„Ответен удар" е включен в класацията на 100-те най-добри трилъра
(Top 100 Killer Thrillers) на „Нешънъл Пъблик Рейдио”.
IV в.пр.Хр.: В Индия е написан мистериозният трактат „Артхашастра”, съдържащ стотици рецепти за токсични и биологични оръжия, както и указания за провеждане на нетрадиционни военни действия. Това демонично съчинение вдъхвало ужас и чудовищната му слава се носела из целия древен свят.
III в.пр.Хр.: По време на похода си през Алпите армията на Ханибал носи със себе си тайнствено оръжие, чиято цел е пълното унищожение на римляните. Шпиони на Рим успяват да предизвикат лавина, която помита елитната картагенска гвардия, охраняваща страшното оръжие.
Асалаам, Северен Ирак. Наши дни: Американски войници са изпратени на разузнавателна мисия в малко иракско селце със смесено мюсюлманско и християнско население. Всички християни са намерени мъртви, покосени от загадъчна болест.
Френските Алпи. Наши дни: Археологическа експедиция, която издирва замръзналата в глетчерите ханибалова армия, изчезва безследно в прохода Кол дьо ла Траверсет. В същото време редица видни учени от мюсюлмански страни, ангажирани в секретен биологичен проект, умират при необясними обстоятелства на различни места по света.
Всички тези нишки водят към осъществяването на грандиозен политически проект за възстановяването на Отоманската империя като наследник на Арабския халифат и нанасянето на гибелен биологически удар срещу Запада, който агентът Скот Харват и специалистката по палеопатология Джилиън Алкът трябва да спрат.
„БРАД ТОР ЩЕ ПОХИТИ ДОРИ И НАЙ-ВЗИСКАТЕЛНИТЕ ЧИТАТЕЛИ, ЩЕ ГИ ЛИШИ ОТ СЪН И МОМЕНТАЛНО ЩЕ ГИ ПРЕВЪРНЕ В СВОИ ЗАКЛЕТИ ПОКЛОННИЦИ.”
Брад Тор е бивш служител на аналитичния отдел „Червена клетка” към Департамента по национална сигурност на САЩ и автор на 9 бестселъра.
На Чейс
Доналд Елисън понечи да изкрещи, но не се получи нищо. За своите петдесет и пет години живот беше извършил много осъдителни постъпки, но все пак не бе очаквал да умре по този начин - с прерязано гърло и гореща кръв, шурнала по предната част на грейката му. Това трябваше да е откритието на неговия живот. Откритие, което щеше да му донесе признание и да го изкачи на върха на академичния елит. Но най-големият му триумф внезапно се превърна в предсмъртен миг. И за какво? Нима благодетелите му наистина са си мислели, че ще ги измами?
Вярно, знаеше се, че играе хазарт и често краде артефакти от археологически разкопки, за да ги продава на черния пазар, но така постъпваха и мнозина други. Тъй бе устроен светът. И със сигурност не заслужаваше да умре заради това.
Само преди три години Елисън се беше присъединил към група археолози, които извършваха разкопки на обект югозападно от Истанбул. По време на работите се бяха натъкнали на скрито помещение с огромно количество пергаментови ръкописи. След по-обстоен оглед документите се оказаха останки от прочутата Александрийска библиотека, считана за най-голямата колекция от книги в древния свят.
Библиотеката е била почти напълно унищожена от римляните, които я разграбили и опожарили през трети и четвърти век. Според широко разпространеното схващане останалата част от фонда на библиотеката е била унищожена през 640 година след обсадата на мюсюлманите, водени от Халиф Омар I. Но след като проучиха внимателно находката, Елисън и колегите му осъзнаха колко погрешна е била тази хипотеза. Някой някога, далеч в миналото, явно беше успял да запази голяма част от оцелелите ръкописи.
Елисън беше запленен от съдържанието на пергаментите. Особено го порази един от тях. Бе написан на гръцки и даваше подробно описание от първа ръка на едно от най-блестящите и най-смъртоносни събития в древната история. Той не каталогизира ръкописа и направи всичко възможно никой друг участник в разкопките да не разбере за съществуването му.
Документът беше своеобразна карта на местонахождението на съкровище и макар точното място да не беше обозначено с голям кръст, обещаваше невиждани богатства. Щом напусна Истанбул, Елисън се запъти право към най-сигурния източник за финансиране на подобни експедиции. Беше играл тази достатъчно дълго, за да познава хора, които не биха изпуснали шанса да сложат ръка на описаното съкровище. И наистина обещанието, което се съдържаше в пергамента, беше неустоимо за някогашните му партньори.
Също като Елисън те бяха чели историческите сведения на класици като Ливий и Полибий, както и трудовете на бележити историци като Гибън, Дзанели, Ванойеке и много други, които не биха могли да бъдат изброени. Колкото повече четяха бъдещите му спонсори, толкова повече научаваха, а колкото повече научаваха, толкова повече ги заинтригуваше потенциалната важност на откритието на Елисън.
По молба на археолога партньорите му похарчиха милиони за въздушни снимки, направени от самолети, хеликоптери и дори сателити, с които бяха извършени прецизни огледи на много от алпийските проходи между Южна Франция и Италия. Надяваха се да открият един особено ценен артефакт, споменат в пергамента.
Елисън се отказа от установената практика и обърна гръб на по-популярните исторически места, тъй като нито едно от тях не се вписваше в картината, която той си беше съставил парче по парче от древните текстове. Уви, съдбата не му се усмихна в това негово начинание. И все пак, въпреки липсата на напредък, археологът беше убеден, че накрая ще постигне успех.
Макар че понякога им бе изключително трудно да намерят средства, хората, финансиращи търсенето на Елисън, правеха всичко възможно да осигурят необходимите парични потоци. В продължение на десетки години организацията им беше търсила точно такава находка и не можеше да спре точно сега. Обещаната в пергамента мощ беше твърде важна за тях, за да се откажат от нея заради нещо толкова банално като парите.
Едва наскоро, благодарение на три рекордно горещи лета в цяла Европа, глетчерите бяха започнали да се топят и Елисън се натъкна край Кол де ла Траверсет на първата археологическа находка, която доказваше, че е на прав път. Това бяха кожени ремъци от древна сбруя, парчета от глинени съдове и малка колекция от строшени оръжия. Той беше стеснил обхвата на търсенето си до един район, но той беше пълен с бездънни клисури и скални пукнатини, всяка от които можеше да крие онова, което диреше.
Кол де ла Траверсет беше един от най-коварните високопланински проходи в цяла Франция. През изминалите векове и френските, и италианските власти бяха предприемали опити да преградят части от него с надеждата, че ще спрат контрабандата между двете страни, но пътят продължаваше да се ползва. Широк едва десетина метра в най-високата си част, той бе достъпен през един кратък период от време между средата на лятото и ранната есен. Но дори и тогава метеорологичните условия бяха изключително сурови. Както казваха местните хора, времето на Кол де ла Траверсет беше осем месеца зима, последвани от четири месеца ад.
Въпреки тези плашещи пречки Елисън беше надминал себе си и усилията му се бяха увенчали с успех. Оказа се много по-добър археолог, отколкото той самият бе смятал. Най-любопитното в цялата история беше, че групата, спонсорираща проекта му, дори не се интересуваше от цялата находка, а само от една нейна част - онази, която бе използвал като стръв. Тя му беше достатъчна, за да ги накара да финансират операцията. Онова, което те искаха, за него имаше символична стойност и можеше спокойно да мине и без него. Според Елисън то беше нещо като маловажна бележка под линия, изгубена за историята. Щом благодетелите му бяха готови да покрият разходите на целия проект, той нямаше да откаже да им даде нещо толкова малко в замяна.
Дори сега, проснат на пода, Елисън виждаше предмета, който те така усилено търсеха - дълъг, гравиран със сложна плетеница дървен сандък. Можеха спокойно да си го вземат. Нито му трябваше, нито го искаше. Защо трябваше да го убиват? Никой никога нямаше да разбере, че сандъкът или по-скоро неговото съдържание липсват. „Както никой няма да забележи и моята липса”, помисли си Елисън, чувайки приближаващите се стъпки на своите двама носачи и видя как убиецът му извади от грейката си малокалибрен автоматичен пистолет.
След като спокойно върна пистолета в джоба си, стрелецът се вторачи в дървения, подобен на ковчег, сандък. Повече от две хилядолетия древното оръжие беше лежало скрито от хората, замръзнало в ледниците на тази отдалечена алпийска пропаст, но сега всичко щеше да се промени. Убиецът извади от якето си сателитен телефон и набра десетцифрения номер на работодателя си - човек, когото познаваше само с прякора Скорпиона.
Тесните улички на стария град представляваха една от най-западналите дупки на планетата. Мръсотията, мизерията и отчаянието съпровождаха ежедневно живота на най-низшата прослойка на пакистанското общество - затъналите в нищета мюсюлмани пенджабци. По-дребни и по-мургави от останалото население на Лахор, най-щастливите сред тях бяха обречени да прекарват дните си във вцепеняващ ума черен труд, а останалите се озоваваха на улицата и се присъединяваха към редиците на джебчиите, просяците и бездомниците. Тяхното положение беше една от мръсните малки тайни на исляма в тази част на света. Мисълта за това обръщаше стомаха на мъжа, седнал в крадената тойота корола, паркирана пред гробницата на Мохамед Икбал - поет и идеолог на съвременен Пакистан.
За набожен човек като него беше унизително да вижда как обещанията за Мюсюлманското братство бяха непостижими за пенджабците. Пакистан представляваше една лицемерна бъркотия от класово разделение и най-категоричното потвърждение за това беше положението на жените. Като изключим щастливките от привилегированите класи, които участваха в консултантски организации, управляваха благотворителни фондации, пишеха романи и пиеси и дори заемаха символични позиции в кабинета на генерал Мушараф, останалите бяха подложени на ежедневен битов тормоз, групови изнасилвания и убийства от страна на плиткоумни мъже, парадиращи с любовта си към Аллах и отдадеността си на мюсюлманската вяра. Безброй пъти мъжът си беше пожелавал главната мишена на неговия работодател да бъде Пакистан, но това не ставаше никога. Колкото и ужасна да беше тази страна, имаше една друга, която в много по-голяма степен бе обладана от злото и която се нуждаеше много повече от един всемогъщ, пречистващ удар.
Неговият обект излезе точно навреме от сградата, намираща се на отсрещната страна на улицата. Всяка сряда, в едно и също време, като по часовник, нисичкият професор от най-старото и най-голямо висше учебно заведение в Пакистан - Пенджабския университет - отиваше да обядва в стария град. Той беше последователен човек и имаше строги навици - черти на характера, които му бяха послужили изключително добре в научната работа, но скоро щяха да станат причина за неговата гибел. Щом професорът отключи веригата на малкия си мотоциклет и се вля в уличното движение, наемният убиец остави вестника, който се преструваше, че чете, и запали двигателя на колата.
На две пресечки от университета професорът все още не забелязваше крадената тойота, която го следваше. Но това скоро щеше да се промени. Наближавайки едно оживено кръстовище точно преди университетския комплекс, той погледна в огледалото си за обратно виждане и видя как една синя кола ускори, сякаш за да го изпревари, но после внезапно зави надясно и го блъсна.
Случайните очевидци се разпищяха от ужас, виждайки как мотоциклетистът без каска пада на платното и ускоряващата тойота го влачи повече от половин пресечка, преди да пусне обезобразеното му безжизнено тяло на улицата.
На миля и половина от международното летище на Лахор убиецът изостави крадената кола и измина останалото разстояние пеша. Щом се разположи на седалката в първа класа на самолета, той извади едно похабено издание на Корана от горния си вътрешен джоб. След като прочете шепнешком няколко молитви, разгърна задната корица на книгата и измъкна списък с шифровани имена, скрит под окъсаната подвързия. Сега, когато се беше погрижил за учения от Пенджабския университет, му оставаха само още двама.
Войниците от Трета мотострелкова бригада „Ароухед “ Втора пехотна дивизия на американската армия бяха прекарали достатъчно време в Ирак, за да свикнат със звука на вражеските куршуми, кънтящи по бронираната повърхност на техния колесен бронетранспортьор „Страйкър“, но откакто бяха дошли в малкото селце Асалаам, на сто и петдесет километра югозападно от Мосул, ги заобикаляше гробна тишина.
Селото бе едно от многото около християнския анклав Мосул, известен със своята религиозна и етническа толерантност. Като цяло мюсюлманите и християните в района живееха в относителна хармония. Всъщност името „Асалаам“ означават на арабски „мир“. Но не местните хора тревожеха членовете на бригадата. На хвърлей камък отвъд границата със Сирия чуждестранните бунтовници представляваха една от най-големите заплахи за тях.
Бяха попадали в достатъчно много засади в Ирак, включително в опустошителна самоубийствена атака на територията на собствената им база, и никой от тях нямаше намерение да се завърне в родината си в нещо по-малко комфортно от самолетна седалка. За чували за трупове не можеше и дума да става.
Лейтенант Кърт Билингс от Кеноша, щата Уисконсин, тъкмо се чудеше защо, по дяволите, не се мярка нищо по пътя, когато се появи главата на командира на челния „Страйкър“:
- Лейтенант, за момента нямаме контакт. Навън няма абсолютно никакво движение. Дори кучета не виждам.
- Сигурно се забавляват в местното медресе - пошегува се радистът.
- Ако е така, все някой би трябвало да остане край селското барбекю - отвърна Билингс. - Бъдете нащрек и си отваряйте очите на четири. Наоколо все е останал някой.
- Казвам ви, сър - повтори командирът на челния бронетранспортьор - навън няма никого. Това място е изоставено.
- Селото не може да се обезлюди за една нощ.
- Възможно е. Намираме се насред нищото. Тези хора не разполагат дори с телефони. А и на кого ще му пука дали са умрели от жажда, или са били гръмнати?
- Все има някакво обяснение за това, че не виждаме никого. Нека да не бързаме - рече Билингс. - Ще направим пълна обиколка на селото и после ще слезем. Ясно?
- Прието, лейтенант - отвърна командирът, чийто бронетранспортьор започна обхода на Асалаам.
За тази задача Билингс беше организирал хората си в два щурмови отряда, всеки от които се състоеше от осем души. Той беше в челната машина на първия отряд, обозначен с кодовото име „Алфа“, а отрядът „Браво“ под командването на сержант Джеймс Русо ги следваше във втория „Страйкър“. Задачата им беше да проверят положението на трима американски християнски хуманитарни служители, които работеха в Асалаам, но не бяха се обаждали в централата си от седмица.
Това беше неблагодарна работа и Билингс не обичаше да извежда подчинените си, за да търсят хора, които въобще нямаха работа в Ирак, нищо че бяха негови сънародници. А и според него терминът „християнски хуманитарен служител“ бе възмутително погрешен. Още не беше срещал сред тях някой, чиято основна цел да е нещо по-различно от това да обръща души в христовата вяра. Вярно, иначе вършеха добра работа и попълваха някои от празнотите, оставяни от по-известните и по-опитни хуманитарни организации, но в крайна сметка си бяха чисто и просто мисионери. На всичко отгоре, същите тези хора притежаваха неземен талант да се забъркват в неприятности. Имаше моменти, в които Билингс се чувстваше повече като спасител край детски басейн, отколкото като войник. Макар и водени от благи намерения, в повечето случаи младите мисионери нямаха нито умения, нито издръжливост и нито някакви зачатъци на здрав разум, за да живеят на място, което все още до голяма степен представляваше военна зона.
И не само това. Американските военнослужещи бяха дислоцирани в Ирак, за да подкрепят иракската армия и сили за сигурност, а не да помагат на група заблудени младежи да намерят пътя. Но винаги когато възникваше подобна ситуация, а това се случваше поне един-два пъти в месеца, трябваше да излизат от базата си и да спасяват собствените си сънародници. Иракчаните не искаха да имат нищо общо с хуманитарните служители. Те бяха твърде заети с това да възстановяват страната си, за да губят време в спасителни операции заради хора, които са дошли неканени в нея. Откровено казано, Билингс не можеше да ги упреква. Той беше предложил на своите командири мисионерите да се застраховат, преди да влязат в Ирак, или поне да бъдат задължени да покриват разходите по спасяването им, както правят туристите и алпинистите в Щатите, но началниците свиха рамене и заявиха, че това не зависи от тях. Щом младите американци трябва да бъдат спасявани, било то в иракските пущинаци или някъде другаде, значи точно това са длъжни направят американските военни. Без значение, че това би могло да застраши живота на други млади американци.
Билингс се вгледа в лицата на хората си от щурмовия отряд и натисна бутона на радиостанцията си.
- Русо, чуваш ли ме?
- Съвсем ясно, лейтенант.
На двайсет и пет години Русо беше старец в сравнение с осемнайсет и деветнайсетгодишните момчета в неговия отряд, но не можеше да се мери с Билингс, който беше на двайсет и осем.
Билингс чу сигнала, което означаваше, че Русо е вдигнал пръста си от бутона за предаване и каза:
- Може да се окаже, че операцията не е просто рутинна проверка с цел „да нагледаме децата“. Нека бъдем по-внимателни.
- Винаги сме внимателни.
Билингс се усмихна. Русо беше прав. Техният взвод беше един от най-добрите в Ирак. За тримесечната си служба бяха отбелязали някои доста впечатляващи победи над лошите, без да понесат сериозни щети.
- И все пак, има нещо гнило в цялата тази работа. Дръж хората си нащрек.
- Тъй вярно, лейтенант. Всъщност, ако отряд „Алфа” предпочита да си остане на топло в машината, сигурен съм, че ние от ,, Браво“ без проблем ще се справим със ситуацията.
От страйкъра на Русо по линията долетя дружно хихикане.
- Не и в този живот, сержант - отвърна Билингс с усмивка. - Щом стигнем на място, нареди на хората си да гледат и да се учат от нас.
- Прието, лейтенант.
Билингс се обърна към момчетата в неговия страйкър и каза:
- Господа, сержант Русо явно си мисли, че днес от нас няма да има нужда. Твърди, че отряд „Браво“ щял сам да се справи със задачата.
- Майната им на „Браво“ - обади се един млад редник на име Стив Шлезингър.
Обикновено Билингс не търпеше подобен език, но обичаше да надъхва хората си преда потенциално опасни ситуации. Освен това, осемнайсетгодишният Шлезингър беше тяхната изгряваща звезда. През последния месец беше открил и помогнал при обезвреждането на повече самоделни експлозиви, отколкото който и да е американски войник за цяла година. Хлапето имаше шесто чувство по отношение на опасността и макар да бе от Чикаго и да смяташе, че „Къбс“ са по-добър отбор от „Милуоки Брюърс“, Билингс го харесваше.
- Добре тогава - отвърна Билингс. - Всички ли са съгласни?
Във вътрешността на челния бронетранспортьор прокънтя звучно „Майната му на отряд „Браво“. Това беше добронамерено съперничество и Билингс познаваше хората си достатъчно добре, за да е наясно, че щом стъпят на терена, нямаше да има значение от кой отряд са. Всички бяха братя, обединени срещу общ враг. Той не се съмняваше, че и Русо повдига духа на своя отряд.
Билингс усети, че бронетранспортьорът забавя ход. Само след няколко мига щяха да излязат навън и да се опитат да разберат какво, по дяволите, ставаше.
Когато страйкърите най-сетне спряха в центъра на селото, войниците наизскачаха от тях и готови за стрелба, заеха отбранителни позиции. Макар че никой не обели дума, след пълната обиколка на Асалаам всички бяха обзети от едно и също странно чувство. Никъде не се виждаше жива душа и това беше изострило бдителността им.
Джъстин Стоукс - млад, кльощав редник от Сан Диего, който имаше лошия навик първо да говори, а после да мисли, рече:
- Може да са си устроили сиеста.
- В десет и половина сутринта? - възрази високият към метър и деветдесет редник Родни Купър от Тампа. - Стоукс, дори баба ми не си подремва по това време.
- Във всеки случай - отбеляза Стоукс, - нещо тук не е наред.
- Нещо се е прецакало, ето какво не е наред - добави Шлезингьр. - Къде, по дяволите, са всички хора?
- Точно затова сме тук, за да разберем - отсече лейтенант Билингс, с което сложи точка на размяната на остроумия. - Вече сме в играта, тъй че нека сведем приказките до минимум.
- Тъй вярно, сър - отвърнаха мъжете, а Билингс се доближи до Русо, който държеше под око отдалечения край на пътя през оптичния мерник на своята карабина М4.
- Какво мислиш, Джими? - попита го Билингс.
- Мисля, че е прекалено тихо - отговори Русо, отпускайки оръжието си.
- Може да е засада.
- Не мисля. Ако някой смяташе да ни атакува, вече щеше да го е направил.
- Тогава какво става, по дяволите? Къде са всичките селяни?
Русо провери още веднъж предпазителя и каза:
- Не зная, но имам чувството, че не искам и да разбера. Това село не е наш проблем. Тук сме, за да проверим как са трима американски хуманитарни служители, така че нека го направим и да се омитаме.
Билингс обходи с поглед напуканите, избелели от слънцето фасади на построените с глинени тухли къщи, подредени по протежение на тясната уличка. Вратите и прозорците на някои от тях зееха широко отворени. Той се съгласи:
- Добре. Ето какво ще направим. С отряд „Алфа“ отиваме в сградата, която мисионерите използват като медицински пункт. Ти и отряд „Браво“ претърсете къщите, но без ритници по вратите. Ако намерите отворена врата и никой не отвърне на учтивото почукване, влезте вътре и огледайте. Кажи им да не пипат нищо. Среща тук след петнайсет минути. Ясно?
- Тъй вярно, сър. След петнайсет минути - отвърна Русо и се обърна към хората си: - Чухте заповедта. Да тръгваме.
Единият от страйкърите последва отряд „Браво“ по главната улица, а другият тръгна след Билингс и хората му, които се запътиха към овехтяло ниско здание на следващата пресечка, наподобяващо училище или административно учреждение.
- Окръжно полицейско управление - прочете избелялата табела над входа редник Майк Родригес от северен Ню Йорк. Той бе единственият в отряда, освен Русо, който имаше известни приложими познания по арабски.
- Защо не влезем да поогледаме? - предложи Стоукс. - Това е държавно учреждение. Вътре може да намерим официална информация.
- Не сме упълномощени нито да влизаме, нито да търсим официална информация - сряза го Билингс. - Тук сме на военна разузнавателна мисия. Ако видим отворена врата, можем да влезем, но ако вратата е затворена, няма да нахлуваме…
Преди Билингс да довърши изречението, Купър натисна с масивното си рамо разнебитената очукана врата и тя с пукот излезе от пантите. Всички насочиха очи към него и той отвърна с усмивка:
- Забравили са да заключат.
- Да бе - отвърна Бигинс. - Следващият, който се опита да направи нещо подобно….
Лейтенантът не можа да довърши заканата си, защото от вътрешността на зданието ги блъсна непоносима смрад.
- Исусе - възкликна Шлезингър. - Тези хора не знаят ли, че трябва да си изхвърлят боклука навън?
Билингс - човек твърде добре запознат с миризмата на смъртта - беше наясно, че отвътре не вони на боклук.
- Купър, Родригес, Шлезингър и Стоукс, влизате вътре с мен. Останалите останете на пост тук и си отваряйте очите. Скоро може да се разхвърчат лайна от вентилатора.
- Ако съдя по миризмата, май вече са се разхвърчали - подметна един риж редник от Юта, който приведе оръжието си в бойна готовност и зае позиция.
Заровили носове в бронежилетките си, Билингс и хората му влязоха вътре. След като видя, че чакалнята е празна, Купър ритна вратата на потъналата в пълен мрак канцелария и останалите го последваха. От всички посоки се разнесе: ,,Чисто… чисто… чисто“. Членовете на отряда обиколиха помещението, светейки си с тактическите фенери „Шур Файър“, закрепени на карабините им М4 върху релси „Пикатини“.
Съвсем скоро стана ясно защо в стаята е тъмно. Прозорците бяха напълно покрити с тежки вълнени одеяла.
Родригес стрелна с озадачен поглед Шлезингър и прошепна:
- Да не би да са се опитали да си направят завеси?
Шлезингър прокара лъча на фенера си по ръба на едно от одеялата и в отговор сви рамене.
- Защо им е било да затъмняват прозорците тук, насред нищото?
- Може би са искали да скрият нещо.
- Или да се скрият от нещо.
Билингс не го беше грижа за какво са одеялата.
- Смъкнете ги - заповяда той. - Да пуснем малко светлина.
Стоукс и Купър пристъпиха към прозорците и започнаха да смъкват одеялата. В стаята нахлу светлина. В този момент Шлезингър погледна нагоре и промълви със задавен глас:
- Мамка му!
Всички заедно вдигнаха очи, за да видят какво е видял. На тавана бяха провесени поне петнайсет разлагащи се трупа.
Купър, най-едрият и най-смел член на отряда, се отдръпна ужасено. Стоукс се прекръсти, а Родригес и Шлезингър инстинктивно вдигнаха оръжията си и ги насочиха напред - назад във въздуха, готови за стрелба.
- Дявол да го вземе, какво е това, лейтенант? - пророни умолително Шлезингър, а в гласа му се долавяше страх.
Билингс нямаше представа. Труповете бяха вързани успоредно на тавана. До този момент дебелите дървени подпори ги бяха скривали от погледите на влезлите в помещението войници. Той понечи да каже нещо, когато по радиостанцията се разнесе пращене, а после и гласът на Русо.
- „Алфа Едно“. Тук „Браво Едно“. Чувате ли ме? Край.
Билингс, чиито очи все още бяха втренчени в страховита гледка над главата му, натисна бутона за предаване и отвърна:
- Тук „Алфа Едно“. Чувам те, Джими. Какво откри?
- Намерихме един човек, лейтенант. Явно е един от старейшините на селото. Изглежда така, сякаш не е ял от седмица, но е жив.
- Къде го намерихте?
- Криеше се зад една от къщите, които претърсихме. Момчетата мислят, че е тършувал за храна.
- Знае ли какво се е случило с останалите селяни?
- Казва, че всички оцелели се крият в джамията. Запътили сме се натам.
- Чакай малко! Оцелели? - повтори Билингс. - Оцелели от какво? И как така се крият в джамията? От какво се крият?
- Точно това се опитвам да проумея. Старецът не спира да повтаря една и съща дума на арабски, която не разбирам.
Билингс даде знак на Родригес и после отново се обади по радиостанцията:
- Каква е думата? Може Родригес да я знае.
Последва пауза, в която Русо приканваше стареца да говори директно по микрофона. И тогава от другата страна долетя напрегнат, дрезгав глас, който звучеше като скърцащи, отдавна несмазани панти:
- Алгул! Алгул! Алгул!
- Чухте ли? - попита Русо, когато старецът се отдръпна от радиостанцията му.
Билингс погледна към Родригес и забеляза как и без това мъртвешки бледото лице на войника постепенно започва да губи всякакъв цвят. Всички бяха покъртени от гледката на привързаните към тавана трупове, но не биваше да губят самообладание.
- Играли ли сте на „Ексбокс“, лейтенант? - промълви Родригес, без да отлепя очи от гротескните фигури, надвиснали над него.
- Не - отговори Билингс, който не разбираше каква е връзката между някаква видеоигра и ситуацията, в която бяха по-паднали.
- „Алгул” е първата дума на арабски, която научих, докато играех на една игра на „Ексбокс“, наречена „Призрачна сила“.
Нетърпелив да чуе отговора, лейтенантът попита припряно:
- И какво означава това, мамка му?
- В свободен превод означава „конска пиявица“ или „кръвосмучещ джин“, но обикновено с това име се свързва женски демон, който живее на гробището и се храни с мъртви бебета. Когато бебетата свършат, се прехвърля върху живите селяни и продължава да се храни, докато не остане жив човек. Чувал съм, че „алгул“ е производна на друга арабска дума, която означава „зомби“ или „хранещ се с жени и деца“. Както и да го наречем, „алгул“ на арабски значи вампир.
Билингс тъкмо се канеше да каже на Майк Родригес, че това са пълни глупости, когато устата на един от привързаните към тавана трупове се отвори и от нея върху войниците се посипа кървава пяна.
Отначало Скот Харват не можеше да разбере дали е прострелян или не. След ослепителната бяла светлина зрението му бе замъглено и той чуваше единствено оглушителния пулс на кръвта си, която с мълниеносна скорост нахлуваше и се отдръпваше от тъпанчетата на ушите му. Изобщо не беше допускал, че Халид Аломари носи трети пистолет под робата си. Нож, бръснач, може би дори граната, но не и субкомпактен пистолет. Поредното доказателство за отчаяното му безстрашие.
Някъде отвъд трясъка в ушите си Харват чуваше глас своя шеф, Гари Лоулър, който го увещаваше да изчака да не тръгва без подкрепление, но той твърде много се бе приближил до Аломари, за да го изпусне отново.
Дубай, Аман, Дамаск… терористът винаги го изпреварваше с една, ако не и с две крачки. През последните два месеца, Скот се опитваше да навакса забавянето и да залови човека, сочен от западното разузнаване като предполагаем наследник на Осама бен Ладен. Някои от най-лекомислените анализатори и оперативни агенти в щаба на ЦРУ в Лангли, както и колеги на Харват от Службата за международна разузнавателна помощ (СМРП) към Департамента за вътрешна сигурност бяха лепнали на Аломари прозвището „Осама Джуниър“, или „О Джей” за по-кратко.
Скот, комуто иначе беше присъщо да вижда хумора във всяка ситуация, не се вълнуваше особено от това как нари чат Аломари. Този прякор омаловажаваше пораженията, които убиецът бе нанесъл по време на кратката си, но твърде впечатляваща кариера. Освен това агентът беше поел задачата, воден от лични мотиви. В Кайро терористът едва не го беше убил. Преследването се бе превърнало в безспирна игра на котка и мишка и независимо от ресурсите, с които разполагаше, Харват така и не беше успял да зърне плячката си. Допреди две минути. Ако президентът просто му беше наредил да убие Аломари, вместо да го арестува и да го предаде за разпит, тази изтощителна операция щеше да е приключила преди много време, но именно защото терористът беше неуловим и така добър в онова, което вършеше, американското правителство искаше да бъде заловен жив.
Роден в Абха - същото отдалечено планинско градче в южната провинция Асир на Саудитска Арабия, от което произхождаха четирима от общо петнайсетте похитители, организирали самолетните атаки от 11 септември - Аломари бе израснал в заможно семейство с баща саудитец, майка французойка и отлични връзки със саудитската кралска династия. Високообразован и видял свят, той винаги бе имал усещането, че нещо в живота му липсва. Вътре в него зееше празнина, която не можеше да бъде запълнена с никакви удоволствия, били те круизи край гръцките острови, слънчеви бани по плажовете на Френската Ривиера или гледка към нюйоркския Сентръл парк от декадентския апартамент „Астор“ на хотел „Плаза“ в добавка с жени и шампанско. Подобно на един друг млад саудитски безделник, обезпечен с доверителни фондове, Аломари най-сетне намери онова, което бе търсил - войнстващия ислям.
През 1999 година беше навършил едва двайсет и една години, когато го представиха на Осама бен Ладен. Двамата веднага си допаднаха един на друг. Имаха много общи неща, сред които и сходния произход. Когато Бен Ладен му спомена, че няколко мъже от Абха, родния град на Аломари, са предопределени да се сдобият със слава в очите на Аллах, Халид започна да го моли да бъде включен в акцията, но лидерът на Ал Кайда имаше други планове за младежа, когото вече приемаше за свой син. Аломари също беше обречен да стане велик, но не като разбие самолет в небостъргач. Той притежаваше таланти, далеч по-впечатляващи от тези на братята от 11 септември.
У него имаше нещо, което липсваше на другите млади последователи на джихада, познати на Бен Ладен. Момчето не само притежаваше изключителен вкус, стил и интелигентност, но от майка си, французойката, бе наследил европоидни черти на лицето, които му позволяваха да минава за представител на всякаква националност.
Не, Хатш Аломари не беше създаден, за да разбива самолети в небостъргачи. Твърде ценен бе за подобни мисии. Той щеше да стане най-великото оръжие на Бен Ладен - новата сила, която Западният свят щеше да е принуден да се съобразява.
Младежът премина подготовка в лагерите на Ал Кайда в Афганистан и бе изпратен за по-нататъшно обучение в скандалната пакистанска разузнавателна служба в Исламабад. Там той овладя изкуството на разпита на затворници, изнудването и поръчковите убийства. След това се срещна с Бен Ладен само още веднъж, точно преди лидерът на Ал Кайда да бъде принуден да се укрие в едно от многото си укрепления край границата между Афганистан и Пакистан. Двамата се намираха в една и съща стая, когато беше отпразнуван успехът на атаките от 11 септември и бе заснето прочутото видео с Бен Ладен. Но за разлика от другите присъстващи младежът беше достатъчно благоразумен, за да се премести зад оператора след включването на камерата. Филмът беше използван не само като доказателство за съучастието на Бен Ладен в нападенията, но и за разпознаване на мнозина от вътрешния кръг, светая светих, на Ал Кайда С две думи, той даде на американското разузнаване повече сведения, отколкото водачите на терористичната групировка бяха възнамерявали да предоставят. Аломари остана извън кадър. Ако беше научил нещо от времето, прекарано в Америка и на Запад, то това беше, че или ти манипулираш медиите, или те манипулират теб.
Сега Харват с всички сили се опитваше да избие пистолета от ръката на терориста, но противникът му се оказа изненадващо силен. Аломари се освободи от хватката със светкавично ляво кроше. Харват се наведе настрани, но ударът рикошира болезнено в рамото му. В отговор той заби коляно в слабините на врага си, който изтърва пистолета и изгуби равновесие. Убиецът сграбчи американския агент за раменете и го повлече със себе си, докато падаше.
Преди още Харват да успее да се изправи, Аломари заби лакът в челюстта му. Оперативният агент усети как терористът се измъква изпод него и през ума му пробяга мисълта, че се опитва да се докопа до пистолета.
Умът на Харват работеше трескаво. Беше изпуснал своя картечен пистолет МР-7 на „Хеклер и Кох” още в началото на схватката и знаеше, че няма да си го върне. Можеше да пробва с този в кобура си, но дали щеше да успее да го извади и да стреля преди Аломари? Нямаше друг избор.
Харват се пресегна и извади своята „Берета РХ-4 Сторм“ 40-и калибър, след което се претърколи наляво. Вдигайки оръжието, той се прицели към мястото, където бе видял Аломари за последно, но там вече нямаше никого. Завъртя се мигновено на 180 градуса, подпря се на едното си коляно и прокара пистолета във въздуха в търсене на мишената. Терористът беше изчезнал. Имаше само един възможен изход от сградата и Харват се втурна по петите на врага.
Обедното иракско слънце беше ослепително. На Харват му отне няколко секунди, за да свикне с ярката светлина и да зърне бягащата фигура на Халид Аломари почти на цяла пресечка разстояние. Нямаше как да сбърка мръснокафявата роба на терориста и ярката карирана куфия. Без да губи повече време, Харват се втурна след него.
Спринтът с кубинки и пустинна камуфлажна униформа се оказа тежка задача. Ако зависеше от него, щеше да предпочете шорти, тениска и маратонки „Найк“, с каквито у дома тичаше покрай река Потомак. Въпреки това кубинките и камуфлажът бяха задължителната униформа на отряда за преки действия в Ирак към Американското командване за специални операции и те му бяха зачислени за тази координирана акция срещу Аломари. Координацията обаче впоследствие някак се беше разстроила.
Никой конкретно не носеше вина за това. Харват просто беше принуден сам да вземе решение. С промяната в графика отрядът не успя да се появи на място достатъчно бързо и той, с право или не, беше решил да поеме нещата в свои ръце. Ако не хванеше Халид, преди терористът да стигне до открития сук на две пресечки по-нататък, пак щеше да го изпусне. А ако това се случеше отново, Харват щеше да си има неприятности, по-сериозни от тези, в които се бе забъркал сега. Де да имаше правомощията да убие онова животно. Можеше да го убие с беретата си от разстояние. Но заповедите бяха други.
Имаше реална опасност късметът отново да му изневери и той го знаеше. Опитвайки се да прогони всякакви излишни мисли от ума си, той впрегна колкото сили му бяха останали и затича още по-бързо. В далечината вече виждаше покритите с навеси сергии на големия пазар.
Когато Аломари влезе в сука, Харват вече беше на по-малко от петнайсет стъпки зад него. Убиецът пое по един от многото тесни проходи, като междувременно обръщаше маси и поваляше всичко след себе си, за да забави своя преследвач. Но Харват успяваше да прескочи падналите предмети и скоро намали дистанцията помежду им до десетина стъпки.
Повече от всичко друго му се искаше да тегли куршума на Халид Аломари, но когато беше вече на метър и половина от него, той му се нахвърли в гръб. Краката на терориста се косиха и лицето му се блъсна в земята. Идеално извършената маневра със сигурност щеше да спечели на Харват водеща позиция като футболен защитник на Университета на Южна Калифорния, който беше завършил.
Терористът веднага започна да се съпротивлява, точно както разчиташе Харват. Агентът нанесе няколко бързи удара в бъбреците на противника си и той се разкрещя от болка. Когато Аломари се опита да стане на крака, Харват го зашемети с удар в тила, сграбчи здраво прашната куфия и блъсна лицето му в паважа още три пъти.
По някаква безумна причина врагът не преставаше да се съпротивлява и още веднъж пъхна ръка под робата си. Този път Харват не изчака да види какъв фокус ще му изиграе Аломари, С едно чисто движение той издърпа ръката на мъжа изпод робата и я строши. Аломари се разкрещя още по-силно.
- Това е заради Кайро, гадино - каза Харват и се пресегна към задния джоб на униформата си, където висяха три чифта пластмасови белезници. - И заради това - продължи той, докато връзваше международния терорист за ръцете и краката като прасе, по възможно най-мъчителния и унизителен начин, - че ме накара да тичам след теб два месеца, пет хиляди мили и три проклети пресечки.
След като приключи с белезниците, Харват очакваше дъжд от хули на арабски или английски, или и на двата езика, но вместо това Халид Аломари, елитният убиец на Осама бен Ладен, се разхлипа.
Харват не вярваше на ушите си. Обикновено тези гадини бяха от един дол дренки - негодуващи, тесногръди фанатици.
Не спираха да сипят проклятия по теб и родината ти, докато не им пръснеш черепа или не затръшнеш вратата на затворническата килия под носа им. Но не и Аломари. Нещо не беше наред и Харват го проумя едва когато обърна терориста по гръб. Човекът, когото беше преследвал цели три пресечки и бе пребил почти до безсъзнание, изобщо не беше Халид Аломари. По някакъв начин, без да забележи, бе станала размяна.
Харват тъкмо си мислеше, че нещата не биха могли да се влошат повече, когато вдигна очи към заобикалящата ги тълпа и погледът му се спря на нещо наистина обезпокоително - телевизионен екип на „Ал Джазира“, който беше заснел цялата схватка.
До този момент Емир Токай винаги се беше чувствал в безопасност в Бангладеш. Повечето чужденци свързваха страната предимно с циклоните и непрекъснатите наводнения, но той виждаше в нея богатата ѝ история и което бе още по-съществено, дълбока преданост към исляма. Столицата Дака можеше да се похвали с повече от седемстотин джамии само в границите на града. Естествено неслучайно именно тук се намираше Ислямският институт за наука и технологии - в края на краищата, какво по-подходящо място за делата, извършвани в името на Аллах? Сега обаче Емир го глождеха съмнения не само във връзка със споменатите дела. Той се чудеше дали ще успее да се измъкне от града жив.
Всичко започна с инфаркта на доктор Абас от Дубай, завършил с летален изход. Изглеждаше нещастен, но не и необичаен случай. Ученият беше с чудовищно наднормено тегло и от дълго време беше пренебрегвал молбите на роднини и колеги да се погрижи за здравето си. Приживе блестящият изследовател твърдеше, че проучванията му отнемат цялото време и не му оставят възможност за физическа активност. Последва го доктор Акбар от Аман, който беше пълната противоположност на Абас. Докато се гмуркал в басейна, в който всеки ден поддържал формата си с по няколко дължини, Акбар строшил врата си и се удавил.
След него дойде ред на доктор Хафиз от Дамаск. Сравнително здрав човек на около петдесет години без здравни проблеми, който изведнъж починал от остър пристъп на астма.
После се разбра за смъртта на доктор Джафар от Кайро, доктор Касим от Техеран и доктор Салим от Рабат.И накрая ужасният инцидент в Лахор, при който неизвестен шофьор на автомобил беше блъснал доктор Ансари и беше избягал. Разгледани поотделно, в тези смъртни случаи нямаше нищо странно, освен че бяха ненавременни злополуки. Но когато Емир ги обедини, общата картина му се стори ужасяваща. Ако и доктор Башир от Багдад, с когото нямаше контакт от няколко дни, беше мъртъв, Токай оставаше единственият оцелял от екипа изследователи.
Първоначално му се прииска да уведоми своите началници, макар да знаеше, че това ще е голяма грешка. Учените бяха държани в неведение относно целта на изследванията им. Ислямският институт за наука и технологии бе обвил в тайна целия проект и изолирал отделните изпълнители. Беше им забранено да разкриват своята самоличност пред колегите си и те общуваха помежду си единствено чрез криптирани, невъзможни за проследяване имейли. Позволено им беше да споделят само данни, но нищо за личния или професионалния си живот. Системата изглеждаше съвсем сигурна, но институтът не беше взел под внимание фундаменталното качество, задължително за всеки добър учен - любопитството.
Доктор Башир пръв се заинтересува не само с кого работи, но и каква бе крайната цел на изследванията. Предварително им беше обяснено единствено, че работата им ще доведе до велик триумф за мюсюлманите. Това беше пъзел, който всички те тайно се мъчеха да разгадаят.
Башир подозираше, че институтът най-малкото филтрира техните имейли, търсейки ключови думи, които биха издали някаква забранена комуникация. Освен това вероятно се изчиташе цялото съдържание на произволни електронни писма. Каквато и да беше процедурата, ученият трябваше да действа предпазливо.
Башир беше нарекъл един от белите лабораторни плъхове от контролната си трупа „Стей-Гоу”. Името, както самият той посочваше в имейлите си, му хрумнало заради начина, по който плъхът припкал из клетката си.
Емир Токай, надареният млад турски учен, привлечен от института, за да координира усилията на членовете на проекта, пръв схвана хитрия код на доктор Башир. По-скоро тонът на имейлите на доктора, отколкото каквото и да било друго, накараха младежа да предположи, че водещият изследовател се опитва да прокара скрито послание до екипа. Отне му известно време, докато проумее какво е то, но чрез много опити и грешки най-сетне откри, че разковничето се крие в името на лабораторния плъх. Името „Стей-Гоу“ всъщност звучеше като думата „стего“, съкратено от „стеганография“. „Стеганография“ беше гръцка дума и в буквален превод означаваше „скрито писмо“. Криптографията взима за даденост, че врагът може да прихване дадено съобщение, но не трябва да е в състояние да го дешифрира, докато целта на стеганографията е да скрие посланията в иначе безобидна кореспонденция по такъв начин, че дори да бъде прихваната, да не се разбере за съществуването им. В днешния цифров свят практикуващите стеганография могат да скрият съобщенията си в широка поредица от формати данни. Идеални за целта са популярните файлови формати с разширения wav, .mрЗ, .bmp, .doc, .txt, .gif и .jpeg, тъй като излишните или „шумови“ данни могат лесно да се отстранят и да се извлече скритото съобщение. Токай разкри, че доктор Башир прави именно това.
Три месеца поред багдадският учен изпращаше скрито, повтарящо се съобщение в дигиталните снимки на белия си лабораторен плъх Стей-Гоу: „
Щом откри кода, Емир се захвана трескаво да търси начин да заобиколи електронните системи на института за филтриране и следене на кореспонденцията между членовете на екипа. Подобно на много други организации, институтът беше в по-голяма степен нащрек за атаки, идващи извън неговата компютърна система, отколкото за вътрешни нарушения. Скоро Токай разработи начин, с помощта, на който членовете на екипа да си изпращат и получават имейли без знанието на ръководството. След известно време учените започнаха да си обменят тайни послания средно веднъж седмично. По грубите им преценки проектът беше нещо като игра. Никой не разбираше какво би могло да бъде практическото приложение на изследването им.
Едва в крайните фази на проекта доктор Башир изрази ужасяващо предположение във връзка с тяхната работа. Преди обаче да успеят да обсъдят по-обстойно тази възможност, екипът беше официално разпуснат. Единствено Емир беше задържан в института, за да обобщи данните от проучванията. Веднага след това членовете на екипа започнаха да умират. Но защо?
Единствен в лабораторията си в Багдад доктор Башир стигна до правилния отговор - всеки от членовете на екипа е бил нает, за да подпомогне създаването на някаква мерзост. Това беше логичното предположение, но Емир Токай нямаше намерение да остава съучастник в това престъпление. Ислямът, в който той вярваше, никога не би позволил онова, което институтът планираше да причини на света. Това бе зло в чистия му вид, а ислямът бе религия на мира. Токай нямаше да позволи на фанатиците да ограбят вярата му, за да постигнат собствените си низки цели.
Единственият проблем беше, че мъртъв нямаше как да докаже каквото и да било. Трябваше да се върне в Турция и да намери убежище при семейството си. Нямаше как да отпътува със самолет или с влак. Беше твърде очебийно и рисковано. Ако успееше да хване автобус до южното пристанище Нараянгандж, можеше да се качи на някой кораб и всичко щеше да се нареди. Но преди това трябваше да свърши още нещо в кабинета си в института.
След като изпрати последния имейл и събра информацията от всички файлове, Емир започна да си проправя път през претъпкания стар град и излезе на една от оживените улици, успоредна на река Дхалесвари. Когато видя идващия автобус, си позволи да повярва, че в крайна сметка може и да успее.
Мислите му скоро бяха прекъснати от профучаващ черен мерцедес, който рязко заби спирачки до него, изпълвайки въздуха с пушек и с миризмата на горена гума. Когато трима маскирани мъже, въоръжени с автомати АК-74, изскочиха от колата и го наобиколиха, той осъзна колко е бил наивен да мисли, че би могъл да се измъкне жив от Бангладеш.
Сенаторът демократ от щата Пенсилвания Хелън Ремингтън Кармайкъл гледаше видеофилма за хиляден път, но все още я побиваха тръпки. Не че ненавиждаше насилието. Напротив, премерената употреба на сила за нея беше необходимо средство за опазване на свободата. В този случай обаче образите на нейния телевизионен екран - филмът, който милиони американци гледаха многократно по „Фокс“ и Си Ен Ен, както и мюсюлманите в целия свят по техните телевизионни канали - бяха началото на края за американския президент Джек Рътлидж.
Беше въпрос само на време. Рейтингите на този човек показваха абсурдно високо обществено одобрение. Всичко започна с всеобщото съчувствие заради загубата на съпругата му, починала от рак на гърдата по време на първата му президентска кампания. Симпатията към него се запази в рамките на първия му мандат, по време на който веднъж бе отвлечен. По-късно той успя да унищожи няколко терористични организации, а съвсем наскоро проведе успешна операция срещу руснаците. Този човек сякаш не можеше да сбърка. И изведнъж - този гаф. Небесата се разтвориха и Бог даде на Хелън Ремингтън Кармайкъл единственото нещо, за което се молеше, откакто бе започнала да обмисля възможността да се кандидатира за вицепрезидентския пост от листата на Демократическата партия.
… ”Едно по едно”, казваше си тя. Знаеше, че пресата я възприема като гладна за власт кучка, използвала своя преуспял съпруг, за да я спусне с парашут на сенатското ѝ място. Кармайкъл дори не харесваше Пенсилвания, но когато стана ясно, че застаряващият сенатор Тимъти Мърфи няма да се кандидатира отново за Сената, тя сграбчи съпруга си за топките и го накара да се преместят на изток, за да получи постоянна адресна регистрация и да влезе в листата на щата.
Хората от Пенсилвания я харесваха заради хъса ѝ, а Мърфи не само ѝ оказа официална подкрепа, но и застана с цялата си политическа тежест зад нейната кандидатура. Младият републиканец, който ,,Великата стара партия” беше лансирала като неин съперник, нямаше шанс.
Доказано умел политик. Кармайкъл полагаше усилия да смекчи имиджа си, но колкото и да се стараеше, всичко у нея крещеше, че е кучка. Някои от нейните сътрудници изказваха зад гърба и предположения, че няма да е зле да зареже костюмите с панталони и да си пусне дълга коса, но други твърдяха, че е безсмислено. Както и да се облечеше, каквито и фризури да си направеше, тази жена не само се държеше като кучка, но и винаги щеше да изглежда като такава.
Сред служителите ѝ се ширеше мнението, че ѝ е нужен малко секс, за да поомекне, но съпругът ѝ бе твърде зает да гони други жени.
Истината беше, че единственият начин Кармайкъл да бъде избрана за президент на Съединените щати беше първо да поработи на вицепрезидентския пост.
Но за да стигне толкова далеч, трябваше да преодолее една сериозна пречка по пътя си - Джек Рътлидж. Демократите не разполагаха с нито един кандидат, който би могъл да му бъде конкурент и да се надява на изборна победа. Единственият начин бе да разпердушинят сегашния президент така, че рейтингът му да падне достатъчно ниско, за да му отнемат поста.
Президентът Джек Рътлидж подкани с ръка шефа на канцеларията си Чарлз Андерсън да влезе в Овалния кабинет и му направи знак, че почти е приключил телефонния си разговор.
- Да, Ваше Височество, осъзнавам това. Оценяваме неимоверните ви усилия да държите под контрол военизираните групировки в страната си. Вашата помощ в борбата с тероризма е безценна. Искам да ви уверя, че изясняването на този случай е един от основните ми приоритети и ние няма да оставим нещата така.
Президентът направи пауза и продължи:
- Чух този слух и разбирам защо хората ви са ядосани, но ще повторя пак, че една история винаги има две страни. Ще се разровим и щом открием истината, ще ви информирам. Гарантирам ви, че сме се заели с това много сериозно.
Президентът отново направи пауза и отговори:
- И аз ви благодаря за отделеното време. Дочуване, Ваше Височество.
Когато затвори телефона, той се обърна към Андерсън и каза:
- Пълен кошмар. Това е шестото обаждане на арабски държавен глава за днес. Знаеш ли как там наричат случилото се? „Мелето на Ал Карим“.
- Да, и аз го чух - отговори Андерсън. - Не е много оригинално, ако питате мен.
- Оригинално или не, това е голям удар по репутацията ни. Мюсюлманите имат изключително дълга историческа памет, Чък. Много по-дълга от нашата. Кръстоносните походи са пресен спомен в съзнанието на мнозина от тях, сякаш са се случили преди седмица. И всичко това става непосредствено след скандала със затвора Абу Гариб. В техните представи всичко това се е случило все едно преди десет минути.
- Абу Гариб беше голям гаф. Без съмнение. И тази работа с „Ал Джазира“ има потенциала да се превърне в нещо още по-лошо…
- Потенциал ли, Чък? Нямам представа как изглеждат нещата от твоята камбанария, но тази работа не просто има потенциала да се превърне в нещо по-лошо. Това е катастрофа. И то грандиозна.
- Признавам, че не изглежда добре, но искам да ви напомня, че както вие сам казахте, още не разполагаме с всички факти.
- Войникът е американец. Това е единственото, което има значение - каза президентът. - Не водим тази война срещу тероризма във вакуум. Всяка наша крачка се следи от целия свят. Всяко наше действие има безброй последици. Отнема ни години да постигнем някакъв реален напредък в този регион и само няколко мига, за да го изгубим.
- Съгласен съм - отвърна Андерсън, - но въпреки дългата историческа памет на мюсюлманите, не мисля, че Съединените щати са длъжни да носят на врата си бремето на кръстоносните походи. Америка дори не е съществувала през XI век. Тези походи са били предприети от Европа.
Президентът се облегна на стола си и погледна към тавана:
- Няма значение. В тяхното съзнание ние сме продължение на Европа. Всичко, което прави Западът, независимо дали става дума за Европа или Америка, е взаимосвързано. Седем минути или седем века - за тях това е без значение. Те ни виждат в едни и същи краски. Отчайващо е, но начинът на мислене на тези хора не е като нашия.
- Никой няма нашия начин на мислене. Ние притежаваме неповторим дух и точно той прави Америка уникална. Свободата, демокрацията, човешките права… и готовността ни да употребим сила, когато се налага, за да опазим тези идеали - това е определящо за нас. Хванете, който и да е мъж или жена от някоя улица в Близкия изток и им дайте възможност да изберат дали да останат в родината си, или да започнат живота си от нулата в САЩ с правата и свободите, полагащи ни се по закон, и те винаги ще изберат добрата стара Америка. Може да горят знамето ни за пред камерите, но им хвърлете шепа зелени карти във въздуха и те ще започнат да се избиват, за да се докопат до тях.
- Чудя се какво ли смята да прави „Ал Джазира“ с този видеоматериал - каза президентът, като отново насочи погледа си към шефа на кабинета.
- Темата с „Ал Джазира“ изобщо не ми се подхваща. Дори да идем там и да им раздаваме одеяла, лекарства и корани с позлатени корици, пак ще намерят начин да ни очернят.
- Напълно си прав - съгласи се Рътлидж, - но липсата на журналистическа почтеност в „Ал Джазира“ е тема, която вече ми е дотегнала. За какво искаше да говорим?
- Предполагам, че разговаряхте с принц Абдула? - поинтересува се Андерсън.
Президентът кимна с глава.
- А слухът, за който споменахте, е, че човекът, пребит от нашия войник, е обикновен продавач на плодове, нали?
Президентът отново кимна.
- Е, вече не е само слух. Той действително е обикновен продавач на плодове.
- Фантастично - вдигна саркастично ръце президентът и се изправи зад бюрото си. - Нямаше как да е някои терорист от списъка с най-търсените, нали? Би било твърде лесна Не можахме да отстраним от сцената някои известен наемен убиец, за да засилим доверието към нас в района!
- Дори човекът да беше известен терорист, струва ми се, от външнополитическа гледна точка, надали бихме желали събитието да бъде заснето от камери - отговори Андерсън, наблюдавайки крачещия напред-назад президент.
- Знаеш какво имам предвид. Доверието към нас там е толкова крехко, че е достатъчно да го вдигнеш срещу електрическа крушка, за да видиш, че направо прозира. Говорим за това, че сме справедлива нация - нация, която спазва законите. Страна, в която хората са невинни, докато не се докаже вината им. Но това са само думи, нали? А кое е по-красноречиво от думите?
Образите. А кои образи се гледат по целия свят от всеки, който си е включвал телевизора през последните осем часа? Тилът на американски войник, който смазва от бой иракски зарзаватчия.
Каква сцена. Все едно са ги подбирали на кастинг. Униформен американски редник и типичен местен гражданин с тюрбан на главата за по-голяма правдоподобност.
- Всъщност нарича се куфия, сър, а не тюрбан. Има разлика.
- Зная, че има разлика. Няма нужда да ми казваш - изръмжа Рътлидж. - Гледал съм репортажа.
- Разбира се. Извинете, сър.
- Искам да кажа, че няма да минем само с приказки. Ще трябва да проверим всички. От най-низшия редник до хората, работещи в тази сграда. По дяволите! Да се случи точно когато нещата тръгваха в правилната посока.
Андерсън изчака президентът да се успокои и каза:
- Може би има една информация, която би могла да е благоприятна за нас в тази ситуация.
Рътлидж спря да крачи и повдигна вежди:
- Сериозно? И каква е тя? Да не искаш да ми кажеш, че побоят всъщност е бил самоотбрана? Може би търговецът на плодове е продавал развалени фурми? Защото ако е така, то тогава всичко е наред, нали? Щом този човек е дръзнал да продава развалени фурми, то тогава е ясно защо сме извадили боксовите ръкавици. Бог ни е свидетел, че не сме нация, която търпи развалени фурми. Господ да е на помощ на онзи, който се опита да ни ги пробута.
Шефът на кабинета знаеше, че президентът е на крачка да избухне в неудържим гняв и реши да стъпва много леко:
- Сергията на търговеца не е никак близо до мястото на инцидента. Всъщност, оказа се, че се намирала в другия край на Багдад. По време на побоя той щял да е на работа, ако не бил платил солидна сума на един от братовчедите си, за да го замести.
- И защо го е направил?
- Защото някой друг му е платил още повече, за да си вземе почивен ден и да се навърта на около две пресечки от тържището на Ал Карим.
- Кой? И защо?
- Иракските сили за сигурност се опитват да изкопчат информация от него, но той твърди, че не знае нищо - отвърна Андерсън. - И преди да вмъкнете някоя забележка по повод ефективността на иракските сили за сигурност, имайте предвид, че те са дошли почти веднага на място и са отстранили екипа на ,,Ал Джазира“, преди да успее да заснеме лицето на нашия войник. Имаме късмет, че са го снимали в гръб.
- Кого го интересува, дори да му бяха хванали лицето в кадър? Нали са заснели парчето плат със звезди и ивици на ръкава му с размери два на три инча - отбеляза президентът, който още не беше убеден, че в цялата тази катастрофа има нещо позитивно. - Това им е било достатъчно.
- Вярно е - съгласи се Андерсън, - но фактът, че лицето не се вижда, определено ще ни спечели още малко време. - Време ли? Време за какво? Време, през което да се надява, че тази история ще заглъхне? Хич не разчитай на това. Станалото не е нещо, което можем да потулим. Не можем да се оправдаем с незнание. Хората са вбесени, Чък. Целият мюсюлмански свят се е вдигнал на оръжие. Те приемат случилото се като пряка атака срещу исляма и буквално жадуват за кръв. Поне четири правителства от региона отправиха молба да им предадем войника веднага щом го идентифицираме, за да бъде съден според ислямските закони. Не стига, че всеки незначителен имам от ислямския свят е издал фетва срещу него и срещу американските военни и Съединените щати като цяло, но някои от тях призовават Международния трибунал в Хага да съди човека за военни престъпления.
- Е, ако мюсюлманите искат да съдят нашия войник, ще трябва да се наредят на опашка, защото демократите от Капитолия вече настояха да се проведат изслушвания в Сената.
Президентът отново седна на стола и потърка слепоочията си с длани:
- Защо ли не съм учуден?
- Все пак сме в изборна година.
- И да не беше изборна година, все същото. И ние щяхме да ги атакуваме, ако те бяха на власт. Твърде пикантно е, за да се подмине просто така.
Той вдигна очи и попита:
- Кой е начело на атаката?
- Хелън Кармайкъл - отвърна Андерсън. - Нещо повече, иска изслушванията да се излъчват по телевизията.
- Защо ли и това не ме учудва?
- Не би трябвало. Тя търси начини да натрупа точки пред партията си, преди изборният екип на губернатора Фарнсуърт и Националният комитет на демократите да решат окончателно кой ще бъде подгласникът в листата им. Изненадващото обаче е, че тя инициира изслушванията в качеството си на член на Сенатската комисия по разузнаването.
Това вече изненада Рътлидж.
- Комисията по разузнаването? Това няма нищо общо с тях, дявол да го вземе? Защо не прехвърли изслушванията в Комисията по въоръжените сили?
- Защото според нас е надушила кръв във водата.
- Естествено, че е надушила кръв във водата. Ние кървим. Оттук нататък ислямските фундаменталисти ще използват непрекъснато видеоматериала на „Ал Джазира“ като успешен инструмент за вербуване. Хиляди мюсюлмански юноши, които иначе не биха влезли в редиците им, ще си задават въпроса: „Ами ако онзи американски войник беше пребил някого, когото обичам и на когото държа?“ Поднесохме им повода на тепсия. Ще ни трябват десетилетия, за да възстановим позициите си. Но това все пак не обяснява какъв интерес би могла да има Комисията по разузнаването към случая.
- Може би ще промените мнението си, когато разберете кой е американецът в репортажа на „Ал Джазира“ - вметна Андерсън.
Президентът се наведе напред.
- Къде се намира той сега? При военните? Те знаят ли кой е?
- Не е при военните и те не знаят кой е.
Рътлидж зачака, но след като Андерсън не каза нищо повече, умът му започна да претегля възможностите:
- Предполагам, че този човек не е свободен наемник, от чиито действия бихме могли да се дистанцираме под благовиден предлог?
- Нямаме такъв късмет. Ако беше наемник, всичко до сега да е приключило.
- Тогава е оперативен агент, тика ли?
Андерсън кимна.
- Член на елин от отрядите за преки действия, упълномощени от Департамента по отбраната и Белия дом.
- От ЦРУ ли е?
- Не мисля, че е добре да знаете пешо повече на този етап. Има опасност Кармайкъл да започне да издава призовки и несъмнено на една от тях ще е изписано вашето име.
- Моето име? Но защо, по дяволите?
- В момента самолетът С 130, с който го превозваме, е на път към военновъздушната база ,,Андрюс”. Ще кацне по-късно вечерта. На сутринта ще се проведе подробен разбор на инцидента и след това ще дойда при вас да поговорим. А междувременно ви препоръчвам да стоите настрана от всичко това.
Рътлидж познаваше шефа на кабинета си от достатъчно дълго време, за да се довери на преценката му. Да предпазва президента от непредвидени политически последствия беше част от работата на Андерсън.
- Само до сутринта и нито минута повече - каза - Рътлидж - А Кармалйкъл знае ли, че човекът е при нас?
- Не мисля. Още не - отвърна Андерсън.
- Знае ли кой е той?
- Заловила се е сериозно със случая и обръща всеки камък по пътя си.
- Е, щом човекът е при нас, трябва да поемем инициативата и да контролираме развитието на тази история. Не ме е грижа за изборите. Не може заради тях да заложим авторитета на президентството. Ще постъпим както трябва. Ако се наложи оперативният агент да се жертва в името на всички, значи точно това ще направи - отсече президентът.
Андерсън поклати глава и се присегна към вибриращото на хълбока му “Блекбъри”.
- Може да размислите, щом разберете за кого говорим.
- Искаш да кажеш, че познавам този човек?
Андерсън не отговори. Беше твърде зает да чете полученото съобщение.
- Чък, зададох ти въпрос - настоя президентът. - Познавам ли този човек?
Шефът на кабинета вдигна поглед и отвърна:
- Извинете господин президент. Ще трябва да продължим разговора по-късно. Наложително е да се явите незабавно в заседателната зала.
За двайсет минути заседателната зала се напълни с хора и въздухът натежа от напрежение. Изправен пред нова терористична заплаха Белият дом беше превключил на пълна бойна готовност.
- Дами и господа - започна президентът. - Изглежда, че имаме доста натоварен дневен ред, така че бих искал да започнем веднага Моля всички да заемат местата си.
Присъстващите се вслушаха в призива и в залата настъпи унило затишие. Президентът кимна на председателя на Съвета на началник-щабовете на американските въоръжени сили генерал Ханк Кърът.
- Благодаря ви, господин президент - отвърна Кърът, който се изправи и започна обръщението към залата. - Преди два дни военнослужещи от Трета мотострелкова бригада „Ароухед” на Втора пехотна дивизия на американската армия, базирана във Форд Луис, щата Вашингтон, и в момента дислоцирана в Мосул, Ирак, реагирала на сигнал, според който трима американски християнски хуманитарни служители внезапно са прекратили контактите с организацията си и са в списъка на изчезналите. След като стигнали до отдалеченото село край границата със Сирия, където са били базирани служителите, войниците се натъкнали на нещо невиждано до сега. Обобщен доклад по случая ще направи полковник Майкъл Тренбърг, ще кажа, че той е ръководител на Военномедецинския научноизследователски институт по заразни болести във Форт Детрик, щата Мериленд. Повикахме го, защото в института се намира водещата лаборатория на Департамента на отбраната за разработка на медицински контрамерки, ваксини, лекарства и диагностични инструменти за защита на американските въоръжени сили от агенти на биологично оръжие и естествено възникващи заразни болести. Като изключим Центъра за превенция и контрол на болестите в Атланта, единствено институтът разполага с лаборатория за биосигурност от четвърта степен в страната. Това дава възможност на екипа на полковник Тренбърг да изследва високорискови вируси в максимална биологична изолация. Мисля, че с това изчерпах представянето. Полковник Тренбърг?
- Благодаря, генерал Кърът - каза Тренбърг, който беше висок, около шейсетгодишен мъж с посивяла коса. Той взе цифрово дистанционно управление от заседателната маса, натисна едно копче и двата плазмени екрана в предната част на залата светнаха. На тях се появи логото на Военномедицинския научноизследователски институт по заразни болести.
- Филмовият материал, който ще видите, е заснет преди малко повече от една седмица в Северен Ирак от споменатите хуманитарни служители на християнската организация “Милосърдие без граници“, базирана във Фресно, щата Калифорния. Тримата са били изпратени да работят в селцето Асалаам, намиращо се на около сто и петдесет километра югозападно от Мосул. След като дълго време не установили контакт с централния щаб на организацията в Багдад, била потърсена помощ от американските военнослужещи. Вследствие на това отряд на мотострелковата бригада е бил изпратен на разузнавателна мисия, за да събере сведения за положението на служителите. Същите военнослужещи са се натъкнали на въпросния филм. Съкратихме го до най-същественото, но трябва да ви предупредя, че кадрите не са никак приятни за гледане.
Тренбърг натисна друго копче на дистанционното и седна на стола си.
Всички присъстващи в залата загледаха съсредоточено екраните, на които млада хуманитарна служителка на не повече от двайсет и две години описваше странна грипоподобна болест, появила се в селото. На втория ден обаче и момичето, и неговите двама колеги вече били повалени от болестта и твърде слаби, за да продължат филмирането.
- Предполагаме - обясни Тренбърг, - че оттам насетне със заснемането се е заел някой от селяните, работил с хуманитарните служители в мисията им.
Филмът показваше разпространението на болестта из селото. Заразените биваха физически ограничавани. Впоследствие всички пациенти показваха изключително агресивно поведение, като много от тях се опитваха да хапят болногледачите си и всеки, който им се изпречи на пътя. Мнозина също така проявяваха повишена сексуалност. Оплакваха се от тежка форма на безсъние и главоболие. Бяха свръхчувствителни към миризми и по-конкретно към чесън, и демонстрираха непоносимост към собственото си отражение в каквато и да било повърхност - от огледало до подлога. Изглежда, страдаха от хидрофобия и биваха изцяло поддържани с помощта на интравенозни системи. При това, останалите няколко налични банки явно е трябвало да бъдат скрити под хавлиени кърпи, тъй като при вида на каквато и да било течност, напомняща вода, пациентите изпадаха в ярост, гърлата им се подуваха и не можеха да дишат. Бяха свръхчувствителни към светлина и кожата им беше добила доста странна бледнина. Последните кадри показваха хуманитарните служители в последния стадий на болестта.
Участниците в съвещанието наблюдаваха притихнали конвулсиите на своите сънародници. От ноздрите на болните започна да шурти странна, тъмна течност. След няколко мига тримата вече бяха мъртви.
Когато филмът свърши, на екраните отново се появи въртящото се лого на института. Известно време цареше тишина. Личеше си, че кадрите бяха уплашили здравата всички, включително и президента.
Първа заговори доктор Дона Венет, говорител на здравния департамент и семеен лекар по професия:
- Какво е това? Някакъв щам на Ебола? Хеморагична треска?
- Нито едното, нито другото - отвърна Тренбърг. - Това не наподобява нищо, което сме виждали досега.
- Каква беше субстанцията, която течеше от назалните канали на болните, преди да умрат?
- И това остава загадка.
- Какво знаем тогава? - попита секретарят по здравеопазването Стив Плезиер. - Очевидно не сме повикани тук без причина. Има ли вероятност в Щатите да избухне епидемия на тази болест?
- Не е просто вероятност - отвърна генерал Кърът. - Сигурни сме в това.
Секретарят по вътрешната сигурност Алън Драйхаус се прокашля и попита:
- Защо?
- Защото селото Асалаам не се е заразило случайно. То е било целева зона.
- Умишлена инфекция? - предположи Плезиер.
Кърът кимна.
- Защо сте толкова сигурен?
Генералът включи собствения си лаптоп и започна да проектира на мониторите поредица от снимки.
- Освен че всички линии за комуникация към Асалаам са били прекъснати, са били саботирани и малкото превозни средства, които са били колективна собственост на селяните - спукани гуми и други неща от този род. Никой не е могъл да излезе от селото. Някой е искал то да е напълно изолирано.
- Кой?
На свой ред директорът на ЦРУ Джеймс Вейл се включи в дискусията:
- Разполагаме с данни от паралелно разузнаване, които биха могли отчасти да отговорят на този въпрос. През последните два месеца високопоставен агент на Ал Кайда на име Халид Шейх Аломари е бил забелязан в Дубай, Аман, Дамаск, Кайро, Техеран, Рабат, Лахор и Багдад. По времето, в което е бил във всеки от споменатите градове, е умирал по един виден мюсюлмански учен. На пръв поглед всички смъртни случаи изглеждат естествени или като злополуки. Първоначално смятахме, че Аломари е предприел близкоизточна обиколка, за да събира средства или да координира едновременни нападения в градовете. Нямахме представа с какво се занимава, докато един от нашите анализатори не започна да „свързва точките“ и не се разбра, че наемникът извършва убийства.
- Казахте, че този Аломари бил високопоставен - намеси се Пол Джексън, съветникът по националната сигурност на американския президент. - Доколко високопоставен?
- Аломари е протеже на Бен Ладен, който му възлага само най-отговорните и сложни операции. Особено обезпокоително е предположението, че този агент на Ал Кайда има връзка със случилото се в Асалаам, защото основното му задължение е да изглажда концепцията и да дирижира най-опустошителните нападения, замисляни срещу Съединените щати. Той е единственият човек в Ал Кайда, за когото се твърди, че мрази Америка повече и от самия Бен Ладен.
- Но откъде знаем, че Аломари и убитите учени имат връзка със случилото се в селото? - попита секретарят по вътрешната сигурност Драйхаус.
- Защото, освен че вероятно са били умъртвени от Аломари, споменатите учени са работели по строго засекретен проект към една институция в Бангладеш, наречена Ислямски институт за наука и технологии. Официалната мисия на института е да работи за подобряване на живота на мюсюлманите по целия свят чрез напредък в науката и технологиите, но от известно време насам подозираме, че това не са истинските му цели.
- Защо?
- Посещават го множество учени от ислямски страни, за които смятаме, че участват в тайни програми за разработка на химическо, биологично или ядрено оръжие. Всъщност един от директорите на института особено много обича да цитира доктор Широ Ишии, който е бил шеф на японската програма за биологично оръжие по време на Втората световна война. Ишии твърдял, че ако едно оръжие е достатъчно значимо, че да бъде забранено, значи то заслужава да бъде включено в арсенала на една страна.
Държавният секретар Дженифър Стейли попита:
- Господин директор, имаме ли сигурни доказателства, че този институт е свързан по някакъв начин с тайни оръжейни програми?
- Да.
- Каква е връзката?
- Джамал Махмуд.
- Кой е Джамал Махмуд? - поинтересува се Драйхаус.
Вейл погледна към президента и когато Рътлидж кимна с глава, обясни:
- Той е пакистански ядрен специалист. Преди две-три години в един тренировъчен лагер на Ал Кайда открихме проектирана от него система за разпръскване на антракс. ЦРУ участваше в екипа, който помогна за проследяването на Махмуд и задържането му извън Карачи. Така и не успяхме да намерим доказа неговите твърдения, че проектите му са били откраднати.
- Все още не виждам връзката.
- И Махмуд, и А. К. Хан - бащата на ислямската бомба - продавал ядрени тайни на Иран и Либия - са посещавали не само учените, но и големи спонсори на Ислямския институт за наука и технологии.
Държавният секретар протегна длани пред себе си, сякаш да претегли чутото, и каза:
- Значи, от една страна, имаме сериозна мистериозна болест, регистрирана единствено в отдалечено иракско село, и от друга, високопоставен агент на Ал Кайда, убил група учени, свързани с някаква ислямска изследователска организация. Още не виждам връзката.
Генерал Кърът премина към следващия слайд на лаптопа и отвърна:
- Няколко дни преди хората от Асалаам да започнат да се разболяват, Халид Шейх Аломари е бил забелязан да прекосява иракско-сирийската граница на по-малко от четирийсет и пет километра от селото. Имаме основание да смятаме, че Асалаам е бия жив тестов обект за вируса.
Това беше достатъчно. В залата не остана нито един човек, който би могъл да пренебрегне връзката с Ал Кайда.
- Това било, значи - констатира Джексън. - Ал Кайда вече участва активно в надпреварата за разработване на биологично оръжие.
Кърът представи организационна схема на Ал Кайда. Снимките на убитите и пленените от терористичната групировка бяха задраскат с наклонена черта или червен хикс.
- За съжаление така изглежда. Нанесли сме им такива значителни щети, че прибягват до все по-отчаяни ответни мерки. В известен смисъл сме ги принудили да поемат в радикално нови посоки, една, от които е сферата на химическата и биологичната война. Използват Ирак и Афганистан като оправдание за употребата на всякакви оръжия, до които могат да се докопат, за да ни прогонят от земите на мюсюлманите.
- Господи - отрони Драйхаус. - На това му казвам ответен удар. Изглежда, всяко действие, което предприемаме, независимо дали е успешно или не, се връща при нас с двойно по-опустошителна сила.
Това бе мисъл, която се въртеше в главите на всички присъстващи.
- Доброто, което вършим там, далеч надхвърля лошото - възрази държавният секретар.
- Надявам се - отвърна Драйхаус. - Но ако трябва да бъда откровен, опасявам се, че загубите ни скоро може да вземат превес над всякакви възможни победи.
- Това пък какво означава?
- Означава, че за добро или за зло, съм загрижен повече за благоденствието на американския народ, отколкото за това на иракчаните или всеки друг в онази част на света.
- Е, и? Да не би да предлагате да си заровим главите в пясъка и да се надяваме, че проблемът с тероризма просто ще отмине? Всички знаем, че това няма да стане.
- Добре - намеси се президентът. - Уважавам плурализма в тази зала, но нека се опитаме да се успокоим и да се съсредоточим върху най-неотложното.
След няколко мига неловко мълчание говорителят на здравния департамент каза:
- Предполагам, че щом не знаем с какво си имаме работа, е безсмислено да питам дали има лечение.
- До голяма степен сте права - отговори полковник Тренбърг, почувствал облекчение от това, че разговорът отново се връща в познатото му русло.
- А процентът на смъртните случаи? Какво можете да ни кажете за него?
- Всичко зависи от това как ще интерпретирате данните. Ако разглеждаме селото Асалаам, един на всеки двама души е починал, което ни дава петдесет процента смъртност - изключително обезпокоителна статистика.
- След като селото е нашият единствен обект на изследване - възрази Плезиер, - какви други възможности имаме да оценим ситуацията?
- Разглеждаме само селото, разбира се, но в случая е по-съществено да направим оценка на смъртните случаи. Виждате ли, територията около Мосул представлява един от най-големите християнски анклави в цялата страна. По тези не е необичайно християните и мюсюлманите да живеят заедно. Асалаам бе идеален пример за това. Всъщност дотолкова идеален, че мюсюлманите са възлизали на около петдесет и два процента от населението, а християните - на четирийсет и осем.
- А ако обвържем данните с вероизповеданието на жертвите?-попита говорителят на здравния департамент.
Тренбърг бавно поклати глава.
- Оцелели са само мюсюлманите. При останалите, болестта е довела до смъртоносен изход в сто процента от случаите.
Хелън Кармайкъл можеше и да не спи с младия анализатор от ЦРУ. Достатъчно беше ла му обещае пост в своята канцелария, но сексът беше приятен бонус. Не само влиятелните мъже политици привличаха млади хора със стегнато тяло и хубава външност. И жените в политиката го правеха, макар че проявяваха по-голяма дискретност. Кармайкъл се пресегна към кофата с лед до леглото, взе полупразната бутилка „Монтраше” наля вино и на двамата. Подавайки чашата на двайсет и пет годишния мъж с пясъчноруса коса, тя каза:
- Какво става в службата ти?
Брайън Търнър знаеше, че това е част от сделката, но му се щеше поне веднъж да поговорят за нещо друго.
- Имам приятел, който държи ветроходна яхта на източния бряг на залива Чесапийк. Маже да ми я заеме по всяко време - отговори той, сменяйки темата. - Какво ще кажеш за този уикенд?
- Брайън, знаеш, че не си падам по лодките - отвърна сенаторката.
- Няма значение. И без това ще вали. Ще я оставим на кея и ще се сгушим в каютата под палубата. Има и DVD. Ще си вземем няколко филма и ще заредим храна в ,,Дийн и Де Лука“ на път за яхтата. От онези омари, които така обичаш. Ще донеса сандъче с вино. Ще бъде идеално.
За един кратък миг Кармайкъл беше изкушена да приеме.
Не си спомняше кога за последно е зарязвала всичко, за да си устрои безгрижен романтичен уикенд. Може би имаше два или три такива случая в началото на брака ѝ, но това беше толкова отдавна, че не беше сигурна дали не си ги бе въобразила, за да се чувства по-добре.
Тя се загледа в загорялото, стегнато тяло на Брайън, отпуснато върху лъскавите чаршафи „Фрет“, и мислено потърси начин как да разчисти графика си, но се оказа невъзможно. Периодът беше твърде важен за нея. Трябваше да прави обиколки на града, да се среща с хора, особено предвид предложението й за започване на разследване по случая с репортажа на „Ал Джазира”.
- Не мога, Брайън - отговори тя. - Твърде много неща трябва да свърша.
- Разбирам - каза Търнър и беше напълно искрен. Всъщност той се радваше на отказа ѝ. Вече беше отправил същото предложение на много по-млада и по-привлекателна младша секретарка от офиса на един конгресмен - или на жаргона на окръг Колумбия, на едно „секретарско дупе“, за която се твърдеше, че имала ненаситен апетит за див маратонски секс. Търнър блъфираше. Кармайкъл така или иначе, никога не приемаше неговите ,,романтични“ предложения за уединени уикенди. Да прекара цялата събота и неделя, правейки се на страстен и любвеобилен, не беше неговата представа за добре прекарано време. Не че я намираше непривлекателна. Напротив, но той не беше с нея заради секса, а заради онова, което тя можеше да направи за кариерата му.
Кармайкъл беше билетът на Търнър за голямата политика. Щеше да му помогне да се измъкне от монотонното бачкане в ЦРУ, което след 11 септември беше станало доста тежко. Като изключим секс уикенда с хубавичката дребна блондинка със секретарското дупе от Южна Дакота, повече от всичко на света Брайън Търнър желаеше ла работи за Хелън Кармайкъл, настоящ сенатор, и дай боже, бъдеш вицепрезидент.
Той тъкмо се беше замислил за любимите, според слуховете, перверзии на секретарката, когато Кармайкъл отново започна да му досажда с въпроси за работата.
- Какво става в Лангли? - попита тя. - Чува ли се нещо за репортажа на „Ал Джазира“?
- Не знам дали се чува, но много се гледа - отговори Търнър, който изпита облекчение от това, че интимната част на вечерта е приключила. Стана от леглото и тръгна към бюрото си. Сенаторът го изпрати с поглед. Тялото му пращеше от младежка сила и жизненост. После плъзна поглед към собствената си плът и се изпълни с гордост от видяното. Редовно поддържаше формата си и притежаваше фигурата на жена, поне с петнайсетина години по-млада от нея. Особено ѝ харесваше пиърсингът, който Брайън я убеди да си направи. И двамата имаха подхождащи си барбели от неръждаема стомана - тя на пъпа, а Брайън Търнър на главичката на пениса си, по-известен като „Принц Албърт“. Пиърсингът напомняше на Кармайкъл за тайните ѝ удоволствия и тя обичаше дискретно да попипва обецата, когато беше сред други важни фигури в окръг Колумбия - все хора, които и не подозираха за водения от нея двойствен живот.
Веднъж, в момент на безпокойство, Търнър я попита какво би казал съпругът ѝ, ако види пиърсинга, но Кармайкъл го успокои, че мъжът ѝ не я е виждал гола от години.
Търнър се върна в леглото с папка в ръце. Той втъкна един молив зад ухото си и отметна перчема от челото си.
- Помолих един от колегите, който има връзки в Департамента по отбраната, да изгледа филма.
- И?
- И точно като теб, първото, което забеляза, беше, че по униформата на американския войник….
- …няма други отличителни знаци, освен американското знаме - довърши тя изречението на младия мъж.
- Именно.
- Което значи, че войникът вероятно е действал под нещо като прикритие. Може да е член на някой от отрядите за преки действия към Командването за специални операции.
- Отново имаш право - потвърди Търнър.
- Знаеш ли кой е?
Търнър се усмихна.
- Изглежда, никой не иска да помогне за обесването на този човек. Трябваше много да внимавам с кого говоря и каква информация мога да извлека. Ценят го много високо. Той е нещо като герой в кръговете на разузнаването.
- Стига си теглил локуми - измърка Кармайкъл и грабна папката от ръцете му.
Младежът я наблюдаваше как преглежда страниците и по устните ѝ заиграва усмивка.
- Това е невероятно - прошепна тя, докато продължаваше да чете.
Към края на досието Кармайкъл заключи:
- Надминал си себе си, Брайън. Този човек е златното момче на президента.
Търнър отново се усмихна.
- Знаех си, че ще го оцениш.
- Не просто го оценявам. Това е находката на десетилетието.
- Автобиографията му е доста дълга. По някаква причина не се задържа много на едно място. Служил е в специалните части на военноморските сили - и във втора, и в шеста група, преди да го наемат в службата за охрана на президента. Докато е бил в Белия дом, се е представил отлично, като е спасил президента в онзи инцидент с отвличането в Парк Сити, щата Юта. Това му е спечелило престиж във висшите кръгове. Скоро са го потърсили от ЦРУ и е започнал да участва в някои операции с членове на Специалната оперативна група. Една от тях е била свързана с разбиването на терористичната организация на Абу Нидал. Друга - с ядрените бомби, които онази група руснаци беше прекарала в куфар и беше заплашила да детонира на наша територия.
- Изглежда, че стои зад много от успехите на президента.
- Така е - съгласи се Търнър. - Но после ненадейно го пращат да работи в Департамента за вътрешна сигурност. Сега служи в някакво безобидно полицейско - разузнавателно звено, наречено Служба за международна разузнавателна помощ.
Кармайкъл затвори папката и известно време потупва с нея брадичката си.
- Нещо ми подсказва, че тази Служба за международна помощ не е никак безобидна и че новият ни приятел е нещо много повече от свръзка между полицията и разузнаването.
- Къде отиваш? - попита Търнър, когато тя скочи от леглото и започна да се облича. - Мислех, че ще прекараме заедно вечерта.
- Не мога. Не и сега. Трябва да свърша много неща. Но искам - Кармайкъл се наведе и целуна страстно Брайън - да се наспиш хубаво. Заслужаваш го. Почини си добре, защото сигурно ще ми трябваш на сутринта. Следи си пощата в „Хотмейл“. Ако се наложи да ти кажа нещо, ще ти пратя съобщение. А после ще влезем в чатрума на Форума за рака на гърдата, както винаги.
Преди Брайън Търнър да успее да отговори, Кармайкъл вече беше затворила вратата на апартамента и беше поела надолу към фоайето.
В момента, в който излезе от сградата, тя извади мобилния си телефон и с клавиша за бързо набиране се свърза с домашния номер на своя помощник.
- Ало? - чу се доловимо уморен глас от другата страна.
- Нийл, Хелън е. Трябваш ми в офиса след двайсет минути. Щом пристигнеш, незабавно започни да проучваш бивш ,,тюлен“ на име Скот Харват, който е работил за Сикрет сървис в Белия дом, а сега е в Департамента за вътрешна сигурност Разрови се възможно най-дълбоко. Вземи от сейфа черния ми каталог с контакти и започни да се обаждаш. Трябва да научим всичко за този човек, особено в какви операции е участвал, както е бил нает на работа в Белия дом преди две години. Ясна ли съм? Всичко ли записа?
- Да, сенаторе - отговори помощникът, който вече беше напълно буден.
- Добре - каза Кармайкъл. - Имаш осемнайсет минути, за да стигнеш до офиса. И по-живо. Искам да успея за сутрешните вестници.
Шефът на канцеларията Чарлз Андерсън откри швейцарския посланик на една уединена маса в лоби бара на хотел „Мандарин“.
- Да те почерпя с едно питие, Чък? - предложи Ханс Фридрих щом сервитьорката поднесе мартинито му.
- Ще пия безалкохолна бира - каза Андерсън. - Няма значение каква марка.
- Безалкохолна бира? - повтори посланикът, а сервитьорката се усмихна и се оттегли. - Откога Чарлз Андерсън пие безалкохолна бира?
- Откакто панталоните започнаха да ми стягат малко повечко около кръста.
Посланикът се засмя добродушно.
- Освен това довечера трябва да се върна в службата - допълни шефът на канцеларията. - Нещо се мъти.
- Цял ден гледам по телевизията какво се мъти - каза Фридрих.
Андерсън изкриви лице в гримаса.
- А, да. Историята с „Ал Джазира“. Не зная дали ми вярваш, но това май ще се окаже последната ми грижа в момента.
- Тогава ще трябва да ти се извиня, защото се налага да ти създам още една грижа.
- Защо? - поинтересува се Андерсън. - Мици и децата добре ли са?
- Много добре.
- А ти? Като те гледам, май не е лошо и ти да преминеш към безалкохолна бира.
Посланикът се усмихна и поклати глава.
- Ще го приема като съвет.
Фридрих наклони глава по посока на приближаващата ги сервитьорка и замълча. Щом младата жена наля бира на Андерсън и отново се отдалечи, посланикът продължи:
- Имам информация за теб, но преди да ти я дам, искам да знаеш, че ни сме само посредници. Правителството ми няма как да потвърди това, което ще ти кажа.
- Разбрано. За какво става дума?
- За меча на Аллах.
- За меча на Аллах? - повтори Андерсън. - Не съм чувал за него.
- Ако това, което чух, е истина, съвсем скоро ще се запознаеш отблизо с него. Става дума за оръжие, с което ислямските фундаменталисти смятат да прочистят света от всички, непринадлежащи към кръга на най-праведните мюсюлмани.
- И що за оръжие е това?
- Болест, която заразява всички, с изключение на най-благочестивите последователи на исляма.
Андерсън едва не върна току-що поетата глътка бира в чашата си. Откъде, дявол да го вземе, швейцарският посланик знаеше за това? Той се огледа, за да се увери, че никой не ги слуша.
- Откъде имаш тази информация?
- Тук съм от името на един човек, който осъществява невероятно мащабен бизнес с моята страна.
- Кой?
- Не е швейцарски гражданин, но е изключително….
- По дяволите. Ханс, нямам време да си губя времето с глупости. Кой ти даде тази информация?- настоя Андерсън.
- Озан Калъчкъ.
- Калъчкъ - турчинът ли? Терористът?
- Подобно определение е злонамерено и неоправдано - отвърна Фридрих.
- Да бе неоправдано. Западното разузнаване и в частност ЦРУ знаят…
- Западното разузнаване не знае почти нищо. Всъщност западното разузнаване и в частност вашето ЦРУ се опитват от години да му съставят досие, но засега безуспешно.
- Знаем достатъчно за него - натърти Андерсън.
- Не мисля. Дори…
- Ханс, нека ти спестя време и усилия. Ако се опитваш да помогнеш на Озан Калъчкъ да придобие американско гражданство в замяна на някаква съмнителна информация, с каквато уж разполага, откажи се. Не искаме да имаме нищо общо с него. А и, честно казано, не разбирам защо Швейцария изобщо се занимава с Калъчкъ.
- Господин Калъчкъ е бизнесмен. Има множество законни, международни контакти, които са се оказали много доходоносни за Швейцария.
- И множество не чак толкова законни контакти, които са се оказали много доходоносни за частната банкова индустрия в Швейцария.
- И това е вярно - отвърна Фридрих, отпивайки от мартинито си. - Но ако сме съвсем честни. Съединените щати също се възползваха от Аднан Хашоги, който им помогна да циментират връзките си със саудитците и техните планини от пари. До момента те са вложили един трилион във вашата икономика, ако не ме лъже паметта. Нищо чудно, че оставате така лоялни към тях. Ако изтеглят средствата си от Америка, икономиката ви ще изпадне в колапс.
- Какво искаш ла кажеш?
- Искам да кажа, че Озан Калъчкъ до голяма степен изпълнява същата функция за нас, каквато Хашоги - за вас. Събира капитал за нашите предприятия в други части на света.
- Капитал. Казано по този начин звучи толкова невинно.
- Стига, Чък. И двамата знаем каква е играта. Разликата при нас, швейцарците, е, че ние веднага прозряхме ползата от сътрудничеството с Калъчкъ. Вярвам, че и Хашоги не е бил нает от Белия дом, преди случайно да „забрави“ куфарче с един милион долара в дома на вашия президент Никсън. Както разбирам, след това господин Хашоги си е спечелил голяма популярност тук. Вашата страна му е имала достатъчно доверие, че да му позволи да действа като посредник по време на аферата „Иран контри“, нали?
- Става дума за различна администрация - отвърна Андерсън, изкаран от търпение. Може ли да се върнем на въпроса?
- Въпросът е, че не бива да даваш воля на предубежденията си и да пренебрегваш информацията, с която разполага Озан Калъчкъ…
- С която уж разполага. И не я пренебрегвам. Просто не харесвам вкуса, който остава в устата ми, когато произнасям името на този човек.
- Това означава ли, че проявяваш интерес?
- Все още не съм напълно сигурен за какво говорим. Ще трябва да ми дадеш нещо повече от тези клишета с наметалото и меча на Аллах.
- Имаш право съгласи се посланикът, който извади малък цифров видеоплейър от джоба на сакото си. - Господин Калъчкъ реши, че може да имаш нужда от допълнително убеждаване.
Андерсън не можа ла повярва на очите си. Това бяха кадрите от Асалаам, прожектирани в съвещателната зала по-рано същата сутрин.
- Как се сдоби с това?
- Казах ти - отвърна Фридрих. - Аз съм просто вестоносец. Ще трябва да попиташ господин Калъчкъ.
- Без съмнение той ще иска нещо в замяна.
- Да. Господин Калъчкъ явно има нужда от услуга.
По понятни причини Андерсън стана предпазлив.
- Какъв вид услуга?
- Господин Калъчкъ е готов да каже на Съединените щати онова, което знае за оръжието, и дори ще осигури достъп до един от учените, които са го разработвали….
- Някой от учените е останал жив?
- Според господин Калъчкъ, да. Но има само един човек, с когото ще сподели тази информация, и той иска да се срещне с него насаме, за да поиска услугата очи в очи.
Шефът на канцеларията познаваше швейцарския посланик от години. За него той бе като отворена книга.
- В никакъв случай. Няма да го допусна.
- Какво да допуснеш? - попита Фидрих. - Още не съм ти казал с кого иска да се срещне.
- Познавам те, Ханс. Как можа да си въобразиш дори за миг, че ще позволя президентът на Съединените щати да се срещне с човек като Озан Калъчкъ.
Посланикът не се сдържа и се разсмя.
- Това наистина би била историческа среща. За щастие обаче президентът Рътлидж не е човекът, с когото иска да се срещне господин Калъчкъ. Става дума за другиго.
Андерсън започна да гадае мислено от кой ли член на американското правителство Калъчкъ би могъл да иска услуга и защо е нужно тази среща да се урежда от посланика на Швейцария и от него, шефа на канцеларията.
- Щом споменатият човек не е президентът или член на кабинета, съм готов да помисля дали да му уредя среща. За кого говорим?
Посланикът се наклони напред и каза:
- За агент Скот Харват.
- Какво искаш да кажеш с това, че съм уволнен, мамка му? - възмути се Харват.
- Искам да кажа, че си уволнен - отвърна Чарлз Андерсън. - и не ме е грижа колко си ядосан. Това е Белият дом и няма да търпя нецензурен език тук.
Харват никога не губеше ума и дума, но този път наистина не знаеше какво да каже. Беше напълно стъписан и на всичко отгоре изтощен до краен предел. Разборът на инцидента в Багдад започна още в мига, в който самолетът му кацна на военновъздушна база „Андрюс“ и въпросите не спряха да валят до момента, в който агенти от Сикрет сървис го отведоха набързо в Белия дом в девет часа на следващата сутрин.
Преди да си тръгне от „Андрюс“, му бяха отпуснати няколко минути, за да се приведе в приличен вид. За пръв път, докато се гледаше в огледалото на мъжката тоалетна, Харват не само се почувства по-възрастен от трийсет и петте си години, но му се стори, че започва и да изглежда по-стар. Постоянното натоварване беше започнало да си казва думата. Ясносините му очи бяха кървясали от умора и макар косата му да бе запазила светлокестенявия си цвят, по наболата брада започваха да се прокрадват сиви косъмчета.
Докато служеше при ,,тюлените”, си бе спечелил кодовото име ,,норвежеца“ не заради изсечените, привлекателни черти, които бяха по-скоро германски, отколкото норвежки, и не защото се биеше като свиреп викингски воин, а поради дългата върволица стюардеси скандинавки, с които беше излизал. Когато натиска лицето си със студена вода и се вгледа в изпитата си физиономия, се зачуди как ли ще изглежда след две или три години, ако продължава със същото темпо.
Единственото, което не даваше измамна представа за възрастта му, беше тялото му свидетелство за усилията, които бе положил, и да се поддържа във върховна физическа форма. Със своя ръст от сто седемдесет и осем сантиметра и солидното тегло от осемдесет килограма, Харват беше в по-добра форма и сега имаше повече мускулна маса, отколкото когато беше на двайсет и пет години. Единствено болката от неизменните за работата му отоци и контузии като че ли ставаше по-продължителна отпреди. Като неприятен страничен резултат от начина му на живот, тя бе от малкото неща, върху които той упражняваше някакво подобие на контрол. Във флота постоянно му внушаваха, че болката с психологическо явление.
Онова, което умът може да възприеме, тялото може да постигне. Докато гонеше кариера, Харват беше успявал да обърне гръб на всичко извън нея с помощта на тази мантра, която се въртеше непрекъснато в ума му. Сега кариерата му внезапно бе набила спирачки.
- Ще ти задам един въпрос - поде Харват. - Президентът знае ли, че съм отстранен?
Андерсън отвори едно чекмедже, извади от него синя папка и я плъзна по повърхността на бюрото към Харват.
- Онова, което знае, е, че тази сутрин подаваш оставка.
- Подавам оставка, значи? - повтори Харват, като извади от папката уведомлението за напускане и му хвърли един поглед
- Наистина сгафи в Багдад - продължи шефът на канцеларията. - На президента не му хареса, че те дават по телевизията
- И на мен не ми хареса, но нищо не можех да направя. Беше капан.
- Това го разбрах от доклада ти.
- Тогава какъв е проблемът?
- Проблемът е - отвърна Андерсън, - че с този побой предизвика истински пожар. Срещу теб са издадени милион и една фетви. Всяка мюсюлманска страна в света иска да те съдят според ислямските закони.
- Е, и?
- И те не са единствените, които искат да ти видят главата на дръвника.
- Кой друг?
- Сенаторът Кармайкъл.
- Кармайкъл? - изсмя се подигравателно Харват. Няма да имам нещо общо с тази жена.
- В случая нямаш думата.
- Няма да стане, мамка му.
- Скот, предупредих те за ругатните…
- Чък, остави ме на мира! Става дума за кариерата ми. Ако разкриеш името и самоличността ми пред обществото, не само няма да мога да работя, а и ще трябва цял живот да се оглеждам през рамо. Ти сам го каза, срещу мен са издадени милион и една фетви, Всеки радикален мюсюлманин на планетата ще се стреми да си резервира най-доброто сепаре в Рая, като ме изтрие от лицето на земята.
Андерсън се наведе напред и се взря в Харват.
- Тук вече грешиш. Не става дума за теб или твоята кариера. Става дума за президента. Нямам намерение да гледам как се компрометира, докато се опитва да те покрие… не и преди изборите.
- Значи ме зарязвате? - попита невярващо Харват.
- Не те зарязваме.
- А ти как би го нарекъл, мамка му? Засега Кармайкъл не разполага с нищо. Доколкото чух, иракчаните са разкарали екипа на „Ал Джазира“, преди да заснемат лицето ми. Вижда се само тилът ми. Струва ми се, че сенаторът ще види зор, докато сглоби някакви обвинения.
- Мислиш ли, че с теб бихме водили този разговор, ако Кармайкъл разполагаше само с тила ти? Тя има уличаващи доказателства, че ти си човекът, извършил побоя.
- Как? Как би могла да разбере, че съм аз?
- Говорила е с много хора.
Гневът на Харват започна да взима връх.
- Какви хора?
- Всякакви. Тя е в Комисията по разузнаването, за бога. Има връзки във всички кръгове.
- Връзките няма как да ѝ помогнат да разбере, че аз съм човекът от филма.
- Напротив.
- Откъде знаеш?
Андерсън пое дълбоко въздух и заговори с по-спокоен тон:
- Тази сутрин ми се обадиха.
- Кармайкъл ти се е обадила?
- Не, друг човек. Стар мой познат… Човек, чието положение му лава възможност да чува доста неща. Каза ми, че Кармайкъл го е разпитвала надълго и нашироко за теб.
- За какво го е разпитвала?
- Искала е да узнае повече за службата ти в Белия дом, каква е причината ла напуснеш Сикрет сървис, за работата ти в Департамента за вътрешна сигурност. Интересувала се е дори от проекта „Апекс“.
Последните думи така смаяха Харват, че той не повярва на ушите си. „Апекс“ беше кодово име за цялата му дейност в Департамента за вътрешна сигурност. Само шепа хора знаеха за съществуването на проекта. Бюджетът му беше така засекретен и попълван от толкова много различни източници, че бе невъзможно да се проследи. „Как, по дяволите, Кармайкъл се е докопала до проекта „Апекс” и въобще до цялата информация?”, чудеше се Харват. Отнякъде имаше изтичане….Имаше дупка, която трябваше да бъде запушена.
- Не виждаш ли какво се опитва да направи тя? - продължаваше Андерсън. - Иска да изгори президента и ще започне, като първо подпали теб с най-голямата огнепръскачка, която и попадне в ръцете.
- Може би просто се опитва да види какво може да изкара наяве.
- Стига, Скот. Приеми фактите. От всички жители на този окръг тя посочва точно теб. Прецакан си.
Харват не беше готов да се предаде така лесно.
- Чък, докато не сме напълно сигурни, не мисля, че трябва……
- Напълно сме сигурни - прекъсна го шефът на президентската канцелария. - Призовката ти ще е готова до три часа. Тази сутрин вече е направила няколко двусмислени изявления за пресата, че от Капитолия щяла да дойде голяма новина. Трябва да те дистанцираме максимално от президента. Бюрото ти в Департамента по вътрешна сигурност вече с разчистено.
- Не си губиш времето, а?
- Трябва да се съсредоточим върху главното.
- И какво се очаква да направя?
- Първо, да подпишеш оставката си
- И второ? - попита Харват, вбесен от факта, че явно никой не оценяваше онова, което е направил за настоящата администрация.
Андерсън го погледна и отговори:
- Не е лошо да помислиш за нова кариера.
Ще ми обясниш ли защо трябваше да се срещаме чак тук? - поиска да знае Харват, чието настроение се бе развалило още повече след срещата с шефа на канцеларията.
- Как можа точно сега - отвърна Гари Лоулър, като мина покрай Харват и се запъти към една от парковите алеи за джогинг - да се сдобиеш с неудобното свойство да си политически токсичен.
- Политически токсичен - повтори Харват глухо, докато догонваше човека, който бе не само негов шеф, а и дългогодишен семеен приятел, превърнал се в нещо като втори баща за него. - Не си представях точно така завършека на кариерата си. Не само че е доста посредствен, но е изпреварил времето си с около двайсетина години. За бога, Гари, как така изведнъж аз станах лошият? Ако Кармайкъл разгласи публично името ми, това ще е краят. Отивам по дяволите. Всичко свършва. Какво ще правя оттам насетне?
- Първо, престани да се самосъжаляваш - предложи Лоулър.
- Не се самосъжалявам. Съжалявам родината си. Знаеш ли, ме съм бил на служба само заради парите. Вярвах, че защитавам идеалите на Америка.
- Е, и? Вече не вярваш в това, така ли? Вече не искаш да защитаваш идеалите ѝ?
- Ти не ме ли чу, когато ти казах, че Чарлз Андерсън ме накара да си подам оставката? - попита Харват.
Лоулър спря и се обърна, за да го погледне.
- А ти какво очакваше? Той е началник на президентската канцелария. Работата му е да защитава Джек Рътлидж, а не Скот Харват.
- И щом е така, няма проблем, че ме хвърля на вълците от Капитолия?
- Щом се налага, естествено - отговори Лоулър.
- Но защо мен? Защо аз да съм жертвеният агнец?
- А защо да не си ти?
- Защото върша много опасна работа за страната си и никога не съм искал нищо в замяна.
- Сега вече улучи вярната дума каза Лоулър. - Опасна. Твоята работа е изключително опасна. И не само за теб, а и за настоящата администрация.
- Все още не разбираш, нали? Не съм извършил нищо нередно. Хич не ми пука дати онзи в Багдад е бил зарзаватчия. Било му е платено да стане примамка. Знаел е, че върши нещо нередно и в резултат на това си получи боя, който бях предвидил за Халид Аломари. Може би отсега нататък ще си седи на сергията и ще продава плодове.
- Сигурен съм, че благодарение на теб дните на онзи човек като примамка ще останат в миналото, но не става дума за това.
- Така ли? - поинтересува се Харват. - Тогава за какво става дума?
- За сенатор Кармайкъл. Тя не те е погнала заради действията ти, заснети от „Ал Джазира“.
- Да бе, друг път.
- Скот, зная, че си ядосан, но млъкни за малко и ме изслушай. Цялата тази история с „Ал Джазира“ е само претекст. Това влияе ли зле върху имиджа ни в мюсюлманския свят. Да. Можем ли да поправим стореното? Естествено, че можем. Може да отнеме известно време и доста усилия от страна на пиар специалистите, но определено е постижимо. Не забравяй, че сенатор Кармайкъл неслучайно е стигнала толкова високо. Тя е съобразителна жена и изключително вещ политик. Щях да се радвам, ако никога не се беше мяркал в полезрението и? Но след като вече те е засякла, ще използва всяка троха информация, за да сглоби една голяма торта, която да украси със свещи и с която да отбележи завръщането на демократите в Белия дом.
- Но откъде да знаем дали изобщо може да докаже нещо?
- Няма нужда да доказва нищо. Това е Вашингтон. Достатъчно е да разполага с информация, че президентът може да е давал разрешение за неофициални тайни операции, и да я подхвърли, за да му навреди при изборите. Няма значение, че Рътлидж е проявил изключителна далновидност и е имал куража да извърши каквото е необходимо в името на сигурността на страната. На голям процент от гласоподавателите не им допада идеята техният президент да действа извън обхвата на своите правомощия, без да отговаря пред никого за това.
- Но той не работи по този начин и ти го знаеш - отвърна Харват.
- Разбира се, че зная, но моята дума няма да промени нищо. Кармайкъл ще го очерни като егоцентричен деспот, подел своя собствена война чрез личния си наемен убиец. Това ще намали рязко общественото доверие към него.
Харват мълчеше. Как би могъл да спори? Лоулър бе прав.
- Не е нужно да ти казвам какво бойно поле е окръг Колумбия - изтъкна по-възрастният и по-мъдър мъж. - Знаеш много добре, че на бойното поле никога не бива да подценяваш противника си. Президентът и шефът на канцеларията му със сигурност не подценяват Хелън Кармайкъл.
- Много добре ми е известно. Според Андерсън до три часа следобед се очаква тя да ми издаде призовка.
- Това е една от причините да искам да се срещнем тук. Кармайкъл има намерение да те тласне в центъра на медийното внимание възможно най-скоро. Но ако не успее да те открие, няма да може да ти връчи призовката. Без връчена призовка не може да очаква да се появиш пред комисията и медиите.
За момент Харват запази мълчание, опитвайки се да отгатне смисъла на чутото.
- Да не искаш да се скатая, за да избегна издадена от Конгреса призовка?
- Да, за момента. Искам да се покриеш така, че да не те намерят.
- Знаеш какво значи това - отвърна Скот. - Да не се вясвам на работа, да не се прибирам вкъщи… да не ходя никъде, където съм свикнал да се отбивам. Какво предлагаш да направя?
- Да изчезнеш.
- За колко време?
- Докато не оправим нещата - каза Лоулър. - Последното, което би искал президентът, е да се появиш пред комисията на сенатор Кармайкъл.
- Но защо тогава ме накара да подпиша оставката си?
- Не той те е накарал, а Андерсън. Това е само предпазна мярка. Президентът няма намерение да я приеме - отвърна Лоулър, като му подаде плик. - Всъщност той е намислил нещо друго за теб.
Докато самолетът се носеше над Атлантика, умът на Харват работеше на бързи обороти. Той се съмняваше, че изобщо нещо би могло да го подготви за съдържанието на плика, който Гари Лоулър му беше предал преди часове. Снимките и описанието на случилото се в селото Асалаам бяха ужасяващи. Освен немюсюлманското население болестта беше засегнала и петима американски войници - всички до един членове на щурмовия отряд, пратен да търси изчезналите американски хуманитарни служители.
Харват мислено прехвърли образите, които съживяваха в зловещи детайли всяка степен на развиващата се инфекция. Щом се бе разбрало, че войниците от бригадата ,, Ароухед” са заразени, американският военномедицински институт за инфекциозни болести беше изпратил в Ирак медицински отряд за бързо реагиране и ограничаване на инфекцията. Безполезно. Часове след като привързаният към тавана на полицейското управление труп ги беше покрил с тънка кървава мъгла, те започнали да показват симптоми на заразяване. Войниците незабавно били поставени под карантина, което помогнало да се ограничи разпространението на болестта, но макар да били натъпкани с антибиотици, нищо не можело да се направи, за да бъдат спасени.
Заразата действала по-бързо от всичко, което някой някога бе виждал. Единственото, което медицинският отряд за бързо реагиране успял да разбере, било, че черната субстанция, бликаща от носа точно преди настъпването на смъртта, всъщност представлявала остатъка от втечнения мозък на жертвата.
Въпреки недвусмислените намерения на Ал Кайда да се докопа до оръжия за масово поразяване, които да използва срещу Запада, никой не разбираше откъде терористичната организация може да разполага с нещо толкова специфично. Догадката, че чрез биоинженерни методи е разработена субстанция, която да поразява всички, с изключение на последователите на исляма, беше немислима. Харват се обвиняваше, че е пипнал Халид Аломари по-рано. Терористът някакъв начин беше свързан с всичко това. Харват не можеше да се отърве от усещането, че ако Ал Кайда успее да осъществи плановете си, до голяма степен вината ще бъде негова.
Въз основа на информацията, подадена му от Лоулър, ставаше болезнено ясно, че Халид Аломари не е събирал средства, нито е планирал удари в Близкия изток, а е зачерквал имена от специален списък с мишени. Които и да са били онези учени, те очевидно са били замесени в разработването на тази мистериозна болест и са били отстранявани един по един, за да се заметат следите.
И въпреки че картината постепенно се изясняваше, тя още не обясняваше каква е връзката на Озан Калъчкъ с всичко това.
Щом стюардесата отнесе недокоснатия му поднос с вечерята, Харват се замисли върху необичайната близост, която се бе зародила между него и една от най-загадъчните и прочути фигури на подземния свят на Изтока.
Пътищата на двамата се пресякоха за пръв път, когато Харват служеше при тюлените. Той участваше в съвместен отряд със специално назначение към Агенцията за борба с наркотиците - ДЕА, натоварена да премахне известен средиземноморски наркотрафикант, който бе навлязъл и на черния пазар за оръжие. Проблемът обаче беше, че отрядът действаше въз основа на грешна разузнавателна информация. След щателно разследване, проведено заедно с мароканските власти, агенцията успя да залови важен играч от средно ниво. Задържаният се съгласи да сътрудничи и да посочи босовете си, в замяна, на което му беше дадена свобода на действие. Никой нямаше представа, че цялата работа е нагласена от шефовете на този човек, които използваха Агенцията за борба с наркотиците да им върши мръсната работа.
Мароканецът осигуряваше отлична разузнавателна информация, която обаче не водеше към шефовете му, а към Озан Калъчкъ - човек, чийто оръжеен бизнес те се опитваха да пресекат. Въпреки последвалите критики, никой не отричаше, че работещите по случая агенти са свършили каквото се е очаквало от тях. Това бе първият и последен път, когато някой е успял да надхитри ДЕА в операция от подобен мащаб, но все пак не можеше да се отрече, че по време на изпълнението и Скот Харват беше допуснал една от най-големите грешки в кариерата си, а може би дори в живота си.
С ръст малко над метър и осемдесет и тегло повече от сто и трийсет килограма, шейсет и две годишният Калъчкъ изглеждаше почти толкова широк, колкото и висок. Обличаше се безупречно и носеше посребрялата се коса гладко сресана. Имаше необичайна прилика с един американски актьор, известен с прякора Дебелака - Сидни Грийнстийт. Мнозина се подвеждаха от наднорменото тегло на Калъчкъ, приемайки го като признак на летаргия и немощ, за вял и муден темперамент. Същата грешка допусна и Харват, когато съвместният отряд към ДЕА се опита да залови знаменития турски мафиот. В резултат на това Скот едва не загуби едното си око. Все още носеше белега от схватката над лявата си скула, макар че човек трябват много отблизо, за да го види. И като доказателство по-скоро за избухливия му нрав, отколкото за обучението му като тюлен, Харват си отмъсти на турчина, като го дари с накуцваща походка, която му беше останала до ден-днешен.
Всеки от тях по свой начин беше подценил другия и после съжаляваше за това: Калъчкъ заради куция си крак, а Харват - не толкова заради белега си, колкото заради срама, че е омаловажил противника си и му е позволил да го надиграе. Когато прахолякът от физическата разправа и правните последици от нея се уталожи, от тази случка и двамата си извадиха поуки, които нямаше да забравят. Агенцията за борба с наркотиците измамена от мароканците, не разполагаше с никакви доказателства срещу Калъчкъ и беше принудена да се оттегли. Турчинът обаче се чувства набеден и възнамеряваше да нанесе опустошителен удар на конкурентите си, които му бяха устроили клопката. Два месеца след като беше изписан от болницата, той изпрати на водещия агент от ДЕА папка, дебела осем сантиметра, която доведе до пълния разгром на мароканската организация.
Цялата случка беше най-малкото необичайна, но още по странно бе приятелството, което се зароди впоследствие между куция и белязания. Харват неведнъж се беше възползвал от тази връзка. Не че Озан Калъчкъ проявяваше щедрост в предоставянето на информация. Той беше въплъщение на думата „спекулант“. Този човек не правеше и една крачка, която по някакъв начин да не облагодетелства първо и предимно него самия. И все пак Калъчкъ проявяваше нещо, което можеше да бъде окачествено като подобие на бащинска обич към Харват. След случилото се между двамата той го беше харесал и в известна степен Харват изпитваше същите чувства.
„Търгаш“ беше най-подходящата дума, която би могла да характеризира Калъчкъ и занятието му. Той търгувате с всичко - от оръжия и недвижими имоти до нечестни избори в някоя чужда страна, революции в бананови републики и поръчкови убийства, които мнозина считаха за твърде трудни или деликатни в политически план, за да се заловят с тях. Дори израелците бяха прибягвали до услугите му в близкото минато. Макар че самите удари бяха извършени от агентите на Кидон, Калъчкъ бе човекът, разработил подробния план за елиминирането на всички членове на ,,Черния септември” - палестинските терористи, отговорни за убийствата на израелските атлети на олимпиадата в Мюнхен през 1972 година. Израелците отново го наеха в качеството му на парламентьор през 1976 година и той успя да уреди завръщането на израелските заложници от Ентебе, Уганда.
Твърди се, че в опит да разшири зоната си на действие и съответно постъпленията си, Калъчкъ на два пъти е предлагал услугите си на Съединените щати. Но и президентът Кенеди, и заелия по-късно поста Картър му отказали. Кенеди отхвърлил предложението на Калъчкъ за елиминирането на Кастро и вместо това провел операцията, станала известна като “фиаското в Залива на прасетата”, а Картър пренебрегнал идеите му за успешното завръщане на американските заложници от Техеран. Въпреки възхищението на някои други страни от таланта и способностите на турчина, Съединените щати не проявяваха голям ентусиазъм да си сътрудничат с него.
Самият Харват нямаше нищо против Калъчкъ, който помагаше в организацията на убийствата на известни терористи и свалянето на корумпирани режими. Сделките му на черния пазар за оръжие можеха да бъдат пренебрегнати в светлината на другите добрини, които беше извършил.
Скот не беше срещал много хора, подобни на турчина, които са наясно със себе си, без да се оправдават. Независимо от чара и сърдечното си държане, истинският Озан Калъчкъ беше безмилостно създание, което работеше на ръба на закона и отвъд него и не се спираше пред нищо, за да се докопа до желаното. В момента обаче въпросът беше какво иска той от него?
Затваряйки очи, Харват се опита да изхвърли този въпрос от ума си, но на негово място веднага се появи друг. Ако Кармайкъл успееше да насочи медийния интерес към него и да унищожи кариерата му, какво щеше да прави с остатъка от живота си? В зависимост от това колко лош номер щеше да му спретне сенаторът, той можеше да не си намери работа дори като консултант в частния сектор. Освен това, ако застанеше под светлината на прожекторите, на гърба му завинаги щеше да остане нарисувана мишена.
Но Харват знаеше, че никоя друга кариера нямаше да му донесе удовлетворение. Беше прекарал по-голямата част от съзнателния си живот в служба на страната си и нямаше желание да променя положението.
За момента обаче нямаше почти никакъв контрол върху ситуацията, в която се беше отзовал. Трябваше да вярва, че хора като Гари Лоулъл, президентът и дори Чък Андерсън няма да позволят той да изгори само заради това, че си е вършил работата. След няколко часа самолетът му щеше да кацне и той щеше да научи какво иска Озан Калъчкъ от него.
Харват се облегна на осмоъгълните плочки и си пое дълбоко въздух. Изгарящата жега в наподобяващото сауна помещение, известно като “гьобек таши”,сякаш изсипваше натрошено стъкло в белите му дробове. Той потисна напиращия пристъп на кашлица и си наложи да се отпусне. Вдишвайки дълбоко още веднъж, осъзна, че така се е заровил в работата си, че е забравил какво е почивка. Беше наясно, че тя е неделима част от възстановителния процес и докато усещаше как дробовете му се отпускат и сухата горещина го завладява, се опита да си спомни кога за последен път си е позволявал да си вземе официален отпуск. ,,Докато има терористи…” подхвана той мислено, но веднага прогони това обяснение от ума си. Дали щеше да си вземе отпуск или не, нямаше нищо общо с тероризма. Зависеше изцяло от него. Оправданието, че няма време за друго, освен за работа, беше твърде лесно.
След събитията от 11 септември в света, в който живееше Харват, неотклонното посвещаване на работата отдавна беше престанало да е обект на възхищение и се беше превърнало в социално изискване. И макар да не можеше да се твърди, че има нещо сбъркано в приоритетите му, те определено бяха за сметка на социалния му живот. Дори приятелката му Мег Касиди, с която ту се разделяха, ту пак се събираха, вече беше изчерпала цялото си търпение. Как да имаш връзка с някой, който никога не се прибира? Харват не я упрекваше. Майка му беше преживяла същото с баща му. Едва когато Майкъл Харват беше прехвърлен от активна служба във флота към инструкторски пост в специалната военноморска школа близо до дома им в Коронадо, съпругата му се почувства истински щастлива. Харват нямаше намерение да става инструктор в този момент от кариерата си и беше казал на Мег, че ще я разбере, ако тя поеме по свой път. Приятелката му бе невероятна жена и той не искаше да ѝ пречи. А и не искаше точно сега да се жени и да създава семейство.
Когато Мег го попита какво всъщност иска от живота, той беше брутално откровен с нея: „Това, което върша. Искам да залавям лошите, преди те да ни приклещят.“
Точно тогава Мег осъзна, че не само никога не е бил, но и не би могъл да бъде неин. Скот Харват беше женен за кариерата си и в живота му нямаше много място за нещо друго или някой друг.
Бяха се целунали на алеята пред къщата ѝ в Лейк Дженива, щата Уисконсин, преди повече от два месеца и оттогава нито се бяха виждали, нито бяха разговаряли. Харват все още нямаше представа кога би могъл да се върне при нея за някакъв по-продължителен период от време, нито хранеше илюзии, че тя ще го чака. Всъщност Мег бе загатнала, че ще продължи живота си без него. Колкото и да му бе трудно да се справи с всичко това, сега Скот беше благодарен за няколкото подарени мигове, в които можеше да отмори изтощения ум и контузеното си тяло в тази сауна на другия край на света. Отдихът му обаче не продължи дълго.
Хладна струя въздух възвести появата на новодошъл.
- Интересен избор на място за среща, Озан - подхвърли Харват.
Калъчкъ седна до него на дългата облицована с плочки скамейка и отвърна:
- Аз съм турчин и като всички истински турци се придържам към традициите на моя народ. Хамамът е неделима част от живота ни от векове насам.
- Да преминем по същество, Озан.
Калъчкъ избърса влагата от лицето си, което беше започнало силно да се поти, и каза:
- Наясно си, че съм предложил сделка.
- Да, правителството ми е съвсем наясно с това. Искам да ми кажеш всичко, което знаеш за тази болест. Защо само мюсюлманите не се заразяват и как Ал Кайда е успяла да я създаде? И накрая, нещо много съществено - правителството ми иска да знае как, по дяволите, си се докопал до засекретения видеофилм.
- Всичко по реда си.
- Глупости, да започнем с филма - настоя Харват. - Зная, че имаш силни връзки, но това е направо невероятно. На кого си платил, дявол да го вземе? Да не би да шантажираш някого от Департамента по отбраната?
- Скот, би трябвало да ме познаваш. Не съм изнудвач.
Харват се изсмя…
- Не знам нищо за теб, а и да ти кажа честно, не искам да те опознавам. Разкажи ми за болестта.
- Първо искам нещо от теб.
- Разбира се, веднага опряхме до цената. Все забравям, че нищо при теб не става безплатно, нали Озан? Дори приятелството.
Известно време Калъчкъ избягваше погледа на Харват. Най - сетне се обърна към него и каза.
- Става дума за моя племенник.
- Имаш племенник? - повтори Скот.
- Единственият син на сестра ми. Въпреки че не ми допада прекалената му набожност, все пак ми е роднина и обещах….
- Озан, нямам никакво време, а още по-малко търпение. Независимо как ти се струва на теб самия, но ти изнудваш правителството ми и аз съм инструктиран да работя теб и да направя всичко по силите си, за да улесня размяната, така че стига сме го увъртали. Доколко голяма е опасността, за която говорим? Изплюй камъчето. Когато Калъчкъ погледна Харват, беше трудно да се разбере дали очите на възрастния човек са обрамчени от пот или от сълзи. - Племенникът ми е отвлечен.
- От кого?
Калъчкъ се поколеба.
- Имам известни подозрения, но не мога да съм сигурен в нищо.
- Ще се учудиш колко точни могат да бъдат подозренията в подобни ситуации. Нека първо го обсъдим обаче. Откъде знаеш, че е отвлечен? Получи ли искане за откуп?
- Не, но има свидетели. Десетки очевидци - отговори турчинът. - Похитен е на улица в Бангладеш посред бял ден. Трима мъже със скиорски маски и автоматични оръжия са го сграбчили от тротоара край службата му в Дака и после са го откарали в неизвестна посока.
- А колата? - в тона на Харват все още се долавяше скептицизъм.
- Била е крадена. Полицията я открила изоставена на следващия ден.
- Имаш ли някаква представа защо някой ще иска да го отвлича?
Калъчкъ отново изтри лицето си и отвърна:
- Мисля, че има нещо общо с работата му.
- А именно?
- Той е учен. Занимава се с невромолекулярна биология или нещо от тоя род. Никога не съм се и преструвал, че разбирам какво е това. Достатъчно е да се каже, че е много интелигентен младеж.
- Озан, върху какво е работил той? - повтори Харват, който започваше да се изпълва с неприятно предчувствие.
Калъчкъ не можеше повече да се сдържа. Той разпери ръце и каза:
- Бил е един от учените, работили по проекта „Мечът на Аллах“.
Харват беше повече от шокиран.
- Племенникът ти ли е виновен за всичко това?
- Повярвай ми каза турчинът, когато прие назначението си в Ислямския институт за наука и технологии, той възнамеряваше да извърши велики дела за мюсюлманския свят. Учените там не са имали представа върху какво работят. Всеки от проекта е бил изолиран от останалите. Едва когато наближили заключителната фаза, Емир успял ла свърже нещата. Но по това време някой вече започнал да ликвидира един по един всички участници. Сигурно е бил човек от института.
Харват взе една кърпа и избърса тила си.
- Мисля, че грешиш.
- Как ще греша? - възрази Калъчкъ. - Всичко се връзва. Той е разбрал какво става, те са усетили, че ще ги разобличи, и са го отвлекли.
- И за какво? За да го уплашат до смърт? Да го затворят в празна стая и да го уморят от скука? Помисли малко, Озан. Всички останали учени са били убити. А не отвлечени. Единствената причина да не последва останалите е, че е представлявал ценност за някого. Някой друг знаеше ли върху какво работи племенникът ти?
Калъчкъ помълча малко.
- Зададох му същия въпрос малко преди да изчезне.
- И?
- Пращал е имейли.
- На кого?
- На една жена, също учен. Били са състуденти в университета в Англия. Емир се надяваше, че тя ще му помогне да вникне в същността на проекта.
- Защо тогава се обръщаш към мен, а не към тази жена? - поинтересува се Харват.
- Защото тя не е оперативен агент. Не разбира нищо от спасяване на заложници.
- Но тя е единствената ти следа.
- Има и още нещо - допълни Калъчкъ и протегна ръка, в която държеше няколко снимки, прибрани в прозрачни пликове.
- Снимки на племенника ти - каза Харват, който се беше примирил, че ще трябва да поеме задачата. - Предполагам, че ще ми послужат.
- Може да са ти по-полезни, отколкото мислиш - изтъкна Калъчкъ. - Погледни ги внимателно.
Харват се вгледа в първите две снимки, които бяха уловили отвличането в детайли.
- Откъде ги имаш?
- На сградата на банката от отсрещната страна на улицата е имало току-що монтирана охранителна камера. Какво виждаш?
- Нещо, което прилича на отвличането на твоя племенник - отвърна Харват.
- Обърни внимание на последната снимка, в която се вижда как набутват Емир в колата. Прозорците на мерцедеса са затъмнени, но зад отворената задна врата се вижда седнал мъж.
Харват се взря във фотографията и се увери, че Калъчкъ е прав. Определено в мерцедеса имаше мъж, който с нищо не беше прикрил външността си. Кадърът обаче не беше достатъчно ясен, че да послужи за разпознаване. Харват тъкмо щеше да го спомене, когато Калъчкъ му подаде последната снимка и каза:
- Увеличиха ми я дигитално. Сега ми кажи какво виждаш.
Харват погледна снимката и видя едно лице, което се беше надявал никога повече да не зърне. Сега вече му стана ясно защо Калъчкъ бе настоял да се види именно с него.
- Много добре знаеш кой е това - каза той.
В очите на турчина проблеснаха искри.
- Както и ти, нали?
В ума на Харват нахлуха образи. Тимъти Рейбърн беше бивш служител на Сикрет сървис. Един от най-добрите, но и най-опасните. Той беше първият ръководител на Харват. Скот лично се погрижи този човек да бъде отстранен от поста му и направи всичко възможно Рейбърн да не постъпи никога повече на работа в друг федерален, щатски или местен правоохранителен орган.
- Намери Рейбърн - каза Калъчкъ, изтръгвайки Харват от мислите му, зареяни в миналото - и ще откриеш информацията, която ти е необходима, за да спреш болестта.
Докато очукана то такси пълзеше по претъпканите улици на Никозия, умът на Харват препускаше. След като Сикрет сървис беше издала ефективна забрана на Рейбърн да работи в правоохранителните органи, не беше чудно, че бе открил начин да практикува занаята си в чужбина. Скот си напомни, че съществуваха хора, които биха платили тлъсти суми в замяна на работата, която Рейбърн можеше да им свърши без оглед на всякакви етични съображения. Знаеше от опит, че този човек щеше да предложи услугите си на най-платежоспособния играч без никакви угризения на съвестта. Ако не друго, Рейбърн поне си оставаше последователен. Винаги гонеше финансовата изгода и точно заради това го отстраниха от Сикрет сървис.
Харват си спомняше в подробности цялата афера и най-вече предателството. Рейбърн, бивш военен, се лепна за него в мига, в който Скот напусна тюлените и го прехвърлиха на работа в Сикрет сървис. Подобно на много федерални агенции по сигурността, и тази служба пращаше опитни полеви агенти като Рейбърн в класните стаи на своята тренировъчна база Белсвил, щата Мериленд. Именно там двамата се срещнаха. Те не просто станаха близки приятели, Рейбърн беше нещо като по-голям брат за Скот, като го пришпорваше повече отколкото другите курсисти с обяснението, че се чувства длъжен да е особено взискателен към него. Вътрешните хора като Тимъти знаеха защо Харват е нает от Сикрет сървис. Всички бяха съвсем наясно, че е заради богатия му опит в борба с тероризма и че му предстои да заеме специален пост в Белия дом.
“Старото куче, което има нужда да научи нови номера”, като самия Рейбърн се самоопределяше на шега, прояви силен интерес към кариерата на Харват във военноморските сили и към новите методи в областта на контратероризма. Двамата често замръкваха с по халба бира в ръка в някоя от кръчмите на Белтсвил, Макар по онова време Скот да не беше забелязал, Рейбърн бавно и методично черпеше знания от него. Това продължи и след Белтсвил. Когато курсистът му се дипломира, Рейбърн си издейства да бъде зачислен към току-що произведения полеви агент.
Тандемът работи върху няколко изтощителни случая, преди Белия дом да реши, че Харват е готов за висшата лига на президентската охрана. На новия си пост той беше твърде зает и двамата приятели постепенно изгубиха връзка. Скот беше изпитвал вина заради това. Ако навремето бившият тюлен знаеше, че Рейбърн нарочно не поддържа контакт с него, понеже вече не му е нужен, сигурно щеше да се почувства съвсем различно. Едва когато Тимъти отново попадна в полезрението му, младият агент осъзна, че е бил измамен.
Рейбърн оглавяваше екип на Сикрет сървис, който съвместно с отряд на Държавния департамент трябваше да охранява чуждестранна високопоставена персона, поканена на посещение в Съединените щати. Два дни след пристигането си високият гост бе убит.
Поради експертния му опит в борбата срещу тероризма Харват беше помолен да участва в разследването. Колкото по-надълбоко навлизаше в случая, толкова повече инстинктът му подсказваше, че убиецът или убийците по някакъв начин са получили помощ от вътрешен източник. Макар да не му се искаше да продължава в тази посока, той нямаше друг избор, освен да извърши обстоен преглед на охранителния отряд.
Щом свърза нещата, картината се изясни и тя не беше никак обнадеждаваща. Интуицията му не го беше подвела. Всичко сочеше, че някой е бил подкупен. Впоследствие следата го отведе до един от хората на Рейбърн, но в цялата история все още имаше нещо гнило и Харват продължи да рови, без да вдига шум.
Участието на Скот в разследването беше нещо, което Рейбърн нямаше как да предвиди. Той си беше набелязал изкупителна жертва и беше подхвърлил улики, които толкова категорично да насочат подозренията на разследващите, че когато се натъкнат на тях, те да са напълно убедени, че са пипнали виновника. Самият Харват обаче вече беше изпитал на собствения си гръб какво е да бъдеш обвинен несправедливо в престъпление, което не си извършил, и работеше извънредно, за да оневини агента, който според него не беше замесен в убийството.
Разобличаването на Рейбърн като истинския виновник обаче беше съвършено друга история. Когато дойде часът на истината, повечето улики срещу него, както и начинът, по който Харват се бе сдобил с тях, не бяха приети в съдебната зала. Разполагаха обаче с достатъчно доказателства, за да го изритат от Сикрет сървис и да направят всичко възможно той да не работи никога вече в органите по сигурността. Подхранвайки гнева, предизвикан от предателството на Рейбърн, Харват продължи да работи неофициално и в края на краищата се добра до номера на банкова сметка на Кайманите, която бившият му приятел ползваше за кървавите си пари. Използвайки свои канали. Скот се погрижи средствата в нея да бъдат дискретно прехвърлени в компенсационен фонд, създаден в полза на семейството на загиналия висок гост.
Източването на сметката му достави нищожно удовлетворение. Беше убеден, че виновникът трябва да бъде съден за убийство. След официалното закриване на разследването Рейбърн изчезна. Но Харват никога не го забрави. Подозираше, че и американското правителство още го помни. Някъде в разузнавателната общност все още някой го държеше под око, но сега, когато сенатор Кармайкъл се опитваше да сложи главата на Харват на дръвника, Гари Лоудър бе дал ясно да се разбере, че не иска агентът му да установява каквито и да било контакти, включително и със собствения си шеф. Гари бе измислил заобиколен начин за връзка с Харват, но само при крайно неотложни обстоятелства. За момента агентът оперираше без мрежа и предвид текущата ситуация във Вашингтон, ако загинеше, никой нямаше да рискува да идентифицира останките му.
Това му оставаше само една възможност - да прояви творчество, като на първо място се снабди с необходимата разузнавателна информация.
След като имаше изрична забрана да се свързва с когото и да било от разузнаването, той реши, че ще трябва да излезе извън обичайния си кръг от познати. Отне му малко време, но скоро се сети кой би могъл да му помогне. Единственият въпрос беше дали Ник Кампос ще е в настроение да му окаже такава огромна услуга.
След като се раздели с Калъчкъ, Харват трябваше да позвъни до кипърския офис на Агенцията за борба с наркотиците, за да се свърже с Ник Кампос. Когато таксито го остави по-късно същата вечер до една открита таверна близо до пристанището Кирения, Кампос вече седеше на една маса край водата.
- Какъв шик - каза Харват, като издърпа пластмасовия стол и седна срещу събеседника си. Ниската дървена маса беше застлана с покривка на бели и червени квадрати. Картината бе допълнена от хартиени салфетки, мръсни прибори и един нащърбен ветроупорен фенер. - Ако не те познавах по-добре, Ник, щях да се закълна, че се опитваш да ме впечатлиш.
- Не се занасяй? - отвърна агентът на ДЕА, простирайки ръка към пристанището и рибарските лодки в ярки цветове. - Я виж каква гледка само.
- Страхотна е - съгласи се Харват, като се наведе и напъха купчина салфетки под единия крак на стола си, за да не се клати.
- Ако наистина исках да те впечатля, щяхме да вечеряме в някоя от скъпарските дупки нагоре по пътя. Щеше да ни струва двойно по-скъпо, но затова пък храната нямаше да е наполовина толкова добра.
- Май ще се наложи да ти повярвам - рече Харват.
Към масата им тръгна келнер с кофа лед и бутилка бяло вино в ръце.
- Позволих си да поръчам нещо за пиене.
- Виждам.
- Нали няма да ми се правиш на мачо, който пие само бира?
Харват се засмя и поклати отрицателно глава. Беше му забавно да слуша как Ник го дразни на тема мъжественост. Кампос приличаше на грамада от мускули, беше висок над метър и деветдесет, с посивяла коса, дебел мустак и лице, загрубяло и добило постоянен загар от живота на открито. Разведен, с две дъщери колежанки в Щатите, той обичаше да се шегува, че косата му е побеляла от жените, но Харват знаеше, че не е съвсем така. Ник и бившата му съпруга все още поддържаха добри взаимоотношения и той обожаваше дъщерите си повече от всичко на света. Успяваше да си докарва суров външен вид, но под него се криеше същинско плюшено мече.
- Добре - каза Кампос и с учтив жест отпрати келнера, след което наля и двете чаши догоре. - Местен специалитет. Отначало е малко тръпчиво, но се свиква. Наздраве.
Харват съжали, че не е проявил малодушието да си поръча бира, още в мига, в който виното удари вкусовите му рецептори.
- Пивко е - успя да изрече той между два пристъпа на кашлица.
- Размекнал си се сестро. Твърде много време прекарваш във Вашингтон и твърде малко в акция.
- Май никога не съм излизал от акция - отговори Харват, като отпи голяма глътка и този път успя да я спусне по хранопровода си, без да усети отново противния и вкус.
- Ха така! Ето го Скот Харват, когото познавам и обичам - похвали го широко ухиленият Кампос. - След това ще прехвърлим на твърда пиячка.
- Давай я - заяви Харват с усмивка.
Кампос дискретно нададе армейския възглас “Хуа” и отпи дълга глътка от местното вино.
Трудно беше да не харесаш този човек. Всъщност като се замислеше за опита си с други агенции, единствено служителите от Агенцията за борба с наркотиците, с които бе имал контакти, му допадаха без изключение. Макар че ДЕА споделяше от учебните бази с академията на ФБР в Куонтико, това бяха две коренно различни култури. Докато ФБР се фокусираше върху наемането на юристи и счетоводители, повечето агенти на ДЕА бяха бивши ченгета и бивши военни като Кампос. Нещо повече, те бяха изключителни стрелци и толкова добри в близкия бой, че обучаваха всички президентски екипажи на хеликоптерите на флота.
Когато го включваха в оперативната група на Сикрет сървис към Белия дом, Харват така впечатлен от нивото на подготовка на ескадрилата на хеликоптери “Найтхоукс” в стрелбата от близко разстояние, че беше помолил да тренира с тях в свободното си време. Все пак това беше умение, което се забравя, и всеки въоръжен служител по сигурността беше насърчаван да прекарва възможно най-много време на стрелбището, особено през свободното си време. Колкото повече употребяваш оръжието си, толкова по-добър стрелец ставаш. Това със сигурност важеше за Скот, особено докато Ник Кампос беше негов инструктор.
Там той научи много за ДЕА, както на стрелбището, така и извън него. Онова, което го поразяваше беше не само тяхната отдаденост на работата, но лоялността им един към друг. Едно от момчетата му беше разказало как пипнали един от създателите на голям Колумбийски картел. Докато били с него в хотела в очакване на съдебния процес, на който трябвало да свидетелства, той бил достатъчно щедър да сподели с охранителите си какви хора е успял да подкупи с богатството си: местни ченгета, щатски шерифи, съдии, политици…но нито един агент от Агенцията за борба с наркотиците.
Макар да имаха представители в петдесет и осем страни по света, включително и Кампос, който бе назначен на поста си в Кипър точно преди Харват да напусне Белия дом, по неизвестни причини властите във Вашингтон никога не канеха ръководството на Агенцията за борба с наркотиците на масата на “големите”, щом опреше до споделяне на разузнавателна информация. Това необяснимо отношение имаше и плюсове, и минуси, но в голямата си част агентите на ДЕА, които Харват познаваше, нямаха нищо против. Така те оставаха необвързани с множеството правила, изисквания и ограничения, еднакви за останалите федерални агенции. Поне засега Харват можеше да бъде спокоен, че има към кого да се обърне за помощ и да бъде на сто процента сигурен, че това няма да стигне до знанието на сенатор Хелън Ремингтън Кармайкъл.
- Не се обиждай - поде Кампос, като пусна по едно кубче лед в двете чаши, но изглеждаш отвратително.
- Много благодаря - отвърна Харват.
- Ако работата ти идва в повече, може би не е зле да се замислиш дали да не излезеш от играта.
- Ти да не си станал консултант по кариерно развитие?
- Не. Аз съм само един специалист по обслужване на клиенти в „Уол-Март“, понастоящем нает от ДЕА.
- Хайде по-сериозно - каза Харват.
- Не се шегувам. Ако нещата стигнат дотам, че вече да не желая да върша тази работа, ще стана най-печеният специалист по обслужване на клиенти, който „Уол-Март“ някога са виждали. Но надали си бил целия този път, за да се осведомиш за професионалните ми планове. Ще ми кажеш ли защо си тук?
- Дойдох да видя стар приятел.
- Нека позная - рече Кампос. - Едър дебел мъжага с ясно изразена накуцваща походка.
- Че какво и е на походката му? - отвърна Харват. - Тя е едно от най-големите ми постижения.
- И какво ти е притрябвало от него?
Харват откъсна залък хляб и го прекара през един от сосовете, донесени от сервитьора.
- Има информация, свързана със случай, по който работя.
- И за който не можеш да ми разкажеш.
- Точно така.
- И трябва да ти свърша черната работа, защото очевидно не можеш да се обърнеш към никого във Вашингтон.
- Пак си прав.
Кампос се вгледа в дългогодишния си приятел и попита:
- Скот, в какво си се забъркал?
- Не е нищо незаконно, можеш да бъдеш сигурен.
- Дали? Не сме се чували цяла година и изведнъж изскачаш отнякъде като подгонено куче и настояваш спешно да проверя някакви имена, понеже си персона нон грата в родината? Ти какво би помислил, ако беше на мое място?
- Че сигурно съм много специален човек, щом Скот Харват иска помощ от мен.
- Глупости. Щеше си задаваш много въпроси, дори повече от мен - сряза го Кампос. - Какво става, по дяволите? И не ми пробутвай агентурни простотии от рода “Ако ти кажа, ще трябва да те убия”. Причината ДЕА да работи в толкова много страни е, че не се занимаваме с шпионаж. Работим само в света дрогата.
- Знам. Няма да те моля за разузнавателна информация.
- Помоли ме да ти приготвя две досиета. Това е доста голяма услуга. Добре че не искаш и да пренеса тайно микрофилм през границата. Не че има разлика. Защо се обърна към мен, а не към някоя твоя агенция?
Харват бе поставен пред труден избор. Разбира се, Кампос го харесваше, но вероятно бе далеч по-привързан към кариерата и пенсията си. Нямаше да сложи глава в торбата заради приятел без основателна причина. Щом искаше доверие от него, Харват на свой ред трябваше да му се отплати със същото. Той вярваше на интуицията си, а тя му подсказваше, че агентът от ДЕА ще запази тайната му.
- Виждал ли си материала на “Ал Джазира” от Багдад?
- Където нашият войник пребива от бой горкия зарзаватчия?
- Не го жали толкова. Да, за този филм говоря.
- Голям гаф. Нали знаеш, щом разберат кой е войникът, ще го изпържат.
- Но първо ще му отсекат оная работа с брадва.
- Я чакай - сепна се Кампос. - Да не искаш да кажеш….
Харват се ухили толкова широко, колкото позволяваха обстоятелствата, и отвърна:
- Аха. Предано ваш.
- Я се обърни.
- В какъв смисъл?
- Гледал съм този репортаж пони хиляда пъти. Онзи редник имаше много крива глава. Искам да ти видя тила, за да го сравня с неговия.
- Майната ти - отвърна Харват.
Кампос го загледа изпитателно.
- И оттук се вижда, че си ти. Леле, каква кратуна. Колко ли пъти майка ти те е изпуснала на нея, когато си бил малък.
- Майната ти - повтори Харват.
- Да не би да е ползвала маргарин вместо бебешки лосион? - продължи Кампос и се престори, че гушка напористо бебе, което се опитва да изскочи от ръцете му. - Леле, неудържим е.
Харват вдигна среден пръст и отново започна да се храни.
- Не можа да изчакаш камерата да се изключи, а?
- Да бе, не се сдържах. Много смешно, Ник.
Кампос се опита да възвърне сериозното си изражение.
- Не, прав си. Не е за смях. Нека само те попитам нещо.
- Какво?
- Докато закопчаваше онзи човек, го заливаше с цветисти ругатни, нали?
- Е, и?
- В този смисъл смятам, че това се брои за роля с реплики. Ти успя, синко. Ще те номинират за „Оскар“.
- А уж аз съм бил многознайко. Слушай, казах ти го, защото мислех, че ще си мълчиш. Предназначено беше само за твоите уши.
- Гроб съм. Разчитай на мен - увери го Кампос и след кратка пауза продължи. - Не съм единственият, който знае, че ти си човекът от репортажа, нали?
- Не. Точно заради това си имам ядове в службата.
- Президентът ли?
- Не. Някой, който се опитва да се добере до него, като съсипе мен.
- И ще го направи, като разгласи самоличността ти?
- Силно се надявам да не стане така, но не се учудвай, ако накрая и аз се заема с клиентите в „Уол-Март“.
- Ще бъдеш само стажант - подхвърли Кампос. - Никой няма да ме измести от този пост, дори голяма телевизионна звезда като теб.
- Добре, ще бъда стажант - съгласи се Харват. - А сега ще ми помогнеш ли или не?
Кампос се пресегна към куфарчето до стола си, извади кафяв хартиен плик и го плъзна по масата към колегата си.
- Толкова успях да направя за такъв кратък срок.
Харват извади документите от плика, докато Кампос продължаваше да говори:
- След като са изритали онзи тип Рейбърн от Сикрет сървис, следите му изстиват, все едно е изчезнал в субполярния пояс. Сякаш се е изпарил. Не е плащал данъци, не си е подновявал паспорта, не е използвал кредитни карти, няма движение по социално осигурителния му номер - нищо.
- А другото име дето ти дадох? На онази жена?
- С нея имах малко повече късмет. Джилиън Алкът. Двадесет и седем годишна. Родена в Корнуол, Англия. Учила е в университета Кеймбридж и има бакалавърска степен по биология, а после защитила докторантура по палеонтология.
- Какво по дяволите е палеонтология? - попита Харват.
- И аз не знам - отвърна Кампос, - но каквото и да е, явно я е направило достатъчно квалифицирана за сегашния и пост - преподава химия в елитна частна гимназия в Лондон, наречена “Аби колинж”. Никога не съм разбирал британците. Наричат гимназията “колеж”, а колежа - “университет”. Както и да е, всичко е в досието. А междувременно, ще се поразровя за още факти около Рейбърн.
- Благодаря, Ник. Оценявам жеста.
- Не го оценявай. Само оправи каквото си оплескал и излез откъм правилната страна.
Харват извърна очи към водата и Кампос успя да прочете мислите му.
- Заминаваш за Лондон, нали?
- Да - отвърна Харват.
- Е, ако имаш нужда от още нещо, обади ми се.
- Всъщност сещам се за нещо - рече Харват, който отвори портфейла си и отброи няколко банкноти, за да плати за вечерята - Трябва ми превоз до летището и оръжие.
Халид Аломари се опита да овладее гнева си. Плъзна капака на мобилния си телефон и го хвърли на дървената маса пред себе си. Шумът на профучаващите мотоциклети се смесваше с гласовете на продавачите, които връхлитаха със стоките си върху туристите, тълпящи се по прашните тротоари. Аломари отново се зачуди защо никоя от свръзките му не даваше резултат. В страни като Бангладеш тайните бързо се разнасяха, но по някаква причина точно тази му убягваше. Докато се опитваше да подреди в ума си фактите около случилото се, той съвсем сериозно се замисли дали да не убие един или двама от мизерните си съучастници, за да мотивира останалите.
Нямаше никаква логика. Хора като Емир Токай не можеха просто да изчезнат. Те не бяха пригодени за подобно нещо. Все пак Токай беше учен, а не оперативен агент…Трябва да има някакъв начин да бъде открит”, помисли си Аломари. Убиецът се беше добрал до всички останали изследователи от списъка и не му допадаше мисълта, че един му се е изплъзнал. Положението ставаше все по-трудно, защото му оставаше много малко време.
Когато за последно беше разговарял с работодателя си - познаваше го единствено под прякора „Акреп“, или „Скорпиона“ той бе изпаднал в ярост. Обвини го, че действа твърде бавно с убийствата. По някакъв начин, както винаги досега, беше успял да научи за изчезването на последния учен от списъка. За пореден път Аломари се запита дали има полза от това да се забърква с подобен човек.
Вярно, беше станал специалист в поръчковите убийства, но неговите предишни мишени бяха явни врагове на исляма. Единствената му утеха в поетата работа беше, че самият Скорпион беше истински мюсюлманин и бе заложил живота си в служба на вярата.
Независимо от вярата си обаче, Скорпиона беше известен с абсолютната си безпощадност. Твърдеше се, че вдъхвал страхопочитание у самия Бен Лачен човек, който не се поддаваше на каквито и да било заплахи. Дори се намекваше, че създаването на Ал Кайда е било идея на Скорпиона, зародила се в планините на Афганистан, когато с Бен Ладен водели великата свещена война срещу Съветския съюз.
Иначе Аломари не се заблуждаваше защо се захвана с всичко това трябваха му пари, или по-точно те бяха необходими на Ал Кайда. След като Бен Ладен се озова с отрязан достъп до значителна част от средствата си и беше принуден да се укрива около пакистано-афганската граница, организацията беше изгладняла за пари в брой. Клетката в Мадрид можеше да продава наркотици, за да си набавя фондове и да финансира ефективните си експлозии по влаковете, но много мюсюлмани, верни членове на организацията, не биха паднали толкова ниско и Аломари бе един от тях. Беше останал без избор, поради което пое задачата, възложена му от Скорпиона.
Бяха изминали месеци, откакто за последно бе установил контакт със своя учител. Бен Ладен беше в постоянно движение и очакваше от последователите си да мислят самостоятелно и да вземат сами решения. Не можеха да очакват, че ще ги държи за ръчичка като малки деца. По време на изпълнението на изтощителната си мисия Аломари неведнъж си напомняше, че трябва да е благодарен на Скорпиона, който можеше да избере всеки друг поръчков убиец вместо него. Беше ясно, че Бен Ладен го е препоръчал, и това го караше да се чувства двойно по-виновен заради провала си. Отначало, когато получи задачата, му се струваше, че Аллах му се е усмихнал. Затова сега се чудеше защо Аллах би поискал да спъне напредъка му, след като беше толкова близо до това да изчерпи списъка и да се сдобие с така необходимите пари.
Аломари никога не беше срещал Скорпиона лице в лице. Бяха разговаряли само по телефона. Посредник в контактите им беше довереникът на работодателя му, чието име бе Гьокхан Челик. Когато Челик влезе в таверната и се насочи към масата, Аломари плъзна ръка по спортното си яке, за да се увери, че ултракомпактният му пистолет “Таурус РТ-111” е на мястото си. Не го вълнуваше особено какви са отношенията между Бен Ладен и Скорпиона, той нямаше да поема излишни рискове дори с кльощавия помощник на работодателя си.
Гьокхан Челик беше най-малко на седемдесет и пет години. Имаше тесни, тъмни очи и дълъг заострен нос, под който се мъдреха два реда ужасни зъби. Този човек бе лишен от всякаква брадичка и лицето му сякаш беше просто продължение на и без това слабата му като вейка шия.
Аломари знаеше, че въпреки външността си, Челик беше изключително интелигентен. Носеха се легенди, че е бил личен съветник на Скорпиона още по време на юношеските му години и че го е научил на всичко. С други думи, Челик не беше за подценяване.
Облечен в елегантния си ленен костюм, той можеше спокойно да мине за застаряващ гръцки бизнесмен, подранил за обичайния обяд с някой колега. Само че Челик не беше нито грък, нито беше излязъл на обикновен делови обяд. Той беше дошъл да бие шута на един от най-страховитите наемни убийци в света.
Възпитан в културната традиция на майка си, Аломари запита госта дали би желал нещо за пиене или ядене, преди да започнат.
Челик го погледна и отговори:
- Да не губим повече време, Халид. Знаеш защо съм тук.
- За да обсъдим последния учен.
- Не. Това вече не е предмет на разговор. Тук съм, за да те освободя от задълженията ти. Уволнен си.
- Уволнен?
- Разбира се, можеш да задържиш капарото от двеста и петдесет хиляди долара, но повече нищо няма да получиш.
- Но това не може да покрие дори първоначалните ми разходи.
- Много жалко. Знаеше каква е сделката, когато поемаше работата… Трябваше да се погрижиш за всички точки в списъка. Ти се провали.
Аломари беше се досетил, че това е причината Челик да иска среща, но верен на арабския си произход, започна безсмислен пазарлък в опит да спаси сделката.
- Договорът е анулиран. Окончателно - заяви Челик, постави възлестите си ръце на масата и се изправи. - Реших, че е редно да ти го съобщя лично.
Това не беше достатъчно, сега срещу него трябваше да седи самият Скорпион. Но Аломари се престори, че отминава великодушно обидата.
- Все още мога да довърша започнатото - каза той. - Има още време.
- Не, няма. Нещата излязоха далеч извън границите на възможностите ти.
- В какъв смисъл?
- В какъв смисъл ли! В смисъл, че ако бе действал по-живо, може би щеше да стигнеш до Токай, преди да се разприказва.
- Разприказвал ли се е? Пред кого?
- Точно това се налага да разберем. А сега не само трябва да го намерим и да го накараме да замълчи завинаги, но и да отстраним всеки, с когото е разговарял. Но това ще го свършим без твоя помощ. Считай се за щастливец, че няма да последваш съдбата му, въпреки твоята некадърност.
Аломари кипна и подсъзнателно се пресегна към пистолета си. Когато осъзна какво прави, се опита да се успокои. Не тук. Не сега. Трябва да стане другаде, без свидетели.
След като Гьокхан Челик излезе от таверната, Халид заключи, че Скорпиона бе допуснал фатална грешка и го беше подценил. Заради това Гьокхан Челик щеше да изгуби живота си.
Но трябваше да го направи така, че да изглежда като нещастен случай. Злополуките бяха специалност на убиеца от Ал Кайда.
Час по-късно гневът му донякъде се бе уталожил. Халид Аломари прекоси фоайето на един от най-шикозните хотели в Атина „Гранд Бретан“. Повдигаше му се не само от методите на работа на Скорпиона, но и от начина, по който се грижел или по-скоро не се грижеше за собствените си хора. Гьокхан Челик беше най-важният му помощник, а шефът му го оставяше всеки път да отсяда без охрана в един и същи хотелски апартамент в Атина.
- Как смееш?-възмути се Челик, когато Аломари нахлу в апартамента му и го повали на пода.
- Искам да ми кажеш всичко, което знаеш за Емир Токай, най-вече с кого е говорил, преди да изчезне.
- Беше ти казано, че това вече не те засяга.
- Трябваше да ми платиш дължимото, Гьокхан.
- Не ти дължим нищо. Ти се провали.
- Сега ще трябва да платите далеч по-висока цена.
- Какво искаш да кажеш? Какво ще платим?
- И двамата сме наясно, че Емир Токай разполага с информация, която не искате да стигне до друг. Щом го открия, ще го продам на Скорпиона десетократно по-скъпо - отговори убиецът, забивайки крака си в хълбока на стареца. Костта изхрущя като сухи подпалки.
- Мъртъв си! - изрева Челик.
- Всички ще умрем - отвърна Аломари, - но не всеки от нас може да избере кога. Отговори ми на въпроса и ще те оставя жив. С кого е разговарял Емир, преди да изчезне?
Челик се изплю върху крачола на нападателя си.
- Мъртъв си. Чуваш ли? Знаеш ли какво ще ти стори Акреп?
Аломари изтръска плюнката от крачола си и каза:
- Отнехте ми с измама онова, което ми принадлежи по право.
- Да не би да очакваш просто да си тръгна с подвита опашка? Давам ти последна възможност да ми отговориш. Какво знаеш за Токай?
Челик му хвърли свиреп поглед.
- Трябваше да се сетиш, че няма да се откажа, Гъокхан. Оттук нататък ще става все по-зле. Ако не ми отговориш, ще стигна до дъщеря ти и внуците ти. Аз съм човек, който държи на думата си. Знаеш, че ще го направя. Дори това да отнеме следващите пет години от живота ми, няма да се спра, докато не ги убия по най-ужасния начин, който би могъл да си представиш.
Тялото на Челик потръпваше.
- Е, какво решаваш, Гьокхан?
- Акреп ще разбере, че ти си го направил.
- Не мисля - отвърна Аломари и извади празна спринцовка за подкожна инжекция от джоба на спортното си яке. - Да получиш емболия е доста тъжно, но не е нещо необичайно за човек на твоята възраст. Нашият приятел Скорпиона може да заподозре нещо, но счупеното при падането ти бедро ще разсее съмненията му.
- Ще бъдеш наказан заради това - изстена Челик.
- Понеже Аллах ще те изслуша преди мен, сигурен съм, че ще направиш каквото зависи от теб. Но междувременно, още не е късно да спасиш семейството си.
Челик вече беше убеден, че Аломари не блъфира. Беше затвърдил напълно репутацията си на убиец.
Президентът стоеше и се взираше през стъклените врати на Овалния кабинет към Розовата градина.
- Не бих могъл да бъда по-сериозен. Искам всичко това да приключи, Чък. Разбираш ли ме?
- Да, господин президент. Разбирам ви. Повярвайте ми, всички искаме това, но само с пожелания няма да стане. Няма как да вкараме духа обратно в бутилката. Не и сега.
- Не ме интересува дали ще го вкараме обратно в проклетата бутилка! - отвърна рязко Рътлидж, като извърна лице към шефа на канцеларията си. - Просто не искам една безскрупулна сенаторка да напредне в кариерата си, като хвърли на вълците един свестен човек. След всичко, което е сторил за страната си, да изправим на позорния стълб Скот Харват е не просто несправедливо, а направо неморално.
- При цялото ми уважение, сър - отговори Чарлз Андерсън, - но тя не иска да види Харват на позорния стълб, а вас.
Президентът се обърна и застана отново зад бюрото си.
- Защо тогава не е погнала мен?
- Погнала е точно теб, Джек. Просто такива са методите и. Знаеш го.
- Е, методите и намирисват.
- Тук мненията ни съвпадат - съгласи се Андерсън.
- Не е редно да съсипваш почтени хора, на които страната разчита. Щом аз нейната цел, нека се захване с мен.
- Ще се погрижа да й го кажа, когато пристигне. А междувременно, ако ми дадеш някакви компрометиращи снимки на самия себе си, може да я убедя да се съгласи на сделка.
Президентът сякаш понечи да се усмихне, но на лицето му се изписа само гримаса и той премина към следваща тема:
- Какво ново от главното командване и от Военномедицинския институт по заразните болести?
Андерсън извади официалния доклад от папката пред себе си и отговори:
- Новините не са добри. Институтът е изолирал на болестта, но тя, изглежда, е резистентна към всичко, което са пробвали. В момента работят с представители на Центъра за контрол и превенция на болестите и отделението на клиниката за екзотични болести “Майо”, но засега не са отбелязали напредък. Поне засега няма други случаи, освен инцидента в Асалаам.
- Засега - уточни президентът. - И то само защото в момента така е изгодно на онези, които стоят зад всичко това. Каква е степента ни на готовност, ако болестта се появи тук?
Андерсън се върна към доклада си и отвърна:
- Първите, които поемат случаите, ще бъдат личните лекари и спешните отделения на болниците. Разпространихме бюлетини чрез системата “Хелтуоч”, с който призоваваме да докладват на местните здравни служби за всички случаи, при които се наблюдават познатите ни симптоми. Съответните здравни служби ще докладват на кризисен център, създаден към Департамента за вътрешна сигурност. Най-важното е да успеем в най-кратки срокове да ограничим разпространението на възможна епидемия.
- Какво ще правим, ако не успеем?
Андерсън се опита да успокои президента.
- Нека не се тревожим предават познатите ни симптоми. Съответните здравни служби ще докладват на кризисен център, създаден преждевременно.
- Чък, и двамата знаем много добре, че е само въпрос на време. Те вече са се сдобили със страховития бич божи. Бич, който ще пощади само последователите на тяхната вяра.
- Което ни вдъхва увереност, че е възможно болестта да бъде избегната… Че има начин да се имунизираме срещу нея.
На президента много му се искаше да може да сподели оптимизма на Андерсън, но той трябваше да бъде подготвен за най-лошото и едва след това да се надява на най-доброто.
- А ако не сме в състояние да ограничим разпространението на болестта и не успеем да имунизираме населението? Тогава какво?
- Военномедицинският институт все още разработва възможните сценарии.
- Да бъдем откровени. Какво ще стане в най-лошия случай?
Шефът на канцеларията нямаше избор, освен да отвърне с неохота:
- В най-лошия случай трябва да действаме по протокола „Лагерен огън“, за да гарантираме ликвидирането на това нещо още в зародиш.
Лицето на Рътлидж изгуби цвят.
- И аз ще стана първият американски президент, дал съгласие за термоядрен удар на родна земя срещу собствения му народ.
Джилиън Алкът, учителка по химия в престижния лондонски колеж „Аби колидж“, внимателно заобикаляше локвите по улица „Пембридж Роуд“ в квартал Нотинг Хил. Когато стигна до метростанцията на улица „Нотинг Хил Гейт“, червенокосата жена, висока метър и седемдесет, с тъмнозелени очи и високи скули, учтиво, но решително започна да си поправя път през тълпата, която бе се струпала на входа, търсейки подслон от бурята. След като затвори огромния си чадър марка “Бърбъри” и по навик го изтърси три пъти от дъждовната вода, тя го пъхна под лявата си мишница и извади от портмонето картата си за метрото.
Макар че Джилиън беше в отлична физическа форма и можеше съвсем спокойно да извърви пеш разстоянието, като мине за по-кратко през градините “Кенсингтън”, времето и се струваше твърде противно. Още от детството си ненавиждаше бурите.
Беше на седем години, когато родителите и я оставиха при баба и заминаха за вътрешността на страната, за да продадат част от добитъка си. Беше късен петъчен следобед и времето беше започнало да се разваля половин час след отпътуването им. Тя стоеше зад прозорците в малката каменна къща, втренчена в огромните бели вълни, надигащи се от притъмнялото Келтско море. Баба и извади всички възможни настолни игри. Искаше да отклони вниманието на Джилиън от вилнеещата навън буря. Малката се опитваше с всички сили да не губи самообладание, но къщата се разтърсваше при всеки гръмотевичен удар и тя беше убедена, че следващия път бурята ще запокити миниатюрната постройка към близките скали и ще я катурне в морето.
Бабата се опитваше по всякакъв начин да успокои малкото момиченце, но все не успяваше. Накрая реше да изкъпе Джилиън в гореща вана с лавандула.
Старицата тъкмо напълни ваната и се приготви да я потопи в нея, когато припламна още една светкавица и електричеството в къщата изгасна. Последва гръмотевичен трясък, който разклати малкото жилище и така разтропа прозорците, че стъклата сякаш щяха всеки миг да изпадат от черчеветата.
Възрастната жена остави Джилиън в банята, за да потърси свещи, но така и не се върна.
Момиченцето протегна ръка и опипом тръгна покрай стената, за да стигне до кухнята. Дъските под краката и скърцаха, месинговите дръжки на вратите, които докосваше по пътя си, бяха така студени, че я полазваха тръпки. Когато стигна най-накрая до кухнята, усети, че нещо не е наред.
Повика тихо баба си, но не получи отговор. Свещите бяха в едно чекмедже в другия край на помещението, но Джилиън се боеше да прекоси кухнята в тъмното. Нещо вътре в нея я увещаваше да спре на място. Продължи да чака, докато не просветна още една мълния, и тогава изживя най-големия шок за целия си седемгодишен живот. Баба ѝ лежеше просната на пода. Явно се бе спънала в тъмното и при падането главата ѝ се беше ударила в кухненската маса. Когато очите на Джилиън зърнаха бързо разрастващата се локва кръв на пода, тя изпищя и побягна.
Втурна се към коридора и вдигна телефона, за да се обади в полицията. „Ако се случи нещо лошо, винаги първо се обаждай на полицията”, казваха родителите ѝ. Джилиън взе телефонната слушалка, готова да набере наизустения номер, но телефонът не даваше никакъв сигнал.
Все още облечена в пижамата си, тя не спираше да мисли само за баба си. Грабна дъждобрана ѝ от дрешника в коридора, навлече го бързо и обу яркочервените ѝ гумени ботуши. Щом отвори входната врата, бе посрещната от мощен порив на вятъра, който едва не я изблъска обратно в къщата. Момиченцето нямаше избор, трябваше да намери помощ.
Насред бурята тя пробяга разстоянието от миля и половина по калния път и стигна до кръстопътя, който се оказа под вода. Джилиън се беше озовала в капан. Нямаше как да премине през бурните потоци и да се добере до съседите или някой друг. Нямаше откъде да намери помощ. Не ѝ оставаше нищо друго, освен да се върне в къщата.
Когато се прибра, осъзна, че ще трябва да се погрижи за баба си. Събирайки кураж, тя отново влезе в кухнята и намери кърпа. Първо възнамеряваше да почисти кръвта от раната на главата. Щом приближи обаче, видя, че баба ѝ лежи съвсем неподвижно. Не се долавяше дори равномерното повдигане и спускане на гърдите ѝ. Джилиън се прокрадна по-близо, сложи ръка върху студената плът на баба си и разбра, че старицата си е отишла.
Бурята вилня още два дни. Седемгодишното момиченце не можа да понесе да остане в къщата с проснатото в кухнята мъртво тяло на баба си, затова остана в обора, сгушена под купчина конски чулове. Когато полицията най-сетне пристигна, тя се зачуди как изобщо са разбрали, че се нуждае от помощ.
Полицаите дойдоха с леля ѝ. Щом откриха малката в обора, жената изведнъж избухна в сълзи. Обвиняваше времето, ужасното време. Тя плачеше така неудържимо, че се наложи един от полицаите да съобщи на Джилиън, че майка ѝ и баща и няма да се върнат. Бяха загинали в пътна катастрофа на връщане, след като бяха продали добитъка. Бързо изкарали добри пари и тръгнали обратно към фермата, напук на времето, което сериозно подценили.
Стихията бе отнела на Джилиън най-важните хора в живота и. Нищо чудно, че лошото време все още я караше да се чувства неспокойна. Всъщност бурите бяха се превърнали в метафора на несигурността и страданията, които могат да връхлетят някого, все едно заслужено или не. Това отчасти беше причината да се отдаде на науката - един свят на константи, на които винаги може да се опре. Джилиън не се замисляше за обратната страна на медала, а именно, че светът на науката беше до голяма степен студен, безчувствен и извънредно безчовечен.
Разбира се, имаше и хора, които се отдаваха със страст на работата си, но те рядко насочваха тази страст към други човешки същества. В академичния свят, който се подчиняваше на принципа” Публикувай или умри”, малцина поставяха нещо над любовта си към науката. Това наистина беше студено място, което обогатяваше преди всичко ума, но не и душата.
Изключително привлекателна, Джилиън Алкът беше рядкост в научните среди и с нея се отнасяха като с предмет, който трябва да бъде притежаван, а не като жена, заслужаваща любов. По време на следването ѝ и нейните състуденти, и мнозина от преподавателите и я бяха пожелавали само заради зашеметяващата и външност. Никой от тях не намери кураж да надникне отвъд студената и фасада и да съзре истинската и същност. Ако някой си бе дал труда да я изучи поне с половината от енергията, която влагаха в прехвалените си научни изследвания, щеше да се натъкне на жена, която така и не бе успяла да преживее онези два ужасяващи, раздирани от бури дни в Корнуол, когато бе седем годишна. Жена, която макар и външно по-смела от повечето хора, вътре в себе си все още беше парализирана от страх. Мисълта, че животът, кариерата ѝ и дори възможността да се научи отново да обича могат пак да й бъдат насилствено отнети, ужасяваше Джилиън Алкът.
Когато бушуваше буря, у нея винаги се надигаше предчувствието за надвиснала гибел. Днес не беше по-различно. В дни като този тя се утешаваше, като си угаждаше. И макар да осъзнаваше, че това е ужасно клише, единственото, което я караше да се чувства по-добре, бе пазаруването. Любимото й място за покупки беше универсалният магазин „Харви Никълс“ в Найтсбридж.
Щом излезе от метростанцията и забързано пресече под дъжда улица „Слоун“, Джилиън реши да прекара вечерта в любимия си магазин, тъй като вкъщи не я очакваше никой, освен ежедневната поща. Другата възможност беше да гледа телевизия, но макар да бе социален инвалид, тя знаеше, че е по-добре да бъде навън сред живи хора.
Младата жена се насочи към кафенето на петия етаж, за да хапне нещо, преди да се захване с пазаруването. Намери малка маса за двама, остави вещите си на срещуположния стол и седна. Дъждът трополеше по стъкления покрив и се стичаше по фасадните прозорци на заведението, образувайки бели пенести чаршафи. Струваше ѝ се, че седи зад водопад. Светкавица проряза небето, а след нея проехтя и гръм. Джилиън реши да изпие чаша вино.
След четиридесет и пет минути бурята все още вилнееше. Тя плати сметката си. Въпреки двете чаши „Пино Гри“ не можеше да се отърси от чувството, че нещо в тъмното я дебне. Отдавайки тревогата си на бурята, Джилиън стана от масата и реши, че е време да попазарува.
Когато взе ескалатора до третия етаж, за да позяпа в отдела за бельо, усети студени тръпки по дългата си деликатна шия. Беше още по-уплашена отпреди, без да знае защо.
Докато се придвижваше из отдела за бельо, предчувствието ѝ за надвиснала гибел достигна кресчендо и най-накрая се въплъти в мъж със силно, мускулесто телосложение, който бързо я хвана за ръката и каза:
- Ако ви се живее, елате с мен.
- Какво правите? - настоя да знае Джилиън, докато я изтикваха към дъното на отдела за бельо.
- Спасявам живота ви - отвърна Скот Харват, който продължаваше да я дърпа към светещия в зелено надпис „Авариен изход“.
Жената се дръпна рязко, за да се отскубне от хватката му.
- Причинявате ми болка. Пуснете ме.
- Преследват ви, откакто излязохте от “Аби колидж”.
През целия следобед на някакво първично ниво я беше измъчвало усещането, че нещо не е наред, но тя се бе опитала да оправдае тревогата си с бурята. Сякаш нечии очи не се отделяха от нея. Но този мъж нямаше как да знае, че някой я преследва, без самият той да е правил същото.
- Кой сте вие?
- Това е без значение точно сега - отвърна Харват и ускори крачка.
- Ако не спрете веднага, ще се развикам. Чувате ли ме?
- Развикайте се и тогава и с двамата ни е свършено.
Алкът понечи да му покаже, че не се шегува, когато в гърба и се притисна нещо твърдо. Без дори да го види, та инстинктивно разбра какво е - оръжие.
- Защо го правите?
- Погледнете назад, до асансьора.
Алкът погледна през рамо.
- И какво?
- До него стои висок мъж. Виждате ли го? С тъмна коса. Тъмни очи.
- Да, защо?
- Изпратен е тук, за да ви убие - отговори Харват и отново избута Джилиън напред, продължавайки да маневрира с нея към вратата със зелен надпис.
Алкът тъкмо щеше да каже на мъжа, че е луд, и да му нареди да я пусне, когато чу изстрели и всички манекени около тях започнаха да експоладират.
- Залегнете! - изкрещя похитителят и, като я повали на земята. Върху тях се посипаха парчета фибростъкло в телесен цвят.
Щом жената се разкрещя, Харват преброи до три, претърколи се настрани от нея и се опря на едното си коляно, държейки в ръка компактния си пистолет “Берета Мини Купър”, 40-и калибър с 11 патронен пълнител, който бе получил при пристигането си в Лондон. Колкото и добър агент и приятел да беше Ник Кампос, дори и той не би могъл да уреди на Харват оръжие в чужда страна. По този начин Скот беше принуден, макар и с неохота, да се обади на Озан Калъчкъ и да го помоли за услуга, която турчинът му оказа с огромна радост.
Щом нападателят попадна в полезрението му, Харват откри стрелба.
Оръжието заподскача в ръката му и три гръмки изстрела отекнаха един след друг. В магазина цареше пълен хаос, купувачите крещяха и се спасяваха кой както може. С маниера на професионалист нападателят беше започнал да се прокрадва приведен между рафтовете с дрехи и витрините. Вече беше на по-малко от двайсет метра от тях и продължаваше да напредва бързо. Харват искаше да поднови стрелбата, но му пречеше множеството от хора.
- Трябва веднага да излезем оттук - каза той, когато отново се върна при Джилиън.
Тя искаше да каже нещо в отговор, но думите ѝ бяха заседнали в гърлото. Сърцето ѝ биеше така бясно в гърдите, че сякаш всеки момент щеше да експлодира.
- Виждате ли аварийния изход там отзад? - попита Харват, докато ѝ помагаше да се надигне и да приклекне.
Тя не можа да пророни и дума и Харват се досети, че е изпаднала в шок. Хвана брадичката ѝ, обърна я към изхода и повтори въпроса си.
Този път Джилиън кимна.
- Добре. Когато дам знак, искам да се затичате към онази врата с всички сили. Ще бъда зад вас и…
- Кой сте вие? - най-сетне промълви тя.
- Това не е важно - отвърна Харват. - Трябва да изчезваме оттук. Сега, като кажа ,,давай“, се втурваме към аварийния изход. Разбрахте ли ме?
Джилиън отново кимна с глава.
- Добре, пригответе се. Едно, две, три, давай! - изкрещя Харват, изтласка жената пред себе си и откри стрелба с широк радиус, та да прикрие и двамата, като внимаваше да не улучи някого от побягналите клиенти на магазина. Щом стигнаха до аварийния изход, агентът отвори вратата с ритник и издърпа Джилиън след себе си. Затичаха се по един от служебните коридори, докато не срещнаха аварийно стълбище и започнаха да се спускат по него, прескачайки по две стъпала наведнъж. Краката на Джилиън сякаш се движеха, независимо от нея, а волята ѝ беше напълно подчинена на силата на мъжа, когото следваше по петите.
Вместо да слязат по стълбите до приземния етаж и да се измъкнат от някой страничен изход, както тя си мислеше, те стигнаха до първия етаж и прекосиха магазина по цялата му дължина. Там Харват видя друга аварийна стълба, по която се спуснаха до приземния етаж, където я преведе през щанда за парфюми. Оттам се втурнаха към парадния вход, сливайки се с останалите изпаднали в паника купувачи.
Агентът светкавично огледа улицата през пелената от пороен дъжд и установи, че не само автобусите, но и таксита са претъпкани. Метрото беше алтернатива, но те нямаше как да се качат на тази спирка. Беше само въпрос на време Халид Аломари да разбере, че е бил надхитрен, и да обърне посоката на търсене. Трябваше да изчезнат от квартала възможно най-скоро.
Като стисна по-силно ръката на Джилиън Алкът, Харват я изведе от универсалния магазин и двамата тръгнаха по тротоара. Без своя надежден чадър “Бърбъри”, който бе изтървала някъде около щанда за бельо заедно с куфарчето си, Джилиън нямаше с какво да се предпази от дъжда. Вече беше измръзнала, измокрена и достатъчно уплашена. Опита се да измисли какво да каже - нещо, което би сложило край на цялото това безумие.
- Моля ви, пуснете ме.
Харват не я слушаше. Единствената му цел беше да се отдалечат максимално от Аломари, а това означаваше, че трябва да продължат напред, и то заедно.
Агентът не беше в състояние да се справи с опитния убиец. Беше изчерпал и последните си запаси от енергия и адреналин, заради което щеше да плати висока цена в най-скоро време. Желаеше да легне и да спи цяла седмица, но точно сега това бе изключено. Съзнанието, че смъртоносната болест всеки момент може да започне да бушува в Америка, беше достатъчен мотив да ускори крачките си.
Щом наближиха метростанция “Саут Кенсингтън”, Харват се сети, че все още няма представа накъде са се запътели. Не беше мислил толкова надалеч. Не можеха да скитат безцелно из Лондон цяла нощ. Трябваше им крайна точка.
- Трябва ни място, където да се скрием от дъжда - каза той повече на себе си, отколкото на нея. - Място, където бихме могли да поговорим. Някъде на тихо.
- Какво ще кажете за някой полицейски участък? - предложи Джилиън. - Там са достатъчно тихи, а и ще сме в безопасност.
- Не можем да отидем в полицията.
- Ние ли не можем? - събра смелост тя. - Или вие не можете?
- В момента е все едно - заяви Харват. - И двамата сме замесени.
Той се взря през пороя и успя да види табела на една кръчма на около пресечка от тях. След като метна поглед през рамо, той добави:
- По-нататък има кръчма. Може да поговорим там. Да вървим.
- Не искам да ходя никъде с вас - опъна се Джилиън. - Дори не зная кой сте. Единственото място, където ще отида, е полицията.
Харват беше нетърпелив да се махне от улицата и да се скрие от дъжда. Всеки момент мястото щеше да загъмжи от полицаи.
Вече чуваше сирените и макар грижливо да бе избягвал охранителните камери на магазина, не можеше да е сигурен дали някой от свидетелите не го е огледал достатъчно добре.
Трябваше му време да помисли и независимо дали му се искаше или не, поне в обозримото бъдеще той и Алкът щяха да се движат в комплект като сиамски близнаци.
Помисли си дали да не прибегне до пистолета и да ѝ каже, че няма и избор, но силовата игра само щеше да затрудни съвместното им придвижване. Беше необходимо жената да му повярва.
- Ако не влезете вътре с мен, не само ще поставите своя живот в опасност, но и този на Емир Токай.
Изражението на лицето и му подсказа, че с докоснал правилната струна Тялото ѝ престана да се съпротивлява и Харват успя да я вкара в сумрачната кръчма.
Наричаше се “Чепка грозде” и се оказа едно от най-старите лондонски заведения. Докато Харват водеше Алкът към една уединена маса в дъното, забеляза табела, на която пишеше, че е основано през 1777 година. Богатият интериор с дървена ламперия беше пропит с историята на Лондон и представляваше точно това, което човек очаква да намери в традиционна английска кръчма, просъществувала повече от две столетия.
След като окачиха подгизналите си връхни дрехи близо до вратата, Харват поръча на бара две ирландски кафета и ги отнесе до масата.
Джилиън пое чашата си и каза с възможно най-уверен тон:
- Давам ви пет минути да ми кажете кой сте и за какво е всичко това. Защо някой ще иска да ме убие?
Харват умираше от глад. Той отвори купения на бара плик с чипс, сложи няколко хапки в устата и ги прокара с горещо кафе, преди да отговори.
- Казвам се Скот Харват и работя за американското правителство. Мъжът в универсалния магазин, който се опита да ви убие, е Халид Шейх Аломари. Обучен убиец на Ал Кайда.
- Ал Кайда ли ме преследва?
- Да.
- И просто го оставихте да върви по петите ми чак до “Харви Никълс”?
- Имах възможност да го огледам непосредствено преди случилото се.
- Това е нелепо. Защо някакъв убиец от Ал Кайда ще ме преследва?
- Заради връзката ви с Емир Токай.
- Връзката ми? С Емир сме само приятели - отвърна Джилиън. - Следвахме заедно в университета. Защо някой, още повече от Ал Кайда, ще иска да ме убие заради това?
Харват не пропусна да улови лекото потрепване на лицевите ѝ мускули, което би останало незабелязано за повечето хора, но бе признак, че тя не е съвсем искрена. Наричаше се микроизражение и благодарение на интензивното обучение американските агенти от Сикрет сървис бяха единствените човешки същества, способни да го разпознават. Скот неуморно бе развивал това умение, което му бе необходимо именно в подобни моменти.
- Има още нещо - каза той. - И вие го знаете. Емир е работил по много сериозен проект, във връзка, с който е потърсена вашата помощ.
Ето пак издайническото потрепване.
- Доктор Алкът, всеки, работил по този проект, вече е мъртъв. Всеки, с изключение на Емир. И ако не искате същото да се случи и с него, ви препоръчвам да ми окажете съдействие.
Джилиън запази кратко мълчание, за да помисли какво изобщо би могла да разкрие. Този човек знаеше, че е била преследвана още от “Аби Колидж”, защото той самият беше вървял след нея. Това го правеше точно толкова подозрителен, колкото и другия мъж. Само защото се бе добрал първи до нея, не означаваше, че е от добрите. Какво доказателство имаше, че ѝ казва истината? Емир я беше предупредил да бъде изключително предпазлива по отношение на това с кого разговаря за проекта.
Джилиън светкавично реши да отговори на въпросите на Харват едва когато той отвърна на някои от нейните.
- Щом работите за американското правителство, защо не можем да отидем в полицията?
- Сложно е да се отговори.
- Мога да си представя - отвърна тя, окуражена както от въздействието на ирландското кафе, така и от присъствието на други хора многолюдната кръчма. - Времето ви за обяснения изтича.
Харват си наложи да запази самообладание и започна да подбира следващите си думи много внимателно.
- Мъжът, който стреля по вас в магазина…
- Който уж стреля по мен - вметна Джилиън.
- Как така уж? - каза Харват. - Какво според вас правеха онези манекени? Пръскаха се от гордост, че са намерили работа на щанда за бельо?
Джилиън погледна Харват право в лицето и заяви:
- Откъде да зная дали не е стрелял по вас? Може да съм се оказала на неподходящото място в неподходящото време.
Харват се изуми от желанието на тази жена да отрича всичко, което чуе.
- Повярвайте ми. Халид Аломари е пристигнал в Лондон, за да убие вас.
- Сериозно ли? И какво е чакал толкова време?
- В какъв смисъл?
- Казахте, че е тръгнал след мен още от работата ми. Защо? Защо е трябвало да ме преследва чак до „Харви Никълс“ и после да чака да изляза от кафенето? Защо не ме е убил пред училището или в метрото? Защо е протакал?
- Не зная - призна Харват. - Единственото, за което се сещам, е, че може би е искал нещо от вас.
- Като например?
- Вероятно информация. Като например доколко сте била запозната с работата на Емир и с кого още приятелят ви може да е говорил за нея.
- Предполагам, и вие искате да получите същата информация - отбеляза тя, гледайки го в очите. - Но това все още не обяснява защо е чакал.
- Нямам намерение да ви отговарям.
Харват разчете изражението на лицето и заяви:
- Сигурен съм, че живеете сама, но това е без значение. Аломари е безпощаден. Би убил всеки, който му попречи да се копа до желаната информация.
- Но аз не разполагам с такава.
Пак усети, че не е откровена, но този път отмина лъжата.
- Когато ме е видял в универсалния магазин, сигурно е решил, че щом не може сам да стигне до вас, няма допусне никой друг да ви доближи.
- Колко романтично - иронизира го Джилиън. - Откъде знаете толкова много за този човек Аломари?
- Доскоро го преследвах, за да го заловя.
- Защо тогава е още на свобода?
- Много е опитен. Изключително изкусен в бягствата. Повече от два месеца беше моят най-голям приоритет, но после това се промени.
- Защо? - поинтересува се Джилиън. - Какво се случи?
- Емир Токай - това се случи. Той и колегите му са култивирали болест, представляваща огромна заплаха за Запада.
Челюстта на Джилиън увисна. Направили са го.
- Как така медиите не са научили нищо за това?
Тя гледаше втренчено мъжа срещу себе си. У него имаше нещо, което ѝ убягваше. Разкъсваше се между желанието си да му се довери и порива да скочи и да си плюе на петите. Той можеше да се окаже един от най-смелите и уверени мъже, които бе срещала, но пък имаше и вероятност да е най-безумният и опасен човек. Или бе неудачна смесица от всички тези качества. Независимо от всичко, докато Джилиън не разбереше защо Харват отказва да се свържат с полицията, нямаше никакво намерение да отговори на въпросите му. След като пак отпи от кафето си, тя каза:
- Съжалявам, господин Харват, но намирам за крайно смущаващ факта, че още не сте ми обяснили защо ние, или по-точно вие, не желаете да се обърнем към полицията.
Погледът на Харват се плъзна покрай нея и се спря на малкия телевизор на бара, който току-що бе включен за вечерните новини. Медиите вече излъчваха извънредни репортажи за стрелбата в скъпия универсален магазин в Найтсбридж. Беше донякъде утешително да види нещо различно от видеоматериала на “Ал Джазира“, който напоследък беше водеща новина.
- Може би е искал да ви проследи до дома ви. Сама ли живеете?
- Нямам намерение да ви отговарям.
Харват разчете изражението на лицето и заяви:
- Сигурен съм, че живеете сама, но това е без значение. Аломари е безпощаден. Би убил всеки, който му попречи да се копа до желаната информация.
- Но аз не разполагам с такава.
Пак усети, че не е откровена, но този път отмина лъжата.
- Когато ме е видял в универсалния магазин, сигурно е решил, че щом не може сам да стигне до вас, няма допусне никой друг да ви доближи.
- Колко романтично - иронизира го Джилиън. - Откъде знаете толкова много за този човек Аломари?
- Доскоро го преследвах, за да го заловя.
- Защо тогава е още на свобода?
- Много е опитен. Изключително изкусен в бягствата. Повече от два месеца беше моят най-голям приоритет, но после това се промени.
- Защо? - поинтересува се Джилиън. - Какво се случи?
- Емир Токай - това се случи. Той и колегите му са култивирали болест, представляваща огромна заплаха за Запада.
Челюстта на Джилиън увисна. Направили са го.
- Как така медиите не са научили нищо за това?
Тя гледаше втренчено мъжа срещу себе си. У него имаше нещо, което ѝ убягваше. Разкъсваше се между желанието си да му се довери и порива да скочи и да си плюе на петите. Той можеше да се окаже един от най-смелите и уверени мъже, които бе срещала, но пък имаше и вероятност да е най-безумният и опасен човек. Или бе неудачна смесица от всички тези качества. Независимо от всичко, докато Джилиън не разбереше защо Харват отказва да се свържат с полицията, нямаше никакво намерение да отговори на въпросите му. След като пак отпи от кафето си, тя каза:
- Съжалявам, господин Харват, но намирам за крайно смущаващ факта, че още не сте ми обяснили защо ние, или по-точно вие, не желаете да се обърнем към полицията.
Погледът на Харват се плъзна покрай нея и се спря на малкия телевизор на бара, който току-що бе включен за вечерните новини. Медиите вече излъчваха извънредни репортажи за стрелбата в скъпия универсален магазин в Найтсбридж. Беше донякъде утешително да види нещо различно от видеоматериала на “Ал Джазира“, който напоследък беше водеща новина. Облекчението му обаче бе краткотрайно, тъй като кадрите от пазара Ал Карим последваха извънредното включване. Нямаше как да избяга от тях. Трябваше да вземе решение.
Беше рискувал с Ник Кампос, а сега му се налагаше да го направи и с Джилиън Алкът. Ако не й се довереше, не можеше да очаква, че тя ще му отвърне със същото.
- Обърнете се - каза той.
Джилиън очакваше да види на входа на кръчмата или полицията или убиеца от „Харви Никълс“ и ѝ отне няколко мига, преди да разбере, че Харват гледа към телевизора. Кадрите ѝ бяха до болка познати, но тя отново се загледа в побоя, който американският войник нанасяше на невъоръжения иракчанин. Всеки път, когато виждаше тези образи, ѝ ставаше все по-тягостно от предишния. Когато всичко свърши, тя се обърна и погледна Харват.
- Лоши дни за публичния имидж на Америка.
- И за моя също - допълни Харват.
- Защо? Чакайте малко. Да не би да искате да кажете, че това сте вие? Вие ли сте човекът, пребил невинния иракчанин?
- Далеч не беше невинен, повярвайте ми. Този човек беше получил тлъста сума, за да се престори на някой друг.
- На кого?
- На Халид Аломари - мъжът, който се опита да ви убие преди по-малко от половин час.
- Затова ли не можете да се обърнете към полицията?
Харват кимна.
- Отчасти. Точно сега е важно да не се набивам на очи.
Джилиън се взря в него и каза:
- В такъв случай може би не трябва да стреляте из универсалните магазини.
- Благодаря. Ще си го припомня следващия път, когато видя, че някой се готви да ползва тила на невинна гимназиална учителка като мишена.
Джилиън не обърна внимание на забележката му.
- Защо не се обърнете към американското посолство?
- В никакъв случай не мога да го направя.
- Защо не?
- Защото в Щатите са ми издали призовка. Политическите опоненти на президента искат да го свалят от власт. Смятат, че начинът да го изгонят от Овалния кабинет е да ме принудят да свидетелствам в открит процес за случилото се на пазара в Багдад.
- И защо не го направите? Щом не сте сторили нищо лошо, защо не изчистите името си?
- Защото инцидентът в Багдад е само върхът на айсберга. Това е повърхността. Независимо от развоя на събитията, те биха могли да бъдат изключително конфузни за президента.
- Той извършил ли е нещо, заради което да се срамува? - попита тя.
На Харват не му харесваше идеята да разговаря на деликатни политически теми с напълно непознат човек, затова отново подбра думите си.
- Категорично не.
- Тогава какъв е проблемът?
- Проблемът е как ще представят всичко това противниците му. Често дори намекът за някаква нередност е достатъчен, за да бъде съсипан един човек.
Джилиън се отнесе с уважение към поне привидната преданост на Харват към президента му.
- Другото, което също не ми допада особено - продължа той, - е, че искат да предават изслушванията по телевизията. Дори да спася репутацията си, с кариерата ми е свършено, но това не е най-лошото. Срещу мен са издадени толкова фетви, колкото фалафели не съм изял през живота си. В момента, в който покажат лицето ми на обществеността, ще трябва да се оглеждащ през рамо до края на дните си. Не искам да живея така.
- Изглежда, че сте в много трудна ситуация и ми се ще да ви съчувствам - подхвана Джилиън. - Но нищо от това, което казахте дотук, не ме кара да ви вярвам. Дори не зная дали вие сте човекът от репортажа на „Ал Джазира“. Единственото, което се вижда, е тилът на войника.
Харват не можеше да я упрекне заради недоверието ѝ, но същевременно усещаше, че част от нея копнее да повярва, че той е тук, за да ѝ помогне.
- Вижте, в крайна сметка тук от значение е не толкова кариерата ми или тази на президента, а заплахата за моята страна. Не разбирам много от външна политика, но ще ви кажа едно: виждал съм как покосява тази болест. Никой не заслужава да умре по този начин. Никой.
Джилиън се опита да се престори на незаинтересована, но у нея се запази любопитството на учения. Разказите на Емир бяха доста мъгляви и тя гореше от желание да научи какво е видял Харват.
- Видели сте как болестта поразява хора?
Харват кимна.
- Как се проявява? Как се развива?
Въпреки че не му се щеше да съживява спомена, Харват и обясни в подробности какво представлява болестта, от началните симптоми до последните ужасяващи мигове от живота на жертвата.
Джилиън помълча малко, за да осмисли чутото. Ако Емир Токай не бе изчезнал напълно от лицето на земята и не бе престанал да отговаря на имейлите и, тя вече щеше да си е тръгнала заведението. След като пресуши и последните капки топла течност от чашата си, тя попита:
- Какво се е случило с Емир?
Най-сетне някакъв напредък, помисли си Харват и отвърна.
- Бил е отвлечен преди няколко дни недалеч от службата си в Дака. Имате ли представа кой би искал да го похити?
- Боже, какъв ужас! Не, изобщо нямам представа.
Харват се вгледа изпитателно в лицето и. Явно казваше истината.
- Каква помощ е искал от вас Емир?
- Доколко сте запознат с работата му?
- Зная, че той и екипът му са разработили нещо, наречено “Мечът на Аллах“ - каза Харват. - Представлява някакъв вид оръжие, чието предназначение е да прочисти света от всички, които не са правоверни мюсюлмани.
- Тогава не знаете почти нищо - отвърна Алкът. - Грешите и в двете си предположения.
- В какъв смисъл греша? - изненада се Харват.
- Първо, Емир нямаше представа върху какво работи. Точно затова ме потърси - обясни Джилиън. - И второ, екипът му не е създал нищо. Онова, с което се занимаваха, беше на базата на вече съществуващо откритие.
Харват се наведе над масата.
- Какво откритие?
- Сбъднатата мечта на палеонтолога, но едновременно с това нещо, което може би щеше да е по-добре да си останало заровено и неоткрито.
- Защо го казвате?
- Проектът на Емир имаше изумителни прилики със свидетелствата за много древно и опасно биологично оръжие.
- Колко древно?
- Отпреди повече от две хиляди години.
Харват реши, че тя се майтапи с него.
- Преди две хилядолетия са разполагали с биологични оръжия?
- Както и с химически.
- Абсурд. За предприемане на химическа и биологична война са необходими съвременни, доказали ефективността си научни технологии.
- Кажете го на враговете на хетите, живели преди повече от три хиляди години и поразени от бомби с човешка чума. Или на воините, пронизани с отровните стрели на скитските стрелци, преди повече от пет хилядолетия преди Христа.
- Доста гадно - отбеляза Харват, но и лишено от научна основа.
Джилиън очакваше подобна реакция. Повечето хора имаха поразително наивни възгледи за военното дело в древността. Това беше едно от нещата, които правеха сферата на нейните изследвания едновременно интересна и отчайваща. Често и се струваше, че се налага да се държи наполовина като учен, наполовина като търговски пътник.
- А знаехте ли, че същите тези скити са усъвършенствали сложно съставния рефлексен лък, които им позволявал да надстрелват своите съперници, увеличавайки двойно разстоянието на полета на стрелата?
- Не, не знаех.
- Бих казала, че умението да запратите полезен товар на двойно по-далечно разстояние от своите врагове представлява доста технологично напреднала система за стрелба, независимо за кое време говорим, не смятате ли?
Харват понечи да си отвори устата, но Джилиън не го остави за отговори:
- Ако ви кажа, че скитите са знаели как да разбъркат човешката кръв така, че да отделят от нея плазмата, която после използвали, за да направят своите отровни стрели още по-смъртоносни?
- Но как биологично оръжие отпреди повече от две хиляди години би могло все още да е жизнеспособно?
- Ще се изненадате колко дълъг е животът на древните смъртоносни отрови. Служители на музея „Виктория и Албърт“ съвсем на скоро открили, че върховете на няколко индийски стрели от колекцията им са покрити със смъртоносни вещества, които са запазели действието си до днес, повече от хилядолетие. Дори въпросната субстанция, за която говорим, да притежава известна летливост, стига да бъде съхранена в анаеробно вещество като меда например - нещо, което е било добре известно в древността - или пък затворена в контейнер, изработен от непропусклив материал като фаянс, злато или стъкло, тя може да запази смъртоносните си качества и да бъде опасна и в наши дни.
Ако Емир се беше занимавал с някакво древно биологично оръжие, вече ставаше болезнено ясно защо се е обърнал към Джилиън Алкът за помощ.
- Как тези отрови са се съхранили, всъщност не е от значение - продължи тя. - Същественото тук е, че по някаква причина историците твърде често подценяват умението на древните народи да манипулират природата. Те са по-склонни да вярват, че по време на битките си воините са се придържали към някакви високи морални принципи, но това просто не е вярно. Древният свят е бил пълен с ужасяващи предшественици на днешните сложни химически и биохимични оръжия - от огнепръскачките и възпламенителните устройства до отровните газове и радиоактивните бомби. И са правили всичко това без помощта на съвременната наука.
- Склонен съм да приема - отговори Харват, - че са боравели с химическо и биологическо оръжие, но какво общо има това с работата на Емир?
- Имате ли познания в областта на ислямската наука? - поинтересува се Джилиън.
- Ако имате предвид състоянието на науката в ислямските страни, не ми е известно много.
- Не говоря за това. В контекста на дейността на Емир Токай понятието “ислямска наука” се отнася до доста странен хибрид между съвременната наука и ислямския мистицизъм на мюсюлманските фундаменталисти.
При споменаването на мюсюлманските фундаменталисти Харват се наведе по-напред и се заслуша още по-съсредоточено. Тя бе заговорила на неговия език и най-сетне започваше да свързва нещата.
- Много от хората, свързани с работата на Емир в института, са ислямски учени - продължи Джилиън. - Те са убедени, че в неща като вируса Ебола, едрата шарка и атомната енергия се съдържат мощни невидими духове, наречени „джинове“.Смятат, че тези джинове могат да бъдат управлявани посредством тайни познания, които могат да бъдат почерпени от Корана. Запленени са от митовете за кутията на Пандора и демоните на чумата, които цар Соломон уж впрегнал, за да построи великия храм в Йерусалим, и които после зазидал в основите му.
- Всичко това звучи доста чудато - вметна Харват.
- Така е - съгласи се Джилиън. - Особено за западния ум, но може да се подложи на щателна проверка. Има много фундаменталисти, особено в Арабския свят, които са напълно обсебени от идеята да впрегнат мощта на древните биологични оръжия. Според тях, колкото по-старо е едно оръжие, толкова по-силен е джинът в него. Плашещото е, че са се вманиачили на тема древни оръжия и от десетилетия насам се впускат в експедиции в стил Индиана Джоунс.
- Ефектът Давид - констатира Харват.
- Именно - потвърди Джилиън. - Сценарий, според който един сравнително маловажен играч с достъп до необходимата технология е способен да нанесе тежки щети на много по-голям неприятел, който в нашия случай са враговете на радикалния ислям.
- Ако Емир и неговият екип не са разработели сами това нещо, как е възможно то да поразява само немюсюлмани? Преди две хиляди години още не е имало мюсюлмани.
- Не зная - отговори Джилиън. - За съжаление така и не вникнах достатъчно дълбоко в работата на Емир, за да разбера.
- Казахте, че има свидетелства отпреди повече от две хиляди години за биологично оръжие, подобно на това, за което говорим днес. Къде могат да бъдат намерени тези свидетелства?
- В книга наречена „Артхашастра“. Написана е в Индия през четвърти век преди новата ера и призовавала царете да загърбят съвестта си и свободно да прилагат чудовищни методи, за да си осигуряват победа срещу враговете. Освен това съдържа стотици рецепти за токсични оръжия, както и безброй указания за провеждане на безмилостни, нетрадиционни военни действия.
- Така ли сте помагали на Емир?
- Да, опирах се на познанията си по палеопатология - наука, занимаваща се с болестите в древността, за да му помогна да установи с какво си има работа.
- Върху това ли е смятал, че работи? Върху болест от древността?
- Имаше някои подозрения. До него бяха стигнали достатъчно слухове, че някои хора, свързани с института, са търсили древни биологични оръжия. Беше наясно, че има такава вероятност.
- А вие? - попита Харват. - Какво си мислехте вие?
- Дали съм мислила, че е възможно? Да, смятах, че има голяма вероятност. Всъщност в „Артхашастра“ имаме точно описание на този случай, когато мозъкът на жертвата се втечнява до черна слуз и излиза през ноздрите.
Харват бе заинтригуван, но зад всичко това усети едно „но“.
- Но?
- Но останалите симптоми, регистрирани в Асалаам - непоносимостта към светлина, вода и силни миризми, отвращението на пациента от собственото му отражение и тъй нататък - нищо от това не се вписва в картината.
- Дали екипът на Емир не е разработил някаква добавка?
Джилиън поклати отрицателно глава.
- От това, което зная, мога да съдя, че мистериозното оръжие е било открито и екипът на Емир е бил отговорен за пускането му в циркулация, а не за усъвършенстването или модифицирането му.
Този път Харват не се съгласи.
- Какво? - попита Джилиън.
- Трудно ми е да повярвам, че Емир не е знаел с какво си има работа.
- Според него самия, той и колегите му са били заблудени. Дали са им проби от оръжието, като са им казали, че това е разработка на Запада и че има голяма опасност да бъде използвано срещу мюсюлмани някъде по света. Не са имали представа, че е точно обратното. Емир Токай е порядъчен човек.
- Ако питате мен, това още не е доказано - отговори Харват.
- Между другото, какво са се надявали да получат в работата си с оръжието?
- Явно са търсели възможност за изкуствено заразяване с цел изграждане на резистентност. Екипът на Емир е трябвало да открие начин да защити мюсюлманите от оръжието
В ума на Харват проблесна мисъл.
- Тогава тази зараза не е била разработвана да убива немюсюлмани, а да покосява всеки, който не е ваксиниран срещу нея.
- Ваксинирането в строгия смисъл на думата може да не е същинският метод на действие - каза Джилиън, - но мислите в правилна посока.
- Какво още можете да ми кажете? Трябва да разбера повече особено за „Артхашастра“. Може би в книгата има отговор - формула или противоотрова, която можем да използваме.
- Това е много сложна книга.
Харват тъкмо щеше да възрази, че явно не е чак толкова сложна, щом група от побъркани учени фундаменталисти са открили начин да я дешифрират, когато телевизорът на бара отново прикова вниманието му. Няколко от редовните клиенти се бяха събрали пред екрана, за да изгледат последните новини около престрелката в „Харви Никълс“.
- Не мърдайте - каза той. - Връщам се веднага.
Той тихо се приближи, застана зад групата посетители в предната част на кръчмата и изгледа репортажа, в който се съобщаваше за трима загинали при инцидента в скъпия универсален магазин в Найтсбридж, като единия е бил лондонски полицай извън дежурство. После репортерът премина към видеоматериала от охранителните камери на магазина, които показваха стрелеца в действие. Сякаш историята от пазара Ал Карим отново се повтаряше. Цялото внимание беше фокусирано върху Харват, а Халид Аломари не се виждаше никакъв. Единственият плюс бе, че нито една от снимките не бе уловила напълно лицето на агента. Не че имаше значение, Според репортера, свидетелите вече работели с художниците в полицията върху скицирането на портрета на заподозрения и всички били уверени, че съвсем скоро ще разполагат с фоторобот. Това, което имаха обаче, бяха няколко снимки на жена, вероятно похитена от единия от стрелците. Харват изгледа поредицата от кадри, на които съвсем ясно се виждаше лицето на Джилиън.
Той бързо се върна на масата и седна така, че тя да не се вижда от предната част на заведението, след което попита:
- Как платихте сметката си в кафенето на „Харви Никълс“? В брой? С чек? С кредитна карта? Какво използвахте?
- Платих в брой - отвърна Джилиън. - Какво има?
- Добре. Това означава, че не разполагат с името ви. Поне за сега?
- Кой не разполага с името ми?
- Полицията. Току-що излъчиха снимки от охранителните камери на магазина. Явно не могат да преценят дали съм ви отвлякъл, или сте била моя доброволна съучастничка.
- Съучастничка в какво?
- В престрелката. Загинали са трима души. Един от тях е бил полицай извън дежурство.
Джилиън не знаеше какво да каже.
- Вие ли го застреляхте?
- Не, естествено.
- Откъде сте толкова сигурен?
- Защото - отвърна Харват - зная в кого се целех.
- В Халид Аломари.
- Именно.
- Това вече е прекалено - сряза го Джилиън. - Трябва да отидем в полицията. Веднага.
- Вече ви казах. Не мога да отида в полицията. Вие също. Няма време.
- Ако Аломари е бил в магазина, те ще разполагат и с негови снимки.
- Той е професионалист. И да разполагат с нещо, няма да е кой знае какво.
- Но все ще е нещо. Някакво начало. Може да ни помогнат да го открием.
- В този момент Халид Аломари е последното нещо, което ме тревожи. Трябва да стигна до истината за това как действа тази болест и как и къде Ал Кайда смята да я използва. Няма да успея без вашата помощ. Трябва да узная повече за това в какво е бил ангажиран Емир.
Джилиън съзнаваше, че трябва да направи нещо. Тя можеше да се окаже единствената надежда за Емир. Най накрая наруши мълчанието си:
- Не съм човекът, с когото трябва да говорите.
- Напротив. Вие сте човекът, с когото Емир е поддържал връзка извън института.
- Но не съм най-подходящата.
Харват впери поглед в нея.
- Ако смятате, че е разговарял с още някого, трябва да ми кажете. Всеки такъв човек може да е в голяма опасност в момента.
- Съмнявам се - възрази Джилиън. - Нищо не ги свързва с него. Емир дори не знаеше, че обсъждам работата му с други хора.
- Вие? С кого сте я обсъждали?
Джилиън не отговори веднага.
- Двама души, които знаят за тези неща много повече от мен.
- Други палеопатолози?
- Те бяха мои преподаватели в университета. Ванеса и Алън Уитком.
- Къде мога да ги открия? - поинтересува се Харват.
- В Дърам, на около пет часа северно оттук. Имате ли кола?
Харват поклати глава.
- Тогава май ще се наложи да поостанем заедно още известно време.
- Какво искаш от мен? - натърти сенатор Кармайкъл, като пое кристалната чаша с кехлибарена течност от Чарлз Андерсън и я постави на масата пред себе си.
- Стига, Хелън - отвърна шефът на президентския кабинет. - Нали не мислиш, че съм те поканил тук на мила двупартийна дискусия, за да си бъбрим за бъдещето на американската демокрация с чаша бърбън в ръка.
- Не, но очаквах малко по-дружелюбно посрещане.
- Е, избрала си неподходящата седмица - отбеляза Андерсън, който седна на дивана срещу нея. - Изчерпахме запасите си от дружелюбие.
- Знаеш ли, Чък, много си се променил.
- Не, Хелън, ти си се променила. Толкова си се вкопчила в идеята си да станеш вицепрезидент, че си готова на всичко, за да постигнеш целта си.
- Както и всеки друг член на моята партия - отвърна Кармайкъл.
Андерсън отпи от бърбъна си и възрази:
- Не. Няма да си говорим за партийна политика, Хелън. И ти го знаеш. Ще говорим за теб и твоята бясна амбиция да стигнеш до президентския пост.
- Аз ли? Ами ти? Да не искаш да ми кажеш, че амбицията на твоето момче е по-малка от моята?
- Първо, в този кабинет го наричаме президент на Съединените щати….
- Не ми чети конско, Чък…
- И второ - продължи шефът на канцеларията, пристъпвайки към същината на въпроса, - много добре знаеш колко време му извивахме ръцете, за да го накараме да се кандидатира.
- Щом не иска да участва в изборите - възрази сенаторът, вдигайки питието си, - защо тогава го прави?
- Защото страната има нужда от него и което е по-важно, иска го.
- Тази страна не знае какво иска.
- Така ли? Виж, което и да е социологическо проучване, Хелън и ще се увериш, че хората са съвсем наясно. Америка иска Джек Рътлидж да изкара втори мандат и той ще получи точно това - още четири години.
- Не и ако Демократическата партия има какво да каже по въпроса.
Андерсън се наведе напред.
- Демократическата партия вече знае, че е изгубила. Тази сутрин имах среща тук с председателя на Националния ви комитет. Беше седнал точно на твоето място. Каза ми същото, което и аз на теб.
Кармайкъл беше сащисана.
- Ръсел Мърсър никога не би го признал.
- Да ти кажа, Хелън, Ръсел е мъдър човек. Много пъти ми се е искало да е наша страна. Но при настоящия рейтинг на президента нищо, освен някой огромен скандал, не би могло ви помогне да стопите разликата и да осигури на партията ви шанс да влезете в Овалния кабинет.
- Е - каза сенаторът със самодоволна усмивка и се отпусна на облегалката, повдигайки чаша към устните си, - по-добре внимавайте с разликата в рейтинга.
- Следим я неотклонно, но нека ти кажа какво ми спомена Ръс Мърсър, докато беше тук.
- Още глупости, предполагам, но давай. Цялата съм в слух.
- Не е тайна, че Демократическата партия ще номинира за президент губернатора на Минесота Боб Фарнсуърт. Предвид ситуацията, мисля, че е доста добър избор. Той има висок рейтинг сред гласоподавателите, ветеран е и честно да ти кажа, в една оспорвана изборна надпревара с него сигурно нямаше да мога да мигна по цели нощи, но тук не става дума за оспорвана надпревара.
- Какво общо има това с останалите безсмислици, които ти е наговорил Мърсър?
- Няма да те номинират, Хелън. Не и този път.
- Как така няма да ме номинират? Откъде знаеш, по дяволите?
- Зная, защото Ръс ми каза. Може да си една от изгряващите звезди в партията, но нямаш сили да участваш в подобни избори.
- Е, просто ще трябва да…
Андерсън я прекъсна.
- Ръс отбеляза, че позицията ти в Националния комитет на демократите е доста разклатена. Ако не внимаваш, може да изгубиш подкрепата на партията си.
Блъфираше. Това беше сигурно. Самодоволният кучи син се опитваше да я обърка. Е, той жестоко грешеше. Тя беше американски сенатор и не се объркваше така лесно.
- Явно ще трябва да поговоря с нашия любим председател на Националния комитет и да изясня някои неща с него - процеди Кармайкъл.
- Хелън, стига сме го увъртали. Видяла си пролука, вероятно ти се е сторило, че си подушила кръв във водата, и си решила самостоятелно да поемеш инициативата за тези изслушвания.
- Е, и какво?
- Това, че ако тези изслушвания „избухнат“ като бомба в лицето ти, никой от твоята партия няма да ти помогне да си събереш зъбите от земята.
- Чък, нека сме наясно. Заплашваш ли ме?
- Не. Никак даже, сенаторе. Това е просто приятелски съвет.
- От действащия шеф на президентската канцелария, при това републиканец. Извини ме, ако приема съвета ти с известно недоверие.
- Щом не искаш, не ми вярвай, но тези изслушвания може да съсипят политическата ти кариера.
- Или твоята - ухили се Кармайкъл.
Андерсън подмина забележката ѝ и продължи със същата решителност. - Допита ли се до обществеността по този въпрос, Хелън?
- Какво? За изслушванията ли? Не е необходимо. Хората са дълбоко възмутени. Американският народ е крайно разтревожен от видяното по телевизията и иска правосъдието да си свърши работата.
- Не, не иска, а и не е възмутен. Тъкмо затова трябваше да препратиш въпроса към партийното ръководство, преди да вдигнеш толкова шум. Хората бяха възмутени от снимките от затвора “Абу Гариб“. Но е съвсем различно, когато наш човек от Сикрет сървис пребива заподозрян терорист.
- А ти направи ли обществено допитване? - контрира го Кармайкъл.
Андерсън не отговори.
- Боже, направил си го, нали? И каква е статистиката?
- Нямам намерение да ти пиша домашните, Хелън. Ако искаш организирай си сама проучване и ще видиш какви са резултатите. Но ето какво ще ти кажа. Освен ако не анкетираш населението на Рамала, Техеран или централен Багдад, няма да срещнеш голяма подкрепа за твоите изслушвания. Никой няма да иска този войник да бъде вкаран в центъра на медийното внимание и разпнат на кръст, още по-малко, когато излезем с нашата версия на историята.
- И каква точно е вашата версия?
- Продължавай да настояваш за изслушванията и ще разбереш.
- Това вече прозвуча като заплаха.
- Знаеш ли какво, Хелън? Омръзна ми - шефът на канцеларията стана от дивана и се премести зад бюрото си. - Както искаш го приемай, но те предупреждавам: това е прекалено голяма лъжица за твоята уста.
- Защо? Защото Скот Харват - човекът, пребил беззащитния иракчанин, е своего рода американски герой заради всичко, което е направил? Мислиш ли, че просто ще можеш да го увиеш в националния флаг и обществото ще го остави на мира? Ами президентът? Дали ще парадира със същата изтъркана реплика, че се е нагърбил с тежка работа и тя му налага да върши разни неща заради безопасността на родината, с каквито нямат желание да се заемат? Ако мислиш, че някой ще се върже на тези глупости, жестоко се лъжеш.
- Мисля, сенаторе, че нямаш никаква представа какво е необходимо за управлението на тази страна.
- Е, поне зная, че не са необходими неща като проекта „Апекс“ - отговори Кармайкъл и изчака да види реакцията на Андерсън на неочаквания ѝ удар.
Шефът на канцеларията обаче беше подготвен.
- Не зная за какво говориш.
- Говоря за личния таен оперативен екип на президента, кой то се финансира неофициално от одобрения от Конгреса бюджет, предназначен за широк кръг от финансови и социални програми. Понеже си голям експерт, Чък, как мислиш, че ще се почувстват американците, щом разберат какво върши президентът? Управлява от Белия дом свои частни екипи от наемни убийци? Какво ще покажат тогава социологическите проучвания според теб?
- Нямам представа за какво говориш и ще потвърдя същото под клетва пред твоята комисия.
- Чудесно - отвърна Кармайкъл и хвърли на бюрото му две призовки: едната носеше неговото име, а другата - това на президента. - Ще ви очаквам с нетърпение. Считайте, че съм ви връчила призовките.
Семейство Уиткоум живееха в малка селска къща във викториански стил точно до студентския комплекс на университета Дърам. Пътуването отне повече от шест часа и макар Харват да беше изкушен да си открадне малко време за дрямка в колата, не можеше да рискува. И двамата трябваше да си отварят очите за полицейски патрули.
Когато Джилиън навлезе с миниатюрния си автомобил „Ем Джи” в настланата с дребен чакъл алея на семейство Уиткоум, Харват я огледа бегло на бледата светлина, хвърляна от прозорците на къщата. За пръв път имаше реална възможност да обърне внимание на това колко е привлекателна. Тъй като полицията щеше да търси жена със стегнат кок, той ѝ предложи да си разпусне косите. Това неимоверно много промени външния ѝ вид. Гъстите, червеникавокестеняви къдрици падаха немирно върху раменете ѝ, като значително смекчаваха чертите ѝ и подсилваха контраста между тъмнозелените очи и почти прозрачната бяла кожа. Сега Джилиън Алкът приличаше много по-малко на превзетата старомодна учителка, за каквато я бе взел Харват, когато излизаше от „Аби колидж“.
Щом стигнаха до покрития вход, Харват надникна през пердетата и забеляза, че въпреки късния час и двамата съпрузи бяха будни и ги очакваха. Джилиън почука и без да дочака отговор, влезе.
Ванеса Уиткоум, стилна около шейсетгодишна жена с платиненобяла коса до брадичката и дизайнерски очила, ги посрещна в коридора.
- Слава богу, че успяхте да дойдете. Добре ли си, мила? - попита тя. Джилиън и я прегърна силно. - Съобщението ти така ни разтревожи! После видяхме новините. Знаеш ли, че в Лондон е имало престрелка? Търсят жена, която би могла да ти е сестра близначка. Приликата е крайно необичайна.
- Не е необичайна - намеси се Алън Уиткоум, висок мъж с едро телосложение и посивяла коса, който изглеждаше с няколко години по-възрастен от жена си.
Той измери с поглед Харват и без да отделя очи от него, попита Джилиън:
- Нали ти си заснета от камерите? А това е мъжът, който беше с теб. Човекът с пистолета. Него търси полицията, нали?
- Алън - умолително започна Джилиън, която по време на пътуването най-сетне беше решила да се довери на Харват. - Изобщо не е каквото мислиш. Скот спаси живота ми.
Уиткоум не знаеше дали да ѝ вярва и по лицето му се изписа объркване.
- Сериозно говоря. Ако не беше той, нямаше да съм тук с вас сега. Всъщност нямаше да съм никъде. Трябва да ми повярвате.
Харват подаде ръка на Уиткоум.
Алън хвърли предпазлив поглед към протегнатата ръка, сякаш преценяваше колко лош късмет би могла да му предаде ако му я стисне, но сетне я пое.
- Вие двамата много сте загадъчни.
Харват се усмихна и отбеляза:
- Виждал съм и по-лошо.
- Защо ли имам усещането, че не преувеличавате?
- Усещането ти не те подвежда - отвърна Джилиън, която се обърна към Ванеса и добави. - Денят беше много дълъг. Може ли да влезем?
- Но, разбира се, мила, заповядайте - каза Ванеса и ги въведе в къщата, където всеки сантиметър от стените беше изцяло зает от книги. Дори в трапезарията, в която се настаниха, книжните рафтове стигаха до тавана.
Успокоен, че Харват не е довел Джилиън в къщата им срещу волята и Алън изчезна в кухнята и се върна минути по-късно с плато антипасто, бутилка вино и четири чаши.
- Не е кой знай какво, но реших, че може да сте гладни след дългото пътуване.
- Умирам от глад - отговори Харват. - Благодаря.
Докато се хранеха, Джилиън освети семейство Уиткоум относно инцидента в “Харви Никълс” и им обясни кой е Скот Харват и защо е поискал да се срещне с тях.
Домакините бяха силно разтревожени от новините за изчезването на Емир Токай, който също беше техен бивш студент. И все пак случката с него не ги изненада твърде много, тъй като от известно време хранеха резерви спрямо мнозина от хората, свързани с Ислямския институт за наука и технологии.
Когато с Джилиън привършиха вечерята, Харват тактично прехвърли разговора към причината за посещението им. Тъй като вечерта беше хладна, Ванеса предложи да се преместят в хола, където Алън запали малък огън в камината. Щом всички насядаха, госпожа Уиткоум премина по същество.
- Въз основа на разгледаните от нас материали, които Джилиън е получила от Емир, изглежда, че почти сигурно си имаме работа с pestilentiae manu factae.
- Извинете - намеси се Харват, чийто ум в момента не беше толкова остър, колкото му се искаше. - С какво?
- Латинското название на създадени от човека заразни болести. Това сочат изводите от първоначалното ни проучване. Всъщност това е един от малкото случаи, когато с Алън сме на едно мнение от самото начало.
- Обикновено сте различни мнения, така ли?
- Работим и в два различни клона на науката, затова често имаме различия в тълкуването на нещата.
- Объркан съм - призна Харват, щом Алън му наля още малко вино. - Мислех, че и двамата сте били преподаватели на Джилиън по палеопаталогия.
- Не съвсем - обясни Джилиън. - Записах магистърска програма по молекулярна биология при Алън и после той ме препоръча за докторската програма на Ванеса по палеопаталогия.
- Най-умната и способна студентка, която и двамата някога сме имали - допълни господин Уиткоум.
- Смея да кажа, че се сближихме с Джилиън доста повече, отколкото с всеки друг от останалите ни студенти - каза Ванеса. - Дори да имахме собствени деца, тя пак щеше да е много важна за нас.
- Не се и съмнявам - отговори Харват, който вникваше все по-добре във взаимоотношенията между тримата и в частност в ролята на Джилиън като дъщерята, която не бяха имали. - А какво ще кажете за хипотезата на Джилиън?
- Зная малко за ислямската наука, но ми стига, за да не я харесвам. Макар да не мога да говоря надълго и нашироко каква връзка има тази наука с нашия случай, мога да кажа, че pestilentiae manu factae са използвани с цел въздействие върху обществото, в частност върху политиката, още от древността.
Интересът на Харват се изостри. Той пое глътка вино и полюбопитства:
- Защо?
- Терминът pestilentiae manu factae е измислен от Сенека, римски философ и съветник на император Нерон, през първи век от новата ера. С него се обозначавало умишленото разпространяване на чума или други зарази. Древните са били много изкусни в манипулирането на средата си. Историята на стария свят и по-конкретно на римската цивилизация е пълна с разкази за хора, които преднамерено са разпространявали болести. В Рим това често ставало чрез убождането на нищо неподозиращи граждани със заразени игли с цел подкопаване на доверието към управляващите и сваляне от власт на непопулярни правителства.
- Джилиън спомена, че тази мистериозна зараза, с която имаме работа, наподобява болест, описана в някаква безскрупулна древна книга с рецепти, наречена “Артхашастра”?
- Да, така е.
- Струва ми се невероятно, че някой наш съвременник би се заинтригувал от подобно нещо. Изключвам учените, разбира се.
- Ще се учудите - отвърна госпожа Уиткоум, - но за някои хора „Артхашастра“ има практическо значение дори в наши дни.
Харват я погледна изненадано.
- За кого?
- Мога да ви дам отличен пример. Съвсем наскоро, преди две години, индийското военно министерство започна да финансира изследвания върху „Артхашастра“ с надеждата да открият онова, което наричат „тайната на ефективното подривно военно дело“, което включва и използването в днешно време на химически и биологични оръжия срещу враговете на Индия.
- Като Пакистан например - посочи Харват.
Ванеса кимна и продължи:
- Военни специалисти и учени от университета в Пуна са изследвали рецепта за смес от глигански очи и светулки, която трябвало да придаде на воините по-добри способности за нощно виждане. Друга рецепта предвиждала намазване на сандалите с лой от изпечена бременна камила или с птича сперма размесена с пепел от кремирани деца. Това щяло да помогне на притежателите на тези сандали да изминат стотици километри, без да се уморят.
- Не се обиждайте, но това е нелепо - реагира Харват, като същевременно се чудеше дали Съединените щати не трябва да търсят възможна връзка между болестта и Индия.
- Толкова ли нелепо ви се струва? - каза госпожа Уиткоум. - В недалечното минало американското правителство експериментираше с гени на мишка и плодна муха, за да бъде разработен вълшебен балсам, който да позволи на американските войски да вървят със седмици, дори месеци, без да заспиват.
- Ако го пуснат, аз ще съм първият, който ще се възползва, но откровено казано, това ми се струва пресилено.
- Разбира се, имате право на собствено мнение, но тези неща показват докъде са способни да стигнат държавите, за да спечелят преимущество, дори в нашата епоха - отвърна Ванеса.
- Вярно е - съгласи се Харват. - Но как би могла една книга да притежава такава мощ, дори в онези времена?
Ванеса изчака Алън отново да напълни чашите с вино и едва тогава отговори:
- “Артхашастра” е било демонично и вдъхващо огромен страх съчинение. Скандалната му слава се е носела из половината свят, точно според замисъла на автора му. Само споменаването, че някой владетел го притежава, било достатъчно да накара армиите на нашествениците да се обърнат в бягство. Познанието, съдържащо се в „Артхашастра“, давало огромна власт, а всички знаем поговорката: „Властта покварява, а абсолютната власт покварява абсолютно.“
Харват кимна.
- Е имало много владетели и военачалници, които не са могли да устоят. Щом вкусвали от властта, която им предоставяла книгата, започвали да ламтят за още. Това породило кръвожадност. Много царе, които притежавали книгата, бързо изгубвали уважението си към човешкия живот, независимо дали той принадлежал на враговете им или дори на членове на собствените им семейства, заподозрени в заговори срещу официалната власт. Убивали безразборно. Но дори и най-кръвожадните сред тях все пак се ужасявали от някои рецепти в „Артхашастра“, с които не дръзвали да си играят. Една такава рецепта според мен играе някаква роля в нашия случай.
- Коя е тя? Каква е рецептата?
- Става дума за крайно смъртоносна отрова, за която единствените сведения в западните летописи идват от Александър Велики по време на похода му в Югоизточна Азия през Пакистан, предприет през четвърти век преди новата ера. Войските му се натъкнали на нещо невиждано до този момент - тъмноморава змия с много късо тяло и глава, бяла като мляко или сняг, според различните описания. Те наблюдавали змията и тя не показвала особено агресивно поведение, но когато все пак нападала, не използвала зъбите си, а бълвала отровата върху жертвата си.
- Бълвала? - повтори Харват.
Ванеса наклони глава настрана, сякаш за да каже: „Почакайте, има още“, и продължи:
- Щом отровата попаднела върху някой от крайниците, той започвал да се разлага и човек умирал много бързо, макар да се споменава за малък процент от жертви, които гаснели от бавна и мъчителна смърт в продължение на години, докато безпомощно гледали как телата им се разкапват от некрозата.
След това ярко описание на Харват му се отщя да консумира каквото и да било, затова остави чашата си и каза:
- Не виждам каква е връзката.
- Ще разберете - отговори Ванеса. - Видът змии, описан от Александър, бил съвършено непознат за науката чак до края на деветнадесети век. И палеопатолозите, и херпетолозите са убедени, че става дума за Azemiops feae – пепелянка, разпространена в Китай, Тибет, Миянмар и Виетнам. Съвременната наука все още знае много малко за това животно. Авторът на „Артхашастра“, от друга страна, е знаел доста. Книгата се позовавала на употребата на конкретната змийска при изготвянето на няколко смъртоносни оръжия.
Ванеса отпи от виното си и каза:
- Стигнахме до момента, в който според мен ще ви стане интересно. Извличането на отровата от тази змия било много сложен процес. Докато още била жива, я провесвали надолу с главата над голям съд, който да събере цялата капеща отрова.
- Господи - промълви Харват.
Алкът видя изражението на лицето му и попита:
- Какво има?
- Селото в Северен Ирак, Асалаам… Където смятаме, че терористите са изпробвали болестта…
- Какво за него?
- В една от сградите заразените хора били провесени от тавана, вероятно докато още са били живи.
- Изглежда, че току-що съвсем случайно научихте нещо ново и потенциално полезно - установи Ванеса.
- А именно?
- Може би си имаме работа с болест, която трябва да се развие “ин витро”.
- Имате предвид, че трябва да се развие в човешко тяло?
- Може би не всеки щам, но ако тази болест се е съхранила в продължение на повече от две хилядолетия, който и да стои зад нея, сигурно е искал, преди да я разпространи свободно, да увеличи нейната сила, като изложи човешката имунна система на въздействието ѝ, така че болестта да открие начин как да победи имунитета.
- Искате да кажете, че това нещо е способно да се учи? - изненада се Харват.
- Всички живи организми се учат. От това зависи тяхното оцеляване. Трябва да се адаптират и да надделяват. Онова, което не ни убива, ни прави по-силни.
Харват се замисли върху тази възможност, а госпожа Уиткоум продължи:
- Змийската отрова тече капка по капка и се събира на дъното на съда, втвърдява се и добива консистенцията на жълтеникава смолиста субстанция. Щом най-накрая пепелянката умре, под нея се поставя друг съд, който да събере воднистия серум, който се оттича от трупа на животното. В продължение на три дни секретът се желира и превръща в черно вещество. Тогава се получават две напълно различни отрови, умъртвяващи по два съвършено различни способа, нито един, от които не е приятен.
- Какво имате предвид?
- Твърди се, че черното вещество причинявало бавна и продължителна смърт в течение на години, а жълтеникавото, получено от чистата змийска отрова… Готов ли сте да го чуете?
Харват кимна и се наведе към нея.
- Чистата отрова предизвиквала силни гърчове, след които мозъкът на жертвата се превръщал в черна течност и шурвал от назалните канали - Ванеса се облегна на стола си и скръсти ръце.
Харват погледна към Джилиън, която просто кимна.
- И нищо друго не би могло да причини втечняване на мозъка и изтичането му през носа? - попита той.
- Нищо друго на този свят - потвърди Ванеса.
След като фактите попаднаха в мисловната почва на Харват, търсейки места, където могат да пуснат корени, той запита:
- Щом става дума за змийска отрова, защо не може да се използва някакъв вид противоотрова?
- Защото - поде Алън Уиткоум - не сме съвсем сигурни с какво си имаме работа. Погрешната употреба на противоотровата не само може да отложи оздравяването на пациента, но много често ускорява смъртта. За съжаление поради факта, че тази змия се среща рядко, не съществуват тестови комплекти или специални инструменти за убедително разпознаване на наличието на отрова от Azemiops feae. А няма и известна противоотрова.
Харват беше обезсърчен. Какъв смисъл имаше да обсъждат за каква отрова става въпрос, след като нямаше сигурен начин нито за разпознаването ѝ, нито за противодействие срещу нея.
- Не разбирам - каза той и погледна Алън. - Джилиън каза, че се е обърнала и към двама ви за помощ, защото е убедена, че произходът на болестта е древен. Щом не сте палеопатолози как с вашата преценка ще допринесе за изясняване на общата картина?
- Както спомена Джилиън, моята област е молекулярна биология, която обхваща както биофизиката, така и биохимията. Накратко, изучавам градивните елементи на живота по-конкретно, така наречената д-ДНК. В случай че се чудите буквата ,д“ отпред означава древна. Много колеги, работещи в моята област, предпочитат да я наричат молекулярна археология. Виждате ли, много дълго официална наука не виждаше необходимост от нашата експертиза при изучаването на човешките останки. Общо установеното виждане бе, че разпадането на ДНК се случва в рамките на часове или дни след смъртта на индивида. Нещата обаче се промениха в наша полза в началото на осемдесетте, когато група учени докладваха, че са открили значително количество използваема генетична информация в египетска мумия на възраст четири хилядолетия Няколко години по-късно бе изобретен методът ПВР или полимеразната верижна реакция, и voila - така се роди молекулярната археология. Оттогава насам е възможно да се екстраполира множество данни от минимални следи от ДНК.
- Колко минимални?
- Теоретично е необходима една-единствена молекула. И имаме положителен резултат.
- Като в “Джурасик парк“ ли? - попита Харват, леко засрамен, че приносът му към разговора се свежда до препратка към поп културата. Не че някой би го упрекнал за сравнението. Понятията, които дискутираха, бяха доста трудни за разбиране.
- ,,Джурасик парк‘‘ е увлекателна история, но излиза далеч извън границите на правдоподобността. Според данните, с които разполагаме, ДНК вероятно не може да издържи много повече от десет хиляди, да не говорим за сто хиляди години. Така че идеята, че може да се открие използваема ДНК у комар, живял шестдесет и пет хиляди години, само буди смях у научната общност.
- Значи, не би могло да се и извърши клониране в стил “Джурасик парк”.
- Няма как да знаем със сигурност. Щом изолираме ДНК, която е на възраст от порядъка на десет до петнадесет хиляди години, науката би могла, подчертавам, би могла да възвърне към живот видове от плейстоцена, но няма да е лесно. Отличен пример за най-добре съхранени плейстоценски видове, открити, са вълнестите мамути. В техния случай обаче сме получили единствено къси нишки на митохондриална ДНК, а не ядрената ДНК, необходима за клонирането. Клонирането е доста сложна работа и се радвам, че не се занимавам с него.
Ванеса усети, че Харват все още не е разбрал напълно каква е специалността на господин Уиткоум, затова реши да хвърли повече светлина:
- Поради липсата на по-подходящо обяснение, онова, което върши Алън, е да се вслушва внимателно в много древна ДНК. Тя му говори.
- Като във филма “Повелителят на конете“ - пошегува се Джилиън.
Ванеса кимна и се усмихна.
- Древната ДНК може да ни каже много неща за живота на хората, за хранителните им навици, и което е по-важно, за начина, по който са умрели. Това е основната област на проучвания на Алън - строежът на древните болести на молекулярно ниво. Изучавайки как органичната структура на болестите се е променяла във времето, можем да разберем по-добре как да противодействаме и може би дори как да победим днешните болести.
- Например - вмъкна Алън - съвсем наскоро научихме, че епидемията от едра шарка през средните векове - обърнете внимание, не чумата, а едрата шарка - е оставила поколения хора с рядък генетичен дефект, който ги защитава от инфектиране с ХИВ - вирусът, който причинява СПИН. По наши приблизителни изчисления, около един процент от потомците северноевропейците са фактически имунизирани срещу ХИВ. И от този един процент най-добре защитени са шведите. Средните векове не могат да се нарекат древна история, но точно тази част от науката влиза в моето поле на действие.
- Разбираш ли - добави Джилиън, - ако успеем да локализираме първоначалния източник на заболяването или намерим органична материя от някого, който е бил изложен на въздействието на оригиналния щам и е оцелял, Алън може да ни каже много за мистериозната болест.
- Ще се намери ли лек за нея?
- Това е доста труден въпрос, но ако разполагаме или с първоначалната ѝ форма, или с органичната материя на преболедувал и оцелял човек, бихме имали изгледи за успех.
В общи линии, семейство Уиткоум бяха учени изследователи и макар на Харват да не му се удаваше да вникне в работата им, то поне можеше да разбере как търсеха отговори в своите проучвания.
- Добре, да предположим за момент, че онова, което е убило хората в Асалаам, е създадено с помощта на отровата на моравата змия. Какъв е източникът на останалите симптоми? Жертвите в напреднал стадий на тази болест изглеждат като гости на парти на граф Дракула - още една препратка към поп културата, но това бе най-подходящото описание, за което Харват се сещаше.
- Повдигнахте изключително интересен въпрос, който ни затруднява, откакто Джилиън за пръв път ни запозна със случая - отвърна госпожа Уиткоум. - Можем само да предполагаме, че това е или производна на отровата от Azemiops feae, която още не познаваме, или самата отрова, използвана в комбинация с нещо друго. Прегледах обстойно „Артхашастра“ от начало до край, но не открих нищо, което да предизвиква пълната гама от наблюдаваните симптоми.
- Онова, което също изглежда нелогично, е защо болестта засяга само хора, които не изповядват исляма. Как това нещо би могло да бъде специално разработено да поразява представители на конкретни религии?
- Надали става дума за нещо такова - каза Алън. - Според мен причината е друга - например заразяване на храната и водата, което е популярен метод за подчиняване на врага още от зората на цивилизацията.
- Що се отнася до симптомите, които не се вписват в познатото въздействие на отровата от Azemioops feae - намеси се Джилиън, - случилото се може да е в резултат на нещо, което в научната общност понякога се нарича дуплициране.
- Какво е дуплициране? - поинтересува се Харват.
- Дуплицирането е комбиниране на две болести, за да се постигне по-силен смъртоносен ефект от този, който всяка от тях би имала поотделно. Австралийски учени наскоро доказаха тази теория съвсем неволно, когато включиха имунорегулаторен ген в състава на вируса на мишата шарка. В резултат се получил чудовищно силен вирус на мишата шарка, който бил по-вирулентен от всичко видяно досега.
- Опасенията на експертите по биотероризъм са, че е възможно този метод да бъде приложен и към други естествено съществуващи патогени като едрата шарка или антракса, което би повишило рязко тяхното смъртоносно въздействие.
- Да предположим, че в нашия случай става дума за дуплициране и че змийската отрова се добавя към нещо друго, за да се създаде по-мощно биооръжие. Въпреки всичко все още не разбирам по какъв начин са били заразени само немюсюлманите, докато никой от местните хора в селото не е пострадал - повтори Харват.
- Самото дуплициране може да представлява двоен удар - отговори Алън. - Възможно е само хората, инфектирани със субстанция А, да се разболяват, когато са изложени на субстанция Б, и получаващата се комбинация АБ да става по-смъртоносна, отколкото са А и Б поотделно.
- Или както вече стана дума - каза Джилиън, - може да има някакъв вид ваксина, за който не знаем.
- А „Артхашастра”? - попита Харват. - Описва ли начина на разпространение на змийската отрова?
Ванеса потвърди с кимване.
- Има множество средства за разпространение: натриване на глави на стрели, покриване на остриетата на мечове и копия. Но в едно от най-интересните сведения, на които се натъкнах, се описваше средство, с помощта, на което отровата се превръща в кристалообразна субстанция, наподобяваща кокаин, и се стрива на фин прах. Токсичният прах може да бъде разпръснат в някое поле, през което минава вражеската войска, за да залепне по дрехите. По този начин инфекцията се осъществява както чрез контакт с кожата, така и чрез вдишване. Древните са били много изкусни в използването на отровен дим, който да пренесе техните химически и биологични агенти на полесражението. Ключът се криел във ветровете, които трябва да духат срещу врага и да не се обръщат срещу вас. Съвременните армии със сигурност не влизат често в ръкопашен бой и рядко използват остри оръжия. Затова съм склонна да заложа на прахобразния или димен вариант. Но може и да греша. Трябва ни повече време да проучим въпроса. - Ванеса погледна часовника си. - Става късно. Имам да отговоря на доста имейли, а утре искам да започна работа по-рано. Предлагам да приключим за днес. И двете свободни стаи са приготвени, така че можете да пренощувате тук. Ще се срещнем в кабинета ми сутринта. Какво ще кажете за осем?
- Осем часът ни устройва - отвърна Джилиън от името двамата. - Ще дойдем.
Още щом си легна, Харват започна да се пита в какво се е забъркал. Цялата тази научна терминология, която все още се въртеше в главата му, го караше да мисли, че се е нагърбил с непосилна задача, и да се съмнява дали ще успее да доведе вещата докрай. Някъде периферно в съзнанието му го терзаеше непознато чувство на несигурност. Чудеше се какъв ли ще бъде животът му, ако бъде принуден да подаде оставка и да прекара остатъка от дните си като презрения свръхагресивен американски агент, пребил безпомощния иракчанин на пазара Ал Карим
Дишането му беше затруднено. Дали това не бе пристъп на паника? Каквото и да беше никак не му се нравеше. Караше го да се чувства слаб.
Със силата на волята той пренасочи ума си към нещо друго - нещо, върху което можеше да фокусира енергията си. Щом го направи, в съзнанието му веднага изплува лицето на Тимъти Рейбърн и известно време Харват се мъчеше да разбере какво е участието на бившия агент във всичко това. Скоро то бе изместено от лицето на Халид Аломари и когато най-после изтощен започна да потъва в бездънния мрак на съня, въображението му обрисува с ярки краски как убива и двамата. Възможно най-бавно и мъчително.
Малкият кабинет на третия стаж много приличаше на самата Ванеса Уиткоум - компактен, спретнат и идеално организиран. Големият зарешетен прозорец зад бюрото, през който обикновено в стаята струеше слънчева светлина, този път обрамчваше плътни черни облаци, заплашващи да изсипят поредния порой. Всеки сантиметър от стените беше покрит с книжни лавици. Ниската пластмасова маса, на която обикновено лежаха още книги, беше разчистена и оставена в средата на кабинета заедно с два стола, донесени от близката аудитория. Върху нея бяха подредени две спретнати купчини от материали, увенчани с лепящи бележки - едната за Харват, а другата - за Джилиън. Освен това Ванеса им беше осигурила бележници, химикалки и два яркозелени маркера.
Тримата не губиха много време в празни приказки. Ванеса беше седнала пред компютъра си, а Харват веднага се зае с първата статия в своята купчина. Беше откъс от „Артхашастра“, в който се описваха конкретни начини за поразяване на врага. Фокусът падаше върху множество рецепти за прахове и мазила, приготвени от животни, минерали, растения и насекоми, които можеха да причинят слепота, лудост, страдания и незабавна или продължителна смърт. Имаше и описание на магически дим, който можел да убива всички форми на живот, където го отвеел вятърът. Но най-интересно за Харват беше хрумването със смъртоносните отрови да се заразяват стоки като подправки или дрехи, които после тайно да се изпратят на врага. Той знаеше, че британците са прибягвали до този метод, когато са раздавали на американските индианци одеяла и носни кърпи, заразени с едра шарка, и си го отбеляза в тефтера.
Имаше и преглед на пиесата на Софокъл ,,Филоктет”, в която Херкулес загива от наметка, напоена с отровата на Лернейската хидра, страдайки от множество симптоми, подобни на тези на едрата шарка. Не само древните гърци са знаели, че облеклото и личните вещи биха могли да разпространяват болести, но и цивилизациите от древен Шумер, приблизително около 1770 година преди новата ера.
После Харват се запозна с думата “фомити” - термин, използван от съвременните епидемиолози и включващ вещи като дрехи, спално бельо, чаши и четки за зъби, които имат свойството да подслоняват инфекциозни патогени. Оказа се, че законите, забраняващи на гражданите да влизат в контакт с вещи на заразени хора, датират от преди четири хиляди години. Скот се зачуди дали някакъв вид фомит не стои в основата на заразяването на немюсюлманското население на Асалаам.
Статиите, които Ванеса му беше принтирала, съдържаха описания и на други гениални опити за инфектиране на неприятеля, като например принуждаването му да лагерува или премине през заразени блата или използването на “отровни девици” - изкусителки с леснопреносими инфекции, изпратени да ликвидират военачалници като Александър Велики.
Точно както Алън беше споменал, в материалите се описваше и отравянето на провизиите от храна и вода на неприятеля. Тъй като не му достигаше информация за това как и с какво са били заразени жертвите, Харват знаеше, че единственият начин да се стигне до истината беше с Джилиън да открият кой е похитил Емир Токай. В този момент му се струваше, че турският е единственият, който би могъл да разплете загадката.
Друга статия даваше подробности за това как хирурзите и учените в древния свят, подобно на съвременните си колеги, са бързали да се осведомят за напредъка в развитието на биологичните оръжия. Постоянно са се опитвали да откриват и разработват нови противоотрови, лекове и ваксини срещу широка гама от отрови и токсини, използвани срещу техните войници и съграждани.
Римският писател и енциклопедист Плиний Стари - най-изтъкнатият научен авторитет в древна Европа - твърдял, че смолата от гигантско резене и вид лавър, известен като пясъчна млечка, са ефикасно средство за заздравяване на рани, причинени от намазани със змийска отрова стрели. Всъщност Плиний смятал, че има антидот срещу всяка змийска отрова, с изключение на тази на аспидата - силно отровна змия от рода на кобрите. Харват се запита към каква ли категория съвременният свят би отнесъл Azaemiops feae.
Той прочете за усилията на гражданите на древния свят да развият резистентност към отровите на змиите. Широко разпространено било схващането, че хората, населяващи земи с отровни създания като змии и скорпиони например, често притежавали някаква степен на имунитет срещу отровите им. Ухапванията или ужилванията често не им причинявали никакъв дискомфорт. Устойчивостта на някои местни жители била толкова голяма, че техният дъх или слюнка можели да лекуват змийски ухапвания. Според Плиний представителите на североафриканското племе псили били с изключително висока резистентност към змийските ухапвания и ужилванията на скорпионите и слюнката им била считана за толкова ефикасна противоотрова, че те били използвани при всеки поход, който организирали на Африканския континент.
Харват знаеше, че серумът се добива от антителата срещу отровата, които се развиват в кръвта, но беше изумен от това докъде бяха стигали хората през вековете, за да се защитят, често безуспешно, от всякакъв род токсини. В древността се е смятало, че поглъщането на малки количества отрова заедно с подходящ антидот помага за изграждане на пълноценен имунитет срещу всичко, което биха могли да прихванат.
Тази практика не изненадваше Харват. Дори в наши дни много народи от Югоизточна Азия все още караха своите войници да пият змийска кръв като част от обучението им в джунглата, смятайки, че така се изгражда имунитет срещу змийската отрова.
Една от практиките на древните, която не беше безсмислена и все още се прилагаше в съвременния свят, беше разпитването на пленниците относно естеството на биологичното оръжие, използвано от техните армии, и начините за защита срещу него. Ето това бе научен метод, разбираем за Харват - обикновеният разпит.
- Елате да видите нещо - каза Ванеса, прекъсвайки мисълта му.
- Какво има? - попита Джилиън и заобиколи бюрото.
Ванеса се облегна назад, за да им даде възможност да погледнат екрана на монитора ѝ.
- Това е отговор на едно мое електронно писмо до групата по палеопатология. Пуснах запитване към всички дали са забелязали някой наскоро да е проявявал интерес към малката ни морава змия и връзката ѝ с биологичните оръжия в древността.
- И?
- Изпратили са ми това - каза Ванеса и завъртя плъзгача да открие долната част на съобщението и да им покаже приложената към имейла снимка.
Погледът на Харват се спря върху древна броня, или по-точно нагръдник. Кожените ремъци бяха изненадващо добре запазени, както и леко ръждясалите закопчалки, но това не беше най-забележителното в тези доспехи. Точно в средата на нагръдника беше разположен един от най-интересните гербове, които някога бе виждал. Беше релефно изображение на озъбена глава на вълк с две змии, увити около врата му, но не какви да е змии. Телата им бяха изработени от скъпоценни камъни с пурпурен оттенък главите им - от продълговати плочки, приличащи на бял мрамор.
- Кой е изпратил снимката?
- Направила я е съпругата на един от палеопатолозите. Казва се Моли Дейвидсън. Работи за „Сотбис“ в Лондон, в отдела за военни предмети: оръжия, доспехи и така нататък.
- „Сотбис“? Аукционната къща ли?
- Същата - потвърди Ванеса. - Някакъв нов клиент искал да разбере тръжната цена на тази реликва. Явно Моли доста се е затруднила в търсенето на историческия контекст на този предмет, а после съпругът ѝ получил моя имейл относно Azemiops fеае и я посъветвал да ми изпрати снимката. Сметнали са, че може да има връзка и че бихме могли да си помогнем взаимно.
Харват проучи изображението много внимателно. Тук определено имаше връзка.
- Тя има ли някаква представа какъв е произходът на този предмет?
- Смята, че може да е от Картаген, вероятно около трети век преди новата ера.
- Но картагенците са живели в Северна Африка, на територията на днешен Тунис. Как биха могли да знаят за Azemiops fеае? Вие казахте, че тя се среща само в Китай, Тибет, Миянмар и Виетнам.
- Да, казах го и е вярно - потвърди Ванеса. - Azemiops fеае не е влечуго, което е можело да се срещне около Картаген.
- Тогава каква е връзката?
- Нека отговоря на първия ви въпрос. Първоначално Картаген е бил колония, основана от финикийците, които били опитни мореплаватели. Най-прочутите картагенски пристанища Тира и Сидон се споменават дори в Библията. Всъщност думата “библия“ идва от Библос - друго пристанище в Картаген, от което се осъществявал най-големият износ на египетски папирус. Повечето ранни книги са били изработени от папирус, а думата „библос“ прониква в Древна Гърция и добива значението на “книга“. Точно като предците си, картагенците са били невероятно умели търговци и са купували и продавали какво ли не. Нещо повече, те са били и също така отлични моряци и търгували из цялото Средиземноморие. Повечето учени не вярват да са извършвали търговия по-далеч от Гърция, но е възможно. Има истории за картагенски набези в Мала Азия и отвъд нея по “пътя на мусоните“. Ако това е истина, е съвсем възможно да са попаднали на „Артхашастра“, както и на Azemiops fеае и познанието за това как да извличат отровата ѝ. Естествено всичко зависи от това дали всъщност са установили някакъв вид търговски отношения с древна Индия.
- Дори да са го направили, какво общо има това с този нагръдник?
- Какво знаете за картагенския генерал Ханибал?
Харват, който беше изучавал задълбочено история, отвърна:
- Бил е един от най-гениалните военни стратези в древния свят.
- Правилно - отвърна Ванеса. - Освен това Ханибал може би е най-известен с дръзкото си, неочаквано нападение срещу процъфтяващата Римска империя.
Харват знаеше добре тази история. Ханибал тръгнал от Испания с близо четиридесет бойни слона и според някои свидетелства с повече от сто хиляди войници, за да предприеме атаката. Единственото, което стояло между него и врага му, били внушителните върхове на Френско-италианските Алпи.
Но докато стигне до тях и се спусне до долината на река По край днешния град Торино, Ханибал вече бил изгубил много от слоновете и над половината от хората си. Макар че засадите и схватките с мародерстващите галски племена на територията на съвременна Франция и Испания причинили голяма част от загубите му, много повече войници загинали по стръмните планински пътеки от безбройните алпийски свлачища и лавини.
- Има една малко известна мълва - продължи Ванеса, - че в предните редици на войската си Ханибал е поставил най-елитната си гвардия. Говорело се, че те пренасят оръжие с невъобразима разрушителна мощ - оръжие, което със сигурност щяло да гарантира тяхната победа над римляните.
Въпреки познанията си за живота на картагенския генерал, Харват не беше чувал подобно нещо.
- Нека позная, смятате, че това оръжие е било биологично или химическо?
- След като говорим за Ханибал - намеси се Джилиън, - със сигурност е било биологично.
- Защо?
- Ханибал е един от най-ранните ревностни защитници на биологичната война в историята.
Скот беше смаян.
- Така ли? И за какви оръжия говорим?
- Най-добрият пример, който демонстрира увлечението му към отровните змии, е от 190 година преди новата ера. Поради сериозното числено превъзходство на вражеския пергамски флот Ханибал пратил част от хората си на брега да съберат възможно най-много отровни змии, които запечатали в делви. Когато пергамските кораби се приближили достатъчно, картагенците изстреляли делвите с катапулти към палубите им. Съдовете се строшили и змиите плъзнали във всички посоки, принуждавайки пергамските моряци да напуснат корабите си. Така картагенският генерал извоювал решителна победа над един далеч по-многочислен неприятел. Ако Картаген е поддържал контакти с Индия, предвид онова, което знаем за агресивните стремежи на Ханибал в търсенето на биологично оръжие, всичко това се вписва доста добре в картината - довърши Ванеса.
- Виждам съвсем очевидна връзка - каза Джилиън. - Който и да е носил този нагръдник, със сигурност е притежавал някакво оръжие, съдържащо отровата на Azemiops fеае.
- Съгласен съм с вас, че има връзка - отговори Харват. - Но откъде знаете, че притежателят на нагръдника е използвал оръжие, съдържащо нашата отрова?
Ванеса разбираше какво иска да каже Джилиън.
- Изображението на вълка и змиите от вида Azemiops fеае са част от тактиката за сплашване. Древните са вярвали много силно в силата на психологическата война. Знае се, че в битките някои от тях дори са носели знамена с изображението на вида отрова, която щели да използват срещу врага си.
- Значи, мислите, че нагръдниците са носели послание?
- Със сигурност - потвърди Ванеса. - И нека ви кажа защо. Запознат ли сте със скитите и техните стрелци?
- Джилиън ми спомена за тях.
Ванеса бързо нарисува една скица в тефтера си и я обърна към Харват.
- Скитските стрели били боядисвани така, че да изглеждат като змиите, от които била извличана отровата. Дори ако една такава стрела просто падне близо до вас, психологическото въздействие би било огромно. Трудно е за вярване от съвременна гледна точка, но тези методи всявали ужас у вражеските армии. Подобни тактики били прилагани стотици години преди времето на Ханибал. Логично е да се предположи, че и той е прибягвал до тях. Ханибал е бил изключително хитър воин. Използвал всяко възможно предимство, за да надвие врага.
- Приемам - отвърна Харват. - Всичките ви предположения напълно отговарят на характера на Ханибал. Но онова, което все още не разбирам, е това оръжие с невъобразима разрушила сила. Чел съм много за Картаген, но никога не съм се натъквал на нещо подобно.
- Както и много други наши съвременници. Вероятно защото всичко, което знаем за Картаген, е почерпено от римски източници. Когато го завладели, римляните извършили нещо, което нарекли „Картагенското решение“. Опустошили цялата страна, продали повечето от гражданите ѝ в робство, опожарили всичките ѝ библиотеки и най-накрая, като последен решителен удар, който трябвало да гарантира, че картагенците повече няма да бъдат заплаха за Рим, посипали всеки сантиметър от почвата със сол. По отношение на сведенията за Ханибал и Картаген, за най-надежден римски историк е сочен Полибий, следван от Ливий, който пък е роден сто и петдесет години след похода на Ханибал през Алпите. Онова, което не е известно на много хора, е, че е имало двама гърци, нещо като военни кореспонденти, в армията на картагенския генерал по време на похода към Рим. Единият се казвал Сосил и пишел биографията на военачалника, а другият Силен. Сосил постоянно вървял по петите на Ханибал, изучавайки всеки жест на генерала, докато Силен, който владеел няколко езика, прекарвал много време сред войниците.
- И един от тези древногръцки военни кореспонденти споменал за това оръжие с невъобразима разрушителна сила?
- Да, Силен. Споменал е и за герба на нагръдниците, носени от елитната гвардия.
- Къде да намерим това описание на Силен? Може да научим нещо повече от него.
- Точно там е проблемът - каза Ванеса. - Съвременната цивилизация не го е виждала. Твърди се, че оригиналът е бил изгубен, когато водените от Халиф Омир I мюсюлмански войски са плячкосали Александрийската библиотека през 640 година след новата ера.
- Известно ли е от кога този нагръдник е у доктор Дейвидсън?
- В имейла ѝ не пише, но тя не споменава, че го е получила от нов клиент, което ме кара да мисля, че е съвсем отскоро.
Харват помълча известно време, докато обмисляше какъв трябва да е следващия им ход.
- За какво мислиш - попита Джилиън.
- Трябва да разгледаме този нагръдник.
- Нима очакваш да разбереш нещо, което е убягнало на един изтъкнат експерт?
Харват се върна към ниската маса и започна да събира бележките си.
- Може ли да ги взема? - попита той Ванеса, посочвайки един справочник и купчина разпечатани документи.
- Разбира се - отвърна тя.
- Скот - намеси се Джилиън. - Не отговори на въпроса ми.
Харват пое подадения му от Ванеса гумен ластик и го прекара през купчината листа.
- Не вярвам в съвпаденията. Тук има някаква връзка и аз искам да разбера кой е този нов клиент на “Сотбис”.
- Доктор Дейвидсън няма да ти каже - каза Джилиън. - Когато става дума за анонимността на клиентите, швейцарските банки изглеждат направо недискретни в сравнение със “Сотбис”.
- Е, тогава ще трябва да разберем по друг начин - заяви Харват.
- Сигурна съм, че ако някой официален представител на Вашингтон се свърже със “Сотбис” вместо вас, те биха… - започна Ванеса, но Харват я прекъсна.
- В момента не мога да се обърна директно към Вашингтон.
- Защо?
- Повярвай ми, дълга история - отвърна Джилиън вместо него.
След като събра материалите си, Харват отново се обърна към Ванеса:
- Искам да се свържа лично с госпожа Дейвидсън и да си уговоря среща. Имате ли неин телефон в Лондон?
Ванеса обърна очи към монитора си и отговори:
- Тя не е в Лондон. Според имейла в момента се намира във Франция и работи в парижкия клон на „Сотбис“.
Това беше всичко, което застаналият пред университетската сграда Халид Аломари имаше нужда да чуе. Харват не трябваше да допуска онази Алкът ла си оставя куфарчето в лондонския универсален магазин. Както обменените с Емир Токай имейли бяха отвели Аломари в Лондон, така и кореспонденцията ѝ с Уиткоум го доведе в Дърам. Щом прибра дистанционното си подслушвателно устройство и се качи в колата, която бе наел, убиецът реши, че ще се занимае с възрастната двойка по-късно. Сега трябваше спешно да замине за Париж. Някъде в миналото беше направил пропуск. И археологът, и двамата носачи бяха убити в Алпите. Беше сигурен в това. Беше ги ликвидирал със собствените си ръце. Но откритите от тях артефакти си пробиваха път към пазара. Ако имаше някаква надежда да си прибере парите от Скорпиона и да си запази благоразположението на своя ментор, Аломари трябваше да запълни този пропуск.
Когато колата му излезе от двора на университета, той се зачуди какво ли ще е усещането да наблюдава как Скот Харват умира.
Това несъмнено беше най-лошият полет, който Скот Харват беше преживял някога. Силната буря блъскаше самолета през цялото пътуване над Ламанша. Дори най-стоически настроените пасажери бяха сграбчили отчаяно облегалките за ръце на седалките си. От мястото, където беше седнал, Харват виждаше, че Джилиън Алкът бе на ръба да се разпадне. За по-голяма безопасност се бяха качили отделно един от друг на нискотарифен самолет на международното летище в Нюкасъл. Британската полиция щеше да търси мъж и жена, пътуващи заедно.
Щом кацнаха в Париж и преминаха през паспортния контрол и митницата. Харват най-сетне изпусна тиха въздишка на облекчение. За разлика от Алкът, той беше под чуждо име и с фалшив паспорт. Фактът, че тя успя да премине проверките, без да я спрат, вероятно означаваше, че полицията разполага само с нейни снимки, но още не бяха установили нейната самоличност. Имаха късмет, но не можеха да се надяват, че той ще ги съпътства вечно. Трябваше незабавно да постигнат някакъв напредък.
Париж обикновено допадаше на Харват с модните бистра на квартал Маре, уединените кафенета на Сен Жермен де Пре, опушените барове на Латинския квартал… Нямаше друг такъв град в света. Но докато таксито им разплискваше водата от огромните локви, през които преминаваше по пътя към “Сотбис”, Париж му се стори някак чужд. Имаше нещо различно в него… Нещо не беше както трябва. Може би заради светкавиците, които прорязваха необичайно черното следобедно небе. Харват беше виждал всякакво време в Париж, но не и такова. Когато таксито им спря пред една доста запусната фасада в квартал ,,Ле Ал“, вече ръмеше ситен дъждец.
- Дали не сме объркали мястото? - зачуди се Джилиън, вперила поглед в сградата.
Харват провери още веднъж листчето с адреса, което им беше дала Ванеса Уиткоум.
- Тук е - каза той, след което плати на шофьора, излезе от таксито и отвори вратата на Джилиън.
В зданието, пред което се изправиха, вероятно се намираха складът и отделът за реставрации. Видът му обаче беше много различен от бляскавата сграда на аукционната къща „Сотбис“ на улица „Фобур Сен Оноре“ - само на няколко крачки от парижкия хотел „Риц“. Тази занемарена, порутена постройка, която бе застрашително наклонена вляво (както много нейни посестрими във Франция), сигурно беше поне на триста години. Изглеждаше така, сякаш ще рухне и при най-слабия сеизмичен трус.
Когато се затичаха към входната врата, до ушите на Харват долетя силен грохот. И двамата усетиха как тротоарът затрепери под краката им. Скот се сети почти веднага, че стоят над една от многото линии на метрото, които се пресичаха при близката метростанция ,, Шатле ле Ал“.
Емил Зола нарекъл „Ле Ал“ „пъпа на Париж“ - уместен прякор за квартала, приютил най-големия градски пазар, където гражданите, ресторантьорите и търговците се стичаха всекидневно, за да купуват широкия асортимент от основни продукти, съставляващи парижкото меню. На практика „Ле Ал“ беше център на Париж със своето разположение непосредствено на север от Лувъра - точката, от която всички парижки административни райони, или арондисмани, се подреждат спираловидно по часовниковата стрелка подобно на раковина.
Отляво, триетажната сграда на „Сотбис“ граничеше с някакъв склад, а отдясно - с месарница. Под стряхата на месарския магазин имаше фреска, която се стори позната на Харват. Преди да сети къде я е виждал обаче, бравата на входната врата с жужене се отвори и Джилиън се вмъкна вътре.
Вътре помещенията имаха неочаквано съвременен вид и бяха в пълен контраст с похабената фасада. За действителната възраст на сградата намекваха единствено износените от времето дървени подове, полирани до такава степен, че наподобяваха оцветени в меден нюанс огледала. Редици халогенни лампи осветяваха най-различни картини и скулптури, изложени на фона на голите бели стени. Лъскавата гладка алуминиева рецепция беше разположена пред матирано стъкло с гравираната емблема на „Сотбис“. Зад гишето стоеше безупречно облечена млада жена, а от двете и страни бяха изправени двама охранители в стегнати черни униформи. В никакъв случай не бяха обикновени ченгета. В погледа им безпогрешно се четеше предупреждението „Не се бъзикай с мен“. Ако съдеше по картечните пистолети „Хеклер и Кох”, модел МР5, преметнати през рамото им, защитните жилетки на гърдите им и беретите 40-и калибър на хълбоците им, техните работодатели приемаха охраната на това крило много на сериозно. Харват знаеше, че стойността на складираните в сградата произведения на изкуството беше астрономическа.
Джилиън се представи на секретарката, а Харват кимна любезно на двамата излъчващи могъщество охранители. Никой от тях не отвърна на поздрава му. И двамата не отлепяха преценяващите си очи от него.
- Да, добре - отвърна привлекателната рецепционистка, след което постави на място телефонната слушалка и се обърна към Джилиън. - Кабинетът на доктор Дейвидсън е на най-горния етаж в дъното на коридора. Моля, покажете документи за самоличност.
Джилиън и Харват представиха паспортите си. Жената копира информацията и дигиталните снимки на двамата посетители. Няколко мига по-късно машината зад бюрото и изплю две ламинирани карти.
- Ще бъдете ли така любезни да закачите тези посетителски пропуски на дрехите си? - помоли жената Джилиън. - Можете да се качите горе.
Те мълчаливо се заизкачваха по тясна вита стълба. Щом стигнаха до третия етаж, сякаш стъпиха на снимачната площадка на ,, Тримата мускетари”.
Грубо издяланите дъски на дюшемето кореспондираха с дървените греди по ниския таван. Маслени платна от осемнадесети век, изобразяващи живота в кралския двор, пасторални сцени и най-различни натюрморти висяха в позлатени рамки по продължение на двете стени на коридора. Под картините имаше по някой антикварен стол или колекция от книги с кожена подвързия, струпани артистично върху яки маси в рустикален стил. Ако не беше съвременното халогенно осветление, Харват можеше да се закълне, че са се върнали назад във времето.
Кабинетът на Дейвидсън беше отдясно в дъното на коридора. Когато приближиха тежката дървена врата, Харват почука и отвътре се чу глас, който ги покани да влязат. Доктор Моли Дейвидсън стана от бюрото си, за да посрещне двамата гости. Видът ѝ никак не отговаряше на предварителните представи на агента.
Тя беше поне с пет сантиметра по-висока от него и с дългата си руса коса и загоряла кожа приличаше повече на плажна волейболистка, отколкото на един от най-изтъкнатите експерти по древни оръжия и снаряжение в света.
- Доктор Дейвидсън - Джилиън протегна ръката си, след като тримата се срещнаха в средата на кабинета. - Аз съм доктор Алкът, а това е Сам Герин. - Тя използва името, под което пътуваше Харват.
С необичайната си дължина, наклонения таван и сгушените под стрехи прозорчета кабинетът напомняше на типична парижка мансардна или chamber de bonne, предназначена за складиране на домакински вещи. Дългото помещение изглеждаше така, сякаш беше използвано от “Сорбис” най-вече за хранилище, но някой беше събрал по-голямата част от мебелите и картонените кашони в дъното, за да разчисти място за лондонския специалист по древни оръжия.
Покрай вътрешната стена бяха наредени работни плотове с микроскопи, лупи и множество други инструменти. Под прозорците имаше малка редица книжни рафтове. Центърът на стаята беше зает от огромна работна маса, поне два метра широка и двойно по-дълга. Половината от нея беше покрита с бели листа, върху които бяха сложени артефактите, изследвани от доктор Дейвидсън, в това число и нагръдниците.
Дейвидсън се ръкува и с двамата и затвори вратата след тях.
- Извинете за теснотията. Толкова място успяха да ми осигурят за това кратко време.
През затворените прозорци от улицата все още долиташе воят на профучаващите веспи и грохотът на дизеловите камиони за доставки. Харват дочу и приглушената мелодия на песен, която му се стори позната. Тя сякаш идваше от вътрешността на самото помещение. Известно време той се вслушва напрегнато, докато не се сети коя е. Беше фънк класиката от седемдесетте „Любов на въртележка“ на „Охайо Плейърс“. Ако доктор Дейвидсън държеше стереоуредба на някое скришно място, трябваше да ѝ се признае, че имаше добър вкус.
- Извинете и за този шум - добави Дейвидсън. - Собственикът на съседния магазин е дал под наем апартамента на горния етаж на млад диджей, който е вкъщи по цял ден, а после цяла нощ го няма. През половината от времето ми се налага да си нося работата вкъщи, за да избягам от глъчката.
Дейвидсън отиде до дъното на кабинета, удари силно с юмрук по стената и извика на френски на съседа си да намали музиката. Заповедта, изглежда, имаше ефект, защото след секунди вече се чуваше едва-едва.
На Харват не му хареса особено, че доктор Дейвидсън определя музиката на „Охайо Плейърс“ като шум.
- Съжалявам, че не можах да ви дам повече информация по телефона - продължи Дейвидсън, като се запъти към компютъра си и извади някаква кутия от едно чекмедже. - Но както ви споменах, днес следобед очаквах няколко ключови резултата от тестове. Предметите са у нас от седмица.
- Няма нищо - отвърна Джилиън. - Имате ли вече резултатите от тестовете?
- Да, току-що ги получих.
- Какво ще ни кажете? - попита Харват, като вдигна огромния боен чук от масата и го прехвърли от едната си ръка в другата, за да прецени тежестта му.
- Ще ви кажа - Сопна се Дейвидсън, която донесе кутия с бели памучни ръкавици и подаде един чифт на Харват, - че предпочитам да не пипате артефактите без мое позволение, но дори и да ви го дам, трябва да бъдете задължително с ръкавици. Тези предмети са много стари и трябва да се отнасяме към тях изключително грижливо.
- Разбира се - съгласи се Харват. Остави чука на мястото му и си сложи ръкавиците. - Извинете.
Гневът на Дейвидсън се поуталожи.
- Предполагам, че не сте повредили нищо. От всичко, което бихте могъл да изберете, вие се спряхте на най-здравата реликва. Невероятен предмет. Според нашите изследвания главата на чука е била изкована от метали, добити в Северна Африка, а дръжката му, колкото и невероятно да звучи, е издялана от индийски тик - най-твърдата дървесина, позната на човечеството.
- Защо да е невероятно?
- Защото отнесохме този предмет към трети век преди новата ера, а се смята, че Гърция е била единствената пресечна точка на тези две цивилизации. Няма данни, че Индия и Северна Африка са поддържали преки търговски отношения.
- Дали древните гърци са търгували със северноафрикански метали или индийски тик? - попита Джилиън.
- Не мога да твърдя, че съм експерт в която и да било от двете култури - отвърна Дейвидсън. - Това е извън моята компетенция. Познанията ми са в областта на средновековните оръжия, но предполагам, че всичко е възможно. Колкото е оцеляло от древния свят до наши дни, толкова е и изгубено.
Джилиън кимна в знак на съгласие, а Харват тръгна покрай масата и се поинтересува:
- Вашето изследване върху всички тези предмети ли е?
- Да. Според нашия клиент всичките са били открити в едно находище.
- И къде именно?
- Не знаем - отговори Дейвидсън.
- Така ли? - каза Харват с известен скиптизъм. - И защо?
- Клиентът не иска да разкрие тази информация.
- Това със сигурност не ви улеснява - каза Джилиън подкупващо.
- Никак даже - отвърна Дейвидсън. - Всъщност това много ни затруднява. Но в някои случаи подобни предмети са били в семействата на клиентите ни от поколения и има вероятност те просто да не знаят какъв е действителният им произход.
,,А има и голяма вероятност доста от артефактите, които донасят, да са свързани с престъпния свят и техните собственици да дават възможно най-малка информация, за да не попаднат в полезрението на властите”, помисли си Харват. Беше проучил престижната британска аукционна къща, преди да пристигне в Париж, на един обществен интернет - терминал на летище Нюкасъл. Оказа се, че през годините “Сотбис” са били замесени в многобройни скандали, свързани с продажбата на крадени предмети, така че изобщо не бяха наивници. Аукционната къща обаче си беше изградила репутация, че гарантира анонимността на клиентите си на всяка цена. Нямаше да му е приятно, но ако се наложеше, щеше да притисне Моли Дейвидсън. За момента обаче той искаше да узнае повече за нейните проучвания и какво беше успяла да открие.
- В имейла ви доктор Уиткоум споменавате, че според вас нагръдниците са произведени в Картаген към трети век преди новата ера. Защо смятате така?
- Материалите, използвани за изработка на нагръдниците, могат да бъдат отнесени към този период - отвърна Дейвидсън. - Освен това и другите артефакти, открити заедно с тях, ме карат да мисля в тази посока.
- В смисъл?
- Има монети от Иберийския полуостров, глави на копия от древен Египет, глави на стрели от Галия, та дори и стреме на нумидийски конник. Истински миш - маш. Ако съдя по оръжията и снаряжението, хипотезата ми е, че тази сбирка е принадлежала или на военно подразделение, което е пътувало надлъж и нашир по древния свят, в района на Средиземноморието, или….
- …е дошла от армия, съставена предимно от наемници от Средиземноморието и околните територии - довърши Харват. - Като армията на Ханибал.
- Не знаех, че войниците на Ханибал са били наемни - учуди се Джилиън.
- Според една от статиите, които Ванеса ми предостави, мнозинството от картагенците са били търговци - обясни Харват. - Не е имало нужда да поддържат голяма армия в готовност, щом като са можели да наемат най-добрите при необходимост.
- Което би могло да обясни присъствието на нумидийския конник - добави Дейвидсън. - Те са били считани за едни от най-добрите ездачи на своето време.
- Обикновено всяко семейство в Картаген - продължи Харват - е посвещавало поне един от синовете си на пожизнена военна кариера. Подобно на Ханибал, тези мъже са били изключително добре подготвени. Именно те са предвождали армията от наемници на Картаген.
Доктор Дейвидсън видя, че Харват се приближава до нагръдниците.
- А какво можете да ни кажете за тези предмети? - попита той.
- Не колкото би ви се искало - отвърна Дейвидсън. - Надявах се да ми помогнете точно за тях. Според това, което ми каза моят съпруг, колегата ви от университета Дърам смята, че змиите са изображения на усойницата Azemiops feae?
- Имат много прилики с нея - отговори Харват, - но както и вие самата, и ние в известна степен търсим отговорите слепешката. Какво друго можете да ни кажете?
Дейвидсън извади от джоба си чифт бели памучни ръкавици и ги нахлузи на ръцете си, преди да поеме снаряжението.
- Всеки от нагръдниците е образец на изключително майсторство, особено за трети век преди новата ера. Древните гърци са били едни от най-умелите оръжейници през този период, но това надминава което и да е от техните изделия. На базата на металургичните изследвания установихме, че металът е добит някъде в Северна Африка.
- Точно както и бойният чук - вметна Харват.
Дейвидсън кимна.
- А пурпурните камъни, използвани за телата на змиите? Те какви са?
- Аметисти - обясни Дейвидсън.
- Интересно - каза Джилиън. - Има ли някаква конкретна причина за избора на аметиста?
- И аз размишлявах върху това и направих някои проучвания. Като повечето камъни аметистите имат дълга митологична история. Да Винчи е бил убеден, че те притежават изключителни сили, сред които и способността да разсейват лошите мисли и да стимулират интелигентността.
- Но тук става дума за период, предхождащ с много столетия на Да Винчи - намеси се Харват.
- Така е - съгласи се Дейвидсън. - Точно затова потърсих най-ранния източник на сведения за аметистите като камъни със специални сили. Все пак за древните армии не е било необичайно да използват талисмани, които да им дават някакво преимущество на бойното поле.
Джилиън нетърпеливо подкани жената да продължи разказа си.
- Очевидно сте открили някаква връзка?
- В известен смисъл. Според древногръцката митология богът на виното Дионисий е бил оскърбен от един смъртен и се е заклел, че ще си отмъсти на следващия, когото срещне по пътя си. Това била красива млада девойка на име Аметист, която отивала да отдаде почитта си на богинята на лова Артемида. Дионисий призовал няколко тигъра и ги пуснал срещу момичето, но за да предпази Аметист от ноктите на хищниците, Артемида я превърнала в чист кристал. Щом зърнал прекрасната кристална фигура, Дионисий съжалил за стореното и заплакал с винени сълзи, които я обагрили в тъмен нюанс на виолетовото. Оттогава се смята, че аметистът притежава силни защитни свойства. Очевидно, както разказва самият мит, камъкът може да те предпази дори от гнева на боговете.
- Доколкото картагенците са поддържали близки контакти с древните гърци, сигурно са познавали този мит? - попита Харват.
- Много е вероятно - отвърна Дейвидсън. - Известно е, че огромен брой религиозни практики в древния свят са били заимствани от гърците.
- Имате ли представа какъв е произходът на конкретно на тези аметисти? - продължи с въпросите си Харват, разглеждайки отблизо един от нагръдниците.
- Много от нашите съвременници първо биха се сетили за Южна Америка. За страни като Бразилия, Уругвай, Боливия и Аржентина. Но повечето аметисти в древността са били превозвани от Африка.
”Още една африканска връзка”, помисли си Харват, въпреки че вече нямаше нужда да се убеждава, че артефактите имат отношение към Ханибал.
- А камъните, използвани за змийските глави?
- Най-обикновени млечни опали. Намират се навсякъде по света.
- Носят ли някакво скрито значение?
- Не зная, въпреки че със сигурност не са били използвани като талисмани.
Харват поднесе нагръдника, който държеше, към светлината.
- Защо?
- Аметистите - обясни Дейвидсън са на почит заради закрилата, която предоставят. Но опалите традиционно се свързват с лошия късмет. Съчетанието на двата камъка като че ли носи смесено послание: „Закриляй ме, но ми донеси лош късмет.“
- Или от гледна точка на воюващия - предложи Джилиън. - комбинацията би могла да означава: „Закрилян ме от лошия късмет, който нося на врага си.“
Дейвидсън замислено отпусна нагръдника.
- Това също е възможно, но ако това са усойници от вида Azemiops feae, защо картагенците изобщо са ги изобразили на нагръдниците си? С каква цел? Съпругът ми каза, че това е източноазиатска змия. Армиите от Средиземноморнсто не би трябвало изобщо да са я виждали, камо ли да са знаели, че отровата ѝ е смъртоносна. Ако предназначението на тези нагръдници е било да окажат психологическо въздействие, защо върху тях не са били изобразени кобри, които също са всявали страх и са били далеч по-известни? Нещо повече - тъй като наистина най-вероятно става дума за картагенците, има и други свирепи създания от тяхната част на света, които биха били по-подходящи. Защо не са използвали например крокодили, носорози и дори лъвове?
- Ако това наистина са изображения на Azemiops feae - отвърна Джилиън, - то тези змии са имали особено значение за хората, които са носили нагръдниците.
- Ще трябва да се съглася с вас - каза Дейвидсън. - Но защо?
Джилиън вдигна очи от масата и улови изражението на Харват. Време беше да стигнат до същината.
- Доктор Дейвидсън, трябва да ни кажете кой ви е изпратил тези артефакти - заяви Джилиън.
- Защо? - попита жената с недоверие.
- Защото от това може да зависи животът на много хора - отговори Харват.
- От какво? От една маса, претрупана с бойни реликви на повече от две хиляди години?
- Нещата отиват доста по-далеч от бойните реликви - намеси се Джилиън.
- По какъв начин?
- Не можем ла споделим това с вас.
- Господин Герин - обърна се Дейвидсън към Харват с измисленото му име, - не подценявайте интелигентността ми. Животът на човешките същества, който би могъл да е свързан работата ми тук, отдавна е приключил. Ако ми посочите истинската причина за нашия разговор, може би бихме могли да си помогнем взаимно. Да не намеквате, че тези реликви са свързани с някакво престъпление? Ако е така, бих искала да зная как уважаван палеопаталог като Ванеса Уиткоум се вписва в цялата тази история…
- Разбираме, че и вие имате въпроси - каза Джилиън в опит да овладее разговора и да предотврати прекомерната враждебност. Тя самата беше учен и разбираше начина на мислене на Дейвидсън. Сплашването нямаше да доведе до нищо добро, а Харват изглеждаше така, сякаш всеки момент бе готов да влезе в образа на ,,лошото ченге“. Беше очевидно каква трябваше да бъде ролята на Джилиън.
- От друга страна, бихме искали да разберете, че поради известни ограничения не можем да ви кажем всичко.
Дейвидсън отиде до бюрото си, скръсти ръце и седна на ръба му.
- Защо не започнете с онова, което можете да ми кажете? Докато не го направите, няма да научите нищо повече от мен.
- Доктор Дейвидсън, вижда се, че сте интелигентна жена… - подхвана Харват.
- Не се опитвайте да ме ласкаете, господин Герин - изстреля тя.
- Повярвайте ми, изобщо не съм имал намерение да ви лаская. Опитвам се да бъда учтив, затова ще ви помоля да ни съдействате и да ме изслушате. През годините вашите работодатели от “Сорбис” са били замесени в множество случаи на измама и трафик на крадени или незаконни предмети на изкуството.
- Как смеете? - сопна се Дейвидсън. - Няма доказателства, че ”Сотбис” някога са участвали в каквото и да било нелегална дейност.
- Доктор Дейвидсън, когато всичко се разчуе, не само аз, а и обществото няма да се интересува от тези твърдения. Гарантирам ви, че това ще е краят на “Сотбис”. Крадена картина, фалшифициран дневник - в днешно време това не е нищо в сравнение с подпомагането на тероризма.
Това беше нечувано. Дейвидсън не можеше да повярва на ушите си.
- Тероризъм? Значи пак печелят днес терористите - чрез незаконен трафик на антики на възраст повече от две хиляди години? Това е несериозно! - изсмя се тя.
- Напротив, дяволски сериозно е - отговори Харват.
- Не мисля. Иначе нямаше да се обърнете към мен. Щяхте да отидете при някой по-вишестоящ, с повече власт.
- Вие сте тази, която изследва предметите.
- Господин Герин, губите не само вашето време, но и моето. Вървете си.
Харват беше на път да изгуби търпение, но Джилиън му даде знак да отстъпи. Клатейки раздразнено глава, той се оттегли в другия край на стаята, където слабата музика се процеждаше през стената.
- Доктор Дейвидсън - поде Джилиън. - Уверявам ви, че нещата са много сериозни. Трябва да разберем къде са намерени тези артефакти и от кого. За да отговоря на вашия предишен въпрос, мога да кажа, че сме убедени, че имат отношение към голямо международно престъпление.
- Значи сте ме излъгали. Въобще не сте палеопаталог - каза накрая Дейвидсън. - Каква сте тогава? Агент на Интерпол?
- Доктор Дейвидсън, не съм ви лъгала. Действително съм палеопаталог, но случаят е много заплетен. Моля ви, имаме нужда от помощта ви. Трябва да ни кажете кой ви е изпратил тези антики.
- Нека ви извадя от заблуждение още сега - отговори гневно Дейвидсън, ставайки от бюрото си. - Нямам намерение да ви казвам каквото и да било, освен ако не ми представите официална съдебна заповед. “Сотбис” се придържат строго към политика на неразкриване на имената или друга лична информация на клиентите си. Ако имате основание да вярвате, че тези предмети и лицето, респективно лицата, които са ни ги доставили, са замесени в някаква престъпна дейност, тогава ви препоръчвам да разговаряте с местен магистрат. Докато компанията ни не получи съответната съдебна заповед по надежден ред, няма да разгласяваме нищо.
- Искате да заведем дело? И то в рамките на френската съдебна система? Знаете ли колко време ще отнеме това? - настояваше Джилиън.
- Това не е мой проблем.
- Доктор Дейвидсън, умолявам ви…
- Какво прави той, по дяволите? - възмути се Дейвидсън.
- Отстранявам бюрократичните пречки - заяви Харват, който отново застана до масата и започна да тършува из купчина папки. - Нямаме време да чакаме френското или което и да било друго правосъдие. Тази информация ни е нужна сега.
- Ще повикам охраната - Дейвидсън се присегна към телефона си.
- Спри я! - нареди Харват на Джилиън.
Тя не можеше да повярва, че нещата се влошиха толкова бързо.
- Нека всички се успокоим.
Харват нямаше намерение да се успокоява. В света на Дейвидсън и Алкът хората можеха да си позволят да се отпуснат и да не бързат за никъде, както предполагаше тяхната наука. В света на Харват беше различно - или ти определяш темпото, или някой го определя вместо теб. Твърде много хора зависеха от него и той трябваше да се добере до истината възможно най-скоро. Джилиън беше проиграла шанса си. Сега щяха да действат по неговия начин.
Харват захвърли папките, които разглеждаше, заобиколи масата и стигна до Дейвидсън точно когато тя заговори по телефона. Той изтръгна кабела от стената и каза:
- Винаги се старая да бъда учтив, докато не бъда принуден да зарежа любезностите. Познай кой момент настъпи току-що.
Дейвидсън го измери с хладен поглед.
- Какво точно искате?
- Знаете какво искам - отвърна Харват и навлезе в личното ѝ пространство с цел ла подсили с ефекта на заплахата. Той не обичаше да играе твърдо с жени, но тя не му оставаше голям избор. - Искам цялата налична информация за онези, който ви е изпратил тези предмети, и то веднага.
Дейвидсън посочи разпилените по пода папки.
- В една от папките е - излъга тя.
Лъжата и беше придружена от неловко пристъпване от единия крак на другия Тя не се опитваше да избяга, а да скрие нещо от погледа на Харват. Но какво? И тогава Харват се досети - компютъра ѝ.
- Явно нямате намерение да ме улесните.
Дейвидсън го изгледа свирепо.
- Добре, както искате - каза Харват и издърпа стола зад бюрото ѝ. - Седнете.
Жената отказа и той беше принуден да прибегне до физическо насърчение. Това я уплаши повече от всичко друго и тя незабавно се отпусна на стола прел компютъра си. Харват продължи да държи ръката и над лакътя, за да предотврати евентуална съпротива. За жалост обаче не подозираше, че истинската съпротива ще го връхлети през вратата като тир.
Преди да накара Дейвидсън да отвори някой от компютърните си файлове, вратата на кабинета се отвори с трясък и едно мощно, облечено в черна униформа тяло се понесе към него през бюрото. Харват пусна рамото на Дейвидсън точно навреме, за да защити с ръце лицето си. Охранителят се стовари върху му и го повали назад. Главата на Харват се удари в твърдото дюшаме и преди да се разсеят затанцувалите пред очите му снежинки, униформеният започна да го удря. Независимо от все още замъгления му поглед, инстинктите на агента се задействаха веднага.
С две бързи движения той надви нападателя си, възседна го и хвана главата и шията му в ,,ключ”. Имаше само един проблем - беше забравил, че човекът си има партньор.
Преди да успее да освободи едната си ръка, а за да отбие удара, вторият охранител вече беше стоварил силен ритник в ребрата му. За частица от секундата Харват си помисли, че ще издържи на удара, но въздухът излезе от дробовете му. Той охлаби хватката, в която държеше първия нападател, и тялото му се сгърчи на пода, гладно за кислород. Някъде в далечината му се стори, че чува писъците на Джилиън, когато близо до ухото му някой зареди картечен пистолет МР5 и дулото се притисна до слепоочието му.
Хелън Ремингтън Кармайкъл си проправи път през претъпканата бирария и завари председателя на Националния комитет на Демократичната партия Ръсел Мърсър седнал на обичайната маса зад огромен бифтек и още по-голяма чаша пино ноар от винарната „Арчърм Съмит“.
- Хелън - поздрави я мъжът. Той надигна едрото си тяло, за да посрещне неочакваната си гостенка. - Много се радвам да те видя.
- Спести си любезностите, Ръс. Опитвам се да се свържа с теб от два дни.
- Бях малко зает.
- Виждам - подметна Кармайкъл, оглеждайки трите привлекателни млади жени, седнали на масата му. - Нека позная. Допитваш се до общественото мнение?
Мърсър подуши опасността от скандал. Последното, което му трябваше сега, бяха свидетели.
- Сметката ми на бара би трябвало да е още открита - каза той, като стана и учтиво отпрати жените от сепарето си. - Ще извикам като свършим.
Когато момичетата се отдалечиха с походката на модели, Кармайкъл се настани на масата и щракна с пръсти към най-близкия сервитьор.
- Леденостудено мартини „Кетъл Уан“, много мръсно, с много маслини. Когато сервитьорът се изгуби от поглед, тя съсредоточи целия си тъмен гняв върху Мърсър. - Като гледам събеседничките ти, явно им се плаща на час , така че ще бъда кратка.
- Няма да удостоя с отговор тази забележка - отвърна председателят на Националния комитет на Демократическата партия.
- Тогава да видим какво ще удостоиш с отговор. Чух, че си имал много откровена среща в Белия дом с Чък Андерсън.
- Така е.
- И си му казал, че демократите няма да ме включат в листата си.
- Точно това му казах.
- Как смееш! - изсъска тя.
Мърсър се наведе над масата и закова очи в нейните.
- Слушай ме внимателно, Хелън. Поведението ти на мъжемелачка може и да е очаровало гласоподавателите в Пенсилвания, но сега си във висшата лига, където играем по други правила. Ако искаш партията да издигне кандидатурата ти, трябва да я заслужиш. Не можеш просто да цъфнеш наперена на масата ми, да обиждаш гостите ми и да настояваш да ти поднеса номинацията на тепсия.
Кармайкъл се възмути.
- Партията не е под твоя контрол, Ръс. Необходим ни е силен кандидат за вицепрезидент, а няма по-силна кандидатура от моята.
- Така ли мислиш? - парира я Мърсър. - А според мен сенатор Коуда от щата Мейн би се представил доста добре на изборите.
- А ако негодниците имаха криле, целият проклет град щеше да е летище - тросна се тя, като извъртя очи нагоре. - Виж, Коуда може и да е добър, но аз съм по-добра и ти го знаеш, по дяволите.
- Е, и? Не си го заслужила.
- Не съм го заслужила ли? Как смееш да твърдиш, че не съм го заслужила? Съдрах се от работа заради партията!
- Усилията ти не са останали незабелязани.
- Тогава как можеш да твърдиш, че не съм заслужила да бъда в листата?
- Не си се потрудила достатъчно - отговори Мърсър, като протегна напред едната си ръка и я потупа с дланта на другата. - На никого не му пука какво си направила за щата Пенсилвания. Ако не беше мъжът ти, нямаше изобщо да стигнеш дотук. Да не говорим за скапания ти публичен имидж. Половината от американските гласоподаватели - по дяволите, дори половината от твоят електорат - те мислят за бясна лесбийка-мъжкарана, а другата половина смятат, че единствената причина да заемаш сенаторския пост е, че чрез него подпомагаш бизнеса на съпруга си. Това не печели поддръжници, не и там, където са ни най-нужни.
Кармайкъл изчака сервитьорът да остави мартинито ѝ и да се оттегли и едва тогава отговори:
- От известно време насам сътрудниците ми ме убеждават да поработя върху публичния си имидж и, признавам, до момента не съм предприела никакви мерки, но мога да се променя. Дори ще наема външни консултанти, ако трябва. Ще направя всичко необходимо. Искаш да посмекча подхода си? Готово. Само не ме зачерквай от списъка с кандидати за изборната листа.
Тази жена беше невероятна. Абсолютен хамелеон. В един момент се държеше като абсолютна кучка, а в следващия като героиня от Дикенсов роман: „Моля ви, сър, може ли още малко?” Мърсън обаче не беше вчерашен. Политическата амбиция се проявяваше във всякакви форми. Щом Хелън Кармайкъл искаше толкова много да издигнат кандидатурата ѝ, щеше да се наложи да се потруди за това и Мърсър знаеше точно как да я накара. Независимо дали щяха да я включат в листата или не, ако Националният комитет на демократите успееше да я държи в бойна форма, сенатор Кармайкъл можеше да обстрелва кораба на републиканците така яростно, че щабът на президента Рътлидж да не успява да изтребва водата.
Мърсър се настани удобно в сепарето, взе чашата си с вино и каза:
- Може да измислим нещо. Кажи ми какво става с твоите изслушвания?
- Разкажи ми повече за Ханибал и увлечението му по биологичните оръжия - каза Харват, докато си разкопчаваше ризата. Джилиън взе кофата с лед от минибара, изпразни съдържанието ѝ в найлонов плик и му го подаде.
- Всичко по реда си - отговори тя. - Нека видя ребрата ти.
Харват дръпна ризата си, за да открие синината с големината на бейзболна топка, която се беше образувала от лявата страна на гръдния му кош.
- Усещаш ли болка като от счупване? - попита тя, като посегна към натъртеното място.
- Чакай малко - хвана ръката и Харват. Ти си доктор по палеопаталогия, а не по медицина.
- За твое сведение навремето карах линейка, за да си платя таксата за следването, и съм работила като медицинска сестра по време на няколко археологически експедиции през летните ваканции.
- Виж ти, какъв късмет - каза Харват, когато пръстите на Джилиън се плъзнаха по кожата му. - Има ли живи сред пациентите ти?
- Много смешно - отвърна Джилиън и натисна една видимо болезнена част от синината. - Това място изглежда чувствително.
Харват мъчително си пое въздух, а тя продължи:
- Знаеш ли, всичко това можеше да се избегне, ако не беше загубил контрол.
- Това ли стана според теб? Загубих контрол?
- И преди съм го виждала - каза тя, проверявайки за счупени кости. - Типична мъжка реакция. Ти си като чук - проблемите, които срещаш в живота си, не са нищо повече от пирони.
- Тогава си го набий в главата, госпожо, не ми трябва помощта ви - каза Харват, като стана от леглото и отново облече ризата си. Дори да имаше едно-две пукнати ребра, Джилиън Алкът нямаше как да разбере това само с опипване, а и не би могла да му помогне. Щеше да се наложи да заздравяват сами.
- Седни - заповяда му Джилиън. - Още не съм приключила с прегледа.
- Ако искаш да видиш повече - отвърна той, отправяйки се към минибара, за да вземе една малка бутилка водка ,,Московская”, - първо ще трябва да почерпиш с вечеря и да ми кажеш, че ме обичаш.
Джилиън се усмихна.
- Нямах това предвид.
- Знам какво имаше предвид - каза той и си наля водка в чашата, след което се огледа за лед. - Да се върнем към Ханибал.
Джилиън пликчето с лед от леглото и му го подхвърли. Харват го развърза, извади две кубчета и ги пусна в чашата си.
- Целият съм в слух.
- Нямам какво да разкажа повече. Както каза Ванеса, онова, което ни е известно за Ханибал, е почерпено от малкото римски исторически документи. Знае се, че е бил надарен с изключителен ум и не се е спирал пред нищо, за да постигне целите си. Нямало е друг като него.
- Наздраве по този случай - вдигна тост Харват и отпи от водката, за да притъпи болката в ребрата си. После остави чашата на нощното шкафче и попита: - Възможно ли е Ханибал да е имал контакти с Индия?
- Нагръдниците са красноречиво доказателство за това. Няма съмнение, че става дума за усойниците от вида Azemips feae.
- А как се вписва изображението на вълка?
- Вълците са били смятани за много жестоки и свирепи животни. Освен това те били символи на Рим. Ханибал може да се е опитвал да си присвои част от римската символика, за да въздейства на враговете си.
- Възможно е - каза Харват, макар да му се струваше, че тази теория е далеч от истината.
- Предполагаме - продължи Алкът, - че самото оръжие трябва да е било най-ужасяващото в неговия арсенал. Ето защо на нагръдниците са били изобразявани Azemips feae. Той със сигурност е искал всеки, особено войниците, да не забравят нито за миг какво пренасят.
- Искаш да кажеш, че изображенията на отровни змии по нагръдниците са били използвани не само за да всяват страх у врага, но и да окуражават настъпващата армия?
- Именно - потвърди Алкът. - След като планът със змиите е бил оповестен, флотата на Ханибал се е изпълнила с увереност, че няма как да изгубят битката, дори ако се изправят срещу по-силен неприятел.
Харват поразмисли върху чутото, като се опитваше да свърже всичко в една картина.
- Да предположим, че Ханибал се е добрал до някое копие на ,,Артхашастра”.
- Което за онова време е било равносилно на подвиг. Смятало се е, че тази книга носи могъщество и се съмнявам, че са я раздавали под път и над път, особено на народи, които биха могли да се окажат потенциални врагове.
- Ще заложа на това, че Ханибал я е притежавал. Бил е доста находчив човек и дали е купил „Артхашастра”, или я е откраднал, няма значение. Нека просто предположим, че се е сдобил с нейно копие.
- Добре.
- После е намерил някой, който да му я преведе. Може дори да е взел със себе си някой предприемчив индийски учен или войник, за да му помогне да я разучи. Може да е пращал свои хора в Индия, за да му донесат необходимите змии, тъй като Azemips feae не са били разпространени в гръко-римския свят. След това е използвал хора от племето псили, които да се справят със змиите и да извлекат отровата им.
- Много е възможно - съгласи се Джилиън. - Но Ванеса спомена, че е прегледала цялата „Арташастра“ и не е открила рецепта, която да покрива всички симптоми, установени в Асалаам.
- Зная - каза Харват. - Ами ако картагенците са използвали „Артхашастра“ само като основа, на която да стъпят? Ако са създали някакъв хибрид на Azemips feae? Или са извършили дуплициране и са се сдобили с болест, която никой дотогава е виждал?
- И това е възможно - отвърна Джилиън и се замисли. - Но какво ни дава това? Нямаме никаква представа откъде са се появили артефактите, камо ли кой ги е предоставил на „Сотбис”. Нищо, освен съдебна заповед или официална правителствена молба не би могло да накара аукционната къща да отвори отново вратите си за нас.
- Какво би си помислила, ако ти кажа, че не е нужно буквално да отваря вратите си за нас? - попита Харват, докато отново поставяше плика с леда върху синината си.
Не беше нужно да е гений, за да разбере намека на Харват. Джилиън усещаше, че той не е от хората, които се предават лесно.
- Извадихме голям късмет, че веднъж вече излязохме оттам, без да ни арестуват - подхвърли тя. - Не мисля, че имаме някакъв шанс, ако пробваме пак. Особено като се има предвид, че обмисляш влизане с взлом.
Харват се усмихна.
Беше го преценила съвсем вярно. Той определено беше чук.
- Мисля, че грешиш за днешната случка - каза Харват. - Нямаше как да ни арестуват. Дейвидсън не може да е сигурна, че предметите не са придобити незаконно, освен това се пази от медиен скандал.
- Дори да е така, как предлагаш да проникнем вътре? При тази охрана е почти невъзможно.
- С магия - отново се усмихна Харват.
- С каква магия?
- Ще преминем през стените.
Джилиън слезе във фоайето на хотел „Гар дю Норд“, облечена в дрехите втора употреба, които Харват беше изпратил в стаята и по-рано същата вечер. Не беше сигурна дали не беше уцелил размера ѝ, или нарочно беше купил черното поло и черните джинси толкова тесни, че да прилепват към тялото ѝ. Каквато и да беше причината, с износеното черно кожено яке тя се чувстваше като истинска парижанка. Топлите дрехи я зарадваха, защото отново беше нахлул студен фронт и натежалият от дъждовни капки нощен въздух пронизваше.
Точно в полунощ Харват се появи във фоайето и ѝ даде знак да го последва. На улицата той я поведе бързо през дъжда към един миниван без прозорци отзад. Беше оставил двигателя да работи и беше надул свистящият радиатор докрай, но вътре все още беше студено.
- Стават ли ти дрехите? - попита той, щом потеглиха.
- Много странно - отвърна Джилиън. - Ботите ми пасват идеално, но останалото леко ми стяга.
Харват ѝ хвърли бегъл поглед, преди да свие надясно към булевард „Мажента“, и каза:
- Не, всичко ти е съвсем по мярка.
Джилиън трябваше да се досети. Щом някой би могъл да определи с точност размера на обувките ѝ само след два дни, прекарани с нея, едва ли би сбъркал с останалото.
- Откъде ги взе?
Гумите на минивана разплискваха вода, докато се придвижваха на юг из локвите.
- От един битпазар.
- А колата?
- От един познат, който има познат….
Джилиън се обърна към багажното отделени
- И предполагам, че всичко отзад е от…
- Същия познат - довърши Харват, който сви по булевард „Страсбург“. После ускори, за да хване зелената светлина на светофара за десния завой.
- И какво е всичко това? ‘
- Шперцове.
- Шперцове? - повтори Джилиън, като погледна към брезентовия сак и двата пластмасови куфара марка „Сторм“ - Сигурно се шегуваш.
- Говоря съвсем сериозно. Наистина. Ще видиш.
Десет минути по-късно навлязоха в оживения квартал ,,Ле Ал“ и успяха да си намерят място за паркиране на една пресечка близо до сградата на „Сотбис“. Харват отвори задните врати на вана и се наведе вътре, за да скрие главата си от дъжда. Придърпа към себе си двата куфара и тежкия черен брезентов сак отвори ги и провери за последно съдържанието им.
- Нали каза, че вътре имало шперцове? - полюбопитства Джилиън, която също беше притичала до багажника и надничаше във вътрешността на колата.
- Така е.
Харват извади от сака малък ковашки чук, дълъг около трийсетина сантиметра:
- Този ще отвори входната врата.
Джилиън го изгледа така, сякаш беше откачил.
- Нали разбираш, че когато те сравних с чук, който третира проблемите си като гвоздеи, говорех метафорично?
Харват не ѝ обърна внимание и пъхна чука под якето си.
- Сериозно ти говоря - настоя Джилиън.
- Знам.
- Кажи ми какво наистина си намислил.
- Казах ти. Ще използвам шперца си, за да отворя входната врата.
- А охраната?
Харват затвори ципа на сака и го метна на рамо. После грабна по-големия от двата куфара и даде знак на Джилиън да вземе по-малкия. Когато затвори задните врати на багажника, каза:
- Ако направим всичко както трябва, те няма и да разберат.
- Ако го направим всичко както трябва?
- Ще се надяваме, че тесните ти джинси няма да ти попречат да бягаш.
- Това ми хареса - каза Джилиън. - Знаеш как да се майтапиш с момичетата.
- Че кой се майтапи? - отвърна Харват и пое надолу по улицата.
Джилиън го засипваше с въпроси през целия път, но на него не му се говореше. Въпреки твърдата кожа на якето му, найлоновите дръжки на претъкания брезентов сак се врязваха в рамото му. Нямаше търпение да го свали на земята. За щастие, тежкият куфар марка ,,Сторм” имаше вградени колелца, които му позволяваха да го дърпа.
На Джилиън много ѝ се искаше да се довери на Харват, но не можеше да се отърве от чувството, че той действа безразсъдно. Да строшиш остъклените входни врати на „Сотбис“ с чук, беше най-безумният план, за който можеше да се сети. Нямаше да направят и пет крачки и въоръжената охрана щеше да ги погне. Тя тъкмо се канеше да му го каже, когато Харват спря. От входната врата на аукционната къща ги деляха три входа. Мушнаха се в един малък безистен и той остави брезентовия сак на земята, пластмасовия куфар на стената и извади пакет цигари и запалка.
- Ето - каза той и ѝ ги подаде.
- Не пуша.
- И аз, но това няма значение.
- А кое има значение?
- Всички в Париж пушат.
- Е, и?
Харват обърна пакета, тръсна го, извади цигара и й я подаде.
- Ако просто стърчим тук и не правим нищо, ще изглеждаме твърде подозрително.
Джилиън не схващаше логиката.
- Но няма проблем да стърчим, без да правим нищо, стига да сме с цигара в устата?
- В Париж е така - каза Харват, като поднесе запалката към цигарата ѝ.
- Знаеш ли, зарязах цигарите преди около три години - подхвърли Джилиън, навеждайки се към пламъка. Когато цигарата и се запали, тя се облегна на стената и всмукна дълбоко. Докато димът изпълваше белите ѝ дробове и никотинът препускаше по кръвта ѝ, я обзе отдавна забравено усещане.
Макар да беше наясно с ужасните последствия, цигарата ѝ достави удоволствие. Сякаш се завръщаше у дома след дълъг път.
- Какво ли не правя за кралицата и родината - въздъхна Джилиън.
Харват мразеше цигарите.
- Не съм ти казал да пушиш наистина.
- А какво да правя с тази цигара?
- Преструвай се. Не вдишвай.
- Късно е - отвърна тя и дръпна отново. Злото сторено. - Докато аз стоя тук, захвърляйки три години волеви усилия и тежък труд, ти какво смяташ да правиш?
Харват пъхна ръце в джобовете на якето си, заклати пети напред-назад и отвърна безгрижно:
- Аз ли? Просто чакам метрото.
- Чакаш проклетото метро? Нали знаеш, че в тази част града то минава
- Много добре знам - каза Харват и продължи да се пощи ща. - Ако видиш да идва автобусът за „Пикадили“, нали ще бъдеш така добра да ми кажеш?
- Нямаш проблем.
Джилиън пристъпи към входа на безистена и се загледа в проливния дъжд, който тропаше по покривите на паркираните коли. Някъде в далечината от време на време проблясваха светкавици, придружени от гръмотевичен тътен. Джилиън започна да отброява секундите между тях. Бурята ги приближаваше и безпокойството ѝ растеше. Тя стоеше и се взираше в дъждовната улица, а мислите ѝ се върнаха към нощта, в която изгуби и родителите си, и баба си.
- Французите наричат това „danse macabre“ - обясни Харват, който помисли, че Алкът се вглежда в зловещата фреска под стрехите на отсрещната сграда. - Това означава…
- „Танцът на смъртта“ - довърши тя.
Харват излезе от сенките на безистена и застана до нея.
- Познаваш ли я? - поинтересува се той.
- Разбира се. Това е може би една от малкото популярни художествени алегории в областта на палеопатологията. През четиринадесети и петнадесети век хората са вярвали, че скелетите се вдигат от гробовете си, за да изкушат живите да се присъединят към тях в мистериозен танц, който завършва със смърт. Никой не бил имунизиран. Всеки можел да се поддаде на този зов, от папата до простолюдието. Фреските служели като ,,memеnto mori”.
- Какво е ,,memento mori”?
- Най просто казано, напомняне, че каквото и да направим през живота си, всички ще умрем. Смята се, че фразата произхожда от триумфалните шествия в Римската империя. Докато преминавали по улиците, генералите победители били придружавани от роб, който не преставал да им повтаря като заклинание ,, Помни, че си смъртен“. Така са ги връщали към действителността, предполагам.
- Интересно. Знаеш ли къде се намира най-старата подобна фреска?
Джилиън се извърна към него и отговори:
- В Германия. Наричат я „Totentanz“. Представлява празник на живите и мъртвите.
- Всъщност - поправи я Харват - първото изображение на danse macabre е било създадено през 1424 година. Намира се на три пресечки оттук, в Църквата на светите младенци.
- Откъде знаеш?
- Бил съм в Париж няколко пъти. Обичам да научавам интересни факти от историята на местата, които посещавам.
- Сигурен ли си, че първият danse macabre е нарисуван тук?
- Проверих още веднъж този следобед - отвърна Харват. Една светкавица освети лицето му.
Джилиън мислено отброи секундите до гръмотевицата.
- Предполагам, че това има нещо общо с нашия план?
- Донякъде.
- Как така?
Земята под тях започна да тътне от звука на приближаващия се влак на метрото.
- Ще ти кажа след малко - обеща Харват и извади чука изпод якето си. - Но сега трябва да хванем влака.
Докато Джилиън държеше улицата под око, Харват използва шума от метрото, за да прикрие трите яки удара с чука, с които успя да разцепи тежката дървена врата с дебела метална брава. Толкова ѝ трябваше, за да поддаде. Вратата към апартамента на последния етаж беше доста по-лесна за разбиване.
Скот извади инструментите си и обясни на Джилиън, че при първото им идване в „Сотбис“ през деня е забелязал, че под стрехата на сградата, в която се намираха, има същата фреска danse macabre като зданието отсреща. Това го подсети за една история, която прочел преди време. В нея се разказало как французите са се справили с тленните останки от гробището на „Светите младенци“, когато то се препълнило и трябвало да се търси място за новите покойници.
Първоначално ги полагали в прилежащи към църквата костници, но много скоро и те вече не вършели работа. Затова започнали тихомълком да изкупуват сградите в околността и да ги използват като тайни костници. Понякога зазиждали телата в стените, а апартаментите давали под наем, за да възстановят част от разходите си. Друг път оставяли труповете на горните два етажа и отдавали долните. Всичко вървяло добре, докато стените и подовете не тръгнали да загниват и във всекидневните не започнали да падат трупове.
Зазиданите тела падали дори от общите стени в съседните сгради. Точно тогава Париж открил изход от ситуацията. Вече били престанали да добиват камъни в каменоломните под десния бряг, защото се страхували, че изровените тунели са го отслабили така, че всеки момент може да рухне. Но те били идеалното място за преместване на съдържанието на костниците. Мъртъвците били извозвани с каруци по тъмно, черепите и костите били струпвани в тунелите и - voila - така се родили парижките катакомби.
Гледката на фреските по-рано през деня накарала Харват да се замисли. Той открил клуба, където работел диджеят от съседния апартамент, и научил, че през следващите два дни човекът ще устройва рейв парти в Кале. След това направил малко проучване в Националната библиотека и разбрал, че всички сгради в този квартал са на възраст поне няколко века. Стената, отделяща апартамента от кабинета на Моли Дейвидсън, е била строена по същия начин, както са строели и преди повече от петстотин години - от камък и хоросан.
- Дано имаш по-голям чук, ако се каниш да направиш онова, което си мисля - подметна Джилиън, щом Харват отвори капака на големия пластмасов куфар и го отметна назад.
Освен още едно оръжие, Озан Калъчкъ му бе осигурил и още друго. В куфара лежеше инструмент, наречен „скоростна бетонорезачка”, или РАПТОР. Приличаше на голям пожарогасител с дълъг накрайник. На практика това беше газов пистолет, задвижван от хелий, който можеше да изстрелва стоманени пирони със скорост километър и половина в секунда, пет пъти по-бързо от скоростта на звука и да пробива бетон с дебелина над петнадесет сантиметра.
- Какво е това по дяволите? - изненада се тя.
- Нашият пропуск за съседния апартамент - отвърна Харват като извади от куфара дълъг черен заглушител и го зави на накрайника на раптора. - Трябва ни още нещо.
Отиде при една купчина щайги за мляко, пълни с музикални дискове. Когато започна да ги разглежда, каза:
- Първо трябва да премахнем гипсовата мазилка, а после с помощта на раптора ще пробием стената. Но дори и с този заглушител пак ще вдигнем доста шум. Не искам да завися от разписанието на метрото, за да прикрием звука. А и обичам да си подсвирквам нещо, когато работя. А ти?
- Зависи от мелодията - отговори тя.
Харват извади един диск, озаглавен „Най-големите фънк хитове“ на Джордж Клинтън, показа ѝ го и попита:
- Какво ще кажеш за Маестрото?
Харват завъртя стереоколоните към стената и наду музиката докрай.
Не само че беше страхотно да нанасяш удари с чук в ритъма на фънка, но и песен като „Атомното куче“ имаше достатъчно баси, за да заглушат всякакви звуци, които биха могли да бъдат чути на третия етаж на сградата на „Сотбис“. Колкото и грубо да беше нахвърлял плана си, Харват се чувстваше сравнително уверен, че ще успеят да проникнат вътре и да излязат, без да бъдат усетени, и че до сутринта никой няма да разбере за тяхното влизане с взлом. Но тогава вече нямаше да има значение. Щяха да разполагат с това, което им беше необходимо, за да тръгнат по следата на онзи, който беше дал на „Сотбис“ артефактите.
Когато отстрани мазилката, Харват се захвана с раптора. След като изкърти няколко големи парчета камък, той извади от брезентовия сак комплект сгъваеми титаниеви пръти и система от скрипци и въжета. Заедно с Джилиън използваха малки лостове, с които разкъртваха и освобождаваха камъните от хоросана, след което обгръщаха всеки един от тях с мрежа от ремъци и ги спускаха внимателно откъм своята страна на стената. Минаха два часа и половина, преди да успеят да разчистят достатъчно голям проход, за да могат да пропълзят през него. Харват събра оборудването си, проби възможно най-безшумно мазилката от страната на „Сотбис“ и се промъкна в кабинета.
С помощта на филтрирания син лъч на своя фенер „Шурфайър“ той стъпи в кабинета на Моли Дейвидсън, следван от Джилиън. Дъждът шибаше прозорците и във вътрешността на помещението проникваше оскъдна светлина от улицата. Вътре цареше хаос от сенки и по някаква причина миришеше различно. Беше някаква смесица от зловония, които Харват не можеше да определи с точност - на разтопена пластмаса и още нещо, с не толкова силна, но отчетлива миризма. Присви го под лъжичката, макар да не знаеше защо. Онзи тих глас в подсъзнанието му, който никога не го беше подвеждал, се опитваше да му каже нещо. Докато двамата се придвижваха из стаята, косата на тила му настръхна.
Скот плъзна лъча на фенера си по дългата маса и забеляза, че артефактите са все още върху нея. Това му се видя странно. Защо Дейвидсън не ги е прибрала и заключила?
Докато се промъкваха към бюрото ѝ, агентът видя нещо, което го накара да замре на място. Синият филтър на фенера караше някои вещества да изпъкват на тъмно.
Първо забеляза пръските по стената. Сякаш някой беше изтръскал срещу нея добре накисната бояджийска четка. Когато завъртя фенера към пода и го плъзна напред, лъчът освети голяма, тъмна локва, която се разрастваше откъм бюрото на Дейвидсън. Внезапна мълния озари помещението за частица от секундата - достатъчно, за да покаже проснатото, обезобразено тяло и захвърления боен чук.
Харват се втурна към тялото и рискува, сваляйки закрепения за фенера филтър, за да получи по-добра видимост. По бойния чук имаше кръв и малки розови късчета тъкан, най-вероятно от скалпа на Моли Дейвидсън. Гледката беше ужасяваща. Джилиън сподави надигащия се в нея писък.
Скот огледа дълбоката рана на главата ѝ и разбра, че жената не може да е жива, но за всеки случай клекна и опипа пулса ѝ. Трупът беше още топъл - прекалено топъл, предвид тежката кръвозагуба. Който и да беше убиецът ѝ, беше свършил работата си съвсем скоро, може би дори в последния етап на пробива им. Мисълта, че са могли да направят нещо, за да я спасят, го потисна, но знаеше, че е нямало как да разберат какво става в стаята докато са къртели стената.
От друга страна, на Харват не му харесваше това, че вероятно бяха прекъснали убиеца по средата на злодеянието му. Той бавно описа дъга с фенера си, за да изследва стаята. Имаше малко места, в които човек можеше да се скрие, но той искаше да се увери, че са съвсем сами.
По обясними причини Джилиън беше крайно уплашена и се държеше плътно до него.
- Какво има? - попита тя, докато той осветяваше различните ъгли на помещението.
- Нищо. Искам да се уверя, че сме сами.
- Кой ѝ го е причинил според теб?
- Нямам представа - отвърна Харват, - но…
Той спря по средата на изречението, когато фокусира светлината върху компютъра на Дейвидсън, и изруга:
- По дяволите!
- Какво има? - попита отново Джилиън, като внимателно заобиколи тялото, за да види какво беше извикало реакцията на Харват.
- Който и да я е убил, е бил достатъчно заинтересован от съдържанието на компютъра ѝ, че да го строши и да подпали всичко вътре, преди да си тръгне.
Сега вече разбра откъде вонеше на горена пластмаса. Другата миризма беше кръвта на Дейвидсън.
Джилиън погледна към почернялата и разтопена вътрешност на компютъра.
- Как може да се изгори това нещо, без да се задейства противопожарната система?
- Нужен е пламък, който гори с много малко дим… Силно нажежен. Убиецът е разполагал с ръчна горелка или поялник.
- Очевидно не става дума за престъпление от страст - констатира Джилиън.
Харват трябваше да се съгласи с нея. Убиецът беше дошъл подготвен. И както той самият току-що беше изтъкнал, в компютъра на Моли Дейвидсън сигурно е имало нещо, което е бързал да унищожи.
- Какво ще правим сега? - попита Джилиън.
- Не зная - отговори той и погледна часовника си. Наближаваше четири сутринта. Все някъде беше останало нещо. Вече бяха проникнали в кабинета. ,,Сотбис” със сигурност държаха някъде копие на информацията , но къде? Мисли, заповяда си той. Трудната част свърши - вече сме вътре. Къде Дейвидсън би могла да държи архив на файловете си? Дали някъде не съхраняваха хартиени копия на документите? Харват мислено се изсмя на това предположение. Ако ,,Сотбис” наистина разполагаха с архив, кой знае колко голям щеше да бъде. При всички сделки, които осъществяваха в Париж годишно, щеше да им е нужен огромен склад, може би дори цял етаж. Не само им се налагаше да търсят игла в купа сено, но и нямаха представа къде се намира купата.
Изведнъж му хрумна нещо.
- Дейвидсън не спомена ли, че понякога работи у дома си, когато и е нужна тишина?
- Да. Най-вероятно е копирала всичко, върху което е работила. Аз го правя често.
- Както и аз - каза Харват, като отвори едно от чекмеджетата на бюрото. - Сигурно е носила чанта или портмоне, в което можем да намерим адреса ѝ.
След кратко търсене Джилиън намери дамската чанта на Дейвидсън в миниатюрен шкаф под мивката в ъгъла.
- Ето я - каза тя и я извади, за да я покаже на Харват.
- Браво на теб.
Джилиън разчисти място на най-близкия работен плот и докато Харват и светеше с фенера си, изсипа съдържанието на чантата. Сред купчина безполезни вещи видяха портмоне, клетъчен телефон и връзка ключове. Вниманието на Джилиън беше приковано от швейцарско ножче, дълго около седем сантиметра и закачено на ключодържателя.
- Какво е това? - попита Харват.
Тя издърпа правоъгълно парче пластмаса с метален накрайник изпод едно от остриетата.
- Компютърно флаш-устроиство - отвърна Джилиън. - И аз използвам такова, за да пренасям файлове от службата на домашния си компютър. Сигурно и доктор Дейвидсън го е правила.
- Може да се окаже, че това търсим - каза Харват. Думите му бяха придружени от поредната мълния.
Джилиън, която беше застанала до прозореца, изведнъж зърна облечена в черно фигура, приклекнала върху стръмния покрив, да се взира в тях през стъклото. Преди да успее да извика обаче Халид Аломари вдигна пистолета си и стреля.
Когато прозорецът се взриви и се посипа градушка от остри като бръснач стъкла, Харват вече беше в действие. Прескачайки голямата маса с наредените върху нея артефакти, той повали Джилиън на пода и извади своя полуавтоматичен пистолет „Хеклер и Кох“ от кобура на кръста си. После се надигна, приклекна на едното си коляно и се приготви за стрелба, но беше принуден отново да залегне, след като Аломари поднови огъня. Към звука от изстрелите скоро се прибави и виещият, пронизителен звук на сирена. Строшеното стъкло на прозореца беше задействало алармената система. Харват вече чуваше тропота по стълбите, издаван от тежките ботуши на въоръжените до зъби охранители на „Сотбис“. Това му беше достатъчно. Нямаше желание отново да танцува с тези момчета. Трябваше да си плюят на петите, и то веднага.
Като се претърколи на дясната си страна, Харват произведе шест изстрела към прозореца. После се обърна към мястото, където лежеше Джилиън, и каза:
- Щом преброя до три, искам да избягаш през дупката в стената. Дръж се приведена и не спирай.
- Май не мога да се помръдна - изхриптя тя, дишайки накъсано. Ръцете ѝ трепереха, а очите ѝ бяха разширени от страх. Гледката на мъртвата Моли Дейвидсън и престрелката и бяха дошли в повече. Беше в класически адреналинов шок. Вътрешният и механизъм за оцеляване се бе претоварил и тя беше напълно парализирана. Харват трябваше да концентрира вниманието ѝ върху бягството.
Даде ѝ ключовете от колата и каза:
- Ще го задържа, докато се измъкваш. Искам да вземеш вана, да се върнеш в хотела и да ме изчакаш. Ясно?
Джилиън кимна.
- Добре. Ще броя до три. Готова ли си?
- Чакай - уплахата я караше да протака. Ами ти?
- Не се безпокой за мен. Ще се срещнем там. Хайде. Едно. Две. Три.
Харват изстреля още шест патрона, докато Джилиън тичаше към стената с дупката. След като изпразни пълнителя, той го извади от пистолета и вкара нов. Изгърмя още седем патрона срещу прозореца с надеждата, че ще му провърви и ще намиращия се на наклонения покрив Аломари, но нямаше как да е сигурен. Единственото сигурно нещо беше липсата на ответен огън. Или късметът му беше проработил, или Аломари бе избягал. Колкото и да не му се щеше, трябваше да последва убиеца.
Той грабна един от столовете без облегалки, наредени до работните плотове, и строши с него останалите парчета стъкло. През това време до слуха му долиташе все по-усилващото се трополене от ботите на охранителите на „Сотбис”. Като се хвана, където можа, Харват се изтегли нагоре през прозореца.
Носен от бурния вятър, проливният дъжд се сипеше почти хоризонтално и капките се забиваха в тялото му като пирови. Агентът се опитваше да се задържи с всички сили. Стръмният покрив беше хлъзгав от дъжда и насъбралата се парижка нечистотия. Разбра, че ще му трябват и двете ръце и неохотно прибра пистолета в кобура на кръста си, надмогна болката в ребрата и запълзя нагоре.
Щом стигна върха на покрива, наоколо се изсипа градушка от куршуми и Харват неволно се пусна. Плъзна се надолу по слузестите керемиди, като отчаяно се опитваше да се залови за нещо. Вкопчвайки се в наклонената плоскост, най-сетне успя да спре стремглавото си пързаляне.
Помъчи да се върне на върха на покрива. Когато стигна до парапета на малката площадка горе, намери опора и извади пистолета си. Хвана се здраво за перваза и се прехвърли. Претърколи се по плоската повърхност, докато не намери укритие зад един голям каменен комин. Затаи дъх, за да долови някакъв шум от посоката, в която за последно бе видял Аломари, но чуваше единствено бушуващата буря. Поемайки дълбоко въздух, той стисна пистолета в ръка и изскочи от укритието си.
Всички покриви на сградите в квартала бяха свързани помежду си и през завесата от дъжд Харват зърна силуета на Аломари на не повече от петдесетина метра. Този път никакви цивилни не попадаха под прицела му и агентът реши да не губи време в колебания. Той дръпна спусъка пет пъти един след друг и при последния изстрел видя как тялото на врага му се извъртя, сякаш беше улучен в гърба, и падна.
Харват продължи да настъпва, решен да довърши започнатото ,когато чу гласове зад себе си. Охранителите на „Сотбис“ се катереха по покрива, а долу по улицата се разнесоха сирените на полицейски коли. Нямаше избор. Налагаше се махне оттам. Два покрива по-нататък забеляза нещо, което му заприлича на врата, и се затича натам с все сила.
Израсналият в Южна Филаделфия Нийл Монро беше всичко друго, но не и негодник. Рано се бе научил да не се бърка в чуждите работи и да гледа само своята. В същото време баба му го беше възпитала като добър християнин и човек, който разграничаваше добро от зло. Това, което вършеше шефката му сенатор Кармайкъл, беше нередно. Нямаше две мнения по въпроса. Точно затова се беше обадил на Чарлз Андерсън - да го предупреди, че Кармайкъл е погнала Скот Харват. Макар Монро да не познаваше лично Харват, през последните три дни беше научил достатъчно за него, че да си състави преценка. Агентът не заслужаваше онова, което му кроеше сенаторката в стремежа си да се намърда в Белия дом.
Да се свърже с шефа на президентската канцелария, който беше от противниковата партия, бе равносилно на политическо самоубийство, но Нийл Монро не го беше грижа.
Беше дошъл във Вашингтон с една-единствена цел - да направи от страната си по-добро място за живеене, и беше обещал пред себе си, че независимо от обстоятелствата, винаги ще постъпва както е редно. Ако Кармайкъл знаеше какви ги върши, естествено щеше да го уволни. Без съмнение той вече нямаше да си намери работа в окръг Колумбия, но поне съвестта му щеше да е чиста.
Бидейки афроамериканец, Монро обичаше да се шегува с другите двама представители на малцинствата в екипа на сенатор Кармайкъл: млада жена с азиатски произход на име Таня и Джордж, латиноамериканец, израснал в квартала на Нийл. Майтапеше се, че тримата образуват идеалната коалиция „Рейнбоу“, с което показват колко земна и непредубена е шефката им. Макар да не го правеше преднамерено, Кармайкъл винаги ги питаше с известна доза снизходителност как биха реагирали „техните хора“ по някакъв конкретен въпрос или законодателен проект, върху който работеше. Таня беше толкова откъсната от азиатските си корени, че първа молеше за вилица, когато си поръчваха китайска храна. Колкото до Джордж, макар че обичаше да парадира с мексиканския си произход, не можеше и дума да обели на испански.
След като се беше обадил на шефа на президентската канцелария, Нийл се чувстваше напълно освободен от по-нататъшна отговорност. Но това се промени, когато откри как сенаторът се сдобива с информацията си.
Сега, докато се разхождаше из детския музей „Дискавъри Крийк“, той се чудеше какво да каже на мъжа, който му беше изпратил Чарлз Андерсън. Застана до един плакат, описващ растежа на дърветата, и веднага забеляза посредника.
- В квартала, в който съм израснал, нямаше такива неща - каза Монро.
- В моя квартал дори дървета нямаше - отвърна Гари Лоулър. Монро протегна ръка и Гари я стисна:
- Ти си смел човек, Нийл. Съзнаваш ли го?
- Защо? Понеже съм извадил мръсното бельо на сенатора?
- Ако онова, което Чък казва, е истина, бельото и е повече от мръсно.
- Достатъчно е да се каже, че не ми харесва начинът, по който защитава интересите на Америка. - Приближи ги група деца и Лоулър предложи да повървят. Щом тръгнаха, той се огледа и каза: - Имал съм тайни срещи на всевъзможни любопитни места, но това тук е уникално. Защо го избра?
- Знаех, че тук няма да се натъкнем на Хелън. Тя мрази децата.
- Мислех, че има дъщеря - изненада се Лоулър.
- Когато ѝ се наложи да позира за снимка със семейството си, винаги заема момичето на съседите.
Гари се засмя.
- Е, с каква разполагаш? Чък спомена, че знаеш със сигурност откъде сенатор Кармайкъл черпи информацията си.
Нийл кимна.
- Знаех, че идва от някоя от разузнавателните агенции, но не бях сигурен от коя. До днес сутринта.
Лоулър не можеше да повярва на ушите си.
- Знаеш ли кой я снабдява с информация?
- Не. Знам само откъде, но не и кой стои зад това
- И това е нещо - каза Гари. - Какъв е източникът?
- Лангли, Вирджиния. Централното разузнавателно управление.
Харват и Алкът намериха малък денонощен интернет клуб на няколко пресечки от хотела и си поръчаха две големи чаши кафе. С изключение на двама туристи с големи раници на гърбовете, които чакаха първия сутрешен влак, заведението беше празно. Харват избра един от отдалечените компютри, седна и се включи в световната мрежа. Първо посети една електронна дъска за обявления, която използваше за тайна комуникация с Гари Лоулър. Остави кратко кодирано съобщение за развоя на събитията до този момент, след което включи флашката на Дейвидсън и започна да преглежда файловете ѝ. Отне му двайсетина минути, докато най-накрая намери документите със загадъчния клиент на „Сотбис“. Нямаше как да е съвпадение. Във файла имаше две имена, едно, от които му беше познато - Елиът Бърнам, един от псевдонимите не на кого да е, а на бившия агент на Сикрет сървис Тимъти Рейбърн. По време на разследването, довело до уволнението на Рейбърн, Харват бе разкрил всичките му кодови имена.
В полето за контакти беше вписан адресът на хотел, наречен ,,Queyr de l’Ours”, или „Мечата кожа“, който се намираше къде в Югоизточна Франция. Харват никога не беше чувал името на селото и го потърси в интернет. Щом го откри, той влезе в страницата на SNCF и започна да преглежда разписанието на железниците, за да види кога тръгва следващият високоскоростен влак до Ница. Ако наемеше автомобил дотам, щеше да му отнеме твърде много време, а не му се искаше да влиза в разправии с летищната охрана. Във влака поне можеше да пътува с оръжието си. В Ница щяха да наемат кола и да потеглят на север, към Алпите, за да стигнат до селцето Ристола.
След като стегнаха багажа си и платиха хотелската сметка, взеха такси, което ги откара до „Гар дьо Лион“. Когато влакът излезе от Париж и пое към Южна Франция, Харват най-сетне се почувства в достатъчна безопасност, за да затвори очи и да поспи няколко часа.
В Ница използваха документите на името на Сам Герин, за да наемат последната свободна кола, която се оказа тъмносин мерцедес. На свечеряване минаха по стария дървен мост и влязоха в селцето Ристола. Триетажният, наподобяващ хамбар, алпийски хотел, известен под името „Мечата кожа“, се намираше близо до главната улица. Нисък каменен зид заобикаляше постройката, изглежда, навремето го бяха използвали за ограничаване на тревопасен добитък. Паркираха мерцедеса на алеята и изкачиха дървените стъпала, водещи към богато украсената с дърворезба входна врата.
В празното фоайе имаше голяма каменна камина, върху чиято полица бяха наредени книги. Една от тях привлече вниманието на Харват и той веднага се насочи към нея и я свали. Беше първото издание на „Ханибал прекосява Алпите” на Джон Превас с автограф на автора. Харват я показа на Джилиън, която и хвърли бегъл поглед и продължи да разглежда множеството снимки, окачени по стените. Те бяха увековечили различни алпинисти, които явно бяха ползвали хотела като базов лагер през годините. На всяка от фотографиите присъстваше едър като мечок мъж, който вероятно беше собственикът на хотела, изпълнявал функциите и на планински водач.
Харват се присъедини към нея с надеждата, че на някоя от снимките ще види Рейбърн, когато от кухнята се появи дребничка, сивокоса жена на около шейсет години, чиито сурови черти наподобяваха планините по снимките.
- Bon soir - поздрави ги тя. - Puis-je vous aider?
- Bon soir - отвърна Харват. - Avez-vous une chambre?
Облечена с широка набрана битова блуза и бяла, поръбена с дантела престилка, опитната хотелиерка веднага разпозна акцента на Харват и отвърна на отличен английски:
- Вие сте американец.
- Да.
- И британка - добави Джилиън.
- И сте на меден месец - продължи жената и повдигна затворнически вежди. - Винаги познавам.
Кой знае защо хората винаги стигаха до този извод, щом видеха Харват до привлекателна жена. Той нямаше представа каква е причината. Сигурно видът му даваше признаци, че от него ще излезе съвършеният семеен мъж. Той обаче бе разбрал по трудния начин, че на този етап от живота съдбата не му беше отредила нито брак, нито каквато и да е друга смислена връзка.
- Не, не сме на меден месец. Дойдохме, за да се катерим. Чухме добри думи за вашия хотел.
- Наистина ли? - учуди се жената, като погледна надолу и поизглади с ръце гънките на престилката си. - Тук вече не идват много гости. Не и откакто Бернар изчезна.
- Бернар вашият съпруг ли е? - попита Джилиън, като се обърна към фотографиите. - Той ли е на всички тези снимки?
- Да - отговори жената, насилвайки се да се усмихне. - Гостите ни казаха, че отсядат тук заради три неща: Бернар, катеренето и готварските ми умения - точно в този ред.
- Изглежда, е бил необикновен човек.
- Така е. Всички го обичаха.
- Какво се случи? - попита Харват. - Ако не възразявате, че питам.
- Бернар замина на експедиция в планината преди около година и така и не се върна.
В ъгълчетата на старческите очи проблеснаха сълзи, но тя извади една кърпичка от ръкава си и бързо ги попи с нея.
- Много съжалявам за загубата ви - отрони Джилиън.
- Точно така искаше да завърши пътя му - отвърна жената, - но не сте дошли тук, за да слушате тъжните истории на една старица. Тук сте, за да наемете стая. Имам една свободна. Нощувката е петдесет евро. Надявам се, не ви се вижда твърде скъпо…
- Не - прекъсна я Харват с усмивка. - Цената ни устройва.
- Но ще имаме нужда от две стаи, ако е възможно - допълни Джилиън.
” Определено не сме на меден месец”, помисли си той.
Харват разопакова малкия си багаж и слезе долу за вечеря. В трапезарията беше подредена малка маса и Мари, която не беше очаквала гости, се извини, че има само яхния. Харват нямаше нищо против. Навън температурата беше спаднала под нулата, а и според прогнозите времето щеше да се влошава. Една топла яхния щеше да им дойде много добре. Всъщност вечерта беше идеална за камина, хубава книга и голяма чаша бърбън, но той беше наясно, че нищо от това не му се полага.
Докато се хранеха, Мари им разказа, че съпругът ѝ Бернар е нарекъл хотела ,, Мечата кожа” заради френската поговорка: ,, Не се опитвай да продадеш кожата на мечката, преди да си я убил”. Тя говореше с нежност за него, как израснал в Ристола и още щом проходил се научил да се катери. Връх Монвизо и околните възвишения, долини и клисури били неговата страст. Съселяните му се шегували, че тялото му е от планински гранит и че по вените му тече глетчерна вода.
Все още никой не можел да повярва, че не се е завърнал от експедицията. Мари Лавоан също.
Без Бернар хотелът започнал да запада. Приживе съпругът ѝ - личност, голяма като самия живот - бил двигателят на всичко. Организирал и предвождал най-добрите алпийски и туристически групи в областта. Когато изчезнал, дори най-лоялните клиенти започнали да се пренасочват към други гидове и хотели, в които да отсядат. Изчезването на Бернар възвестило края на една цяла ера. Беше очевидно, че Мари Лавоан претърпява мъчителен период както в емоционално, така и във финансово отношение. Макар да предусещаше, че няма да е лесно, Харват реши, че е време да обяви за какво са дошли.
- Мари, трябва да ви попитаме за един от гостите ви.
- Някой от моите гости? Кой?
- За Елиът Бърнам. Американец.
Лавоан извъртя поглед към тавана, сякаш се мъчеше да си припомни името, и после отново спря очи върху Харват.
- Съжалявам, но при нас отсядаха повече европейци, отколкото американци. Не бе трябвало да ме затрудни, но наистина не мога да си спомня.
Беше ясно, че Мари Лавоан го лъже.
- Мари, този човек е много опасен. Заради него умряха хора.
Когато чу това, у нея настъпи внезапна промяна. Мари се напрегна и дори Джилиън забеляза, че бръчките по лицето и се опънаха. Дребните ръце на старицата притеснено заусукваха кърпичката в скута ѝ.
- Кои сте вие? Защо ми задавате тези въпроси?
Джилиън обгърна с длани ръцете на вдовицата и се опита да я успокои.
- Мари, ,,Сотбис” е трябвало да установят автентичността на редица антични предмети с цел продажба. Защо вашето име фигурира като техен собственик заедно с това на Елиът Бърнам?
- Нямам представа.
Отново издайническото изражение. Този път още по-отчетливо. Мари Лавоан не я биваше да лъже. Личеше си, че е на ръба да разкрие картите си.
- Мари, личи ви, че знаете за кого говорим.
Очите и отново се насълзиха.
- Защо ви е да тормозите една самотна старица?
- А на вас защо ви е да защитавате убиец?
- Не защитавам никого.
- Защитавате мъжа, който се представя като Елиът Бърнам - каза Харват, повишавайки тон, за да ѝ окаже по-голям натиск.
Виждаше, че е почти готова да проговори. Искаше да се разкрие. Вината я ядеше отвътре. Признанието беше на върха на езика ѝ.
- Ако не ни кажете, няма да имаме друг избор, освен да се обърнем към полицията. Не искам да го правя. Изглеждате ми свястна жена. Каквито и да са ви отношенията ви с този мъж, сигурен съм, че изобщо не сте знаели що за човек е. Но ако не ни съдействате, няма как да ви помогнем.
- Имах нужда от помощта му - каза Лавоан, като избухна в сълзи.
- Помощ за какво? - попита Джилиън, опитвайки се да утеши жената.
- За продажбата на част от съкровището.
- Съкровище ли?
- Да, находката. Нямам пенсия… Нямам нищо. След Бернар ми останаха единствено хотелът и спомените. При това само спомените са изцяло мои. Банката очаква вноските за хотела. Онези антики са единственото, с което разполагам. Моля ви, не ми ги отнемайте! Моля ви! - умоляваше старицата. - С мосю Бърнам щяхме да си поделим парите. Затова искаше да използва адреса на хотела.
След като събра мислите си, Лавоан им разказа как преди две години Елиът Бърнам пристигнал в ,,Мечата кожа“ и потърсил Бернар по име. Нужен му бил не просто най- известният гид в областта, но и най-дискретният. Бернар отговарял и на двете изисквания. През годините много знаменитости наричали „Мечата кожа” свой дом, докато покорявали връх Монвизо, и въпреки натиска от страна на дългогодишните му приятели Бернар отказвал да разкрие дори най-дребната клюка за гостите си. Той имал репутацията на надежден човек и дискретността му го възнаградила стократно с пристигането на Елиът Бърнам.
Гостът се представил като директор на голяма американска археологическа фондация. След като оставил солиден депозит в брой, заедно със списък с необходимата екипировка и провизии, той се върнал след седмица, придружаван от ,,главния археолог на фондацията”, доктор Доналд Елисън.
На Лавоан археологът ѝ се сторил прекършен човек, но въпреки това излъчвал някаква увереност, сякаш хранел надежди за бъдещето. Бил противоречив човек с ужасни навици: закоравял пияница, комарджия и женкар, който обичал да хойка из околните села. Но пък винаги намирал мила дума за нея, особено когато ставало дума за кулинарните ѝ умения. Смъртта на Елисън и на Морис Веве, когото Бернар често наемал като носач при по-тежките експедиции, само правела кончината на мъжа ѝ още по-мъчителна. Дори само един от тях да бе загинал, било то заради погрешна стъпка или неподходящо поставяне на котка или пикел, щяло да е достатъчно непоносимо, но и тримата да изгубят живота си в един и същи ден било абсолютна трагедия.
- Значи с дошъл, за да участва в експедиция? - попита Джилиън, подтиквайки Мари Лавоан да продължи разказа си. - Бернар сподели ли с вас какво се надява да открие?
- Не - отвърна старицата, като поклати глава. - Бернар и Морис се бяха заклели да пазят тайна. Имаха инструкции да не обсъждат с никого работата си. Дори с мен. Мосю Бърнам резервира целия хотел. Плати за всички стаи без значение, че остават празни.
Джилиън сви рамене в знак на солидарност с недоумяващата Мари и зачака продължението.
- Първо, доктор Елисън беше изключително потаен. Дори Бернар не знаеше какво търси този човек. Направиха много експедиции до Кол дьо ла Траверсет…
- Какво е Кол дьо ла Траверсет? - прекъсна я Харват.
- Проход северно от Монтевизо.
- Беше ли ясно защо Елисън е толкова заинтригуван от този проход? - попита Джилиън.
- Първоначално не. Но аз имах подозрения. Той заемаше две стаи. Едната използваше като спалня, а другата - като кабинет. Държеше втората заключена и Бернар му предал всички ключове за нея. Стаята, която ползваше като жилище, бе друго нещо. Държахме едно девойче от Чехия, което се занимаваше с чистенето, но доктор Елисън не ѝ се доверяваше. Само на мен позволяваше да почиствам стаята му.
Алкът я насърчи да продължи с кимване на главата.
- Стараех се, както мога, да уважавам уединението на доктор Едисън. Но един ден забелязах нещо необичайно на нощната му масичка. На нея имаше три книги, които не бях виждала преди. Предположих, че ги е донесъл от кабинета си, който бе в другия край на коридора, за да може да чете от тях вечер, преди да си легне. Интересното беше, че това бяха три копия на една и съща книга. Във всяко от тях бяха подчертани различни пасажи с различен цвят.
- Странно - вметна Джилиън.
- И аз така си помислих, като се има предвид, че познавахме автора на книгата доста добре. Беше прекарал много лета тук в проучвания и опознавателни експедиции с Бернар.
- Кой беше той?
- Казва се Джон Превас.
- ,,Ханибал прекосява Алпите” - сети се Харват. - Видях я на рецепцията.
- Да. Мосю Превас беше така любезен да ни прати копие с автограф, щом я поблекуваха - каза Мари.
- Защо Елисън е проявявал такъв силен интерес именно към тази книга? С какво тя е по- специална?
- Различава се от другите книги за Ханибал и за маршрута на похода му през Алпите. Кол дьо ла Траверсет винаги е бил много опасно място, не само заради стръмния терен, а и защото до седемдесетте години на двадесети век контрабандистите са го ползвали като път между Франция и Италия. Учените избягвали да изследват мястото като възможен маршрут на Ханибаловата армия поради ,,лекотата, с която там дърпат спусъците“, както се е изразил един господин на име Де Беер. Преди да ни гостува мосю Превас, не се бях интересувала от този въпрос, но започнах да чета по темата. Естествено не съм специалист, но не съм се натъквала на по-убедителна книга от неговата, що се отнася до истинския маршрут на Ханибал и войската му през Алпите.
- Значи, Елисън е искал да възстанови пътя на Ханибал? - попита Харват.
- Така изглежда. Колкото повече време прекарваше с Бернар, толкова повече доктор Елисън му се доверяваше - продължи Мари. - Беше самотен човек. Нямаше нито жена, нито семейство. Много пъти държеше Бернар буден по цели нощи, за да не пие сам. Докторът му разправяше как Ханибал едва не променил хода на историята.
- Какво е имал предвид? - във въпроса на Джилиън се долавяше нетърпение.
- Беше убеден, че армията на Ханибал е носела със себе си магическо оръжие, което щяло напълно да унищожи римляните: мъже, жени, деца, та дори и животните. Откачена идея. Какво ще е това вълшебно оръжие, което да умъртвява и хора, и животни?
- Откъде е знаел Елисън за това? Къде е намерил тази информация? От Бърам ли?
- И Бернар се чудеше. Бяхме започнали да мислим, че Елисън се е побъркал. Разбира се, плащаха ни добри пари, но в един момент изгубват своето значение. Елисън беше…Как се казва?….Вманиачен. Една нощ, след като бяха пийнали, Бернар загубил самообладание и казал на археолога, че е луд. Доста време бяха прекарали в безуспешно търсене. Елисън се вбесил , че Бернар не му вярва, и го накарал да се качи с него до стаята, която използваше като кабинет, за да му покаже доказателството.
- Доказателство? - повтори Харват. - Какво по-точно?
- В кабинета Бернар видял как доктор Елисън извадил ключа, който държал на верижка на врата си, и отворил метално куфарче. Вътре имало книга, чиито страници били от древен папирус. Според археолога страниците били изписани на старогръцки и представлявали първите сведения за похода на Ханибал през Алпите.
Джилиън се обърна към Харват и каза:
- Ръкописът на Силен - гръцкият „военен кореспондент“, който е прекарват времето си сред войниците на Ханибал. Няма друго да е.
- В армията на Ханибал имало не само гърци, но и римски шпиони. Според онова, което открил доктор Елисън, слухът за предстоящото нападение на Ханибал се разнесъл и обикалял от уста на уста. Римляните всъщност не били обезпокоени от самата атака, а от чудодейното оръжие, което картагенците носели. И те открили начин как да попречат на това чудодейно оръжие да стигне в Рим.
- Как?
- Римските шпиони платили на няколко картагенски войници, за да предадат Ханибал. Стражите, които трябвало да пазят оръжието, били убити, докато спели. Телата им изчезнали при падането на ужасна лавина заедно с техните чудовища - слоновете.
- Елисън споменал ли е как книгата е попаднала в ръцете му? - запита Харват.
- Да, разбира се - отвърна Мери. - Много се гордеел с това. Казал на Бернар, че я е открил съвсем сам.
- Къде?
- Първо се противопоставял и не искал да сподели. Сякаш се срамувал от това. Но Бернар беше изключителен човек. В него имаше нещо необикновено. Излъчваше сила и привличаше хората. Приличаше на скала. Никога не ги съдеше и заради това те чувстваха, че могат да разкрият душата си пред него.
- А доктор Елиът? Разкрил ли е душата си? - попита Харват.
- Не и без помощта на две бутилки ,, Шато Марго” - отговори Мари. - Една нощ сигурно Исус се беше явил на доктора, защото той изповядал всичките си грехове. Признал пред Бернар много неща, за които съпругът ми вече знаеше: за пиенето, хазарта и, разбира се, за жените - но най-интересното запазил за накрая.
- А именно?
- Доктор Доналд Елисън бил крадец.
- Крадец? - повтори като ехо Харват.
Мари се усмихна и додаде:
- Бил събрал доста голяма лична колекция от антики през годините. Единствените, които имали някаква стойност, били откраднати от него.
Харват поклати глава многозначително. Не беше учуден, че в мътните води на международната престъпност двама мошеници като Рейбърн и Елисън се бяха надушили един друг и бяха открили начин да подобрят мизерното си съществуване, като заложат заедно.
- Какво мислеше за това съпругът ви?
Мари Лавоан се засмя.
- Бернар намираше това за доста забавно. Смешното беше, че през целия си живот доктор Елисън крадял от чуждите археологически находки, но в мига, в който се натъкна на собственото си откритие, той изрично забрани на съпруга ми и Морис да крадат от него.
- Чакайте малко - каза Джилиън. - Неговото откритие? Какво е открил?
- Доктор Елисън се оказа по-добър археолог, отколкото си мислеше. С помощта на книгата в куфарчето му той се натъкнал на останки от Ханибаловата армия.
- На коя част? Коя част от армията е открил?
- Онази, която не трябвало да стигне никога до Рим.
И Харват, и Джилиън не можеха да повярват на ушите си. Откритието на Елисън беше поразително.
- Къде го е открил? В Алпите ли? - съвзе се Джилиън.
- Да, някъде край Траверсет.
- А по-точно?
- Не зная. Бернар така и не ми каза. Само ми спомена за находката.
- Колко време след това изчезнаха? - попита Харват.
- След около две седмици и нещо. Тъкмо бяха започнали разкопките на обекта, който се намирал в голяма ледена пропаст и било изключително трудно да спуснат оборудването си.
- Не мога да разбера. Казахте, че Елисън е забранил на Бернар и другия човек…
- Морис.
- Да. Че Елисън е забранил на съпруга ви и на Морис да крадат предмети от обекта, но въпреки това те са го направили? - поиска да узнае Харват. - Така ли сте се сдобили с находката?
- Не - отговори Лавоан. - Не са крали нищо. Доктор Елисън беше изключително загрижен за „структурната цялост на обекта” - както той сам се изразяваше. Една лавина, разместване на ледовете… Не бе нужно много, за да бъде изгубено всичко.
Джилиън се вгледа в лицето на жената:
- Е, какво са направили тогава?
- Доктор Елисън изготви каталог. Много грижливо описа къде е открит всеки предмет. После Бернар и Морис му помогнаха да пренесе всичко тук. По-малките артефакти бяха лесни за транспортиране. Тъкмо бяха започнали да обмислят как да се справят с по-големите предмети и взеха, че изчезнаха.
- Значи Елисън е докладвал за откритието си на Бърнам и така той е разбрал, че артефактите са у вас.
- Артефактите ли? Не. Доктор Елисън каза, че артефактите не засягат Бърнам.
- Но нали Бърнам е финансирал експедицията?
- Елисън изобщо не го беше грижа. Той каза, че мосю Бърнам се интересува само от едно нещо и тъй като това нещо било единственият предмет на договорката им, той щял да получи само него. Доктор Елисън беше убеден, че работодателят му няма право да претендира за останалото.
- А какво е било единственото, от което се е интересувал Бърнам? - осведоми се Джилиън.
Лавоан нямаше представа. Само обърна длани нагоре и сви рамене.
- Как човекът, представил се под името Бърнам, изобщо е разбрал, че артефактите са у вас?
- Аз му казах. Както вече споменах, след изчезването на Бернар клиентите ни силно намаляха. Все още имам задължения към банката, а ми останаха много малко пари. Затова предложих на мосю Бърнам възможността да купи предметите от мен.
- Но погледнато реално, той е финансирал експедицията. Те по право би следвало да принадлежат на него и на неговата институция. Ами ако се беше обърнал към полицията?
- Не ме интересуваше. Бях изгубила съпруга си. Животът ми беше съсипан. А и знаех, че мосю Бърнам няма да иска да се забърква с полицията. Както ви казах, доктор Елисън беше много потаен и винаги държеше заключена вратата на кабинета си. Всички дубликати на ключа бяха у него и дори на мен не ми се позволяваше да влизам, за да чистя там. Когато той, Бернар и Морис не се върнаха, помолих един съсед да ми помогне да извадим вратата от пантите. От другата страна нямаше абсолютно нищо. Нито помен от кашоните с книги и документи, които беше донесъл със себе си. Нямаше го и компютърът, металното куфарче… Нищо. Някой беше се промъкнал в хотела и беше изнесъл всичко от стаята. Кой друг би могъл да го направи, освен мосю Бърнам?
- И така, изтече една година и вие решихте да действате?
- Реших да продам находката на мосю Бърнам. Да уговорим цена и той да вземе всичко.
- Но не се получи.
- Не. Той ми каза, че нямал пари. Поне не в онзи момент. Предложи да ми остави малък депозит и да ми плати по-късно, но аз не се съгласих.
- Умна жена - похвали я Харват.
- Казах му, че парите ми трябват веднага. Той много се ядоса и натърти, че артефактите принадлежали на фондацията. Когато му отвърнах, че няма никаква фондация, той започна да си търси оправдания. Накрая го заплаших, че ще отида в полицията и ще разкажа всичко, което знам, ако той не ми съдейства.
- Обзалагам се, че никак не му е харесало - подхвърли Харват, сещайки се за темперамента на Рейбърн.
- Никак даже, но и той беше в затруднено положение като мен. Нямаше избор. Не можеше да си позволи да ми плати, но определено не искаше да отида в полицията, така че взехме компромисно решение да продадем всичко чрез „Сотбис“.
- Значи, намиращото се в „Сотбис“ представлява цялата находка на Елисън?
Лавоан погледна встрани, преди да отговори.
- Не. Не всичко.
- Има и още? - попита Джилиън.
Лавоан се опита да обясни.
- Макар че поверихме работата на „Сотбис“, все пак не можех да вярвам на мосю Бърнам. Реших, че ще намери начин да ме измами. Не можех да рискувам всичко още при първата сделка. А и Елисън никога не беше докладвал на работодателя си къде е точното местоположение на обекта, нито пък какво е открил там. Мосю Бърнам нямаше никаква представа с какво разполагам. Ако първата разпродажба се окажеше сполучлива, можех да изчакам известно време и после тайно да дам на „Сотбис“ още предмети.
- И то без да ви се налага да делите парите с някого.
Мари кимна.
Харват стана от масата и каза:
- Трябва да видим останалите артефакти.
- Защо?
- Защото, макар съпругът ви да не се е върнал от ледената пропаст, оръжието, за което римляните са платили прескъпо никога да не попадне в Рим, е извадено оттам.
Лавоан беше смаяна.
- Какво имате предвид?
- Имам предвид, че мъжът, когото наричате Елиът Бърнам, е работил с мюсюлмански терористи, които планират да използват оръжието на Ханибал срещу западния свят.
- Оръжието наистина ли съществува? Какво е то?
- Някаква болест - отвърна лаконично Джилиън. - Моля ви, Мари, каквито и предмети да се намират у вас, трябва да ги огледаме. Обещаваме ви, че друго няма да правим. Нямаше намерение да ви ги отнемаме. На карта е заложен може би живота на милиони хора. Ясно е, че Бернар не е знаел на кого помага, но вие можете да ни съдействате да поправим злото. Моля ви.
Лавоан помисли малко и отговори:
- Добре.
Изправи се и добави:
- Вземете си палтата. Ще ви трябват. Навън е много студено.
Щом бе установена секретната видеоконферентна връзка с щаба на ЦРУ в Лангли, президентът заговори:
- Предполагам, че не прекъсвате срещата ми заради добри новини.
- За съжаление не, господин президент - отвърна директорът на Централното разузнавателно управление Джеймс Вейл. - Преди два дни прихванахме много важна електронна кореспонденция, свързана със селото Асалаам.
- Щом сте я прихванали преди два дни, защо чувам за нея едва сега?
- С цялото ми уважение, сър, нашите преводачи от арабски са много претоварени.
- Зная, зная, - каза Рътлидж - и ще направя всичко възможно да ви осигуря допълнително финансиране, за да наемете още преводачи, но сега не е моментът да го обсъждаме. Защо не ми кажете с какво разполагате?
- Прихванахме публикация в ислямска чат-стая, в която се коментира как ръката на Аллах успешно поразила всички, освен най-верните му последователи, в отдалечен район, наречен „място на мира“.
- Асалаам?
- Така смятаме - отговори Вейл. - Фундаменталистите обичат да описват Ирак като „гробището на кръстоносците“. Хората, ползващи тази чат-стая, намекват, че това „място на мира” се намира в земята, известна като ,,гробището на чуждестранните кръстоносци”.
Президентът запази мълчание, а директорът продължи:
- Един от любимците на Осама бен Ладен също присъствал като пряк очевидец на мощта на Аллах.
- Халид Аломари.
- Най-вероятно. Достатъчно много намеци имаше за миналите му подвизи, затова сме сигурни, че е той. Наблюдаваме стаята, но авторът на съобщението не се появи отново или поне не под същия псевдоним. Не храним големи надежди да го проследим. Както при клетъчните телефони, тези хора използват една чат-стая само веднъж и повече никога не я посещават. Знаят, че така ще ни е невъзможно да се доберем до тях.
Нищо от чутото не можеше да се определи като добра новина, но тъй като Рътлидж познаваше директора на ЦРУ достатъчно добре, знаеше, че е запазил най-лошото за накрая.
- Какво още открихте?
- Един от посетителите на чат-стаята твърди, че случилото се в „мястото на мира“ е само пример за това какво замислят „неговите свещени воини срещу враговете на исляма и в частност Съединените щати”.
Президентът отново замълча, най-лошите му страхове се потвърждаваха. Накрая попита:
- Това ли е?
- Не, сър - отговори Вейл. - Има още нещо.
- Какво?
- Според съобщението средството, с което Аллах възнамерява да унищожи всички, с изключение на най-верните последователи на исляма, вече е пристигнало в Съединените щати. Въпрос на дни било телата на американските граждани да започнат да се трупат на купища и да препълват болниците, моргите и гробищата.
С фенери в ръце, Харват и Алкът последваха Мари навън в мразовитата нощ и заобиколиха хотела отзад, за да стигнат до малка плевня в другия край на имота.
- Държите предметите тук, без дори да ги заключвате? - учуди се Харват, когато Мари отвори портата.
- Тук никой не се заключва. Ако го направиш, все едно да покажеш на всички, че притежаваш нещо, което заслужава да се открадне. А и колко време мислите, че ще отнеме на някого да проникне тук?
Жената имаше право.
Мари затвори вратата след тях и освети с фенера на помещението.
- Ето там.
След като премести няколко бали сено и разрита настрана изпадалата слама, Харват видя капак на пода и го отвори. Лъчът на фенера му заигра по няколко каменни стъпала, водещи към просторна изба.
Джилиън тръгна след него, последна беше Мари. Тримата се спуснаха по стълбището. Избата беше огромна. Старицата намери кутия кибрит и запали няколко фенера, окачени на ниския таван. Когато те осветиха помещението, Харват чу Джилиън да си поема рязко дъх.
Подът беше осеян със стотици артефакти в прозрачни найлонови пликове, идеално подредени върху чисти чаршафи. Джилиън не можа да се сдържи и се втурна към тях, за да ги види по-отблизо.
- Как са успели да пренесат всичко това?
- С яки гърбини, големи раници и много, много пот - отвърна им Мари.
Харват последва примера на Джилиън и вдигна внимателно един от запечатаните пликове, за да огледа съдържанието. Вътре имаше оръжие, което той разпозна, тъй като беше изучавал военна история - келтска фалката. Носеха се легенди, че с извитото си острие мощният къс меч е можел да съсече щит и шлем само с един замах. Харват обаче беше заинтригуван и от друго. На плика беше залепен къс хартиено тиксо с поредица от цифри. Вдигна го високо, за да го види и Мари, и попита:
- Знаете ли какво е това?
- Нямам представа - каза жената, като тъжно поклати глава. - Занесох няколко такива парчета тиксо на един приятел на Бернар, който също е планински водач. Надявах се да може да ги дешифрира. Реших, че може да са данни от джипиес или нещо подобно. Мислех, че ще ни помогнат да намерим Бернар и Морис, но явно са случайни числа.
- Всъщност - намеси се Джилиън, която погледна цифрите на своя плик - те имат някакъв смисъл. Това са координати.
- Като на карта?
- Много приличат на такива. Елисън сигурно е съставил координатната мрежа на обекта, където са открити артефактите. Първите числа са отправна или крайна точка на мястото. Следващата поредица числа посочва в коя част от координатната система е бил открит конкретният предмет.
- А последната група числа, тази със символа на градус след нея? - попита Харват. - Това не е ли обозначение за географска дължина или ширина?
- Не. Това е градус на издигане, последван от обозначение на дълбочина. Бих казала, че Елисън си е имал работа с много стръмна повърхност и е описал само в коя хоризонтална точка е намерил предмети, а и колко дълбоко са били вкопани.
- Вкопани?
- Да, вероятно в лед. Наричайте го както щете, но човекът е бил акуратен - додаде Джилиън.
- Акуратен, но не дотам, че тези цифри да ни заведат до реалното място на находката.
- Не. Те са свързани с първата поредица числа, които са водещи и от които произтичат всички останали. Липсва ни ключът към ребуса, наречете го Розетски камък, който да разкрива цялото послание.
Харват се обърна към Мари и попита:
- Когато Бернар не се завърна, обадихте ли се в полицията?
- Разбира се - каза Мари.
- И какво стана?
- Дойдоха и ми зададоха обичайните въпроси, които поставят, щом някой катерач не се върне.
- Вие какво им казахте? - попита Джилиън. - Споменахте ли нещо във връзка с Ханибал?
- Казах на полицията всичко, което ми беше известно: че мъжът ми се е катерил по планинските процепи някъде покрай Кол дьо ла Траверсет и че не се е прибрал у дома.
Харват погледна Лавоан и попита:
- И местната полиция е прегледала картите и всичко, което би могло да им подскаже къде точно се е катерил в деня на изчезването си?
- Полицията и неговите приятели алпинисти. Претърсиха всичко, но не откриха нищо. Доктор Елисън се опитваше да запази работата си в тайна, така че не е чудно, че от Бернар не е останала никаква следа.
Беше очевидно, че за Мари е болезнено да съживява спомена. През следващите няколко мига никой не отрони дума. Харват положи меча обратно на пода и започна да обикаля около другите предмети.
- Всички са много интересни сами по себе си от историческа гледна точка - отбеляза Джилиън. - Но всъщност не хвърлят светлина върху мистериозното оръжие на Ханибал.
- В „Артхашастра“ пише за намазване на отровата върху остриета, нали? - припомни Харват.
- Да.
- Може би е добре да се направи анализ на тези оръжия.
Джилиън забеляза, че Мари се напрегна и ѝ даде знак да не се тревожи.
- Ако Ханибал е смятал да унищожи всеки мъж, жена, дете и дори животно, той не би го направил чрез единични удари с меч. Нужно му е било нещо по-голямо. Трябва да намерим мястото на разкопките на Елисън.
Харват поклати глава.
- Не, това е задънена улица. Трябва да открием Емир Токай.
- И как да го направим? Нямаме никакви следи.
- Имаме имейл адреса, който Мари е използвача за връзка с Рейбърн, а знаем, че Рейбърн има отношение към отвличането на Емир. Бих казал, че това е доста добра следа.
- Само ако води до нещо. Виж - продължи тя, - намерим ли мястото на разкопките, може да се натъкнем на достатъчно физически доказателства, които да ни помогнат да добием представа какво представлява тази загадъчна болест и да потърсим лекарство.
- А Емир?
Джилиън помълча, докато обмисляше отговора си.
- Дори не знаем дали е още жив. Възможно е да е бил убит. Отговорите, които търсим, може да са по-близо до нас, от колко предполагаме. Сега сме тук и откриването на обекта е възможност, на която не можем да обърнем гръб.
Джилиън беше права, но как, по дяволите, да открият мястото? Много по-опитни и запознати с местността екипи бяха издирвали изчезналите седмици наред и се бяха върнали с празни ръце. Как биха могли двамата с Джилиън да осъществят онова, което другите не са успели? Дори не разполагаха с нова информация. Единственото, което Харват можеше да направи, беше да мине по маршрута на полицията и да се надява да намери нещо, което те са изпуснали. Без особени надежди той пак се обърна към Мари Лавоан и каза:
- Трябва да използвам телефона ви. После бих искал да предам личните вещи на Бернар.
След като Харват се обади на Ник Кампос в Кипър и му даде имейл адреса, използван от Рейбърн под псевдонима Елиът Бърнам, той и Джилиън прекараха остатъка от вечерта във внимателен оглед на личните вещи на Бернар. Проучиха всичките му карти, чертежи и атласи, но не се натъкнаха на нищо съществено. Със замъглени от изтощение очи и двамата не искаха да повярват, че са изминали целия този път, за да се озоват в задънена улица. Вече минаваше два сутринта, когато Джилиън предложи да продължат на следващия ден.
Макар да беше крайно уморен, Харват лежеше в леглото си, без да може да заспи. В ума му гъмжаха мисли, които през деня бе успявал да усмири, но сега отново нахлуваха. Тревожеше се какъв ли би бил животът му, ако изгубеше работата си и го изтъпанеха, поради липса на по-добра дума, по всички телевизии.
Продължаваше да лежи с вцепенени от изтощение тяло и ум и не можеше да си отговори на простия въпрос: Кой съм аз без кариерата си?
Никога не се беше възприемал като слаб човек, но съмнението започваше да подяжда психиката му. Колкото повече отблъскваше проблемите от съзнанието си, толкова по- стремително се завръщаха. Най-накрая се отказа от опитите си да заспи и слезе на долния етаж.
Вилата беше потънала в тишина. Запали огън в камината, влезе в кухнята и намери бутилка калвадос и чиста чаша за коняк. Напълни я и изпи съдържанието ѝ наведнъж. После взе от полицата на камината „Ханибал прекосява Алпите” и си наля отново. С чаша в ръка се отпусна в едно дълбоко кожено кресло, разгърна книгата и се опита да избяга от собствения си свят, като за малко потъне в нечий чужд.
Беше седем и половина сутринта, когато Джилиън ги завари с Мари Лавоан в кабинета ѝ, заровени в кашони с книжа на пода.
- Какво става? - попита тя.
- Снощи не можах да спра да мисля за това, което ти каза: че отговорите на тази мистериозна болест може би ни очакват на обекта на Елисън. Не успях да заспя и реших да сляза долу и да почета. Исках да видя защо археологът е бил така заинтригуван от тази конкретна книга за Ханибал и похода му през Алпите.
- И?
Харват взе книгата от съседния стол и ѝ я подхвърли:
- Страница седемдесет и първа.
Алкът прелисти, стигна до страницата и прочете на глас пасажа, подчертан от Харват с молив.
- „Докато Алпите не ни предоставят останки от слон, картагенски воин или африкански или испански конник, никога няма да сме сигурни откъде точно е минал Ханибал. Възможността да се открият археологически доказателства обаче не е толкова малка, колкото се предполага. През нито един период от историята досега учените не са имали нито подобен достъп до Алпите, нито технологиите, с които разполагаме днес. Сателити, хеликоптери, самолети позволяват да се направи точен и прецизен оглед от въздуха на долините, хребетите и върховете както никога досега. - Джилиън закрепи книгата върху бедрото си и погледна нагоре към Харват в очакване на някакво обяснение.
- Летата в Европа стават все по-горещи. Поради жегите алпийските глетчери са започнати да се смаляват. Както пише в книгата, днешните учени разполагат с инструментариум, какъвто не е имало в миналото. Нито един уважаващ себе си археолог не би предприел подобно мащабно търсене без възможно най-голямата технологична подкрепа, която би могъл да си осигури. Ръкописът на Силен може и да е помогнал на Елисън да стесни зоната, в която гвардията, пренасяща тайното оръжие на Ханибал, е била убита и после пометена от лавина, но няма как да му е посочил съвсем точното местонахождение с кръстче на картата. Елисън вероятно е знаел приблизително къде да търси, но е трябвало да стесни максимално периметъра.
Джилиън най-сетне схвана мисълта му.
- Смяташ, че го е направил със сателитни снимки.
- А Бернар Лавоан е платил за тях.
- С парите на Рейбърн, разбира се.
- Разбира се. Само се надявам Бернар да го е направил със собствената си кредитна карта и после да е извадил фактура или да е взел съответната сума от купчината пари, които Рейбърн му е оставил точно за подобни разходи.
Четиридесет и пет минути по-късно Мари Лавоан откри първото извлечение по кредитната му карта за паричен превод към международна сателитна компания от Тулуза, наречена „Спот Имидж”. Скоро след тона се натъкнаха на още банкови извлечения, в които фигурираше името на същата фирма. Бернар беше прибягвал често до услугите на „Спот Имидж“, но Харват се интересуваше от последната поредица поръчани снимки.
Най-логичната следваща стъпка беше Мари да се обади на компанията, да се представи и да им обясни какво иска. Но когато от другата страна я уведомиха, че политиката им за защита на личните данни им забранява да предоставят копия на снимките на друго лице, освен първоначалния клиент, Харват разбра, че трябва да изработи по-добър план.
Той нямаше желание да бие път до Тулуза с кола, за да извърши още една незаконна операция с цел придобиване на информация. А и предвид това, че беше сателитна компания, „Спот Имидж” щеше да работи денонощно. За разлика от парижкия клон на ,,Сотбис“ офисът им нямаше да е празен през нощта, пазен само от двама охранители зад гише. Харват трябваше да намери човек извън своите установени разузнавателни контакти, който би могъл да окаже достатъчен натиск върху „Спот Имидж“, така че да дадат нужната информация. Изведнъж той се сети кой е най-подходящият.
Харват познаваше Кевин Макколиф отпреди няколко години, докато работеше за Сикрет сървис. И двамата бяха членове на неформална група федерални служители, които тренираха заедно всяка година за ежегодния маратон на Корпуса на морските пехотинци.
Макколиф работеше за Националната агенция за геокосмическо разузнаване (НАГР), по- рано известна като Национална агенция за въздушно заснемане и картография. НАГР беше една от основните служби, обезпечаваща с информация Департамента по отбраната. Макар формално да беше член на разузнавателната общност, Харват нямаше кой знае какви контакти с Кевин Макколиф. В продължение на няколко седмици през годината двамата тичаха заедно. До голяма степен отношенията им се ограничаваха само с това. Опасността някой да следи дали Харват ще установи връзка с Кевин Макколиф беше нищожна. Нещо повече - Макколиф му дължеше услуга.
Фото аналитикът беше един от малкото висши служители в НАГР, които обичаха нощните смени, тъй като, както казваше той самият, тогава ставаше екшънът. Телефонният оператор свърза Харват с кабинета на Макколиф и двайсет и осем годишният маратонец със собствен рекорд от два часа и петдесет и пет минути вдигна още при първото позвъняване.
- Кевин, Скот Харват се обажда - каза агентът, седнал сред кашоните с документи, пръснати из кабинета на Моли Лавоан.
- Харват? - разнесе се познатият глас на Макколиф от централата на агенцията му в Бетесда, щата Мериленд, на разстояние повече от четири хиляди мили. - Почти три сутринта е. Маратонът е чак през октомври. Не ми казвай, че не те хваща сън, защото обмисляш бъдещата ни стратегия.
- Никога не губя съня си заради стратегията, Кевин. Това е само едно състезание - отвърна той.
- Ще гледам да ти го припомня, когато стигнем двайсет и петата миля и задишаме праха на някоя група морски пехотинци.
Харват се засмя. Предишната година бяха постигнали впечатляващо време, но на Скот, като бивш тюлен, му беше крайно мъчително да види как на последната миля ги изпреварва група млади морски пехотинци, които бяха изостанали доста назад още в самото начало на маратона.
- Е, добре, може би е нещо повече от състезание, но не се обаждам заради това.
- Какво има?
- Помниш ли, когато работех в охраната на президента към Сикрет сървис в Белия дом и уредих на семейството ти една обиколка из Белия дом?
- Как да не помня. Майка ми и сестра ми още разправят за това… както и за теб. Заклеваш ли се, че между теб и Дениз не е станало нищо?
Щом станеше дума за малката му сестра, Макколиф се държеше като Сони Корлеоне. Независимо от уверенията на Харват, той така и не беше повярвал на разказа му за прекараната вечер.
- Няма ли да мирясаш най-сетне? Обърнахме по едно питие и аз я закарах до хотела ѝ. Казвал съм ти го стотици пъти.
- Зная, но това беше преди три години, а тя не престава да говори за теб. Какво щеше да си помислиш ти, ако беше на мое място?
- Че имам нужда от психоаналитик.
Този път бе ред на Макколиф да се засмее.
- Ще го приема като съвет - отвърна той и премести слушалката на другото си ухо. - Е, с какво мога да ти помогна?
- Чувал ли си за компания за сателитни снимки на име „Спот Имидж “?
- Разбира се. Работели сме с тях. Защо?
- Имаш ли някой познат там?
Макколиф помисли за миг.
- Познавам няколко души. Американското им представителство е наблизо, в Шантили, Вирджиния. Какво ти трябва?
Харват, който беше разгледал запазените от Мари вестникарски изрезки за изчезването на Бернар и последвалото издирване, каза:
- Работя в чужбина по един случай с изчезнал човек. Името му е Бернар Лавоан - Л-А-В-О-А-Н. Изчезнал е с още двама души преди повече от година по време на експедиция в Алпите. Поръчал е много сателитни снимки на „Спот Имидж” и се надявам, че това ще хвърли известна светлина върху мястото на неговото изчезване.
- Защо не им се обади някой от Департамента за вътрешна сигурност?
- Защото случаят е личен, Кевин. Не работя официално.
От другата страна на линията Макколиф замълча.
- Заклеваш се, че между теб и сестра ми не е имало нищо, нали?
- Господи, Кевин! Да, кълна ти се.
- Добре - отговори той. - Дай ми някакви координати за връзка с теб. Ще видя какво мога да направя.
Харват продиктува на Макколиф хотелския номер, благодари му и затвори телефона. Джилиън го погледна и каза:
- Ами сега?
- Сега ще чакаме.
Америка се бе отнесла добре с Касим Наджар, даже много добре. Веригата му от хранителни магазини и бизнесът му с поръчки на храна по интернет процъфтяваха. Трите му деца следваха в най-престижните американски университети. Той беше смятан за стълб на своята предимно мюсюлманска общност в предградията на Детройт. В Америка всичко беше възможно и Касим беше доказателство за това.
Избягал от раздирания от войни Судан, той имаше почти стереотипната история на емигрант, който се бе измъкнал от мизерията. Беше дошъл в Щатите само с дрехите на гърба си и за двадесет и пет години беше изградил династия, глезейки всички, които изпитваха носталгия към изгубената си родина. По отношение на продуктите, които Касим излагаше на своите рафтове, в каталога или на уебсайта си, той не ощетяваше никого. Беше натрупал състоянието си, доставяйки храна за мюсюлманите. Люти чушки от Индонезия, шамфъстък от Иран, фурми от Либия, специално хлебно брашно от Ирак - Касим Наджар не се притесняваше от трудностите при вноса им. Той не се отказваше лесно и успехът му се дължеше наполовина на тази негова упоритост.
Другата половина беше балансът, който бе постигнал в живота си. Макар никога да не се беше стремял към това, Касим се гордееше, че е пример за подражание за мюсюлманите от неговата общност. Почти всяка седмица някой клиент, колега или събрат по вяра му задаваше главния въпрос, който изглежда владееше съзнанието на всеки мюсюлманин в Съединените щати: ,, На какво трябва да съм верен? На исляма или на Америка? Какво съм преди всичко: мюсюлманин или американец?“
Макар да му бяха задавали този въпрос хиляди пъти, той винаги подхождаше с необходимото внимание, сякаш го чуваше за първи път. Отвръщаше по един и същи начин, задавайки друг въпрос. ,,Ако имахте две деца, които са еднакво надарени, хубави и многообещаващи, на кое от тях бихте посветили цялата си любов?”
Това, разбира се, беше риторичен въпрос. Касим Наджар бе убеден, че не е нужно да се избира между двете. Живееше в Америка и можеше да обича еднакво и втората си родина, и ислямската вяра. Двете не се изключваха взаимно, както мнозина вероотстъпници се опитваха да убедят праведните мюсюлмани. Мъдрият му отговор често будеше усмивка и простичко кимване с глава от страна на питащия и допринасяше за неговата репутация като един от най-умните мъже в Хамтрамк.
Тази репутация обаче беше поставена на карта, когато в качеството си на съосновател на Ислямския център „Ал-Ислах“ в Хамтрамк Касим предложи да се поиска разрешение от градската община за излъчване на мюсюлманския призив за молитва по високоговорители, монтирани на фасадата на центъра. Разгорещеният спор по този въпрос влезе в новинарските емисии.
Много от мюсюлманите в Хамтрамк счетоха Касим за глупак заради това, че моли за разрешение за нещо, което смятаха за свое изконно право. Според общинската наредба за шума, както и според градската харта, която защитаваше свободата на вероизповеданията, центърът, така или иначе, имаше право да излъчва призива за молитва. Това приканване траеше само две минути и според тях не се отличаваше от звъна на християнските църковни камбани.
Касим, от своя страна, беше достатъчно умен, за да предвиди, че този въпрос има потенциала да доведе до разкол в мултиетническата и мултирелигиозна общност и искаше да го разреши веднага. От името на авторитетите в своята общност той се обърна към градския съвет на Хамтрамк с искане призивите за молитва да бъдат регламентирани, преди още да бъде повдигнато и едно възражение. По този начин бе демонстрирал добронамереност и чувствителност към правата на другите и най-вече добросъседско отношение. Това неимоверно много спомагаше за положителния имидж на мюсюлманската общност след терористичните нападения от 11 септември не само в щата Мичиган, но и в цяла Америка като цяло.
От време на време се намираше някой, който да попита Касим дали усилията му не са били напразни. Той неизменно се усмихваше по своя многозначителен начин и изваждаше износения си кожен портфейл. От него измъкваше вестникарска изрезка със статия на „Детройт Нюз“, която, според него, беше допринесла за каузата им повече от всичко останало. За мнозина друговерци повикът за молитва не бе нищо друго, освен неразбираем шум. „Детройт Нюз“ беше променил това отношение и бе широко коментирана в електронните медии и препечатвана в световната преса. Касим прочиташе гордо превода на призива за молитва, с който се бяха запознали милиони хора по света: ,, Преди всяка молитва човек, наречен мюезин, се качва на минарето на джамията и изпява четири пъти: „Бог е велик“. След това два пъти: „Свидетелствам, че няма друг Бог, освен Аллах“. Следва ,, Елате да се помолим“, повторено два пъти. После мюезинът изпява още два пъти „Елате и благоденствайте“ и „Бог е велик“, и завършва с „Няма друг Бог, освен Аллах“.
Разбира се, хората, на които Касим четеше статията, нямаха нужда от превод на призива за молитва. Те вече знаеха смисъла му, но не можеха да омаловажат чувството на гордост на този човек, който беше направил религията и ритуалите на исляма малко по-достъпни за останалата част от света.
Касим погледна часовника си и видя, че наближава пет сутринта. Беше прекарал цялата нощ в своя склад, разопаковайки стоката, пристигнала предишния ден. Това беше първата партида от специална серия доставки - върхово постижение в кариерата му. Беше сключил сделката до голяма степен благодарение на международната известност, която си бе спечелил с популяризирането на призива за молитва.
Точно както британският двор удостояваше конкретни търговци с честта да бъдат официални доставчици на короната, един доста радикален принц от огромното саудитско кралско семейство на име Хамал беше посочил неколцина изтъкнати бизнесмени, които да снабдяват със стоки не семейството му, а световната мюсюлманска общност като цяло. Първият и единствен търговец в Съединените щати, отличен с почетната привилегия беше Касим Наджар.
Наред с това той получи изключителни дистрибуторски права за Северна Америка за първия продукт, финансиран от саудитското кралско семейство - бутилирана вода от таен извор, открит в земите на свещения град Мека, за който се твърдеше, че е утолявал жаждата на самия пророк Мохамед. Приходите от продажбите на светата вода се насочваха към ислямски благотворителни дружества по света. Както беше изтъкнато в официално съобщение до всички джамии по света, свещен дълг на всеки мюсюлманин - мъж, жена и дете - било да купи и изпие поне една бутилка вода от тайния извор в Мека преди настъпващия през есента празник Рамадан.
Касим наистина се бе постарал да си осигури ексклузивния договор за разпространение на светата вода в САЩ. Всеки правоверен, желаещ да се сдобие с нея, трябваше да дойде в местната джамия, която пък щеше да я закупи от него. Договорът щеше да го направи още по-богат, отколкото беше в момента. Онова, което не му харесваше обаче, беше, че саудитците настояваха да продава водата само на определени джамии в САЩ, одобрени от тях, които проповядваха сунитската вяра. Нямаше право да продава водата на шиитски джамии.
В допълнение, партньорите му от Саудитска Арабия настояваха компанията на Касим да поеме разпространението на няколко тона подправка, известна като „махлеб“. Тя се добиваше от черешови костилки и от известно време се произвеждаше в Съединените щати, но явно саудитците смятаха, че е необходима чиста мюсюлманска версия. Очевидно търговската марка вече се ценеше не само в американските компании. Днес - вода и подправки, утре - обувки за тенис и часовници. В интерес на истината, Касим беше много доволен, че мюсюлманският свят постепенно влиза в ритъма на съвремието. Той не се съмняваше, че ако клиентите му имаха избор, биха предпочели мюсюлманския продукт ,, махлеб“, а не масовия.
Макар че никога не би го признал на глас, Касим осъзнаваше, че бизнесът му можеше да стане поне толкова доходоносен (ако не и повече), колкото и на еврейските фирми, специализирани в продажбата на кашер.
Друг един аспект на сделката беше, че никаква част от подправката махлеб не можеше да се продава в огромната търговска мрежа на Касим. Тя трябваше да бъде транспортирана до някакво ново мюсюлманско търговско сдружение в Съединените щати, специализирано в бизнеса с подправки. Саудитците бяха обяснили, че тъй като сдружението все още очаква да получи разрешение за внос, компанията на Касим трябва да приеме пратката, да опакова отново продукта и да го препрати до различните му клонове.
Като добросъвестен бизнесмен Касим беше проверил въпросното сдружение. Неговите основатели бяха все бивши емигранти като него самия и идваха от различни мюсюлмански срани, но приликите свършваха до там. Доколкото можеше да съди, никой от тях нямаше какъвто и да е опит в хранителната индустрия. Притежаваха различни фирми из цялата страна, най-вече с предмет на дейност, присъщ за новодошлите емигранти от Близкия изток, които се опитваха да се задържат на най-ниските места на американската мечта - бюра за краткосрочни кредити, за обмяна на валута и осребряване на чекове, евтини супермаркети, бензиностанции и таксиметрови компании. Всъщност те бяха успешни предприемачи, но той не разбираше защо им беше да се ангажират с подобна нискодоходна дейност като бизнеса с подправки. Може би знаеха нещо, което не му беше известно. Но нищо от това нямаше значение, тъй като Касим беше взел произволни проби и беше опитал от нагарчащия махлеб. Вкусът му го беше убедил, че подправката е автентична.
Той ни най-малко не искаше да се замесва, дори и неволно, във вноса на някое незаконно вещество. Независимо дали клиентът му беше от саудитско кралско потекло или не, търговецът все пак трябваше да пази доброто име на семейството и страната си.
Докато опаковаше последната пратка махлеб, за да я предаде на куриерската фирма ,,Ю Пи Ес” същият следобед, Касим мислеше за само за това как ще се прибере у дома и ще поспи преди сутрешната молитвена служба. Уморен и разсеян, той не забеляза, че капакът на една от кутиите, от които беше пробвал, не беше плътно затворен.
Мистериозната болест от иракското селце Асалаам - същата, която трябваше да унищожи древен Рим - току-що беше дебютирала на американска почва.
В стаята си Харват разглеждаше справочника, който Ванеса Уиткоум му беше позволила да вземе със себе си - ,, Гръцки огън, отровни стрели и бомби от скорпиони - биологичното и химическото оръжие в древността” от Адриен Меър, когато Мари Лавоан почука на вратата му и каза, че го търсят по телефона. Можеше да са само двама души. Който и да беше, или нямаше нищо за него, или щеше да му съобщи информация, която да го насочи нанякъде.
Прие обаждането в кабинета на Мари.
- Харват - представи се той, щом вдигна слушалката от бюрото.
- Скот, обажда се Кевин Макколиф.
- Много си бърз, Кевин - отговори той, поглеждайки към часовника си.
- За твой късмет моят човек в Шантили е в приятелски отношения със служител в централния офис на ,,Спот” в Тулуза.
- Какво успя да откриеш?
- Точно както ти каза, твоят човек Бернар е поръчал много снимки от ,,Спот”. Датите на трансакциите по кредитната карта им помогнаха да локализират мястото доста бързо.
- Добре. Какво ти дадоха?
Макколиф плъзна образите по екрана на монитора си и каза:
- Всички фотографии, поръчани от изчезналия, показват област край връх Монвизо и проход на север от него, наречен Кол дьо ла Траверсет. Търсенето е било доста широко в началото, но с времето се е фокусирало.
- Какво е търсил?
- Това не мога да ти кажа - отговори Макколиф. - Но знам, че парите явно не са били проблем за човека. Поръчал е всеки един тест, който можеш ла си представиш: повърхностен спектрален анализ, температурни данни, лъчение - каквото се сетиш. Със сигурност някой служител в отдел ,,Продажби” на „Спот“ още съжалява, че го е изгубил като клиент.
„Но не колкото Мари Лавоан, която го е изгубила като съпруг “, помисли си Харват.
- А последните поръчки?
- Конкретни зони.
- В смисъл?
- В смисъл, че изчезналият е посочил конкретно място и е използвал сателитите, за да сондират максимално надълбоко. След това поръчките са секнали. Каквото и да е търсил Бернар Лавоан, мисля, че го е открил…
- Задължен съм ти, Кевин
- Всъщност - отвърна служителят от геокосмическото разузнаване - аз ти бях задължен, но има нещо, което можеш да направиш за мен. Сестра ми заминава за окръг Колумбия за участие в конференция през април. Искам да я изведеш на хубава вечеря. Това ще е венецът на пътуването ѝ. Говоря ти само за вечеря. Нищо повече.
- Дадено. А сега, ще ми намериш ли копия на последните фотографии, заедно с всички съпътстващи данни?
- Вече го направих. Само ми трябва имейл адресът ти и веднага ще ти ги изпратя.
Харват даде на Макколиф един от адресите, които използваше, когато пътуваше, и отново му благодари за помощта.
Щом затвори телефона. Джилиън влезе в кабинета.
- Мари каза, че са ти са обадили. Какво става?
- Успяхме да проследим последните сателитни снимки, с които са работили Бернар и Елисън. Май ни чака катерене.
След като използва компютъра и принтера на един от съседите на Мари Лавоан, за да изтегли информацията от сателита, Харват прекара четиридесет и пет минути в стаята с алпийското снаряжение на Бернар, където събра всичко необходимо за експедицията. Макар че повечето гости на хотела обикновено си носеха собствена екипировка, Лавоан имаха всичко за онези, които идваха неподготвени. Харват успя да намери не само боти, но и якета ,, Хели Хенсън“ и ветроустойчиви панталони, които станаха и на Джилиън, и на него самия.
До парчетата тиксо с поредиците от числа, залепени на похабената кухненска маса, Харват разгърна няколко от картите на Бернар и току-що получените сателитни снимки. Изведнъж добиха много по-ясна картина за мястото, където Елисън беше съсредочил търсенето си. Харват нямаше представа какво ще открият с Джилиън, когато стигнат дотам, но се питаше дали спасителните екипи бяха разполагали с информацията, която сега притежаваха, са можели да спасят Бернар и останалите от групата му. По някаква причина той се съмняваше в това. Нещо му подсказваше, точно както и на Мари Лавоан, че изчезването на всички участници в експедицията не е случайно.
Тъй като щеше да им отнеме поне два часа, докато стигнат до Кол дьо ла Траверсет, Харват бързо разпредели багажа. Джилиън щеше да носи по-леките неща, като сигнални ракети, храна и аптечка за бърза помощ в туристическата раница марка „Кива“, а той взе една от по-големите раници на Бернар с вътрешно скеле, в която прибра всичко останало.
Мари увещаваше Харват да отложи пътуването поне за ден-два, докато се освободи никой от местните планински водачи, приятели на Бернар, за да ги придружи. Скот отвърна, че би бил благодарен, ако се намери такъв, но не може да си позволи да чака. А и тренировките при зимни условия, през които беше преминал при тюлените, го бяха превърнали в опитен катерач. Беше уверен, че по пътя би могъл да научи Джилиън на всичко, което тя не знаеше. Ако се натъкнеха на препятствие, което не биха могли да преодолеят, тогава просто щяха да се върнат обратно.
На пръв поглед планът му изглеждаше добре премислен и безопасен, но подсъзнателно Харват си даваше сметка, че много фатални експедиции са започвали със същото измамно усещане за сигурност. В катеренето нямаше място за прекомерна самонадеяност, защото планината беше безмилостен противник, който не се интересуваше дали ще живееш, или ще умреш.
Изкачването до Траверсет бе стръмно, опасно и изключително трудно. И Харват, и Алкът на няколко пъти губиха опора под краката си. Морените бяха осеяни с отломки от остри камъни и назъбени късове шисти. Далеч пред тях се извисяваше връх Монвизо. Сред сгъстяващата се пелена от тежки облаци, които се струпваха около него, снежният му силует изглеждаше още по-заплашителен. Харват знаеше, че ще се сблъскат с лошо време. Преди да тръгнат, Мари им беше казала метеорологичната прогноза - боговете не гледаха благосклонно на авантюрата им. Можеха само да се надяват, че ще се движат достатъчно бързо, за да изпреварят бурята.
Когато най-накрая стигнаха до прохода, бяха капнали от умора. Намираха се в зоната на вечните снегове, но им бе все едно. Свалиха раниците си и потърсиха място, където да полегнат. Харват извади една от бутилките с вода и я пресуши на три големи глътки. Обезводняването беше една от най-честите последици от изкачването на големи височини. Той погледна към ръкавиците си, чиито длани бяха продрани на ивици. В същото състояние бяха и ръкавиците на Джилиън. Харват извади от раницата си ролка армирана лента, закрепи криво-ляво ръкавиците си и после я подхвърли на Алкът.
Щом и тя залепи нейните, двамата отново нарамиха раниците и продължиха нагоре. Ако обърнеха поглед назад, назъбените канари и скалните струпвания щяха да им се сторят като дансинг в сравнение с онова, което ги чакаше. Проходът лъкатушеше покрай северната страна на Монвизо, ветровете набираха страшна сила, а снегът под краката им изведнъж отстъпи място на леда. Отново направиха почивка. Докато Джилиън ядеше храната, която Мари им бе опаковала, Харват извади два чифта котки. Когато се увери, че са стабилно прикрепени към обувките им, отново поеха на път.
Скот стъпваше изключително внимателно. Намираха се в тясна пътеката, от чийто дясна страна се издигаше планинският склон, а от лявата се спускаше бездънна пропаст, сигурно дълбока поне няколкостотин метра. Много бързо му стана ясно защо в този алпийски проход Ханибал е изгубил повече хора и товарни животни, отколкото в който и да е друг момент от похода си.
Вървяха още двайсетина минути, като спираха все по-често, за да може Харват да провери местонахождението им на резервното джипиес устройство, което беше открил сред екипировката на Бернар. Когато се добраха до мястото, посочено на сателитната снимка, той вдигна облечената си в ръкавица ръка, за да покаже, че най-сетне са стигнали. Вятърът вече фучеше така силно, че двамата с Джилиън трябваше да викат, за да се чуват. Заваля сняг и ледените кристалчета, завихряни от виелицата, се врязваха в лицата им като строшено стъкло.
Харват се приближи внимателно към ръба, заби котки в леда и се опита да надникне, но не видя нищо. След като провери още веднъж данните на джипиеса и сателитната снимка, той започна да разтоварва багажа си. Сложи на земята четири намотки въже, по петдесет метра всяко, и извади чифт леки алпийски седалки за катерене. Помогна на Джилиън да нахлузи нейната и докато я пристягаше, усети как тя потръпна.
- Сигурна ли си, че искаш да го направиш? - попита я той.
Макар че Джилиън не се беше катерила никога през живота си, тя изглеждаше изключително добре подготвена физически, но не това тревожеше Харват. Освен че изискваше издръжливост, катеренето беше игра за ума и налагаше сто процентова концентрация. На няколко пъти ѝ беше дал възможност да се оттегли, но тя все отказваше. Искаше да види с очите си находището, ако изобщо стигнеха до него.
В отговор на въпроса му Джилиън го погледна право в очите я каза:
- Само ми кажи какво да правя.
Трябваше да ѝ се признае - имаше кураж. Той изобщо не се съмняваше, че я е страх - всеки здравомислещ човек би се уплашил при мисълта за онова, което се канеха да направят. Дори адреналинът на Харват се беше покачил, но разликата между живия и мъртвия катерач се състоеше в това как човек се справя със страха си. Дали Джилиън щеше да позволи на своя да я погълне и парализира, както в парижкия клон на „Сотбис“ и в универсалния лондонски магазин, или щеше да го впрегне да работи за нея?
Вярно, случилото се в аукционната къща и в ,, Харви Никълс” беше свързано с оръжия и куршуми, а не с въжета и планини, но Харват нямаше намерение да рискува. През цялото време, докато се изкачваха нагоре, той си съставяше мислен списък на начините, по които безопасно да улесни слизането на Алкът в пропастта. Първата и най-очевидна възможност беше да я спусне сам, но без пряка видимост и подходящи средства за комуникация това криеше твърде много рискове и той я задраска от списъка. Вторият вариант беше и двамата да слязат с едно и също двойно въже, но това несъмнено щеше да изисква Харват да тръгне пръв и ако по някаква причина Джилиън спреше над него, щеше да му трябва дяволски късмет, за да върне и двамата горе на пътеката. Най-логично беше да се спуснат с двойни въжета едновременно.
Той огледа скалата над прохода и потърси точки за закрепване на въжетата. Огледа за белези от предишна алпийска осигуровка, останали от Бернар. Фактът, че не откри такива, говореше, че или са попаднали на погрешно място и Бернар никога не беше минавал оттук, или някой беше зачистил много добре следите. Макар да не му се искаше да приема втората хипотеза, имаше лошото предчувствие, че може би тя е вярната.
След като подготви закрепването с комбинация от алпийски клинове и френдове, Харват завърза едно двойно въже и пусна свободния край в пропастта. Провери за последен път седалката на Джилиън, а после и своята. Прокарвайки едно от въжетата през седалката ѝ, той го затегна силно и я накара да се облегне назад още докато стояха на прохода, просто за да свикне с нея.
- Запомни - ще го направим полека. Не като по филмите. Няма да се отблъскваме със стъпала от скалата или нещо такова. Просто се отпусни на седалката и ще се спуснем бавно, разбра ли?
Джилиън кимна утвърдително и като допълнителна мярка за сигурност Харват свърза седалката си с нейната с дълъг осигурителен ремък.
С гръб към пропастта, Харват направи последна проверка на екипировката, нарами раницата си и разясни на Джилиън най-страшната част на спускането - прекрачването на ръба и увисването.
Може би краката и се движеха малко несигурно, но и правеше чест, че следваше указанията безпрекословно и не спря нито веднъж. Подобно на много новаци алпинисти, тя се страхуваше да отпусне докрай тялото си в седалката и затова стискаше въжето много по-здраво от необходимото. Харват я насърчаваше да го направи, но едва когато ръцете и раменните мускули започнаха да я болят, тя си позволи да се облегне назад.
Това не бяха най-добрите условия за първо спускане с виещия вятър, който блъскаше телата им и заплашваше да ги удари в отвесната скала пред тях, но Джилиън се справяше изненадващо добре. Личеше и, че е уплашена, но овладяваше страха си и се концентрираше върху онова, което той ѝ казваше да прави. Беше изключителна добра ученичка.
Харват също имаше опасения относно спускането им, и то най-вече заради метеорологичните условия. Планинската мъгла се сгъстяваше и силно намаляваше видимостта им. Нямаше как да разберат дали ще стигнат до някаква опора за краката, преди да им свърши въжето. Тъкмо затова трябваше да слизат полека. Последното, което им трябваше сега, беше някой от тях да счупи крак или нещо по-лошо.
Двадесет и пет метра по-надолу мъглата се разреди и след още десетина метра под краката им се откри широка, полегата площадка. Харват се освободи от осигурителния ремък, който го свързваше със седалката на Джилиън, и леко ускори спускането си. Когато тя успя да го достигне, котките му вече бяха здраво забити в твърдия сняг долу.
- Да не сме сбъркали? - попита Джилиън, щом се изправи и се огледа разочарована. - Тук няма нищо.
- Не се знае - каза Харват, след което извади от грейката си една от сателитните снимки и се вгледа в нея. - Минало е повече от година. Когато става дума за сняг и лед, това е много време.
Джилиън наблюдаваше Харват, който извади още две въжета от раницата и фиксира поредната серия точки за закрепване, като заби клинове в скалата зад тях. Той подсигури въжетата, които бяха използвали досега, за да не ги отнесе вятърът, и се захвана със следващия етап - подготовката за ново спускане.
След като закрепи здраво въжето и седалката на Джилиън, а после и своите, той огледа мястото. Широката полегата платформа започваше от мястото, където бяха застанали, и се издигаше настрани под наклон. Първият въпрос изникна в ума му, беше докъде стига. Измъкна от раницата си предмет, наподобяващ сгъваема ски щека, и разгъна телескопичната сонда за лавини в цялата ѝ дължина, докато достигне скалата.
- Какво правиш? - осведоми се Джилиън.
- Виждаш ли как ледът се издига нагоре? - посочи той издатината пред тях.
- Да.
- Това образувание, приличащо на рампа или вълна, се оформя, когато се редуват топене и замръзване на леда. Натрупва се много бързо и може да бъде изключително крехко.
- И какво смяташ да правиш? Да изпиташ якостта му?
Харват кимна.
- Шегувах се - каза тя. - Ами ако пропадне?
Харват я опаса около кръста три пъти с въжето си и го завърза с двоен възел. Когато огледа отново дали точките и за закрепване са фиксирани здраво, подхвърли:
- Тогава ще се радвам, че си вързана за мен.
След като ѝ показа как правилно да развива въжето, взе сондата и започна да се отдалечава от скалата по продължение на ледената площадка.
Докато се придвижваше, под котките му се пропукваха и отчупваха големи късове втвърден, покрит с лед сняг. Стъпките му пробиваха коравата снежна покривка и звучаха като изстрели, които надвиваха свистенето на вятъра. Харват погледна няколко пъти зад гърба си, за да се увери, че Джилиън държи здраво осигурителното въже.
Проверявайки на всяка крачка здравината на снежната повърхност пред себе си с лавинната сонда, той напредваше мъчително бавно. Сякаш се катереше по хлъзгав, стръмен, заснежен покрив. Острите зъби на котките подпомагаха придвижването му, но Харват се тревожеше да не пропадне цялата повърхност под краката му. Продължи да върви напред, опитвайки се да не мисли за това.
Постепенно установи равномерен ритъм, първо забождаше сонда, после правеше крачка, отново - сондата, пак крачка Това придвижване имаше хипнотичен ефект върху Харват и той буквално трябваше да разтърси глава, за да съсредоточи ума си върху онова, което правеше. Най-сетне стигна до върха на склона, спря и се огледа наоколо, доколкото бе възможно през засилващия се снеговалеж. От едната му страна високо в небето се извисяваше Монвизо, а от другата склонът сякаш слизаше стремглаво надолу и стигаше до голямо ледено поле.
Беше обяснил на Джилиън, че може да го последва, когато ѝ даде знак. Само трябваше да развърже въжените примки около кръста си и да стъпва съвсем точно в следите му. След като и сигнализира, тя отви помощния ремък и го нави на земята, за да не се оплете с нейното въже. После, подобно на акробат, внимателно започна да стъпва в очертанията на подметките му, напредвайки към върха на склона.
Справяше се чудесно и беше стигнала до средата, когато до ушите на Харват долетя поредица от тътнещи звуци, сякаш три минохвъргачки бяха открили огън едновременно. Джилиън също ги чу и спря незабавно, замръзвайки в стъпките му. За миг той помисли, че може да е гръмотевица, но знаеше, че не е това. Мълниите обикновено гърмяха над главата, а не под краката ти. За известно време се възцари тишина. Дори вятърът и снеговалежът сякаш бяха стихнали.
В продължение на няколко секунди Харват стоя напълно неподвижен, напрягайки слуха си да долови последващи звуци, но не чуваше нищо, освен повърхностното си дишане. След още секунди той отново даде знак на Джилиън да продължи много бавно.
Една крачка. Две крачки. До тук добре. След третата обаче склонът се разтресе и нададе ужасяващ стон. Започна да се разцепва на късове, сякаш го натискаше гигантска ръка. Харват ѝ изкрещя да легне с разперени ръце и крака, за да разпредели равномерно тежестта си върху снега, но шумът беше толкова оглушителен, че тя не го чу. Изведнъж платформата се сгромоляса и изчезна напълно от поглед, повличайки със себе си Джилиън Алкът.
Докато наблюдаваше хлътването на ледената платформа, Харват нямаше как да спаси Джилиън. Тя беше твърде далече. Все едно да гледаш как някой пропада в заледено езеро. Виковете ѝ отекваха в планинския склон и Харват беше изкушен да погледне назад, но инстинктите му надделяха и той се фокусира върху собственото си спасение.
Притискайки плътно тялото си към върха на ледената платформа, той измъкна пикелите от калъфите им и ги заби в леда заедно с котките на краката си, възможно най-здраво. Зад гърба му се чуваше противният звук от пропадането на ледената шапка, която най-накрая се сгромоляса в пропастта долу. Легнал на няколко метра от скалната стена, Харват се молеше мислено срутващите се късове лед и сняг да не повлекат със себе си осигурителното му въже и него самия в замръзналата бездна. Продължи да лежи в очакване всеки момент да се провали надолу, но скоро гръмотевичният рев на рухналата платформа заглъхна и Харват изпита гузното чувство, че неизвестно за кой път в живота си бе надхитрил смъртта.
Ръцете му започнаха да го болят от яростната хватка, с която държеше пикелите си. Знаеше, че трябва да измисли някакъв план, в който най-важната част беше да се добере до Джилиън и да види дали е жива.
Поглеждайки надолу, той видя, че под него е останала издатина, по-малка от метър. От ръба ѝ до склона, по който се бяха спускали с първия комплект въжета, имаше около пет метра и половина. Платформата, която Харват беше прекосил и която беше погълнала Джилиън, се оказа просто мост от трошлив заледен сняг, покриващ дълбока кухина от синьо-зелен лед. Въпреки че беше фиксирал здраво точките на закрепване на отсрещната скала, не му се стори добра идея да използва въжето си, за да се залюлее и да скочи като Тарзан над бездната. Пет метра може и да не бяха голямо разстояние, но бяха достатъчни, за да набере скорост и да се удари в стената. Веднага отписа тази възможност.
Ледените пропасти обикновено биваха под формата на грамадна буква ,,V“ - широки в горната си част и силно стесняващи се към дъното. Преди срутването на ледения мост тази явно бе наподобявала триъгълник, обърнат с върха надолу. В момента Харват се намираше от едната страна на буквата „V“ и гледаше към отсрещната, където беше закрепено въжето му. Тъй като беше невъзможно да се залюлее на въжето, единственият начин да се върне бе да тръгне надолу. Проблемът обаче се състоеше в това, че ако направеше нова осигуровка от неговата страна, когато стигнеше до дъното, нямаше да може да се изкатери на отсрещната стена.
Трябваше бързо да измисли нещо, тъй като не знаеше в какво състояние е Джилиън. Най сетне му хрумна една идея.
След като изтегли остатъка от въжето си, паднало в безната, Харват фиксира нови опорни точки в леда над главата си. Увери се, че са здраво закрепени, и направи малка примка на въжето си, което започваше от склона на Монвизо и преминаваше над пропастта. После закачи допълнителен карабинер към въжената примка, свали раницата си и извади от нея само най-важното. Раницата трябваше да бъде колкото се може по-тежка. За бъдещето му изкачване щеше да е наложително багажа в нея да тежи повече от остатъка от въжето. Малкото вещи от първа необходимост напъха в грейката си и най-накрая закачи раницата на карабинера.
След като провери дали осигуровката издържа теглото му, Харват прибра пикелите в калъфите им и започна да се спуска. При всяко изпукване на леда застиваше на място. Не беше ясно доколко стабилен е остатъкът от ледената рампа над него. Ако се срутеше, щеше да го смаже, а ако ледът около клиновете поддадеше, той щеше да се понесе, без да може да спре, право към отсрещната ледена стена
Сантиметър по сантиметър Харват развиваше въжето, опитвайки се да прецени колко още му остава до дъното. Във въздуха танцуваха снежни кристалчета, които му пречеха да види къде се намира. Пет метра, десет метра, петнайсет метра - скоро Харват загуби всякаква представа какво разстояние е изминал. Ако поддържаше една нормална скорост, мускулите нямаше да го болят така, както от предпазливото внимателно спускане. Но равномерна скорост можеше да се поддържа само при идеални условия. А в момента те далеч не бяха такива.
Скот изпита нужда да си поеме дъх, поне за миг. Щом се отпусна назад в седалката си, той си помисли дали да не извика Джилиън. Ако беше жива, щеше да му отвърне и той щеше да успее да определи местоположението ѝ. Но вибрациите, предизвикани от вика му, можеха да доведат до срутване на остатъците от ледения мост и те да се сгромолясат отгоре му. Харват реши, че е по-добре да сгреши заради прекалена предпазливост и се отказа от идеята да крещи.
Десетина метра по-надолу, когато котките му докоснаха дъното на ледената пропаст, Харват съзря нещо приличащо на купчина строшени снежнобели дъски за сърф, на чийто връх седеше Джилиън и оглеждаше раните си.
Беше жива! Харват не можеше да повярва на очите си. След като подсигури въжето си, той внимателно се придвижи по леда и се изкатери върху купчината разтрошен сняг.
- Добре ли си? - попита той, като огледа главата и лицето и за травми.
Джилиън го погледна измъчено:
- Мисля, че не харесвам особено леденото катерене.
Забравяйки, че и тя има медицински познания, Харват продължи прегледа:
- Боли ли те някъде?
- Дясното ми рамо - отвърна Джилиън и се опита да го издаде напред.
- Краката и останалото наред ли са? Усещаш ли нещо да е счупено? Всичко ли можеш да движиш? Пръстите на ръцете? На краката?
- Само рамото - повтори Алкът. - Мисля, че е навехнато.
Беше цяло чудо.
- Не мога да повярвам, че разговарям с теб - каза той. - Какво стана? Ако се съди по това колко въже съм използвал за спускането, сигурно сме близо трийсет метра по-надолу.
Джилиън използва здравата си ръка, за да изтръска снега от панталоните си и отговори:
- Направих каквото ми каза. Разгънах въжето бавно и полека.
Харват беше смаян.
- Но как? Как е възможно?
- Да си призная, бях адски уплашена. Сграбчих въжето с всички сили.
- Но при силен опън то неминуемо щеше да те блъсне в стената.
Джилиън сви рамене.
- Мястото, на което бяхме застанали, беше образувано от много сняг. Едно дебело парче се озова между мен и скалата и тушира удара, но рамото ми все пак пое част от силата на сблъсъка.
Харват я гледаше с удивление.
- И ти просто се спусна до долу?
Джилиън го изгледа така, сякаш беше слабоумен.
- Над мен имаше над двеста кила сняг. Единственият възможен път беше надолу.
- Сигурно изкачването ще ти се стори не толкова стресиращо като слизането.
- Дано.
- А междувременно - додаде Харват, като се порови из раницата на Алкът и намери за нея един челник, какъвто и той имаше на главата си. - може би не е зле да видим за какво бихме целия този път дотук.
Джилиън взе челника от Харват и си го сложи. Щом включиха лампите, видяха единствения възможен път - тесен стръмен проход, водещ дълбоко в недрата на ледената пещера.
Галерията, широка четири стъпки, се спускаше надолу под такъв ъгъл, че трябваше да се наклонят назад и да пренесат тежестта си върху петите, за да не наберат прекалено висока скорост и да загубят контрол.
Ледените стени бяха толкова близо от двете им страни, че можеха да се пресегнат с ръце и да ги докоснат. Сякаш вървяха през тясна пролука на каньон.
След няколко минути пътят се изправи и Харват и Алкът отново разпределиха тежестта си равномерно върху котките. Наближавайки края на галерията, те пропълзяха под един назъбен навес и влязоха в широко предверие. От него водеха началото си ниски тунели, които тръгваха във всички посоки. Най-величественото в цялата картина беше една извисяваща се полупрозрачна ледена стена в дъното на камерата. Дори от мястото, където се намираха, безпогрешно можеше да се определи какво бе замръзнало зад нея. Без да обръщат внимание на нищо друго, те пристъпиха напред, за да я разгледат.
Таванът на камерата се издигаше високо над тях и светлината от челниците им хвърляше чудновати, сякаш неземни отблясъци върху ледената стена. Подобно на някакъв огромен, замръзнал аквариум, тя бе затворила в себе си три идеално запазени слона.
Нямаше никакво съмнение - бяха се натъкнали на откритието на доктор Елисън. И Скот, и Джилиън бяха онемели.
Най-накрая Харват дръпна Джилиън за грейката и двамата се разделиха и тръгнаха в различни посоки, за да изследват другите части на пещерата. Навлизайки по-навътре в един от тунелите, те започнаха да откриват тела - останки от елитната гвардия на Ханибал. Със сигурност бяха повече от трийсет души, повечето все още обвити в лед с различна дебелина. По пода на тунела беше разхвърляно съвременно оборудване. На места си личеше, че ледът е целенасочено разтопяван, за да се извадят някои от замръзналите трупове и да се вземат предметите, които са носели, а и бог знае още какво.
Естествено образуваните тунели завиваха и се сливаха един с друг, а двамата тръгнаха в различни посоки, водени от вроденото си любопитство. Независимо че се озоваваха различни места, ехото от драскащите по леда котки известяваше, че другият бе някъде наблизо.
Светлината от челниците им беше единственият спътник на мислите им в срещата с историята. На места Харват се натъкваше на артефакти, облегнати на ледените стени или грижливо подредени във вътрешността на ледени ниши, в очакване да бъдат описани, поставени в найлонови пликове и отнесени в плевнята на Лавоан. Тук бяха извършени изумителни по мащабите си разкопки и макар че много от предметите вече бяха преместени, историческата значимост на останалото беше поразяваща.
Видът на войниците с нагръдници, замръзнали и леда, с оцъклени очи и уста, широко отворена в ням вик, ги караше да се чувстват така, сякаш бяха влезли в някоя древна къща на ужасите. Като че фигурите бяха консервирани в някакво гранично състояние на страх. Точно както и слоновете, те изглеждаха така, сякаш всеки миг биха могли да се върнат към живота, да изскочат от леда с високо вдигнати мечове и бойни чукове, готови за битка.
Освен Елисън, Бернар и техният носач Морис, никой не беше виждал тези войни в продължение на повече от две хиляди години. Харват можеше само да си представи как се е почувствал археологът, когато ги е открил. Явно беше изпитал невероятна тръпка и като човек, и като професионалист.
Харват беше изваден рязко от унеса си от обезумелия глас на Джилиън, която го викаше по име.
Никак не му беше лесно да определи точното местоположение на Джилиън. Заради лабиринта от тунели гласът и отекваше в толкова много посоки, че бе невъзможно да прецени дали да тръгне да я търси напред, или да се върне назад.
Накрая Харват излезе от мрежата от тунели и се озова в друга голяма камера. Завари Джилиън заедно с причината, която я беше накарала да го повика. На изхода на един от тунелите лежаха три, със сигурност съвременни, но също така очевидно мъртви тела, замръзнали в странни разкривени пози. С разперените си ръце и свитите си пръсти те сякаш молеха за помощ е се опитваха да се пресегнат и да сграбчат всеки, който се приближи до тях. Изглежда, Джилиън почти се беше спънала в тях.
След като ги огледа внимателно, Харват забеляза, че двама от тях са простреляни в тила. Най-лесно разпозна Бернар с рунтавата му черна брада. Предположи, че трупът до него е на Морис. Оставаше третият. Малко по-встрани, облечен в скъпа алпийска екипировка марка ,,Норт Фейс“, лежеше проснато тялото на доктор Доналд Елисън. Гърлото му беше прерязано от ухо до ухо, а якето и панталоните му, както и заобикалящият го лед бяха покрити с тъмночервени, почти черни петна. Харват беше виждал доста зловещи местопрестъпления, но тази сцена вдъхваше особен ужас.
Най сетне Джилиън попита:
- Кой може да го е направил?
Имаше хиляди възможни отговори, но само един беше логичен:
- Рейбърн.
- Защо точно той?
- А защо не? Той е бил организатор на експедицията. Знаел е, че са тук. Съвсем логично е.
- Виж как са разпилени артефактите по земята. Защо би ги оставил тук?
- Може да е бързал.
- Но Мари каза, че Елисън никога не е докладвал на Рейбърн къде е мястото на разкопките. И тя самата не му се е доверявала, забрави ли?
Джилиън беше права.
- Може би Рейбърн ги е последвал или е наел някой да ги шпионира. Който и да е бил, не е искал тези хора да се разприказват за находката си.
- Имаш предвид оръжието на Ханибал - каза Джилиън, докато Харват се навеждаше към трупа на Бернар. - Какво правиш?
Той внимателно свали от шията на загиналия гид малък медальон.
- Каква ирония - отбеляза той, като поднесе медальона към очите ѝ. - Свети Бернар, покровител на планинарите, алпинистите и скиорите.
Джилиън тъжно поклати глава.
- Мисля, че Мари ще иска да го запази - каза Харват.
- Прав си - отвърна тя и се отдалечи от труповете. Нямаше желание да ги гледа, а и в другия край на малката зала имаше нещо, което беше привлякло погледа ѝ.
Харват прибра медальона в грейката си и пребърка джобовете на Бернар, където откри чифт древни златни гривни, украсени с аметисти и малки късчета млечно бял мрамор. На тях беше изобразена същата вълча глава с усукани около нея усойници, каквито бяха видели и на нагръдниците. Явно имаха специално значение и той разбираше защо Бернар ги е отделил. Видът на зъбения вълк обаче събуди у него известно безпокойство.
- Скот, ела тук - повика го Джилиън, като отново прекъсна мислите му. - Трябва да видиш това.
Харват пъхна гривните в джоба на якето си и отиде при Джилиън в другия край на залата, където тя се взираше в голям дървен сандък. Долната му част беше вкопана в монолитен леден блок.
- Виж това - посочи тя редицата резбовани фигури по капака му.
- Вълкът с увитите около него змии - каза Харват. - Същите като на нагръдниците.
- Именно. А тези плочки върху едната стена на сандъка сякаш разказват някаква история.
Харват се загледа в дърворезбата.
- Някой нарочно е разтопил леда отгоре - продължи Джилиън, - за да се добере до вътрешността.
Рисунките напомниха на Харват за рисунките за Свещения кивот от илюстрованите библии, които израилтяните носели в битките.
- Мислиш ли, че в този сандък са пренасяли оръжието на Ханибал?
- Има само един начин да разберем - каза тя и внимателно повдигна капака.
И двамата надникнаха във вътрешността на сандъка. Над капака нямаше нищо, освен сложна система от отделения.
- По дяволите - изруга Джилиън. Тя прекара още няколко минути в изследване на сандъка, след което прехвърли вниманието си върху изхода на един от тунелите и тръгна натам.
Харват остана при сандъка, опитвайки се да дешифрира изображенията. Те представляваха някаква алегория, но му беше трудно да проумее значението ѝ.
- Знаеш ли какво? - провикна се той през рамо, като продължаваше да се взира в плетеницата от резбовани фигури. - Не съм много сигурен, че това са изображения на вълци.
- Така ли? - отвърна Джилиън, чийто интерес беше погълнат от нещо, намиращо се в тунела. - Какво са тогава?
- Мисля, че фигурите са на кучета.
- Изглежда си сбъркал призванието си - разнесе се мъжки глас зад гърба му.
Това бе глас, който Харват познаваше почти толкова добре, колкото своя собствен. Той принадлежеше на човека, когото беше преследвал от месеци и който му беше устроил капан в Багдад и се опитал да го убие в Кайро, Лондон и Париж - Халид Шейх Аломари.
На Харват много му се щеше случващото се да е плод на въображението му, знаеше, че не е така. Щом се обърна и видя убиеца от Ал Кайда, застанал с автоматичен картечен пистолет в ръка, веднага се пресегна да извади собственото си оръжие. Сети се обаче, че за нещастие го беше оставил в раницата за по-голяма тежест. Неспособен да предприеме каквото и да е, Харват направи единственото, за което се сети. Изкрещя на Джилиън да бяга.
- Повикай жената обратно тук - заповяда му Аломари, щом Джилиън изчезна в един от тунелите. - Ако ми се наложи да тръгна да я търся, уверявам те, ще ѝ причиня смърт, толкова болезнена, колкото ще е и твоята.
- Начукай си го.
- Грешен отговор - отвърна убиецът, пристъпи напред, и удари Харват по лицето със своя тактически картечен пистолет марка „Щаер“.
Харват залитна назад и се облегна на сандъка. Само така можеше да запази равновесие.
- Да пробваме пак. Извикай жената да се върне. Веднага.
- Сам си я извикай, задник - озъби му се Харват, който усети вкуса на кръв в устата си.
Убиецът махна с оръжието си, подканяйки Харват да се отмести от сандъка.
- Както искаш. И без това няма да стигне далеч.
Харват се подчини и Аломари додаде:
- Достави ми голямо удоволствие да те гледам по телевизията. Жалко, че от „Ал Джазира“ не са успели да те хванат в анфас.
- Жалкото в случая е - отвърна Харват, свивайки ръка в юмрук, - че аз не успях да те хвана в анфас.
- Имаше тази възможност, но я изпусна, нали?
Този факт беше до болка известен на Харват.
- Как откри това място, дявол да те вземе?
- И преди съм идвал тук - каза Аломари, като вдигна картечния си пистолет и го насочи към гърдите на Харват. - Не мислех, че някога ще се върна, но преди нашата обща приятелка от „Сотбис“ да умре, ми предложи да повторя посещението си. Щях да дойда и по-рано, но ми отне време, докато намеря доктор, на когото да се доверя, за да извади куршума ти от рамото ми.
Харват ненавиждаше лекотата, с която Аломари се изразяваше на английски. Впрочем, и на всички други езици, които използваше, за да пътува без всякакви проблеми по света, вършейки най-мръсната работа за Ал Кайда. Но гневът му бе премесен със задоволство и той не можа да сдържи усмивката си. Един от куршумите в Париж явно беше попаднал право в целта.
- Намираш раната ми за забавна - забеляза убиецът. - Гарантирам ти, че не е и наполовина толкова болезнена, колкото тези, които ще нанеса на теб и колежката ти. А сега извади пикелите от калъфите им и бавно ги остави на земята.
Харват нямаше намерение да изпълнява повече заповеди.
- Ако смяташ да ме застреляш, давай, натисни спусъка.
- Би било твърде лесно. Приготвил съм ти нещо друго. Пусни пикелите. Да не повтарям повече.
- Майната ти - отговори Харват.
Аломари отново пристъпи напред и го халоса с пистолета си, този път двойно по-силно.
На Харват му се зави свят и пред очите му заиграха снежинки, но не смяташе да се даде без бой. Опитвайки се да фокусира погледа си върху агента на Ал Кайда, той събра сили и се нахвърли върху него.
Въпреки раната в рамото Аломари с лекота избегна удара и видя как обутият с котки Харват изгуби опора под краката си и блъсна главата си в ръба на един от изходите.
Още преди Скот да се строполи на земята, Аломари вече го беше хванал. Неизтощимият убиец го извлече за яката на грейката, замахна с картечния си пистолет и му нанесе силен удар слънчевия сплит, изкарвайки въздуха от дробовете му. Щом Харват се преви на две от болка, неприятелят заби юмрука си в челюстта му и блъсна главата му назад.
Харват разпери ръце в опит да се хване за нещо и да спре падането си, но улови единствено въздух. Сгромоляса се на ледената земя и когато главата му се удари в нея, се чу такъв силен трясък, че звукът отекна в залата и в коридорите. За пореден път пред очите му се завъртяха звезди, но този път заедно с тях нахлу и тъмнина, която заплашваше да го надвие. Харват ѝ се съпротивляваше. Единственият му шанс да оцелее беше да остане в съзнание. Аломари си играеше с него, но в мига, в който агентът припаднеше, убиецът щеше да го довърши. Това му беше пределно ясно, както и факта, че не биваше да оставя оръжието си в раницата.
Като се претърколи по корем, Харват се помъчи да се изправи на колене. Най-накрая успя, при което Аломари му заби здрав ритник в ребрата - на същото място, където го беше ритнал и охранителят на „Сотбис“ два дни по-рано.
Допълнителните принадлежности, с които беше натъпкал грейката си, не можаха да смекчат удара. Ценната глътка въздух, която бе успял да вкара в белите си дробове, отново беше изкарана насилствено навън и гърдите му се свиха в спазъм. Някъде в подсъзнанието му един тъничък гласец го увещаваше да се предаде. Не можеше да се мери с Аломари. Врагът беше твърде силен. Тази мисъл беше признак на слабост, а Харват мразеше слабостта. Той не само затръшна желязната врата на съзнанието си за този глас, но си наложи да вдиша дълбоко въздух. Трябваше да се вземе в ръце, да събере сили и съобразителност, за да не умре тук като Елисън, Бернар и техния носач Морис.
Докато дробовете му жадно се изпълваха с въздух, той се огледа в търсене на някакъв предмет, който би могъл да използва като оръжие. Опита се да си припомни какво е прибрал в грейката си и дали нещо не би могло да му послужи. Бързо прехвърли наум възможностите, но прецени, че нищо няма да му свърши работа. Сетне се сепна.
Когато Аломари отново му нанесе унищожителен ритник в ребрата, се чу дрънчене на метал. Само да можеше да откопчае от кръста си текстилния колан с окачени на него клинове, карабинери и други алпийски приспособления, можеше да успее да го използва като оръжие.
Той преглътна болката и ръцете му напипаха катарамата. Преди да успее да я откопчае, понесе още два удара, които вписаха в сметката на Аломари наред с другите - беше решил да го накара да си плати за всичко. Този път се биеше с истинския убиец и дори наоколо им да имаше камери, той щеше да го пребие до смърт. Нямаше да спре, докато Аломари не започнеше да го умолява да го довърши. После щеше да го влачи по целия път, за да го предаде на Съединените щати, където щяха да го подложат на разпити и да го осъдят да гние в затвора до живот. А в негова чест Харват щеше да пече всеки уикенд по едно прасе под прозореца на килията му.
Когато Аломари отново вдигна с крак за поредния ритник, коланът се откопча и Харват описа с него широка дъга , претъркулвайки се встрани. Искаше да повали противника си, като го удари по краката отзад, но първо трябваше ла му отнеме оръжието.
Натъпканият с остри инструменти колан рязко изплющя по ръката на Аломари, при което картечният пистолет ,,Щаер” изтрополя на земята и се затъркаля по леда. Сега, когато оръжието не беше в ръцете му. Харват можеше да се заеме със същинската работа, което и направи. Скачайки на крака, той завъртя колана в широка осморка над главата си и го стовари върху гърба ма Аломари. Металните клинове раздраха големи парчета плат от грейката на убиеца. Харват можеше ла си представи какво щяха да му причинят, щом накрая влезеха в съприкосновение с плътта му.
Замахна по-силно с колана, който разкъса якето на неприятеля му. Той нададе вик, когато крайният метален инструмент, висящ на лентата, раздра дълбоко шията му. Не му оставаше нищо, освен да отстъпва назад, докато Харват продължаваше атаката. Удар след удар. Скот замахваше с колана все по-силно и по-силно. Докато изтикваше врага назад към един от тунелите, той продължаваше да го удря с нарастваща безпощадност. Крясъците на Аломари се разнасяха из пещерата, а Харват изпълняваше обещанието си да го накара да плати за всеки невинен живот, който беше отнел.
Грейката на отстъпващия мъж вече висеше на кървави ивици около тялото му, когато оперативният агент вдигна колана, за да нанесе унищожителен удар, но импровизираното оръжие увисна в ръката му. Успя да разбере какво е станало едва когато до ушите му долетя дрънчене, сечивата се удариха в тавана и после заваляха на земята. Коланът се беше скъсал.
За Харват това беше без значение. Той беше повече от щастлив да се нахвърли с голи ръце срещу безжалостния убиец, но преди да му нанесе удар, Аломари обърна положението в своя полза. Скот отстъпи две крачки назад, щом видя какво държи той в ръцете си. В безкрайния си гняв той отново беше подценил своя противник и този път разбираше, че ще плати за това с живота си.
- Сега вече ще те убия - изсъска Аломари. Беше насочил към гърдите на Харват револвер „Рюгер“ калибър 357 със скрит ударник и двойно действащ ударно-спусков механизъм.
Скот пусна скъсания колан на земята, погледна Халид Аломари право в очите и каза:
- Изобщо не схвана, нали?
- Какво да схвана? - подсмихна се подигравателно убиецът, като стабилизира ръката си и започна да оказва натиск върху спусъка.
- Ето това - чу се глас отзад и в гърба му се заби келтска фалката на възраст повече от две хиляди и четиристотин години. Мощният меч проби гърдите му, откъдето бликна кървав фонтан. Сърповидното острие продължаваше да се движи нагоре. Все още жив, Аломари усети как върхът на оръжието пронизва долната част на брадичката му и се заби в лицето му.
Когато потрепващото от спазми тяло се свлече на земята, Джилиън Алкът пусна дръжката на меча и се втренчи в човека, когото бе убила.
Джилиън не преставаше да трепери.
- Щеше да убие и двама ни - каза Харват, опитвайки се да ѝ помогне да се съвземе от шока.
- Знам - тихо отвърна Джилиън. - Знам.
С оцеляването си след пропадането в пропастта и с убийството на Халид Аломари тя беше доказала, че когато се налага, може да накара страха си да работи в нейна полза, а не обратното.
- Ето - каза Харват, като и подаде рюгера. - Твой е. Заслужи си го.
- Не ми трябва сувенир.
- Не е сувенир. Може да спаси живота ти. Знаеш ли как да боравиш с оръжие?
- Израснала съм във ферма. Достатъчно съм стреляла през живота си.
- Да убиваш хора, не е като да убиваш зайци – отбеляза Харват и тутакси съжали за думите си. Коментарът му определено не беше уместен и в потвърждение на това Джилиън му обърна гръб и повърна. Той се почувства като пълен идиот. Тази жена току-що беше убила човек. Понякога Харват съвсем забравяше правилата, по които живееха цивилните. Беше понятно, че хора, които през живота си не са убивали, го намираха за осъдително, включително и онези, които го правеха при самозащита или за да предпазят близките си. Онова, което Джилиън Алкът бе преживяла току-що, сигурно щеше да я преследва до края на живота ѝ. Да ѝ предложи да задържи пистолета, със сигурност беше глупава идея, макар да бе воден от добри намерения.
Харват остави Джилиън насаме с мислите ѝ и претърси джобовете на Аломари. Задържа всичко, което откри: ключ за кола, тактически сгъваем нож, производство на компанията „Бенчмейд“, и резервни патрони. От Ал Кайда го бяха обучили добре. У него нямаше нищо, което да наведе на някаква следа. Американското разузнаване щеше да се ядоса ужасно, че е изспуснало възможността да го подложи на разпит, но и Харват, и Джилиън нямаха друг избор.
Прекараха следващите часове в тунелите в търсене на следи, водещи до мистериозното оръжие на Ханибал. Мълчаливото дирене, изглежда, помогна на Джилиън да си възвърне, макар и донякъде, емоционалното равновесие и временно да спре да се измъчва от онова, което бе извършила.
Тя се зае отново да проучва сложната дърворезба по стените на сандъка в опит да разгадае значението ѝ. Когато най-сетне заговори, тонът и беше съвсем делови. Беше съгласна с Харват, че сцените са алегорични, но не разбираше точното им послание. Имаше изображение на някаква магическа книга, която според нея би могла да е ,,Артхатастра“, но изтъкна, че все пак е специализирала палеопатология, а не иконография.
Същевременно тя се съгласи със Скот, че онова, което преди са взимали за изображения на вълци на нагръдниците, са всъщност кучета. Върху сандъка бяха изобразени не само озъбени глави, а и закривени опашки - отличителен белег на Саnis familiaris, която не се забелязваше у Саnis lupus.
Макар Харват да бе доволен, че са стигнали до едно и също заключение, това все още не обясняваше решението на Ханибал да използва образите на кучета, за да сплаши враговете си.
- Ханибал използвал ли е кучета в битките си? - поинтересува се той, докато продължаваха да изучават сандъка.
- Много от древните армии са ги използвали, но не мога да твърдя със сигурност, че това важи и за Ханибал. Дори да е така, не е било необичайно.
- Нищо особено плашещо.
- Така е. А и ако тази армия е използвала кучета, то къде са те? Няма никаква следа от тези животни. Нито една каишка или намордник - нищо.
Харват кимна в знак на съгласие.
- Каква е връзката тогава?
- Нямам представа - отговори Джилиън, която остави сандъка и прокара ръка през косата си. - Липсват твърде много вещи. Може да отнеме месеци, дори години, за да направим цялостни разкопки с подходящ екип, преди да открием отговорите, които търсим.
- Не разполагаме с толкова време.
- Какво да правим тогава?
Харват погледна часовника си. Без одеяла и без огън нямаше как да изкарат нощта.
- Трябва да се върнем.
- Ще ми се да бях взела камера - каза Джилиън.
- Може да има в някоя от чантите на предишната експедиция… - подхвана Харват, но спря веднага щом видя, че Джилиън клати глава.
- Вече ги проверих. Няма нищо. Дори да бяхме открили камера, батерията ѝ отдавна щеше да е изтощена.
Беше права. Харват не бе помислил за това
- Но има друго, което бихме могли да направим - додаде Джилиън. - Дай ми пикела си.
Харват ѝ подаде единия, с който беше трошил късове лед от стената, за да ги държи до лицето си.
- Какво смяташ да правиш?
- Ще събера проби.
- Проби от какво?
Алкът се запъти към един от тунелите, погледна през рамо и отвърна:
- От човешка тъкан.
Избраха наслуки петима войници. С онези, които бяха покрити с най-дебелия лед, се зае Харват. Освен това той се гласи да се заеме с най-зловещата задача - да отсече темето на всеки череп, за да може Джилиън да събере проби от мозъчната тъкан. Тъй като загадъчната болест включваше сериозен енцефалитен компонент, тя беше настояла, че е абсолютно наложително заедно с другите проби да вземат и материал от мозъка. Макар да разполагаха само с пикели, те действаха така, сякаш обработваха безценен диамант с най-прецизните инструменти в света.
Внимателното отношение на Джилиън беше продиктувано от уважението ѝ към древната история. При Харват - от уважение към събратята му по оръжие. Макар че навън дневната светлина вече гаснеше, никой от тях не прояви небрежност. Прецизно издълбаваха леда, докато стигнеха до замразената плът. Въпреки че Алкът не беше сигурна дали Алън Уиткоум ще успее да научи нещо от пробите, тя искаше поне да му даде възможност да ги изследва. Може би сред тези замразени тела лежеше ключът към загадката. Ханибал никога не би изпратил хората си в битка, без да ги защити от собственото им оръжие. Възможно беше тези войници - членовете на елитната му гвардия - да са били ваксинирани и тяхната ДНК би могла да разкаже на съвременния свят за могъщото оръжие, което са пренасяли.
Щом пробите бяха събрани, двамата бързо се върнаха към алпийското си снаряжение. Харват разхлаби въжето си и видя как тежката раница, висящата над главите им, го изтегли през втората серия осигуровки. Въжето прелетя със свистене през празното пространство на пропастта и се приземи с тъп звук точно до Джилиън.
Харват закачи самохватите и показа на Джилиън как се използват за катерене по въжето. Помагаше ѝ, докато тя не овладя умението, и после, след като отново свърза двете седалки с осигурителен ремък, започнаха изкачването. На около шест метра от върха Скот откачи раницата си от въжето и успя да провре през презрамките ѝ двете си ръце. Когато стигнаха остатъка от сриналата се ледена рампа, смениха въжетата, изкачиха се отново на тесния проход Кол дьо ла Траверсет, стегнаха багажа си и поеха обратно към „Мечата кожа“. Единственото осветление по трудния път надолу идваше от челниците им.
Докато стигнат хотела, силният снеговалеж вече образуваше завеса. По време на прехода бяха мълчали почти през време. Джилиън се бореше с психологическата и емоционална травма от убийството на Халид Аломари, а Харват се мъчеше да разбере преди всичко каква е връзката между Тимъти Рейбърн и убиеца. Рейбърн беше организирал експедицията, за да открие мистериозното оръжие на Ханибал, а Аломари, извежда беше елиминирал всеки, който разполагаше с каквато и да било информация за находката. И все пак имаше един човек - Емир Токай, когото Халид не беше успял да убие, но само защото Рейбърн беше се добрал пръв до него и го беше похитил. Нещо не се връзваше. Двамата явно бяха работили върху един и същи проект, но от два различни ъгъла…
Убийството на учените, след като вече си бяха свършили работата, както и ликвидирането на всеки запознат с нея имаше смисъл, но отвличането на Токай беше в разрез с логиката. Защо и той не е бил убит? Защо е бил отвлечен?
Щом наближиха хотела, Харват се опита да успокои мислите си. Беше уморен и не му се гадаеше. Трябваше му само един продължителен горещ душ, последван от няколко таблетки адвил и хубав нощен сън. В момента, в който влязоха в хотелската кухня през задния вход обаче, той осъзна, че това негово желание отново няма да се сбъдне.
- Мамка му! Стой на място!- изкрещя единият от двамата местни полицаи, стреснати от внезапната поява на Харват и Алкът. Ако се съдеше по униформите им, явно бяха от мотоциклетния отряд, но това не обясняваше присъствието им в кухнята на Мари Лавоан.
Преди Харват да успее да реагира, мъжете извадиха пистолетите от кобурите на кръста си и ги насочиха към него и Джилиън. Последното, което му трябваше сега, беше да провокира престрелка с полицаи, затова просто вдигна ръце над главата си и остави всички оръжия, които носеше, по местата им.
Когато видя, че Харват е вдигнал ръце, Джилиън последва примера му и попита:
- Какво става?
- Затваряй си устата! - излая един от полицаите, а партньорът му се извърна към другата стая и повика техния капитан. След секунди в кухнята влезе набит, около петдесетгодишен мъж с оредяла коса и торбички под очите. Отначало лицето му доби учудено изражение, но той бързо се опомни и започна да раздава заповеди на хората си.
Когато обърнаха Харват с лице към стената и го претърсиха, откриха не само картечния пистолет и револвера 357 на Аломари, но и сгъваемия нож, документите на името на Сам Герин и пачки евро, американски долари, британски лири предоставени му от неговия шеф Гари Лоулър. След като обискираха Джилиън, те преровиха и раниците и откриха тъканните проби и компактния пистолет „Хеклер и Кох“ на Харват.
- Поне са от различен калибър - отбеляза капитанът на английски, докато изследваше оръжията. - Това ще улесни балистичната експертиза.
- Каква балистична експертиза? - осведоми се Харват. - Какво е всичко това?
- Мосю Герин, мадам Алкът, казвам се капитан Марсел Брусари и служа в местната Жандармерия, мой дълг е да ви уведомя, че сте арестувани и срещу вас ще бъде възбудено разследване за участието ви в убийствата на лондонския полицай Доналд Милс и двама граждани в универсалния магазин „Харви Никълс”, на доктор Моли Дейвидсън, сътрудник в парижкия клон на ,,Сотбис", на Мари Лавоан, извършено по-рано днес.
Харват понечи да възрази, че са невинни, и да попита какви доказателства имат властите срещу тях двамата, когато се сети, че френската полиция и Интерпол вече разполагат с повече от достатъчно. Видеозаписът от охранителните камери в ,,Харви Никълс“ не беше разкрил самоличността на Харват, но бе уловил чудесно лицето на Джилиън Алкът. Освен това бяха представили личните си документи в „Сотбис“, за да им бъдат издадени пропуски. След това той беше изхвърлен от клона на аукционната къща след разправия с Дейвидсън точно в деня на убийството и. С Джилиън бяха идеалните заподозрени. А сега бяха заловени на връщане от друго местопрестъпление. Макар и не докрай убедителни, косвените улики срещу тях бяха повече от достатъчно, за да бъдат задържани за неопределен период от време. Харват не можеше да вини френските власти, те действаха съвсем законно. Но не можеше и да ги остави да го задържат.
Когато единият от двамата полицаи го заобиколи в гръб, за да му сложи белезници, той замахна назад с глава с всичка сила и разби носа на служителя на закона. После тутакси нанесе с дясната си ръка кос удар по шията на Брусар. Капитанът се свлече на линолеума като пълен с кал боклукчийски чувал, другият полицай се нахвърли върху Харват, като сключи ръце около кръста му в опит да го повали на земята, но агентът сплете пръсти и със светкавичен удар го удари в тила. Беше въпрос на секунди да се справи с тримата жандармеристи.
Погледна към Джилиън, която беше поразена от скоростта на движенията му. Пускайки рюгера в джоба на панталоните си, той ѝ нареди:
- Оръжия, пари, паспорти - събери всичко и го сложи в малката раница.
Джилиън кимна разбиращо, а той грабна ключовете от колата и се наведе да изпразни джобовете на изпадналите в несвяст френски полицаи. След като им измъкна белезниците, закопча и тримата в сложна плетеница - китката на единия за глезена на другия, за да не могат да се движат, щом дойдат в съзнание. После изхвърли в боклука заредените патронници от оръжията, постави всички пистолети във фурната и я включи.
Когато Джилиън вдигна във въздуха раницата на Харват, за да му покаже, че всичко е готово, той доближи показалец до устните си и ѝ даде знак да го последва.
Ако имаше и други полицаи в малкия хотел, щяха да дотичат още при първите признаци на борба в кухнята. Тъй като не се появи никой, Харват можеше да се обзаложи, че са сами. Това обаче не означаваше, че няма да пристигнат други. В малките селища като Ристола обикновено не се случваха инциденти, така че едно убийство вероятно щеше да привлече голямо внимание. В мига, в който откриеха трупа на Мари Лавоан, новините щяха да се разпространят лавинообразно.
Първото, което Харват забеляза, когато влязоха във фоаето, беше кръвта, която покриваше половината от дървения под. Преди още да види тялото, той забеляза, че повечето снимки са съборени от стената и рамките им бяха строшени на парчета. Щеше му се да вярва, че смъртта е споходила бързо Мари, но очевидно не беше така. Имаше следи от борба = методите на Аломари - той предположи, че убиецът е изпитал удоволствие от страданията на горката жена.
Когато най-сетне стигнаха до трупа ѝ зад малкото бюро на рецепцията, Джилиън нададе тих вик на ужас. Гърлото на Мари беше прерязано точно както на Елисън, а лицето и беше посиняло и подпухнало. Аломари ѝ беше нанесъл побой, преди да я убие, вероятно за да изтръгне от нея информация. Харват знаеше, че всеки би могъл да се огъне при изтезания и дори Мари да беше издала на Аломари къде са отишли с Джилиън, той не би могъл да я упрекне.
Двамата трябваше незабавно да се и измъкнат от Ристола. Харват се наведе, измъкна от джоба си златната верижка с медальона на свети Бернар и я сложи в ръката на Мари Лавоан „Сега поне се е събрала с Бернар “, помисли той, докато се изправяше и заобикаляше рецепцията.
Доближавайки прозорците до входната врата, той надникна през пердетата и не остана доволен от онова, което видя. Малката алея пред „Мечата кожа“ беше претъпкана с коли на местната полиция. Явно Брусар беше влязъл в хотела, за да огледа местопрестъплението с жандармсристите и бе наредил на другите да останат навън. От професионална гледна точка това беше разумен ход. Колкото по-малко хора крачеха из хотела, толкова по-малка бе вероятността да унищожат някоя улика. Но ако погледнеха на ситуацията от позицията на бегълци, каквито всъщност бяха, Харват и Джилиън бяха прецакани. И то двойно, понеже полицейски екипи бяха започнали да заобикалят хотела, за да покрият и задната част на имота.
- Мамка му - изруга Харват и се дръпна от прозореца.
- Какво става? - попита Джилиън.
- Навън гъмжи от полиция.
Джилиън доближи прозореца, за да се увери сама.
- И какво ще правим?
- Властите със сигурност ни смятат за серийни убийци, тръгнали на тридневен лов за жертви. Няма да ни пуснат да си тръгнем просто така, а аз не искам да ги въвличам в престрелка.
- Тогава какво предлагаш?
След като помисли няколко секунди, Харват отново погледна през прозореца и очите му се спряха на нещо в края на алеята.
- Можеш ли да караш мотоциклет?
- Не, защо?
- Защото ми хрумва само един начин да се измъкнем оттук, а възможността да го реализираме, е едно на милион.
След няколко минути, с каски с визьори на главите и облечени в униформите на изпадналите в безсъзнание ченгета, Харват и Джилиън излязоха от хотела и бързо минаха покрай чакащите навън полицаи.
Когато ги засипаха с въпроси какво става вътре, Харват вдигна във въздуха плик за улики с обгорелия картечен пистолет на Аломари, който беше извадил от фурната и продължи по пътя си. Изглежда, това свърши работа и полицаите проявиха разбиране. Бяха наясно, че е извършено убийство и наличието на подобно екзотично оръжие затвърждаваше техните неизказани предположения, че сцената на местопрестъплението е особено зловеща. Очевидно капитанът беше пратил двамата полицая от мотоциклетния патрул да изпълнят някаква важна задача, свързана с оръжието, и те нямаха време за празни приказки. Никой не възрази. Надяваха се скоро да им бъде разрешено да влязат и да видят с очите си ужасната гледка. Сред тях нямаше човек, виждал сцена на убийство.
Те продължиха да говорят помежду си, но когато Джилиън се качи зад Харват на един от мотоциклетите в дъното на алеята, на всичко отгоре с раница на гърба си, неколцина от жандармеристите започнаха да подозират, че нещо не е наред.
„Моля те, запали от първия път”, помисли си Харват. Моторът го послуша и вече бяха изминали половин пресечка, преди първите полицаи да нахлуят в хотела, да открият колегите си в кухнята и да се върнат на двора, за да изпратят екип след отвлечения мотоциклет и възседналите го бегълци
Воят на полицейските сирени отекна в каменните къщи на селцето. Харват преминаваше с мощния мотор по улици и тротоари и беше благодарен, че вече се мръква и повечето хора са си по домовете.
Джилиън се придържаше към нейната част от плана. След като наетият от тях мерцедес се оказа обкръжен от полицейски коли пред хотела, единствената им надежда за бягство беше автомобилът на Халид Аломари. Само трябваше да го намерят.
Скот беше наясно, че Аломари е професионалист и не би паркирал близо до местопрестъплението, но пък и не би следвало да е оставил колата си твърде далеч, тъй като му е бил нужен пряк достъп до единствения път, водещ до Кол дьо ла Траверсет.
Докато профучаваха нагоре-надолу по тесните селски улички, Джилиън непрекъснато натискаше копчето за алармата на автомобилния ключ, намерен от Харват в джоба на убиеца. Полицията беше на по-малко от две пресечки зад тях, когато изведнъж фаровете, стоповете и клаксонът на едно черно беемве „седмица“ сякаш полудяха. Тя незабавно натисна повторно копчето и изключи алармата.
Харват не се съмняваше, че Джилиън ще се справи с голямото беемве, след като вече я беше видял как управлява своя автомобил. Той се плъзна край колата и спря мотора, помогна ѝ да слезе и ѝ каза да го чака от другата страна на моста извън селото. Щом тя седна в колата и наведе глава, за да се скрие, той отпраши точно когато полицаите се показаха иззад ъгъла.
Понеже вече беше минал през повечето улици в Ристола, Харват имаше доста добра представа къде би могъл да се изплъзне на жандармерията.
Насочи се към центъра на селото и направи две кръгчета около фонтана на площада, като даде на полицаите достатъчно време, за да могат поне да зърнат стопа на бързия мотоциклет. После се понесе по една от най-лъкатушещите улици на Ристола.
Форсирайки мощния мотор, Скот отпусна съединителя и се изстреля напред, за да увеличи максимално дистанцията. Когато наближи смъртоносния завой под ъгъл деветдесет градуса, която помнеше от първата си обиколка, той натисна спирачките и гумите му прокараха диря чак до ниската каменна стена с изглед към алпийска ливада, простираща се ниско долу. За частица от секундата Харват си помисли, че няма да успее да спре и ще полети напред, прескачайки стената. Когато предната гума се плъзна в каменния зид, минавайки на косъм от една желязна пейка, той слезе, отвори капака на резервоара и избута машината през стената. Тя полетя, сгромоляса се на ливадата и избухна в пламъци. Харват свали каската си и я хвърли най-близо до горящата грамада.
После съблече полицейското яке, натъпка го в близката кофа за боклук и се втурна към мястото, където го чакаше Джилиън.
Брайтън Търнър беше прекарал достатъчно време в ЦРУ, за да е наясно, че вероятно не е много добра идея да продължи да се вижда с Кармайкъл в своя апартамент. Най-разумно беше да не се срещат на едно и също място повече от един път. Трябваше да избере хотел, който позволяваше на сенатора да се качи в стаята му дискретно от гаража, за да не я видят от фоаето. Елегантният и все пак поносим за джоба му ,,Уошингтън Плаза" беше идеален за това. Ако след срещата им Кармайкъл решеше, че още е в плен на страстта, можеха да прекарат вечерта заедно и да си поръчат рум сървис, а по-късно отново да се измъкне през гаража, без никой да разбере. Ако не ѝ се оставаше, Търнър пак можеше да се възползва от великолепния апартамент с гледка към един от най-хубавите басейни на открито в окръга и да се завърти в нашумелия модерен бар на ,,Плаза”- едно от най-добрите места в града за сваляне на млади мацки.
Пристигна доста преди сенатора и реши да убие оставащото му време във въпросния бар, който се намираше на долния етаж. Поръча любимото си питие - двойно мръсно мартини с водка ,,Абсолют" и много маслини - облегна се на стола и се заслуша в музиката, която долиташе от колоните над главата му. Беше парче от негов любим албум - ,,Майчина връзка" на легендарната фънк група „Парламент". Бог му беше свидетел, че мразеше Вашингтон. Но в подобни моменти, вдъхновен от докосването до култура, си мислеше, че почти си заслужава да живее в този безличен град.
Тъкмо беше преполовил третото си мартини, когато се сети да погледне часовника на ръката си и осъзна, че е изгубил представа за времето. Хвърли една петдесетдоларова банкнота на масата, изхвърча от бара и хвана асансьор до своя етаж.
Докато вратите на асансьора се отваряха, той се молеше Кармайкъл да не го чака в коридора и слава богу тя още не беше там. След като отключи стаята си, Търнър имаше време колкото да пусне една вода и да изплакне устата си с ароматизирана вода ,,Листерин” от хотелското шишенце в банята, преди да чуе познатото почукване на вратата си.
- Добър вечер, Хелън - усмихна се той и въведе Кармайкъл в стаята.
- По дяволите, Брайън, какво става? - отвърна тя, докато той затваряше вратата. - Мислех, че общуваме само с имейли отсега нататък.
Търнър не се почувства засегнат и усмивката не слезе от лицето му:
- При нормални обстоятелства - да, но тази вечер имам за теб нещо специално.
Кармайкъл не пожела да седне на стола, който ѝ предложи младият ѝ любовник, и остана да стърчи в средата на стаята.
- Е, какво има?
- И целувка ли няма да получа? - каза Търнър, протягайки жално ръце под въздействието на погълнатия алкохол. - Започвам да си мисля, че вече не се интересуваш от мен.
- Пиян ли си? - попита го строго тя. - Мамка му, не е за вярване! Домъкнах се чак дотук, а ти си се накъркал.
- Хелън, моля те - натърти Търнър, поклащайки глава малко повече, отколкото бе необходимо.
- Какво ми се молиш? - сопна се тя. - Защо съм тук, Брайън?
Търнър отново се усмихна и поклати тялото си в импровизиран танц.
- Защото открих нещо, което ще бъде последният гвоздей в ковчега на Скот Харват. Наречи го смъртоносен удар.
Кармайкъл, която се канеше да си тръгне, реши да изчака и да изслуша младия служител на ЦРУ. Тя седна на ръба на огромното легло и кръстоса крака.
- Е, какво имаш за мен?
Търнър вдигна показалец, сякаш казваше: ,, Ей сега се връщам" и изчезна в малкия коридор, където бяха банята, гардеробът и сейфът на стаята. Миг по-късно се появи отново, размахвайки тънка папка.
- Казах ти, че все отнякъде ще изскочи доказателство.
- Доказателство за какво? Кармайкъл не можа да повярва на ушите си.
- Какво си открил?
- Рапорти за предприети акции - обяви той гордо, като и подаде досието. - Рапорти за ,,черни" нелегални операции, които уж никога не са извършвани.
- Как се добра до тях? - попита сенаторът, като разлисти страниците. - Никой не оставя такава секретна информация на показ.
- Изобщо не беше на показ - отвърна наперено Търнър. Той правеше каквото бе необходимо, за да си осигури позиция в кабинета ѝ. Доказваше, че е незаменим. - В общи линии, всичко се свежда до това да имаш необходимия достъп и знания. Достатъчно дълго съм бил в ЦРУ, за да се сдобия и с двете.
Сенаторът се опита да прикрие възбудата си от това, че разполага с толкова ценна информация. Докато продължаваше да чете, попита:
- И Скот Харват е играл някаква роля в тези неофициални акции?
- Споменава се човек, за когото съм сигурен, че е Харват - отговори Търнър.
- А президентът? Можем ли да го свържем с някоя от операциите?
- Още не - отвърна човекът от ЦРУ, - но щом вкарам Харват в общата картина, мисля, че и президентът ще изплува.
- Колко време ти трябва?
- Ако нещата продължат да вървят по план, мисля, че е въпрос на дни. Може би до края на седмицата.
Сенаторът се замисли за медиите, за инициираните от нея изслушания и своето изявление, с което щеше да съобщи, че и на президента, и на началника на канцеларията му са връчени призовки. Тази допълнителна информация беше именно онова, на което бе разчитала.
- Направи каквото се налага. И действай бързо.
Докато френската полиция преброждаше долината под Ристола с надеждата да открие телата им, Харват извади карта от жабката на беемвето и очерта най-краткия възможен маршрут до Италия.
Тъй като и Франция, и Италия бяха членки на Европейския съюз, единственото превозно средство, което можеше да бъде спряно на границата им, беше някой случаен камион. Дори и в този случай обаче Харват беше предпазлив и избра тесен, второстепенен път, който се виеше през Алпите и накрая щеше да ги отведе до долината на река По в областта Пиемонте, недалеч от мястото, където армията на Ханибал беше влязла в бой с римските легиони.
Скоро наближиха Торино и макар да бяха уморени, и двамата решиха да продължат до Милано, за да се отдалечат максимално от Франция.
Със своята улична престъпност, проститутки и наркодилъри Милано беше вторият най-долнопробен град в Италия след Неапол. Харват винаги беше отбягвал натруфената кичозна столица на модата, но остана доволен, когато намери един непретенциозен бизнес хотел от известна хотелска верига близо до градския център. Администраторът, който реши, че гостът е на екскурзия с привлекателната си любовница, беше повече от доволен да прескочи протокола и да приеме пари в брой за две нощувки с тлъст бакшиш, вместо да поиска документите им за самоличност.
Докато Харват се наслаждаваше на горещия душ, Джилиън отиде в денонощното кафене от другата страна на улицата за сандвичи и кафе. Когато се върна, той седеше на леглото и преглеждаше чантата, която Халид Аломари беше оставил в багажника на колата си.
- Ще ти хареса - отвърна той. - Наред с молитвеното килимче и изданието на Корана е носел допълнителни муниции, няколко страховити ножа и тел за гарота.
Джилиън потръпна.
- Смърт и религия рамо до рамо.
- Така действат тези хора. Не всички мюсюлмани са терористи, но без изключение всички терористи са мюсюлмани. Вътре в самата им религия бушува война. Умерената мюсюлманска вяра е атакувана от екстремистите уахабити от Саудитска Арабия. Точно така се появиха Бен Ладен и Ал Кайда. Искат да завземат света и ще направят всичко възможно, за да постигнат целите си.
Въпреки чашата вино, която беше обърнала в отсрещното кафене, Джилиън все още потръпваше при спомена за убийството на Халид Аломари. Но колкото повече разбираше какви чудовища са хората от неговата пасмина, толкова повече ѝ олекваше.
- Трябва да определим приоритетите си - заяви Харват и се пресегна да вземе едната чаша с кафе.
- Лесна работа - отвърна Джилиън. - Тъканните проби трябва да се изпратят на Уиткоум възможно най-скоро.
- Съгласен съм, но искам и хората от американското правителство, които се занимават с този проблем, също да ги изследват. - Хвърли кос поглед на Джилиън и допълни: - Ванеса и Алън са порядъчни хора. Не искам да им се случи нещо.
- И аз.
- Добре. Ще ми се да уредя да напуснат Дърам за известно време. Въпреки че сме се погрижили за Аломари, не се знае с кого е разговарял и дали семейство Уиткоум не са в опасност.
Джилиън не беше премислила този риск и се разтревожи.
- Какво имаш предвид?
- Искам да бъдат откарани в специална военна база, където могат да продължат да работят по случая и където ще бъдат в пълна безопасност.
- Американска военна база?
- Да. Форт Детрик, щата Мериленд.
- Американският военномедицински институт за инфекциозни болести - предположи Джилиън.
- Запозната ли си с дейността му?
- Разбира се.
Харват се поколеба за миг и после каза:
- Искам да отидеш с тях.
- Аз ли? Защо?
- Защото преживя достатъчно. Ще става все по-опасно. Не мисля, че е редно да те моля да останеш с мен.
- Първо - каза Джилиън, като погледна гневно към Харват, - аз преценявам какво е редно за самата мен и, второ, ти имаш нужда от мен.
Харват знаеше, че без нея ще се придвижва много по-бързо, но се чувстваше задължен да я изслуша.
- Защо реши така?
- Не знаем какъв ще е резултатът от пробите, които взехме. Може да не дадат нищо. При всички случаи, ти няма да седиш тук и да чакаш да научиш. Ще тръгнеш след Рейбърн. Трябва да намериш Емир Токай. Сега той е единственият, който би могъл да хвърли светлина върху всичко това. Стига да е още жив, както вече казахме.
Тя буквално го закова. Точно това беше планирал Харват, но все още не виждаше смисъл да пази „съседното място в самолета”.
- Все още не разбирам защо си ми нужна за всичко това.
- Емир се свърза с мен, защото имаше парчета от пъзел, които не можеше да сглоби. Ако е още жив, може все още да има нужда от моите експертни познания.
- А ако не е?
- Ако не е жив и ти успееш да откриеш Рейбърн, предполагам, че той ще държи цялата документация на доктор Елисън. Това включва ръкописа на Силен и бог знае какво още. Ще ти трябва някой, който да се ориентира във всичко това и да дешифрира важните документи възможно най-бързо. Знаеш много добре, че няма как да го направиш без мен, Скот.
Харват не само го знаеше, но и му беше крайно неприятно от тази мисъл. Въпреки че тя се беше оказала доста способна, все пак не беше оперативен агент, а задачата щеше да става все по-рискована. Това му напомни отново за Мег Касиди, само че този път човекът, когато по волята на съдбата трябваше да вземе със себе си в бой, не беше имал лукса да премине няколкоседмично обучение с най-добрите кадри на разузнаването. Всичко, с което Джилиън Алкът разполагаше, беше той самият.
- Ако успея да уредя Ванеса и Алън да бъдат преместени във военномедицинския институт - поде Харват, - ще ми помогнеш ли , за да ги убедим да заминат?
Джилиън се замисли и после отговори:
- Ако това е единственият начин да бъдат в пълна безопасност, тогава да, ще ти помогна. Харват погледна към своя часовник с хронограф „Коболд Фантом" и изчисли часовата разлика между Италия и Вашингтон.
- Ще трябва да се обадя тук-там, за да задействам процедурата.
- Това означава ли, че оставаме заедно?
- Как да ти откажа? Та нали ти дължа живота си?
Джилиън се усмихна.
- Искам да се обадя на Ванеса и Алън и да говоря с тях, преди да се заемеш с уреждането на въпроса.
- Добре - съгласи се Харват, вдигна телефона от нощното шкафче и ѝ го подаде. - Колкото по-скоро свършим с това, толкова по-добре за всички нас.
- Да, тук е - каза Джилиън и даде знак на Харват да вдигне слушалката на телефона върху писалището. - Сега ще вдигне дуплекса.
Когато Харват се включи в разговора, Алън Уиткоум попита:
- Доколко е голяма опасността, в която се намираме?
- Достатъчно голяма. Мисля, че няма да ви навреди, ако си вземете кратка почивка - отвърна Харват съвсем откровено. - Веднага щом затворим, ще започна да уреждам отпътуването ви.
- Джилиън каза, че ще ни изпратите във вашия военномедицински изследователски институт.
- Мисля, че така е най-разумно. Това е водещият институт у нас, който изследва болестта. Ще изпратим тъканните проби направо на тях, така че да можете да започнете работа още с пристигането си.
- Вълнението ни идва малко в повече, но смятам, че с госпожа Уиткоум ще приемем предизвикателството.
- Чудесно - поздрави го Харват. - Тогава ще ви оставя, за да уредя заминаването ви.
- Преди да затворите, мисля, че трябва да чуете нещо, на което се натъкнах.
- Какво ето?
- Преди няколко дни, когато казахте, че всеки, влязъл в контакт с мистериозната болест, започва да се държи като вампир, думите ви ме накараха да се замисля. Иракчаните в онова село, чуждестранните хуманитарни служители, които са се опитали да им помогнат… всички те са се държали точно по този начин.
- Стига, Алън - възрази Харват. - Да не искате да ми кажете, че си имаме работа с вампиризъм?
- Почти - потвърди Уиткоум. - Мисля, че всъщност става дума за епидемия на бяс.
Изображенията от нагръдниците и дърворезбата по дървения сандък от ледената пещера нахлуха в съзнанието на Харват. Не вълци, а кучета.
- Защо точно бяс? - поинтересува се той, като се опитваше да намери връзката.
- Както вече казах, вашето споменаване на граф Дракула ме хвърли в размисли. Никой от нас не бе погледнал на нещата от този ъгъл. Отне ми известно време, но успях да изровя статия от списание, която бях чел преди години. Един лекар на име Хуан Гомес Алонсо от болница „Херал“ в град Виго, Испания, е публикувал научен труд в специализирания журнал „Неврология“, в който изследва приликите между митичния вампир и симптомите при човек, заразен от вируса на бяса. Паралелите са поразителни. Човешките същества, инфектирани с тази болест, са особено, агресивни и нападат и хапят подобно на вампирите. Твърди се, че вампирите съблазняват жени и се скитат по земята нощем. Болните от бяс проявяват хиперсексуалност и страдат от тежка форма на безсъние. Вампирите имат пристъпи и смучат кръв, а пациентите с бяс често получават конвулсии и им избива кървава пяна на устата. Вампирите мразят чесън, а заразените с вируса са крайно чувствителни към силни миризми, особено тази на чесъна. Вампирите избягват огледалата, защото не се оправят с тях, а болните не могат да понасят собственото си отражение и избягват всеки предмет, в който биха могли да се огледат. Вампирите се боят от дневната светлина, а инфектираните хора често развиват сипна фоточувствителност. И накрая, вампирите се боят от светена вода, а болните от бяс страдат от хидрофобия.
Харват беше смаян.
- Симптомите съвпадат напълно.
- Не само че съвпадат напълно - отвърна Уиткоум, - но и обясняват другите симптоми, които не можехме да свържем пряко с отровата на Azemiops feae.
- Значи това било. Картагенците са комбинирали отровата с бяс. Сега разбирам каква е ролята на кучетата.
- Кучета? - повтори Уиткоум. - Какви кучета?
- Сандъкът, за който ви разказах. Смятаме, че е бил използван за пренасяне на загадъчното оръжие на Ханибал - намеси се Джилиън по другия телефон. - Та по стените на този сандък бяха резбовани най-различни сцени. Освен някаква специална книга, която според мен е „Артхашастра“, бяха изобразени и вълците от нагръдниците, само че не бяха точно вълци. След като ги огледа внимателно, Скот реши, че са кучета. Предполагам, че сега вече би трябвало да ги считаме за бесни кучета.
- Звучи логично - каза Алън след миг размисъл. - Бесът е една от най-древните инфекциозни болести, известни на човечеството. Най-старите свидетелства за нея са отпреди близо 2000 години преди нашата и идват от Азия, но най-подробните и точни медицински сведения са от около трети век преди новата ера.
- По-малко от шестдесет години преди раждането на Ханибал - отбеляза Харват. - Но ако бесът е другият компонент, има нещо неясно. Винаги съм мислил, че ако се заразиш с бяс, краят е фатален.
- Прав сте. Щом се развият клиничните симптоми, няма известно лечение, което да предотврати смъртния изход. Но ако се диагностицира достатъчно рано в случаите с тежки рани, като ухапвания по главата или шията, може да бъде предписан противобесен серум. В случаите на по-леки ухапвания, като например по краката или ръцете, пациентите обикновено биват лекувани успешно с ваксина.
- Но тук не става дума за пренасяне на болестта чрез ухапване. Хората не са били ухапани, преди да заболеят.
- Противно на всеобщото схващане, бесът не се предава единствено чрез ухапване, извършено от инфектиран заразоносител. Има три съвременни случая на пренасяне на болестта без ухапване. При първия пострадалият е вдишал частици на вируса в пещера с прилепи. Вторият описва служители на лаборатория, използвали електрически трион, за да отрежат връхната част на черепите на заразени с бяс трупове. При рязането се е получил аерозол и те вдишали заразените частици. Тритият случай е трансплантация на роговица от инфектиран донор.
- С други думи - обобщи Харват, - съществуват множество начини, по които хората могат да се заразят.
- За съжаление - отвърна Уиткоум - това е точно така. ,,Артхашастра" е доста находчива в предложенията си за използване на различни патогени в качеството им на оръжия. Нямаме представа какъв точно щам на беса е използвал Ханибал и какво е получил, когато го е комбинирал с отрова Azemiops feae. Помните ли примера с дуплицирането, който ни цитира Джилиън? Чудовищна болест, която би се получила в резултат на комбинирането на две по-малко опасни болести, може да бъде коренно различна от онова, което бихме могли да си представим някога.
Харват не се съмняваше, че ученият е прав, но оставаха още въпросителни.
- А имунитетът на мюсюлманите срещу болестта, каквато и да е тя?
- Най вероятно за тази болест има лекарство или поне някаква ваксина. Независимо какво знаем за основните ѝ компоненти, трябва да се съсредоточим върху намирането на ваксина, било то в нашата лаборатория или чрез хората, която са я разработили.
Уиткоум беше прав. За да се постигне някакъв научен напредък за решаване на проблема, най-доброто, което Харват можеше да стори, беше да улесни преместването на Алън и Ванеса във Форт Детрик. А за да го направи, трябваше да намери начин да заобиколи наложените му заповеди и да се свърже с един от най-добрите му контакти от разузнаването, без да бъде заловен.
Докато Джилиън се сбогуваше със семейството по телефона, той започна да си съставя мислено план.
Петдесет и осем годишният бивш оперативен агент на ЦРУ Чип Рейнълдс замъкна под душа грамадната си снага, висока метър и деветдесет, и подложи главата и раменете си под горещата вода. Много му се искаше да прекара така целия ден, но Арабско-американската нефтена компания, или ,, Арамко" за по-кратко, не му плащаше, за да кисне в банята.
След като се избърса, Рейнълдс отвори входната врата на вилата си и видя, че закуската и вестниците вече го очакват. Той внесе подноса вътре, сложи го на бюрото си, и си наля чаша кафе, докато чакаше лаптопа му да се стартира. Понеже знаеше, че саудитската монархия налага крайно строга цензура върху медиите, прегледа бегло местните вестници. Истински ценната информация получаваше от своята мрежа от контакти, разпилени из цялата страна. Въпреки че заместник - министърът на държавното развитие Фарук Ал-Хавез всеки ден му даваше копие от справката с оценка на заплахите (която се съставяше изцяло по идея на Рейнълдс), той беше наясно, че онова, което получаваше, не беше нищо друго, освен разводнена версия. Фарук винаги беше изпитвал неприязън към него и консултантът знаеше защо.
Още докато работеше за ЦРУ, Рейнълдс беше разкрил плановете на литовски мафиот да ликвидира един от второстепенните принцове на саудитското кралско семейство. Разглезеният, зависим от дрогата пройдоха беше влязъл в конфликт с мафиота, докато бил на ваканция на Балтийско море, където съдестичните му перверзии бяха довели до смъртта на две девойки. Едната от тях се оказа роднина на споменатия бос от престъпния свят. Заговорът за убийството всъщност беше доста оригинален, но онова, което му куцаше, беше, че разчиташе на местните саудитски дарования да го изпълнят.
Шефовете на Рейнълдс в Лангли го бяха инструктирали да координира работата си със саудитското разузнаване и в частност със заместник-министъра. Въпреки че агентът можеше да се похвали с огромен опит познания за Близкия изток, включително със свободно владеене на арабски, Фарук отказа да работи с него и настоя хората му сами да се справят със случая. Човекът беше изпаднал в заблуда, при това почти фатална. Ако Рейнълдс не се беше противопоставил на опитите на министъра да го извади от играта, принцът със сигурност щеше вече да е мъртъв.
Когато съпругата на Чип почина от рак преди седем години, той реши, че е време да се оттегли от служба. Беше посветил на страната си голяма част живота си и сега искаше да изживее остатъка както му харесва. Години наред беше наблюдавал как бившите му колеги се впускат в частния сектор и забогатяват и му се искаше и той да спечели нещо за себе си. Спасявайки живота на младия принц - въпреки вътрешното си убеждение, че развратната пасмина от кралското семейство заслужава да заспи вечен сън - Рейнълдс си осигури специален привилегирован статут сред представителите на саудитската династия. Фактът, че беше бивш агент на ЦРУ владееше езика им и се ориентираше в обстановката по-добре от всеки друг, не подронваше авторитета му по никакъв начин.
Но дори саудитската династия да беше доволна, че е привлякла човек като Рейнълдс на своя страна, американецът беше натрил носа на техния заместник-министър на разузнаването, който нямаше намерение да допусне това за втори път. Следователно, към консултанта не идваше никаква съществена разузнавателна информация.
Чип беше обсъдил дипломатично със саудитското кралско семейство отказа на Фарук да му сътрудничи и за един кратък период от време се усети някакво раздвижване, но много скоро нещата отново се върнаха в своето обичайно, недружелюбно русло. И все пак, Рейнълдс неслучайно се беше издигнал в агентурата на ЦРУ, а сега получаваше тлъсти хонорари за частните си консултантски услуги. Той не беше нито мързелив, нито глупав. Затова употреби всички придобити умения, за да пусне сондата си възможно най-дълбоко във всички разузнавателни звена на страната, оказала му гостоприемство. В рамките на четиридесет и пет минути всяка сутрин той успяваше да добие много по-ясна представа за онова, което се случваше вътре и извън границите ѝ, отколкото собственото ѝ разузнаване. В интерес на истината, данните му вероятно нямаше да са така точни, ако саудитските разузнавателни звена му оказваха пълна подкрепа. Рейнълдс обичаше да се шегува, че предпочита разузнавателните сведения да са като любимите му стриди - в суров вид , без нищо добавено за подобряване на вкуса. Не желаеше някакви хора да замъгляват хоризонта му, като се опитват да го впечатлят със собствените си тълкувания на събитията.
В разрез с представата за мир, благоденствие и стабилност, която имаше външният свят за тази страна; саудитската династия береше душа. Множество социално-икономически проблели като се започнеше от рекордния дефицит, високата безработица и ултрарадикалния консерватизъм и се стигнеше до негодуванието по повод бързото навлизане на западната култура в крайната нетърпимост към американското военно присъствие на саудитска земя и спада на приходите от петрол, след като Съединените щати започнаха да разработват иракските нефтени кладенци - всички тези фактори, взети заедно, създаваха един от най-опасните политически климати в историята Саудитската монархия.
За всеки, който си дадеше труда да вникне в положението, беше очевиден фактът, че контролът върху властта през последните десетилетия преживява рязък упадък. Подходът към управлението на фамилията, състоящ в игнориране на вътрешните проблеми с надеждата, че те просто ще изчезнат, беше самоубийствен.
Щом се изправеше пред предизвикателство обаче, саудитската династия постъпваше като повечето деспотични режими - отвръщаше на удара, и то здраво. Под предлог, че уж защитава националната сигурност и ислямския закон, тя хвърляше в затвора лидерите на опозиционните групи и всеки, който би могъл да бъде заплаха за монархията, изтезаваше арестантите и в много от случаите ги наказваше със смърт.
Предвид всичко това, никак не беше чудно, че владетелите на Саудитска Арабия срещаха трудности при получаването на точна оценка на общественото мнение. Нито един полуинтелигентен поданик на кралството не би дръзнал да отговори честно на научно проучване или телефонна анкета, затова монархията беше принудена да разчита на мрежа от доносници във всички социални слоеве на саудитското общество. Проблемът с тези доносници беше, че те често докладваха само онова, което смятаха, че техните поръчители искат да чуят. В резултат се получаваше разузнавателна информация с най-различна степен на качество и достоверност. После тя биваше анализирана успоредно с работния продукт на недотам ефективните саудитски разузнавачи, повечето от които, в това число и заместник-министърът им, така си бяха заровили главите в пясъка, че не им се виждаха раменете. В резултат на това всички тези източници бяха, меко казано, достатъчни, за да може монархията да напипа пулса на обществото и да държи в пълен контрол страната.
Като американец Рейнълдс никак не уважаваше бруталния начин, по който саудитците управляваха кралството си, но това си беше тяхната страна. Онова, което булеше у него най - силно презрение, беше по начина, по който манипулираха общественото мнение в региона. Например в опита да се престори на вярващ мюсюлманин, крал Фахд се беше отказал от титлата си „Негово величество“ и я беше заменил с „Пазител на свещените джамии на Мека и Медина“ двете най-съкровени места за ислямския свят. Един от членовете на кралското семейство дори беше скалъпил някаква нелепа схема за бутилиране и продажба на вода от наскоро открит източник, извиращ в свещения град Мека, който уж бил утолявал жаждата на самия пророк Мохамед. Рейнълдс не вярваше на нито една дума. Макар че действително имаше няколко доста набожни представители на династията, те определено бяха малцинство. Опитът на семейството, да изглежда праведно беше абсолютна преструвка. Всеки, който беше чувал разкази на свидетели или беше видял с очите си разврата на саудитските принцове, които се забавляваха като за последно, без всякакво уважение към догмите на исляма, познаваше истинския морал на тези хора.
В някаква степен му беше трудно да те вини, след като дори техният болнав крал не беше пример за подражание. Всяка година крал Фахд си устройваше почивка в крайбрежното си имение в Испания, придружаван от триста и петдесет слуги, петдесет мерцедеса и седемдесетметровата си яхта. Освен това всеки ден му се доставяха цветя на стойност две хиляди долара и петдесет торти. При всяка негова крачка монархията се прострелваше сама в крака, но Рейнълдс не го беше грижа. Това не беше неговата страна. Доколкото банковата му сметта продължаваше да се захранва със солидни депозити, той щеше да си върши работата. Основната му грижа - за която му се плащаха толкова много долари - беше петролът на ,,Арамко" да тече безпрепятствено и по този начин да попълва хазната на династията.
Рейнълдс отви дъното на сувенирния пълнител за снайпер 50-ти калибър, който украсяваше бюрото му, и извади от тайника в него 40-гигабайтово USB флаш устройство, което включи в задната част на компютъра си. Освен че с него се принасяха бързо данни, то имаше допълнителното удобство да не се оставя никакви следи в компютъра. С тази специална играчка той можеше безопасно да криптира и съхранява всякаква информация, която не искаше да оставя на твърдия диск на лаптопа си. В кралството предпазливостта никога не бе излишна.
От своя страна саудитците бяха всеизвестни с това, че филтрираха съдържанието в интернет. Тяхното Звено за интернет услуги (ЗИУ) контролираше всички високоскоростни връзки за пренос на данни, свързващи страната с глобалната мрежа, и целият интернет трафик в Саудитска Арабия беше насочван през централната система от прокси сървъри в ЗИУ, което решаваше до какво потребителите можеха да имат достъп и до какво - не. Позовавайки се на Корана, саудитците претендираха, че опазват ислямските си ценности, като блокират достъпа до всякакви материали противоречащи на вярата им или имащи потенциала да повлияят зле на културата им. И същевременно пушеха, пиеха алкохол, дрогираха се с наркотици и развратничеха в чужди страни. Цялото това лицемерие би било забавно, ако крайният резултат не беше толкова плачевен за средностатистическия саудитски гражданин.
Макар че саудитците разполагаха с технология за блокиране на достъпа до някои интернет страници, Рейнълдс знаеше, че нямат нищо, с което да разшифроват криптирани имейли. Въпреки най-авангардните оръжия, които Чичо Сам беше продал на бедуинските си приятелчета срещу милиарди долари през годините, слава богу, криптирането беше единствената област, в която Съединените щати отказваха да работят със саудитците. С помощта на Националната агенция за сигурност ЦРУ си беше осигурило задна вратичка за своите оперативни агенти в Саудитска Арабия, които се нуждаеха от защитен достъп до световната мрежа. Бяха поставили дигитален шлюз на последното място, където саудитците биха се сетили да го търсят - страницата на ЗИУ. Щом тя се зареди. Рейнълдс се подсмихна заради иронията на избора - дрешника на евнуха като идеално място да скриеш спермицида.
Той премина през междинните сървъри, за да стигне до своята, одобрена от саудитците, пощенска кутия и изчете поредицата от кратки сведения, изпратени му от пътуващите екипи по безопасността, които правеха проверки на кладенците, рафинериите, нефтените помпени станции и най-различни други обекти на „Арамко" из цялото кралство. Доволен, че собственият му двор е в пълен порядък, Чип реши да види как вървят нещата при саудитската династия и отвори един имейл, съдържащ разводнената всекидневна оценка на заплахите. Както винаги, тя предизвика у него слаб интерес и не бе особено информативна. Наля си още една чаша кафе и започна да си подсвирква ,,Отиваме да видим вълшебника“, докато внимателно заобикаляше файъруолите и пръстените на защита, които пазеха данните на саудитското разузнаване. Беше време да надникне зад завесите щамповани с палмови листа.
Един от най-големите страхове на управляващата фамилия, както и причината за назначението на Рейнълдс беше фактът, че държавната нефтена компания „Арамко“ бе изключително уязвима за атаки. Огромната ѝ наземна инфраструктура беше до такава степен незащитена, че според прогнозите на американски анализатори и една малка, но добре организирана банда саботьори можеше напълно да съсипе ресурсите на Саудитска Арабия за добив на нефт, да свали династията Сауд от власт и да създаде световен ефект на доминото, който би изстрелял цените на петрола на нива над сто, а може би и сто и петдесет долара за барел. Веднага след това би настъпил геополитически, социален и икономически катаклизъм. Ще последва крах на фондовите борси и цивилизацията ще бъде вкарана в една съвременна версия на Средновековието, от която би могла никога да не излезе.
Не беше учудващо, че Рейнълдс сънуваше кошмари. Саудитска Арабия притежаваше повече от осемдесет активни нефтени и газови полета и над хиляда кладенци. Не беше възможно той и хората му да са едновременно навсякъде. В миналото имаше незначителни, аматьорски опити за саботаж, които бяха по-скоро досадни инциденти, но всеки се тревожеше от големия въпрос ,,ами ако”.
Единственият начин да се предотврати евентуално голямо нападение беше да се държат под око онези, които имаше вероятност да ги извършат, и точно това беше работата на агентите от саудитското разузнаване. Проблемът според Рейнълдс се криеше във факта, че повечето от тях, включително Фарук, не заслужаваха дори пликовете, в които им раздаваха чековете за заплати.
Чип отвори документа с реалистичната оценка на заплахите, а после подбра имейлите и електронни бележки, които бяха препращани измежду различните разузнавателни звена в кралството през последното денонощие. Докато четеше, вниманието му беше приковано от нещо необичайно.
През последните две години Рейнълдс си бе съставил собствен списък с терористи. Повечето от удостоените с тази чест изтъкнати фигури бяха радикални мюсюлмански фундаменталисти от военизираната уахабитска секта. Всичките бяха младежи, държани под наблюдение от саудитското разузнаване. Докладът, който разглеждаше сега, го изпълни със странното усещане за дежа вю. Вече беше чел някъде същия този документ. Но как беше възможно? Сигурно си въобразяваше. Следенето на поданиците и писането на ежедневни рапорти бяха две от малкото неща, които саудитците вършеха както трябва.
Той влезе в паметта на флашката и отвори папката, която беше създал за въпросния обект - млад активист на име Халид Шейх Аломари - и изтегли всички предишни доклади, свързани с него. Макар да му отне повече от двадесет минути, консултантът то сигурността откри каквото търсеше. Преди шест месеца саудитският агент, който следеше Аломари, беше изпратил същи доклад, дума по дума.
Сигурно беше някаква грешка. Рейнълдс реши да провери най-скорошните сведения за някои от другите саудитски младежи, за които се знаеше, че са близки сподвижници на Аломари и посещаваха една и съща войнстваща джамия в покрайнините на Рияд. Всичко, отнасящо се до Халид, предизвикваше у Чип неприятно чувство под лъжичката и това не бе случайно. Фактът, че младежът беше заподозрян в извършването на няколко интелигентно замислени терористични нападения вътре в кралството, но така и не беше осъден, както и произходът му от Абха - същия отдалечен планински град в Асир, където бяха родени четирима от петнадесетте похитители от 11 септември - бяха циментирали мястото му в списъка на Рейнълдс с уахабити, заслужаващи специално наблюдение.
След два часа и половина и още четири чаши кафе консултантът беше успял да сглоби крайно озадачаваща картина. Агентите от саудитските служби бяха пробутали стари доклади не само за Халид Аломари, а и за още четирима от неговите съмишленици. Това не се понрави на Рейнълдс.
През изминалите два месеца той и екипът му тихомълком бяха повишили бдителността си. Различните му информационни източници долавяха, че се мъти нещо, но никой нямаше представа какво. Ако беше нападение срещу „Арамко“, можеше да се планира навсякъде. Рейнълдс и хората му бяха засилили охраната на местата, където усещаха, че компанията е най - уязвима, но не можеше да се направи нищо повече. И все пак имаше нещо, което Рейнълдс можеше да стори.
Той вдигна клетъчния си телефон, набра номера на секретарката си и ѝ остави съобщение, че ще прекара следващите няколко дни на обектите. После изключи компютъра, върна на място флашката и грабна своя пистолет „Лес Беър 1911“ 45-ти калибър. Докато не научеше какво кроят саудитските служби нямаше как да разговаря със своите контакти в разузнаването, особено с Фарук. Засега трябваше да се ориентира сам.
Телефонът на мъжа, седнал в колата пред хотел „Уошингтън Плаза“, иззвъня три пъти, преди той да намери малката слушалка и да я намести в ухото си, за да отговори. Много малко хора имаха номера му. От другата страна на линията се разнесе женски глас. Жената се представи за служителка в „Цветна леха” и той веднага разбра кой стои зад обаждането.
- Поръчката ви е готова - каза Джилиън, - но нашият разносвач е болен, та се чудехме дали не бихте могли сам да вземете розите.
Кодът бе пределно ясен за Лоулър. Харват имаше човек, или хора, на които веднага трябваше да се осигури защита.
- Ще ми напомните ли какъв цвят поръчах? - попита той. - Розови или червени?
Това означаваше дали човекът или хората са чужденци или американци.
- Розови.
Чужденци.
- Ще ми отнеме известно време, за да стигна до вас - отвърна Лоулър.
- Днес ще затваряме рано, така че побързайте.
- Ясно. Съжалявам, че съм толкова разсеян, но изпратихте ли ми сметката по електронната поща?
- Още не - каза Джилиън.
Значи Харват още не беше изпратил подробностите в тайния уеб-бюлетин.
- Чакам я с нетърпение.
- Чудесно. Ще ви я изпратим възможно най-скоро.
- Между другото - вметна Лоулър, като се опитваше да прецени как да формулира следващата информация така, че да я разбере Харват, но не и някой, който би могъл да подслушва телефонния им разговор, - говори се, че специалните сини рози, които ви помолих да потърсите в чужбина, вече можели да се намерят и у нас.
Джилиън погледна към Харват, чието лице внезапно доби обезпокоено изражение. „Сини рози“ беше шифър, който използваха, за да говорят за текущите си задачи. Лоулър имаше предвид болестта. По някакъв начин тя бе успяла да проникне в Съединените щати.
- Зная, че розите още не са пуснати в продажба - продължи Гари, - но бих се радвал, ако ми предоставите възможно най-изчерпателна информация за тях. Носят се слухове, че ще излязат на пазара до няколко дни.
- Ще се заемем незабавно - отговори Джилиън. - Нещо друго?
- Да, последно. От няколко места ми се обадиха, че и ,,Уол-Март“ влиза в бизнеса със сини рози. Няма да е зле да проверите тази информация и да видите какво знаят там.
След тези думи Лоулър натисна копчето за край на разговора, остави настрана бележника, в който си водеше записки, и вдигна очи точно на време, за да види как Хелън Ремингтън Кармайкъл излиза от подземния гараж на хотела.
- Какво имаше предвид той като каза, че сините рози щели да се продават на американския пазар?
Харват я погледна и отвърна.
- Имат сведения, че Ал Кайда е успяла да внесе контрабандно болестта в Съединените щати.
- Как?
- Кой знае. Сигурно имат милион начини да го направят. Важното е, че някак си са успели да я пренесат.
- Но още не са я пуснати, нали?
- Не, но явно планират да го направят в близките няколко дни.
- Какво ще правим? - попита тя
- Първо ще проверя какво знае моята врътка в ,,Уол-Март". Май най-сетне ще ни провърви.
Джилиън не си даде труда да го помоли за обяснение.
Харват натисна копчето за набиране на номера на мобилния си телефона и се свърза с Ник Кампос в Кипър. Когато човекът от другата страна се обади, стана ясно, че Харват го е изтръгнал от дълбок сън.
- Ник, Скот се обажда. Разбрах, че си се опитвал ла се свържеш с мен.
- Господи, Харват, колко е часът? - попита уморено агентът от АБН.
- Почти пет сутринта твое време. Какво имаш да ми кажеш?
- Публикувах съобщение на онази уеб стена за обявления, както ме помоли, но ти така и не се обади. Проверяваш ли си понякога съобщенията?
- Да ти кажа честно, Ник, бях малко зает.
- Е аз също - каза Кампос. - Мисля, че се натъкнах на следа, която да те отведе до Рейбърн.
Харват стисна телефона по-здраво.
- Каква?
- Изчакай малко - измърмори Ник и покривайки с ръка телефона, се прокашля няколко пъти, за да прочисти белите си дробове, преди да продължи разговора. - Свързах се с един човек, когото използваме от време на време, и му дадох онзи имейл адрес.
- И?
- Явно твоят човек Рейбърн е искал да представи измислената си археологическа фондация за сериозна институция, затова е било изключено да изпише на визитките си адрес на безплатна електронна поща от типа на „Хотмейл“, която би била почти невъзможна за проследяване. Трябвало е да закупи име на домейн и после да регистрира своя имейл при някой евтин интернет доставчик. И е направил всичко това с дебитна карта на „Виза“.
- Страхотно. Успя ли да събереш информация за притежателя на банковата сметка? Пощенски адрес или нещо подобно?
- Не. Следата, водеща към притежателя на сметката, прекъсва при една малтийска банка. Без заповед не бих могъл да продължа по-нататък.
Харват беше разочарован, но въпреки това каза:
- Благодаря, Ник. Оценявам усилията ти.
- Какво те прихваща, дявол да го вземе? Да не мислиш, че щях да оставя всички онези шифровани съобщения на шефа ти, след като знам, че си в немилост, ако не разполагах с нещо повече? Казах, че следата, водеща към притежателя на сметката, прекъсва при една малтийска банка, но финансовата следа може да се проследи.
- Докъде.
- Според моя източник, който и да е притежателят на картата, наскоро я е ползвал в швейцарски град, разположен в долината на река Рона, на около час и половина от Женева. Казва се Льо Ральор.
- Колко наскоро?
- Снощи.
Харват откъсна лист хартия от бележника си и попита:
- Ще можеш ли да ми изпратиш по факса списък с местата в Льо Ральор, където е използвал картата?
- Защо не? - изръмжа Ник. - И без това вече съм буден.
- Благодаря, Ник. Дължа ти още една вечеря.
- Дължиш ми много повече от вечеря, но и това е добре като за начало.
Харват отново благодари на приятеля си, затвори телефона и се обърна към Джилиън:
- Имаме информация за Рейбърн.
- Къде е той? - поинтересува се Джилиън.
- В някакъв град в Швейцария, наречен Льо Ральор. Да ти говори нещо?
- Никога не съм го чувала.
- И аз - каза Харват.
- Е, какъв е планът?
- Първо ще намерим куриерска служба, която да транспортира тъканните проби до Америка. После ще ми трябва интернет кафе, откъдето да изпратя на Гари актуалната информация.
- А после? - попита тя.
- После ще трябва да решим как да стигнем до Швейцария.
- Предполагам, няма да е с кола.
- Не и след като Интерпол е издал червено предупреждение за нас. Едно е да преминаваш границите между страни от Евро съюза, а съвсем друго - да влезеш в Швейцария. Там проверяват всекиго.
- Тогава отписваме и влаковете, и самолетите. Какво ни остава?
- Не какво - поправи я Харват, колкото и да не му се искаше отново да се обръща за помощ към Калъчкъ, - а кой.
Малко преди обяд Харват и Алкът, облечени с новите дрехи, които си бяха купили в Милано, влязоха в езерния град Комо и оставиха черното беемве на Халид Аломари на една тиха уличка. Оттук насетне Озан Калъчкъ трябваше да се заеме с тяхното транспортиране.
Харват беше идвал в Комо само веднъж. Тогава с Мег бяха почивали в прочутата ,,Вила д’Есте“ цяла седмица. Беше една от най-разточителните отпуски, които някога е прекарвал през живота си. Докато с Джилиън убиваха времето в разходка по езерния бряг и се възхищаваха на пищните вили и китната бутенвилия, той неволно се отдаде на спомени за почивката си с Мег.
Малко преди уговорената среща с един от хората на Калъчкъ Харват влезе в миниатюрното кафене с изглед към езерото и направи бърз оглед. Не обичаше да влиза в помещения, от които не знаеше как ще излезе. След като се убеди, че всичко е наред, той даде знак на Джилиън също да влезе и двамата и двамата седнаха на една маса. Петнайсет минути по-късно италианец на средна възраст с тънки, като изписани с молив мустаци и брой на ,,Интернешънъл Хералд Трибюн“ под дясната мишница влезе в кафенето и се огледа.
Изглежда, Калъчкъ беше описал Харват изключително точно, защото италианецът веднага се насочи към него. Броят на ,,Интернешънъл Хералд Трибюн“, който агентът нарочно беше сгънал на спортната рубрика и бе оставил в определен ъгъл на масата, се оказа напълно излишен. Ако се съдеше по белия ленен блейзер на мъжа и копринените му панталони в пастелен цвят, изтънченият вкус не беше сред силните му страни. Но поне се придържаше към сценария, уговорен между Харват и Калъчкъ, когато се доближи до масата им и каза на английски с лек акцент:
- Извинете, че ви безпокоя, но не сме ли се срещали миналото лято в Тремецо? С вашата съпруга бяхте отседнали в „Грандхотел“, или греша?
- Всъщност бяхме в „Сан Джорджо“.
- О, si, в „Сан Джорджо“ - поправи се мъжът и посочи един от празните столове. Харват го покани с жест да седне.
След като сервитьорът взе поръчката му и изчезна, италианецът се представи:
- Казвам се Марко.
Той се ръкува с Харват и с Алкът и добави:
- На ваше разположение съм.
Харват премина по същество.
- Нашият общ приятел обясни ли ви какво ни е нужно?
- Разбира се. Няма проблем - отвърна Марко и махна пренебрежително ръка.
Този човек беше твърде спокоен за вкуса на Харват. Агентът се наведе над масата и го фиксира с поглед.
- Въпросът е сериозен. Очаквам всичко да ми мине като по ноти. Без каквито и да било спънки. Разбирате ли ме?
- Si, si. Точно затова ви казах, че няма проблем. Да излезеш от Италия, е много по-лесно, отколкото да влезеш в нея. Ако искахте от мен обратното, тогава вече щях да се притесня.
Кой знае защо на Харват му беше трудно да повярва.
- Защо?
- Защото щом пресечете границата, попадате в швейцарската провинция Тичино, а там легализираха марихуаната. Тичино е новият Амстердам. Много американци не са чували за това, но италианците го знаят много добре. Не само че канабисът се продава свободно, а и е с много по-високо качество от това, което може да се намери в Италия. Наречете го ,,мания по тревата“, но всеки, който пуши тук, търси марихуана от Тичино. Това отвори страшно много работа на италианските граничари, които претърсват колкото се може повече коли и мотори, прибиращи се в Италия през тукашния граничен пункт с Швейцария.
- А швейцарските граничари и влизането в Швейцария?
Италианецът отново махна с ръка.
- Никога не ги виждаме, освен при самото пресичане. Има около петнайсетина километра телена ограда, която очертава границата между Италия и Швейцария. Навсякъде по нея са пробити дупки. Мога да ви оставя в покрайнините на гората и ще можете да се ориентирате накъде да тръгнете по нарисуваните със спрей стрелки по дърветата.
- Изглежда, търговията с наркотици в тази част на Европа е много доходоносна.
- Така съм чувал, но не се занимавам с дрога. Вносител съм на законни стоки.
- Наистина ли? - попита скептично Харват. - И какви например?
- Злато, кожи, бижутерия, часовници, цигари - каквото се сетите - отговори Марко. - Докато швейцарците налагат по-ниски данъци върху тези стоки, ще има хора като мен, които ги внасят в Италия.
Без съмнение човекът беше престъпник, но Харват не можеше да не се възхити на предприемчивия му дух.
- Как смятате да ни преведете през границата? През оградата ли?
Италианецът замислено разбърка коктейла си от кампари със сода, след което отвърна:
- Ще ви пренесем с хвърчило, приятелю.
Десет минути по-късно, след като Харват плати сметката и двамата с Джилиън излязоха от кафенето след италианеца, агентът се зачуди в какво ли се забъркват този път.
Марко беше от добросъвестните шофьори, които използваха и двете си ръце зад волана: едната, за да контролират колата, другата - за да правят нецензурни жестове към всеки друг водач на пътя. Той следваше указанията на пътните табели за Менаджо и когато стигнаха до селцето Орименто, паркира колата и каза:
- Останалата част от пътя ще извървим пеш.
Останалата част се оказа едночасово изкачване покрай водопади и планински пасища, докато не стигнаха до близкия връх Монте Дженерозо.
Когато се озоваха на високия 1700 метра връх, възседнал границата между Италия и Швейцария, Харват най-сетне разбра какво е имал предвид Марко. На една широка поляна на петдесет метра под върха четирима младежи се бяха излегнали край огромни брезентови чували и се наслаждаваха на следобедното слънце. Именно чувалите издадоха плана на Марко. На всеки от тях се виждаше логото на един швейцарски клуб по парапланеризъм - „Воло Либеро Тичино“.
След като си пое дъх и пресуши остатъка от водата в бутилката си, Марко поведе Харват и Алкът надолу, за да ги запознае с мъжете, един, от които беше неговият братовчед Енцо - президент на „Воло Либеро Тичино“.
След краткото запознанство двама от членовете на клуба започнаха да разопаковат принадлежностите си. През това време Енцо даде на Харват и Алкът подробни указания преди полета, като им обясни как се осъществява парапланеризъм в тандем и какво се изисква от тях в качеството им на пътници. Макар Скот да имаше опит единствено в парашутизма, той осъзнаваше, че ключът към безопасния полет с парапланер беше в познанието на терена. Докато слушаше разясненията на Енцо какво да очакват по време на излитането, полета и приземяването, се увери, че човекът е отблизо запознат не само с парапланеризма като спорт, а и с Монте Дженерозо и неговите околности. Марко бе избрал най-подходящия човек. Двамата щяха да са в добри ръце.
След това Харват и Джилиън навлякоха специални найлонови гащеризони, нахлузиха ръкавици, които да предпазят ръцете им от студа, и се оставиха да им сложат каски и сбруя. Щом раницата на Харват беше здраво прикрепена към гърдите му, Енцо се закачи за него отзад. Един от другите младежи на име Паоло направи същото с Джилиън.
Енцо огледа за последно ярко оцветеното крило, проснато на тревата зад тях, даде команда и двамата с Харват се затичаха с пълна сила по ливадата, спускаща се до ръба на планината.
След двадесетина крачки Скот усети, че краката му се отлепят от земята, но следвайки инструкциите на Енцо, не спря да тича, докато не получи нареждане от пилота. Когато най-сетне парапланерът излетя, братовчедът на Марко му даде знак да се отпусне на седалката и да се наслади на гледката. А тя бе невероятна.
Швейцарският град Лугано и искрящото под краката им езеро накараха Харват да осъзнае, че това може би бе едно от най-приятните и отморяващи преживявания през живота му. Той се извърна да види дали Джилиън е излетяла безпроблемно от планината и зърна крилото на Паоло, носещо се във въздуха недалеч от техния парапланер.
Енцо им беше обяснил, че в зависимост от въздушните потоци ще стигнат за не повече от петнайсетина минути до мястото за кацане, което бе футболно игрище в езерното селце Каполаго. Вътрешно обаче Харват се надяваше полетът да продължи по-дълго.
Те се рееха горе, насред свежия планински въздух. Не се чуваше звук, освен свистенето на вятъра покрай ушите му. С лекота той забрави, макар и само за миг, всички неприятности, които то чакаха на твърда земя. Сякаш летеше в безтегловност и раменете му се бяха отърсили от бремето на грижите. Помисли си, че би дал целогодишна заплата, за да продължи да се рее и никога повече да не докосне земята.
Заради опита на Харват като парашутист Енцо скоро му предложи управлението на парапланера, но Скот учтиво отказа. Искаше да се наслаждава на краткото си бягство от отговорностите до последния възможен момент.
Десет минути по-късно под тях се появиха покривите с червени керемиди и футболното игрище на Каполаго и Енцо подготви парапланера за кацане. Двамата вече се бяха откачили от седалките и сгъваха крилото, когато Паоло и Джилиън се приземиха в центъра на терена.
Джилиън и Скот съблякоха гащеризоните и помогнаха на парапланеристите да приберат останалата част от екипировката. Щом приключиха, пристигна малък ван с логото на „Воло Либеро Тичино“, който ги откара до центъра на Лугано на около четиринадесет километра от мястото на кацането. Както бе заръчал Марко, Харват и Алкът слязоха на един паркинг на „Виа Преторио“ край „Пиацета дела Поста“.
Сребърният двуместен мерцедес беше оставен точно на място, заедно с ключа, подробна карта на Швейцария и пълен резервоар с бензин. Излизайки на шосе А2, те потеглиха към швейцарския кантон Вале, към Тимъти Рейбърн и Емир Токай, за когото хранеха надежди, че е все още жив.
От много дълго време насам Гари Лоулър не бе извършвал нелегално проникване в чужда територия. Екипите за наблюдение на ФБР държаха под око Брайън Търнър и Гари знаеше, че разполага с достатъчно време, за да се измъкне от апартамента му, ако се наложи.
Докато минаваше през пищното фоайе в стил неоготика и покрай огромния роял на път към асансьорите, Лоулъл мислено отбеляза, че младият служител на ЦРУ или притежаваше скрит доверителен фонд, за който никой нищо не знаеше или живееше на широка нога, далеч надхвърляйки заплатата си.
На третия етаж шефът на Службата за международна разузнавателна помощ излезе от асансьора и сви вдясно по дългия, с килим коридор. Когато стигна до апартамент 324, той остави куфарчето си на пода и извади пистолета за отключване на ключалки от джоба на сакото си. Секунди по-късно вече бе проникнал вътре. Бившият заместник-директор на ФБР не беше изгубил тренинг.
Прецизен както винаги, Лоулър беше прочел още веднъж съдебната заповед, преди да слезе от колата си. Знаеше точно какво му е разрешено да търси и какво - не. Последното не включваше нищо особено, предвид, че Департаментът за вътрешна сигурност беше издействал заповедта въз основа на „Патриотичният акт” и беше успял, благодарение на неохотно дадените свидетелски показания на Нийл Монро, да приведе убедителни аргументи, че интересите на националната сигурност са заложени на карта.
Лоулър остави куфарчето си на кухненския плот, отвори го и се възхити на технологичния напредък от последните години. Бидейки продукт на Студената война, той беше изумен от миниатюрните размери на съвременните устройства. Едновремешните сложни инсталации, които всеки, освен неизкушения наблюдател, би могъл да разкрие без особено усилие, бяха отживелица. Сега тайните подслушвателни и видеозаписни устройства бяха почти незабележими. И не само това - Департаментът за вътрешна сигурност работеше с най-авангардните технологии в света. Дори хората от ЦРУ включително Брайън Търнър, не бяха виждали подобни приспособления.
Щом монтира всичко на съответните места, Лоулър използва портативно радарно устройство с малък обхват, за да сканира апартамента за евентуални тайници, където Търнър би могъл да укрие нелегално изнесени от щаба на ЦРУ документи. Търсенето не се увенча с успех и след като провери връзката с тайните подслушватели и камери, Гари излезе от апартамента, като се погрижи да не остави никакви следи от посещението си.
Вече беше минало полунощ, когато Джилиън и Харват пристигнаха в потъналия в тишина град Сион, столица на швейцарския кантон Вале, и отседнаха в един от хотелите му.
На следващата сутрин, след като закусиха и побъбриха с адмистратора, те се качиха в колата, прекосиха града и спряха пред магазин за електроника, наречен ,, Франсоа ЖОСТ", откъдето Харват купи цифров фотоапарат с висока резолюция, малка цифрова видеокамера и принтер от висок клас. В добавка към изключително мощните телефотообективи той взе и един специален вид обектив, от който по-рано можеха да се възползват единствено хора от разузнаването и специалните служби. Произведен от компания на име ,,Скуинтар“, продуктът имаше вградено огледало, което позволяваше да се снима под прав ъгъл. В общи линии, корпусът му можеше да се завърти почти на 360 градуса, докато самият фотоапарат беше неподвижен и гледаше в една посока. Използван за наблюдение от години, обективът „Скуинтар“ даваше възможност на притежателя си да заснема обекти незабелязано.
След като продавачът обясни как работят фотоапаратът и камерата и убеди Харват да се спре на по-висок клас карти с памет и да купи допълнителни зарядни устройства, видеокасети и двоен адаптер за кола, двамата излязоха от магазина и потеглиха към селцето Льо Ральор.
По пътя Джилиън включи зарядните устройства, а Харват ѝ обясни какъв е планът му. Елементът на изненада беше единственото им предимство. Ако Рейбърн разбереше, че го търсят, те не само щяха да изгубят преднината си. В случай че още държеше Емир Токай жив, можеше да се уплаши и да го убие - нещо, което трябваше да избегнат на всяка цена.
Кацнало на бреговете на малко ледниково езеро, обградено от всички страни от отвесните скали на Бернските Алпи, Льо Ральор беше едно от най-хубавите села, които Харват и Джилиън някога бяха виждали. Мястото бе достойно да украси рекламните плакати, популяризиращи туризма в Швейцария. Каскадите от цветя в сандъчетата по прозорците на дървените къщи с изящни орнаменти и снежнобялата селска църква с овехтяла, покрита с медна ламарина камбанария подчертаваха внушителното великолепие на околността.
Първата им спирка беше при туристическото бюро, което не беше нищо повече от малка стъклена кабина с банкомат и няколко стойки с брошури. След като се ориентираха накъде да тръгнат, Харват и Джилиън извадиха фотоапаратите си и поеха към центъра на селото.
Сред шикозните бутици за облекло, които очевидно бяха намерили място в Льо Ральор, за да привличат тълпи от заможни туристи, се кипреха малките магазинчета и дюкянчета - истинската душа на селото. Харват и Джилиън минаха покрай магазин за сирене, сладкарница, месарница и пекарна - свидетелства за френското наследство в региона. „Но какво би могло да доведе Рейбърн тук?", чудеше се Харват.
Загадката започна да се разплита, когато стигнаха до селския площад и забелязаха две полицейски коли, паркирани успоредно една на друга пред стар кабинков лифт. Гледката напомняше на Харват за нещо, но той не можа да се сети какво. Проследи с очи въжената линия, която стигаше чак до върха на едно от възвишенията. Дори със своя теле- фотообектив от такова голямо разстояние той успя да види единствено горната станция на кабинковия лифт.
Пред каменните стъпала, водещи до кабината, беше опъната тежка метална верига. И в случай че веригата или полицаите не бяха достатъчни да отпратят любопитните минувачи, на нея беше увесена голяма метална табела с надпис „Вход забранен“ на няколко езика.
Позиционирайки Джилиън под прав ъгъл към въжената линия, Харват се възползва от своя обектив „Скуинтар“, монтиран към фотоапарата му, и започна да щрака. След като вече беше направил достатъчно снимки, той я повика и ѝ предложи да изпият по едно кафе.
Заеха масата на малко кафене, което гледаше към площад ,, Ла Бержер''. Това беше едно от заведенията, в които Рейбърн беше използвал дебитната си карта. От мястото на Харват се виждаше и банката, от която преди два дни беше теглил пари в брой. Вземайки ги за туристи, сервитьорката им донесе две менюта изписани на английски, италиански, френски и немски. Харват не обърна внимание на своето и вместо това започна да разглежда снимките си на цифровия си фотоапарат. Джилиън обаче беше в настроение за нещо повече от кафе и разгледа менюто.
- Интересно - каза тя след известно време.
- Кое? - попита Харват, без да вдигне поглед от фотоапарата.
- Кабинковият лифт.
- Какво за него?
- Отзад на менюто има кратко описание на селото и неговата история. Явно на върха на онази планина е имало манастир, но в началото на двадесети век монасите вече не можели да си позволят поддръжката му и го продали на група хора, които го превърнали в санаториум.
- Нещо като здравен курорт? - осведоми се Харват, все още погълнат от снимките.
- Точно така. Той привличал богати клиенти от цяла Европа и най-вече от Женева, поради близкото си местоположение. Курортът обаче западнал през шейсетте години и дълго останал занемарен. По-късно, през осемдесетте, санаториумът бил закупен, ремонтиран основно и превърнат в частна резиденция.
- Чия частна резиденция?
- Не пише. Единствената допълнителна информация е, че върхът, на който са издигнати сградите, е с височина хиляда деветстотин и осемдесет метра и е обграден от планини и стръмни скали от всички страни. Единственият начин да се качиш или да слезеш оттам е посредством кабинковия лифт.
- Който по някаква причина е охраняван от тежковъоръжени полицаи - отбеляза Харват, като извърна поглед към площада.
- Избрахте ли си? - поинтересува се сервитьорката, след като се появи до масата с тефтер и молив в ръце.
- За мен капучино и шоколадов кроасан - поръча Джилиън, като остави менюто на масата и погледна към Харват.
- Еспресо, моля.
- Имам един въпрос - каза Джилиън - Току-що се зачетох в историята на Льо Ральор, отпечатана на менюто, и много ме заинтригува сградата на бившия манастир на върха, до който се стига с кабинковия лифт.
Харват се напрегна, разтревожен, че прикритието им ще отиде по дяволите, но после се отпусна, осъзнавайки, че вероятно всеки посетител на кафенето задава този въпрос.
- Навремето, мадам, не е имало кабинков лифт. Бил е изграден по-късно, по времето на санаториума.
- Ясно - каза Джилиън. - Сигурно е много романтично да живееш в стар манастир на планински връх. Тук пише, че днес това е частна резиденция.
- Точно така.
Джилиън се наклони към сервитьорката и попита:
- Кой живее там сега? Да не би да е някоя голяма кинозвезда, която се опитва да избяга от суматохата? Говори се, че Майкъл Кейн притежава вила наблизо.
Сервитьорката се огледа, за да се увери, че никой не ги слуша, и отвърна:
- Мястото принадлежи на Ага Хан от Бомбай.
- Ага Хан? - повтори Харват.
- Oui, Monsieur.
- Шиитският духовен водач?
- Oui, Monsieur - потвърди отново сервитьорката. - Той е много, много богат. Знаете ли, че на всеки свой рожден ден получава от хората си толкова изумруди, диаманти и рубини, колкото е собственото му тегло?
- Чувал съм - отвърна Харват, който знаеше много добре, че този ритуал отдавна не се спазва. Освен това навремето рожденикът беше получавал само злато или диаманти, отговарящи на теглото му, но и това не беше за подценяване. Така или иначе, митът придаваше романтична загадъчност на мястото. - Ето защо лифтът се охранява от полиция.
- Да, но той си има и телохранители. Понякога вечер, когато не са на работа, слизат в селото. Полицията охранява кабинковия лифт само когато Ага Хан отсяда в „Шато Еглемон“.
- Еглемон? - повтори Джилиън. - Това ли е името на манастира?
- Да, означава ,,орлова планина''.
- Е, надявам се кафето тук да е толкова добро, колкото и гледката - усмихна се Харват. Колкото по-бързо им изпълнеха поръчката толкова по-скоро щяха да си тръгнат. По някакъв начин Ага Хан беше замесен в цялата история и Скот трябваше да разбере как. Той знаеше достатъчно за този човек, за да е наясно, че двете полицейски коли в подножието на лифта бяха само върхът на „охранителния айсберг“. Ага Хан си осигуряваше винаги най-доброто и колкото повече Харват се замисляше, толкова повече интуицията му подсказваше къде точно Тимъти Рейбърн си е намерил доходоносна работа.
Защо един голям, световно признат мюсюлмански духовен водач би се замесил в отвличане? - почита Джилиън, щом седнаха в колата и потеглиха към Сион.
- Нямам представа, но е важно да се отбележи, че мюсюлманите шиити са втората по големина ислямска общност. Мнозинството от мюсюлманите в света са сунити.
- Е, и?
- Не е обичайно да видиш двете общности да си сътрудничат.
Джилиън извърна глава към него.
- Кой казва, че си сътрудничат?
- Дойдохме тук, за да намерим Рейбърн. Той е човекът, организирал издирването на мистериозното оръжие на Ханибал. Когато то е било открито и подготвено за употреба в наши дни, всеки, свързан с него, е бил ликвидиран от убиец на Ал Кайда.
- Или отвлечен. Емир може да е още жив - възрази Джилиън.
- Добре - отвърна Харват, - но не е случайно съвпадение, че и Ага Хан, и Рейбърн са в това село. Ага Хан е шиитската връзка, а Халид Аломари - сунитската. Всички от Ал Кайда са сунити.
- Каква е разликата? Нали всички са мюсюлмани?
- Сунитите не виждат нещата така. За голяма част от тях шиитите са по-лоши дори от западните християни неверници. Трудно е за вярване, нали? - каза Харват. - Дори ,, набожните" мюсюлмански терористи са предубедени към останалите последователи на исляма, но вече нищо не ме изненадва, когато стане дума за тези хора. Ако питаш мен, има само два вида мюсюлмани на този свят - добри и лоши. Останалото не ме интересува. Не ми влиза в работата.
- Все още не разбирам защо тази разлика е толкова важна.
- Повечето от терористите - опита се той да обясни, - всички войнстващи, радикални, фундаменталисти, уахабитски боклуци са от Саудитска Арабия и са сунити. Единственият сериозен проблем сред шиитите са иранците.
- Но ако всички те изповядват исляма, откъде идва това ожесточение?
- Много просто - отговори Харват. - Преди тринайсет века пророкът Мохамед умрял, без да остави завещание.
- Е, и?
Харват увеличи климатика и продължи:
- По онова време пророкът Мохамед вече бил създал своето ранно кралство, или халифат. След неговата смърт всички негови приемници били халифи и тяхно задължение било да предвождат световната мюсюлманска общност, или ,,умма". Но след като четвъртият халиф Али бил убит през 661 година, възникнал разкол между сунитите и шиитите. Сунитите вярват, че Мохамед е искал мюсюлманската общност да избере сама с консенсус неговия приемник, или халиф, който да оглави халифата. А шиитите са убедени, че Мохамед е избрал своя зет Али за свой наместник и че само потомците на Али и жена му Фатима имат право да управляват.
- Но какво общо има това с Ага Хан?
- Сега навлизаме в най-интересната част - каза Харват и даде мигач за престрояване. - Както вече казах, Ага Хан е шиит, а шиитите имат много езотерично тълкуване на Корана. Те вярват, че зад явния, буквален текстови пласт има изцяло друг пласт, съдържащ всички тайни на вселената.
- Включително научните? - попита Джилиън, която предугаждаше развоя на историята.
- Да, включително научните тайни.
- Каква е вероятността Ага Хан да е бил свързан с организацията, за която е работил Емир?
- Ислямският институт за наука и технологии ли? Всичко е възможно. Много пари са нужни за финансирането на експедициите, а Ага Хан разполага с такива. Не само това, а и конкретният тип експедиции, които са осъществявали, се вписва чудесно в шиитското тълкувание на Корана.
- Всъщност всеки последовател на ислямската наука, бил той шиит или сунит, вярва, че Коранът съдържа ключа към загадките на вселената.
- Именно - потвърди Харват. - Но онова, което буди интерес, е вероятността шиитите и сунитите да работят заедно на такова високо ниво. Може би желанието им да впрегнат ислямската наука, за да отърват света от неверниците, е първата обща позиция, на която двата лагера някога са успявали да се споразумеят.
- Възможно е - съгласи се Джилиън. - Но къде е ролята на Ал Кайда във всичко това? Разбирам какво имаш предвид, поне по отношение на участието на Ага Хан - това е подкрепа на много високо ниво от страна на единия лагер. Кои са обаче действащите високопоставени лица от сунитска страна? Ал Кайда? Винаги съм ги мислела за тесногръди главорези. Те са просто терористи.
Джилиън беше права, че им се губеше парче от пъзела.
- Сред разузнавателните кръгове на Запад има една теория - поде Харват, - която често се отхвърля като твърде невероятна. Смята се, че съществува човек, много отдалечен от Ал Кайда, който дърпа конците на групировката. Започвам да мисля, че в тази теория има нещо вярно.
- Някой над Бен Ладен?
- Над него и Айман Ал-Зауахири, вторият човек в организацията, за когото се смята, че е много по-умен от Бен Ладен и е възможно да е истинският лидер на Ал Кайда.
- Но ти не говориш за него, нали?
- Не. Виждаш ли, по време на афганистанската война е имало някакъв съветски агент от КГБ, вманиачен на тема Бен Ладен. Бил проучил всичко, свързано с него и бързо разрастващата се групировка Ал Кайда. Точно преди рухването на Съветския съюз този агент избягал във Великобритания. Както често правят дезертьорите като него, човекът се опитал да се представи за много ценна придобивка в новата си родина. Освен разузнавателните сведения, които донесъл със себе си, той изложил гледната си точка и своите хипотези за Бен Ладен и Ал Кайда. По онова време една голяма част от тази информация била приета като фантасмагория. Искам да кажа, че Бен Ладен не е бил нищо повече от трън в очите на Съветите. Тогава западът е бил на негова страна. Искали сме групировката да помете червената армия и сме обучавали и въоръжавали членовете ѝ с тази цел. Погледнато от днешна перспектива, може би сме ги обучили прекалено добре. Прескачаме седем години и стигаме до бомбените атентати в американските посолства в Кения и Танзания. След още две години - атентатът срещу американския флотски разрушител „Коул“ в Йемен. Следва, разбира се, 11 септември. И изведнъж из цяла Великобритания започват да никнат като гъби клетки на Ал Кайда. Сега британците се стремят да се докопат до цялата възможна информация за Бен Ладен и терористичната групировка. Е, какво мислиш, че е изплувало на повърхността?
- Цялата документация на дезертиралия агент на КГБ - предположи Джилиън.
- Именно. Отчасти тук нещата започват да излизат наяве. Бившият агент на КГБ, да го наречем Юрий, не се отказал от манията си по Бен Ладен само защото е станал най-новият поданик на добрата стара Англия. Напротив, той видял в Ал Кайда нарастваща заплаха и предугадил много преди всички други анализатори, че Бен Ладен ще разгърне дейността си на глобално ниво, и то по много застрашителен начин. Юрий изучил в Оксфорд всичко, свързано с исляма, и написал дълги писма до прекия си ръководител в МИ-6, в които разяснявал защо Англия трябва да приема на сериозно „заплахата Бен Ладен“. Разбира се, по онова време никой не виждал необходимост да се вслушва в Юрий и неговите писма били захвърлени заедно с останалите му разузнавателни сведения. Тогава той допуснал огромна грешка.
- А именно?
- Установил неразрешен контакт с активен агент от шпионажа. Това е нещо, което държавата приемник не толерира при никакви обстоятелства. Те ти дават покрив над главата, а в замяна ти им обясняваш правилата, по които играе, на стария си отбор, но ти самият излизаш от мача. Не можеш да влезеш отново в игра, освен ако държавата приемник не ти нареди.
- И с кого е разговарял? - попита Джилиън.
- Човекът бил временен агент. Работел е за няколко различни правителства, към които британците не изпитвали симпатии. Юрий твърдял, че той е бил просто негов стар приятел и са разговаряли за книгата, която искал да напише за Бен Ладен. Тогавашното ръководство на МИ-6 обаче не му повярвало. Той нарушил правилата и го изритали оттам. Накрая го приела Швеция.
- Интересно - отбеляза Джилиън. - Но какво общо има това с човека, дърпащ конците на Ал Кайда?
- Юрий бил убеден, че Ал Кайда е само параван.
Джилиън го погледна.
- Параван? Параван за какво?
- Какво знаеш за първите стъпки на Ал Кайда? - попита той.
- Не много. Зная, че Бен Ладен се е бил в Афганистан срещу Съветския съюз и че когато се е завърнал в Саудитска Арабия, е бил много недоволен от саудитското кралско семейство. По някакъв начин, вследствие на всичко това, се е зародила Ал Кайда.
- Корените им отиват доста по-надълбоко и покриват част от историята на тероризма, с която повечето хора не са запознати. Когато Съветският съюз нахлу в преобладаващо мюсюлманския Афганистан през 1979 година, Бен Ладен беше един ох хилядите набожни мюсюлмани, които се бяха вслушали в призива да помогнат да бъде отблъснат нашественикът. Син на един от най-заможните хора в Саудитска Арабия, той разполагал с доста солидна банкова сметка. Тук стигаме до онази част, за която много хора не знаят нищо. Заедно с човек на име Шейх Абдула Азам през 1984 година Бен Ладен основал организацията „Мактаб Ал-Хидамат“, или „Бюро за услуги“. В действителност тя служела като наборен и команден център на международната мюсюлманска бригада, която влизала в бойни действия из цял Афганистан. Носи се слух, че „Мактаб Ал-Хидамат“ е обучавала, екипирала и финансирала от десет до петдесет хиляди муджахидини, или свещени воини, дошли от над петдесет страни. Организацията имала офиси по цялото земно кълбо, в това число в Европа и дори в Съединените щати. Славата на Бен Ладен се разраснала из ислямския свят като горски пожар и скоро започнали да го посещават всякакви интересни хора. Един от тези гости според Юрий започнал да оформя визията на Ладен за това какво би могъл да направи в световен мащаб.
- Искаш да кажеш, че е бил манипулиран? - учуди се Алкът.
- Думата е твърде примитивна. Станало е много по-елегантно. Неговият плам е бил предпоставката. Било е нужно само да бъде насочен. Важното обаче е, че към края продължилия десетилетие съветско-афганистански конфликт между Бен Ладен и Азам възникнал разрив. Азам искал ,, Мактаб Ал-Хидамат" да съсредоточи усилията си само в Афганистан, а Бен Ладен все повече настоявал за реализиране на идеята за ,, световен джихад". Вече бил убеден, че джихадът е не просто лична отговорност. Всички мюсюлмани били морално задължени да установят истинско ислямско управление в собствените си страни с всички необходими средства, дори ако трябва да прибягат до насилие. Понятия като демокрация и отделяне на религията от държавата били табу за него.
- Което незабавно превърнало Съединените щати и останалата част от Запада във врагове на исляма - отбеляза Джилиън.
Харват кимна утвърдително.
- С помощта на споменатото външно влияние през 1987 година Бен Ладен за почнал да нахвърля груби планове за глобалната си организация Ал Кайда, но не намирал сили да се раздели с Азам и ,,Мактаб Ал-Хидамат", независимо колко били различни идеологиите им. През следващите няколко месеца той провел множество срещи с някаква международна фигура в сянка, която според Юрий го насърчавала да тръгне по свой път. Но Бен Ладен или не можел, или не искал да послуша този човек. Едва след година, когато Азам бил убит при много загадъчни обстоятелства, Ал Кайда се отделила от ,,Мактаб Ал-Хидамат" и хвърлила ръкавицата на останалия свят.
- Ти каза, че Ал Кайда е използвана като параван. За какво?
- За да възпламени световен джихад - отвърна Харват - и да свали всички режими в арабските и мюсюлмански страни, които и се струват вероотстъпнически и корумпирани.
- И с какво ще бъдат заместени тези режими? - попита Алкът.
- Доколкото разбирам, с едно-единствено мюсюлманско правителство, което ще се ръководи от строгите принципи на шариата - религиозните и морални принципи на исляма, законът на мюсюлманите, така да се каже. В общи линии, стремят се към създаването на нов мюсюлмански халифат. Една нация, вярваща в Аллах и ръководена от халиф, който ще е признат лидер на целия ислямски свят.
- Е, Бен Ладен е искал да управлява света. Нищо ново.
Харват поклати глава.
- Бен Ладен не е достатъчно интелигентен, за да бъде халиф. Би могъл да стане емир или генерал на това движение, който да осигурява оперативното и тактическо управление, но реално погледнато, той не е нищо друго, освен надъхан защитник на Корана и фанатик. Притежава някои полезни умения, но те няма да му бъдат достатъчни, за да управлява една империя. Прекалено е затънал във фундаментализма и е просто един находчив хулиган. Когато всички кръстоносци неверници бъдат прогонени от свещените мюсюлмански земи и всички вероотстъпнически режими бъдат свалени, кой ще управлява тази нова, обединена мюсюлманска династия, за чието раждане е спомогнал Бен Ладен? Кой ще бъде халифът?
Джилиън не беше разсъждавала над това. Не беше се замисляла, че някой ден Бен Ладен и неговата организация биха могли да постигнат целите си. За нея Ал Кайда беше достатъчно плашещ проблем и без възможността някой ден да обедини правоверните мюсюлмани и да унищожи останалия свят.
- Не зная - отвърна тя накрая. - Бен Ладен е сунит. Предполагам, че ако следват собствената си логика, праворните мюсюлмани ще решат кой да е халифът.
- Освен ако не се положат някакви усилия шиитите също да бъдат включени в тази нова мюсюлманска династия - додаде Харват.
- Но ти каза, че според сунитите шиитите са по-лоши и от християните.
- Мнозина го вярват, но Юрий е предполагал, че човекът зад Ал Кайда е способен да издигне водач, приемлив и за двата лагера.
Джилиън помисли малко и каза:
- Което означава, че това лице трябва да е потомък на пророка Мохамед и да е приемлив вариант за преобладаващата част от сунитската общност. И как ще стане това?
- Нямам представа - отговори Харват и спря колата пред хотела. - Но мисля, че зная къде можем да намерим някои от отговорите.
- Само не ми казвай ,,Шато Еглемон".
Харват не каза нищо, но изражението на лицето му беше красноречиво. Точно там искаше да отидат.
На Чип Рейнълдс му ставаше почти забавно от цялото това лицемерие. След като прекараха часове в джамията в слушане на изпълнения с омраза антиамерикански бълвоч на радикалния имам, първото, което тримата млади фундаметалисти направиха, беше да се отправят към едно кафене от веригата „Старбъкс“ в центъра на града, за да се насладят на ледено фрапучино. Америка може и да беше самият Сатана, но кафените ѝ смеси бяха направо земен рай. Задръж си седемдесет и две тъмнооки девици, Аллах, само не спирай кранчето с божествената течност.
Рейнълдс щеше да се изсмее, ако не беше толкова жалко. Радикалният ислям обвиняваше Америка и Запада ла всичко, което не беше наред в западналите им страни. Беше му дошло до гуша. Чакаше с нетърпение да си замине. Не беше се връщал в къщата си в Монтана, откакто жена му почина. Не че имаше намерение да се върне, но все някога трябваше да се опита да уреди отново живота си. Само още една година и щеше да разполага с достатъчно, за да се пенсионира и да заживее наистина комфортно. Но независимо от финансовото си положение, Чип се беше зарекъл, че ще направи опит. А щом заминеше, повече кракът му нямаше да стъпи в Близкия изток и никога нямаше да върши нищо, свързано със сигурността или разузнаването.
В момента обаче го чакаше друга работа. Беше следил тримата млади фундаменталисти през последните два дни, но нямаше и следа от тяхното приятелче Халид Аломари, противно на информацията от местното разузнаване. Някои от саудитските служби все още бълваше носталгични паметни бележки от минали наблюдения, твърдейки, че през последните три дни четиримата младежи са били почти непрестанно заедно. Беше се случило нещо и колкото по-скоро Чип Рейнълдс се добереше до истината, толкова по-леко щеше да спи нощем.
Младежите допиха фрапучиното си и понечиха да си тръгнат, когато един от тях получи телефонно обаждане. В такива моменти Рейнълдс съжаляваше, че вече няма достъп до невероятната съкровищница от подслушвателни устройства на ЦРУ. Седнал до отсрещния тротоар в своята тойота „Ленд Крузър“, с параболичен микрофон, закрепен на долната лайсна на страничното стъкло, той не чуваше нищо. На всичко отгоре, въпреки работещия на пълна мощност климатик летният зной, който нахлуваше през открехнатия прозорец, го печеше на бавен огън. Всичко това влошаваше допълнително и без това недоброто му настроение.
Телефонното обаждане явно беше се оказало важно, защото Мо (от Мохамед), Лари и Кърли проведоха оживен, макар и кратък разговор и веднага се втурнаха към паркираната пред заведението кола.
Уличното движение в Рияд в късния следобед му пречеше да се движи на постоянна дистанция от тримата мъже. Всъщност на два пъти Рейнълдс едва не ги изгуби от поглед, но след няколко преки успя да ги локализира отново. Те със сигурност проявяваха предпазливост, но никой от тях нямаше достатъчно голям опит, за да надхитри изпечен ветеран в шпионажа като Чип.
Час по-късно мъжете свърнаха по прашен път, водещ до рядко използвано военно летище на юг от града. ,,Какво са намислили, по дяволите?", зачуди се той.
Тъй като пътят беше осеян с множество завои, обектът често изчезваше от погледа на Рейнълдс за около тридесет-четиридесет секунди. Трябваше да бъде крайно внимателен не само да не ги изпусне съвсем, а и да не ги следва твърде отблизо, че да го усетят. Да се слее с движението в центъра на Рияд или по някоя от оживените магистрали, бе едно, но да ги следи тук, в това затънтено място, беше съвсем друго.
Излизайки от поредния дълъг завой, Рейнълдс едва успя да удари спирачки, да намали рязко скоростта и да спре. После върна колата назад и я скри. Междувременно видя как младите фундаменталисти излязоха на финалната права и набраха скорост. На 450 метра пред тях беше пропускателният пункт на летището, който не само че не беше изоставен, а се оказа и сериозно охраняван. Какво е всичко това? Самоубийствен атентат? Нямаше логика. Защо им бе да пропилеят три човешки живота за акция, която можеше да свърши един човек? И за какво им беше да удрят такъв незначителен обект? Подобна атака дори нямаше да влезе в новинарските емисии, да не говорим за разводнената разузнавателна справка, която Рейнълдс преглеждаше бегло всяка сутрин.
Той се подготви за най-лошото. Когато колата доближи пропусквателния пункт, му се стори, че видя светлините на спирачките ѝ, но бързо осъзна, че става нещо друго. Тези хора сигнализираха на военните с фаровете си! И което беше още по-странно, военните, изглежда, отвърнаха на сигнала им.
Чип видя как двама униформени се спуснаха от вишката и бързо отвориха портала. Пет секунди по-късно, без изобщо да спира, колата с тримата заподозрени мина през входа и вратите бяха незабавно затворени. Нямаше проверка на самоличността или какъвто и да било друг контрол. Явно ги бяха очаквали. Рейнълдс съвсем се обърка. На ум му дойде поговорката ,, Приятелите дръж наблизо, а враговете - още по-близо", това беше прекалено. Все едно Южната конференция на чернокожите баптисти да покани Ку-клукс-клан на пунш и бисквити.
Колкото и да не му се искаше, знаеше, че трябва да приближи още до летището. Видя как колата се насочи към два порутени хангара в отдалечения край на терена. Рейнълдс излезе от пътя и подкара джипа си през пустинята. Налагаше му се да опише доста широка дъга, за да подходи откъм задната част на летището, без да бъде видян, но това беше единствената му възможност.
Той се приближи, доколкото бе възможно, със своя ,,Ленд Круизър” и останалия път извървя пеша. След около седемдесет метра забеляза колата на ислямските активисти и се скри зад нисък насип. Автомобилът им беше паркиран пред отворен хангар. На близката писта на празен ход се въртеше перката на хеликоптер ,,Блекхоук UH60" собственост на Националната гвардия на Саудитска арабия. Ставаше все по-интересно.
Рейнълдс извади бинокъл марка ,, Щайнер" и се взря в отворения хангар. Тримата фундаменталисти бяха седнали като бедуини върху разпилени по пода възглавници заедно с няколко души от саудитските Кралски наземни сили, както и военни в униформи от Националната гвардия. Кралските наземни сили отговаряха за външната сигурност, а Националната гвардия - за защита на кралското семейство от вътрешни бунтове и всякакви възможни опити за преврат от страна на Кралските наземни сили. Защо всички тези хора се бяха събрали тук, по дяволите?
Рейнълдс бе донесъл със себе си поостарелия си параболичен микрофон, но знаеше, че шумът от двигателя на ,,UH60" ще му попречи да чуе каквото и да било. Случваше се нещо и той непременно трябваше да разбере какво. Без необходимото оборудване за деактивиране на електрическата ограда около базата нямаше как да се доближи още. А и вече беше стар за гонитба и престрелки. Ако тези хора наистина се занимаваха с нещо нередно, без съмнение щяха да го убият, ако го свареха да се спотайва край хангара. Колкото и да не му се искаше, знаеше, че има само един човек, към когото да се обърне за помощ. Фарук Ал-Хафез може и да не беше най-големият му почитател, но бе напълно предан на саудитското кралско семейство. Той трябваше да бъде уведомен за среща от подобен род, за да предприеме мерки.
Без да отлепя очи от сцената от вътрешността на хангара, Рейнълдс измъкна клетъчния си телефон от джоба, приближи го устата си и рече:
- Членовете на Националната гвардия тръгнаха към ,, Блекхоук UH60", а представителите на саудитската армия скочиха в паркирания до хангара ,, Хамър". През това време заместник-министърът на разузнаването поднесе радиостанция към устата си и издаде някаква заповед. Миг по-късно вратите на хангар номер две се отвориха, откривайки лъскав бизнес самолет ,, Фалкон 50ЕХ", производство на ,,Дасо". Какво е намислил, мамка му? Фарук използваше самолет на Министерството на разузнаването само когато пътуваше зад граница. Имаше един-единствен начин да разбере.
Рейнълдс отново извади клетъчния си телефон и активира гласовото набиране.
- Ало? - отговори Фарук на арабски.
Зад гласа му се чуваше бученето на самолетните двигатели.
- Чип Рейнълдс се обажда, Ваше Превъзходителство.
- Да, господин Рейнълдс. Какво има? Доста съм зает.
Ал-Хафез влезе в хангара.
- Имам проблем в сигурността, който бих искал да обсъдим. Безпокои ме известна активност край една от северните помпени станции. По-късно днес ще бъда близо до службата ви и се надявах да се срещнем.
- Няма да е възможно - отвърна заместник-министърът. - Ще пътувам в чужбина. Няма да ме има няколко дни.
- В отпуск ли? - попита Рейнълдс.
- По работа - уточни Фарук, докато се качваше по стълбата на самолета. Преди да влезе в него, той се спря:
- Каквото и да става, сигурен съм, че не е нещо сериозно. Ако има проблем, ще го обсъдим, когато се върна.
След тези думи заместник-министърът на разузнаването натисна копчето за край на разговора и влезе в кабината.
Щом седна в ленд круизъра, Рейнълдс пресуши литър вода от хладилната чанта на задната седалка и се пресегна да вземе бронежилетката си. Трябваше да тръгне по последната диря, а нещо му подсказваше, че с толкова много пари в наличност Мо (хамед), Лари и Кърли първо ще стрелят и едва после ще задават въпроси.
Имаше само един обратен път към Рияд и Рейнълдс се качи на него възможно най-бързо. Той подкара джипа си към предградията с максимална скорост и изпревари уахабитите с цели двадесет минути. Когато най-сетне го отминаха, Чип беше скрил колата в една малка пресечка и те не забелязаха как той отново се вля движението и поднови следенето.
Консултантът по сигурността очакваше, че мъжете ще върнат в малкия апартамент до джамията, който си деляха. Вместо това обаче те го отведоха до голям склад в един от най - бедните квартали на Рияд. ,,Толкова за кампанията на саудитското правителство за изкореняване на бедността”, помисли си Рейнълдс, докато минаваше покрай жилищата, чиито обитатели не можеха да си позволят да използват дори електричество. Хората можеха да си говорят каквото искат за Америка, но там той никога не беше виждал такава безгранична, безнадеждна пропаст между имащите и нямащите, каквато съществуваше тук, в Саудитска Арабия.
Рискувайки случайно да бъде застрелян от някоя отминаваща кола, Чип забеляза, че складът принадлежи на поредният негоден член на саудитското кралско семейство - млад принц на име Хамал. Рейнълдс не можеше да прецени кои саудитски велможи мрази повече - онези, които се алкохолизираха, развратничеха и пръскаха пари, или ултрарелигиозните, лицемерни, презиращи целия свят, неблагодарни подлеци. Принц Хамал спадаше към втората категория. С образование, получено в Оксфорд, и бездънна банкова сметка, той не изпитваше никакви нужди в живота си, но пък привърженик на екстремисткия уахабализъм никога не пропускаше възможност да упрекне саудитската монархия заради охолния и, ленив и корумпиран начин на живот.
Наскоро Хамал беше последвал примера на британската монархия и беше започнал да раздава кралски титли на търговци, допринесли за благосъстоянието на исляма и ислямски свят. Точно както сладкарниците и производителите на ризи биваха признати като официални доставчици на английската корона, Хамал удостояваше с подобна чест фирми, подобрили живота на мюсюлманите по цялото земно кълбо. Макар че по-високопоставените членове на саудитското кралско семейство бяха повече от ядосани, че младежът не се е посъветвал с тях, преди да се впусне в това начинание, идеята династията Сауд да подкрепи хората, допринесли за благоденствието на изповядващите исляма, им допадна. Нещо повече, Хамад беше мозъкът зад инициативата с бутилираната вода, която уж извирала от таен източник под свещения град Мека. Рейнълдс смяташе това за пълна глупост, включително и твърденията на принца, че дарявал всички приходи от продажбата на вода на достойни мюсюлмански благотворителни организации.
Тази стъпка определено се понрави на кралското семейство. След 11 септември саудитците бяха принудени да прекратят доста успешните си благотворителни инициативи по телевизията, които носеха стоици милиони долари на всякакви ислямски групировки по света. Съединените щати вече възприемаха тези инициативи като безсрамно събиране на средства за терористите. И въпреки че саудитската монархия не беше съвсем съгласна, волю-неволю се смири под натиска на най-непоколебимия си западен съюзник.
Заради парите, които начинанието на принц Хамал имаше изгледи да спечели, и потенциалното подобряване на имиджа на династията официалните власти си затвориха очите пред факта, че той дори не е направил опит да прокара инициативата си по надлежния ред, преди да се заеме с нея. В крайна сметка, усилията му бяха оценени най-малкото като заслужаващи внимание. В най-добрия случай това беше начин да държат радикалния млад принц на безопасно разстояние.
След като паркира колата си и проучи склада от покрива на една изоставена сграда надолу по улицата, Рейнълдс реши, че няма да си тръгне, докато не разбере какво става вътре. Той намери малка сянка и изчака повечето от жителите на квартала да отидат на следобедна молитва, преди да слезе на тротоара. Надяваше се, че Мо, Лари и Кърли също ще напуснат склада, за да се помолят, но днес явно не му вървеше.
Рейнълдс отиде при колата си и измъкна от багажника тактическа пушка помпа „Ремингтън 870“ 12-и калибър, която уви в евтино молитвено килимче, купено на един от многобройните пазари в Рияд.
Той обиколи сградата в опит да намери най-доброто място за проникване във вътрешността й. После спря пред затъмнените и зарешетени прозорци на някакво помещение, което, изглежда бе офисът на склада, но не успя да чуе нищо заради постоянния шум на индустриалните климатици. Потната му дясна ръка във вълненото килимче, стиснала пушката „Ремингтън“, и бученето на машините само му напомняха за непоносимата, адска горещина. Господи, как му беше писнало от Саудитска Арабия.
Рейнълдс продължи да се придвижва към товарната рампа и да търси начин да влезе, но складът беше защитен по-добре от банков трезор. Вратите бяха подсилени със стоманена армировка и на всеки прозорец имаше решетки. Тримата уахабити явно повече ги биваше в това да държат хората извън склада, отколкото да усетят, че някой ги следи. Чип съзнаваше, че единственият начин да огледа помещенията вътре, беше да бъде поканен от някого.
След като отново заобиколи и се върна при прозорците на офиса, той стигна до извода, че най-добрият начин да получи покана е да изгони някого отвътре, както се гонят оси от гнездо - с пушек. Облегна увитата в молитвеното килимче пушка на една от страничните стени на сградата, извади от задния си джоб армейския сгъваем нож „Бенчмейд“, отвори с него електрическите прекъсвачи и започна да изключва климатиците един по един.
При външна температура над 37 градуса нямаше да мине много време и хората вътре щяха да усетят жегата. Освен това Рейнълдс се надяваше, че щом на паркинга има само една кола, значи вътре няма никой друг, освен Мо, Лари и Кърли. Ако хората се окажеха повече, Чип щеше здравата да загази.
Той отново вдигна килимчето, прилепи се до стената край вратата на офиса и зачака. След десет минути се чу звук - някой отваряше вратата отвътре. Чип тихо отви пушката и захвърли килимчето настрана.
От вътрешността се разнесоха гласове, които подканяха човека на вратата да побърза и да разбере какво се е случило с климатиците. Рейнълдс изчака, докато арабинът излезе изцяло навън и затвори вратата, след което сви устни и издаде звук като от две бързи въздушни целувки.
Човекът се обърна незабавно, само за да бъде проснат в безсъзнание от приклада на пушката. Единственото, което евентуално щеше да си спомни по-късно, беше, че нападателят му не е арабин. Това може би беше едно от най-големите предимства за Рейнълдс. Саудитска Арабия гъмжеше от чуждестранни предприемачи и консултанти, а него самия, освен сътрудниците му, никой не го познаваше.
От външната страна на вратата нямаше нито топка, нито дръжка на брава. Можеше да се отвори само с ключ. Рейнълдс извади от джоба на уахабита връзка ключове, намери подходящия, пъхна го в ключалката и бавно отвори вратата. Тя се залюля безшумно на пантите си и той влезе в значително по-хладния коридор.
На по-малко от пет крачки от себе си чу гласовете на двама мъже. Без да е наясно колко ще продължи дрямката на колегата им отвън, Чип реши да не губи време.
Той нахлу през главната врата на офиса, зае позиция за стрелба и изкрещя на двамата мъже на арабски да легнат на пода.
В продължение на един момент никой от тях не помръдна. После, сякаш между тях съществуваше телепатична връзка, и двамата се задействаха едновременно. Единият от тях сграбчи АК-47, а другият хукна право към склада през една странична врата.
Преди човекът с автомата да успее да си сложи пръста на спусъка, Рейнълдс го покоси с три изстрела от своя ,, Ремингтън", които почти разкъсаха уахабита на две и кървавото му тяло изхвърча назад. Две марионетки повалени - остава една.
Американецът отдавна не беше участвал в такъв екшън и сърцето му блъскаше бясно в гърдите, докато се прокрадваше в претъпкания склад. Наредени палети с бутилирана вода и някакъв вид подправка стигаха чак до тавана.
Рейнълдс се опита да се фокусира върху това да намери последния уахабит. Щом успееше да го неутрализира, щеше да вкара изпадналия в несвяст вътре и да разбута цялото място.
От другия край на помещението се чу стържене на метал. Рейнълдс надникна иззад палетите с водата, които използваше за прикритие, прицели се и натисна спусъка два пъти, но напразно. Третият активист беше отворил една от вратите към товарната платформа и си беше плюл на петите.
Консултантът нямаше как да знае какви контакти има човекът в квартала, затова трябваше да действа бързо.
След бърз оглед на склада установи, че в него няма нищо ценно, и отново се втурна към офиса. Обърна всичко с главата надолу, търсейки следа, която да му подскаже какво бяха намислили тези хора и каква беше целта на срещата, която беше наблюдавал по-рано същия ден.
Направи щателен оглед, но не намери нищо. Обзет от чувство на безсилие и готов да се откаже, Рейнълдс помете с ръка канцеларските принадлежности от едното бюро, при което във въздуха полетя и подложката. Щом падна на пода, той забеляза няколко листа да се подават изпод нея.
Чип вдигна и се зачете. В написаното нямаше смисъл. Това бяха списъци с бюра за обмяна на валута, кредитни организации, фирми за осребряване на чекове, таксиметрови компании и бензиностанции, намиращи се по цялата територия на Съединените щати. Всичко това беше много странно.
Нямаше представа какво беше открил. Можеше да не е нищо важно, но предвид станалото до момента той вече имаше достатъчно подозрения и искаше да изпрати информацията на някого в Щатите, който да ѝ хвърли един поглед.
Имаше само един проблем. Трябваше да я види човек, който би се отнесъл към нея сериозно, а не да я прати в девета глуха и да забрави за нея. Освен това беше необходимо този човек да не задава много въпроси за това как Чип се е сдобил с нея. Предвид мъртвия фундаменталист и участието на саудитското кралско семейство, към когото и да се обърнеше Рейнълдс, той трябваше да разполага с достатъчно власт и в същото време да направи каквото е необходимо.
Да се обърне към ръководството на ЦРУ, беше изключено. Рейнълдс отдавна бе изгубил и малкото си ценни контакти, които имаше в дирекцията. Докато пъхаше документите в джоба си, той се сети, че има само един човек, който би могъл да му помогне. След като изтри отпечатъците на пръстите си в офиса, той се измъкна през склада и използва връзката ключове, които беше взел от първия младеж, за да излезе през една от страничните врати. Когато се качи в колата си и потегли, изчака достатъчно време, за да се увери, че никой не го следи, и набра на клетъчния се телефон номера на свой стар приятел и колега от Вашингтон.
Щом чу сигнала ,, свободно”, Чип се замоли мислено Гари Лоулър да е зад бюрото си.
- Къде отиваме? - попита Джилиън, когато Харват се върна в колата, запали двигателя и се отдели от бордюра на тротоара пред хотела.
- Ето тук - отговори той и ѝ подаде лъскавата брошура на международното летище „Сион“, която беше взел от фоаето. - Хвана ми окото, когато излизахме тази сутрин.
Докато Джилиън я разглеждаше, Харват добави:
- Доста внушителен проект. Освен че е военновъздушна база, в летището са налети много пари с надеждата, че регионът ще се превърне в голям туристически център. Разполага с писта, която е достатъчно дълга, за да побере най-модерните бизнес самолети, и предлага всяка една услуга, която обикновени туристи като нас биха могли да потърсят.
- Виждам - каза Джилиън. - Всички екстри, свързани с чартърните полети. Хеликоптери, безмоторни самолети, делтаплани, парашутни скокове, екскурзии над Алпите. Не са пропуснали нищо.
- Така е. Жената на рецепцията ми каза, че предлагат дори полети до глетчери. Това бил техен специалитет. Ако глетчерът е достатъчно голям, могат да приземят самолет на него.
- Какъв е планът тогава? - поинтересува се Джилиън, като остави брошурата в джоба на своята врата.
- Ще вземем чартърен самолет и ще направим разузнавателен полет - отвърна Харват. - Вече имаме представа каква е охраната в подножието на кабинковия лифт на Ага Хан. Искам да вадя как изглеждат нещата горе.
- И тогава какво?
- Тогава ще решим какво ще правим.
Взирайки се през предното стъкло на колата в извисяващите се около тях планини, Джилиън отбеляза:
- Кабинков лифт като този не вдъхва голямо доверие.
Харват се насили да се усмихне и отвърна:
- Ще се опитам да измисля нещо по-подходящо, след като огледам „Еглемон“. Сега обаче да се съсредоточим върху най-неотложното.
Харват и Алкът пристигнаха на летище „Сион“ и се представиха за алпинисти, търсещи чартърен полет, за да извършат проучване на терена от въздуха с оглед на предстоящи експедиции в Бернските Алпи. Дори без предварителна резервация лесно намериха свободна чартърна фирма. Сухата пара в брой решаваше изумително бързо всеки проблем. Не само че имаха късмет да намерят самолет без резервация, но и попаднаха на изключително словоохотлив пилот с отличен английски. Първото, което им посочи, щом потеглиха по пистата, беше къде е паркиран самолетът на Ага Хан, който се оказа ,,Чесна“ модел „Сайтейшън Х“. Ако полицейската охрана при кабинковия лифт не беше достатъчно потвърждение за присъствието на мюсюлманския духовен водач в района, то сега беше сигурно, че той има резиденция тук. Оставаше да се надяват, че Рейбърн и Емир Токай също са на „Еглемон“.
Пилотът им обясни, че винаги когато Ага Хан провеждал своите срещи за организиране на хуманитарни помощи или се виждал с женевските си банкери, летял със собствен хеликоптер, който го взимал от „Еглемон“ и след това го връщал обратно. Никога не се придвижвал с автомобил.
С подробната карта на Швейцария на коленете си, Харват направляваше полета над и около върховете, които мнимите алпинисти уж щяха да покоряват. С всяко едно прелитане се доближаваха до планинската вила на Ага Хан, която швейцарецът не преставаше да сочи и обсъжда ентусиазирано.
Когато Джилиън му каза, че не е успяла да заснеме сградата с видеокамерата си така, както би ѝ се искало, той беше повече от щастлив да ѝ угоди с още едно, по-ниско прелитане. Така те не само хванаха по-добър изглед, но и получиха допълнителна представа как реагира охраната на Ага Хан на пикиращ самолет. Харват се беше опасявал точно от това - тежковъоръжените хора наизскачаха от сградата като ядосани пчели от кошер. Макар да не беше съвсем сигурен, стори му се, че единият от мъжете е въоръжен с ръчен противотанков гранатомет. Охраната на Ага Хан явно не оставяше нищо на случайността.
След като направиха необходимите снимки и видеозаписи, Харват поиска от пилота да прелетят над Льо Ральор и да се върнат на летище „Сион“. Стойността на събраната информация не можеше да бъде преценена, докато не се върнеха в хотела си. И все пак видяното изпълни Харват с лошо предчувствие. Уединената резиденция на Ага Хан беше непревземаема.
В хотела Харват започна да принтира всички цифрови снимки от Льо Ральор и от разузнавателния им полет над ,, Шато Еглемон“. Все още го преследваше неясното чувство за нещо познато.
След като свалиха картините от едната стена, двамата закачиха снимките с кабарчета. Освен сградата на стария манастир и станцията на кабинковия лифт в комплекса имаше стъклен солариум, който вероятно покриваше някакъв басейн, тесен бетонен или каменен двор отпред и парче зеленина с не особено здрав вид, която се оказа малък продълговат участък от алпийската ливада. Тя опасваше главните сгради от едната им страна и завършваше с отвесен наклон, спускащ се към долината на стотици метри надолу.
- Какво мислиш? - попита Джилиън, застанала по - назад, за да се възхити на майсторски направените от нея снимки.
Първото, което му дойде наум, беше, че са прецакани, но за момента се въздържа да изрази гласно опасенията си.
- Да изгледаме видеозаписа - предложи той.
Те включиха камерата към телевизора и пуснаха филма няколко пъти, когато Харват натискаше паузата на различни места, за да наблюдава реакцията на охранителния екип на Ага Хан. Щом беше видял достатъчно, той каза:
- Това с положителност са хората на Рейбърн.
- Как разбра?
- Действат по същия начин, по който би реагирал екип на Сикрет сървис в подобна ситуация, до всяка една подробност, включително човека с противотанковия гранатомет. В нашия случай ,, Шато Еглемон" можеше спокойно да е Белият дом. Всъщност това място е по - добре защитено от Белия дом, защото от трите му страни се издигат планини и единственият достъп към него е по въжената линия.
- Да не искаш да кажеш, че е невъзможно да се стигне дотам? - попита Джилиън, докато гледаше как Харват отива до минибара и изважда една бира.
Той се обърна към застиналия кадър на телевизора и после отново плъзна поглед по закачените по стената снимки.
- Не знам - отвърна най - накрая, като махна капачката на шишето и пое дълга глътка. - Не знам.
На Джилиън не ѝ хареса това, което чу.
- Трябва да има някакъв начин. Ами ако се качим в кабината на лифта в селото? Ще стане, нали? Системата е с две кабини. Движат се на принципа на противовеса. За да спусне горната, долната трябва да се качи горе, нали?
- Така е - каза Харват, - но как да ги накараме да изпратят горната долу?
- Предполагам, че все по някое време ще им се наложи да се запасят с нови провизии.
- По някое време - да, но кой знае с какви запаси разполагат в момента.
- Сервитьорката в кафето каза, че понякога персоналът от охраната слиза в селото, когато не е на работа. Може да го направим тогава.
Харват отново отпи от бирата си и помисли.
- Все още остава нерешен въпросът с полицията, охраняваща кабината долу.
- Ще измислим как да отвлечем вниманието - каза Джилиън. - Някой от нас може да ги разсейва.
- И когато стигнем до средата на пътя и те разбират, че сме успели да се промъкнем в кабината, какво, мислиш, ще последва?
- Като стигнем върха, ще ни посрещнат със салюти.
- Именно - каза Харват и отпи от бирата. - Ще се превърнем в мишени. А и доколкото познавам Рейбърн, в кабините със сигурност има монтирани камери. Дори да успеем да преминем покрай швейцарските полицаи, охраната на ,,Еглемон" ще узнае за това още в мига, в който отворим вратата на кабината или капака на покрива ѝ - добави той, забелязвайки изражението на лицето ѝ. - Казах ти вече, Рейбърн беше един от най-добрите служители на Сикрет сървис. Не е добра идея да подценяваме такъв човек. Трябва да измислим нещо много по-добро.
- Ако предложим, че той е там, не може ли да го подмамим да слезе в селото и после да го принудим насила да ни отведе на върха?
Лек звън прокънтя в съзнанието на Харват, сякаш мисловният му радар се беше натъкнал на нещо, което беше търсил.
- Идеята да го използваме, за да ни вкара вътре, ми харесва - каза той. - Но пак е прекалено опасно. За човек като Ага Хан парите не са проблем, особено като става дума за сигурността. Хората му ще са най-добрите в бранша. Те знаят, че кабинковият лифт е единственият начин да се стигне до ,, Еглемон", и ще са подготвени за всяко нерегламентирано използване на съоръжението с цел осигуряване на достъп до върха. Би трябвало да има две пароли, с които операторът горе задейства механизма - една за ,,всичко е наред" и друга за ,,вдигай, но не съм сам, така че подготви охраната”. Няма как да знаем. Ако ще се качваме горе, не можем да го направим с лифта.
Джилиън започваше да изпитва чувство на безсилие. Харват беше професионалистът, а не предлагаше нищо. Единственото, което правеше, беше да седи, да пие бира и да отхвърля всяко нейно хрумване. Тя реши да опита за последен път:
- А ако наемем самолет за кацане върху глетчери? Онази ливада изглеждаше достатъчно дълга, за да може да се приземи. Или пък хеликоптер?
- Ще вдигне твърде много шум - каза Харват, дори без да обмисли възможността.
- Знаеш ли какво? - отвърна Джилиън, уморена от безуспешните си опити да помогне. - Ти измисли как да стане. Няма да седя тук и да се оставям да ме правят на идиот заради предложенията, които давам.
- Единствената причина да не чуеш от мен нито едно предложение е, че невинаги споделям първото, което ми дойде наум.
- Е, поне стана ясно как гледаш на моите идеи - раздразнението на Джилиън започна да прераства в истински гняв. - Знаеш ли, Скот? Нямам представа как подхождате към решаването на проблемите във вашата сфера. Аз не съм агент от разузнаването. Не зная нищо за военните. Аз съм учен. Зная само, че като учен първо се опитвам да изключа най-простите възможни отговори и после преминавам към по-сложните. Когато обсъждаме проблеми с колегите си, ние учените казваме винаги първото, което ни дойде наум. Това е доста съществен процес, наречен „брейнсторминг“.
Дали заради обидата, или нещо друго, Харват отново долови ехото в съзнанието си. Отново чувството, че има нещо познато в „Еглемон“.
- Най-простият възможен отговор - повтори той. - Права си.
Изведнъж осъзна какъв е отговорът. Сети се за какво му напомняха „Еглемон“ и охраната му. Вече знаеше и как да проникне вътре. Но всичко зависеше от това дали ще може да си издейства да му окажат една много голяма услуга.
- Брайън Търнър? Напълно ли си сигурен? - попита директорът на ЦРУ Джеймс Вейл, който беше седнал в кабинета на Гари Лоулър и се възхищаваше на масления портрет на Джордж Патън.
- Знам какво видях - отвърна шефът на Службата за международна разузнавателна помощ. - Той и сенатор Кармайкъл бяха в хотела заедно.
Вейл отпи от кафето си, преди да отговори.
- Това е сериозно… за всички замесени страни.
- Точно затова исках да го обсъдим тук, далеч от Лангли.
- Между другото, обикновено предпочитаме да решаваме вътрешните си проблеми на място - отбеляза Вейл.
- Само че вътрешният ви проблем се е превърнал в проблем за президента.
Това беше вярно. Директорът на ЦРУ нямаше готовност да отговори незабавно на този упрек.
- Как предлагаш постъпим?
- ЦРУ като цяло ли? Никак. Просто искам да го затрудниш максимално в получаването на информация. Да видим колко го бива в действителност.
- Това може да постави на риск много от текущите ни операции.
- Няма. Засега двамата кълват само на една стръв. Не искам да заподозрат, че ги следим. А междувременно… - той направи пауза и извади от бюрото си малък плик с диск - искам да им подхвърлиш тези сведения.
- Какво е това?
- Отвори го, като се върнеш в службата си, и ще видиш. Мисля, че няма да устоят на това. За по-голяма правдоподобност гледай да го скриеш достатъчно надълбоко, но не чак толкова, че той да не успее да го открие.
- Считай го за свършено - каза Вейл. В същото време влезе секретарката на Лоулър и подаде на шефа си съобщение.
Директорът на ЦРУ веднага усети, че нещо не е наред.
- Какво има?
Лоулър погледна часовника си и отвърна:
- След три часа президентът свиква Националния съвет за сигурност в съвещателната зала за извънредни ситуации. Току-що получихме сведения, че нашата загадъчна болест е дебютирала официално в Съединените щати.
- Господи - възкликна Вейл и остави чашата с кафе. - Къде? Колко са заразените?
- Инфекцията започва от един мюсюлмански вносител на храни на име Касим Наджар в Хамтрак, щата Мичиган, и се разпростира върху няколко служители на куриерската служба „Ю-Пи-Ес“ чрез мрежата за доставки от Мичиган до Манхатън. ФБР и екипи от центровете по контрол и превенция на болестите и Военномедицинския институт по инфекциозните болести вече са на път.
- Преднамерено ли е била пусната? Има ли и други жертви?
- Явно това е цялата информация, с която разполагат. Да се надяваме, че ще разберем повече на срещата следобед.
- Дано да получим повече от информация. Сам видя колко бързо се разпространява това чудо в иракското село - отвърна Вейл, който вече прехвърляше възможно най-лошите сценарии в ума си. - Ако не овладеем положението, смъртните случаи ще достигнат астрономически размери. В сравнение с тази болест чумата ще изглежда като ангина…
Разсъжденията на Вейл бяха прекъснати от сигнал за получено съобщение на специалния му пейджър. Този път беше ред на Лоулър да попита какво става, виждайки угриженото изражение на лицето на приятеля си.
Директорът на ЦРУ вдигна поглед от пейджъра си и каза:
- Търси ме шефът на президентската канцелария.
- Чък Андерсън? Защо?
- Разтревожени са, че може да е предприета сериозна офанзива за разпространение на болестта и че е само въпрос на часове, преди да съобщят за жертви във Вашингтон.
- Ако е предприета сериозна офанзива, болестта може да се появи навсякъде. Къде искат да преместят президента?
Вейл остави пейджъра си на бюрото.
- Искат да се задейства сценарият за „Страшния съд“.
- Операция „Ноев ковчег“?
Вейл кимна.
- Андерсън ще препоръча президентът, неговият кабинет, Конгресът и всеки друг в списъка за държавна приемственост да бъде евакуиран в подземния обект в Маунт Уедър.
Лоулър беше запознат с Командния център за извънредни ситуации и контрол на държавната приемственост, изграден на повече от километър под повърхността на осеяната с антени планина в северозападния щат Вирджиния, близо до границата с щата Западна Вирджиния. Това беше засекретен, самостоятелен подземен град. Беше проектиран по време на Студената война, за да устои на множеството директни ядрени удари, които най-големият и най-сериозен враг на Америка - Съветският съюз - би могъл да ѝ нанесе. Винаги когато средствата за масова информация съобщаваха за евакуирането при кризи на президента или правителствени членове на „безопасно и неназовано“ място, в девет случая от десет ставаше дума за Маунт Уедър.
- На Андерсън за това му се плаща - отбеляза Лоулър. - Да предвижда най-лошото.
- О, да - въздъхна Вейл. - Няма спор. Предвижда най-лошото. Президентът вече е дал старт на протокола „Лагерен огън“. Докато ние с теб си говорим, в момента окомплектоват бомбардировачи и изтребители с ядрени ракети.
Като помълча малко, осъзнавайки в какво е на път да се превърне Америка, той замислено добави:
- Изпитвам жал към всяко едно място в тази страна, в което се появят симптомите на тази болест.
Беше почти мръкнало, когато самолет „Сааб 340 НК-АВN“ на швейцарските международни авиолинии „Кросеър“ кацна на пистата на летище „Сион“ и се придвижи към военния участък на аеродрума. Направо не беше за вярване какво можеше да причини няколкосекунден репортаж на „Ал Джазира“. Вместо Харват да поведе щурма срещу „Шато Еглемон” начело на войници от американските специални сили, сега той стоеше под приглушената светлина на малък хангар, наблюдаваше пристигането на самолета и разсъждаваше върху чудовищните размери на услугата, която беше успял да си издейства само преди часове.
Преди няколко години Клаудия Мюлер му беше помогнала в спасяването на американския президент от банда швейцарски наемници, известни под името „Лъвовете на Люцерн". Тогава тя беше обикновен следовател в швейцарската федерална прокуратура. Сега вече беше пълноправен прокурор със значително повече власт и отговорности. Реакцията ѝ на неговото обаждане напълно отговаряше на очакванията му. Първо се изненада да го чуе. Връзката им беше приключила отдавна, а и той не виждаше смисъл да поддържа контакти с нея. Харват не отговори на очакванията ѝ и тя му даде ясно да разбере, че ще продължи живота си без него. Не можеше да я вини за това. Точно както не можеше да упреква Мег Касиди, че е поела по свой път. Но загърбвайки личните си проблеми, Скот знаеше, че Клаудия Мюлер е единствената, която можеше да му помогне.
Естествено в началото беше скептична. Харват би реагирал по същия начин. Затова накара Озан Калъчкъ да ѝ изпрати имейл с видеозаписа с отвличането на Токай, а после да се обади на един от контактите си в швейцарското правителство. От своя страна Скот подготви резюме за Рейбърн, псевдонимите му и информацията, свързана с дебитната карта, която ги е довела в Льо Ральор, и ѝ го изпрати с надеждата, че това е достатъчно.
В качеството си на прокурор Клаудия беше станала още по-взискателна към събираните доказателства и когато категорично отказа да вземе отношение, Харват изигра последния си коз. Навремето двамата бяха спасили президента на планината Пилатус, базирайки се на много по-малко доказателства. Този факт навя много спомени на Мюлер. Скот беше прав, тогава те наистина бяха действали така, но не бяха навлезли незаконно в лична собственост, нито ѝ се налагаше да рискува живота на други хора при операцията. И все пак за краткото време, прекарано с него, тя беше разбрала, че Скот Харват притежава невероятен нюх, и затова реши да му се довери.
Когато двувитловият „Сааб“ спря пред хангара и спусна стълбата, Харват се почувства така, сякаш някой го беше ударил в стомаха. Първа излезе Клаудия Мюлер и беше двойно по-красива, отколкото си я спомняше. В дългата ѝ кестенява коса просветваха изрусели от слънцето кичури, а кожата ѝ беше с плътен бронзов загар. Независимо от нарасналите ѝ служебни ангажименти, си личеше, че още е увлечена по алпинизма. Явно прекарваше доста време на открито. За един кратък миг той се зачуди как е могъл да ѝ позволи да си тръгне. Но точно толкова бързо си припомни факта, че не той ѝ е позволил, а тя сама си е тръгнала. Беше преценила, че Скот е твърде отдаден на кариера си, за да успее да подвържа истинска връзка.
И все пак Клаудия беше тук. Харват си позволи за един кратък миг да повярва, че е дошла, защото все още държи на него. Тази мисъл го топлеше, докато тя не стигна последното стъпало. На ръката ѝ, поставена на парапета на стълбата, имаше нещо, което не бе очаквал да види - годежен пръстен.
Макар да нямаше право да се чувства предаден, някой сякаш започна да кълца сърцето му с градинарски ножици. Скот я гледаше и изведнъж си представи всичко, което биха могли да имат заедно. Всичко, което сега тя щеше да има с друг мъж. Може би се беше отказал от нея твърде лесно. Може би имаше неща, по-важни от кариерата му.
Опита се да съсредоточи мислите си върху нещо друго и се загледа в колоната от двайсет мъже, които последваха Клаудия по стълбите.
За разлика от повечето страни по света, Швейцария беше уникална с това, че макар да имаше възможност, не бе създала национална антитерористична служба. Вместо това полицията на всеки кантон имаше по едно собствено специално тактическо звено, подобно на специалните полицейски подразделения SWAT в Съединените щати. Сред всички тактически подразделения на кантоните бернското „Щерн“ беше несъмнено най-доброто. Харват не просто искаше да работи с най-добрите. Той държеше да не са местни хора, тъй като не се знаеше в каква степен полицията в Льо Ральор бе предана на Ага Хан. Никак нямаше да се учуди, ако разбереше, че са на заплата при него.
Също така знаеше, че подразделението „Щерн“ е участвало в най-много акции в Швейцария. Две от най-сериозните операции бяха свързани с освобождаването на четиринадесет заложници от полското посолство в Берн, както и на шестдесет и двама заложници от похитен самолет „Боинг 737“ на „Еър Франс“.
Ако нещата загрубееха, той предпочиташе да има точно такива хора в екипа си.
Харват се приближи и двамата с Клаудия се срещнаха по средата на пътя. Тя го целуна по двете бузи. Макар това да бе приятелски, лишен от сексуалност жест, той усети как по тялото му премина електрически заряд.
- Когато ти казах да ми се обадиш, ако имаш нужда, нямах точно това предвид - каза тя, докато командосите от ,,Щерн" разтоварваха екипировката си и я внасяха в хангара.
- Познаваш ме - отвърна Харват. - Никога не си давам труда да се обадя, освен ако не е заради нещо вълнуващо. Като споменах ,, вълнуващо“, сгодена ли си?
Клаудия сведе очи към пръстена си, после отново погледна Харват и се усмихна почти свенливо.
- Да, ще се оженим по Коледа.
- Честито. Къде ще бъде сватбата?
- Във фермата на семейството ми в Гриндлевалд. Скот, съжалявам. Трябваше да ти кажа.
- Защо? - попита Харват. - Вече не сме заедно. Не ми дължиш обяснения.
- И все пак, изпитвам неудобство от това, че не си знаел.
- Е, сега вече зная, така че се успокой. Кой е щастливецът? Някой от прокуратурата?
- Не съвсем - отвърна Клаудия, а един от командосите застана до нея и остави чантата си на земята. - Запознай се с годеника ми Хорст Шрьодер. Това е Скот Харват - човекът, за когото ти разказах в самолета.
Шрьодер беше висок поне метър и деветдесет и имаше над сто килограма чиста мускулна маса. Въпреки че не беше ценител на мъжката красота, Харват не можеше да не забележи колко хубав бе този човек. Със силната, квадратна челюст, солидния нос и широкото чело лицето му изглеждаше така, сякаш беше издялано от твърд гранитен блок.
- Вие ли ръководите екипа? - поинтересува се Харват, които нямаше желание да влиза в безсмислени пререкания с един ревнив бъдещ съпруг.
Шрьодер кимна с голямата си глава.
,,Хубаво е да имаш познанства“, помисли си Харват, осъзнавайки как Клаудия е успяла да събере екип толкова бързо.
- Имам снимки и видеозаписи в хангара.
- Клаудия спомена, че смятате да пресъздадете операция ,,Дъб". Умен ход.
- Ще видим - отвърна Харват. Пилотите са вече вътре. Те са хората, които трябва да убедим.
- Да започваме тогава - каза здравенякът, като потупа Харват по гърба и го въведе в хангара.
Харват представи Клаудия Мюлер на Джилиън Алкът и част от него се надяваше да види искрица ревност в очите и, но такава не се появи. Дори Клаудия да изпитваше нещо, тя бе завършен професионалист. След като всички в хангара заеха местата си, Харват започна своята презентация.
С помощта на отговорника за аудио-визуалната техника във военната база той беше качил всички снимки, видеофилми и чертежи в програмата „Пауър Пойнт“ и сега ги представяше на Клаудия, екипа на „Щерн“ и специалните пилоти, които я беше помолил да му осигури.
- Това е подножието на кабинковия лифт в Льо Ральор - разказваше той, като показваше съответните снимки. - Има по двама полицаи във всяка кола. Доколкото успяхме да видим, разполагат с револвери 40-и калибър и тактически пушки, нищо по-сериозно.
- Колко дълго траят смените? - попита един командос от „Щерн“.
- Изглежда, се сменят на всеки четири часа.
- А охраната на самата резиденция?
- Прелетяхме на няколко пъти със самолет - продължи Харват - и реакцията на охранителния екип беше точно каквато очаквах.
- Не особено дружелюбна?
- Ще пусна видеофилма, за да видите сами - каза Скот и премина към следващата част от презентацията си. - Това са основните сгради. Няма особено движение, докато не стигаме до следващия клип, в който правим второ, по-ниско прилитане.
- Значи, вие сте Харват - каза мъжът и протегна огромната си ръка.
- Точно така - отвърна Скот и се ръкува с него. - Разполагате ли с цялата необходима информация, за да планираме щурма?
Шрьодер беше типичен швейцарец - без заобикалки, право в целта. Или пък беше твърде добре осведомен за миналата връзка на Харват с годеницата му и бе развил антипатия към нето още преди самолетът им да кацне.
Един от хората подсвирна с уста.
- Охранителите наизскачаха от сградата като плъхове от потъващ кораб.
- Чакайте малко - намеси се Шрьодер. - Може ли да се върнем малко и да увеличим? Какво прави човекът в отдалечения край на двора?
- Остър поглед - похвали го Харват. Човекът явно беше добър в работата си, независимо че щеше да се жени за Клаудия.
- И аз го забелязах.
Обръщайки се към техника, който му помагаше, Скот помоли:
- Може ли да увеличим малко контраста?
- Няма да може много, но ще опитам - отвърна младежът, който започна да увеличава въпросната фигура.
Макар че разделителната способност рязко намаля, бе останало достатъчно, че всички да разберат какво виждат.
- Този носи ,, Стингър“ на рамото си - отбеляза Шрьодер.
- Явно ще трябва да оставя съмненията си настрана - каза Клаудия, която беше седнала до Джилиън Алкът и наблюдаваше съсредоточено презентацията. - В Швейцария категорично не разрешаваме на частни лица да притежават зенитно-ракетни комплекси.
Харват знаеше, че накрая тя ще повярва на думите му, но се радваше да я види убедена в необходимостта на операцията. Той продължи с представянето.
- Може да сте чули, че предстоящата акция е базирана на операция „Дъб”, и някои от вас сигурно разбират защо. За онези, които не са осведомени, ще направя някои разяснения.
През юли 1943 година италианското правителство поставило Бенито Мусолини под домашен арест в хотел на върха на планината Гран Сасо в Централна Италия. Адолф Хитлер знаел, че без Мусолини Италия ще смени позициите си и ще се присъедини към Съюзниците. За да предотврати подобно развитие, фюрерът възложил на един от най-добрите си командири - капитан Ото Скорцени - да предприеме един от най-дръзките щурмове в модерната история на военното дело. За диверсионната си дейност Скорцени бил удостоен със степен ,, Рицарски кръст” на ордена ,,Железен кръст” и с неофициална титла ,,най-опасен човек в Европа”.
До голяма степен подобно на „Шато Еглемон“, хотелът, в който бил държан Мусолини, е бил достъпен само чрез кабинков лифт, чието подножие било сериозно охранявано от carabinieri. Поради височината на върха, неподходящия вятър и ограниченото открито пространство парашутният десант бил отхвърлен като неосъществим, а кацането на хеликоптери или самолети щяло да вдигне много шум. Затова отрядът решил да използва планери.
- Така ли ще проникнем и ние? - попита един от командосите.
- До голяма степен. Скорцени е евакуирал Дучето със самолет ,,Щорк”, за който са характерни къс разбег и пробег. Първият десантен отряд в нашата операция ще проникне с помощта на моторни планери, които ще излетят от това летище. Част от отряда ще обезопаси горната част на кабинковия лифт, така че екипът от селото да може да се качи горе. Щом освободим Токай, да се надяваме, че ще можем да го евакуираме до долу с лифта. Ако ли не, ще трябва да използваме един от моторните планери.
- Може и да не ни чуят, че идваме - каза друг командос, - но в някой момент със сигурност ще ни видят. Какво ще правим тогава?
- Първо - отвърна Харват, ще летим от изток със зората, така че няма да ни видят, докато не сме вече над главите им. И второ, ще кацнем на ливадата встрани от главната сграда, така че не очаквам да наблюдават отблизо.
- Твърде много условности - отбеляза командосът.
- Разчитам, че кацането на планер ще предизвика по-скоро любопитство, отколкото тревога.
- А ако ги разтревожи?
- Тогава ще импровизираме - каза Шрьодер, който отне думата на подчинения си и отново се обърна към Харват. - Разбирам каква е целта, но Скорцени е разполагал с едно предимство, каквото ние нямаме - Фернандо Солети, виден генерал от карабинерите.
- Чиито хора са били разпределени да охраняват Мусолини в хотела. Зная - допълни Харват. - Скорцени е бил изправен пред същите пречки, пред които и ние. Първо, неговите командоси е трябвало да надвият достатъчно бързо италианските сили, за да предотвратят ненавременното екзекутиране на Мусолини. Второ, хората му са били доста по малобройни от италианците. И накрая, италианските карабинери са имали предимството да заемат сериозна отбранителна позиция. Най-доброто, което мога да ви изтъкна, са думите на самия Скорцени: ,,В колкото по-голяма безопасност се чувства врагът, толкова по-големи са шансовете ни да го сварим неподготвен.”
Харват направи пауза, за да подчертае ефекта от думите си, и после продължи:
- Скорцени е осъзнал, че хората му трябва да слязат от планерите си и да освободят Мусолини в рамките на три минути, ако искат плана им да успее. При нас не е по-различно. Тази операция изисква всичките тези три фактора, необходими за всяка една успешна тактическа акция - скорост, изненада и съкрушителни силови действия.
Шрьодер кимна с глава.
- Съгласен съм, но гениалността на операцията на Скорцени се е дължала на присъствието на Солети в челния планер. Солети е бил командващ офицер на карабинерите. Когато слязъл от планера, италианската охрана е била толкова объркана, че е нямала представа какво да прави. Това колебание е послужило на Скорцени да извоюва преднина и да завърши мисията успешно. Освободили Мусолини без нито един изстрел.
Харват опипа картагенските гривни, останали в джоба на якето му - същите, които беше взел по време на почти фаталното изкачване във Франция - и каза:
- Мисля, че можем да се сдобием с наш собствен Фернандо Солети, но искам да обсъдим с вас насаме.
С тези думи Харват приключи презентацията си. Силно се надяваше, че Тимъти Рейбърн все още се интересува само от парите.
Докато караха към Льо Ральор, Харват и Алкът разказаха на Клаудия и Шрьодер за всичко, което им се беше случило. Разказът продължи почти през цялото пътуване и ако Клаудия не познаваше достатъчно добре Скот и не беше преживяла с него толкова много, щеше да ѝ е много трудно да им повярва. Едва когато им оставаха по-малко от два километра до селото, Харват започна да нахвърля най-неотложния си план. Нямаше как да знаят дали Рейбърн ще клъвне на въдицата, но ако не друго, поне Шрьодер щеше да добие представа за охраната в подножието на лифта.
Всички бяха съгласни, че Клаудия трябва да пусне стръвта. Френският и беше роден език и макар че Рейбърн щеше да е изключително предпазлив към предложението ѝ, тя беше най убедителния човек, когото можеха да изпратят.
Харват паркира колата в околностите на селото, извади една от гривните от джоба на якето си и я подаде на Клаудия. Тя е загледа съсредоточено, изпълнена с благовоние пред древната и история и чувството на ужас, който бе извикала. Сложи гривната на китката си много внимателно, сякаш украшението би могло да я нарани.
- Знаеш какво да правиш, когато стигнеш подножието на лифта, нали? - попита я Харват.
Клаудия кимна.
- Ще предам съобщението на полицията, после ще сваля гривната, ще я сложа заедно с бележката в хартиен плик и ще им го оставя.
- Ако нещо се обърка? Как ще сигнализираш, че си в беда?
- Ще преместя чантата си от лявото рамо на дясното.
- Добре - каза Харват. - Къде ще бъдат разположени всички?
- Джилиън и Хорст ще бъдат на терасата на отсрещното кафене ,,Ла Бержер”. А ти… - тя направи пауза. - Всъщност не зная къде ще бъдеш ти.
- Ще бъда наблизо. Много наблизо. Не се безпокой.
Предвид това, че Харват и Хорст щяха да я наблюдават, Клаудия изобщо не се безпокоеше, поне не и за собствената си безопасност. Тревожеше я само въпросът дали планът ще успее. Харват съвсем удачно беше извикал спомена за Ото Скорцени, тъй като при всяка една от великите му мисии неговите началници са хранели сериозни съмнения дали има и най-малък шанс за успех.
Клаудия гледаше часовника си. След като последните няколко минути отминаха, тя се появи между две сгради в другия край на площада и се запъти право към лифта. Без да бърза, със спокойна походка, младата жена даде възможност на четиримата полицаи, облегнати на копите си, да я огледат добре, преди да ги доближи.
Харват беше застанал под един навес наблизо и я наблюдаваше. Нямаше как да не забележи, че мъжете спряха да говорят помежду си, приковали погледите си в приближаващата ги жена. Беше направо невероятна. Надарена с изключителна красота и интелигентност, тя умееше да се справя в живота без чужда помощ. Той тъкмо се канеше отново да се упрекне, че я е изгубил, когато Клаудия преметна косата си на едното рамо, пусна в ход най-бляскавата си усмивка и извървя последните метри до поста на полицаите. Беше време за шоу.
Въпреки че и Джилиън можеше съвсем спокойно да предаде гривната, Клаудия разбираше защо Харват не беше възложил задачата на нея. Алкът не беше работила в системата и макар да беше доказала способностите си, съдейки по разказа на Скот за преживяванията им, трябваше да бъдат максимално предпазливи при залагането на капана. Рейбърн и без това щеше да е крайно недоверчив и ако надушеше нещо особено, че и Харват е замесен, щеше да си плюе на петите и да изтърват шанса си.
Клаудия продължаваше да се усмихва, когато стигна до полицаите. Тя пофлиртува с тях, повъртя гривната около китката си и после извади от чантата бележката, която той и беше продиктувал да напише в колата. Свали бижуто от ръката си, сложи го в малък плик заедно с бележката и подаде всичко на един от полицаите. След като пококетира още малко, тя се обърна, прекоси площада и изчезна.
Петнадесет минути по-късно всички отново се събраха в колата и потеглиха към Сион.
- Как мина? - попита Джилиън.
- Идеално - отговори Клаудия. - Реагираха точно както предвиди Скот.
Харват намести огледалото за обратно виждане, за да я вижда по - добре от шофьорското място.
- Кажи ми какво стана.
- Щом ме видяха да идвам, ме взеха за туристка, заинтригувана от Ага Хан. Май често им се случва. Но когато споменах името на Тим Рейбърн, всичко се промени.
- Как точно.
- Те със сигурност знаеха за кого говоря. Когато ги помолих да му предадат нещо от мое име, ми казаха, че не им е позволено да приемат пратки за Ага Хан или персонала му. Тогава извадих бележката и хартиения плик от чантата си. Единият от полицаите се пошегува и попита защо хубаво момиче като мен би искало да има нещо общо с човек като Тим Рейбърн. След тази забележка продължих разговора с него. Понеже Ага Хан прекарва много време в Женева, казах, че съм срещнала Рейбърн там и че той ме е помолил, ако някога пристигна в Льо Ральор, да го потърся. Изхлузих гривната от ръката си, пуснах я в плика и казах на полицая, че ако бележката ми не подсети Рейбърн коя съм, то гривната със сигурност ще успее.
- Успя ли да ги убедиш?
- Така ми се стори - отвърна Клаудия. - Няма да се учудя, ако са му се обадили горе, в „Еглемон” , веднага щом съм си тръгнала.
- Бива си я, а, Хорст? - каза Харват.
Шрьодер не изглеждаше особено доволен, че годеницата му е играла ролята на сексапилна необвързана жена, която търси компанията на Тим Рейбърн, за да се позабавляват, независимо че това беше в интерес на общата им мисия. Вместо да отговори, командосът само кимна с глава и се загледа през прозореца на колата във вечерното небе.
- Значи, остават ни около три часа до срещата - продължи Харват, - но мога да ви гарантирам, че Рейбърн и някои от хората му ще се появят по-рано, за да си осигурят добри позиции и да спечелят преднина.
- В бележката пишеше да бъде сам - отбеляза Клаудия. - Откъде си толкова сигурен, че ще пристигне с подкрепление?
- Защото точно това бих направил аз.
Въпреки че се раздели с няколко стотарки в зелено, за да убеди управителя на „Барок кафе“, най-нашумялото нощно заведение в Сион, намиращо се на „Авеню дьо Франс“ 24, да изпълни молбата му, цената си струваше. Единственото, което човекът щеше да си спомня от тази нощ, щеше да е само един американец и най-голямата пачка банкноти, която беше виждал през живота си, и операцията нямаше да засегне кариерата на Клаудия, Хорст Шрьодер и швейцарските командоси. Харват реши, че се е отървал евтино. Макар че клубът претендираше да е наследник на великата традиция на френските кръчми като „Ла Купол“, „Ле Гран капюсин“, „Льо Шиен Ки Фюм”, ,, Льо Трен Блю“ и „Ще Фло“, управителят имаше още много какво да учи за печеленето на пари.
Четиридесет и пет минути преди уречения час първият от охраната на Рейбърн влезе в „Барок кафе“, запъти се към бара и се разположи на една от високите коктейлни маси. Човекът биеше на очи и хората на Шрьодер, които се преструваха на бодигардове на клуба, го забелязаха мигновено. Следващият беше много по-труден за разпознаване. Беше се слял с посетителите почти идеално. Ако един от мнимите бодигардове не го бе мярнал да виси отвън и да чака някоя групичка, с която да завърже приятелство и да се вмъкне в заведението, щяха лесно да го пропуснат.
Когато най-сетне се появи и разжалваният агент на Сикрет сървис, той беше придружен от още двама души, които не се опитваха да прикрият защо и с кого са дошли. Рейбърн огледа набързо кафенето, откри каквото търсеше и не обърна никакво внимание на сервитьорката, която се поинтересува дали има резервация. Резервация нямаше, но резерви по повод срещата - колкото щеш. Когато обаче забеляза разкошната жена, седнала сама на една маса зад неотворена бутилка „Дом Периньон“, и златната гривна на китката ѝ, която беше съвършено копие на другата, заключена в сейфа му, това му бе достатъчно, за да не се откаже.
- Ако това бе бутилка „Кристал“ - каза Рейбърн, доближавайки Мюлер, - щях да се обърна и да си тръгна. За мен е удоволствие да се запозная с жена от такава класа.
Клаудия се усмихна и покани с жест госта си да седне на празния стол срещу нея.
- Съжалявам, че няма повече места, но както знаете, молбата ми бе да дойдете сам.
Рейбърн погледна Клаудия и после махна с ръка на двамата си охранители да се отдалечат.
- Изглеждате ми умна жена. Със сигурност не сте очаквали да дойда на подобна среща, без да доведа и мои колеги като придружители.
- Честно казано, господин Рейбърн, не знаех какво да очаквам. Досега не съм правила нещо подобно.
- Наистина ли? - отвърна той, извади бутилката от кофата с лед и започна да разкъсва станиола около телената клетка. - Мен със сигурност успяхте да заблудите.
- Направих каквото беше необходимо, за да се срещна с вас - каза Клаудия.
Харват, който беше се погрижил да няма свободни маси около тяхната, видя как придружителите на Рейбърн се присъединиха към колегите си на единственото място, откъдето можеха да държат шефа си под око - бара в предната част на заведението. Успокоени, че жената не представлява сериозна заплаха, те поръчаха по едно питие за всички и скоро започнаха да се заглеждат в стилните посетители, претъпкали модното заведение. И без това не им беше казал защо ги взима със себе си, беше им наредил само да му пазят гърба и нищо повече. Без каквито и да било обяснения. Доколкото можеха да съдят, единственият проблем, който шефът им имаше тази вечер, беше как да вкара седящата срещу него зашеметяваща жена в леглото си.
- И как точно разбрахте къде да ме търсите?
Харват беше очаквал този въпрос и беше подготвил швейцарския прокурор с възможно най-добрия отговор - истината.
- Имейл адресът, който сте дали на Мари Лавоан. Използвах го, за да ви намеря.
- Това е невъзможно - усмихна се Рейбърн. - Към тази електронна пощенска кутия не е приложена никаква лична информация.
- Не, но сте използвали дебитна карта „Виза“, за да платите за нея, а картата черпи средства от една банка в Малта.
Усмивката му изчезна.
- Това все още не обяснява как се озовахте в подножието на лифта и защо ми оставихте пакет с „хуманитарна помощ“.
- Прикривате следите си много добре - поласка го тя. - Но сте допуснали една-единствена грешка.
- А именно?
- Използвали сте картата в Льо Ральор. Щом научих за това, наех детектив в Женева и той свърши останалото.
Рейбърн не беше във възторг, че жената е прибягнала до услугите на детектив, но можеше да се погрижи за него по-късно, ако се наложеше. Тя обаче успя да го впечатли.
- Явно сте похарчили известна сума пари, за да ме откриете. Надявам се да си е заслужавало.
- Ще видим - отговори Клаудия.
- Защо не ми разкажете как попаднахте на тези хубави гривни?
- Баща ми беше в екипа на Доналд Елисън.
- Бернар Лавоан? Той ли ви беше баща?
- Не, Морис Веве. Помощникът на Бернар.
- Носачът - спомни си Рейбърн. - Разбира се. Но какво общо има това с мен?
- Както споменах в бележката си, Мари Лавоан не е споделила цялата информация с вас. Изпратеното в ,,Сотбис" е било само малка част от онова, с което е разполагала.
Рейбърн отвлече за миг вниманието си от бутилката шампанско и каза:
- Знаех си, че не може да ѝ се вярва.
- Напълно съм съгласна с вас, господин Рейбърн. Баща ми вложи точно толкова усилия в работата, колкото и мосю Лавоан. И все пак, Мари изобщо не си е и помислила да ме включи във вашите сделки.
- Трябва да ме разберете. Отношенията ми с Мари Лавоан са много….
- Бяха - поправи го Клаудия, прекъсвайки го по средата на изречението. - Отношенията ви са „били”.
- За какво говорите?
- Мари Лавоан е била убита, господин Рейбърн. Точно както съм сигурна, че баща ми, мосю Лавоан и доктор Елисън са били убити.
- Защо ме гледате така? - попита Рейбърн. - Нямам нищо общо със смъртта им.
- Така ли?
- Не.
Мюлер устоя на втренчения му поглед и после каза:
- Каквото и да се е случило, вече няма голямо значение. Дойдох тук по работа, а не да печеля приятели.
- Жалко - отвърна Рейбърн, който свали телената клетка и внимателно завъртя дъното на тъмнозелената бутилка шампанско, докато тапата не изскочи с меко пукване. - Имам чувството, че с вас можем да станем изключителни приятели.
- Съмнявам се.
Рейбърн наля шампанско в чашите им и отново постави бутилката в кофата с лед.
- Тогава най-добре да прескочим любезностите и да преминем по същество.
- Напълно съм съгласна - каза Клаудия, поемайки подадената ѝ чаша.
Прескачайки и тоста, Рейбърн отпи от шампанското, облиза устни доволно и продължи разговора:
- Казахте, че Мари Лавоан не е била напълно искрена с мен. От къде знаете това?
Мюлер остави чашата си на масата и отговори:
- Всички артефакти от пещерата са били пренесени от баща ми и Бернар Лавоан… , работили са наравно.
- Следователно вие се чувствате в правото си да искате равен дял. Прав ли съм?
- Точно така.
- Само че имаме проблем. Според вас Мари Лавоан вече не е сред живите.
- Всъщност според полицията.
Рейбърн пое още една глътка шампанско и се поинтересува:
- Каква точно с била причината за смъртта на Мари Лавоан?
- Огнестрелна рана в главата - отвърна появилият се зад него Харват, предрешен като сервитьор и дегизиран с по-тъмна коса, очила и козя брадичка.
Той опря до тила на Рейбърн пистолет със заглушител, увит в голяма ленена салфетка и скрит под подноса му.
- Куршумът е изстрелян от оръжие, подобно на това, което усещаш опряно в тила си точно в този момент.
Виждайки, че Харват е установил контакт с Рейбърн, Шрьодер извади от джоба си своя клетъчен телефон и изпрати текстово съобщение до екипа си. Четиридесет и пет минути по-късно чифт шокови гранати се взривиха пред входа на кафенето. Всички вътре, включително хората на Рейбърн, надникнаха през прозорците, за да видят какво се е случило. През това време по посока към бара бяха хвърлени още три шокови и няколко димни гранати.
В последвалия хаос на входа на заведението Харват и Клаудия изблъскаха Рейбърн през аварийния изход, който се намираше до кухнята. Отвън чакаха двама от хората на Шрьодер. Те бързо сложиха на бившия агент на Сикрет сървис пластмасови белезници и превръзка на очите и го натикаха на задната седалка на чакащата ги кола.
Откараха го до международното летище „Сион“ при малкия хангар в отдалечения край на военната база, който използваха като команден център. Едно от помещенията в дъното на постройката служеше за арестантска килия и импровизирана стая за разпити. Щом му махнаха превръзката от очите и зрението му се проясни, видя пред себе си последния човек, когото бе очаквал да срещне.
- Скот Харват - каза Рейбърн, като огледа стаята и се опита да разбере къде се намира. - Какво правиш тук, по дяволите?
Харват не си даде труда да му отговори. Вместо това сви юмрук и удари Рейбърн право в устата.
Ударът беше сполучлив и на Рейбърн му притъмня пред очите. След като изплю кръвта от устата си върху бетонния под, той вдигна очи към Харват и каза:
- Предполагам, че съм си го заслужил.
- Заслужаваш много повече - отвърна Скот. - Това беше само началото.
- Не бих го нарекъл честна схватка - заяви Рейбърн, като се опита да се освободи от пластмасовите белезници, с които го бяха вързали за стола.
- Ти ли ще ми говориш за честни схватки? А и това не е схватка, а бой, който отдавна трябваше да си отнесъл - поправи го Харват и отново заби юмрука си, този път в корема му.
Извън стаята Джилиън, Клаудия и Хорст Шрьодер чуваха как Харват обработва арестанта си. Трябваше много да внимава с побоя. Първият удар в устата беше единственият, който можеше да му нанесе по лицето. Беше мечтал за тази възможност от години, но се налагаше занапред да овладява гнева си. Ако останеха белези, Рейбърн нямаше да им е от полза.
Арестантът отново изплю кръв на пода, погледна към Харват и отбеляза:
- Ако ще ме убиваш защо просто не приключваме?
- Все търсиш начин да минеш между капките, а? - отвърна Скот, след което го удари в слънчевия сплит и изкара въздуха от дробовете му.
Докато Рейбърн се давеше, опитвайки се да възстанови дишането си, Харват започна да му задава въпроси:
- Къде е Емир Токай?
- Не зная за какво говориш - повтори Рейбърн.
Лъжеше и Харват знаеше много добре това. Беше му изписано на лицето, което той пусна, за да се отдалечи бавно до другия край на помещението.
- Зная, че ме лъжеш, Тим. Виждам го.
- Какво видя? Микроизражение на лицето, продължило частица от секундата и издаващо вината ми? Не ми пробутвай глупостите на Сикрет сървис.
- Глупости или не, видях видеозаписа от отвличането на Токай в Бангладеш. Трябваше да си сложиш маска или да избереш по-подходящо място, където да го похитиш.
- За какво говориш?
- На банката отсреща е била монтирана нова охранителна камера. Когато главорезите ти са отворили вратата на багажника, за да натикат Токай вътре, камерата те е уловила идеално седнал на задната седалка.
Рейбърн мълчеше.
- Няма ли да пуснеш някой духовит отговор?
- Никога не ме е бивало в остроумията - отвърна той накрая. - Те са твой специалитет.
- Малко е късно за ласкателства, не мислиш ли?
- Ето, видя ли? Никога не можеш да се сдържиш. Това ти е проблемът. Казваш каквото ти дойде наум и следваш сляпо знамето. Няма друг като теб, който да кълве така лакомо простотиите за дълг, чест и родина.
- Това само показва, че работата за мен е нещо повече от заплата Ако се опитваш да ме обидиш, ще трябва да се постараеш доста повече. Гордея се, че служа на страната си.
Рейбърн изплю поредната храчка кръв и се захили.
- Какво е толкова смешно? - поинтересува се Харват.
- Ти. Ти си мокрият сън на всеки вербовчик. Истината, справедливостта и американският дух. Толкова дълго са ти го пробутвали, че вече не знаеш нищо друго. Отстъпиш ли малко встрани от знамето, и вече няма да имаш представа кой си.
- А ти имаш ли?
- Имам и още как. Ние с теб сме си лика-прилика.
Харват отново прекоси стаята и се върна при Рейбърн, готов да го халоса право в челюстта, но се сдържа.
- Ние с теб нямаме нищо общо.
- Да бе - озъби се Рейбърн. - По време на цялата си кариера при тюлените и в Сикрет сървис си бил на ръба на уволнението. Ти си умен тип, но явно никой не може да те оцени, особено като решиш да раздаваш правосъдие самостоятелно.
- Изобщо не знаеш за какво говориш.
- Забравяш, че бях един от инструкторите ти. Прочетох досието ти от флота с кориците. Наблюдавах начина ти на действие, докато не напуснах Сикрет сървис. Може и да си добре обучен, но никога не си принадлежал на нито една от двете организации. Твърде умен си за тях. Побъркваш се, когато ти кажат да си седнеш на задника, когато ти самият знаеш как трябва да бъде свършена работата. Това е то държавната служба. Началниците ти може да те наричат безразсъден, но не там е проблемът. Начинът ти на действие граничи с гениалността, но никой от тях няма да може да го осмисли. Въпрос на време е да извършиш нещо и да не им оставиш друг избор, освен да те уволнят - както уволниха мен - и тогава ще видиш, че сме еднакви. Ние сме това, което правим. И, повярвай ми, когато се примириш с това, ще си много по-щастлив.
- Ти да не си станал психолог? Изритаха те от Сикрет сървис заради участието ти в политическото убийство на високопоставен чуждестранен гост.
- Сериозно? - отвърна Рейбърн. - И тогава защо не са ме тикнали в някой затвор?
- Сам си вярваш на небивалиците, а? Причината да не гниеш в затвора е, че така дълбоко си заровил уликите, че никой не успя да ги открие.
- Изненадваш ме, Скот. Не съм очаквал, че точно ти ще ме обвиниш без доказателства.
- Защо? Понеже сме изпили няколко бири в Белтсвил? И навремето сме били партньори? Майната ти. До гуша ми дойде от глупости.
Харват сложи ръка на гърлото на Рейбърн.
- Ще те попитам само още веднъж и те предупреждавам: колкото повече ме лъжеш, толкова по-силно ще стискам. Къде е Емир Токай?
Рейбърн иначе беше костелив орех, но кой знае защо, щом Харват пресечеше пътя на кислорода към мозъка му, някак си ставаше изключително отзивчив. Той призна не само че е на работа при Ага Хан, но и че е шеф на охраната му. Изпя всичко и за отвличането на Емир Токай: как под преките заповеди на своя работодател е дирижирал похищението на учения. Каза им, че е още жив, и начерта подробна схема за мястото в „Шато Еглемон“, където го държаха.
Друго Харват не успя да изкопчи. Или Тимъти Рейбърн беше най-големият лъжец на света, или наистина знаеше малко за връзката на Ага Хан с Ислямския институт за наука и технологии и с мистериозното оръжие на Ханибал. Призна, че отново по заповед на своя шеф е организирал и платил археологическите експедиции на Доналд Елисън в Алпите, но нямаш представа какъв е бил предметът на издирване. Освен това бил в неведение за изчезването на Бернар Лавоан, Морис и доктор Елисън, докато съпругата на Бернар, Мари, не се свързала с него повече от година по-късно.
Харват на няколко пъти се опита да го хване в противоречие, но безуспешно. В разказа на Рейбърн нямаше и една пролука. Да, беше отвлякъл Токай, но не знаеше какво иска Ага Хан от него. Да, беше осведомен, че шиитският водач поддържа отношения с Ислямския институт за наука и технологии, но нямаше представа до каква степен. Освен това, според красноречивото твърдение на самия Рейбърн, всички „чалми“ били от един дол дренки. Изглежда работодателят му бил доволен, че бивш агент от Сикрет сървис е шеф на охраната му. Така се чувствал в по-голяма безопасност. И все пак Ага Хан не се доверявал на никого, дори на шефа на охраната си. През по-голямата част от времето изпитвал извратеното удоволствие ла третира Рейбърн като гъба - държал го на тъмно, тоест, в неведение, и му разправял простотии.
Два часа по-късно изтощеният Харват се пречупи. Беше му ясно, че няма да измъкне нищо повече от бившия си инструктор. Сега трябваше да се съсредоточат върху освобождаването на Емир Токай и ако беше възможно да се доберат до Ага Хан и да го накарат да проговори.
Рейбърн помоли за малко вода, както и да отиде до тоалетната, но Харват изгаси лампите и го остави вързан за стола. Беше му необходимо да си почине някъде. Само след пет часа екипът щеше да се събере за последен инструктаж, преди да излети за ,, Шато Еглемон”.
Час преди излитането Харват и Шрьодер още веднъж прегледаха плана за щурма. Не се знаеше доколко надеждна е информацията на Рейбърн и те решиха да разчитат на нея в минимална степен. Сега, когато разполагаха със собствен Фернандо Солети, Шрьодер беше убеден, че шансовете им да успеят са по-добри от преди. На Харват много му се щеше да сподели тази негова увереност.
Скоро въпросът дали да вземе Алкът с десантната група се превърна в най-сложното тактическо решение за Скот. Самата Джилиън беше категорична и представи същите доводи в полза на участието си, до каквито бе прибягнала в Милано - че ако има документи в ,,Еглемон”, свързани с болестта, единствено тя е достатъчно класифицирана, за да прецени кои от тях са най-важни. Ако времето ги притиснеше и успееха да вземат само част от книжата без нейна помощ, това би било равносилно на игра на сляпа баба. Накратко, без нея нямало да се справят.
Джилиън беше права, но Харват се чувстваше длъжен да ѝ даде последен шанс да се откаже. Макар да се надяваха да проникнат и да си тръгнат без нито един изстрел, в тази рискована мисия беше възможно и да има убити. Една от тях можеше да е Джилиън Алкът. Дори и осведомена за всички опасности обаче, тя не промени решението си. Щеше да участва.
Харват вярваше на Рейбърн дотолкова, че да го използва единствено като разменна монета, и в последния момент измисли една доста примитивна застраховка да си гарантира, че той няма да им създава главоболия.
Въз основа на познанията си върху импровизираните взривни устройства Скот, не без помощта на експерта на ,, Щерн“ по експлозивите, сглоби малка изненада за Тимъти, която той щеше да носи в боксерите си.
За закрепване на бомбата на място използваха армирана лента. Когато забеляза дискомфорта, изписан на лицето на Рейбърн, Харват му се присмя:
- Като в евтин хотел - теснотия.
После вдигна дистанционния детонатор, така че Рейбърн да го види, и додаде:
- Ще те следвам на три крачки разстояние. Само да заподозра, че сигнализираш на хората си, по онази алпийска ливада ще се търкалят топки като по игрище за голф, ако ме разбираш какво искам да ти кажа.
Рейбърн не обели и дума, само изгледа кръвнишки Харват.
Двайсет минути по-късно, облечени в екипи на „Номекс“, каквито носеха и охранителите на ,, Еглемон“, Харват даде последни инструкции на командосите от „Щерн“ и пилотите на планерите, преди да излязат на пистата.
Новите моторни планери ,,Супер Винат“, модел „Икарус“ на ,, Айротехник” имаха голям размах на крилете и изглеждаха като хибрид между типичен безмоторен двуместен самолет за пилот и пътник и малък едновитлов ,,Чесна”. Планерът беше предназначен за пилот и двама пътници максимално допустимото тегло, посочено от производителя, бе 337 килограма. Налагаше се да го натоварят повече. Като свалиха голяма част от оборудването му и оставиха само най-необходимото, успяха да се качат по четирима души и пилот във всяка машина.
Харват и Шрьодер щяха да летят с Рейбърн и още един командос в първия ,, Супер Виват Икарус“, а във втория щяха да се качат Клаудия, Джилиън и двама от ,,Щерн“. Последните два планера побраха по четирима командоси. При толкова къса писта за кацане беше важно всеки планер да се приземи, да разтовари пътниците и да излети навреме, така че да освободи място за следващия летателен апарат. Това щеше да е като сложен танц, който, за съжаление, нямаха достатъчно време да репетират.
На самолетите им бяха дадени позивни ,, Силоз” - 1, 2, 3 и 4, според реда, в който щяха да кацат на „Еглемон”. Първите три щяха незабавно да отлитат след слизането на пътниците, а четвъртият щеше да остане на земята, в случай че се наложеше бърза евакуация на Емир Токай. Както и летците на другите машини, капитанът на „Силоз 4“ беше швейцарски пилот на изтребител и беше поел задачата с готовност, осъзнавайки, че ако нещата загрубеят, той ще се превърне в лесна мишена. Харват от своя страна се постара да увери човека, че ще направи всичко възможно нещата да не се влошат на много ранен етап.
Останалите осем командоси от ,, Щерн“ трябваше да обезвредят полицаите в подножието на лифта в Льо Ральор и да се качат горе веднага щом колегите им завземат позициите си в ,,Еглемон”.
Когато изкараха планерите на пистата, пилотите им извършиха последни проверки преди полета. Вътре в хангара командосите прегледаха за последно снаряжението и комуникационното оборудване и натъпкаха догоре джобовете и мешките си с допълнителни муниции. Щом всички пътници се качиха на борда и първият планер получи разрешение за излитане, членовете на екипа, останали на земята, скочиха в две наети коли и потеглиха към Льо Ральор.
Брайън Търнър се огледа наоколо, за да се увери, че е сам, след което седна на компютърния терминал и влезе в системата. У него винаги будеше почуда фактът, че ЦРУ се тревожи повече от евентуални външни хакерски атаки, отколкото от вътрешни нарушения на сигурността.
Търнър се увличаше по технологиите за криптиране от седемгодишна възраст. Националната агенция за сигурност се беше опитвала да го привлече в редиците си многократно през последния курс на следването му в Калифорнийския политехнически университет, но накрая ЦРУ го спечели на своя страна с високите доходи и славата си. Животът в Лангли обаче, особено след 11 септември, изобщо не оправда очакванията му. Нямаше нищо общо с екшъните на големия екран, а и Търнър беше убеден, че при всички тези правила, които той и колегите му трябваше да спазват, беше въпрос на време на Америка да понесе нов опустошителен терористичен удар.
Може би точно това го привлече най-много у Хелън Кармайкъл. Както и фактът, че след като сенатската комисия по разузнаването направи обиколка на новия антитерористичен център, или АТЦ, както нежно го наричаха в ЦРУ, един от сътрудниците ѝ се свърза с него и го попита дали би участвал в свръхсекретна фокусна група. Търнър веднага прегърна тази възможност и беше поканен на вечеря със сенатора от щата Пенсилвания.
Скоро стана ясно, че Хелън Кармайкъл няма никакво намерение да събира каквато и да било тайна фокусна група, а по-скоро търси по-нататъшно развитие на личните им взаимоотношения. На първата им вечерна среща тя го заведе в един от най-елитните ресторанти в окръга - „Смит и Воленски“, където се насладиха на сочните пържоли и откриха общата си страст към мръсните мартинита. По-късно, на задната седалка на наетата за вечерта лимузина, тя го ощастливи с най-страхотната свирка на света.
След свирката последва цяла нощ на невероятен секс в неговия апартамент - секс, на какъвто не беше очаквал, че пенсилванската сенаторка е способна. Хелън Ремингтън Кармайкъл беше горещо парче и ако питаха Брайън Търнър, съпругът ѝ изпускаше първокласна нимфоманка. Нещата, които тя правеше и изричаше, когато бяха заедно, можеха да накарат и най-педантичния счетоводител да зареже бизнеса си.
Беше му дошло до гуша от живота в ЦРУ и той виждаше в Кармайкъл своя билет за бъдещето. Като неин съветник по националната сигурност Брайън щеше да има по-големи отговорности, когато тя станеше вицепрезидент. А ако проявеше достатъчно търпение, щеше да разполага с власт на най-високо ниво, когато тя заемеше президентския пост. Дребните кражби и нарушения, които извършваше заради нея сега, бяха нищо. Всъщност според Търнър ЦРУ си го заслужаваше, след като не си беше осигурило достатъчно надеждна защита срещу хакери, работещи в централата му.
Той погълна лакомо шепа пържени картофи, купени от денонощния ресторант на ЦРУ, после стартира най-новия си непроследим ,,троянски кон” и зачака първите резултати.
Дванадесет минути по-късно Търнър едва не се задави с луксозната бисквита на ,,Мисис Фийлдс”, която дъвчеше. Плоският екран на монитора му се активира и на него се появи файл, съдържащ имена, дати, плащания и подробности около американския президент Джек Рътлидж и неговия личен таен отряд от оперативни агенти.
Повече от половин час се издигаха летателните апарати ,,Супер Виват”, докато достигнат точно определената височина. Най-накрая пилотът на ,,Силоз 1” провери координатите си и стартира процеса на преконфигуриране на машината в планер. След като редуцира мощността на двигателя и го охлади, той го спря напълно, центрира пропелера и го прибра в носа на самолета. Сетне изключи подаването на гориво и контролния бутон на двигателя. Самолетът мигновено беше обгърнат от пълна тишина. Шрьодер никога не беше летял с планер и сега разбираше защо Харват (и Ото Скорцени преди него) го бяха избрали като идеалното средство за тайно проникване.
Скот от своя страна вече беше съсредоточил мислите си върху първите три минути след кацането. Когато слезеха от борда, щяха да бъдат само той, Шрьодер и още един член на екипа - тоест, без всякакво прикритие, докато не кацнеха подкрепленията. Но дори и тогава щяха да разполагат с четиринадесет стрелци срещу тройно повече гардове. На всичко отгоре, трябваше да държи Рейбърн под око, който щеше да остане с пластмасови белезници до самото приземяване. Клаудия пък трябваше да пази Джилиън да не попадне под обстрел. Независимо какво смяташе Шрьодер, шансовете определено не бяха на тяхна страна. Единственото им предимство беше елементът на изненадата и Харват се молеше това да е достатъчно.
Пилотът ги предупреди, че след три минути ще бъдат над целта. Харват още веднъж мислено прехвърли плана, докато проверяваше оръжията си. Спря за момент, за да успокои дишането си и да забави сърдечния ритъм. Адреналинът вече препускаше по вените му, придружен от онова усещане, което винаги се появяваше, щом се впуснеше в нещо рисковано - страхът. Отдавна беше разбрал, че който твърди, че не се бои в подобни ситуации, е или лъжец, или глупак. Не липсата на страх правеше от обикновения човек храбрец, а действията му въпреки чувството.
След като направи последна проверка на контролното табло, пилотът на ,,Силоз 1” навлезе във въздушното пространство над малкото планинско плато по посока на вятъра, задвижи механизма за кацане и започна плавно спускане. Харват извади от джоба си ножа марка ,,Бенчмейд” и сряза пластмасовите белезници на Рейбърн.
Подходът за кацане започна идеално. Едва когато бяха на десетина стъпки от земята обаче, забелязаха нещо, което липсваше на разузнавателните снимки на Харват. Мястото беше осеяно с ями и камъни с размера на баскетболна топка.
Пилотът на ,,Силоз 1” се опита да се издигне на ново, но вече беше късно. Беше спуснал планера твърде ниско и нямаше достатъчно подемна сила. Независимо дали им харесваше или не, вече се приземяваха.
Първото, което излезе от строя, беше предният ляв колесник, при което лявото крило се наклони и задълба в земята. Харват очакваше, че върхът на крилото ще се превърне в опорна точка и ще предизвика бясно въртене на целия планер, но вместо това от края му се откъсна цяло парче и планерът продължи да препуска напред.
Пилотът на ,,Силоз 1” веднага направи опит за рязък обратен завой с надеждата да спре машината. Той бързо завъртя щурвала докрай на дясно, като натисна десния рул със скоростта на прилеп, влязъл в сблъсък с бейзболна топка. През това време Рейбърн се възползва от суматохата, нахвърли се върху Харват и грабна пистолета му със заглушител „Хеклер и Кох" модел МР7. Изведнъж в кабината се разнесоха три изстрела. Два от куршумите разбиха плексигласовия покрив, а третият одраска тила на пилота, който продължи да управлява машината в продължение на секунда-две и после се строполи върху щурвала. С помощта на Шрьодер Харват изби оръжието от ръката на Рейбърн и без да има друг избор, му нанесе къс удар с отворена длан в носа. Оттам рукна кръв и бившият агент на Сикрет сървис изрева от болка. Понеже беше успял да си върне оръжието, Харват не му обърна внимание.
Само един поглед през строшения плексиглас потвърди подозренията му: Планерът набираше скорост и площадката за кацане съвсем скоро щеше да свърши. Те се носеха към ръба на скалата, след което ги чакаше дълго падане надолу към долината. Това беше непредвиден развой на събитията.
Още от прегледа на разузнавателните снимки те знаеха, че кацането крие изключително сериозни опасности. Единственият начин планът да сработи беше всеки пилот да натисне силно спирачките, щом планерът му докосне земята. При целия свръх товар на борда това щеше да е крайно рисковано, но дори и тогава в най-добрия случай щяха да спрат на метри от пропастта.
Полосата позволяваше да кацне само един самолет и затова първоначалният план предвиждаше, след като членовете на екипа слязат от борда, всеки пилот да отвори носа на летателния апарат, да разгъне пропелера отново навън, за да се задвижи нагоре по ливадата, да обърне и да осъществи нов разбег към ръба на пропастта, за да излети.
Харват се наведе към предната седалка, за да помогне на Грьосер, един от командосите на Шрьодер, да издърпат пилота от щурвала. Беше твърде късно за спирачките. Единствената им надежда беше да завъртят планера в друга посока, за да избегнат пропастта, към които все по-бързо се приближаваха.
Скот пъхна ръце под мишниците на пилота и го издърпа назад, като впрегна всички сили. Щом щурвалът се освободи, Грьосер го сграбчи и го извъртя рязко надясно към края на ливадата и шатото.
Онова, което беше останало от гумите, изстена протестиращо, когато заподскачаха по няколко големи камъка. Стръмната скала беше на по-малко от двайсет метра. Харват помисли дали да не отворя строшения капак и да изскочи навън, но знаеше, че при тази скорост беше достатъчно главата му да се удари само в един камък и щеше да умре на място. Дори да успееше да избегне камъните, можеше да не спре да се търкаля и след като стигне ръба на пропастта. Имаше само един изход - да обърнат моторния планер, а това означаваше не само да работят с щурвала, а да вкарат в действие и руловете.
- Наляво! - изкрещя Харват, който откопча колана на пилота и се опита да го изтегли през облегалката на пилотското място на втория ред, където седяха с Шрьодер. - Завърти щурвала докрай в другата посока и дръж натиснат левия педал!
- Но така ще се ударим в планината! - изрева Грьосер.
- Действай - извика му Шрьодер, който веднага разбра плана на Харват. Състоянието на машината нямаше да им позволи да завият надясно по посока на малкото останала ливада покрай ,, Шато Еглемон“. Единствената им надежда беше да катастрофират. По-добре беше да се блъснат в планината, отколкото да паднат в пропастта.
Грьосер напрегна цялото си тяло и с всички сили завъртя докрай щурвала наляво, но машината не реагира. Харват погледна навън, изчисли разстоянието до отвесната урва и се подготви за най-лошото. Щяха да полетят в бездната.
После, много бавно, осакатеният планер започна да извърта носа си в желаната от тях посока. В началото едва доловимо, но после все по-осезаемо поемаше наляво. Харват понечи да въздъхне облекчено, когато видя купчина гранитни отломки точно по средата на пътя им.
Тъй като не виждаше друг изход, той се подготви за сблъсъка, използвайки тялото на пилота като импровизирана въздушна възглавница.
Купчината от назъбени отломки изигра ролята на рампа, откъртвайки половината от носа и запращайки планера право към скалата. Стомахът на Харват се преобърна и той разбра, че се носят във въздуха. Планината тъкмо се беше приготвила да посрещне челно малкия летателен апарат, когато точно преди сблъсъка се случи нещо.
Бяха направили завой почти под прав ъгъл. Всичко, с което разполагаха, се намираше от дясната страна на планера. Това включваше оцелялото крило и топлите въздушни потоци, издигащи се от долината. Блъснаха се в долната част на крилото и превъртяха самолета в така наречената „бъчва”.
След едно пълно завъртане остатъкът от откъснатото крило се заби в каменистата почва и се откачи напълно, запращайки корпуса да се търкаля нагоре по ливадата, докато най-сетне спря, катурнат на една страна. Мирисът на кордит в пилотската кабина, който се появи след пистолетните изстрели, се смени с една много по-ужасяваща миризма - на самолетно гориво.
Харват отмести пилота от себе си, разкопча колана и стъпи на облегалката на седалката си.
- Да изчезваме оттук. Можете ли да се движите? - попита той, докато отключваше капака.
Шрьодер реагира пръв, после изсумтя Рейбърн. Дори Грьосер, който не беше имал достатъчно време да закопчае колана си, беше здрав и читав. Капакът беше затиснат от голям камък, но след няколко ритника с тежкия военен ботуш се отвори с трясък. Всички успяха да се измъкнат от самолета и да отнесат пилота на безопасно място, преди относително малкият резервоар с гориво да експлодира и да образува голяма огнена топка.
Бяха се отдалечили достатъчно от горящите останки, когато Харват попита дали всички са невредими. Последва хор от утвърдителни отговори, който завърши с констатацията на върналия се в съзнание, но още замаян пилот:
- А уж гумите били пригодени за всякакъв терен.
Докато Харват правеше импровизирана превръзка на главата на пилота, хората от охраната наизскачаха от сградата.
- Не е нужно - каза летецът, опитвайки се да се изправи - Искам само да знам кой от вас, задници такива, ме простреля.
- Ето този задник - каза Шрьодер, като хвана Рейбърн за ръката с мечешката си длан и го избута напред.
- Добре - прекъсна ги Харват, като подаде радиостанцията на пилота. - Току-що те произведохме в авиодиспечер. Не ме интересува как ще го направиш, но намери начин другите планери да кацнат.
- Какво говориш? - учуди се Шрьодер. - Има твърде много камъни. Ще се разбият като нас, ако не и по-лошо.
- А може би не - отбеляза пилотът. - Още няколко метра вдясно и можехме да имаме по-гладка зона за кацане.
- Не ме е грижа какво ще предприемеш - каза Харват, като извади дистанционния детонатор от джоба си. - Прецени сам.
После настрои дистанционното в работен режим, той погледна към Рейбърн и каза:
- Ти си наред, слънце. Направи каквото се очаква от теб и може да доживееш до преклонна възраст. Само ми извърти някой номер, ще свирят „Големи огнени топки“ на погребението ти - сещаш се какво имам предвид.
Рейбърн несъзнателно посегна към слабините си и към слабините си и към взривното устройство, което Харват го беше принудил да носи в гащите си.
- На твое място не бих пипал там - отбеляза Харват и Рейбърн отмести ръка. - Препоръчвам ти също така да не мислиш за Ел Макферсън - додаде той и изтика бившия си инструктор по посока на „Шато Еглемон“ и приближаващите се охранители.
Убеден, че под натиск Рейбърн ще успее да ги вкара в сградата, Харват отново му обеща, че при най-малкото отклонение от плана ще си докара възможно най-тежката форма на сърбеж по слабините.
- Всички да се съберат в трапезарията - заповяда Рейбърн. - Някой подготвя акция срещу Ага Хан. Снощи в Сион се опитаха да ме гръмнат. По въздуха ще дойдат още подкрепления. Погрижете се да ги изпратите веднага в трапезарията. По-живо. Среща след пет минути. Вървете!
След това Рейбърн бързо преведе Харват, Шрьодер и другия командос от „Щерн“ покрай охранителите към стъпалата пред входа. Макар че някои от гардовете изглеждаха учудени от развоя на събитията, те естествено не подложиха на съмнение заповедта на прекия си шеф и веднага се заеха със задачата.
Отвътре „Шато Еглемон“ приличаше повече на английско имение, отколкото на бивш манастир, превърнат в лечебен курорт. Дебелите каменни стени бяха покрити със средновековни гоблени, рицарски доспехи и старинна мебел красяха всеки ъгъл от помещенията.
- Как да стигнем до Токай? - попита Харват и извади начертаната от Рейбърн карта.
- В края на този коридор завиваш в дясно. Там има стълба, която води към приземието.
- Колко души го охраняват?
Рейбърн погледна часовника си.
- Само двама, но сигурно вече са чули за съобщението в трапезарията и единият от тях ще остане, а другият ще се качи горе.
- А Ага Хан? Къде се намира?
Рейбърн се поколеба за миг и после посочи в обратната посока:
- Вдясно от витража има стълба, която води до камбанарията. По средата и ще видиш статуя на свети Никлаус фон Флюе.
- Светецът е покровител на Швейцария - сети се Харват.- Колко уместно. И после?
- Той държи броеница в ръката си. Като я дръпнеш леко надолу, ще се отвори врата. Тя води към втория етаж на манастира. Покоите на Ага Хан са в дъното.
- Има ли друг път до там?
- Да, но ще ти трябва много висока стълба.
Харват нямаше намерение да се катери по високи стълби, за да стигне Ага Хан. Поглеждайки към таймера на часовника си, той хвърли детонатора на Шрьодер и каза:
- Имаме по-малко от две минути. Вие тримата намерете Токай. Ако Рейбърн откаже да ни сътрудничи, гръмнете му топките.
- Чакай малко - спря го Шрьодер. - Мислех, че дойдохме да освободим заложника. Къде отиваш?
Колкото важен да беше Емир, Харват не можеше да изпусне възможността да се добере до самия Ага Хан.
- Исам да видя човека, който стои зад всичко това.
- Не можеш да отидеш сам. Нека първо освободим заложника. След това ще ти пазим гърба - предложи Шрьодер.
- Нямаме време за приказки. Вземете Емир и ще се срещнем отвън.
Шрьодер осъзна, че спорът с Харват няма да доведе до нищо, затова само кимна и тръгна към приземния етаж.
Харват откри вратата в края на коридора, където гладки каменни стъпала водеха нагоре. При статуята на свети Никлаус той дръпна броеницата и фигурата се отдръпна назад, откривайки тесен вход към втория етаж.
На пост пред покоите на Ага Хан в дъното на украсения със стенописи коридор стояха двама плещести пазачи с вид на бивши военни, които напомняха на Харват за охранителите на ,,Сотбис” в Париж.
- Ти пък кой си? - излая единият от мъжете с отчетлив американски акцент и зае позиция за стрелба, насочвайки оръжието си към Харват.
- ШНП - отвърна Харват, използвайки съкращението на военния жаргонен термин ,,Шибано ново попълнение”. - Рейбърн ви иска и двамата в трапезарията за спешна среща. Дойдох да ви заместя.
- Никъде не отивам, докато Рейбърн сам не ми нареди.
- Ти да не си единственият без радиостанция тук, бе? - скастри го Харват. - Не знаеш ли какво се случи току-що навън? Не си ли чул, че всички са свикани на инструктаж?
- Да, ама…
- Какво ,,ама”, бе, задник? Бях на онзи самолет отвън, който сега е горяща развалина, така че, ще ме прощаваш, ама не ми е до празни приказки с такива като теб.
- Може би най-добре да отидем в трапезарията - предложи другият часови.
- Майната му. Докато не го чуя от Рейбърн, не тръгвам никъде.
- Както искаш - отговори Харват, след което им обърна гръб и тръгна обратно по коридора. ,,Дотук беше с плана да превземеш мястото без един изстрел”, помисли си той, докато подготвяше за стрелба своя ,,Хеклер и Кох”.
- Чакай малко - каза часовият, тъкмо когато Харват се готвеше да се обърне и да натисне спусъка. - И без това вече съм в черния списък на Рейбърн. Не искам повече проблеми. А и чаша кафе ще ми дойде добре.
Харват отпусна пръста си, който беше на спусъка и внимателно свали оръжието. Дотук добре.
Щом охранителите изчезнаха зад статуята на свети Николас, Харват се приготви да отвори с ритник вратата към покоите на Ага Хан. В последния момент обаче се спря и реши да пробва дръжката - беше отключено. Той зареди пистолета си, бутна вратата с върха на кубинката си и влезе вътре предпазливо.
Точно както и останалата част на манастира, стаите на Ага Хан бяха пищно обзаведени. Дебели кадифени завеси покриваха плътно прозорците, а настолни лампи в стил ,,Тифани” хвърляха в стаята приглушена оранжева светлина. В камината горяха дърва, акуратно подредени под формата на буквата ,,А”. Мястото беше изпълнено с миризма на книги и плесен.
В дъното на голямата всекидневна, която приличаше повечето на кабинет или библиотека, Харват завари Ага Хан седнал зад масивно дървено бюро, покрито с ръкописи и древни свитъци папирус. Телевизорът с плосък екран зад гърба му беше настроен на една от денонощните новинарски телевизии.
Облечен с карирана риза и панталони цвят каки, Ага Хан никак не отговаряше на стереотипа за мюсюлмански духовен водач. Нямаше я нито типичната надиплена роба, нито дългата неподдържана брада. Беше леко пълен и плешив, което придаваше измамно кротък вид и той приличаше по-скоро на някой дядо, отколкото на фанатично богат международен играч. Истинският му характер обаче се прояви, когато той вдигна глава и заговори. Роден в изгнание, Ага Хан беше възприел изцяло западната култура и резките му думи бяха произнесени с чист британски акцент.
- Кой сте вие? - попита той властно. - Какво правите тук?
Харват знаеше, че Ага Хан е опасен, и реши да не губи време и да поеме нещата в свои ръце. Насочвайки пистолета си срещу него, каза:
- Тук съм, за да ви задам няколко въпроса. А сега станете и сложете ръце така, че да ги виждам.
Ага Хан не помръдна.
- Знаете ли кой съм аз? - тонът му стана още по-остър.
Харват не го беше грижа. Единственото, за което можеше да мисли в момента, беше вероятността от масово заразяване на американски граждани от смъртоносно биооръжие, тествано в селцето Асалаам, а седящият пред него човек по някакъв начин беше ключът към всичко това. Като превключи на пистолета си полуавтоматичен режим, той проби със заглушен изстрел върха на кожения стол на сантиметри от главата на мъжа.
- Явно сте човек, който има проблем със слуха.
Ага Хан постави длани на писалището, подпря се на тях и стана от стола. Златният му ,,Ролекс” и скъпоценните му копчета за ръкавели проблясваха на светлината на настолната му лампа.
- Ще си платите за това - заплаши шиитският лидер, вдигайки ръце във въздуха. - Кълна се, ще си платите.
- Млъкни - нареди му Харват и посочи с оръжието си кожените столове до камината, подканвайки го да седне на някой от тях. - Не искам да чувам нищо от тебе, освен ако не е отговор на мой въпрос. Разбра ли ме?
Ага Хан седна на единия стол, но отказа за отговори. Харват стреля още веднъж, този път между краката му, при което част от пълнежа на тапицерията се разхвърча във въздуха. Мъжът кимна с неохота и промърмори:
- Разбрах.
- Добре - каза Харват и седна срещу него. Включи лазерния прицел и върху коляното на Ага Хан се появи червена точка.
- За да няма недоразумения, това е мястото, където ще попадне следващия ми куршум.
Ага Хан отново кимна с глава.
Харват балансира пистолета в скута си, все още насочен към коляното на шиитския водач, и продължи:
- Въпрос номер едно. Защо отвлякохте Емир Токай?
Мъжът пое дълбоко въздух и Харват забеляза тъмните кръгове под очите му. Изглеждаше крайно изтощен, сякаш не беше спал дни наред. Когато заговори, рязката, властна реч отпреди минути се смени с тон на примирие и умора.
- Защо ме измъчвате? Знаете причината.
- Имам си своя теория - каза Харват, - но искам да я чуя от вас.
Ага Хан го погледна с изражение, което издаваше, че е твърде изтощен за игри, но че няма избор и е принуден да участва в тях.
- Трябваше ни жив по същата причина, по която на вас ви е необходим мъртъв, но, разбира се, вие знаете това.
- Мога да ви уверя, че не съм бил път до тук, за да убия Емир Токай.
Човекът изглеждаше объркан.
- Така ли? И защо, след като убихте всички други учени да си осигурите мълчанието им.
Беше очевадно, че взима Харват за нечий наемник.
- Тук съм, за да направя всичко възможно случилото се в Асалаам да не се повтори никога никъде.
- Значи не работите за него?
- За кого?
- За Акреп - изфуча Ага Хан, сякаш името изгаряше устата му. - Скорпиона.
Харват никога не беше чувал това име.
- Вижте, работя за американското правителство. Просто ми разкажете за Токай и за това какво се е случило в Асалаам.
Ага Хан се взря за миг в камината и сетне отговори:
- Токай ми беше нужен, за да защитя хората си от Акреп.
- Как? Каква заплаха може да представлява той за човек като вас?
- Не само за мен. Акреп е заплаха за всички шиити. Бях достатъчно неразумен, за да му повярвам, че е открил начин да обедини всички мюсюлмани, да ги сплоти отново. Но трябваше да се досетя. Само ни е използвал.
- Използвал ви е? За какво?
- За пари. Пари за експедициите му - голямото търсене на най-страшното оръжие, което щеше да позволи на всички мюсюлмани да бъдат равнопоставени, ако не и да превъзхождат останалата част на света.
- Ислямският институт за наука и технологии - сети се Харват.
- Именно. Чието създаване преди десетилетия беше негова идея.
- Кой е той? Какво е истинското име на Акреп?
- Кой знае. А и какво значение има? Трябваше да обърна внимание на едно-единствено нещо, за което той не можеше да ме излъже, а именно от кой народ произлиза. Но понеже не го направих, сега хората ми ще страдат. Целият свят ще страда. Ще оцелеят само сунитите. Точно това е планирал през цялото време.
- Казахте, че не е могъл да ви излъже за произхода си. Кой е народът, от който произлиза?
- В миналото са били най-великата империя в света. Хитлер е бил запленен от тях и е копнеел да постигне поне част от тяхното могъщество. Дори вашата страна е попадала в мрежите им, без дори да го знае. Либия, Ливан, Сирия, Ирак, Балканите - всички те имат нещо, което ги свързва.
В тези страни имаше мюсюлманско население, но това се стори прекалено очевидно на Харват. Той се замисли над факта, че във всяка от тях имаше сериозни ислямски терористични групировки, свързани с Бен Ладен.
- Има ли връзка всичко това с Ал Кайда?
Ага Хан отхвърли това предположение.
- Нещата са много по-дълбоки. Акреп може да се отърве от Ал Кайда също толкова лесно, както я е създал.
На Харват му беше трудно да повярва, че някой би могъл да се отърве от Ал Кайда, пък на всичко отгоре и лесно. Тъкмо щеше да попита как някой би могъл да е убеден, че такова нещо е възможно, когато в ума му проблесна споменът за един разговор с Джилиън Алкът от предишния ден. „Какво иска Ал Кайда повече от всичко? Основаването на нов ислямски халифат. Основаването на един народ, прекланящ се пред Аллах и оглавяван от халиф, да е водач, признат от целия ислямски свят.“
- Акреп иска да сбъдне надеждата за нов мюсюлмански халифат, нали?
Ага Хан кимна утвърдително и отвърна:
- Един халифат, в който - както той самият твърдеше пред мен в началото - сунитите и шиитите ще бъдат равнопоставени.
- Тогава каква е мрежата, в която Съединените щати са попаднали? Либия, Ливан, Сирия, Иран, Ирак, Балканите - каква е връзката?
Все още седнал на стола си, Ага Хан се наведе напред и отвърна:
- Всички тези територии в миналото са били част от един велик мюсюлмански халифат. Свещено царство на земята, което няма аналог в историята и което Акреп възнамерява да съживи без чужда помощ - Великата османска империя.
- По дяволите, Чък! - изруга Джек Рътлидж, който не беше мигнал от две денонощия.
Той гневно натисна копчето на дистанционното и изключи телевизора.
- Изправени сме пред огромна терористична криза. Нямам време да си играя на Мики Маус. Мислех, че сме се разбрали да се погрижиш за това.
- Опитахме се, господин президент.
- Тя е сенатор. За тях е обичайно постоянно да ухажват медиите.
- Не ми пробутвай безсмислици, Чък. Мислех, че ще говориш с нея.
- Говорих и с нея, и с председателя на Националния комитет на Демократическата партия.
- Защо тогава Хелън Кармайкъл продължава да излиза пред телевизионните камери?
- И?
- Кармайкъл се защитава със зъби и нокти. Точно както очаквахме да се държи, а….
- Председателят на комитета на демократите ти е обещал да стигне до истината и да оправи всичко, нали?
- Точно така - отвърна шефът на канцеларията, - но…
- Ръс Мърсър не приема заповеди от нашата страна на пътеката.
- Така е, сър.
- А източникът на Кармайкъл от ЦРУ? Ще успеем ли скоро да го идентифицираме, дявол да го вземе?
- Имаме одобрена заповед от федерален съдия и вече наблюдаваме човека, от когото смятаме, че изтича информацията. Гари Лоулър координира разследването с ФБР и се надява скоро да има нещо за нас.
- Дано - каза Рътридж. - Доколкото чух, Кармайкъл е готова всеки момент да обяви името на Харват и да публикува снимката му. А призовките, които ни връчи?
- Не са повод за безпокойство. Имах среща с адвокатите на Белия дом. Просто няма да им обърнем внимание.
- Така ли? - каза Рътлидж. - Но това ни прави уязвими, нали?
- Това е само предварителен изстрел. Тя знае, че не може да ни принуди да се явим пред комисията ѝ. Впрочем, носят се слухове, че Кармайкъл е наредила на полицията няколко от затворническите килии в сградата на Конгреса.
Президентът не изглеждаше доволен.
- Няма нищо тревожно - продължи да го успокоява Андерсън. - Това е просто медийна сензация и нищо повече. Неотменна част от добрата телевизия.
- Позволи ми да не се съглася с теб - възрази президентът. - Това е неотменна част от лошата телевизия.
- Съгласен съм, че всичко е насочено срещу настоящата администрация, но Кармайкъл просто парадира с това. Тя знае, че никой действащ президент няма да реагира на призовката ѝ. Само вдига пара. Единственият начин да придвижи нещата напред е да получи необходимия консенсус, за да назначи специален прокурор.
Рътлидж издърпа стола от бюрото си и погледна през прозореца..
- Напомни ми пак защо се съгласих да се кандидатирам за втори мандат?
- Защото хората го искат - отвърна Андерсън. - И защото Кармайкъл не може да лепне никаква мръсотия, колкото и да ѝ се иска.
- Ще ми се да споделях твоята увереност.
- Повярвайте ми. Накрая ние ще излезем победители.
- Някакви новини от Военномедицинския институт? - осведоми се Рътлидж, като се върна на темата, която го бе обсебила.
- Не. Нищо ново. Гражданите, които са били изложени на болестта, все още са в карантина. Центърът за контрол и превенция на болестите работи с хората на Форт Детрик и се опитва да получи някакви отговори.
- Какво ти нашепва интуицията, Чък? И от тази ситуация ли ще излезем победители?
- Не зная, господин президент.
- И аз не зная - отвърна Рътлидж. - Уплашен съм до смърт. Нямаме много време.
Харват се мъчеше да свърже в едно цяло ставащото около него - не само разказа на Ага Хан, а и долитащите зад завесите звуци на приближаващ хеликоптер. Нямаше как Клаудия и останалата част от екипа да имали достатъчно време, че да се върнат в Сион и да сменят планерите с нещо по-подходящо за кацане на негостоприемния терен на имението. Единственото, което му хрумна, беше, че може би това е хеликоптерът на шиитския лидер, дошъл да го вземе за някоя среща в Женева.
Възрастният мъж се вгледа изпитателно в лицето на Харват и каза:
- Умолявам ви да приемете думите ми насериозно. Османската империя е единствената сила, успяла някога да убедени мюсюлманските страни от Средиземноморието и в Близкия изток и да ги сплотява в продължение на шест века.
- Но накрая се разпаднала - вметна Харват.
- Едва преди осемдесетина години, което от гледна точка на историята, особено тази на мюсюлманите, не е равносилно на един миг. Заради бързия напредък на науката и западните технологии османците повече не били в състояние да продължават традиционната борба. Затова решили да предприемат друга тактика. Отстъпили назад, позволили династията им да се преобразува в днешна Турция и зачакали времето, когато биха могли да се върнат, за да възстановят империята си. Милиони турци в наши дни се отъждествяват с османското си наследство. Въпросът ,,Кимсиниз, бей ефенди?” и днес носи посланието отпреди седемстотин години по време на халифата. ,,Кой си ти?”, ,,С какво си допринесъл за величието на своя народ?”. Все още съществува ядро на османската власт, въпреки че тези хора не се идентифицират официално с термина ,,османски”. Освен това не са малко и турците, които биха се радвали страната им отново да бъде смятана за една от най-динамичните социални, културни и религиозни сили в света.
Харват все още не вярваше на ушите си.
- Османските султани са управлявали по силата на наследственото право върху трона - в рамките на едно семейство - продължи Ага Хан.- Това семейство не е изчезнало просто така, когато дните на империята са свършили. Все още съществува пряк наследник на султаната. Човек, чието потекло започва от първия халиф във времената, когато мюсюлманите са били обединени. Няма мюсюлманин по света, който да не бъде привлечен от тази идея.
- А оръжието на Ханибал? Болестта? - попита Харват, който искаше да получи конкретни отговори, а не уроци по история.
- Всичко това е част от плана им да възродят великия мюсюлмански халифат.
Мъчейки се да сглоби всичко в ума си, Харват имаше чувството, че реди тухли върху винени чаши. Трябваше да се върне в началото на историята.
- Как се е стигнало дотам, че сте отвлекли Емир Токай, за да се защитите от Акреп, с когото първоначално сте били партньори?
- Експедициите, осъществени от Ислямския институт за наука и технологии, бяха изключително скъпи - обясни Ага Хан. - Харчеха се стотици милиони долари. На института все не му достигаха пари. Затова Акреп се обърна към мен. Той предостави грандиозния си план за обединение на всички мюсюлмани и попита дали шиитите биха помогнали за финансирането му. Никога не сме имали намерение да убиваме хора.
- Но биооръжието е трябвало да бъде използвано като средство светът да бъде освободен от всички немюсюлмани - отбеляза Харват, който беше настроен скептично към измамната наивност на човека срещу себе си.
- Целта беше да се използва заплахата, свързана с оръжието, за да се всее паника сред западните сили и техните войски да бъдат прогонени от мюсюлманска територия.
- И вие сте повярвали на това? - притисна го Харват. - Без някаква демонстрация, доказваща, че оръжието наистина е ефективно, кой би ви взел насериозно?
- Прав сте - отвърна Ага Хан.- Скоро осъзнах, че без доказателство оръжието няма как да изпълни предназначението си. Понеже едно от ужасяващите му свойства се състоеше в това, че трябваше да бъде вкарано в човешки приемник, за да бъде съживено, преди да влезе в употреба, Акреп предложи да проведем изпитване на място, което впоследствие може да бъде открито от американците.
- Ирак - уточни Харват. - Асалаам.
- Правилно. Така не само щяхме да реконструираме болестта и да я изкараме от хибернация, но последиците от нея щяха да изпратят ясно послание на Съединените Щати и техните съюзници, че вече са изправени пред могъща военна сила, с която трябва да се съобразяват. Но аз си позволих да забравя историята - продължи той. - Много сунити мразят шиитите, но именно османците са бащите на идеята, че шиитите са по - лоши от християните.
- И все пак се присъединихте към тях - отбеляза Харват.
- Не можех да подмина с лека ръка една възможност да обединим нашите разделени религиозни общности. А и онова, което Акреп ми предлагаше, не беше просто покана за чай. Подтекстът беше пределно ясен: или сме с него и сунитите, или сме против тях. Съдейки по информацията на археолога Елисън, за оръжието, което Ханибал е пренасял през Алпите, не ни остава избор.
- И вие стояхте със скръстени ръце, докато невинни хора загинаха в Асалаам? Но щом са християни, какво ви вълнува това?
- Но загиналите в Асалаам не бяха само християни.
- За какво говорите?
- Умряха и шиити.
- Шиити? Казаха ми, че са загинали само немюсюлмани.
- Значи информацията ви не е вярна - отвърна Ага Хан. - Сунитите са били мнозинство в онова село и само те са оцелели.
- Но как?
- Понеже сунитите са вярвали, че шиитите са нечисти и по-низши в очите на Аллах, двете общности са черпили вода от различни кладенци.
- Значи болестта е била във водата? - попита Харват.
- Кладенците са само една брънка в процеса. Акреп никога не е имал намерение да включи и шиитите в обединеното ислямско царство. Той ме изигра и наложи смъртна присъда на народа ми. Затова наредих Емир Токай да бъде похитен и доведен тук. Трябваше да разберем как да имунизираме хората си. Щях да уредя пристигането на повече учени, но докато открием кои са, те вече бяха ликвидирани по заповед на Акреп. Токай беше последният ни шанс.
- И той успя ли да ви помогне?
- Доколкото беше в състояние да събере данните за патологията на болестта - да. Сунитите в Асалаам са били ваксинирани, преди селото да бъде заразено. Във водата, която те черпили от общия си кладенец, било добавено вещество. Без да са поели въпросното вещество в организма си, останалите жители на селото, които са използвали други кладенци, накрая се разболели и починали.
- Значи е сложил нещо във водата на сунитите. Но вие говорите за един-единствен кладенец в едно село. В останалата част от света повечето сунити, шиити и последователи на други вероизповедания споделят едни и същи водоизточници. Не разбирам как планира да ваксинира само сунитите в глобален мащаб.
- Много просто, Акреп е открил водоизточник, който е на разположение само на мюсюлманите сунити. От онова, което е успял да научи Емир Токай, Скорпиона твърдял, че е открил специален извор някъде в Саудитска Арабия. Щял да добави ваксината в тази вода и да я разпространи само сред сунитите.
- Вероятно е възнамерявал да я бутилира. Знаете ли къде се намира този извор или къде е смятал да извършва бутилирането?
- Не.
- А как е възнамерявал да я разпространи до всички сунити?
- И това не зная. Както казах, Акреп никога не е мислил да сподели ваксината с шиитите. Целта му е била да отърве светите мюсюлмански територии от всички западни неверници, от шиитите и всяка една друга общност, която сунитите считат за недостойна да стъпва по свещената земя. След това е трябвало да дойде ред и на останалия свят. Нищо чудно, че Хитлер е имал толкова високо мнение за османците. Били са невероятно коварни хора.
Ага Хан не знаеше нищо повече за болестта и затова Харват смени темата:
- Казахте, че има наследник на султаната. Кой е той? Акреп ли?
- Не, според османската традиция наследникът се изпраща да бъде отгледан на тайно място и няма да бъде повикан, докато халифатът не е готов. Акреп е скритата сила зад трона.
- Каква сила би могъл да има той? Дори не разполага с армия.
- Той лично - не, но Турция разполага с най-голямата армия в НАТО след Съединените щати.
- Да не искате да кажете, че османците могат да призоват турската армия?
- В последствие ще могат да направят и това, но в момента няма значение. Те разполагат с нещо много по-мощно.
- Което е?
- Ислямският фундаментализъм, или ако сме по-точни, уахабизмът - радикално мюсюлманско движение, дало тласък на целия съвременен ислямски тероризъм.
Харват бе твърде добре запознат с идеите на уахабизма и пораженията, които той нанасяше по целия свят.
- Какво имате предвид? Че уахабитите ще свършат работата на османците?
- В известен смисъл, да. Уахабитите биха били най-щастливи, ако ислямският свят се обедини не само в религиозен, но в политическия смисъл. Още преди Осама бен Ладен да стане най-прочутият им поддръжник, уахабитите призоваваха за връщането на мюсюлманския халифат. Атаките от 11 септември бяха призив към мюсюлманите да се надигнат и да превземат властта от корумпираните и вероотстъпнически режими, които ги управляват.
Харват отново си спомни за разговора си с Джилиън.
- Не разбирам. Как османците ще използват уахабитите? И какво общо има това с болестта?
Ага Хан се вгледа в него и каза:
- Революция.
- Революция ли? Къде? В целия мюсюлмански свят?
- Рано или късно - да, но първо трябва да дадат пример, който ще вдъхне сили на всички мюсюлмани да въстанат. Това ще се случи в най-свещената, най-свидна на мюсюлманите страна, която едновременно с това е символ на корупцията и в която западното влияние е най-силно - Саудитска Арабия.
Харват беше стъписан.
- Как се надяват да го постигнат? Та нали династията на Сауд управлява страната с желязна ръка?
- Уахабитите изчакват търпеливо времето си. С помощта на Ал Кайда успяха бавно да се внедрят в редиците на саудитската армия и силите за сигурност. Макар че много войници и полицаи не са предани на Бен Ладен или уахабизма, те едва ли ще са достатъчно, за да окажат отпор. В спорадичните престрелки, предприемани от уахабитите, за да изпитат решимостта на военните и полицията, многократно е ставало очевидно, че саудитската армия и правоохранителните органи не са склонни да стрелят по своите съграждани.
Харват усети как кръвта в тялото му се вледенява.
- А ако американските части в региона се опитат да помогнат за потушаването на бунта…
- Срещу тях ще бъде използвано оръжието на Ханибал, което ще бъде разпространено и в самите Съединени щати. Уахабитите се нуждаят само от дванадесет до двадесет и четири часа, за да завземат властта от саудитското кралско семейство и да поставят под пълен контрол страната. Саудитска Арабия е ключът към болестта, към революцията, към всичко. Ако цитираме историята с известни поправки, накъдето поеме Саудитска Арабия, натам поема и останалият ислямски свят.
Харват знаеше, че Ага Хан е прав. Предвид неудържимата омраза, която уахабитите изпитваха към Америка, и огромния военен арсенал на саудитците, закупен от САЩ и складиран през годините, новата Саудитска Арабия (или както там щяха да я нарекат екстремистите) незабавно щеше да се присъедини към списъка на престъпните режими.
Но това не беше всичко. Със своя праволинеен социален религиозен курс радикалният ислямски фундаментализъм щеше да се разпространи в съседните държави. Както Съветският съюз беше погълнал своите съседи, така и Саудитска Арабия щеше да играе ролята на Майка Русия в Близкия изток и страни като Оман, Катар и Обединените арабски емирства щяха да последват съдбата на Полша, Източна Германия и Чехословакия.
С напредването на изток Пакистан щеше бързо да рухне, а заедно с него и надеждата ядрените оръжия да не попаднат в ръцете на уахабитите. Щом Индонезия, като най-многобройна мюсюлманска нация, се присъединеше и станеше новия Китай, жадният свят щеше да бъде въвлечен в сблъсък, по-опустошителен от всякога.
Едно беше сигурно - засега екстремистите можеха да използват болестта само като заплаха, но несъмнено, щом станеха готови, щяха да я пуснат срещу останалия свят.
- Как османците изобщо са убедили уахабитите да се съгласи с всичко това?
- Османците признаха мощта на уахабитите и отрано застанаха на тяхна страна. Така успяха да си осигурят достъп до Бен Ладен и да създадат Ал Кайда. Това е връзка между религия и политика - брак, сключен на небето. Уахабитите осигуряват духовните предпоставки за революцията и за основаването на единна ислямска държава, а османците предоставят своето ноу-хау и уменията за ефективно държавно управление. Едно от нещата, в които уахабитите успяха да вникнат, е, че независимо от сходната си социална програма талибаните бяха разгромени, защото нямаха представа как да съхранят суверенитета на държавата си - нещо, в което османците са доказали, че ги бива.
Главата на Харват се беше замаяна.
- Без да знаем по какъв начин ваксинират сунитите, как, по дяволите, ще ги спрем?
- Никак - долетя един глас от другия край на помещението.
Ага Хан веднага позна гласа.
- Акреп - промърмори той, а лицето му пребледня.
Без да откъсва поглед от прекосяващия стаята мъж, Харват осъзна, че хеликоптерът, чийто звук беше чул, не е нито на Клаудия Мюлер, нито на Ага Хан, а на някой друг, който явно поддържаше делови връзки с ,,Шато Еглемон”.
- Оказах се прав - констатира Харват, докато един от бодигардовете на Озан Калъчкъ му отнемаше оръжията. - Всичко при теб си има цена, дори приятелството.
- Тук не става дума за приятелство - отвърна Калъчкъ.
- Обзалагам се, че и за племенника ти не става дума.
Калъчкъ се усмихна.
- Племенник ли? Та аз дори нямам племенник.
Харват отново беше подценил този човек.
- Трябваше да намеря Токай и знаех, че ти ще ме отведеш право при него - заяви Калъчкъ.
- Защо аз? Защо не Аломари?
- За наемните убийци има място на този свят, но на него му липсваха твоите умения в разследването. Освен това беше лишен от необходимата мотивация. А в твоя случай не само родината ти е в риск, но е замесен човек, на когото имаш зъб.
- Рейбърн.
- Именно. Нещата се нареждаха идеално. Знаех, че каквото и да стане, ти ще намериш Емир Токай.
- Но защо тогава изпрати Аломари да ме убие?
- Не съм. Всъщност, когато Аломари не успя да стигне до Токай, аз прекратих сделката с него. Ако си беше свършил работата до край, нямаше да имам нужда от услугите ти.
- Да, но той ни откри в Лондон.
- Защото беше изтръгнал с мъчения информацията за доктор Алкът от моя сътрудник Гьокхан Челик. Тръгвайки след нея и Емир Токай, Аломари се опитваше да си върне благоденствието ми.
- Е, сега като намери Токай, какво смяташ да правиш с него?
Калъчкъ изгледа Харват насмешливо.
- Вече се погрижих. Мъртъв е.
Без радиостанцията си Харват нямаше как да се свърже с Шрьодер и да провери дали е открил Токай и дали ученият е жив. Поглеждайки към часовника си, той прецени, че ако швейцарецът беше изпълнил своята част от операцията по план, той и Грьосер би трябвало вече да са извели заложника навън.
- Сега, когато и последният учен е ликвидиран, можеш да положиш началото на своя собствена революция, така ли?
- Тя вече е факт - поправи го Калъчкъ и посочи телевизионния екран зад бюрото на Ага Хан.
Харват се обърна и видя кадри, на които млади мъже хвърляха камъни и бутилки срещу саудитски полицаи. Видеоматериалът напомняше на сцена от Газа или Западния бряг.
- Това ли? Това ли е революцията? Някакви хлапаци?
- Те са само началото. Смятат, че Съединените щати са убедили властите в Саудитска Арабия да арестуват всички техни духовни водачи. Тези хлапаци, както ги нарече, ще предизвикат такива безредици по улиците на Рияд, че саудитската монархия няма да има друг избор, освен да седне на масата за преговори с лидерите на уахабитите и да ги умолява да сложат край на бунтовете. Тогава ще се възпламени истинската революция.
Харват го погледна.
- И после какво? Ще накараш своите уахабити да пречукат членовете на кралското семейство? Така ли ще започне всичко?
- Всъщност точно обратното. Убийството на най-изтъкнатите членове на саудитското кралско семейство няма да предизвика негодувание по улиците. Напротив, хората ще танцуват от радост. Вместо това кралското семейство ще избие върхушката на уахабитското движение. Това ще се окаже доста по-ефикасно.
Саудитска Арабия беше религиозен барутен погреб и Калъчкъ се беше впуснал в зловеща игра с кибритени клечки. Убийството на уахабитските лидери щеше да хвърли страната в хаос. Дори и намек, че кралското семейство може да има нещо общо с ликвидирането им, щеше да доведе до размирици, каквито Близкият изток и светът не бяха виждали.
- Ясно - заключи Харват. - Помислил си за всичко.
- Не съвсем - каза Калъчкъ и извади пистолет. - Има едно последно нещо, което трябва да направя.
Той се прицели в Ага Хан и натисна спусъка.
Мощният куршум се вряза точно между очите на шиитския водач и го повали назад, повличайки и креслото, на което бе седнал. Окървавени, розови парчета от мозъка и скалпа му се залепиха по тавана и стената зад него.
Когато Калъчкъ се извърна към Харват, и агентът се приготви за най - лошото.
- Независимо какво си мислиш, аз все още държа на приятелството ни - заяви мъжът. - И поради това ще ти дам последен шанс да живееш. Последвай ме. Ела да работиш за мен. Ще те направя по-богат, по-могъщ, отколкото някога си допускал, че е възможно. Естествено ще трябва да приемеш исляма, но повярвай ми, тази цена е нищо в сравнение с богатствата, които те очакват.
Харват изгледа Калъчкъ, сякаш турчинът не беше с ума си.
- Майтапиш ли се?
- По-сериозен не съм бил. Чака ме полет. Ела с мен, за да видиш как се твори историята.
- Не, благодаря - отвърна Харват. - Не ме интересува.
На Озан Калъчкъ не му беше присъщо да се колебае, когато се налагаше да вземе решение, затова вдигна отново пистолета си и каза:
- Както желаеш.
Турчинът имаше пистолет в ръката си, но нямаше преимущество, с което разполагаше Харват - поглед към вратата.
В един миг Скот залегна и залитащият и кървящ Хорст Шрьодер пристъпи в стаята и откри стрелба по Калъчкъ и двамата му телохранители.
Скоро във всички страни полетяха куршуми и Харват сключи ръце над главата си, за да се защити от късовете гипс и камък, които се разхвърчаха от полицата над камината. Той много бързо установи, че Калъчкъ и хората му стрелят не само по Шрьодер, а и по самия него. Лишен от всичките си оръжия, Харват беше безпомощен.
Скрит зад катурнатото кресло, където беше седял Ага Хан, той чу още една поредица от изстрели. Куршумите попадаха в стената и камината зад гърба му. Изведнъж усети пареща болка в прасеца си. Отначало помисли, че е ударен от рикоширал куршум, но когато докосна крака си, се оказа, че причината е съвсем друга. Няколко от горящите в камината цепеници се бяха изтърколили на пода.
Харват ги изрита, при което една от цепениците стигна до завесите и подпали тежкото кадифе. При продължаващата стрелба той нямаше как да потуши огъня. Няколко крачки деляха пламналите завеси от книжните лавици на Ага Хан и след минути половината от помещението вече гореше. Агентът знаеше, че не може да остане на мястото си.
Тъкмо се готвеше да надзърне иззад падналото кресло, когато видя чифт тежки черни ботуши, които се приближаваха към него със залитане. Те бяха последвани от автоматично оръжие със заглушител и преди Харват да успее да реагира, собственикът на ботушите и оръжието се просна върху него.
Хорст Шрьодер буквално се беше сгромолясал в краката на Харват. Гърдите му се надигаха, опитвайки се да си поемат въздух. Не само кървеше от множество огнестрелни рани, а и страдаше от първите симптоми на задушаване с димни газове. Харват взе оръжието му и напрегна зрението си, за да види дали някой не се приближава към тях през пушека.
- Мъртви са… - промълви Шрьодер с пресипнал глас. - Освен един.
- Кой? - попита Харват, като отново се огледа.
- Дебелият. Избяга.
Жегата в помещението ставаше нетърпима. Трябваше да излязат от там.
- Можеш ли да ходиш?
Шрьодер слабо поклати глава.
Харват нарами оръжието, подхвана с ръце командоса през гърдите и го повлече към коридора. Щом излязоха, чу виковете и тропота по стълбите в другия край. Хората на Рейбърн. Дали не идваха заради пожара? Или бяха получили заповед да стрелят на месо?
- Хорст - каза Харват, опитвайки се да стигне до съзнанието на командоса, който дишаше на пресекулки. - Какво се случи долу?
- Намерихме Токай, но вече е мъртъв. Чакахме те заедно, когато хеликоптерът кацна. Дебелакът каза, че ти си го повикал.
Беше вярно. Харват му се беше обадил, но не беше очаквал да се появи самият Калъчкъ. Наистина го беше подценил.
- Познаваше Токай по име и попита дали е добре - продължи Шрьодер, като кашляше от дима и кръвта, която пълнеше белите му дробове. - Предложи да го качи на хеликоптера, за да ти се притечем на помощ. Трябваше да сме по-бдителни.
,,Не”, помисли си Харват, ,,аз трябваше да бъда при вас”.
- В мига, в който се приближихме до хеликоптера, хората му откриха стрелба по нас - каза Шрьодер. - Токай беше убит, нямаше никакъв шанс. И Грьосер е мъртъв.
На Харват му призля. Докато новините се врязваха в съзнанието му, се изпълваше с все по-силен гняв към себе си. Бяха дошли тук единствено за да спасят Токай, а се бяха провалили. Той се бе провалил. Беше си позволил да се отклони от основната им цел и заради това двама души бяха загинали и мисията им бе претърпяла неуспех.
- Ще се оправиш - каза той, като свали един от гоблените, сгъна го и го притисна като превръзка към гръдния кош на Шрьодер.
Ако Шрьодер умреше, не само Клаудия нямаше да му прости никога. Самият Харват не би могъл да си прости. Шрьодер нямаше нищо общо с това. Той беше дошъл, за да помогне, а един от хората му вече бе мъртъв. Скот беше длъжен да изведе от мястото и него, и екипа му живи.
- А Рейбърн? - попита Харват, когато положи ръката на Шрьодер върху гоблена. - Какво стана с него?
- Няма го. В мига, в който започна стрелбата, изчезна.
- А дистанционното? Ти опита ли се да детонираш устройството, което бяхме залепили?
Шрьодер поклати глава.
- Докато разбера какво става, той беше извън обхват.
Той пъхна ръка в джоба си, подаде дистанционното на Харват и каза:
- Ето. Целият е твой.
Колкото и да му се искаше да се втурне по петите на Рейбърн и Калъчкъ и да ги накара да си платят за стореното, Харват първо трябваше да вземе пергаментите и папирусите, разпилени по бюрото на Ага Хан. Не се знаеше какво биха могли да научат от тях.
През вратата, иззад статуята на свети Никлаус, вече нахлуваха хората на Рейбърн, когато Харват постави ръцете на Шрьодер върху платното на гоблена и повтори:
- Ще се оправиш.
След което хукна обратно към покоите на Ага Хан.
Харват се втурна в стаята и усети как лицето му се изопна от нагорещения въздух. Не се виждаше нищо и той бе принуден да се поправя път по спомен.
Щом стигна до масивното дървено бюро на Ага Хан, той се наведе под нивото на дима и успя да види пергаментите и древните ръкописи, които бяха започнали да се огъват от топлината. Откопча трите горни копчета на термозащитната си риза ,,Номекс” и натъпка в нея всичко, до каквото успя да се добере.
Докато пъхаше последните листове, страните на бюрото засветиха в оранжево и изведнъж избухнаха в пламъци. Харват отскочи назад, а дървесината на горящото писалище затрещя и запука от силната горещина. Или той така си помисли.
Когато куршумът мина на косъм от рамото му, изведнъж осъзна, че шумът не идва от дървото. Вдигна нагоре картечния пистолет, който бе взел от Шрьодер, изстреля целия пълнител във всички възможни посоки и залегна на пода. Докато вадеше пълнителя и поставяше нов, жадно поемаше огромни глътки въздух.
- Мърлява работа, гадино! - чу се задавеният глас на Рейбърн някъде от потъналата в дим горяща стая.
Харват се изкуши да изпразни и втория пълнител, но се сдържа. Трябваше да овладее положението. Порови из джоба си и извади дистанционното за взривното устройство. Включи го и натисна бутона за активиране, но не се получи нищо. Рейбърн някак беше успял да го обезвреди.
Чувстваше, че още малко и ще припадне от задуха. Насили се да помисли. Ако беше на мястото на Рейбърн, къде щеше да заеме позиция? Или щеше да остане на прага, за да вдишва въздух от коридора, или щеше да залегне. Ако стоеше до вратата, щеше да е прилична мишена, но ако беше на пода - между тях двамата можеше да има всякакви мебели.
- Само се покажи, копеле - разкрещя се бившият агент на Сикрет сървис, - и ти обещавам да ти свестя маслото много бързо.
Ориентирайки се по гласа, Харват заключи, че противникът му в крайна сметка не стоеше на прага, а пълзеше по пода и го приближаваше.
Прехапа си езика, за да се въздържи от отговор. Имаше безброй неща, които искаше да му каже - някои от които доста пиперливи, но ако те помогнеха на Рейбърн да закове позицията му, по-добре беше да си държи устата затворена.
Бяха в забулено от дим патово положение. Никой не знаеше къде точно се намира другият, но и двамата имаха някаква бегла представа. Можеха да се разиграват така цял ден, ако огънят не изсмукваше и последната частица кислород от стаята и пламъците не заплашваха всеки момент да ги погълнат. Въздухът беше толкова нажежен, че Харват вдигна ръка, за да предпази лицето си.
Междувременно заедно с пукота и пращенето на пожара се чу шум от влачене. Рейбърн тътреше един от кожените столове по пода, използвайки го за прикритие, докато се доближаваше. Това беше предостатъчно за Харват. Пропълзя възможно най-близо до горящото писалище, прицели се в посока на камината и започна да стреля, движейки пистолета си наляво и надясно на височина две стъпки от пода.
Улученият Рейбърн закрещя от болка. Оръжието му изтрополя на пода и последва тишина. Харват вкара нов пълнител и го изпразни в същата посока. Прикладът на картечния му пистолет беше така нагорещен, че вече едва го държеше в ръка.
Изваждайки поредния празен пълнител, реши да го използва като средство за отвличане на вниманието, като го запокити към отсрещната стена, а после се затича към вратата. Преброи до три и хвърли пълнителя, след което зачака да види дали ще има реакция. Над главата му се чу скърцане на дърво и мазилка. След частица от секундата таванът се сгромоляса.
Харват се хвърли възможно най-далече и се оплете в две пламтящи завеси. Ако беше облечен в нещо друго, а не със защитното облекло ,,Номекс”, мигновено щеше да пламне и той.
Тъй като нямаше как да излезе от покоите на Ага Хан заради срутелия се таван, той използва най-близкия стол, за да избута завесите. После пъхна китката си в ръкава на ризата, завъртя дръжките на прозореца и блъсна двете му крила навън.
Нахлуването на свеж въздух само удвои силата на огъня и докато Харват се премяташе през прозореца, разбеснелите се пламъци протягаха нокти към тялото му, опитвайки се да го погълне.
Когато се озова на хлъзгавия покрив с вълнообразни керемиди, той се отдалечи на максимално разстояние от пожара. Погледна нагоре и видя над главата си не само останалите моторни планери, вероятно чакащи инструкции къде да кацнат безопасно, но и издигащия се хеликоптер на Озан Калъчкъ. За съжаление картечният пистолет МР7 беше пригоден единствено за стрелба на близко разстояние. Нямаше как да уцели хеликоптера от мястото, на което беше застанал.
Долу на алеята Харват видя голям пластмасов калъф и предположи, че е от преносимата ракета земя-въздух, която беше забелязал по време на разузнавателния полет. И тя обаче нямаше да му свърши работа. Дори да успееше да слезе долу навреме и да я извади от калъфа, небето над главата му беше пълно с приятелски летящи апарати. Само една грешка и ракетата можеше да проследи автоматично топлинната диря на някой от моторните планери, при което щяха да умрат още невинни хора. Харват нямаше да може да живее с този спомен.
Единствената утешителна мисъл, докато скачаше от покрива долу, беше, че има доста добра представа за това накъде лети Калъчкъ. При достатъчно бърза реакция можеше и да успее да го хване.
Когато най-сетне слезе на алеята, Харват откри, че в интервала между бягството си от Хорст Шрьодер и престрелката в покоите на Ага Хан Рейбърн не беше уведомил хората си, че са атакувани.
Все още убеден, че Харват и екипът му са на тяхна страна, охранителният персонал на Ага Хан беше изнесъл Шрьодер навън и един от тях, явно преминал военномедицинска подготовка, обработваше раните му. Останалите бяха заети с потушаването на разрастващия се в комплекса пожар.
Скот взе радиостанцията от мястото, където парамедикът беше подредил акуратно принадлежностите на ранения, и си отдалечи достатъчно, за да може да се свърже с останалата част от екипа. Той нареди на хората си в селото да обезоръжат полицаите пред станцията на лифта и да се качат горе. След това инструктира пилотите на моторните планери да се върнат на международното летище ,,Сион” и каза на Клаудия да изпрати медицински хеликоптер до ,,Еглемон”, за да евакуира веднага Шрьодер.
Долавяйки пращене по радиостанцията си, пилотът на ,,Силоз 1” прекоси тясната ивица ливада и се присъедини към Харват, след което тихомълком взе от вещите на Шрьодер пистолета му ,,Зиг Зауер” 40-и калибър, очаквайки хората на Ага Хан да разберат, че са измамени и да проявят враждебност. Харват обаче не хранеше опасения в тази посока, тъй като знаеше, че Рейбърн лежи затрупан под срутелия се горящ таван на втория етаж на манастира.
След двадесет минути, когато кацна и медицинският хеликоптер, първите командоси от ,,Щерн” изскочиха от кабината на лифта. Те помогнаха на Харват и пилота да натоварят на вертолета Шрьодер, както и телата на Грьосер и Емир Токай, след което минаха небрежно покрай потушаващите огнения ад охранители и отново се качиха на лифта, за да слязат в селото.
Медиците на борда на хеликоптера стабилизираха Шрьодер, обработиха раните на Харват и наново превързаха главата на пилота на ,,Силоз 1”. Скот научи, че той се казва Вилхем и че когато не работи като резервист към швейцарските ВВС, е експерт в сферата на реактивни бизнес самолети за полети на дълги разстояния.
Когато Харват го попита дали притежава категория за управление на ,,Чесна Сайтейшън Х”, Вилхем се усмихна и кимна с глава. Беше доловил задната му мисъл.
- Нали знаеш, че ще трябва да подадем летателен план?
На Харват му беше все едно. При настъпилия смут в ,,Шато Еглемон” щяха да минат дни, преди пилотите на Ага Хан да разберат, че самолетът на шефа им е откраднат.
Докато чесната летеше към Саудитска Арабия с 313 метра в секунда, или 92 процента от скоростта на звука, Харват се чудеше зад колко ли пясъчни дюни ще трябва да надзърне, преди да открие Озан Калъчкъ. Турчинът се намираше някъде в пустинното кралство. Въпросът беше къде точно и дали щеше да стигне до него навреме.
От своя страна Джилиън, изглежда, се тревожеше повече за състоянието на Скот, отколкото за това на древните документи, при все че той многократно и се извини, че е допуснал да бъдат повредени при пожара.
Преди полета Джилиън успя само да го прегледа набързо и сега измъкна каквото успя от камбуза - няколко солени бисквити, малка пита сирене ,,Бри”, два буркана каспийски хайвер и бутилка минерална вода ,,Сан Пелегрини” - и му ги занесе.
Харват похапна и се опита да се съсредоточи върху въпроса как, по дяволите, щеше да уреди разрешение за кацане в Саудитска Арабия и да избегне митническа проверка. Не познаваше никого с връзки в кралството. Без оглед на евентуалните рискове, реши, че е време да се обади директно на Гари Лоулър.
Докато Джилиън изучаваше книжата от ,,Шато Еглемон”, Харват използва бордовия телефон на джета, за да се свърже с Вашингтон. Скоро намери Лоулър на шифрования му клетъчен телефон и му разказа какво се беше случило.
- Клаудия Мюлер ще има да се обяснява пред началниците си - отбеляза Лоулър.
- Не мисля - отвърна Харват. - Спасителната операция получи одобрение, защото Калъчкъ е задействал връзките си в швейцарското правителство.
- Въпреки това са загубили свой командос и Токай.
Харват разтри горната част на носа си с палец и показалец.
- Зная.
Не искаше да се връща към случилото се в ,,Еглемон” и към факта, че е бил изигран от Озан Калъчкъ.
- А семейство Уиткоум? Отбелязаха ли някакъв напредък с тъканните проби, които изпратихме?
- Анализът на ДНК отнема дълго време, а древната ДНК - още по-дълго. Но в момента имаме още по-голям проблем.
- Сега пък какво?
- Вирусът, болестта…Както искаш го наричай.. се появи тук.
- В Съединените щати? Как?
- Още проучваме. Явно е тръгнал от някакъв бакалин от Мичиган, който внася храни за мюсюлманите и развива бизнес с пощенски поръчки.
- Колко са заразените?
- За сега са малко, доколкото ни е известно. И, разбира се, поставени са под карантина. Но това нещо ще се разрази с пълна сила - отвърна Лоулър. - Слушай, Скот, президентът даде зелена светлина на протокола ,,Лагерен огън”. Нямаме време.
Харват не искаше да повярва на чутото, но бе работил достатъчно дълго в Белия дом, за да знае, че президентът вероятно не е имал друг избор. Болестта трябваше да бъде спряна и ако бомбардирането с ядрени ракети на цели градове бе единственото решение, Рътридж със сигурност би прибягнал до него.
- Има ли вече изтребители във въздуха?
- Да. Ако заразата се разпространи и екипите на Военномедицинския институт за инфекциозни болести и на Центъра за контрол и превенция не успеят да я удържат, ще се наложи да предприемат крайната мярка за спирането ѝ.
- С какво време разполагаме?
- Никой не може да каже.
- Е, ако успея да издиря Калъчкъ, може да го предотвратим. В крайна сметка, той е единственият, който има отговорите - каза Харват.
- Съгласен съм, но ти нямаш представа къде е.
- Ще ни трябва помощ. Трябва да се свържем с някого вътре в кралството - някой надежден човек, който може да спести митническата проверка, без да задава въпроси, а после да ни помогне да стигнем до необходимата информация.
Лоулър помисли малко и после отговори:
- Май познавам точния човек. Дай ми двайсетина минути и ще ти се обадя.
Харват затвори телефона и отново напълни чашата си с минерална вода. Димът и горещината от пожара бяха изострили жаждата му. После се обърна към Джилиън, която още преглеждаше документите на Токай, попаднали при Ага Хан след отвличането на учения, и попита:
- Откри ли нещо полезно?
- Може би - каза тя, докато препрочиташе един пасаж. - Каквато и да е ваксината, изглежда, тя е ефективна дори и след появата на симптомите. Иначе останалото потвърждава онова, което вече знаем или сме подозирали. Ханибал действително е успял да се добере до копие на „Артхашастра“. Бил е запленен от усойницата Аzemiops fеае и силата на нейната отрова. Картагенците са извършили безброй експерименти, комбинирайки извлечения токсин с други химични и биологични компоненти, докато най-накрая са се спрели на вируса на беса като най-смъртоносен.
- Има логика, но как са създали ваксина за болестта?
- Вероятно въз основа на познанията си за ключовите компоненти.
- Отровата от Azemiops feae и бяс - чудо голямо - възрази Харват. - И ние го знаем, но това изобщо не ни доближава до ваксината.
- Картагенците са знаели конкретния вид на компонентите. Сигурно им е било известно как точно е била извличана отровата и дали е било нужно да се прави нещо, за да се рафинира. Освен това, вероятно са работили с форма на беса, която е съществувала по тяхно време.
- Но дори да са знаели ключовите компоненти, как са стигнали до конкретната ваксина?
Алкът остави разглеждания от нея пергамент и каза:
- Човекът винаги се е интересувал не само от онова, което убива, а и от онова, което лекува. Плиний Стари твърди, че смолата на гигантското резене и вид дафиново дърво, известно като пясъчна млечка, са ефикасни при лечението на рани, причинени от отровни стрели.
Харват си спомни, че е чел нещо подобно в кабинета на Ванеса Уиткоум. Той кимна с глава, а Джилиън продължи.
- В древния свят е било всеизвестно, че хората, живеещи в области, които гъмжат от отровни създания като змии и скорпиони, често развиват относителен имунитет поради постоянното си излагане на тези отрови. Някои дори вярвали, че дъхът и слюнката на тези хора могат да лекуват отровни ухапвания. Всъщност в Северна Африка имало едно племе, известно като псили, които били толкова неподатливи на въздействието на змийската отрова и ужилването от скорпион, че слюнката им била считана за чудодеен цяр. В същността си тя е била една от първите форми на серум.
- Да не би да мислиш, че човешката слюнка е била част от ваксината на Ханибал?
- Възможно е, но е малко вероятно, ако тази ваксина е трябвало да бъде произведена в големи количества, за да защити армията му. По-скоро серумната част от лекарството е била създадена някъде в природата.
- Създадена? Но как?
- Няма да се учудя, ако картагенците са открили начин да излагат добитъка си на някоя от формите на отровата и да извличат серум, както в наши дни използваме овце и коне.
- А серумният компонент, отговарящ за беса?
- Навремето са култивирали инактивиран вирус на беса в пачи яйца. Днес той се култивира в човешки клетки и лаборатории. Но като се има предвид, че скитите още през пети век преди новата ера са умеели да отделят плазмата от човешката кръв, за да я използват в отровите си, защо картагенците да не са открили подобен метод? Най-важното в случая е, че те изкусно са манипулирали своята среда и обкръжаващия ги свят. Не бива да подценяваме вероятността да са направили големи открития.
Не че Харват не беше съгласен с нея, но това не променяше факта, че все още не разполагат с начин за предотвратяване на епидемията. Ако не се натъкнеха на нещо, и то много скоро, щяха масово да започнат да измират хора.
Десет минути по-късно бордовият телефон иззвъня и Харват го вдигна. От другата страна се чу гласът на Гари Лоулър.
- Свързах се с един човек, който ще ви издейства разрешение за кацане.
- Добре.
- Освен това, той открил нещо, което искам да провериш. Може да се окаже свързано със случая.
Ако тонът на съобщението му, че има повод за празнуване, не беше успял да провокира интереса на сенатор Кармайкъл, то изборът на Брайън Търнър на четиризвезден хотел за следващата им среща определено трябваше да предизвика желаната реакция. За по-голям разкош нае луксозния апартамент на осмия етаж, в който беше израснал бившият вицепрезидент Ал Гор, чийто баща е бил сенатор, а собственик на хотела е бил техен братовчед. Той се надяваше тя да долови символизма на обкръжаващата ги обстановка.
Брайън подрани, за да се регистрира и да се увери, че стаята е в идеален ред, след което слезе да изпие един коктейл в салона на хотела. Макар че можеше да обърне и трето мартини, той удържа на обещанието, което бе дал пред самия себе си, да спре след второто. Сенаторът не беше доволна от състоянието, в което го беше заварила при последната им среща, въпреки че значително поомекна, щом и даде информацията, от която се нуждаеше. Брайън знаеше, че и сега няма да е по-различно, особено предвид бомбата, която се канеше да пусне, но му се искаше да е с ясен разсъдък, докато го прави. Познаваше Хелън, тя щеше да е в настроение за шампанско и сигурно щеше да иска да прекара час-два в кревата, преди да хукне с досието за нелегалния оперативен отряд, което той лично беше съставил.
Кармайкъл се появи и държанието ѝ беше изключително делово.
- Дано имаш нещо важно, че да ме измъкнеш от офиса ми по средата на деня - каза тя, като профуча покрай младия служител на ЦРУ и влезе в луксозно обзаведения апартамент.
- И на мен ми е приятно да те видя - каза той и затвори вратата след нея, след което отиде до минибара. - Какво ще кажеш за едно питие?
- След четиридесет и пет минути имам парламентарно гласуване, Брайън. Да преминем по същество. Кажи ми защо съм тук.
Беше истинска мъжемелачка, но можеше да го вкара във висшата лига, затова той отвърна:
- Мислех, че ще проявиш малко благодарност към човека, който се кани да ти поднесе вицепрезидентския пост на сребърна тепсия.
- За какво говориш?
- На писалището - отговори той и кимна с глава към една кутия, опакована като подарък.
Кармайкъл отиде при кутията, махна червената сатенена лента, после свали капака. Вътре лежеше обикновен хартиен плик.
- Какво е това?
Търнър взе менюто за обслужване по стаите и го отгърна на листа с вината.
- Отвори и виж - каза той през рамо.
Сенаторката седна на бюрото и се зачете.
- Казах ти, много съм добър в работата си.
- Брайън, не си просто добър. Направо си невероятен. Джек Рътлидж ще отпраши от Белия дом с такава скорост, че ще остави следи от гуми по авеню ,,Пенсилвания”.
- Какво ще кажеш за шампанско? Да се обадя ли да донесат една бутилка?
- Обади се и поръчай каквото искаш.
- Нека е ,,Кристал” - каза Търнър и взе телефона, за да направи поръчката.
Кармайкъл продължаваше да чете.
- Тук има толкова много, че мога да инициирам изслушвания за двайсет години напред. - Сенаторката беше така развълнувана, че едва се сдържаше. - Ще ми отнеме дни, докато реша дали да хвърля цялата бомба, или да пускам по чаена лъжичка, докато се натрупа такава критична маса, че Рътлидж и хората му да започнат да се избиват за това кой пръв да напълни ваната и да вземе бръснарските ножчета.
В мига, в който се беше натъкнал на информацията, Търнър смяташе, че мястото му в кабинета на Кармайкъл е почти сигурно. Но сега, когато тя остави папката настрана и започна да се приближава към него с червената сатенена лента, висяща съблазнително от ръката ѝ, той разбра, че позицията му е вързана в кърпа.
- Когато пресата ме попита от къде имам информацията - каза тя и започна да му разкопчава колана, - как да им обясня своите неочаквани разкрития?
- Ще кажеш, че са дошли от източник, на когото му е писнало да вижда как Джак Рътлидж злоупотребява с бюджета на страната и най-скандално пренебрегва Конституцията и законите, които правят Америка велика.
- Голям залък лапни… - подхвана Кармайкъл, която вече беше коленичила и разкопчаваше ципа му.
През това време от другата страна на линията се разнесе гласът на операторката от рум сървиса. Търнър обеща да ѝ се обади по-късно.
В съседната стая един от наблюдаващите агенти на ФБР, седнал до Гари Лоулър, махна слушалките от ушите си, отдалечи се от монитора и заключи:
- Сега вече скандалът е пълен. Имаме си и ,,дълбоко гърло”.
За да не кацнат на търговското международно летище ,,Крал Халид”, където бяха длъжни да преминат митническа проверка, Харват получи инструкции да се насочат към военновъздушната база ,,Рияд”.
Докато самолетът захождаше към пистата, Харват погледна през прозореца до себе си. Въпреки всички неприятности, свързани със Саудитска Арабия, той не можеше да не се възхити на столицата и. В превод от арабски ,,Рияд” буквално означава ,,градините” и това име много и подхождаше. Разположен в долината Ханифа на Централната провинция, това не бе град на пясъците, както мнозина го обрисуваха. Беше потънал в тучна зеленина и изобилстваше от красиви паркове. Основан като древна крепост по протежение на историческия търговски път между Иран и свещения град Мека, местоположението му, подобно на повечето големи градове в Саудитска Арабия, било избрано поради близостта на източник на прясна вода. Харват се зачуди дали тази вода има нещо общо с онова, което издирваха.
След като самолетът кацна, пилотите рулираха до голям заслон и изключиха двигателите. Макар да бяха на сянка, когато Харват отвори предната врата и спусна стълбата, зноят отвън ги блъсна в лицето като нагорещена пещ. Температурата със сигурност надвишаваше 43 градуса по Целзий.
,,Лято в пясъка на детската площадка”, помисли си Харват, когато с Джилиън слязоха по стълбите и се запътиха към очакващата ги тойота модел ,,Ленд Крузър”. Обстановката го подсети за всички отвратителни климатични условия, които беше принуден да изтърпи като тюлен. Операциите в тази част на света определено не му липсваха.
Когато наближиха колата, първото, което Харват забеляза, беше редицата от дупки от куршуми по задната част на каросерията. Прокарвайки пръст през тях, той се опита да прецени калибъра на патроните.
- Отнесох няколко изстрела от АК-47, докато идвах насам - отбеляза шофьорът, който заобиколи колата, за да ги посрещне.
Беше облечен в традиционната, приличаща на нощница, арабска дреха, наричана „дишдаша“. Когато отметна карираната куфия от лицето си, двамата видяха, че е американец.
- Чип Рейнълдс - каза той и протегна ръка.
Харват и Алкът се представиха на свой ред, след което Рейнълдс отвори задния капак на тойотата и измъкна две пазарски чанти.
- Донесъл съм ви дрехи за преобличане. Местните са станали малко неспокойни, тъй че колкото по-малко приличате на чужденци, толкова по-добре за всички ни.
- Ами това? - попита Харват, откривайки вътрешната част на якето си, където беше прибрал пистолета си ,,Хеклер и Кох” 40-ти калибър. Дори и да успееше да го скрие под традиционната дишдаша, което беше малко вероятно, щеше да се наложи да вдига цялата роба, за да стигне до него. Нямаше да се получи.
Рейнълдс се порови из вещите в багажника на ленд крузъра и измъкна малко куфарче с надписи на арабски, което се използваше за носене на части от Корана, известни като джуз, и което щеше да побере идеално оръжието на Харват.
На Рейнълдс не можеше да му се отрече, че беше съобразителен човек и беше помислил за всичко.
- Леле, как хващаш окото - пошегува се Рейнълдс, щом Джилиън се настани на задната седалка. - Ще разбиеш много тук с тези твои очи. Щом Харват навлече дишдашата си, а Джилиън - дългата до глезените черна абая, заедно с дълъг никаб, откриващ само очите и, бяха готови за тръгване.
На Харват не му допадна фриволният маниер на американеца и прехвърли разговора към най-неотложните теми.
- Откъде познавате Гари Лоулър?
Рейнълдс превключи на скорост и потегли към главния вход на въздушната база.
- С Гари служехме заедно във военното разузнаване. После той беше назначен във ФБР и приблизително по същото време аз постъпих на работа в ЦРУ.
- Как се озовахте тук?
- Близкият изток беше оперативната ми зона. Научих арабски и фарси, освен това тук много ми харесваше, особено в Саудитска Арабия.
Гари каза, че работите като консултант по сигурността в компанията ,,Арамко”. Сигурно ЦРУ много съжалява, че е изгубило такъв опитен кадър като вас.
- С положителност, но цял живот съм служил на родината си. Върша сегашната си работа предимно заради парите и не виждам нищо срамно в това. Защо да не се замогна през последните останали ми активни години?
Човекът имаше право Щом излязоха от военновъздушната база ,,Рияд”, Харват попита:
- Не ви упреквам, но не ви ли липсва понякога?
- Кое? Работата в ЦРУ?
Харват кимна с глава.
- В началото - да, липсваше ми. И то много, но беше неизбежно. Управлението нямаше да ме държи на работа вечно. С какво трябваше да се захвана? Да инвестирам в реактивна инвалидна количка, за да гоня лошите ли? Ако има нещо, което съм осъзнал, то е, че в живота постоянно се случват промени, а стресът идва от опитите да ги избегнеш. Мисля, че това е най-големият урок, който научих, след като изгубих жена си. Оказваше ми голяма подкрепа, щом станеше въпрос за кариерата ми, макар да знаех, че не ѝ харесва особено. Заплащането не беше най-доброто, отсъствах от къщи непрекъснато, но съзнавах, че за мен това е нещо повече от работа. Разбирате ли какво искам да кажа?
- Да - отвърна Харват. - Напълно.
- Женен ли сте? - попита Рейнълдс.
- Не.
- Приятелка?
Харват трябваше да помисли, преди да отговори.
- Не съвсем.
- Е, ще ви дам един безплатен съвет. Де да можеше някой да ми го каже навремето. Единствената любов, която беше по-силна от тази към родината ми, беше любовта към жена ми. Нямаше да бъда и половината от това, което съм днес, ако не беше тя. Мнозина от нашия бранш избират кариерата пред това да имат семейство, но лично аз мисля, че това са пълни глупости. Просто бягат от отговорност. Дори да си скъсваш задника, за да защитаваш живота и свободите, това не значи, че нямаш право да се стремиш към собственото си щастие. Разковничето обаче е да намериш подходящия човек.
- Ето това вече е приказка - каза Харват, като се зачуди дали доктор Фил знае, че някой в Саудитска Арабия краде теориите му.
- На колко години сте? Към трийсет и пет?
- Там някъде.
- Ожених се точно на тази възраст, но бях на косъм да се откажа. И щях да направя колосална грешка. Искам да кажа, не допускайте кариерата да ви пречи да постигнете онова, което искате от живота.
- Ще го имам предвид - отвърна Харват, макар да знаеше, че кариерата му беше единственото нещо, към което винаги бе имал осъзнат стремеж. Той не виждаше нищо отвъд работата си. Дори не беше правил опити за това, докато по неволя не се беше изправил пред въпроса какво би представлявал животът му без нея. Рейнълдс беше интересен тип. За разлика от Рейбърн, който беше изгонен от държавна служба и беше изгонен от държавна служба и беше попаднал в частния сектор не по свое желание, бившият агент на ЦРУ беше избрал да напусне сам и да се захване с частен бизнес след дълга и явно удовлетворяваща кариера. Нещо повече, Рейнълдс някак си бе успял да изгради богата и пълноценна връзка - нещо, което Харват все още не постигаше. Докато го слушаше, се замисли, че може би не жените, а той самият беше саботирал връзките си.
След още известно време усети, че си е позволил да се отплесне от главната си задача и отново се опита да върне разговора в нужното русло:
- Защо не поговорим за обстановката?
Тъй като времето беше от изключително значение, Рейнълдс избегна всякакви обиколни маршрути, излезе на главното шосе за Рияд и натисна педала на скоростта.
- За ставащото в града ли?
- Да.
- Видяхте ли „вентилационните отвори” по каросерията на колата ми?
- Трудно е да не видиш толкова много дупки - отвърна Харват. - Казахте, че местните са станали неспокойни?
- Моллите са докарали много от набожните мюсюлмани, особено младежите, до състояние на ярост.
- Заради какво? - попита Джилиън от задната седалка.
- Твърдят, че под американски натиск кралското семейство е наредило на полицията да вземе решителни мерки срещу всички войнстващи ислямисти и дори срещу по-умерените от тях.
- Определено има известен натиск - вметна Харват, - но той не идва от страна на Америка.
- Такова е положението. Изглежда, кралското семейство играе по свирката на онзи тип Калъчкъ, без да го осъзнава. Арестуват активисти на всяка крачка и надясно.
- Защо?
- Явно вярват, че е много вероятно да кроят преврат.
Докато прекосяваха жилищните комплекси в околностите на Рияд, Рейнълдс разказа за наблюдаваните от него радикални ислямисти, защо е решил да ги следи и какво е научил. После дойде ред на Харват.
През следващите десет минути той разказа накратко докъде беше стигнало разследването им и всичко, което бяха преживели. Накрая обясни на Рейнълдс защо не е могъл да открие Халид Аломари, както и с какво се е занимавал наемникът на Ал Кайда през дългите си отсъствия от Саудитска Арабия. Когато стигна до момента на убийството на терориста, той погледна в огледалото за задно виждане и забеляза как Джилиън извърна очи и се взря през прозореца на колата.
- Постъпили сте правилно - каза Рейнълдс в опит да наруши възцарилото се мълчание.
- Знам - отговори тихо Джилиън. - Знам.
- Нека ви попитам нещо друго - продължи мъжът - за онази болест. Гари казва, че току-що се е появила в Съединените щати. Как е проникнала там и къде са я забелязали?
- Според сведенията на ФБР, Департамента за вътрешна сигурност Центъра за контрол и превенция и Военномедицинския институт по инфекциозните болести източникът е вносител на храни, мюсюлманин, който е изпратил доставка чрез ,,Ю Пи Ес” от Хамтрак, Мичиган, до Манхатън - отвърна Харват. - Изглежда всеки, който е влизал в контакт с пратката, е бил заразен, включително и самият вносител.
Рейнълдс погледна Джилиън в огледалото и попита:
- Имате ли представа как се разпространява болестта?
- Не. Според Ага Хан имунитетът към нея се предава чрез вода. Някакъв вид светена вода, до която имали достъп единствено мюсюлмани.
- Единствено мюсюлмани сунити - уточни Харват. - Ето защо Гари смяташе, че можем да си помогнем взаимно. Казахте, че едно от нещата, които сте открили в онзи склад, е била бутилирана вода, нали?
- Тонове - потвърди Рейнълдс. - Складът беше огромен, а го бяха претъпкали от горе до долу. Сигурно е имало над милион бутилки.
- А документите, които сте открили?
- Това ни връща към моя въпрос - каза консултантът, като отново се обърна към Джилиън. - Може ли болестта да се разпространява чрез допир с предмети, които са били умишлено заразени?
- Разбира се - отговори Джилиън. - Древните много са обичали да поръсват отрови по полета, през които враговете им са щели да преминат. Така токсичното вещество прониквало в телата на неприятелските войски чрез пряк контакт с кожата или вдишване. Известно е, че са заразявали храни, водоизточници и дори стоки от бита, които оставяли нанякъде на видно място, където врагът да ги ,,открие”, и това било достатъчно. Защо питате?
- Гари спомена, че заразената пратка в Щатите съдържала някакъв вид подправка на прах, добивана от семена на махалебка. Получателят на доставката е бивш саудитец, собственик на верига крайно любопитни фирми.
- Що за фирми?
- Бензиностанции, магазини за хранителни стоки, бюра за обмяна на валута, кредитни фирми и бюра за осребряване на чекове, пръснати по всички североизточни щати.
- Е, и?
- Е, та какво общо има между всички тези дейности?
Само след миг Харват отвърна:
- Пари в брой. Всичките боравят ежедневно с пари в брой.
- Бинго - каза Рейнълдс. - И освен това не подлежат на строг законодателен контрол, тоест, буквално са места за пране на пари.
- Или за заразяване на пари.
- Според списъка, който видях, тези хора имат фирми по цялата територия на САЩ, дори в Аляска. Освен ако нямаш вътрешен човек във финансовото министерство, не се сещам за по-сполучлив начин да злоупотребиш големи количества американска валута. Въпросът е обаче дали са могли да използват подправката на прах, за да заразят парите?
- Ако изхождам от наученото в Сикрет сървис - каза Харват, - с положителност.
- Как?
- Хартията на парите ни е с влакнеста структура и много лесно задържа всякакви вещества. Най-удачният пример за това е кокаинът. Статистическите данни сочат, че следите от кокаин заразяват четири от всеки пет банкноти в обръщение.
- Невъзможно - отвърна Рейнълдс. - В Америка няма толкова наркомани.
- Наркоманите може да са първоизточникът, но те представляват почти нищожно малцинство, когато става дума за замърсяване на банкноти. Когато прахово вещество като кокаинът се смели много фино, то лесно преминава от една повърхност на друга. Най-големите виновници за замърсяването на парите са банкоматите. Щом бъдат заразени, те разпространяват миниатюрни количества кокаин по всички банкноти, които биват изтегляни. Броячните и сортировачни машини като онези, които се използват в банките и казината, са също толкова опасни. Дори машините, изследвани в няколко банки на Федералния резерв, са показали различни степени на заразяване. В общи линии, една-единствена банкнота с миниатюрно количество вещество като кокаина може да инфектира цялата каса. А когато тези налични пари попаднат в броячна или сортировъчна машина, която прехвърля банкнотите, замърсяването се увеличава значително. Напълно логично е.
Рейнълдс отново погледна към Джилиън.
- Вие сте ученият. Какво мислите?
- Ако ме питате за личното ми мнение, това е ужасяващо. Но от чисто научна гледна точка е гениално.
След атаките от 11 септември Харват беше искрено възмутен от високите оценки на стратегическия гений на Ал Кайда. По същия начин и сега не му се понрави, че стратегията на терористите бе окачествена по подобен начин. Но все пак разбираше какво има предвид тя.
- Значи, това е приложима схема за инфектиране?
- Напълно - каза Джилиън. - Заразената валута би била съвършено средство за безпрепятствено разпространение. То може да окаже и негативен психологически ефект върху финансовите пазари по целия свят. Американският долар би станал буквално безполезен. Така Ал Кайда не само ще успее да унищожи маси от неверници, но и ще погуби американската икономика. С един куршум два заека.
Харват се обърна към Рейнълдс и попита:
- След колко време ще стигнем до склада?
- След още пет минути.
- Мобилният ви телефон защитен ли е?
- По-защитен от повечето телефони в кралството. Защо?
- В случай че не успеем да излезем от склада, Гари трябва да знае какво сме открили.
Щом Харват вдигна телефона до ухото си, погледът му се плъзна по страничното огледало на ленд крузъра. Един син мерцедес, който караше зад тях, свърна по малка пряка и в движението се вля друга кола, на три автомобила зад разстояние зад тях - същата, която ги бе последвала, когато напуснаха военновъздушната база ,,Рияд” и поемаха към главното шосе.
Слагайки длан върху долната част на телефона, той каза на Рейнълдс:
- Мисля, че си имаме компания.
Рейнълдс се довери на инстинкта на Харват. Без да дочака обяснения, извика на всички да се държат и направи рязък десен завой, последван от бърз ляв.
После измъкна едно уоки-токи изпод седалката си и помоли Харват да опише видяната от него кола. Щом получи нужната информация, той доближи устройството към устата си и каза:
- Син дрозд, тук Пеликан. Чуваш ли ме? Край.
- Кой е син дрозд? - попита Харват, като се огледа през рамо, за да види дали още ги следят.
- Един от хората ми. Казва се Зафир.
- Саудитец ли е?
- Не, пакистанец. Бивш военен и един от малкото, на които мога да се доверя в подобни случаи. Намира се на един покрив на същата улица, на която е складът, и държи района под око. След като отминем още една пряка, Зафир ще има ясна видимост и ще ни каже дали някой ни следи.
- Пеликан, тук Син дрозд. Прието. Край - разнесе се глас по радиостанцията на Рейнълдс. - Какво е положението? Край.
- Тук Пеликан. На път съм към склада. Възможно е да имаме опашка. Моля ти се, провери дали не ни следва бежов ,,Нисан Сентра” нов модел. Край.
- Нов модел бежов ,,Нисан Сентра”. Прието - отвърна Зафир. - Завий на дясно на ,,Ал Мусад” и още веднъж надясно на ,,Каир Ал Дин”. Чакай съобщение. Край.
- Прието. Край - каза Рейнълдс, след което подаде радиостанцията на Харват и се приготви да направи завоите.
След три минути Зафир се обади и ги успокои, че зад тях е чисто. Или Харват беше проявил свръхпредпазливост, или бяха успели да се отърват от опашката си. Нещо му подсказваше, че по-скоро второто е вярно. Не можеше да се отърве от неприятното усещане, че ще попаднат в ситуация, от която много трудно ще се измъкнат.
Рейнълдс отново взе радиостанцията от Харват, за да направи последна проверка. Зафир му съобщи, че складът е бил безлюден през целия ден. Макар паркингът да беше празен, Чип паркира тойотата на една пряка разстояние. Последното, което искаше, беше да привлече внимание.
,,Надхитрил съм ги веднъж - срам за тях. Надхитря ли ги втори път - двойно по-голям срам”, разсъждаваше мислено Рейнълдс, докато вадеше килимчето за молитви, което - както и при предишното му посещение - беше увито около тактическата му пушка ,,Регминтън” 12-и калибър. Предимството на тази втора визита беше, че ако собствениците на сградата не бяха сменили ключалките, Чип си имаше своя връзка ключове.
Тримата заобиколиха склада, за да влязат отзад. Рейнълдс пробва няколко ключа, преди да открие подходящия. Докато Харват го прикриваше със своя ,,Хеклер и Кох”, той извади ремингтъна от килимчето и двамата влязоха вътре крадешком, следвани от Джилиън. В края на коридора Рейнълдс вдигна ръка и започна да брои безмълвно с пръсти. На ,,три” нахлуха в офиса и го завариха напълно опразнен.
Всяко чекмедже на бюрото беше отворено и голо. Харват установи, че положението е същото и с шкафовете. Мястото беше пусто. Някой очевидно беше решил, че е най-добре да не чакат въоръжения западняк да се появи отново.
Махвайки с ръка към противоположната врата, Харват пое към склада и даде знак на Рейнълдс да го последва. Когато влязоха в широкото помещение, се оказа, че и то е празно. Вътре имаше само един разнебитен самотоварач с две спукани гуми, няколко изоставени палети и отпадъци. На пръв поглед, мястото никак не приличаше на доскоро претъпкан със стоки склад. Като се наведе, за да разгледа по-добре един от захвърлените предмети, Харват чу Джилиън да казва:
- Каквото и да правиш, не пипай нищо.
Той веднага отдръпна ръка. Джилиън, нахлузила чифт хирургически ръкавици, които бе открила в самолетната аптечка, започна да събира проби от склада в полиетиленови пликове за смет, взети от камбуза на чесната. През това време Харват продължи огледа на помещението.
В далечния ъгъл се натъкна на купчина катурнати палети. Изглежда, че в бързината предишните посетители на склада явно не бяха забелязали, че част от товара беше изпаднал от платформата. Харват подритна с обувката си палетите и откри голям картонен кашон, съдържащ военна униформа.
Без да забравя, че британците са подарявали на американските индианци одеяла, инфектирани с едра шарка, той повика Джилиън, за да извади дрехата с латексовите си ръкавици и да му помогне да я огледа добре.
Когато тя се доближи, Скот видя, че в полиетиленовите торби има доста събран материал.
- Виж това - каза тя въодушевено, като извади две еднакви бутилки с вода. - Мюсюлманска света вода от свещен извор край Мека.
Харват се втренчи в арабските символи на предния етикет и се изненада:
- Можеш да четеш на арабски?
Джилиън поклати глава.
- На задния етикет има надписи на английски и на още поне единадесет различни езика. Който и да е производителят, явно е износ. Ще трябва да изследваме водата. Може току-що да сме открили средството, чрез което османците са възнамерявали да доставят лек на преданите сунити.
- Само да можем да открием и извора - отвърна Харват.
Джилиън вдигна пред очите му и друг плик, който не посмя да отвори.
- Събрах и няколко пакета с вещество, което може да се окаже нашият неуловим инфекциозен агент. Но както вече казах, докато не го изследваме, не можем да сме сигурни.
Харват похвали работата ѝ, след което посочи кашона и я помоли да извади униформата.
- Какво е това? - попита тя, като я сложи върху един от палетите.
- Горната част от униформата на САНГ - намеси се приближилият се до тях Рейнълдс.
Терминът не говореше нищо на Джилиън.
- Това е акроним - обясни Харват. - Първите букви от Националната гвардия на Саудитска Арабия. Гвардията се състои от представители на племената, предани на саудитското кралско семейство, и отговаря за защитата му от редовната армия на страната и от всеки друг, който може да се опита да го свали от власт.
- И какво търси подобна униформа тук?
Харват се сети какво му бе казал Калъчкъ: „Убийството на най-видните членове на саудитското кралско семейство няма да доведе до всеобщо негодувание по улиците. По-скоро хората ще танцуват от радост. Вместо това, кралското семейство ще избие върхушката науахабитското движение…“ Сега вече знаеше как ще се получи.
- Трябва да се махаме оттук.
- Имам всичко необходимо - каза Джилиън, като отново преметна никаба върху лицето си и го закопча, събра всичките пликове с проби и се приготви за излизане.
Рейнълдс включи бутона за предаване на радиостанцията си, за да получи сведения от Зафир относно положението извън склада, но не получи отговор на повикването си.
- Син дрозд, тук Пеликан. Чуваш ли ме? Край - каза той за втори път.
Неприятното усещане под лъжичката, което беше изпълнило Харват, докато влизаха в склада, се завърна с двойна сила.
Макар да не беше вчерашен, Рейнълдс реши да провери дали радиосигналът не среща трудности при преминаването през стените от пенобетон и реши да опита с клетъчния си телефон. Когато екранът показа, че сигналът е отличен, подозренията му, че са в беда, се потвърдиха. Зафир не беше човек, който би напуснал поста си.
Активирайки гласовото набиране на телефона си, Рейнълдс изрече:
- Зафир, мобилен.
След няколко сигнала „свободно“ телефонът прехвърли Чип в гласовата поща на пакистанеца. Той само погледна Харват и Алкът, без да каже нищо. Всички бяха наясно, че са загазели.
Всички прозорци бяха затъмнени и те бяха напълно слепи за онова, което би могло да става отвън.
- Ще се оттеглим през същия вход, през който ще пробваме друга врата? - попита Харват.
Рейнълдс подозираше, че цялата сграда е обсадена и излизането през която и да било врата би било равносилно на самоубийство. Ако питаха него, най-подходящ беше изходът, който се намираше най-близо до неговия ,,Ленд Крузър”. Това означаваше или да се върнат през офиса, или да минат през вратата, която беше на двайсет стъпки вдясно от тях. И в двата случая вече не можеше да разчита, че Зафир ще им помогне със снайпера си от покрива.
- Да излезем през тази - посочи той вратата вдясно от тях.
Когато стигнаха до нея, Рейнълдс видя, че е заключена. Той започна да търси подходящия ключ от връзката, когато Харват го сграбчи за ръката.
- Какво правиш? - изненада се той, опитвайки се да се отскубне.
- Виж - отвърна Харват, като посочи чифт едва забележими жици, които изчезваха зад касата на вратата.
Рейнълдс погледна нагоре и ги видя.
- Какво, по дяволите…
Харват проследи жиците и установи, че те водят към огромни пакети пластичен експлозив С4, които на свой ред бяха свързани е дистанционни детонатори.
- Явно са ни очаквали.
- Не нас - поправи го Рейнълдс, докато оглеждаше устройствата, - а мен. Знаели са, че ще се върна и са искали да ми натрият носа.
- Е, това е сериозно натриване на носа.
- Наказват ме заради това, че без позволение очистих един от тях.
- Наказват ни - поправи го Харват.
Рейнълдс се насили да се усмихне.
- Можеш ли да го обезвредиш? Нищо не разбирам от експлозиви.
- Не съм сигурен - отвърна Харват, докато изучаваше устройството. - Това не може да е единствената врата с монтирани жици. Шансът да ни гръмнат точно с нея е едно към шест.
- Трябва да проверим другите врати.
Харват пое вратите в дъното на склада, Рейнълдс - в предната част, а Джилиън провери прозорците. Когато отново се събраха, тя каза:
- По всички прозорци са прокарани жици.
Рейнълдс използва ръкава на своята дишдаша, за да попие потта от челото си, и добави:
- Същото е и при предните врати.
- И при задните - заключи Харват, - с една малка разлика.
- Каква?
- Когато сме влизали през вратата на офиса, сме задействали системата. Сега е активирана.
- Значи, няма проблем, стига да не се опитаме да излезем през някоя врата или прозорец, нали? - осведоми се Джилиън.
- Така изглежда - отвърна Рейнълдс. - Всички изходи са свързани един с друг. Отворим ли един от тях, ще експлодира всеки заряд в сградата. Тук сигурно има достатъчно С4, че да гръмне половината квартал.
Харват ги погледна и каза:
- Имаме и още по-голям проблем.
Джилиън и Рейнълдс го погледнаха.
- До офиса има заключено с катинар електрическо табло. Успях да открехна вратата достатъчно, за да надникна вътре.
- И? - поинтересува се Рейнълдс.
- Открих активиращото устройство на системата.
- Да го обезвредим тогава.
- Не бързай толкова - спря го Харват. - Капакът на таблото също е с жици. Ако го отворим повече, ще гръмнат зарядите.
Джилиън остави торбите на пода и вдигна безпомощно ръце.
- Направо страхотно. По-лошо от това - здраве му кажи.
- Всъщност това е само част от проблема. Другата част е таймерът.
Притискайки буза до стената, Харват успя да надзърне под капака на електрическото табло и да прочете числата на цифровия таймер. Оставаха им по-малко от десет минути.
С пенобетонната си конструкция складът беше истински бункер. Да пробият изход в тавана, беше изключено, тъй като нямаха стълба, за да се качат толкова нависоко. Но дори и да имаха, не се знаеше дали покривът не е армиран като останалата част от сградата. Трябваше да има друг начин.
Поглеждайки бегло към малкото разпилени предмети в склада, погледът на Харват се спря върху вилковия самотоварач. В ума му веднага започна да се оформя план. С двете спукани гуми нямаше как да го подкарат нанякъде, още по-малко през някоя от стените, но той можеше да им послужи по друг начин - като тяхна собствена импровизирана бомба.
Харват запази идеята за себе си, докато не огледа машината по-отблизо. Още отдалеч личеше, че не е електрически модел. Според показателя за нивото на горивото, беше дизелов и резервоарът му беше наполовина пълен. Той намери кутията с инструменти, отвори я, но вътре имаше само ролка армирана лента и метален чук тип „кози крак“ с разцеп за вадене на пирони.
Той повика Рейнълдс и Джилиън, превключи на нулева скорост и им обясни какво да правят. Алкът започна да бута напред самотоварача откъм шофьорското място, като с едната си ръка управляваше волана, а Харват и Рейнълдс с цялата тежест на телата си заблъскаха отзад.
С тежките му вилки и двете спукани гуми беше почти невъзможно да го задвижат, но скоро усетиха как полека започна да се помества. За съжаление не беше достатъчно бързо. Когато изтласкаха машината възможно най-близо до средата на стената и възможно най-далеч от съседните врати и прозорци, Харват каза на Рейнълдс да извади от пушката си всички патрони, освен един, докато той самият използва чука, за да строши корпуса от стъклопласт около резервоара на самотоварача.
При удара се разнесе оглушителен трясък. Щом отстрани достатъчно от стъклопласта, Скот откъсна няколко ивици армирана лента, уви стегнато патроните и ги залепи към външната част на резервоара. Като погледна към часовника си, констатира, че имат по-малко от две минути.
Бившият агент на ЦРУ беше пределно откровен.
- Добър стрелец ли си? - попита той Рейнълдс, след като се затичаха, за да намерят прикритие.
- Недостатъчно.
Харват стреляше най-точно на близко разстояние, което означаваше по-малко от десет метра. За да са в безопасност обаче, когато резервоарът експлодираше, трябваше да са поне на двайсет-трийсет метра.
След като се скри зад купчина палети, Харват взе пушката от Рейнълдс и каза най-вече заради Джилиън:
- Ще последва ударна вълна, така че не ставайте веднага. Бройте до три, след като чуете експлозията, и после тичайте с всички сили към дупката, ясно?
Джилиън и Рейнълдс кимнаха.
Харват зае позиция зад палетите, вдигна пушката, прицели се и стреля. Куршумът попадна точно в целта и взриви залепените за резервоара патрони, създавайки мощна експлозия. Тя не само проби огромна дупка в пенобетонната стена, но и запрати горящите останки от самотоварача на улицата.
Поради липсата на достатъчно добро укритие, Харват беше блъснат назад от същата ударна вълна, за която бе предупредил Джилиън. Преди да се опомни, Рейнълдс го вдигна на крака и го задърпа към образувалия се отвор.
Щом стъпиха на чакълената настилка, Скот беше възстановил равновесието си достатъчно, за да продължи сам. Без да се оглеждат назад, те тичаха с всички сили, знаейки, че складът ще изчезне в една от най-големите експлозии, които Рияд някога беше виждал. Без да спират, пробягаха разстоянието до ленд крузъра, който Рейнълдс запали и отдели от тротоара, преди още да са затворили вратите си.
Щом джипът потегли, те усетиха как земята под гумите му се разлюля от експлозията на склада.
В смрачаващото се небе се образува издуващо се огнено кълбо. Върху колата се посипаха отломки, които нагънаха капака и пукнаха предното стъкло на безброй места. С една ръка на волана Рейнълдс се пресегна през Харват към жабката и я отвори. Вътре имаше кутия с патрони 12-и калибър за пушка. Той вдигна своя ,,Ремингтън” от коленете си и го подаде на Харват:
- Зареди. Трябва да намерим Зафир.
Харват го послуша.
След като заобиколи карето от сгради по една от пресечките, Рейнълдс наби спирачки и гумите изскърцаха, спирайки пред изоставената сграда, която Зафир беше използвал за наблюдателен пункт. Двамата с Харват затрополиха по стълбите и изскочиха на покрива. Зафир лежеше проснат върху пушката си. Радиостанцията беше подпряна на стената до него. Скот го преобърна и видя, че гърлото му е прерязано от ухо до ухо. Рейнълдс се вбеси:
- Проклети гадове! - изруга той.
Харват отиде до един от съседните покриви и се върна с найлонова мушама, в която да увият тялото на Зафир.
Двамата свършиха работата, без да продумат, и след като свалиха загиналия пакистанец долу и го натовариха в багажника на колата, Рейнълдс отбеляза:
- Не ме интересува как ще го направим, но искам да пипна виновниците.
- И аз го искам - отвърна Харват. - Повярвай ми.
Тълпата, заплесната по пламтящите руини на склада, се разрастваше. Предвид скорошните безредици, обхванали Рияд, Скот предложи да се качат на колата и да отидат на по-безопасно място.
По пътя към централата на „Арамко“ бяха принудени да заобиколят няколко малочислени, но яростни групи бунтовници, които саудитските сили за сигурност не успяваха да усмирят.
- Не стрелят по собствения си народ - каза Рейнълдс със студенина в гласа, докато отминаваха. - Същото се случи и в Мека през седемдесетте. Накрая трябваше да се обърнат към френските части за антитероризъм да им помогнат да си върнат контрола върху Голямата джамия.
Отново в Мека. Всичко в Саудитска Арабия, изглежда, беше свързано с двете най-големи светини на исляма, Мека и Медина.
- Знаеш ли нещо за някакъв таен водоизточник там? - попита Харват.
- Чувал съм едни небивалици за някакъв извор с вълшебна вода, които разпространява жалкият ѝ износител принц Хамал, но кой знае? От престоя си в тази страна съм научил, че Саудитска Арабия има повече тайни, отколкото пясък. Разковничето е кои тайни да оставиш заровени.
- Е, тази определено не е от тях - вметна Харват.
- Мислиш ли, че това в бутилките е вода от извора?
- Точно това ще установим - намеси се Джилиън.
- ,,Арамко“ разполага ли с лаборатория, която тя да използва? - поинтересува се Харват.
Рейнълдс извърна очи към часовника си.
- По това време лабораторията би трябвало да е напълно празна.
- Чудесно. Ще трябва веднага да ѝ осигурим всички условия. А междувременно, какво още можеш да ми кажеш за принца, който притежава този склад, и за неговите бойци?
- Доста - отговори Рейнълдс. - В службата имам досиета на всеки един от тях.
- Включително и снимки?
- Да. Защо?
- Защото съм почти сигурен какъв ще е следващият им ход.
След като остави Джилиън в просторната модерна лаборатория на „Арамко“ със събраните от нея проби и нареди на един от хората си да се погрижи за трупа на Зафир, Рейнълдс поведе Харват към асансьора, за да се качат до офисите на отдела по сигурността.
Понеже запасът му от молитвени килимчета се беше изчерпал, беше заменил пушката „Ремингтън“ с пистолет „Лес Беър 1911“, който беше измъкнал изпод предната седалка на тойотата си. Щом видя широко отворената врата на кабинета си, Чип извади оръжието от кобура на глезена си и даде знак на Харват да не вдига шум.
Понеже беше зарязал куфарчето за частите от Корана в склада, Скот извади своя ,, Хеклер и Кох” от една найлонова торба за смет и започна да прикрива и двамата, докато се придвижваха крадешком по коридора към офиса. Когато влязоха вътре, се оказа, че мястото е обърнато с главата надолу.
- Мамка му! - процеди Рейнълдс и се обади по телефона си на охраната долу. След кратък разговор на арабски, той затвори и каза: - Не мога да повярвам. Пуснали са тук горе заместник-министъра на разузнаването Фарук ал-Хафез.
- Онзи, който се е срещал с ислямистите и членовете на различни военни формирования?
- Казал е, че идва по работа.
- Мислиш ли, че той го е направил?
- О, да. Мога да се обзаложа също така, че е в дъното на онова, което се случи преди малко в склада.
Рейнълдс извади от бюфета бутилка ,,Бушмилс” и си наля чаша.
- Когато бях в склада първия път, ударих с приклада на пушката един от техните. Сигурно е видял достатъчно добре лицето ми, че да го опише на Фарук. Искаш ли? - попита той, като взе друга чаша.
- Не, благодаря - отговори Харват. - Откъде си толкова сигурен, че е замесен?
Рейнълдс пое голяма глътка от ирландското уиски и каза:
- Саудитска Арабия има две армейски формирования. Едното е Националната гвардия на Саудитска Арабия, която, както ти така ясно се изрази в склада, е предана на саудитското кралско семейство, династията на Сауд. Другото са Саудитските кралски наземни сили, привидно сформирани, за да защитават кралството от външни заплахи, но в действителност - за да служат като противовес на САНГ, в случай че кралското семейство реши да ликвидира всички враждебни кланове.
- Нека позная - каза Харват, - Фарук идва от клан, враждебен на кралското семейство.
- Бинго.
- Как тогава е бил назначен на тази служба?
- Това е като да ожениш две деца от враждуващи родове. Саудитската династия е назначила много от по-незначителните си врагове на постове с относителна власт с надеждата, че така ще си осигурят тяхната преданост.
Харват поклати глава.
- Тази тактика много им помогнала, няма що.
- Всъщност - отбеляза Рейнълдс - Фарук беше изключително лоялен към монархията много дълго време. Разкрил е безчислени заговори срещу династията на Сауд, дори в рамките на собствения си клан, и е изправил престъпниците пред съда.
- Каква е причината да се промени?
- Открил е религията.
- Уахабизмът - добави Харват с нотки на погнуса в гласа.
- Да, а няма нищо по-лошо от възроден мюсюлманин.
- Но кралското семейство не знае ли, че е поел по пътя на уахабизма?
- Надявам се да знае. Шефът на Фарук е един от саудитските принцове - принц Наваф бен Абдул Азиз. Ако Азиз не следи подчинените си, няма кого да упрекна, освен самия себе си, в случай че нещата тръгнат зле. Проблемът е, че кралското семейство управлява страната, водено от заблудата, че владее положението. Докато някой като Фарук не оплеска работите, ще си мислят, че всичко е наред.
- Само че, ако Фарук оплеска работите, ще е твърде късно да се предприемат каквито и да било мерки.
- Именно - потвърди Рейнълдс и отпи от уискито си. - Тези бунтове на улицата….Фарук е идеалният човек, който може да посее слуховете сред лидерите уахабитите. С лекота би могъл да изфабрикува достатъчно доказателства за уж повлияните от САЩ акции срещу ислямистите. Всъщност той е в отлична позиция да дирижира полицейските операции, за да даде на войнстващите мюсюлмани повод да се сплотят и надигнат.
- Което ни връща към друга причина да съм тук. Калъчкъ каза, че бунтът ще ескалира до такава степен, че саудитската монархия няма да има друг избор, освен да седне на масата за преговори с лидерите на уахабитите. Точно тогава е планирано да бъдат убити. Така ще изглежда, че зад всичко стои кралското семейство и ще избухне пълномащабна революция.
- А щом страната премине под режима на уахабитите, ще започне възраждането на мюсюлманския халифат в целия ислямски свят - повече от един милиард души.
Харват кимна в знак на съгласие и добави:
- Слушай, Чип, основният ми приоритет е да стигна до истината за тази болест и да намеря начин да я спра. Ако междувременно успеем и да осуетим плановете на Калъчкъ, още по-добре.
Рейнълдс остави питието си настрана.
- Какво искаш да направя?
- Трябва да разбера къде ще се проведе срещата между саудитската монархия и водачите на уахабитите. Там хората на Калъчкъ ще извършат покушенията и ако съм прав, принц Хамал ще им помогне. Той и Калъчкъ са единствените, които могат да ни дадат отговорите.
- Чакай малко. Мислиш, че Хамал и онези ислямисти ще натиснат спусъка? Та те са уахабити. Защо ще убиват собствените си духовни водачи?
- Защото - отвърна Харват, който беше изучавал из основи войнстващия ислям, - щом раят на тези водачи е гарантиран, ако умрат за всеобщото благо и за останалите последователи на исляма, Хамал и бойците му няма да се поколебаят да ги убият.
С няколко телефонни разговора до нужните хора Рейнълдс научи, че уахабитските лидери са принудили саудитското кралско семейство да седне на масата за преговори. Точно както беше предвидил Калъчкъ. Заради метежите обаче управляващите се бояли да се завърнат в Рияд за срещата. Вместо това, настояли уахабитите да пристигнат в лятната им столица, която се намираше на север от Ат Таиф в западната част на планината Хеджаз.
Всяко лято от десетилетия насам кралското семейство се пренасяше в тези тучни планини, известни като „градината на Саудитското кралство“, за да избегне непоносимо високите температури в Рияд. По тази причина всички изтъкнати членове на монархията имаха дворци в Ат Таиф и околностите му.
Разположен на по-малко от шейсет километра от свещения град Мека, градът също така бе дом и на военновъздушната база „Крал Фахад“, която подслоняваше, освен Пета бойна ескадрила на кралските военновъздушни сили на Саудитска Арабия, и радарния комплекс на саудитските ВВС за противовъздушна отбрана в западния регион. И двете подразделения отговаряха за защитата на въздушното пространство на кралството от вражески набези.
Пищните летни дворци бяха построени досами модерните военни комплекси и единственият липсващ елемент от патологичния саудитски идеал за населено място беше религията. Но в продължение близо сто години районът около Ал Таиф е бил главната крепост на ултраконсервативната уахабитска общност. В известен смисъл идването на уахабитските лидери тук беше като завръщане у дома.
Те пристигнаха с великодушно предоставения им частен чартърен полет, след като бяха надали недоволен вой заради нежеланието на кралското семейство да се срещне с тях в Рияд. Беше всеизвестно, че отношенията между династията и уахабитите са на ръба на катастрофата и доверието между двете страни се крепеше само на способността им да демонстрират мнима добронамереност в действията си.
Тъй като политическите интриги не бяха чужди на кралското семейство и то до голяма степен зависеше от тях, членовете му бяха решили да проведат срещата във вдъхващия най-голямо страхопочитание дворец - този на наследника на престола Абдула бен Абдул Азиз, фактическия владетел на саудитското кралство. Освен него присъстваха саудитският военен министър принц Султан бен Абдул Азиз и принц Наваф бен Абдул Азиз - министър на държавното разузнаване. Имаше голяма опасност разговорите да се разгорещят и Абдула искаше да има възможно най-малко очевидци на евентуалния сблъсък. Семейството му беше допуснало голямата грешка да отпуска така наречените протекционни фондове за изграждането на джамии и медресета и да допринася за осъществяването на други любими проекти на радикалите уахабити и на него му беше омръзнало от арогантните им действия. Именно те, а не кралското семейство, бяха създали пред света образа на съвременния ислямски тероризъм и в резултат на това бяха очернили не само репутацията на Саудитска Арабия, а и на целия мюсюлмански регион като цяло. Отсега нататък уахабитите щяха да слушат него, а не той тях.
При вида на различните войници, застанали в почетен шпалир, кацането на военновъздушната база „Крал Фахад“ напомни на Харват за пристигането на президента на борда на „Еър форс 1“ във военновъздушната база Андрюс, щата Мериленд.
Докато слизаха по стълбата на чесната, ги лъхна ранният утринен въздух: той беше хладен и осезаемо по-различен от този в Рияд. Джилиън беше прекарала цялата предишна нощ в анализи на пробите и в телефонни разговори със семейство Уиткоум и други служители на Военномедицинския институт по инфекциозни болести във Форт Детрик. Успоредно с техните дискусии екипи на ФБР и агенти на екипа за издирване на опасни материали бяха обискирали със съдебни заповеди склада на Касим Наджар, както и фирмите на всички бизнесмени от списъка, намерен от Рейнълдс в риядския склад на принц Хамал. Всичко, което будеше подозрения, беше поставено в херметични контейнери и транспортирано във Форт Детрик за по-нататъшен анализ. Въз основа на пробите от мозъчна тъкан, взети от елитната войска на Ханибал, семейство Уиткоум беше успяло да потвърди предположенията на Алън - бесът действително беше основен компонент на болестта и гвардията на Ханибал е била ваксинирана срещу него. Но противобясната ваксина само увеличаваше устойчивостта на хората към болестта, без да си осигурява стопроцентов имунитет срещу нея. Тази информация обясняваше защо една от привързаните към тавана жертви в полицейското управление в Асалаам - бивш ветеринар - е бил все още жив при пристигането на щурмовия отряд на бригадата „Страйкър“. Но част от пъзела продължаваше да липсва.
С надеждата да спечелят време, Военномедицинският институт и Центърът за контрол върху болестите бяха издали нареждане първите заразени с болестта пациенти да бъдат лекувани с хиперимунен противобесен серум. Вече се полагаха херкулесовски усилия да съберат достатъчно дози и да ги разпратят из цялата страна възможно най-бързо.
Междувременно Харват беше провел дълъг телефонен разговор с Гари Лоулър. Убеден, че стандартната противобясна ваксина им е спечелила време, Лоулър официално натовари Скот с две задачи. Агентът не само трябваше на всяка цена да открие източника и възможното лекарство за болестта, но и беше инструктиран да предотврати убийството на уахабитските водачи, което - според всеобщото мнение на политиците във Вашингтон - щеше да въвлече Саудитска Арабия в неразрешима революционна криза.
Американските военни и разузнавателни стратези от години се бяха подготвяли за опасността от преврат в Саудитска Арабия. Ако кралското семейство бъдеше свалено от власт, незабавно щеше да започне военна операция под кодовото название „Пясъчна буря”. Според плана американските въоръжени сили трябваше да отцепят източната саудитска провинция Ал-Хаза от останалата част от страната и да я поставят под американски контрол. Целта беше да се предотврати завземането на най-големите нефтени запаси в света от уахабитите. На този етап обаче имаше само един проблем. Но силните летни горещини щяха да превърнат в непосилна задача носенето на пълна бойна екипировка, предназначена за химическа и биологична война. Докато не бъдеха ваксинирани, нито американците, нито техните съюзници можеха да изпратят достатъчно войски за стартирането на „Пясъчна буря“.
Имаше и друг проблем. Въпреки липсата на доказателства и множество спорове около фиаското на американската операция за издирване на оръжия за масово поразяване в Ирак, Вашингтон разполагаше със сведения, че Саудитска Арабия е наляла над един милиард долара в пакистанската ядрена програма. Много от запознатите бяха готови да заложат кариерата си, че в замяна на щедрия си принос в научния напредък на Пакистан Рияд е получил ядрени оръжия, независимо че саудитците нехайно го отричаха.
Макар че на Гари Лоулър не му се щеше да товари Харват с още задачи, той нямаше избор. Да предотврати падането от власт на саудитската династия, беше точно толкова важно, колкото спирането на болестта.
Тъй като не беше наясно дали вътрешен човек не е замесен в заговора срещу кралството, Лоулър се боеше да свърже Харват с някой от американските храненици в дипломатическите или разузнавателните кръгове. Всички знаеха, че от канцеларията на саудитския престолонаследник поверителната информация изтича като вода през сито, така че едно обаждане от американския президент би било немислимо. А и щеше да им отнеме ценно време, докато намерят надежден човек, който би съдействал за въвеждането на Харват във висшите кръгове на кралството. Агентът обаче знаеше кой би могъл да свърши работата, и то достатъчно бързо - Чип Рейнълдс.
Подготвен от Харват какво точно да каже, Рейнълдс изигра най-силната си карта. Следвайки дума по дума предварителния сценарий, той се свърза с един от малкото му познати почтени хора в двора на престолонаследника. Чип се надяваше, че този човек не е свързан с опитите за сваляне от властта на династията Сауд и го помоли за незабавна аудиенция с принца. Предвид сериозността на предстоящата среща с уахабитите, съветникът прояви неохота дори да спомене за това пред престолонаследника, Рейнълдс продължи да настоява, насърчаван от жестовете на Харват.
Ако арабите ценяха и възнаграждаваха някое човешко качество, то това бе предаността. Рейнълдс не само бе спасил живота на член на кралското семейство, но и се беше доказал като отличен шеф на сигурността в „Арамко“. Ако бившият агент на ЦРУ действително имаше сведения за някаква заплаха за живота на принца, то съветникът нямаше друг избор, освен да му даде възможност да бъде изслушан.
Рейнълдс с неудоволствие прибягна до лъжа, за да получи достъп до принца, но знаеше, че това е единственият начин да се срещнат с него. След като изтръгна от съветника обещание, че няма да споменава за заговора на никой друг, освен на самия престолонаследник, Чип затвори телефона и заедно с Харват зачакаха отговор от Ат Таиф. Стори им се, че е изминала цяла вечност, когато най-сетне им се обадиха, за да ги уведомят, че принцът е готов да приеме Рейнълдс и двамата водени от него свидетели, за да чуе информацията от „първа ръка“.
След като тримата бяха настанени в един от бронираните джипове на Абдула, за да бъдат закарани до летния му дворец, Харват мислено се помоли принцът не само да им повярва, но и да се съгласи да предаде един от най-известните и опасни членове на кралското семейство.
- Мамка му - измърмори Рейнълдс, когато престолонаследникът и няколко други мъже влязоха в приемната зала.
Запознат със снимките, които Чип беше принтирал от тайното си флаш устройство, Харват беше зает да се вглежда изпитателно в лицето на всеки войник от Националната гвардия, поради което не обърна особено внимание на влизащите.
- Какво има?
- Вторият от края. Принц Азиз, министър на държавното разузнаване.
- Шефът на Фарук?
Рейнълдс кимна утвърдително и запази мълчание, докато мъжете не ги приближиха.
- Ваше Височество - поклони се леко той, като пое протегнатата от Абдула ръка, - благодаря ви, че въпреки претоварения си график намерихте време да ни приемете, и то без предварителна уговорка.
На лицето на принца се появи любезна усмивка и той учтиво докосна с пръсти челото си.
- С ваше позволение, Ваше Височество - продължи Рейнълдс, - бих желал да ви представя господин Скот Харват и доктор Джилиън Алкът.
Принцът вежливо кимна с глава на Джилиън и когато протегна ръка към Харват, каза:
- Изглеждате ми много познат. Срещали ли сме се?
- Ваше Височество има много добра памет. Служил съм в охранителния екип на президента Рътлидж.
Абдула отново се усмихна и го поздрави със сърдечно ръкостискане.
- Знаех си. Никога не забравям лица. А сега - той се обърна към Рейнълдс - кажете ми за какво става въпрос.
- Ваше Височество - намеси се Харват, - простете ми, но мисля, че трябва да го обсъдим в тесен кръг пред възможно най-малко свидетели.
- Разбрах - отвърна Абдула, след което изрече поредица от заповеди, адресирани до стоящите зад него хора.
Придружаван единствено от военния си министър и министъра на държавното разузнаване, престолонаследникът покани посетителите си в облицован с дървена ламперия кабинет.
Според традицията на пустинните народи той ги попита дали биха желали освежително питие, преди да преминат към деловата част. И тримата му отказаха учтиво.
- Добре тогава - каза Абдула и втренчи поглед в Рейнълдс. - Да поговорим за въпросния заговор за покушение срещу мен.
Харват отново се намеси:
- Няма заговор за покушение срещу живота ви, Ваше Височество, или поне не пряко.
- Но господин Рейнълдс каза…
- Това, което го посъветвах да ви каже.
Военният министър извади радиостанцията си и каза на арабски:
- Това е нелепо. Срещата приключи.
- Не бързайте толкова - отвърна Хапват на чист арабски, преди отново да премине на английски. - Ваше Височество, има заговор за свалянето ви от власт и точно затова сме тук. Господин Рейнълдс ни съдейства, защото е убеден, че действа във ваш интерес.
Абдула вдигна ръка и даде знак на военния министър да остане на мястото си.
- Слушам ви.
Когато Харват привърши с обясненията, престолонаследникът попита:
- Имате ли доказателства в подкрепа на тези ваши твърдения?
- Да, Ваше Височество - отвърна Джилиън и подаде на Харват кафяв хартиен плик, за да го предаде на Абдула. - Изследванията продължават, но това е обобщение на събраните от нас резултати.
- Което съдържа единствено догадки, ако съдя по чутото - вметна министърът на държавното разузнаване. - Признавам, че не харесвам особено Фарук, но той винаги е бил неоспоримо ценен за нашата организация.
- А какво ще кажете за срещата с военни от Кралските наземни сили и от Националната гвардия, а също и с известни войнстващи ислямисти, която видях със собствените си очи? - контрира Рейнълдс.
- Доколкото ни е известно - каза военният министър, - те са били информатори. Америка не е единствената страна, която плаща за информация, знаете ли.
Чип бе принуден да отстъпи:
- Вярно е, но какво е мнението ви за фалшивите доклади от разузнаването?
Сега бе ред на министъра на разузнаването да отвърне на атаката.
- Чесно казано, повече ме безпокои въпросът как вие сте успели да се доберете до строго секретни държавни сведения.
- Ако това те безпокои повече, значи може би е време да си потърся друг министър на държавното разузнаване - намеси се Абдула. - Познаваш ли или не войнстващите ислямисти, за които говори господин Рейнълдс?
- Разбира се, че ги познавам, Ваше Височество.
- Има ли нещо вярно в твърденията му, че разузнавателните доклади за тях са били фалшифицирани?
- Не бих могъл да кажа - заекна министърът. - Не преглеждам лично подобна документация.
- Това не е отговорът, който очаквах, Наваф.
- Простете, Ваше Височество, аз…
С жест на ръката Абдула го накара да замълчи.
- Къде е сега Фарук?
- Ваше Височество, не мисля, че е разумно да обсъждаме въпроси, свързани с националната сигурност, пред…
- Отговори на въпроса - заповяда престолонаследникът.
- В Сада.
- В Йемен? Точно сега? При всичките безредици в Рияд, какво прави твоят заместник-министър в Сада?
- Командировката бе планирана отдавна, Ваше Височество.
- Със сигурност - каза Абдула и обърна очи към гостите си. - Имате ли още въпроси към някой от тях двамата?
- Само един - отговори Харват и извади снимките, които Рейнълдс беше принтирал в дома си. - Имаме основание да мислим, че тези хора смятат да се внедрят или вече са го направили в редиците на вашата Национална гвардия тук, в двореца. Целта им е да убият водачите на уахабитите и да прехвърлят отговорността за това на кралското семейство. Виждали ли сте някого от тези мъже, откакто сте тук?
Двамата министри разгледаха снимките и поклатиха глави.
- Бих искал да разпространя снимките и всеки член на Националната гвардия в двореца да се води на отчет - каза Харват.
- Но срещата е почти към края си. Ако нещата продължат да се развиват добре, до няколко часа ще постигнем консенсус и лидерите на уахабитите ще си тръгнат. Не мислите ли, че ако тези хора смятаха да убият някого, щяха вече да са се опитали? - попита министърът на разузнаването, насилвайки късмета си.
- Прави каквото ти се казва - заповяда Абдула, като подаде снимките на министрите и после ги отпрати от кабинета си.
Принцът помълча малко, докато събере мислите си, и се обърна към Харват:
- Сега, когато сме сами, трябва да обсъдим участието във всичко това на принц Хамал.
- Знаем, че ще е трудно, Ваше Височество - каза Харват.
- По-трудно е, отколкото можете да си представите - отвърна Абдула уморено. - Принц Хамал е мой син.
- Хамал е ваш син? - повтори Харват.
- Плод на необмислена любовна авантюра с чужденка от моята младост, с което не се гордея - каза Абдула, извръщайки поглед. - Засега успявам да запазя в тайна потеклото му, но момчето е непрестанен източник на страдания за мен.
- Простете, че ви питам, Ваше Височество, но защо сте го оставили да живее тук? Защо не го изпратихте в изгнание? В Европа или Америка - навсякъде, но не и тук, където ви създава толкова главоболия? - попита Рейнълдс.
- Нямате деца, нали, господин Рейнълдс? - отвърна с въпрос престолонаследникът.
Рейнълдс поклати глава.
Устните на Абдула се разтеглиха. Това не беше усмивката на всемогъщ владетел, а на баща.
- Ако имахте деца, щяхте да разберете, че по-скоро бих си отрязал ръката, отколкото да прогоня сина си от родината му. Не че не съм опитвал. Мислех си, че ако има с кого да пътешества - някой по-опитен младеж от арабски произход, но с различно културно влияние, може да реши, че животът извън нашето кралство го устройва повече.
Неизвестно защо, в едно от отдалечените кътчета на съзнанието си Харват долови ехо, сякаш нещата започваха да се наместват.
- Кой беше избраният от вас компаньон на сина ви в пътуванията му, Ваше Височество?
- Семейството му беше от Абха, градче в южната провинция Асир. Фамилията е…
- Аломари - довърши Харват изречението на Абдула, след като картината му се проясни. - Поверили сте сина си на компанията на Халид Шейх Аломари.
Харват досега не беше виждал някой голям държавен глава така да загуби присъствие на духа.
- Не съм предполагал, че е толкова е коварен! Откъде да зная?
- Вие сте владетел на Кралство Саудитска Арабия - отвърна Харват. - Разполагате с невероятни възможности. Защо не ги използвахте?
- Направих го! - настоя той. - Изпитвах такъв огромен срам да изкарам мръсните си ризи пред моя министър, че помолих заместника му да провери младежа.
- Помолили сте Фарук - каза Харват.
С ниско наведена глава Абдула отвърна:
- Да, Фарук - и заедно с другите уахабити успя да обърне сина ми срещу мен.
Харват все още усещаше, че нещо липсва - ключово парче от пъзела, което трябваше да помогне всички останали части да заемат правилните места.
- Зная, че това е деликатен въпрос, и ви моля да ми простите, Ваше Височество, но трябва да ви попитам нещо.
- Какъв е въпросът ви?
- По ваша линия синът ви може да претендира, че е пряк наследник на пророка Мохамед.
- Точно така.
- Майката на Хамал. Споменахте, че е чужденка. Какъв беше произходът ѝ?
За кратко престолонаследникът сякаш престана да се терзае. Изглежда, беше съживил щастливи спомени отпреди много време.
- Срещнахме се в Кипър. Един човек, който продаваше оръжия за нашата армия на моя брат, крал Фахад, ме запозна с нея. Бях младеж, изкушен от света и забравил отговорностите си. Тя беше най-красивото създание, което някога бях виждал. Бях напълно запленен от нея.
- А националността ѝ, Ваше Величество? - повтори Харват. - Каква беше тя по народност?
- Туркиня. Произхождаше от османската династия.
- А човекът, който ви запозна и който е участвал в продажбите на оръжие за армията ви?
- Озан Калъчкъ.
След тези думи Харват вече знаеше кой ще е новият халиф.
Наследникът на престола принц Абдула се съгласи да изпълни молбата на Харват при две условия. Първото беше агентът да обещае, че няма да убие сина му. Второто предвиждаше тримата - Харват, Рейнълдс и Алкът да приемат исляма, преди да им бъде позволено да влязат в свещения град Мека.
Въпреки че Джилиън беше крайно изненадана от второто условие, двамата ѝ спътници знаеха, че кралското семейство отправя подобно искане не за първи път. Когато елитните френски антитерористични части бяха освободили светия град от радикалните фундаменталисти през седемдесетте, те го бяха направили не като френски католици, а като последователи на исляма.
Щом церемонията по временно обръщане в ислямската вяра, осъществена на самолетната писта на военновъздушната база ,,Крал Фахад”, приключи, тримата се качиха на борда на хеликоптер ,,Блек Хоук UH 60” на кралските ВВС. Щяха да летят в компанията на отряд със специално назначение на Националната гвардия. Харват се увери, че хората от отряда, облечени в ,, градски камуфлаж”, бяха сериозно подготвени. Въоръжението им включваше 5.56-милиметрови щурмови пушки М4, 9-милиметрови автомати МР 5 на Хеклер и Кох и две снайперови пушки М700, от което става ясно, че специално подбраният екип на престолонаследника не беше за подценяване.
На по-малко от километър от площадката за кацане пилотът на хеликоптера се обади по радиостанцията, за да се увери, че местните сили за сигурност са на място. След като получи потвърждение, започна бързо спускане.
Щом доближиха портите на просторното имение на принц Хамал, разположено в промишлен район в прашните околности на Мека, придружаващите ги два щурмови хеликоптера АН 64 ,,Апачи” откриха масиран обстрел с неуправляеми ракети ,,Хидра 70”, а 30-милиметровите им оръдия яростно забълваха тежки снаряди.
Частите на Хамал бяха напълно неподготвени за подобна атака, но скоро се прегрупираха и отвърнаха на огъня. Закоравелите в битки муджахидини, които се бяха били в Афганистан както срещу съветските, така и срещу американските войски, предприеха светкавични бойни действия.
Преди хората в хеликоптера ,,Блек Хоук” да се усетят, ранното утринно небе се нашари с инверсионните следи от реактивни гранати. Макар пилотът да се опитваше с всички сили да избегне обстрела, една от ракетите уцели мишената си, откъсвайки витлото на опашката, и той се разкрещя на всички да се хванат здраво, при което машината се завъртя бясно около оста си.
Хеликоптерът се въртеше във вихрен танц, губейки височина, и твърдата, спечена земя в големия двор на Хамал бързаше да го посрещне. Харват чуваше стрелбата, но при невероятно силното въртене едва успяваше да задържи в стомаха закуската си, камо ли да определи посоката на изстрелите.
Хеликоптерът се блъсна в земята и обезопасените пружинни седалки само донякъде омекотиха сблъсъка, а в случая с Рейнълдс - никак. При удара кракът му се счупи.
Специалният отряд вече беше изскочил през вратата и беше открил огън, преди още Харват да си разкопчае колана. Той се втурна към Рейнълдс и понечи да види травмата му, но експертът по сигурността му махна с ръка, за да го отпрати.
Двамата с Джилиън възможно най-внимателно изтеглиха Чип от катастрофиралия хеликоптер и го облегнаха на стената на една голяма цистерна.
Като зареди 12 калибровия ,,Ремингтън” на Рейнълдс, Харват го подаде на Алкът и ѝ каза да държи главата си ниско, след което последва хората на престолонаследника.
Беше изминал няколко крачки, когато чу гърмеж и се обърна точно навреме, за да види как един от охранителите на Хамал пада по лице на прашната земя. Зад кълбо от синкав дим Джилиън вдигна палец в знак, че всичко е наред. Явно беше понаучила нещо от стрелбата по зайци в Корнуол. Спасяваше му живота за втори път.
Връщайки се отново в играта, Харват вдигна картечния пистолет МР5, който му бяха дали саудитските командоси, и нахлу в основната сграда. Докато настигне отряда, успя да повали трима охранители и да огледа лицата им в търсене на евентуална прилика с двамата издирвани ислямисти.
Командосите и Скот си поправиха път със стрелба през множеството въоръжени последователи на джихада, решени да защитават докрай онова, което се намираше в центъра на комплекса.
Когато проникнаха вътре, се натъкнаха на стълби, водещи към втория етаж, както и на врата, която вероятно криеше подземен проход. Запознат с влечението на терористите към тунелите, особено в случаи на обсада, Харват реши да последва частта от отряда, която пое по втория път.
Изстрелите по бравата и пантите на блиндираната врата не успяха да я отворят, затова експертът по експлозивите постави кумулативен заряд и се отдръпна заедно с останалите командоси. После се извърна, натисна едно копче и взривът изтръгна вратата от касата ѝ. Друг командос хвърли две шокови гранати по спускащото се надолу тясно каменно стълбище.
Те се взривиха една след друга и хората се втурнаха по тесния проход, следвани от експерта по експлозивите и от Харват, който завършваше колоната.
Стълбището бе толкова тясно, че на някои места военните трябваше да се извъртят настрани, за да се промушат.
На пет стъпки по-надолу изведнъж в тунела отекнаха гърмежи и мястото се изпълни с острата миризма на кордит. Понеже нямаше видимост, Харват продължи да следва човека пред себе си.
Неочаквано обаче мъжете от колоната се обърнаха и се опитаха да се втурнат обратно по стълбите. Преди Скот да се опомни, до ушите му долетяха ужасяващи викове и оглушителен взрив. Вълна от яркооранжеви пламъци нахлу в коридора. Той залегна и се опита да защити вече обгореното си лице от ревящия огън.
След като пламъците се разсеяха, Харват опипа тялото си, за да види дали не е ранен. Когато прецени, че всичко е наред, се изправи на крака и видя, че останалата част от отряда не е извадила неговия късмет. Ако съдеше по състоянието на експерта по експлозивите пред него, всички бяха станали на решето от шрапнелите. Или някой беше хвърлил граната на стълбището, или командосите бяха активирали взривно устройство, заложено срещу външно проникване. И в двата случая очевидно този някой правеше всичко възможно да не бъде проследен.
Грабвайки чантата на експерта по експлозивите, пълна с кумулативни заряди и шокови гранати, Харват заслиза по стълбището, като внимаваше да не настъпи някое от телата. Когато стигна долу, се озова в тясна подземна камера. Заковани надве-натри дъски крепяха ниския таван и поредица голи крушки осветяваха дълъг коридор, който се простираше напред. Точно както беше подозирал, комплексът на Хамал наистина разполагаше със система от тунели.
След като кънтенето в ушите му позаглъхна, той успя да различи шума на стъпки, който идваше някъде отгоре. Харват вдигна картечния си пистолет и готов за стрелба, започна да се прокрадва предпазливо напред, без да забравя, че може да се натъкне на друга умело замаскирана бомба.
Измина разстояние, равно по негови изчисления на около две-три пресечки, а през това време таванът ту се издигаше, ту слизаше надолу. Коридорът свършваше с дървена стълба, водеща нагоре към капандура. Ако в тунела се беше крил някой, това беше единственият му изход. Харват използва свободната си ръка, за да се изкачи по стълбата. Оказа лек натиск върху капака, но той не помръдна. Опита още веднъж, този път по-силно, но не се случи нищо.
Порови се в чантата с експлозивите и намери кумулативен заряд. Прикрепи го към капака, свърза го с детониращ шнур, скочи от стълбата и се отдалечи на възможно най-голямо разстояние в тунела. Запуши ушите си и отвори уста, за да намали налягането върху тъпанчетата си при предстоящия взрив, след което преброи до три и детонира заряда. В средата на капака се отвори огромна дупка.
После извади две шокови гранати от чантата, покатери се по стълбата и ги хвърли в помещението над капака.
Веднага след като гръмнаха, Харват изкачи последното стъпало и се озова в нещо, което на пръв поглед приличаше на фабрика за бутилиране.
Уплашени от взривовете и от вида на тежковъоръжения човек, който току-що бе изпълзял през отвора в пода, работниците се разбягаха във всички посоки, промушвайки се покрай автоматизираните конвейерни линии, придвижващи бутилки, подобни на откритите от Джилиън в склада в Рияд.
Тежки машини от неръждаема стомана пълнеха пластмасовите шишета с вода и някаква друга съставка, която вероятно беше противоотровата. После ги подреждаха в стройни колони, завинтваха им капачки, залепваха им етикети, опаковаха по няколко с дебел найлон и ги струпваха на огромни палети. Операторът на самотоварача вдигаше палетите и ги транспортираше до зоната за товарене.
Докато Харват наблюдаваше внимателно операцията, около него внезапно се посипа градушка от куршуми. Той светкавично приклекна, при което видя Озан Калъчкъ и бъдещия халиф принц Хамал. До тях бяха застанали двама от най-злите, дългобради мъже с тюрбани на главите, които Харват някога бе виждал. С робите си в землист цвят и огромните си картечници бодигардовете повече се вписваха в декора на напомнящите за Дивия запад улици на Кабул, отколкото в свещения град Мека.
Харват се претърколи под един от конвейерите и откри стрелба с картечния си пистолет срещу металната платформа, върху която бяха застанали мъжете. От удара на куршумите се разхвърчаха искри. Охранителите незабавно отвърнаха на огъня и той усети как върху му започна да се излива вода от пробитите бутилки.
Скот отново излезе на открито, натисна спусъка на своя МР4 и застреля единия от двамата подобни на близнаци талибани, заградили Хамал и Калъчкъ.
Останалият жив охранител отново отвърна на огъня, но този път с ръчна граната. Щом гранатата удари бетонния под на крачки от Харват, агентът бързо запълзя навътре под машинното оборудване, доколкото му позволяваха ръцете и коленете. И после се случи немислимото - не можа да продължи напред.
Отне му само частица от секундата, за да осъзнае какво се беше случило. Чантата с експлозивите, която беше преметнал през рамо, се беше закачила на болт, стърчащ от една от подпорите на конвейера. Опита се на няколко пъти да я откачи или да я свали от себе си, но не се получи нищо. Подсиленият брезент беше предназначен да издържи на всякакъв опън, без да се прокъса.
Харват знаеше, че гранатата ще избухне само след секунди, затова направи единственото, което му хрумна. Подпря с гърба си долната част на конвейерната лента, постави стъпала на пода и с всички сили я изтласка нагоре. Усети как болтовете изскочиха, а конзолата на конвейера се изметна от подпорите си и се стовари на пода заедно с купища бутилки. Чантата с експлозивите се беше освободила, но Скот успя единствено да залегне.
В този миг гранатата избухна. Голяма част от взривната ѝ сила беше поета от катурнатата конвейерна лента и купчината бутилки с вода.
Харват вдигна картечния пистолет, отърси се от посипалите се по него отломки, скочи от пода, затича се напред и започна да стреля. Живият талибан се опита да отвърне на огъня, но агентът го уцели над веждите и го просна мъртъв. После инстинктивно насочи оръжие към останалите две цели и се фокусира върху по-голямата - Озан Калъчкъ.
С едно движение, което не би следвало да изненада Харват, турчинът сграбчи Хамал, издърпа го пред себе си като щит и опря пистолет в главата му.
- Очевидно потомците на пророка Мохамед с турска кръв във вените се срещат под път и над път - извика Харват.
Той продължаваше да държи пистолета си насочен към човека, който също като Тимъти Рейбърн го бе използвал и предал. Изкушението да стреля без оглед на последиците беше изключително силно. Винаги можеше да каже на престолонаследника, че някой друг е застрелял сина му, но Скот не действаше по този начин. Беше дал дума. И понеже не разполагаше с лазерен прицел, реши да не рискува.
- Май се оказахме на кръстопът - изкрещя Калъчкъ от металната платформа за наблюдение, издигната над производствената зона. - Предложението ми е още в сила, ако те интересува. Какво по-добро място от най-свещения град, за да приемеш исляма?
- Благодаря, но аз вече го приех. Престолонаследникът принц Абдула ми устрои кратка мила церемония, но не мисля, че това е за мен - отвърна Харват, като се премести, за да има по-добър прицел. - Не ми харесват дрехите, а още по-малко празниците. Отговорът ми остава „не“.
- Съжалявам да го чуя - каза Калъчкъ, който се отмести, за да попречи на Харват да го вземе на мушка.
- Обаче мога да ти предложа сделка - додаде агентът. - Дай ми каквото искам и ще те оставя да живееш.
Калъчкъ се изсмя.
- И ще ме оставиш да си тръгна?
- Не, казах, че ще те оставя да живееш.
Скорпионът се престори, че обмисля възможността, и после отвърна:
- Мисля, че при всички случаи ще си тръгна оттук. Нещо ми подсказва, че дори ти нямаш достатъчно смелост да рискуваш и да гръмнеш член на саудитското кралско семейство.
- Така ли мислиш? - отговори Харват, като допря здраво приклада на картечния пистолет до бузата си. - Защо не ме пробваш?
Калъчкъ отново отстъпи вляво пусна три изстрела един след друг, които откъртиха парчета от стената на сантиметри от рамото на турчина. Лицето на принц Хамал се изкриви в отблъскващо изражение на ужас. Калъчкъ се върна на първоначалната си позиция.
- Може да стигнем до някакво споразумение - изкрещя той.
- Като например? - осведоми се Харват.
- Лидерите на уахабитите и без това няма да свършат никаква работа. Дори да ти дам онова, нямаш време да спасиш династията на Сауд. Ще разполагаме с три ядрени бойни глави и никой няма да посмее да ни нападне.
- Откъде си толкова сигурен, че Саудитска Арабия има ядрен арсенал?
- Защото го видях със собствените си очи. Това е най-добре пазената тайна в тази страна. Дори Америка не е сигурна в съществуването на оръжията. Това значи, че дори да искате да ги изнесете оттук, няма да знаете къде да ги намерите.
- Е, какво предлагаш? - хвана бика за рогата Харват.
- Ще ти кажа за болестта всичко, което трябва да знаеш, но след като ме оставиш да си тръгна.
- Ще ми кажеш сега. Хората в Америка вече се разболяват от нея.
- Това е абсурдно. Болестта още не е изпратена в Щатите. Поне за сега. Нарочно протакаш. Отговори ми. Съгласен ли си или не?
- Защо не попиташ Хамал за Америка? Той е човекът с експортния бизнес. Изглежда, нещата са се развили малко по-бързо, отколкото си очаквал.
Притискайки пистолета си в ухото на Хамал, Калъчкъ попита:
- Вярно ли е? Изпрати ли отровата в Америка?
- Да - отвърна Хамал със запъване, - но ние изпратихме и вода за праведните сунити.
- Кои ,,ние”?
- Аз и Фарук. Той координира износа. Каза, че единственият начин да се справим с американците е да ги атакуваме в собствения им дом, за да имаме гаранция, че те няма да тръгнат срещу нас.
- Идиот, това не влизаше в плановете.
- Но Фарук каза….
- Фарук е още по-голям идиот и от теб.
Харват беше успял да се премеси с още няколко сантиметра вдясно и вече почти си бе осигурил чист изстрел, когато Калъчкъ изрева:
- Достатъчно! Стига вече игрички!
Харват се закова на място.
- Сега вече ми е ясно защо Фарук толкова настояваше да изпразним склада в Рияд - заключи Калъчкъ.
- Но вече е било твърде късно.
- Може би, но още не е късно за тези сгради тук. Всичко необходимо е под този покрив: болестта, антидотът, всичко.
- Кажи ми поне една причина да не убия и двама ви и да пратя на принц Абдула съболезнователна картичка?
Калъчкъ извади дистанционен детонатор от джоба си и отговори:
- Защото Фарук може да е посредствен разузнавателен агент, но е гений, когато става дума за експлозиви. Опасал е с жици цялата сграда - точно като склада в Рияд, но с три пъти повече С4. Или ще ни пуснеш да си тръгнем, или всички заедно отиваме в рая.
Харват го погледна и не кача нищо.
- Какво решаваш, Скот? Можем да поставим точка на всичко това и да де разделим мирно. Помисли. Не ставай глупав.
- Мисля да рискувам - отвърна Харват, като отпусна оръжието на около пет сантиметра и дръпна спусъка.
Изстрелите се забиха в коленните капачки на принц Хамал и той се свлече на металната решетка на платформата. След миг Харват отново вдигна цевта и като натисна спусъка още веднъж каза:
- Ако видиш Аллах, предай му поздрави от Скот Харват.
Докато безжизненото тяло на Калъчкъ се премяташе през парапета и падаше долу, ръката му изпусна дистанционния детонатор. Устройството издрънча върху металната платформа до принц Хамал, който се бе вкопчил в краката си, превит от болка. Смъртта със сигурност бе за предпочитане пред онова, което го очакваше, ако попаднеше ръцете на баща си. Познаваше достатъчно добре престолонаследника. Единствената причина Харват да не го убие беше, че баща му искаше да го направи собственоръчно.
Хамал с усилие отдели ръце от кървавите си колене и се пресегна към детонатора, при което американецът стреля два пъти в лявото му бедро. Докато изкачваше с мълниеносна бързина стълбите до наблюдателната площадка, Харват извика:
- Само да мръднеш и с един милиметър, следващият ти куршум ще попадне в топките ти!
На Хамал му беше безразлично. Животът му и без това бе свършил. Протегна ръка и стигна до детонатора в очакване на пронизващата болка, която трябваше да усети от оловото в слабините си, но изстрел така и не последва. Вместо това усети тежестта на американеца върху гърба си.
Харват сграбчи китката на Хамал и я удари неколкократно в металната решетка, за да освободи детонатора. После търкулна принца по гръб, стисна го за гърлото и каза:
- Дадох дума пред баща ти да не те убивам, но друго не съм обещавал. Как планирахте да ликвидирате лидерите на уахабитите?
Хамал се насили да се изсмее и се изплю в лицето на Харват.
Агентът избърса буза в рамото си, опря дулото на картечния си пистолет в левия показалец на принца и повтори въпроса си:
- Как ще умрат?
Хамал отново се изплю в лицето му, Харват дръпна спусъка и отнесе пръста му.
Младежът се разкрещя, а американецът премести дулото и го опря в показалеца на дясната му ръка.
- Патроните ми са повече от частите на тялото ти, Хамал. Можем да прекараме тук цял ден и, вярвай ми, ще спазя обещанието си пред баща ти и ще запазя живота ти, но на теб ще ти се иска да си мъртъв.
Хамал отново го заплю, но Харват се сдържа и не гръмна пръста му. Вместо това продължи:
- Знаем, че хората ти ще се дегизират като гвардейци. Въпрос на време е да ги пипнем. Всеки в двореца ги издирва. В момента, в който някой от тях доближи уахабитите, всичко свършва.
Със скърцащи от болка зъби, Хамал отново събра сили да се усмихне.
- Нямате представа какво сме планирали. Не е нужно да доближаваме водачите.
- За какво говориш? - настоя Харват. - Кажи ми или ще ти гръмна и втория пръст.
- Твърде късно е. Никой с нищо не може да попречи.
Харват понечи да дръпне спусъка, но чу шум откъм производствената зона. Местните сили за сигурност бяха открили тунела и вече изкачаха през капака на пода. Хамал усети, че ще бъде спасен. Той погледна подигравателно Харват и отново се ухили въпреки състоянието си. Скот замахна със своя МР5 и халоса принца по лицето, при което му изби няколко зъба и го прати в несвяст. Точно в този момент първият от униформените служители се появи под платформата.
- Принц Хамал е тук горе - извика той на арабски. - Има нужда от лекарска помощ. После принц Абдула иска да бъде поставен под арест.
Двама от тях изтичаха нагоре по стълбите и Харват използва радиостанцията на единия, за да се свърже с някой от полицаите в комплекса, който да преведе Джилиън през тунела.
При пристигането си тя беше безкрайно изненадана от мащабите на онова, което откри - свръхмодерна, щателно херметизирана лаборатория, напълно оборудвана със съоръжения за обеззаразяване, която вероятно беше струвала десетки милиони долари. Който и да беше я изградил, явно знаеше, че ще се борави с нещо изключително смъртоносно.
След като облече един от защитните костюми и включи маркуча към кислородната бутилка, Джилиън мина през няколкото предверия и влезе в главната лаборатория. Харват я чакаше от другата страна на стъклото и двамата комуникираха чрез интерком, прикачен към костюма ѝ.
Не ѝ отне дълго време, за да открие онова, което търсеше. На рафтовете на един от лабораторните хладилници се мъдреха стотина примитивни черни шишенца, а в другия хладилник - близо десет пъти повече, само че виолетови. Бяха изработени от неизвестна за Джилиън сплав. Всичките подхождаха идеално на резбовия сандък с множество вътрешни отделения, който бяха открили в пещерите на Кол дьо ла Траверсет.
Като ги разгледа по-внимателно, тя видя, че черните шишенца бяха гравирани с изображението на страховитата кучешка глава с увити около нея усойници, докато виолетовите - с някакво чудновато растение или билка, която, изглежда е била част от комбинацията на ваксината антидот.
Съдейки по диаграмите, залепени за задната стена на лабораторията, Джилиън разбра, че и болестта, и ваксината са изключително силни и че от тях са нужни минимални количества, за да подействат. Нещо повече - водата, която Хамал бутилираше и продаваше, не беше от някакъв таен извор, а от общинската водопроводна мрежа на Мека.
Харват беше наясно, че от Съединените щати ще могат да изпратят на място специализиран екип за изолиране на сградата най-малко след един ден и мислите му веднага се насочиха към Ник Кампос. Кампос можеше да бъде на обекта до няколко часа и покрай работата си със звеното за нелегални лабораторий към Агенцията за борба с наркотиците щеше да помогне на Джилиън в съхранението на противоотровата до идването на американския екип. Обаждането до Ник обаче не беше най-неотложната задача в момента.
Втурвайки се обратно през тунела, Харват излезе на двора на осеяния със следи от куршуми имот на Хамал точно навреме, за да помогне за качването на Рейнълдс в двумоторния двувитлов хеликоптер „Шинук СН-47D“, който щеше да транспортира ранените до болницата „Ал Хада“, намираща се в близост до военновъздушната база „Крал Фахад“.
Щом се издигнаха във въздуха, агентът използва един чифт слушалки, за да се свърже с двореца. Разбра, че всички войници от Националната гвардия се водят на отчет. Нямаше и помен от изчезналите ислямисти и срещата клонеше към края си. Скоро всичко щеше да приключи. Макар още да нямаше извършени опити за покушение срещу уахабитските водачи, тревожното чувство, което Скот беше изпитвал през целия ден, се бе засилило. Сваляйки слушалките, той се наклони към Рейнълдс и сподели опасенията си.
- Мислиш ли, че тук тя е в по-голяма безопасност? - попита Чип, който се надвикваше с рева на двигателите. Имаше предвид Джилиън.
- Не се притеснявам за нея, а за лидерите на уахабитите. Знаем, че планът на Калъчкъ предвиждаше те да бъдат убити по време на срещата и отговорността за това да се прехвърли на кралското семейство. Но ако хората му не са в близост до двореца, как, по дяволите, смятат да изпълнят този план?
- Има автоколона - отвърна Рейнълдс. - Може да са решили да ударят по нея.
- Двама души плюс заместник-министърът на разузнаването? Възможно е, но Абдула разполага с невероятна охрана. Мисля, че онези са откраднали униформите, за да се доближат максимално до мишените си.
- Може да са повече от трима души. Откъде да знаем, мамка му? Може да са вербували стотина войници и кашонът с униформите, който открихме в склада, да е само един от многото.
Имаше логика, но Харват го глождеше мъчителното чувство, че отговорът е пред очите му. Защо на ислямистите са им били нужни униформи? Щом не са смятали да атакуват в самия дворец, къде биха могли да извършат удара? Какво беше предназначението на униформите? До какво е трябвало да се доберат с тях? Най-очевидният отговор беше „до уахабитските лидери“, но дали нямаше друга възможност?
Докато наближаваха военновъздушната база „Крал Фахад“, Харват видя дълга колона от автомобили, която беше тръгнала към летището от двореца на престолонаследника. Преговорите очевидно бяха приключили и колите превозваха уахабитите до самолета им. Скоро всичко щеше да свърши, помисли си Харват. Ако войнстващите ислямисти смятаха да реализират плана си, трябваше да го направят сега, но как?
Щом автоколоната наближи единствения бизнес самолет „Дасо Фалкън 50“, Харват забеляза пръснатите из базата войници. Някои от тях бяха застанали мирно, други свободно. Това отново му напомни за военновъздушната база „Андрюс“ и „Еърфорс 1“. Защо все се сещаше за „Андрюс“ и за президентския самолет? После изведнъж се сепна. „Еърфорс 1“ беше в най-уязвима позиция на земята.
Скот вече знаеше за какво са им били униформите - не за да се доближат до уахабитите, а до техния самолет. Фарук е гений по експлозивите, беше споменал Калъчкъ. Саудитската династия беше отказала да проведе срещата в Рияд и беше настояла лидерите на уахабитите да пристигнат с кралски самолет, чиято безопасност беше нейна отговорност. Картината му се изясни. Каквото и да се случеше, той не биваше да допуска уахабитските лидери да се качат на борда и изобщо да се доближат до самолета. Грабвайки слушалките, Харват изкрещя на пилота:
- Трябва да спрем автоколоната!
- За какво говорите? - каза пилотът.
- В самолета, към който са поели, има поставена бомба.
- Но аз превозвам ранени, които трябва спешно да постъпят в болница!
- Ще почакат! - нареди Харват.
- Изпълнявам заповеди.
- Заповедите ти току-що се промениха - каза Рейнълдс, който, превит от болка, проникна в пилотската кабина и опря пистолета си ,,Лес Беър 1911” в главата на пилота. - Прави каквото ти казва човекът!
След като Харват лиши двамата пилоти от оръжията им, първият каза:
- Добре, ти даваш заповедите. Какво да правя?
Харват знаеше, че няма време да съобщи на кулата, за да може оттам да се свържат с колоната от автомобили, затова нареди:
- Кацни веднага пред автоколоната.
- Точно пред тях? Да не си луд?
- Изпълнявай! - нареди Харват.
Завъртайки огромния хеликоптер ,,Шинук”, пилотът даде пълна газ, спускайки се изумително бързо над ускорилата автоколона. Приземи машината на пистата и блокирайки достъпа на колите до самолета.
Поради липса на реакция от страна на процесията можеше да предположи, че не са забелязали огромния, трийсетметров хеликоптер с двете му гигантски витла с осемнайсетметров диаметър, но Харват знаеше какво става. Всеки охранител в автоколоната беше предупреден за заговора за убийството на уахабитските водачи. Те нямаха никакво намерение да намаляват скоростта. Всъщност вътре в колите може би подготвяха оръжията си за евентуална престрелка.
- Свържи се с кулата - инструктира Харват пилота. - Кажи им, че на самолета има бомба и колоната трябва да обърне и да се разкара оттук.
През слушалките, които беше сложил на главата си, Скот чу, че пилотът предава инструкциите му на контролната кула. В това време колоната от коли продължаваше да приближава. Вече бяха на по-малко от четиридесет и пет метра. Харват прехвърли наум възможностите и осъзна, че няма избор.
Той грабна ръкохватките на 7.62-милиметровата картечница M60D с въздушно охлаждане, монтирана на вратата на хеликоптера, провери картечната лента, свали предпазителя и откри стрелба.
Тежките куршуми откъртиха огромни късове асфалт от настилката на пистата точно пред автомобилната колона. Продължи да стреля, но бронираните автомобили спряха едва когато извади от строя радиатора на челния джип. В този момент вратите им се отвориха и охраната зае позиции за стрелба.
При скорострелност 550 изстрела в минута оръжието на Харват надминаваше всички боеприпаси, с които разполагаха охранителите. Изпращайки още една серия куршуми срещу тях, но на безопасно разстояние над главите им, Харват извика в слушалките си:
- Какво става с кулата?
- Все още се опитват да се свържат с автоколоната - отвърна пилотът.
- Кажи им да побързат! - заповяда агентът, като отново стреля във въздуха над колите. - Тези хора си мислят, не се опитваме да ги ликвидираме.
Тъкмо си довършваше мисълта, когато вида как подвижният капак на втория автомобил се плъзна назад и секунда по-късно на покрива се показа преносим зенитноракетен комплекс с инфрачервено насочване „Стингьр“ Б1М-92А. След него изскочи мъж с решително изражение на лицето, който балансира оръжието на рамото си. Очите му бяха приковани в хеликоптера и той очевидно нямаше никакво намерение да изгуби някого от хората си, не и в тази мисия.
Но и Харват нямаше намерение да изгуби някого от своите.
- Включи топлинните капани! - изкрещя той.
- Какво?! - сащиса се пилотът. - Защо?
- Изпълнявай! - изкрещя вторият пилот, който, за разлика от колегата си виждаше какво става. - Веднага!
Пилотът включи системата за заблуждаване на топлинно насочващи се ракети. Във всички посоки се разхвърчаха ярки сигнални ракети и пламтящи метални жици, обсипвайки автоколоната с огнен дъжд. Охранителите не само бяха принудени да се приберат обратно в автомобилите, но и да се оттеглят на задна скорост възможно най-далеч от хеликоптера „Шинук“.
Когато Харват се подготви за втори обстрел, в слушалките му се разнесе гласът на пилота:
- Кулата е установила връзка с автоколоната. Изтеглят се назад. Повтарям, изтеглят се назад. Изпратени са специалисти по взривовете, които да огледат самолета и да обезвредят експлозивите.
Отпускайки ръкохватките на картечницата, Харват се отпусна на една от седалките и се зачуди къде, по дяволите, може да си купи бира в тази страна.
Само за да докаже, че става за екипен играч, Хелън Кармайкъл беше зарязала костюмите с панталон и беше облякла сива пола от каша „Армани“ с дължина малко под средата на бедрото и снежнобяла риза с френски маншети. Носеше черни обувки на висок ток от алигаторска кожа и същия колан от ,,Джими Чу“. Чувстваше се като покорителка на света. Беше в настроение да си придаде мръснишки вид и затова беше оставила горните три копчета на ризата си разкопчани и бе излъскала до блясък обецата за пъпа си, преди да си я сложи сутринта. Днес щеше да е един от най-важните дни и живота ѝ.
В знак на примирие беше изпратила Нийл Монро да занесе в канцеларията на Ръс Мърсър своеобразен дар. Папката, която сътрудникът ѝ трябваше да предаде лично на председателя на Комитета на Демократическата партия, съдържаше само част от доказателствата, до които се беше добрала благодарение на Брайън Търнър Те се отнасяха до личния отряд на президента Джек Рътлидж, изпълняващ ,,черни”, неофициални операции. Взривоопасният материал в папката беше билетът ѝ за висшата лига. Сега вече нямаше как партията да ѝ откаже участие в предизборната листа - не и след разкритата от нея информация.
Освен че беше оказал груба намеса в уж „свободните” и ,,демократични” избори в няколко чужди страни, Рътлидж също така беше наредил убийството на поне шестима чуждестранни високопоставени представители, критикували американската външна политика. И това беше само върхът на айсберга. Рътлидж бе олицетворение на злото в Америка и Хелън Кармайкъл щеше да изпита особено удоволствие, докато го гледа как гори.
На всичко отгоре беше помогнал на един от личните си тайни агенти, Скот Харват, да избегне връчването на подготвената от нея призовка за явяване пред нейната комисия. Безобразията в американската външна политика бяха достатъчни, за да разгневят гласоподавателите, но фактът, че Рътлидж рушеше конституционните устои и най-нагло погазваше федералните закони, щеше да хвърли населението на Съединените щати в потрес.
Докато седеше на задната седалка на колата, която я караше към централата на Комитета на Демократическата партия, тя се опита да реши откъде да започне събарянето на президентската администрация. Разбира се, щеше да го обсъди с Ръс Мърсър, за да покаже, че може да играе в екип, но в действителност вече беше взела решение. Светът още се тресеше от възмущение заради безпричинния побой, който неидентифицираният американски военнослужещ беше нанесъл на иракския продавач на плодове. Това беше най-логичната отправна точка. Щеше да изкара Харват пред камерите и да го накаже публично. Щеше да отнеме дълго време, докато положителният имидж на Америка в чужбина бъде възстановен и тя щеше да бъде приветствана като жената, осъществила тази непосилна мисия.
Щом строшеше гърба на Харват, щеше да скочи върху този на Рътлидж и да се наслади на спускането му по нанадолнището и на краха на политическата и президентската му кариера. Беше изоставила всякакви предишни идеи за постепенно разкриване на злепоставящата информация. Не ѝ стигаше просто да отслаби позициите му и да го очерни по време на предизборната кампания. Трябваше да принуди Рътлидж да подаде оставка и да предизвика импийчмънт преди изборите, така че на републиканците да им се наложи да включат на негово място друг кандидат в последната минута. Нямаше да има значение кого ще изберат - американският народ щеше да е така отвратен от партията на президента и щеше да е изпълнен с такова недоверие, че демократите безпрепятствено щяха да влязат в Белия дом. Това щеше да стане толкова скоро, че тя вече предвкусваше победата.
След като се разположи удобно в чакалнята на Ръс Мърсър, Хелън Кармайкъл обърна специално внимание на обзавеждането и се замисли какво говори то за Комитета на демократите и неговия председател. Макар собственият ѝ кабинет да бе украсен със сувенири от Пенсилвания, които трябваше да свидетелстват за привързаността ѝ към щата, който представляваше, влезеше ли веднъж в Белия дом, най-сетне щеше да се развихри. Всъщност, познавайки лошия вкус на губернатора на Минесота Фарнсуърт, чиято подгласничка щеше да стане, както и този на неговата съпруга, тя вече кроеше планове не само как да обзаведе своя кабинет в Белия дом, но и всички останали помещения.
Тъкмо се беше замислила за гарнитурата от няколко части, която бе видяла в „Смитсониън“ и която щеше да бъде отличен избор за вицепрезидентската резиденция във Военноморската обсерватория, когато секретарката на Ръс Мърсър затвори телефона си и обяви:
- Председателят може да ви приеме, госпожо сенатор.
- Започна се - каза Кармайкъл на себе си, изправи се и приглади полата си.
Тръгвайки към тежката махагонова врата, тя се запита как ли Мърсър смята да ѝ предложи кандидатурата за вицепрезидент. Надяваше се той да има достатъчно доблест, за да ѝ се извини заради досегашното си нежелание да я подкрепи. Да не говорим за срещата му с Чък Андерсън и нещата, които беше наговорил на шефа на президентската канцелария. Но сега тя беше готова да прости и забрави всичко. Достатъчно ѝ беше да чуе думите: ,, Партията те иска в предизборната си листа".
Щом наближи вратата, изведнъж я обзе женска суета и ѝ се дощя да посети дамската тоалетна, за да огледа прическата и грима си за последен път. Когато получи съобщението, че Мърсър настоява да я види и да обсъди с нея важен въпрос, тя прекара цялата предишна вечер в размисли какво да облече. Освен това една от сътрудничките ѝ - хубава млада азиатка, чието име все не можеше да запомни - дойде рано сутринта, за да ѝ помогне да се фризира и гримира така, че да придаде мекота на излъчването си и да прилича по-малко на „бясна лесбийка“, както наскоро я беше окачествил председателят на Комитета. Докато чукаше на вратата, се надяваше, че той ще забележи положените от нея усилия.
- Добро утро, Хелън - поздрави Мърсър. Хелън Кармайкъл прекоси стаята с гордо вдигната глава и изпъчени гърди - Благодаря ти, че дойде.
Тя понечи да отвърне на поздрава, когато с ъгълчето на окото си зърна застаналия до прозореца Чарлз Андерсън и се закова на място.
- Какво прави той тук, по дяволите?
- Защо не седнеш? - отвърна Мърсър.
- Не и докато не ми кажеш какво става - озъби се тя.
- Предупредих те, че цялата работа ще гръмне като бомба в лицето ти - каза шефът на президентската канцелария.
Кармайкъл не му обърна внимание.
- Ръс, настоявам за обяснение. Какво прави Чък Андерсън в нашата централа?
- Дошъл е да те подготви за твоята пресконференция - отговори председателят на Комитета на демократите.
Част от Кармайкъл искаше да повярва, че ставащото пред очите и е просто пример за странно политическо приятелство и че Андерсън е дошъл да ѝ помогне да подготвят изявление, обявяващо кандидатурата ѝ за Белия дом наред с тази на губернатора на Минесота Боб Фарнсуърт. Дълбоко в себе си обаче знаеше, че не това е причината. Лека-полека започна да осъзнава, че Ръс Мърсър не я е поканил да ѝ предложи шанса да стане вицепрезидент. Макар че не схващаше напълно какво се случва, тя усещаше, че я приклещват в ъгъла, а това никак не ѝ харесваше. Единствената ѝ възможност беше да продължи играта, докато не разбере за какво става дума.
- Нямам насрочена пресконференция за тази сутрин.
- Вече имаш - отвърна Андерсън. - След половин час на стълбите пред Сената.
Тя седна на един от столовете пред бюрото на Мърсър и отбеляза:
- Много интересно. И какво точно ще обявя на нея?
- Оставката си - осведоми я председателят на Комитета на демократите.
- Моля?
- Чу ме. Ще обявиш оставката си.
- Нямам никакво намерение да го правя - заяви Кармайкъл.
- О, ще го направиш и още как - каза Мърсър - или ще трябва да полежиш в затвора доста дълго време.
- В затвора? Това е нелепо. За какво?
Андерсън я погледна строго и отговори:
- Не се преструвай на света вода ненапита, Хелън. Не ти отива. Казах ти, че ако не престанеш, че подпалиш собствения си задник. Така и стана.
- Какво е това? Тактика на заплахи? - попита Кармайкъл властно, след което се обърна към Мърсър, - Каква е твоята роля във всичко това, Ръс? Да не би да си станал маша в ръцете на републиканците? Засрами се. Предал си партията. Ти си позор за нея.
Ръс Мърсър беше изчерпал запасите си от учтивост.
- Не, Хелън, ти си тази, която предаде партията. И ако съм откровен, радвам се, че най-сетне ще се отърва от теб.
Кармайкъл беше шокирана, но нямаше намерение да се предава.
- Ще трябва да се постараеш повече, ако искаш да се отървеш от мен.
Председателят на Комитета на демократите само поклати глава, вдигна дистанционното, което лежеше в единия край на бюрото му, насочи го към мултимедийния плейър на отсрещната стена и натисна бутона за пускане.
Кармайкъл първо чу собствения си глас и когато на телевизионния екран се появи картина, видя себе си в компанията на Брайън Търнър в луксозния апартамент на осмия етаж на хотел ,,Уестин Ембаси Роу”. Изведнъж ѝ призля ѝ и се стори, че ще повърне. Продължаваше да седи, без да може да откъсне поглед от екрана. За нейно щастие Мърсър изключи уредбата, преди да се стигне до най-компрометиращата част.
- От известно време си обект на наблюдение - наруши мълчанието Андерсън.
Умът на Кармайкъл трескаво работеше, за да намери изход. Трябваше да има начин да спаси кариерата си и същевременно да излезе победител в създалата се ситуация.
- Зная как изглежда всичко това - смотолеви тя, но всъщност не съм направила нищо нередно. Човекът от видеозаписа ме снабдяваше с информация, която считаше за свой патриотичен дълг да извади наяве пред обществеността.
- Сигурно ще те шокирам, но твоят патриот и любовник е нарушил куп закони за националната сигурност, докато ти е набавял тази информация.
- Това обаче не променя факта, че президентът е омърсил ръцете си. Няма да ме спрете да разглася всичко. Срещата приключи. Тръгвам си - каза Кармайкъл и стана от стола.
- Седни, Хелън - заповяда ѝ Мърсър, - и млъкни. Дори си нямаш представа колко бързо ще приключим с теб.
Андерсън забеляза искрено озадаченото изражение на лицето ѝ и каза:
- Информацията, която Брайън Търнър ти е подал, беше фалшива. Нарочно му беше подхвърлена от директора на ЦРУ Джеймс Вейл. В Лангли подозираха, че в редиците им има къртица, и му бяха заложили капан. Точно според очакванията им, стръвта се оказа твърде изкусителна, за да бъде подмината.
- Не ти вярвам - отвърна сенатор Кармайкъл. - Не знам как си въвлякъл и Ръс във всичко това, но по някаква причина той ти помага да прикриеш престъпната дейност на Рътлидж.
- Би трябвало да си малко по-великодушна към Джек Рътлидж. Аз настоявах да застанеш пред съда и да бъдеш изгонена заради действията си, но президентът реши да постъпи благородно и да те накара да подадеш оставка. Той смята, че между двете партии в страната и без това има достатъчно враждебност, и макар че никой извън тази стая няма да го узнае, Рътлидж иска да помогне за частичното преодоляване на разногласията.
Кармайкъл помълча малко и после попита:
- Какво ще стане с Брайън Търнър?
- Честно казано, изненадан съм, че те е грижа - каза Андерсън, - но понеже питаш, ще ти кажа. Той ще си понесе заслуженото наказание. Брайън Търнър ще отиде в затвора за много дълго време. Когато излезе оттам, не мисля, че ще иска да има нещо общо нито с разузнаването, нито с политиката.
Това решаваше всичко. Хелън Кармайкъл се беше опитала да играе по собствените си правила и беше изгубила. Нямаше какво друга да направи, освен ла се признае за победена.
- Ако се съглася да направя това, което искате от мен, ще гарантирате ли, че няма да ми бъдат повдигнати обвинения?
Чарлз Андерсън кимна утвърдително.
- Давам ти не само моята лична гаранция, а и тази на президента.
- А записът?
- Той е обект на федерално разследване, но тъй като Брайън Търнър направи пълни самопризнания, не виждам защо да бъде представян като доказателство в съдебната зала.
- А ще бъде ли унищожен? - попита тя.
- Не, ще го държим като част от твоята лична гаранция.
- Тоест?
- Ще се оттеглиш елегантно от политиката и никога няма да разкриваш нищо с името на Скот Харват или с личните ти догадки относно това какво е направил и какво не е направил президентът.
- И това е всичко? - попита Кармайкъл закачливо.
- Не се превземай, Хелън - намеси се Мърсър. - Предлага ти се невероятна сделка.
- Не се тревожи, Ръс. Превземките не са по моята част.
После се обърна към Андерсън и се поинтересува:
- Е, какъв ще е поводът? Здравословни проблеми или популярното ,,Напускам политиката, за да прекарвам повече време със семейството си“?
След като остана достатъчно дълго във Вашингтон, за да се увери, че болестта не се е разпространила, Харват замина. Президентът го беше поканил на посещение в Белия дом, за да му благодари лично, но Скот учтиво отказа. Трябваше да мине известно време, преди отново да е готов да възстанови връзката си с този град. Същевременно имаше много дни неизползван отпуск и беше решил, че заслужава хубава и дълга почивка.
Легнал в хамака на верандата си, Харват дочете броя на ,,Интернешънъл Хералд Трибюн“ от предишния ден и го остави настрана до кофата с лед, в която се изстудяваха бутилки бира ,,Негро Модело“. Единственото, което се чуваше, беше шумът от разбиващите се в брега вълни.
Както често се случваше в неговия бранш, вестниците бяха уловили твърде малко от онова, в което беше участвал през последните седмици. Но пък бяха отделили достатъчно място на Хелън Кармайкъл, което изпълни Скот с особено задоволство. След като седмици наред сенаторката им беше пускала мухи, че ще направи голям анонс, медиите незабавно се вкопчиха в историята ѝ.
Твърдението, че подава оставка, за да прекара повече време със съпруга си (с когото си изневеряваха взаимно) и с дъщеря си (която не понасяше нито един от двамата си родители), придаваше на изявлението ѝ повече комизъм. Но важното за Харват беше, че справедливостта възтържествува.
Преди да замине на почивка, Гари Лоулър го беше информирал за всичко останало.
Служещите в канцеларията на Кармайкъл били изненадани от новината за оставката ѝ и незабавно се впуснали да си търсят друга работа. С препоръка от Овалния кабинет Нийл Монро бил нает като личен асистент на председателя на Националния комитет на Демократическата партия Ръс Мърсър.
Другият мъж в живота на сенатор Кармайкъл - Брайън Търнър, се опитал да постигне сделка с ЦРУ, но в Ленгли нямали намерение да проявяват каквато и да е снизходителност към него. В момента се намирал в следствения арест на федерален затвор в очакване на съдебния процес срещу него.
Гари му обясни в подробности как ФБР, Центърът за контрол и превенция на болестите, Военномедицинският институт по инфекциозните болести и Департаментът за вътрешна сигурност са успели да предотвратят избухването на епидемия в Съединените щати, като са се намесели навреме и са конфискували пратките с подправката махлеб, тръгнали от търговеца от Хамтрамк Касим Наджар. Властите бяха проникнали във всички фирми, изброени в намерения от Чип Рейнълдс списък. Компаниите наистина били управлявани от мюсюлмани и работели с големи количества пари в брой. С помощта на противоотровата, открита във фабриката за бутилиране в Мека, всички инфектирани от болестта бяха получели спешно лечение и животът им беше спасен.
Лоулър го информира и за промените на джихадския фронт. Ислямският институт за наука и технологии бил разпуснат и всички негови членове в момента били подложени на разпити. Освен това саудитският престолонаследник принц Абдула взел радикални мерки за откриване на заговорниците, замесени в опита за преврат в страната му. Щом ги издирили, изправили ги пред съда и после ги изпратили на площада, известен като „Чоп-чоп скуеър” - паркинга пред Главната джамия в Рияд, където всеки петък правосъдието се раздава публично. Първите екзекутирани били заместник-министърът на разузнаването и двамата войнстващи уахабити, с които той поддържал тесни връзки. Не се знае нищо за състоянието, нито за местонахождението на сина на Абдула, Хамал. Предполагаше се, че престолонаследникът го държи някъде под строга охрана, докато прецени как да постъпи с него.
Що се отнасяше до Чип Рейнълдс, скоро се очакваше да оздравее напълно, след което смятал да напусне работата си в ,,Арамко“ и да се завърне в Монтана, където щял да се занимава активно с лов и риболов и да се отдаде на планове за близкото си бъдеше. От ЦРУ се опитали да го убедят да се върне на служба при тях и да им помогне в две разследвания, на случая с Озан Калъчкъ, който се бе докопал до строго секретния видеозапис на Департамента на отбраната, и на твърденията, че саудитците разполагат с ядрени оръжия. Рейнълдс обаче отклонил поканата. Изглежда, беше станал свидетел на толкова международни машинации, че щяха да му стигнат за още един живот.
И семейство Уиткоум, и Джилиън Алкът бяха получили официални благодарности на частна церемония в Белия дом за помощта им в изследването на болестта. Въз основи на доклада на Харват на Джилиън ѝ беше издаден и чек за десет милиона долара от програмата „Награди за справедливост“ заради ролята ѝ в ликвидирането на Халид Шейх Аломари. Според последни данни тя смятала да използва парите за финансиране на цялостни разкопки и изваждане на елитната гвардия на Ханибал от ледената им могила под прохода Кол дьо ла Траверсет.
И най-накрая, Кевин Макколиф беше оставил три съобщения на гласовата поща на Харват с молба да се съберат, и да обсъдят стратегията си за следващия маратон в окръг Колумбия, а Ник Кампос беше изпратил по факса в кабинета на Скот няколко молби за работа в ,,Уол-Март”, ,,ей така, за всеки случай”.
Макар да съзнаваше, че е далеч от мисълта ла стане консултант в хипермаркет, Харват се питаше кога ли ще е готов да се върне към стария си живот. От време на време в ума му отекваха думите на Чип Рейнълдс. Неговата целенасоченост беше причина за самотния му живот. Трийсет и шестата му година го дебнеше иззад ъгъла. Харват все още беше млад мъж, но трябваше да реши какво иска занапред от живота.
Точно в този момент обаче единственото му желание беше да отвори още една бира и да се зачете в романа на Джей Макларти, който бе взел от библиотеката във фоайето на хотела. След това щеше да отиде на риболов. Имаше достатъчно време и винаги можеше да обмисли нещата на следващия ден. Кой знае от кога за пръв път Скот Харват щеше да си почине.
Тъкмо бе стигнал до средата на първата страница, когато един от служителите на рецепцията се появи на верандата му.
- Сеньор Харват?
- Да? - отвърна той, като захлупи книгата върху гърдите си.
- Извинете ме за безпокойството. Опитахме се да се свържем с вас в стаята ви, но не отговаряхте.
- Зная. Изключих телефона.
Защо ли изобщо си беше дал труда да го направи? Единствено Клаудия Мюлер знаеше къде си прекарва отпуска, а сутринта той вече и се бе обадил, за да се осведоми за състоянието на Хорст Шрьодер.
- Имате важно телефонно обаждане - каза служителят. - Господинът беше много настоятелен. Казва, че се обажда от службата ви. Искате ли да ви донеса телефона тук?
Харват провеси крака, за да стане от хамака, но после размисли:
- Кажете му, че не сте ме открили.
- Моля, сеньор?
- Кажете му, че съм на плажа или съм отишъл в града. Кажете му каквото искате. Не ме интересува.
- Да, сеньор - отвърна служителят, слезе от верандата и се запъти към фоайето.
,,Каквото и да е, ще се наложи да се справят без мен”, помисли си Харват. ,,Поне през идните няколко седмици”.
Ако желаете да научите повече за прехода на Ханибал през Алпите и за химическите и биологичните оръжия в древността горещо ви препоръчвам книгите „Ханибал прекосява Алпите“ от Джон Превас и „Гръцки огън, отровни стрели и скорпионови бомби - биологичните и химически войни в древността“ от Адриен Меър.
И Джон, и Адриен много ми помогнаха в моите проучвания, необходими за написването на тази книга, и им благодаря за щедрата подкрепа.
КРАЙ