Събудих се и чух своето тихо пъшкане. Туптенето в главата беше изчезнало, но все още си спомнях болезненото усещане. Мисля, че минаха няколко минути, преди да събера сили и да стана.

Старите ми спомени нахлуха в съзнанието и отново се смаях от множество предишни свои изпълнения. Питах се дали на копията също ще бъде присадена цялата ми памет, щом нямаше как да бъдат унищожени след изпълнението на мисията си, както биха могли да постъпят с мен самия. Когато се сетих за това, напомних си, че двойниците ми непременно трябва да бъдат убити. Иначе какви ли не тайни щяха да се разнесат из Диаманта на Уордън и да попаднат в ръцете на хора, които чудесно умеят да извличат изгода от подобни находки!

В същия миг осъзнах, че нещо не е наред. Огледах малката стая, където се събудих, и веднага разбрах какво ме тревожи.

Това не беше клиниката на Сигурността, нито някое друго познато ми място. Намирах се в тясно помещение с обем не повече от дванайсетина кубически метра, макар таванът да беше малко по-висок от обичайното. Имаше койка в ниша, на която седях в момента, умивалник, до него стандартен люк за подаване на храната. Видях и капака на затваряща се в стената тоалетна. Толкова. Май нямаше друго… или все пак пропусках нещо?

Започнах да се озъртам и скоро забелязах най-очевидното. Да, не можех да шавна, без това да бъде засечено от оптическите, а вероятно и от шумовите монитори. Вратата почти не личеше в стената и явно не бих успял да я отворя отвътре. Веднага разбрах къде съм попаднал.

В затворническа килия.

И — още по-лошо — усещах леко трептене, което не идваше от определен източник. Не ме дразнеше, всъщност долавяше се едва-едва, но знаех каква е причината. Бях в кораб, който летеше някъде в пространството. Станах и се олюлях леко от пристъп на световъртеж, който бързо отмина. Погледнах тялото си… и преживях най-страшното, поне според самия мен, потресение в живота.

Женско тяло. При това напълно вписващо се в стандартите на Конфедерацията. В този миг шокът и погнусата ме раздрусаха почти физически. Първо — и преди всичко! — аз без всякакво съмнение си бях мъж и това определено ми харесваше. Пък и тялото ми подсказваше нещо още по-ужасно. Вече не представлявах оригинала, а просто едно от копията. „Един от тях съм!“, креснах безмълвно, обзет от паника. Пльоснах се отново на койката и си заповтарях, че е невъзможно. Нали знаех кой съм, помнех всяка подробност от живота и работата си.

След малко стъписването ми отстъпи пред гнева… и отчаянието. Аз представлявах копие, имитация на съвсем друг човек, който също си беше жив и сега вероятно се забавляваше, следейки всяко мое движение и мисъл. Изведнъж го намразих с озлобление, неподдаващо се на никакви разумни доводи. Ще си седи той в удобство и безопасност, ще ме наблюдава как върша мръсната работа, а когато всичко свърши, ще се прибере да му изтрият паметта, за да се върне към нехайното си живуркане, докато аз…

Щяха да ме натикат в един от световете на Диаманта, да ме затворят там, като че бях някой бандитски главатар, до края на живота ми… или поне до последния ден на това тяло. А после? Когато сторя онова, което се иска от мен? Сам си го признах, още при събуждането, сам си произнесох присъдата. Какви неща знаех! Разбира се, ще ме следят през цялото време. И ще ме убият, ако издам нещо. Приключа ли със задачата, пак ще ме убият — за всеки случай.

Добре де, казах си, положението не е изгодно само за тях. Знаех как мисли той, как мислят всички те. Наблюдението над мен нямаше да им донесе особени радости. Бях твърде труден за убиване кучи син… Е, не син, напомних си мрачно. И се запитах съвсем откровено — бих ли искал да прекарам остатъка от живота си в това тяло? Поне в момента изобщо не изгарях от подобно желание, съмнявах се и че изобщо някога ще се примиря. Внезапно в съзнанието ми замъждука искрицата на подозрение, че онези са предвидили дори тази ми моментна реакция. Чудесен двоен капан, в който да се хвана. Но даже да бяха ми причинили всичко това само за да не искам да живея след приключването на задачата, ще изкарам, напук на тях, поне хиляда години! Все пак ако разсъждаваме логично, вероятността за подобен кален номер бе твърде малка. Или се е появила някаква неизвестна за мен причина, свързана с мисията ми, или просто не им е пукало. Щеше ми се да знам кое от двете е…

А сега какво? Ами ще чакам, ще си кротувам и ще се приспособявам възможно най-добре. Беше ми някак странно, че се чувствах толкова обикновен, толкова нормален. Главата, ръцете, краката — на все същите места. Вярно, бях значително по-лек, но не прекалено. Забележимо по-слабите мускули едва ли променяха съществено положението ми в една гола затворническа килия. Само от време на време се сещах, че тук-там ми стърчи по нещо в повече, но пък липсваше другото, което бях имал цял живот. Засега разликата не ме засягаше особено. По-късно, щом ме стовареха в гадната дупка, дето са я избрали… да, тогава сигурно щеше да стане напечено.

Бях жаден. Огледах се и видях малък кран и чаша над мивката. Изгълтах доста вода. Естествено стече се бързичко през мен и открих, че напънът да пикая си е все същият, макар този път да трябваше да седна. Дръпнах надолу тоалетната чиния, облекчих се… и преживях още един шок.

Устройството явно се задействаше чрез допир до кожата, но не ме питайте как точно работеше. Не съм от техническите спецове. Очевидно беше далеч от съвършенството на невралната програма, но им позволяваше да ми говорят съвсем спокойно, дори да ми предават образи, които само аз можех да видя.

„Надявам се, че вече преодоля шока от осъзнаването кой си.“ Гласът на Крега звучеше ясно и отчетливо, дори ми се стори немислимо никой от надзирателите да не го чува. „Сигурно си спомняш, че при процеса на Мертън се похабяват доста тела. За едно прихващане умират около трийсетина. Между първите четири, с които постигнахме успех, имаше и женско. Решихме да си послужим с него по няколко причини. Първо, то може по-успешно да заблуди властите в Диаманта, ако вече е изтекла информация за теб. Второ, пращаме те на Цербер, а тази планета е доста особена. Така че възрастта и полът ти нямат абсолютно никакво значение. Все пак подозирам, че за да те успокоя окончателно, трябва да ти обясня — за церберяните е достъпно естественото подобие на процеса на Мертън. Всъщност ние развихме технологията отчасти и благодарение на сведенията, които получихме оттам. С други думи, очаквай да смениш тялото си поне веднъж, а по-вероятно няколко пъти, едновременно с възрастта, пола и всичко останало…“

Щом чух това, не просто, се изправих, а едва не подскочих до тавана от изненада. Тоалетната чиния се прибра в стената, последвана от шума на течаща вода. За миг се разтревожих, че съм се лишил от останалата част на инструктажа. Но професионалистът у мен отново вземаше надмощие и си напомних, че не мога да проверя веднага дали е така. Трябваше да почакам достатъчно, за да не събудя подозрения у надзирателите.

Върнах се на койката, вече в съвсем различно настроение. Виж ти, сменят си телата… Това все пак е нещо! Отново се почувствах жизнен, дори леко възбуден.

Е, вярно, стовари ми се беля на главата, но от най-жестоката изненада ме отърваха почти моментално. Другата — че не съм този, за когото се мислех, а изкуствено творение — тепърва щях да преглъщам. Предишният живот, какъвто си го спомнях, макар да не беше мой, се оказа жалка картинка. Никаква цивилизация, никакви игрални маси и красавици, никакво неудържимо прахосничество. Но още докато си седях на койката, започнах да се приспособявам. Нали точно затова избират хора като мен — способни сме да се нагодим и впишем в почти всякакви условия.

Въпреки че това не беше моето тяло, оставах си същият. Паметта, мислите и личността правят човека, а не кокалите му. Внушавах си, че всичко е само биологическа маскировка, макар и необичайно хитроумна. Колкото до проблема кой всъщност съм аз… Преди да ме вдигнат от онова кресло в клиниката на Сигурността и без това съм бил друг човек. През повечето време голяма част от паметта и обучението ми са липсвали. Именно съществото, шляещо се между две задачи, е било изкуствено, създадено насила. Точно той, нищожният плейбой, дето вече бе изчезнал от мен, не беше истински. Същинското ми „аз“, затворено и съхранявано в техните психохирургически компютри, излизаше на бял свят само когато имаха нужда от него… и бяха прави да постъпват така. Пуснат на свобода, без контрол, щях да бъда не по-малка заплаха за структурите на властта от който и да е противник.

Биваше си ме. Самият комодор Крега каза, че съм от най-добрите. Затова сега бях тук, в това тяло, в тази килия, на този кораб. И доколкото зависеше от мен, нито щяха да изтрият съзнанието ми, нито да ме ликвидират. Пък онзи, седнал пред пулта… чудно защо вече не го мразех с такава сила, дори не изпитвах почти нищо към него. Щом си свърши работата, ще го изтрият, а може и да му се случи най-лошото, ако аз и другите ми двойници-агенти открием твърде опасни факти на планетите в Диаманта. В най-добрия случай отново ще се превърне в предишния досаден лентяй.

Що се отнася до мен… Аз пак ще съм си аз, ще живея, ще съм истински. Дори може би ще стана още по-пълноценен.

Не се заблуждавах. Щяха да вложат цялото си старание, за да ме ликвидират, ако не им играя по свирката. Някой роботизиран спътник щеше да го направи автоматично, така че никого да не мъчат угризения. И аз така бих постъпил. Но щях да съм уязвим само докато стана господар на новото си положение, докато се приспособя към своя друг и вече единствен свят. Изпитвах непоколебима увереност, че е така, защото познавах тяхното мислене и методи. Някой трябваше да свърши мръсната работа. Бях в ръцете им… докато надуша начин да се изплъзна. Можех да ги победя дори в игра по собствените им правила. Ето още една причина да търпят хора като мен — нужен им бях, за да спипат онези, които майсторски прикриват в сянка целия си живот и постъпки и успяват да останат невидими даже за най-добрите следящи системи… Да ги спипат и довършат.

Но ако аз ги надхитря, едва ли ще пратят друг агент по следите ми, защото просто биха поставили някого в същото положение.

Тогава осъзнах, а несъмнено и те отдавна си бяха направили сметката, че нямам друг избор, освен да се заема със задачата. Само докато правя каквото се иска от мен, ще избегна опасностите на първоначалната несигурност. После… ще видим!

Обзе ме възбудата на новото предизвикателство, както ставаше винаги в такива случаи. Загадки за решаване, цели за постигане. Обичам да печеля всяка игра и това става още по-лесно, когато смисълът на задачата не ме засяга — само трудностите по пътя, съпротивата на врага, физическите и умствените усилия, необходими за справянето с него. Да проуча колко опасна е тази чужда раса? Лично на мен вече ми беше съвършено безразлично. И без това отсега нататък щях да заседна завинаги в световете на Уордън. Ако нашествениците победят в задаващия се сблъсък, онези от Диаманта ще си живеят като царе, защото са им били съюзници. Ако пък другата раса бъде сразена, всичко на четирите планети ще си остане без особени промени. Значи проблемът с пришълците се превръщаше за мен в чисто интелектуална главоблъсканица!

Втората възможност ме поставяше в идентично положение. Да издиря Владетеля на планетата, където ще попадна, и да го убия, ако мога. В известен смисъл това беше по-трудно за изпълнение, защото щях да действам на напълно непозната за мен територия, значи имах нужда от време, вероятно и от съюзници. Пак предизвикателство. Но ако го докопам, собственото ми влияние ще нарасне още повече, при туй задълго. Разбира се, можеше и мен да докопат по-напред, ала така само се разрешаваха с един замах затрудненията на всички замесени в бъркотията. Все пак почувствах, че дори мисълта за поражение ме отвращава. Предстоящият „екшън“ предлагаше най-добрите изходни условия, поне според моите разбирания. Преследването с цел убийство е любимата ми игра, защото или побеждаваш, или умираш, без да си принуден да понасяш факта, че си загубил.

Изведнъж ми хрумна, че единствената разлика между мен и един Владетел от Диаманта на Уордън е, че аз съм на страната на закона, а той… или тя — не. Но още в следващия миг разбрах, че не съм прав. На своя свят той е законът, пък аз ще действам срещу него. Чудесно! Точка по въпроса на чия страна е моралът.

Разсъдих, че засега срещам едно-единствено затруднение — започвах с голям пасив. При нормална процедура щяха да ме натъпчат с цялата достъпна и подходяща за случая информация, преди да се заема с изпълнението на задачата. Кой знае защо, този път пропуснаха. Сигурно причина бе наличието на оригинал в единствен екземпляр, докато копията бяха с четири различни мисии. Процесът на прехвърлянето е достатъчно тежък за новото тяло и без допълнителните усложнения. Тъй или иначе, сега този метод ме пращаше далеч зад стартовата линия. Горещо се надявах, че остатъкът от записа не се е изтрил, когато станах от тоалетната чиния. Беше единственото, с което разполагах…

Дойде време и за храната — затоплен съд с някаква безвкусна гадост, към него нож и вилица от тънка пластмаса. Щяха да се разтопят в лепкава слуз след по-малко от час, а изсъхнеха ли — да се разпаднат на прах. Стандартни прибори за затворници.

Не след дълго дойде време пак да седна и да прикрия колкото се може по-убедително мига на истината в общуването с говорещия клозет.

За мое огромно облекчение гласът на Крега продължи точно оттам, където го бях прекъснал.

„Налага се да те инструктираме по този начин, защото в твоя случай процесът по прехвърлянето е особено рискован. О, не се тревожи — резултатът вече не подлежи на промяна. Но предпочитаме да ти дадем достатъчно време, за да нагодиш мозъчните си схеми, без да подлагаме новия мозък на излишно претоварване. Все пак не можем да чакаме, докато съвсем се «донагласиш». Ще трябва да се задоволиш с подобен метод, за което искрено съжалявам, понеже измежду четиримата на теб се пада най-трудната задача…“

Почувствах как ме обзема отдавна познатото вълнение. Предизвикателството, все същата хазартна тръпка…

„Както вече казах, твоята цел е Цербер. Подобно на останалите колонни в Диаманта, планетата е същинска лудница. Трета е по отдалеченост от местното слънце, има ясно различими сезони и климатът в екваториалната зона е сходен с този на земните тропици; до устойчиви ледове на полюсите. От географска гледна точка най-необичайна е пълната липса на суша. Въпреки това този свят гъмжи от живот. Не знаем точно как са протекли геоложките процеси на планетата, но явно издигането на морското равнище е ставало съвсем бавно и повечето растения от далечното минало са продължили, образно казано, да си държат главите над водата. Затова сега почти половината от повърхността на океана е покрита от великанска флора, преплетена в сложни системи, а дънерите на някои екземпляри са десетки километри дебели. Ще разбереш, че подобни размери са жизнена необходимост за тях, защото корените им са чак на дъното — на стотици метри, а понякога и на два-три километра дълбочина. Колкото и да изглежда невероятно, градовете на Цербер са построени върху подобни гиганти.

Не е нужно да се впускам в повече подробности, а и щом бъдете стоварени на планетата, представители на местната власт ще се погрижат да ви обяснят кое как е. Преценихме обаче, че една пълна физическа и политическа карта на този свят ще ти бъде от полза, затова сега ще я запечатаме в съзнанието ти.“

Усетих остра болка, последвана от замайване и гадене, но неприятните симптоми бързо отшумяха. И установих, че наистина вече имам в главата си подробна карта на целия Цербер. Щеше да свърши добра работа. Последва я бърз поток от факти за планетата, които паметта ми запечатваше веднага. Както се оказа, това небесно тяло имаше обиколка около 40 000 километра в най-широката си част, а силата на притеглянето беше 1,02 от земното, тоест почти нямаше да забелязвам разликата. На екватора температурите бяха към 26–27 градуса, в средните ширини около 12 през пролетта и есента — хладничко, но не непоносимо. През зимата и в полярните райони студът достигаше до минус 25, ето защо растенията, а значи и селищата, избуяваха предимно край по-топлите течения.

Денонощието продължаваше 23,65 стандартни часа и не очаквах сериозни смущения в биоритмите си. Съвсем нормална среда… стига да свикнеш с прекаленото изобилие от вода.

На Цербер дори имаше промишленост. Гризеше ме любопитство да видя как са разположили цели заводи по върховете на великанските дървета. Само че липсваха тежки метали и изобщо каквито и да са леснодостъпни изкопаеми. Повечето руден концентрат и останалите необходими материали се доставяха от Медуза в замяна на готови стоки, както и от мините по множеството спътници на най-близкия газов гигант. Конфедерацията следеше изкъсо какво става на планетата и макар промишлеността да бе добре развита, изоставането й се натрапваше насилствено. Чудесна новина — значи там едва ли бих попаднал на машина, която да не познавам, или поне лесно щях да получа подробности за нея от „горе“. Имаше още една причина за технологичното изоставане. Микробът на Уордън (чието засукано научно наименование никой не помнеше и не използваше) проникваше буквално навсякъде, до последната молекула в пясъчното зрънце. И не понасяше „външни“ материали, тоест такива, в които липсваха подобните нему мъничета. Първите изследователи на звездната система, разнесли заразата от Лилит, я бяха пръснали не само по другите годни за живот светове, но и на седем безплодни, ала богати на суровини луни около газовия гигант Момрат. Незнайно как микробът успяваше да оцелее и там, където нищо друго не издържаше дори броени секунди.

„Владетел на Цербер е Уогънт Лару — продължаваше гласът на Крега. — Допреди трийсетина години той беше влиятелен политик в Конфедерацията, но се оказа с прекомерни амбиции и забрави положената клетва. Отцепи поверения му сектор и го превърна в лично кралство. Както подобаваше на положението му и на неговите някогашни заслуги към Конфедерацията, предложиха му да избере между смъртта и изгнанието в Диаманта. Ясно ти е какво предпочете. Мегаломан с мания за собствената си божественост, но не го подценявай. Беше един от най-блестящите организатори, родени някога в Конфедерацията, а тази дарба обикновено е съчетана с абсолютна безнравственост и непоколебима жестокост. Властта и връзките му се простират далеч извън Цербер, защото мнозина антиобществени елементи използват тази планета за склад на архиви и плячка, и дори за съхранение на компромати. За съжаление налага се да те предупредя, че ако невероятното все пак се случи и някой изтърве дори думичка за теб, Лару непременно ще научи. Никоя система за сигурност не е съвършена и трябва да предвидим подобен обрат в предстоящите събития.“

Кимнах на самия себе си. Заобиколните фрази на комодора, преведени на нормален език, означаваха просто, че нищожно малцинство сред политиците от Конфедерацията бяха неуязвими откъм скандали или всевъзможни провинения. А пък главатарят на Цербер явно беше майстор в използването на слабите им места.

„Твърде вероятно е откриването на Лару да се окаже непосилна задача за теб — сякаш искаше да ме насърчи Крега. — Планетата има своя мутирала разновидност на микроба. Ще ти обяснят подробно всичко, но засега ти стига фактът, че там телата се сменят толкова лесно, колкото дрехите. Затова дори да видиш Лару, да го пипнеш с пръст и да му стиснеш ръката, едва ли ще можеш да си сигурен, че това наистина е той… да не говорим пък дали ще си остане същият след дни, часове, дори минути.“

Е, това не ме смути кой знае колко. Щом е успял да наложи такъв диктаторски контрол над планетата, би трябвало да има хора, които да го познават; иначе кому ще дава заповедите си? Пък и човек като него обича парадната страна на властта. Освен това той също няма как да е сигурен кой съм аз след дни, часове или минути…

„При последното преброяване Цербер е бил населен от 18 700 000 души. Числото не е кой знае колко голямо, но нараства бързо. Работните места и жизненото пространство са предостатъчни. А откакто Лару докопа властта, населението се размножава с темпове, които ще го удвояват на всеки двадесет години. Според нас обаче това само отчасти се дължи на икономическия ръст. Смятаме, че много допринася и друг фактор — в подобен свят на телесна размяна съществува възможност за потенциално безсмъртие, стига да имаш винаги под ръка млади тела. Както изглежда, Лару е наложил контрола си и в този процес, значи държи най-могъщия лост на принудата. Естествено това е още една важна подробност — ако не бъде убит, би могъл да властва практически вечно.“

Безсмъртие, а? Идеята ми звучеше много любопитно. Ей, оригинале мой, ти колко годинки мислиш да изкараш? Защото аз, господинчо, сигурно ще имам възможност да си живуркам, докато ми скимне… Хм, тази задача май нямаше да се окаже чак такава гадост!

Крега имаше още много информация за мен; но когато най-сетне лекцията приключи, аз станах от тоалетната чиния и чух шума на водата. Следващия път установих, че и съобщението вече е отишло в канализацията. А цялото пряко неврално предаване бе продължило не повече от минута-две.

Бива си ги момчетата от Сигурността, казах си. Дори вечно бдителните надзиратели, въоръжени с всичките си камери и микрофони, нямаха представа, че може да не съм престъпничката, за която ме мислеха.

А аз, заедно с всичко останало, вече бях научил за кого да се представям. Куин Жанг, на четиридесет и една години, бивша диспечерка на товарни превози и великолепна контрабандистка. Истински виртуоз на компютърните системи за разпределение и инспекция в товарните кораби. Технологична мошеничка… което великолепно пасваше с много от моите собствени умения.

Излегнах се отново на койката и се отпуснах в лек транс, за да подредя по-добре данните от инструктажа. Покойната Куин все пак леко ме тревожеше. Можех да разнищя целия й живот и кариера, без да я разбера докрай. Бе родена и отгледана за работата си — като всички други в Конфедерацията. Не показвала никакви признаци за отклонение от правия път, безупречно следван от милиарди хора, не само възпитани, но и проектирани да правят изискващото се от тях. Мислено проследих периодите в досадно нормалното й всекидневие и не открих нищо необичайно.

И все пак — тя крадяла. При това майсторски, методично и неуловимо. Използвала компютърните системи не само за да присвоява част от товарите, но и да ги препраща на чакащите свои съучастници по граничните светове. Крадяла почти от самото начало на кариерата си — толкова талантливо, че я разкрили просто заради случайна злополука с един кораб. Оказало се, че товарът бил малко повече от заявеното в документите и това събудило интереса на Сигурността. Разпитвали Куин Жанг, проучвали я, изследвали я, но всъщност нямало какво толкова да търсят. Веднага станало ясно, че го прави, защото виждала пролуките в системата. Не изпитвала нито вина, нито угризения, а май нямала и ясна представа какво ще стане някой ден с всичките пари, които успяла да натрупа.

Как е започнало падението й? Също като момчетата от психоотдела, аз безпомощно вдигах рамене. За какво си мечтала, Куин Жанг? Какво те е разочаровало, какво те е подтикнало към престъплението? Може би екзотично любовно приключение? Дори и така да е било, нямаше го в предназначената за мен информация. По-скоро тя слабо се интересувала от какъвто и да е секс И дори отговорът да се криеше в нечия теория за психически отклонения на сексуална основа, това не личеше в досието на Жанг.

Била е нищожество. Именно от нейната безличност е зависел успехът в начинанията й. За такива престъпления никога не се тръби публично; няма защо да подсказваме подобни идеи някому. С нейното нормално тяло, външност и съвсем обикновен наглед живот, едва ли имаше голяма вероятност някой от обитателите на Цербер да я е познавал. Предимство за мен. Все пак за нищо на света не бих искал да налетя на когото и да е от старите й гаджета. Трудно бих споделил сладките му спомени от миналото.

Заведоха ни в сградата и под любопитните погледи на разни зяпачи ни качиха на десетия етаж. Вече ни очакваше сервиран горещ обяд. Честно казано, не разпознах почти никоя от гозбите или дори съставките им, но след буламачите в затворническия кораб всички те ми се сториха великолепни. Тъкмо се отдадохме на удоволствието от пълните ни стомаси и в стаята нахълта нисък мъж, който най-делово се захвана да ни мери. Само след час той се върна с вързопи, в които имаше бельо, дебели фланели, работни панталони, топли чорапи и ниски обувки. Раздадоха ни също всевъзможни хигиенни принадлежности. Двама по двама се отбивахме в тоалетната и банята, намиращи се в другия край на коридора, от които се възползвахме с голямо удоволствие. Едва тогава облякохме чистите си нови дрехи. Нямах никакви затруднения с подобно непретенциозно облекло въпреки обяснимите проблеми с пола. За едно обаче бях благодарен — нескопосаната къса затворническа прическа. Косата на Керар също не беше никак дълга, но значително по-добре оформена от моята.

След като отново се почувствахме хора, нашите домакини решиха, че сме готови за по-подробен инструктаж. Настанихме се на сгъваемите столове и Керар започна да ни обяснява най-основните неща.

— Първата проучена планета в системата на Уордън била Лилит. Прекрасен свят, същинска тропическа градина. По-късно изследователски групи създали бази и на останалите обитаеми светове, кацали дори на спътниците на газовия гигант Момрат. Не знаели, че така разнасят един организъм, по-изумителен от всичко познато дотогава…

Тя разказа набързо как микробът унищожил донесените от други планети изделия и върнал хората до равнището на диваци. Машините били немислими на Лилит, затова обществото там станало изцяло нетехнологично. Неволно съжалих горкия си двойник. Да, бях способен, дори може би най-добрият в занаята — но роден, отгледан и съзрял в свят на изключително развити технологии. Какво ли щях да постигна на място, където съществуването им е невъзможно? Ще се справи ли тамошното ми „аз“? После с облекчение си казах, че не на мен се пада да разреша загадката.

— Организмът — говореше Керар през това време — бил пренесен навсякъде, където хората кацали. Мутирал, за да оцелее. Измислени са какви ли не хипотези, но най-логично е да допуснем, че той реагира на относителното количество слънчева радиация, достигаща съответната планета. Виждате, че поне тук не унищожава машините. На родния си свят Лилит просто приспособил хората, превърнал ги в част от екосистемата. Но тук той трябвало да се промени. Е, вече е и в самите вас, настанява се удобно във всяка молекула от телата ви.

Размърдахме се неловко на столовете. Тъкмо бяхме успели да поизтикаме от съзнанията си неприятната представа и… Чудно, но изобщо не се усещах различен. Нито ми се виеше свят, да речем, нито забелязвах нещо друго необичайно у себе си.

— Първите учени в Диаманта предположили, че организмът има особен вид колективен разум. Бързо се изяснило, че всяка от тези твари, по-миниатюрни дори от вирус, поддържа някаква връзка с всички останали. Вече знаем, че са били прави само отчасти. Да, микробите наистина са клетки от едно гигантско цяло, но не мислят. Характерните им реакции са известни и предвидими. Научите ли ги веднъж, не ви очакват никакви изненади. На Лилит взаимодействието дава на някои хора невероятна мощ, защото там този организъм съществува буквално във всяка молекула на твърдите вещества. Има индивиди, способни с усилие на волята да пробиват дупки в скали или да причиняват мутации у хора, животни и растения. Това е възможно, защото те успяват да налагат волята си чрез микробите в своето тяло на другите наоколо. Тук ефектът е съвсем различен.

Отново се чу мърморене и аз пак се замислих за нещастния си двойник. Сега сигурно му се струваше, че е попаднал в някакво царство на магиите, където липсват рационални средства да постигнеш целта си.

— На Цербер — продължи Керар — организмът също се е настанил във всяка молекула на твърдите вещества. Откривали сме го в проби от дърветата, взети от водолази на цял километър дълбочина, както и у водните и въздушните обитатели. Подобно на този от Лилит, не харесва неща, в които няма други като него. Нахлува в тях. Изглежда, че проявява много по-голяма поносимост спрямо органичните молекули, особено в живите същества, затова и ще се приспособи към вас, новодошлите, почти без проблеми. Но ако внесем тук изделие, произведено в Конфедерацията, микробът ще се опита да проникне и в него… макар с плачевен резултат. Такива уреди отказват да работят или дори направо се разпадат. Имаме късмет, че организъмчето понася напълно другите си мутирали разновидности, затова можем да внасяме суровини, готови продукти и храни от останалите светове в системата. И, с изключение на Лилит, да изнасяме за тях произведеното тук. Само оригиналната форма не приема нищо, което би нарушило първобитното състояние на нейната планета. Нашествието на този микроб обаче си има и добрите страни. Понеже зависи от вашето оцеляване, за да живее — ще ви поддържа в чудесно здраве. Старателно ще прочиства телата ви от всякакви отрови. Няма да позволява на кръвоносните съдове да се запушват, ще се грижи за възстановяването на клетките. Дори наркотиците, и алкохолът ще изхвърчат от обмяната ви, преди да окажат някакво вредно въздействие. Микробът проявява търпимост само към някои наркотични вещества, присъщи за Диаманта, но те се намират трудно и употребата им се следи строго. Най-лошото, което можете да си причините, е да напълнеете прекалено или да допуснете мускулите ви да омекнат. Разбира се, организмът не може напълно да спре стареенето, макар че ще ви поддържа жизнени далеч по-дълго от нормалното.

Интересна подробност, казах си. И все пак… Никакво пиене и разпускащи дроги. Наистина чист свят.

Керар ни огледа засмяна. Помълча, преди да стовари върху главите ни истинска бомба.

— Уверявам ви, късметлии сте, че бяхте изпратени на Цербер. Тук попадат само най-добрите. Няма убийци, нито дори хора, склонни към насилие. Нашият свят е доста кротък и за това си има основателна причина. Трябва да знаете, че само ние разполагаме с потенциално безсмъртие.

Ето я невероятната изненада, за която аз обаче бях подготвен. Затуй много по-интересна ми беше дреболията, която жената спомена — че нямало насилници.

Когато останалите от групата успяха да си поемат дъх, нашата наставничка заговори отново:

— Вече ви казах, че на Лилит хората могат да се свързват с микробите на Уордън, да ги овладяват, контролират и насочват. Тук това не става. Но всички тези организъмчета са в непрекъснат контакт помежду си, важно е само разстоянието да е достатъчно малко. Колкото по-близо сте до някого, толкова по-силна е връзката между микробите ви. Когато сте будни, съзнанието ви владее тия във вашето тяло, затова не възникват никакви последствия. Но ако сте уморени, заспите или пък паднете в несвяст, микробите се опитват да достигнат до други себеподобни. — Тя сякаш се поколеба какви точно думи да подбере. — Ще ви дам пример, понеже искам да разберете, че знаем какво става, но не и как. Да речем, че заспя до вас и вие също се унесете. За разлика от оригиналната разновидност на Лилит, тукашните мутанти предпочитат да се свързват едни с други именно в такова състояние. Тоест вашите не общуват с онези в скалите или дърветата, както го правят със събратята си, намиращи се у хората. Щом се освободят от господството на съзнанието ви, микробите в тялото ви ще установят връзка с моите. Взаимодействието им е най-силно през периодите, когато не сънувате. Ако тези периоди при мен и при вас съвпадат, организмите в мозъците ни незнайно защо започват да си обменят информация. Припомнете си, те са във всяка молекула и наистина могат да прочистват, възстановяват и променят части от тялото, за да поддържат собственото ви здраве! По същия начин се проявява страничният ефект от различията им спрямо микробите на Лилит — настройват молекулите в кората на вашия мозък с информацията от моя; и обратно. Дори могат да нагласят самите мозъчни вълни според промяната. Процесът завършва за броени минути. И понеже паметта се съхранява химически, а се извлича биоелектрично, информацията в мозъка се променя напълно. Вие се събуждате с моята личност и спомени, аз — с вашите. На практика сме се разменили…

— Че защо не обменят цялата информация? — недоверчиво се обади брадясал млад мъж. — Между двата човека има разлики в хормоналното равновесие, дишането, кръвното налягане. Ако на тялото се подават грешни команди, съсипването му е в кърпа вързано.

— Съгласна съм — кимна Керар. — Въпросът е съвсем на място. Не ми е трудно да ви отговоря — в първите години това се е случвало, но онова време е отминало отдавна. Микробът на Уордън е невероятно приспособим и непрекъснато обменя информация с всички останали, където и да се намират те. Вече се е научил кое е нормално за хората. А защо причинява размяната на тела… просто не знаем. Може би пък така се нагажда към някаква съставка в атмосферата на Цербер. Не, наистина нямаме представа и не съм уверена, че някога ще разгадаем тайната. Но размяната е факт и няма причини да не продължи и в бъдеще.

— Самата вие колко тела сте сменила? — попита друг от скептично настроените.

Керар се засмя.

— Много. За разлика от вас, аз съм родена на планетата. При нас явлението започва с пубертета. Тук това е нещо като зрелостно свидетелство. Хлапетата преживяват множество размени, защото са твърде емоционални на тази възраст и още не могат да се владеят добре. Пък и кой би устоял на изкушението да опита? На момчетата им е любопитно как ще се почувстват като момичета — и обратно. Аз самата често съм си задавала въпроса какво ли е да си затворен от рождението си в едно и също тяло, в един и същ пол. Ще посоча себе си като пример — родила съм се мъж, но на шестнадесет, след като бях в три мъжки и две женски тела, започнах да разбирам, че ми е много по-приятно да съм жена. Намерих такава, която пък искаше да е мъж, поспахме заедно и си решихме проблемите. Не мислете обаче, че обличаме телата едно след друго, сякаш са дрехи. Е, има и хора, които предпочитат постоянното разнообразие, а в някои бракове партньорите непрекъснато си ги разменят, но подобни случаи са рядкост.

От известно време ме човъркаше един неприятен въпрос и се възползвах от моментната пауза, за да го задам.

— Казахте, че процесът продължава няколко минути. Ами ако ви събудят точно по средата?

— Започне ли веднъж, той обикновено не може да бъде спрян. Оставате си в безсъзнание, ако ще край вас да гори цялата сграда. Наистина, има извънредно редки случаи на прекъсване. Права сте да задавате този въпрос, защото това може да сполети само хора от Външния свят — като вас самата, макар вероятността пак да си остава едно на милион. Информацията се прехвърля, образно казано, като цялостен масив, затова всички молекули в мозъка започват преобразуването си заедно. Ако успеят да ви събудят в самото начало, ще имате смътни спомени от живота на другия и те скоро ще избледнеят. Стане ли по-късно обаче, ще се появят сериозни психически затруднения — нещо подобно на шизофрения, но и тя ще отмине с времето, като доминиращата личност ще се съхрани напълно. Само ако процесът бъде спрян точно по средата, двамата ще продължите да съществувате и в двете тела. В кората на главния мозък има предостатъчно свободно място и новата информация постепенно ще се прехвърли именно към неизползваната част от него. Тогава или ще възникне устойчиво разделение на личностите — редуващи се съзнания в едно и също тяло — или те ще се слеят в ново „аз“. Така ще е и с двете тела. На ваше място не бих се тревожила особено. Подобни случаи са по-малко от двадесет в цялата история на Цербер. Трябва да го искате и направите едва ли не нарочно, а не ми се вярва някой да е толкова неразумен…

Кимнах. Вариантите ми се видяха достатъчно благоприятни. Керар отново се върна към основните си напътствия, подтикната от друг въпрос.

— Какво става, когато размяната на телата засегне някой с жизненоважни умения за обществото? Примерно ако вашият лекар изведнъж придобие съзнанието на чистача? Как ще ги разпознаете?

— Действително е имало подобни проблеми, но само в началото. През минали епохи или в изцяло природна среда — като Лилит — едва ли щеше да се намери решение. Но за късмет слабичките електрически импулси в мозъка, които контролират конкретните ни спомени, са уникални при всеки от нас. И мозъкът просто се нагажда към новата схема. Разполагаме с чувствителни уреди, които разчитат и записват този отчетлив електронен „подпис“. Ще ги видите навсякъде. Още днес ще запишем вашите схеми и така ще открием сметките ви в главния планетарен компютър. Първите модели са били внушителни по обем, но сега устройствата са съвсем прости и с тях се работи лесно. Използваме ги за всичко. Например тук нямаме налични пари. Заплатата според вашата работа и пост се превежда направо по сметка. При всяка покупка устройството разчита схемата ви и я сравнява с картата за самоличност. Както ще се убедите сами, не е възможно някой да се престори на друг, а и ако не съобщите до осем часа след размяната на телата, вече нарушавате закона. — Тя помълча и ни изгледа. — Според Конфедерацията нашето общество е създадено от престъпници, но Цербер е може би най-изчистеният от престъпления свят в човешката история.

Досещах се, че това твърдение сериозно притеснява някои от спътниците ми, а и аз не се чувствах съвсем спокоен. Всъщност реших, че съм попаднал в най-тоталитарното общество, съществувало някога. Не че престъпването на законите беше немислимо — щом този свят зависеше толкова много от компютрите, все нещо трябваше да се поддава на манипулации. Но системата действително имаше съвсем малко слаби места, а най-тежкото наказание — смъртта, беше особено ужасяващо, щом с прескоци от тяло в тяло можеше да си оставаш винаги млад… стига да има достатъчно тела и властниците да ти позволят да ги използваш.

Дали тук въобще се срещаха старци? И ако не, какъв бе източникът на нови, свежи тела?

Нахраниха ни още веднъж и разговаряха с всеки от нас поотделно. После ни помолиха да попълним основни тестове за пригодност, някои от които ми бяха познати. Разпитът мина гладко за мен, защото сведенията им за Куин Жанг бяха дори по-оскъдни от информацията, съхранена в паметта ми. Макар да понасилих истината в някой и друг момент, едва ли трябваше да се боя от разобличаване… Тестовете обаче се оказаха значително по-трудно препятствие. Бях прекарал много месеци в слушане на лекции и упражнения как да избягвам скритите капани и да внуша на проверяващите точно такава представа, каквато ми е изгодна. Не само познавах теорията, на която се опираха подобни тестове, както и всяка подробност от устройството на машините за изследване на психиката, но и владеех самохипнозата в достатъчна степен, за да контролирам напълно телесните си функции. Имаше защо да съм уверен, че каквото и да са ми приготвили, ще ги измамя успешно.

След проверката ни направиха лични холограми, взеха отпечатъци от пръстите и сканираха ретината на очите. Последователно свързаха всеки от нас и към някаква голяма машина, чиято единствена подвижна част беше масивен шлем, като този на пилот-изпитател. Изглежда това бе устройството за разчитане и записване на психическите схеми. Слагаха на главите ни обръч с три електрода удивително приличащи на пръсти и проверяваха резултата на един екран. Явно големият уред служеше само за снемане на данните, а малкият беше за контрол. Не усетих нищо, което значи, че не получих дори намек как работят тези джаджи, а толкова ми се искаше да го узная! Ако човек не измислеше начин да надхитри или заблуди системата, властите щяха да следят всяка негова крачка: къде и с кого е бил, какво е купувал… Накратко — всичко.

Вечерта внесоха в стаята подвижни легла. Явно щяха да ни оставят тук няколко дни, докато микробите на Уордън се „аклиматизират“ в нас. А може би и докато решат какво да ни правят. Дадоха ни по един наръчник за основните правила в цялостната организация на Цербер. Сухо и делово написана книга, но твърде увлекателна с подробностите си за обществените и икономическите структури.

На планетата имаше няколкостотин общини, всяка със своя администрация. Някои бяха доста малки, други — огромни и, както ми се стори, всичките основани на разделението на труда помежду им. Главният администратор се избираше от съвет, включващ президентите на синдикатите в общината. Всъщност синдикатите представляваха и стопански единици, съставени от корпорации със сходни дейности. Доколкото разбрах, до една бяха частни акционерни дружества. Стигнах до извода, че местната икономическа система е разновидност на корпоративния синдикализъм. Съвсем просто е — всички компании, занимаващи се примерно със стоманодобив, се сдружават в синдикат, начело на който стои назначен от властите специалист по стоманата. Изясняват се потребностите на правителството и на частния сектор и после на всяка компания се дава дял, зависещ от нейните мощности и производителност. Така й се гарантира натоварване и някаква печалба, чиято норма също се определя от синдиката и правителствения експерт. Ако щете, наречете го министър на стоманата. Единствената форма на конкуренция се опира на способността на някоя от компаниите да увеличи забележимо производителността си. С други думи, да си върши работата по-добре и с по-малко разходи, като поради това и печалбата й набъбва. Такава компания получаваше по-голям дял през следващото тримесечие.

Ако разпрострете тази система върху цялото производство, ще имате икономика под строг правителствен контрол и управление, въпреки че печалбата ще подхранва стремежа към нововъведения. Само в продажбите на дребно оставаше място за независими бизнесмени, но дори и тях властта държеше под око, защото при нормирана печалба цените на едро също трябваше да са предвидими. Възползвайки се от административното разделение и лицензирането на търговците, правителството можеше да ги насочва там, където са нужни. Щом нямаше оборот в налични и дори най-елементарната покупка се извършваше електронно, липсваха вратички за тайни банкови сметки и трупане на съмнителни пачки. Не съществуваха особени възможности и за натурална размяна, защото всички стоки бяха под надзора на синдикатите.

Чудничко. Ясно защо тук почти не вирееше престъпност, дори ако забравим какъв ужасен смисъл имаше смъртната присъда.

Отделният човек бе в положение на свободно наемащ се служител. И след като правителството дърпа всички юзди, най-добре да не ядосваш синдиката, че току-виж си се оказал без работа. А продължилото повече от три месеца безделие, освен по медицински причини, се наказваше с принудителен труд. Както изглежда, повечето суровини се добиваха от няколко спътника на Момрат и минният синдикат винаги ламтеше за нови работници.

За да правиш каквото и да е, нужна бе карта за самоличност, съдържаща всичките ти телесни показатели заедно със снимка, но без име или други подробности за личността. Те бяха на програмируем микрочип в картата, чиито данни подлежаха на автоматична промяна, когато друг (или друга) се озове в твоето тяло. Пропускът да се докладва за размяна се наказваше с напъхване в някоя от най-нежеланите телесни обвивки и доживотно, изпълнено с благороден смисъл бъхтене под сиянието на прекрасния Момрат…

На следващия ден попитах нашите домакини възможно ли е някой да бъде закрепостен насила в едно тяло. Обясниха ми, че отделни хора, способни да се съсредоточат и наложат волята си, успяват да прекъснат връзката на своите микроби с околните дотолкова, че размяната да стане невъзможна. Тук наричаха подобни люде съдии и всички те бяха на правителствена служба. Не само разглеждаха делата, но и изпълняваха присъдите. Най-могъщите сред тях дори можеха с обединени усилия да предизвикат насилствена размяна.

Ето го разковничето… Наблизо винаги има някое поовехтяло нежелано от никого тяло, затова награждаваш верноподаниците с нещо по-свежо, а злосторника натикваш край Момрат, докато пукне!

На Цербер най-развити бяха разновидностите на леката промишленост, производството на компютри, оръжия, инструменти, всевъзможни изделия от дървесина, белтъчини от моретата, а също и торове. Съществуваше дори износ на стоки извън системата на Диаманта, макар аз да си въобразявах, че това няма как да стане. Явно някои предмети се поддаваха на „обеззаразяване“ — преди всичко неорганичните вещества. Май започвах да напипвам нещичко… Например неотличимият от човек робот, промъкнал се в Командването на военните системи. Дали сред по-първобитните машинарии нямаше поне едно местенце, където правеха тези роботи по образец, предоставен от пришълците? И ако е така, не се ли навърташе тук някой гений в програмирането, влагащ в роботите толкова правдоподобно поведение, та да заблудят дори най-близките роднини на оригинала? Струваше ми се, че налучквам истината. Нали казаха, че на Цербер не попадали насилници. Само майстори на технологичната престъпност. Най-добрите.

На четвъртия ден всички вече скучаехме и не ни свърташе на едно място. Каквото можеше да се научи за начало, горе-долу го знаехме, значи нашите домакини ни държаха тук по причина, която не желаеха да разкрият. За мен чакането ставаше още по-опасно, защото някои от затворниците вече се бяха харесали, а и аз чувах съвсем недвусмислени предложения. Напрежението растеше — превърнах се в нещо като „предизвикателство“ за двама от мъжете. Не изпитвах никакво желание за подобни преживявания в това тяло, но така между мен и останалите възникваше забележимо отчуждение. Нямах търпение да дочакам мига, когато ще ни пуснат на воля в този свят.

Чудех се и защо все още не определят какво можем да вършим, след като отдавна трябваше да са обработили резултатите от тестовете. Бях се постарал да демонстрирам колко много ме бива с компютрите и математиката — това поддържаше алибито ми, а и даваше възможност да се доближа най-бързо до изпълнението на задачата си. Изтъкнах и че познавам от край до край старите модели компютри, които използваха тук.

Към края на този ден изведнъж ми просветна какво чакаха. Щом хората на Цербер можеха да контролират донякъде размяната на тела, явно не искаха да ни пуснат оттук съвсем невежи и в тая област. Бяха ни информирали, че разстоянието е най-важният фактор.

А нашите легла бяха просто натъпкани едно до друго.

Привикването с микроба траело три-четири дни. Значи отлагаха до онази сутрин, когато всички ние или поне повечето от нас щяхме да се събудим в други „опаковки“.

Положението ме постави пред труден избор. Ако условието да излезем оттук беше размяна на телата, предпочитах да си тръгна мъж… само че заради вече възникналите проблеми спях в едно ъгълче по-близо до другите жени. Колко време оставаше? И стискаше ли ми да го направя? Накрая реших, че съм длъжен да опитам, иначе нямаше как да се отърва от това твърде неприемливо за мен тяло. Подбрах внимателно жертвата по възраст, външен вид, мускулатура и така нататък. За късмет избраникът — Хъл Бруска, бе доста притеснителен мил човек, който изобщо не ми се натискаше. Неговото престъпление се оказа още по-малко свързано с другите хора, отколкото деянията на Куин Жанг. Умеел да пробива защити и да отмъква по малко от планетните бюджети. Прехвърлял ги в сметки по границата. И всичко това извършвал от някакъв малък сервиз на един от цивилизованите светове. Гордееше се с изпълненията си и охотно ги споделяше. По ирония на съдбата точно прекаляването станало причина да го заловят. Сметките на няколко гранични банки се раздули необичайно, а това винаги привлича вниманието на Сигурността. Бруска просто е трябвало да си набележи доста повече банки от четирите, които тъпчел с пари. Ако сумите в един трезор нараснат тройно за по-малко от две години без никакво логично обяснение, все някой ще си зададе въпроса какво става. Но Хъл повече го бивало с машините, а не в умението да прибира плячката, без да го сграбчат за яката.

Още по-любопитно беше, че нямал никакви конкретни планове за какво да похарчи откраднатото. Уверяваше ме, че правел всичко от скука. След девет години еднообразие в поправките и препрограмирането на финансови компютри, решил да се поразкърши „почти само за удоволствие“. Отначало осъществил плана си колкото да види ще му потръгне ли, после вече не можел да устои на съблазънта се питал докога ще му се разминава безнаказано.

— Ами че аз на никого не съм навредил — каза ми той най-искрено. — Просто ми беше приятно, че разигравам Конфедерацията. Като ги правех на глупаци, повече ми приличаха на хора.

Бруска определено ми беше симпатичен. С увлечение говореше за себе си и през първата ни любовна вечер не стигнахме по-далеч от държането за ръчичка. Толкова срамежливо се държеше като мъж, че се надявах животът в женско тяло да му разкрие напълно нови за него светски перспективи.

Легнахме съвсем близо един до друг — моето легло бе опряно в стената, а неговото ме скриваше от натрапници. Заспах с надежда, че късметът ми ще проработи бързо.

Кой знае защо, ще ми се да кажа, че през следващите четири месеца вършех какви ли не дръзки и възбуждащи щуротии. Но истината е, че в работа като моята подобни моменти са редки. Останалото е досадно, къртовско упорство. Корпорацията ми уреди жилище, на което покриваше част от сметките. Беше уютно апартаментче изцяло в ствола на дърво, с добре обзаведена кухня, климатик и други удобства. Първоначалните ми задължения изобщо не ме натоварваха прекомерно и бързината, с която „помогнах“ на конструкторите да подобрят проектите си за нови схеми, почти веднага ме отличи като способен на много повече. Не бяха излишни и усилията ми славата да остава за онези над мен и в същото време да си запазвам доказателства кой наистина е свършил работата… а пък и те се досещаха за тях. Бяха ми задължени, без да се чувстват заплашени. Естествено можех да се пъча и бия в гърдите, но не го правех. С други думи — ставах незаменим поне за преките си началници, точно както ме посъветва шефът по персонала. Да си призная, за мен всичко това приличаше на детска игра, защото използваните на Цербер схеми бяха остарели с десетина, ако не и с цели двайсет години, пък и с доста ограничени възможности. Тук не се допускаше конструирането на самосъзнаващи се компютри. В това всъщност се криеше действителната причина за изоставането на Диаманта. Хитър похват на Конфедерацията, който даваше резултати дори на технологична планета като тази. А и на военните от цивилизованите светове не би им се наложило да правят десант, за да заличат безследно цяла община например. Имаха си бойни спътници и нямаше да се поколебаят да дадат нагледен урок, само ако дочуят, че някой тайничко престъпва забраните.

Старата техника ми даваше сериозно предимство дори над най-хитроумните програмисти, точно защото те бяха свикнали с несравнимо по-добро оборудване. Малцина сме обучените да извличат максимума от овехтели конструкции.

Сприятелих се с много хора и скоро станах истински светски лъв. В корпорацията имаше отбори по всички мислими видове спорт, които стръвно се състезаваха срещу съперници от други компании. След като потренирах сегашното си тяло и научих достатъчно, ако не и всичко за него, започнах да се изявявам блестящо. За съжаление обаче тъй и не успях да достигна върховата форма на своя оригинал.

Отбягвах единствено лова на борки, поне засега. Научих, че боркът е огромна гнусна твар, обитаваща океана, която май се състоеше предимно от зъби и понякога израстваше до такива размери, че гълташе цели лодки на една хапка. Тези същества като че имаха вродена неприязън към всекиго и всичко. Разправяха ми случаи, когато нападали катери без никаква видима причина, дори веднъж или два пъти успели да докопат ниско прелитащи въздушни возила. Преследването им изискваше твърде особени умения и тази забава веднага ми се стори отвратителна. Колкото и гадни да бяха борките, в океаните изобилстваха други животни, полезни за хората — от богати на белтъчини едноклетъчни, образували плътни, простиращи се на цели километри колонии, до доста едри създания с годно за ядене месо и ценни кожи. Пък и макар за някои ловът на борки да беше развлечение, за работещите в океана корпорации той представляваше икономическа необходимост.

Тук имаше и летящи твари. Когато за първи път чух имена като „джики“ и „гопи“, стана ми любопитно що за тип бе ги нарекъл така. Повечето хвъркати видове бяха дребни и в местната екология играеха ролята на насекоми, опрашвайки гората от горе до долу. Срещаха се обаче и крилати чудовища. Някои от тях притежаваха дебело като бъчва тяло и шия, проточила се поне три метра напред, а размахът на крилата им достигаше десетина. Главата пък приличаше на среднощен кошмар — пламтящи очи на хищник и остри зъби. Но никой не им обръщаше особено внимание, стига да не нахалстваха прекалено. Те се хранеха предимно с мърша и почти през цялото време се рееха над открития океан в търсене на вкусен залък.

Нямаше и чак толкова чести размени на тела колкото предполагах, макар че получих едно-две небрежни предложения. Понякога се появяваше стар познайник с ново лице. Въпреки че малцина го правеха (освен редките двойки, прехвърлящи се помежду си почти всяка нощ), в свободното време това беше една от любимите теми за разговор. Защото възможността съществуваше винаги и навсякъде; дори човек да забравеше за нея, все се намираше какво да му я напомни — най-вече в хотелите по време на служебни пътувания. Колкото и да си се сближил с някого, дойдеше ли време за сън, трябваше да си легнеш сам и зад щитове.

Е, за някои неща просто не се говореше. Не се споменаваше например за деца, нито за хора на по-напреднала възраст. Трудно се срещаха такива, които поне наглед да са прехвърлили четирийсетте, и обикновено те бяха най-затворени в себе си.

Размяната на тела сякаш бе теглила чертата на всякакви обособени според пола роли дори по-очевидно, отколкото в цивилизованите светове. Щом можеш с лекота да се озовеш в противния, за никакво противопоставяне не биваше да става и дума; особено пък след като всички жени, с които се запознавах, се оказваха стерилизирани. Ето защо, когато срещнах бременното момиче, сякаш магнит ме притегли към него.

Докато закусвахме, обсъдих с Дилън другия си проблем.

— Ако не се сетиш бързичко за още някого, комуто да се доверя в цялата тая суматоха, ще имаме нужда и от Санда. Тя е умна и наперена и според мен ще се справи. Но можем ли да разчитаме, че няма да се раздрънка? Изключено е да се вмъкна в дома Акеба, за да видя как се държи, когато е далеч от нас. Ти обаче си била там. Какво мислиш?

— Добър избор — кимна Дилън. — Не съм виждала друг да хлътва така, както тя по тебе. Но за онова, което си намислил… едва ли би успяла да си прехапе езика. Ще издаде всичко.

— А ако й обещая безнаказано измъкване от майчинството след известно време? Защото в момента я искам точно където си е. Пък и имам нужда от сметката й за лични разходи. Но щом всичко свърши, ще мога да я махна оттам.

— Не знам. Не е изключено обещанията за бъдещето да се окажат недостатъчни…

— Това го остави на мен. Питам те дали ако я накарам пак да се върне в тялото си след акцията, тя ще издаде всичко… да речем от злоба?

— Не вярвам, че може да се предвиди със сигурност — откровено каза Дилън. — Но инстинктът ми нашепва, че няма да те издъни. Много се е увлякла по тебе. Не че аз не съм, по дяволите! Куин, само това ли искаш? Някой, който да ти помогне в задачата, а ти да му се отблагодариш в замяна?

Стиснах ръката й.

— Не — отговорих нежно. — За мен ти си много повече. Санда също.

Тя се усмихна.

— Как ми се ще да бях сигурна, че е тъй. Наистина! Трудно ми е да разбера що за човек си, а пък за Санда ще е направо непосилно… Роден, отгледан и обучен специално за работата си. Хората ти се доверяват, без да знаят причината. Споделят тайните си, пак без да им е ясно защо го правят. И жените си падат по теб като зрели круши. Чудя се дали ти самият разбираш кое в личността ти е истинското.

— Преди щеше да си ужасно права — отвърнах със същата доза откровеност. — Но не сега, не и за бъдещето ми на Цербер. Това вече е моят дом. Завинаги. Тук е животът ми. Различно е от миналото, Дилън, тъй че аз също се промених. Виж, заложих си главата на дръвника с това, което ти казах.

— Вярно е — призна тя.

Довършихме си закуската.

Каквито и безгрижни приказки да ръсех пред Санда, не бих се доверил и за секунда на контрабандист. В сряда проверих всички схеми в лабораторията. Представляваха толкова мънички компютри, че едва се виждаха с просто око… и въпреки това бяха остарели с цели векове. С компютрите вече можеха да се постигат страховити и невероятни цели, само че това не се правеше — заради опасенията на влюбените във властта си управници да не си, ако прекалят с новите технологии, те да наложат господството си над човечеството. А тук, на Цербер, изоставането бе още по-голямо. Започвах да подозирам, че и живели преди столетия учени лесно биха проумели с какво се занимавам в момента.

Все така си е открай време в човешката история — векове, дори хилядолетия на безумно бавен напредък, едва ли не пълзене, последвани от кратък, сгъстен период на взривно нарастване на знанията, а накрая всичко рухва, започва отстъпление и дълъг период на застой… Сегашната епоха съвсем не беше време на прогрес, макар пречките да изглеждаха чисто политически. Но да се върнем на чиповете. Те отговаряха идеално на изискванията ми. Хората на Ота си бяха свършили работата, беше мой ред да покажа на какво съм способен.

В сряда вечерта написах поръчка за аерокола на компанията, защото на другия ден трябваше да отлетя до Комора, на сто и десет километра северно от общината, за среща по реорганизацията. Съвсем обикновена случка. Но онова, което направих същата вечер, не беше обикновено. Преоблякох се в работни дрехи на техник по поддръжката от „Тукър“. С малко ловкост на ръцете се бях сдобил и със съвсем истински комплект инструменти. Първо се отбих в един жилищен комплекс на осем километра западно от основния ни завод. Собствената ми карта от „Тукър“ веднага ми осигури достъп — дори не провериха името, само погледнаха дали лицето е същото като на снимката. След минути бях в кабинета на управителката.

— Ровим из цялата предпазна система на общината — обясних й. — Навсякъде откриваме повреди. Не можем да познаем предварително къде ще се издъни тази проклетия, но оглеждаме за всеки случай.

— Ами вършете си работата — промърмори тя, почти без да ми обърне внимание. — Всичко е на четвъртия етаж, малко над водното равнище.

Кимнах, благодарих й и добавих:

— Тази система е толкова остаряла, че сигурно на шефовете накрая ще им писне и ще разрешат да подменим всичко.

— Ха, как пък не! Няма да стане, докато не изгори и сградата на общинската управа.

Слязох със служебния асансьор и бързо открих основната линия, от която алармената инсталация се разклоняваше до всеки етаж и всяка стая. От самото начало си бях набелязал една очевидна слабост — тук хората бяха принудени да строят в дърветата, но не можеха да им навредят непоправимо или да ги махнат. Просто липсваше друга основа. И понеже по-голямата част от растенията се намираше под водата, горе те обикновено бяха кухи и нямаха особено развита система за движение на течности; пък и слънцето ги напичаше добре.

Иначе казано — колкото и да са инертни материалите, с които хората строяха в дърветата, външната кора се палеше лесно, затова трябваше да бъде изцяло следена от общинската противопожарна система. Никой не би могъл да предизвика пожар в самите изкуствени структури, но обитателите бяха напълно обкръжени от дървото и най-често трябваше да вървят доста до най-близкия изход. Пламне ли дървесината, ставаше страшно, защото димът бързо щеше да запълни коридорите.

Затова компютърно управляемата алармена система бе проектирана да засича всяко покачване на температурата по външната обвивка на дърветата. Освен тази система за ранно предупреждаване имаше само още една възможност за спасение — аварийните шахти, по които човек можеше да се спусне от всеки коридор чак до водата. Тези шахти се разполагаха в средата, където всичко бе направено от незапалими материали и съществуваше добра изолация срещу дима.

Твърде рядко се случваха пожари, а сериозните направо се брояха на пръсти. Затова никой не обръщаше особено внимание на алармените системи, пък и бюджетите на общините не позволяваха излишни разходи.

Нямах намерение да ставам подпалвач. Пуснах тестовете, минах по предварително измисления маршрут и смених няколко микроскопични чипа със специалните, които донесох. Не забравих да ги покрия с прах и всевъзможни боклуци — никой не биваше да заподозре скорошната подмяна. Когато на истинските техници им се наложеше да ровят по линията, сигурно щяха да се оплакват от мръсотията и да разправят, че не е чудно чиповете да са се скапали от нея.

За пръв път правех подобен номер с противопожарна инсталация, макар че дори не можех да си спомня колко системи за сигурност съм надхитрил досега — при това несравнимо по-сложни и съвършени от тази. Нито веднъж не ме разобличиха, въпреки че подозираха благодарение на кого е станало…

Не мина и половин час, когато вече бях поставил своите чипове по местата им, но трябваше да обиколя навсякъде, където би се отбил човек от службите по поддръжка. Повече нищо не пипах; всеки, решил да провери какво е свършил тайнственият техник, щеше да се натъкне на най-обикновена проверка, регистрирана в архива. Вмъкнах нареждането в компютрите, а после се погрижих да не изскочи в програмата за поддръжка, за да се заема самият аз с това.

Може ли някой да оспори, че съвременният човек е безпомощна играчка в ръцете на всеки достатъчно схватлив инженер? Разчитаме на компютъра за разплащане при покупки, за сигурността си, за включването и изключването на осветлението, за поддържането на температурата в домовете. Толкова много му се доверяваме, че е възможно да вкараш сумати хора в беля, като просто му подскажеш да им предложи каквото си поискал…

Докато стигна до главната станция, вече бях спирал на трийсетина места. Според дневника на службите за поддръжка в „Тукър“ почти навсякъде се случваше да възникнат фалшиви тревоги, средно два пъти седмично затова системите се проверяваха често, макар и без особена полза. В станцията се освободих от микроскопичния си товар, като го разположих в няколко ключови възела, после си тръгнах. Преоблякох се, влязох с пропуска си от фирмата в склада, където оставих на мястото му комплекта инструменти, а униформата метнах в шахтата за пране.

И се прибрах вкъщи.

На следващата сутрин отлетях за съвещанието, върнах се следобед и извиках на екрана дневника.

Два чипа се бяха повредили в жилищен комплекс на осем километра западно от завода — единият по обяд, другият малко по-късно. Техниците още се занимаваха със случая. Ухилих се, кимнах си сам и се върнах у дома за ранна вечеря.

До петък вече бяха регистрирани седем повреди — някои в самия комплекс, други по останалите линии, а една дори в главната станция на противопожарната система… Имаше фалшив сигнал и в друг жилищен комплекс. С него естествено нямах нищо общо, но бях се надявал точно на такова произшествие заради обичайните две на седмица. Така моето бърникане в системата нямаше да е толкова очевидно, макар че не можех да си представя какво изобщо би накарало следовател или инспектор от „Тукър“ да заподозре, че някой е пръснал средства и усилия само и само да предизвиква безсмислени тревоги.

В четвъртък вечерта работих до късно — както за да наваксам времето, прахосано по съвещания предишните дни, така и защото всеки се стараеше да създава колкото се може по-добро впечатление в службата. Веднага забелязах, че някои от колегите липсваха. Сугал може и да нямаше представа къде са изпратени и с какво се занимават, но аз си съставих списъче, от което започнаха да ми се мержелеят смътни идеи. Всички отсъстващи бяха от по-младшите специалисти като мен и в Конфедерацията до един се бяха занимавали с органични компютри (забранени за употреба на Цербер). Виж ти! Експерти в една и съща област, при това отличаващи се с остър ум и находчивост. Цялата постъпваща за тях кореспонденция бе грижа на главното управление на корпорацията. Интересно… Явно ставаше нещо, за което непременно трябваше да разбера повече.

По-късно вечерта, докато се поразтъпквах малко из коридорите, срещнах идващите контрольори по почистването от нощната смяна. Разбира се, самата работа се вършеше от автомати, но правилата изискваха и присъствието на неколцина човеци, за да е сигурно, че всичко ще е наред, понеже „интелигентните“ компютри бяха под забрана на тази планета. Взирах се внимателно в лицата на хората. Забелязах, че някои от тях изглеждат доста уморени.

На следващия ден настана същински ад. Навсякъде имаше фалшиви сигнали за пожар, в цялата система сякаш се бе вселил зъл дух. Наложи се половината техници от сервизната служба на „Тукър“ да се втурнат да оправят кашата и да сменят повредените части, но за щастие до вечерта те почти бяха приключили с ремонтите. Повечето служители на корпорацията работеха дневна смяна и също като мен не бяха в жилищния комплекс по това време.

Само малцината от нощната смяна — между другото, повечето живееха тъкмо на осем километра западно от завода — трябваше да изтърпят мъчението. Горкичките, май изобщо не бяха спали…

Според данните от ремонта цялата противопожарна система наистина се намираше в ужасно състояние. Моето бърникане из нея не бе причинило дори половината от повредите. Просто бях успял да предизвикам окончателна съсипия в отдавна износени части. Надявах се да бъде така, но не разчитах на това за успеха на плановете ми. Може би някой най-после щеше да проумее, че има крещяща нужда от подмяна на системата.

Докато мнозина се опитваха да се справят със сериозните проблеми, аз си свърших работата доста рано благодарение на усилията си предишния ден. Малко преди четири следобед слязох до главния вход, за да посрещна посетителите, с които предварително си бях определил среща. Както в повечето случаи, не бяха от големите клечки — мнозина от нас развеждаха приятели из завода, за да се изфукат, а и компанията ни поощряваше да вършим това. Шефовете искаха да се знае за нас.

Дилън се бе престорила на болна, затова след сън до насита през деня беше в чудесна форма за вечерните си задачи. До нея стоеше дребничка мургава красавица с дълга, гарвановочерна коса, която не бях срещал досега. Спрях се като закован и поклатих глава. Струваше ми се невъзможно да свикна с тези размени на тела.

— Санда? — попитах неуверено.

Тя кимна с усмивка.

— Изобщо не можеш да си представиш какво ще ти струва! Май ще се наложи да нагостиш, напоиш и ухажваш половината жени от дома Акеба.

Представих си за миг подобна перспектива.

— Не ми изглежда толкова страшно…

Сетне огледах двете жени и долових едва прикритото им безпокойство. Прегърнах ги и прошепнах:

— Не си късайте нервите. Всичко се нарежда страхотно!

След общодостъпните помещения имаше скенер само за служителите, допуснати до завода. Но аз бях уредил предварително обиколката, което също бе съвсем обичайно, така че нямахме никакви проблеми с влизането. Според нормалната процедура човек си слага устройството на главата и пъха картата си за самоличност в процепа. Ако всичко е наред, вратата се отваря и той влиза в малка стаичка, а отворът се заключва след него. Пак пъха картата и се задейства втора врата — също като във въздушен шлюз.

Но ако всички четири хиляди служители на „Тукър“ трябваше да спазват процедурата, щеше да мине цял ден, докато се озоват по работните си места, така че компютрите от охраната просто разпознаваха отличителните външни белези и се налагаше единствено да пъхнеш картата. Самото сканиране отнемаше повече от две минути, пък и системата бе подчинена на главния компютър. Вече знаех, че той е разположен в орбита около Цербер и е свързан с всяка точка от повърхността чрез множество спътници, така че не се насърчаваха твърде скъпите претоварвания на която и да е местна система. Сканирането в „Тукър“ беше задължително само в зоните на най-висока сигурност.

Естествено това създаваше още една слабост. Не само защото не използваха сканиране навсякъде, но и понеже всеки можеше просто да подмине най-охраняваните зони, от които го делеше само дебел слой нечупливо и свързано с аларми пластостъкло. Така нямаше възможност да се добере до нищо вътре, нито дори да разбере какво точна се върши в зоните. Компютърните системи непрекъснато наблюдаваха помещенията, които бяха достъпни само за включените в доста кратък списък.

И ето ни застанали точно пред такава зона… а аз играех ролята на екскурзовод. Някои от служителите още седяха пред пултовете, макар да ставаха все по-малко с наближаващия край на работния ден.

— Тук се контролира местната банкова мрежа — обясних на гостенките си. — Единадесет малки банки от общината съхраняват при нас архивите за всички извършени операции, както и прехвърлят пари и ценности помежду си. Разбира се, това е просто поредната банкова линия до главния компютър, където всъщност се записват електронните ни сметки, но в голямата машина са само сумите, притежавани от отделните физически лица и корпорациите. А в тези се пазят данните откъде и накъде се движат парите, може и да се осъществи прехвърляне на средства между различни сметки с изпращане на кодирано нареждане. Кодовете са доста простички и всеки, добрал се до регистрационната система, би могъл да открадне милиони за две-три секунди.

— Ами тогава защо не ги направят по-сложни? — учуди се Санда.

— Защото парите на всички фигурират в главния компютър. Необичайното набъбване на някоя сметка ще предизвика сигнал до централния банков надзор и веднага ще започне разследване.

Всъщност вече неведнъж си бяхме приказвали на тази тема, но наоколо все още имаше хора и трябваше да продължаваме с представлението.

Въпросът на Санда, освен че беше съвсем логичен, напипваше поредната слабост на системата. Наистина беше дяволски трудно за когото и да било, освен за абсолютните компютърни гении в галактиката, при това въоръжени до зъби с неограничени технически ресурси, да отмъкнат безнаказано дори дребна сума на Цербер. И това беше чудесно за мен — когато съставях плана си, разчитах тукашните власти да си разбират от работата.

Дългият коридор, минаващ край банковия център, водеше до поредица от малки заседателни зали. Избрах онази, за която предварително бях проверил, че не е заета от никого. Съвсем типично помещение — катедра, овална маса от прекрасно полирано дърво и пет удобни кресла. Вратата се заключваше отвътре, ако събралите се желаеха никой да не ги безпокои, но отвън — не. Никому не би хрумнало, че има нужда.

Влязохме, заключихме и след броени минути и двете жени бяха под хипноза. По-трудно ми беше със Санда — заради превъзбудените й нерви.

Дилън бе донесла две шишенца нураформ от медицинския комплект на катера и аз дадох едното на професионалната майка. Накарах я вече хипнотизирана да повтори точно какво й предстоеше да направи, после я посъветвах да бъде крайно предпазлива. Добавих и внушението, че не изпитва нито вълнение, нито страх, тъй че спокойно и пресметливо ще изпълни задачата си.

Оставихме я в заседателната зала и аз отведох Дилън два етажа нагоре, до счетоводния отдел на компанията — отново строго охранявана зона. Почти всички си бяха тръгнали, което ни улесняваше.

И шефовете явно се бяха изнесли да разпускат през почивните дни, тъй че аз избрах кабинета на Сугал за мястото, където Дилън да чака. С нея също повторихме най-подробно задачата й, после я оставих.

Върнах се най-долу, носейки три карти за самоличност. Пъхнах ги една след друга в гнездото и оставих контролното устройство да действа така, сякаш всеки път някой наистина излизаше. Избрах си страничен изход, за да не събудя излишно любопитство, но за всеки случай си бях приготвил и убедителна лъжа. Разбира се, третата карта беше моята и аз преминах прага необезпокояван от никого.

На излизане компютърът не само не сканираше хората, но дори не ги засичаше. Правилата за противопожарна безопасност изискваха навсякъде да бъде осигурено бързото напускане. Като използвах картите на двете жени, оставих в паметта на машината фалшивия факт, че са излезли от сградата заедно с мен.

В гърдите ми също напираше нервна възбуда и за миг се поколебах дали да не си укротя нервите с автохипноза. В края на краищата, предстоеше ми трудна задача.

Трябваше да се отбия в някое заведение и да вечерям.

Контрольорите по почистването в охраняваните зони на „Тукър“ регистрираха идването си на работа. Всички мърмореха, прозяваха се, не можейки да прогонят желанието за сън от натежалите си глави, но нито един не бе предпочел да съобщи, че е болен. Да беше средата на седмицата, можеха и така да постъпят, но в петък вечер… Все някак щяха да си отспят през почивните дни от проклетата олелия заради противопожарната система. Пък и рядко се случваше контрольорите наистина да вършат нещо. Стигнеха ли до охраняваните зони със своите роботи, дори инспектор от компанията трудно би си напъхал носа там, за да ги спипа как дремят.

Последвалите събития се редяха бавно, без напрежение, точно когато и когато бе нужно. Издигнаха Сугал и след месец нормите на „Тукър“ бяха намалени, а правителството изпрати нов екип за проучване, който установи максималните ни възможности при орязания състав и обяви, че предишните изисквания са били изсмукани от пръстите и неизпълними. Вече можехме да дишаме с пълни гърди.

По същото време бе инсталирана изцяло нова противопожарна система, всички контрольори по почистването в компанията бяха сменени, а процедурата за тяхната работа — допълнена с още по-строги правила. Неколцина от служителите в завода бяхме разпитани тихомълком за деянията на познатите си. Разбира се, следователите не откриха нищо съществено и тревогите отминаха.

В края на месеца Санда роди момиченце и само седмица по-късно отново приличаше на себе си. Обясних й, че се занимавам с нейния проблем, но това ще ми отнеме доста време и тя като че се примири. След малкото ни приключение момичето изобщо не се съмняваше в способността ми да постигна всичко, а аз, разбира се, се чувствах задължен да й помогна.

Скоро след това започна реорганизация в „Тукър“ — назначиха ни нов управител, мнозина от моите колеги бяха повишени, други преместени, а някои пострадаха сериозно, защото се знаеше, че са били хора на Хамгирт. Аз станах президент на „Хроясейл“, изцяло притежавана от „Тукър“. Заплащането беше изключително добро, но доколкото знаех, длъжността ми въобще не беше необходима. Точно на такива закътани местенца натикваха несретници като Хамгирт. Никой дори не се учуди на промяната в моето положение, защото полека-лека плъзна мълвата, че е лична услуга заради близостта ми с Дилън.

Уредих горните помещения над пристанището в Акеба да бъдат почистени и обзаведени наново. И тъй, след по-малко от година престой на Цербер, вече бях президент на фирма. Какво от това, че наглед повишението ми си беше задънена улица? Официално ръководех малка флотилия от четири бойни катера и шестдесет и два траулера, заедно с различни складове и цехове за обработка на улова.

Сградата на управлението беше триетажна, настанена между клоните на две гигантски дървета. Един клон бе отрязан и изравнен като площадка, от която направо към пристанището се спускаше стълба.

Долу бяха канцелариите и цистерните за събрания скрит — червеникаво миниатюрно същество, някъде по средата между растенията и животните, чиято биохимия освен всичко друго даваше възможност за производство на чудесни електропроводници. Веднъж седмично или дори по-често, ако на моряците им вървеше, долиташе голяма товарна аерокола, оставяше празна цистерна и отнасяше пълната в „Тукър“.

Горният етаж обаче бе необитаем от времето на последния президент на „Хроясейл“, значи поне от осем години. Харчех с широка ръка средствата за обзавеждане, които корпорацията ми отпусна. Подредиха ми не само удобен кабинет, но и огромно луксозно жилище с всичко необходимо в него. Преместих се веднага. Скоро и Дилън вече живееше при мен. Съставихме и подписахме брачен договор. На Цербер официалните съпружески отношения не бяха необходимост и хората рядко стигаха дотам, ако не броим членовете на някои религиозни общности. Но ние имахме сериозни причини да постъпим така. Договорът ясно посочваше отделната и общата собственост, а можехме вече да имаме и съвместна банкова сметка. Така изпълнявах обещанието си за лоялно партньорство, а Дилън, като съпруга на големия шеф в „Хроясейл“, изведнъж стана първа между равните.

Разбира се, връзката ни обясняваше моето преместване и ни отърваваше от всякакви подозрения. Имаше и още нещо. Чувствах се уютно с Дилън и съвсем не толкова добре без нея. Тя ми беше чудесна приятелка и довереничка във всичко. Никога не се бях сближавал толкова с друга жена. Беше ми добре, макар да не можех да обясня точно защо. Стигаше ми да знам, че е наоколо, дори и в най-далечния ъгъл на сградата и всеки се занимава със своите си неща. Все пак тази зависимост малко ме тревожеше, защото дотогава се бях смятал за неуязвим към емоционалните слабости, присъщи на останалите хора.

Спяхме винаги в едно легло и често си разменяхме телата, но това не ме притесняваше нито за миг. И двамата имахме първи клас, значи можехме да си вършим работата без значение кой как изглежда. А преживяването ни сплоти повече от която и да е двойка, срещана от мен през живота ми.

Как ли беше за нея… Е, мога само да кажа, че май запълвах някаква празнина в живота й, вероятно останала от тежкото време на професионалното майчинство. Тя имаше нужда от близък човек и много й харесваше, че спим без щитове помежду си.

Е, забелязваха се и две петънца в прекрасната картина. Нейните пури, миризмата от които изпълваше стаите дори при включен на максимум климатик. И фактът, че повечето сутрини Дилън ставаше и отиваше да рискува живота си. Не бях прекарал и две седмици като президент на „Хроясейл“, когато довлякоха първите жертви. Ако моряците бяха се родили с повечко късмет, само кървяха или им липсваха крайници. Иначе просто ги стоварваха на парчета в чували. Не исках някой ден да видя останките на Дилън, но не можех да я разубедя. Този живот й харесваше, а каквото и да чувстваше към мен, явно винаги щях да остана на второ място след океана…

Естествено във всичко това трябваше да се намери някакво достойно място за Санда, макар че и тя вече не беше чак толкова зле. Двамата с Дилън винаги й бяхме под ръка — на едно бързо спускане с асансьор от дома Акеба. Момичето очевидно беше доволно, макар и да се опитваше да скрие печалната си завист, че може само да наблюдава живота ни. Майчинството все още я възпираше да изпита малко чудноватата ни свобода и сигурност.

Чух се няколко пъти със Сугал, който толкова солидно се окопаваше на поста главен ревизор, че май скоро думата „временни“ за новите назначения в ръководството щеше да бъде забравена. Както и очаквах, признаха Хамгирт за виновен по всички обвинения, лепнаха му условна присъда и го набутаха да управлява местна корабна линия — също изцяло притежавана от „Тукър“.

Всичко се нареждаше добре за мен, само че нямах никакво намерение да оставя събитията да ме връхлитат изневиделица. Тепърва трябваше да се разправям с Уогънт Лару, затова си държах очите и ушите широко отворени в очакване на нов сгоден случай.

Беше неприятно утро с дъждец, който ту ръмеше, ту спираше, но изобщо не разнасяше мъглата. Вълните също не ми изглеждаха насърчително, а и корабите като че ли се клатушкаха неспокойно. Дилън обаче бе невъзмутимо бодра.

— Ще навлечем защитно облекло и дори някой да ни наблюдава от дома Акеба, нищо няма да забележи. Особено щом Санда си прибере косата под качулката.

Предишния ден бе обяснила на екипажа си какво предстои. Никой не възразил. Тези хора може би познаваха жена ми по-добре от мен и не можеха да потиснат страхопочитанието си към нея.

Катерът си имаше име — „Танцьор в бурята“, но то се използваше само официално. Иначе беше просто „катерът на Дилън“.

Стояхме със Санда в задната каюта, където неотдавна замисляхме предишните си щуротии. Един от моряците ни донесе спасителни жилетки и ни обясни кога и как да ги използваме.

Дилън беше отпред, в рубката, и засега нямахме желание да я безпокоим.

— Можете да плувате, нали? — попита мъжът полу на шега.

— Справям се по малко, но нямам представа докъде мога да стигна — отвърнах му. — Жалко, че ще излезем в морето при такова лошо време.

Той се разсмя от сърце.

— Денят си е много хубав. Да бяхте ни видели, когато отплаваме в наистина скапани условия! Вълните заливат целия катер, дори и ние драйфаме както си вършим работата. Не се притеснявайте. Челото на бурята е само три-четири километра. Няма да е наближило пладне, когато ще си имаме топло слънчице над главите.

Малко се учудих, че предсказанието му се изпълни съвсем точно.

Траулерите бавно се тътреха напред, съпроводени от два бойни катера. Щом подминахме сигналните светлини на шамандурите, изведнъж се издигнахме на водните плазове, катерът ни сякаш се събуди и набра скорост, без да потапя целия си корпус.

— Трябва вече да съм си на мястото — каза ни морякът — Ако искате, можете да се качите в рубката, но през цялото време се дръжте за релинга.

Озърнах се към бързо изчезващия в далечината бряг, почти скрит в мъглата. Огромните дървета, издигащи се над белезникавите валма, приличаха на кошмарно видение осветено тук-там от призрачни проблясъци.

— Божичко! Страхотно е! — възклицаваше Санда и току прибягваше от един илюминатор към друг.

Отново ми заприлича на момиченце с това ахкане и писъци.

А пък аз, коравият космически ветеран, усещах остра буца в стомаха си. Сигурно защото някогашното ми „аз“ беше в друго тяло. Но и Дилън бе излизала в морето в този облик, значи поне с това не можех да се оправдая.

— Я да се качим в рубката — предложих, когато катерът внезапно изскочи под слънчевите лъчи.

— Чудесно! Да вървим!

Минахме край електронните детектори и биомониторите, засичащи по-големите масиви скрит на повърхността или под нея, а освен това предупреждаващи за борки. Промъкнахме се през малкия камбуз и изкачихме няколкото стъпала до рубката. Дилън се бе разположила уютно в широкото капитанско кресло, отпуснала небрежно ръка върху руля. Обърна се и ни се усмихна.

— Ей, как е дотук?

— Велико! — тутакси възкликна Санда. — Никога няма да мога да ти се отблагодаря за това!

Жена ми стана и я прегърна. Лицето на нашия капитан ясно показваше, че след подобен отговор друга отплата не й е нужна.

— А кой управлява?! — креснах стъписано.

Дилън се ухили.

— Автопилотът естествено. Програмирах курса още щом се вдигнахме на подводните криле. Няма защо да му отделям внимание, докато не стигнем ловната зона.

Почувствах се доста глупаво. Уж бях готов да дърпам тигъра за опашката, да смачкам самия Уогънт Лару… бях пилотирал сам кораби през безкрайни пространства, а се стреснах от един съвсем нормален на вид океан, където най-близката земя бе дъното на около два километра под нас.

— Я, ти май малко си позеленял — подсмихна се Дилън, щом ме погледна отново. — Ако бях достатъчно подла, досега да съм намерила някоя хубава вълна, за да ти покажа кое как е при нас. Но няма да го направя, защото те обичам.

Остатъка от утрото прекарахме в приказки, понякога носехме кафе или нещо за хапване на нашия капитан от миниатюрния камбуз, друг път правехме същото за екипажа.

Наистина започна да ми се струва доста скучно. Но не и на Санда, която не остави неизследвана дори педя от корабчето. Крънкаше подробни обяснения от оръжейниците, уроци от електрониците, задаваше милион въпроси… Явно и екипажът не намираше нищо вълнуващо в кръстосването на океана с тридесет и шест възела в час.

Аз обаче долавях по-дълбоко скритите им чувства — обичта към морето, катера и тъкмо тази работа. Бяха щастливи и доволни, въпреки че не можех да разбера защо. Вероятно никога нямаше да проумея с какво ги привлича такъв живот. Впрочем и самият океан от време на време приковаваше погледа ми. Имаше най-разнообразни цветове и оттенъци на различните места, както и ясно забележими течения. В далечината облаците напредваха към „сушата“, а на североизток се вихреше гръмотевична буря с гъста дъждовна пелена и облаци като след взрив на гигантска бомба.

Стигнахме до един сектор югоизточно от Медлъм, определен ни от бреговата охрана. Всяка фирма си имаше своя зона за деня. Обикаляхме в стесняваща се спирала и търсехме големи масиви скрит.

— Засега липсват годни за обработка количества — обадиха се по комуникатора, — но пък забелязахме борк.

Дилън изведнъж се настрои съвсем делово.

— Проявява ли интерес към нас?

— Не е особено настървен. Обаче е големичък. Четири, може би дори пет тона. Хиляда и двеста метра на юг-югозапад, двайсет метра дълбочина. Май наникъде не се е запътил. Току-виж иска просто да се постопли на слънце.

— Не го изпускайте от очи — заповяда тя — и веднага ми кажете, ако си промени държанието!

После излезе на малката палуба пред рубката и аз я последвах. Насрещният вятър при тази скорост беше направо свиреп, усещах го въпреки прозрачния предпазен щит. Тук имаше още един рул. Дилън се вторачи в морето, аз също, но нищо не забелязвах.

— Аха, ето го! — изрече тя безизразно и посочи с ръка.

Напрегнах зрението си, но пак не открих каквото и да било. Започнах да се чудя дали не ставам жертва на майтап или очите ми вече не ги бива.

— Нищо не виждам.

— Погледни натам… Искам да се взреш точно в небето хоризонта. Присвий клепачи, за да не ти пречат отраженията или си сложи тъмните очила.

Послушах я, макар очилата да не бяха особено удобни.

— Защо да зяпам небето?

— Забелязваш ли малките черни точици?

Насилих се до болка и ми се стори, че най-после различавам нещо.

— Ами… да.

— Това са джики.

Опитах се да си спомня що за твари бяха пък те. Май някакви летящи чудовища, подобни на лешоядите.

— Винаги ли летят над борките?

Дилън кимна.

— Твърде лениви са да ловуват сами, а борките са алчни хищници, които убиват като в транс и оставят плячката недоядена. Колкото и да е странно, основната им храна е скритът, затова си имаме тия неприятности. Боркът напада и ръфа всичко, което се движи, включително и други себеподобни. Така се поддържа равновесието. Тези чудовища хранят и джиките, и още няколко вида морски твари. Ето защо съществуват ограничения колко можем да изтребим през всеки период…

— Обръща се — обади се гласът от комуникатора. — Вече определихме точно координатите на големия масив скрит, гадът се насочва право към него. Пратих съобщение на флотилията да изчака малко. Ще го праснем ли?

Дилън се замисли.

— Обади се на Карил и я питай достатъчно наблизо ли е, за да ни помогне при лъжлива маневра.

В последвалата кратка пауза се досетих, че ще е най-добре да не й се мотая из краката, а да я оставя да прави каквото е нужно. Нещо ме глождеше отвътре. В ушите ми сякаш непрестанно отекваше: „Четири, може би и пет тона.“

— Карил е на двайсетина минути от нас, а придружителите на флотилията — на четиридесет.

— Къде е Санда? — попита ме Дилън.

— Беше в общата каюта преди малко.

Тя пак се обърна към комуникатора.

— Пратете пътничката ни отзад и кажете на Карил да настъпи педала. Бойна тревога за оръжейниците. Готови за атака!

Самата капитанка застана пред втория рул и докосна някакъв превключвател. Катерът веднага забави ход. После ръката й сграбчи регулатора на мощността — лост с голяма черна топка отгоре. Вече управляваше тя, а не автопилотът.

— По-добре влез вътре и се вържи здраво — каза ми след секунда-две. — Ще трябва поне да отпъдим гнусното копеле, а не искам да се изтърсиш в морето.

Кимнах й разсеяно, зает с буцата в стомаха си. Можех да се справя хладнокръвно с доста по-опасни положения, но срещу ужасната твар, която досега бях виждал само на запис, трябваше да разчитам единствено на Дилън и нейния екипаж. Вече доближавахме чудовището. Различавах лесно половин дузина кръжащи джики над тъмното петно във водата.

— Куин, моля те!

— Ей сега. Не исках да ти преча. Само се питах защо ли ги наричат борки.

В този миг морето пред нас сякаш изригна и от него изскочи нещо доста по-грамадно от слон, надвишаващо поне тройно по размери катера. Насред масата плът се отвори страховит процеп, открил огромна кухина, пълна с остри зъби и гърчещи се пипала, подобни на червеи. Чудовището изрева своето „БООООРК“ с такава мощ, че ехото се затъркаля като гръмотевица над водата и едва не ми пръсна тъпанчетата.

— На тъп въпрос — тъп отговор — промърморих под носа си и се устремих към каютата.

Санда вече се бе вързала за един стол пред илюминатора. Тъкмо да се настаня като нея, рязък завой на катера едва не ме запрати в стената.

Лицето й се бе смръзнало от почуда, устните и трепереха полуотворени; когато надникнах през илюминатора, не вярвам да съм изглеждал по-различно.

— Олеле! — почти беззвучно промълви момичето.

Червеникавокафявата твар продължаваше да се надига над водата и като че закриваше целия свят. Изобщо не успявах да свържа в съзнанието си гледката със записите, които бях виждал.

От двете страни на борка се развяваха по четири великански пипала, целите обсипани с костеливи шипове. Струваше ми се, че дори те стигат да стиснат катера и да го пръснат на парчета. Остриетата сигурно можеха да пробият не само пластостъклото на илюминатора, но и бронята. Още по-лошо беше, че знаех колко хлъзгава и грапава едновременно е цялата кожа на чудовището, затова едно отъркване о нея бе достатъчно да отдели месото от костите.

А ние се тътрехме наоколо като някакви туристи на разходка!

Изведнъж откъм двигателя се чу напрегнат вой, сякаш най-сетне той бе заработил с цялата си мощност. Оръдията изтрещяха и цялото корабче се разтърси, а из каютата се разлетяха чаши. Катерът стреляше с осколочни снаряди. Правилно! Никога не бива да се използва молекулярен разрушител срещу нещо, което е потопено във вода, защото после няма как да спреш разпространението на процеса. А някой по-слабичък лазер дори не би одраскал отвратителния великан пред нас, чиито основни органи явно не бяха изложени на прицел.

Колкото и да ми беше неудобно, трябваше да призная пред самия себе си, че за пръв път в своя живот съм не само безпомощен, но и уплашен до вцепенение.

Снарядите удариха борка и се взривиха с ужасяваща сила, а освен това други го поразиха с електрически заряди. Съществото ревна и отскочи с бързина, която изглеждаше невероятна за такова тромаво тяло. Ние продължавахме да пълзим в опасна близост до него.

То се отдръпна и същевременно потъна под водата, а аз се изпълних с опасения при вида на тази неочаквана кротост. След миг едва не бяхме изтръгнати от предпазните ремъци, катерът ускори рязко и почти скочи над океанската повърхност.

Две секунди по-късно боркът се появи със страшно ръмжене и разпени водата зад нас. Сърцето ми за малко да слезе в петите, когато осъзнах, че преди маневрата ние се намирахме точно там.

Кърмовото оръдие изстреля цял откос по чудовището. Компютърно-лазерната прицелна система вкара всичките двайсетина снаряда в неговото туловище, но почти не личеше да му е навредила.

Боркът отново като че се смали под вълните. Сред гръмовните шумове на схватката долавях и свирепи, остри крясъци „Джийк! Джийк!“, сякаш банда запалянковци разпалваше допълнително страстите на противниците. Беше си донякъде вярно.

Разбрах и ПРИ какви обстоятелства различните твари на Цербер получаваха имената си.

Повече от половин час си играхме на гоненица със звяра. Изстреляхме по него достатъчно боеприпаси за изравняването на неголям град със земята. Вече се виждаха откъснати парчета от туловището му, тук-там в зейналите рани още кипеше и съскаше електрохимическата смес, която вълните не можеха да угасят. Но колкото и да дълбаехме борка, пак оставаха непокътнати — и още по-гадни — части от него.

Накрая проумях какво се опитваше да постигне Дилън. Тя просто изпълняваше предварително набелязаната задача — да отдалечи колкото може повече чудовището от скрита, който флотилията трябваше да събере. Оставаше ми само да се възхищавам на пресметливостта, умението и безумната й смелост. От време на време си повтарях: „А разни идиоти наемат катери, за да се забавляват с това!“

Колко ли го бяхме отдалечили? Вероятно поне на няколко километра. Но макар да ми стана ясно, че сме много по-бързи от грамадния изрод, огневата ни мощ изглежда не стигаше да го довършим сами.

Дилън внезапно прекрати играта на котка и мишка, изстиска цялата мощност от двигателя и ние започнахме да увеличаваме разстоянието до борка, без да го обстрелваме. Недоумявах защо е това бягство, но секунда по-късно последва остър завой и забелязах друг катер, близнак на нашия. Сигурно бяха Карил и нейният екипаж. Те също се насочиха към звяра, който този път не бе изчезнал магически под водата.

Предположих, че е видял катерите да се насочват към него и иска да отбранява територията си въпреки всичко, което му причинихме досега.

Носехме се с такава скорост, че се боях да не се разбием в тази гадост. Представях си как някое от костеливите пипала се стоварва върху нас и ни праща към вечната забрава в дълбините. Боркът тъкмо се бе приготвил за нов удар, когато изпод нашия катер се чуха четири изпуквания. Сменихме посоката на движение толкова внезапно, че почти се преобърнахме. Сега откъм задната каюта имахме чудесен изглед и светът отново се изпълни от най-отвратителната уста, която някога бях виждал.

Морето зад нас се разлюля от поредица страхотни експлозии; чудовището отвърна с предизвикателен рев. Видяхме как и вторият катер изстреля своите торпеда. Бяха от най-удобните за насочване — такива, дето летят във въздуха или се носят по водата и правят всичко, каквото им наредиш.

Две скочиха от вълните право в устата на звяра!

Макар да се бяхме поотдалечили, боркът все още ми приличаше на плаващ град. Секунди след това двата взрива го разкъсаха, разлетяха се парчета, дълги по няколко метра — окървавена кожа, кости и пипала. През предсмъртния рев на чудовището чухме мощен сигнал откъм катера на Карил и отвърнахме със същия.

Унищожаването потвърдено.

Навред из нашия катер се носеха ликуващи крясъци.

Санда едва не се свлече на пода, клатейки изумено глава.

— Ох! Изчела съм толкова книги, гледала съм филми, но това с нищо не може да се сравни! Номерата, които ни поръча да направим за теб, бяха такава леснотия! — Тя се обърна и се вторачи в лицето ми. — Ама ти добре ли си?

— Май понамокрих гащите — изграчих аз.

Типична съдебна зала, в която единственият донякъде необикновен елемент бяха тринадесетте мъже и жени в черни тоги, седнали зад леко извита маса. Само пред един от тях имаше микрофон и веднага ставаше ясно, че той е председателят. Пуснаха ме да седна отзад. Забелязах Санда на първия ред в иначе пустата зала. Стори ми се, че доста си е поплакала, но вече се владееше.

— Държавата срещу Дилън Жанг Кол — изрече главният сред съдиите, сухо и делово, сякаш предстояха и други дела. — Моля обвиняемата да се изправи и да застане пред съда.

Тя изпълни нареждането и се вторачи право в очите на председателя. „Браво, момиче!“, възкликнах мислено.

— Дилън Жанг Кол, намерихме представените ни доказателства срещу вас за достоверни и неопровержими — вие сте нарушила умишлено и злонамерено член 623 от Всепланетния наказателен кодекс на Цербер. Можете ли да изтъкнете доводи за отхвърляне на обвинението или смекчаващи вината ви обстоятелства?

— Не, ваша светлост — отвърна тя твърдо.

Проклинах наум и се въртях на стола. Два пъти за един ден изпитах що е истински страх и какво значи да си напълно безпомощен.

— Нека и Санда Тайн застане пред съда.

Момичето изглеждаше мъничко и уплашено, когато пристъпи до Дилън, която хвана ръката й сякаш да я ободри.

— Санда Тайн, стигнахме до извода, че вие умишлено и злонамерено сте нарушила синдикалните правила, действащи в дома Акеба. Доказателствата също са достоверни и неопровержими. Можете ли да изтъкнете доводи срещу обвинението или смекчаващи вината обстоятелства?

— Аз я принудих! — смело избълва момичето. — Досаждах й, тормозих я. Вината е моя!

— Преценихме всички фактори в ситуацията, включително и пълния анализ на вашите психопрофили. Един от принципите, заложени в нашето правосъдие, особено като си припомним ранната ни история и какви хора са били създателите на тукашното общество, е престъпното деяние да не бъде разглеждано само по себе си, а спрямо функционирането на цялата система. Можете да отидете в някоя от частните банки например и да поискате хиляда кредита без обезпечение или сигурни гаранции, че ще ги върнете. Ако банката ви отпусне парите и вие станете неизправен длъжник, вината не е ваша, а нейна. Да речем, че отчаяно сте се нуждаели от тази сума, че за вас тя е била въпрос на живот и смърт и сте споделили това с отговорен банков служител. Той ви съчувства, но все пак е длъжен да ви откаже заем, защото иначе ще навреди на своя работодател, съответно на вложителите, а в крайна сметка — и на държавата. Всеки, който е доверил парите си на тази банка, ще пострада от неговата грешка. Но да предположим, че той се трогне от молбите ви и уреди да получите достъп до код, с който да откраднете парите. Отчаяни сте и правите точно това, значи извършвате криминално престъпление. Кой обаче е извършителят на по-сериозното престъпно деяние? Крадецът или онзи, допуснал кражбата? Съдът следва същия принцип, въплътен в нашите закони и нормите на поведение. Приложихме го и към настоящия случай. След като проучихме вашия психопрофил, Санда Тайн, преценихме, че вие носите второстепенна вина за нарушението на закона, тъй като не сте се промъкнала незабелязано и без разрешението на капитана на катера. След като разгледахме и досегашните ви досиета, смятаме, че стигнахме до справедлива и безпристрастна присъда. Този съд постановява, че вие двете ще си размените телата чрез приложена от нас принуда и ще останете постоянно в новите си телесни същности. Освен това задължаваме вас, Дилън Кол, да поемете функциите на тялото на Тайн, следователно не можете повече да се върнете на предишната си работа, нито да упражнявате друго занятие. С оглед на психопрофила ви след изпълнението на присъдата ще бъдете отведена в центъра по психология на община Медлъм, където ще бъдете подложена на поредица от конкретни процедури, предписани за вашето и общественото благо.

Скочих от стола си.

— Няма да превърнете жена ми в безмозъчна идиотка! — Креснах вбесен.

Председателят млъкна, а всичките тринадесет съдии ми отправиха най-злите погледи, които бях виждал през живота си. „Е, сега оплеска всичко!“, казах си, но вече от нищо не ми пукаше.

— Вие ли сте съпругът на обвиняемата Дилън Кол?

— Да, аз съм и…

— Млъкнете! Иначе ще ви отстраня от залата и ще ви осъдя за непочтително поведение!

Той изчака, за да види дали ще се изрепча, но аз донякъде си бях възвърнал самообладанието и успях да стисна зъби.

— И така — продължи председателят съвсем разсъдливо явно доволен от покорството ми, — нека ви уверя, господине, че тези времена отдавна отминаха. Такива мерки се прилагат само в извънредно тежки и безнадеждни случаи. Но за да ви успокоя, ще поясня какво е решението ни.

— Моля ви… — едва измънках, защото чувствах как изстивам вътрешно.

— Според нас психопрофилът на Дилън Кол показва сериозна вероятност тя да се самоубие. Ще предотвратим и това, и други възможности да навреди на себе си или на странични хора. Всички мерки ще се състоят в налагане на психоблокове и принуди, които да осигурят изпълнението на присъдата. Нейната памет, свойствата на личността й и свободната воля като цяло няма да бъдат засегнати, иначе тя изобщо не би почувствала наказанието си. Това задоволява ли ви?

Никак не ме задоволяваше, но какво да кажа? Е, поне можех да се възползвам от обстоятелството, че председателят на съда все още ме търпеше.

— Ваша чест, ние сме женени и се обичаме искрено. Не бихте ли позволили Дилън да остане във фирмата? Въпреки задълженията, които й определяте, тя познава моята работа по-добре дори и от самия мен. Би могла сериозно да допринесе за управлението на „Хроясейл“, без това да струва нищо на държавата. Жалко ще е да се прахоса напразно такъв богат професионален опит.

Видях съдиите да си шепнат, докато тихият говор стигна като вълна до председателя. Стори ми се малко изненадан и дори смутен, но след като поразмисли, пак се обърна към мен.

— Както изглежда, моите колеги са донякъде съгласни с доводите ви. Някои от учените членове на този съд твърдят, че в подобна връзка — твърде рядка за нашата планета — довеждането на правосъдието до крайност би наказало вас, без да сте обвинен в нищо. И както виждам независимо от посоката на развитие, присъща на нашето общество, в него все още се срещат романтици. Искам да ви попитам следното — минавал ли сте през пълен медицински преглед?

Поумувах малко.

— Да, ваша чест. Когато за пръв път дойдох на Цербер и после отново през първата седмица след постъпването ми на работа.

— Ясно. Забелязвам, че сте достатъчно близо до стандарта на цивилизованите светове, а жителите им обикновено са стерилни. Известно ли ви е дали имате физиологическата способност да станете баща?

— Да, доколкото знам, ваша чест. Макар да е продукт и на частично генно инженерство, това тяло е от граничните светове.

Последва още шепнене, кимане и жестове. Накрая председателят обяви:

— Мисля, че стигнахме до съвместимо със закона решение, което отговаря и на нашите традиции, и на изискванията на справедливостта. Твърде необичайно е за местната съдебна практика, но дори да се превърне в прецедент, според нас той ще бъде прилаган съвсем рядко, като имаме предвид характера на делото и примера, който даваме на обществото. И така — предаваме обвиняемата на синдиката на майките и детегледачките със задължението да се подчинява на всички негови кодекси, правила и норми, но я поверяваме на вас вместо на някой от домовете, докато сте склонен да я приемате, при следните условия. Първо, вие по никакъв начин няма да я скланяте към нарушение на съответните кодекси, правила и норми. Второ, ще изпълнявате задълженията, обикновено извършвани чрез изкуствено осеменяване в домовете, или ще уредите тя да се подлага на необходимите процедури, ако не може да изпълни нормата си на професионална майка. Трето, вие поемате всички финансови тежести, тъй като обвиняемата не може да тегли заеми, да разполага със средства или друга законна собственост извън онази, която й предоставите. Всичко, представлявало досега обща собственост или притежавано от нея, ще бъде прехвърлено на ваше име, а нейната лична карта ще бъде невалидна за каквито и да било покупки или други финансови операции, тоест тя ще зависи напълно от вашата издръжка. Четвърто, обвиняемата ще бъде изцяло във ваша власт, като ще бъде длъжна да изпълнява всяко задължение, независимо от характера му, което вие решите да й възложите, стига то да не нарушава синдикалните кодекси, правила и норми. Пето, в случай че повече не желаете да я задържите при себе си, тя трябва незабавно да се яви и да се засели в най-близкия дом за професионални майки. Разбирате ли поставените ви условия?

— Да, ваша чест.

Разбирах ги, и още как! Най-унизителната, най-смазващата присъда, за каквато дори не бих помислил, че е възможно да съществува! Сигурно бе специално изобретение на тази мръсна и нищожна планетка. Едва ли биха могли да се сетят за по-страшно наказание при толкова независимия дух на Дилън. Изведнъж тя не само се превръщаше в разплодна крава на дома Акеба, но и в абсолютна робиня. Бях обаче принуден да се съглася, защото не можех да очаквам по-добро измъкване от положението. Трай още малко, Цербер, ще се разплатим някой ден! Сега си мислеха, че са унищожили жена ми. А вместо това ме подтикнаха да се развихря още по-безмилостно, за да пратя по дяволите гнилата им система.

— Съдът произнесе решението си по делото на Дилън Жанг Кол — обяви председателят. — Тя ще остане под стража и ще бъде подложена на определената процедура при първа възможност, за предпочитане още през следващите няколко часа. Ще бъде освободена утре в десет сутринта и предадена на вас, Куин Жанг.

Кимнах и пак седнах на стола си в ъгъла.

— Санда Тайн — безстрастно продължи магистратът, — вие сте осъдена да бъдете прехвърлена необратимо в сегашното тяло на Дилън Кол. Освен това ще бъдете подложена на предписаните от този съд процедури в центъра по психология на община Медлъм. Дава ви се статут на лице без определено занятие с възможност да извършвате само най-тежката и неквалифицирана работа, достъпна за втори клас, като не можете да получавате по-голямо заплащане от минималното, определено в закона. Присъдата ще бъде изпълнена възможно най-бързо, но не по-късно от десет сутринта на утрешния ден. Съдът се оттегля. Осъдените да бъдат отведени в залите за изпълнение на присъдите им.

Тринадесетте облечени в черно фигури се изнизаха една по една през задната врата, а един полицай дойде да изведе жените. Те не ме и погледнаха.

Да си призная честно, тревожех се повече за Дилън. Като шеф на „Хроясейл“ винаги можех да намеря някаква работа за Санда въпреки ограниченото заплащане. Но поне нямаше да я сполети участта на „лицата без определено занятие“ — еднопосочен билет за Момрат. Само че се безпокоях какво може да стане с психиката на съпругата ми, ако Тайн се навърта наоколо в бившето й тяло.

Чаках, изпълнен с напрежение, във фоайето на общинската сграда. Беше десет сутринта на следващия ден. Скоро видях и двете; изглеждаха непроменени. Втурнаха се към мен, но ги спряха, накараха ги да подпишат нещо и им връчиха картите за самоличност.

Първо пуснаха Дилън, вече в дребничкото тяло на Санда.

— Здрасти — усмихна се бледо тя.

— Здрасти и на теб. — Целунах я. — Гадно ли беше?

— Ами, не особено. Дори не си спомням какво ставаше през повечето време. Лошото предстои тепърва. Още не мога да повярвам, че мръсните копелета ме направиха твоя вещ!

— Това май се случва често тук — уверих я, — и то не само на жените. Доколкото разбрах, правят го и синдикалните босове, и Лару. Някои си имат цели частни хареми, женски или мъжки. Такъв е основният принцип — притежаваш съзнанието си, ала тялото ти е тяхна собственост.

— Горе-долу си прав, но те вече сложиха ръка и на част от съзнанието ми. Нищо не пропуснаха в желанието да се погаврят с мен. Не мога да причиня телесни повреди нито на себе си, нито на другиго. А понеже техните манипулатори си поиграха и с психиката ми, ще се разгонвам като някаква кучка и ще умирам от желание да забременея точно по графика им. Не мога дори да се отдалеча от тебе без разрешение, а ако ме заключиш в жилището, длъжна съм да си седя там. Нямам право дори да стъпя на палубата на катера, ако ще и да е закотвен в пристанището. И какво ли не още…

— Толкова съжалявам! Ще се постарая да ти улесня живота, доколкото мога — обещах й.

Тя пак успя да се усмихне насилено.

— Знам. Чуй ме — вече ти казах, че доброволно поех риска. Просто този път се осрахме. Погледни обаче нещата откъм добрата им страна. Вече няма да се притесняваш, че ще загина при всяко излизане в морето, пък и мръсниците ме направиха да изглеждам като пубертетна сексуална мечта…

— Не съм искал да стане така.

— Не се съмнявам в теб. — Дилън се обърна. — Ето я и Санда.

Момичето ми се стори наистина съкрушено. Преливаше от чувство за вина и аз разбрах, че съвестта ще я мъчи не само всеки път, щом зърне приятелката си, но дори и когато застане пред огледалото. Ето това беше наказанието й!

Дилън я награби в почти задушаваща прегръдка.

— Стига си се вкисвала! И престани да се ядеш отвътре! Вече няма да раждаш бебета на конвейер, няма и да си затворничка! Пак сме заедно. — Тя изведнъж се извъртя към мен. — Можеш да й намериш работа, нали?

Кимнах с облекчение, че поне това главоболие ще й бъде спестено.

— Няма проблем. Хайде да се махаме оттук.

Излязохме на слънце, лъхна ни соленият бриз. Когато стигнахме до пристанището, жена ми вдигна глава и се взря в дома Акеба.

— Има нещо, което ме задължиха да направя, независимо дали ти ще ми позволиш. До няколко дни трябва да се кача там и да разкажа пред всички жени какво ме е сполетяло, а също и да се разкая за престъпленията си. Май това ще ми е най-трудното изпитание.

Влязохме във вече познатия ни апартамент.

— Ами уреди го още сега — кимнах към видеофона, — за да се отървеш по-бързо.

Тя извади картата си и я пъхна в процепа на устройството. Никакъв резултат. Въздъхна и ме погледна.

— Налага се ти да набереш номера вместо мен — изрече уморено. — Без никакви свои пари не мога дори да се обадя.

Постарах се да я утеша.

— Ще размажа Лару и цялата тази гадост. Някой ден отново ще си свободна да се носиш по вълните. Кълна се!

Имах адски сериозното намерение да спазя свое обещание.

Възползвах се от всичките си връзки в «Тукър». Започнах от Сугал, с когото се срещнахме на дружески обяд.

— Както се досещам, ще искаш нещо от мен. За друго не идваш — подхвърли главният ревизор без следа от недоволство.

— Какво представлява проектът «Феникс»?

Той се сепна.

— Откъде си чул това?

— Няма значение. Искам просто да знам какво означава.

Гласът му се сниши до нервен шепот.

— Човече, опитваш се да запалиш сандък с експлозиви!

— Уверявам те, че независимо от пречките ще науча тайната.

— Щом изобщо си чул името — въздъхна Сугал, — значи ще изровиш и останалото. Но нека не приказваме тук, могат да ни спипат. Ще ти осигуря информация.

Спази обещанието си, макар че дори той не знаеше какво всъщност се мъти. А и не разчитах само на него. Измъквах полека-лека дреболии от всеки свой познат, освен това се възползвах от чудесната компютърна мрежа на «Тукър», до която продължавах да имам достъп. Търпеливо нанасях всяко парченце на пъзела, докато не започна да ми се струва, че мога да сглобя цялата картинка по умозрителен път.

Тема за размисъл: Вече знаех, че всеки специалист, изтеглен от «Тукър» през последните три месеца, се е занимавал с някаква разновидност на органичните компютри. Повечето основни проекти в тази област отдавна бяха под забрана в Конфедерацията, защото още преди столетия първите подобни творения едва не поробили човечеството. Онази яростна, кървава и твърде скъпа война бе наплашила властниците. Всички експерти в тази област били изтребени или… може би изпратени на Цербер? От Сугал, а и от други хора научих, че не само нашата корпорация е командировала такива специалисти.

Тема за размисъл: Два-три месеца предварително на острова на Лару е започнало мащабно строителство, включително и на площадка за кацане на совалки. Ако се съдеше по броя на работниците и количеството на материалите, за проекта не се жалеха средства.

Тема за размисъл: Връзките между основния компютър на Тукър“ и главния — което важеше и за останалите корпорации — бяха сложно закодирани и се осъществяваха чрез спътник. Но според изровените от мен данни другият край на системата беше островът на Лару, макар официално главният компютър да се намираше в орбиталната станция на Владетеля. Възникваше интересен въпрос — щом проектът е толкова свръхсекретен, защо не работят по него именно в орбиталната станция? Тя беше голяма почти колкото острова, а имаше и повече полезно пространство, защото площадката за кацане, енергийната станция и другите помощни сгради на непристъпното убежище заемаха доста място.

Тема за размисъл: Любопитна подробност — зоната за действие на траулерите, които принадлежаха на „Хроясейл“, се бе увеличила почти наполовина точно преди аз да поема фирмата. Забелязах го, понеже си направих труда да проуча внимателно нормите, определени ни за тримесечието. Разбрах, че промяната засяга и „Морски принц“ от Кобърн, чиято база се намираше на почти същото разстояние южно от острова на Лару. Започнах да ровя още по-усърдно, погледнах и разпределението на нормите за предишното тримесечие. Друг клон на „Тукър“ — „Емясейл“, внезапно бе изчезнал от плановете. Зоната му бе разпределена между „Хроясейл“ — съвсем нормално, тъй като принадлежахме на една и съща корпорация — и „Морски принц“, което вече бе твърде необичайно. Тази фирма беше собственост на корпорацията „Компуърлд“, пряк конкурент на „Тукър“. Никой не би постъпил така доброволно, значи „Компуърлд“ се бе разделил с нещо твърде ценно, за да получи солидната компенсация, но не намерих никаква информация по въпроса. Документацията обаче показваше друго — общите количества скрит, събрани от поделенията на „Тукър“, бяха започнали рязко да намаляват от началото на тримесечието и ако станеше още по-зле, следващата година трябваше да бъркаме в неприкосновените резерви. В промяната наистина нямаше нищо доброволно — само общопланетното правителство разполагаше с власт да наложи такава принуда.

Фактите, заедно с наученото по-рано, рисуваха особено мрачна картина.

Тема за размисъл: Засега единствените, за които се знаеше, че използват човекоподобни органични компютри, бяха все същите ни приятелчета — пришълците с техните роботи-шпиони. Връзката им с Диаманта на Уордън бе установена. Нали затова ме стовариха тук? Само че роботите си вършеха добре работата и нов огромен проект за усъвършенстването им не беше нужен никому. Пък и едва ли биха го започнали тук, на Цербер или на която и да е друга планета от Диаманта. Защо да ангажират хора, които очевадно изоставаха в техническо отношение спрямо пришълците?

И все пак изводът беше неизбежен — Уогънт Лару е превърнал доскорошната си крепост и убежище в лаборатория за органични компютри, привлякъл е най-добрите специалисти, а траулерите на „Емясейл“ го снабдяват с всичко необходимо. Но защо с кораби, придружени от бойни катери, а не по въздуха? Е, сигурно това привличаше по-малко вниманието, пък и за евентуалните наблюдатели извън планетата щеше да изглежда, че траулерите на „Емясейл“ продължават предишните си занимания във все същия район. Предполагах също, че Лару се отнася крайно неприязнено към присъствието на прекалено много летящи машини близо до острова му.

Няколко дни се щурах неспокойно из апартамента, обсъдих всичко и с Дилън. Липсваше й опит, затова явно нямаше с какво да ми помогне. Но познаваше местния живот по-добре и без да иска ми подсказа отговора на загадката.

— Защо си мислиш, че пришълците имат нещо общо? — учуди се тя. — Не може ли да е някоя нова хитрина на самия Лару?

Заковах се на място като вцепенен. Изведнъж всички парченца на пъзела се наместиха и видях ясно немалка част от сложния замисъл.

— О, не! — възкликнах. — Пришълците са набъркани в историята, но не подозират за това!

— Как така?!

Седнах и си наложих сдържаност.

— Добре, ето какво знаем — нашествениците успяват да изработят подобия на хората, които постепенно заемат важни длъжности в Конфедерацията. Тези органични роботи са толкова съвършени, че заблуждават буквално всекиго. Не само контролните машини, но и човешкото обкръжение. Дори близките приятели. Дори любовниците… И минават успешно през мозъчно сканиране! — Отново скочих трескаво. — Разбира се! Разбира се! Как може да съм бил толкова сляп досега?!

Дилън ме погледна загрижено.

— За какво всъщност говориш?

— Най-напред агентите подбират човека, когото ще заместят — продължих хода на разсъжденията си аз. — Ровят, докато намерят досието му, правят множество холограми и каквото още им хрумне. А нашите приятелчета пришълците вземат всичко това и създават органичен робот… може би по-правилната дума в случая е „отглеждат“. Физически той е пълен двойник на подбраната жертва. Разбира се, понеже е изкуствен, има си и каквото още искат създателите му — очи, виждащи в инфрачервено и ултравиолетово, огромна сила, стига да е необходимо. А и се състои от извънредно устойчив материал, не от клетки, кожата му служи просто за покривало. Вероятно извлича енергията си направо от заобикалящите го полета — микровълни, магнетизъм или нещо подобно. Иначе няма как да оцелява във вакуум например. Онзи, който проникна в Командването на военните системи, можеше дори да променя съставните си части за други функции. Направо се изстреля в орбита! И въпреки това заблуждаваше всички, докогато е трябвало… Знаеше подходящите отговори на подвеждащите въпроси, представяше особеностите на заместената личност до най-дребния навик, дори му потичаше кръв, ако се нарани… Има само един начин да се постигне такова подобие.

— И кой е той?

— Роботът наистина е този човек, за когото се е представял.

Дилън смаяно разтърси глава.

— Не виждам никакъв смисъл в предположението ти, робот ли е бил все пак или човек?

— Робот. Съвършен, с невероятно гъвкави елементи, осигуряващи му всичко необходимо според случая — за заблуда, за изпълнение на задачата, за измъкване… Невероятна машина, съставена от миниатюрни едноклетъчни компютри, които дори независимо един от друг си вършат работата. И са трилиони! Пришълците явно са решили проблема, с който ние не се справихме, нито пък си позволихме да изследваме достатъчно дълго. Открили са метод за основно програмиране на тези творения, така че хем да бъдат свободни и пълноценни личности, хем никога да не се отклоняват от зададените команди — тоест да не престават да ни шпионират. И какво излиза? Правят ги по наш образ и подобие, а после? Докарват ги на Цербер? Не, по-вероятно — в орбиталната станция!

Дилън се смръщи озадачено.

— Значи се навъртат наоколо, така ли?

Поклатих глава.

— Представям си го по-иначе. Отвличат набелязаната жертва. Вероятно докато е на почивка, защото трябва да е по време, когато никой няма да забележи отсъствието й поне две-три седмици. Докарват я в станцията и я заразяват с местната разновидност на микроба на Уордън. След това… Нали си спомняш дрогата, с която си се снабдила, за да се измъкнеш от майчинството?

— Да — кимна тя. — Откраднах я от един пилот на совалка.

— Страхотно! Всичко се връзва. Щом микробите се настанят удобно в жертвата, дават й малко от същата дрога и я събират с вече заразения робот — нейно съвършено копие. Съзнанието, цялата личност на човека се пренасят в робота, който обаче предварително е програмиран за агент.

— Почти същото направиха и с мен — изрече Дилън безизразно.

— Да. Но методът е много по-усъвършенстван. Никоя от машините за психосондиране не би свършила работа, защото имат нужда от цялостната личност. И просто променят общата й нагласа. Тайната всъщност е в първоначалното програмиране на робота, с което се занимават пришълците.

— А той как ще заеме мястото на отвлечения човек? — усъмни се жена ми. — Нали микробите ще го унищожат, щом напусне Диаманта?

— Не е задължително. Не забравяй, че дори ние вече можем да стерилизираме някои изделия, без да ги съсипваме. Явно роботите умеят да се справят още по-добре. Излизат от тукашната звездна система, малките умират, но квазиклетките в изкуствените тела са толкова издръжливи, че незабавно поправят вредите от процеса И „човекът“ спокойно се връща на работа — безупречен шпионин и диверсант. Просто и прекрасно!

— Твърде много прилича на случилото се с мен — повтори Дилън.

— Съжалявам — казах й съчувствено. — Възхищавам се на тяхното хитроумие, както бих се радвал на чудесно обработен скъпоценен камък. Изобщо не пренебрегвам трагедията на хората, които те жертват за изпълнение на замислите си. Но като си представя мащабите и сложното общество на Конфедерацията, не виждам начин да се предотврати проникването на роботите. Вероятно вече са нанесли непоправими щети…

— А проектът „Феникс“?

Замислих се.

— Намирам само едно обяснение и то е смразяващо. На пришълците островът не им е нужен. Защо да ползват услугите на хора, които не знаят за изкуствените създания почти нищо в сравнение с тях? Пък и пренасянето на тази операция върху някоя от планетите в Диаманта рано или късно ще привлече вниманието на Конфедерацията, а нашествениците и без това знаят, че тук ще става все по-горещо… За да напипаш отговора, мила, трябва да наподобиш мисленето на Уогънт Лару, да гледаш от перспективата на Диаманта. И изведнъж ти светва в главата!

— Не и на мен — промърмори Дилън.

— Тогава ще се опитам да го обясня. През цялото време се чудехме какво могат да предложат пришълците на Четиримата владетели, освен отмъщение срещу Конфедерацията. Ето ти я отплатата! Когато те победят, Четиримата и други избраници… а защо не и цялото население на Диаманта — ще получат нови тела. Съвършените тела на органични роботи. Разбираш ли сияйното бъдеще, дето им се предлага? Да се махнат оттук. Да са свободни! Има обаче уловка, за която параноик от класата на Лару не може да не се е сетил.

— Виж, това ми е ясно. Нищо не им пречи да програмират и телата, с които ще наградят съюзниците си, за да си отгледат пълчища от роби-свръхчовеци…

— Прекрасно! Получаваш отличен. Е, значи има начин да се спасиш от заточението в Диаманта, а не смееш да го използваш. Ти какво би сторила?

Тя поумува малко.

— Ще изучавам техните роботи и ще опитам да си направя свои.

— Така да бъде, да бъде. Но не е много вероятно да постигнеш нещо без огромни инсталации, които наблюдателите на Конфедерацията непременно ще забележат. А може би ще са необходими съставки или помощни материали, каквито липсват по планетите на Диаманта, вероятно дори неизвестни на цялата човешка наука? Е, ако не можеш Да си направиш свой робот, остава ли ти избор?

— Просто искам няколко в повече, без да ги изпращам като агенти. Пришълците са принудени да ми вярват и ще ми ги дадат.

— Пак позна! Но и те ще бъдат предварително програмирани по начин, който нашата наука още не е разгадала. Следователно първо трябва да разбереш самия метод и да отстраниш програмата. Не е лесно, защото тя най-вероятно е свързана с основните функционални принципи заложени в тези роботи, а тях не можеш да не запазиш. Остава ти само да се надяваш. Събираш всичко, което ти е под ръка, свикваш експерти дори в гранични области с тази, затваряш ги на острова заедно с роботите, осигуряваш им лаборатория и компютри. И се опитваш да налучкаш вярното решение. Мисля, че в това е същината на проекта „Феникс“.

— Лару не само си го връща на Конфедерацията — почти със страхопочитание промълви Дилън, — но и мами пришълците!

— Да, аз се възхищавам по неволя на дъртото копеле — кимнах. — Предполагам, че в играта са се включили и останалите Владетели. И си мисля, че знам с какво разкарват роботите. С все същите совалки, които хвърчат между четирите планети. Те се отбиват само на още едно място — спътниците на Момрат. Някъде там пратениците на Владетелите се срещат с пришълците.

Пльоснах се в близкото кресло и си позволих миг самодоволство. Най-сетне бях решил поне наполовина загадката на Диаманта. Вярно, нищичко не знаех за самите пришълци, нито за размаха и целите на проникването им в Конфедерацията, но поне вече в общи линии разбирах случващото се тук.

— И каква полза? — Дилън сякаш бе отгатнала мислите ми. — Нищо не можеш да направиш.

Милата ми практична съпруга! Веднага напипа слабото място. Наистина, какво ли можех да направя?

По-точно — какво исках?

Ясно, да пречукам Лару и да разбия тази система. Но дори да ми е по силите… действително ли толкова страстно желаех проектът „Феникс“ да се провали?

Знаех само едно. На острова на Лару се мътеше най-голямата шашма в историята на Диаманта… и аз трябваше да се включа някак в нея.

— Дилън?

— Да, Куин.

— Как са направени торпедата за катерите? По-точно как се взривяват?

— Отстрани имат завинтен детонатор с миникомпютър. Командата се изпраща от разстояние.

— Аха… Добре, а как различаваш самите торпеда? Можеш ли с една команда да взривиш всички наведнъж?

— Не се прави така. Торпедата са от един модел и се използва еднаква честота. Но за всяко си има код, отпечатан върху корпуса. Първо зареждаш кода в предавателя, после с него взривяваш торпедото. От никакъв друг сигнал няма да се задейства. Щом в компютърната система за управление на оръжейните системи са въведени кодовете, няма за какво друго да се грижиш.

— Ясно. А кой въвежда новите номера? От заводските документи ли ги взимате или от товарителниците?

— Майтапиш ли се с мен? Ти би ли си заложил главата на някаква товарителница? Капитанът лично надзирава зареждането на всяко торпедо, прочита номера на кода с очите си и пак лично го въвежда в компютъра.

— Тъй значи… Къде е отпечатан номерът?

— Върху капачето на детонатора. Самото то се заварява, след като поставят миникомпютъра в торпедото. Ако още не съм задоволила любопитството ти, можеш да слезеш в склада и да се увериш.

Така и направих. Каквото видях — хареса ми. Всъщност не си правеха труда да нанасят номера на кода с фабричен печат, ами просто пръскаха боя по шаблон. Поговорих с другите капитани от фирмата и открих, че наистина се е случвало номерата да са сбъркани. Затова съществувал елементарен тест, чрез който се давала команда на миникомпютъра да изпрати верния код в системата за контрол на оръжията.

Информацията ми се стори твърде интересна, затова зададох на Дилън още няколко важни за мен въпроса.

— Значи миникомпютрите са програмирани предварително и капачетата са заварени. Да разбирам ли, че торпедата се превозват готови за стрелба?

Тя кимна.

— Няма никаква опасност. Без теста за готовност те не работят, освен това всеки номер се използва само веднъж и не се повтаря никога. Честотата служи единствено за тази цел, всеки предавател е под строг контрол и се доставя заедно с целия катер. Но защо торпедата изведнъж ти станаха толкова интересни? Пак ли кроиш нещо?

— Каквото не знаеш, то няма да наруши заложените в главата ти заповеди — отвърнах философски. — Разбира се, че кроя нещо.

— Ако просто промениш кодовете, полза няма — отбеляза Дилън. — Тестът веднага ще покаже грешката.

— Какъв е обсегът на тези предаватели? — усмихнах й се аз.

— Само три километра. Допълнителна предпазна мярка. Добрите капитани не стрелят от по-голямо разстояние.

— И на мен ще ми стигне, скъпа — обещах й и я целунах.

Минаха цели три седмици от залагането на мръснишкия капан в „Емясейл“ и аз започвах да се обезсърчавам. Не се съмнявах, че нещо се е случило. Вече обмислях други варианти, по-малко заплетени, но доста по-рисковани.

В същото време се радвах за Дилън. Психотерапията наистина й помагаше. Макар Думония да си бе луд за връзване, а в цинизма определено ме надминаваше, никой не можеше да оспори, че си разбира от занаята. Вече бях готов да призная, че в своята област е един от най-великите фокусници. Естествено жена ми не се върна напълно към предишния си характер, но поне не живееше в такова неустойчиво вътрешно напрежение, смяташе се за пълноценен човек и ми изглеждаше по-доволна от себе си и от мен. Докторът ми обясни, че колкото и да работел над равновесието на психиката й, основната цел си е останала непостижима — не могъл да отстрани нейната несигурност спрямо моите чувства. Сякаш се сблъсквал със здрава стена, издигната от вкоренената увереност на Дилън, че ако не я съжалявам каквато е сега, скоро ще ми омръзне и ще я напусна. Разбира се, страховете й бяха напразни. Но се бяха загнездили толкова здраво в подсъзнанието й, защото тя прекалено добре разбираше и местната култура, и нравите на Конфедерацията. Двете общества еднакво упорито се опитваха да заличат близостта и здравите връзки между хората. На Цербер човек запазваше властта и положението си чрез система от взаимни услуги, изнудване или интриги. Подозирам, че и аз бих се усъмнил дали е възможно друго, ако бях на мястото на Дилън.

— Стига да не беше присъдата — каза ми Думония, — можехме да прибегнем и до необичайни, дори опасни средства, но пък даващи изненадващи резултати. Съпругата ви обаче е затворена завинаги в сегашното си тяло и няма смисъл дори да опитваме.

Това твърдение ме накара малко да увеся нос, защото исках да се върне предишната Дилън — партньорката, която смятах за равна на себе си, превърнала се почти в част от самия мен. Чудно как заклетият самотник, възпитаван от първите си дни да стои над емоции от подобен род, изведнъж усети нуждата, копнежа по друг човек. Инстинктите веднага ми подсказаха, че това определено си е ахилесова пета. Но не се опасявах. Нали всеки, дори аз в предишната си върхова форма, имаше някакво слабо място. Никой не е неуязвим. Важното е да познаваш недостатъците си и то така, че да извлечеш някаква полза от тях.

В почивен ден не беше лесно да събера екипаж, но след половин час катерът бе готов за отплаване. Оставих бележка на Дилън само с думите „В играта сме“ и потеглих към острова на Лару.

Боген вероятно щеше да стигне там преди мен. Всъщност нямаше как да се добера за час и половина, защото хората му от Сигурността не пожелаха да ми осигурят аерокола. При максималната скорост от седемдесет километра в час катерът щеше да измине разстоянието до острова приблизително за толкова време, а аз се забавих още трийсетина минути, докато тръгнем. Нямах нищо против. По-добре беше Боген да ме чака и да кипне. Така ще е наежен и излишно емоционален, а аз ще разчитам изцяло на разума си и на предимствата, които ми даваше особената подготовка.

Все пак ми се стори, че мина цяла вечност. Мяркаше ми се кошмарната мисъл как някой борк ни причаква точно сега, за да ни види сметката.

Разминахме се обаче с опасността и накрая осветените кули на Замъка се появиха над хоризонта. Небето притъмняваше, усетих хладина във въздуха и предположих, че скоро ще завали. Какво ли ме интересуваше? Палачът да се притеснява за времето, на жертвата й е все едно!

Слязох от катера веднага, щом го вързаха за пристана. Отидох в близката сграда на Сигурността.

— Жанг — представих се на дежурната. — Имам среща с Боген.

Тя погледна един от екраните и кимна.

— Разрешено ви е да отидете само в кабинета му. Никъде другаде. Придружителите ви чакат на първия пропускателен пункт.

— Придружители? Брей…

Излязох и се запътих към вратата, през която досега не ме допускаха. Там трябваше да се подложа на сканиране. Най-сетне компютърът се увери, че съм си аз, вратата се плъзна встрани, за да ме пропусне в следващото помещение, където процедурата се повтори. Видях двама мъже в полицейска униформа — сериозни, грамадни и твърде добре въоръжени.

— Вървете между нас и нито крачка встрани! — заповяда единият.

Докато крачехме по пътеките, забелязвах навсякъде специалните защитни системи, а някой или нещо ни следеше непрекъснато. Малко преди самия Замък отново минахме през двойна врата след сканиране и едва тогава можехме да проникнем в първия двор.

Бях смаян. Всичко наоколо бе постигнато с внимателно подрязване на гигантските дървета и поставяне на допълнителни площадки, но за миг ми се стори, че отново съм попаднал някъде в Конфедерацията. Бяха внесли пръст, вероятно от Лилит, прокълнатата планета-градина, и пред мен се простираше огромна, изумително зелена поляна екзотични цветя и храсти. Лару още повече ми се издигна в очите. Сигурно на негово място и аз щях да си направя нещо подобно.

След поредното сканиране на входа на Замъка минахме през вече познатата ми като конструкция двойна плъзгаща се врата. Признавам си, че въпреки разказите на наложниците, които Дилън ми предаде, не бях подготвен за гледката. Огромни светли помещения с невероятен лукс. Прекрасни килими, удобни кожени кресла и дивани. По стените и край тях се виждаха премного произведения на изкуството — предположих, че са оригинали — напълно подхождащи на обстановката. Бих казал, че само стърчащите навсякъде ченгета разваляха картинката, а и към нас винаги беше насочена по някоя камера.

Никъде не видях стълби, макар че сигурно имаше, поне за аварийни случаи. Качихме се с голям асансьор. Представляваше прозрачен цилиндър, плъзгащ се по носещата си колона. Добре измислено. Охраната контролираше влизането и излизането от него и виждаше посетителя през цялото време.

Стигнахме до четвъртия или петия етаж и минахме по подвижно мостче към главната сграда. То веднага се прибра в стената. Поредната мила подробност. Тръгнахме по коридора. На този етаж стаите напомняха за голям и богат музей, с витрини и осветление. Оръжия, старинни монети и скъпоценни накити от всевъзможни светове. Почти си бях глътнал езика. Знаех, че всичко това не е на Уогънт Лару, само му е поверено за съхранение. Тези предмети можеха да бъдат стерилизирани при изнасянето им от Диаманта. Принадлежаха на хора, използващи Цербер като сейф, докато дойде времето да се възползват от собствеността си. Вече ми беше ясно какво охраняваше Боген — освен проекта „Феникс“, разбира се.

Накрая застанахме пред врата, която се отмести и откри модерно обзаведена и съвсем безлична приемна. Моите стражи не се отделиха от мен, докато се представях на секретарката.

— Влезте веднага. Директорът Боген ви очаква.

— Обзалагам се, че е така — промърморих и се обърнах към двамата мъжаги. — Вие няма ли да дойдете?

Не ми отговориха. Отворих вратата и влязох в кабинета.

Малка, претъпкана стая. За разлика от приемната личеше, че се използва постоянно — навсякъде бяха пръснати книги, списания, разпечатки. Под тях почти не се виждаше Г-образното бюро. Само в единия му край имаше място за компютърен терминал. Боген, облечен в най-прости дрехи, явно имаше нужда и от сън, и от бръснене. Долових, че не е бил подготвен за изненадата, гледаше ме много сърдито.

— Махни тези боклуци и сядай! — изръмжа той и ми посочи един отрупан стол.

Подчиних се, седнах и се вторачих в него.

— Е? Какви са тия тъпотии, Жанг или както там ти е истинското име?

— Исках да докажа нещо за твоята работа и мисля, че самото ти поведение в момента е достатъчно потвърждение…

Контролирах сърцето си, кръвното налягане, дишането и всичко останало, за да остана толкова невъзмутим, колкото бе по силите на човек като мен.

— И какво? Сигурността ни издиша. За това ли е цялата дандания? Не е чак толкова трудно да подочуеш нещичко за проекта „Феникс“, да видиш надписите по сандъците на пристанището и дори да се досетиш по доставките, че тук правим биологически експерименти… Но ти направо посочи с пръстче най-страшния ни проблем, а това ми се струва просто невъзможно. Председателят Лару, аз и още шест-седем човека на цялата планета — без да броя останалите Владетели — знаят какво точно представлява той. И никой от осведомените участници в проекта не напуска острова. Искам веднага да науча как си разбрал за него, а и преди да те убия, трябва да ми кажеш защо реши да си признаеш.

— Колко си чаровен — промърморих кисело. — Като се правиш на толкова корав, сигурно имаш голям успех с момичетата.

— Без клоунски номера, Жанг! Не съм в настроение да ги търпя.

— Ако ти кажа, че съм стигнал до истината по пътя на логиката, би ли ми повярвал?

— Ха! И откъде си тръгнал? Още в началото е трябвало да знаеш повече от когото и да е на Цербер.

— Тук отгатна — отвърнах хладнокръвно. — Аз не съм от тази планета! И ако съдя по акцента, ти също не си се родил тук. Боген, знам за пришълците. И за чудничките им роботчета.

— Откъде?! Нима признаваш, че си агент на Конфедерацията, както подозирах?

— Агент съм. Бившият ми работодател е отделът за убийства в конфедерационната Сигурност. Подложиха моя оригинал на процес, който се опира на сведенията за Цербер, пъхнаха съзнанието ми в тялото на Куин Жанг. И попаднах тук.

— Каква е конкретната ти задача?

— Началниците ми вече предполагаха как се постига съвършеното програмиране на роботите.

Лъжех безобразно, макар да знаех, че ме следи първокласно оборудване. Бях обучен да се справям и с най-чувствителните машини от този вид.

— Дрън-дрън! — избухна Боген. — Ако знаеха толкова много, щяха да се стоварят отгоре ни като лавина, без да ги е грижа за връзките ни из Конфедерацията.

— Знаят, не се съмнявай! И аз едва ли съм единственият им агент тук, въпреки че не ми съобщиха кои са другите. Вярно, биха могли да пръснат на парчета засуканата ви орбитална станция или да препекат острова с някой лъч от космоса… но каква полза? Боген, те искат да се доберат до пришълците, а засега е установено само, че Цербер има преки контакти с тях. Все някой ден Конфедерацията ще ни подпали, може да гръмне и цялата планета, но не и докато печели повече от изчакването и ослушването.

— Ще имат нужда от търпение — ухили се Боген. — Не ми се вярва дори Лару да е виждал пришълците. Ако някой Владетел се среща с тях, трябва да е Крийгън от Лилит. И без това цялата щуротия е негова идея.

— За всички ни ще е най-добре да не се разчува. Включително и за мен, Боген. Нямам никакво желание да ме изпържат от космоса.

— Няма да дочакаш това, бъди спокоен — тръсна едрата си глава ченгето. — Ти вече си труп.

— Съмнявам се — отвърнах, без да се стряскам от заплахата. — Сега ще ти обясня нещо и вярвам, че си достатъчно интелигентен, за да разбереш колко е важно. Можех да съобщя на Конфедерацията какво съм научил за проекта „Феникс“ и да ги оставя да развъртят брадвата. Вместо това дойдох при тебе.

— Продължавай…

— Наясно си с проблема за агентите, пратени в Диаманта. Попадаме в същия капан, в който сте хванати и вие.

— Но в теб изобщо не са се съмнявали, защото едва ли са разчитали да те следят при всички прехвърляния от тяло в тяло.

— Да, разчитаха на мен самия. Създаден и отгледан съм за тази работа. Тя е единственият смисъл на живота ми. Ям, дишам, спя с мисълта за задачата си. Чувал си достатъчно за нас, убийците.

— Срещал съм двама-трима — кимна той. — И съм съгласен с тебе. Истински фанатици сте. Май и старият Крийгън някога е бил такъв. Така че знам що за тип си. Сам признаваш, че си най-опасният човек на Цербер за мен и за моя шеф.

— Но началниците ми се прецакаха — спокойно продължих аз. — Повярвай ми, бях изумен не по-малко, отколкото ще са и те. Това място ме промени. Вече имам за каква… всъщност за кого да живея.

Боген като че се поотпусна. Честичко хвърляше поглед към нещо скрито за мен. Вероятно зяпаше екрана на психодетектора.

— Значи ти се прииска да участваш и сега опитваш да се пазариш с нас, а? Само дето нямаш какво да предложиш.

— Според мен имам — възразих кротко. — Шефовете ми са били достатъчно съобразителни да вложат в моето съзнание команда да докладвам редовно и после да забравям. Дори не подозирах, докато двамата с жена ми не отидохме при доктор Думония в Медлъм.

Боген пак настръхна.

— Значи може вече да си им изпял каквото знаеш.

— Не всичко — завъртях глава. — За последен път съм ходил при агента им преди повече от два месеца. Оттогава не припарвам до него. Пък и щом вече знам кой е, не съм кукла на конци за Конфедерацията.

— Името му!

— Какво значение има? Очистиш ли го, те просто ще вкарат в действие още десетина, които не познаваме. Откакто ми стана ясно, че са се потрудили над моето подсъзнание, щукнаха ми някои идейки. Искам непременно да участвам в играта. На мен, както на вас, не ми харесва особено да съм доживотен затворник тук, нито пък ще съм доволен Конфедерацията да ме държи на прицел. И да успея, и да се проваля — все съм мъртвец съвсем скоро, ама нещо не ми се умира, Боген! Нито пък ми се живурка както в момента. Затова се замислих за тебе, Лару и проекта „Феникс“. И си направих извода че се опитвате да боравите със съвсем чужда технология, а използвате хора, които не са запознати дори с нашите последни постижения. Знаеш, че върху органичните компютри са наложени строги забрани, затова специалистите са съвсем малко и разбират нещичко само около промишлените системи, каквито Конфедерацията използва. Според мен вече сте схванали, че нито имате достатъчно време за изследвания, нито нужните хора.

— Добре. Засега няма да потвърдя или отрека заключенията ти. Мога обаче да ти пошушна, че почти не напредваме. Знаем какво да търсим, но просто няма начин да изтрием избрани от нас части на основната програма. А премахнеш ли я цялата, унищожаваш робота, защото животоподдържащите функции са в програмиращите молекули на всяка клетка. Общо взето, наясно сме какво ни трябва, за да извършим пробива — пълноценен, свръхмощен органичен компютър. А човечеството няма такива от цели столетия, още от войната…

— Съществува само едно място — веднага подхванах аз, — където можете да намерите необходимата информация, щом няма как да я вземете от пришълците. И двамата знаем кое е то. Не се и съмнявам, че вече сте пратили някои от роботите-агенти да изкопчат данните, но те очевидно са прекалено разпръснати. Пак ще минат години, докато съберете най-важното, и то при условие, че се справите със защитните кодове. А едва ли си въобразявате, че ви е останало толкова много време.

— Давай по-накратко.

— Сигурността, Боген. Хрътките от Сигурността на Конфедерацията. Нищо не би им струвало да съберат информацията и да възложат обработката й на толкова мощна и сложна мрежа, колкото е необходима за случай като този. И те си помагат с органични компютри. Разбира се, по нищо не приличат на тукашните, но поне знаят как да ги влагат в космическите кораби и индустриалните модули. Ето кой може да реши проблема вместо вас.

Ченгето вече се подхилваше.

— Значи така, а? Помолваш ги вежливо и те веднага се съгласяват? Я стига с тези смешки!

Успокоих се още повече.

— Нищо смешно не съм казал. Вече ти обясних, че знам кой е техният човек. Ако го принудя да ме свърже, внушението няма да се задейства и нищо няма да забравя. Представи си, че им се обадя и пробутам измислицата, че знам как да отмъкна един от тези роботи. Е?

— Какво?!

— Каквото чу. И им обяснявам точно как ще го направя. Трябва да премахна програмите на пришълците и да поема пълен контрол над тялото. Прехвърлям съзнанието си в него и изчезвам от Цербер.

— Няма да клъвнат на такава измишльотина.

— Аз пък мисля, че може и да се хванат. Не забравяй — не разполагат с никакви средства да проверят дали говоря истината, а и щом отново им докладвам, значи продължавам да си работя по задачата. Ще им съобщя, че част от програмите се залагат в роботите на този остров, понеже така и така началниците ми вече са почти сигурни в това. Ще пробутам версията, че съм се докопал до проекта чрез доверени колеги в „Тукър“ и много от специалистите изобщо не желаят да работят за някакви си пришълци. Тъй че имам нелегални помощници, за да отмъкна робота. И единственият начин за това е самият аз да се прехвърля в него. Ще повярват. Звучи точно като предишните ми изпълнения.

Той помисли и завъртя глава.

— Рискът е твърде голям.

— Ако ме изслушаш, ще разбереш, че няма никакъв риск. Те вече знаят, че Цербер участва в окончателното програмиране на роботите-шпиони и не им е нужен гениален детектив, за да се досетят къде става това — в орбиталната станция и на острова. Аз ще им предложа убедителна версия, съвпадаща с досегашните ми доклади и с другата достъпна им информация. И те сами ще направят избора. Или се съгласяват с моя план и ми поднасят решението на проблема — стига и на тях да им е по силите, или отхвърлят предложението ми с довода, че не могат да ми поверят толкова жизненоважни сведения. Смятам, че ги познавам добре. Ще бъдат достатъчно самоуверени, за да се съгласят. Примамката е твърде голяма, за да й устоят.

— И какво ще стане с Цербер, щом разберат, че няма да си изпълниш обещанието?

— Вече ще имаме ключа към проблема. Колкото до останалото… Очаквам покровителство за себе си и жена ми, може би дори изчистени от програмите нови тела за нас двамата. А ако Конфедерацията реши да се разправи веднъж завинаги с Цербер, ще научим навреме. Такива решения се протакат доста и ще можем да поискаме помощ от пришълците.

— Но ако те откажат?

— Поне ние ще се отървем.

Боген продължаваше да се колебае.

— Дотук говориш смислено. Обаче ме гризе съмнението, че без сам да подозираш, изпълняваш роля в много изтънчена интрига на Конфедерацията.

— Какво мога да ви сторя аз?

— Не лично ти. Ами ако търсят точно такъв повод, за да оправдаят унищожението на цялата планета? Ако се стараят да измислят достатъчно спешна причина, за да внушат на всевъзможните си бюрократични съвети, че няма друго решение? Нали главната им, а може би и единствена цел е да принудят пришълците да се покажат, да предприемат нещо решително… Кой ще ме убеди, че намерението им не е да я постигнат точно чрез унищожението на Цербер? Липсват гаранции, че съюзниците ще ни защитят, нито пък знаем дали имат с какво. Ако бяха уверени във военната си победа над Конфедерацията, отдавна да са се разправили с нея и без наша помощ!

Твърде отрезвяваща мисъл, при това не знаех как да й опонирам. Моите бивши шефове наистина се отличаваха с хитроумие. Дали целта им не бе действително такава? Разбира се, че биха искали да изкарат пришълците на светло. Не ми хареса дори подозрението, че и не очакваха друго точно от мен.

— Да, възможно е — признах. — Има риск. Много голям риск. Но кое е по-страшното? Да не опитате да разнищите основния програмен код и кротичко да си седите тук, когато те все пак решат да се отърват от всички ни? Знаеш, че един ден това ще стане. Ако се съгласят с моя план, поне имаме някакъв шанс.

Боген въздъхна и завъртя глава. Вече не беше настроен войнствено.

— Ясно ти е, че не на мен се полага да взема толкова важно решение. Ще прехвърля всичко на Лару. Вероятно и ти ще трябва да го убеждаваш.

— Нямам нищо против.

— Всичко отново е толкова кристално ярко — каза ми Дилън, когато аероколата ни отнасяше обратно. — Не съм разбирала досега какво огромно значение има, че виждам и чувам микробите на Уордън в хората и предметите. Чак когато ме лишиха от този контакт, за пръв път в живота ми ми се стори, че съм ослепяла. И изведнъж пак прогледнах!…

Напълно й вярвах. Самият аз през цялото време съзнавах присъствието на дребосъците, но постепенно те се превърнаха във фон, на който не обръщах внимание и дори не се сещах, че го възприемам. Май Дилън говореше точно за това. Никой не се вслушва в постоянния шум на морето, но ако той внезапно престане, шокът ще е доста силен.

— Вече трябва да внимаваш — усмихна ми се тя. — Някоя сутрин ще се събудиш като член на майчинския синдикат.

Аз също се ухилих и я целунах.

— Не се тревожа. Винаги мога да си върна тялото, ако имам нужда от него.

Приказвахме си за какво ли не. Стигнахме и до опасните идеи на Думония.

— Мислиш да се престрашиш? — ахна жена ми. — Заради мен?

— Ако ти го искаш и имаш нужда от това — да! — уверих я. — Стига да оцелеем през следващите няколко дни.

Тя ме прегърна.

— Значи не е нужно. Предостатъчно ми е да знам, че си бил готов да го направиш. Пак сме партньори.

— Аз те обичам — възразих кротко и я притиснах към себе си.

Той настоя да говори лично с мен и аз седнах пред техния видеофон.

— Обадиха ми се. Искат две проби от тъкани.

— Очаквахме нещо подобно — кимна координаторът. — Интересувам се само от любопитство — как се свързаха с тебе? Не си излизал през целия ден, нито имаш регистрирани разговори. Пък и никой не ти е гостувал.

— Говорихме по видеофона. Мислех, че сте записали всичко.

Той не прие новината спокойно.

— Да, всичко се следи. Ще проверя пак, но от контролните служби не са ми съобщили за проведен разговор. Това никак не ми допада. Не би трябвало хората на Конфедерацията да са толкова неуязвими тук.

Боген стана, а аз не помръднах от стола си. Не се съмнявах, че скоро ще се върне.

— Какво показа проверката?

— Никакви обаждания. Пуснахме записите и от следящите устройства във вашето жилище. Жанг, нали не се опитваш да си правиш майтапи с нас? Не се чува нищо освен фонови шумове. Накрая влиза жена ти и пита: „Кой беше?“, а ти отговаряш: „Сещаш се“.

Подсвирнах. Бях впечатлен поне колкото него, макар и не по същите причини.

— Е, какво решихте?

— Ще получиш тъканта.

— Аз ли да я взема или ще ми я доставите вкъщи?

— Много смешно… Ще трябва да си я вземеш сам, защото искам да проследя как ще попадне у агентите на Конфедерацията.

— Ей сега ще кажа да приготвят един катер.

— Не. Председателят Лару заповяда да предприемем предпазни мерки спрямо теб и ти повече няма да стъпиш на острова. Опиташ ли се, ще те очистим.

— Хей, не сме се разбирали така! — възмутих се съвсем искрено, а стомахът ми тревожно се сви.

Ако Сигурността на Конфедерацията одобри плана, непременно трябваше да съм на острова в решителните дни!

— Променихме правилата, Жанг. Сам призна, че си убиец, а ние не подценяваме уменията ти. Няма да рискуваме излишно.

— Но нали трябва да дойда, ако ми изпратят нещо?

— Не се налага. Ще го пренесе жена ти. Все още й е внушено да не посяга на човешки живот, затова присъствието й е по-безопасно.

— Няма да набърквам и нея! Тогава… забравете за уговорката ни.

Боген се ухили гадно.

— Нямам нищо против, щом толкова искаш и двамата да умрете веднага. Още отначало ти беше ясно — ще се подчиняваш на поставените от нас условия. Не се инати. Искаме тя да бъде тук точно след два часа.

— Добре де… — въздъхнах. — Засега съм съгласен. Я почакай! Тя е професионална майка. Забранено й е да пътува по вода заради борките.

— Кой ще възрази? По лична заповед на председателя Лару тази забрана в момента не важи за Дилън. Ако някой вдигне пушилка, прати го да си поприказва с мен.

— Аз пък си мислех, че и това й е внушено.

— Думония вече се погрижи да премахне внушението. Не беше чак толкова трудно. Хайде, побързай, че губим време!

Прекъснах връзката. Промяната в правилата ми вдъхваше тежки предчувствия. Макар че Дилън нямаше нищо против да се разходи.

— Нали сме заедно във всичко?

Какво да направя? Изпратих я до катера. Тя видимо се зарадва, защото наистина обичаше морето. Нямаше я около пет часа и аз все повече се изнервях.

— Нищо ли не ти сториха? — попитах веднага, щом я зърнах.

— Не — засмя се жена ми. — Бях на руля почти през цялото време, прекарах си много приятно. Замъкът е разкошен. Е, пуснаха ме само до първия етаж, връчиха ми ей онази запечатана хладилна кутия и ме изпъдиха.

Взирах се напрегнато в нея. Как да разбера дали не са я подменили с робот? Ще доловя ли промяна, ако набързо са я пъхнали в психомашините за някое ново внушение.

Успокоих се с мисълта, че засега не биха дръзнали да ми пратят робот. Нали всяка нощ с Дилън можехме да си разменим телата? За другото трябваше да разчитам на Думония… но можех ли да му имам доверие?

Полицаите ни предадоха заповедта и ние веднага се спуснахме долу. Петимата новодошли заедно с Боген и Мертън ни чакаха в лабораторията, където бяха поставени точно пет стола.

— Дори краката си кръстосват еднакво — прошепна жена ми и аз едва сдържах кикота си.

Този път самоувереният мъж с брадичката говореше от името на всички.

— Ето го пак и Куин Жанг. Нямах намерение срещата ни да се повтори, но се оказа неизбежно.

— Ще се постарая да не бъдете недоволен.

— Дано! — изръмжа той. — Не понасям хора, които стават незаменими. Би трябвало да разбирате защо.

Кимнах небрежно.

— Винаги можете да сложите край на всичко.

Той се престори, че не ме е чул, и се обърна към Дилън.

— За мен е удоволствие да се запознаем. Надявам се, че сегашното ви състояние е приемливо за вас?

— По-добро не може и да бъде — отвърна тя с предишното си самочувствие.

Почти чух неизречената й мисъл и бях готов да я разцелувам. Беше си казала, че при лов на борки Лару пръв ще напълни гащите.

— Сигурно се досещате, че първо ще направим някои… проверки?

— Щом сте готови, ние сме на линия — заяви Дилън. — Знаем не по-добре от вас какво носим в главите си. — Взря се поред във всеки от петимата. — Е, кой ще е пръв?

— Засега няма да сме ние.

Мъжът в костюма кимна на Боген, който веднага излезе. След малко двама техници вкараха с количка устройството, каквото бяхме описали на Мертън няколко дни по-рано. Личеше, че е сглобено набързо и от части, принадлежали към различни апарати, но щом специалистката разчиташе на него, аз нямах нищо против.

Три удължени чрез дебели и дълги гъвкави прътове шлема, свързани с електронни схеми в неугледна на вид кутия. С помощта на Мертън техниците скачиха чудото с постоянното оборудване на лабораторията. Накрая тя провери всичко и погледна към нас.

— Готово е.

Не можех да се отърся от чувството, че ей сега ще ме екзекутират с ток — толкова нелепо изглеждаше конструкцията. Накратко казано, машината трябваше да даде на мен и Дилън възможност да изпращаме импулси от своите мозъци в трети. Разбира се, един компютър щеше да свърши същата работа, но тогава ние нямаше защо да сме тук. Техниците нагласиха столове под шлемовете.

— Сега какво? — попита представящият се за Лару.

— Нужен ни е робот — отговорих. — Първо ще прехвърлим сигнала, после вие ще напъхате в него нечие съзнание по добрия стар обичай на Цербер.

— Мертън… — подкани той.

Жената отиде до една от кабинките и отвори вратата. Този път роботът вътре не приличаше на труп, беше си съвсем като жив. Само че очите му изглеждаха абсолютно празни. Никой човек не би могъл да наподоби такава липса на каквото и да е изражение.

С Дилън изохкахме в един глас:

— Санда!

Не беше нашето момиче, а съвършена имитация на сегашното й тяло — тоест бившето на моята съпруга.

— Изобщо не съм подценил нашето приятелче — промърморих през зъби. — Що за гнусен номер!

Петимата ни гледаха самодоволно.

— Предположих, че ако сте намислили да се надхитряте с мен, едва ли ще ви е приятно да съсипете близък човек — каза младият мъж.

— Щом се уверите, че всичко е наред, веднага ще я убиете! — гневно избълва жена ми. — Знаете, че не мога да участвам в такова нещо.

Единият от актьорите се подвоуми и аз забелязах как изви очи към останалите. За миг никой от тях не помръдна. И тогава открих нещо любопитно — недораслото момиче съвсем естествено вдигна ръка да се почеше по носа. Мъжът с брадичката се престори, че размишлява съсредоточено, но май просто зяпаше тавана. Накрая каза:

— Не ви насилвам. Така обаче сериозно затруднявате проверката, а сами разбирате, че нищо няма да предприема, без да съм сигурен във вашата информация.

Вдигнах рамене.

— Няма защо да ме гледате сърдито. Не аз настоях това внушение да остане в психиката на съпругата ми.

— Дори и без него не бих направила такова нещо! — отсече Дилън на секундата.

Лару — или актьорът — поумува още малко и въздъхна.

— Излезте и двамата. Почакайте отпред.

— Е, разказах ли ви играта? — ухили се жена ми.

Побутнах я към вратата, за да не прекали. Въпреки маниакалното желание да се сдобие с тяло на робот, Лару може би беше достатъчно смахнат да се откаже от всичко, опитаме ли се да го унижим. Излязохме в коридора.

— Не го притискай — предупредих я веднага. — За него някои неща са по-важни дори от проекта „Феникс“.

Тя мълчаливо стисна ръката ми. Скоро доктор Мертън ни повика да се върнем в лабораторията.

— Добре — веднага каза Лару. — Продължаваме стъпка по стъпка. Първо ще се опитаме да почистим, образно казано, някое тяло, което ви е безразлично. После Мертън ще го провери и ще види можем ли да научим нещо от процеса. Поне това задоволява ли ви?

Озърнахме се. Роботът с външността на Санда бе върнат в кабинката си. Погледнах Дилън и свих рамене. Тя въздъхна.

— Имаме ли избор? Да започваме!

Новият робот стъписваше още с вида си. Невероятен бронзовокож гигант с издути до пръсване мускули. Този си изглеждаше свръхчовек дори без да знаеш какви са скритите му възможности.

И явно беше лишен от съзнание. Наложи се Мертън и техниците да го съпровождат до стола.

— Май нямат почти нищо в главите си, когато ви ги доставят — не се сдържах аз.

— Включи се, изключи се, върви напред, върви назад, стани, седни… Горе-долу това е — обясни изследователката. — Повече не им е нужно, макар че винаги мога да добавя и още основни команди. Човешкото съзнание, което влагаме в тях, е напълно достатъчно.

Седнах до тази твар, а Дилън се настани до мен. Лично за себе си определях момента като най-напечен, защото смятах Лару за въплъщение на абсолютното зло и нито за миг не бих му се доверил.

Шлемовете бяха нагласени на главите ни, усещах прилепването на сензорите.

— Добре — обади се Мертън, — каквото поискахте, подготвихме го. Сега да видим вие какво ще направите.

Отпуснах се, вдишах дълбоко (чух Дилън да прави същото), после се съсредоточих… и с усилие на волята прехвърлих внушената ми информация.

За секунда ми се зави свят и всичко свърши. Толкова бързо, че не можех да повярвам.

— Това беше — промърморих. — Дилън?

— И аз приключих, стига прилошаването ми да е каквото си мисля…

Техниците внимателно вдигнаха шлемовете на гъвкавите им пръти. Аз и съпругата ми станахме и се вторачихме във великана. Имаше все същия вид на пълен идиот.

Лару въпросително погледна Мертън.

— Нещо хванахте ли?

— Да, има запис — увери го тя. — Но не знам съдържанието му.

Внезапно се сетих какво бе станало. Насрещен ход на Владетеля. Та пред мен беше създателката на процеса, благодарение на който се намирах и на Цербер, и на още четири места. Процесът, който не прехвърляше, а записваше и копираше информацията от мозъка! Ако бе извлякла кодовете от нас, вече не бяхме нужни. Проклех се за пропуска и се вкопчих отчаяно в надеждата, че Думония и незнайните експерти от Конфедерацията не са забравили кой е противникът им тук.

Влязоха още двама помощници с чудата изправена количка. Заповядаха на гиганта да стане, наклониха го напред и подпъхнаха количката под него. Откараха го все така вдървен и Мертън излезе с тях.

— Къде отиват? — попитах с искрен интерес.

— Първо ще го свържат с анализатор, за да видим има ли промяна и дали изобщо можем да я установим — спокойно обясни Лару. — После… ще видим. Стъпка по стъпка, забравихте ли?

Минаха няколко дълги минути и Мертън се върна.

— Не мога да забележа нищо, което се поддава на измерване. Поне наглед всичко си е съвсем същото.

Лару въздъхна.

— Добре. Стигнахме до пълната проверка. Подготвихте ли Самаш?

Жената кимна, отиде до разговорната уредба на стената и се обади на някого. Чух гласа на Боген, долових и изненадата му, когато Мертън спомена името. Въпреки това след по-малко от минута в лабораторията бе вкарана количка с още едно безжизнено тяло. По нищо не приличаше на загорелия колос. За пръв път виждах толкова възрастен човек на Цербер, макар че вероятно едва бе прехвърлил петдесетте.

— Техник е на острова — каза Лару. — Извънредно верен, неособено умен, и както виждате, отдавна му е време да се прехвърли в ново тяло.

— Ама че опаковка сте му приготвили — промърмори Дилън.

— Е, не можете да отречете, че поне ще изглежда по-добре.

— Той… под наркоза ли е?

— Упоен е с едно вещество, за което и вие поназнайвате нещичко.

— Тъй ли било!

Схванах замисъла. Веществото предизвикваше форсирана размяна на съзнания, ако наблизо имаше друг човек, също упоен с него или поне достатъчно дълбоко заспал. Откараха Самаш в съседната зала и след малко Мертън и техниците се върнаха.

— Нека му дадем един час — каза тя уверено. — Ще ви повикам, когато свършим.

Отново ни изгониха що-годе вежливо. Но пък ни нахраниха с изключително вкусни гозби.

— Доста съм напрегната — призна си Дилън.

— Искаш ли още един повод за главоболие?

Обясних й опасенията си за Мертън. Моята мила само поклати глава.

— Направихме каквото можахме, нали?

— Ще видим. Далече сме от края.

След час наистина ни повикаха. Заварихме лабораторията без промени, ако не броим гиганта, който сега изглеждаше заспал върху количката в средата. Не забелязах никъде старото тяло и предположих, че са го оставили тихо да издъхне.

Вече нямаше съмнение, че огромният робот е одушевен. Бе добил съвсем естествен човешки вид, а лицето му сякаш излъчваше неподдаващо се на обяснение присъствие.

— Събудете го! — заповяда Лару.

Доктор Мертън и двамата й помощници отстъпиха към стената, прозвуча оглушителен гонг. Жената извика:

— Самаш, стани!

Тялото се раздвижи, ние също долепихме гърбове о твърдата стена и затаихме дъх. Петимата Лару настръхнаха.

Очите на Самаш се отвориха, лицето му се разкриви в недоумяваща гримаса. Издаде дълбок басов стон, разтърси глава и седна на количката.

— Ка… какво стана? — изпъшка той.

— Я се погледни, Самаш — подкани го Лару. — Виж в какво се превърна! Това е моят дар за тебе!

Гигантът сведе поглед към тялото си, ахна, но явно мигновено осъзна промяната. Леко скочи от количката, протегна се и ни изгледа с едва забележима усмивчица. Изобщо не харесах подтекста й.

— Самаш, аз съм Уогънт Лару. Активиращ код АЖ 360.

В първия миг гигантът остана неподвижен, сякаш нещо го бе смутило, а после се разсмя гръмогласно.

— Самаш, активиращ код АЖ 360! — наежено повтори Лару.

Загорелият великан изведнъж млъкна, на лицето му ясно се изписаха злоба и раздразнение. Протегна ръка към мъжа с козята брадичка.

— Няма да търпя никакви заповеди от тебе — изсъска той присмехулно. — Никой не може да ми заповядва! Не подозираш какво направи, Лару! Знам значението на активиращ код АЖ 360. Но за мен това е празен звук. Този път я оплеска, приятелче! — Престанал да обръща внимание на останалите в залата, великанът сякаш заговори на самия себе си: — Що за чувство! Що за сила! Като бог съм! — Той пак се извърна рязко към младия мъж. — А ти никога няма да научиш колко е прекрасно… който ще да си в тая групичка. Свършено е с тебе, Лару!

И скочи светкавично към петимата.

— Пазете ме! — писна с все сила момичето, което правилно си бях набелязал.

В гласа й звънеше непресторена паника, а аз и Дилън изтръпнахме — другите четирима заедно с Мертън и техниците се стовариха мълниеносно върху гиганта и го приковаха към пода.

— Божичко! — едва прошепна жена ми. — Всички са роботи!

Момичето — истинският Владетел на Цербер, отстъпи към разговорната уредба.

— Говори Лару. Охраната веднага тук!

„Веднага“ беше слаба дума — след секунда залата се претъпка от униформени полицаи с насочени оръжия. Боген, който също беше с тях, кресна:

— Дръпнете се от него!

И отново последваха изумително бързи реакции — изведнъж Самаш остана сам насред залата, но му бе необходима нищожна частичка от секундата, за да се хвърли срещу ченгетата.

Нямаше обаче никакъв шанс. Те бяха чевръсти поне колкото него. Множество лъчи се впиха навсякъде по грамадното тяло. Трудно ми беше да повярвам на очите си — лъчите режеха стомана, унищожаваха почти всички известни материали във вселената… но успяха само да възпрат гиганта. Дори не напълно. Правеше малки мъчителни крачки напред. Достигна до първите полицаи, но те не трепнаха. Вече се виждаше, че е безсилен срещу оръжията им.

Усетихме остра миризма. Самаш престана да се напъва, погледна ни стъписано, после заблестя и се запали с ярък пламък, който почти ни заслепи. И се стопи в гадна лепкава локвичка на пода. Още с първите отблясъци полицаите бяха прекратили стрелбата, нито един лъч не прониза някакъв уред или стените на лабораторията. Невероятно прецизно изпълнение!

— Всички — повтаряше зашеметено Дилън. — Мертън, Боген, ченгетата. Всички…

— С изключение на нея — посочих все още уплашеното лице на момичето. — Днес тя е Уогънт Лару.

Диктаторът бързо си възвърна самообладанието.

— Вярно, важните за мен хора на острова са роботи — призна той… не, тя. — Обикновено в групата са само два, но сега не исках излишни рискове. Сами се убедихте, че съм бил прав.

— И все пак не бяхте в пълна безопасност — натъртих аз. — Почти ви докопа, въпреки че насочиха срещу него енергия, достатъчна Замъкът да бъде сринат до основи.

Момичето кимна нервно.

— Следващия път предпазните мерки ще бъдат още по-добри. Не очаквах такова нещо.

— А какво очаквахте? — саркастично попита Дилън. — Може би не знаете, но не сте най-обичаният човек на Цербер, пък изведнъж дадохте на човечеца страхотна сила. Как да не ви стисне за гушата?

— Стига! — рязко каза Лару. — И двамата се махайте! Върнете се в стаите си и останете там, докато ви повикам!

„Ако изобщо ти потрябваме за нещо“, добавих унило наум.

— Мисля, че проверката мина успешно; системата за подчинение бе неутрализирана — отбелязах сухо и двамата с жена ми тръгнахме към вратата, като внимавахме да не стъпим в димящата локва.

Наблюдателят се върна в жилищната част от своя модул, прилепен към огромния стражеви кораб. Напълни си чаша и седна на леглото. Всички предположения на компютъра го безпокояха, но не успяваше да се съсредоточи задълго върху апокалиптичната картина на стълкновението.

Кал Тремон… Куин Жанг… Тай… Дилън Кол…

Също като песничка, която неспирно ти се върти из главата, дори ако страшно искаш да се отървеш от нея.

„Не мога да не мисля за теб“