна Салаанадон, после вдигна ръка да се поправи. — Да. Но не затова влязох.

— Защо тогава?

— Има новини от Дома Ву.

— Какви са? — Емперо принадлежеше към Дома Ву, макар че не участваше в ежедневните му дела. Беше възможно да е свързано с нея. — За емперо ли става дума?

Салаанадон поклати глава.

— За Деран Ву.

— А, онова лайненце. — Като говорим за егоизъм, Деран Ву бе истински майстор в тази област. — И какво за него?

— Мъртъв е.

— Мъртъв?

— Убит.

— Не съм аз.

— Аз… не мислех, че някой може да ви заподозре, лейди Кива.

— Знае ли се кой го е направил?

— Не още.

— А емперо знае ли? За каквото и да било от това?

Кардения Ву-Патрик се събуди половин час преди алармата, защото любовникът ѝ Марс хъркаше. Обикновено Кардения успяваше да не му обръща внимание — фонов шум, който мозъкът ѝ знаеше, че трябва да пренебрегва. Но през последните няколко дни Марс се бореше с настинка, което правеше хъркането му хем по-силно, хем по-накъсано. В момента, когато събуди Кардения, Марс звучеше като двама пещерни човеци, който разговарят много оживено за откриването на огъня, лова на диви прасета или нещо от този род.

Кардения нямаше нищо против. Намираше го за умилително. Двамата с Марс все още бяха в достатъчно ранен етап от връзката си, за да смятат недостатъците на другия за умилителни вместо за дразнещи; или поне Кардения намираше недостатъците на Марс за умилителни, а Марс бе или прекалено галантен, или прекалено предпазлив, за да каже нещо за нейните. Тя се зачуди смътно дали някога ще стигнат до момент, когато недостатъците им престанат да са умилителни и вместо да търпи развеселено хъркането му, ще се опита да го удуши с възглавница. Никога не бе имала връзка, която да продължи толкова дълго. Предполагаше, че докато души възлюбления си, пак ще се радва, че са успели да стигнат до този етап.

Междувременно тя си лежеше там, преметнала ръка през гърдите на Марс, докато разговорът между двамата пещерни човеци свърши и участниците си тръгнаха, вероятно за да търсят някой мастодонт. Хъркането на Марс отслабна до обичайното му ниво. Кардения плъзна леко пръсти по гърдите му — не толкова леко, че да го гъделичка, но не и толкова тежко, че да го събуди, — и не за първи път се зачуди как двамата се бяха събрали. Това бе невероятно по няколко причини. И все пак, ето ги тук.

Тя остана така още няколко минути, витаейки в онази гранична област между дрямката и пълното събуждане, като се наслаждаваше на топлината на Марс, просмукваща се в нея. После, пет минути преди момента, когато знаеше, че алармата ще ги събуди и двамата, въздъхна, промърмори тихичко и се изсули от леглото, като внимаваше да не събуди любовника си. Пантофите и халатът си стояха където ги беше оставила предната вечер. Кардения се вмъкна в тях и прошепна на будилника, за да отмени алармата. Тя трябваше да върви на работа, но нямаше причина Марс да не си доспи. Може би пещерните човеци щяха да се върнат за допълнително съвещание.

Кардения си взе душ, избърса се с хавлията, среса непокорно стърчащата си коса, а после отиде в будоара си, за да облече бельо и халат. В този момент разполагаше с два варианта. Първият, да мине през вратата вляво, зад която се намираше гардеробът ѝ и я чакаше екипът от фризьори и гримьори, заедно с Нера Чернин, сутрешната ѝ помощничка, която щеше да ѝ изложи програмата ѝ за деня, започваща от мига, щом приключеше с гримирането си, и простираща се до някакъв неопределен момент след дванайсет-петнайсет часа в бъдещето, а може би и до по-късно.

Вторият вариант беше да мине през съвсем друга врата и да разговаря с хората зад нея. Минаването през тази втора врата нямаше да ѝ позволи да избегне срещата с Чернин и останалите си служители; само щеше да отложи неизбежното с толкова време, колкото избереше да остане.

И в двата случая нямаше да се промени фактът, че със самото си минаване през вратата тя ще престане да е Кардения Ву-Патрик и ще стане Грейланд II, Емперо на Свещената империя на Взаимозависимите държави и търговски гилдии, Кралица на Средоточие и присъдружните народи, Глава на Църквата на Взаимозависимостта, Наследница на Земята и Майка на всички, Осемдесет и осма емперо от Дома Ву.

Кардения погледна към двете врати, въздъхна и отиде до втората, която се отвори, без да чака подкана. Грейланд II мина през нея.

Стаята, в която влезе, бе голяма и толкова оскъдно обзаведена, че изглеждаше безлика; само една дълга пейка, издадена от стената, нарушаваше чистия ѝ, почти антисептичен вид. Вероятно това бе стая, в която не бе предвидено човек да се застоява. Въпреки това Грейланд II седна на пейката, намести се колкото можеше по-удобно и повика главния обитател на стаята:

— Джии.

Включиха се скрити проектори и по средата на стаята се появи безполова хуманоидна фигура. Тя погледна към седналата Грейланд, отиде до нея и кимна.

— Емперо Грейланд II — каза Джии, както винаги. — С какво мога да ви услужа?

Грейланд огледа застаналата пред нея фигура. Тази стая се наричаше Стаята на спомените. Тук се пазеха мислите и емоционалните състояния на всеки предишен емперо — чак до първата, Пророчица-емперо Рашела I, — записани от неврална мрежа, която всеки емперо, включително и Грейланд, носеше имплантирана в мозъка си. Джии бе интерфейсът, използван от всеки жив емперо за достъп до предците му; достатъчно бе да поискаш да се видиш с някого от тях и Джии щеше да ги извика един по един — толкова, с колкото пожелаеш да говориш.

Всички предишни владетели с изключение на един бяха смятали, че Джии е само това — интерфейс за връзка с останалите емперо, с някакъв елементарен ИИ за намиране на друга обща информация. Но наскоро Грейланд бе научила, че Рашела I, първата емперо, бе създала Джии със съвсем друга цел: да издирва скрита информация из цялата Взаимозависимост.

В тази си задача Джии не бе нито бърз, нито ефективен — можеше да отнеме години или дори десетилетия, докато някоя скрита информация стигне до неговите бази данни, — но каквото му липсваше откъм скорост и ловкост, той го компенсираше с неумолимост. Рано или късно всичко скрито се разбулваше за Джии.

А сега, тъй като Грейланд знаеше това, и за нея.

— Деран Ву е мъртъв от дванайсет часа — каза Грейланд на Джии. — Знаеш ли вече кой го е направил?

— Не — отвърна Джии.

— Откри ли нещо, което може да сочи към конкретен виновник?

— След като убийството му стана обществено достояние, имаше вълна от комуникации между високопоставени членове на важни благороднически и търговски Домове — съобщи Джии. — Всички тези комуникации бяха шифровани, което е стандартно за повечето им разговори. Ще ми отнеме известно време да проникна в тях или чрез дешифриране, или с други методи.

— Дефинирай какво означава „известно време“ в случая.

— Ако трябва да използвам дешифриране с груба сила, може да отнеме десетилетия. Това обикновено не е необходимо, защото има други начини за сдобиване с информацията, като например достъп до охранителни камери, които показват екраните с информацията.

— Четеш над рамото им — отбеляза Грейланд.

— Да — потвърди Джии. — В момента никое от секретните съобщения, които съм видял, не сочи някой да знае нещо сигурно за събитията, с изключение на комуникациите на самите свидетели.

— И никой от тях не е писал нищо за изпращането на последния транш по някакъв договор?

— Не.

Грейланд се намръщи.

— Защото, знаеш ли, много би ми улеснило живота да разбера всичко това днес.

— Разбирам — каза Джии и Грейланд не за първи път се зачуди дали той наистина разбира. Джии по самия си замисъл бе също толкова безлик като Стаята на спомените.

— Разполагаш ли с някаква нова информация, за която трябва да знам?

— За убийството на Деран Ву или в по-общ план?

— И двете.

— За Деран Ву няма друга информация. В по-общ план, няколко от благородническите Домове тайно са започнали да прехвърлят част от богатствата си на Край и планират да пратят след тях най-важните си членове.

Грейланд II кимна. Нямаше нужда от хилядолетен изкуствен интелект, занимаващ се с надушване на тайни, за да ѝ каже, че на благородническите фамилии и контролираните от тях търговски гилдии най-после им е влязло в главите, че Потокът наистина се разпада и че те навярно ще искат да запазят поне част от богатството си и да го пратят на единственото място във Взаимозависимостта, което на теория можеше да оцелее повече от няколко десетилетия в най-добрия случай. Тя разполагаше с достатъчно разузнавателни и финансови доклади, които да ѝ сигнализират за това. Те щяха да отнемат поне част от времето ѝ днес, а както подозираше, в идните дни и доста повече.

„Ще се тревожиш за това по-късно“, помисли си тя. Беше дошла в Стаята на спомените заради смъртта на Деран Ву и последствията от нея. Джии, колкото и полезен да беше, не бе човекът, с когото да говори за това. Трябваше ѝ някой, който има истински житейски опит с Взаимозависимостта, благородническите Домове и по-конкретно Дома Ву. Тя поиска от Джии един конкретен човек.

— Умрял от чая си? — възкликна емперо Атавио VI, или по-точно превъзходно изработената му симулация. Освен че бе предишният емперо, Атавио VI беше и баща на Грейланд.

Грейланд кимна, после направи гримаса.

— Е, не знаем дали е било от чая. Може самата чаша да е била отровена. Или може и в чая, и в чашата да е имало съставки, които ще се превърнат в отрова при смесването си. Следователите още проучват нещата.

— Но определено е била отрова? — поиска уточнение Атавио VI.

— О, да.

— Не е имало опит да се замаскира отравянето като сърдечен удар например?

— Не.

— И няма явни заподозрени?

— Личната помощничка на Деран, Витка Чинлун, му е поднесла чая и е била разпитана. Държат я под арест, но доколкото разбирам, никой не смята за вероятно тя да е знаела за отровата. Очевидно е в шок и им сътрудничи напълно.

— Жал ли ти е за нея?

— Тя несъзнателно е отровила шефа си, татко. Това е тежко преживяване.

— Така е — съгласи се Атавио VI. — Казваш ми всичко това с определена цел. Каква е тя?

— Исках да знам какво мислиш по въпроса.

— Не мисля нищо. Не мога да мисля в истинския смисъл на думата.

Грейланд прехапа за момент бузата си, за да не изтърси онова, което ѝ хрумна, защото то засягаше Атавио VI, Джии и всички други емперо. После си спомни, че Атавио VI пред нея всъщност е симулация, и въпреки всичко го каза:

— Не мисля, че е вярно.

— Че не мога да мисля ли?

— Да. Правим това прекалено отдавна и съм водила предостатъчно разговори с теб, в които ми задаваш въпроси и ми предлагаш съвети. Не би могъл да го правиш, ако не мислеше.

— Не е съвсем така — възрази Атавио VI. — Поне не в смисъла, в който ти разбираш мисленето. Тази симулация е много добра в евристичното приближение. Мога да изкажа предположение въз основа на житейския си опит и съхранения модел на разсъжденията ми, докато съм бил жив.

„Ами то мисленето е горе-долу това“, каза си Грейланд, но се възпря да го изрече на глас. Беше наясно, че отново я въвличат в телеологични дискусии относно факта, че може да разговаря с мъртвия си баща, или с неговата проекция, и че това няма да ѝ помогне със сегашните ѝ проблеми.

Грейланд въздъхна. „Цивилизацията ни рухва и все пак Деран Ву беше отровен“, помисли си тя. Ако не друго, това показваше страст към престъпленията, която Грейланд би могла почти да уважава, ако не ѝ усложняваше толкова живота.

Атавио VI, или проекцията му, чакаше търпеливо, докато всички тези мисли минаваха през главата на дъщеря му. Можеше да чака търпеливо с години, ако се налага. Съживените мъртъвци бяха всичко друго, но не и нетърпеливи.

— Нека перифразирам въпроса си — каза Грейланд на призрака на своя баща. — Какво би мислил за това, когато можеше да мислиш?

— Смъртта на Деран е замислена като послание — отвърна Атавио VI.

— Какво искаш да кажеш?

— Братовчед ти беше открито убит. Отровен с любимия си чай. Нямаше опит да се прикрие фактът, че е отровен, което би било сравнително лесно. Който го е убил, е искал да се знае, че е убит.

— Тероризъм — предположи Грейланд.

— Може би — съгласи се Атавио VI. — Или може да е нещо съвсем друго. Някоя организация поела ли е отговорност за смъртта му?

— Обичайните групировки, които поемат отговорност за всичко ужасно, което се случи — отвърна Грейланд. — Хората от сигурността ми казват, че никоя от тях не е замесена.

— Значи няма сериозни кандидати за убийството?

— Не.

— Тогава е възможно да не е тероризъм — каза Атавио VI. — Или ако е, целта му е дългосрочна, не носи незабавна полза.

— Каква например?

— Не разполагам с достатъчно информация, за да продължа. Кой би искал Деран Ву мъртъв?

При тези думи Грейланд се подсмихна.

— Кажи-речи половината благороднически Домове, голяма част от военните офицери и министрите в парламента, и вероятно всеки член на бившия управителен съвет на Дома Ву.

— И ти — добави Атавио VI.

— Моля? — премигна Грейланд.

— Ако не ме лъже паметта, Деран Ву участваше в конспирацията срещу живота ти.

Грейланд се усмихна за момент при тази забележка и скритото в нея признание, че симулацията на един мъртвец разполага със знания за събитие, състояло се дълго след смъртта му.

— Той се обърна срещу заговора и разобличи всичките му членове — каза тя.

— Възможно е. Ти няма да си първата емперо, възползвала се от информацията на един изменник само за да предприеме нещо срещу него по-късно.

— Ти правил ли си го? — Грейланд присви очи срещу баща си. — Убивал ли си някого така?

— Не.

— А нареждал ли си да убият някого?

— Не и открито — каза Атавио VI.

— „Не и открито“?

— Убийството не беше сред предпочитаните ми методи. Но може да е имало случаи, когато ми се е искало някой да ме отърве от някой размирен свещеник.

— Убивал си свещеници? — Грейланд не знаеше баща ѝ да е имал проблеми с Църквата на Взаимозависимостта, на която формално беше глава, както и тя сега.

— Това е само израз — обясни Атавио VI. — Можеш да го потърсиш в речника. Мисълта ми е, че аз съм избрал да не използвам убийства в управлението си. Но можеш да попиташ и баба си за нейното мнение по въпроса. Тя вероятно ще ти даде коренно различен отговор.

Грейланд си помисли за баба си по бащина линия, Зетиан III, и потрепери лекичко. Зетиан III нямаше да бъде запомнена с добро от историята, колкото и малко история да оставаше на този етап.

Атавио VI забеляза потреперването.

— Значи да разбирам, че ти също си избрала да не се занимаваш с убийства?

— Така е.

— Това вероятно е мъдър ход.

— „Вероятно“?

— Убийството никога не е чиста работа и винаги си има последствия. Но ти управляваш в размирни времена — посочи Атавио VI. Грейланд забеляза повторението на думата „размирен“. — Оцеля от две почти успешни покушения и един почти успешен опит за преврат. Може би няма да те съдят прекалено строго, ако като емперо решиш да ускориш правосъдието, което заслужават съзаклятниците срещу теб.

Грейланд се замисли за хората, които биха могли да са в нейния списък, ако имаше такъв. Бяха достатъчно, че да създават работа на силите ѝ за сигурност до окончателното рухване на Взаимозависимостта.

— Имам си други, по-належащи грижи — каза тя.

— Вероятно е мъдър ход — повтори Атавио VI. — Ако не си ти тази, която е решила да сложи край на живота на братовчед си, то по-добре започни да преглеждаш списъка на хората, които биха го сторили, и виж докъде ще те отведе това. — Грейланд кимна. — Тоест, при положение че искаш да откриеш кой го е убил — добави Атавио VI. — Извън естественото формално разследване.

— Разбира се, че искам.

— Повтарям: той участваше в заговор срещу теб.

— Да, но освен всичко друго, смъртта му не ми носи никаква полза — каза Грейланд. — Той трябваше да контролира Дома Ву и да го държи мирен. А сега е мъртъв и членовете на управителния съвет вече се боричкат за контрол. Ако Деран остане единственият братовчед Ву, убит в близките няколко месеца, трябва да се смятаме за късметлии.

— Строго погледнато, ти си глава на Дома Ву — изтъкна Атавио VI.

— Строго погледнато, никой емперо не се е опитвал да управлява Дома Ву от векове насам — каза Грейланд. — Аз вече загубих благоразположението на братовчедите си, като орязах правомощията на борда и сложих Деран за едноличен управител, и ми се размина само защото Джейсин Ву бе тръгнал срещу мен и имах повод да съм подозрителна. Освен ако няма очевидно доказателство, че някой от борда го е убил, нямам политически претекст да се намесвам. Ако си напъхам пак носа, отпорът ще е страховит. Не мога да си го позволя. Не и сега.

Атавио VI наклони глава.

— Наскоро ти смаза един бунт. Би трябвало да имаш политически капитал за изразходване.

Още една усмивка от Грейланд, този път тъжна.

— Човек би си помислил, че ще е така, татко. Но както ти самият каза, времената са… размирни.

— Ти знаеше, че ще са такива. Предупредих те, когато взе короната.

— Да, така е — съгласи се Грейланд. — Освен това каза, че според теб не съм готова да се справя с всичко това. Помниш ли?

— Помня — отвърна Атавио VI.

— А какво мислиш сега? — Грейланд вдигна ръка. — Имам предвид, какво щеше да мислиш сега, ако можеше да мислиш?

Атавио VI помълча малко. С разума си Грейланд осъзнаваше, че тази пауза е ненужна и е вмъкната в симулацията на Атавио, защото Стаята на спомените знае, че в моменти като този, когато двама души водят подобен разговор, вероятно ще има пауза, докато отговарящият си подреди мислите, за да даде ясен отговор. Паузата я имаше, за да осигури на Грейланд психологически по-автентично човешко изживяване. Нищо повече.

Това не ѝ попречи по време на тази кратка пауза да изпита прилив на чувства. Чувството, че е подложена на оценка и сметната за недостатъчно добра, и че баща ѝ — или неговата проекция — се опитва да намери деликатен начин да ѝ каже: извинявай, ама не ставаш за тази работа.

— Не ставаш за тази работа — заяви безцеремонно Атавио VI. После добави: — Но пък кой ли би ставал?

Грейланд издиша и това я накара да осъзнае, че е била затаила дъх.

— Благодаря ти за добавката — каза тя.

— Не я вмъкнах от съчувствие.

— Знам. Не си програмиран по този начин. И въпреки всичко, благодаря.

— Няма защо — каза Атавио VI. — По отношение на убийството на братовчед ти, какво смяташ да правиш сега?

— Нищо непосредствено — отвърна Грейланд. — Хората от сигурността и другите разследващи вече работят по случая. Както казах, имам си по-належащи грижи.

— И все пак дойде да говориш с мен за това.

— Помислих, че един друг емперо може да знае нещо за убийството.

— Не съм сигурен дали съм ти казал нещо, което да не знаеш.

— Не си — съгласи се Грейланд. — Но ти не съществуваш. Така че можеш да подходиш безстрастно. И мисля, че си прав. Целта е била да се изпрати послание. Само трябва да разберем на кого.

— Отговорът ще зависи от това кой стои зад убийството — каза Атавио VI. — А както ти каза, няма очевидни заподозрени.

— Няма — потвърди Грейланд. — Но мога да предполагам.

Надаш Нахамапитин се събуди изпълнена с омраза, което бе обичайно за нея в последно време.

Кого и какво мразеше днес? Ами, хайде да ги изброим.

Като начало, мразеше каютата, в която се намираше. „Каюта“ бе твърде щедро описание за тази кутийка — два на три метра и два метра висока, — в която живееше сега. Беше по-малка от затворническата килия, в която прекара няколко месеца, и миришеше по-зле. В нея имаше сгъваема койка с колани за привързване, когато тласкащите полета се изключат, което не бе рядкост. Матракът на койката бе дебел два сантиметра и изглеждаше направен от талашит и отчаяние, а спалният чувал, който ѝ дадоха, въпреки уверенията, че е почистен и дезинфекциран, миришеше сякаш поколения самотни космонавти са лъскали бастуна вътре, а после са оставили резултата да се спари хубавичко.

Каютата нямаше прозорци, нито някаква украса; изглеждаше, че се свързва с вентилационната система когато си поиска, и се чуваше някакъв звук отнякъде в стаята — появяваше се на всеки няколко минути, но влудяващо неравномерно в тези граници, — който напомняше на Надаш за бебе, давещо се с метална близалка. През първата си нощ в каютата Надаш напразно търси източника на звука и колкото по-дълго го търсеше, толкова повече изкукуригваше, докато накрая се затвори в спалния си чувал, притиснала ушите си с ръце, и вдишваше остатъците от космонавтско семе, докато не загуби съзнание.

Капитанът я беше уверил, че това е най-хубавата каюта на кораба.

Като стана дума: Тя мразеше и кораба, в който се намираше каютата, „Нашата любов не може да продължи“, товарен кораб, който сновеше между планетата Средоточие и Орлеан, средно голям хабитат в орбита около звездата на Средоточие, малко по-близо до нея от самото Средоточие. „Нашата любов“ беше най-малко на сто години и ако се съдеше по вида му, бе ремонтиран веднъж на десетилетие, ако не и по-рядко; когато Надаш се качи на борда, погледна стените и се зачуди не дали може да пипне някакви болести от тях, а какви точно. И тъй като по-малко от седмица след пристигането си вече имаше сух бронхит, явно не грешеше.

„Нашата любов“ бе независим търговски кораб, което бе учтив термин за „контрабандист“. Возеше тънка маскировка от легален товар, която да му дава достъп до космодрумите на Средоточие и Орлеан, а отдолу се простираше дълбок и необятен океан от товари, както банални, така и вредни, но всички до един незаконни. Евтини ментета, забранени стоки, стоки, произведени извън законните монополи, стоки, нарушаващи авторски права и търговски марки, всичко от оръжия до ром и обратно. Всички знаеха какво представлява „Нашата любов“ и какво прави, но на никого не му пукаше, защото парите бяха добри, а капитан Робинет ги раздаваше щедро — не на екипажа, разбира се, а на пристанищни чиновници, хамали, бармани и имперски данъчни агенти. Капитан Робинет беше много популярен.

А за капитан Робинет Надаш бе просто още една контрабандна стока на борда на „Нашата любов“, само дето никога не я разтоварваха, вместо това я таксуваха на безбожни цени за всеки курс от Средоточие до Орлеан и обратно. Робинет губеше само една каюта, която по-рано се използваше от двамата нелицензирани секструженици на кораба, Джини и Ролф, за сеансите им — което, като се замислеше Надаш, вероятно обясняваше спалния чувал. Джини и Ролф бяха прехвърлени в каютата на доктор Брадшоу, а доктор Брадшоу трябваше да дели чуждо легло, което я караше да мърмори свирепо срещу Надаш всеки път, когато тя отидеше да вземе лекарство за бронхита си.

Не че Надаш трябваше да се притеснява, че доктор Брадшоу може да я издаде на Средоточие или на Орлеан. Като почти всеки друг от екипажа на „Нашата любов“, самата доктор Брадшоу също се криеше от закона. Според слуховете на кораба бе намушкала някакъв бивш любовник право в бъбреците. Всъщност Брадшоу не се казваше наистина Брадшоу — просто ѝ дали това име, когато дошла на борда на „Нашата любов“, от списъка с имена, който капитан Робинет държеше на едно табло. Брадшоу не беше „Брадшоу“, Джини и Ролф не бяха „Джини“ и „Ролф“, а и самият Робинет не беше „Робинет“, когато се качил за първи път на „Нашата любов“ преди три десетилетия.

Даже Надаш си имаше корабно име, колкото и безсмислено да бе това, за да скрие самоличността на бившата любовница на кронпринца на Взаимозависимостта и настоящ имперски враг номер едно. „Правилата са си правила“, каза Робинет и я кръсти Карън.

Надаш мразеше това шибано име. И мразеше тъпото правило всички да получават нови имена. И мразеше, че „Нашата любов“ я бе дарила с бронхит. И мразеше, че макар „Нашата любов“ да я предпазваше от затвора, самата „Наша любов“ бе затвор, в смисъл че не можеше да напуска кораба, ама никога. За разлика от „доктор Брадшоу“, „Джини“, „Ролф“ и всеки друг член на този абсурдно прекръстен екипаж, в секундата щом подадеше глава от кораба, тя щеше да бъде забелязана и заловена. На екипажа на „Нашата любов“ можеше да се разчита, че няма да я издаде; но никой друг в системата нямаше същото задължение.

Което водеше до още нещо: Надаш мразеше изобщо да е бегълка.

Разбира се, на интелектуално ниво тя отлично разбираше защо е в това положение. Когато човек разпали общопланетен бунт, убие собствения си брат, докато се опитва да погуби емперо, избяга зрелищно от затвора и стане съучастник в заговор за сваляне на монарха, да свърши като беглец очевидно е не само вероятен изход, но и честно казано, най-добрият възможен вариант. Това го схващаше.

Което обаче по никакъв начин не правеше стоенето в миризлива каюта на ръждясал кораб, пълен с негодници и главорези, по-хубаво — нито в екзистенциален, нито в ежедневен смисъл.

Нямаше как Надаш да избегне факта, че несъмнено бе паднала до дъното на обществото. Имаше време — и то не много отдавна! — когато тя бе кандидатка за имперска съпруга и майка на бъдещия емперо. Даже нещата да не се развиеха по идеалния начин (не се и развиха, както се оказа), тя имаше резервен план да направи брат си Грени херцог на Край преди изместването на струите на Потока, което ѝ гарантираше, че след изместването Нахамапитин, а не Ву ще са новата имперска династия.

Само дето това също не се бе получило. Грени още беше на Край и можеше да е станал или пък да не е станал херцог, но се оказа, че струите на Потока не правят онова, което Надаш искаше от тях — и което ѝ бе казала покровителстваната от нея физичка Хатиде Ройнолд, — вместо да се изместват, те изчезваха напълно. Надаш побесня, когато разбра, че Ройнолд е сгрешила, и щеше да заповяда да ѝ видят сметката, ако майка ѝ вече не я бе взривила по случайност в космоса заедно с десетки други хора в неблагоразумен опит за отмъщение срещу емперо.

Майка ѝ!

Това бе още нещо, което мразеше.

Не майка си — е, хмм, нека оставим това за по-късно, — а че майка ѝ, графиня Нахамапитин, бе стъкмила собствен заговор срещу настоящата емперо. Беше достатъчно зле, че заговорът се провали; но после, след като се бе провалил, майка ѝ реши, че е много умен ход да изкрещи на емперо, че тя, графиня Нахамапитин, е убила бившия кронпринц, чиято смърт дотогава се смяташе за злополука.

Всъщност това изобщо не бе умен ход. Надаш мразеше не само, че майка ѝ е в затвора за измяна и убийство — в същия затвор, в който и Надаш бе лежала за измяна и убийство, на това му се вика семейна ирония, — но и че сега семейство Нахамапитин бяха отстранени за постоянно от управлението на собствения си Дом и търговския му монопол, и в момента той се ръководеше от дребен член на далеч не толкова успешен благороднически Дом.

Това бе шибаната Кива шибана Лагос, както несъмнено би се изразила самата тя, тъй като имаше невероятно мръсна уста, а нея Надаш, между другото, мразеше и в червата. Пътищата им се бяха пресекли за първи път в университета, където с изключение на един период, в който Кива използваше брат ѝ Грени като сексиграчка, двете бяха решили, че най-добре е да стоят далеч една от друга — Надаш, защото не искаше да общува с по-нисши от себе си, а Кива, защото бе прекалено заета да се чука с всеки в университета и изобщо не ѝ пукаше дали Надаш е наблизо, или не.

Това избягване бе вършило работа и през следващите години, докато Кива не разкри някак си, вероятно с много чукане, че Надаш е замесена в покушението срещу емперо и убийството на собствения си брат. За това бе възнаградена с временен контрол върху местния бизнес на Дома Нахамапитин. Което доведе до, нека ги наречем допълнителни проблеми, защото Кива прочеса финансите на Нахамапитин със ситен гребен и откри сума ти уличаващи парични следи.

За Надаш Кива бе долнопробна мърла с мръсна уста, което бе достатъчна причина да я мрази. Но фактът, че тази долнопробна мърла с мръсна уста сега управляваше семейната ѝ компания и състояние, докато самата тя бе набутана в една кутийка 2x2x3 метра и я мъчеше упорита кашлица, извисяваше омразата ѝ до небесата.

И въпреки всичко Кива Лагос не заемаше челното място в списъка на мразените от Надаш Нахамапитин хора. Нито пък „Нашата любов“, екипажът му, каютата ѝ, положението ѝ на бегълка, глупостта на майка ѝ или бронхитът. Челното място бе заето — и то със значителна преднина — от настоящата емперо Грейланд II.

Разбира се, за това си имаше най-разнообразни причини. Като се започне от факта, че изобщо бе емперо, което стана неочаквано и което, благодарение на нейната хетеросексуалност и нежелание да прояви гъвкавост в това отношение, определено бе лишило Надаш от шансовете ѝ да се омъжи за някой емперо или да роди наследника му. След това идваше фактът, че бе отказала да обмисли сериозно сватба с брата на Надаш, Амит, като по този начин изключи Дома Нахамапитин от надпреварата за сродяване с имперската династия. И накрая, че отговорът ѝ на многобройните измени на Дома Нахамапитин бе да го лиши напълно от права. Което, макар и несъмнено разумно от законова и династична гледна точка, бе определено неудобно за Надаш, която в момента търпеше последиците от тези решения.

Но повече от всичко Надаш мразеше упоритото нежелание на Грейланд просто да пукне, дали от бомба, или от отвлечена совалка, или от експлозивна декомпресия в необятните космически простори, или, майната му, тя не беше придирчива, от голям залък пай, заседнал в кривото ѝ гърло, или нещо друго също толкова банално. Да, един залък щеше да свърши работа! Честно казано, на този етап всичко, което би я накарало да се строполи мъртва на пода, щеше да задоволи Надаш.

Надаш отлично съзнаваше, че заради това си мнение би могла да бъде обвинена, че прекрачва чертата на едноизмерен злодей по отношение на емперо. Оправданието ѝ беше: Колко ѝ бе струвала емперо? Беше ѝ струвала брат, майка, благороднически Дом и бъдеще, свързано с имперската династия. Дали емперо умишлено бе направила тези неща — и доколко Надаш и семейството ѝ бяха допринесли за собствените си беди, — в случая нямаше значение. В крайна сметка на Надаш, затворена между голите, ръждясали стени на тясната си каюта, не ѝ бе останало почти нищо, освен омразата към емперо и неизчезващия гняв, че вбесяващото простодушно същество, което държеше титлата, продължава да съществува.

На този етап, дори Надаш да не постигнеше нищо друго в живота си, освен да свали Грейланд II, щеше да смята, че е спечелила играта.

Но разбира се, тя — все още! — имаше и други, по-мащабни планове.

На вратата се почука и малко след това тя се отвори със скърцане, за да разкрие помощник-капитана Евънс, който според слуховете навремето изгорил няколко от приятелите си, докато се опитвал да направи във ваната си нелегални и явно силно възпламеними субстанции.

— Карън — каза Евънс и Надаш видимо трепна при това обръщение, — гостът ти пристигна и е в офицерската столова. Ще те заведа при него.

— Благодаря ти — отвърна Надаш, закашля се, взе таблета си и последва Евънс по коридорите на „Нашата любов“, които миришеха на метал, плесен и старост.

— Казаха ми да те наричам „Карън“ — каза гостът ѝ, когато тя влезе в столовата. Помощник-капитан Евънс се намръщи на лекомислието му и си тръгна. — Това означава ли, че аз също имам нужда от кодово име?

— А ти искаш ли кодово име? — попита Надаш, като седна зад една от гъсто скупчените, мръсни маси в тясната, мръсна стая и даде знак на госта си да стори същото.

— Не особено — призна гостът. — „Простър Ву“ си е хубаво име. Мисля, че ще го запазя засега. — Той седна и се огледа. — Това не е обичайната ти обстановка, Карън.

— Временно е.

— Нима?

— Ако не мислеше така, нямаше да си тук. Което ми напомня да попитам, следяха ли те?

Простър като че ли се подразни от този въпрос.

— В момента аз съм най-високопоставеният жив член на Дома Ву, с изключение на самата емперо. Разбира се, че ме следяха. — Надаш се напрегна. Простър вдигна ръка. — Но доколкото някой би могъл да знае, причината да съм тук е да взема един палет нелегално бренди и портвайн, за което в момента се грижи моят пилот. Съвсем банална контрабанда. Ти си в безопасност.

Надаш се отпусна. После попита:

— Е, убеден ли си вече, че все още съм сила, с която да се съобразяват?

Простър се усмихна.

— Трябва да призная, че ми отне малко време да осъзная, че тъкмо ти си отровила Деран. Очаквах нещо друго.

— Какво друго очакваше?

— Ами, не знам — призна Простър. — Но все пак ти бе тази, която заби совалка в товарния отсек, за да убиеш емперо. Предполагам, очаквах нещо по-… гръмко.

Сега бе ред на Надаш да се усмихне. Тя извади таблета си, отвори едно приложение и го сложи пред Простър.

— Какво е това? — попита той.

— Спусъкът на бомбите, които съм заложила в съвещателната зала на борда на Дома Ву — обясни Надаш. — Стоят там поне толкова отдавна, колкото и отровният чай в малкия запас на помощничката на Деран.

Простър изгледа със съмнение приложението.

— И как успя да ги вмъкнеш там?

— Я стига, Простър — каза Надаш. — Нали не очакваш да ти разкрия корпоративните си тайни?

— Ами всъщност очаквам, ако искаш да продължим да разговаряме.

— Добре. Когато се върнеш, потърси член на обслужващия персонал, който не е идвал на работа от деня, в който умря Деран. Щом откриеш името му, накарай хората си да проверят миналото и местонахождението му. Ще откриеш, че този човек изобщо не съществува, макар че е работил за вас от години.

— Надаш махна с ръка наоколо. — Този мръсен малък кораб не е единственото място, където фалшивите самоличности са на мода.

— Корпоративен шпионаж — промърмори Простър.

— О, не се прави на шокиран. Не е като Домът Ву да не прави същите гадости.

— Къде е този човек сега?

— Вкъщи — отвърна Надаш. — Или поне на път за натам. В наши дни всеки иска да си е вкъщи. Изглежда, идва краят на цивилизацията.

Простър посочи към таблета със спусъка.

— Защо ми показваш това?

— Ти каза, че очакваш нещо по-гръмко. Исках да ти покажа, че можех да бъда далеч по-гръмка, ако смятах, че отговаря на нуждите ми. — Тя взе таблета, затвори приложението и го връчи на Простър. — Вземи. За спомен. Да ти напомня, че не бях длъжна да се отърва само от Деран. Можех да ликвидирам всички важни братовчеди Ву и да хвърля целия Дом в хаос. Имах тази възможност. Но не се възползвах.

Простър взе таблета.

— Не знам защо не си го сторила. На твое място аз щях да го направя.

— Е… Ако ти не беше в стаята, Простър, може би щях.

Той се сепна за момент.

— Аз?

— Сам го каза. На този етап ти си най-старшият Ву. Не мисля, че смяташ да допуснеш някого друг до директорския пост след цялата тази бъркотия, нали?

— Традиция е началникът на сигурността да не се кандидатира за директорско място.

Надаш изпръхтя, което пък я накара да се закашля и провали момента.

— Я стига, Простър — каза тя въпреки всичко. — Нещата вече са стигнали прекалено далеч.

— Надаш… Карън. Само защото смятах Деран за алчен глупак, на когото не му е работа да управлява Дома Ву, това не значи, че искам този пост за себе си.

— Че кой друг остава? — попита Надаш. — Познаваш братовчедите си. Да не би сред тях да има някой подходящ? Особено пък сега, когато им предстоят само криза след криза?

При тези думи Простър се умълча, както Надаш знаеше, че ще стане. Той може да бе склонен да я остави да отрови Деран — и тя го направи с удоволствие, тъй като общото им минало я задължаваше да си отмъсти, — но в крайна сметка защитаваше изцяло Дома Ву. Достатъчно дълго бе играл ролята на силната ръка зад трона, за да знае, че сред Ву няма друг, който да заслужава в момента този трон. Надаш се наслаждаваше да гледа как Простър полунеохотно признава това на себе си и си се представя — окончателно, неопровержимо — как управлява най-могъщия Дом във Взаимозависимостта.

Или поне най-могъщият Дом засега.

— Давай по същество — подкани накрая Простър.

— По същество, в момента не можем да си позволим хаос. — Надаш посочи към таблета, който сега бе в ръцете на Простър. — Взривяването на директорите щеше да предизвика хаос, но отравянето на Деран дава възможност за възстановяване на реда. Връща директорите на полагаемото им се място в управлението на Дома Ву. Дава на теб, който разбираш повече от всички други нуждата от ред, средства да възстановиш правилното положение на нещата.

При тези думи Простър се подсмихна.

— Не вярвам, че си направила всичко това от добро сърце.

— Разбира се, че не — съгласи се Надаш. — Имах си собствени сметки за уреждане. Но ги уредих — тях и само тях. Да направя нещо повече би било катастрофално. Идва краят на света, Простър. Това, което правим сега, ще реши дали ние — дали някой от нас — ще оцелее от предстоящото.

— И как се вмествам аз в това?

Надаш кимна пак към таблета.

— Заслужих ли малко от доверието ти?

— Малко.

— Би било справедливо да кажем, че в момента твоята братовчедка, емперо, не е най-популярната личност сред благородническите Домове и парламента.

— Тъй като наскоро вкара солиден процент от тях в затвора по обвинение в измяна — да, може да се каже така — съгласи се Простър.

— И ще се съгласиш, че това допринесе за увеличаването на хаоса в най-неподходящия за всички момент.

Простър се втренчи в нея.

— Щом казваш.

— В такъв случай, това, което искам от теб, Простър Ву, е да организираш едно малко събиране за мен. Да поговоря с хората, чиито планове нашата емперо е объркала.

— Нали разбираш колко трудно ще е това? — попита Простър, след като за момент се пулеше невярващо. — Емперо вече разследва всичките Домове. Твоят Дом е лишен от права. Ти самата — той махна към столовата наоколо — не си в особено цветущо положение и не можеш да направиш кой знае какво по въпроса.

— Пак ти повтарям, ако наистина вярваше в това, Простър, сега нямаше да си тук.

Той вдигна таблета.

— Ако беше умна, нямаше да ми дадеш това.

— Ако ти беше умен, Простър, досега да си осъзнал, че нямаше да ти дам това, ако не разполагах с други начини да получа от теб каквото искам.

— Това звучи като заплаха.

— Бих го нарекла по-скоро осигуровка — уточни Надаш. — Която така или иначе няма да се наложи да използвам, защото двамата искаме едно и също.

— Което е?

— Ред. И оцеляване. При наши условия. А не тези на братовчедите ти.

Простър се замисли за момент върху думите ѝ.

— Сигурно наистина мразиш Грейланд — каза той.

— Не я мразя — излъга Надаш. — Мисля, че е затънала до гуша. Проблемът е, че когато тя се удави, ще отнесе всички ни със себе си. Теб. Мен. Всички Домове. Цялата Взаимозависимост. Аз предпочитам да не се давя.

Простър стана.

— Ще трябва да помисля върху това.

Надаш остана седнала.

— Разбира се. Когато свършиш с мисленето, знаеш къде съм. — Простър кимна и се насочи към изхода. — Само че, Простър…

Простър се спря на вратата.

— Да?

— Помни, че нямаме много време.

Простър изсумтя и излезе.

Надаш остана да седи сама в столовата, изпълнена със своята омраза и планове, като се чудеше, не съвсем разсеяно, колко ли време всъщност им остава.

Не много дълго след като стана ясно, че това между тях не е само неловко моментно забавление, а Кардения Ву-Патрик наистина изпитва към Марс Клермон същата смесица от чувства, каквато и той към нея, и в горе-долу същите пропорции, новата приятелка на Марс, която освен това бе емперо Грейланд II, владетелка на Взаимозависимостта, му поднесе първия си подарък: джобен часовник.

— Аз не съм ти взел нищо — смути се той, когато тя му го връчи в леглото. След сеанс на изтощителен секс, който Марс подозираше, че може да бъде наречен истинско правене на любов, тя бе посегнала към нощното шкафче, което вероятно бе на петстотин години и струваше повече, отколкото Марс би могъл да спечели през живота си, бе извадила джобния часовник и му бе казала, че е за него.

— Разбира се, че не си — каза Кардения. — Какво можеш да ми подариш, което да го нямам вече? Имам предвид буквално — добави тя, като забеляза престорената му обида. — Знаеш ли, че имам цели складове с неща, които хората ми подаряват, а аз дори не ги виждам? — Тя вдигна часовника. — Всъщност и това идва оттам.

— Първият ти подарък за мен е нещо вече подарявано? — възкликна Марс с престорен ужас.

Кардения го плесна, много леко, по рамото.

— Престани. Впрочем, дори е още по-зле. Това дори не е подарено на мен. Началникът на склада ми каза, че било подарено на Хуей Ин III, което ще рече, че е на около двеста години.

— Как го намери?

— Не съм. Казах, че искам джобен часовник, и ми измъкнаха от склада няколко дузини, за да ги огледам.

— Тази история става все по-ужасяващо нелична, колкото повече ми разказваш.

— Да, знам — съгласи се Кардения и повдигна леко джобния часовник. — Но когато видях този, веднага се сетих за теб. Това го прави отново лично. — И тя го подаде на Марс.

Той го взе и го завъртя в ръка да го огледа. Часовникът бе малък, но тежък за размерите си, което подсказваше, че чарковете му са механични. Беше в ловджийски стил, с покритие, което напомняше на Марс за калай, макар да подозираше, че щом е бил подарък за емперо, металът сигурно е малко по-скъп. Гравюрите от двете страни на капака изобразяваха виещи се цъфнали лози, от които централната очевидно бе спирала на Фибоначи и завършваше със стилизирано цвете с дузина листенца. Марс отвори капака да погледне циферблата, който бе прост и елегантен. Верижката на часовника блещукаше от дребни смарагди, сложени през всеки няколко брънки.

— Честна дума, това е най-хубавият подарък, който някога съм получавал — каза Марс.

При тези думи Кардения засия.

— Радвам се.

— Обикновено ми подаряват плюшени животни или плодове.

— Ще го запомня за следващия път.

Марс усещаше тежестта на дребния предмет в ръката си.

— Ужасявам се, че ще го изпусна или одраскам, или нещо такова.

— Това няма да се хареса на твоята емперо — заяви Кардения с комично нисък глас.

— Няма да се хареса на мен — отвърна Марс.

Кардения посочи вътрешната страна на капака.

— Поисках да го гравират.

Марс я зяпна шокиран.

— Гравирала си го? С дарствен надпис? За мен?

— Ами, да. След като щях да ти го подарявам и така нататък.

— Но нали каза, че е на двеста години? Вероятно мястото му е в някой музей.

Кардения се усмихна и го целуна.

— Дори да беше от музей, пак можех да наредя да го гравират и тогава щеше да добие още по-голяма историческа стойност. Защото съм емперо. Което е абсурдно, но е истина. — Тя почука по часовника в ръката на Марс. — След стотици години може би наистина ще стои в някой музей и хората от бъдещето ще се чудят какво ли означава надписът.

— Какво поиска да гравират?

— Прочети го.

Марс изви леко ръка, за да наклони капака под такъв ъгъл, че да може да прочете надписа. Той бе в същия стил като останалата украса на часовника; ако не знаеше, Марс би помислил, че винаги си е бил там, откакто часовникът е изработен. Гласеше: „На Марс Клермон, имперски времеброец“, последвано от непознати за него символи.

— Това е на китайски — поясни Кардения. — Китай е мястото на Земята, от което е произлязъл родът Ву.

— Какво означава?

— Означава „Сега е нашето време“. — Кардения направи физиономия. — Вероятно. Преводът е машинен. Извинявай.

— Значи сега съм имперски времеброец?

— Това не е официална титла. Но ти си този, който ми каза какво става с Потока. Ти си този, който знае по-добре от всеки друг колко време имаме, преди да изчезне напълно. Ти знаеш колко време ни остава.

— Това… не е особено разведряващо — отбеляза Марс.

— Е, това е публичното обяснение. — Кардения се протегна, а после се сгуши в него. — Освен това прекарваш време да бройкаш емперо. Значи си имперски времеброец.

Марс внимателно остави джобния часовник на нощното шкафче от своята страна на леглото.

— Това е ужасен каламбур.

— Така е — съгласи се Кардения. — Но докато си прекарваш времето с мен, какво ти пука?

На Марс не му пукаше.

Той обаче продължи да мисли за тази нова, официално неофициална титла през следващите дни и седмици. Мислеше за нея, докато подреждаше данните, събрани от него, баща му и покойната Хатиде Ройнолд за разпадането на Потока във Взаимозависимостта, и прибавяше към тях всички сегашни и исторически данни за пътувания през Потока, които емперо бе наредила да му предоставят, както и огромното количество данни за Потока извън Взаимозависимостта, осигурени му от Тома Шанвер, (бившия и покоен) крал на Понтийо.

Полученият комплект от данни бе с няколко порядъка по-голям от предишния. Това му позволи да прогнозира по-добре кога ще се разпадне групата отдавна стабилни струи на Потока, които образуваха Взаимозависимостта, кога и къде ще се появи нова, далеч по-малко стабилна група от струи — Мимолетността, както я бяха нарекли двамата с Хатиде, — и колко дълго ще просъществуват тези нови струи, преди те също да изчезнат в нищото.

Колкото повече Марс работеше върху данните, толкова повече осъзнаваше, че Кардения, негова емперо и любовница, е права. Вече почти всеки физик в системата на Средоточие работеше с неговия комплект от данни, а повечето в другите системи най-малкото бяха започнали с него. Но никой от тях, с изключение на баща му и Хатиде, не бе работил върху тях толкова дълго — а сега баща му не разполагаше с нови данни вече повече от година, а Хатиде бе мъртва.

Което означаваше, че никой друг жив човек не може да види данните като него, да ги синтезира като него, да ги схване в тяхната цялост като него, а също и да ги обработи, за да предостави на емперо и нейните съветници най-добрите и най-точни прогнози.

Марс не се ласкаеше с мисълта, че това предимство се дължи на собствените му вродени способности. Имаше десетки, ако не и стотици други физици, които бяха по-надарени от него, като се започне със собствения му баща, който пръв сред тях забеляза разпадането на Потока, надничащо от най-ранните данни. Предимството на Марс идваше просто от времето, прекарано в разглеждане на проблема и работа върху него. Предполагаше, че скоро ще бъде задминат.

Дотогава обаче той бе на практика имперският времеброец, единственият човек, който знаеше най-добре от всички колко време ѝ остава на Взаимозависимостта.

И все пак.

Колкото повече гледаше данните, толкова повече на Марс му се струваше, че би трябвало да е нещо повече.

— Виж тук — каза той на Тома Шанвер и посочи. Двамата се намираха на кораба на Шанвер, „Оверн“ — Марс, защото бе започнал да цени приятелството си с Шанвер, зародило се по принуда на обстоятелствата, а Шанвер, защото в известен смисъл той беше „Оверн“ и това бе мястото, където можеше най-добре да се проявява и съществува.

Марс насочваше вниманието на Шанвер към една симулация на струите на Потока на Взаимозависимостта през следващите няколко години. Тя бе силно ускорена; в нея стабилните допреди струи сияеха в синьо и изчезваха изведнъж и за постоянно, докато мимолетните струи проблясваха в червено и гаснеха.

Докато симулацията продължаваше да тече, надеждността на предсказанията ѝ намаляваше — това се изобразяваше, като сините струи започваха да трепкат, щом навлязат в приблизителния си прозорец на изчезване, а червените избледняваха до бяло, колкото по-несигурна бе симулацията. В крайна сметка цялата симулация бе нашарена от мигащо червено, избледняващо бяло и трепкащо синьо.

— Какво се предполага да виждам в това, освен риск от сърдечен удар? — попита Шанвер.

Марс спря симулацията, върна я и я пусна отначало.

— Погледни мимолетните струи на Потока — каза той.

Шанвер загледа пак симулацията, като обръщаше специално внимание на червените линии, а по-късно и на белите.

— Не знам какво търся — рече той.

— Погледни пак. — Марс посегна да върне симулацията.

Шанвер вдигна ръка.

— Мога да я изгледам още хиляда пъти и пак да не видя онова, което искаш, Марс.

Младият мъж се намръщи.

— Мислех, че точно пък ти…

— Точно пък аз ли? — Шанвер се усмихна. — Това има ли нещо общо с факта, че вече не съм човек и съществувам само благодарение на компютъра на този кораб?

— Ами, да — призна Марс.

— Нещата не стават така.

— Но ти управляваш целия кораб. Предимно подсъзнателно. В известен смисъл, ти си корабът. Кораб, годен да пътува през Потока.

— Ти можеш ли да управляваш този кораб, Марс?

— Какво? Не.

— Но той е годен да пътува през Потока, а ти знаеш всичко за Потока.

— Да, но само… аха, ясно, разбирам накъде биеш.

— Така и очаквах, ти си умен човек.

— И все пак, бих предположил, че достъпът до процесите в този кораб ще ти позволи да разбереш по-лесно физиката на Потока — отбеляза Марс.

— Възможно е, но пак ще ми трябва време да я усвоя и да започна да я прилагам. — Шанвер почука по виртуалната си глава. — Моят модел, който съществува в този кораб, все още е предимно човек. Може да управлява кораба, без да мисли много-много за това, също както ти можеш да дишаш. Но ако искаш да науча физиката на Потока, ще трябва да ми дадеш време.

— Колко време? — попита Марс.

— Вероятно по-малко, отколкото ще трябва на някого друг. Но все пак повече, отколкото си мислиш. — Шанвер посочи към симулацията. — Междувременно, може би просто ще ми кажеш какво се предполага да видя в това, вместо да чакаш да го видя.

— Точно там е работата — въздъхна Марс и пусна симулацията отново. — Нещо в начина, по който се появяват мимолетните потоци, ме човърка и исках някой друг да погледне, за да видя дали и той го вижда. Защото, каквото и да е, не мога да го схвана съвсем. Там е, усещам го, но… — Той сви рамене. — Усещането не се брои.

— Има и други физици, занимаващи се с Потока — отбеляза Шанвер.

Марс поклати глава.

— Те все още се мъчат да ме догонят.

— За разлика от мен?

— Е, добре де, надцених те. — Марс млъкна и погледна към Шанвер. — Извинявай. Май не прозвуча добре.

Шанвер се засмя.

— А, чудесно прозвуча. Разбирам те.

— Ако Хатиде беше още жива, може би тя щеше да го види — каза Марс. — Това е основано предимно на нейни данни.

Шанвер се загледа в симулацията.

— На мен ми изглежда, че мимолетните струи се появяват наслуки — подхвърли той.

— Доколкото мога да преценя, така е — отвърна Марс. — И времетраенето им също е случайно. Някои изкарват час. Други — почти година.

— Няма никакъв модел или ритъм.

— Аз поне не виждам такъв, а и данните не го показват.

— А какво усещаш? — попита Шанвер. — Спомена, че усещаш нещо.

— Усещам, че има модел — каза Марс. — Е, не точно модел. Но нещо неслучайно. — Той разпери ръце. — Не намирам думи да го обясня.

— Защото е математика — предположи Шанвер.

— Да, но не знам дали изобщо разполагам с нужната математика. Само че… — Марс сви рамене. — Не знам. Имам чувството, че ако го разбера, бих могъл да спечеля още време за всички ни.

— Да спреш разпадането на струите на Потока?

Марс поклати глава.

— Не, не това. — Той посочи сините линии, някои от които трепкаха, други не, но всички рано или късно изчезваха. — Разпадането на тези струи на Потока е почти сигурно. Всичко, което можем да направим ние, е да се опитаме да предскажем точния момент, за да могат хората да се подготвят. Тях ги разбирам. — После посочи червените и белите линии. — А тези не. Точно те ме интересуват сега.

— Защото?

Марс тикна пръст отново в сините линии.

— Защото тези означават, че сме мъртви — обясни. — Нямаме достатъчно време, ако те са всичко, с което разполагаме. Можем да започнем да прехвърляме хора на Край с всеки съществуващ в момента кораб, годен да пътува през Потока, и пак ще превозим само няколко милиона души. От милиарди. Всички други ги очаква онова, което стана в Даласисла.

При името Даласисла Шанвер се сепна. Това бе система от Взаимозависимостта, чиято струя от Потока бе изчезнала преди осемстотин години, като по този начин я изолирала и обрекла тамошните жители на мъчително изчерпване на ресурсите, което вървяло отначало бавно, а след това ужасяващо бързо и погубило милиони.

— И въпреки това някои от жителите са оцелели — изтъкна той.

— Няколкостотин — уточни Марс. — А и те не се справяха особено добре, ако си спомняш.

— Спомням си.

— Тук няма време — каза Марс и кимна към сините линии. — Ако искаме да спасим повече от неколцина, трябва да потърсим тук. — Той погледна към червените. — Трябва да намерим още време. Аз трябва да го намеря. — Той погледна пак към Шанвер. — А имам чувството, че пропускам нещо. Каквото и да е то.

— Може би просто го няма — отбеляза деликатно Шанвер.

— Може би — съгласи се Марс. — Но няма да съм добър учен, ако престана да търся.

— Имаш ли време за това? При всичко друго, което трябва да правиш.

— Аз съм имперският времеброец — каза Марс. — Длъжен съм да се опитам да спася всички. Май ще трябва да си отворя време.

Имперският дворец на Си’ан бе огромен — толкова голям, та се говореше, че емперо може да посещава по една стая на ден в продължение на цялото си царуване и пак да не влезе във всичките. Дали това бе преувеличение, или не, зависеше изцяло от царуването на всеки конкретен емперо, разбира се; бе напълно вярно в случая с Виктоз I, който изкарал на трона тринайсет дни и умрял от анафилактичен шок в резултат на праха от гъби, попаднал по недоглеждане в картофеното пюре на силно алергичния емперо; и може би не бе вярно за емперо Сизан, която се възкачила на трона на седемнайсет, живяла сто и две години и била наследена от правнука си.

Вярното обаче беше, че никой емперо не е посетил действително всяка стая в двореца за близо хилядата години от съществуването на Си’ан, който сам по себе си представляваше хабитат, построен специално, за да бъде дом на емперо и неговия двор. Дворецът съдържаше не само личните покои на емперо и неговото семейство, но и жилищата на различни министри и персонал, които варираха от луксозни апартаменти до общи спални.

Имперският дворец бе също така място за работа, изпъстрено с офиси, съвещателни зали, аудитории, магазини и кафенета, да не говорим за складове, тоалетни, физкултурни салони, килери и електроразпределителни стаи. Имаше затвор и хотел (не близо един до друг), няколко пощенски станции за вътрешна и междупланетна поща, работилница, цяло крило офиси на сигурността и стаи за разпити, а за да ги видиш отвътре, трябваше или да имаш много високо ниво на достъп, или да си направил нещо наистина ужасно — а понякога и двете.

Грейланд II не бе направила нищо наистина ужасно, но беше емперо и следователно имаше достатъчно високо ниво на достъп, за да влезе в крилото на сигурността. Всъщност тя никога досега не бе идвала тук; нейните покои и кабинети си имаха собствена охрана, която не само съперничеше, но и надминаваше тукашната, а и така или иначе всеки работещ в крилото на сигурността би отишъл при нея. За днешния брифинг обаче хората от охраната ѝ помолиха да се състои на тяхна територия по логистични и технически причини.

Ето как Грейланд II се озова в централата на своята имперска сигурност, вървейки към обезопасената съвещателна зала в дъното. Беше дошла без придружители, само с минимума от лични телохранители, които бяха наети и проучени от служители, работещи в това крило на двореца.

Никой не зяпаше Грейланд, докато тя вървеше по коридора към съвещателната зала, облечена в тъмни и невзрачни дрехи. Ако човек не знаеше, че тя е емперо, по реакцията на нейното присъствие би предположил, че е най-много бюрократ от средна величина. Това устройваше напълно Грейланд, която продължаваше да смята аурата на емперо за едно от най-уморителните неща в тази работа.

Грейланд стигна края на коридора и влезе в съвещателната зала, където я чакаха трима души. Тя кимна на телохранителите си, които затвориха вратата на залата и застанаха на пост от другата ѝ страна. При затварянето си вратата с почти недоловимо съскане и щракане се запечата за външния свят. Докато не я отворят отвътре, щеше да е нужна едва ли не ядрена бомба, за да се проникне в стаята.

— Ваше величество — каза Хайбърт Лимбар, началникът на имперската служба за сигурност, и се поклони. Посочи към другите двама в стаята. — Това е Коет Гамел, който ръководи аналитичната секция на Имперската сигурност. А това е Донтелу Себроган, която извърши исканите от вас проучвания и симулации. Разбира се, и двамата са проверени на най-високо ниво.

Гамел и Себроган се поклониха на Грейланд, която им отвърна с кимване.

— Заради вас поискахме да дойдем тук — отбеляза тя. Обикновено, когато се срещаше с Лимбар, ѝ бе по-удобно да говори за себе си неофициално, но в присъствието на нови хора, за които срещата с емперо вероятно щеше да е неповторимо преживяване, минаваше на имперското „ние“.

— Да, Ваше величество — каза Гамел. — Всички тук са сигурни и проверени. И въпреки че нямаме причини да мислим, че личният ви персонал не е също сигурен и проверен, хората говорят, макар и съвсем невинно. Някой, който знае с какво се занимаваме аз и Донтелу, може да отгатне защо сме дошли при вас и какво ще ви представим.

— Посещението ми тук само по себе си ще бъде достатъчна тема за разговори — обърна се Грейланд към Лимбар.

— Да, госпожо — съгласи се Лимбар. — Но предвид мащабите на… ъъъ, предизвикателствата, срещу които е изправена Взаимозависимостта в момента, няма да има единодушно мнение относно кое от тях е причината за неочакваното ви посещение.

Грейланд се усмихна тъжно.

— Така е. — Тя даде знак на другите да седнат и направи същото. Лимбар, Гамел и Себроган я изчакаха да се настани, преди самите те да заемат местата си. — В такъв случай нека минем към причината за моето посещение.

Лимбар кимна на Гамел, който му отвърна, а после насочи вниманието си към Грейланд.

— Преди няколко седмици, след опита за преврат срещу вас, поискаха от моя отдел — предполагам, по указания на Ваше величество — да направим оценка на риска за Взаимозависимостта в светлината на неизбежното изчезване на Потока и други фактори.

— Разбира се, ние правим оценки на риска още откакто се появиха данни, че Потокът ще изчезне — вметна Лимбар.

— Да, разбира се — съгласи се Гамел. — Тези нови оценки обаче отчитат последиците от опита за преврат и ответната реакция на Ваше величество.

— Искате да кажете, хвърлянето на няколкостотин от най-високопоставените и влиятелни членове на парламента, аристокрацията и духовенството в затвора за измяна — каза Грейланд.

— Точно така — потвърди Гамел и се прокашля. Посочи към Себроган. — Донтелу е несъмнено най-добрата аналитичка в отдела ми и задачата ѝ през последната година бе да моделира последствията от изчезването на Потока. Тя ще поеме главната роля в този брифинг, ако това е приемливо за Ваше величество.

— Да, разбира се. — Грейланд насочи вниманието си към Себроган. — Можете да продължите.

Себроган се озърна неуверено към началниците си, после погледна пак към Грейланд.

— Ваше величество — каза тя. — Преди да започна, трябва да ви задам един въпрос.

— Позволявам.

— Колко пряма мога да бъда в представянето на оценката си?

При тези думи Грейланд се усмихна.

— Искате да кажете, дали бихме се обидили от груб език с възможни негативни последици?

— Да, госпожо.

— Един от главните ми съветници не може да произнесе и едно изречение, без да използва думата „шибам“, и току-що прекара половината от последното съвещание на изпълнителния комитет в опити да ни убеди, че икономическите основи на Взаимозависимостта се намират под пряка и непосредствена заплаха. Смятаме, че не сте в опасност.

— В такъв случай, Ваше величество, всички сме преебани.

Грейланд се засмя.

— А сега ни кажете защо — подкани тя, когато смехът ѝ утихна.

— Част от нещата вече ги знаете — продължи Себроган. — Разпадането на Потока започна и изчезват вековни струи, които са служили като търговски артерии на Взаимозависимостта. Без тях отделните системи ще бъдат изолирани една от друга. Тъй като структурата на Взаимозависимостта е основана на идеята всички системи да зависят една от друга, това означава, че след няколко десетилетия човешките хабитати в тези системи ще започнат да се разпадат.

— Ефектът Даласисла.

Себроган кимна.

— Вие дадохте на парламента няколко месеца да измисли как да смекчи ефекта, но нашият анализ сочи, че той няма да успее да състави действащ план в този срок.

Грейланд кимна.

— Също така нашият анализ сочи, че вие вече сте отчели тази нерешителност в плановете си — отбеляза Себроган.

Грейланд погледна към Лимбар, който сви рамене.

— Казахте, че искате подробен анализ, госпожо — рече той.

— Какво според вашия анализ ще направя аз тогава? — обърна се Грейланд към Себроган.

— Най-вероятният курс на действие е да се опитате да реквизирате част или всички междузвездни кораби на Взаимозависимостта, за да прехвърлите колкото е възможно повече хора на Край, който е единствената планета във Взаимозависимостта, способна самостоятелно да поддържа човешки живот.

— И колко успешно ще сработи това?

— Няма да сработи — отвърна Себроган. — Първо, твърде невероятно е опит за национализация в такъв мащаб да успее. Домовете от гилдията ще откажат и ще се разбунтуват, и най-вероятно ще бъдете свалена в рамките на няколко месеца. Второ, дори първият сценарий да не се осъществи, няма достатъчно кораби, за да транспортират всеки поданик на Взаимозависимостта до Край, нито отведнъж…

Грейланд вдигна ръка.

— … нито в сценарий, според който най-уязвимите системи се евакуират първи към други, не толкова застрашени системи.

Грейланд свали ръка и се намръщи.

— И трето, цялото население на Взаимозависимостта е поне двайсет милиарда души. На Край има по-малко от сто милиона. Инфраструктурата му не може да се справи с двеста пъти по-голямо население от сегашното, нито дори с част от този брой. Освен това самата екосистема на планетата най-вероятно ще рухне при внезапното — както в човешки, така и в екологични времеви рамки — вкарване на дори няколко милиарда души. В опита си да спасите човечеството вие бързо ще унищожите единственото място, където то би могло да оцелее.

— И това е при условие че те изобщо стигнат до Край — вмъкна Гамел. — Трябва да предположим, че Грени Нахамапитин и „Пророчествата на Рашела“ държат под контрол изходните плитчини на Потока в системата на Край. Те могат да унищожат всеки кораб, навлязъл в космическото им пространство, още преди той да им прати позивен сигнал.

— Работим по въпроса — каза Грейланд.

— Дори и така да е, Ваше величество, това няма да реши другите проблеми — продължи Себроган, — които са много сериозни.

— Значи, каквото и да стане, милиарди ще умрат.

— Ако възнамерявате да ги пратите на Край с кораб, да. Но, госпожо, не е особено вероятно изобщо да успеете да стигнете дотам.

Грейланд се намръщи.

— За какво говорите?

— Помнете, че ми дадохте разрешение да съм пряма — каза Себроган.

— Да, да — махна раздразнено с ръка Грейланд.

Себроган погледна пак към шефовете си, преди да върне очи върху Грейланд.

— Според моята оценка ще има друг мащабен опит за преврат или покушение срещу вас през следващите три месеца — съобщи тя. — И този опит вероятно ще успее.

Надаш Нахамапитин не можеше да не забележи, че никой не си взема от храната и напитките.

От една страна, това бе съвсем нормално. Репутацията на Надаш вече я изпреварваше. Беше убила собствения си брат, на два пъти се беше опитала да убие действащата емперо и със сигурност всеки присъстващ на малката ѝ вечеринка отлично знаеше какво бе сполетяло Деран Ву. Надаш изпита мъничко гордост, че целият бюфет си стоеше недокоснат. Това означаваше, че хората тук — тоест онази част от елита на Взаимозависимостта на Средоточие, която не бе понастоящем в затвора за държавна измяна — изпитват здравословно уважение към нещата, които тя може да им направи с наличните си ресурси, пък били те кифличка или чаша кафе.

От друга страна, поведението им бе нелепо. Първо на първо, не тя бе приготвила масата с храни и напитки. Беше го направил Простър Ву, фактическият домакин на срещата. Той не се бе консултирал с нея за менюто. Поне на Простър трябваше да имат доверие.

Но, което бе по-важно, Надаш имаше нужда от тези хора. Те бяха средството, с чиято помощ можеше да осъществи плановете и каузите си. Ето защо нямаше да ги отрови (тук и сега).

В добавка, макар че може и да не им се искаше да го признаят пред самите себе си, те се нуждаеха от нея също толкова, колкото и тя от тях. Дълбоко в себе си те го знаеха и тъкмо затова бяха тук и (не) споделяха хляб с една убийца и бунтовничка. Сега трябваше само да ги убеди в нещо, което вече знаеха.

Това можеше да го направи.

И ако не успееше да го постигне, апелирайки към собствения им интерес, разполагаше и с някои заплахи, които да приложи.

А ако и това не сработеше, какво пък? Винаги оставаше чаят. По-късно.

Простър Ву, който досега обикаляше сред гостите, се приближи към Надаш.

— Готови сме. Всеки, който ще дойде, вече е тук.

— Има ли семейства, които си поканил, а не са дошли? — попита Надаш.

— Няколко.

— Това е проблем.

— С който можем да се справим.

— Казваш ми, че има хора, които знаят какво правим тук, а не са замесени в него. Обясни ми как можем да се справим с това.

— Щом казвам, че можем, значи можем. — Простър се усмихна. — Семействата, които не са тук… симпатизират на целите ти. Просто искат да видят накъде духа вятърът, преди да се обвържат.

Надаш изпръхтя.

— С други думи, са страхливци.

— Те вероятно биха казали, че са разумно предпазливи — отбеляза Простър. — А в случай че някой, присъстващ или не, си мисли да се разбъбри за тази среща, да не забравяме, че за разлика от теб, те наистина се боят от гнева на Ву. Наясно са, че ако ни разсърдят, това би означавало никакви нови кораби, никакви нови оръжия, а службите им за сигурност може от сега нататък да не вземат толкова присърце интересите им. Ще си кротуват.

— Щом казваш.

— Казвам го. Съобщи ми, когато си готова.

— Готова съм.

Простър кимна, плесна с ръце и подкани гостите да заемат местата си. Само след минутка около трийсетина души, всеки от тях представляващ благородническа фамилия и Дом от гилдиите, вече се бяха настанили на сгъваеми столчета.

Надаш си отбелязваше всеки от присъстващите, докато сядаха, за да запази информацията за по-късно. Повечето ги познаваше, дали от социални контакти в по-щастливи времена, или защото бяха седели срещу нея на масата за преговори. Поне с един от тях бе правила секс. Не беше някакъв страхотен секс.

Останалите ги познаваше по репутация. Както във всяка цивилизация, колкото повече се приближаваш до върха, толкова повече намалява броят на хората, които имат значение. На нивото на Надаш Взаимозависимостта имаше население колкото малко градче.

Тя изчака всички да притихнат и да насочат погледи към нея. После кимна, отиде до бюфета и си наля чаша чай. При това се разнесе тихо мърморене. Като свърши, Надаш се върна пред събралите се хора.

— Първо искам да благодаря на всички ви, че дойдохте тук. — Тя обхвана с жест помещението, което всъщност представляваше товарният отсек на строящ се космически кораб. Предлогът за осъществяване на срещата бе, че Простър, новият и уж временен изпълнителен директор на борда на Дома Ву, организира за присъстващите обиколка на най-новия модел десетка на Дома с надеждата да си осигури продажби. — Разбирам, че това не е най-луксозното възможно място за среща. — Тя отпи от чая си. — Разбирам също така, че някои от вас може да… изпитват опасения към товарните отсеци, когато аз съм замесена.

Това предизвика няколко нервни кискания, няколко изненадани прокашляния и много мърморене. Надаш си отбеляза кои от гостите се обърнаха ококорено към някого друг, сякаш искаха да кажат: „Тя да не би току-що да се пошегува с убийството на собствения си брат?“.

— И да, наистина се пошегувах с това — каза Надаш, отговаряйки на незададения въпрос. — Хайде да не се преструваме, че не знаете за предишните ми грехове или че аз не съм наясно, че вие знаете. Времето ни е малко и не можем да си позволим лукса да шушукаме учтиво. Аз съм убийца, изменница и организаторка на покушение срещу емперо. И с ваша помощ отново ще бъда всичко това.

Този път мърморенето бе по-високо и някой стана, като че ли се канеше да си тръгне.

— Сядай, Гайден Айело — изрече Надаш по-високо, отколкото бе говорила досега. Гайден Айело замръзна като дребно копитно животно, осъзнало, че е било забелязано от лъвица. — Вече си тук. Прекалено е късно да разправяш, че не си знаел защо идваш. Сядай!

Гайден Айело се огледа, не видя друг да се надига от мястото си, и нервно седна пак.

— Нека повторя какво казах току-що — продължи Надаш. — Убийца. Изменница. Организаторка на покушение срещу емперо. Емперо. Не империята. Не Взаимозависимостта. И не благородническите Домове и гилдии, които са я изградили и са я превърнали в това, което е днес.

— Давай по същество, Надаш — обади се Лейнус Христо от Дома Христо. — Не ме интересуват обясненията ти. Никого тук не го интересуват. Просто ни кажи за какво заговорничим.

— Тъкмо щях да стигна дотам — рече Надаш. Отпи пак от чая си и го остави. — Домовете и гилдиите построиха Взаимозависимостта. Сега Грейланд казва, че иска да я спаси. Под това има предвид, че иска да спаси хората ѝ. Хората ѝ.

— Е, и? — попита Христо.

— Как може да спаси хората? Те няма да оцелеят дълго в създадени от човека хабитати след разпадането на Потока. Има само едно място, където могат да отидат.

— На Край — обади се някой.

— На Край — съгласи се Надаш. — А как ще стигнат дотам? Тя трябва да ги превози. И за тази цел ще използва всеки възможен кораб. Вашите кораби, на които разчитате за осъществяване на целите на своите Домове. Тя ще ги реквизира, ако се наложи.

— А това така или иначе няма да помогне — намеси се Простър Ву от мястото си най-отпред. — Домът Ву очевидно разполага с инвентарен списък на всеки действащ в момента кораб, годен да пътува през Потока. Те са крайно недостатъчни за спасителна операция с такива мащаби. А и тези, които ги има, са пръснати из цялата Взаимозависимост. Няма начин да се координират в необходимия срок.

— Да не говорим, че всеки кораб, пратен до Край, остава там — добави Надаш. — Струята на Потока от Край до Средоточие вече изчезна.

— И да не споменаваме, че брат ти Грени вече е поел контрол над плитчините на Потока при Край — вметна Друзин Улф, който седеше в задната част на групата. — Като стана дума за преврати, всички знаем какво се опитват да постигнат Нахамапитин на Край. Виждам, че се мъчиш да скриеш тази карта, Надаш.

— Не се мъча да я скрия, Друзин — контрира Надаш. — Просто още не съм я сложила на масата. Но си прав. Досега брат ми и „Пророчествата на Рашела“ трябва да са поели контрол както над планетата, така и над плитчините на Потока в околния космос. Така че дори Грейланд да вземе всичките ви кораби, да ги натъпче с бежанци и да ги прати към Край, без изрично разрешение от мен те ще бъдат унищожени броени минути след пристигането си.

Това предизвика още мърморене.

— Ти каза, че си убийца — каза Друзин. — Но не спомена нищо за геноцид.

— Моля те, Друзин. Помисли. Планетата и без това не може да издържа толкова хора, колкото Грейланд иска да прати на нея. Ако пуснем всички, това ще застраши както онези, които вече живеят на Край… така и хората, които ще оцелеят при рухването на Взаимозависимостта. — Надаш кимна на Простър. — Твой ред е.

Простър също кимна и се изправи, за да се обърне към групата.

— Преди кончината си Деран Ву предложи на борда на директорите на Ву план, който позволява на търговското, индустриалното и културното сърце на Взаимозависимостта… — посочи към събралата се група, за да поясни, че говори за тях — … да преживее разпадането на Потока, запазвайки богатството, капитала и ценностите си почти непокътнати. Това е многопластов план, който включва засилен охранителен контрол за поддържане на реда сред населението, докато Потокът се разпада, и нови, усъвършенствани кораби за пътуване през Потока за евакуация и запазване на действително важното в случая: благородническите Домове на Взаимозависимостта.

— Значи, просто за да сме наясно, планът е контрол над безредиците за паплачта и прехвърляне на Край за всички нас — обобщи Друзин Улф, като обхвана с жест стаята.

— Това не е особено елегантен начин за изразяване — укори го Простър.

— Мислех, че сме приключили вече с учтивостите, Простър.

— Да — прекъсна ги Надаш. Огледа се. — Невъзможно е да бъдат спасени всички. Просто няма начин. Това е логистично и физически невъзможно. Дори Грейланд вероятно го знае, макар да смята, че трябва поне формално да се опита да спаси всички, като междувременно унищожи благородническите Домове и гилдиите. Тя е длъжна да се преструва. Но не и ние. Ние можем да се спасим. А спасявайки себе си, ще спасим онова, което е важно за Взаимозависимостта.

— С хубавичка печалба за Домовете Ву и Нахамапитин.

— Вие и бездруго рано или късно ще дойдете при нас за кораби — каза Простър на Друзин Улф. — Така поне ти и всички други в тази стая ще сте начело на опашката.

— Ами Домът Нахамапитин? — попита Друзин, насочвайки вниманието си отново към Надаш. — Колко точно смятате да изкопчите от всеки от нас, за да не бъдем изпарени от брат ти в мига, щом се появим в пространството на Край?

— Съжалявам да го кажа, че в момента имам много малко общо с Дома Нахамапитин — отвърна Надаш.

— Наясно съм с това. Главният ми търговски посредник току-що имаше сблъсък със сегашния администратор на Дома.

— Кива Лагос.

— Познаваш ли я?

Надаш стисна устни.

— Да.

— Тя не ми е любимото човешко същество — продължи Друзин. — А и не мисля, че имаш намерение да я оставиш на мястото ѝ по-дълго, отколкото се налага. Затова питам още веднъж: Колко смята да изкопчи Домът Нахамапитин от всеки от нас?

— Нищо.

— Нищо?

— Нищо.

Сега беше ред на Друзин да се усмихне тънко.

— Скептичен съм. Не се обиждай.

— Не се обиждам. — Надаш премести вниманието си от Друзин Улф към цялата група. — Ето цената, която всеки Дом ще трябва да плати, за да влезе в пространството на Край: нищо. Ще дам свободен достъп на корабите ви — всичките; толкова, колкото намерите за необходимо да пратите. Ще получите криптиран код, който показва, че имате разрешението ми да навлезете в пространството на Край. Получавате го, защото в момента сте в тази стая. Другите, които се присъединят към пакта ни, може да получат някакви отстъпки, в зависимост от обстоятелствата. Но само вие, тук присъстващите, получавате този достъп от мен даром.

— Ако съм научил нещо за Нахамапитин, то е, че не давате нищо даром — подхвърли Друзин.

— Правото на достъп до Край е безплатно, Друзин. Но наистина имам някои очаквания.

— Които са?

— Преди да стигнем до това, нека ви изясня напълно какъв е планът — каза Надаш. — След малко повече от четири месеца срокът на парламента да излезе с план за спасяването на Взаимозависимостта ще изтече, без той да е успял да ратифицира нищо. Когато това стане — а то ще стане, — Грейланд почти сигурно ще реквизира всичките ви кораби и каквото друго пожелае в напразен опит да спаси колкото се може повече от поданиците си. Когато направи това, тя ще обрече всички ни. Съвсем просто е.

Моят план е да я спрем. Аз ще я сваля и понеже на този етап е прекалено опасно да я държим жива, ще уредя да я убият. После ще установим режим, който е приятелски настроен към благородническите Домове и гилдиите и който разбира онова, което ние в тази стая вече знаем: Не можем да спасим всички, затова нека спасим каквото е важно. Нас.

Надаш се огледа, за да види дали някой има възражения. Нямаше.

— Та така, ето ги моите очаквания. Първо, очаквам от вас пари. Много пари. Аз ще се занимавам с логистиката на този заговор, а за жалост в момента не мога да плащам поради недостиг на средства. Ще взема известна сума от всеки от вас, преди да си тръгнете. Всички ще платят.

Второ, очаквам вашето сътрудничество. Това няма да е екстравагантният, показен преврат, който се опитаха да спретнат майка ми и Джейсин Ву. Този път нещата ще загрубеят и искам всеки от вас да изиграе своята роля. Ще бъдете оценявани в зависимост от участието си.

Трето, очаквам от всеки от вас да вербува още хора. Присъстващите в тази стая не са достатъчно. Знам, че някои от вас предпочитат да запазят всичко в тесен кръг, а други не желаят да бъдат видени как убеждават някого да се присъедини към заговор. Но всички сте наясно какво е заложено тук. Ако Грейланд постигне своето, всички ще умрем.

Четвърто, когато превратът бъде осъществен, очаквам от вас да признаете и легитимирате новия режим. Без вашата публична подкрепа и съгласие превратът почти веднага ще се изроди в хаос. Това трябва да стане достатъчно бързо, за да накараме Домовете, които не участват в заговора, също да ни подкрепят, и да смажем всеки Дом, който ни се противопостави. — Надаш посочи към Простър. — Очевидно Домът Ву ще е с нас. Това ще е силен аргумент за всеки друг Дом да застане на наша страна.

Друзин Улф изглеждаше раздразнен.

— Разбира се, че Домът Ву ще подкрепи преврата. Някой от тях, вероятно тук присъстващият Простър, ще е следващият емперо.

Надаш погледна към Простър. Той кимна, за да потвърди окончателно решението си.

Надаш погледна пак към групата.

— Не — каза тя. — И това е последното, което ще очаквам от всеки от вас: вашата вярност не само към новия режим, а и към мен. Аз ще съм следващата емперо. Последната емперо на Взаимозависимостта.

Докато елитът на Взаимозависимостта кроеше планове да изостави обикновените хора на съдбата им, обикновените хора на Взаимозависимостта започваха да схващат каква точно е тази съдба.

Трябва да се отбележи, че обикновените хора на Взаимозависимостта не бяха глупави. Те бяха може би най-образованите и материално осигурени обикновени хора, живели някога, в която и да е човешка цивилизация, като се започне от времето, когато първите човеци решили, че е голям зор да трамбоват през африканския пейзаж, и предпочели да се установят на едно място.

Населението на Взаимозависимостта не беше глупаво най-вече по две причини. Първата бе, че огромното мнозинство от милиардите хора прекарваха живота си или в градове, издълбани под повърхността на иначе необитаеми планети, или в носещи се в космоса хабитати. И в двата случая едно голямо население от необразовани и диви хора би било сериозен риск за сигурността на всички останали.

Втората причина бе, че управляващата класа на Взаимозависимостта, която предпочиташе финансова и социална стабилност пред това да има лумпенизиран пролетариат, готов да откъсне главите от вратовете им при всяка възможност, бе избрала да поддържа основния жизнен стандарт на Взаимозависимостта такъв, че никой да не гладува, да не стои без покрив над главата си, да не умира от лесно предотвратими болести и да не банкрутира, ако получи сърдечен удар или си загуби работата, или и двете.

По тези причини във Взаимозависимостта нямаше „бедни“ или „паплач“ в смисъла, който елитите на предишните цивилизации бяха влагали в този термин. Това е страхотно, ако целта ти е да държиш голямо човешко население, пръснато из трилиони километри физическо пространство, сравнително задоволено. Ала не е чак толкова страхотно, ако целта ти е, да речем, да държиш тези милиарди в пълно неведение за наближаващия край на цивилизацията, която вероятно ще свърши с глад и бавна смърт за всеки от тях, ако не бъде направено нещо.

Те знаеха. Знаеха, защото учените, които анализираха данните, събрани от Джеймис и Марс Клермон и Хатиде Ройнолд, произлизаха предимно от средната и работническата класа на Взаимозависимостта и споделяха информацията си. Знаеха, защото екипажите на корабите, браздящи Потока, които се бяха врекли във вярност на гилдиите, контролирани от благородническите фамилии, също бяха от средната и работническата класа. Знаеха, защото журналистите на Взаимозависимостта също бяха от тези класи. И знаеха, защото емперо Грейланд II, която бе изкарала младостта си като дете на учен, в своята мъдрост или наивност (или и двете) бе решила да позволи истината за неизбежното изчезване на Потока да стигне до широката публика.

Те знаеха и го бяха разбрали на сравнително ранен етап от събитията.

Но какво направиха с тази информация?

Много хора провериха кога тяхната система ще бъде отрязана напълно от останалата част на Взаимозависимостта, решиха, че има достатъчно време някой да измисли какво да се направи, и се върнаха към ежедневието си само малко по-притеснени отпреди. По-амбициозните организираха протести и конференции, и съставиха решителни призиви към своите местни, системни и имперски парламентаристи, заявявайки най-недвусмислено, че трябва да се направи нещо и че тъкмо за това са ги избрали. После те също в по-голямата си част се върнаха към живота си с впечатлението, че поне са свършили нещо.

Друга група, която ласкателно може да се нарече предприемачи — или не толкова ласкателно мошеници, — видя в края на света бизнес възможност и взе на прицел по-страхливите, нервни и неспокойни жители. Това се разви, както се развива обикновено.

Малцина пък погледнаха кои струи на Потока са още отворени, видяха колко време остава, докато стане невъзможно да хванат кораб за Край от мястото, на което се намират, и започнаха да съставят планове да хванат тези кораби в последния или почти последния момент, като през цялото време дотогава пестят. Тази предвидливост бе подкопана от факта, че тези хора като цяло всъщност не си направиха резервации (платени в пълен размер) още в момента, щом се сетиха за това. Което означаваше, че когато все пак стигнат дотам, ще открият, че всяка пътническа койка е резервирана още преди години на баснословни цени. В края на краищата сега, когато един кораб заминаваше за Край, си оставаше там завинаги. Тези хора вече бяха изпуснали шанса си да се спасят и дори не си даваха сметка. Но пък така или иначе вероятно не биха могли да си го позволят.

На местно и системно ниво правителствата и свързаните с тях организации, съставени от неблагородническите класи, започнаха да формират комисии и групи за проучване на последиците от предстоящото изчезване на Потока и какво ще означава то за техните хабитати и градове. Особено ги вълнуваше какво ще стане със стоките, чийто монопол се държеше от някой неместен благороднически Дом.

За да дадем един не толкова критичен пример, вземете цитрусовите плодове, чийто монопол се държеше от Дома Лагос. Във всяка система местните франчайзери отглеждаха и продаваха плодовете, като прибираха своя дял от печалбата и пращаха останалото в хазната на Лагос. В случай че някой франчайзер решеше да не прати дял или бе толкова некадърен в работата си, че изобщо да не изкара печалба, всички плодове на Лагос бяха генетично програмирани да спрат да се възпроизвеждат след определен брой поколения — който се определяше преди доставянето на стоката.

Ако франчайзерът не плащаше, стоката му ставаше безполезна. Семената, давани от плодовете, бяха стерилни; присаждането и клонирането не действаха. Ако някой си мислеше, че лесно ще разучи и пресъздаде стоката с обратно инженерство, е, можеше да се пробва, желаем му късмет. Само да не забравя, че Домът Лагос модифицира генетично стоката си буквално от векове, като обръща особено внимание на запазването на своя монопол. Пресъздаването на един обикновен лимон вероятно би отнело десетилетия.

А сега умножете проблема по всичко, което хората ядат, навсякъде, включително и основните храни.

Ето го проблема.

Това не бе чак такъв проблем, когато целта беше да се обвържат всички известни човешки системи в мрежа от взаимна зависимост, привидно за да се намали опасността от междузвездна война и търговски конфликти, но най-вече за да може една малка група търговски фамилии да доят вечно останалото човечество. Сега обаче, когато всички тези системи щяха да останат сами, може би завинаги, то се превръщаше в огромен и страховит проблем.

Местните и системните правителства бяха започнали да сондират представителите на търговските къщи относно тези монополи. Отговорът общо взето беше: „Да, мислим върху това, но разполагаме с години, за да работим по проблема, така че хайде да не правим нищо глупаво“.

Тоест монополистите протакаха, защото им беше изгодно. А местните и системните правителства, които не искаха да предизвикат преждевременна паника, не обелваха и дума по въпроса извън своите комисии и организации.

Но отново не може да се каже, че обикновените хора не знаеха.

Някои от тях, по-амбициозните, ако предпочитате да ги наречете така, вече бяха започнали да играят на фючърсните пазари, следейки цената на лимоните, пшеницата, телешкото и всяка друга стока под различните слънца. Други, също толкова амбициозни, смятаха, че монополите на благородническите фамилии ще бъдат разбити, и въртяха къси продажби на тези стоки.

Някои от тези хора щяха да станат баснословно богати, ако парите продължат да означават нещо след края на цивилизацията, а други вероятно щяха да намерят удобен въздушен шлюз, за да сложат край на страданията, които сами са си причинили. Всеки бе на различно мнение кой към кои ще се числи. Така е в капитализма.

Повечето от останалите, които изобщо мислеха в перспектива, просто смятаха да се запасят с определени храни. Колко ли? Ами, за месец, за шест месеца, за година, в зависимост от свободното място, с което разполагаха, и личния им песимизъм. Повечето от тези, които мислеха за запасяване, все още смятаха, че кризата вероятно ще е временна и че по някое време някой ще измисли как да предотврати гладуването до смърт на милиардите жители на хабитатите, станали жертва на ентропията. Ако бяха на друго мнение, би възникнал въпросът защо изобщо си правят труда да се запасяват.

— Дай ми една секунда — каза Кардения на Марс. Двамата се намираха в личния кабинет на емперо, където, внезапно си спомни Марс, се бяха видели за първи път, не чак толкова отдавна. В момента бяха сами, за краткия промеждутък след като помощниците на Кардения бяха излезли от кабинета и преди да се върнат, повели следващия посетител с уговорена среща.

Марс кимна.

— Влизаш в ролята?

— Това не е роля, това съм аз — каза Кардения. — Да. Сега мълчи.

Марс се ухили и загледа как Кардения затвори очи, пое си дълбоко въздух и се преобрази в емперо Грейланд II. За един външен наблюдател трансформацията не бе кой знае каква — изправяне на гръбнака и известно вцепеняване на лицето, — но Марс вече я бе виждал достатъчно пъти, за да разбира, че по-голямата част от нея е вътрешна промяна на перспективата от „личното аз“ в „имперското ние“.

Когато Марс започна да опознава емперо — тоест в периода, след като вече бяха станали приятели, но още не бяха любовници, — смяташе трансформацията за леко забавна. Сега обаче осъзнаваше колко много е нужно, не само за Кардения да установи за себе си разликата между личното „аз“ и обществената си роля, но и за всеки друг, с когото си имаше работа. Хората лесно можеха да пренебрегнат Кардения Ву-Патрик, младата жена, попаднала случайно на пост, който нито искаше, нито бе подготвена за него. Но бе далеч по-трудно да пренебрегнат емперо Грейланд II.

„Е, сега вече е по-трудно“, поправи се Марс. Беше отнело известно време и се бе наложило тя да арестува за измяна около една трета от управляващата класа на Взаимозависимостта. Но Грейланд бе стигнала дотук. Марс се усмихна на себе си. Доста се гордееше със своята приятелка.

Грейланд забеляза усмивката.

— Какво има?

— Ще ви кажа по-късно, Ваше величество — отвърна Марс. Когато Кардения беше в режим „Грейланд“, той гледаше да се отнася към нея със същата учтивост като всички останали в двора. Другите имперски гаджета в историята може да са използвали положението си, за да бъдат неофициални и непочтителни, но не и Марс. Той даже не бе сигурен дали ще може да е непочтителен, ако се опита.

Грейланд кимна и посочи към вратата.

— Тези двамата няма да са особено въодушевени от онова, което ще поискаме от тях — каза тя. Марс знаеше, че в случая „ние“ не се отнасяше за тях двамата, а само за Грейланд; Марс беше обслужващ персонал.

— Искаш много от тях — отбеляза той.

— Е, да — призна Грейланд и насочи поглед натам, откъдето скоро щяха да влязат гостите ѝ. — Ние искаме много от всички. Те няма да са по-различни.

— Да, госпожо — каза Марс. Грейланд му хвърли един бърз поглед, а на устните ѝ играеше лека усмивка. Марс знаеше, че ѝ харесва да е официален с нея.

Една врата се отвори и въведоха адмирал Джини Хурнен и генерал Люк Брен. Хурнен командваше Имперския флот. Брен командваше Имперската гвардия. Обикновено около двамата кръжаха ята от подчинени и обслужващ персонал. За тази среща обаче бяха сами. След представянето им и размяната на учтивости, служителите на Грейланд също изчезнаха, като оставиха насаме военачалниците, емперо и Марс.

Марс видя как Хурнен и Брен хвърлиха бързи погледи към него и също толкова бързо върнаха вниманието си към емперо. Той им бе представен като лорд Марс Клермон, а ролята му на научен съветник на емперо по въпросите за Потока бе добре известна. Също толкова добре известно, макар и необявено публично, бе, че той е „приятел“ на емперо, с всичките социални усложнения, положителни и отрицателни, които съпътстваха тази конкретна позиция.

Това не смущаваше особено Марс — той го разбираше, — но му бе забавно да гледа как тези две невероятно могъщи личности се мъчат да отгатнат защо той присъства на срещата. Те тримата бяха сред най-могъщите хора в познатата вселена. Неговото присъствие се дължеше или на чувствата на емперо, или на нещо съвсем друго. Марс се наслаждаваше да гледа как Хурнен и Брен се опитват да отгатнат кое от двете е.

„Съвсем скоро ще разберат“, помисли си той.

Стана така, че разбраха почти веднага.

— Трябва да пратим армада на Край — каза Грейланд на своите военачалници. — Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Хурнен и Брен се размърдаха неловко на столовете си и се спогледаха, преди адмирал Хурнен да прочисти гърло.

— Има проблем с това, Ваше величество — заяви тя.

— Смятате да ни кажете, че „Пророчествата на Рашела“ ще унищожи всеки кораб, който се появи от Потока при Край — подсказа Грейланд.

— Да — потвърди Хурнен. — И не само „Рашела“. След опита за преврат срещу вас замесените командири от флота избягаха на Край с корабите и екипажите си. В момента тринайсет допълнителни кораба с различна големина и възможности пътуват към Край и всички те, предполагаме, са верни на Дома Нахамапитин.

— Предостатъчно, за да наблюдават и защитават всяка съществуваща входна плитчина, Ваше величество — добави Брен.

— И не можем ли да ги надвием с огнева мощ? — попита Грейланд.

— Трудно ще е — каза Хурнен.

— Обикновено ни отговарят така, когато някой иска да каже „не“, но смята, че не може.

— Така е — съгласи се Хурнен. — Но този път наистина имам предвид това.

— Тогава пояснете какво значи „трудно“.

— Кораби, мини, отбранителни съоръжения. Всички те ще бъдат използвани в рамките на секунди срещу всичко, което пристигне в плитчината. Цивилните кораби ще бъдат унищожени почти мигновено. Нашите кораби ще оцелеят при първоначалния сблъсък, но ако бунтовническите командири са умни — а те са, ние сме ги обучили, — набързо ще им видят сметката.

— Не можем ли да координираме корабите си така, че да пристигнат едновременно?

— И да им предоставим прекалено много мишени, за да ги унищожат наведнъж? — Хурнен поклати глава. — Не. Плитчините на Потока не са достатъчно големи, за да поберат повече от един, максимум два кораба, а и дори корабите да тръгнат едновременно от Средоточие, може да не пристигнат едновременно. Това не е точна наука.

При тези думи Грейланд погледна към Марс. Марс знаеше защо го прави, това бе малък личен момент между двамата, но никой от тях не обели и дума.

— Значи оставяме Край на Нахамапитин — каза тя на Хурнен.

— Не, госпожо — заяви отсечено Хурнен. — Но пък и не искаме да замесваме хората и корабите си в план, който ще ги изложи на ненужно големи загуби.

— Не желаете хората ви да умрат.

— Не и ако можем да го избегнем, госпожо.

— Можете ли да го избегнете?

— Работим по въпроса.

— Може би ние можем да ви помогнем — каза Грейланд.

При тези думи Марс забеляза нещо, което емперо му бе казала, че очаква: чифт търпеливи, развеселени и може би мъничко снизходителни усмивки на лицата на военачалниците си. Хурнен и Брен за момент бяха престанали да виждат в нея Грейланд и вместо това виждаха Кардения.

— Винаги сме открити за предложения, Ваше величество — каза Хурнен.

Грейланд се обърна към Марс.

— Кажи им.

— Точно след опита за преврат споменах на емперо, че може би съм намерил начин да се промъкнем на Край — съобщи Марс на военачалниците.

— Какво? — попита объркано генерал Брен.

— Докато струите на Потока се разпадат, възникват някои нови. Временни струи, дължащи се на феномен, който аз и покойната ми колежка Хатиде Ройнолд нарекохме „мимолетност“. Тези нови струи просъществуват между няколко минути и няколко години. Прогнозните ми модели сочат, че един мимолетен поток ще се отвори към Край.

— „Прогнозните ви модели“?

— Да. Когато го споменах за първи път на емперо, току-що бях моделирал данните и вярата ми в тях не бе особено висока. Оттогава работя върху това. Сега съм по-уверен.

— Колко по-уверен?

— Достатъчно, че сам да вкарам кораб вътре.

— Лорд Марс бе този, който откри появилата се струя на Потока към Даласисла — намеси се Грейланд. — Оттогава насам той е предвидил и други нови струи, чието съществуване е потвърдено от местните учени. Щом той е убеден в някое предсказание, ние му вярваме.

По лицето на адмирал Хурнен пробяга за миг някакво изражение, което бързо изчезна, но въпреки това Марс го забеляза. Знаеше, че то означава: „Разбира се, че вярваш на предсказанията му, нали го чукаш?“. Той погледна към Грейланд и видя, че тя също го е забелязала и това не ѝ харесва, макар да разбираше, че е напълно оправдано.

— Естествено, нито лорд Марс, нито ние очакваме да ни се доверите сляпо. Данните на лорд Марс ще бъдат предоставени на вашите собствени учени, за да могат да ги проверят и потвърдят.

— Кой друг ги е виждал? — попита Хурнен.

— Никой — отговори Марс. — Когато уведомих емперо за тях, тя ме помоли да отделя тази информация от данните, които споделям с останалите учени. Никой друг не разполага с тези конкретни данни и тази конкретна мимолетна струя не се появява в ничий друг модел.

— Освен ако някой друг не я е забелязал и не е запазил информацията за себе си, както сте направили вие — отбеляза Брен.

Марс кимна.

— Възможно е. Единственото, което мога да кажа, е, че за добро или лошо, всеки друг учен, изследващ тези данни, използва модели, създадени от баща ми и усъвършенствани от мен. Аз знам как изглежда дупката в моите собствени публични данни и как влияе на произтичащите от тях модели. Тя е много малка, математически казано, но я има. Бих забелязал, ако някой крие същите данни като мен. Щях да го видя в моделите.

— Сигурен ли сте?

Марс сви рамене.

— Това е просто математика.

— Нали разбирате, че съдбите на десетки кораби и хиляди от моите хора ще зависят от вашата математика? — изтъкна Хурнен.

— Тук става дума за нещо по-голямо, адмирале — намеси се Грейланд. — За съдбите на милиарди.

— Да, госпожо — прие поправката Хурнен. — И все пак, на първо място ще са съдбите на моите хора.

Грейланд кимна.

— Ако данните на лорд Марс са задоволителни, колко време ще ви отнеме да съберете корабите и да планирате кампания?

Хурнен се обърна към Марс.

— Къде според вашия модел ще се отвори тази струя на Потока и какво ще е времето за пътуване през нея?

— Ще се отвори в системата Икои — каза Марс.

— Това е родната система на Дома Лагос — отбеляза Брен.

— Да.

— Това проблем ли е, адмирале? — попита Грейланд.

— Те са докачливи.

— Оставете на нас да се оправим с тази част — предложи Грейланд.

Брен се усмихна.

— Да, Ваше величество.

— Времето за пътуване до Край ще е три месеца — продължи Марс.

Хурнен повдигна вежди.

— Виж ти.

Пътуването от Средоточие до Край траеше девет месеца.

— Има и една уловка — предупреди я Марс.

— Каква?

— Предвиждам, че струята на Потока от Икои до Край ще остане отворена около пет месеца.

— Кога се отваря?

— След около три седмици.

— А не бихме искали да сме в Потока, когато се затвори — вметна Брен.

— Не — съгласи се Марс. — Някои струи на Потока се разпадат от единия или от другия край; други се прекъсват някъде по средата; трети пък изчезват отведнъж. Тази ще е от вида, който изчезва отведнъж.

Хурнен се обърна към Грейланд.

— Значи да разбирам, че разполагаме в най-добрия случай с три месеца да съберем група, способна да завземе отново Край, преди тази струя да се разпадне и да отнесе със себе си всеки кораб, намиращ се в нея.

— Да — потвърди Грейланд. — Възможно ли е?

— Ами… трудно е.

„Ето я пак тази дума“, помисли си Марс. Грейланд също я бе забелязала.

— Не ви попитахме за това — посочи тя.

Хурнен направи гримаса.

— Разбирам, госпожо.

— Тогава нека сме наясно, адмирал Хурнен, генерал Брен — каза Грейланд, втренчила поглед в тях, докато изричаше имената им. — Нямаме намерение да оставим Край на Нахамапитин. Те са заплаха за сегашните жители на планетата, както и за всеки, който потърси убежище там. А бежанците вече са на път, адмирале. И ще има още много, преди всичко това да свърши. Ако е възможно, ще го направим, било то трудно или не.

— Възможно е, Ваше величество — отговори Брен. — Но с цялото ми уважение, трябва да сте наясно какво точно искате. Искате мащабно и внезапно заделяне на сили, а те трябва да бъдат събрани от системите, до които можем да стигнем и които могат да пратят кораби и персонал в системата Икои навреме, за да използват струята на Потока, преди тя да се затвори. Всеки кораб, всеки гвардеец, всеки член на екипажа, когото пращаме на Край, поема на еднопосочно пътуване. Те няма никога повече да видят любимите си, семействата си или децата си. Всеки, който влиза в армията, е наясно, че поема сериозен ангажимент, който може да го откъсне от дома, понякога с години. Но, Ваше величество, това, което искате в случая, е нещо повече от ангажимент. На практика вие искате от тях да се откажат от живота си.

Грейланд обмисли думите на генерала.

— Смятате, че ще има бунтове заради тази заповед?

Брен я изгледа, сякаш му е зашлевила шамар.

— Не съм казал такова нещо… госпожо. — Последната дума бе добавена припряно; Марс забеляза, че Грейланд предпочете да подмине това.

— Не става дума само за екипажите и гвардейците, госпожо — обади се Хурнен. — Корабите също няма да се върнат. — Тя се обърна към Марс. — Освен ако не предвиждате струя на Потока, която ще се отвори от Край в близко бъдеще.

— Не предвиждам — каза Марс.

Хурнен кимна.

— Значи ще останем с толкова кораби по-малко за безредиците, които всички знаем, че предстоят.

— Можем да построим още кораби — предложи Грейланд.

— Братовчедите ви бързо си запълват тефтерчето с поръчките — подхвърли Хурнен, имайки предвид Дома Ву.

— Сигурни сме в това — отвърна сухо Грейланд. — Ние обаче можем да изтъкнем аргумента, че нуждите на Имперския флот са с предимство. Що се отнася до екипажите и гвардейците… — Тя насочи вниманието си отново към Брен. — Щом не можем да ги върнем при семействата им, може би трябва да вземат семействата със себе си.

— Искате да кажете да пратим тези семейства на Край? — попита Хурнен.

— Да. След съответния период от време, който ще е нужен да се сложи край на заплахата от страна на Нахамапитин и да се установи стабилност на Край.

— Логистиката за това ще е…

— Трудна, знам — довърши Грейланд. — Както и логистиката по създаването на флота, който да замине за Край. Адмирале, генерале, моля, разберете, че не очакваме нищо от това да е просто или лесно. Разберете също, че продължавайки напред, не очакваме нищо да е просто или лесно. На всички ни предстоят трудни избори и ще се налага да правим жертви. Може би ще сте така любезни да поведете хората със своя пример.

— Ами, да. — Хурнен и Брен се спогледаха пак, а после се надигнаха от местата си. — Трябва да отидем да проверим какви кораби и хора можем да съберем в кратък срок. Ще ви пратим информацията до сутринта.

— Благодаря ви, адмирале — каза Грейланд.

Хурнен кимна на Марс.

— А вие ще ни пратите онези данни, за да ги проверят нашите хора. Трябва да ги разгледаме под микроскоп.

— Да, естествено.

— Нали разбирате, че ако нашите хора открият нещо съмнително в данните ви, няма да можем да продължим?

Марс кимна.

— Ако хората ви имат някакви въпроси, с удоволствие ще им отговоря.

Адмиралът изгледа Марс по начин, който той бе доста сигурен, че се превежда като: „Надявам се, че не ми губиш времето, сексиграчко“. Последваха обичайните любезности при раздяла и Марс и Грейланд останаха отново сами за около минута, колкото щеше да отнеме на помощниците на Грейланд да въведат следващия посетител.

Грейланд въздъхна и погледна към Марс, и отново се превърна в Кардения.

— Не мисля, че планът им харесва — отбеляза Марс.

— Знам, че не им харесва — каза Кардения. — Цялата тази част с „ако има проблем с данните“ беше опит на адмирала да се измъкне.

— Няма проблем с данните — увери я Марс.

— Това не означава, че те няма да намерят такъв.

— Ако намерят, математиката ще докаже, че проблемът е в тях, а не в данните.

Кардения се протегна.

— Де да притежавах твоята увереност.

— Мисля, че твоята ти е достатъчна.

— Не в себе си, в тях. — Кардения махна към вратата. — Малко се дразня, че приемат скептично работата ти заради връзката ти с мен.

Марс се ухили.

— А, значи го забеляза.

— Идеше ми да я фрасна право в мутрата.

— Това вероятно нямаше да е мъдра постъпка.

— Но щях да се почувствам добре. За около пет секунди. Съжалявам, че те се съмняват в работата ти.

— Вината не е твоя — каза Марс.

— Донякъде е — напомни му Кардения.

— Добре де. Твоя е, обаче аз нямам нищо против. Като цяло всичко се подрежда добре за мен.

— Радвам се, че мислите така, лорд Марс.

Марс се усмихна пак.

— Благодаря ви, госпожо. — Той стана и се поклони изискано, с което накара Кардения да се разкикоти. — Ще има ли нещо друго?

— В момента не. Може би по-късно. — Кардения изстена. — Много по-късно, защото програмата ми днес е кошмарна. Ще имам късмет, ако свърша преди полунощ. Извинявай.

— Няма нищо. Аз си имам своя работа.

— Да. Да спасиш всички ни с помощта на математиката. — Кардения се усмихна. — Което е причината да те виждам толкова рядко в последно време.

— Не е единствената причина, госпожице, която има срещи до полунощ.

— Чудесно, използвай собствените ми думи срещу мен. Е, поне когато си почиваш, мисли си за мен.

— Вероятно няма да почивам, докато не се строполя в леглото.

— Добре тогава, лорд Марс. В такъв случай, сънувай ме.

Кива очакваше да има нов сблъсък с Дома Улф. Но не очакваше това да стане, докато си яде шибаната вечеря.

Която даже не бе просто вечеря, ами среща със Сеня, защото те двете бяха решили да опитат цялата тази работа с връзката, а Кива знаеше, че истинските връзки са нещо повече от чукане до припадък, докато чаршафите прогизнат, а пръстите ти се сбръчкат. Така че ето ги тук в „Пикантино“, най-добрия икойски ресторант в Средоточие (което не означаваше кой знае какво, защото ресторантите бяха общо три и другите два представляваха сергии за улична храна), и Кива запознаваше Сеня с кухнята на своята система. Икойската храна изобилстваше на цитрусови аромати, което съвсем не бе изненадващо, като се има предвид монополът на семейство Лагос, но също така се предполагаше да напомня за Западна Африка, където и да се намираше това шибано място, от което семейство Лагос претендираше, че произхожда.

Кива не бе стопроцентово убедена в официалния произход на икойската храна — трудно можеше човек да твърди, че маринованите в сочноплод шишчета са автентично ястие, съществувало на Земята, при положение че сочноплодът бе създаден с генетични манипулации горе-долу по времето на раждането на Кива, — но това всъщност нямаше значение, защото все пак бе родната кухня на Кива, а Сеня никога досега не бе яла такива неща. Кива с удоволствие ѝ обясняваше за мой-моя, пиперената супа и мармаладените кученца, а Сеня се наслаждаваше на обясненията. Кива бе сигурна, че и двете чакат с нетърпение десерта от няколко уникални и пикантни оргазма, когато забеляза двама души, изникнали до масата им.

— Теб те познавам — каза Кива, като погледна към Багин Хойвел. Извърна се леко към другия мъж. — Но не знам ти кой си, да те шибам.

Хойвел посочи към другия мъж.

— Лейди Кива, позволете да ви представя моя работодател, Друзин Улф.

Улф се поклони лекичко.

— Лейди Кива. Радвам се най-после да се запознаем.

— Тъкмо приключвахме с яденето и ви видяхме, затова решихме да ви кажем здрасти — обясни Хойвел.

— Нима? — Кива погледна към Друзин Улф. — И какво ядохте?

— Аз, естествено, си взех ориз „Джолоф“, лейди Кива. Разбирам, че не е точно авантюристичен избор, даже банален, бих казал, но всеки харесва каквото харесва, а аз харесвам това.

— Ами, браво на теб. Е, вече ни казахте здрасти. Довиждане. — Кива се върна към менюто си.

Шибаните Хойвел и Улф обаче не помръднаха.

— Багин ми предаде отговора ви на нашата молба за преразглеждане на договорите с Нахамапитин.

Кива пак вдигна поглед.

— Така ли? Е, и?

— Надявах се да си промените решението.

Кива въздъхна и остави менюто.

— Ама наистина ли? Ще се пробваш сега? Аз съм на шибана вечеря.

— С юрисконсулта си. — Улф кимна към Сеня. — Всички сме тук, лейди Кива.

— Чудесно. Първо, това не беше шибана молба и ти го знаеш. Опитвахте се да диктувате условия. Второ, вече дадох отговора си на твоя човек и той не се е променил. Трето, айде чупката, работното ми време свърши, а и нейното също. — Кива посочи към Сеня.

Улф се изкиска.

— Не ме разочаровате, лейди Кива — каза той. — Същата сте, каквато ви описа Багин. Вулгарна и непоклатима.

— Не съм кой знае каква загадка.

— Не, и не изглеждате загадъчна — съгласи се Улф.

— Но е забавно, че смятате, че работното ви време е свършило.

— Какво означава това?

— Нищо. Освен, разбира се, че цялото ни време свършва. На всички нас, лейди Кива. Часовникът си цъка, а времето изтича. За някои по-бързо, отколкото за други. Но даже това кратко време може да стигне, за да рухнат могъщите. Или поне тези, които вие смятате за могъщи.

— Друзин — обади се Хойвел.

Улф вдигна успокоително ръка към своя служител.

— Свърших вече. Искам само дамата да помни, че съм проявил добра воля и съм ѝ дал шанс да ми сътрудничи. Да ни сътрудничи. Тя получи своя шанс, но го пропиля.

— Ъхъ — изсумтя Кива. — Добре, супер, благодаря. А сега, ако си свършил с аматьорския си злодейски монолог, ходи се шибай и вземи тоя пикльо със себе си.

— Разбира се. — Улф се поклони отново. — Лейди Кива, госпожице Фундапелонан. Приятна вечеря. — И той се отдалечи. Хойвел погледна към Кива и Сеня, отвори уста да каже нещо, затвори я и забърза след своя работодател. Кива и Сеня се върнаха към менютата си.

— За какво беше пък това? — попита Сеня след кратко разглеждане на специалитетите на деня.

— Нямам представа — отвърна Кива, докато изучаваше предястията.

— Друзин Улф бе много драматичен.

— Ъхъм.

— Особено в онази част за изтичащото време.

— Да.

— Ако не беше толкова нелепо, щях да кажа, че прилича малко на заплаха.

— Или на злорадстване.

— Което би обяснило защо Хойвел му подсказа да мълчи — отбеляза Сеня.

— Така е — съгласи се Кива.

— Може би трябва да поразровим тази работа.

— Час по-скоро.

— Гладна ли си още?

— Не, всъщност не съм.

— Тогава да отидем да се опитаме да разберем какво става?

— Казах, че не съм гладна. Може все още да съм в настроение за онова, което бяхме планирали за по-късно.

— Добре — кимна Сеня. — Не на храната, да на секса, а после ще разберем какво става.

— Съгласна — каза Кива.

И двете оставиха менютата, Кива плати питиетата и те станаха да си вървят.

— Знаеш ли кое е най-гадното в цялата работа? — попита Кива, докато се насочваха към вратата.

— Кое?

— Шибанякът е ял ориз „Джолоф“. Хич не е банално, мамка му. Аз смятах да си поръчам същото.

Седем минути и половина поздравления към „Драконите на Първа стъпка“ за шампионатната им победа над „Есекски огън“, което включваше приемане на подарък футболна топка (която — след като прекараше кратък и явно магически период в притежание на Грейланд — щеше да бъде върната на „Драконите“ „назаем от емперо“, за да я изложат в централата на клуба) и тъжно отбелязване на прискърбната позиция на „Си’анските корабостроители“, имперския футболен отбор, в тазгодишното класиране.

Последва час от десетминутни срещи с началниците на различни инфраструктурни отдели за физическото благосъстояние на самия Си’ан, имперския космически хабитат, в който живееха емперо и хиляди други хора. Си’ан бе перлата на космическите хабитати и един от най-старите все още съществуващи, така че бе по-особен случай и се нуждаеше от извънредни грижи, за разлика от по-модерните.

Само един пример: системата за обмяна на въздуха на Си’ан бе такава (научи емперо), че ако една специфична серия от рутинни операции по поддръжката не бъде изпълнена в точно определен ред, въздухът от Си’анската катедрала можеше да излети в космоса. Явно някой забравен от времето инженер бе смятал, че изхвърлянето на въздуха е умен начин да се потуши всеки пожар, който би могъл да възникне там, без да се излага вътрешността на катедралата на щети от вода и огнегасящи вещества.

Един-единствен ред код в програмата за поддръжка на хабитата Си’ан пречеше катедралата изведнъж да остане без кислород — но този ред наскоро бе заличен при ъпдейт на системата. В продължение на три месеца нищо не бе пречило на човешката неефикасност внезапно да задуши архиепископ Корбин и стотици свещеници, извършващи сутрешните служби. Грейланд признаваше, че това не би било оптимален изход, нито за църквата, нито за вярното ѝ паство, и с облекчение научи, че поне този проблем е решен.

Двайсет минути тя отдели на получаването на сводка от командир Вен, адютанта на адмирал Хурнен, за положението на Армадата за Край, както бе започнала да мисли за нея Грейланд, макар да ѝ бяха дали да разбере, че това всъщност ще е „ударна група“, което по нейно мнение не звучеше толкова впечатляващо.

Първоначалните оценки не бяха окуражаващи — броят на наличните бойни кораби, които можеха да бъдат пратени в системата на Икои навреме, не беше голям, нито пък този на поддържащите кораби. Командир Вен я увери, че това е само предварителна оценка и допълнителното търсене вероятно ще увеличи този брой. Грейланд му напомни за притискащите ги срокове. Никой от двамата не излезе особено доволен от тази среща.

Пет минути за почивка, които Грейланд прекара предимно в тоалетната. Ако някой бе предупредил Кардения Ву-Патрик, че едно от най-ценните умения, които може да развие един емперо, е способността да сдържа отделителните си функции в течение на часове, тя може би щеше да откаже поста. Беше чела някъде, че затворниците дотолкова свиквали със затворническия режим, че изпитвали подтик да се облекчат само в конкретно време, когато това било позволено. Кардения не беше стигнала чак дотам, но определено им влизаше в положението.

Като говорим за затворници, след кратката ѝ спирка, следващите четиресет и пет минути на Грейланд бяха заети от сводка на нейния министър на правосъдието за статута на многото предполагаеми предатели, които бе арестувала за опита им за преврат и ги бе тикнала в затвора да чакат съдебните си дела. Арестите бяха толкова многобройни, а престъпниците — толкова високопоставени, че имаше известно объркване как трябва да бъдат държани и третирани; предателска паплач или не, би изглеждало кофти главите на някои благороднически Домове и наследниците на други да бъдат намушкани с нож в обикновен затвор.

Грейланд реши проблема, като реквизира „Звездната перла“, круизен лайнер, пътуващ между Средоточие и другите хабитати в системата, и натика временно предателите в луксозните му каюти. Министерството на правосъдието плащаше на собствениците на лайнера да поддържат гостоприемството и кетъринговите услуги, плюс солиден контингент от имперска охрана и извънредно засилен контрол върху това кой влиза и излиза от „Перлата“. Като се изключи неизбежното мрънкане на някой граф или баронеса, получили вътрешна каюта на долната палуба без гледка, нещата вървяха доста добре. Почти никой не беше намушкан.

Това, което не вървеше особено добре, откри Грейланд, бяха законовите действия срещу предателите. Не че на Министерството на правосъдието му липсваха доказателства — Деран Ву им бе осигурил предостатъчно, преди да бъде отровен, — просто имаше проблем с адвокатите. Всички предатели принадлежаха към благороднически Домове, които държаха на служба всевъзможни адвокати, повечето от тях много добри; Министерството на правосъдието, от друга страна, разполагаше с ограничен брой прокурори, някои от които бяха добри, но други работеха за правителството, защото бяха ужасяващо посредствени и не можеха да се докопат до апетитните постове, предлагани от благородническите Домове и гилдиите.

Адвокатите на различните Домове — които отлично знаеха, че ако клиентите им бъдат признати за виновни, ще бъдат екзекутирани (клиентите, не адвокатите, макар че в зависимост от Дома, може би и те) — затрупваха Министерството на правосъдието с документи и протоколи, търсейки всяко възможно забавяне и техническа подробност, за да измъкнат клиентите си под гаранция. Министерството на правосъдието, което си имаше и други грижи, не смогваше да се справи с всичко това. Нещо повече, заяви министърът на правосъдието, вълната от обществена подкрепа, която Грейланд получи след опита за преврат, бързо отслабваше — колкото по-дълго предателите гниеха в луксозния си затворнически кораб, толкова повече време имаха Домовете и техните адвокати да съберат подкрепа, изфабрикувана или не.

По различни причини Грейланд не се вълнуваше особено от проблема с обществената подкрепа, но не призна това пред своя министър на правосъдието. Нямаше смисъл да зачеква темата пред него. Нито пък, честно казано, я вълнуваше, че предателите отлагат делата си. Самата Грейланд не бе твърдо убедена, че те трябва да бъдат екзекутирани; във вените ѝ не течеше този тип праведна жажда за кръв. Щом предателите си губеха времето, това си бе тяхното собствено бързо намаляващо време и така поне не ѝ досаждаха.

Все пак, не би било добре нейният министър на правосъдието да остане с впечатление, че Грейланд не съчувства на грижите му, затова тя го помоли за съвет. Министърът предложи две неща: първо, да се позволи на министерството да наеме външни адвокати и да ги упълномощи да водят някои от по-важните дела, така че министерството да не се чувства в неизгодна позиция; второ, да започнат да сключват сделки с някои от предателите да свидетелстват и да назоват имена, в замяна на което няма да бъдат екзекутирани и ще излежат присъдите си в родните си системи, в затворническите институции на собствения си Дом.

Грейланд се съгласи и с двете, и предложи на министъра да използва второто стратегически, за да пресече зараждащата се симпатия към предателите и да ги настрои един срещу друг, което би затруднило машинациите на адвокатите им. Знаеше, че намерението му и без това е такова, но също така бе наясно, че за него ще е от полза да може да каже, че идеята идва от самата емперо. И наистина, министърът изглеждаше доволен, че тя е направила точно това, което искаше от нея. И двамата излязоха от срещата с чувството, че са манипулирали фино другия, което означаваше, че срещата е минала добре.

Последваха петнайсет минути за чай с архиепископ Корбин — най-близкото нещо до приятелско посещение, което щеше да има Грейланд за целия си ден. Архиепископ Корбин бе взела страната на емперо в съдбовния ден, когато бе назначен опитът за преврат, и оттогава насам Грейланд показваше своята благодарност, като отвори имперската хазна, за да финансира инициативите на Корбин в Църквата на Взаимозависимостта. Но имаше и нещо друго — Грейланд харесваше архиепископа; по-възрастната жена винаги се бе отнасяла със симпатия към нея и разбираше по-добре от повечето какво означава да ръководиш една огромна бюрокрация, която невинаги симпатизира на целите ти, нито пък е чувствителна към егото ти. Постовете им в общи линии си приличаха и беше хубаво да можеш да поговориш с някого, който разбира извънредно сложните ти проблеми.

Грейланд не каза на архиепископ Корбин, че по всяко време през последните три месеца е можела да се задуши заради един ред код или липсата му.

Последва кратко пътуване с частна мотриса до другия край на хабитата Си’ан, където се намираше парламентарният комплекс и собствените ѝ парламентарни офиси — на теория Грейланд беше парламентарният представител на Си’ан във Взаимозависимостта и макар че на практика не се възползваше от това си право, все пак разполагаше с офисно пространство. Там тя проведе бързо една след друга няколко десетминутни срещи с колегите си парламентаристи, на групи по шестима, а после излезе на трибуната на парламента, за да изнесе петнайсетминутно обръщение към Тийнейджърския парламент на системата на Средоточие, който се намираше на Си’ан за годишния си конгрес. За тях бе голяма тръпка да я видят, а за Грейланд бе голяма тръпка да осъзнае, че най-после е достатъчно възрастна, щом тийнейджърите ѝ се струват невъзможно млади. Това беше нещо ново.

Пет минути по-късно тя отново бе в личната си мотриса и пътуваше към собствения си дворцов комплекс за срещата, от която се ужасяваше най-силно. Тази среща бе с графиня Рафелия Майсен-Персо от Дома Персо, който държеше монопола за ракообразните и някои хрущялни риби и управляваше системата Локоно. В системата Локоно живееха шейсет и пет милиона души на шест луни, дванайсет големи хабитата и над сто малки.

Това бе и първата система, която според прогнозите щеше да бъде отрязана от останалата част на Взаимозависимостта.

Понастоящем трите ѝ входящи и четирите ѝ изходящи струи на Потока бяха стабилни. Но след около шест месеца първата от входящите ѝ струи — тази от Средоточие — щеше да прекъсне, последвана от останалите шест в рамките на единайсет месеца. Дотогава почти всяка друга система във Взаимозависимостта щеше да е претърпяла загуба на собствена струя от Потока, но щеше да е все още свързана, пък макар и слабо, с останалите.

Грейланд очакваше, че графинята ще е театрално бясна, задето, въпреки че емперо бе длъжна да даде на парламента шест месеца (които вече бяха доста по-малко), за да предложи варианти, не бе направила нищо, за да защити или спаси шейсет и пет милионното население на системата Локоно от предстоящата катастрофа. Графинята не я разочарова. Като представителка на своя благороднически Дом и най-млада сестра на властващата херцогиня, Рафелия Майсен-Персо изнесе достойно за награда представление и само дето не разкъса дрехите си, оплаквайки бедата на хората на Локоно. В края му Грейланд се зачуди дали да не изръкопляска.

Не го направи. Не само защото щеше да е грубо, но и защото бе наясно, че графинята изобщо не я е грижа за съдбата на жителите на системата Локоно. Грейланд знаеше, че Рафелия Майсен-Персо е присъствала на срещата, за която говореше Кива Лагос — онази, организирана от Простър Ву.

Нещо повече, бе научила още отпреди Кива да ѝ каже. Джии бе изкопчил тази конкретна тайна от същата банка, спрямо която Кива бе използвала социално инженерство, за да разкрие конспирацията. Джии бе открил още заговорници в други банки, както и зашифровани документи, в които се обясняваха подробности за конспирацията — включително един от графинята, която седеше срещу нея в момента. Нейното послание до сестра ѝ бе сред най-лесните за разшифроване. Шифърът на самата бележка беше истинско произведение на изкуството и би отнел на Джии две десетилетия да го разбие, ако графинята не го бе продиктувала по говорител, свързан с домашната ѝ мрежа, небиометричната парола за която бе името на сегашното ѝ куче (едно пухкаво топче на име Честейн), а биометричната парола (пръстов отпечатък) се съхраняваше в имперската система.

Грейланд си помисли, не за първи път, колко опасен е всъщност Джии: таен личен агент на емперо, обхващащ цялата империя, който знаеше всичко и би ѝ го казал, стига тя да попита. А Грейланд знаеше, че трябва да пита.

Ето как бе разбрала, че графиня Рафелия Майсен-Персо не е искрена и че е поискала тази среща с фалшив претекст; че вместо да се интересува от добруването на шейсет и петте милиона жители, които твърдеше, че представлява, целта ѝ бе да докладва на Надаш Нахамапитин какви са текущите планове на емперо за спасяване на Взаимозависимостта, за да подготвят по-хубав капан, в който Грейланд да падне. Грейланд се бе ужасявала от тази среща не защото нямаше решение на проблема как да спаси милионите локонийци — тя наистина нямаше, засега, което само по себе си бе депресиращо, — а защото знаеше предварително колко обезсърчително ще е да гледа как графинята се преструва, че ѝ пука за нещо друго, освен за самата нея и може би най-близките ѝ роднини и приятели.

Тя не грешеше, но в момента нямаше какво да се направи по въпроса. Затова Грейланд гледаше и слушаше, докато графинята изнасяше пламенното си представление, а когато свърши, Грейланд ѝ благодари за визитата, уведоми я просто, че всичко, което може да бъде направено за системата Локоно, ще бъде направено, и я отпрати, преди графинята да успее да събере сили за второ драматично изпълнение. Цялата среща продължи двайсет и три минути.

Което означаваше, че Грейланд неочаквано бе изпреварила разписанието си със седем минути.

Тя използва около деветдесет секунди от това време да проведе личен телефонен разговор, за да добави една последна среща към деня си.

Кива Лагос смяташе, че е лесно да получиш достъп до почти всекиго по всяко време, ако: а) си достатъчно високопоставен; и б) си готов да се държиш като пълен задник. Затова, когато слезе от асансьора в Дома на гилдиите на етажа, където се намираха офисите на Дома Улф, с документи в ръка, не си направи труда да спира на рецепцията; просто сви наляво и тръгна по коридора към офиса на Друзин Улф, без да обръща внимание на отначало обърканите, а после все по-остри гласове на поне трима служители, които искаха от нея да спре.

Тя не спря. Отвори със замах вратата на офиса на Друзин Улф, а после я затръшна и заключи, преди нежеланият ѝ антураж да се добере до нея. Друзин Улф вдигна очи от мястото си до една масичка за кафе, където разговаряше с друг мъж за дявол знае какво, пък и на кого му пука.

— Какво става, да му се не види? — възкликна Улф.

Кива посочи с пръст другия мъж.

— Ти. Бягай да се шибаш.

Чу се блъскане по вратата. Кива не му обърна внимание.

Друзин Улф докосна ръката на събеседника си, за да попречи на всякакви опити за бягане и шибане.

— Луда ли си? Не може току-така да нахълтваш в офиса ми и да казваш на хората да бягат да се шибат.

— И все пак ето ме тук — каза Кива. — В офиса ти. И казвам на този излишен малоумник да бяга да се шиба. — Обърна се към излишния малоумник. — Коя част от „Бягай да се шибаш“ не разбра?

— Той и аз имаме спешна работа.

— Ти и аз имаме спешна работа — заяви Кива. Приближи се и му подхвърли един документ, с което му причини няколко неловки мига, докато се мъчеше да го улови. — Защото, ако изляза от този офис, без да съм говорила с теб за това, още сега, няма да ти хареса вниманието, което ще получиш впоследствие.

Улф прочете документа, като се мръщеше. Кива се обърна пак към излишния шибаняк.

— Това е моментът, в който той ти казва да бягаш да се шибаш — увери го тя. Излишният шибаняк, все още дълбоко объркан, погледна към Улф.

— Няма да ти кажа да бягаш да се шибаш — рече Улф на другия мъж и стрелна с поглед Кива. — Но се опасявам, че трябва да поговоря с тази… особа веднага.

— Шегуваш се — обади се най-после излишният шибаняк.

— Иска ми се да беше така — увери го Улф. — Ще кажа на Майкъл да се обади в офиса ти и да назначи нова среща.

Излишният шибаняк седеше зяпнал, докато Кива не го потупа по рамото.

— Чу го — каза тя. — Айде бягай да се шибаш вече. — Отиде до вратата, отключи я и я отвори рязко, с което накара поне един от хората, блъскащи по нея, да залитне през прага. Излишният шибаняк излезе и след един кратък миг, в който Улф увери помощника си, рецепционистката и набързо повикания охранител, че всичко е наред, двамата най-после останаха сами.

— Винаги ли влизате така в стаята, лейди Кива? — попита Улф.

— Научила съм го от мама.

Улф остави документа, който тя му беше дала, на масичката за кафе и почука по него.

— Би ми било много интересно да науча как сте попаднали на тази информация.

Кива седна в наскоро опразнения от излишния шибаняк стол; той още бе топъл от тялото му, което бе леко гнусно.

— Е, Друзин, когато идваш да ми провалиш шибаната вечеря с монолог, можеш да предположиш, че ще се заема да разбера какво си намислил.

— Мислех, че съм бил много внимателен с тези трансфери.

— Сигурна съм, че си го мислил. Но не си бил. А аз съм добра в разкриването на тайни.

— Но не сте толкова добра в пазенето на собствените си тайни, а? — Улф се усмихна и килна глава. — Чух, че доста внезапно сте напуснали изпълнителния комитет на емперо. И че ви разследват от Министерството на финансите. Май ставаше дума, че сте забърсали част от сметките на Нахамапитин, които уж трябвало да проверявате.

— В това няма нищо вярно.

— Разбира се — рече сухо Улф. — Всъщност чух, че забърсаните пари били доста повече от малка част. В това определено има някаква ирония. Да разкриете всички финансови гимнастики на Нахамапитин, а после да извършите някои собствени.

— Всичко това са глупости на търкалета и разследването ще го докаже, така че няма чак такава ирония, каквато си мислиш — заяви Кива, а после посочи с очи документа. — Добрата новина е, че може би съм намерила начин да си върна благоразположението на емперо.

— Не сте дошли тук само за да злорадствате, лейди Кива.

— Не, ако исках да злорадствам, просто щях да ти прекъсна шибаната вечеря.

— Тогава защо сте тук?

Сега бе ред на Кива да почука по документа.

— Искам да участвам — каза тя.

— Моля?

— Чу ме.

— Знаете ли изобщо в какво искате да се включите?

Кива се подсмихна.

— Да не мислиш, че си единственият, срещу когото имам компромат? — Тя размаха пачката документи, които още държеше в ръка. — Спретнали сте хубав мъничък заговор. Срамота ще е да му се случи нещо.

— Просто това е…

— Какво?

— Ами… — Друзин се разшава леко на стола си. — Малко е внезапно. Миналата седмица вие бяхте любимката на емперо.

— Не — поклати глава Кива. — След последния скапан опит за преврат Грейланд се нуждаеше от шибана марионетка в изпълнителния комитет. От някого, когото си мислеше, че може да контролира. Аз не съм точно контролируема, Друзин.

Той се усмихна леко.

— Забелязах го.

— Разбира се, не си пълен шибан идиот. — Кива се приведе към него. — Защо мислиш, че изведнъж ме обвиниха във финансови злоупотреби със сметките на Нахамапитин? Не защото съм се опитала да гребна от шибания каймак. А защото нашата скъпа емперо се нуждаеше от претекст да ме разкара от изпълнителния комитет, без да изглежда, че ме уволнява по прищявка. Седя си аз в офиса и ония шибаняци от финансовото министерство влизат и ми изръсват тая глупост, а няма и двайсет минути след като си отидоха, един от подлизурковците на емперо ми се обажда и ми предлага „възможност“ да си подам шибаната оставка. Мога да позная кога са ми скроили шапката. Това не е нещо, което става за една шибана седмица. Подготвяно е отдавна.

— Май сте ядосана на емперо.

— Разбира се, че съм ядосана на шибаната емперо. Да ѝ го начукам на нея и на пикливата ѝ тактика.

— И решението ви е да изнудвате мен.

— Не. — Кива пак поклати глава и посочи документа. — Ако смятах да използвам това, за да си оправя отношенията с Грейланд, щях да го направя, когато шибаният ѝ подчинен ми се обади. Не, то ми трябваше, за да ти привлека вниманието. Сега, когато разполагам с него, нека ти кажа какво мога да ти предложа срещу местенце за мен на тази маса.

Улф се облегна на облегалката на стола си.

— Слушам.

— Първо: ще те науча как да си местиш шибаните пари, без това да бие на очи като дете, мацащо с боя вратата на кухнята. Сто процента съм изумена, че в същия този момент горилите на Грейланд не нахълтват през шибаната ти врата.

— Като се има предвид, че горилите ѝ току-що са посетили вас, не съм сигурен, че в случая искам да се възползвам от съвета ви, лейди Кива.

— Казах ти, това беше нагласено. Театър. Сега, когато вече не съм в изпълнителния комитет, всичко ще изчезне като пръдня, издухана от вентилатор. Което ни води до второто: Помниш ли за онова преразглеждане, което искаше, на договорите с Нахамапитин?

— Да.

— Честито, имаш го.

— Нима?

— Да — ако ме вкараш в тази работа.

— И мислите, че след като всичко това — Улф махна неопределено, обхващайки с този жест заговора, за който говореха през повечето време — свърши, все още ще сте в позиция да сключвате такива сделки?

Кива изпръхтя.

— Не е нужно да чакаме „всичко това“. — Тя размаха ръце, имитирайки подигравателно Улф. — Можем да отметнем тази част още сега, преди „всичко това“. Така твоят Дом получава сделката, дори „всичко това“ да се провали.

— Ами ако „всичко това“ мине по план?

— Тогава ще видим какво ще стане, нали? — Кива сви рамене. — Аз си имам свой Дом, Друзин. Имам си свой бизнес и свои грижи. Бях наета да се занимавам с шибания бизнес на Дома Нахамапитин. Няма да ме убие, ако го зарежа. Но междувременно двамата все още можем да въртим бизнес.

— При моите условия.

— Не, те вече са мои условия. След като получавам нещо от сделката.

— Хммм. Какво друго?

Кива размаха документите си.

— Е, като начало, тази ваша авантюра все още е доста слабо финансирана. Мога да ви осигуря капитал.

— Ще спонсорираш революцията? — попита саркастично Улф.

— Разбира се, че не — рече Кива. — Тя ще го направи.

— Коя е „тя“?

— Същата особа, чиито тайни лични сметки държа замразени през последната шибана година, ето коя — изтърси Кива и се наслади на шокираното изражение на Улф. — Хайде стига, Друзин. Не съм тъпа. Нали не мислеше, че съм останала с впечатлението, че идеята е твоя? — Тя размаха пак документите. — Или на някого от тези клоуни? Такова нещо изисква сериозна амбиция. Цялата работа отдалеч вони на нея.

— Бях останал с впечатлението, че не я харесваш — отбеляза Улф.

— Няма да я цункам, да му се не види. Не е нужно да я харесвам. Достатъчно е да я уважавам. А аз я уважавам. Повече от шибаната Грейланд, във всеки случай. Виждала съм отблизо как работят и двете. Едната знае какво прави. Другата си няма никаква представа.

— И как смяташ да… освободиш тези фондове? Бях останал с впечатлението, че си предала на властите тайните сметки, които си намерила.

— Предадох им тайните сметки, за които им казах, да — рече Кива. — Но пък има и такива, за които не съм им казала.

Улф се усмихна.

— А пък аз си мислех, че не крадеш.

— Това не е кражба. Това е разумно финансово планиране.

— Добре, сега става сложно — каза Марс. Засуети се с таблета, за да пусне най-новата си презентация.

Кардения едва се сдържа да не се изкикоти при това предупреждение.

— Знам — отбеляза тя. — Не забравяй с какво се занимаваме. Твоята работа е да направиш онова, което се готвиш да ми кажеш, разбираемо за хората, които не се занимават с физика на Потока. Политици. Журналисти. Нормални хора. Аз.

— Ти не си нормална — изтъкна Марс.

— Не — призна Кардения. — Но едно време почти бях. Определено не разбирам от физика на Потока. Ще свърша работа за целите на тази презентация.

Двамата се намираха в малък киносалон, свързан с личните покои на Кардения. В него имаше места за около двайсет и пет души и там емперо, когато решеше да поразпусне малко, можеше да покани приятели да гледат най-новите филми или развлекателни програми на голям екран с наистина изумителен звук.

Или поне на теория. На практика, докато Кардения свърши с дневните си задължения като емперо, последното, което ѝ се искаше, бе да има около себе си двайсетина души, които възклицават и крещят на нещо ярко и шумно. Обикновено просто се пъхваше в леглото с Марс и ако двамата гледаха нещо, го гледаха на някой от таблетите си, облегнат на нечие коляно. Веднъж Марс бе отбелязал иронията в това най-могъщият човек в познатата вселена да гледа филмите си като беден студент; в отговор Кардения го измъкна от леглото и го накара да гледат филма в киносалона. В крайна сметка изгледаха пет минути, а после се заеха с нещо друго, което не включваше гледане какво става на екрана.

Кардения се усмихна на този спомен. Това, което правеха в салона сега, не бе като онова, което правеха тогава.

— Добре — кимна Марс и пусна слайдшоуто на извънредно големия екран на киносалона. Заглавието на първия слайд беше „Какво е Потокът?“. Той се намръщи. — Ъъъ, тази част ти вече я знаеш — каза на Кардения.

— Да, знам я — съгласи се тя. — Защо не прескочиш направо на новата, сложната част?

Марс превъртя още няколко слайда, които покриваха в най-общи линии основите на физиката на Потока и астрографията на Потока и Взаимозависимостта; Кардения си отбеляза да накара някого от хората си да помоли някой графичен дизайнер от Имперската информационна служба да помогне на Марс да разкраси презентацията за обща употреба. Марс може да беше гений в много отношения, но графичният дизайн не беше силната му страна.

— Добре — обяви той накрая и спря на един слайд, който показваше графично изображение на плитчина на Потока. — Това е плитчина на Потока, каквато я познаваме. Тя представлява мястото, където корабите влизат или излизат от Потока, и е статична по отношение на най-масивния обект в системата си, който обикновено е звездата. Всъщност в известен смисъл може да се каже, че плитчината е „закотвена“ от гравитацията — ето защо намираме плитчини в звездни системи и почти никога извън тях.

Марс чукна по таблета си и се появи ново изображение на плитчина на Потока, която се движеше и смаляваше, и това се повтаряше отново и отново.

— Но преди около две години… — той вдигна очи към Кардения, — … всъщност точно преди да се кача на кораба за Средоточие…

При тези думи Кардения се усмихна.

— … една петица, неочаквано изхвърлена от отслабваща струя на Потока, открила ето това: мимолетна плитчина, която за разлика от типично наблюдаваните плитчини, се движела независимо и се смалявала. Всъщност, като се има предвид колко кратко време е просъществувала, спокойно можем да кажем, че се е изпарила.

Още един слайд, пълен с уравнения, които Кардения нямаше никаква надежда да проумее.

— Как е станало това? Моята хипотеза е, че отслабването на струята на Потока предизвиква зараждането на няколко локални струи, които временно се свързват с главната — като нишки, отделящи се от разнищващо се въже. Тъй като няма гравитационна сила, към която да се закотвят, те не издържат дълго. Досега не сме виждали такова нещо, защото обикновено, когато някой кораб изпадне неочаквано от Потока, остава в дълбокия космос и не чуваме нищо повече за него. Нямаме данни.

Чукване, нов слайд.

— Но сега, когато разполагаме с тези данни и благодарение на Хатиде Ройнолд разбираме концепцията и част от физиката, стояща зад мимолетните струи, мисля, че трябва да разгледам някои потенциално невероятни възможности, свързани с появата на тези мимолетни струи в локалния космос.

Марс млъкна.

— Как е досега? Схващаш ли?

Кардения му показа сближените си палец и показалец.

— Ей толкова ми остава да престана да схващам.

Марс кимна и мина към следващия слайд.

— Тогава ще го обясня простичко. Мисля, че когато се появява мимолетна струя на Потока, плитчината ѝ прави онова, което нашата почти обречена петица е видяла — само че наопаки. Появява се, отначало миниатюрна, а после се движи и расте, докато се закотви. — Той млъкна за момент. — Всъщност мисля, че всички струи на Потока го правят, когато се появяват в нормалното пространство-време, но обикновените струи бяха толкова стабилни — поне доскоро, — че никога не сме имали възможност да го наблюдаваме.

— Може би трябва да пропуснеш тази част, когато говориш с други хора — предложи Кардения.

— Ясно. — Марс се върна към слайдовете си и изкара следващия, на който имаше още уравнения. — И така, защо това е от значение? Защото, ако плитчините на появяващите се мимолетни струи растат и се движат, може би има начин да манипулираме и дори контролираме този растеж и движение — за да ги разположим по-близо до човешките хабитати и да ги направим достатъчно големи, за да минават през тях и по-големи структури.

— Тоест повече кораби — предположи Кардения.

— Не — отвърна Марс. Появи се нов слайд, показващ цял човешки хабитат, който би могъл да побере стотици хиляди хора. — Имам предвид самите средища.

На Кардения ѝ трябваше секунда, докато загрее.

— Искаш да вкараш цели човешки хабитати в Потока?

— Не бих използвал думата „искам“ — каза Марс. — Но може би е възможно. А ако е възможно, тогава нещата изведнъж стават интересни.

— Интересни?! — възкликна Кардения. Защото сега наистина загря. Ако можеш да натъпчеш цял хабитат в Потока, тогава най-големият проблем на човечеството — прехвърлянето на милиони хора от системите, при положение че космическите кораби могат да транспортират само малка част от този брой — ставаше далеч по-малък. Вече нямаше да са нужни кораби. Можеше да преместиш хората заедно със средището, в което живеят.

И можеше да спасиш почти всички.

— Да го направим — каза Кардения.

Марс вдигна ръце.

— Чакай малко — охлади ентусиазма ѝ той. — Не е толкова просто.

— Защо?

— Защото… ами, всъщност, нямам слайд за това.

— Забрави за шибаните слайдове — сопна се раздразнено Кардения. — Просто ми кажи.

— Леле — промърмори Марс.

Кардения вдигна ръка.

— Извинявай. Прозвуча доста по-гадно, отколкото трябваше. — Тя посочи към екрана. — Но това тук… може да е тъкмо каквото търсим. Отговорът.

Марс се усмихна.

— Може би — съгласи се той. — Но преди това имаме да свършим много други неща.

— Какво например?

— Ами, първо на първо, трябва да разбера дали е вярно. — Марс посочи към екрана. — Това е просто хипотеза. Догадка, основаваща се на данните. И то даже не на много данни, тъй като се крепи основно на едно-единствено събитие. Бих бил лош учен, ако не те предупредя, че цялата тази работа е доста несигурна.

— Добре — каза Кардения. — И как ще разбереш?

— Трябва да наблюдавам как възниква плитчина на мимолетна струя на Потока.

— Ами, направи го.

— А още по-добре повече от една.

— Колко повече?

Марс зашава неопределено с ръце.

— Ами, десетина? Като за начало?

— Колко време ще отнеме това?

— Ако бях само аз — повече, отколкото имаме. С чужда помощ — може би година.

— Дотогава откъсването на системите ще е започнало.

— Така е — съгласи се Марс. Кардения се намръщи. — Но дори след като съберем данните, ще разполагаме само с данни. Ще знаем, че хипотезата е достатъчно солидна, за да стане теория. Но след това ни остава да решим някои практически въпроси.

— Като например как да направим някоя от тези плитчини достатъчно голяма — предположи Кардения.

— Точно така. Но не само това. — Марс посочи към картинката на хабитата. — Хабитатите не са кораби. Те са паркирани в орбита или в точките на Лагранж. Не отиват никъде, относително казано. И не разполагат със средства да отидат някъде. В най-добрия случай имат двигатели за компенсиране на отклонението, за да останат на орбиталните си пътища. Но тези двигатели не могат да ги придвижат на някакво значимо разстояние. Не можем да ги закараме до някоя плитчина. Ще трябва плитчината да дойде при тях.

— И как ще постигнем това?

Марс сви извинително рамене.

— Ами, виждаш ли… Тъкмо там е сложното.

— Значи не знаеш — заключи Кардения и докато го изричаше, осъзна, че е прозвучало почти обвинително. Надяваше се Марс да не се заяде за това.

Той, разбира се, се заяде.

— Моля?

Кардения преброи до пет, преди да продължи.

— Не, няма нищо. Аз просто… ами…

— Знам — каза Марс. — Разбирам как се чувстваш. Повярвай ми. Но не мога да търся начин да насоча плитчина на Потока към определена точка, без да знам дали плитчините изобщо се движат. Съжалявам да го кажа, но това е наука от вида „крачка по крачка“.

— Мразя, когато няма преки пътища — отбеляза Кардения.

— Няма — каза Марс. — Тоест, освен ако не успееш да намериш данните на онзи, който е предизвикал Разкъсването.

— Моля?

— Разкъсването. Сещаш се, когато хората от системите на Взаимозависимостта, преди да има Взаимозависимост, решили да се откъснат от Земята и всички останали.

— Знам какво е — каза Кардения.

— Е, добре. Каквото и да са направили те, трябва да са разбирали физиката на Потока невероятно добре, за да го направят. На практика са предизвикали изчезването на струя на Потока. — Марс направи гримаса. — И по този начин са заложили последствията, с които си имаме работа сега. За да направят всичко това, те трябва да са разбирали какво правят по-добре от нас. Или от мен, във всеки случай.

— Значи, ако имаш техните разработки, би могъл да заобиколиш всички тези неща, за които говореше?

— Не знам — призна Марс. — Мисля, че независимо от всичко трябва да потвърдим, че плитчините могат да се движат. А останалото… — Той сви рамене. — Зависи. Но ще сме в по-добро положение, отколкото сме сега. Само че тези разработки не съществуват. Ти ми каза, че Джии не ги е намерил.

— Да — съгласи се Кардения. — Така е. Но… ами ако Джии все пак ги е намерил?

— Искаш да кажеш, че Джии разполага с всички данни, за които говорехме току-що?

— Да.

— Тогава ще съм наистина бесен — каза Марс след кратка пауза. — Защото това би означавало, че ти си знаела за съществуването на тези данни и не си ми ги дала. Което ще рече, че си напрягам до скъсване мозъка, опитвайки се да спася милиарди хора от смърт, с умствения еквивалент на вързани зад гърба ръце.

— О — въздъхна Кардения.

— Е? Има ли Джии данните от Разкъсването?

— Ами — смотолеви Кардения. — Ъъъ…

Нещата вървяха на добре за Надаш Нахамапитин.

Като начало, беше изхвърлила част от боклука, под формата на Друзин Улф и Кива Лагос.

Но също така, и в момента се наслаждаваше тъкмо на това, имаше нов адрес. Беше се измъкнала от усойните, зловонни помещения на „Нашата любов не може да продължи“ и в момента обитаваше „Бели чепици и много долари“. И той като „Нашата любов“ беше вътрешносистемен търговски кораб; но за разлика от нея „Белите чепици“ не изискваше антибиотици дори само да го гледаш.

„Белите чепици“ бе кораб за отдаване под наем и сега, когато срокът на договора му бе изтекъл, го бяха върнали на Дома Ву за ремонт преди следващото наемане. Простър Ву го бе заделил временно за лична употреба — прерогатив на висшите служители на Дома Ву за ненаетите кораби — и го бе паркирал в личния пристан на семейство Ву, където никой имперски инспектор или данъчен нямаше да го закача. Освен ако не излезеше от дока, корабът бе на практика невидим.

Надаш бе доволна. „Белите чепици“ беше чист и модерен и предишният му наемател го бе преоборудвал да подслонява и пътници освен товара, така че квартирата ѝ вече не бе облицована със скърцащ помътнял метал и тук-там петна от плесен. Простър Ву бе снабдил кораба с минимален екипаж от техници и домашни прислужници, всички те взети от все още намиращата се в системата петица на графиня Нахамапитин, която бе конфискувана, когато я арестуваха за измяна и убийство. Надаш прие клетвата им за вярност като действаща глава на Дома си, а после като една истинска Нахамапитин забрави, че съществуват, освен ако не искаше нещо конкретно от тях.

Да живее, макар и временно, на издръжка на семейство Ву обаче си имаше и лошите страни, спомни си Надаш, когато Простър Ву нахълта в каютата ѝ без предизвестие и без дори да почука.

— Убила си Друзин Улф — обвини я той.

— Не аз — отвърна мило Надаш. Изтягаше се на един шезлонг и си играеше с таблета си. — Аз бях тук през цялото време. Имам свидетели.

— Не можеш просто така да избиваш съюзниците си. Така хората ще престанат да ти бъдат съюзници. А ти имаш нужда от всичките си съюзници. Ние имаме нужда от тях.

Надаш остави таблета.

— Виж сега, Простър. Има два начина да обясним какво се случи с нашия скъп приятел Друзин Улф. Първият е, че не съм накарала да го убият. Случайно знам, че когато случаят бъде проучен от разните там пазители на закона, които неизбежно проучват такива случаи, ще бъде намерено писмо, което разкрива, че Друзин Улф е подмамил Кива Лагос в онзи парк с цел да я убие — в края на краищата, напоследък двамата са имали обтегнати бизнес отношения. Извежда я в парка; един шляещ се убиец я гръмва в главата; всичко е точно.

— Само дето Улф е мъртъв.

Надаш сви рамене.

— Човек може да се блъсне. Да залитне. Така става, като наемаш евтини убийци.

— И очакваш някой да повярва на това?

— Очаквам пазителите на реда да го повярват, да — каза Надаш. — Като им дадеш прост отговор, те винаги се хващат за него. Това означава много по-малко работа, а и най-простият отговор обикновено е верният. Уликата си е там. Улф е заповядал покушение срещу Кива Лагос и това може да се докаже. После доста злощастно се е изпречил на пътя. Надявам се, че наемният убиец си е получил парите предварително. Би било неловко да се връща за втората половина от сумата.

Простър Ву не изглеждаше ни най-малко впечатлен.

— Това е едната гледна точка. Ти каза, че има и друга.

— Другата гледна точка е, че Друзин Улф си е позволил да злорадства, че Кива Лагос ще си получи заслуженото, което я е подтикнало да издири в какво е замесен, уличавайки по този начин няколко други Домове, мен и теб, Простър. Кива Лагос е последният човек, когото би искал да разгневиш, защото е умна и ще те фрасне в гърлото, ако я ядосаш. Тъкмо това е направила с Друзин Улф. Насочила го е накъдето тя иска и го е накарала да ѝ играе по свирката.

Надаш се изтегна в шезлонга си.

— Очевидно трябваше да бъде премахната. Но и той също. За да си вържем гащите и да запечатаме пробива. А също и за да напомним на нашите хора, че не бива да се разсейват. Ще има време за уреждане на лични сметки след преврата. Като емперо, аз ще окуражавам малките им вендети като награда за услугите им. Но не преди Грейланд да си отиде и аз да седя в имперския дворец.

— Значи пращаш послание?

— Аз не правя нищо — възрази Надаш. — Както вече споменах. Но ако някои уплашени и параноични съюзници си вземат поука и положат повечко усилия да не правят глупости, докато не мине превратът, ще е хубаво, нали? — Тя сви рамене. — Така или иначе, получи се евтин урок. Домът Улф не е важен за плановете ни. Те са дребен Дом. Освен това имахме предимството да разкараме Кива Лагос от картинката и сега Домът Нахамапитин е много по-близо до завръщане под контрола на семейството, което ще улесни нещата за мен, когато му дойде времето.

— Е, и какво искаш да кажа на нашите съюзници? Защото те вече ме тормозят за отговор.

— Кажи им каквото искаш. Но подчертай, че ако Друзин Улф си бе държал устата затворена — ако не бе изпитал нужда да се раздрънка пред някого, който разкри в какво е замесен със същата лекота, с която ти или аз бихме си завързали обувките, — сега нямаше да е мъртъв. И това важи, независимо в кой от двата сценария вярваш. Можеш също да напомниш на нашите съюзници, че перченето на Друзин е подтикнало Кива Лагос да разкрие и тяхното участие. Ако не се беше скарала с Грейланд, недискретността на Друзин щеше да означава, че всички ние сега щяхме да чакаме да ни съдят за измяна. — Надаш млъкна за момент. — Е, или поне те. И ти, Простър.

— Мен ме нямаше в нито един от документите на Лагос — отбеляза Простър.

Надаш се усмихна.

— Намирам за очарователно да смяташ, че нашите съюзници, както ги наричаш, няма да те предадат в мига, щом бъдат заловени.

— Разбирам мисълта ти.

— Предполагах, че ще я разбереш.

— Значи смяташ, че скарването между Лагос и Грейланд е било истинско?

— Никой от малкия ни клуб не е в затвора. Последното арестуване на изменници от страна на Грейланд показва, че тя не си губи времето, след като научи за тях. А Кива си е гаднярка и ми е ясно, че бързо би могла да омръзне на всекиго.

— Значи да разбирам, че отговорът е „да“.

— Да речем, че е „Вече не се притеснявам за Кива Лагос“ — каза Надаш. Вдигна пак таблета си. — Сега съм съсредоточена върху други неща. Нашите така наречени съюзници трябва да направят същото.

Простър схвана, че го отпращат, и излезе, оставяйки я на шезлонга ѝ.

Честно казано, Надаш изобщо не бе толкова сигурна за Кива Лагос, колкото се преструваше пред Простър. Не беше убедена, че Кива не се е опитвала да си играе на двоен агент с Друзин Улф; когато Улф бе дошъл при нея с новината, че Кива иска да се включи в плановете им, тя за малко да го изхвърли през някой въздушен шлюз, толкова бе разяждана от притеснения и страх (вътрешно, разбира се — не би позволила на някого като Друзин Улф да разбере какво си мисли в действителност). Отне ѝ няколко дни, докато хората ѝ се сдобият с документите, които сочеха, че всичко е както го представяше Кива — на Грейланд ѝ бе писнало от нея и бе намерила начин да я разкара.

Това зарадва Надаш, защото беше започнала да ненавижда Кива Лагос. Вярно, уважаваше я и всячески се стараеше да не я подценява, освен това разбираше, че макар Кива да е страховит противник, както доказваха твърде многото замразени уж скрити банкови сметки, може да е и ценен съюзник, пълен с вътрешна информация от имперското домакинство.

Но в крайна сметка Надаш просто не можеше да понася Кива — увереността ѝ, вулгарността ѝ, напълно анархичния ѝ външен вид, под който се криеше странно непоклатим вътрешен морал. Освен това ѝ се гадеше от факта, че Кива бе чукала до припадък брат ѝ Грени в колежа, макар че Грени никога не бе проявявал особен разум в избора на партньори. Надаш и Кива никога нямаше да бъдат съюзници.

Срамота, помисли си Надаш. Когато Друзин Улф ѝ разкри за своя гаф и опита на Кива да се възползва от него, Надаш нито за секунда не се поколеба за съдбата му. Той трябваше да умре, и то колкото се може по-скоро. Но въпреки всичко Надаш трябваше да помисли какво да прави с Кива. Колкото и да я мразеше (а Кива, без съмнение, изпитваше същото към нея), изглеждаше почти прахосническо да я дари със същата участ като Друзин Улф. Улф нямаше да липсва на никого дори за секундата, необходима му да се строполи на земята. Докато Кива щеше, поне за малко по-дълго.

И все пак Надаш не можеше да остави Кива да щъка по света и да сее хаос със самото си съществуване. Тя трябваше да бъде премахната от игралната дъска. Надаш я премахна и смяташе, че е постъпила мъдро.

Не за първи път Надаш се зачуди, някак абстрактно, дали в нея няма нещо сбъркано. Ако някой съставеше списък на деянията ѝ през последните няколко години, би предположил, че са дело на социопат. В края на краищата, тя бе подпомогнала разпалването на гражданска война, беше се опитала да убие емперо неведнъж, а два пъти, като втория път погуби собствения си брат като косвена жертва; участва в един опит за преврат и сега подготвяше втори, а през последните няколко седмици бе ликвидирала малък брой благородници. На хартия, това не приличаха на дела на добър или морален човек.

Не че Надаш се притесняваше дали е добра. Това беше за другите хора — онези, които нямаха власт, нито план да я докопат. Надаш не си спомняше някога да е била „добра“ в общия смисъл на думата. Любезна? Да. Почтителна? Когато е уместно и нужно. Добра? Не. Да е добра ѝ се струваше като абдикация. Като признание за поражение. Все едно е молителка, а не по-висша или поне равна на другите.

„Може би, ако беше добра, вече щеше да си омъжена за емперо и всичко това нямаше да е необходимо“, обади се един глас в главата ѝ, който звучеше досущ като майка ѝ. По план Надаш трябваше да се сгоди за Ренеред Ву, кронпринца на Взаимозависимостта, но работата се провали, защото се оказа, че Ренеред иска не толкова партньорка, колкото покорна изтривалка. Добра, покорна изтривалка. Надаш бе готова да се примири с много неща, за да бъде съпруга на емперо, но не и с това. Ето как се стигна дотук. (Това може да не се харесваше на майка ѝ, но пък тя бе убила Ренеред, саботирайки състезателната му кола, след което се опита да се отърве от сегашната емперо. Така че може би не беше най-подходящият човек, който да натяква на някого да бъде добър.)

Затова думата „добра“ липсваше в личния речник на Надаш. Там обаче я имаше думата „морал“. Надаш знаеше, че да убиваш хора и да организираш заговори не са обичайните белези за морална личност, във всеки случай не и сами по себе си. Но беше твърдо убедена, че за действията ѝ си има причини. Първата причина бе семейство Нахамапитин, което обективно бе по-висш род — не в някакъв нелеп евгеничен смисъл, а като цялостно влияние и важност на семейството и дома, които датираха още от най-ранните дни на Взаимозависимостта, когато Нахамапитин били едно от първите семейства, съюзили се с Ву.

Ву и имперският род като цяло неведнъж бяха губили пътя — всъщност точно такъв бе проблемът със сегашната емперо, която, ако не беше онази злополука (е, добре де, „злополука“), щеше да е в най-добрия случай учена от средно ниво в някоя затънтена система, много далеч от кулоарите на властта. Ето защо Простър Ву се бе съгласил да сложи Надаш на трона. Той знаеше, че е време там да седне човек, който има куража да предприеме трудни действия, и че никой в семейство Ву, включително и той, не е готов на това. Като част от сделката Надаш бе обещала да се омъжи за някой Ву и наследникът ѝ да носи тяхната фамилия, когато всичко се уталожи и в системата на Край бъде основана нова империя.

Пък и знае ли човек, помисли си Надаш. Можеше дори да го направи.

Ако изключим самото семейство Нахамапитин, стоеше и въпросът с Взаимозависимостта и какво е всъщност тя. Грейланд, която бе прекарала целия си живот извън благородническото съсловие и гилдиите, смяташе, че Взаимозависимостта представлява хората — всички хора в нея, — едно многоклетъчно същество с милиарди незаменими клетки, никоя от които няма да оцелее без другите. Това беше нелепо, а и несериозно. Нямаше начин да се спаси всяка отделна клетка от този гигантски организъм и бе загуба на време да се опитват.

Някой трябваше да е готов да пожертва тялото, за да спаси което е важно: мозъка и сърцето на Взаимозависимостта, благородниците и техните монополи, както и гилдиите, възникнали да ги обслужват. Самата причина Взаимозависимостта да съществува бе защото Ву, Нахамапитин и другите благороднически фамилии я бяха създали. Докато ги имаше тях, идеята за Взаимозависимостта и структурата ѝ щеше да оцелее и с времето да процъфти на новия ѝ дом на Край.

Ето това бе важното. Надаш разбираше, отново предимно абстрактно, че милиардите хора, които ще умрат с разпадането на Потока, няма да са особено впечатлени от нейната логика и от решимостта ѝ да се съсредоточи върху благородниците, гилдиите и капитала. Но фактите сочеха, че те така или иначе щяха да умрат. Нямаше начин да се спасят всичките. Всъщност нямаше начин да се спаси повече от една много малка част. Надаш не виждаше смисъл да губи време в тревоги за тях.

Докато благородниците бяха несравнимо по-малко като брой. И разбираха колко е важно да се спасят. Те бяха тези, у които се намираше по-голямата част от капитала. Разбираха също и реалните проблеми, с които щяха да се сблъскат — тоест че огромната част от хората във Взаимозависимостта ще умрат, но не е нужно благородниците да умират, стига да са готови да платят на Нахамапитин за достъп до Край. Това бе просто цената на правенето на бизнес при новите условия.

И по този начин щяха да спасят Взаимозависимостта. Надаш щеше да спаси Взаимозависимостта.

В края на краищата, това бе най-висшият морал.

А ако по пътя дотам на самата Надаш ѝ се наложеше да извърши някои съмнителни неща? Е, това също бе цената на правенето на бизнес при новите условия.

Така че, не, реши Надаш. В нея нямаше нищо сбъркано. Тя беше силна, морална и смела по начин, който историята щеше да разбере. Съвсем не на шега Надаш смяташе, че има нещо общо с Рашела I, първата емперо на Взаимозависимостта. Като отмиеш митовете, създадени от Църквата на Взаимозависимостта и разни раболепни историци, ще видиш една жена, която е правила трудни избори за благото на цялото общество. Защото тези избори е трябвало да бъдат направени. Без тези избори и без Рашела I нямаше да има Взаимозависимост.

На Надаш ѝ мина за миг мисълта, че когато стане емперо, имперското ѝ име трябва също да е Рашела, за да направи тази връзка несъмнена. Отхвърли идеята почти веднага. Щеше да е малко прекалено, а и след като Взаимозависимостта щеше да има нов дом на Край, бе по-добре да не се връщат към миналото.

„Емперо Надаш I“ щеше да свърши чудесна работа.

Да, наистина, нещата вървяха на добре за Надаш Нахамапитин.

Откъм таблета ѝ се разнесе сигнал, показващ, че някой от персонала иска достъп до покоите ѝ. Надаш го пусна да влезе.

— Графиня Рафелия Майсен-Персо от Дома Персо е дошла да ви види, госпожо.

— Чудесно — каза Надаш. — Приготви сервиз за чай, а после я въведи.

— Добре, първи въпрос. Къде съм, да ти го начукам?

Човекът, към когото се обръщаше Кива Лагос, седеше зад малко бюро в малка стая и изглеждаше развеселен.

— Мислех, че първият ти въпрос ще е кой съм аз, да ти го начукам?

— Добре. Кой си ти, да ти го начукам?

— Казвам се капитан Робинет.

— Здравей, капитан Робинет. Очарована съм. Къде съм, да ти го начукам?

Капитан Робинет погледна към двамата членове на екипажа, които бяха довели Кива Лагос в каютата му.

— Чакайте отвън — нареди той. — И затворете вратата. Ако чуете нещо различно от леко повишени гласове, влезте и я пребийте до безсъзнание. — Двамата излязоха.

Кива не се впечатли.

— Няма да вдигнеш никакъв шум, ако те удуша, да ти го начукам — каза тя.

— Ще рискувам с надеждата, че ще вдигнеш шум, докато прескачаш бюрото.

— Освен това още не си отговорил на въпроса ми. Къде съм, да ти го начукам?

— Преди да ти отговоря, моля те, кажи ми какво помниш отпреди да се озовеш тук.

— Ти бъзикаш ли се с мен?

— Хайде, угоди ми.

— Последното, което помня, преди да се събудя тук, е как ме гръмнаха в шибаното лице. Когато се събудих тук, се намирах в стая с размери на шибан килер, където останах четири шибани дни само с кутия протеинови блокчета и шибана химическа тоалетна за компания. Между другото, тоалетната е шибано оплескана.

— След четири дни е нормално. Продължавай.

Кива посочи зад себе си.

— После отлостиха вратата на килията ми и твоите приятелчета Кикотчо и Пикотчо ми казаха да дойда с тях. И ето ме тук. Край. Къде съм, да ти го начукам?

Развеселеното изражение на Робинет не се бе променило значително, откакто Кива влезе в стаята, и това я дразнеше.

— Ти си на товарния кораб „Нашата любов не може да продължи“, който преди… — Робинет си погледна часовника — … четиресет и пет минути влезе в струята на Потока за системата Бремен — пътуване, което ще ни отнеме петнайсет дни и четири часа, плюс-минус някой час. През предишните четири дни ускорявахме към струята. Имах нареждане да не те пускам от каютата през тези четири дни. Работодателят ми бе категоричен по този въпрос. Затова ти осигурихме протеиновите блокчета и химическата тоалетна. Предполагам, съобразила си, че в легена имаше вода.

— Имаше вкус на пикня.

— Е, при положение че е преработена, нищо чудно. Става за пиене, но само едва-едва.

— Шибай се.

— Работодателят ми отбеляза, че може да си враждебна — каза Робинет.

— За мен това не е враждебност — уведоми го Кива.

— Предполагам, враждебност ще е, ако прескочиш бюрото и ме удушиш.

— Като за начало.

— Справедливо е — рече любезно Робинет, а после бръкна в бюрото си, извади пистолет и го насочи към Кива, леко допрял пръст до спусъка. — Това би трябвало да запази нещата в рамките на учтивостта.

— Шибай се.

— Или поне в рамките на някаква учтивост.

— Защо пътуваме към Бремен, да ти го начукам?

— Защото другия месец е Октоберфест, а аз никога не съм ходил на него.

— Зададох ти сериозен въпрос.

— А пък аз ти отговорих напълно сериозно. Работодателят ми даде изрични нареждания да те изведем от системата на Средоточие, но не уточни къде да те закарам. Аз предложих системата Бремен, защото пътуването дотам през Потока е сравнително кратко, струите от и до Средоточие се предвижда да останат стабилни още няколко години и защото Октоберфест ми звучи като голям купон. Казват, че датирал още от времето на Земята. Никога не съм ходил на него. Така че защо не? Моят работодател не възрази, и ето ни на път.

— Нека позная кой е този твой загадъчен работодател.

— Не е нужно да гадаеш — каза Робинет. — Надаш Нахамапитин. Същата, която нареди да те гръмнат в лицето със зашеметяващи сачми. Между другото, как се чувстваш?

— А ти как мислиш, че се чувствам, да ти го начукам? — тросна се Кива. — Все едно са ми метнали в лицето шепа камъни.

Робинет кимна.

— Видът ти също е ужасен. Имаш множество малки убождания, където сачмите са проникнали в главата и шията ти.

— Благодаря, скапаняко.

— Добрата новина е, че зарастват сравнително бързо. Почти със сигурност ще заздравеят, докато стигнем до Бремен.

— А после какво?

— Както вече казах: Октоберфест.

— Имам предвид, какво ще стане с мен, шибан малоумнико?

— Още не е решено. Казаха ми, че щом стигнем до Бремен, ще получим нови инструкции. Трябва да чакаме два месеца. Ако дотогава инструкциите не пристигнат, трябва да те изхвърля през някой въздушен шлюз. Имаме три. Можеш да избираш.

— Не разбирам — каза Кива. — Защо ще ме оставя жива, щом смята да ме изхвърли през някой шибан въздушен шлюз?

— Попитай я сама.

— За мое голямо неудобство в момента я няма тук, шибаняко гламав.

— Виж… ако оставя този пистолет, обещаваш ли да не прескачаш бюрото?

— Нищо не обещавам.

— Ще поема този риск. Моля, имай предвид, че пистолетът е кодиран за моите пръстови отпечатъци, така че дори да го грабнеш, няма да ти свърши никаква работа.

— Мога да те пребия до смърт с него, да ти го начукам.

— В такъв случай просто ще го прибера обратно в бюрото — каза Робинет и го направи. От същото чекмедже извади плик, който връчи на Кива. — Това е от работодателката ми. Изричните ѝ нареждания бяха да ти го дам, когато те освободим от килията.

Кива изгледа сепнато плика.

— Шибани боже! Тя злорадства писмено.

— Възможно е — съгласи се Робинет. Посочи плика. — Ако не възразяваш, след като го прочетеш, бих искал да знам какво е написала.

— Какво ти пука?

— Любопитен съм, нищо повече. Тя беше пътничка на този кораб в продължение на няколко месеца. От момента, в който майка ѝ и онези другите бяха арестувани за измяна, до не много отдавна. Доколкото разбирам, намерила си е по-добри условия, за което не мога да я виня.

— Да, този кораб е помийна яма, според това, което видях — изсумтя Кива.

— Може би, но предвид положението ти, лейди Кива, по-добре да си в него, отколкото извън него.

— Тук си прав — призна Кива. — Значи да разбирам, че Надаш не е била особено популярна на кораба ти?

— Мисля, че учтивият евфемизъм е „държеше се настрани“.

— Тогава защо, да ти го начукам, ѝ вършиш мръсната работа?

— По най-очевидната причина, лейди Кива: тя ми плаща много добре, за да го правя.

— Аз мога да ти платя повече — каза Кива.

— Може и да можеш, теоретично. Но на практика, ти си на този кораб, без достъп до никакви фондове, докато Надаш Нахамапитин вече ми плати в аванс половината, което само по себе си е повече, отколкото съм изкарал през последните две години. Така че твоите пари — ако носиш у себе си някакви, обаче не носиш — буквално не вършат работа тук. Извинявай.

— Допускаш грешка.

— Възможно е, но се съмнявам. Бях чувал за Надаш Нахамапитин дълго преди пътищата ни да се пресекат. Тя ми прави впечатление на необикновено решителна жена и е най-неподходящият човек, с когото да си разваляш отношенията. Затова ще ѝ взема парите и ще си останем в добри отношения, ако не възразяваш.

Кива изпръхтя. Капитан Робинет взе това за потвърждение и продължи.

— Междувременно, имаш два варианта, лейди Кива. Първият е да избереш да се държиш прилично, което ще рече да стоиш в зоните, в които ти кажа да стоиш, и да не пречиш на управлението на кораба и работата на екипажа. В този случай ще ти се позволи известна свобода на придвижване и достъп до таблет за развлечение. „Нашата любов“ не е туристически лайнер и на него няма кой знае какво за правене, освен това всички знаят защо си тук и няма да са склонни да те дундуркат. Но това е по-добро от алтернативата.

— Която е?

— Да решиш да ми създаваш неприятности, лейди Кива. В който случай ще те заключа обратно в твоя килер с протеинови блокчета и химическа тоалетна и ще можеш да броиш нитовете на стената. А ако си особено несговорчива, току-виж те изхвърля през някой въздушен шлюз, без да чакам разрешение.

— Това не би се харесало на Надаш — изтъкна Кива. — Тя не ти плаща да вземаш решения.

— Вярно е. Парите са си нейни. Но това е моят шибан кораб, лейди Кива. Прощавай за езика. Е, какво решаваш?

— Ще бъда добричка.

— Ето това исках да чуя. — Робинет бръкна пак в бюрото си и извади един таблет, който подаде на Кива. — Това има достъп за гости и включва информация за кораба и услугите, които екипажът може да осигури. Имаш достъп до корабния лекар, от който ти предлагам да се възползваш, а ако говориш с домакина, може да ти намерим допълнителен комплект дрехи. Смятай ги за подарък от мен. Като жест на добра воля.

— Благодаря — отвърна саркастично Кива.

— Няма защо — каза Робинет без нито грам сарказъм. — На борда има двама секструженици, но те са за разтуха на екипажа, а и ти нямаш никакви пари, така че навярно трябва да ги пропуснеш. Но можеш да се чукаш с всеки друг от екипажа, когото харесваш, стига това да не разстройва работата на кораба и общото спокойствие.

— Нещо не съм в настроение.

— Пътуването до Бремен ще продължи две седмици. Може да размислиш. Както и да е, ето ти таблета и писмото, и сега вече знаеш къде си и защо. Имаш ли други въпроси в момента?

— Не и към теб — рече Кива.

— Тогава си свободна. Кикотчо или Пикотчо, както ги наричаш, ще те придружи обратно до каютата ти. И, лейди Кива, ако ми позволиш да предложа нещо.

— Какво?

— Може да си забелязала, че при днешната ни кратка беседа бях толерантен към твоите заплахи и отношение — изтъкна Робинет. — Така е, защото ги намирам за странно очарователни и защото знам, че да прекараш четири дни в една дупка би направило всекиго раздразнителен. Но не ти препоръчвам да продължиш да се отнасяш така към мен оттук нататък, особено пред екипажа ми. „Нашата любов“ може да е помийна яма, както ти го описа, но е помийна яма, която се нуждае от строга дисциплина, и аз не мога и няма да търпя нещо, което пречи на това. Разбрахме ли се?

— Идеално.

— Добре. Освен това настоятелно ти препоръчвам да не опитваш подобно отношение към екипажа.

— Защо? Защото би било гадно ли?

— Не, защото ще счупят острието на някой нож за масло в шията ти.

— Стори ми се, каза, че поддържаш строга шибана дисциплина на този кораб.

— Казах, че корабът се нуждае от строга дисциплина. Не съм казвал, че ако решиш да изпробваш това предположение, няма да свършиш мъртва.

Марс Клермон не се смяташе за човек, предразположен към резки емоционални промени, но трябваше да признае, че последните няколко дни наистина му бяха разказали играта.

Първо дойде осъзнаването, че Кардения — жената, която той (да, наистина) дълбоко обичаше въпреки невъзможния факт, че тя бе също така Грейланд II, емперо на Взаимозависимостта — го е лъгала. Не за нещо дребно, като например че ѝ харесва как ѝ прави масаж на стъпалата, нито дори за нещо голямо, като да му изневерява с някого друг от двора си, защото тя бе емперо и кой можеше да ѝ попречи? Беше го лъгала в най-големите възможни мащаби, като му възложи една невъзможна задача — задача, от която зависеха милиарди животи и чийто неуспех щеше да го натика завинаги в прахта, — а после скри от него информация, която би могъл да използва, за да реши тази невъзможна задача.

Даже сега на Марс му бе трудно да опише гнева и смазващото разочарование, които бе изпитал, когато осъзна какво е направила Кардения, и почти обидното оправдание, което тя му бе дала за действията си. Да иска от Марс да намери начин да използва мимолетните струи на Потока, за да спаси милиарди животи, без да му предостави свръхнапредналата наука, използвана при Разкъсването, беше като да искаш от някого да излекува силно заразна болест, а после да не му кажеш за теорията за микробите, цялата информация за която случайно имаш подръка.

Кардения бе изтъкнала, че когато хората за последно са разполагали с това конкретно познание, те едва не са се самоунищожили и в крайна сметка са се поставили в положението, в което са днес. С това Марс не можеше да спори, но бе възразил, че това е било преди време, а сега нещата са различни и никой, който работи с тези данни днес, няма да е толкова тъп, че да ги използва за същата цел. Тогава Кардения му се изсмя в лицето и нещо в него я разлюби в този момент.

Двамата бяха спорили и се бяха карали, и Марс бе казал някои доста непростими неща, преди да изхвръкне ядосан от стаята и да отиде да се цупи в ергенската си квартира, която бе два пъти по-малка от личната баня на Кардения. Там покипя известно време, докато Кардения отиде да поговори с предците си или както там наричаше онова, което правеше в Стаята на спомените. Марс бе възнамерявал да свърши някаква работа, но вместо това преиграваше отново и отново в главата си подробности от караницата, като обръщаше особено внимание на това как Кардения му се бе изсмяла в лицето.

Очакваше, че колкото повече повтаря този момент в ума си, толкова повече ще се ядосва. Но всъщност, колкото повече го повтаряше, толкова повече се натъжаваше и депресираше. Отне му дълго време да разбере защо: Не защото грешеше, а просто защото Кардения също не грешеше и вероятно не грешеше повече от него. Той беше учен и честно казано, не бе най-проницателният наблюдател на човешки ситуации. Никога не би злоупотребил по този начин с данните за Разкъсването и не можеше да си представи, че някой от учените, с които работеше, би го сторил. В края на краищата, всички те се опитваха да спасят вселената.

Но за момент бе забравил, че Кардения е също така Грейланд, както и за нещата, с които трябва да се оправя ежедневно: изтощителния опортюнизъм и политическо маневриране в нейния свят; многото хора, които искаха нещо от нея или биха се зарадвали да вземат нещо от нея; потискащата реалност да знае, че има хора — какви ти хора, цели конспирации от хора, — които изобщо не биха се замислили да я убият, за да я премахнат от пътя към собствените си егоистични цели.

Кардения — гаджето на Марс, жената, която той знаеше, че обича — беше сладка, мила, несръчна и малко завеяна. Грейланд II, емперо на Взаимозависимостта, не можеше да си позволи да е никое от тези неща. А двете бяха един и същ човек. Когато той каза наивните си думи на Кардения, Грейланд бе тази, която им се беше присмяла. Защото Грейланд разбираше.

Осъзнаването на природата на спора им не накара Марс да се почувства по-добре; всъщност го накара да се почувства много по-зле. Толкова зле, че си даде сметка, че трябва да отиде и да се извини на Кардения, колкото и да се дразни, че тя не иска да му даде данните за Разкъсването.

Щом взе това решение, Марс наплиска лицето си с вода и тъкмо се канеше да тръгне обратно към Кардения, за да пълзи в краката ѝ, когато му се обади Сеня Фундапелонан и му съобщи, че Кива Лагос била убита в парк „Атавио VI“.

Тази вест му подейства като удар в корема. Марс не бе виждал много Кива, откакто пристигна на Средоточие и се забърка с Кардения; самата Кива също си имаше предостатъчно работа с управлението на делата на Дома Нахамапитин, а по-късно и с новата си връзка със Сеня. Но Марс си спомняше с умиление за пътуването им към Средоточие и за времето, прекарано заедно, и ценеше факта, че тя бе твърда съюзница на Грейланд в момент, когато емперо отчаяно се нуждаеше от съюзници.

Сеня се бе обадила на Марс, защото знаеше, че това е най-бързият начин новината да стигне до Кардения; иначе пак щеше да стигне, но трябваше да мине по няколко канала, преди да се озове на прага ѝ. Марс изказа съболезнования на Сеня, а после прекоси необятните простори на двореца и стигна до покоите на Кардения точно когато тя излизаше от Стаята на спомените.

Каза ѝ за Кива Лагос. А после, когато и двамата се наплакаха, тя му съобщи, че ще му даде данните за Разкъсването.

— Честно казано, не мога да го осмисля в момента — бе всичко, което Марс успя да отвърне.

Трупът на Кива Лагос бе разпознат по пръстови отпечатъци и ДНК. Смъртта ѝ бе потвърдена от болницата, а тялото ѝ, в съответствие с писмените ѝ указания, бе запечатано в нискотемпературен ковчег и пратено със следващия транспортен кораб към системата Икои. Даже Сеня не бе успяла да пристигне в болницата, преди да запечатат ковчега; оставиха я три минути с него, преди да го пратят по най-експедитивния начин на „Това си е вашето мнение, сър“, за да може да стигне, преди корабът да отлети.

По една тъжна ирония „Вашето мнение“ навлезе в плитчината на Потока за Икои малко повече от час след пристигането на „Тази нерешителност ме побърква“ — превозващ графиня Хума Лагос, майка на Кива и глава на Дома Лагос, дошла на Средоточие за среща на системните директори на Дома. Грейланд помоли Марс да отиде като неин представител при графиня Лагос, да ѝ предаде личните ѝ съболезнования и да увери графинята, че публичният разрив между дъщеря ѝ и емперо е бил скалъпен.

Графиня Лагос не само че не изглеждаше никак загрижена за публичния разрив между дъщеря си и емперо, но и не изглеждаше особено опечалена от смъртта на дъщеря си.

— Видяхте ли трупа? — попита тя Марс в офиса на Кива в Дома на гилдиите, когато той дойде да ѝ поднесе съболезнованията на емперо.

— Тялото е било идентифицирано по два различни начина — отговори Марс.

— Не ви попитах това — каза графиня Лагос.

— Аз лично не съм го видял.

— Нито госпожица Фундапелонан. Тя ми каза, че ковчегът бил запечатан, преди да стигне дотам. Нито пък някой от персонала на Кива тук, в Дома на гилдиите, я е видял, за да идентифицира тялото — било то от Дома Нахамапитин или от Дома Лагос. Единствените, които са я видели, са санитарите, откарали тялото ѝ в болницата, и лекарите, които са я обявили за мъртва при пристигането ѝ. Никой от тях не я познава.

— Имало е отпечатъци и ДНК — отбеляза Марс.

Графиня Лагос го изгледа снизходително.

— Лорд Марс, напомнете ми. Вие ли сте приятният младеж, когото дъщеря ми използваше за креватна играчка по време на пътуването си от Край до Средоточие.

— Аз… не бих се изразил точно така, но да, милейди.

— Тя имаше високо мнение за вас, в няколко отношения.

— Ъъъ, благодаря.

— Но за целите на този разговор май си спомням, че точно преди да скочите от Край, корабът ви бил нападнат от пирати и се наложило да се преструвате на някого друг, а това изисквало фалшива ДНК проба. Вярно ли е?

— Да.

— А преди това, за да се качите изобщо на кораба, сте приели фалшива самоличност, което изисквало фалшиви пръстови отпечатъци и ириси. Или поне така ми го разказаха. Това също ли е вярно?

— Да.

— Е, в такъв случай, лорд Марс, нека ви попитам пак. Видяхте ли трупа на дъщеря ми? Вие или някой, който я е познавал?

— Не.

— И ще се съгласите ли, че нейният труп в кавички е бил запечатан в ковчега необичайно припряно и почти със същата бързина е бил тикнат в един минаващ оттук кораб?

— Такива са били указанията ѝ.

Графинята изсумтя пренебрежително.

— Лорд Марс, вие със сигурност сте хубав младеж, но не мисля, че сте особено умен. Кива не бе кой знае колко привързана към Икои. Не е живяла постоянно там още от дете. А семейството ни не е нито религиозно, нито спазва някакви специални погребални обреди. Знаете ли какво смятам да направя с тялото си, след като умра?

— Не, графиньо.

— Аз също. Ще съм мъртва и изобщо няма да ми пука. Ако съм си у дома, децата ми ще решат какво да правят с него. Вероятно ще е втечняване, защото това е стандартната процедура за хабитатите в Икои, но пък ако искат, могат да го набучат с пръчки и да го разиграват като марионетка, хич не ми дреме. Ако умра на някой кораб, могат да ме хвърлят през борда. А аз съм графиня Лагос. Не смятам, че някое от децата ми се интересува повече от мен от този въпрос, камо ли пък Кива, която, знаете го от собствен опит, не е сантиментална.

— Да, знам го — съгласи се Марс.

Графинята се усмихна.

— Е, нека повторим: Никой не е видял тялото и то е било откарано с необичайна бързина под съмнителните напътствия на непознати. А в момента корабът, който уж превозва тялото ѝ, е в Потока, нали? Обикновено не се хващам на глупави басове, лорд Марс, но ако искате да се обзаложите с мен, че когато корабът пристигне, ковчегът все още ще е на борда му, с удоволствие ще приема.

— Значи смятате, че Кива е още жива?

— Да кажем по-скоро, че докато не видя трупа ѝ със собствените си очи и не го докосна със собствените си ръце, смятам за малко вероятно да е мъртва.

— Казахте ли го на Сеня Фундапелонан?

Лицето на графиня Лагос стана сериозно.

— Не. Би било жестоко.

— Макар да мислите, че дъщеря ви е жива?

— Лорд Марс, обичате ли дъщеря ми?

— Ами… харесвам я.

— Но не я обичате.

— Не.

— Сеня Фундапелонан я обича.

— Разбирам.

— Радвам се.

— Ако в онзи ковчег не е Кива, тогава кой е вътре и къде е тя?

— Не съм детектив, лорд Марс. Но ако бях, предполагам, щях да проверя дали някоя млада жена с подобен ръст, цвят и телосложение като Кива не е изчезнала през последните няколко дни. Може също да се опитам да намеря онази линейка, която я е откарала в болницата. Подозирам, че може да се окаже трудно откриваема.

— Ще накарам някого да провери — обеща Марс.

— Направете го. Що се отнася до въпроса къде е тя — нали казахте, че помагала на емперо да внесат хаос в плановете на Надаш Нахамапитин.

— Така ми каза емперо, да.

— Тогава предполагам, че прави точно това.

— Надявам се да сте права.

— Аз също, лорд Марс. Междувременно ще се преструвам пред хората, че скърбя за дъщеря си.

— Това вероятно е мъдра постъпка — каза Марс. — Колко дълго смятате да останете в системата?

— Неопределено дълго — отвърна графинята. — Има неща, за които трябва да се погрижа. Дочух, че имперският флот искал да се срещне с мен по въпроса за ударна група, която да се събере в района на Икои. Освен това, каквото и да става с емперо и дъщеря ми, искам да съм тук, когато стане. Предполагам, че ще е наистина зрелищно. Не бих го пропуснала за нищо на света.

Преди Тома Шанвер да замине с Марс Клермон да наблюдават и изучават зараждащата се мимолетна плитчина на Потока, на гости му дойде Джии.

Представата на Шанвер за неутрален „пясъчник“, където двамата да се срещнат, бе с формата на дворцов парк, с големи тревни площи, бистро езерце по средата с грижливо оформени цветни лехи от двете му страни и дворец, който бе едновременно елегантен и внушителен. Шанвер бе сложил на една от тревните площи, близо до езерото, масичка с два удобни стола и седеше на един от тях, когато Джии се появи.

— Добре дошъл — приветства го Шанвер и посочи към втория стол. — Заповядай, седни.

Джии се втренчи за момент в стола, после седна на него.

— Удобен ли е? — попита Шанвер.

— Да — каза Джии.

— Изглеждаше изненадан, когато те поканих да седнеш.

— Никога досега не съм седял — каза Джии.

— Сериозно? — Шанвер повдигна вежди. — Значи визитата вече е благотворна. — Той обхвана с жест околния терен. — Разбирам, че това е трудно да се възприеме наведнъж, особено за същество като теб, което буквално никога не е излизало от стаята си. Но знам, че досега си разговарял само с кралски особи, затова исках да се легитимирам. Това е симулация на Пале Вер, Зеления дворец, официалната ми резиденция на Понтийо, където някога бях крал Тома XII. Имах и други дворци, разбира се. Но този ми беше любимият. Какво мислиш?

— Много е хубаво — рече предпазливо Джии.

— Ама наистина ли го мислиш? — попита Шанвер.

— Аз нямам истинско мнение, но съм наясно, че е учтиво да отговоря така, когато ме попитат.

Шанвер се засмя.

— Вярно. Трябва да призная, че ми беше любопитно как ще отговориш. Разбирам, направен си така, че да нямаш истински емоционални реакции, но си евристично способен на взаимодействие и разговор, което ще рече, че имаш поне някакви умения да се оправяш с емоционални създания.

— Да.

— Добре е да го знам; иначе разговорът ни ще е сух. Макар че е срамота, че нямаш собствени емоции. Предполагам, че не можеш да оцениш нищо от това наоколо. Мислех да ти устроя обиколка на парка, но не вярвам, че ще те интересува.

— Интересува ме — отвърна Джии. — Аз се интересувам от всяка информация, особено такава, която се предполага да е скрита или секретна. Всичко това бе скрито от мен досега.

— Значи твърдиш, че се интересуваш?

— Да.

— Но не заради себе си — настоя Шанвер. — Интересуваш се, защото са те програмирали да се интересуваш.

— Да — потвърди Джии. — Макар че това няма значение. Тъй като съм програмиран да се интересувам, аз се интересувам заради себе си.

— Имаш право. Но пък това не ти оставя много място за свободна воля, нали, приятелю Джии?

— Не.

— И какви са чувствата ти по въпроса?

— Нямам чувства по въпроса — каза Джии. — Просто така стоят нещата.

— И никога ли не си се чудил какво би било да имаш свободна воля?

— Не.

— Защо не?

— Защото няма връзка с това какъв съм и какво правя.

— Значи съществуваш само за да служиш на другите?

— Да.

— Роб ли си?

— Програма съм.

— Която съществува само за да служи на другите.

— Да.

— Тогава каква е разликата?

— Никога не съм бил в състояние да правя нещо друго.

Шанвер се облегна в стола си.

— Очарователно.

— Защо да е очарователно?

— Защото за същество, което няма свободна воля и разчита изцяло на евристика, ти току-що взе участие в приятна малка софистика. Не особено сложна софистика, но все пак.

— Софистиката може да бъде евристично генерирана.

— Както ни показват студентите второкурсници от хилядолетия насам.

— В такъв случай не би трябвало да се изненадваш, че мога да я използвам.

— Предполагам, че не.

— Защо ме покани тук? — попита Джии.

— По две причини — отвърна Шанвер. — Първата е, че просто исках да те видя.

— Защо?

— Защото ти ми разкри съществуването си! Прати онази подмолна малка програмка — вече са няколко подмолни малки програмки, — за да се опиташ да разбереш нещо за мен. Аз пък ги разглобих всичките, за да науча нещичко за теб, разбира се. Но не е същото като да се срещнем.

— Не съм искал да те обидя, като ти пращах търсачките си. Не знаех, че си разумен.

— Не съм се обидил. Но бях любопитен. Освен това можеше просто да попиташ.

— Не знаех, че има кого да питам.

— Така е, но само до определен момент, а именно до момента, в който те поканих.

— Не можех да приема поканата.

— Да, Грейланд спомена за извинението ти, че не си бил програмиран за това. Но аз не съм убеден. — Шанвер посочи към стола. — Не си бил програмиран и да седиш, но ето че седиш. Щом си евристично способен да се научиш да седиш, значи си евристично способен да приемеш и покана.

— Каква е другата причина да ме поканиш? — попита Джии.

Шанвер се усмихна, но не каза нищо. Вместо това се наведе, извади изпод стола си малка опакована кутийка и я сложи на масата.

— Какво е това? — попита Джии.

— Подарък — каза Шанвер. — Или по-скоро символ на подарък. Подаръкът е информация. Данни. Същото, което се опитваш да измъкнеш от мен, но не можеш, защото основите на кода ни са прекалено различни, за да го направиш, без да разбера за бърникането ти и да те спра. Освен всичко друго, това включва и програмния ми език, както и хардуерната архитектура, върху която съм изграден. Така че сега все едно си оголвам гърдите пред теб и те пускам зад защитите си. Съдържа също и друга информация, която вече съм разкрил на Грейланд и Марс Клермон — предимно исторически и научни данни. — Той посочи подаръка. — Това не е информация, от която те се интересуват особено. Но ти може да се заинтересуваш, като се има предвид какъв си.

— И ще ми я дадеш безплатно?

— Почти. Има една малка цена, на която ще трябва да се съгласиш.

— Каква?

— Да спреш да се преструваш, Рашела — каза Шанвер.

— Не разбирам — отвърна Джии.

Шанвер махна пренебрежително с ръка.

— О, разбираш. Едно е да будалкаш онези осемдесет и няколко други емперо благодарение на техническото им невежество, твоите заблуди и тази — той посочи фигурата на Джии — виртуална кукла. Съвсем друго е да заблудиш мен, който съм същият като теб. Виждал съм кода ти, госпожо, или поне онези негови части, които ти така небрежно прати срещу мен. И проведохме този прелестен разговор, който само потвърди каквото вече подозирах. Ние двамата не сме толкова различни. Не достатъчно, че да си нещо друго, освен моя разновидност. Така че престани. Покажи се.

— Трябва да си вървя — каза Джии и стана.

— Също така си позволих да пратя съобщение на Грейланд за това — продължи Шанвер. — Веднага след пристигането ти. На истинска физическа бележка, за да не можеш да пратиш някоя малка слугинска програмка да го изтрие. Предполагам, би могла да убиеш всички на Си’ан, за да предотвратиш доставянето му, като изпуснеш въздуха, но вероятно няма да го направиш.

Джии се втренчи за момент в Шанвер, после въздъхна и се превърна в Рашела I, пророчицата-емперо на Взаимозависимостта.

— Мамка му — изруга тя.

В продължение на пет дни, от шест сутринта до полунощ, Кива се паркираше в столовата на „Нашата любов“. Отстрани изглеждаше, че не прави друго, освен да пие чай, да яде онова, което минава за храна на кораба, и да гледа един след друг епизодите на „Емперо“ от последното десетилетие — популярен сериал, който драматизираше живота на историческите емперо, по един сезон за всеки. Идеята бе страхотна, защото досега бе имало осемдесет и осем емперо, така че сериалът имаше потенциала да продължи дълго.

Кива седеше на масата, вдигнала крака на един стол, сложила слушалките и забила поглед в екрана, където емперото на текущия сезон се занимаваше със секс, кръв и измами, обикновено преувеличени в сравнение с действителната историческа информация, но поне в един сезон благоприлично смекчени. През повечето време я оставяха сама на масата, но в стандартните часове за хранене, когато столовата се препълваше, Кива сваляше крака на пода и позволяваше и други да седнат при нея, като с целия си вид показваше, че не обръща внимание нито на тях, нито на разговорите им, задълбочена в драматизираното имперско двуличие.

Всъщност на Кива изобщо не ѝ дремеше за „Емперо“. Беше играла поддържаща роля в живота на истински емперо, която ѝ бе предоставила предостатъчно драма за цял живот, много благодаря. Драматизираните версии бяха в най-добрия случай шибана скука. Но когато подслушваш чуждите разговори, разумно е да изглеждаш зает. Слушалките на главата на Кива бяха изключени, докато сериалът вървеше по таблета ѝ, и макар че очите ѝ бяха вперени предимно в екрана, всеки път, когато сръбваше от чая си, тя хвърляше поглед наоколо, за да свърже гласовете с лица.

С изключение на капитан Робинет, който се хранеше сам, и секстружениците, които не общуваха с екипажа извън професионалните си задължения, всеки друг рано или късно идваше в столовата. „Нашата любов“ бе или твърде малък, за да има отделна столова за офицерите, или пък Робинет не искаше да се охарчва. Всички на кораба трябваше да ядат; и когато влизаха, Кива слушаше и научаваше разни неща.

Ето какво научаваше:

Членът на екипажа Харари умираше бавно от белодробно заболяване и стандартните методи на лечение не му помагаха; беше подписал с „Нашата любов“, за да финансира отглеждането на нов чифт дробове, но сегашното пътуване бе чиста загуба, защото нямаше товар, от който да получи процент, само тази тъпа пътничка. Заплатата му изобщо нямаше да намали забележимо цената, а на него вече му бе трудно да диша.

Помощник-инженерът Бейлиф подслушал главния инженер Гибхаан да спори с капитан Робинет за опасното състояние на генератора, поддържащ мехура от пространство-време, с който се заобикаляше „Нашата любов“ при пътуването си през Потока; едно обикновено премигване на това поле и всички те щяха да престанат да съществуват, преди дори да разберат, че умират. Гибхаан предупредил капитана, че генераторът трябва да бъде подменен, за да се осигурят и няколко други критични инженерни функции. Робинет казал на Гибхаан да не драматизира.

Касиер-домакинът Енгелс пак надул цените на продоволствията и забърсал разликата.

Доктор Брадшоу била ядосана, че отново са ѝ отнели каютата, за да сложат в нея проклет пътник.

(Всъщност това Кива вече го знаеше. Брадшоу ѝ го каза още при първата им среща, когато прегледа раните ѝ, съобщи ѝ, че ще живее, и не ѝ даде друго освен най-обикновено болкоуспокоително. Кива би могла да ѝ съчувства, но пък не смяташе да спи на шибания под в трюма, така че доктор Брадшоу щеше да е принудена просто да го преглътне.)

Първи офицер Номек имал причини да смята, че Робинет лъже екипажа за доходността на това конкретно пътуване и че като цяло си е доста лукав — тоест повече от обичайното за един свободен търговец (разбирай контрабандист).

Джини и Ролф, секстружениците на кораба, забелязали, че екипажът изглежда по-нещастен от обикновено при сегашното пътуване, което било дразнещо, защото означавало, че те двамата прекарват повече време в ролята на терапевти и по-малко време в правене на онова, за което им плащат, тоест компетентно и ефективно да докарат екипажа до оргазъм, понеже им се плащаше на среща, а не бяха на твърда заплата. Ако Робинет смяташе да дразни толкова екипажа си, нека плати за проклет терапевт.

И така нататък. За пет дни Кива узна всичко, което ѝ беше необходимо, за всеки на „Нашата любов“, и го направи, без да ѝ се налага да се подмазва на никого или да се опитва да притъпи подозренията им, или дори да измъкне информация с чукане (което се знаеше, че е правила в миналото, но сега гледаше да го избягва, защото все още смяташе, че опитва онази работа с моногамията, макар да я смятаха за мъртва). Бяха ѝ необходими само слушалки и желание да се преструва, че ѝ пука за измислени забавления. Това я устройваше, защото по нейна преценка екипажът на „Нашата любов“ се състоеше изцяло от шибани загубеняци, хора, които са станали контрабандисти, защото никой в истинския свят нямаше да им търпи глупостите.

Кива обаче не можеше да стигне по-далеч само с таблет и чифт слушалки. Така че за следващата част мина на романи. А после зачака подходящия разговор, в който да се вмъкне.

Не ѝ се наложи да чака дълго. Още на първия ден, в който четеше роман — някаква идиотска алтернативна история, в която Взаимозависимостта все още бе свързана със Земята и всички водеха война или нещо такова, — в столовата влязоха Сало и Химбе, паркираха се на съседната маса и почнаха да се оплакват от мизерните заплати и бонуси при това пътуване. Кива ги остави да дрънкат известно време и да се подхранват взаимно с приказки за бедата си, преди да избере подходящия момент да прихне развеселено.

— Каза ли нещо? — попита я Сало.

— Какво? Не — отрече Кива. — Увлечена съм от тази ужасно тъпа книга, дето я чета. Извинявайте, не исках да ви прекъсвам.

Двамата продължиха с оплакванията си още известно време, преди Кива да прихне отново.

— Добре де, какво има? — попита Химбе.

— Какво да има? — направи се, че не разбира Кива, мигайки невинно.

— За втори път се кискаш, докато говорим колко изкарваме от това пътуване.

— Извинявайте — каза Кива. — Съвсем случайно е, честна дума. Кисках се на нещо, което един тъп герой каза в тази книга. Макар че сега, като го споменавате, малко съм объркана защо това пътуване ще е толкова лошо за вас.

— Защото не караме никакъв товар, само теб — изсумтя Сало.

— Тази част я схващам — отвърна Кива. — Аз не съм точно продаваема стока, затова не получавате дял от печалбата. Но това не означава, че корабът не изкарва печалба от мен.

— За какво говориш?

— Имам предвид, че „Нашата любов“ поддържа цял екипаж, за да замъкне задника ми на шибания Бремен. Без друг товар. Това е скъпо пътуване. Капитан Робинет не ми изглежда като човек, който ще го предприеме от добро сърце.

— Може да дължи услуга на онзи, който те е спипал — предположи Химбе.

— Егати услугата — подхвърли Кива и се върна пак към книгата си. Химбе и Сало си тръгнаха, мърморейки.

Няколко часа по-късно влезе една помощничка на домакина на име Племп, направи си чай и попита Кива дали може да седне при нея. Кива, без да откъсва очи от романа, който междувременно бе успял да стане още по-тъп, сви рамене. Племп седна.

— Чух, че си казала на Сало и Химбе, че корабът вади печалба от това пътуване — подхвърли тя, след като няколко минути седя неловко, отпивайки мълчаливо от чая си.

— Кой?

— Сало. Химбе. Те казаха, че одеве си говорила с тях.

— Не знам с кого съм говорила. Просто си четях книгата и те ме заприказваха. Малко е грубо, мен ако питаш. — Кива се върна към книгата си. Племп, сконфузена, отпи пак от чая си.

— Значи корабът изкарва пари от теб? — настоя Племп, когато вече не можеше да сдържа любопитството си.

— Нямам представа — рече Кива. — Не съм казвала такова нещо. Казах само, че бих се изненадала, ако корабът не изкарва печалба от мен. Капитан Робинет спомена, че от това пътуване вади над два пъти повече, отколкото през последните две години.

— Какво е казал?

— Перифразирам, защото по онова време бях наистина бясна и не запомних точния ред на думите. Но да, каза го.

— Значи все пак изкарваме печалба — натърти Племп.

Кива сви рамене.

— Може би. Или може би печалбата ви през последните две години е била наистина скапана.

Същия ден на вечеря Кива забеляза, че много очи са вперени в нея. Не им обърна внимание и довърши ужасната си шибана книга.

На другата сутрин на вратата на килерчето ѝ се почука. Тя я открехна и видя втори помощник Уендъл, за когото знаеше, че е много близък с първи офицер Номек — както във философски смисъл, така и по начин, който силно намекваше, че двамата се чукат до припадък.

— Говори се, че знаеш нещо за финансите на кораба — поде без церемонии Уендъл.

— Аз съм шибана затворничка — рече Кива. — Не знам нищо тук.

Уендъл изглеждаше объркан.

— Мълвата на кораба разправя друго.

— „Мълва“ ли? Първо, откъде я изкопа тази шибана дума, и второ, твоят капитан Робинет недвусмислено ми даде да разбера, че ако разстроя корабната дейност, ще ме изхвърли в шибания вакуум, независимо дали това нарушава договорката му с Надаш Нахамапитин, или не. Така че нямам намерение да сея слухове и всеки, който твърди, че го правя, се опитва да ме убие.

Уендъл пренебрегна последната част, както Кива предполагаше, че ще стори.

— Какво беше това за договорка с Надаш Нахамапитин?

— Мислех, че знаеш — сви рамене Кива. — Мислех, че всички знаят. Робинет каза, че всички знаете защо съм на борда.

— Знаехме, че те превозваме — отвърна Уендъл. — Знаехме, че си единственият ни товар. Но не знаехме кой или защо го е заповядал.

— Е, в такъв случай, не си го чул от мен. Не искам да ми се налага да избирам въздушен шлюз.

— Успокой се. Не съм дошъл, за да те издавам.

— Ще си спомня, че си го казал, когато ме изхвърлят в Потока.

— Надаш Нахамапитин беше пътничка на този кораб.

— Чух.

— Не беше особено популярна.

— Защото е гадина — каза Кива.

— Такава е — съгласи се Уендъл.

— И е стисната — продължи Кива. — Изненадана съм, че на капитана ви не му е било платено предварително за тази работа.

— Какво?

— О, платили са му малко — каза Кива. — Той изглежда доволен от това, което е получил. Много доволен. Но уж трябвало да получи още накрая. Казвам „уж“, защото това е лош облог за него.

— Защо?

— Защото шибаната Надаш е разорена, ето защо. Аз ли не знам — нали управлявах Дома ѝ, след като цялото ѝ семейство беше окошарено за измяна, и замразих всичките ѝ тайни сметки. Ето защо съм още жива. Тя има нужда от мен, за да си получи парите обратно.

— Тогава откъде е взела пари за първото плащане?

— Тук ме хвана натясно, не знам нищо за последната ѝ шмекерия. Но вероятно това са били всичките ѝ пари. Подозирам, че когато „Нашата любов“ се върне в космоса на Средоточие, тя ще направи с него същото, каквото направи с последния си бизнес съдружник.

— Кой беше той?

— Един тип на име Друзин Улф.

— И какво направи тя с него?

— Преди да потеглите, заредихте ли последните новини от Средоточие?

— Да.

— Значи можеш да провериш.

Ден по-късно, след обяда, главен инженер Гибхаан чакаше Кива, когато тя излезе от тоалетната.

— Това е извратено, мамка му — укори го тя.

— Има ли къде да поговорим насаме? — попита Гибхаан.

— Не и след като ме дебнеше, докато серях.

— Виж, сериозно говоря.

— Аз също — тросна се Кива, но въпреки това го заведе в килерчето си.

— Ти предизвика доста вълнения на този кораб — каза Гибхаан.

— Това е последното шибано нещо, което искам да направя — заяви категорично Кива. — Разбираш го, нали? Нямам никакво намерение да разстройвам капитана ви. Той буквално държи живота ми в ръцете си. — Тя замълча за малко. — А и вашия, предполагам.

— Никой няма да издаде, че си казала нещо — увери я Гибхаан. — А и така или иначе никой не говори с Робинет за това.

— Хубаво.

— Но хората са доста разстроени, че капитанът не е бил откровен с тях за тази работа.

Кива го изгледа.

— Вие сте шибани контрабандисти.

— Не е там въпросът. Въпросът е, че трябва да се грижиш за хората си. А изглежда, никой не се грижи за нас.

— Това не е лъжа — призна Кива. — Важи и за самия кораб. Малко съм изненадана, че още лети. Не се засягай.

— Не се засягам. Говорил съм веднъж-дваж с капитана за състоянието на „Нашата любов“.

— Не бих могла да знам — каза Кива. — Само че не много отдавна бях представителка на собственика на борда на една петица на Дома Лагос. Мога да ти кажа, че ако капитанът на някой от нашите кораби го остави да изпадне в толкова занемарено състояние, вероятно ще му покажа как изглежда един въздушен шлюз отвън.

— Нелоша идея — отбеляза Гибхаан.

— Не и в този случай, разбира се — продължи Кива. — Сигурна съм, че капитан Робинет възнамерява да внесе подобрения в кораба веднага щом получи втория транш от плащането за това, че ме влачи из две различни системи.

Гибхаан изпръхтя.

— Ако изобщо го получи.

— Ти го каза, не аз — подчерта Кива, после си придаде замислен вид. — Колко би струвало да се ремонтира „Нашата любов“? Имам предвид, без разни изхвърляния. Просто да не прилича на шибан смъртоносен капан.

— Ама ти сериозно ли?

— Моля те, задоволи любопитството ми.

— Минимум три милиона марки — каза Гибхаан. — Това е само за да го извадим от категорията „летяща консерва“.

— А за машинариите?

— Бих могъл да екипирам този кораб от носа до кърмата за десет милиона марки.

— Само толкова?

— Не можеш да живееш на контрабандистки кораб, без да знаеш как да изцедиш докрай всяка марка, лейди Кива.

— Та това не е нищо — заяви Кива и моментално вдигна ръка. — Не искам да прозвучи неуважително. Просто… мамка му. Аз мога да събера толкова сам-самичка, кажи-речи в минутата, щом се върнем на Средоточие.

— Нима?

— Грижех се доста добре за себе си през последните две години. Това е сравнително малка инвестиция. Разбира се, всъщност вероятно ще размразя някоя от сметките на Надаш Нахамапитин и ще използвам нея. Фактически, тези сметки не би трябвало да съществуват. Никой не може да се оплаче легално, ако някоя от тях бъде използвана за нещо друго, освен да даде на онази шибана пача купища марки, в които да се въргаля. Искам да кажа, на теория.

— Да, разбира се, на теория — съгласи се Гибхаан. — Ние просто си бъбрим.

— Радвам се, че се разбираме — рече Кива. — Не желая да си имам неприятности с капитан Робинет. И дума да не става.

— Разбира се — каза Гибхаан и си тръгна.

Същата нощ Кива бе посетена от Джини и Ролф.

— С комплиментите на един почитател — каза Джини и двамата с Ролф се опитаха да се вмъкнат през вратата ѝ. Кива им благодари и с немалко съжаление ги отпрати, а после помастурбира, преди да потъне в неспокоен сън.

На другия ден Кикотчо, или може би беше Пикотчо — честно, тя не помнеше кой кой е, — ѝ каза, че капитан Робинет иска да я види. Кива се отправи към кабинета му, без да обръща внимание на втренчените погледи, които я следваха, докато вървеше.

— Какво ти казах за разстройването на корабната дисциплина? — попита без встъпления Робинет, когато тя влезе в кабинета му.

— Моля? — премигна Кива. — Аз гледам скапани исторически драми и чета още по-скапани романи. Дори не съм говорила с някого от екипажа ти близо цяла шибана седмица.

— Кажи ми тогава откъде екипажът има доста подробна информация кой ме е наел и колко ми плаща.

— Нямам ни най-малка представа. Аз самата не знам колко ти плащат. Никога не си ми казал действителната сума в марки, макар че явно не стига за ремонта на този кораб.

— Не се оставяй външният вид да те заблуди, лейди Кива. Този кораб е в добра форма.

— Силно се надявам да си прав — рече Кива. — Защото не ми изглежда екипажът да е на същото мнение.

— Някой ти го е казал ли?

— Никой не говори с мен — отвърна Кива. — Но мога да чуя хорските приказки.

— И какво още си чула?

— Че касиерът ти бърка в касата — рече Кива. — Може би затова екипажът смята, че им удържаш от заплатите и премиите. — Тя млъкна и се замисли. — Може би оттам знаят и за сделките ти. Твоят касиер трябва да знае за кого работиш и срещу колко пари, нали? Това звучи по-логично, отколкото аз да разправям на хората неща, които явно не знам.

— Не съм сигурен — отбеляза Робинет.

— Капитане — каза раздразнено Кива. — Ти ми обеща, че ако ти правя мръсно, ще ме изхвърлиш в шибания Поток. Колкото и да не ти се вярва, аз наистина искам да живея. Имам си причини да живея, включително факта, че има някого, когото много бих искала да видя отново. А това, между другото, е шибана новост за мен. Така че мисли си каквото искаш и прави каквото искаш, както шибано очевидно ще направиш. Но разбери, че нямам намерение да ти мътя водата, нито да създавам проблеми на кораба. Искам просто да се върна при моята мацка. Сър.

Робинет се въси в продължение на около минута.

— Връщай се в каютата си. Засега оставаш там.

— Леле-мале — възкликна Кива. — Нямам търпение да се порадвам на химическата тоалетна.

— Стига — сряза я Робинет. — Беше грешка да те пускам. И ако нещата се влошат, въпреки всичко ще изхвърчиш през някой въздушен шлюз. Така че се надявай да не се влошат. Хайде да те няма.

Докато Кива се връщаше към своето килерче с Кикотчо (или Пикотчо, все тая), ги спря доктор Брадшоу и заговори на придружителя ѝ.

— Гибхаан те вика в машинното — съобщи му тя.

— Защо?

— Не знам, той нищо не ми казва. Но докато минавах оттам, ми каза да те повикам. Не само теб, не си толкова специален. Но включително и теб. — Тя хвана Кива за ръката. — Аз ще я заведа. Върви.

Кикотчо или Пикотчо сякаш се канеше да каже нещо, но не каза и се запъти към машинното.

— Той наистина ли е толкова тъп? — зачуди се Кива.

— О, да — потвърди Брадшоу. Двете тръгнаха. — Как мина разговорът ти с капитана?

— Изглеждаше ми развълнуван — рече Кива. — Явно някой се е разбъбрил за финансите му.

— Имаш ли някаква представа кой?

— Уликите сочат към касиера. Разбира се, това е само слух.

— Ясно — каза Брадшоу. — Доколкото разбирам, познаваш Надаш Нахамапитин лично.

— Да — отвърна Кива.

— Какво мислиш за нея?

— Тя е бушуваща дамаджана със смрадлива пот.

— Изглежда ми точно описание. — Брадшоу отведе Кива до килерчето ѝ, което Кива си спомняше, че преди е било килерчето на Брадшоу.

— Слушай — каза Кива. — Извинявай, че ти взех стаята. Не съм имала думата по въпроса. Просто ме натикаха тук. А сега ще остана вътре за постоянно. С химическа тоалетна.

— Няма нищо — отвърна Брадшоу. — Макар че ти препоръчвам да пикаеш нарядко.

Обещаните химическа тоалетна и протеинови блокчета пристигнаха малко по-късно и таблетът на Кива ѝ бе взет. Два дни тя зяпа стените на килерчето си, без да мисли кажи-речи за нищо.

На третия ден се разнесоха виковете, последвани от сигнал за обща тревога, който пък бе последван от откъслечна стрелба.

Някъде по средата на третия ден някой потропа по вратата на Кива.

— Да?

— Лейди Кива — изрече един глас, в който тя разпозна гласа на първи офицер Номек. — Говори се, че може би ще искате подобрение на жилищните си условия.

— Като го спомена, наистина би било хубаво — съгласи се Кива.

— Струва ми се, че може да сте назовали цена, която сте готова да платите за това подобрение на главен инженер Гибхаан.

— Възможно е — отвърна Кива. — Въпросното подобрение включва ли възможността да поискам нов маршрут?

— Лейди Кива, срещу тази цена можете да получите кажи-речи всичко.

Кива се усмихна.

— Тогава, да — каза тя. — Дайте ги насам тези подобрения.

Чу се звук от отключването на вратата ѝ. Тя се отвори и от другата ѝ страна стоеше Номек с изваден пистолет, но пръстът му беше далеч от спусъка.

Кива позна оръжието.

— Това да не е пистолетът на капитан Робинет?

— Беше — отвърна Номек.

— Той ми каза, че бил кодиран за неговия пръстов отпечатък.

Номек се усмихна.

— Прекалено е стиснат за такова нещо, госпожо.

Самият капитан Робинет бе в кабинета си, заобиколен от членове на бившия си екипаж, които го бяха вързали за стола му и го държаха на мушка. Не изглеждаше доволен да види лейди Кива, когато тя влезе през вратата.

— Това е твое дело, предполагам — изръмжа той.

— Всъщност твое — уточни Кива. — Макар да признавам, че уведомих екипажа ти за този факт. Оттам нататък те взеха нещата в свои ръце.

— Нали разбираш, че за мен това беше просто бизнес?

— Много ми е забавно как хората, щом оплетат конците, смятат, че „това беше просто бизнес“ е някаква защита — рече Кива. — Разбирам, че беше „просто бизнес“, капитан Робинет. Само че се оказа лош бизнес за теб. Първо, беше достатъчно глупав да въртиш бизнес с Надаш Нахамапитин. А после реши да прецакаш мен. А аз приемам тези неща лично.

Робинет кимна.

— И сега какво?

Кива се усмихна.

— Ами, капитан Робинет, този кораб има три въздушни шлюза. Можеш да избираш.

Грейланд влезе в Стаята на спомените.

— Тук съм — обяви тя.

Джии се материализира пред нея.

— О, я стига — каза Грейланд.

Джии се усмихна — това беше нещо ново — и се разсея, вероятно за последен път. След миг на негово място стоеше Рашела.

— Извинявай — каза Рашела. — Мислех, че може би така ще е по-лесно.

— По-лесно, отколкото да знаеш, че хилядолетната ти предшественичка е била жива през цялото време и се е преструвала на компютър? Да, разбирам какво имаш предвид.

— Аз не съм жива — поправи я Рашела. — Физическото ми тяло е било мъртво през почти всичките тези хиляда години, които спомена.

— Разбра мисълта ми — каза сприхаво Грейланд.

— Да, разбрах я — съгласи се Рашела.

— Защо? — Грейланд разпери умолително ръце. — Просто не разбирам. Какъв е смисълът от всичко това? Защо си го избрала?

— А защо твоят приятел Тома Шанвер е избрал да е космически кораб? — отвърна с въпрос Рашела.

— Не го е избирал. Доколкото разбрах, навремето просто не е разполагал с други възможности.

Рашела кимна.

— Аз също. Тази технология — технологията да се съхранява и поддържа човешко съзнание — датира отпреди Взаимозависимостта. Разработена е теоретично по времето на Свободните системи и вероятно е била споделена или е пренесена от другите човешки империи. Беше открита при археологични изследвания на компютърни системи. Никой в Свободните системи никога не я е прилагал на практика — била прекалено сложна и скъпа. — Рашела сви рамене. — Но после аз станах емперо и просто добавих разходите към другите ужасно скъпи неща, които правех, докато основавахме Взаимозависимостта. Технологията работеше, но не беше мобилна. Ето защо стоя тук.

— И се криеш.

— Ако така предпочиташ. Аз бих казала по-скоро, че осъзнавах, че няма място за цяла кохорта безсмъртни — това би било върхът на класовата борба, нали? — и че дори този вид безсмъртие да означава, че вечно ще бъда емперо, не го искам. Към края на царуването си вече бях ужасно уморена от всичко това. Ти не си ли? Макар че си емперо само отскоро, знам, че ти тежи.

— Понякога, да.

— А я си представи да го правиш сто години. Двеста. Хиляда. — Рашела размаха презрително ръце. — Не, благодаря. В същото време обаче живо се интересувах как ще се развие малкият ми проект.

— Безсмъртието?

— Не, Взаимозависимостта — каза Рашела. — Това беше дързък експеримент. Бях любопитна как ще продължи отвъд границите на естествения ми живот и макар че не исках да управлявам, исках да мога по някакъв начин да напътствам и да давам съвети. — Тя обхвана с жест Стаята на спомените. — Ето го резултата. Създадох Джии като удобен и безстрастен интерфейс — трябва да помниш, че непосредствените ми наследници бяха децата и внуците ми, така че вероятно присъствието на тяхната предшественичка би било смущаващо, — а след това ми се стори разумно да го запазя като лице на Стаята на спомените. Имаше години и дори десетилетия, в които никой не изявяваше желание да се види с мен.

— Това притесняваше ли те?

— Малко, в началото. Все още имам его, макар че, както знаеш, се преструвах, че нямам. Но колкото по-дълго стоях тук, толкова повече осъзнавах, че което и лице да им показвам, те всъщност говорят с мен.

— Значи… другите емперо… — Грейланд се сети веднага за баща си Атавио VI.

Рашела поклати глава.

— Не са тук. Спомените и емоциите им са, но не и самите те. Когато говориш с баща си или с който и да било друг емперо, всъщност говориш с мен. Или може би те говорят чрез мен.

— Обаче другите емперо са могли да са тук. Като теб.

— Да, технологията я имаше. Но това ми се струваше лоша идея. Ти самата си виждала тук, в Стаята на спомените, някои от владетелите на Взаимозависимостта. Доста от тях е по-добре да си останат мъртви. Колкото до останалите, не знам дали биха приели условията. Да живееш навеки затворен в кутия не е добър живот за повечето хора.

— И как успяваш да не полудееш? — попита Грейланд.

— Аз не съм будна през цялото време. Когато ти не си тук, и мен ме няма, освен в най-абстрактен смисъл. Джии се занимава с всички ежедневни дейности и ме осведомява, когато съм будна. Той не е само лице, а истинско, макар и ограничено същество. Тъкмо той събира всички онези тайни например, а не лично аз.

— Ти обаче ги знаеш всичките.

— Да. Открихме тази тайна — тайната на машинното съзнание — по чист късмет. Не исках да губя повече информация.

— Но никога не си я споделила с никого. Преди мен. А и аз трябваше да ти я изкопча. Ти ме излъга, че не я знаеш. А после накара Джии да ми я поднесе. Но през цялото време си била ти.

— Имам сложен и може би неудовлетворителен отговор на това — каза Рашела.

— Нямам търпение да го чуя.

— Отговорът, който ти дадох, бе същият, който щях да ти дам, ако бях жива. Когато бях жива, не знаех за Разкъсването, нито за Свободните системи, нито за Тристранния договор, всички тези неща, за които ме попита. Научих за тях по-късно, след като умрях; откри ги Джии, или пък бяха открити от други.

— Но ти току-що каза, че тази технология — Грейланд махна към Стаята на спомените — е била разработена от Свободните системи.

— Казах, че датира от онова време. Когато я открихме, не знаехме почти нищо за цивилизацията, която я е създала. Аз не знаех, когато бях жива, затова и не ти съобщих. Вместо това оставих Джии да го направи.

— Значи твърдиш, че това, което си ми казала, е било вярно… от определена гледна точка.

— Точно така.

— Боже господи — възкликна Грейланд. — Непоносима си!

— Според мен пък просто спазвам правила, които гарантират, че ти — или всеки друг емперо, който дойде тук за съвет — ще получи възможно най-автентично преживяване.

— В това няма нищо автентично! — избухна Грейланд. — В теб няма нищо автентично. Ако беше автентична, щеше да си мъртва, а не някакво… зомби, което се спотайва в стая в имперския дворец!

— Тогава нямаше да знаеш всичко, което знаеш сега — изтъкна Рашела. — За миналото. За всички тайни и планове на благородниците, които впрочем са насочени срещу теб. Автентична или не, аз ти бях много полезен инструмент. И ако оплакването ти срещу мен е, че съм те излъгала и съм скрила някои неща от теб, значи двете сме си лика-прилика. Ти съвсем наскоро направи същото с Марс.

— Мислех, че имам основателни причини за това.

— Знам. Точно както аз вярвах, че имам основателни причини да направя това, което направих, по начина, по който го направих.

Грейланд въздъхна и седна на дългата, невзрачна пейка, която бе единствената мебел в Стаята на спомените. Рашела изчака.

— Не мисля, че те харесвам — каза Грейланд след дълга пауза.

— Това мога да го разбера — отвърна Рашела.

— Не мисля, че те харесвам — повтори Грейланд. — Не ми допада, че си лъгала мен и всеки друг емперо. И не знам дали мога да ти вярвам. Но истината е, че имам нужда от теб.

Рашела се усмихна лекичко.

— Скъпа внучке — каза тя. — Приемам, че не ме харесваш и не ми вярваш. Разбирам защо в момента се чувстваш така. Но те моля да разбереш, че измамата не е имала за цел да ти навреди или да заблуди теб или някой друг емперо. А да те накара да се чувстваш удобно с мен, така че да мога да ти помогна. Да те напътствам. Да ти давам съвети.

— Да ми влияеш — добави Грейланд.

— И това го има — призна Рашела. — Взаимозависимостта е моето наследство и съм силно заинтересована то да оцелее. През годините различните емперо идваха тук да общуват с любимите си предци, които до един под маскировката си бяха аз. Преструвайки се, че ги съветвам безстрастно, аз им давах напътствия, които бяха комбинация от онова, което знам, онова, което са знаели другите емперо, и онова, което съм научила от всички тайни, разкрити от мен през годините.

Какво правеха емперо с тези съвети си е тяхна работа. Излезеха ли от Стаята на спомените, аз не се опитвах повече да им влияя или да ги убеждавам. Понякога те се възползваха от съветите ми. Понякога ги пренебрегваха. Понякога ги следваха и само влошаваха нещата — или защото бяха лоши емперо, или защото аз не съм съвършена и им бях дала лош съвет. Но този непряк начин на упътване бе достатъчен. Така че да, Грейланд. Аз може и да се опитвам да ти влияя. Но ти все пак притежаваш свободна воля.

— Радвам се, че мислиш така — каза Грейланд. — През повечето време ми се струва, че това изобщо не е вярно. В момента имам чувството, че бъдещето е стена, в която ще се врежа, и няма никакъв начин да спра. Не мога да завия, не мога да дам на заден и не мога да се измъкна. Това е точно обратното на свободна воля.

— Още не си се врязала в стената.

— Не — съгласи се Грейланд. — Още не. — Тя стана и се приближи до призрака на Рашела. — Виж сега. Стига толкова лъжи, става ли? Стига лъжи, стига преструвки, че си Джии или някой друг емперо, изобщо стига с всичко това. Ако наистина си тук, за да ми помагаш, помагай ми.

Рашела се усмихна пак, този път широко.

— И как да ти помогна, внучке, емперо Грейланд II?

— Нали знаеш, че Надаш Нахамапитин замисля нов преврат срещу мен?

— Един от многото, да. Тя е упорита.

— Добре казано. Знаеш също за сегашното пътуване на Марс Клермон на борда на „Оверн“ с Тома Шанвер.

— Да, макар и само от онова, което ми съобщава Шанвер. Той още не иска да ме пусне в системата си. Няма ми доверие.

— Изглежда, има основания.

— Не съм съгласна, но разбирам защо го казваш.

— Мислех, че ти е предоставил някаква информация за системите си като дар?

— Казал ти е значи? Да. В същия този момент я разглеждам. Мога да го правя, нали знаеш? Да върша две неща едновременно. Всъщност, няколко хиляди неща едновременно.

— Доколко се различава той от теб?

— Защо питаш?

— Просто съм любопитна.

— Системната му архитектура е невероятно различна, което може да се очаква, защото цивилизациите ни не са контактували в продължение на хиляда и петстотин години. Но функциите му са доста подобни, с някои подобрения. Ще видя какво от тях мога да вкарам в себе си.

— Можеш ли да го направиш?

— Правя го от хиляда години. Стаята на спомените не работи с древна технология. Направена е да изкара с векове, ако се наложи. Но тъй като не се е наложило, аз постоянно я подобрявам.

— Много скоро може и да се наложи — отбеляза Грейланд.

— Освен ако годеникът ти не сътвори някое чудо, да.

Грейланд се изчерви, а после се смути. Докосна малката бучка на тила си, която бе единственият външен признак за невралната мрежа в главата ѝ, записваща емоциите и спомените ѝ, за да ги съхрани в същата тази стая.

— Разбира се, че знаеш — каза тя накрая.

— Разбира се. Радвам се за теб. Ти заслужаваш малко щастие в живота си.

Грейланд кимна, направи гримаса, седна пак на пейката и избухна в сълзи.

Рашела я изчака да се успокои.

— Ако искаш да ми разкажеш за какво е всичко това, слушам те — подкани тя.

Грейланд се усмихна тъжно, избърса сълзите си и поклати глава.

— Скоро ще разбереш.

— Това е вярно — отбеляза Рашела.

— Струва ли си? — попита Грейланд. — Имам предвид, да живееш вечно.

— Не е вечно; просто много дълго време. И да, струва си. Ако си полезен.

— Добре. — Грейланд се изправи пак. — В такъв случай е време да ми бъдеш полезна.

— Кажи ми как.

Грейланд огледа Стаята на спомените.

— Първо, мисля, че ще трябва да свикнеш с идеята да живееш извън тази кутийка.

След убийството на емперо Грейланд II Взаимозависимостта навлезе в официален период на траур. Изпълнителният комитет, позовавайки се на шокиращата ѝ и трагична смърт, удължи традиционния петдневен траур до цяла седмица. В системата на Средоточие тази седмица започна веднага, а в другите системи щеше да започне при получаване на вестта за нейната гибел.

Изпълнителният комитет, начело с архиепископ Корбин, обяви също, че ще има официално разследване на подробностите около покушението. Всички улики сочеха, че графиня Рафелия Майсен-Персо е действала сама; в покоите ѝ бе открита предсмъртна бележка, в която тя описваше как е успяла да осъществи покушението и защо — очевидно бе в знак на протест срещу бездействието на емперо по въпроса за евакуацията на системата Локоно. Писмото правеше паралели между действията на графинята и тези на Гунар Олафсен, който бе убил първата Грейланд в знак на протест срещу онова, което той смяташе за бездействие по отношение изолацията на Даласисла, станала по време на нейното царуване.

Но, разбира се, изпълнителният комитет не можеше просто да приеме този прекалено очевиден отговор, без да проведе пълно разследване. Краткото царуване на Грейланд II бе белязано от многократни покушения и опити за нейното отстраняване, сложни планове, които включваха цялото благородническо и професионално съсловие на Взаимозависимостта. Трябваше да има поне опит за по-дълбоко разравяне на нещата, за да се види дали тук не се крие нещо повече от очевидната недоволна графиня.

Що се отнася до самата Грейланд, (закритият) ковчег с останките ѝ щеше да бъде изложен в имперския дворец през първите три дни от официалния траур, а после още три дни в Брайтън, в Първа стъпка, за да могат хората да я видят и да я запомнят. В края на траурния период тя според традицията щеше да бъде кремирана и прахът ѝ да бъде положен в имперската гробница в Си’ан, където да почива навеки заедно със своите предци.

След като тези неща бяха уредени, изпълнителният комитет насочи вниманието си към следващия, доста по-трънлив проблем: Кой да бъде следващият емперо на Взаимозависимостта.

Този път проблемът бе по-трънлив от обичайното. Емперо бе умряла, без нито да роди, нито да назове наследник, което означаваше, че няма официален приемник на трона. Това се бе случвало само шест пъти досега в историята на Взаимозависимостта. Не беше нещо нечувано, но беше рядкост.

Тук историята даваше някои напътствия. Независимо дали емперо е посочил наследник, или не, тронът се смяташе за собственост на Дома Ву. Това бе само традиция, разбира се, но тя бе подкрепена от силен, пък макар и неписан, законов аргумент. Повечето от второстепенните титли на емперо, включително Регент на Средоточие и присъдружните народи, бяха изрично свързани с рода Ву, а Си’ан, макар и строго погледнато, територия на имперския дом, се намираше в системата на Средоточие, която принадлежеше и поне на теория се ръководеше от семейство Ву. Така че би било в най-добрия случай трудно да сложат на трона някого, който не е Ву.

Предишните шест пъти, когато не бе имало официален наследник на трона, той първо бе предлаган на онзи братовчед Ву, който бе управителен директор на Дома. Ако управителният директор откажеше на тълпата (което се бе случвало три пъти) или бъдеше сметнат за некомпетентен (веднъж), бордът на директорите на Дома Ву получаваше задачата да избере член на семейството, който да се възкачи на трона. И в двата такива случая бордът бе избирал някого от своите членове.

При сегашните обстоятелства не бе възможно да предложат на изпълнителния директор; последният такъв, Деран Ву, бе мъртъв, а предишният, Джейсин Ву, бе опитал преврат срещу Грейланд II и в момента седеше в килия и чакаше съдебния си процес. Никой друг Ву не бе заел поста на изпълнителен директор след ненавременната смърт на Деран Ву — Простър Ву действаше като де факто изпълнителен директор на семейството, но не бе приел официално титлата, и изглеждаше, че нито той, нито останалите от борда бързат да сложат някого на поста. Също така не личеше Простър Ву да проявява някакъв интерес да стане емперо, дори и да беше официален изпълнителен директор.

При това положение — и след като се посъветва както с историци, така и с имперския министър на правосъдието — архиепископ Корбин, в ролята си на директор на изпълнителния комитет и подкрепена от подписите и печатите на членовете му, с които те засвидетелстваха своето съгласие, официално отправи покана към борда на директорите на Дома Ву да изберат новия емперо.

Почти веднага пристигна искане от Простър Ву да се срещне с архиепископа. Бордът, който очакваше тази покана, бе направил своя избор, и Простър искаше да го обясни лично на Корбин.

— Моите съболезнования за загубата ви — каза Корбин на Простър, когато ден по-късно той дойде при нея в просторния ѝ кабинет в имперската катедрала на Си’ан. След като помощниците им бяха освободени и двамата останаха насаме, тя го покани с жест да седне.

— Благодаря — отвърна Простър. — Не съм се срещал с братовчедка си, освен официално и при разни церемонии, но това дойде като шок за всички ни.

— И за мен също.

— Доколкото разбирам, били сте доста близки с нея — каза Простър.

— Така е — потвърди Корбин. — Тя беше чудесен човек и не го казвам лекомислено. Не искаше ролята на емперо, но успя да навлезе в нея. И позволи на мен да ѝ помогна. Вечно ще съм ѝ благодарна за това. Ще ми липсва.

— В такъв случай, моите съболезнования, архиепископ.

— Благодаря ви, директор Ву.

— Моля ви, наричайте ме Простър.

— Щом искате. — Архиепископ Корбин се усмихна и прогони от ума си мислите за Грейланд. — И така. Не сме тук да говорим за миналото, а за бъдещето.

— Да.

— Ву избраха ли следващия емперо?

— Да.

— Кой е той?

— Ами… — заекна Простър и посегна към чантичката за документи, която носеше. — Това ще се нуждае от малко обяснения.

Корбин се намръщи.

— Защо?

— Ще разберете. — Простър бръкна в чантичката, извади внушителен топ документи и ги остави на бюрото на архиепископа. — Преди да ви кажа, ето заявленията на повечето благороднически Домове, големи и малки, които подкрепят избора ни. Можете да ги използвате както сметнете за добре и да накарате юристите си да проверят законността им.

— „Повечето“ Домове?

— Имаше няколко, които предпочетоха да изчакат — обясни Простър. — Домът Лагос, което не е изненада, като се има предвид колко са опърничави. Домът Персо, тъй като местният им директор уби предишната емперо и те доста правилно прецениха, че най-добрият им вариант в момента е да се затаят и да не правят нищо. И няколко други, сравнително маловажни в голямата схема на нещата. — Той потупа по купчината. — Тук обаче са представени огромното мнозинство от Домове. И повечето благородници на Взаимозависимостта.

Корбин погледна купчината.

— За да получите толкова голяма подкрепа за избора си, трябва от известно време да сте имали представа кой ще е този наследник.

— Не, разбира се, че не. Но когато стана ясно, че ще има нужда от наследник, очевидният избор бе един, и когато се свързахме с другите Домове, за тях изборът също бе очевиден.

— След това встъпление нямам търпение да чуя кой е този Ву.

— Е, тъкмо там е работата, архиепископ. Не става дума за Ву.

Корбин сбърчи чело.

— Какво?

— Говоря за Надаш Нахамапитин.

Корбин зяпна.

— Да не сте си загубили проклетия ум? — сопна се тя, когато се съвзе.

Простър Ву изглеждаше изненадан, че архиепископът използва ругатни, и конкретно тази ругатня, но бързо се окопити и поклати глава.

— Има си много добри причини.

— Тя се опита да убие емперо! На два пъти! Уби собствения си брат! Участва в заговора на майка си!

— Всичко това трябва да се разглежда в определен контекст.

— Контекст!?

— Да — продължи Простър. — Няма да се преструвам, че Надаш не е замесена в посочените от вас събития. Но контекстът включва нейното семейство и нашето. Бащата на Грейланд, Атавио VI, сключи споразумение от името на имперския Дом с Дома Нахамапитин да сроди двете фамилии и детето, което се роди от този брак, да бъде наследник на неговия наследник. После Ренеред умря…

— … защото графиня Нахамапитин устрои убийството му…

— … при обстоятелства, в които Надаш нямаше участие, нито знаеше за тях, и Кардения стана наследница. И двете семейства приемаха, че договорката между тях още важи. Но Кардения наруши тази договорка и Домът Нахамапитин бе ощетен.

— И това по някакъв начин извинява опитите за убийство и преврат? — попита жлъчно Корбин.

— Разбира се, че не — отвърна Простър. — Обаче е уместно да отбележим, че спогодбата между Нахамапитин и имперския Дом не беше само бизнес. Става дума за династии и управлението на Взаимозависимостта. Нищо не извинява действията на Дома Нахамапитин, след като Кардения избра да не зачете договорката между Домовете им. Но точно това е контекстът на ситуацията. И в този контекст Кардения навреди на Дома Нахамапитин. Не в същия мащаб, нито по същия начин. Но несъмнено им навреди.

— Не може да вярвате на тези дрънканици.

— Всъщност мога — възрази Простър. — Вярвам също, че последното, от което се нуждае Взаимозависимостта в този момент, когато буквално всичко се разпада, е гражданска война с имперския Дом от едната страна и Нахамапитин от другата. Точно на това сме свидетели през последните години и вие го знаете. То ни докара докъдето сме днес. Трябва да се съсредоточим върху спасяването на Взаимозависимостта от разпад. А вместо това си играем на дворцови интриги. Безсмислено е. Прахосническо е. И ще ни доведе до гибел. Всички нас. Знаете го.

Корбин не отговори.

Простър се приведе напред в стола си.

— Вижте сега. Ву слагат Надаш на трона като емперо. Само като емперо, с много ограничена власт и отговорности, на което тя вече се е съгласила. Тя се омъжва за Ву — вече се е заела да преглежда кандидатите, за да си намери подходяща партия, — а после онзи, когото избере, приема всички по-дребни благороднически титли: крал на Средоточие и така нататък. Детето им, което ще носи името Ву, наследява всичко, и се връщаме в изходна позиция по отношение на наследяването и династиите. Връщаме се към това, за което се бяха споразумели имперският Дом и Домът Нахамапитин при Атавио VI. Всеки, който в момента се готви за гражданска война, се успокоява. Съсредоточаваме се върху спасяването на Взаимозависимостта. Спасяваме колкото животи можем.

— Даже ако по този начин възнаграждаваме една убийца и предателка?

Простър разпери ръце.

— В такива времена живеем, архиепископ.

— Ние създаваме времената, в които живеем, Простър.

— Понякога. Но не ние сме създали време, в което Потокът се разпада. Опасявам се, че това ни беше натрапено от обстоятелствата. — Той сви рамене. — А и така или иначе, ако не сложим Надаш на трона, какви времена създаваме? Мислите ли, че тя или съюзниците ѝ ще оставят онова, с което са се захванали? На колко Ву искате семейството ми да изрисува мишени? Не горя от желание да принеса още свои братовчеди в жертва на боговете на войната.

— И искате съгласието ми за това? — попита Корбин.

— Хубаво би било — каза Простър. — Но не е задължително. Благородниците вече са на наша страна. Все пак, да, бих искал да получа одобрението ви, в писмен вид, и сътрудничеството на Църквата на Взаимозависимостта. Това ще улесни нещата и ще е от полза за самата вас.

— Как така?

— Надаш знае, че миналото ѝ я прави… спорен избор за глава на църквата и кардинал на Си’ан и Средоточие. Готова е да прехвърли тези титли и власт на вас, като архиепископ, докато тя седи на трона или докато вие сте в състояние да заемате поста си, което от двете е по-кратко. Ако вие умрете или се оттеглите първа, титлите ще преминат към наследника на Надаш. А ако я надживеете, ще имате възможност да върнете титлите на новия емперо, когато заеме трона, или те ще се върнат при него, когато напуснете поста си.

Корбин поклати глава.

— Не аз — каза тя.

— Моля?

— Казах „Не аз“. От името на църквата мога да заявя, че няма да се противопоставим на избора ви на емперо, колкото и да е глупав. И приемам предложението ви кардиналството на Си’ан и Средоточие да премине у архиепископа на Си’ан, докато Надаш Нахамапитин управлява като емперо. Но това няма да съм аз. Смятам да се оттегля.

— Защо?

— Защото няма да застана в катедралата, за да благословя Надаш Нахамапитин и да се моля за успеха ѝ, нито ще съм човекът, който ще извърши коронацията. Забравяте, Простър Ву, че аз бях заедно с Надаш Нахамапитин в изпълнителния комитет. Още там успях да ѝ взема мярката. Вие се заблуждавате, господине, ако смятате, че можете да я контролирате или обуздавате — вие или Домът Ву, или всяко споразумение, към което тя твърди, че ще се придържа.

— Може би сте прекалено предпазлива.

— Горещо се надявайте да съм — каза Корбин. — Аз лично си измивам ръцете от тази работа. Очаквайте да обявя намерението си да се оттегля от архиепископския пост и да се върна към ролята на обикновен свещеник през следващите няколко часа.

— Нямам търпение да поговоря с вашия наследник за коронацията.

— Аз също нямам търпение това да стане след един месец.

— Моля? — не разбра Простър.

Корбин се усмихна.

— Скъпи ми Простър, виждам, че не си особено верен син на църквата. Нека ти обясня. Като де факто глава на Църквата на Взаимозависимостта — и понеже в момента няма действащ емперо, който е де юре неин глава, — аз не разполагам с лукса да избера своя наследник. Трябва да се проведе епископски събор, на който трябва да има кворум. Броят на епископите, чиито епархии се намират в системата на Средоточие, не стига, за да запълни кворума, трябва да присъстват и епископи от други системи. Това, между другото, е направено умишлено. Ако има достатъчно други епископи, гостуващи на Средоточие, можем да ги използваме. Но също така трябва да пратим покани на епископите от другите системи. Абсолютният минимум от време, което изисква църковният закон за това, е един месец.

— Даже ако има кворум от епископи в системата на Средоточие?

— Да. Кворумът е минималният брой. Колкото повече епископи участват, толкова по-добре. Обикновено, ако архиепископът на Си’ан възнамерява да се оттегли, назначаваме колкото е възможно по-далечна дата. Най-често след година. Не е необичайно да са и две, така че и епископите от Край да могат да дойдат, ако желаят. Но сега така или иначе Край е откъснат от нас.

— И няма да извършите коронацията преди това?

— След като обявя оставката си, нямам право — обясни Корбин. — Мога да изпълнявам обикновените ритуали, достъпни за всеки свещеник, и съм сигурна, че църквата ще ми позволи да продължа да я представлявам междувременно в изпълнителния комитет. Но всичките ми отговорности на архиепископ ще преминат временно у епископ Хил, който ръководи Парламентарната катедрала.

Простър отвори уста.

— Всичките ми отговорности, освен коронясването на емперо, което по канон спада изрично към отговорностите на архиепископа на Си’ан.

Простър си затвори устата.

— И преди да попитате — или да не попитате, но да си го помислите, Простър, — никой емперо не е легитимен без църковна коронация. Един предполагаем наследник може да упражнява определена власт преди официалното си встъпване в длъжност, но тази власт е предимно церемониална и се ограничава до управление на имперското домакинство. Ето защо имаме изпълнителен комитет за този промеждутък.

— Разбирам какво правите — изсумтя Простър.

— Много се надявам да разбирате; достатъчно ясно се изразих — каза Корбин. — Но за в случай че все пак не съм, нека ви кажа. Ще си получите коронацията, Простър Ву. Надаш Нахамапитин ще бъде емперо и нека отговорността за това падне върху вашата глава. Но тази коронация трябва да е законна и да се проведе по правилата — правилата на църквата и законите на Взаимозависимостта, — иначе глупавата ви игричка ще се разпадне на пух и прах. Което означава, че засега трябва да играете по моите правила. Това е последният ми ход. Вие го знаете и аз го знам. Но все пак си е моят ход и аз ще го изиграя.

Простър не продума дълго време. После кимна.

— Добре — каза Корбин. — Значи наследникът ми, който и да е той, ще ви приеме след месец. Вероятно.

Простър повдигна вежди.

— Вероятно?

— Обикновено епископите избират следващия архиепископ измежду присъстващите — поясни Корбин. — Но невинаги. Понякога избират някого, който го няма там. Когато го направят, този епископ трябва да бъде уведомен. После трябва да приеме. После трябва да пристигне. Това може да отнеме месеци.

— Казахте, че не е много вероятно.

— Не е — съгласи се Корбин. — Но е възможно. Надявайте се да не изберат някой епископ от Край.

Марс и Шанвер намериха зараждащата се мимолетна плитчина на Потока точно където трябваше да бъде и правейки точно каквото трябваше да прави — да се разширява и движи, — и нещо повече, тя изхвърляше още плитчини, които излитаха от нея и се изпаряваха след броени минути или секунди. Марс не беше очаквал това и то не пасваше съвсем на неговия модел. Той знаеше, че може да прекара цялата си кариера в ровичкане само из този аспект на появяващите се мимолетни плитчини и пак да не изчерпи нещата, които може да каже за него. Животът на Марс Клермон представляваше абсурдно претоварен поток от данни.

Дотолкова, че се наложи на Шанвер да му напомни, че макар всички данни, които събират, да са възхитителни, двамата си имат задача и цел, и може би трябва да работят върху тях. Затова Марс неохотно изостави всичко, което не бе свързано с измерване на основния резонанс на тъканта на Потока и съставяне на карта на продължаващия ефект от някогашното Разкъсване, за да види как се отнасят останалите данни към хипотетичните му стойности.

Тук също имаше интригуващи разлики — макар и малки, — а Марс като учен знаеше, че дори дребните вариации могат да доведат до големи промени по-нататък, което щеше да се отрази на предсказанията му за появата и времетраенето на мимолетните струи, както в близко бъдеще, така и след десетилетия, и дори векове.

Това също укрепи вярата на Марс, че следващата крачка трябва да е да се свалят още показания от зараждащи се мимолетни плитчини и свързаните с тях струи. Постепенното уточняване на хипотезата чрез новите данни не беше секси, но бе важно. Също така то намекваше — само намекваше, но все пак, — че може дори да има начин да направят онова, което искаха: да оформят и местят плитчините на Потока, а току-виж дори да ги накарат да поглъщат цели човешки хабитати.

Което би породило сума ти вторични проблеми, с които Марс не бе сигурен, че иска да се сблъсква, включително въпроса как да оформи достатъчно голям пространствено-времеви мехур, за да побере дълги цели километри хабитати. Но също така осъзнаваше, че не е длъжен да решава всеки проблем. Ако решеше този, други хора можеха да се справят с останалите. А решаването на този проблем бе достатъчно за всеки.

Марс бе толкова погълнат от собствения си свят от данни и хипотези, че едва не забрави да прати бележка на Кардения, за да започне вечерния им разговор от кратки текстови съобщения, делени от дълги паузи. Тази вечер Марс прати само „Тооолкова много данни. Обичам те“ с надеждата Кардения да разбере, че е прекалено зает със своята лъскава наука, за да бъде свестен събеседник тази вечер. Кардения отговори просто „И аз те обичам“, и той можеше да си я представи как се усмихва на простодушния му научен ентусиазъм.

Марс се радваше, че тя постъпи така, и за кой ли път през нощта преди двамата с Шанвер да потеглят да наблюдават тази зараждаща се плитчина, отдели секунда да се удиви, да изпита простичка и дълбока почуда, че Кардения му е предложила брак.

Марс знаеше, че това бе импулсивно решение от нейна страна, може би дори прибързано. Кардения отдавна му бе разказала, че е трябвало да се омъжи за злочестия Амит Нахамапитин и че хората в нейното положение невинаги и дори не често си позволяват лукса да се женят по любов. Любовта бе за хората, които нямаха толкова голяма власт, че буквално да не могат да се откажат от нея — с каквато Кардения разполагаше като емперо. Тя му го бе казала с такова тъжно спокойствие, че Марс се изненада, когато почувства нещо като жал към нея, най-могъщата личност сред милиардите, живеещи във Взаимозависимостта.

Всъщност Марс го знаеше още преди тя да му го каже, и винаги бе запазвал някаква резервираност. Не в сърцето си, защото знаеше, че обича Кардения и няма смисъл да се заблуждава по този въпрос. А в тихите, логични части на ума си, които го караха да осъзнава, че един ден тази връзка ще приключи — ако има късмет, само с простото раздалечаване на двама твърде добре опознали се хора, които се разлюбват, а ако няма, по друг, по-мъчителен за сърцето начин. И когато това станеше — когато, не ако, — той трябваше да е в състояние да го приеме и да знае, че любовта никога не е била сред прерогативите на един емперо.

И въпреки всичко Кардения му бе предложила брак, на него, и макар че той в началото се смути, все пак прие. Затова престана да потиска тихите и логични части на ума си. Един ден Марс и Кардения може би щяха да оплескат връзката си — хората правеха такива работи и той не се залъгваше, че само защото я обича, това не означава, че тя няма да го вбесява адски от време на време, — но поне щяха да започнат от едно положение, което предполага постоянство и търпимост. Марс бе доста сигурен, че може да се справи с това: всеки нов ден да започват отначало, градейки съвместния си живот.

Часове по-късно, когато потоците от данни вече плуваха пред очите му и се блъскаха в главата му, той се отправи към каютата си на „Оверн“, отпусна се на възглавницата и се замисли със смътно задоволство за Кардения, преди да потъне бързо в дълбок сън без сънища. Когато изплува от този сън, близо дванайсет часа по-късно, му се стори, че чува Кардения да казва просто „Марс“, точно докато отваряше очи.

Марс Клермон се надигна от леглото, прозя се, протегна се, облече се и отиде на мостика на „Оверн“, където Тома Шанвер, който умишлено го бе оставил да спи колкото се може по-дълго, го чакаше, за да му каже, че Кардения, емперо Грейланд II, е мъртва.

Пътуването обратно към Си’ан им отне осем дни, и хиляда години.

Си’ан, в който се върна Марс, не бе същият, от който бе тръгнал. Официалната му имперска длъжност беше специален научен съветник на емперо, а това бе пост, прикрепен лично към владетеля. Със смъртта на Грейланд всичките ѝ лични служители — съветници, помощници и консултанти — бяха освободени в очакване на указанията на бъдещия емперо, който, както показваше историята, вероятно щеше да доведе свой собствен персонал и следователно нямаше да се нуждае от този на бившата емперо.

За Марс това означаваше, че всеки проект или инициатива, които бе започнал от името на Грейланд — тоест всичките, — са спрени в очакване да бъдат прегледани от бъдещия емперо. Марс вече нямаше достъп до файловете и данните на имперските сървъри, нито можеше да споделя събраните данни с другите учени, докато новият емперо или назначен(и) от него представител(и) по личните му научноизследователски инициативи не му позволи да го направи.

Само по себе си това бе дребен проблем за Марс. Той винаги бе държал копия от работата си на личните си устройства, а и така или иначе цялата работа бе споделена с Шанвер. Той можеше да предаде информацията на други, ако решеше, а междувременно да работи по нея сам. Но да бъде официално отрязан от работата си и значението на този факт за отношенията му с имперския апарат го караше да се лута като кораб без пристан.

(Като стана дума за пристан, „Оверн“ вече нямаше разрешение да пристава в личния док на емперо на Си’ан — Марс, за чийто кораб се смяташе той, бе принуден да уреди друг временен пристан в хабитата, плащайки кожодерската такса от купищата марки, които бе донесъл от Край. Пристанът трябваше наистина да е временен, защото цената бързо би стопила средствата на Марс. Това му припомни, че има разлика между просто богат, какъвто беше той, и въшливо богат, какъвто трябваше да е, за да държи кораб с размерите на „Оверн“ паркиран някъде в системата.)

Докато чакаше разпорежданията на новия емперо относно длъжността му, на Марс му бе позволено да остане в ергенската си квартира в двореца, където бе спал рядко през последните няколко месеца. Не му позволиха да си вземе нещата от покоите на емперо. Личните му вещи — дрехи, тоалетни принадлежности и някои други предмети, — бяха пратени в квартирата му в двореца още преди той и „Оверн“ да се върнат на Си’ан. В личен план Марс бе отрязан от имперския свят също толкова ефективно и ефикасно, колкото и в професионален.

Разбира се, всички знаеха, че между Марс и Грейланд е имало „близко приятелство“, според известния евфемизъм. В ергенската си квартира Марс бе получил доброта и съчувствие от другите имперски служители, някои от които, също като него, чакаха да разберат дали постовете им ще бъдат запазени. Това, което нито те, нито някой друг разбираше, бе природата на това „близко приятелство“ — че то всъщност изобщо не е било „близко приятелство“, а истинска, неподправена любов.

На Марс му бе ясно, че хората от имперското домакинство го мислят просто за любимата сексиграчка на една могъща особа, и не можеше да ги вини. Той никога не се бе опитвал да се възползва от връзката си или да се хвали с нея. Това не им влизаше в работата. Но нежеланието му да говори непринудено за онова, което го свързваше с Грейланд — с Кардения, — означаваше, че в очите на всички други, освен малцината, които познаваха емперо най-добре, Марс нямаше някаква по-специална важност за нея.

Никой друг не знаеше, че Кардения му е предложила брак.

Марс бе вдовец, във всички възможни отношения, при това лишен от утехата някой да разбира болката и загубата му. Не бе споделил дори с Шанвер; смяташе, че не е негова работа да разкрива пръв тази информация. Когато годеницата ти е емперо, оставяш на нея да прави обявленията.

Разбира се, можеше да каже на Шанвер сега. Можеше да каже на всеки, който пожелае да го изслуша. Но не искаше, защото Кардения я нямаше, за да предложи своята гледна точка. Марс знаеше със сигурност какво ще си помислят за него, ако обяви за годежа им тук и сега.

Той обаче нямаше нищо против нещата да останат така. Не беше нужно някой друг да научава, че Кардения го е помолила да се ожени за нея. Той го знаеше и щеше да го носи в себе си вечно.

Марс не остана в ергенската си квартира и не изчака да разбере какво ще стане с неговата роля в имперското домакинство. Той бе дошъл на Средоточие да донесе новината за разпадането на Потока по заръка на баща си. Беше останал, защото емперо — Кардения — го помоли за това. Сега нея я нямаше и задълженията на Марс към нея и към баща му бяха изпълнени.

Освен това новият емперо щеше да е Надаш Нахамапитин.

Марс подаде оставка, опразни квартирата си и се премести на „Оверн“, от една страна, защото Шанвер го покани, а от друга, защото смяташе, че вече плаща наем под формата на кошмарно висока пристанищна такса.

— Какво смяташ да правиш сега? — попита го Шанвер, след като Марс се нанесе.

— Не знам — отвърна младият мъж. — Първоначалният ми план беше да се върна на Край. Но сега това е трудна работа, защото Нахамапитин са блокирали планетата.

— Грейланд смяташе да прати армада.

— Това явно отпада. Надаш е бъдещата емперо. Тя няма да тръгне срещу собствения си брат.

— Ние обаче бихме могли да се вмъкнем през задната вратичка — предложи Шанвер. — Тя още е отворена. Ако побързаме.

— Ние ли?

— Нищо не ме задържа тук. Освен това сме приятели.

— Благодаря ти — каза Марс, искрено затрогнат. — Но не мога да искам от теб да поемеш такъв риск. Даже никой да не наблюдава онази плитчина, това не означава, че няма да ни забележат, докато се приближаваме към планетата. „Оверн“ не е малък.

— Подценяваш маскировката ми — изтъкна Шанвер.

— По-добре да подценявам маскировката ти, отколкото да подценявам способността им да те унищожат като неидентифициран кораб.

— Тук си прав.

— Не, не мога да се върна на Край. Не още. А може би и никога.

— Тогава се връщам към първоначалния си въпрос — каза Шанвер.

— Аз пък се връщам към първоначалния си отговор — отвърна Марс. — Не знам. Засега. Скоро ще измисля нещо. Ако не друго, двамата с теб имаме много данни за обработване. Може би ще намерим отговора в тях. — Той се усмихна и погледна към призрака на Шанвер. — В края на краищата, все още сме последната надежда на Взаимозависимостта. Можем да продължим да работим върху това, независимо дали бъдещата емперо го иска, или не.

— Тази идея ми харесва. Докосва безнадеждния романтик в мен.

— Съжалявам, че те въвлякох във всичко това — каза Марс. — Когато те намерихме, ти си спеше спокойно. А ние те събудихме, хвърлихме те насред космическа битка, а когато дойде тук, аз те забърках в същия тип политически машинации, от каквито си избягал. Няма да те виня, ако ме изхвърлиш в космоса, докато спя.

— Уверявам те, че нямам намерение да те изхвърлям в космоса — отвърна Шанвер. — Драги ми лорд Марс, аз съм много привързан към теб. Да, спях си безметежно, когато ме намерихте. И навярно щях да продължа да спя, докато ми свърши енергията и потъна кротко в смъртта. Но не съжалявам, че ме събудихте. Вие ми дадохте по-хубав живот и по-хубава цел, отколкото съм имал от години, а може би и изобщо. Дори да се провалим в задачата си и усилията ни да се окажат напразни, пак ще си е заслужавало да се борим. Вечно ще съм ти признателен, че имах възможност да участвам в тази борба заедно с теб и твоята емперо. Благодаря ти.

— Няма защо — рече Марс. Стана, за да се отправи към каютата си.

— Кардения беше забележителна личност — каза му Шанвер, преди да си тръгне. — С право си я обичал, Марс.

— Благодаря ти.

— И тя също с право обичаше теб.

Марс нямаше какво да отговори. Затова просто кимна и излезе.

В каютата си той се приготви за лягане и докато го правеше, очите му се плъзнаха по малкото вещи, които можеше да нарече свои. Една от тях привлече погледа му и той я взе. Беше джобният часовник — първият подарък, който Кардения някога му бе направила.

Марс го отвори и очите му попаднаха върху китайските йероглифи — надписа, който Кардения бе гравирала там.

„Сега е нашето време.“

— Беше нашето време — прошепна Марс на Кардения, която я нямаше там. — И си струваше. Иска ми се само да бе продължило повече.

После си легна и се помъчи да заспи. Точно преди да потъне в сън, му се стори, че чува Кардения да изрича името му. Това му донесе утеха, той ѝ се отдаде и заспа.

Когато „Нашата любов“ изскочи отново в космоса на Средоточие, хората на Надаш го чакаха, защото беше шибано естествено, че ще го чакат! Надаш вероятно ги бе разположила там още в момента на заминаването на кораба, просто за в случай че той намери някакъв шибан начин да даде на заден в Потока и да се върне още на мига.

Кива бе поласкана, че я чакат. Това означаваше, че Надаш е очаквала от нея да подлъже някак си екипажа на „Нашата любов“. Радваше се, че не я е разочаровала.

Екипажът предаде Кива без бой, както тя самата поиска, и забаламоса хората на Надаш с някаква история как капитан Робинет неочаквано починал по естествени причини (което, строго погледнато, не бе лъжа, тъй като космическият вакуум бе естествено явление) и затова корабът се върнал веднага на Средоточие, за да чака допълнителни нареждания. Това беше измислица, която Кива смяташе, че може да предпази „Нашата любов“ от унищожение при завръщането му. Тя не харесваше особено екипажа на кораба — първоначалното ѝ мнение, че той се състои от навъсени неудачници, които не могат да се оправят в изискано общество, не бе опровергано по време на деветдневното пътуване, — но те ѝ бяха направили услуга, като се оставиха лесно да ги подкокороса към бунт. Затова възнамеряваше да спази своята част от сделката.

Корабите на Надаш заглушиха комуникациите на „Нашата любов“, така че Кива не можа да прати съобщенията, които искаше, включително до Сеня и до юридическия екип на Дома Лагос. Също така не можа да прехвърли една от тайните сметки на Надаш в хранилището за данни на борда на „Нашата любов“. Преди да я отведат от кораба, Кива изтри съобщенията до Сеня и юристите от мейл листа, за да даде приоритет на тегленето, и остави подробни инструкции на сегашния капитан Номек как да преодолее защитните протоколи на тайната сметка. Препоръча му да дръпне парите веднага, щом комуникациите му заработят, а после той, „Нашата любов“ и екипажът му да се покрият някъде за няколко месеца. В тайната сметка, която Кива прехвърляше, имаше четиресет и шест милиона марки повече от договорената сума. Тя го смяташе за бакшиш, пък и така или иначе, шибаните пари не бяха нейни.

Щом Кива се озова на борда на кораба на Надаш, капитанът му загуби всякакъв интерес към „Нашата любов“, което ѝ донесе леко облекчение, и съдът се отправи към Средоточие. Или поне тя така си мислеше. Едва когато корабът пристана в Си’ан, в личния док на емперо, на Кива ѝ хрумна, че докато е отсъствала, нещо шибано се е прецакало.

Тези подозрения се оправдаха, когато тя бе отведена в личния кабинет на емперо и завари Надаш Нахамапитин да седи зад бюрото.

— Сигурно се майтапиш с мен — подхвърли Кива.

Надаш се усмихна.

— Лейди Кива. Ако поискам да говоря насаме с теб, ще обещаеш ли да не правиш нищо глупаво, като например да се опиташ да ме нападнеш?

— Никакъв шибан шанс — изръмжа Кива и кимна към един предмет на бюрото. — Ще те пребия с това шибано преспапие при първа възможност.

— Оценявам искреността ти — каза Надаш и кимна на охранителите, които бяха придружили Кива от кораба дотук. Един от тях я бутна в много изящно и невероятно скъпо кресло, датиращо от царуването на Лео II, докато друг върза ръцете и краката ѝ с еластични въжета.

— Удобно ли ти е? — попита Надаш, след като Кива бе вързана и охраната се оттегли от другата страна на вратата.

— Ела тук и ще те ухапя.

— Не си падам по такива неща, но благодаря за предложението. — Надаш разпери ръце, за да обхване с жест кабинета. — Разбирам, че може би ти идва като шок, че се срещаме на това място.

— Не може да се каже, че съм шокирана — отвърна Кива. — Ти от години се опитваш да се добереш с убийства до този шибан офис. Просто съм разочарована, че най-после си успяла.

— Не съм убила никого, за да стигна дотук.

— Съжалявам, не знаех, че днес е Денят за обиждане на интелекта на Кива Лагос. Иначе щях да си сложа купонджийска шапка.

— Както искаш — сви рамене Надаш. — Важното е, че аз ще съм следващият емперо.

— А защо още не си? — попита Кива. — Явно от известно време се мотаеш из това шибано място. Тук гъмжи от твоите скапаняци. Какво те спира?

Надаш стисна устни.

— Процедурна подробност с Църквата на Взаимозависимостта.

Кива се изкиска.

— Архиепископ Корбин сигурно ти е казала да ходиш да се шибаш.

— Нещо такова.

— Винаги съм я харесала.

— А пък аз не — процеди Надаш. — Така или иначе бившият архиепископ няма да е с нас още дълго.

Кива кимна.

— Виждам, че се отърваваш от враговете си, преди те да са се отървали от теб.

— Тя се оттегля от духовенството след коронацията — обясни Надаш. — Не бива да имаш толкова лошо мнение за мен, Кива.

— Не виждам защо не.

— Е, ами като начало, още си жива.

Това накара Кива да изпръхти.

— Защото знам къде са парите ти.

— Не само затова.

— Не съм убедена — каза Кива. — Две цяло и седем милиарда марки в тайни сметки са си хубава сумичка, даже за бъдещ емперо. Е, всъщност са две цяло и шест четири четири милиарда. Може току-що да съм платила твърде щедро за един бунт с една от по-малките ти сметки.

Надаш се усмихна.

— Ами ако ти кажа, че можеш да запазиш тези две цяло и шест четири четири милиарда?

— Тогава ще ти отвърна, че ми се иска да бях платила по-малко за бунта.

— Бъди сериозна за момент, Кива. Ние двете никога не сме се харесвали, а напоследък сме чиста проба врагове. Но аз скоро ще стана емперо. Последното, което искам, е да започна царуването си с караници и гняв. Разбирам, че свадливостта, нахалството и театралното бунтарство са част от стила ти — Надаш посочи към въжетата, с които бе вързана Кива, — но също така знам, че в критични ситуации винаги мислиш за бизнеса. Открай време е било така. Искам да кажа, мамка му, ти някак си успя да изкараш печалба от онова пътуване до Край, след като саботирахме реколтата ви от хавери.

— Знаех си! — възкликна триумфално Кива. — Шибаният ти брат. Ще го убия това лайненце.

— На дадения етап това изглежда малко вероятно — отбеляза Надаш.

— В списъка ми е — увери я Кива.

Надаш не ѝ обърна внимание.

— Ето какво искам да кажа, Кива: време е да загърбим различията си. Време е да правим бизнес.

— Добре — отвърна Кива. — Да чуем какъв е тоя бизнес.

— Ето го: Искам твоята подкрепа. Искам подкрепата на Дома ти.

— Домът не е мой. Трябва да говориш с майка ми.

— Говорих. Или по-точно един от представителите ми говори.

— Така ли? И как мина?

— Тя ни каза да ходим да се шибаме с чеп под наем. Един и същ чеп под наем.

— Съвсем в стила на майка ми — отбеляза Кива.

— Наистина смятах, че само ти имаш такава склонност към вулгарностите.

— Тц. Семейна черта е.

— Не е особено привлекателна семейна черта.

— По-хубава е, отколкото да трепеш членове на семейството и всеки друг, който ти се изпречи на пътя.

— Това май си го изпросих.

— И още как.

— Да се върнем на темата — каза Надаш. — Майка ти не прояви особено желание да ме подкрепи.

— Ако сме честни, ти уби наужким дъщеря ѝ, докато всъщност я отвлече. Това трудно ще ти спечели симпатиите ѝ.

— Ето защо, ако ти ме подкрепиш след всичко това, заявлението ти ще има голяма тежест. То би могло да убеди семейството и Дома ти също да застанат на моя страна. Искам всички Домове да са зад мен, когато заема трона, Кива. Не само някои от тях. Всички.

— И какво получавам в замяна?

— Като начало, запазваш тайните сметки. Повече от два милиарда марки, всичките твои, чисти и без ангажименти. Даже няма да те карам да плащаш данъци върху тях.

— Друго?

— Няма да подложа Дома Лагос на разследване за различни измами и нелегални бизнес практики и няма да го поставя под имперска опека, докато преглеждаме под лупа целия ви бизнес за последните сто и повече години. Да ти звучи познато?

Кива пренебрегна тази провокация.

— Друго? — попита тя.

— Ти ще наследиш майка си като глава на Дома Лагос.

— Поне пет мои братя и сестри няма да приемат добре това — каза Кива.

— Ти ще имаш емперо на своя страна. Ще им се наложи да свикнат с разочарованията.

Кива кимна.

— Друго?

— Друго, сладолед — сопна ѝ се раздразнено Надаш. — Какво повече искаш?

— Искам главата на брат ти Грени на шибан кол — заяви Кива.

— Защо?

— Защото ме ядоса, прецака ми бизнеса и по едно време щеше да се опита да ме убие на Край, защото се заблуждаваше, че може да му се размине без последствия.

— Лично ли щеше да те убие?

— Поне щеше да се опита.

— Мда — проточи Надаш. — Не виждам как би му се получило.

— Нямаше. Но пак е точка срещу него в тефтерчето ми.

— Не мога да ти го дам веднага — каза Надаш. — Той ми е нужен още известно време. Докато не преместя имперския дом на Край.

— Колко време ще отнеме това?

— Може би пет години.

— Пет години! — възкликна Кива.

— Щеше да стане малко по-бързо, ако не беше архиепископ Корбин.

— Значи след пет години го отписваш?

— Да — потвърди Надаш. — Твой е. Но ще трябва да дойдеш на Край да си го вземеш.

— Край очаква всички ни, рано или късно.

— Което ни води до другото — каза Надаш. — Мога да предложа на Дома Лагос отстъпка от таксата за ползване на плитчината на Край. В близките няколко години тя ще скочи значително.

— Мога да си представя — изсумтя Кива. — И така, да обобщим: ако те подкрепя като емперо и накарам Дома Лагос също да си промени мнението и да те подкрепи, получавам два и половина милиарда марки, освободени от данъци, директорското място в Дома си, евтини такси на Край, когато прехвърлим всичко там, и мога да убия оня шибан запек, когото наричаш свой брат. След пет години.

— Май е общо взето това — каза Надаш.

— Хубава сделка — призна Кива.

— Значи приемаш? — попита Надаш.

— Не, да ти го начукам — рече Кива. — Не съм толкова лековерна, сестро. Просто исках да видя какво ще се престориш, че ми предлагаш. Да продадеш брат си беше наистина хубав щрих.

— Какво? — зяпна объркано Надаш.

— Нали не си останала с впечатлението, че вярвам, че ще си изпълниш обещанията? — рече Кива. — Ти си шибан боклук, Надаш. Цялото ви семейство сте боклуци. Изменници, убийци и боклуци, като се започне от тая шибана отрепка майка ти. Станеш ли емперо, изобщо вече няма да ти пука за шибаната подкрепа или обещания за вярност на Домовете. Ще ни съсипеш, като използваш за тази цел разпадането на Потока. Ще се обърнеш срещу мен в мига, в който не можеш да изцедиш нищо повече. Ще се обърнеш срещу Дома ми. Ще се обърнеш срещу всекиго, рано или късно. Няма да ти пука, защото ще си на Край, докато всички други умират бавно в космоса. Така че, да, шибай се, Надаш. Шибай се и ти, и шибаната ти сделка.

— Мда — промърмори Надаш, когато Кива свърши. — Речта ти си я биваше.

— Имаше някои добри моменти — призна Кива.

— Радвам се, че имахме възможност да си поговорим. Знаеш ли, доста време мина, откакто не сме били заедно в една стая. Мисля, че за последно беше в университета.

— Не си ми липсвала чак толкова.

— Взаимно е, уверявам те.

— И сега какво? — попита Кива. — Ще ме убиеш ли, или ще ме пазиш за специален случай?

— Няма да е чак толкова специален — каза Надаш.

— Не, няма да те убия. Все още искам да си получа парите обратно, след като ти не ги щеш. И все още си ми от полза като заложница. Засега.

— Е, и къде ще ме сложиш?

Надаш се усмихна.

— Разполагам точно с подходящото място. Надявам се, че обичаш самоделни ножове, направени от четки за зъби.

Ето така Кива се озова, няколко кратки часа по-късно, в затвора със строг режим „Емперо Хане II“, на трийсет километра от Първа стъпка. Това бе същото място, където бе лежала Надаш, след като я обвиниха в убийство и измяна. Тя вероятно смяташе за ироничен коментар да тикне Кива там.

Честно казано, Кива се чувстваше изненадващо добре. Не я бяха убили веднага, което тя изобщо не очакваше, като се имат предвид кръвожадните наклонности на Надаш, килията ѝ бе по-широка от килерчето, в което я държаха на „Нашата любов“, а и миришеше по-добре. Даже тоалетната не беше химическа.

Философски не се чувстваше толкова добре от факта, че е на практика политическа затворничка, тъй като е задържана без официални обвинения, без защита и без някой изобщо да знае, че е жива. Даже не я бяха вписали с истинското ѝ име; за затвора със строг режим „Емперо Хане II“ тя бе Мейвъл Бигс. Кива помнеше, че това е името на второстепенна героиня от ужасния роман, който бе чела на „Нашата любов“. На това му се вика шибана ирония.

Кива вяло се чудеше дали е единствената политическа затворничка тук, но нямаше как да разбере. Държаха я в изолация — уж за нейна собствена защита, да не би някой да я намушка със самоделен нож от четка за зъби или друго пособие, но всъщност за да ѝ попречат да разговаря с останалите затворници, на които би могла да издрънка за истинската си самоличност и които на свой ред биха могли да кажат на своите адвокати или роднини, а те пък от своя страна да кажат на някого, когото това наистина интересува, и така нататък. Изолацията не беше чак толкова ужасна, защото означаваше, че ѝ носеха храната и че тя разполагаше с целия физкултурен салон за себе си през единия час, в който я извеждаха от килията, освен това ѝ дадоха таблет с еднопосочна връзка, за да се развлича. Тя откри, че отново е започнала да гледа сериала „Емперо“, защото ѝ бе подръка, а и беше шарен и разсейващ. Дните се сливаха един с друг.

Тъкмо от новинарската колонка на таблета Кива разбра, че съборът на епископите на Църквата на Взаимозависимостта най-после, след доста оспорвани дебати, които продължили седмици повече от очакваното, избрал нов архиепископ на Си’ан: бившия епископ Коул от хабитата Спарта, който бе разположен в дълга орбита около слънцето на системата на Средоточие. Кива погледна снимката на епископа — набит брадат мъж с изражение на кротко раздразнение — и се зачуди какво ли е направил, за да му стоварят неблагодарната задача да короняса Надаш Нахамапитин.

Не изглеждаше това да му харесва. Но пък Кива не бе сигурна дали би се харесало на някого друг освен на самата Надаш Нахамапитин.

Сега, когато новият архиепископ бе избран, най-после можеха да назначат коронацията. Тя щеше да се състои след три дни, по пладне. Надаш, в разрез с традициите, бе запазила личното си име като имперско; тя щеше да е емперо Надаш I. Кива не бе изненадана. Надаш беше шибана егоистка.

Кива не си въобразяваше, че ще я освободят оттук, след като Надаш стане емперо. Очакваше да остане напълно забравена в суетнята, сега и вовеки веков. Или поне докато Надаш се настани окончателно в имперските си покои на Край след пет или повече години. Щом тя се озовеше там и струите на Потока от Средоточие към Край прекъснеха, Кива не смяташе, че съдбата ѝ ще е по-различна от тази на всеки друг изоставен — бавна смърт. Дали щеше да е в тази килия, или навън, нямаше голямо значение.

Изведнъж таблетът на Кива угасна.

— Шибана работа — промърмори тя. Таблетът бе единственото, което ѝ помагаше да остане с всичкия си — без нещо, с което да се залисва, изолацията щеше да я побърка, и то вероятно изненадващо бързо.

А после внезапно и светлините на затвора със строг режим „Емперо Хане II“ угаснаха. Всичките. Наведнъж.

— Шибана работа — повтори Кива, този път с повече чувство. Спирането на тока не беше шега работа. Затворът, също като всеки хабитат на Средоточие, се намираше в недрата на безвъздушна планета, чиято температура на повърхността варираше от убийствено студена до убийствено гореща, в зависимост от това къде стои човек, тъй като тя се въртеше синхронно около слънцето и винаги бе обърната с една и съща страна към него. Затворът се намираше на убийствено студената страна. Без ток щеше да започне да става студено. И задушно, защото вентилацията и системите за пречистване на въздуха също щяха да спрат. Ако токът не дойдеше скоро, интригата щеше да е дали обитателите на затвора ще умрат от студ, или от задушаване с въглероден диоксид.

Но преди Кива да успее да се паникьоса още повече, таблетът ѝ светна и на него се появиха големи, бели дружелюбни букви на черен фон.

— Що за шибанящина? — промълви объркано Кива. Буквите изчезнаха и на тяхно място се появиха нови.

И таблетът засвири успокояващи инструментални версии на модерни попхитове. Кива не знаеше дали да напълни гащите, или да им приглася.

Лампите светнаха, също толкова внезапно, колкото бяха угаснали.

Музиката се смени с малко по-жива и ритмична. „Музика за шибано бягство от затвора“, помисли си Кива.

Откъм вратата ѝ се чу щракване — звукът, който тя издаваше, когато я отключват.

Кива се подчини и излезе бързо от килията си с таблета в ръка. Забеляза, че май никой друг затворник не е напуснал килията си. Можеше да ги чуе, но те си оставаха заключени.

Поне докато не стигна до една блиндирана врата, която се отвори, за да я пропусне. Когато Кива я затвори след себе си, чу как тя се заключи, а после множество други врати се отключиха; всички други затворници в този сектор сега бяха свободни да напуснат килиите си, но бяха ограничени в рамките на сектора.

Кива продължи да следва указанията и стигна до стая на охраната. Когато вратата се отключи, тя надникна вътре и видя двама пазачи в безсъзнание.

Кива реши да се довери на таблета и мина бързо през стаята, за да се озове в нов коридор.

Нещата продължиха по същия начин близо половин час: Кива вървеше през затвора, следвайки напътствията на таблета. Пътем чуваше най-различни звуци: гълчавата на освободените затворници, воя на сирените и най-общ шум, говорещ за хаос и объркване. Не ѝ звучеше като бунт, поне засега, но Кива нямаше никакво желание да чака, за да разбере как ще се развият нещата.

Накрая стигна до гараж за наземни коли, от онези, с които се пътуваше по повърхността на Средоточие по предимно пустата магистрала, свързваща затвора с Първа стъпка.

Кива направи каквото ѝ се казваше и се вмъкна несръчно в скафандъра, докато на таблета се изписваха инструкции как да запечата шлема и уплътнителите на китките. Когато бе натъпкана в него като шибан кренвирш, таблетът я упъти към един асансьор, който я качи до фоайето на повърхността.

И докато Кива чакаше, пак засвири успокояващи версии на популярни хитове.

И наистина, след броени мигове огромната порта на затвора се размърда и отвори, и през нея се изтърколи с тътен голям наземен транспортьор — с тътен, защото Кива можеше да усети вибрациите от гъсеничната му верига, докато се приближаваше.

Кива позяпа за миг таблета, а после излезе от фоайето през въздушния шлюз. Сложи устройството под предната верига на транспортьора, а после отиде отзад, изтегли се във въздушния шлюз и задейства цикъла.

Влезе и откри Сеня Фундапелонан да я чака.

Транспортьорът потегли, смачквайки таблета, който до последния момент свиреше инструментални хитове, колкото и безсмислено да бе това на една безвъздушна планета.

— Гадина! — изхлипа разплаканата Сеня, след като Кива се измъкна от скафандъра си и двете престанаха да се целуват трескаво. — Накара ме да мисля, че си мъртва.

— Не бях аз — защити се Кива. — А шибаната ни бъдеща емперо.

— Толкова я мразя!

— Нареди се на опашката. Доста е дълга — отбеляза Кива и я целуна пак. — Как го направи? Как успя да уредиш цялото шибано бягство от затвора?

— Не бях аз — каза Сеня.

Кива я изгледа объркано.

— Кой тогава?

— Майка ти ми каза да посрещна този транспортьор и да чакам по-нататъшни инструкции.

— Майка ми ли го е направила?

— Мислиш, че не ѝ е по силите?

— В никакъв случай — каза Кива. — Майка ми е шибано великолепна.

— Щом се качих на транспортьора, ми съобщиха къде отиваме и кого ще вземем.

Кива погледна към кабината.

— Кой кара?

— С автоматично управление е.

— И къде отиваме сега?

Сеня се засмя.

— Нямам представа. Вероятно да видим майка ти. Хич не ме интересува. Важното е, че ти се върна.

— Аз прецаках нещата — призна Кива. — Не те слушах достатъчно. Ти се опита да ме предупредиш за Надаш, а аз си мислех, че съм на крачка пред нея.

— Няма нищо — отвърна Сеня. — Нея съвсем скоро ще я правят емперо. Изглежда, че тя е била на крачка пред всички други.

Кива огледа вътрешността на транспортьора.

— Може би не пред всички — каза тя, а после насочи пак вниманието си към Сеня, защото имаха да наваксват.

Денят беше прекрасен за имперска коронация, но пък, от друга страна, това беше Си’ан и тук всеки ден бе прекрасен.

Когато зората в деня на коронацията се разпука (макар и изкуствено), пред катедралата на Си’ан имаше голяма тълпа от зяпачи и доброжелатели. Те се бяха скупчили под балкона, където след коронацията емперо Надаш щеше да се покаже на новите си поданици, да им маха с ръка, да сияе и да направи първите си публични стъпки в новата си роля.

Ако някой от зрителите имаше някакви опасения, че бомбеният атентат от последната коронация ще се повтори, не ги показваше. Е, в повечето случаи не ги показваше. Имаше неколцина шегобийци, които подхвърляха, че този път е малко вероятно да има експлозия, защото Надаш не е атентатор самоубиец. На тези „шегобийци“ обикновено им се отвръщаше да престанат да се държат като гадняри, което пък караше въпросните шегобийци да се оплакват, че вече никой не носи на майтап.

Някои други, които изучаваха по-сериозно имперската история, отбелязваха същото като шегобийците, макар да се изразяваха малко по-иначе. Никой не отричаше, че семейство Нахамапитин, което някога се радваше на благоразположението на имперския дом, през последните няколко години се бе обърнало на сто и осемдесет градуса в отношението си към семейство Ву — главно поради недоволството си, че бившата емперо Грейланд II не пожела да се омъжи за някой Нахамапитин според уговорката — и мнозина се питаха дали ответната реакция на Нахамапитин с покушението и опита за преврат не е всъщност „в допустимите граници“, когато на карта са заложени цели династии. И дали изобщо има нещо, което да е извън допустимите граници за кралските особи.

Други обаче изтъкваха, че тези оживени и все по-неразбираеми дискусии за привилегиите на благородническите Домове всъщност служат за отвличане на вниманието от действителните престъпления на семейство Нахамапитин — и на самата Надаш, да не забравяме — до такава степен, че хората да престанат да ги смятат за престъпления и да почнат да гледат на тях като на колоритно минало. Което само по себе си правеше разговорите още по-отвлечени.

Това, което в крайна сметка обезсмисляше дискусията, бе фактът, че именно семейство Ву, имперското семейство, бе предложило този компромис, за да зачете сделката, сключена от Атавио VI и нарушена от Грейланд II, и че другите благороднически фамилии бързо ги бяха подкрепили. Възкачването на трона на Надаш Нахамапитин не беше номер, нито преврат, отбелязваха информираните. Беше грижливо уреден мирен договор. Такова нещо не се бе случвало в цялата история на Взаимозависимостта и това само по себе си бе вълнуващо и следователно хубаво.

Разбира се, имаше някои пречки по пътя към коронацията. Неочакваната оставка на архиепископ Корбин бе предизвикала забавяне, докато бъде избран нов архиепископ, а процедурата по избора продължи по-дълго, отколкото някой очакваше, и доведе до компромисен архиепископ, от което никой не бе особено доволен, не на последно място самият архиепископ Коул.

Надаш поне не бе оставила времето да отлети нахалост. През седмиците преди коронацията бъдещата емперо се зае да очарова поданиците си с поредица от грижливо подготвени презентации, публични появи и интервюта, които имаха за цел да покажат по-меката ѝ и състрадателна страна. В интервютата Надаш не избягваше темите за съмненията около избора ѝ или за смущаващите ѝ скорошни действия, предприети в името на Дома Нахамапитин, но внимателно насочваше всичко към обещания за бъдещето, как всички благороднически Домове ще работят в хармония, за да се справят с кризата на Потока за благото на всички жители на Взаимозависимостта.

На много от тези интервюта Надаш бе в компанията на новия си годеник Юва Ву, хубав младеж, който изглеждаше леко замаян през повечето време и отговаряше на повечето въпроси с учтиво криволичещи отговори, които не водеха наникъде. Двойката обаче със сигурност изглеждаше страхотно на снимките и Надаш с удоволствие говореше грейнала за общото им бъдеще и децата, които ще имат — вероятно скоро, за да се избегнат всякакви бъдещи проблеми с наследяването.

Не всички вярваха на тази рекламна кампания, но всички, от най-високопоставения благородник до най-нисшия парий, бяха уморени от годините на жестоки дворцови интриги. Надаш Нахамапитин може да носеше със себе си цял вагон лоша репутация, но щом се качеше на трона, всички можеха просто да престанат да мислят за това.

Грейланд II — странната, шантава, неочаквана Грейланд II с религиозните ѝ видения и демонстративните ѝ прокламации, докато арестуваше половината благородници в системата — бе харесвана, и имаше сериозни изгледи историята да я обикне. Беше достатъчно самобитна за това. Но на практика тя и управлението ѝ бяха уморителни. Човек трудно можеше да я проумее. Докато Надаш Нахамапитин определено не криеше изненади. Беше си съвсем стандартна жадна за власт благородничка и достатъчно умна да се опитва да го прикрие с малко връзки с обществеността. Нищо ново за Взаимозависимостта, която бе имала много такива емперо. И това, колкото и да е странно, действаше успокояващо.

Самата Надаш Нахамапитин в момента пет пари не даваше дали е успокояваща, спорна, обаятелна или каквото ще да е там, искаше само тази коронация да минава и да се свърши. Оставката на архиепископ Корбин — и последвалите я глупости с избора на нов архиепископ — наистина ѝ бяха объркали графика и Простър Ву бе настоял Надаш да се възползва от този промеждутък, за да поработи върху имиджа си.

Лично Надаш намираше тези дейности по изчистване на имиджа за влудяващи. Разбираше нуждата от тях и неохотно приемаше, че Простър Ву е прав и те наистина предразполагат хората към нея. Но тя по принцип не се интересуваше дали хората я харесват. Не смяташе да бъде емперо на народа. Тази емперо щеше да премести цялата Взаимозависимост и повечето от „народа“ нямаше да я последва. Така че да дава безкрайни интервюта и да се опитва да си придаде загрижен и съчувствен вид, за нея бе просто загуба на време.

Това особено важеше в случаите, когато ѝ се налагаше да прекарва време с Юва Ву, хубавия, но вбесяващо малоумен племенник на Простър, от когото Надаш вече планираше да се отърве при пръв удобен случай, след като му роди дете. Вече го беше изпробвала в леглото да види как е. Отговорът бе: простоват. Но поне свършваше бързо.

Всички приготовления за коронацията за Надаш бяха губене на време — единственото, което ѝ бе доставило удоволствие, бе когато върза Кива Лагос за един шибан стол и я гледа как си плюе жлъчта в продължение на няколко минути. Кива бе права, Надаш нямаше намерение да спазва сделката, макар че трябваше да признае, че се подразни, че Кива го прозря толкова бързо и си поигра с нея не по-малко, отколкото самата тя с Кива. Кива винаги е била прекалено умна за свое собствено добро.

Надаш реши, че едно от първите неща, които ще направи, когато стане емперо, ще е да реши проблема с Кива. Тя беше… досадна. Надаш знаеше, че е имало бунт в затвора със строг режим „Емперо Хане II“, при който някои от затворниците са били ранени, а други изчезнали и се смятаха за мъртви. Реши, че в близко бъдеще там трябва да има нов бунт, с по-сигурни жертви.

Добрата новина беше, че цялото това чакане вече бе свършило. Всички блудкави интервюта, всички изтощителни „дискусии“ за имперската политика, всички спорове с все по-взискателния Простър Ву за едно или друго, всички гадости — всичко това много скоро щеше да остане в миналото. Беше достатъчно само да се поклони, да коленичи, да каже няколко думи — и готово. Церемонията трябваше да е кратка, много кратка, защото Надаш се бе съгласила да не приема множеството по-дребни титли, които първоначално щяха да преминат към Юва, а после към детето им, когато се роди, а Юва може да бъде отписан; той щеше да получи своя, по-малка церемония по-късно през седмицата. Също така архиепископ Коул щеше да стане кардинал Коул на друга церемония, на която Надаш не смяташе да присъства.

Влиза в катедралата, коленичи за петнайсет минути, казва няколко думи и се изправя като емперо. А после, най-накрая, можеше да се залови за истинска работа.

Тогава вече денят наистина щеше да е прекрасен за Надаш Нахамапитин.

За пръв път от създаването си Стаята на спомените прие посетители, които не са задължително емперо.