През седмицата преди смъртта на нейния баща Кардения Ву-Патрик почти не се отделяше от ложето му. Когато казаха на Батрин, че в неговото състояние медицината вече няма с какво да помогне освен да му спестява мъките, той реши да умре в дома си на своето любимо легло. Кардения вече знаеше, че краят му ще настъпи скоро, затова се освободи от всички задължения и поиска да сложат удобно кресло до леглото на баща й.

— Нямаш ли по-смислени занимания от седенето тук? — подкачи Батрин своята дъщеря и единствено все още живо дете, когато тя се настани да му прави компания сутринта.

— В момента нямам.

— Съмнявам се. Лесно си представям как, щом отскочиш до тоалетната, веднага те заприказват поданици, които искат да подпишеш нещо.

— Не — отрече тя. — Засега с всичко се занимава изпълнителният комитет. Ще крепят положението в близкото бъдеще.

— Докато умра — уточни Батрин.

— Докато умреш.

Той се засмя — немощно, както правеше всичко напоследък.

— Опасявам се, че ще се случи в съвсем близкото бъдеще.

— Опитай се да не мислиш за това.

— Лесно ти е да го кажеш.

Потънаха в сближаващо ги мълчание, но по някое време Батрин се начумери безмълвно от някакъв шум и изви глава към дъщеря си.

— Какво е това?

Кардения леко килна глава встрани и се заслуша.

— За пеенето ли питаш?

— Някой пее ли?

— Отвън се е събрала цяла тълпа, за да се моли за твоето здраве.

Батрин се усмихна.

— Сигурна ли си, че точно за това се молят?

Батрин Ву, бащата на Кардения, официално носеше името и титлите Атавио VI, Емперо на Свещената империя на взаимно зависимите държави и търговски гилдии, Крал на Средоточие и присъдружните народи, Глава на Църквата на Взаимозависимостта, Наследник на Земята и Баща на всички, Осемдесет и седми емперо от Дома Ву, чиято родоначалница бе Пророчица-Емперо Рашела I, Основателка на Взаимозависимостта и Спасителка на човечеството.

— Сигурна съм — отговори Кардения.

Двамата бяха в Брайтън, имперската резиденция в Първа стъпка, столицата на Средоточие и любимото място на нейния баща. Официалният имперски център се намираше няколко хиляди километра по-нагоре в Си'ан, гигантската космическа станция над Средоточие, която се виждаше от повърхността на планетата като великанска блестяща паница, запратена насред мрака. Тоест би се виждала, ако Първа стъпка беше на повърхността. Но столицата, също като останалите градове на Средоточие, бе издълбана в скалните пластове на планетата и само тук-там технически куполи и други постройки се подаваха отгоре. Във вечния здрач те сякаш чакаха изгрева, който нямаше да настъпи никога на тази планета, защото тя не се въртеше около оста си, а и ако жителите на Средоточие попаднеха на слънчевата й страна, биха се изпържили с писъци като картофи в тиган.

Атавио VI мразеше Си'ан и никога не се заседаваше излишно в станцията. И за нищо на света не би допуснал да умре там. Брайтън беше неговият дом, а пред портата се бяха струпали малко над хиляда доброжелатели, които го насърчаваха с викове и понякога запяваха имперския химн „Какво ще кажеш”, любима песен и на запалянковците на имперския футболен отбор. Кардения знаеше, че от първия до последния те са били подложени на придирчива проверка, преди да ги допуснат дори на километър от портата, откъдето гласовете им стигаха до ушите на техния емперо. На някои дори не се наложи да плащат, за да дойдат.

— На колко от тях платихме? — попита Батрин.

— На почти никого — увери го Кардения.

— Аз трябваше да платя на три хиляди души, които дойдоха да разведряват майка ми на смъртното й ложе. Охарчих се много.

— Ти си по-популярен от майка си.

Кардения не бе виждала баба си — емперо Зетиан III, но настръхваше от историите за нея.

— И парче чакъл щеше да е по-популярно от моята майка — посочи Батрин. — Но не си позволявай заблуди, дете мое. Нито един емперо на Взаимозависимостта не е бил особено популярен. Това не влиза в служебните ни задължения.

— Е, ти поне си по-популярен от повечето — настоя Кардения.

— Затова се е наложило да платиш само на някои от хората, които стоят под прозореца ми.

— Ще ги отпратя, ако искаш.

— Нека си стоят. Ако имат нужда от нещо, погрижи се за тях.

Скоро Батрин задряма отново и Кардения изчака да заспи дълбоко, чак тогава се надигна от креслото и отиде в личния кабинет на баща си, който бе присвоила през тези дни, а и бездруго скоро щеше да бъде неин. Щом излезе от спалнята, цял отряд медици начело с Куи Дринин, имперския лекар, се събраха около нейния баща, за да го почистят, да проверят данните на уредите и да облекчат състоянието му доколкото е възможно за човек с тежка и неизлечима болест, от която няма да се възстанови.

В кабинета беше Нафа Долг, наскоро назначената началничка на нейната администрация. Нафа изчака Кардения да отвори малкия хладилник, да си вземе сок, да седне, да отвори кутийката, да отпие две глътки и да сложи кутийката върху бюрото на Батрин.

— Подложка — напомни Нафа на своята повелителка.

— Сериозно ли говориш?

Нафа посочи бюрото.

— Първоначално е принадлежало на Турину II. Преди шестстотин и петдесет години. Подарък от бащата на Женевиев Н'дон, която станала негова съпруга след…

Кардения вдигна ръка.

— Стига де.

Зашари с ръка по бюрото, докопа малка книга в кожена подвързия, придърпа я и сложи кутийката върху нея. Но забеляза изражението на Нафа.

— Сега пък какво има?

— О, нищо. Просто твоята „подложка” е първото издание на „Коментари върху учението на Рашела” от Чао, тоест книгата е отпреди хилядолетие и неописуемо скъпа, а дори мисълта да сложиш питие върху нея би трябвало да е тежко светотатство.

— Ох, за бога… — Кардения отпи още малко и остави кутийката на килима до бюрото. — Доволна ли си? Е, освен ако и килимът не е неописуемо скъп.

— Всъщност…

— Нека приемем, че всичко в тази стая, освен нас, вероятно е на няколко века, подарено е на някой мой предтеча от друга прочута историческа личност и е безценно или поне струва повече, отколкото почти всички хора припечелват през целия си живот. Има ли нещо в стаята, което не се вмества в това описание?

Нафа посочи.

— Според мен това е обикновен хладилник.

Кардения намери най-после подложка на бюрото, взе сока си от килима и го сложи на нея.

— Тази подложка вероятно е отпреди четири века и е подарък от херцога на Край. — Тя погледна помощничката си. — Не ми казвай дали е така.

— Няма.

Нафа извади таблета си.

— Но знаеш, нали?

— Имаш постъпили молби от изпълнителния комитет — съобщи Нафа, без да обръща внимание на тези думи.

Кардения разпери ръце.

— То се знае, че имам.

Изпълнителният комитет се състоеше от трима представители на гилдиите, трима пълномощници на парламента и трима архиепископи на църквата. При други обстоятелства комитетът беше пряката връзка на всеки емперо с трите главни центъра на властта във Взаимозависимостта. В момента им беше възложено да осигурят приемствеността след последните дни на сегашния емперо. И успяваха да подлудят леко Кардения.

— Първо, искат да направиш изявление в мрежите, за да „уталожиш опасенията на империята относно състоянието на твоя баща”, както са благоволили да се изразят.

— Той умира, и то бързо. Не мисля, че това може да уталожи нечии опасения.

— Мисля, че биха предпочели нещо по-насърчаващо. Изпратили са ти текст на реч.

— Безсмислено е. Докато моята реч стигне до Край, баща ми ще е мъртъв от девет месеца. Дори до Бремен ще стигне след две седмици.

— Но остават Средоточие, Си'ан и присъдружните народи в тази звездна система. Най-далечният е само на пет светлинни часа оттук.

— Вече знаят, че той умира.

— Не е заради смъртта му, а заради приемствеността.

— Нафа, династията Ву я има от хилядолетие. Никой не се тревожи чак толкова за приемствеността.

— Не за приемствеността се тревожат, а за всекидневния си живот. Какъвто и да се окаже новият емперо, ще станат промени. Кардения, само в тази система живеят триста милиона поданици на империята. Ти си наследницата на трона. Те знаят, че династията ще се съхрани. Интересува ги останалото.

— Не мога да повярвам, че по този въпрос си на страната на изпълнителния комитет.

— И спрял часовник показва точно време два пъти в денонощието.

— Прочете ли речта?

— Прочетох я. Ужасен боклук.

— Пренаписваш ли я?

— Да, вече е съчинена наново.

— Какво друго искат?

— Искат да знаят дали си променила решението си за Амит Нахамапитин.

— Кое решение? За срещата с него или за брака с него?

— Според мен се надяват от първото да последва второто.

— Виждала съм го веднъж. Затова не искам нова среща. И нямам никакво намерение да се омъжа за него.

— Изпълнителният комитет навярно е предвидил твоето нежелание, затова си позволява да ти напомни, че твоят брат, покойният кронпринц, бе дал съгласието си по принцип за брак с Надаш Нахамапитин.

— По-скоро бих се оженила за нея, отколкото да се омъжа за нейния брат.

— Изпълнителният комитет е предвидил и този твой отговор, затова си позволява да ти напомни и че такова решение вероятно също би удовлетворило всички въвлечени в ситуацията страни.

— За нея също няма да се оженя — натърти Кардения. — Не харесвам и двамата. Те са крайно противни хора.

— Те са крайно противни хора, чийто Дом придобива все по-голямо влияние в търговските гилдии и чийто стремеж към съюз с Дома Ву би дал на империята средство за въздействие върху гилдиите, с каквото не е разполагала от векове.

— Ти ли го казваш, или изпълнителният комитет?

— Осемдесет процента от това мнение е на изпълнителния комитет.

— И ти им даваш двайсет процента подкрепа?

Смайването на Кардения беше доста престорено.

— Тези двайсет процента се опират на факта, че политическите бракове са нещо, което се случва с хора като тебе — съвсем скоро ще бъдеш емперо и макар че можеш да се опреш на хилядолетна династия, нуждаеш се от съюзници, за да държиш здраво юздата на гилдиите.

— Сега ли ще ми напомниш всички случаи през това хилядолетие, когато някой емперо от династията Ву, общо взето, е бил кукла на конци в ръцете на гилдиите?

— Сега ще ти напомня, че ме назначи на този пост не само заради нашето приятелство и вещината ми в дворцовата политика, а и защото защитих докторска дисертация по история на династията Ву и знам за твоя род повече дори от тебе. Но бих могла да кажа и онова, което очаква от мен.

Кардения въздъхна.

— Ние обаче не сме застрашени от превръщане в кукли, чиито конци ще бъдат дърпани от гилдиите.

Нафа само я изгледа втренчено, без да каже нищо.

— Ти май се майтапиш с мен… — промърмори Кардения.

— Домът Ву също е търговски род и има монопол върху производството на кораби и оръжия за военните — подхвана Нафа. — А въоръжените сили са под контрола на империята, а не на гилдиите. Да, за гилдиите или който и да е от другите Домове е трудно да наложат в близко бъдеще контрола си над твоя Дом или цялата империя. Но не мога да не добавя, че твоят баща беше твърде нехаен в сдържането на Домовете и допусна няколко от тях, включително Нахамапитин, да изградят средища на могъщество, каквито не е имало през последните два века. И то без да обръщаме внимание на църквата, която също е самостоятелна сила. Можеш да очакваш, че всички те ще се домогват до още по-голяма власт, защото смятат, че ще бъдеш слаба като емперо.

— Благодаря — сухо вметна Кардения.

— Нищо лично. Твоето издигане във властта не беше предвидено от никого.

— Да бе, все едно не знам.

— И никой не е наясно какво да мисли за тебе.

— Освен изпълнителния комитет, който бърза да ми натрапи брак.

— Искат да запазят вече появилия се шанс за съюз.

— Съюз с крайно противни хора.

— Милите хора обикновено не придобиват власт.

— Тоест казваш, че аз съм изключение от правилото ли?

— Не си спомням да съм казвала, че си мила — натърти Нафа.

Кива Лагос усърдно се чукаше до полуда с помощник-ковчежника, когото сваляше от шест седмици, докато „Да, сър, тя е моята мацка” летеше от Ланкаран към Край, но вторият помощник-капитан Уейлов Бренир влезе неочаквано в нейната луксозна каюта.

— Присъствието ви е необходимо — каза той.

— Малко съм заета — сопна се Кива.

Тъкмо стигна до истинския кеф, така че Уейлов да се шиба (защото определено нямаше да се шиба с нея, беше гнусен), и не би се отказала от удоволствието само защото той им се натрапи. А истинският кеф е такава рядкост. Хората се занимават със секс, а той нахълтва, разбираш ли. Негов гаф, не неин. Помощник-ковчежникът имаше леко угрижен вид, но Кива го понатисна, за да е ясно, че забавлението ще продължи.

— Важно е.

— Повярвай ми, това също е важно.

— Дойде митнически служител, който не ни разрешава да разтоварваме хаверите — каза Бренир. И да беше стъписан или възмутен от заниманията на Кива, не се издаваше. По-скоро даваше вид, че му е скучно. — А ние пристигнахме на Край именно за да разтоварим хаверите. Ако не ги продадем и ако не сключим договори за лицензиране, спукана ни е работата. Вие сте представителка на собственика. И вие ще обяснявате на своята майка защо този полет се е превърнал във финансова катастрофа за вашето семейство. Може би все пак ще благоволите да се присъедините незабавно към капитан Блиника в разговора с този митнически служител, за да се опитате да решите проблема. Или ще продължите да се чукате с този младши член на екипажа. Не се съмнявам, че двете занимания са равностойни с оглед на вашето бъдеще, бъдещето на този кораб и бъдещето на вашето семейство.

— Ама че гадост — отбеляза Кива.

От кефа нямаше и следа, а и помощник-ковчежникът — нейното малко развлечение, вече изглеждаше твърде окаяно.

— Бренир, това беше впечатляващо нахалство спрямо човек, който може да те изрита от службицата ти.

— Госпожо, вие не можете да ме уволните — възрази помощник-капитанът. — Аз съм на щат към гилдията. Е, ще дойдете ли?

— Мисля по въпроса.

— Трябва да си вървя — обади се помощник-ковчежникът. — Тоест… бих могъл да си тръгна. Не е ли по-добре да го направя?

Кива въздъхна и сведе поглед към своето завоевание.

— Кога си на вахта?

— След три часа.

— Значи оставаш тук.

Отдели се от него, навлече нещо приемливо за външния свят и последва Бренир през кораба.

„Да, сър, тя е моята мацка” беше петица — кораб, чиито размери и конструкция на теория позволяваха да поддържа със собствени ресурси живота на пълен екипаж в продължение на пет години, преди всичко да се скапе, системите за регулиране на жизнената среда да се повредят, а хората да се впуснат в неописуеми взаимни зверства за малко, преди да настъпи краят, както се случваше неизбежно с всички екипажи, закъсали нейде из безкрайната космическа пустош без надежда за спасение.

Но на практика в границите на Взаимозависимостта полетите през Потока от едно човешко поселение до друго не се проточваха повече от девет месеца. Петиците, както и десетките — техните по-големи подобия, обикновено бяха подготвени да поддържат живота на екипажа една година, за да има и резерв от три месеца. Останалият обем и ресурси бяха отделени за товари, а в случая с „Да, сър” — за астропоника. В кораба отглеждаха продуктите на растениевъдството, върху които собствениците му имаха монопол, и пътешестваха от една звездна система до друга, за да ги продават.

Домът Лагос, който притежаваше „Да, сър”, имаше монопол върху цитрусовите плодове. По-точно върху целия растителен род — от семената до плодовете, от оригиналните древни видове и сортове, като лимони и портокали, до по-съвременните хибриди, като гейбини, зести и хавери. И „Да, сър” кацна на Край, за да търгува с хавери — да продаде отгледаните плодове и да сключи договори за лицензиране с местния агробизнес, който да ги отглежда на планетата от името на семейство Лагос.

Поне такъв беше планът. Но сега някакъв скапаняк от митниците се опитваше да им го набута на всички.

Кива влезе в заседателната зала на „Да, сър”, където я чакаха капитан Томи Блиника, старшият ковчежник Гажон Магнут и някакъв жалък лайнар от имперските митници. Тя кимна на Блиника и Магнут и седна при тях на масата. Блиника отпрати Бренир, който излезе и плъзна вратата на мястото й.

— Добре, какъв е проблемът? — започна Кива.

— Лейди Кива, аз съм инспектор Претан Ванош, заместник-директор на имперските митници на Край… — започна жалкият лайнар.

— Много ми е приятно — прекъсна го тя. — Та какъв е проблемът?

— Проблемът е клостеровирус. Това е тип вирус, който…

— Господин Ванош, моето семейство държи монопола върху цитрусовите плодове от осемстотин години. Знам какво е клостеровирус. Знам също, че са минали двеста години от последния потвърден случай, когато клостеровирус е засегнал продукти, които ние продаваме или лицензираме. Нашите гении инженери се грижат продуктите да са устойчиви на такива вируси.

Ванош се усмихна със стиснати устни и й подаде папка с документи. Кива я взе.

— Отброяването започна наново, лейди Кива — каза митничарят. — Преди девет месеца корабът близнак на вашия — „Не, сър, не казах може би”, пристигна с товар от посадъчен материал на грейпфрут, с който донесе и нов щам на вируса. Този щам се разпространи в лицензираните от вас овощни градини и съсипа реколтата на вашите клиенти.

— Така да бъде, но какво от това? — отвърна Кива. — Ако се е случило, а аз няма да се съглася с твърденията ви, докато наши хора не проучат проблема, ще компенсираме клиентите си за загубите и ще изкореним онези градини. Няма нищо общо с нашия товар от хавери.

— Не е толкова просто. Вирусът се оказа съвместим и с някои местни култури на Край, включително бану, която е важна за изхранването на населението. Наложи се да въведем карантина в цели провинции, за да спрем разпространението му. Цените на хранителните стоки направо пробиха тавана. Хората се тревожат от опасността да гладуват. Херцогът на Край и без това трябваше да се бори с въстаници, а това влоши положението още повече. — Ванош се приведе над масата към нея. — Грубо казано, лейди Кива, Домът Лагос допринесе за хаоса по цялата планета.

Кива се вторачи смаяно в тъпия чиновник.

— Не може да говорите сериозно, че сме възнамерявали да…

Този път той я прекъсна.

— Лейди Кива, няма значение какви са били намеренията на вашия Дом, важно е какво направихте. А вие сипахте масло в огъня. Докато по въпроса не се произнесе съдебна инстанция, опасявам се, че вашите търговски права на тази планета са отнети.

— Не знам нищо за тази история — оправда се Кива.

— Докладът съдържа всички данни за вируса.

— Не говоря за шибания вирус. А за хаоса, глада и останалите дивотии. Не можете да стоварите цялата вина върху нас.

— Лейди Кива, уверявам ви, че никой не обвинява за всичко вашето семейство. Но вие носите достатъчна част от вината, за да бъдат отнети правата ви.

— Притискаш ли ни? — изтърси Кива.

Ванош примигна.

— Моля?

— Чу ме добре. Притискаш ли ни? Подкуп ли искаш да изкопчиш от нас?

— Подкуп ли?

— Да.

— Лейди Кива, не мога да се досетя заради коя част от нашия разговор стигнахте до предположението, че си прося подкуп.

— Мамка ти, стига си усуквал — сприхаво каза Кива. — Хайде да се престорим за малко, че тук сме се събрали само зрели хора и няма нужда да увъртаме в пазарлъците. Кажи ми какво искаш и… — тя посочи с палец Магнут, чието изражение подсказваше нежеланието му да повярва на ушите си — … Магнут ще се погрижи за останалото.

Ванош изви глава към ковчежника.

— Старши ковчежник Магнут, често ли подкупвате служители на имперските митници?

— Не отговаряй! — рязко се намеси капитан Блиника. На Магнут му олекна видимо от заповедта да си мълчи. Блиника се взря във Ванош. — Поднасям ви извиненията си, господин инспектор. Нашата представителка на собствениците е твърде разстроена в момента, което е напълно разбираемо. Затова подбра необмислено думите си. Уверявам ви, че не е политика на Дома да подкупваме имперски служители, а невъздържаността на лейди Кива не означава, че някой от нас ви подозира в подкупност. Прав ли съм, лейди Кива?

Кива се вторачи красноречиво в капитана на своя кораб: „Ти бъзикаш ли се с мен бе, пич?”. Погледът на капитана отговори ясно: „Изобщо не се бъзикам с тебе, гадино!” Тогава тя насочи вниманието си към Ванош.

— Да. Това беше неуместна шега, за която съжалявам.

— Лейди Кива, може би не е добре да избирате комедията като свое поприще — отбеляза митничарят.

— Това е много полезен съвет, благодаря.

— Както и да е. Лейди Кива, капитан Блиника, вие, изглежда, смятате, че аз съм причината вашата стока да бъде конфискувана, а търговските ви права — отнети.

— Не сте ли? — подхвърли Кива.

Ванош пак се усмихна със стиснати устни и тя вече се питаше дали изобщо се появява друга усмивка на лицето му.

— Ако зависеше от мен, лейди Кива, щях да приема подкупа, след това бих заплашил с арест и трима ви, за да прибера още по-големия втори подкуп.

— Знаех си — натърти тя. — Лукав дребен шибаняк.

Той кимна сдържано, за да покаже, че приема оценката й.

— В този случай обаче заповедите са от много по-високо равнище. Всъщност, лейди Кива, наложената забрана върху вашите хавери и всякаква друга дейност на вашия кораб и вашето семейство на планетата Край е издадена лично от херцога.

Ванош подаде друг документ — този път традиционно сгънато писмо на дебел пергамент, запечатано с восък, на който имаше отпечатък от херцогския пръстен. И това показваше, че херцогът е настроен много сериозно.

— Трябва да обсъдите проблемите си с него — добави митничарят.

Кива взе писмото.

— Направо шибана прелест, нали?

— Наистина — съгласи се Ванош. — Позволявам си да ви дам още един съвет, лейди Кива.

— Слушам.

— Херцогът на Край е собственик на по-голямата част от планетата. Може би не си струва да опитвате с подкупи, а?

От мига, в който Атавио VI умря, Кардения на практика стана новата емперо. Но в действителността нищо не е толкова просто.

— Трябва да обявиш официално период на траур — каза й Нафа Долг в стаята, която внезапно и официално се бе превърнала в неин кабинет.

Бяха минали съвсем малко минути от смъртта на нейния баща, сега изнасяха тялото му от неговата… тоест вече нейната спалня на носилката, върху която бяха полагали телата на почти всеки емперо, имал късмета да умре в дома си. Кардения бе видяла тази носилка, съхранявана в едно от помещенията на покоите, и си каза, че е много зловеща, а после осъзна, че е много вероятно някой ден да пренесе и нейните кости. Традицията си имаше и лошите страни.

Тя се подсмихна.

— Кар? — промълви Нафа.

— Минават ми мрачни мисли през главата.

— Ако искаш, да те оставя насаме две-три минути.

— Само толкова ли?

— Преходът от един емперо към друг е претъпкан със събития — каза Нафа колкото можа по-меко.

— Колко трябва да продължи официалният траур?

— По традиция — пет стандартни денонощия.

Кардения кимна.

— Останалите във Взаимозависимостта получават пет дни. Аз — пет минути.

— Ще се върна след малко.

Нафа се надигна от стола.

— Не — поклати глава Кардения. — Намирай ми работа, Наф.

И Нафа й намираше работа.

Първо в списъка беше официалното обявяване на траур. Кардения отиде по коридора до кабинета на Гел Дън, личния секретар на баща й (вече и неин секретар, ако не се откажеше от него), който щеше да изпълни заповедта. Безпокоеше се, че той ще поиска от нея да продиктува някакъв официален текст, но Дън вече бе подготвил декларацията, което не биваше да я изненадва. Мнозина емперо бяха сядали на трона, за да ги смени накрая следващият, откакто съществуваше Взаимозависимостта.

Кардения прочете декларацията, чието съдържание бе затвърдено от времето и осветено от традицията, стилът й се стори старовремска отживелица, но не беше в настроение да променя нищо. Затова кимна, взе писалка и се подвоуми.

— Какво има, Ваше величество? — попита Дън и умът й отбеляза неволно, че за пръв път някой използва това обръщение в разговор с нея.

— Не знам как да се подпиша. Още не съм избрала официалното си име.

— Ако предпочитате, засега можете да утвърдите декларацията с имперския печат.

— Да, благодаря.

Дън извади печата и разтопи восък, после го подаде на Кардения. Тя го притисна към имперския зелен восък и на него остана релефният герб на рода Ву с имперската корона отгоре. Нейната корона.

Кардения върна печата на Дън и видя, че той се е просълзил.

— Вече е официално — каза й той. — Сега вие сте емперо, Ваше величество.

— Откога служиш на моя баща? — попита тя.

— От трийсет и девет години.

Дън май щеше да се разридае. Кардения се поддаде на внезапния подтик, прегърна го и след миг се отдръпна.

— Съжалявам. Не биваше да правя това.

— Вие сте емперо, госпожо — напомни Дън. — Можете да правите каквото поискате.

— Моля те, занапред не ми позволявай неуместна фамилиарност — каза Кардения на Нафа, когато излязоха от кабинета на секретаря.

— Според мен беше много мило. Горкият старец. Денят беше тежък и за него.

— Да, умря неговият началник.

— Така е, пък и той смята, че си е загубил работата. Обикновено по това време тайфата приближени на новия емперо вече докопват различни висши постове. А неговият пост също е от висшите, поне формално.

— Нямам приближени. Освен тебе, разбира се.

— Не се тревожи, ще се появят предостатъчно кандидати.

— Сега какво трябва да правя?

— Имаш среща с изпълнителния комитет след половин час.

Кардения се намръщи.

— Няма как да стигнем до Си'ан толкова бързо.

Изпълнителният комитет, като почти всички останали части от държавната машина, си вършеше работата в гигантската космическа станция над Средоточие.

Веждите на Нафа се извиха.

— Ти не си длъжна да отиваш никъде. Вече си емперо. Те ще дойдат при тебе. Доктор Дринин ги уведоми преди няколко часа, че краят на твоя баща наближава. Членовете на комитета се надяваха да дойдат навреме, за да ти предложат утехата си, когато той ни напусне. Предавам ти с точност техните думи.

Кардения си представи деветимата от комитета струпани около смъртното ложе на баща й, за да им отнемат и последните мигове на близост, доколкото е възможна преди смъртта. Потисна плъзналата по тялото й тръпка.

— Да не забравя да им благодаря.

Веждите на Нафа пак се извиха, но тя си замълча.

— В момента са в официалната бална зала. Намира се в отсрещната страна на сградата.

— Благодаря ти.

— Няма за какво. Какво би желала да правиш сега?

— Май ми се пикае.

Нафа кимна и я придружи до личните й покои.

— Ще се върна след петнайсет минути.

— Ти какво ще правиш през свободното си време?

— Същото като тебе, но не в чак толкова луксозна тоалетна.

Кардения се засмя и Нафа излезе. В покоите някаква част от мозъка на Кардения натъртваше, че прави всичко за пръв път. „За пръв път съм в тази стая като емперо. За пръв път вземам таблета като емперо. За пръв път съм в тоалетната като емперо. За пръв път си свалям панталона като емперо. За пръв път сядам на тоалетната чиния като емперо. Иии… ето че за пръв път пикая като емперо.”

Толкова много „за пръв път”.

— Разкажи ми за емперо Грейланд — нареди тя на таблета си, докато седеше на тоалетната чиния.

— Емперо Грейланд е властвала през 220–223 г.‍ о. В. — започна нейният таблет с приятен глас и показа търсената страница.

Календарът на Взаимозависимостта започваше от момента, когато Пророчица-емперо Рашела I основала империята, а това беше твърде нагло — по онова време си имало съвсем свестен календар, според който Взаимозависимостта възникнала към края на 26-и век. Кардения обаче си напомни, че всяка империя проявява такава наглост при първия сгоден случай.

— Най-открояващите се събития през нейното царуване включват основаването на Ламфун, изчезването на Даласисла и убийството й от Гунар Олафсен през 223 г.‍

— Защо е била убита?

— На съдебния процес Гунар Олафсен заявил, че емперо Грейланд не направила достатъчно за спасяването на поданиците си в Даласисла.

— Вярно ли е?

— Аз съм търсачка. Нямам мнение по политически въпроси.

Кардения изви очи от досада. „Право си, безлико компютърче.”

— Как империята е загубила Даласисла?

— Достъпът до нея чрез Потока изчезнал през 222 г.‍

„Да, бе” — сепна се Кардения. Спомни си уроците по история на Взаимозависимостта. Даласисла била сред няколкото ранни човешки средища със злополучен край, преди династията Ву и религиозните и социалните догми на Взаимозависимостта да смажат почти напълно всякаква съпротива. Но другите средища станали жертва на войната, глада или болестите. Даласисла била изгубена, защото изведнъж вече нямало как да стигнат дотам или да се върнат оттам чрез Потока. Тя просто… изчезнала, нямало я на картата.

Кардения намери в енциклопедия статията за убийството, в която имаше и снимка на Олафсен, корабен инженер от Даласисла, който бил назначен в „Тоун Сандин”, имперската десетка. Убил и емперо Грейланд, и над сто души от свитата й, като блокирал сектора от пръстена на кораба, където се намирали нейните покои, и докато „Тоун Сандин” бил в Потока на връщане от официално посещение в Джендуба, изхвърлил този сектор от мехура на пространство-времето в самия Поток, след което той веднага престанал да съществува.

„О, много ободряващо” — каза си тя. Не можеше да налучка причината нейният баща да предложи името Грейланд, освен ако не е бил уверен, че и дъщеря му ще бъде убита от разгневен служител. Това я смути малко. Прегледа останалия текст и й направи впечатление, че Грейланд всъщност заповядала Даласисла да бъде евакуирана, след като получила нови данни от учени, но на това се противопоставили в парламента, включително представителите на самата Даласисла. И евакуацията се забавила до момент, когато вече било твърде късно. Олафсен обвинявал повелителката си за протакането, а трябвало да търси виновниците другаде.

„Но нали емперо винаги е над всички — напомни си Кардения. — Пък и тя му е била подръка на кораба.”

— Ей — обади се Нафа от съседната стая, — няма ли да приключваш там?

— Ей сега.

Кардения привърши заниманията си в тоалетната, изми се, излезе и завари Нафа да държи твърде строга униформа, ушита по нейните мерки.

— Това пък какво е? — попита Кардения.

— След малко ще се срещнеш с деветимата най-могъщи във вселената, ако не броим тебе. Добре ще е да се издокараш малко.

— Кой от вас знае какво е Взаимозависимостта? — попита Марс Клермон от сцената на планетариума.

По седалките над него няколко осемгодишни деца изпънаха ръце нагоре. Марс ги огледа, търсеше онова от тях, което наглед искаше най-разпалено да отговори на въпроса. Избра вдигната ръка от втория полукръг.

— Да, кажи ти.

— Трябва да отида в тоалетната — каза детето.

Марс видя как седяща зад него придружителка изви очи от досада, изправи се, издърпа хлапето за ръка и го поведе към тоалетните. Той посочи друго дете.

— Това е държавата от звездни системи, в която всички живеем — отговори момичето.

— Правилно — похвали я Марс и натисна иконка на таблета си, за да намали осветлението и да започне своето представление. — Държавата от звездни системи, в която живеем. Но какво е истинското значение на тези думи?

Преди да продължи, планетариумът се разклати лекичко и ако се съдеше по шума, два прехващача пикираха ниско над научния център на университета. Децата се стреснаха от звуците, придружителите ги увещаваха да мълчат и им втълпяваха, че всичко ще бъде наред.

Марс се съмняваше, че всичко наистина ще бъде наред. Университетът в Ополе, където беше разположен научният център, се намираше далеч от столицата и разгара на битките. Но през последната седмица всичко потръгна зле за херцога, дори в затънтените провинции изникнаха отнякъде въстаници и донесоха насилието, което е неразделна част от революциите.

Изненада се, когато видя пълния с деца бус пред научния център в този ден — предполагаше, че във всички училища са отменили занятията както в университета. После забеляза израженията на възрастните, които бяха довели децата. Излъчваха мрачна решителност да поддържат колкото е възможно по-дълго у хлапетата илюзията, че не се случва нищо необикновено.

Всъщност само той, освен хората от поддръжката и почистването, се появи тази сутрин, и то за да си вземе някои материали, които още липсваха в мрежата. Не искаше да разочарова тази група. Доведе ги в планетариума и напрегна паметта си да извлече каквото помнеше от стандартната презентация.

— Няма страшно — каза на децата. — Тези машини просто минаха над нас. Само прелитат, университетът е в безопасност.

Това също може и да не беше вярно, защото университетът в Ополе си имаше предостатъчно симпатизанти на въстанието — от надрусани студенти, търсещи към какво движение да се присламчат, до съзерцателно опърничави професори, които обичаха да се репчат на херцога, без да се отказват от академичните си длъжности. Но повечето студенти и преподаватели вероятно се свираха из разни мазета в момента. Марс странеше упорито от политиката, макар че не успяваше да избегне последствията й, и разбираше напълно колегите си.

Всичко това обаче не означаваше, че трябва да паникьосва осемгодишни деца с подхвърляния как университетът може да бъде завзет или от въстаници, или от войски на херцога. В момента задачата му беше да отвлича вниманието им. Нищо чудно този ден да беше последният сравнително нормален в обозримото бъдеще. Защо да не му се порадват?

Докосна отново таблета и в пустотата над сцената светнаха звезди под съпровода на успокояваща звънлива мелодия. Осемгодишните, които седяха вцепенени допреди пет секунди, ахнаха от гледката. Възрастните — също.

— Сега виждате всички звезди в онази част от пространството, където се простира Взаимозависимостта — каза Марс. — Тук са и онези звезди, около които живеем ние — от Средоточие до Край. Някой иска ли да познае коя звезда е нашата?

Всяко дете май сочеше различна ярка точка. Марс избра на таблета една от звездите и нейната система бързо зае целия обем над сцената. Състоеше се от пет планети — две от земен тип и три газови гиганта.

— Ето къде сме — посочи той. — На втората планета. Наречена е Край, защото е максимално отдалечена от всичко останало във Взаимозависимостта. — Отново им показа полето от звезди. — Всички тези звезди се намират в сектора, който Взаимозависимостта обхваща, но не всички имат планетни системи, където биха могли да живеят хора. По-точно сред тези повече от пет хиляди звездни системи само четиресет и седем са обитавани от нас.

Направи звездните системи на Взаимозависимостта по-ярки, за да ги различават децата. Не бяха разположени близо една до друга, а изглеждаха пръснати хаотично като диаманти сред песъчинки.

— Защо са толкова раздалечени? — попита едно дете и му даде удобен повод да премине към следващата част от презентацията.

— Чудесен въпрос! — похвали го Марс. — Може би сте си представяли, че всички заселени от хората системи са струпани наблизо, за да е удобно да се пътува между тях, но те са свързани не чрез пространството, а чрез Потока.

От системите, населени с хора, изскочиха свързващи ги извити линии и децата пак зашумяха възхитени.

— Потокът е като невероятно пряк път в космоса — обясни им Марс. — В нормалното пространство на хората са им необходими много години или дори векове, за да се доберат от една звездна система до друга. Дори онези, които са разположени най-близо, са разделени от няколко светлинни години и само с помощта на обикновени двигатели нашите кораби биха летели двайсет-трийсет години между тях. Но дори най-усъвършенстваните ни кораби, които наричаме „десетки”, не могат да пътуват толкова дълго. Докато през Потока пътуването между системите отнема седмици или най-много месеци. Но ето ви и лошата новина: можем да пътуваме само до системи, които Потокът доближава. — Система с десет планети зае цялото изображение и той показа една от тях. — Някой сеща ли се коя е тази планета? — Нямаше отговор. — Наричаме я Средоточие и тя е столица на Взаимозависимостта. Ще отгатнете ли защо?

— Защото там живее емперо ли? — чу се глас.

— Е, да, но си има причина емперо да живее там. Ето я. — Марс докосна таблета и около планетата се появи същински водовъртеж от линии. — Средоточие е единственото място във Взаимозависимостта, където се събират всички струи на Потока — само оттам можете да пътувате пряко до и от почти всяка друга система във Взаимозависимостта. Затова е най-важната планета за превозите и търговията. Ако не можехме да пътуваме през Средоточие, полетите между някои системи биха се проточили с години. Затова е наречена Средоточие. Тя е центърът на нашата вселена, образно казано.

— Не може ли просто да си прокарваме маршрути в Потока между планетите?

Питаше някой придружител, който май се увлече прекалено и забрави, че се очаква децата да задават въпросите.

— Бихме искали, но не можем — все пак отговори Марс. — Ние не контролираме Потока и трябва да си признаем откровено, че и не го разбираме много добре. Той е естествена част от вселената. Успяваме да влезем в него, но не можем да правим нищо друго, освен да отидем там, където стига. И това е причина за една от най-чудатите особености на Взаимозависимостта.

Марс махна звездното поле и показа схема на четиресет и седемте системи, населени от хората. Имаха различни светила — от червени джуджета до подобни на Слънцето жълти звезди, а планетите наброяваха от една до цяла дузина. Изображението не беше в реален мащаб и някои планети се въртяха толкова бързо, че изглеждаха комично. Няколко деца се разкикотиха.

— Във всички тези системи живеят хора, но планерите в тях не са подходящи за нас. — Марс пак уголеми Средоточие. — Например Средоточие няма атмосфера и не се върти около оста си. Едната й страна винаги е обърната към звездата, затова е нажежена, другата винаги е в сянка, затова е замръзнала. На Средоточие хората живеят под повърхността, за да оцелеят. — Той избра друга система. — В системата Моробе има само газови гиганти — огромни планети, където липсва дори твърда повърхност, на която да кацнем. Те имат естествени спътници, които също не са подходящи за заселване от хора. В тази система хората живеят в космически станции, разположени в така наречените точки на Лагранж или в други места, където положението им е устойчиво. Такъв е животът на повечето хора: или под повърхността на скалисти планети, или в огромни космически станции. Във Взаимозависимостта има само едно място, където хората могат да живеят на повърхността на планетата. — Марс пак показа цялата схема и уголеми синьо-зелена планета, обвита в бели облаци. — Нашата планета. Край.

— Ами Земята? — спомни си някое дете, както се случваше всеки път.

— Добър въпрос! — каза Марс. — Хората произхождат от Земята и там също сме живели на повърхността. Само че Земята не е част от Взаимозависимостта. Загубили сме връзка с нея преди повече от хиляда години, когато изчезнала единствената струя на Потока, по която сме можели да пътуваме дотам.

— Как се е случило това? — обади се същият възрастен и друг му изсъска да си мълчи.

Марс се подсмихна.

— Обяснението е сложно. Най-достъпният отговор, който мога да ви дам, е, че всичко във вселената се движи постоянно, включително звездните системи, а това движение понякога засяга Потока. Общо взето, Земята се е местила, ние също сме се местили и струята на Потока се отдалечила от нея.

— Може ли да се случи отново?

— Бинт! — възмутено се обади друг от придружителите.

— Какво пък толкова, искам да знам — оправда се Бинт.

— Въпросът е уместен — вдигна ръка Марс в помирителен жест. — И това наистина се е случило отново преди повече от седем века, когато сме загубили връзката със системата Даласисла. Тогава местните струи на Потока още не били проучени толкова подробно. Изглежда, струята вече се е свивала по времето, когато Даласисла била заселена, но минали около двеста години, докато прекъсне напълно. През седемте века оттогава другите струи на Потока в пространството на Взаимозависимостта остават стабилни и почти неизменни.

Бинт като че се задоволи с чутото и на Марс му олекна — мъжът дори не забеляза, че всъщност не получи отговор.

Глух далечен трясък разкъса кратката тишина в планетариума. Някой от придружителите си пое дъх рязко, но затисна устата си с длан.

— Мисля, че нямаме време за повече обяснения днес — каза Марс. — Благодаря на всички ви, че дойдохте, и се надявам да се видим пак някой ден. Ще се радваме да ни посетите отново.

„Ден, през който някой не обстрелва някого на броени километри оттук.”

Включи осветлението, помаха с ръка на децата и възрастните започнаха да ги извеждат от залата. Една жена изви глава към него с беззвучно „благодаря”. Марс й се усмихна и пак махна с ръка.

— Още изнасяме лекции насред война — изрече нов глас от другия край на залата. — Колко благородно. Глупаво, но благородно.

Марс се огледа, все още засмян.

— Сестричке, формално погледнато, ние сме си благородници, нали?

Врена Клермон в пълната си полицейска униформа също му се усмихна и дойде при него.

— Да си благородник на Край е все едно да си най-богатият човек в сметище. Тоест не е кой знае какво. Особено сега, когато всеки момент ще наритат задника на херцога, а въстаниците вече си присвояват на воля негова собственост. Не е пресилено да очакваме, че същото ще се случи и с притежаваното от други благородници.

— Аз имам купчина книги в общежитие за дипломанти — отбеляза Марс. — Вероятно ще останат разочаровани от мен.

— Вече си преподавател. Можеш да се изнесеш от общежитието.

— Като преподавател имам право да живея там. Спестявам си наема.

— Синът на граф се тревожи за наема — подкачи го Врена.

— Вярно си е, че не сме от най-видните благородници.

Следващият приглушен грохот не прозвуча толкова отслабен от разстоянието.

— Много добре се справям с паниката в момента — промърмори Марс.

— Забелязах — каза Врена. — Не че имах намерение да го споменавам, но забелязах.

— Не всички можем да се похвалим с ледена вода във вените си.

— Аз просто знам на какво разстояние от нас са тези взривове и засега не виждам причина да се плаша.

— И на какво разстояние са?

— Около пет километра. На пристанището, където войските на херцога се опитват да погребат отряд въстаници под парчетата от товарни контейнери. Едва ли ще постигнат нещо обаче. Повечето въстаници отдавна не са там, а са отишли да превземат нещо със стратегическо значение. Двамата с тебе и без това ще се отправим в друга посока.

— Така ли?

— Да. Татко ме изпрати да те взема.

— Защо?

— Първо, защото се води война и макар да не очаквам, че стрелбата ще ни доближи, не се знае дали университетът, включително твоето общежитие за дипломанти, няма да пламти до свечеряване.

— Толкова ли сме зле? — намръщи се Марс.

— Аха — кимна Врена. — Ти може и да не помниш, но нашият дом е под охраната на имперските гвардейци. Ако някой въстаник го доближи на по-малко от километър, онези сигурно ще го изпарят с удар от орбиталната си позиция. В момента там е най-безопасното място на цялата планета.

— Татко казвал ли е това на херцога?

— Подозирам, че е пропуснал да спомене този факт.

Марс се ухили.

— Второ, татко иска да ти покаже нещо — продължи Врена.

— Какво?

— Данни.

— Колко щеше да е приятно, ако някой път за разнообразие говориш по-ясно.

— Той каза, че знаеш какви са данните, за които ние не говорим на места, където могат да ни подслушат.

— О, това ли…

— Аха.

Още един трясък.

— Май беше по-наблизо — каза Марс.

— Не беше. Но е крайно време да тръгваме. Ако се забавим още малко, на някого сигурно ще му скимне да си опита точността по плъзгача.

Кива Лагос не дочака чудо, но поне според нея през оставащата седмица се случи нещо почти толкова добро и то носеше името Сивурен Донхър.

— Той е един от нашите лицензианти — каза Гажон Магнут за човека, който се размотаваше с важен вид в дока, където „Да, сър” бе скачен с имперската станция.

Лицензиантът стоеше до грамада от сандъци с хавери, в които плодовете доближаваха пълната си зрелост. Целият док ухаеше, но след няколко дни би се вмирисал зле. Магнус и Лагос седяха в офис, който станцията предоставяше на всеки заел дока кораб. Гледаха от прозореца чакащия долу окаяник.

— Добре де, какво иска този шибаняк? — попита Кива.

— Иска да пътува с цялото си семейство. С „Да, сър”.

— Иска да замине от Край? Накъде?

— Каза, че ще реши това по-късно.

Кива изсумтя.

— Да, бе, все едно навсякъде във Взаимозависимостта населението не е стигнало максимално допустимата численост. От десетилетия няма нито построена нова станция, нито издълбан нов град.

— Напомних му този факт. Той отговори, че проблемът си е само негов.

Кива пак погледна човека и каза:

— Гажон, нашият кораб не е пътнически.

— Така е, госпожо — потвърди ковчежникът. — Но ако позволите да изтъкна, не би ни навредило да се съгласим. В момента екипажът не е попълнен, а и не успяваме да наемем толкова нови хора на Край, колкото бих искал. Ако няма друг вариант, можем да използваме него и семейството му за някои видове работа на кораба, а отгоре на всичко те ще ни платят за това.

— А защо ти е трудно да намериш хора за екипажа?

Гажон сви рамене.

— Долу воюват.

— Но той иска да замине — махна към прозореца Кива.

— Не е същото, госпожо. Той иска да се махне завинаги заедно със семейството си. Докато онези, чиито семейства са на планетата, не желаят да се делят от тях в момента. Долу има твърде много хора, които се опитват да избягат от зоните на бойни действия. Нагрява бежанска криза. Честно казано, дори ако не ни бяха наложили забрана, нямаше да продадем много хавери. Почти няма купувачи.

— Но щяхме да си получим натрупаните досега печалби и лицензионни такси — вметна Кива. Помълча, загледана в мъжа насред дока. — Как му беше името?

— Сивурен Донхър.

— Добре ли се справяше като наш лицензиант?

— Един от най-успешните. Може би затова дойде с тази молба при нас. Май си мисли, че сме му длъжници.

— Да видиш ти — промърмори Кива. — Значи е най-добре да го доведеш тук.

Гажон кимна и излезе от офиса.

Отблизо Сивурен Донхър изглеждаше на средна възраст и леко затлъстял, а на лицето му се редуваха наглост и уплаха с такава бързина, че Кива не знаеше дали той е съвсем наясно какво става в главата му. Изражението му беше на човек, който допреди броени дни е преливал от увереност, че ще преживее всевъзможните дивотии на въстанието, но внезапно е проумял липсата на шанс това да се случи.

— Лейди Кива — поклони се Донхър.

Погледна освободения от Гажон Магнут стол и очевидно очакваше да му бъде предложен, както се полага при среща между равни и така нататък.

— Искате да се махнете от Край — започна Кива, без да го покани да седне.

Магнут, който стоеше в ъгъла и също не понечи да заеме стола, леко изви вежди при тази подчертана неучтивост.

— Да, госпожо.

Кива посочи с брадичка ковчежника.

— Гажон твърди, че сте един от най-успешните ни лицензианти.

Донхър кимна и се усмихна.

— Лейди Кива, поработих добре за вашето семейство.

— Да чуя числата зад това „добре”.

— През последния отчетен период Домът Лагос получи четири милиона марки от моите фирми. Ъъ… исках да кажа „ще получи”, след като преодолеем сегашните неприятности с херцога на Край.

— Четири милиона марки — повтори Кива. — Не е зле. Никак не е зле.

— Благодаря ви, госпожо.

— И защо, мътните го взели, бих поискала да се лишим от тези пари?

Донхър примигна.

— Госпожо?…

— Ти си един от най-големите ми източници на доходи. Ако напуснеш Край, този източник пресъхва. Логиката повелява да те отпратя обратно при твоите овощни градини и заводи със заръката да продължаваш в същия дух.

— Госпожо… има война.

— И какво? Моите хора казват, че вие, идиоти такива, вършите редовно тези гадости. След няколко месеца ще се върнете към нормалния живот.

— Не и този път, госпожо. Сега е различно. Херцогът ще бъде свален от власт. Хората, към които е бил благосклонен, са нарочени за изтребление. И те, и семействата им.

— Правилно ли се досещам, че двамата с херцога сте приятелчета, а?

— Посещавам често двореца, госпожо. Съпругата ми — също, тя е много близка с херцогинята. Техни светлости са гостували в нашето имение.

Кива присви очи.

— Но самият ти не си благородник.

— Не съм, госпожо — вдигна рамене Донхър. — Някои споменаваха, че тази година можело да получа рицарско звание. Съпругата ми и аз направихме щедри дарения за болничния благотворителен фонд на херцога. Но сега всичко това е под съмнение.

— Ахаа… — Кива огледа от главата до петите този уплашен дребен кариерист и реши, че му е взела мярката. — Четири милиона.

— Моля, госпожо?

— Донхър, ти не само искаш да те превозя с кораба си. Искаш да прекратя лицензионния ти договор с Дома Лагос. Да се откажа от източник на доходи, който имаме на тази планета. Чудесно. Значи ще ти струва четири милиона марки.

— Уговорих се с нашия старши вицепрезидент да продължи дейността… — запелтечи той.

Кива го прекъсна.

— Донхър, имаме договор с тебе.

— С моите фирми, госпожо…

— Вече не са твои фирми — пак го сряза тя. — Ти офейкваш. Никакъв договор не сме подписвали с онзи твой старши шибаняк, който ще да е той. Не знаем дали е достатъчно компетентен да си намери дупката на гъза с фенерче и карта в ръце. Ние — Домът Лагос, ще бъдем принудени да направим нова оценка на твоята фирма. Ще се наложи тепърва да решим дали си струва да подхващаме бизнес с вицепрезидента. И ако не си струва, трябва да се откажем от лицензионния договор, което ще ни навлече неизбежно цял куп юридически тъпотии, а онзи задник ще ни съди и ще загубим още пари заради това.

— Лейди Кива, мога да ви уверя, че…

— Донхър, никакви проклети уверения не искам да слушам от тебе. Ти вече не си на игралното поле. За мен буквално си безполезен шибаняк. Единственото възможно уверение в твоя случай са парите. Много пари. Четири милиона марки. В брой на масата, както гласи скапаната поговорка. Това е сделката.

Изцеждането на цвета от нечие лице се оказа интересно зрелище. Кива бе чела за това явление, но за пръв път го наблюдаваше със собствените си очи. От червендалесто и запотено лицето на Донхър стана бледо и влажно.

— Не съм сигурен дали имам толкова, госпожо.

— О, аз пък съм абсолютно сигурна, че ги имаш — отвърна Кива. — Намислил си да напуснеш планетата безвъзвратно. Значи трябва да започнеш от нулата другаде, където нямаш нито договор, нито гарантирани перспективи. Единственият начин ти и семейството ти да оцелеете достатъчно дълго, за да си извоювате такива перспективи, е грамадната купчина налични пари. — Тя млъкна и се взря в Донхър. — Ще опитам да отгатна — в момента имаш към десет-петнайсет милиона марки в лична криптирана сметка. — Кива посочи с пръст. — Нищо чудно носителят да е в онова джобче на якето ти. Сбърках ли?

Донхър не каза нищо. Тя кимна.

— Да се върнем към деловия разговор. Четири милиона и те освобождавам от задълженията по лицензионния договор.

— Да, лейди Кива.

Донхър се поклони, май си въобразяваше, че са сключили сделката.

— Не сме приключили — скастри го Кива. — Колко души ще доведеш?

— Ще бъдем аз, съпругата ми и нашите деца. Майката на моята съпруга. Двама прислужници.

— Колко са децата ти?

— Три. Две момичета и момче.

— Прекрасно семейство. Половин милион марки за всеки човек, когото ще превозим.

Този път тя видя как цветът нахлу обратно в лицето му.

— Това е възмутително! — успя да избълва Донхър накрая.

— Вероятно — кимна Кива. — Но не ми дреме. Твоят малък семеен отряд ще бъде с нас девет месеца в полета до Средоточие. Девет месеца храна, кислород и място на нашия кораб.

— Искате още четири милиона марки!

— Донхър, справяш се забележително с аритметиката.

— Не мога да си го позволя.

— Какво да се прави…

— Госпожо, сигурно бихме могли да стигнем до някакъв компромис.

Кива се разсмя.

— Извинявай, но ти наистина ли помисли, че се пазарим? Няма такова нещо. Искаш да се махнеш от планетата. Съобщих ти тарифите. Ако не ти харесват, нищо не пречи да потърсиш друг превоз. Доколкото знам, „Разкажи ми още нещо” ще отлети скоро.

— Госпожо, корабът е задържан — вметна Магнут. — Херцогът е издал заповед за арест на капитана. Явно смята, че тя е позволила на пиратите да се скачат с кораба й и да вземат пратка оръжия.

— Тъй ли било?

— Както изглежда, първоначално сделката им е била с първия помощник-капитан, който се опитал да оглави бунт и се провалил. Все пак сделката с пиратите била осъществена, но при по-изгодни за капитана условия. Поне така се твърди.

— Хъ… — Кива погледна Донхър. — Явно имаш по-ограничен избор.

— Лейди Кива, мога да ви предложа три милиона марки за пътуването. Заедно с другите четири милиона, които вече поискахте от мен, трябва да ви дам повече от половината пари, с които разполагам.

— Значи ще оставиш слугите тук — каза му Кива. — Освен ако си намислил да вземеш единия, но да зарежеш тъщата си.

Лицето на Донхър пак ставаше безцветно.

— Познах! — тържествуващо прихна Кива. — Решил си да биеш шута на тъщата! Ама че си псе.

— Не е вярно — немощно отрече Донхър.

— Един съвет от мен, Донхър. С това твое лице не бива да играеш карти с никого на този кораб. Накрая ще затънеш в дългове. Така, стигнахме до обща сума от седем милиона. Ще си носите ли нещо? Някакъв багаж?

— Ако разрешите, госпожо.

— Естествено, ще разреша. По хиляда марки на килограм, като искам аванс от половин милион марки, за да отделя за вас място в складовете. Ако не използвате целия обем, остатъкът от аванса ще ви бъде върнат.

Донхър вече бе разбрал, че е безсмислено да спори.

— Добре, госпожо.

Тя посочи Магнут.

— Гажон ще получи парите от тебе, преди да си тръгнеш, и ще уговорите всички подробности. Искам цялата сума предварително. Отлитаме след пет дни. Гажон ще ти каже точния час. Ако ти и твоето семейство не сте на кораба дванайсет часа преди това, оставате тук, а ние задържаме парите. Разбра ли?

— Да, госпожо.

— Значи приключихме. Върни се на дока и чакай Гажон там.

Донхър се поклони и излезе. Магнут затвори вратата.

— Забележително представление, госпожо — каза той на Кива, щом Донхър отиде на дока.

Кива прихна отново.

— Гажон, какво научихме днес?

— Че Сивурен Донхър желае настървено да замине от Край?

— Научихме, че това желание е достатъчно силно, за да плати седем милиона марки за сбъдването му. Което пък означава, че има и други като него, готови да платят същите суми, ако не и повече.

— Госпожо, обмисляте превоза на още бежанци ли?

— Бежанци? Не. Изгнаници? Да.

— Има ли разлика?

— Горе-долу половин милион марки на човек, Гажон.

— А, да. Тоест корабът все пак ще стане пътнически.

Кива се ухили и посочи Донхър, който пак стоеше унило до сандъците с хавери.

— Току-що прибрахме седем и половина милиона марки от едно-единствено тъпо копеле. И заличихме дванайсет и половина процента от загубите, които ни донесе цялото шибано пътуване. Още неколцина като него и дори няма да бъдем на червено. Заради това си струва да изтърпим привилегированите им задници няколко месеца.

Магнут също кимна към Донхър.

— Но този е успял да получи за себе си и семейството си валидни документи за пътуване. Не всеки, който поиска да пътува с нас и може да си плати, ще има такива документи. Дори ако им се разреши да заминат, повечето държавни служби не работят, значи няма как да получат документите си.

— Това наш проблем ли е?

— Когато пристигнем на Средоточие и стоварим там… изгнаниците, ще бъдем глобени за незаконния им превоз, ако нямат валидни документи. Да, проблемът може да стане наш.

— Ще бъдем глобени само ако те докажат, че сме били осведомени за липсата на разрешения да пътуват, нали?

— Да, общо взето. Процедурите са по-оплетени.

— Но по същество е така — натърти Кива. — Ако имат документи за пътуване и се окаже, че са фалшиви, но ние не сме могли да знаем това, Домът вероятно ще постигне отмяна на глобите в съда.

— Да, госпожо.

Движението на веждите й му подсказа, без да бъдат изречени уличаващи думи, че той трябва да си осигури услугите на индивид, който може да прави приемливо правдоподобни фалшиви документи за пътуване, и то бързо, да се погрижи фалшификаторът да вдигне главоломно цените на услугите си, от които Домът Лагос ще получава своята „посредническа такса”, и — разбира се, — ако се случи да стигнат до тях по дирята на фалшификатите, Магнут ще поеме лично вината, без да замесва Кива, а чрез нея и Дома.

Тежката въздишка и отсеченото кимане на ковчежника подсказаха, че всичко това му е пределно ясно.

— Щом е така, пусни мълвата, че приемаме изгнаници. Ако искат да се качат на кораба, най-добре е да побързат. И да носят пари.

Одеждите за коронясването тежаха, мирото за помазване май бе гранясало преди век, короната се врязваше в челото и натъртваше кожата, тя се препотяваше, литургията се проточи почти час и отгоре на всичко менструацията на Кардения започна предишната вечер, а в момента се чувстваше все едно някой си бе сложил желязна ръкавица и стискаше с нея матката й.

Да, денят на коронясването протичаше възхитително за емперо Грейланд II, благодаря ви за проявения интерес.

Катедралата в Си'ан — по-точно нейната катедрала, защото заедно с титлата емперо тя официално възглавяваше и Църквата на Взаимозависимостта, значи беше кардинал на Си'ан и Средоточие, затова беше задължително да има своя катедрала — беше огромен градеж от камък и стъкло в ранния стил на империята. Кардения размишляваше колко е нелепо да съществува толкова тежка конструкция от камък във вътрешността на космическа станция, но не прекаляваше, защото нелепостта и на целия Си'ан с неговите хълмчета, ручеи и гори, административни сгради, коридори в жилищните сектори и търговски средища, разположени изкусно, за да не натежава впечатлението за теснотия, пораждаше у нея желанието да се разкикоти истерично.

На скамейките в катедралата можеха да седнат хиляди хора и в този ден нямаше свободни места.

Представители на всички държави в империята, родове от гилдиите, знаменитости и църковни йерарси гледаха уж почтително, докато архиепископ Гунда Корбин изнасяше монотонно литургията. По едно време Кардения забеляза, че Корбин има миниатюрна слушалка в лявото ухо, значи дори от нея не се очакваше да запомни наизуст цялата церемония. Олекна й малко, цялата тази досада придоби малко по-човешки измерения.

Кардения нямаше скрити слушалки, но пък и нейната роля в събитието беше чудато ограничена — трябваше само да върви или да седи. Мина по нефа на катедралата, облякла сравнително простичък имперски костюм в зелено, спря в напречния неф, където изчака Корбин да изрече въвеждащата молитва и проповед, а след това да покани Кардения — тоест вече Грейланд II при олтара. Там бе сложено молитвено столче в средата на мозайката с имперския печат. Кардения коленичи, склони глава и се примири с нещата, с които я отрупаха Корбин и помощниците й.

Първо я помазаха с онова миро, от чиято воня едва не повърна. После я загърнаха с церемониална алена роба, сложиха й златен шнур с медальон — сплетеният шнур символизираше Взаимозависимостта, а на медальона бе гравиран феникс, личният символ на Пророчицата. Тогава я провъзгласиха за кардинал на Си'ан и Средоточие, тоест и за глава на Църквата.

След това й връчиха ключ на по-тънка златна верижка, символизиращ достъпа до парламента, намиращ се в срещуположната спрямо имперския дворец страна на станцията, което пък обозначаваше поне на теория, ако не и на практика независимостта на законодателите от емперо. Това някак не си пасваше с факта, че всеки емперо беше депутат в парламента от Си'ан — уж почетен и церемониален пост, но със същите правомощия като останалите парламентаристи. По традиция емперо се въздържаше от гласуване по каквито и да било законопроекти, дори ако държеше да бъдат приети (ако не държеше, просто налагаше вето след гласуването им). Случваше се обаче традицията да бъде нарушена, което простосмъртните депутати смятаха за скандално.

Ключът бе последван от пръстен с печат колкото малък камък, символизиращ издигането на Кардения до ролята на матриарх в Дома Ву. Поне официално тя беше отделена от ролята й като емперо. Макар че Домът Ву беше тъждествен с имперската династия, оставаше си и род от гилдиите с монопол върху производството на междузвездни кораби и оръжия и върху услугите за военните в империята. Човек не би сбъркал, ако каже, че Домът Ву властваше над империята именно заради този монопол. Като емперо Кардения нямаше да бъде въвлечена във всекидневното управление на този бизнес — с това щеше да се занимава съвет от нейни братовчеди, които не биха понесли добре намесата й. И все пак тя носеше пръстена с печата на Дома на лявата си ръка, за да има място за другия с имперския печат на дясната.

Дойде и неговият ред — пръстенът беше още по-голям, последва церемониален скиптър, увенчан с изумруд колкото юмрука й, и корона с рубини, диаманти и изумруди, символизиращи църквата, парламента и имперската власт. Тежеше ужасно и почти веднага започна да претрива кожата по главата на Кардения. Скиптърът, короната и пръстенът обозначаваха и по-маловажната титла кралица на Средоточие и присъдружните народи. Освен кралството Кардения имаше херцогства, графства и няколко баронски владения, пръснати из различни независими държави, но почти не би й се наложило да се занимава пряко с всички тях.

Всеки път Корбин казваше нещо тържествено, добавяше още думи, докато обременяваше Кардения с поредния предмет, изричаше още нещо и произнасяше кратка молитва или литургия. В доста ранен момент от церемонията изпотената и изтормозена от спазмите Кардения съжали, че не можеше просто да попълни някакъв формуляр.

Корбин се обърна, погледна я право в очите и най-после от Кардения се искаше да направи нещо, а не само да коленичи на това място.

— Изправи се, Грейланд II, емперо на Свещената империя на Взаимозависимите държави и търговски гилдии, Кралица на Средоточие и присъдружните народи, Глава на Църквата на Взаимозависимостта, Наследница на Земята и Майка на всички, осемдесет и осма емперо от Дома Ву, и обяви царстването си — произнесе Корбин и се отдръпна встрани.

Кардения си пое дъх и стана, подпря се за миг на скиптъра — първия и вероятно последния път, когато от него щеше да има някаква полза. След края на церемонията щяха да свалят всички тези труфила от нея (за щастие), за да ги приберат в трезора за коронясването на следващия емперо, който и да е той или тя. Но засега й тежаха непоносимо.

„И това изобщо не е символично” — мярна се в главата й.

Тя застана с лице към сборището от благородници, видни особи и представители. На първия ред бяха членовете на изпълнителния комитет освен Корбин. Зад тях хора от Дома Ву заедно с нейния вуйчо Брендан Патрик, който никак не се вписваше в картинката, и братовчедите й Мойра и Джъстин като представители на нейната майка. Хана Патрик щеше да научи след седмици, че дъщеря й се е възкачила на трона, едновременно с новината за собственото си издигане до баронеса Такуарембо, почетна титла в едно от имперските владения. Титла, която може би щеше и да подразни, и да разсмее майка й.

Няколко реда по-назад седеше Нафа Долг със семейството си от републиканци. Кардения се трогна, че колкото и да бяха против империята по принцип, дойдоха да подкрепят нея и своята дъщеря. А между Нафа и роднините й от Дома Ву седяха все благородници, матриарси и патриарси на различни родове от гилдиите.

От третия ред Амит и Надаш Нахамапитин гледаха Кардения втренчено, сякаш беше дългосрочен проект или сочна пържола.

„Или и двете едновременно” — каза си тя.

Зад нея архиепископ Корбин се прокашля тихичко, сякаш напомняше: „Свърши си работата”.

— Аз, Кардения Ву-Патрик, приемам по право тези символи на църквата и държавата като Грейланд II, емперо, кралица, глава на църквата, наследница на Земята и майка на всички. И нека догмите на Взаимозависимостта, дадени ни от Пророчицата, и занапред носят мир и благоденствие на всекиго.

— Да живее емперо! — отговориха от първия ред до галериите, последва оглушителен приветствен вик от всички гърла, на който Кардения успя да се зарадва въпреки обливащата я пот и спазмите.

Зазвуча музика — „Маршът на Пророчицата” от Хигеляк, съчинен през трети век от Основаването. Изпълняваше го камерен оркестър, скрит хитроумно в една ниша, за да има повече място за скамейки в катедралата. Високоговорители помагаха на свиращите се в теснотията музиканти. Всички присъстващи се изправиха, без да млъкват, а Грейланд II направи първите си крачки, спусна се от олтара, мина по нефа и се шмугна бързо по страничен коридор, където чакаха помощници, за да я придружат до малка канцелария и да я отърват от короната, скиптъра и останалите глупотевини, а имперската охрана трябваше да препречи входа за всички останали.

— Според мен мина добре, Ваше величество — каза Нафа до нея.

Кардения се озърна недоумяващо, докато сваляха труфилата.

— Преди малко те видях сред публиката.

— Защото бях сред публиката.

— Как дойде тук толкова бързо?

— Такава ми е работата. — В ръцете на Нафа като по магия се появи бележник. — Как си?

— Кажи ми, че повече няма да се наложи да търпя това.

— Случва се изключително рядко емперо да участва във втора церемония на коронясване, така че да, повече няма да се наложи да търпиш това.

— Сега ми кажи, че мога да се прибера у дома.

— Емперо притежава Си'ан, което означава, че поне формално ти си в дома си.

— Звучи ужасно.

— Но в по-практичния смисъл все още не можеш да се прибереш у дома. През следващите десет минути трябва да се преоблечеш в парадната униформа, която Дочи ти показва… — Нафа кимна към помощничката, която държеше една наистина твърде парадна униформа, — … и да излезеш на тържествения балкон, за да махаш с ръка на десетките хиляди, които в момента съсипват моравата пред катедралата с надежда да те зърнат. Ще останеш горе пет минути, след това ще се върнем в двореца, където в продължение на един час ти предстоят аудиенции с продължителност пет минути и почивки по една минута между тях, както и още един час аудиенции с продължителност десет минути и почивки по две минути между тях. После ще се появиш на приема по случай твоето коронясване и ще произнесеш кратка реч…

Кардения изпъшка.

— … която вече подготвих за тебе, а и бездруго никой няма да се заслушва, защото речта е чиста формалност. Малко по-късно ти предстоят три часа, през които ще се здрависваш и ще се снимаш с гостите — да, това е точно такъв ад, какъвто си го представяш. Чак тогава ще можеш да се отпуснеш и да хапнеш нещо, затова ти предлагам, докато Дочи ти помага да облечеш униформата, да изядеш протеиновите блокчета, които тя ти е донесла. И може би да пиеш малко вода.

— Не може ли да се облекча?

— Тук има тоалетна. Вратата вляво от тебе. И преди да попиташ — да, вътре има всичко необходимо при сегашното ти състояние.

— Благодаря. Колко е приятно някой още да помни, че съм човек.

— Това се подразбира. Имаш достатъчно време, стига да не се бавиш там повече от минута.

Кардения изпъшка отново и отиде в тоалетната.

Седем минути по-късно премяната за коронясването бе прибрана, следващата премяна — облечена, и се оказа учудващо удобна, а групата телохранители стоеше около нея в асансьора, за да се качат на обзорната площадка на катедралата, където я очакваха на тържествения балкон. Кардения се озърна и проумя, че извън двореца вече няма никакъв шанс да се озове сама в кабината на асансьор.

Вратата се отвори, Нафа вече стоеше пред нишата с балкона.

— Не прави така — помоли Кардения. — Изникваш като призрак.

— Успокой се. Качих се с асансьора от другата страна. Там също има телохранители.

— Добре дошла в моя свят.

— От известно време съм в него. Надявам се да си забелязала.

Кардения се засмя, понечи да излезе от кабината и беше запратена обратно в нея от взривилия се балкон. Загуби съзнание още преди тялото й да се блъсне в задната стена.

Стрелбата около университета в Ополе стихна достатъчно, за да се върне Марс Клермон в общежитието и да си събере багажа за пътешествие, от което едва ли щеше да се завърне някога.

Нямаше как да не си зададе въпроса: „Ако си тръгваш завинаги, какво да вземеш?”.

Различни подбуди му помагаха да отсее вещите. Вече си имаше дрехи у дома в Клермон и нямаше нужда да взема още от апартаментчето. Пък и тук виждаше само няколко всекидневни блузи с остроумни шеги за астрофизиката, извезани по тях с копринени конци. Напълно готов беше да ги зареже. Той си бе подбрал по-скромно облекло като цвят и модел. Баща му напомни, че модата на Средоточие ще бъде неузнаваемо различна, значи там ще се наложи да купува всичко отново.

Музиката, книгите, картините, развлеченията и почти цялата лична кореспонденция, които ценеше, заемаха криптиран носител не по-голям от палеца му, побрал и стотина хиляди марки за неотложни разходи, до които на теория имаше достъп само той с биометричните си данни. Значи всичко това нямаше да заема място в багажа му.

Оставаха предметите, към които бе привързан сантиментално. Но повечето също бяха в двореца Клермон и защото Марс прекара там почти целия си досегашен живот, и защото апартаментчето в общежитието беше смешно малко. Избра само четири от вещите тук. Имаше две книги, подарени му от неговия баща — едната за тринайсетия рожден ден, другата след защитата на доктората.

Трета беше прастарата музикална джаджа, която му даде Врена, след като отиде с нея на концерт на „Зелените богове” и я пробута на трима от четиримата музиканти за автографи. Устройството беше повредено, „Зелените богове” се разпаднаха преди години и потънаха в забрава или се впуснаха в несполучлива соло кариера. Но Марс го пазеше като спомен от онова време и като свидетелство, че макар Врена да му късаше нервите често, докато растяха, понякога беше мила и дружелюбна.

Последно взе протритото плюшено прасенце Джиджи, подарък за първия му рожден ден от неговата майка. На Врена бе подарила плюшеното мече Хауи. Мечето изчезна отдавна (Марс имаше причини да подозира, че Врена го изстреля в небето с направена от самата нея ракета), но Джиджи оцеля и бе донесен в новото му жилище. Не се увличаше по измислици, че Джиджи е единственият съхранен подарък от покойната му майка — имаше много такива подаръци и нейни вещи. Джиджи просто беше неговият талисман за късмет.

Пъхна избраните неща в скромна раница и я погледна. „С колко малко ще напусна цял свят.” Стараеше се мислите му да не блуждаят към факта, че заминава от планетата към място, където не познава никого, но вероятно ще остане там до края на живота си. Струята на Потока към Край щеше да издържи по-дълго, може би щеше да остане достъпна още няколко години. Имаше поне абстрактна възможност да се прибере. Само че шансовете за това бяха минимални. За да понесе увереността, че няма да види повече баща си, сестра си и всички други, които бе познавал досега, принуждаваше се да мисли за практическите подробности на отпътуването от планетата.

А за тях вече се бе погрижил. Предишния ден се срещна с Гажон Магнут, главен ковчежник на кораба „Да, сър, тя е моята мацка” и плати за място в него. Не беше евтино — Марс пресметна, че струваше повече от всичко, което бе купил досега в живота си накуп, а Магнут се опита да му пробута на кожодерски цени още някои услуги, включително комплект фалшиви документи за пътуването. Марс забеляза лекото разочарование на ковчежника, когато изтъкна пред него, че собствените му документи са напълно валидни. Оставаше само да се заеме с подаването на оставка и с прощалните писма, които щяха да бъдат изпратени от негово име чак след като „Да, сър” влезе в Потока.

Оставаше и изборът на ценните неща, които да вземе. Всичко останало можеше да бъде прибрано по-късно от служители в Клермон.

Марс метна раницата на рамо, огледа за последен път малкия апартамент и си каза, че мястото изобщо няма да му липсва. Подобно на почти всяко жилище в академична институция, можеше просто да бъде напуснато и забравено. Тръгна надолу по стълбата, излезе от общежитието и пое по улицата, на която имаше само още двама души далеч напред и фургон, който спря до Марс, отвори се странична врата и се видяха двама извънредно едри мъжаги.

Фургонът потегли отново, но Марс вече беше вътре, защото грамадните типове изскочиха и го натикаха във возилото, преди той да проумее какво става.

Раницата с любимите предмети остана на тротоара, както се случва понякога, ако те отвлекат.

Разговорът с Грени Нахамапитин, след като Марс Клермон му се изплъзна, беше един от най-приятните в живота на Кива.

— Марс Клермон го няма — заяви Грени.

— Кой? — отвърна тя.

— Не се бъзикай с мен, Кива. Искам да знам къде е той.

— Не мога да ти кажа къде е, защото не е моя работа да знам. Доколкото разбирам, моята работа беше да ти съобщя, ако пожелае да пътува с моя кораб. Той го направи и аз ти съобщих. Ти уж щеше да чакаш, докато опита да се качи на кораба, и да го спипаш чак тогава, ако не ме подвежда паметта. Решил си да не чакаш. Явно издънката си е твоя.

— Хората, които пазеха Клермон, са били нападнати от жена.

— Но не от мен.

— Била е Врена Клермон.

— Да не говориш за сестрата, която години наред е била обучавана на държавни разноски да убива, а после е станала полицай? И аз бих предположила, че е тя.

— Искам да знам как е научила, че сме хванали нейния брат.

— Попитай нея.

— Кива…

— Не съм й казала аз, ако това намекваш. Защо би ми хрумнало? Щях да взема от тебе три милиона марки за залавянето му.

— Някой от твоя екипаж им е казал.

— Нека ти предложа друга теория — когато си се опитал да изнудиш граф Клермон пред неговите пълнолетни деца и не си получил тутакси каквото си искал, може пък да са се досетили, че мръсник като тебе ще стигне до насилствени методи като отвличането, затова са се подготвили, особено онази от тях, която е шибана професионалистка в насилието и в момента е проклето ченге, Грени!

Той мълча няколко секунди, после каза:

— Бих искал да знам как си научила това.

— От шибания Марс Клермон, разбира се. Разказал на моя главен ковчежник, докато си плащал за пътуването, след това главният ковчежник ми преразказа историята, защото е длъжен да споделя с мен всичко, което засяга печалбите от пътуванията ни. Нима си толкова самонадеян задник, та дори не си очаквал децата на граф Клермон да се разприказват? Ако на планетата нямаше шибана война и ако законите тук не бяха на практика отменени, докато херцогът се мята като риба на сухо още някой и друг ден, ти вече щеше да се свираш в килията по обвинение в изнудване, защото херцогът щеше да стовари цялата вина върху тебе. Мамка му, Грени. Опитал си се да изнудваш високопоставен имперски чиновник пред шибано ченге! Трябва да си изумително тъп, за да си позволиш такова изпълнение.

Този път Кива броеше весело секундите, преди Грени да каже нещо. Стигна до „шест”.

— Марс или Врена Клермон свързаха ли се с тебе?

Кива прихна.

— Как, да ти го начукам, ти хрумна, че ще ми се обадят? Нямат си вземане-даване с мен. Съмнявам се, че дори имат представа коя съм. Ако се свържат с някого, ще е с моя главен ковчежник. И преди да попиташ — не са го търсили след твоята тъпотия. Ако искаш да чуеш моето мнение, ще потърсят друг кораб, който ще отлети от Край.

— И кои кораби отлитат горе-долу по същото време като вашия?

— Грени, приличам ли ти на шибана диспечерка? Нито знам, нито ми пука.

— Бих искал да отложите отпътуването си.

— И защо да го правя? Дори да исках, а не е така, нашият док в имперската станция ще бъде зает в определения ден от следващия кораб. Няма къде да останем.

— Нищо не пречи на кораба ви да изчака другаде в системата на Край.

— Както нищо не му пречи и да си отлети по шибания график, който не съставяш ти.

— Ще ти дължа услуга — обеща Грени.

Кива се разсмя гръмогласно.

— Грени, я повтори. Искам да проверя пак ли ще ми бъде толкова смешно.

— Някога бяхме приятели.

— Някога се чукахме. Не е същото. И тъкмо ти би трябвало да знаеш най-добре това.

Още секунди мълчание, а после:

— Искам да поговорим за трите милиона марки.

— Сигурна съм, че искаш.

— Клермон не е в ръцете ми. Не виждам причина да получиш моите три милиона марки.

— Ще си ги получа, защото се спазарихме да ти съобщя, когато той плати да пътува с кораба. И го направих. Останалото си зависеше от тебе. Не съм ти виновна аз, че наемаш некадърници.

— Кива, ако науча, че си му помогнала да се измъкне, последствията няма да ти харесат.

— Е, имам два отговора. Първо, я се шибай, нищожно лайняно подобие на човек. Второ, дори да съм му помогнала, какво ще ми направиш бе, шибаняк? Махам се от Край, мръснико. След година ще се прибера у дома и ще се заема с корпоративното ръководство. Приключвам с корабите. А ти ще си седиш в тази пъпка по гъза на космоса. Заплашвай колкото си щеш, безнравствен извратеняко. Празни приказки.

Грени въздъхна.

— Кива… Въпреки всичко все още те харесвам мъничко.

— Трогната съм, Грени. Сериозно съм трогната.

— Затова сега ти казвам, че нямаш и смътна представа какво носи бъдещето и защо в края на краищата би имала полза да съм настроен добре към тебе.

— Много щастлива ще бъда, ако си настроен добре към мен. Но никак не съм щастлива от идеята да ти върна шибаните три милиона марки, защото не си обмислил докрай условията на сделката. Няма и да се преструвам на уплашена от твоите фукни, че съм щяла да съжалявам, ако те ядосвам. Порасни вече бе, Грени!

— Ще бъда доволен да ми съобщиш, ако някой от семейство Клермон ви потърси. Имам предвид когото и да било от твоя екипаж.

— И аз ще бъда доволна да ти съобщя срещу още половин милион марки.

— Кива…

— Стига си ме кивосвал, Грени. Това е бизнес. Искаш информация. Предишния път беше готов да платиш за такава информация. Аз се съгласявам да ти я предоставя допълнително. При това със значително намаление на цената.

— Знаеш, че моите хора в имперската станция ще останат и ще дебнат, в случай че той опита да се качи на твоя кораб.

— Разбира се. И аз бих го направила на твое място. Но не ми се вярва да го намерите. Ако има някакъв мозък в главата си, ще си намери други да го откарат от тази шибана купчина камъни. И не ми дреме за това. Вече си получих половин милион марки от него за превоза, които не подлежат на връщане. И тъкмо тази сума избута най-сетне на зелено това абсолютно прецакано пътуване. Е, заедно с трите милиона марки от тебе.

— Честито.

— Благодаря ти.

— Къде си в момента? В станцията или на планетата?

— На планетата съм и се срещам с нашите хора тук, преди да отлетим. И предай на твоя шибан херцог, че си чакаме парите заедно с лихвите. Да де, ако си запази главата на раменете през следващата седмица, в което се съмнявам най-официално, и алтернативата хич не ме натъжава.

— Искаш ли да вечеряме заедно?

— Какво?!

— Искаш ли да вечеряме заедно, преди да заминеш?

— Тук има ли отворен ресторант в разгара на войната?

— Би могла да ми дойдеш на гости.

Кива се изсмя.

— Ти още се опитваш да ме изчукаш в най-буквалния смисъл.

— Няма да те лъжа — не бих пропуснал шанса. Правехме го доста добре, преди да започне всичко това.

— Така е — призна Кива. — Самото чукане си го биваше, Грени. Но изчукването в преносния смисъл не съм настроена да ти простя. Нито сега, нито когато и да е.

— Имаш достатъчно причини. Съобщи ми, ако някой Клермон се свърже с вас.

— Знаеш цената.

— Разбрахме се.

— Приятно ми беше да правя бизнес с тебе, Грени.

Той изпръхтя и прекъсна връзката.

— Знаеш, че би се опитал да те убие, ако отидеш да вечеряш с него — каза Врена Клермон.

Тя и Марс седяха срещу Кива в заседателна зала на местното представителство на Дома Лагос.

— Аз пък бих му счупила проклетия гръбнак — закани се Кива.

Врена се усмихна.

— Може ли да се върнем към момента, когато си казала на Грени Нахамапитин, че платих за пътуване с вашия кораб? — обади се Марс.

— И какво?

— Значи си му казала?

— Вече знаеш, че го направих.

— Защо?

— Защото се нуждаех от трите милиона марки, които той ми предложи за тази информация.

— Е, да, но той ме докопа, направи ме заложник и имаше намерение да ме изтезава, може би и да ме убие.

Кива вдигна рамене.

— Ние уведомихме сестра ти незабавно, след като те сграбчиха, защото мои хора те държаха под око. Обяснихме й всичко необходимо, за да те намери и да те прибере. По дяволите, дори й дадохме твоята раница с очарователното плюшено прасенце, за да е сигурна, че не се опитваме да я прекараме.

— Но аз можех да пострадам. Дори да умра.

— Не беше заплашен от това и не се случи.

— Но…

Кива вдигна ръка.

— Може ли да приключа този спор, като кажа, че хич не ми дреме дали се сърдиш? Ако беше пострадал или те бяха убили, щях да кажа, че съжалявам. Но ти си жив и здрав, затова преглътни го и стига толкова. Ето как аз си представях положението — Грени толкова искаше да те докопа, че ми даде шибани три милиона марки за това. Значи щеше да си опита късмета рано или късно, дори без да научи нищо от мен. Затова реших да измъкна парите от него. Тогава още бяхме на червено в тази обиколка, но вече не сме. А ние се постарахме да дадем на сестра ти необходимите сведения, за да ти отърве задника. Майната ти, стига си мрънкал.

— Аз… аз буквално не знам какво да кажа — призна си Марс.

— Кажи „благодаря” — подсети го Кива и забеляза, че Врена пак се подхилва.

— Не ми се вярва да го направя — сопна се Марс.

— Ами добре. Но хайде стига сме предъвквали тази история, да се заемем с работата, става ли?

Марс млъкна до своята засмяна сестра, а Кива си отбеляза мислено, че и двамата са привлекателни — Марс леко го избиваше на зубрач, но сигурно беше мил и грижовен, а нещо в изражението на Врена подсказваше, че има шанс петдесет на петдесет леглото да се нацепи на трески до края на чукането. Колкото и да не й се искаше, адски неискреното предложение за среща от Грени само й напомни, че мина седмица от последния опит за оргазъм с онзи помощник-ковчежник, а оттогава все беше или твърде заета, или прекалено вбесена дори да се поотпусне сама.

А липсата на шибане си беше абсолютно шибана трагедия, без това изобщо да звучи като шега, и Кива трябваше някак да се погрижи за себе си. Чудеше се нехайно дали някой от близнаците Клермон би й помогнал да се поразтуши. Марс — едва ли, поне засега, още се цупеше, че тя охотно е позволила да го спипат срещу три милиона марки, и имаше защо да е сърдит, честно казано. Но Врена… Кива съжали, че времето, неотложната работа и обстоятелствата просто зачеркваха това хрумване.

— Лейди Кива? — сепна я Врена.

— Извинете, улисах се в мисли за секс.

Врена се засмя, но поде сериозно:

— Още не сме измислили как да вмъкнем Марс в твоя кораб. Грени Нахамапитин ще държи докрай хората си в имперската станция с надеждата да го хванат.

— Грени наблюдава парадния вход — заяви Кива. — Не дебне на служебния.

— Какво означава това? — попита Марс.

Кива го погледна.

— Означава, че ще влезеш в „Да, сър” не като Марс Клермон, а като члена на екипажа Кристиан Янсен.

— И как ще го направя?

— Предполагам, че когато си плащал пътуването, Гажон Магнут се е опитал да ти пробута фалшиви документи.

— Опита се. Нямах нужда от тях.

— Е, сега вече имаш. По-точно, те бяха подготвени за теб.

— И не се съмнявам, че ще поискаш да ги платя.

— Ще платиш по нормалната тарифа, не нелепо раздутите цени, които натрапваме на всички останали.

— Не е достатъчно да има документи за пътуване — възрази Врена. — Биометричните данни на всички хора от екипажите са регистрирани. Не че се съмнявам в тебе, но щом Нахамапитин е готов да плати три милиона марки, за да хване Марс, ще проверява и служебния вход, така да се каже. Значи ще си осигури достъп и до базата с биометрични данни в имперската станция.

— Май си представяш, че ние за пръв път вкарваме някого нелегално като член на екипажа — подхвърли Кива и пак погледна Марс. — Обръсни си главата, ще получиш дермална перука с изкуствено отгледана коса. Както и брада. Ако някой откъсне косъм от главата ти, ще има съвпадение на ДНК с данните на Кристиан, не с твоите. Ще имаш контактни лещи с фалшиви шарки на ириса и структура на ретината, ще имаш и дермален калъф на палеца с правилния отпечатък и подходяща ДНК. Ще ти сложим и подплънки в обувките. Няма да приличаш на себе си. Всичко ще бъде наред, ако не ти вземат кръвна проба.

— А ако го направят? — попита той.

— Ами тогава ще си прецакан, но никой не прави такива неща.

— И никой няма да забележи, че си измислила нов човек от нищото? — усъмни се Врена.

— „Кристиан” и преди е работил при нас. Пазим си една-две такива самоличности за всяка система, в която имаме бизнес. Същото правят и останалите Домове.

— Защо? — учуди се Марс.

— Защото се случва някой тузар да се оплеска и трябва да офейка набързо, преди някой като нея — Кива посочи Врена — да го догони и да го прати в тъмницата. Нищо чудно Грени скоро да използва същия номер, както се е разпасал.

— Значи ще бъда „Кристиан” през целия полет.

— Да, това ще бъде името ти. Щом влезем в Потока, ще махнеш фалшивите добавки от себе си. Ще сменим данните в системата с твоите. И още нещо — ще бъдеш истински член на екипажа до края на полета.

— Защо се налага да прави това? — попита Врена.

— Защото „Кристиан” заема място в списъка на екипажа. И трябва да върши работа. Такава е сделката.

— Сигурно няма да ми плащате — предположи Марс.

— Напротив, ще получаваш заплата. Стандартна надница. Не че има къде да си харчиш парите, нали ще летим право към Средоточие.

— А ще ми върнете ли парите, които платих за превоза?

— Стига глупости.

Марс се подсмихна.

— Защо да не си опитам късмета?

— Впрочем ще ти взема пари и за новата самоличност. Цената е нормална. Но няма да е евтино.

— А как ще се измъкнем сега оттук? — попита Врена. — Знаеш, че Нахамапитин ще се погрижи негови хора да наблюдават и тази сграда, ако вече не го е направил.

— И двамата няма да излизате засега. — Кива посочи Марс. — Той остава тук, ще изпратим хора, които да се заемат с него. После може да излезе в ролята на Кристиан. — Обърна се към Врена. — Ти трябва да почакаш, докато потеглим. Съжалявам.

Врена сви рамене.

— Не е най-лошото място, където съм се свирала по неволя.

Кива кимна и стана.

— Връщам се на кораба. — Взря се във Врена. — Повече няма да се видим и според мен това си е направо трагедия. — Врена се усмихна, Кива впи поглед в Марс. — С тебе ще се видим на кораба, но няма да сме първи дружки, ясно ти е. Радвам се, че се запознахме, добре дошъл в „Да, сър” и ти благодаря, че ми даде шанс да прецакам Грени Нахамапитин още веднъж, преди да се отърва от шибаняка завинаги.

Марс кимна ухилен и Кива излезе от заседателната зала. Местните й подчинени вече знаеха какво да правят за близнаците Клермон и бяха предупредени, че ако ги издадат на когото и да било, Домът Лагос ще съсипва усърдно живота на всички в семействата им поне шест поколения. Това й даваше достатъчна увереност, че никой няма да се разприказва.

Кива влезе в бронираната наземна кола, за да я откарат до космодрума по обиколни маршрути извън кварталите, където още стреляха или съсипията беше голяма. Улисваше се в мисли за две неща.

Първото беше гражданската война на Край, която хем вземаше, хем даваше — набута го на Дома Лагос с хаверите и монопола над цитрусовите плодове, но подгони мнозина богаташи към кораба й и накрая в тази обиколка пак излезе на печалба. А когато към печалбата се добавеха лицензионните такси и другите приходи, които накрая щяха да си върнат на планетата, Домът Лагос щеше да бъде в много изгодна позиция спрямо другите Домове, за да налага влиянието си още по-успешно. Кива проведе същинска спасителна операция и можеше да се възползва от това у дома.

А второто… Тя позволи на близнаците Клермон да чуят разговора й с Грени Нахамапитин, но за разлика от нея те нямаха важните сведения, с които Кива се сдоби чрез услугите на частни детективи, изкопчили направо кожодерски суми от Магнут.

Херцогът на Край не бе заповядвал на Грени Нахамапитин да поиска имперски пари от граф Клермон. И изобщо не би му хрумнало да възложи на Грени отвличане на едно от децата на графа, за да го държи като заложник. И двете начинания си бяха идеи на самия Грени.

„С какво си се захванал, шибаняко? — питаше се Кива, докато нейната кола доближаваше тромаво космодрума. — Какво си намислил? И като ще си задавам такива въпроси, какви са плановете на другите в твоето шибано семейство?”

— Ваше величество, събраните от криминалистите данни на местопрестъплението са противоречиви — докладва началникът на имперската служба за сигурност сър Хайбърт Лимбар. Той беше убеден, че скоро ще остане без работа. — Някои очевидци твърдят, че са видели нещо да излита от тълпата пред катедралата и да се удря в балкона, но нямаме запис, който да потвърждава това недвусмислено. Дори ако нещо е било изстреляно отдолу, балконът е конструиран така, че да издържи на всичко по-слабо от пряк артилерийски обстрел. Стигнахме до извода, че каквото и да се е взривило там, е било поставено по-рано. Но не знаем дали е така. Нуждаем се от още малко време, за да проверим всичко.

Кардения кимна. Седеше в личните си покои в двореца, ушите й още звъняха и се намираше под медицинско наблюдение заради сътресението, но иначе беше невредима. Поне телесно. В душата й имаше празнота със силуета на Нафа. При нея се събраха Лимбар, архиепископ Корбин и Гел Дън, който поне временно се бе нагърбил със задълженията на Нафа. Кардения още не знаеше защо в стаята е и Амит Нахамапитин, но предположи, че скоро ще научи.

— Разследването е затруднено допълнително и заради бомбите, избухнали сред тълпата почти едновременно с взрива на балкона. Те само засилиха хаоса — допълни Лимбар.

— Колко души загинаха в тълпата?

— Ваше величество, точно сега не бива да се тревожите за това…

— Защо не? — Кардения влезе в имперската си роля, за да се отдели поне мъничко емоционално от тези нахълтали хора, които й говореха страшни неща. — Не сме ли емперо? Те не бяха ли наши поданици? Колко загинаха?

— Поне осемдесет, Ваше величество. И още стотина са ранени, мнозина от тях са в критично състояние.

— А в катедралата? Колко са загиналите там?

— Двама, Ваше величество. Нафа Долг и служител от охраната. Друг служител от охраната е в критично състояние.

— Кой е виновен за това?

— Не сме сигурни. Никой не е поел отговорността. — Лимбар кимна към Амит Нахамапитин. — Но лорд Нахамапитин има сведения, които може би ще сметнете за свързани с инцидента.

Кардения изви уморено глава към Амит.

— Какви сведения, лорд Нахамапитин?

— Ваше величество, може би знаете, че преди няколко години моят по-млад брат Грени замина за Край, за да представлява нашите интереси там. Оттогава е станал довереник и съветник на херцога на Край, който се бори с добре организирано и финансирано въстание. Вашият баща и парламентът одобриха допълнителни средства и оръжия за херцога и неговите войски, но не и пряката намеса на гвардейците от имперската станция. В поверителните си доклади от планетата моят брат съобщи, че когато новината за това стигнала до Край, въстаниците се заклели да отмъстят.

— Тоест твърдите, че покушението е извършено от въстаниците? — попита Кардения.

— Разбира се, информацията от моя брат винаги е остаряла — напомни Амит. — Това е един от проблемите на империята, разпростряла се в много звездни системи. Новините се бавят, а често и не ги научаваме. Но… да, моят брат беше убеден, че са подготвяли нещо подобно.

— Кога получихте този доклад от вашия брат?

— Преди около три стандартни месеца, Ваше величество, което означава, че е изпратен девет месеца по-рано.

— И не ви хрумна да уведомите моя баща?

— Домът Нахамапитин прецени, че е неуместно да безпокоим вашия баща без по-задълбочено проучване на въпроса, особено поради неговата влошаваща се болест. Ние получаваме поверителни доклади от всички наши представители в различните системи и в тях винаги се споменават някакви местни проблеми. Сами по себе си заканите на бунтовниците не са нищо необикновено. Нашите аналитици допускаха, че отмъщението, каквото и да е то, ще бъде насочено срещу имперските интереси на Край, а не тук. Смея да ви уверя, че моят брат Грени би уведомил веднага местните имперски власти, за да вземат необходимите предпазни мерки. След случилото се разбирам, че трябваше да споделим сведенията. Моля за прошка, Ваше величество.

— Никой не би очаквал, че могат да направят нещо тук — обади се архиепископ Корбин.

— Вие представлявате изпълнителния комитет. Кажете ни какво мислят членовете му за това — настоя Кардения.

— Разярени са, Ваше величество. Покушение в деня, когато бяхте коронясана. Посегателство срещу една от светините на църквата. И десетки жертви на подло нападение срещу невинни хора. Ваше величество, каквото и да предприемете, комитетът е готов да ви подкрепи. Както и гилдиите, парламентът и църквата, от чието име заявявам това категорично.

— Всички сме готови — потвърди Амит.

Кардения кимна.

— Благодарим ви. — Взря се в Лимбар. — Вашето мнение за тази версия с въстаниците от Край?

— Необходимо е по-нататъшно разследване, но сведенията, които лорд Нахамапитин ни предостави досега, са убедителни. Издирваме хора от Край тук — в Си'ан и Средоточие, проверяваме ги много внимателно. Ако има някаква връзка с покушението, ще я открием.

— Побързайте — натърти Кардения.

— Да, Ваше величество.

— Какви са намеренията ви, Ваше величество? — попита Корбин. — Може би се натрапвам, но хиляди хора все още чакат да чуят желанията ви за церемониите. И всички останали в нашата система чакат новини. Мина цял ден.

— Колко трябваше да продължи празнуването?

— Пет дни, Ваше величество — отговори Гел Дън.

— Значи ще има петдневен траур — реши Кардения. — От момента на коронясването. Погрижете се на жертвите да бъдат отдадени почести. — Обърна се към Корбин. — Тази вечер ще проведете възпоменателна служба за тях в катедралата. — Корбин кимна. — След края на траура ще направим изявление за всички в системата и цялата Взаимозависимост.

— В парламента не биха искали да чакат толкова, за да се заемат с проблема — напомни Корбин.

— Не сме казвали, че по време на траура трябва да спрат разследванията и останалата работа.

— Разбрах, Ваше величество.

— През това време ще се въздържаме от публични прояви. — Кардения кимна към Дън. — Гел ще поддържа връзка с вас през следващите няколко дни. — Пак погледна Корбин. — Надяваме се, че изпълнителният комитет не възразява да се занимава с административните въпроси още малко.

— Разбира се.

— Ще ви изпращам доклади за всички нови разкрития и ще бъда на разположение, ако имате въпроси към мен — увери Лимбар.

— Благодарим ви.

Кардения стана. Всички се изправиха, защото знаеха, че ги отпраща. Само Дън остана на стола си — той пък знаеше, че трябва да остане.

— Ваше величество, няколко думи насаме, ако разрешите — помоли Амит Нахамапитин, докато другите излизаха.

— Слушам ви, лорд Нахамапитин.

Кардения нито седна, нито му посочи стол, надяваше се той да схване намека, че думите наистина трябва да бъдат само няколко.

Амит явно я разбра, очите му се извиха за миг към Дън — дори нямаше да говорят насаме. Пристъпи към Кардения, спря на почтително разстояние и подхвана приглушено:

— Исках да ви поднеса лично съболезнованията си за вашата тежка загуба. Знам, че бяхте близки с Нафа Долг. Загубата на близък винаги е непоносима, същото преживя и моята сестра със смъртта на вашия брат.

„О, това е страхотно” — каза си Кардения. Дори в опита си да покаже съчувствие Амит Нахамапитин не можа да не й напомни, че според неговото семейство още имат уговорка за брак. Огледа го — мижаво лице над мижаво тяло, зад които според мълвата се криеше мижав ум, стремящ се преди всичко към мижави удоволствия. Говореше се, че сестрата и по-младият брат са интелектуалната сила на Дома Нахамапитин.

Този пред нея просто беше невзрачен. Появата му на тази среща очевидно трябваше да настрои Кардения добре към него чрез подхвърлените сведения и миговете на човещина след това. Кукичка, която очакваха тя да захапе.

Представи си какво би означавало да е омъжена за този тъпчо и да има деца от него, и едва потисна неучтивата тръпка на отвращение.

— Благодарим ви, лорд Нахамапитин, и сме ви признателни за съпричастието.

Дори ако Амит проумя защо Кардения продължаваше да му говори като емперо, това не го възпря.

— Надявам се, че когато моментът е по-подходящ, бихме могли да се срещнем отново в по-ведра и дружеска обстановка.

— Можем да се надяваме — отвърна Кардения.

„По-ведра обстановка ще е онази, в която си на поне трийсет метра от мен.”

Амит обаче не четеше мисли и предпочете да тълкува уклончивите й думи благоприятно — тъкмо както тя искаше, колкото и да мразеше принудата на обстоятелствата. Той се усмихна, поклони се и излезе. Кардения изчака да се махне от стаята и чак тогава позволи на раменете си да се превият.

— Добре ли сте, Ваше величество? — попита Дън.

— Не. Приятелката ми загина, а този плужек пак напира да си уреди брака с мен… — Тя млъкна стресната и се извъртя към Дън. — Моля те да ме извиниш, Тел. Не биваше да говоря така. Аз… свикнах Нафа да е до мен. И да не си подбирам думите, когато няма други наоколо.

Старият секретар се усмихна на своята емперо.

— Ваше Величество, почти четиресет години служих вярно на вашия баща и знаех кога да си мълча. Такава ми е работата. Не се заблуждавам, че бих могъл да заема мястото на вашата приятелка. Но ви уверявам, че можете да говорите пред мен каквото искате. Сега съм предан на вас.

— Дори не ме познаваш.

— Най-почтително си позволявам да не се съглася. Познавам ви от години. Първо чрез вашия баща и неговата особена, но нежна привързаност към вас. А през последната година общувахме достатъчно често, за да ви опозная. И това ми стига, за да знам, че заслужавате моята преданост.

Очите й овлажняха изведнъж.

— Е, поне ти го казваш. И това не е малко.

— Какво мога да направя за вас в момента?

— Можеш ли да ми върнеш Нафа?

— Не, Ваше величество.

Кардения посочи вратата през рамо.

— Можеш ли да кажеш на плужека да се разкара?

— Ако такова е желанието ви, Ваше величество.

— Но не би го препоръчал.

— Ваше величество, не мисля, че е уместно да предлагам съветите си на емперо.

— Тъкмо сега се нуждая от съвет. И няма друг, когото да помоля за съвет.

— Вместо да ви предлагам съвет, позволете да ви кажа какво мислеше вашият баща за семейство Нахамапитин, за да ви помогна да стигнете сама до решение. Убеден съм, че той не би възразил да споделя това с вас сега.

— Моля те, кажи ми.

— Според него човек би могъл да се възхищава на тяхната амбициозност. Но не ги смяташе за кой знае колко мъдри хора. Той беше уверен, че ако им се даде пълна свобода, накрая би се наложило като емперо „да стигне до голяма съсипия, за да ги постави на място”, както той се изрази. Затова ги манипулираше така, че сами да предложат брака на Надаш Нахамапитин с вашия брат. Той се придържаше към мнението, че двамата бяха равностойни в амбициите си, а и така семейство Нахамапитин биха имали причина да не се държат прекалено глупаво. Подчертавам, че това беше неговото мнение, не моето.

— Значи според тебе моят баща би искал аз да се омъжа за Амит Нахамапитин. За да ги сдържам.

Дън изглеждаше леко притеснен.

— Какво има? — попита Кардения.

— Това няма да ви хареса…

— Нищо, кажи.

— Вашият баща разчиташе да има полза от брака на вашия брат и Надаш, защото двамата биха се съчетали добре. Но според него вие и Амит няма да се съчетаете добре. Смяташе вас за пасивна, а него — за лишен от ум. Такъв брак би оставил Надаш, която е силната личност сред младото поколение на семейство Нахамапитин, с неудовлетворени амбиции. И това би означавало сериозни проблеми за вас. И за империята.

— Може би е предпочитал да се оженя за Надаш?

— О, не. Тя просто би ви смазала. Ъъ… според вашия баща — добави Дън припряно.

— Както се оказва, не представлявам нищо особено според моя баща.

— Напротив, Ваше величество, той ви ценеше. Само съжаляваше, че вашият брат не стана емперо.

— Е, Тел, аз също съжалявам. Но брат ми го няма. Това е положението.

— Да, Ваше величество. Какви са желанията на емперо?

— Кога е погребението на Нафа?

— След два дена.

— Ще присъствам. — Изражението на Дън пак стана напрегнато. — Сега пък какво?

— Получих писмо от представител на семейство Долг. Доставиха го преди малко и исках да го обсъдя с вас. В писмото се изтъква, че присъствието ви на погребението ще смути всички заради извънредните мерки за сигурност, които вече са наложителни. Освен това родителите на Нафа са републиканци, такива ще бъдат и мнозина от присъстващите и вашата поява там може да провокира някои от техните приятели за необмислени думи или постъпки.

— Не искат да има безредици заради мен.

— Опасявам се, че е точно така.

— Тогава искам да говоря с нейните родители.

— Писмото съдържа и предложение да отложите този разговор. Доколкото разбрах, родителите са казали, че не ви обвиняват. Но да им се напомня отново, че тяхната дъщеря е мъртва, защото работеше за вас, ще бъде… мъчително.

Дишането на Кардения стана тежко и тя поседя безмълвно.

— Съжалявам, Ваше величество — каза Дън след малко.

Кардения махна с ръка.

— Поне искам те да не плащат нищо.

— За родителите й ли говорите? — попита Дън и тя кимна. — Имате предвид разноските по погребението?

— Имам предвид каквото и да е, когато и да е. Дъщеря им е мъртва. Тя беше моя приятелка. Ако не мога да направя нищо друго в момента, поне това ми е по силите. Нали?

— Вие сте емперо. И можете да направите това.

— Значи ще се погрижиш. Моля те.

— Да, Ваше величество. Има ли друго?

Кардения поклати глава. Дън се поклони, взе си принадлежностите и понечи да излезе.

— Къде ще бъдеш, ако си ми нужен? — попита Кардения.

Дън се обърна с усмивка.

— Винаги съм наблизо, Ваше величество. Достатъчно е да ме повикате.

— Благодаря ти, Гел.

— Ваше величество.

Секретарят излезе. Кардения почака той да се отдалечи от вратата, преди да си поплаче дълго, може би за седми или осми път след смъртта на Нафа.

После си спомни последния път, когато видя Нафа, спомни си и думите й. Не наяве, а в съня.

Озърна се към вратата на Стаята на спомените и поседя умислена две-три минути. Накрая се надигна и отиде там.

Джии се появи още с влизането й.

— Здравейте, емперо Грейланд II. Как сте?

— Сама.

— Винаги сте сама в Стаята на спомените — отговори Джии. — Но в друг смисъл тук никога не сте сама.

— Ти ли го измисли?

— Аз не мисля. Това беше програмирано в мен отдавна.

— Защо?

— Защото рано или късно всеки емперо ми казва, че се чувства самотен.

— Всеки ли?

— Да.

— От това… ми олеква, колкото и да е чудато.

— Мнозина са го признавали.

— Пророчицата е тук, нали? Рашела I.

— Да.

— Искам да говоря с нея, моля те.

Джии кимна, изчезна и на неговото място се появи жена. Тя беше дребничка и наглед съвсем обикновена, на средна възраст. Този образ се различаваше напълно от обичайните изображения на Пророчицата — млада, с развяваща се коса и прекрасно оформени скули.

И изобщо не приличаше на Нафа. Кардения се поддаде за миг на пронизващото разочарование, после се сгълча сама. Нямаше никаква причина да очаква, че и извън нейния сън Пророчицата ще й напомня за Нафа.

— Ти си Рашела I.

— Да, аз съм.

— Основателката на Взаимозависимостта и на църквата.

— Общо взето.

— „Общо взето” ли?

— И в двата случая е малко по-оплетено. Но ние решихме, че за митологията е най-добре аз да бъда основателката, налагахме тази версия.

— Наистина ли беше пророчица?

— Да.

— Тоест ти си знаела, че твоите пророчества за Взаимозависимостта и заложените в нея принципи ще се сбъднат.

— Разбира се, че не знаех.

— Но нали каза, че си била пророчица?

— Всеки може да бъде пророк. Достатъчно е да твърдиш, че говориш от името на Бог. Или на много богове. Или на някакъв висш дух. Както предпочиташ. Няма никакво значение дали нещо ще се сбъдне.

— Твоите слова обаче са се сбъднали. Проповядвала си принципа на взаимозависимостта и той е бил осъществен на практика.

— Да, всичко потръгна добре за мен.

— Но не си знаела предварително, че ще потръгне.

— Вече ти казах, че не знаех. Но няма съмнение, че ние се потрудихме усърдно, за да се случи, а и за да изглежда неизбежно. Разбира се, цялата тази мистика също помогна.

Кардения сви вежди.

— Ти си основателка на църква.

— Да.

— Но като те слушам, не ми изглеждаш голяма почитателка на религията.

— Не бих казала, че съм.

— Нито си много набожна.

— Всъщност не съм. Когато изграждахме църквата, нарочно направихме учението й за божественото колкото може по-мъгляво. Хората не са против мистичната страна на каноните да остане неясна, стига самите правила на църквата да са недвусмислени. Възползвахме се от това. Заимствахме малко от конфуцианството, което не може да се нарече религия в строгия смисъл на думата, добавихме и полезни според нас части от други вероучения.

— Значи не вярваш в собствената си църква?

— Вярвам, разбира се — възрази Рашела. — Разработихме някакво подобие на морален кодекс, който да обединява човешките средища в различните системи. Направихме това, защото според нас беше желателно и донякъде необходимо. Аз вярвам в този кодекс, значи вярвам и в мисията на църквата. Или поне в мисията й, каквато беше при нейното основаване. На човешките институции е присъщо с времето да се отклоняват от намеренията на своите създатели. А това е още една причина да налагаш ясни правила.

— Но божественият елемент в църквата е фалшив.

— Ние решихме, че не е по-фалшив от божествения елемент във всяка друга религия. Поне ако се опираме на историческите факти.

На Кардения малко й се виеше свят. Едно е да си убедена, че господстващата църква на Взаимозависимостта е голяма глупотевина, а тъкмо така се отнасяше към нея още откакто се замисли за пръв път за това. Попадна в доста неудобно положение, защото сега именно тя оглавяваше формално същата църква, но поне можеше да не споделя с никого съмненията си. Съвсем друго е обаче основателката на тази църква или поне моделът на спомените й да потвърди, че всичко наистина е глупотевина.

— Нафа беше права — промълви Кардения. — Взаимозависимостта е измама.

— Не знам коя е Нафа — отбеляза Рашела.

— Тя беше моя приятелка. Присъни ми се в твоя облик и ми каза, че Взаимозависимостта е измама.

— Ако аз разказвах тази история, щях да заявя, че съм имала мистично видение за Пророчицата.

— Съвсем обикновен сън.

— В нашата роля не можем да си позволим това. Никой емперо няма обикновени сънища. Имаме видения. Такава ни е работата. Или поне се очакваше да е такава, когато аз станах първата емперо.

— Е, аз пък сънувах сън, не получих видение.

— Но е бил сън, който те е подтикнал да се замислиш. Сън, който те е накарал да се стремиш към мъдростта. Сън, който е пробудил у тебе желанието да се посъветваш с мен — Пророчицата. Според мен прилича на видение.

Кардения се облещи към образа на Рашела I.

— Ти си невероятна.

— Занимавах се с маркетинг — сподели Рашела. — Преди да стана пророчица. И след това също, но избягвахме да го наричаме със същия термин.

— Трудно ми е да повярвам на ушите си.

Рашела I кимна.

— Реакцията ти не е необичайна. Рано или късно всеки емперо ме активира и разговорът е подобен на нашия. Повечето от тях се отнасяха по същия начин към думите ми.

— Повечето ли? А останалите?

— Те пък бяха доволни, че догадките им са се потвърдили.

— Ти как се отнасяш към всичко това?

— Не се отнасям никак. Не съм жива. Строго погледнато, аз дори не съм тук.

— „Винаги си сама в Стаята на спомените и никога не си сама в Стаята на спомените.”

Рашела I кимна отново.

— Казах го. Или поне беше близо по смисъл.

— Взаимозависимостта измама ли е? — направо я попита Кардения.

— Отговорът е сложен.

— Нека чуя кратката версия.

— Кратката версия е „Да, но…”. Малко по-дългата версия е „Не, обаче…”. Коя предпочиташ?

Кардения се вторачи за миг-два в изображението. После отиде при скамейката и седна на нея.

— Разкажи ми всичко.

— Сърби ме — оплака се Марс Клермон на сестра си.

— Къде? — попита Врена.

— Цялата глава.

Както се искаше от него, Марс обръсна всяко косъмче по главата си освен веждите и ресниците, за да му сложат коса и брада, отгледани върху субстрат от истинска кожа с дебелината на епидермис. Закрепиха ги с лепило, направено от истински човешки колагени, или поне така твърдеше човекът, който свърши тази работа. След това се сдоби с калъф за палеца, който усещаше като лепенка на ръката си, и трудно потискаше желанието да го човърка. Накрая му поставиха и контактните лещи, които промениха цвета на очите и шарките на ирисите, имаха и холографски имитации на роговици, създаващи илюзията за дълбочина във фалшивата ретина.

— И с тези лещи едва виждам — добави той.

— Но този цвят на очите ти подхожда доста добре — отбеляза Врена. — Защо не останеш с лещите и на кораба?

— Лесно ти е да се майтапиш.

Двамата чакаха асансьора, с който Марс щеше да слезе във фоайето. Наетите нови членове на екипажа в „Да, сър” получиха нареждане да се съберат там, за да обработят документите им и да ги откарат заедно на космодрума, за да отидат на кораба. Така беше най-удобно за Марс, който щеше да се слее с групата.

И означаваше, че тези мигове бяха последните, които щеше да прекара със своята сестра, може би до края на живота си.

— Предай на татко, че съжалявам, задето не можахме да се сбогуваме.

— Ще му предам. Той ще разбере. Няма да е доволен, но ще разбере. Ще се справи.

— А ти? Ще се справиш ли?

Врена се усмихна.

— Аз съм майсторка в това. Ако не друго, умея да си намирам работа. Пък и ако се вярва на слуховете, скоро всеки на Край ще си има премного грижи. Аз поне си съставих списъче със задачи.

— И какво има в списъчето?

— Първата точка е да провеся Грени Нахамапитин от някоя сграда за отвличането на моя брат.

Марс се засмя, асансьорът звънна и вратата се отвори.

Врена го сграбчи в смазваща прегръдка, целуна го набързо по бузата и го побутна леко към кабината.

— Хайде, иди да разкажеш всичко на емперо. Спаси света, ако можеш. И се върни.

— Ще се опитам.

— Обичам те, Марс — каза му тя, когато вратата започна да се плъзга.

— Обичам те, Врена — отговори той миг преди вратата да се затвори.

Имаше двайсет етажа, за да укроти някак чувствата си.

Долу вратата се отвори и той видя повече от двайсет души, които се навъртаха из фоайето, и още трима с официалните униформи на Дома Лагос. Една жена се обърна към него.

— Какво, по дяволите, правиш в асансьора?

— Търсех тоалетна.

— Ами няма тоалетна в кабината. Излез оттам.

Марс я послуша, тя протегна ръка и получи документите му.

— Кристиан Янсен…

— Същият.

— Роднини ли сте с Кнуд Янсен?

— Не ми се вярва.

— Веднъж летяхме в един екипаж. И той беше от Край.

— Тук мнозина носят фамилията Янсен.

Жената кимна и поднесе таблета си към него.

— Палецът.

Марс притисна фалшивия си пръст към таблета, който сканира отпечатъците му. После жената доближи таблета към очите му.

— Не мигай.

Камерата сканира контактните му лещи.

— Е, наистина си Кристиан Янсен, нямаш висящи дългове, нито издадени заповеди за арест, платил си таксите на синдиката в гилдията, а служебният ти рейтинг е добър — изброи тя. — Добре дошъл в екипажа.

— Благодаря, ъъ…

— Ндан. Старшина Гтан Ндан.

— Благодаря, госпожо.

— Няма за какво. — Тя погледна раницата му. — Пътуваш с малко багаж.

— Сака ми го забутаха някъде.

Ндан кимна.

— Гадно. Когато те настанят, иди при домакина, за да получиш нов личен комплект. Цените му са кожодерски, но проблемът си е твой. Имаш ли марки?

— Малко.

— Ако не ти стигнат, потърси ме. Мога да ти дам назаем.

— Много мило.

— Напротив. Бизнес. И моите лихви са кожодерски. — Ндан посочи спрелия пред фоайето бус. — Качвай се. Тръгваме след около пет минути. Още ли те напъва?

Мина секунда, докато той се сети, че го пита за тоалетната.

— Няма страшно.

— Добре, размърдай се.

Тя се огледа за още някого, чиито документи трябва да обработи.

През петте секунди, за които Марс стигна от вратата до буса, се почувства много уязвим. Но се качи без произшествия, намери свободно място и седна да чака. Погледна нагоре през прозореца към сградата на Дома Лагос, питаше се дали Врена гледа надолу. За миг му дожаля за Грени Нахамапитин, с когото тя сигурно щеше да се разправи жестоко. В далечината се чу кратък грохот, звучеше като забил се в постройка снаряд и Марс си спомни, че Врена и баща му може би ще си имат предостатъчно други грижи.

От буса се прехвърли в космодрума, мина през още една проверка на документите и сканиране на палеца в имперската митница, а изкачването с космическия асансьор беше разочароващо, защото нямаше илюминатори, а на екрана в претъпканата кабина се редуваха само съобщения от митницата и реклами.

По едно време усети, че неговата (тоест фалшивата) коса се притиска към черепа. Спомена това на съседа си, който кимна, но не се разсея от четенето на нещо на таблета си.

— Тласкащо поле.

Марс проумя. Тласкащите полета бяха най-доброто подобие на изкуствена гравитация, което човечеството бе успяло да постигне — то натискаше материалните обекти „отгоре” и тази посока можеше да бъде избирана произволно, вместо да ги притегля „отдолу”, както би трябвало да действа гравитацията. Физическите принципи на тези полета бяха открити случайно. Изследователи още през земната епоха се опитвали да решат проблемите с оформянето на малкия мехур от локално пространство-време около междузвезден кораб, за да се възползват от наскоро открития Поток, и се наложило да навлизат в какви ли не математически дебри. Повечето от тези набези в теорията не донесли никаква полза, но един от тях бил същинско откритие — тъкмо то сега притискаше главата на Марс.

Той вдигна глава и видя тръбите на генератора за тласкащо поле, обрамчващи кабината подобно на флуоресцентно осветление. Разбира се, Марс бе изучавал физиката на тези полета, която се препокриваше значително с физиката на Потока. Но за пръв път напускаше Край. И досега не бе усещал въздействието на такова поле. Стори му се малко объркващо. Не хареса това усещане, сякаш великанска длан натискаше главата и раменете му, не му хареса и как полето променяше положението на фалшивия му скалп. Озърна се и чак сега схвана защо опитните хора от екипажа се подстригваха съвсем късо или стягаха косата си в плитки и опашки.

От космическия асансьор се прехвърлиха в имперската станция, която имаше въртящ се пръстен за гвардейците и чиновниците, оставащи дълго там, и отделен търговски сектор с тласкащи полета, където скачващи се кораби разтоварваха или товареха стоката си. Марс и останалите влязоха в търговския сектор и той разбра мигновено защо постоянните обитатели на станцията предпочитаха да живеят в пръстена. Тук тласкащите полета, настроени за стандартна земна гравитация, бяха почти непоносими.

Поведоха Марс и другите към сборния пункт за екипажа на „Да, сър” и той видя чакащите хора в товарната зона. Знаеше, че трябва да са пътниците на „Да, сър”, при които щеше да бъде сега, ако Грени Нахамапитин не бе го отвлякъл. Пътниците изобщо не приличаха на бежанци, а изглеждаха каквито бяха — богати хора. Размотаваха се около децата си и купчините багаж по хиляда марки за килограм, все едно потегляха на приключение, а не бягаха завинаги от планета.

Въпреки че щеше да бъде с тях при други обстоятелства, Марс почувства неприязън към тези хора, които можеха да загърбят проблемите, като просто си платят.

„Ама че си лицемер” — съобщи неговият мозък. Може и да беше. Но пък той не заминаваше, за да избяга. Заминаваше, защото някой трябваше да каже на емперо, а после да обяснява на парламента и всички останали как наближава свършекът на техния свят. И тази работа се падна на него.

„А, не, оставаш си лицемер” — заинати се мозъкът. Но вече влизаха от товарната зона в тунела към сборния пункт и совалката.

Последна проверка на документите, сканиране на палеца, совалката се отдели от имперската станция и пое към „Да, сър”. Тук също нямаше илюминатори, прекалено опасни бяха в космическия вакуум, но този път Марс намери в таблета си връзка с камера. И пред него се открои „Да, сър” — дълга тръба с два въртящи се пръстена, неугледно, но странно красиво творение. Неговият дом през следващите девет месеца.

— Ама че шибана дупка — каза съседът му в совалката, щом погледна екрана на неговия таблет.

— Според мен е красиво — възрази Марс.

— Хубавичко е само отдалече. Но мои приятели вече са летели с кораби на Лагос. Винаги има проблеми. Големи скръндзи са тия от Дома Лагос. Изстискват всичко от корабите, докато малко остане да се разпаднат, и се заемат с ремонта чак когато другият вариант е да се пръснат на парчета. Плашат ме тия хора.

— Но и ти си тук, ей сега ще се качиш на кораб на Лагос.

— Щях да се включа в екипажа на „Разкажи ми още нещо”, ама го конфискуваха. Шашми на капитана, позволила на пирати да приберат стоката, така чух. Прехвърлих се на тоя кораб в последния момент. Струваше си усилията. На Край ще настане същински ад.

— Заради въстаниците.

Мъжът кимна.

— И заради другото — струите на Потока.

— Какво?!

Марс остави таблета и впи поглед в съседа си.

— Чух от мой приятел в екипажа на „Разкажи ми”, който ме уреждаше да летя с тях, че изпаднали от проклетата струя на Потока на половината път насам и на косъм се вмъкнали обратно, преди да закъсат завинаги насред космоса. Той пък има приятел, който разправя, че това не бил първият случай. Навсякъде проклетите струи на Потока стават ненадеждни. Само въпрос на време е купчината говна да ни се стовари на главите. И хич не ми се ще да остана на Край, когато се случи. Аз съм от Кеалакекуа. Прибирам се у дома.

— За пръв път чувам за подобно нещо — подхвърли Марс.

— Значи не си летял от няколко години. Който е бил в екипаж, чувал е слуховете.

— Само слухове.

— То се знае, че са само слухове, но какво друго очакваш, по дяволите? — сприхаво отвърна мъжът. — Понякога минават пет години, докато някоя новина стигне от единия край на космоса до другия, пък и доста се променя. Затова не слушаш самите истории, търсиш какво се повтаря в тях. А засега се повтарят приказките за шибана смахната гадост в Потока.

— Значи и гилдиите трябва да са научили.

Погледът на мъжа обяви красноречиво Марс за идиот.

— Не искат да знаят. Кораб влиза в Потока и не излиза, а те казват — о, докопали са ги пирати, преди да успеят да съобщят. Или е имало някакъв проблем с оформянето на мехура в Потока и те просто са изчезнали. Винаги си намират обяснение, за да не признаят, че проблемът е в самия Поток. Не искат да повярват. А ако те не вярват, кой да каже на Взаимозависимостта? Ти ли? Или аз? Все едно шибаняците ще ни чуят.

— Може и да чуят.

— Ами ти опитай и после ми кажи дали си успял. А аз се връщам вкъщи. Имам деца. Искам да ги видя отново.

Раздрусаха се. Совалката кацна в товарния шлюз на „Да, сър”.

— Не се ли тревожиш, че нещо може да сполети и този кораб в полета от Край? — попита Марс, докато чакаха шлюзът пак да се напълни с въздух.

— Струва ми се, че този кораб не е застрашен. Но не исках да протакам повече.

— Защо?

— Моят приятел от „Разкажи ми” чул, че и тази струя откъм Край ставала халтава.

— Как по-точно?

— Че откъде да знам аз? Слухове, мой човек. Не прилагат научни обяснения към тях. Но моят приятел е наплашен. Дори се чудеше дали да не офейка от кораба, за да отлети с нас. Но всички от екипажа на „Разкажи ми” са задържани на планетата, за да дават показания пред властите, а той не знаеше откъде да си набави свестни фалшиви документи. Трудно е да излъжеш биометричните скенери.

— И аз така съм чувал.

Мъжът кимна.

— Човекът закъса там долу. Страх го е, че ще остане завинаги на планетата.

— Има и по-лоши места от Край — напомни Марс.

— Живот под небето? — изсумтя мъжът. — Това не е за хора. Аз си предпочитам добре направените станции.

— И на Земята са живели на открито.

— Напуснали сме я, нали?

Люкът на совалката се отвори и новите членове на екипажа започнаха да се изнизват навън.

— Как се казва твоят приятел? — попита Марс. — Онзи от „Разкажи ми”.

— Защо? Ще му пратиш съболезнованията си ли?

— Нищо чудно.

Мъжът сви рамене.

— Сьо Тинуин. Аз пък съм Яред Брен, ако си чак толкова любопитен.

— Кристиан.

— А, не съм християнин, аз съм от Църквата на Взаимозависимостта. Горе-долу.

Брен се отдалечи, преди Марс да обясни недоразумението.

Час по-късно вече бе минал през претупания инструктаж и получи място — миниатюрна затваряща се койка в каюта с още петнайсет души. Всеки имаше койка и шкаф, тоалетната беше обща, а отделеният за дневна кът едва ли би побрал всички обитатели на каютата наведнъж. Като новак му посочиха най-лошата койка — най-високата от четири една над друга, и то до тоалетната, където миризмите от нея се събираха под тавана.

Марс се пъхна в своята капсула, където мястото не стигаше дори да седи нормално, и свърза таблета си в системата на кораба. Вече имаше съобщение за него — къде да се яви при новия си началник след половин час.

Той отвори приложение за защитен анонимен чат и потърси Врена.

Марс се подсмихна.

Марс се сдържа в последния миг да не набере името й. Изключи таблета, затвори койката и остана няколко минути в тъмната теснотия, обзет от първия пристъп на тъга по родината.

— Казахте, че искате да ви осведомяваме, ако се случи нещо необикновено, докато се отдалечаваме от Край — започна капитан Томи Блиника.

Излетяха от орбитата около Край преди две денонощия, оставаше им още едно до плитчината на Потока, през която щяха да влязат в струята към Средоточие. Кива седеше с Блиника в личната му каюта до мостика на „Да, сър”, с тях беше и началникът на охраната Нубт Пинтън. Тук можеха да се поберат удобно не повече от двама души, а Пинтън беше огромен. На Кива й се струваше, че различава отделните молекули на потта му.

— Какво се случи? — попита тя.

Блиника включи таблет и го обърна към нея. Показваше в реално време позицията на „Да, сър” в пространството заедно с логаритмични проекции за движението на други обекти и кораби на разстояние до една светлинна минута.

— Към нас се е насочил кораб.

— Към нас ли? Или към плитчината?

— Към нас. Изчислихме курса му — пресича се с нашия след четиринайсет часа. Когато го засякохме и проверихме курса, аз допуснах, че лети към плитчината и просто пренебрегва нашата позиция. Увеличих нашата скорост с половин процент, за да не се доближаваме прекалено. Не реагираха незабавно, но през последните два часа също промениха скоростта си. Няма съмнение, че сме набелязаната от тях цел.

— Значи са пирати.

— Да.

— Тъпи пирати.

Най-добрият момент за плячкосване на кораб беше след излизането му от плитчината, а не преди влизането, защото инерцията на движението му би го вкарала в плитчината въпреки всичко. Пиратските кораби обикновено бяха сравнително малки, сравнително бързи и почти винаги предназначени за локални полети — нямаха оборудването за образуване на пространствено-времеви мехур около себе си. Ако влезеха в Потока, всички в кораба биха умрели мигновено. Пирати, решили да нападнат напускащ системата кораб, биха имали твърде малко време да проведат атаката успешно, да осъществят абордаж, да приберат плячката и да се махнат.

— Или са тъпи, или имат план, който не разбираме.

— Можем да им видим сметката, нали?

„Да, сър” разполагаше с всички възможни отбранителни оръжия, както и с малък комплект нападателни. Формално погледнато, не беше законно търговски кораб да носи нападателни оръжия, но майната му на закона, понякога си принудена първо да стреляш, а после да лъжеш по време на разследването на гилдията.

— Разстоянието е твърде голямо, за да сканираме какво имат, но ако сме анализирали правилно характеристиките на двигателя, това е товарен кораб от клас „Уинстън”. Вероятно е адски модифициран, но си остава малък, което ограничава възможностите им за атака. Може би ще се справим. Ако тяхното намерение е да ограбят нашия кораб.

— Какви други намерения могат да имат? Да ни поканят на чай ли?

— Не знаем. В момента най-разумно е да наблюдаваме и да дебнем.

— Можеш да стигнеш преди тях до плитчината. Включи двигателите.

Блиника завъртя глава.

— Щом ускорим малко повече, ще се издадем, че се досещаме какво правят. И те ще ускорят кораба, вероятно дори за да ни прехванат по-рано. Ако планът ни е да им се изплъзнем, ще го направим колкото е възможно по-късно, пък и когато са достатъчно близо, за да насочим към тях онези ракети, които не би трябвало да имаме. Но ще подчертая отново — ако опитват типично пиратско нападение.

Кива се усети, че раздразнението й напира.

— Какво нетипично, да им го начукам, може да опитват?

— Не знаем и тъкмо в това е затруднението. Насочват се към нас по неподходящ вектор и не би им стигнало времето да вземат нещо от кораба, дори да не загубят още време в схватка с нас. Отгоре на това би трябвало да знаят, че точно сега не носим нищо, което си струва да откраднат. Пиратите си имат шпиони в станциите, от които получават сведения за корабите и товарите им. Така си набелязват жертвите. Но дори да не са толкова хитри, пак са научили, че този път превозваме само хора от Край, защото ние изобщо не се прикривахме. Нямаме нищо ценно за тях, освен ако не са големи любители на концентрат от хавери.

— Знаят, че нямаме нищо, което биха искали или могат да използват, но напират към нас?

— Да. Това ме безпокои най-много.

— Ясно — каза Кива. — Какъв е вторият проблем?

— Един от пътниците се държи странно — отговори Нубт Пинтън.

— Качихме на кораба само богати задници — напомни тя. — Да се държат странно е част от техния така наречен чар.

Пинтън си позволи усмивчица при тези думи.

— Вие сте по-компетентна от мен по въпроса — подхвърли той. — Този път обаче проблемът не е в чудати постъпки на пътника, а в неговото старателно проучване на кораба.

Той прехвърли видеозапис от своя таблет на този, който тя държеше. Виждаше се мъж, който вървеше по коридори в кораба и се оглеждаше.

— Олеле, този се шматка насам-натам, хайде да го убием — промърмори Кива.

— Не е важно, че обикаля. Важно е къде обикаля. Не се размотава наслуки. Отива в сектори, свързани с инженерното обслужване, двигателите и поддържането на жизнената среда.

— Само на такива места ли?

— Не, отива и другаде — призна Пинтън. — Но на посочените от мен се връща. Не навлиза прекалено и никога не се застоява излишно. Само че се връща.

— Ама защо не държиш шибаните пътници под ключ? — сопна се Кива и остави таблета. — Бездруго не искаме тези скапаняци да се шляят из кораба.

— Така го бяхме намислили и всъщност нашите пътници бяха запознати предварително със списък на местата, където им е абсолютно забранено да отиват.

— А този тип нарушава забраната.

— Не, но всеки път малко остава да го направи. Ала той не насочва вниманието си, да речем, пряко към инженерните системи. Броди из места, където е лесно да наруши работата им.

— Пинтън, това ме връща към първия шибан въпрос, който ти зададох.

Шефът на охраната разклати леко таблета си.

— Не ги затворихме в каютите им, защото човек от екипажа разпозна този тип и искахме да научим какво може да си е наумил.

— И кой от богатите задници е той?

— Лошото е, че според нашия човек не е от богатите задници, а работи за богат задник.

— Кой от екипажа твърди това?

— Новият ковчежник, името му е Кристиан Янсен. Доколкото разбрах, вие го познавате.

— И за кого работи според него подозрителният тип?

— За Грени Нахамапитин.

— Доведи Янсен веднага! — заповяда Кива.

Таблетът на Марс звънна — имаше нареждане да се яви при Нубт Пинтън, началника на охраната. За миг му хрумна да не се подчини, но скоро вървеше през кораба, който опознаваше и понасяше все по-добре. В момента ускоряваха и изкуствената гравитация се дължеше повече на тласкащите полета, а не на въртенето на пръстена. Той обаче забеляза, че полетата го дразнят по-малко, отколкото само преди два дена. Явно тялото свикваше с тях.

Нубт Пинтън го чакаше в ареста на „Да, сър” — малко и унило помещение с още по-малки и по-унили килии около него. В една от тях сега беше Чет Убдал, който отвърна на погледа му с несдържана злоба.

— Доста смачкан ми се вижда — сподели Марс.

— И си е вярно. Лейди Кива го изхвърли от въздушен шлюз — отвърна Пинтън.

— Изхвърлихте го в космоса?

— Аха.

— И той не умря?

— Държахме го навън съвсем малко.

Марс пак се взря в Чет, чиито очи червенееха.

— Почти съм готов да го съжаля.

— Не се разчувствайте толкова, лорд Марс. Той ще ви убие тутакси, ако има сгоден случай.

— Искахте да говорите с мен, сър — напомни Марс и загърби Чет.

— Да. Трябва да ви огледам добре.

— Добре, но защо?

— Подгониха ни пирати. Вашият несполучил убиец твърди, че са намислили да ви отмъкнат от нашия кораб. Подозираме, че ако не могат да направят това, ще са готови да унищожат „Да, сър”, но да не допуснат да им избягате. Можем да окажем съпротива, но ако целта им е да ни пръснат на парчета, а не да превземат кораба, шансовете ни намаляват.

— Искате да ме натикате в ръцете им, така ли?

— Ако решението ни беше такова, нямаше да говоря с вас. Щях да уредя да ви зашеметят изневиделица и да ви подготвят за предаване на пиратите.

— Радвам се да го чуя.

Пинтън кимна.

— Искаме от вас готовност да ни помогнете, за да спасим и себе си, и вас, а покрай това и да причиним малко страдания на пиратите и на хората зад тях.

— Говорите за Грени Нахамапитин.

— Да, за него.

— Значи съм в играта.

— Но и за вас ще има известни рискове.

— Не ме интересува. Участвам.

— Добре.

— Как ще го направим?

Пинтън посочи Чет.

— Първо ги караме да повярват, че той е успял.

— Да ме убие ли?

— Да заложи бомба, която ще ни попречи да влезем в Потока. Щом направим този номер, сигурно е, че пиратите ще се свържат с нас, за да ни поставят условията си.

— А после?

— Забелязахте ли, че с Чет имате горе-долу еднакво телосложение и цвят на кожата и косата?

— Не съм обърнал внимание.

— Аз пък обърнах.

Фалшивата бомба „избухна” след половин час и „Да, сър” излъчи некриптирано тревожно съобщение към имперската станция, за да я уведоми за аварията. То бе предназначено да информира станцията за инцидента, за да има готовност за спасителна операция, когато и ако „Да, сър” изпрати второ съобщение за влошаване на положението. Но и най-бързите имперски катери можеха да пристигнат след повече от денонощие. „Да, сър” трябваше да се справя както може, само един малък кораб беше наблизо и можеше да го прехване за броени часове.

И както се очакваше, този кораб направи опит за връзка скоро след изпращането на съобщението.

— Свободен товарен кораб „Червена роза” до „Да, сър, тя е моята мацка” — гласеше съобщението.

Марс го чу на мостика, където той и Кива стояха в един ъгъл, за да не се пречкат, но да знаят какво се случва.

— Петица на Дома Лагос „Да, сър, тя е моята мацка”, слушаме ви — отговори Дрийн Музан, офицерът по комуникациите.

— Научихме, че имате аварийна ситуация на борда. Моля за разрешение да ви доближим за оказване на помощ.

— Капитанът ви благодари за желанието да ни съдействате, но заявява, че в момента това не е необходимо. Моля, останете на сегашното разстояние.

— Безпокоим се, че ако ситуацията се влоши, не бихме могли да ви окажем необходимото съдействие. Ще осъществим маневри по сближаване.

— „Червена роза”, капитанът ви благодари отново, но желае да ви уведоми, че поради нашата загриженост за безопасността на вашия кораб в случай на нов инцидент настояваме да останете на сегашното разстояние.

— Ние благодарим на вашия капитан за загрижеността, но преценяваме, че можем да поемем този риск. Ще се сближим с вашия кораб за оказване на съдействие.

— Стига сме се опипвали — каза Блиника на Музан.

— Да, сър — кимна тя и се обърна към конзолата си.

— „Червена роза”, капитанът настоява официално да приключваме с тъпотиите и да говорим по същество.

Кратко мълчание.

— Разбрано — прозвуча отговорът. — Изчакайте, моля.

Блиника се обърна към Кива Лагос.

— Докъде сме с подготовката?

— Трудим се като шибани пчелички.

Блиника кимна, стрелна с поглед Марс и пак съсредоточи вниманието си в екрана на капитанския си пулт.

Въпреки всичко Марс се поддаваше на тръпката от преживяването. За пръв път попадаше в какъвто и да е команден център, а невъзмутимият професионализъм на екипажа на мостика на „Да, сър” въпреки твърде голямата вероятност за сблъсък с враг си беше направо вдъхновяващ. Тези са свестни хора, каза си Марс. Е, може би с изключение на Кива Лагос. Още не знаеше как да се отнася към нея.

Озърна се към лейди Кива, чието изражение можеше да бъде наречено и напрегнато, и преливащо от снизходително самодоволство. Всичко, което Марс научи за нея досега, подсказваше колко неблагоразумно е човек да й се изпречи на пътя. По това му напомняше за Врена, макар че едва ли беше обременена със същата чувствителна съвест.

— На какво се подхилваш? — попита Кива, която долови погледа му.

— Тъкмо си мислех как изхвърли Чет във вакуума — излъга той.

— Е, и?

— Чудех се дали щеше да го оставиш навън, ако не бе проговорил.

— Да, по дяволите. Гнусникът беше намислил да взриви бомба в моя кораб. Никой не може да се бъзика с моя кораб. Никой не може да се бъзика с моите хора.

— Сега и аз съм член на екипажа — изтъкна Марс. — Значи и аз съм от твоите хора.

— И ние няма да те предадем, нали?

— Да се надяваме.

— Ето, видя ли? — кимна Кива. — Не се бъзикай с мен на тази тема, Клермон.

Марк пак се ухили.

По комуникационния канал между корабите се чу шум.

— Тук е капитан Уимзън от „Червена роза”, желая да говоря лично с капитан Блиника от „Да, сър”.

Блиника докосна своя екран.

— Блиника слуша.

— Капитане, както чух, искате да си спестим тъпотиите.

— Ако нямате нищо против, капитане.

— Нямам, то се знае. Но защо да не се държим като цивилизовани хора. Вие вече сте се досетили какви сме.

— Пирати сте. Преследвате ни от почти цяло денонощие.

— Вярно. И трябва вече да сте наясно, че наш сътрудник ви е лишил от възможността да влезете в Потока.

— Така е.

— Но днес късметът е на ваша страна, капитане. Охотно ще ви оставим товара и няма да ви досаждаме повече, докато ремонтирате кораба си или се връщате към имперската станция. Искаме от вас само да прехвърлите двама души при нас.

— Кои са двамата?

— Първият е нашият сътрудник, който е заложил бомбата и предполагам, че сега е в ареста. Вторият е ваш пътник. Лорд Марс Клермон.

— Капитане, не можем да ви предадем вашия сътрудник.

— „Не можем” са прекалено силни думи, капитане.

— Нека уточня. Можем да ви го предадем, но на съвсем малки парчета. Изглежда, задействал е бомбата преждевременно. Взриви се заедно с нея.

— Колко жалко.

— Ако желаете, ще остържем стените и ще ви предадем в торбичка каквото остана от него.

— Благодаря, но не е необходимо. Неговото отвеждане беше само желателно. Случаят с лорд Марс обаче не е такъв.

— В списъка на нашите пътници няма Марс Клермон, независимо дали е лорд или не.

— Нали уж се разбрахме да си спестим тъпотиите, капитане. Марс Клермон се намира на вашия кораб под името Кристиан Янсен. Домът Лагос използва тази самоличност, когато иска да измъкне нелегално някого от някоя система. Може би си струва да обясните на своите работодатели, че е добре да сменят по-често тези самоличности. Имате Кристиан Янсен на кораба, нали?

— Да, имаме.

— Добре.

— Но има и проблем.

— Капитан Блиника, за съжаление се налага да ви уведомя, че ако „проблемът” с Клермон също е пръскането му на малки парчета, ще бъда принуден да направя същото с вашия кораб.

— Какво означава това?

— Означава, че или ще получа Клермон жив, или всички в „Да, сър” ще умрете. Това е изборът, който ви предлагам.

— Ще умрете заедно с нас — зарече се Блиника.

— Няма. Е, какъв е проблемът с Клермон?

— Не е мъртъв. Но в момента се намира в изкуствено предизвикана кома.

— Защо?

— Защото беше в коридора с вашия „сътрудник”, когато бомбата избухна. Той и още неколцина членове на екипажа се опитаха да попречат на вашия приятел. Клермон оцеля. Други двама — не.

— Моите съболезнования, капитане.

— Капитане, след заплахата да унищожите моя кораб и да убиете всички хора в него, съболезнованията ви звучат кухо.

— Разбирам ви. Състоянието на Клермон позволява ли да бъде пренесен?

— Можем да ви го предадем жив и в стабилно състояние. Останалото си е ваш проблем.

— Съгласен съм. Ще ви доближим след три часа и половина. Наша совалка ще бъде подготвена да го прехвърли.

— Не. Ние ще изпратим совалка при вас.

— Капитане…

— Никой от вас няма да стъпи в моя кораб. Щом го искате — ваша си работа. Ще ви го предам. Но ние ще го прехвърлим.

— В такъв случай искам и вие да присъствате при предаването. Като гаранция, че не ни пращате бомба колкото цяла совалка.

— Няма да присъствам аз — отказа Блиника. — Ще изпратя представителката на собственика. Това отговаря на поставеното от вас условие. С нея ще бъде и медик. Двамата остават в совалката, вие изпращате свои хора да изнесат Клермон от нея. Всичко трябва да бъде направено най-много за десет минути. Ако се забавите, ще умрем заедно, независимо дали вярвате, че можем да го направим.

— Уговорихме се. Ще ви уведомим, когато сме готови да приемем совалката. Край от „Червена роза”.

Връзката прекъсна.

— Благодаря, че предложи услугите ми вместо мен, мръснико! — избълва Кива в следващата секунда.

— Корабът е в полет — напомни Блиника. — Сега аз командвам, лейди Кива. И искам от вас да направите това. Затова си затваряйте устата и изпълнявайте, госпожо.

— Щом казваш… — Тя посочи Марс. — Ти идваш с мен. Честито, току-що беше повишен в медик. — Озърна се към Блиника. — Така бива ли?

Капитанът кимна.

— Не мисля, че това е добра идея — запъна се Марс.

— Никой не те пита. Сам си казал на Пинтън, че искаш да помогнеш. Стига си мрънкал като шибано детенце.

— Можеше просто да кажеш: „Нуждая се от помощта ти”.

— Добре де. Нуждая се от помощта ти. И стига си мрънкал като шибано детенце.

— Така не ми харесва повече.

— Къде ти е маскировката като Кристиан?

— Изхвърлих я.

— Ами иди да я изровиш. После ела в лазарета. Имаме работа.

По-малко от десет минути след като „Да, сър, тя е моята мацка” излезе от Потока в системата на Средоточие и се насочи през реалния космос към имперската станция, където трябваше да пристигне след трийсет и седем часа, бомба се взриви насред развлекателния сектор в град Чадуик на планетата. Бомбата бе заложена в ресторант и избухна малко след наплива на клиенти по обяд, като уби десет души в помещението и още двама отвън. Самият ресторант беше като изтърбушен.

Последва бърза реакция. Автоматични модули изскочиха от скриващите ги ниши, за да сведат до минимум опасността от пожар. Комуналните системи за пречистване на въздуха превключиха на режим за филтриране на едри частици, за да поддържат атмосферната смес годна за дишане в околността. Яките херметични врати към тази част от Чадуик, които се задействаха толкова рядко, се плъзнаха тежко по местата си, за да не се разпространи възможен пожар с ужасяващи последствия в това затворено подземно пространство. Транспортните тунели от и към Чадуик бяха затворени с прегради, от града вече можеше да се излезе само с наземен транспорт във вакуума на повърхността. Но дори тези тунели бяха блокирани и охранявани.

Не че това имаше значение.

— Прегледани са записите на охранителните камери от една седмица преди взрива, както в ресторанта, така и по околните улици — обясняваше Дживен Лобланд, имперският следовател на местопрестъплението, по видеовръзката със заседателната зала на изпълнителния комитет три часа след произшествието. — Няма нищо. Никакви съмнителни пратки, нищо оставено от клиенти или подозрителни действия. Идентифицирахме всички клиенти и служители, които са се хранили там или са били на смяна през това време, и ги проучваме, като приоритет са онези с криминални досиета. Засега нямаме улики срещу никого.

— А как бомбата е попаднала там? — попита представляващата парламента Упекша Ранатунга.

— Още търсим отговора. На записа се вижда, че взривът е в задната част на ресторанта, в складовите помещения. Криминалисти извършват оглед на мястото.

— Ако е избухнала в склада, може да е попаднала там с доставени продукти — предположи архиепископ Корбин. — Значи бомбата може да е била там от няколко дни или дори седмици.

— Така е, Ваша светлост — съгласи се Лобланд. — Следователи проучват дневника за доставките. Ще научим как бомбата е попаднала в ресторанта.

— Някой пое ли отговорност? — попита Кардения.

— Не, Ваше величество. Засега никой. Следим всички комуникации на цялата планета. Щом научим нещо, ще ви докладваме.

Кардения кимна и даде знак връзката да бъде прекъсната.

— Според мен вече знаем кои са виновниците — чу се друг глас от отсрещния край на масата.

Кардения погледна Надаш Нахамапитин, включена наскоро в изпълнителния комитет. Тя замени Саман Темаменан, който за зла участ умря и освободи мястото. Кардения съжаляваше за тази смърт по не една причина.

— Ще обвините сепаратистите от Край — каза тя.

— Това е четвъртият бомбен атентат през последните два месеца на Средоточие — напомни Надаш. — Всички са извършени по подобен начин. Вече имаме съобщения от други три системи за такива инциденти, започнали, след като там са получили новините за вашето възкачване на престола и бомбения атентат срещу вас.

— Може да са подражатели — възрази Ранатунга. — А и ние заловихме атентаторите в деня на коронясването.

— Убихме атентаторите — уточни Корбин.

— Предполагаемите извършители на атентата — натърти и Кардения.

Двамата заподозрени бомбаджии наистина бяха пристигнали от Край, но за тях не се знаеше почти нищо друго, освен факта, че се самоубиха с малко взривно устройство минути преди имперски отряд да избие вратата, а в апартамента им бяха открити улики, свързващи ги с атентата в деня на коронясването.

— Убихме двама — подчерта Надаш. — Не знаем дали сме се отървали от цялата група или организация.

— Какво предлагате, лейди Надаш? — попита Корбин. — Освен това, което вече се прави, а то не е малко?

— Архиепископ Корбин, съгласна съм, че местните и имперските следователи правят всичко по силите си. Проблемът не е тук, а на Край. Време е Взаимозависимостта да се намеси, да поеме контрола над планетата и да потуши въстанието там.

— Както вече настоявахте неведнъж и както предлагат вашите членове на парламента — добави Ранатунга.

— Не само представителите на Терхатум са на това мнение.

— Лейди Надаш, в израза „вашите членове на парламента” включвам не само онези, които представят вашата система, а и онези от други системи, на които сте платили за участието в този ваш кръстоносен поход.

Надаш като че се наежи.

— Възразявам срещу инсинуациите, че Домът Нахамапитин извършва нещо нередно или дори различно от онова, което прави всеки друг Дом или гилдия по въпроси, които засягат интересите им.

— И какъв е вашият интерес в случая, лейди Надаш? — попита Кардения.

— Ние се стремим да предотвратим затрудненията в търговията и в живота на гражданите на Взаимозависимостта. В наш интерес е и да направим необходимото, за да се знае навсякъде, че който се опълчи срещу емперо, ще бъде наказан. Защото, ако хората смятат емперо за слаба или уязвима, ще настъпи хаос.

— Значи искате от нас да използваме репресии срещу система от Взаимозависимостта, за да покажем силата си.

— Не само заради показната проява на сила — отвърна Надаш. — И не това е главното. Но и показността е важна.

Кардения се обърна към Ранатунга.

— Какви са настроенията в парламента?

Ранатунга се озърна към Надаш, преди да отговори.

— Ваше величество, парламентаристите бяха разярени от първото покушение, насочено лично срещу вас. Според мен смъртта на заподозрените ги обезсърчи. Но с тези нови атентати подкрепата за по-решителни мерки нараства.

— Какво казват представителите на Край?

— Когато разговарях с тях, не бяха получили никакви нови сведения или указания от техния херцог. Изразиха съмнение, че въстаниците на планетата имат влиянието или средствата за извършване на нападения другаде във Взаимозависимостта…

— Разбира се, че биха казали това — намеси се Надаш.

— … нито пък полза от такива действия — продължи Ранатунга. — На Край вече е имало безброй въстания. Такова е мястото — нали Взаимозависимостта прогонва там размирниците си. Но тези въстания винаги са оставали само местен проблем. Затова представителите на Край са настроени скептично.

— Това е слаба утеха за семействата на жертвите — изтъкна Надаш.

— Въпреки скептичното им отношение, ако бъде внесена резолюция за пряко имперско управление на Край, можем да очакваме, че ще бъде подкрепена. Особено сега, защото атаките явно се засилват.

— Гилдиите също ще я подкрепят — заяви Надаш.

— Но ще попречи на търговията — възрази Кардения.

— Временно ще попречи на търговията с Край. Този вариант е по-добър, отколкото атентатите да пречат на търговията в цялата Взаимозависимост незнайно докога. А и Край не е значителен източник на доходи за повечето Домове и гилдии. Моят Дом получава оттам само един процент от брутните си приходи. Мисля, че този дял е подобен за повечето други Домове.

Кардения се взря в Корбин.

— Какво е отношението на църквата?

— Църквата би проявила загриженост за хуманитарните последствия както при всеки конфликт — отговори Корбин. — Но не забравяйте, Ваше величество, че покушението в деня на коронясването беше посегателство не само срещу вас. Те нападнаха църквата и нашата катедрала. В по-общ смисъл църквата се грижи за безопасността на всяка душа във Взаимозависимостта. Ако атентатите наистина са свързани с въстанието на Край, трябва да помислим за съответни действия заради всички тези души.

Кардения я гледаше замислено и накрая каза:

— Благодаря ви.

— Каква е вашата позиция, Ваше величество? — попита Надаш.

— Нашата позиция е, че докато не знаем без никакво съмнение кой стои зад тези бомбени атентати и какви са целите му, не бива да предприемаме действия спрямо Край. — Кардения възпря с жест Надаш, която явно се канеше да възрази. — Не оспорваме предположенията, че засега тези атаки изглеждат организирани от терористи, свързани с Край. Но да се обвържем с толкова мащабна акция без доказателства е твърде необмислено. Ще изчакаме резултатите от разследването.

— Ваше величество, парламентът може да стигне до решение преди вас — предупреди я Ранатунга. — Особено ако има нови атентати.

— Ще има натиск и от гилдиите — добави Надаш.

— Разбираме настойчивостта им — каза Кардения. — Десантният кораб „Пророчествата на Рашела” е над Средоточие. Ако е необходимо, можем да изпратим веднага десет хиляди гвардейци към Край. Надяваме се обаче комитетът да напомни на парламента и на гилдиите, че първата от тези атаки бе извършена срещу нас. Ние първи загубихме близки хора. Ние първи пострадахме. И още страдаме. Затова приканваме към търпение. Ако отнемем независимостта на жителите на Край, те също ще пострадат по един или друг начин. Нека първо научим истината.

— Да, Ваше величество — отговори Ранатунга.

Надаш си мълчеше. Кардения кимна на всички в знак, че е време да си вървят, и докато останалите се разотиваха, каза:

— Лейди Надаш, искаме да поговорим с вас насаме.

— Да, Ваше величество.

— Получих писмо с възражения срещу вашето назначаване в изпълнителния комитет.

Щом другите излязоха, Кардения се отказа от имперското „ние”, за да знае Надаш, че разговорът е неофициален.

— Нека опитам да позная — изпратил го е Домът Лагос.

— Домът Лагос наистина е сред подписалите писмото, но не е единствен.

— И какъв е проблемът според тях?

— Безпокоят се, че Домът Нахамапитин има твърде пряк достъп до мен заради вашето присъствие в комитета, вашата предишна връзка с Ренеред и усилените опити на вашия брат Амит да ме склони към брак.

Надаш се усмихна със стиснати устни.

— При цялото ми уважение, госпожо, аз не бих нарекла тези опити „усилени”. По-точно Амит би се опитвал усилено да ви склони към брак, ако вие му позволявахте.

— Обясних недвусмислено на Амит, че ще бъда в траур за Нафа Долг една година.

— Да, знам. Това е значителен период на траур.

— Тя ми беше като сестра, лейди Нахамапитин. Траурът е и за другите жертви от бомбените атентати в деня на коронясването. Да се опитам да съкратя този период би било непочтително към паметта им. — Третата причина беше да спечели време, преди да мисли за брак с Амит Нахамапитин, и не я спомена, но се подразбираше и от нея, и от Надаш. — Както и да е, много Домове смятат, че вашият има прекалено голямо влияние.

— Аз бих им напомнила, че бях назначена след гласуване в гилдиите. И тъй като Домовете контролират съответните си гилдии, мнозинството Домове спря избора си на мен.

— Така е. Но в писмото се изтъква, че съгласно традицията емперо приема избраните от църквата, гилдиите и парламента кандидати за изпълнителния комитет, ала има правомощията да отхвърли кандидат, ако прецени, че е неподходящ. Освен това в писмото са цитирани услужливо няколко примера за такъв отказ в миналото.

— Имате ли намерение да ме отхвърлите, госпожо? — попита Надаш и Кардения долови напрежението в гласа й.

— Не бих проявила подобно неуважение към гилдиите без сериозни основания. Но след такова напомняне се налага да призная, че Домът Нахамапитин присъства неизменно и очевидно в моя живот, а дори привидността за прекомерно влияние се превръща в проблем. Може би е благоразумно вашият Дом да реши какво предпочита: място в изпълнителния комитет или шанс за брак с емперо.

— Госпожо, позволявате ли да говоря откровено? — попита Надаш след кратко колебание.

— Да, моля ви.

— Всъщност не ми давате свобода на избор, нали? Ако остана в изпълнителния комитет, ще имате повод да отхвърлите моя брат, но ще си запазите възможността да ме отстраните от комитета, ако се превърна в пречка за вас. Ако напусна комитета, запазвате възможността да се откажете от брака с моя брат, който — за да бъда откровена докрай — не вярвам да сте обмисляли сериозно досега и едва ли ще обмислите сериозно в бъдеще. Ако желаете да отхвърлите мен или моя брат, направете го. Това е ваше право и привилегия като емперо. Но не прибягвайте до тези увъртания.

Кардения се усмихна и изпита съвсем леко и мимолетно съжаление, че толкова силно предпочиташе сексуални и романтични партньори от противоположния пол. За разлика от своя брат Надаш не беше скучна.

„И тя ще те схруска жива” — обади се някаква част от мозъка й. Е, да, вероятно това беше самата истина. Надаш изобщо не би се задоволила с ролята на кротка имперска съпруга, тя би искала да властва. Което, призна си Кардения съвсем откровено, нямаше да е чак толкова зле. Нали поначало не копнееше да стане емперо? Желаеше само да бъде покровителка на мъничка спретната благотворителност за творци или нещо подобно. Имаше нещо привлекателно в представата за амбициозна партньорка, която с удоволствие ще поеме всекидневните тегоби в управлението на империята.

„Стига тази партньорка да изпълнява твоите цели”, изтъкна мозъкът й. А това би се превърнало в непреодолим проблем с Надаш Нахамапитин. Каквито и да бяха плановете й, тя ги бе изградила много време преди възкачването на Кардения на трона. Значи просто не беше подходяща за тази роля. Нежеланието на Кардения да се стига и до сексуална връзка помежду им също би изострило отношенията им. Впрочем въпреки траура нямаше как да не си спомни, че адски отдавна не е лягала с никого.

„Но не искаш секс и с Амит” — пак се обади мозъкът й. И това също беше вярно. Полът му беше подходящ, личността — не, а и толкова явно си личеше, че е марионетка в ръцете на сестра си, че в негово присъствие Кардения само се питаше „Кога мога да си тръгна?”. Тя нямаше как да не долови, че е привлекателна за Амит, или поне достатъчно привлекателна, за да поиска той секс с нея.

„Щом не искаш секс и с двамата, какво пречи да сключиш брак с онази от тях, която също няма да иска секс с тебе” — отсъди мозъкът й. Чудесен довод, обаче не знаеше нищо за сексуалните предпочитания на Надаш, освен че и в тях непременно присъства думата „амбициозна”. Надаш непременно би се оженила за Кардения, ако получи такова предложение. Дали би поискала и всичко останало, което се подразбира в брака? Може би. Но Кардения не го желаеше.

„А и можеш да си осигуриш секс винаги когато ти хрумне.” Нямаше как да си затвори очите и за този факт. Всеизвестно беше какво представляват политическите бракове, а Домът Мурн с гилдията си на сексуалните труженици имаше процъфтяващ бизнес и в Си'ан. Кардения би могла с лекота да ползва услугите им колкото си поиска. И далеч нямаше да е първата емперо, която го е правила. Научи това в Стаята на спомените, когато необмислено разпита симулацията на своя баща за брака му и Атавио VI сподели колко извънбрачни връзки е имал.

Кардения се почувства неловко не заради самия секс, а защото като повечето хора не искаше да си представя тези занимания на своите родители. Нито беше противничка на сексуалните услуги, нито се отвращаваше от идеята за такъв секс, ако човек се нуждае от него и няма по-лесен начин да си го осигури. Но не желаеше да стига постоянно дотам. Или да си намира любовници, които да заместват съпруга в леглото. Ако поискаше да се омъжи, желаеше да си намери съпруг, който я привлича. Дори това да означаваше, че е старомодна.

Можеше да загърби всички тези щуротии за секса, но нямаше как да избегне проблема с децата: лесен за решаване с Амит Нахамапитин, имаше как да бъде решен и с Надаш, но въпросът дали иска деца от тях оставаше без отговор. И двамата Нахамапитин не й допадаха кой знае колко. Не се съмняваше, че ще обича децата си, но се тревожеше, че няма да ги харесва, ако нравът на Нахамапитин надделее в тях.

И цялото това умуване не можеше да преодолее факта, че когато опреше до решение, Кардения просто не искаше нито да се омъжи за Амит, нито да се ожени за Надаш Нахамапитин, не само защото не откриваше нищо привлекателно в тях, а защото се противеше на принудата да сключи политически брак. Настрои се зле към Нахамапитин заради настойчивото им искане тя да изпълни обещание, което не е давала. Настрои се зле и към изпълнителния комитет, който и заобиколно, и пряко ги подкрепяше. Настрои се зле и към политическата ситуация с гилдиите, която превръщаше брака с Нахамапитин в благоразумно решение, за да запази и да налага властта си като емперо. Настрои се зле и към своя брат заради смъртта му, и към баща си заради думите му, че в края на краищата не е длъжна да избере някой Нахамапитин, макар че всички наоколо, всяка групировка и самата действителност я тласкаха тъкмо към такова решение.

„Що за гаден живот е моят — умуваше Кардения. — Аз съм емперо на цялото човечество, а животът ми е гадост.” Позасмя се на тази мисъл.

— Госпожо? — изтръгна я Надаш от унеса.

— Извинете — каза Кардения. — Мислех за нашите затруднения.

— Мога ли да предложа нещо?

— Можете.

— Заради своя Дом и заради своя брат готова съм да се откажа от мястото си в съвета, но само ако вие дадете съгласието си за този брак. Затова ви предлагам, докато сте в траур, да прекарвате достатъчно време с Амит. Не само формално, а и в обстановка, когато можете да се държите естествено един с друг. За да прецените възприемате ли го като партньор. И като имперски съпруг. В деня на първата годишнина от коронясването си му кажете дали сте съгласна да се омъжите за него. Ако се съгласите, ще подам оставка от изпълнителния комитет. Ако не — ще остана, а Амит и моят Дом поне ще знаят окончателния отговор. Но бих искала да чуя от вас обещание, че в такъв случай не бихте правили опити да ме отстраните от комитета. Това приемливо ли е за вас?

Кардения помисли и каза:

— Да, струва ми се.

— Добре. В такъв случай ви предавам покана от Амит. Вашите корабостроителници току-що завършиха най-новата десетка на Дома Нахамапитин „Пей си, щом ти се иска”. Той ви кани да разгледате кораба с него.

— Кога?

— След два дена.

— А кога ме е поканил вашият брат?

— Поканата е от вчера. Щеше да ви я изпрати, но знае, че участвам в работата на комитета и ще се срещна с вас.

— Надаш, очаквахте ли и този разговор?

— Не, госпожо — усмихна се Надаш. — Нямаше как да подозирам, че Домът Лагос е убедил и други Домове да поискат отстраняването ми, но след като научих, не съм изненадана. Не можех да предвидя и че ще стигнем до споразумение по този повод. Важното е, госпожо, че Амит наистина ви харесва. Затова ме помоли да му посреднича.

— Вие сте добра сестра.

— Аз съм поносима сестра. Нали и без това щях да се видя с вас. От мен не се изискваха особени усилия.

И двете се засмяха.

Малко след това Кардения беше в частните си покои с Гел Дън.

— Искам да ми съобщавате получените сведения за днешния бомбен атентат — каза му тя. — Не само от новинарските канали.

— Разбира се, Ваше величество.

— Освен това дадох съгласие да разгледам нов кораб с Амит Нахамапитин след два дена. Моля ви да се свържете с неговите хора и да уговорите всичко. Отделете за разходката два часа и необходимото време за пътуване дотам и обратно. В късния следобед.

Веждите на Дън помръднаха от чутото, но той реши да не коментира.

— Имперската служба за сигурност ще поиска чертежите на кораба и предложение за маршрут на обиколката.

— Едва ли има предвиден маршрут. Предполага се, че обиколката е неофициална.

— В службата за сигурност ще бъдат много недоволни от това.

— Тогава нека уведомят служителите на Нахамапитин, че трябва да има маршрут, но не ми го казвайте. Искам да бъда изненадана.

— Да, Ваше величество. Вие наредихте да ви уведомя и ако има новини от граф Клермон, който е на Край.

— Какви са новините?

През първата си седмица като емперо Кардения изпрати писмо на графа, за да му съобщи за смъртта на Атавио VI и да поиска последните резултати от неговите изследвания. Но беше прекалено рано той да отговори.

— Не са за самия граф Клермон, а за неговия син лорд Марс Клермон. Пристигнал е преди малко с петица на Дома Лагос и ще бъде в имперската станция след около трийсет часа. Моли за аудиенция.

— Неговият син, значи?

— Да, Ваше величество.

— Сигурно ли е, че е негов син?

— Съобщението беше кодирано със същия шифър, който граф Клермон използва в цялата си кореспонденция с нас. Потвърдено е.

— Да не се е случило нещо с графа?

— Не се споменава за това в съобщението. Да го включа ли във вашия график, или да го препратя към някого?

Канцеларията на емперо имаше четиресетина служители, които се срещаха с по-незначителните чиновници, бюрократи и придворни. Ако някой от тях се окажеше по-важен, Дън получаваше доклад и решаваше дали да привлече вниманието на владетелката към случая.

— Включи го в графика.

— Мога да отделя за него петнайсет минути преди вашата разходка с Амит Нахамапитин, по което и време да се състои тя. Така лорд Клермон ще има достатъчно време да слезе от кораба и да се качи в совалка до Си'ан.

— Уреди някой да го посрещне. Вероятно идва за пръв път на Средоточие. Не искам да се залута някъде.

— Добре, Ваше величество.

— Имам ли други задължения до края на деня?

— Само дреболии. Нищо, което не може да бъде отложено.

Кардения кимна.

— Значи ще си поприказвам с моите предшественици. По темата за политическите бракове.

— Те са знаели всичко по въпроса, Ваше величество.

— Как да бъде иначе.

Кардения тръгна към Стаята на спомените.

— Имаме два твърде сериозни проблема — каза Кива на графиня Хума Лагос, нейна майка и матриарх на Дома Лагос. — И единият е по-голям от другия.

— Да започнем с по-малкия — предложи Хума.

— Шибаните Нахамапитин.

Хума се разсмя.

Седяха в офисите на Дома Лагос, разположени в Дома на гилдиите, най-внушителното частно здание на Средоточие. Домът на гилдиите съществуваше от седем столетия и в него бяха настанени някои от най-старите и най-влиятелните Домове на Взаимозависимостта, а по-малки сгради на по-незначителни Домове се скупчваха наоколо като молители. Близостта на централата на някой Дом до Дома на гилдиите очертаваше приблизителна карта на политическото влияние. Лагос се помещаваха в самия Дом на гилдиите и заемаха три етажа от него. Домът Нахамапитин беше няколко етажа над тях, но разполагаше само с един етаж и половината от следващия. За Дома Ву на имперския род бяха отредени последните дванайсет етажа и покривът — толкова нависоко, че човек на практика можеше да се протегне и да докосне купола в Първа стъпка, където бе построен Домът на гилдиите.

Графиня Лагос обикновено не се застояваше в Дома на гилдиите. Управляваше бизнеса си от системата Икойи, откъдето произхождаше Домът Лагос, а неин братовчед бе назначен за директор в Средоточие и Си'ан. Пристигна обаче преди седмица, за да участва в последните преговори за взаимно лицензиране с Дома Джемисин. Граф Джемисин трябваше да дойде след два дена, но дотогава Кива се възползва от шанса да сподели затрудненията си направо със своята майка, а не с лорд Претар, старшия директор на Дома в Средоточие, когото бездруго смяташе за самодоволен смотаняк.

— И какви проблеми имаме с Нахамапитин освен обичайните? — попита Хума.

— Първо, убедена съм, че Нахамапитин са уредили саботажа на нашите продукти на Край, като са разпространили вирус и с това са дали повод на херцога на планетата да ни наложи ембарго и да блокира нашите сметки. Второ, убедена съм, че Грени Нахамапитин, техният директор на Край, е убедил херцога да блокира парите ни и след това да се възползва от тях, за да финансира продължаващата гражданска война с въстаниците. Трето, на практика съм сигурна, че Нахамапитин и конкретно Грени са подстрекателите на това въстание, но не мога да го докажа. Четвърто и най-важно, извратенякът Грени Нахамапитин се опита да заложи бомба в нашия кораб и насъска шибани пирати да ни подгонят.

Хума Лагос обмисли мълчаливо чутото от дъщеря си. Накрая попита:

— Любопитна съм — ако това е по-малкият ни проблем, какъв е по-големият?

— Пълното разпадане на Потока, краят на Взаимозависимостта и вероятната гибел на човечеството.

Хума примигна след думите на Кива.

— Кога?

— През следващите няколко години.

— Откъде получи тази информация?

— От пътник в „Да, сър”, който се оказа и физик, изследващ Потока.

— И защо ти каза тези неща?

— Убедих го с чукане.

— Вярваш ли му?

— Ами да. Не че разбирам всичко. Но не се съмнявам, че поне отчасти е вярно. Зверски сме прецакани, мамо.

— Къде е този пътник сега?

— На път за среща с емперо, за да обсъди това с нея.

— Хъм… — Хума пак се смълча. — А можем ли да направим нещо по въпроса с тази гадост около „края на Взаимозависимостта”, преди подписването на договора с Джемисин вдругиден?

— Всъщност не.

Хума кимна.

— Тогава да се съсредоточим върху Нахамапитин засега. Хайде, да чуя всичко.

Кива се впусна в подробен и гръмогласен разказ за цялото пътуване на „Да, сър” до Край, като добавяше изобилни коментари. По едно време ги прекъсна лорд Претар, защото седяха в неговия кабинет. Графиня Лагос го отпрати, без дори да го погледне, а той побърза да излезе и седна в собствената си приемна. След един час чакане стана да си вземе кафе.

— Значи си готова да се явиш пред Вътрешния съд на гилдиите и да дадеш показания, че Грени Нахамапитин е заповядал да бъде заложена бомба в „Да, сър” и е организирал пиратското нападение — каза Хума, след като изслуша Кива.

— Разбира се.

— И според тебе Домът Нахамапитин стои зад всичко това. Грени Нахамапитин не е действал на своя глава за собствена изгода, а е изпълнявал заповеди на Дома.

— Мамо, познавам Грени Нахамапитин. Въргаляхме се няколко пъти, когато бях в университета и той навестяваше Надаш. Не е най-амбициозният в семейството. Не знам каква е официалната позиция на Дома Нахамапитин за всички негови лайнарщини на Край, но знам, че той не е мозъкът на тази операция.

— Тоест говориш за Надаш.

— С нея бяхме състудентки — напомни Кива.

— Приятелки ли сте?

— Би било преувеличено. Тя ме понасяше, докато се чуках с нейния брат, иначе имахме мълчаливо взаимно съгласие, че е най-добре за всички да не се пречкаме една на друга. Но я уважавам. Тя е страхотно хитроумна и ако те бутне в някоя дупка, ще се погрижи да изглежда, че сама си скочила. Ако са се захванали с нещо, тя е двигателят.

След поредното мълчание Хума каза:

— Знаеш ли, че през последните месеци въстаници от Край пръскат на парчета с бомби какво ли не и тук, и в други системи?

— Не. Мамо, как да знам, като ме нямаше повече от две години?

— Започнаха — или поне така се твърди — с бомби по време на церемонията за коронясването на новата ни емперо. Гръмнаха най-добрата й приятелка, за малко не очистиха и самата Грейланд. И оттогава след всяко ново нападение тъкмо Надаш агитира гилдиите и парламента за военни действия срещу тях. И постига своето. Тук имат десантен кораб, готов да влезе в Потока към Край. Само чакат повод да го изпратят.

— Пасва на останалото — отбеляза Кива. — Щом тя иска да бъде изпратен, вече има планове как ще бъде използван там.

— Ако изпратят тези войници, ще им възложат да подкрепят херцога, а ти каза, че Грени Нахамапитин се е съюзил тайно с въстаниците.

— Е, да. И какво от това? Или е измислил как да се възползва от допълнителните войски, или се мъти още нещо, което пропускаме. Вероятно е и едното, и другото.

Хума кимна, стана и плесна с ръце.

— Хайде да научим, какво ще кажеш?

Излезе от кабинета и тръгна към общите асансьори на сградата. Кива вървеше след нея.

След две минути бяха във фоайето на Дома Нахамапитин.

— Трябва да говоря с Амит Нахамапитин — заяви Хума на администраторката.

— Имате ли уговорена среща?

Кива се подсмихна и веднага й дожаля за момичето.

— Скъпа, аз съм графиня Хума Лагос. Не са ми нужни уговорки.

— Съжалявам, но ако нямате уго…

— Дете, сега ще си изясним нещо. — Хума посочи стъклената врата, която несъмнено имаше магнитна ключалка и през нея се влизаше в приемната и останалата част от етажа. — Ще се опитам да вляза през тази врата, след това ще отида пред кабинета на Амит Нахамапитин и ще се опитам да отворя и неговата врата. Ако и двете врати не се отворят, ще направя две неща. Първо, ще внеса във Вътрешния съд на гилдиите иск срещу Дома Нахамапитин за възпрепятстване на разследване, а ти вероятно знаеш колко сериозно е това обвинение и защитата срещу него ще струва на Дома Нахамапитин стотици хиляди марки. Но после ще загубят делото и тогава милиони марки ще бъдат прехвърлени от техните сметки в моите, а ти ще бъдеш уволнена, защото си станала причина за раздор между Домове, който лесно е можел да бъде избегнат. Второ, ще съдя и тебе, като уведомя Дома Нахамапитин, че с удоволствие ще оттегля иска си срещу тях, ако те уволнят. След това нашите два Дома ще се погрижат заедно да не си намериш никаква работа и през остатъка от живота си да не получаваш повече от жизнения минимум във Взаимозависимостта, а ако припечелиш още нещо, то ще бъде иззето и изпратено на мен. А аз ще харча тези пари за шампанско, за да вдигам наздравици за мъките ти. Е, напълно ли си изяснихме положението?

Администраторката се опули, натисна бутон и вратата избръмча.

— Благодаря ти — каза Хума и нахълта.

Кива вървеше по петите й.

Кабинетът на Амит се намираше в далечен ъгъл на етажа и беше просторен, с безупречно обзавеждане и широки прозорци с изглед към деловия квартал на Първа стъпка. Той и още двама седяха на разкошни удобни кресла около маса и всички изглеждаха изненадани, че Хума и Кива се изтърсиха при тях.

Хума посочи другите двама.

— Ти и ти. Разкарайте се веднага.

Онези се обърнаха към Амит, който кимна. И те се разкараха. Хума и Кива се настаниха на освободените места.

Амит ги погледна, протегна ръка и взе от масата таблет, на който мигаше ново съобщение. Прочете го.

— Графиньо Лагос, както научих, заплашвали сте моята администраторка. А и в случая обвиненията за възпрепятстване на разследване са неуместни и вие знаете добре това. — Остави небрежно таблета на масата и се взря в двете си гостенки. — Сега ще ми обясните ли на какво дължа наистина неочакваното удоволствие от вашето присъствие?

— Първо, вашето семейство е саботирало наш продукт на Край — започна Хума.

— Нищо не знам за това — сви рамене Амит.

— Но аз знам и нашите адвокати ще го обсъдят с вашите. Второ, вашето семейство е създало пречки за деловата активност на моята дъщеря на Край, като е убедило херцога там да конфискува незаконно наши печалби и да се възползва от тези пари.

Амит стрелна с поглед Кива.

— А, да, вие сте лейди Кива. Веднага ми се сторихте позната. Доколкото знам, поддържахте дружески отношения с моите сестра и брат по едно време.

— Не бих ги нарекла „дружески” — възрази Кива.

— Може и да съм се заблудил — сговорчиво отговори Амит и пак се вторачи в Хума. — Госпожо, създаването на пречки за търговска дейност е сериозно обвинение, затова очаквам, че и нашите адвокати ще имат какво да кажат по въпроса. Едва ли е нужно да ви напомням, че Вътрешният съд се отнася крайно отрицателно към опитите да бъде използван като средство някой Дом да оказва натиск върху друг. Затова, ако внесете иск и загубите делото, на Дома Нахамапитин ще бъдат присъдени всички съдебни разноски и обезщетение в троен размер. А нашите адвокати са много способни и затова услугите им са много скъпи.

— Няма да загубим. Освен това ще предявим обвинения към вашия брат Грени за опит за убийство, опит за отвличане, заговор за извършване и на двете деяния, саботаж на регистриран кораб на гилдия, пиратство и изнудване.

— Какво? — изрече Амит не толкова благо.

— Малкият шибаняк заложи бомба в моя кораб и насъска пирати да отвлекат един от моите пътници — обади се Кива.

— Да, Амит, имаме всички необходими доказателства, за да постигнем присъда по тези обвинения — натърти Хума. — И Кива, и жертвата на опита за отвличане и убийство, и целият екипаж на „Да, сър” са готови да дадат показания.

— Имаме записите от системите за сигурност, потвърждаващи опита за убийство, самопризнанията на извършителя и записи от разговорите между „Да, сър” и пиратския кораб — услужливо добави Кива.

Хума кимна.

— Съществува леко затрудняващото обстоятелство, че за довеждането на Грени пред съда са необходими поне година и половина. Но с уликите, които ще представим, според мен ще убедим и гилдиите, и парламента да произнесат присъда.

— И тъй като дребното лайнарче беше упълномощен представител на Дома Нахамапитин на Край, ще се погрижим присъдата да бъде произнесена и срещу Дома.

Кива импровизираше върху думите на своята майка, но не се съмняваше, че знае каква игра е подхванала Хума. Защо да не се развихри, мътните го взели?

— Мога да ви гарантирам, че Домът Нахамапитин не е участвал в никакви планове за унищожаване на ваш кораб — заяви Амит.

— Дори не опитвайте тези номера, лорд Амит — предупреди го Хума. — Всички знаем, че вашият брат не е чак толкова самостоятелен. Впрочем вие също. Ако Грени прави нещо, значи изпълнява указания. Ако не от Дома Нахамапитин като цяло, то от някого в Дома, което е едно и също от наша гледна точка. За нас не е никакъв проблем да поискаме от съдилищата на гилдиите и на Взаимозависимостта да разширят обхвата на обвиненията в заговор, за да включат в тях вас, вашата сестра и дори целия ви шибан Дом.

— Това може да се окаже по-трудно, отколкото очаквате — възрази Амит.

Хума изпръхтя.

— Лорд Амит, напъните да станете съпруг на емперо не правят вашия Дом недосегаем за правосъдието. Как върви ухажването, между другото? Според слуховете тя се оказала твърде неподатлива на вашето обаяние. Може би дори ще си отдъхне, когато започне разследване срещу вас и шибаното ви семейство.

— Жертвата на опита за убийство е син на много близък приятел на покойния емперо, нейния баща — пак вметна услужливо Кива.

— Виж ти, още една причина тя да не иска край нея да се мярка престъпен задник като вас — каза Хума на Амит.

— Всъщност аз ще се срещна с нея по-късно днес. — Раздразнението на Амит пролича леко. — Ще разгледаме заедно новата ни десетка.

— Трогателно! — плесна с ръце Хума. — Може би ще възложа на някого от нашите служители в Си'ан да й връчи резюме на нашия иск. Нали разбирате, за да дадем тема за разговор на двете влюбени гълъбчета, докато зяпате хубавичкото ново корабче.

Кива вече гледаше майка си с нескрито възхищение. Открай време се знаеше, че е по-добре да не се бъзикаш с Хума Лагос, а Кива можеше да я наблюдава години наред в преговори и спорове, за да се поучи от нея. Но за нея си оставаше наслада да гледа как майка й ловко и сквернословно притиска до стената мръсници като Амит Нахамапитин, после посяга надолу и стиска (или бърка и завърта според случая). Толкова приятно беше да обожаваш родител, дори когато съзрееш, и да си казваш: „Ей такава искам да бъда, когато порасна”.

Амит въздъхна, вдигна ръка и потърка лицето си.

— Добре, графиньо Лагос. Какво искате?

— Какво искате да кажете, лорд Амит?

— Искам да кажа, че ако имахте намерение да внесете иск във Вътрешния съд или в съдилищата на Взаимозависимостта, просто щяхте да го направите и да ни изненадате. Щом сте в моя кабинет, искате да решим проблема по друг начин. Така да бъде. Кажете ми какво искате.

— Искам да поокастря Дома Нахамапитин.

— Дори не разбирам какво означава това.

— Означава, че ще поискам три неща от вас и от всичките ще ви заболи.

— И какви са те?

— Първо, съсипахте нашия бизнес. Можем да се борим срещу това в съда, но крайният резултат няма да ви хареса. — Хума изви глава към Кива. — Какви печалби очаквахме от твоето пътуване?

— Сто милиона марки.

— Значи искате сто милиона марки от нас — предположи Амит.

— Искам двеста милиона марки.

— Това е нелепо.

— Прецакахте наш продукт, което и само по себе си е твърде лошо. Но освен това омърсихте и доброто ни име. Това е цената за бъзика с нашата репутация. Значи двеста милиона марки трябва да бъдат преведени по наши сметки в срок от три дена.

Амит май се канеше да каже нещо, но размисли.

— Второто — подкани той.

— Може би знаете, че подписахме писмо с възражения срещу назначаването на вашата сестра в изпълнителния комитет.

— Тя спомена нещо подобно.

— Значи за вас няма да е изненада, че искаме тя да подаде оставка.

— За да заеме някой Лагос мястото й, без съмнение.

Хума завъртя глава.

— Не. Но предпочитаме буквално всеки друг пред нея.

— Ще й предам думите ви.

— Да, моля ви. Трето, ще кажете на емперо Грейланд, че вече не настоявате за брак.

— Стига де — възмути се Амит. — Вече поискахте да вземете главата на моята сестра. Поне моята оставете на раменете ми.

— Не се пазарим! — изрекоха Хума и Кива в един глас и се спогледаха ухилени. Хума пак се вторачи в Амит. — Хайде да не се преструваме, че когато станете имперски съпруг, вече няма да бъдете марионетка на своята сестра.

— Разбира се — ехидно отвърна Амит, — нали съм лишен от собствена воля.

— Именно — потвърди Хума без дори намек за присмех. — Ако желаете, споделете проблема си с психотерапевт. Но дотогава се откажете от свързването с имперския род чрез брак.

— Ами ако Грейланд поиска да се омъжи за мен?

Хума се засмя.

— Ох, горкичкият. Това няма да го бъде.

Раменете на Амит като че се превиха леко.

— Ние какво ще получим, ако изпълним тези искания?

— Нищо — отсече Хума. — Тоест ние няма да споменаваме нищо за стореното от вас на Край. Както и за плановете ви на Край.

— Така ли било — промърмори Амит и Кива усети как кръвта нахлу в главата й.

Дори у нея да бяха останали някакви съмнения, че Нахамапитин не вършат нищо добро на онази планета, те се изпариха в този миг. Усети пръсти на китката си и осъзна, че майка й я възпира да не избухне. Овладя се.

— Да, така — натърти Хума.

— И какви гаранции имаме за това?

— Амит, да не искате шибан договор? Толкова ли сте тъп? Искам да проумеете нещо. Нямате никакви козове в ръцете си. Благодарете на своя смайващо нехаен брат, че имаме повече от достатъчно улики, за да погребем вас, сестра ви и целия ви шибан Дом. В най-добрия за вас случай ще прекарате следващото десетилетие в опити да се измъкнете от съдебни искове и разследвания. В най-лошия — ще се озовете в затвора, а монополът на вашия Дом ще бъде продаден на търг. Каквото и да се случи, Амит, няма да ви помогне в бизнеса. Сестра ви ще загуби мястото си в комитета, а вие няма да се ожените за емперо. Но така губите само пари и се примирявате с изтърбушването на самочувствието си. Ще преживеете и едното, и другото, убедена съм в това.

Амит се замисли.

— Ще знаете моя отговор утре.

— Можете да ми отговорите и веднага — настоя Хума.

— Графиньо Лагос, моля ви. Както ми напомнихте унизително неведнъж в този разговор, решението не зависи само от мен. И все пак имам уговорена среща с емперо по-късно днес. Няма как да я отменя.

— Тогава да се разберем — след точно двайсет и четири часа и една минута от този миг, ако не съм получила никакъв отговор от вас, клетвена декларация ще бъде внесена при секретаря на изпълнителния комитет и подадена лично до емперо. И ще оставя вас и сестра ви да се оправяте както знаете нататък. Така справедливо ли е?

— Графиньо, „справедливо” не е думата, която бих избрал в случая.

— Да бяхте помислили за това, лорд Амит, преди да се захванете с всички тези дивотии — каза Хума Лагос и се надигна от креслото. Кива също стана. — И преди да решите, че можете да натопите и нашия Дом в тях.

Кимна и излезе, без да се сбогува. Кива я последва. Последната гледка от кабинета беше протегнатата ръка на Амит Нахамапитин към таблета, за да се обади припряно на някого.

— Обичам те, мама ти! — призна Кива на майка си, когато минаваха покрай администраторката.

Момичето се извърна много старателно, за да не ги погледне.

— Аха.

Хума не каза нищо друго, докато чакаха асансьора.

— Според тебе Надаш ще се съгласи ли? — попита Кива, когато влязоха в кабината.

— Няма значение.

— Струва ми се, че двеста милиона марки имат значение.

— Целта на този разговор не беше да изнудим Нахамапитин. Това е само приятна дреболия. Целта беше да научим какво са намислили и да объркаме плановете им. Сега знаем какво правят. Решили са да завладеят Край.

— Вярно — съгласи се Кива. — Но защо?

Вратата на асансьора се отвори.

— Защото знаят нещо, което според тях никой друг не знае — каза Хума на излизане от кабината.

Кива умуваше, докато вървяха по коридора.

— Значи смяташ, че и те знаят? — попита накрая. — За случващото се с Потока.

— Или това, или са уверени, че знаят нещо друго, което ще има не по-малки последствия. Рискуват твърде много, за да наложат властта си в онази затънтена дупка, и си мисля, че са готови и да дадат много, за да не се разчуе.

— Значи очакваш да ни дадат парите.

Хума кимна. Стигнаха до кабинета на лорд Претар. Щом влязоха, той стана и се опита да каже нещо.

— Махай се — изгони го Хума.

Той преглътна думите си и побърза да излезе. Кива затвори вратата.

— Парите ще бъдат поредното доказателство — каза Хума на дъщеря си.

— А ако откажат да ни платят?

— Тогава ще е най-добре ние двете да не се мяркаме на място, което се обстрелва лесно от съседните покриви. Но каквото и да стане, току-що се намесихме грубо в техните планове и графика за изпълнението им. Ще бъде интересно да наблюдаваме действията им през следващите дни. — Хума седна зад бюрото на Претар. — Този твой приятел… Физикът, изследващ Потока.

— Марс Клермон — подсказа Кива.

— Още ли се понасяте добре?

— Може да се каже — отвърна Кива с усмивка, защото си спомни скорошното дълго чукане.

— Искам да се срещна с него. Знам, че ти му вярваш, но искам и аз да му повярвам. Ако му повярвам, искам да знам и колко време ни остава, преди всички да затънем в лайната. След това трябва да научим точно как Нахамапитин са намислили да се облагодетелстват от това и да ни го начукат на всички останали. И искам да науча това преди всеки друг.

Кива завъртя глава.

— Той ще разговаря с емперо днес. И не ми се вярва тя да си мълчи за чутото.

— Проблемът не е дали ще разкаже на всички — отвърна Хума. — Проблемът е дали ще й повярват.

— Но тя ще каже истината.

— Ох, дъще моя — засмя се Хума. — Само не ми разправяй, че не знаеш колко маловажно е това.

Марс Клермон не подозираше какъв провинциалист е, докато не пристигна в Средоточие.

Едно беше да съзнава с ума си, че Средоточие, включващо едноименната планета, гигантската имперска станция, не по-малкия автономен хабитат Си'ан и още десетки свързани с тях космически средища, е най-напредналата и многолюдна система в цялата Взаимозависимост. Съвсем друго беше да мине от „Да, сър” в имперската станция, няколко пъти по-голяма от съответствието си над Край, и да съзре гъмжилото от бързащи хора, които заминават, пристигат или са се запътили нанякъде по работа. И да знае, че на планетата долу има още повече хора в още по-претъпкани подземни куполи или в усъвършенствани въртящи се цилиндри, дълги по няколко километра, които не обръщат внимание или просто не се притесняват колко близо са до пустотата на вакуума, ледените скали или унищожителната радиация, които могат да ги убият за броени минути.

„Тези хора са побъркани” — каза си Марс, но неволно се ухили. От мисълта в какво положение се поставя човечеството доброволно, но успява да благоденства, му спираше дъхът. Във Взаимозависимостта с нейните религиозни и социални догми за връзките между всички, съчетани с опираща се на гилдии и монополи икономика, хората бяха създали възможно най-смехотворно сложния метод да осигурят оцеляването на своя вид. Всичко ставаше още по-заплетено с добавянето на официална кастова система, смесваща благородници с търговско съсловие над масата обикновени труженици.

И все пак вършеше работа. Защото на равнището на обществото явно достатъчно хора искаха да върши работа и защото всъщност милиардите в крехка изкуствена среда, податлива на механични и екологични повреди и упадък, и с ограничени природни ресурси, можеха да се справят по-добре, като разчитат един на друг, а не вършат всичко на своя глава. Дори без Взаимозависимостта човечеството оцеляваше най-успешно чрез взаимната зависимост.

„Само че сега всички ще бъдем принудени да измислим нов начин за оцеляване” — сети се Марс. Докато гледаше нагоре и на всички страни в имперската станция и наблюдаваше неспирното движение наоколо, той си спомни, че след по-малко от десетилетие всички те може да са мъртви или да им предстои гибел. Отнасяше се и за него.

— Лорд Марс?

Млад мъж с тъмнозелена имперска униформа го гледаше, държеше табела с надпис „Лорд Марс Клермон”.

— Да, аз съм — потвърди Марс.

— Възложено ми е да ви заведа в Си'ан. — Младежът се озърна. — Имате ли багаж? Доколкото знам, слезли сте от петица на Лагос. Имате ли къде да отседнете?

— Изпратиха багажа ми в хотел „Морланд” тук, в станцията.

— Чудесен избор сте направили, сър — похвали го пажът.

— Благодаря.

Кива му препоръча „Морланд” — „ако можеш да си го позволиш”. Марс имаше в момента осемдесет милиона марки в криптирания си носител и отвърна, че все някак ще понесе сметката за хотела.

Младежът посочи.

— Оттук, сър.

Марс последва водача си, чието име беше Верзон Зоне, към онази част от станцията, където беше терминалът за полети до Си'ан. Провериха документите му, после още веднъж, сканираха го целия два пъти, двама отделни служители му зададоха въпроси с каква цел отива в Си'ан. Марс отговаряше, че ще бъде приет от емперо, и показваше таблета си с официалното уведомление и кода за сигурност. Олекна му, че не го попитаха по какъв въпрос ще разговаря с емперо. Досещаше се, че отговор като „за края на Взаимозависимостта и вероятната гибел на човечеството” може да предизвика суматоха.

Верзон се оправда за строгите мерки за сигурност.

— Затегнаха ги, откакто онези ужасни въстаници от Край извършиха бомбен атентат в деня на коронясването… — Запъна се внезапно, защото и повереният му гост също пристигаше от Край. — Не съм искал да намекна нищо лично за вас, милорд.

Марс се усмихна. Едва през последните часове научи за смъртта на Атавио VI, наследяването му от неговата дъщеря Кардения, вече емперо Грейланд II, и опита за покушение срещу нея по време на церемонията за коронясването й. Таеше сериозни съмнения, че е замесен който и да било от Край.

— Няма нищо — каза на Верзон и пролича, че младежът си отдъхна.

В полета със совалката до Си'ан нямаше нищо необикновено, но Марс не отделяше поглед от таблета си. Взираше се в повърхността на Средоточие, докато совалката напредваше устремно над линията на терминатора от имперската станция над екватора към Си'ан, намиращ се десет градуса северно от него. Гледаше все по-големия Си'ан на екрана и различаваше същинска река от точици — апаратите, които доближаваха този хабитат или отлитаха от него. Напред и назад по линията на терминатора имаше по-малки хабитати, обитавани от работниците, които строяха междузвездни кораби в орбиталните докове наблизо. Марс не видя никого от тях на таблета си.

Совалката кацна, Марс и Верзон се качиха на влака, минаващ през целия Си'ан. Марс пак беше омаян от гледките, взираше се в извивката на пейзажа, който минаваше и над него в цилиндъра, а от другата страна вътрешната повърхност се връщаше към линията на влака.

— За пръв път ли сте в Си'ан, сър? — попита Верзон.

— За пръв път съм в такъв хабитат. Досега живях само на Край. На повърхността на планета. Съвсем различно е.

— Как изглежда, сър?

— Плоско. — Марс още се вглеждаше в извиващата се местност около него. — Дори подножията на планините изглеждат плоски в сравнение с това. Не мога да си представя как някой тук поглежда нагоре, без да се чуди защо не пада към отсрещната страна на станцията.

— Ами защото Си'ан се върти… — започна Верзон.

Марс се засмя.

— Разбирам физическите закономерности. Не за тях говоря. Не е едно и също да разбираш с ума си и животинската част от мозъка да ти внушава, че веднага трябва да се хванеш за нещо. — Той забеляза учтивата усмивка на Верзон. — Сигурно сте израснали в такъв хабитат?

Младежът кимна.

— Аз съм от Анкона. Един от присъдружните народи в системата на Средоточие.

— Ясно. Значи сте свикнали с това. — Марс пак погледна през прозореца. — А аз… не съм.

— Очаквате ли да свикнете някога, сър?

— Надявам се. Но се надявам и да не свикна.

Слязоха от влака на спирката пред двореца и Верзон го поведе към площадката за хората, които чакаха да влязат. Марс имаше уговорена среща със самата емперо и Верзон подмина всички останали, които замърмориха сърдито. Марс смънка някакво извинение, но Верзон му посочи да мине отпред. Пак представи документите си, пак го сканираха, пак го разпитаха набързо, влязоха и Верзон го повери на млада жена — Обилийс Атек, която работеше в самия дворец. Тя даде на Марс пропуск, който трябваше да закачи на блузата си, и го покани да я последва. Марс помаха за сбогом на Верзон и тръгна с нея.

Десет минути по-късно седеше в приемната пред кабинета на емперо Грейланд II, след като мина през няколко публично достъпни зали с по-разкошно обзавеждане и декорации от всичко, което бе виждал досега. Допреди малко си въобразяваше, че херцогският дворец на Край е образец за противна пищност, но пред имперския дворец изглеждаше като мансарда на начинаещ кариерист, а собственият му дом — уж внушително имение, приличаше на колиба. Тук бе претъпкано с трупани цяло хилядолетие лъскави дрънкулки, свидетелство за себичното самодоволство на един род и политическата система, която го крепеше. И приемната беше пълна с грижливо подбрани съкровища, сред които и статуя на Пророчица-емперо Рашела I, изваяна от скулптора Мейс Фуджиморо. Творбата беше прочута в цялата Взаимозависимост и вероятно струваше повече от доходите на цели човешки средища.

Марс се озърташе и се питаше как една емперо, за която запазването на система като Взаимозависимостта е жизненоважно, би могла да направи нещо, щом научи носените от него новини.

„И ти си лорд — напомни мозъкът му. — И ти си обвързан със системата. Но ето те тук.”

Да, ама не съм емперо, каза си. Аз само се облагодетелствам от системата. Тя е нейно въплъщение.

„Друг емперо изпрати баща ти на Край да изследва.”

Онзи емперо вече е покойник.

— Лорд Марс.

Той вдигна глава. Обилийс сочеше вратата. Време беше да се срещне с емперо. Марс стана и влезе в кабинета.

„В началото на срещата с емперо е достатъчно да се поклоните — наставляваше го Обилийс, докато идваха насам. — Някои предпочитат да коленичат, вие също можете да го направите, ако желаете. Но времето ви с емперо е ограничено, а така ще загубите част от това време. След като бъдете представен, очаква се емперо да започне и да води разговора. Говорете, след като тя ви говори, отговаряйте на всички въпроси. Когато определеното време за срещата изтече или ако емперо ви отпрати, поклонете се и излезте от стаята. Във всеки момент проявявайте почтителност и сдържаност, както подобава пред вашата емперо.”

Марс влезе в кабинета на емперо, огледа обстановката за миг-два и се разсмя. Обилийс Атек се вторачи намръщено в него.

— Нещо смешно ли има, лорд Марс? — попита млада жена, застанала пред бюро.

Носеше премяна в имперското зелено. Очевидно тя беше емперо и също толкова очевидно той се изложи още с влизането си.

Марс се поклони.

— Съжалявам, Ваше величество. Бях изненадан от вашия кабинет.

— Какво ви изненада?

— Аз… ами… Ваше величество, кабинетът изглежда сякаш в него се е взривил музей.

Обилийс Атек вдиша рязко и като че чакаше емперо да заповяда тутакси обезглавяването му.

Но емперо също се разсмя неудържимо.

— Благодаря ви — изрече от сърце. — Тъкмо това си мислех през последните девет месеца. Понякога ме е страх да направя дори крачка тук. Безпокоя се да не бутна нещо и да не счупя безценна реликва. Плаша се от собственото си работно помещение, лорд Марс. Събирам смелост да го обзаведа наново.

— Вие сте емперо, Ваше величество. Убеден съм, че ще ви позволят.

— Въпросът не е дали мога, а дали трябва да го направя.

Емперо кимна на Обилийс, която се поклони и преди да излезе, предупреди Марс с поглед да се държи прилично. Марс откри, че е останал насаме с емперо, тук нямаше помощници, министри или секретари.

— Кажете ми какво си помислихте току-що, лорд Марс — настоя тя и му посочи кресло пред бюрото.

— Помислих, че имате по-малко придворни, отколкото очаквах.

Марс седна, тя само се подпря на бюрото.

— Имам дори повече служители, отколкото можете да си представите. И те обикновено присъстват на моите срещи. А аз провеждам много срещи, лорд Марс. Може би дори няма да повярвате колко много. Не бих могла да се справя с всичко без помощ. Затова те са с мен — емперо посочи бюрото, — аз седя зад това, използвам имперското „ние” в разговора, всеки се държи много почтително и любезно и никой не се смее на този абсолютно нелеп кабинет, когато влезе в него. Но вие се засмяхте.

— Да, Ваше величество. Съжалявам.

— Аз не съжалявам. Напротив — доволна съм, че реагирахте така. Но ако нямате нещо против, лорд Марс, бих искала да науча защо.

— Сигурно защото съм прекалено развълнуван, Ваше величество.

— Говорите като осемгодишно хлапе, получило твърде много сладкиши — усмихна се емперо.

Марс отвърна на усмивката й.

— Сравнението си го бива — призна той. — Ваше величество, целия си досегашен живот прекарах на Край. Не е чак затънтеното изостанало място, както всички го описват, но не е и… това. Не е като Средоточие. Не е като Си'ан. Не е като този дворец.

Емперо сбърчи нос и Марс проумя изведнъж, че каквото и да е очаквал от тази среща, то не се случваше.

— Ужасно е, нали? — подхвърли тя.

— Ъ-ъ… — запъна се той.

Емперо се засмя отново.

— Съжалявам, лорд Марс. Не исках да имате чувството, че ви подмамвам да допуснете гаф. Моля ви да ме разберете — аз не бях предназначена за ролята на емперо. Не съм израснала с всичко… това, както вие се изразихте. За мен е не по-малко чуждо, отколкото и за вас, струва ми се.

— Аз съм благородник, ваше величество. Не ми е чуждо. Само ми изглежда прекалено.

— Да. Да… Благодаря ви още веднъж. Изразихте съвсем точно преживяванията ми през последната година.

— Радвам се, ако съм помогнал, Ваше величество.

— Помогнахте ми — увери го емперо. — Досега това е може би най-приятната за мен среща на четири очи. — Тя се засмя и леко наклони глава. — Затова ме натъжава необходимостта да я вгорчим с разговор за края на цивилизацията.

Марс кимна.

— Значи знаете.

— Лорд Марс, нали не сте се заблудили, че се съгласих да ви приема, защото имам навика да приветствам нисшестоящи благородници в Си'ан? Не се опитвам да ви уязвя, разбира се.

— Не съм се засегнал — отрече Марс. — Просто не знаех какво сте научили и колко ще се наложи да ви обяснявам.

— Тогава да смятаме, че знам каквото знаеше и моят баща за заниманията на вашия баща на Край, защо е бил изпратен там и какво могат да означават неговите изследвания.

— Разбрах.

— Щом това е ясно, първият ми въпрос е: струите на Потока ще изчезнат ли?

— Да.

Тя въздъхна тежко.

— Кога?

— Вече започнаха. Според нашите прогнози струята откъм Край би трябвало вече да е недостъпна. „Да, сър” — корабът, с който пристигнах, вероятно е бил последният, който е успял да влезе в нея.

— Как бихме могли да потвърдим това?

— Ще научите, когато очакваните по график кораби от Край не се появят.

— Корабите често отлитат със закъснение, затова се забавя и пристигането им.

Марс кимна.

— Ще минат поне две седмици, докато хората обърнат внимание, че корабите не се връщат. Но и тогава може би ще търсят други причини.

— Например онази ваша гражданска война.

— Не е моя гражданска война — изсумтя Марс и се опомни веднага. — Извинете, Ваше величество.

Емперо не обърна внимание на думите му.

— Има ли някакъв начин да използваме изчезването на струята от Потока? Онази от Край до тук?

— Мога да представя нашите резултати и да обясня математическия апарат за получаването им. Но трябва да ви предупредя отсега, че всеки, който не се занимава с физика на Потока, няма как да вникне в обясненията, а дори да разбере нещо, ще оспорва значението му. Ще мине време, докато други физици проучат направеното от моя баща и неговия прогностичен модел. Но дотогава вече ще е все едно.

— Защото ще изчезнат още струи от Потока и това ще бъде достатъчно доказателство.

— Така е — съгласи се Марс.

— Казахте, че според вас струята от Край към Средоточие вече е изчезнала.

— Да, това е много вероятно.

— Значи можете да предвиждате кога ще се случи.

— Можем да ви представим вероятностите за времето на изчезване на струите. Това не е предвиждане. Само използваме данните и избираме най-вероятните варианти.

— Знаете ли коя струя ще изчезне най-скоро? Тоест коя е най-вероятно да изчезне?

— Да, знам. Най-голямата вероятност е за струята от тук към Терхатум. Според нашия модел тя ще изчезне през следващите шест седмици.

— Сигурен ли сте?

— Не. Но е много вероятно.

— Колко вероятно? Кажете ми процентите.

— Аз бих преценил, че има вероятност от осемдесет процента струята от Средоточие до Терхатум да изчезне през следващите шест седмици. Над тази оценка става неясно, но шансът да изчезне до една година е почти сто процента.

— Говорите за струите до Терхатум и от там до тук ли?

Марс поклати глава.

— Не. Всъщност струята към една система и струята оттам не са свързани. — Той долови погледа на емперо. — Знам, човешкият мозък не се примирява лесно с този факт, но е вярно. Нашият модел дава прогноза и за струята от Терхатум към Средоточие, но е твърде мъглява, защото е отдалечена във времето. Може да изчезне след само трийсет и осем месеца, но може да се случи и след осемдесет и седем месеца. Най-дългият срок попада в периода, когато очакваме и последните струи да станат недостъпни.

— Коя ще изчезне последна?

— Според досегашните ни прогностични модели струята от Средоточие към Край ще изчезне след осемдесет до осемдесет и седем месеца.

— Помните всички тези числа? — учуди се емперо.

— Не всички — призна си Марс. — Само онези, за които очаквах да ме попитате. Имам петнайсет минути за срещата с вас. Не исках да прахосвам това време.

— Не намирате ли някаква ирония във факта, че струята от Край изчезна първа, а струята към Край ще остане последна?

— Няма ирония, Ваше величество, само случайност. Но се радвам, че е така. Искам да имам шанс да се върна у дома.

Емперо се взря в него.

— Пътували сте почти година, без да знаете дали ще ви приема.

— Моля да ме извините, но аз не си представях, че ще се срещна с вас. Очаквах да ме приеме вашият баща. Поднасям ви съболезнованията си, Ваше величество.

— Благодаря. Как щяхте да постъпите, ако бях решила да не ви приема?

— Предполагам, че щях да представя нашите данни на физиците в университета на Средоточие и щях да им кажа, че вече е техен проблем да предадат информацията на всеки, който е готов да ги изслуша. Може би щях да поразгледам два-три дена, а после да си замина с първия кораб, който отлита към Край.

— Такъв ли е планът ви и сега? Да се върнете веднага на Край?

— Вече нямам планове, Ваше величество. Говорих с вас. Готов съм да ви представя пълния доклад на моя баща, проверен и от мен, изготвянето на който му е било възложено от вашия баща. Вие ще го предадете за проверка на когото пожелаете и ще го използвате както намерите за добре във вземането на решения. Както изглежда, не се налага да ви убеждавам в истинността на данните. Сигурен съм, че ще ги използвате мъдро, макар че не се знае дали всички останали ще последват вашия пример.

Вратата се отвори и Обилийс Атек влезе в кабинета. Марс се изправи.

— Лорд Марс, вие осъществихте плановете си, но аз може би ще се нуждая от вас и занапред — каза емперо. — Ще останете ли?

— Вие сте емперо, Ваше величество.

— Недейте така. — В гласа на емперо за пръв път прозвуча досада. — Лорд Марс, вие не сте кабинет, в който бих решила да сменя мебелите. Моля ви да останете, за да ми обясните всичко това подробно и да ми помогнете да го обясним на други хора. Моля ви да останете, макар да знам, че има риск за вас и той нараства, колкото повече са бавите тук. Мога да ви заповядам да се подчините. Но предпочитам да помоля за помощта ви.

Марс гледаше емперо и пак си каза, че каквито и очаквания да имаше за тази среща, те не се покриха.

— Ваше величество, за мен ще бъде чест да ви бъда полезен според силите си.

Тя се усмихна лъчезарно.

— Благодаря ви, лорд Марс. Сега отивам да разгледам нова десетка, но ще се върна вечерта. Ще ми правите ли компания за късна вечеря? Имам още въпроси.

— Разбира се…

Той се подвоуми.

— Какво има? — забеляза тя.

— Опитвам се да пресметна времето, което имам. Отседнал съм в хотел в имперската станция. Там са официалните ми дрехи.

— Първо, аз ще бъде преуморена след обиколката на проклетия кораб, затова вечерята ще бъде съвсем неофициална. Второ, вече сте мой служител. — Емперо погледна Обилийс. — Наех лорд Марс като помощник по научната политика със специални пълномощия. Изпрати някого да вземе вещите му от имперската станция. И те моля да му намериш подходящо за ранга му жилище в крилото за служители. — Тя хвърли за миг поглед към Марс. — Погрижи се жилището да не изглежда, сякаш в него се е взривил музей. И намери някой да му обясни всичко необходимо за двореца.

— Да, Ваше величество — отговори Обилийс.

— Ще се видим скоро — каза емперо на Марс.

— Ваше величество — поклони се той.

Емперо излезе от кабинета. Щом прекрачи прага, трима помощници и телохранител тръгнаха с нея през приемната.

Марс я изпроводи с поглед и се обърна към Обилийс.

— Нямам представа какво се случи току-що.

Тя се усмихна.

— Изглежда, срещата е минала добре за вас, лорд Марс. А сега елате с мен да видим какво жилище можем да ви намерим.

Кардения почти се засрами от въодушевлението си след срещата с Марс Клермон.

Срамуваше се, защото в края на краищата от този кратък разговор получи потвърждение за всички тревоги на нейния баща, които тя наследи от него: човешкият род беше застрашен от изчезване не абстрактно, не след много време, а съвсем конкретно и в рамките на не повече от десетилетие. След по-малко от десет години всяка заселена от хората система щеше да бъде откъсната от останалите и принудена да се бори за оцеляването си само с каквото може да намери около своята звезда и с каквито умения и технологии разполага, за да използва тези ресурси. На теория космическите хабитати можеха да се поддържат десетки или дори стотици години, но не биваше да се забравя за човешкия фактор. А хората не реагираха добре на информацията, че са останали сами и са обречени изкуствената им среда да се разпадне рано или късно. Кардения помнеше каквото бе научено за гибелта на Даласисла. Хората се сринали много по-рано от своя хабитат.

Да се въодушевява от потвърдената участ на почти петдесетина човешки системи и милиарди индивиди не беше повод за гордост.

Но Кардения не успяваше да потисне чувството. Не защото беше фаталистка или човекомразка, която се радва, че себеподобните й най-после ще си получат заслуженото. Въодушевяваше се, защото мъглявата неяснота на нейната власт, чието мижаво главно постижение беше възпирането на парламента и гилдиите от стъпкването на неподготвената за това планета Край с още хиляди военни ботуши, изведнъж се проясни напълно. Кардения вече знаеше три неща:

Първо, тя ще бъде последната емперо на Взаимозависимостта.

Второ, цялото си царуване ще посвети на спасяването на колкото може повече хора с всички възможни средства.

Трето, това означава и край на лъжата за Взаимозависимостта.

А беше именно лъжа и Кардения разбра окончателно това в деня, когато призова Рашела I в Стаята на спомените и поиска от нея да й обясни всичко: огромна част от достъпните чрез Потока звездни системи не били лесни за заселване, но това изобщо не възпряло хората. Тези независими системи подхванали търговия помежду си и изпаднали в зависимост от тази размяна на ресурси. А група търговци начело с Банямун Ву осъзнали, че истинската власт се опира не на тази размяна, а на контрола върху достъпа до Потока, и се натрапили в системата на Средоточие като въоръжени събирачи на такси.

Прикривали и оправдавали това присвояване на ресурси чрез съчиненото религиозно учение за „Взаимозависимостта”, а Рашела — дъщерята на Банямун, била издигната от тях за олицетворение на новата църква и зараждащата се империя. Ву и съюзниците им умилостивили вероятните си противници с благороднически титли и търговски монополи, създали икономическата система „домове и гилдии”, която затвърдила трайното разделение на касти и дейно пречела на икономическото разнообразие в отделните системи, което в момента би помогнало много по-добре на човечеството да преживее неизбежното си разпадане на изолирани общности.

Накратко, Взаимозависимостта превърнала в закон и манипулирала действителната потребност на хората от търговия между системите, за да извличат изгоди от нея само малцина на самия връх. Начело с рода Ву. Нейният род.

Кардения се стъписа от простодушната невъзмутима жестокост, с която Рашела I описа кроежите за основаването на Взаимозависимостта. После си напомни сама, че в Стаята на спомените Рашела е компютърна симулация без самолюбие. Тази нейна версия нямаше нужда от илюзии за себе си или оправдания за стореното от нея, нейния баща и родоначалниците на Ву и съюзните им родове. Компютърната симулация не се срамуваше.

И тогава Кардения проумя, че всеки емперо след Рашела е преживял подобен момент — влизал е в Стаята на спомените да говори със своите предшественици за същината на Взаимозависимостта, само за да му обяснят безцеремонно, че историята за основаването й, втълпявана на всеки гражданин, не е нищо повече от лъжа. Кардения си мислеше, че почти всеки трябва вече да се е досещал — нали и нейният сън, в който Нафа й говореше за тази измама, бе изскочил някак от подсъзнанието, а не беше истинска беседа с привидение. Едно е обаче да подозираш, съвсем друго е да ти го каже в очите симулираната, но напълно правдива твоя прародителка.

Искаше да задоволи любопитството си и накара Джии да призовава подбрани наслуки емперо, за да чуе от тях какво са си помислили, когато са научили истината или са потвърдили подозренията си, че Взаимозависимостта е основана преди всичко заради изгодата на рода Ву и техните съюзници. Искаше да научи как това е повлияло на тяхното царуване.

Някои били изненадани от двуличието на своите предтечи и го превърнали в своя подбуда да подобряват живота на обикновените хора във Взаимозависимостта. Други се зарадвали на безогледното домогване на своите предшественици до властта и се постарали тя да бъде съхранена за идните поколения в рода Ву. Двама били толкова погнусени, че се отказали от трона — единият заминал в доброволно изгнание на Край, където станал селянин, другият затънал в нихилизъм и посветил живота си на „къркане и чукане”, както се изрази неговата симулация.

Но повечето емперо, общо взето, свили рамене и се заели с работата по управлението на Взаимозависимостта. Как била създадена и кой се облагодетелствал от нея за тях си оставал абстрактен проблем в сравнение с факта, че тя вече съществувала и се нуждаела от поддържане, а никой не можел да промени това, ако ще и да е емперо. Не се предполагаше емперо да стане радикал от което ще да е политическо направление. Малцината почитатели на крайностите биваха отстранявани тихомълком и заменяни с по-сговорчиви преки наследници или (ако се налага) с братовчеди.

Поне беше безспорно, че самата Кардения прекара първите си девет месеца на власт в сблъсък с неимоверната инерция на своя пост, традициите и задълженията я притискаха отвсякъде. Нали и в момента пътуваше в совалка, за да разгледа кораб, който не я интересуваше, по искане на политически влиятелно семейство, което й беше противно, и то с мъж, когото всички освен нея си представяха като неин бъдещ съпруг? Това не беше ли същинска метафора на целия й живот в момента?

А сега… Краят на Взаимозависимостта не само беше неизбежен според законите на физиката, а и желателен, за да оцелее човешкият род. Монополите трябваше да бъдат премахнати, за да събира всяка система ресурси и да се подготвя за изолацията си. Гилдиите и благородническото съсловие трябваше да останат в миналото като пречки за самосъхранението на човечеството. Лъжата колко била необходима и ценна Взаимозависимостта изчерпваше времето си и тъкмо Кардения, която поначало не искаше да бъде емперо, щеше да я довърши. Налагаше се тъкмо тя да приключи с нея.

И от този факт едва не й се виеше свят.

— Предстои да се скачим с „Пей си” — съобщи пилотът на имперската совалка по комуникационната система.

Кардения кимна. Пътуваше с цяла свита от помощници и телохранители, но през част от обиколката щеше да остане насаме с Амит съгласно уговорката, за да обсъдят каквото имат за обсъждане. Кардения очакваше поне според Амит това да означава нескопосани опити за някакви прояви на чувства.

„Вече не е нужно да се преструваш, че ще се омъжиш за него” — напомни мозъкът й и цялото й тяло настръхна от удоволствие. Точно така си беше! Поначало имаше смисъл да се обвърже с Амит или когото ще да е от семейството му, само за да укрепи положението на имперския Дом спрямо гилдиите и парламента, а и поне на теория да сдържа безогледните амбиции на Нахамапитин.

Но вече нямаше бъдеще, с което да се съобразява, или поне Взаимозависимостта го нямаше. Кардения не беше принудена да се тревожи за налагането на имперската власт поне през следващото поколение или да се умилква на гилдиите и парламента. Всичко това беше обречено. Оставаха само усилията да бъде спасено човечеството след катастрофата. И тя беше убедена, че не се нуждае от Амит или друг Нахамапитин за това. Ако Марс Клермон беше прав, в което тя почти не се съмняваше, само след няколко седмици всички щяха да се натъкнат на изобилни доказателства, че човешката вселена се променя.

Мислите й се отплеснаха за малко към Марс Клермон, с когото й беше леко да говори още от мига, когато той влезе в нейния кабинет и прихна. Кардения бе намислила срещата да е насаме, но официална, само че веднага долови у Марс нещо, което я разубеди. Отказа се от имперското „ние” и едва ли не пърхаше над събеседника си, а после се постара да намери повод да си поприказват още веднъж на вечеря.

„Привлича те, какво пък толкова” — обади се мозъкът й. Кардения нямаше намерение да отрича. Той беше умен, любезен и с достатъчно приятна външност, а мина твърде много време, откакто тя бе имала приемливи отношения с мъж, чиято възраст се разминава с нейната не повече от десет години, затова не можа да остане равнодушна към това съчетание. И реагира на присъствието му не само сексуално — Клермон й напомняше някак за Нафа. Мъничко книжник, мъничко присмехулник и може би човек, който ще вижда в нея Кардения, а не емперо Грейланд II. Или поне ще вижда и Кардения в емперо.

„Може би просто се нуждая от приятел” — мислеше си тя. Подсмихна се печално и излезе от совалката в шлюза на „Пей си, щом ти се иска”, където я чакаше Амит Нахамапитин заедно с поне двеста работници, които бяха построили кораба.

Всички се поклониха, когато тя стъпи на пода в шлюза.

— Ваше величество — каза Амит, щом се изправи, — за мен е удоволствие да се срещнем отново.

Кардения забеляза изражението му — маска на напрегната сърдечност. Той криеше нещо, което очевидно го тормозеше. Неволно го съжали за миг. Каквото и да му се случваше в момента, никак не беше приятно.

Размениха си любезности и тя позволи да й представят корабостроителите, здрависа се с началниците и поздрави обикновените работници. Кардения се бе примирила, че задълженията й включват много поздрави и махане с ръка и така ще бъде до края на живота й.

„А, вече не е така” — възрази мозъкът. Тя му изшътка и се обърна към Амит.

— Готов ли сте да разгледаме кораба, лорд Амит?

— Разбира се, Ваше величество.

Кардения протегна ръка в сдържан, но не отчужден жест, Амит с благодарност я хвана под ръка и двамата излязоха от шлюза, следвани от нейната свита.

Десетката е голям кораб, затова трябваше да отидат на много места според плана. Обиколката включваше мостика и инженерния модул в основния корпус, после товарните сектори и производствените сектори в пръстените. И тъкмо в товарните помещения Кардения и Амит щяха да останат насаме, а нейните телохранители щяха да се намират в секторите пред и зад тях. Разбира се, нейните хора бяха тършували в кораба от часове, за да се уверят, че е безопасно тя да влезе в него. Рискът в тези стотина метра, изминати само с Амит до нея, беше сравнително малък.

Цялата екскурзия трябваше да трае почти два часа и да завърши с поднасяне на чай, когато пак щеше да бъде на четири очи с Амит. Кардения реши изведнъж, че тогава ще му каже да забрави за цялата тази история с брака. Вече знаеше какво ще прави и се надяваше да не прекалява с неловкото мълчание дотогава.

Но първите десетина минути стигнаха да проумее, че в неловко мълчание затъваше и Амит Нахамапитин. Влагаше само минимално старание в светския разговор, преди да остави поредните членове на екипажа да започнат обясненията си за кораба. Той не задаваше никакви въпроси, което можеше да се тълкува и като проява на любезност към тях, ако не беше явната му разсеяност — май изобщо не слушаше какво казват хората му за своите сектори и работа. В един момент Кардения го побутна незабелязано, за да си спомни той, че трябва да благодари на човека от екипажа за обясненията му.

Докато двамата се вмъкнат през люка в товарния сектор, чийто огромен простор явно беше предвиден в обиколката, за да имат време за разговор на спокойствие, Кардения си каза, че й стига толкова.

— Лорд Амит, ако тази екскурзия трябваше да ми разкрие вашата будеща симпатии човечност, опасявам се, че се проваляте напълно — каза тя.

Амит се усмихна невесело.

— Да, Ваше величество. Повярвайте ми, осъзнавам това напълно.

— Има ли някаква причина?

— Уви, днес бях затрупан с лоши новини.

— Съжалявам, че е така. Лично ли ви засягат?

— В известен смисъл. Отнасяха се преди всичко за бизнеса, но както знаете, човек често е въвлечен и лично в него.

— Трябва да призная, че разбирам това по-добре от повечето хора.

— Не се съмнявам — отвърна Амит.

Повървяха смълчани в огромната кухина. Когато Кардения прецени, че стигнаха до средата на товарния сектор, Амит спря и се обърна към нея.

— Ваше величество, вие не искате да се омъжите за мен, нали?

Тя отвори уста да каже нещо уклончиво, но избълва:

— Да, всъщност не искам.

Казана дума — хвърлен камък.

— Е, добре, така да бъде — отвърна Амит.

— Какво?… Почакайте малко — промърмори тя с безмерна изненада. — Моля да не ми се сърдите, лорд Амит, но бях останала с впечатлението, особено от думите на вашата сестра, че тук ще се опитвате да ме очаровате и ухажвате. А сега си личи колко ви олекна, че не искам да се омъжа за вас, и това е… неочаквано, меко казано.

— Съжалявам, Ваше величество.

— Аз не съжалявам — изтърси Кардения и беше ред на Амит да се изненада. — Отдъхнах си, че приключихме с тази досадна политическа интрига. И дори можем да бъдем приятна компания един за друг, докато пием чай.

Амит се засмя.

— Но аз не разбирам — продължи Кардения — защо, след като цяла година вашето семейство и лично вие настоявахте неуморно, изведнъж ви олекна, че нямам никакъв интерес към този брак.

— Сложно е — оправда се Амит.

Кардения напомни с жест, че са насред товарния сектор: „Сами сме, сега е времето да ми кажете.”

— Казано накратко, накараха ни да проумеем, че според други Домове вече имаме прекалено влияние над вас. И ние вече рискуваме да загубим влияние, а не да го засилим, чрез това обвързване с вас.

— Лорд Амит, трудно ми е да открия смисъла на казаното от вас.

— Разбирам, Ваше величество. Нека само добавя, че политическите проблеми на гилдиите и парламента са твърде объркани в момента и ние имаме причини да очакваме, че ще се объркат още повече в бъдеще.

В мозъка на Кардения сякаш замига тревожен сигнал.

— И на какво ще се дължи това?

— В по-близка перспектива — на затрудненията с Край.

— А в по-дългосрочна?

— Е, няма как да знаем далечното бъдеще — измъкна се Амит и понечи да продължи към изхода.

— Не — поклати глава Кардения и не помръдна от мястото си, с което го принуди и той да спре. — Извинете, лорд Амит, но не вярвам, че бихте се отказали с лекота от домогванията си до трона заради въстанието на Край. Не вярвам и че вашата сестра би се отказала толкова лесно. Има още нещо, нали?

Колкото и да беше изумително, Амит Нахамапитин приличаше на детенце, заварено да бърка в кутията със сладкиши.

— Вие всъщност се отказвате от този брак не по свое желание, нали? — не отстъпваше Кардения. — Тоест идеята не е ваша. Принудили са ви. Вашата сестра, може би?

— Не е тя — отрече Амит.

— Но вие не бихте се отказали своеволно. Значи, каквато и да е причината, тя се е съгласила с решението ви. Ала тя ми заяви, че е готова да се откаже от мястото си в изпълнителния комитет, ако реша да се омъжа за вас. Защото участието на Дома Нахамапитин в изпълнителния комитет очевидно е по-маловажно от възможността Домът Нахамапитин да се свърже чрез брак с властващия род и да постави свой потомък на трона. Значи нещо се е случило, откакто говорих с нея. Какво е то, лорд Амит?

Той мълчеше.

— Заради Край ли? — настояваше Кардения.

— Ваше величество…

— Някак сте замесени, нали? Във въстанието на Край.

Амит като че се подразни.

— Ваше величество, за какво ни е да се замесваме?

Тя пренебрегна снизхождението, скрито зад неговата раздразнителност, защото умът й се съсредоточи в по-съществения въпрос: как Нахамапитин биха могли да се облагодетелстват от въстание на Край? Ако участваха в това по някакъв начин, значи се опитваха да спечелят благоволението на сегашния херцог или да издигнат свой кандидат, или да поставят на трона член на семейството — може би по-младия брат Грени Нахамапитин.

Но защо? Ако свалят от власт сегашния херцог и намесата им бъде разобличена, херцогът (или по-вероятно неговите наследници) би могъл да заведе дело в съдилищата на Взаимозависимостта и да поиска поставянето под попечителство на печалбите на Дома до произнасянето на съда. Ако Нахамапитин имат свой херцог на Край, накрая ще бъдат принудени да се откажат от родната си система Терхатум, чиято графиня беше майката на Амит — Джедна…

Терхатум.

Онази част от мозъка й, която се занимаваше с обобщенията, мигом сглоби всичко и го изтласка в съзнанието.

— О, боже — промълви Кардения, впила поглед в Амит. — Вие знаете. Знаете за Потока.

— Не разбирам за какво говорите — възрази Амит, но изумлението му от споменаването на Потока разкри лъжата.

— Знаете, че ще изчезне. И знаете, че струята към Терхатум е следващата. Отказвате се от системата, за да завладеете Край. — Кардения се запъна, без да откъсва поглед от Амит, защото изпадна в недоумение. — Знаете, че ще изчезне, но не сте направили нищо, за да спасите хората от собствената си система!! Защо?

— Струите не изчезват, местят се… — започна Амит и стисна устни настръхнал.

Кардения го гледаше неотклонно, после мозъкът й се намеси и осмисли думите му.

— Не, лорд Амит. Не! Не се местят, стават напълно недостъпни. Чуйте ме. Трябва да изпратите съобщение до Терхатум още днес. Незабавно. Трябва да се подготвят. Трябва!

— За какво да се подготвят?

— За изчезването на струите, Амит.

Разнесе се вой на сирени, през люковете пред тях и зад тях нахълтаха телохранители.

Амит се озърташе потресен.

— Тя не би го направила… — зашепна той. — Не би постъпила така с мен. Не сега…

— Какво има, Амит? — попита Кардения.

Той изви глава към нея.

— Съжалявам, Кардения…

После телохранителите грабнаха и двамата, нея понесоха в посоката, откъдето дойдоха, а него — накъдето щяха да отидат.

И двете групи почти се добраха до целите си, когато товарният сектор беше разкъсан от нещо, врязало се под ъгъл в корпуса на кораба. Кардения се озърна, както бягаше и я дърпаха напред, и видя онова, което приличаше на останки от совалка, да се премята през товарния сектор към тичащите около Амит телохранители. Тя изкрещя името му, но гласът й се изгуби в скрибуцащия грохот на разпадащата се совалка и виенето на въздуха, напиращ навън през огромната дупка. За частица от секундата видя тила му, когато телохранителите го бутнаха да се просне на пода. След това всички бяха пометени от остъргалите пода отломки на совалката.

Сензорите отчетоха загуба на атмосферно налягане и корабът започна да затваря херметични люкове. Кардения и телохранителите й тичаха с все сила към спускащата се преграда, но ураганният вятър от изтръгващия се през дупката въздух ги бавеше. Кардения изпищя, когато видя колко ниско е преградата — нямаше да успеят.

Не успяха. Не всички. Телохранителите на Кардения я тласнаха през люка и тя се гмурна напред с протегнати ръце. Някой се пресегна от другата страна, докопа я за китката и я дръпна толкова мощно през пролуката, че Кардения кресна от болката в почти извадената раменна става. После вече беше от другата страна и дръпна припряно крака си от стоварилия се люк. Някъде бе загубила едната си обувка.

Вдигнаха я, за да я задърпат безжалостно по извития коридор към радиален коридор на пръстена, за да се върнат в основния корпус на кораба. Вече го виждаха и тя погледна тримата телохранители наоколо, искаше да ги попита какво се случи, но нещо изпращя и я просна грубо на пода, спука едната й китка и ожули ръцете и лицето й. Отново се чу вой. Единият телохранител се бе надигнал след падането, напорът на въздуха го отнесе, преди да се затворят с трясък още херметични прегради.

Кардения преброи до десет, преди да се отблъсне от пода. Опитваше се отчаяно да вдиша, двете цепнатини изсмукаха толкова от въздуха в пръстена, че тя очакваше да се задуши всеки момент. Телохранителката до нея също се задъхваше, но намери вграден в стената авариен комплект, отвори го рязко и извади две малки кислородни бутилки с маски. Даде едната на Кардения и й показа как да я използва. Кардения пое с пълни гърди кислорода и толкова се зарадва, че започна да хлипа.

Жената се наведе към колегата си, който не бе помръднал. Кардения погледна надолу към локвата кръв около главата му. Той се бе ударил толкова зле в пода, че умря от кръвотечението.

Навсякъде около тях тежко скърцане и пукот разтърсваше повърхностите и разредения въздух в техния сектор от пръстена.

— Какво става? — попита Кардения.

— Пръстенът се въртеше, за да има гравитация в него — отговори телохранителката. — Но вече е пропукан. Разпада се. — Тя подаде ръка на Кардения. — Да вървим, Ваше величество. Трябва да ви кача по онзи коридор.

Коридорът беше проектиран и за използването на тласкащи полета. В широкото отклонение нагоре към тунела фокусираните полета трябваше да придържат хората от екипажа, докато се катерят по „стената”, за да стигнат до коридора. Тунелът се свързваше с основния корпус, където също имаше обезопасяващи тласкащи полета.

— Първо вие, Ваше величество — настоя жената.

Кардения закуцука нагоре по стената с кислородната бутилка в ръка, влезе в коридора и се огледа.

— Продължавайте! — подкани я телохранителката и посочи напред.

Стоновете на кораба се засилиха внезапно, Кардения видя как под телохранителката подът на пръстена се нагъна и разкъса. Още една преграда се сви навътре, за да отдели коридора от пръстена. Кардения зърна жената в последния миг, когато тя й викаше да бяга.

Нямаше нужда от напомнянето. Хукна лудешки по радиалния тунел и когато излезе от тласкащото поле, полетя в безтегловността, блъсна се в стена и започна да се придърпва по нея, за да стигне до далечния люк на основния корпус.

Докато се носеше натам, мина през прозрачна част на коридора. Надникна към разчупения пръстен, секторът срещу нея се отделяше от кораба, откъсна се от коридора си и се пръснаха парчета. Видя го да се рее зад нея. Отпред беше люкът към основния корпус.

И се оказа, че е затворен.

Рязък разтърсващ пукот раздруса тунела около Кардения, запрати я в стената и я завъртя. Премяташе се и слушаше пронизително многогласно свистене — нататък в коридора по стената зейна редица от дупчици, дълга около три метра. И от този коридор излизаше въздух.

Тя притисна маската по-плътно до лицето си и се избута към люка, делящ я от основния корпус, сграбчи ръкохватка до него и заудря по метала с кислородната бутилка. Не спираше, а въздухът се разреждаше и изстиваше, тя вдишваше кислород от време на време, за да остане в съзнание и да удря. Не се отказа и накрая чу — или може би й се причу — как някой също удря по люка от другата страна.

Продължи да блъска по метала, докато студът не я погълна.

Офисите на Дома Лагос гъмжаха от хора на имперската служба за сигурност, което подтикна Кива към единствената разумна според нея реакция.

— Мамка му, какво става тук?! — сопна се тя на лорд Претар.

Той стоеше в кабинета си, а униформени и следователи тършуваха в таблета и архива му, както и в таблетите и архивите на всеки друг, когото завариха в офисите.

— Имало е покушение срещу емперо — обясни Претар.

— Какво общо, да му го начукам, има това с нас?

— Лейди Кива, моля ви. — Той се озърна към хората от сигурността. — Дръжте се прилично.

— Майната му на приличието! Отговори на проклетия въпрос.

Кива долавяше, че Претар се мъчи да прецени дали като старши директор на Дома Лагос за Средоточие може да цапардоса дъщеря на матриарха на Дома. Секунда-две по-късно той размисли и според нея това беше правилно, но разочароващо решение, защото тя копнееше за повод да го размаже по шибания килим.

— Емперо разглеждала построен наскоро кораб — обясни Претар. — Някой забил совалка в сектора на пръстена, където тя била в този момент.

— Ясно. И?

— И совалката била от наш кораб.

— Какво? Кой?

— „Да, сър”.

— Ти бъзикаш ли се с мен, бе?

Претар пак се огледа многозначително, с което сериозно й опъна нервите, сякаш искаше да подскаже: „Ако се бъзиках с тебе, тези хора нямаше да са тук”.

— Лейди Кива… — обади се някой зад нея.

Тя се обърна. Някакъв много наежен чеп я зяпаше.

— Кой сте вие?

— Хайбърт Лимбар. Началник на имперската служба за сигурност. Искам да говоря с вас.

— Добре, защото и аз искам да говоря с вас. — Кива изгледа Претар. — Вън.

— Това е моят кабинет — възрази Претар. — А вие не сте вашата майка.

— Не съм — потвърди тя. — Обади й се да се оплачеш, ако искаш. Дотогава се разкарай. Трябва да използвам кабинета.

Претар й хвърли зъл поглед и излезе. Униформените и следователите го изпратиха с очи. Кива посочи към тях.

— Кажете и на останалите да се разкарат — поиска тя от Лимбар.

— Разкарайте се — нареди той. — Да ви няма тук четвърт час.

Всички излязоха и Лимбар затвори вратата.

— Как бе, мамицата му, са отмъкнали наша совалка за такава гадост? — възмути се Кива и се тръшна на креслото зад бюрото на Претар.

— Доста е забавно вие да ме питате, лейди Кива — отбеляза Лимбар. — Канех се да ви задам същия въпрос. Може би без „мамицата му”.

— Очевидно е, че нямам представа.

— Вие сте представителка на собственика в „Да, сър”.

— Да.

— И на връщане от Край към Средоточие сте натъпкали в кораба емигранти от планетата, които са обяснявали, че бягат от гражданската война там.

— Да. Е, и?

— Възможно е някой от тези емигранти да е имал някакви планове за момента след пристигането си.

Кива изсумтя.

— Значи според вас някой от задниците, които докарахме, е знаел, че нашата емперо — и то нова-новеничка емперо, коронясана горе-долу по времето, когато ние отлетяхме оттам — ще бъде точно на онзи кораб, точно по онова време. И си е услужил със совалка, за да я очисти.

— Не смятам, че това е много вероятно. Мисля, че е по-вероятно някой тук да им е дал указания след пристигането и запознаването с политическите промени.

— Какво означава това? — попита Кива.

— Лейди Кива, знаете ли срещу кой кораб беше извършено нападението?

— Не.

— „Пей си, щом ти се иска” — нова десетка, поръчана от Дома Нахамапитин.

Кива си замълча.

— От лейди Нахамапитин научих, че малко преди атаката срещу кораба вие и вашата майка графиня Лагос сте заплашвали Амит Нахамапитин при спор за проблеми в бизнеса.

— Не сме го заплашвали. Само изразихме съвсем недвусмислено недоволството си от някои действия, които неговият Дом предприе срещу нашите интереси на Край, но предложихме извънсъдебно споразумение. Попитайте и него.

— Много бих искал да го попитам, само че той беше с емперо по време на атаката. Емперо оцеля. Уви, Амит Нахамапитин нямаше този късмет.

— Ами… мамка му — промърмори Кива след минута.

Лимбар кимна.

— Мога да ви покажа записи, ако желаете. Но не остана много от него. Каквото не беше размазано по пода, се разхвърча във вакуума.

— Наистина ли подозирате нас?

— Вие ми кажете, лейди Кива. Пристигате от Край с претенции към Нахамапитин и кораб, пълен с емигранти от планета, чиито въстаници извършват атентати къде ли не във Взаимозависимостта… и вече се опитаха веднъж да убият емперо. А сега имаме покушение, не само насочено срещу емперо, но и ликвидирало определения наследник на ръководителката в Дома Нахамапитин, а освен това причинило огромни загуби на този Дом с унищожаването на тяхната нова десетка малко преди предаването й за експлоатация. Не се ли досещате защо бих предположил, че вие и тези терористи от Край може би сте решили да улучите две птици с един камък?

— Можете да предполагате каквото си искате. Това не означава, че сте прав. И бездруго няма никакъв смисъл. Нуждаехме се от живия лорд Амит, за да изпълни каквото поискахме от него. Нямаме полза от премахването му преди това. Сега Нахамапитин не биха пожелали дори да говорят с нас, особено ако са убедени в нашата вина.

Лимбар се усмихна.

— Мога да допусна, че това е вярно. Лейди Надаш е побесняла и само обстоятелството, че в момента подбужда всички за изпращането на десантен кораб към Край, я възпира да насочи цялото си внимание към Дома Лагос.

Кива отвори уста да каже нещо за съучастието на Нахамапитин във въстанието на Край и да попита защо, мътните го взели, Лимбар не рови в тази история, но я затвори толкова бързо, че дори зъбите й изтракаха.

— Да, лейди Кива? — подкани я Лимбар, който забеляза това. — Нещо ви хрумна ли?

— Питах се имате ли някакви улики в подкрепа на тези ваши догадки.

Лимбар махна с ръка.

— Има причини да сме тук. Не смятам вас или вашата майка за толкова глупави, че да записвате такива планове на някакви носители, ако наистина сте замесени. Но може би не всички ваши служители са толкова благоразумни. Ако тук има улики, ще ги намерим. Дотогава, лейди Кива, надявам се да разберете защо ограничих свободата на придвижването ви в Средоточие и защо ще бъдете наблюдавана дискретно. Отнася се не само за вас, разбира се. Ограниченията са наложени и на вашата майка, лорд Претар и повечето ръководители на бизнеса ви в Средоточие и Си'ан.

— Майка ми няма да се примири лесно.

— Тогава можете да предадете на графинята — и ви моля да ме цитирате точно, — че не ми дреме. Някой току-що се опита да убие моята емперо за втори път, докато ръководя тази служба. Не се съмнявайте, че ще открия виновните. Ако сте вие или вашата майка, или който и да е човек, свързан с Дома Лагос, все ми е едно колко велики и могъщи сте или как сплашвате подчинените си. Ще стъпча в праха и вас, и целия ви Дом, ако е необходимо.

— Ще й предам.

— Непременно. А сега, лейди Кива, моля да ме извините, но моите служители трябва да се заемат със задачите си.

Той отвори вратата, за да пусне в стаята хората от сигурността и следователите. Кива ги погледа как запълват кабинета, стана от креслото, излезе и се отправи към асансьорите. Една униформена жена се отдели от групата и тръгна към нея.

— Стига де — каза Кива. — Нали гадният ви шеф обеща да бъде дискретно.

— Това е нашето дискретно наблюдение — отсече жената и застана до нея.

Кива потисна изкушението да извие очи към тавана.

— Как се казваш?

— Сержант Бреня Питоф.

— Е, сержант, ще имам ли поне един миг насаме отсега до края на тази история, когато и да е той?

— Всъщност не.

— Значи ще ме гледаш и когато сера.

— Не.

— Добре.

— Стига в тоалетната да няма прозорец или втори изход.

Вратата на кабината се отвори и Кива влезе. Сержант Питоф я последва.

— Натисни „Партер” — каза й Кива.

— От мен се иска да ви придружавам, лейди Кива, не да ви прислужвам — отвърна Питоф, но все пак натисна бутона.

Имперският страж отвори вратата и Марс Клермон влезе в богато украсената зала като гигантска пещера, където изпълнителният комитет се бе събрал за сутрешното си заседание. Марс носеше папка, блещеше се към бароковите декорации на огромното помещение и осъзнаваше, че колкото и дълго да остане в двореца, едва ли би могъл да свикне с този смехотворен разкош. Една дума стигаше за всичко тук — излишества.

Спря пред масата, около която седяха всички от комитета, но я нямаше емперо — още се възстановяваше след покушението. Седящата в челото на масата (Грейланд II му каза, че там трябва да е архиепископ Корбин) го огледа безмълвно. Марс я удостои с кратък поклон и плъзна поглед по другите в търсене на другата, която го интересуваше — Надаш Нахамапитин. Не бе я виждал, но я разпозна скоро — по-млада от всички останали в комитета и видимо приличаща на брат си Грени. Тя отвърна безизразно на погледа му, както той очакваше, защото нямаше представа кой е или какво предвещава появата му.

— Вие сте нов тук — каза архиепископ Корбин.

Марс кимна.

— Да, Ваша светлост. Аз съм Марс Клермон, новият помощник на емперо по политиката в областта на науката. Бях нает вчера веднага след пристигането си от Край.

Прикова вниманието на Надаш, но тя се прикриваше добре. Ако не дебнеше за реакцията й, не би я забелязал.

Корбин се усмихна и кимна към останалите от комитета.

— Сигурно вторият ден тук ви се струва тежък.

— Да, Ваша светлост. Тежък е. По-тежък, отколкото предполагате.

— Доколкото разбрах, идвате с новини за състоянието на емперо — каза Корбин.

— Да, освен това емперо ми възложи да запозная комитета с още един проблем, ако решите да се съобразите с желанието й.

— Разбира се.

— Състоянието на емперо се подобрява — започна Марс. — Още се възстановява от ниската температура и недостига на кислород в пробития коридор на десетката, но за щастие нейните телохранители, или по-точно оцелелите сред тях, са успели да я изведат оттам, преди да се стигне до опасни за живота й увреждания. Провървяло й е. Повече, отколкото на петимата телохранители, които са загинали при усилията да я спасят, както и на четиримата телохранители, които са загинали при опита да спасят лорд Амит Нахамапитин. — Той се обърна към Надаш. — Поднасям ви своите съболезнования за тази загуба, лейди Надаш.

— Благодаря.

— Няма за какво. — Марс пак се взря в Корбин. — Доктор Дринин е казал на емперо, че би искал тя да остане на легло и под наблюдение още няколко дни, за да позволи на тялото си да се изцели, и е предложил изпълнителният комитет да поеме текущите въпроси, които възникнат. Както научих, намекнал е и за разглеждането от комитета на решението на парламента за употреба на сила срещу Край и въстаниците на планетата.

— Какъв е отговорът на емперо? — попита Корбин.

— Тя каза, че поради отсъствието й комитетът може да предприеме мерки от нейно име за прилагането на това решение…

— Не бива да се бавим — прекъсна го Упекша Ранатунга, която бе гласувала в парламента за изпращането към Край на десантния кораб „Пророчествата на Рашела”.

— … но само след като запозная комитета с другите сведения, които тя желае да сподели с вас.

— Какви са те? — попита Корбин.

— Ето ги.

Марс отвори папката с девет комплекта разпечатки, които съдържаха много листове. Зае се да ги раздаде на членовете на комитета.

— Какво е това? — попита и Ранатунга.

— Първоначален вариант на научна статия, която моят баща получи преди няколко години от аспирантката Хатиде Ройнолд, подготвяща своята докторска дисертация. Изпратила му е статията, защото, макар че моят баща беше имперският инспектор на Край, той изпълняваше и друга задача, възложена му от емперо Атавио VI. Моят баща е физик, изследващ Потока, и покойният емперо поискал от него да събира данни за надеждността на струите в Потока, които свързват Взаимозависимостта. Въпреки уверенията на почти всички видни физици, занимаващи се с Потока, Атавио VI бил загрижен, че тези жизненоважни търговски маршрути могат да изчезнат.

— Ще изчезнат ли? — попита Ранатунга.

— Вече се е случвало — напомни Марс. — Най-паметна е загубата преди повече от хилядолетие на струята в Потока, която ни свързвала със Земята, където е възникнала нашата цивилизация. Другото изчезване на струите от и към системата Даласисла се случило около два века по-късно. Оттогава обаче струите в Потока са били забележително устойчиви, което е дало възможност на Взаимозависимостта да процъфтява и благоденства.

Корбин размаха статията, която още не си бе направила труда да прелисти. Останалите също бяха сложили разпечатките на масата. Надаш пишеше нещо на таблета си.

— В статията твърди ли се, че струите на Потока ще изчезнат?

— Не. Всъщност в нея е изказано предположението, че струите ще се разместят твърде значително само за няколко години. Повечето от съществуващите ще изчезнат, но вместо тях ще възникнат други, които ще дадат възможност на търговията във Взаимозависимостта да продължи… но новото им средоточие ще бъде Край.

— Вярно ли е това? — попита Корбин.

— Именно за да провери хипотезата си, Ройнолд е изпратила черновата на моя баща, който е написал много по-рано статия на същата тема и е обсъдил откритията си с Атавио VI, с когото го е свързвало отдавнашно приятелство. Самият Атавио е поискал от него да прекрати публичните си прояви в тази област, но онази ранна публикация останала достъпна. Ройнолд преценила, че само моят баща би се отнесъл сериозно към този проблем.

— Какво й е отговорил?

— Нищо. Резултатите от работата му бяха предназначени само за емперо. Според мен аз бях единственият, на когото той показа черновата, защото участвах в неговите изследвания. А Хатиде Ройнолд също се отказала от заниманията с тези проблеми, поне привидно. Но имперската служба за сигурност проведе разговор с нея снощи. Оказа се, че също като моя баща Ройнолд е имала покровителка, затова е можела да продължи своите изследвания за промените в струите на Потока. Тази покровителка е Надаш Нахамапитин.

Всички се вторачиха в Надаш, а тя се усмихваше.

— Знаех си, че ще чуем това. — Тя заговори само на Корбин. — Хатиде е моя приятелка от университета. Дойде при мен, защото имаше финансови затруднения, но не за да проси. Затова подпомагах изследванията й по този проблем. Отпусках й стипендия, за да довърши и тази работа, и останалите си трудове, а тя ми изпращаше новите резултати всяко тримесечие. Аз не ги четях, защото не това беше целта ми, докато й помагах.

— Съжалявам, лейди Нахамапитин, но има причина да смятаме, че не казвате истината — възрази Марс.

Тя би пробила дупка в гърдите му с погледа си, ако можеше.

— И каква е тази причина, господин Клермон?

— Лорд Клермон — поправи я той. — Причината е, че вашият брат е казал точно обратното.

— На кого?

— На нас — отговори емперо Грейланд II от вратата.

Всички станаха, а Марс и без това беше прав. Усмихна се на внезапната поява на Грейланд. Нямаше такъв замисъл, когато разговаряха малко по-рано, но той виждаше колко се развълнува тя, след като повтори пред нея разговора си с Кива Лагос и добави каквото знаеше. А когато и емперо сподели с него каквото знаеше, всичко се напасна страховито. Тя се обади на още хора, за да не остане нищо неясно, и накрая двамата обмислиха как Марс да представи всичко пред комитета.

И го накара да носи микрофон, за да чува тя всяка дума, затова можеше да отговори на Надаш Нахамапитин, макар че беше прекалено далече от нея, за да долови слухът й нещо, докато влизаше.

Марс призна, че психологическото въздействие си го биваше.

Грейланд доближи бавно масата и даде знак на всички да седнат. Архиепископ Корбин понечи да се премести, но Грейланд й посочи да остане в челото на масата. Застана до Марс и се подпря на ръката му.

— Лейди Надаш, вашият брат разкри пред нас, че вашето семейство е знаело за изводите на доктор Ройнолд — поде Грейланд. — Каза ни това мигове преди да умре, разкъсан от совалката, която се вряза във вашата нова десетка. Тогава не разбрахме цялото значение на думите му. След това обаче говорихме с лорд Клермон, който е пред вас, а той знаеше какво е имал предвид вашият брат, защото бе прочел ранната чернова на статията. Знаеше и че изводите са неправилни.

— Да, неправилни са — потвърди Марс. — Изчисленията й бяха извършени небрежно. Още не съм виждал най-новите й изследвания, но ако тя продължава да твърди, че ще има размествания в Потока, значи изобщо не е поправила първоначалните си грешки.

— Но вие не сте могли да знаете това — каза Грейланд на Надаш. — Затова вие и вашето семейство сте се опирали на заблудата, че Край ще се превърне в новия център на Взаимозависимостта. И когато това се случи, искали сте вие, а не Домът Ву, да контролирате достъпа до Потока. Предизвикали сте въстанието на Край, изпратили сте там вашия брат Грени да го ръководи, разпространили сте вирус по земеделски култури, за да влошите положението, и сте обвинили за това Дома Лагос, за да прикриете следите си и да ощетите враждебен Дом.

— А тук в Средоточие настоявахте да бъде изпратена военна помощ на херцога на Край — подхвана Марс, — после използвахте пирати, за да заграбите тези оръжия за своето семейство и да тласнете херцога към още по-крайни действия. Продължихте натиска за още по-голяма военна намеса, като планирахте и осъществявахте терористични атаки и тук, и другаде във Взаимозависимостта.

— Това е лъжа — възрази Надаш.

— Че Изолт е задържан от службата за сигурност — съобщи й Грейланд. — Вашият човек в митницата и имиграционната служба. Разобличи ви почти веднага след ареста. Разказа ни как е набелязвал имигранти от Край и е бил посредник между вас и тях. Как или сте ги използвали, или сте ги набеждавали за атентати. Дори ни разказа за вчерашното покушение. Как е дал на нищо неподозиращ имигрант предавател, който е овладял управлението на совалката чрез програма за поддръжка и я е насочил към вашия кораб. Знаете ли защо ви издаде с такава лекота?

— Защото е разбрал, че сте убили преднамерено своя брат, за да изглежда всичко като нападение срещу Дома Нахамапитин — каза Марс.

Грейланд кимна.

— Явно дори той не е могъл да понесе това братоубийство. Макар че е одобрявал опитите ви да стоварите вината върху Дома Лагос. Каза, че това било много хитър ход.

— Но в Дома Лагос не са доволни — подхвърли Марс.

— Не са — потвърди Грейланд. — И ние не сме, лейди Надаш. От която и да е част на тази история.

Всички около масата бяха притихнали и гледаха втренчено Надаш Нахамапитин.

— Ваше величество, наскърбена съм от готовността ви да повярвате на тези обвинения.

— О, стига глупости, Надаш — ядоса се Грейланд. — Всичко свърши.

— Не, Кардения — сопна се Надаш и неколцина ахнаха от грубото нарушение на протокола, защото спомена личното име на емперо. — Не е свършило. За мен — може би. Но не и за Дома Нахамапитин. — Подхвърли на масата своя таблет, който бе стискала в ръка през цялото време. — Още когато твоят лакей ми пробута статията на Хатиде, аз изпратих съобщение до „Пророчествата на Рашела”. Онзи десантен кораб с десет хиляди гвардейци и цялото им снаряжение и оръжия. Докато ти се появиш и започнеш своите речи, хората от екипажа се заключиха на мостика и насочиха кораба към плитчината на Потока. Вече е в позиция за незабавно влизане в Потока. След по-малко от петнайсет минути „Пророчествата на Рашела” ще отлети към Край. Твърде късно е да го спрете.

Грейланд се озърна към Корбин, която грабна своя таблет, надигна се рязко и започна поредица от обаждания. Грейланд пак се загледа в Надаш.

— Вашите хора на мостика не могат да останат вътре безкрайно.

— Не ставай глупава — отвърна Надаш. — Не са само те. Подготвям това от години. Когато „Рашела” излезе от Потока при Край, ние ще контролираме цялата система. Първо ще овладеем имперската станция, а дори моят брат още да не е наложил властта си на самата планета, скоро ще постигнем и това. После ни остава само да чакаме, нали? Ще можем лесно да браним изходната плитчина на Потока. Подготвили сме се. И когато струите на Потока се разместят, можем да започнем преговорите.

— Не разбирате — каза й Марс. — Ройнолд е сбъркала. Не предстои никакво разместване. Струите ще изчезват. Всяка една струя от Потока ще изчезне през следващото десетилетие.

— Извинете, какво казахте?! — намеси се Упекша Ранатунга.

— Затова съм тук — натърти Марс. — Моят баща потвърди хипотезата си. Използвахме данни от корабите, които пристигаха в системата на Край! Всичко ще изчезне. Край ще бъде изолиран, както и всяка друга система.

— Вие тълкувате данните така — възрази Надаш.

— Вече се случва — изтъкна Грейланд. — Струята от Край към Средоточие е недостъпна. След това ще се затвори струята от Средоточие към Терхатум. Родната система на твоето семейство Надаш. Вашата система.

Надаш тръсна глава и се усмихна.

— Не. А дори да е така, няма значение. — Тя посочи Марс. — Ако той е прав, милиарди хора ще умрат. Край е единствената система във Взаимозависимостта, където има годна за живот планета. Във всички останали има само изкуствено поддържани хабитати. Ще издържат още години, може би дори десетилетия. Но накрая ще се разпаднат. Навсякъде. Ще остане само Край. И там ще властва Домът Нахамапитин, ако вече не владеем системата.

Вратата на залата се отвори отново, влязоха четирима в униформи на службата за сигурност и тръгнаха към масата на изпълнителния комитет. Зад тях вървеше Хайбърт Лимбар.

Надаш погледна първо тях, после емперо.

— За мен ли са дошли?

— Да, за тебе.

— Кардения, позволи ми да ти дам съвет — каза Надаш, а униформените се струпаха около нея. — Запази ми живота и се отнасяй много добре с мен. Краят на Взаимозависимостта ще настъпи по един или друг начин. Какъвто и да бъде, Домът Нахамапитин ще се съхрани и ще чака да се преклоните пред него. И няма да се държи мило с тебе, ако нещо ме сполети.

— Ще запомним това — зарече се Грейланд. — А дотогава ти благодаря за службата в изпълнителния комитет. Уволнена си.

Надаш се разсмя, стана и тръгна към вратата с униформените. Другите от изпълнителния комитет не откъсваха погледи от нея.

Когато излезе, Упекша Ранатунга се прокашля.

— Бих искала да се върнем към твърдението, че струите на Потока ще изчезнат за едно десетилетие. — Взираше се ту в Марс, ту в Грейланд. — Вярно ли е?

— Вярно е — потвърди Марс.

— И ни казвате това чак сега? — смаяно възкликна Ранатунга.

Марс чу въздишката на Грейланд, долови как тя го стрелна с поглед, но се обърна към Корбин, която се върна при масата.

— „Пророчествата на Рашела” отлетя — съобщи Корбин. — Влезе в плитчината на Потока и вече е на път към Край.

— В кораба има само десет хиляди гвардейци — каза Марс. — Онези в имперската станция там не са много повече. Имате стотици кораби и стотици хиляди гвардейци.

— И всички те трябва да излязат през плитчината на Потока в системата — напомни Грейланд. — Няколко кораба и оръжията им стигат, за да бъде отбранявана.

— Изглежда, сте уверена в това.

Грейланд се засмя горчиво.

— Лорд Клермон, как според вас Домът Ву е станал имперски род преди хиляда години? Направили сме съвсем същото тук. Контролирали сме плитчините и сме принуждавали всеки заминаващ или пристигащ да си плаща. Принуждавали сме ги, лорд Клермон. Както възнамерява да постъпи и Домът Нахамапитин в системата на Край. И в края на краищата ще бъдат новите емперо, или поне си въобразяват, че ще бъдат.

— Тогава да изолираме напълно Край — предложи Корбин. — Ако Нахамапитин толкова искат да останат там откъснати от света, да изпълним желанието им.

— Не е толкова просто — изтъкна Марс.

— Защо?

— Защото Надаш каза истината — обясни Грейланд. — Има само една система с планета, която може да поддържа живота на човечеството след изчезването на Потока. И това е Край. Можем да подготвим всяка система за бедствието. Да им дадем всичко необходимо, за да оцеляват колкото може по-дълго. Но само на Край хората ще живеят и когато всичко останало потъне в мрак. Нуждаем се от тази планета. И трябва да преместим там поне част от жителите на всяка друга система.

— Но Нахамапитин ни се изпречиха — каза Марс.

— Да — кимна тя.

— И какво ще правим сега? — промълви Упекша Ранатунга след малко. — Какво ще правим?