Това е втората книга на Любомир Николов и въпреки това неговият истински дебют. Романът „Съдът на поколенията“ (1978 година), написан заедно с Георги Георгиев, беше по-скоро генерална репетиция — тогава читателят не разбра как да раздели справедливо вината за неоправданите надежди между двамата автори. Сега обещанието отпреди години е изпълнено.

Един разум се бори с наложеното му несъвършенство, за да измине дългия и мъчителен път от мрака към светлината, от долния към горния свят. Това е като че ли модерна проекция на неуморимия Анаксагоров „нус“ (ум), който съединява несъединимото и разделя неразделимото, за да завърти великолепния вечен двигател, тласкащ ни към съвършенството. Къртицата изкачва четирите стъпала нагоре, към точката на проблясъка, със самочувствието на Прометей и става тънката нишка, съединила двете сфери с натрупан в тях заряд от несправедливости и огорчения.

Любомир Николов ни предлага един приключенски роман, но онзи, който вижда само това, е прочел книгата наполовина. Зад непрекъснатото преместване в пространството и времето, зад острата колизия, зад схватките, зад задъханото надбягване по страниците в действителност има трудна и завидна човешка съдба: блясъкът на бунтовника, огнената траектория на метежника, самоизгарянето на размирника и накрая — респектиращият подвиг на революционера. Този образ на „галактичен“ борец за справедливост е всъщност класическият образ на Факлоносеца, но открит в друга среда и оразмерен с други мащаби.

Нашата фантастика е бедна на имена, но не и на произведения. Упоритостта, с която Николов обработва нивата на фантастиката, дава надежди. Ценното е, че той е тръгнал по традиционната линия на нашата научна фантастика: да се търси хуманитарното, а не технологичното лице на бъдещето, социалните му подварианти, нравствено-етичните му стойности.

По едно съмнително като етика правило, в предговорите към дебютните книги великодушното потупване по рамото и скептицизмът са старателно и предпазливо дозирани. Любомир Николов няма нужда от евтини съвети и меценатски наставления. Той работи. Той пише и е щастлив, когато пише. За един млад автор това е най-необходимото: да го оставят настойниците на мира, за да пише. Тогава ще докаже какво може и какво не може.

Ние всички сме в очакване.

Агоп Мелконян

Тунелът се спускаше надолу и това улесняваше придвижването. Загрубелите мощни лапи равномерно се закачаха за грапавите стени, мускулите се напрягаха и удълженото космато тяло бързо слизаше към дълбините на земята. Зад гърба му с тих шум се сипеше суха пръст, откъртена от ниския таван. Въпреки дебелата козина, коремът му усещаше всяка бучка, всяко камъче, по което се влачеше. Разбира се, не можеше да очаква идеален път в това разклонение, близо до повърхността, но все пак беше странно, че такъв удобен маршрут е изоставен.

Позна мястото едва когато направи завой около голямата скала и наклонът намаля. Беше минавал оттук отдавна, още в първите дни на работата си. Сега знаеше защо тунелът е изоставен. Можеше да прокопае ход към най-близкия коридор или, което беше по-просто, да разшири дупката, за да направи завой назад. Но не му се искаше. Връщането означаваше загуба на време с всички произтичащи от това последици. Докато стигнеше до Централния тунел, другите вече щяха да бъдат долу и да заемат най-добрите работни места, а за него пак щяха да останат скалите, между които трябва с часове да си пробива път.

Напред коридорът се стесняваше. Сега едва имаше достатъчно място да разпери лапите си и за всяко движение трябваше да разгребва спечената пръст, при което се удряше с лакти по муцуната. За щастие това не трая дълго. Скоро стените станаха влажни и меки. От тавана прокапа вода и на тънки струйки се плъзна по гърба му. Подът се покри с кал. Изцапаната козина бързо престана да го защищава от водата и той усети, че трепери от студ.

Не трябваше да бърза. Лепкавата глина изчезна, обкръжиха го мокри, остри камъни, между които едва можеше да се провре. Внимателно, без излишни движения, той се повлече под надвисналите скали. Тук беше едно от най-опасните места. Нагоре се издигаше отвесна пукнатина, запълнена с камъни, и всяко непредпазливо помръдване бе достатъчно, за да наруши нестабилното им равновесие.

Високо горе се раздаде пукот. Скалите заскърцаха и няколко камъка с оглушително тракане се затъркаляха надолу. Прилепен към пода, той застина в очакване на срутването. Да бяга беше безполезно: имаше доста път преди да стигне до края на пукнатината.

Няколко безкрайни секунди скалите пукаха и се разместваха. Една от тях тежко рухна зад него. Грапавият под се разтърси и ехото от грохота прокънтя в тесния тунел. Сетне зловещото съскане в пукнатината затихна. Настъпи пълна тишина.

Той продължаваше да лежи неподвижно, очаквайки ново разместване. Сърцето бясно подскачаше в гърдите му. Но всичко си оставаше спокойно. Скалите отново бяха намерили своето нестабилно равновесие. Някъде отдалече едва долиташе шумът на сипещи се камъчета и песъчинки.

Сега трябваше бързо и внимателно да се измъкне от опасното място. Ала вместо да пълзи напред, той продължаваше да лежи и дори не обръщаше внимание на водата, която се просмукваше под козината му. С него отново ставаше нещо странно.

В своята работа той използуваше всичките си сетива. Осезанието му помагаше да разбере какъв е тунелът, по който се движи: дали е стар, или нов, дали се употребява, или е изоставен, има ли наблизо опасни подпочвени води. Слухът го предупреждаваше за заплахата от срутване, за близостта на нему подобните и най-вече за това, че е даден сигналът за връщане. По вкус можеше да определя различните минерали и състава на пръстта. Един друг усет, разпръснат като осезанието по цялото тяло, му подсказваше близостта на търсената руда. И накрая, последно по полза, идваше обонянието. То го предупреждаваше, когато в тунела се появяваше отровен газ, но това се случваше много рядко. Освен това ноздрите му можеха да уловят миризмата на малките вкусни гризачи, които понякога се срещаха в подземните коридори.

Сега обаче в него се събуждаше едно ново, почти непознато усещане. Без да протяга лапа, без изобщо да се движи, той можеше да разбере, че тунелът напред става по-широк, че камъните там са сухи и не надвисват толкова ниско. В мозъка му, привикнал към вечен мрак, внезапно се появяваше нова, неизмеримо по-богата картина за всичко, което го обкръжаваше.

Опита се да разбере как става това. Струваше му се, че целият тунел прониква в мозъка му през някакъв отвор, разположен над муцуната. Повдигна лапа пред себе си и видя загрубелите пръсти, покрити с бучки земя, нащърбените корави нокти и сплъстената кална козина. Докосна муцуната си. Напипа две гладки, изпъкнали топчета, покрити с тънка кожа. Това ли беше новото сетиво? Отдръпна лапата, но отново го обграждаше тъмнина. Изплашен, той се напрегна и пак видя неясната светлина, процеждаща се през пукнатината. Разбра, че тънката кожа над двете топчета се е вдигнала.

Заинтригуван от откритието, той няколко пъти отвори и затвори очи. Беше чудесно да вижда тунела пред себе си, без да се осланя единствено на осезанието. Новото сетиво го освобождаваше от вечната несигурност на тъмните коридори. Бледата сянка на някакъв отдавна изтрит спомен или само сън му подсказваше, че е имало време, когато именно това сетиво е играло главна роля в живота му. Но колкото и да напрягаше паметта си, той не можеше да разбере дали това е истина, или само спонтанно родена мечта.

Рязък звук го накара да трепне. Случайно откъртено камъче звънко затрака, падайки между скалите в пукнатината. Мислите се разпръснаха и той осъзна, че продължава да лежи на най-опасното място. Не само рискуваше, но и губеше ценно време. Трябваше да стигне долу между първите, за да участвува в разпределянето на най-добрите места. Потръпвайки от студ, той се повлече по камъните.

Отдавна беше свикнал да върши всичко автоматично. Докато пълзеше в тесния проход, можеше отново да мисли за откритието си. Мъгливата светлина отслабна, после съвсем изчезна, но у него остана споменът за нея. Какво беше това? Случайно явление или имаше места, където тунелите винаги са изпълнени с нещото, пораждащо картини? Не би могъл да каже. Някаква смътна увереност обаче го караше да вярва, че някога, много отдавна, още преди времето, от което започваха спомените му, той е живял именно в такива просторни и светли тунели. А може би това бяха само сънища.

Колкото и необикновено да беше това усещане, той не го изпитваше за първи път. И по-рано му се бе случвало да види неясна светлина сред вечния мрак на тунелите. Но тогава това беше само слабо сияние, което се излъчваше от някои минерали. Светещите камъни се срещаха рядко и не правеха особено впечатление. От всички камъни значение имаха само два вида: онези, които могат да се изсипят отгоре, и рудата, най-важният минерал.

Продължавайки да пълзи, той усети с гърба си, че горе, между скалите в пукнатината, има големи късове руда. Макар и привично, това също беше странно усещане. Сякаш от минерала се изцеждаха към него прави и тънки като косъмчета струйки топла вода. Да, там сигурно имаше богат добив, но само глупак би се опитал да размести камъните. Това означаваше неминуема гибел.

Скалите почти свършиха. Той с облекчение се вмъкваше в глинестия тунел, когато изведнъж усети, че чувалът, който мъкнеше с едната задна лапа, се е закачил за нещо.

В теснотата на тунела не можеше да се обърне, за да го откачи. Опита да си помогне с другата задна лапа, но не можа да достигне мястото, където се беше заклещил грубият плат. Дръпна леко. Нищо. Разсърден, той опъна по-силно и чувалът се освободи, като отмести шумно някакъв камък.

Този път разместването беше окончателно. Скалите с трясък рухнаха надолу и затрупаха тесния ход. Изплашен, но без да изпуска чувала, той бързо се отдалечи от опасното място. Сега вече можеше да не се страхува, но малко предпазливост все пак не беше излишна.

От някаква дупка в стената на тунела с писък изскочи дребно зверче. Ужасено от шума, то се мяташе между стените и не знаеше накъде да побегне. С един удар на лапата той го смачка, пъхна го в устата си и продължи да пълзи, дъвчейки в движение. Някога, в началото на работата си тук, мислеше, че не ще може да преодолее необяснимото си отвращение от суровото месо. По-късно свикна, както всички други, да не пропуска случаите за извънредна закуска. Времето за храна беше далеч, а и не се знаеше какъв ще бъде добивът.

Разклонението свършваше. Със силно движение на лапите той изскочи в Централния тунел и меко падна върху нечий космат гръб. Пострадалият изписка от болка и злобно просъска:

— Горните!

По неясното съскане позна, че е паднал върху Беззъбия. Нямаше време за извинения, пък и изобщо не съществуваха думи за това. Двамата продължиха да пълзят един до друг, като се закачаха от време на време с лапи.

— Горните! — още веднъж просъска Беззъбия.

Това беше ругатня, единствената ругатня в оскъдния им език. Напомнянето за Горните означаваше, че има кой да отмъсти за всичко. Това едва ли беше така, защото свръхестествените същества от горния край на Централния тунел никога не се намесваха в дребните караници. Мнозина дори се съмняваха в съществуването им. И все пак Горни имаше. Нали те прибираха рудата, те даваха храната и горчивото нещо. И пак те забраняваха езика.

Никой не знаеше защо Горните забраняваха да се разговаря. И въобще не беше сигурно има ли такава забрана. Може би съществуваше и друго обяснение. Факт беше само това, че най-бъбривите изчезваха и никога вече не се завръщаха. Някои смятаха, че Горните чуват всичко, което става в тунелите, други твърдяха, че има доносници, които се срещат с господарите и им разказват за нарушенията. Дори и така да беше, предателите грижливо пазеха тайната си, защото освен неясните слухове за Горните не се знаеше нищо повече.

„Но какво лошо има в това, че говорим?“ — помисли той.

Често си задаваше този въпрос и не можеше да отговори. Езикът им беше невероятно беден. Използуваха не повече от стотина-двеста съскащи думи, за да споделят помежду си подробности, отнасящи се най-често до работата, храната и горчивото нещо. Не можеха да си позволят словесни излишества — нито имаха достатъчно думи, нито мислите им се простираха толкова широко. Дори да впрегнеше целия си езиков запас, той едва ли би могъл да разкаже за светлината, която бе видял в разклонението.

Единствените понятия, които се приближаваха до абстракциите, бяха прякорите. По една характерна черта можеше да се опише всеки от тях и това веднага извикваше в съзнанието на събеседника цялостен образ с всичките особености на тялото и характера. Беззъбия, Оскубания, Гладния, Силния, Безпръстия… Все познати, с определено поведение и типични мисли.

Той също имаше прякор. Наричаха го Бързия, заради вечната му припряност. Всички знаеха, че той обича да изпревари другите, да напълни чувала си и да се оттегли някъде на спокойствие. Не знаеха само това, че свит в някое разклонение, той отново потъва в мисли за загадката на света — този безкраен лабиринт от тунели.

Централният тунел се спускаше надолу по спирала. На всяка крачка в стените му се отваряха входове към отдавна изоставени разклонения. В тях не влизаше никой. Беше безполезно да се изследват — всичката руда там беше извадена преди много, много време. Само понякога, в края на работата, някой нещастник с празен чувал пролазваше из тесните ходове на лов за гризачи, за да не остане гладен.

Двамата с Беззъбия продължаваха бързо да пълзят по пода, излъскан от влаченето на безброй тела. Сега бяха начело и можеха да не се надпреварват, но духът на съперничеството ги обхващаше все по-силно и нито единият, нито другият искаше да отстъпи първенството на противника.

Беззъбия остроумно измисли нова ругатня и задъхано изсъска:

— Ти връща горе празен чувал?

Въпреки липсата на несъществуващите в езика им падежи и склонения, мисълта му беше достатъчно ясна. Без да забавя пълзенето, Бързия го перна по хълбока с твърдата гривна, стегната около лявата му задна лапа. Беззъбия изписка вбесено, хвърли се върху оскърбителя и захапа гърба му с оцелелите си резци.

Забравили за чувалите, двамата се вкопчиха един в друг. Бързия продължаваше да удря с гривната, докато Беззъбия яростно дъвчеше козината му. Няколко драскотини, нанесени и от двете страни, разгорещиха боя. Свадата се превръщаше в смъртоносна схватка, в която всеки се мъчеше с един удар на ноктите да раздере незащитения корем на противника.

Неочаквано някакво тежко тяло се блъсна в тях. После още едно. Пристигаше основната група. Първите се опитаха да спрат, но онези, които идваха след тях, бързаха да се промушат в челото на колоната, суетяха се и натискаха напред. Последвалото беше съвсем логично. Само след няколко секунди цялата група се превърна в огромна топка от космати тела, които хващаха, драскаха, удряха, пискаха и съскаха, обхванати от безцелен и безпричинен гняв. Единствено в подобни неистови изблици се освобождаваше напрежението, натрупано в затъпелите им души през дългите периоди на безнадеждно монотонна работа. Дори последните, които бяха останали извън схватката, не се опитаха да използуват положението. Вместо да потърсят околен път по някое от разклоненията, те се хвърлиха в ръкопашния бой, упоени от възможността да нанасят и получават удари.

Окървавен и оскубан, Бързия успя да се измъкне напред. Зад него, в тъмнината на тунела, гърмеше какофонията на всеобщия побой. Сега той съжаляваше за избухването си, но вече нищо не можеше да се поправи. Трябваше да продължи надолу. Като пошари със задна лапа по пода, той напипа един изоставен чувал и го повлече напред.

Още дълго, докато слизаше по безкрайните завои на Централния тунел, Бързия чуваше ехото на сражението. След това всичко затихна и под сводовете се разнесе шум от равномерно триене. Другите се бяха опомнили и надпреварата започваше отново.

Имаше голяма преднина и въпреки отмаляването от боя, стигна пръв до края на тунела. Спря и започна да се върти на едно място, търсейки посоката, в която можеше да открие най-добър добив. С цялото си тяло усещаше близостта на минерала — малки парчета, ситни камъчета, разпръснати из глината, едри късове… Усети най-доброто направление и без да се колебае, запълзя натам.

Някой вече беше ровил тук, но тесният ход свършваше преди да стигне до голямото парче руда. Навярно по-дребните отломъци, събрани при прокопаването на тунела, бяха му стигнали, за да напълни чувала си. Толкова по-добре. Сега Бързия щеше да изпълни нормата си наведнъж и после можеше да почива до края на работата.

Да копае беше за него също така привично, както и да диша. Протягаше лапи напред, като притискаше муцуната си от двете страни. Твърдите нокти се събираха, забиваха се в глината и потъваха дълбоко в нея. Веднага пръстите се свиваха, загребваха лепкавата жилава маса и я отхвърляха към гърба. Туловището пропълзяваше към освободеното пространство, а задните лапи изтикваха пръстта назад.

От Централния тунел долитаха приглушени звуци на суетене и боричкане. Групата беше пристигнала и сега всеки искаше да избере най-добрата посока. Някой задъхано се пъхна в разклонението. Бързия сърдито изсъска и натрапникът изскочи обратно.

До рудата оставаше още малко. Скоро Бързия докосна твърдия скален къс и още по-силно усети лъчението, подобно на топлина, което се лееше от минерала. Но обхваналата го радост мимолетно изчезна. Парчето се оказа много по-голямо, отколкото предполагаше, и това не беше хубаво. Нямаше да успее да прокопае достатъчно широк тунел за измъкването му. Поне не до края на работата. Ала времето вече беше изгубено. И да потърсеше нова посока, не можеше да се надява на нещо повече от половин чувал с мъка събрани ситни парченца. Дори онези, които копаеха продължението на Централния тунел, щяха да се завърнат с по-богат добив от него.

Не искаше да се признае за победен. Лапите му трескаво заработиха, разчиствайки пространството около рудата. Измина почти една трета от работното време, докато сред глината се оформи широка пещера, в средата на която лежеше монолитният блок руда. Свършил работата, Бързия полежа малко, сетне започна да опипва повърхността на минерала.

Този път щастието беше на негова страна. Широка надлъжна пукнатина разсичаше парчето на две. Той заби нокти в цепнатината, напъна с всички сили и половината тежко падна до него.

Това беше всичко, което искаше. Сега можеше да не бърза. Отново си почина, след това повдигна тежкия каменен къс и нахлузи чувала върху него. Хвана товара със задните си лапи, ловко се вмъкна в прясно прокопания тунел и запълзя напред.

Внезапно някъде съвсем наблизо нещо помръдна. Бързия спря и се ослуша. Не се чуваше нищо, освен далечният шум на другите, които копаеха. Тогава той предпазливо протегна лапа напред и опипа пода. Загрубелите му пръсти докоснаха дребно пухкаво телце. Беше едно от подземните животинчета. То лежеше омаломощено и нямаше сили да побегне.

За Бързия това беше изненада. Зверчетата никога не слизаха толкова дълбоко. Тези места бяха опасни за тях и те инстинктивно ги отбягваха. От близостта на рудата ставаха вяли, тромави, бързо губеха сили и умираха. Само преследването на някой подземен хищник можеше да ги принуди да се спуснат към опасните дълбочини, където ги чакаше сигурна смърт. Навярно така беше станало и сега.

Бързия пролази над животинчето и със задната си лапа го пъхна в чувала. Не беше гладен, но можеше да нахрани някого.

Когато излезе в Централния тунел, работата кипеше. От десетките нови отклонения се чуваше шумът на лапите, разгребващи глина и скални отломъци. Онези, които нямаха късмет, дружно копаеха продължението на тунела. Вече бяха напреднали с няколко телесни дължини. Всеки път, когато в глината се появяваше парче руда, съгласието им се изгубваше и те с удари си оспорваха правото да го приберат. Но скоро минералът изчезваше в нечий чувал и общата работа започваше отново.

Най-отзад тромаво се въртеше някой. За него нямаше място дори и тук. Вместо да копае, той ровеше из отхвърлената глина и с жално сумтене прибираше най-дребните парченца, останали незабелязани от другите. Разбира се, това не можеше да бъде никой друг, освен Гладния. И този път той щеше да се върне без руда, а после дълго щеше да скимти от болка в почти празния стомах.

Бързия пропълзя до него и опипа чувала му. Както очакваше, вътре нямаше почти нищо. Но Гладния се изплаши за няколкото жалки камъчета, дръпна чувала и отчаяно просъска:

— Мое!

Едновременно развеселен и обиден, Бързия го тупна по гърба.

— Ела. Пълен чувал.

Гладния веднага забрави за уплахата и доверчиво запълзя след него. Бързия почти насила го напъха в своето разклонение, просна се наблизо и зачака.

Не знаеше защо постъпи така. Би могъл да остави рудата на същото място. Имаше шансове следващия път пак да пристигне пръв и без никакви усилия да си осигури почивка за цялото работно време. Не можеше да очаква в замяна помощ някога, когато сам остане без добив. Гладния никога не намираше руда. Затова редовно оставаше без храна.

Най-после Гладния тромаво се измъкна от разклонението. Тежкият чувал се влачеше зад него. Без да приказва, Бързия го побутна и двамата се насочиха нагоре по спиралата на Централния тунел.

Към средата на пътя Бързия спря и изчака другия да го настигне.

— Ела.

— Къде? — озадачено изсъска Гладния.

— Топлото място.

Казаното беше достатъчно. Всички познаваха Топлото място. Когато имаха щастието бързо да напълнят чувалите си, те отиваха да почиват там, докато прозвучи сигналът за връщане. Гладния обаче само беше чувал за това. На него никога не му оставаше време за почивка. Той опипа чувала, като че се боеше да не му го открадне някой и запита:

— Къде Топлото място?

— Ела — повтори Бързия и се вмъкна в едно от разклоненията.

Можеше да се ориентира безпогрешно в лабиринта от преплетени коридори. По-често от всички други свършваше работата си преждевременно и тогава идваше тук, за да потъне отново в безкрайните си странни мисли.

Наоколо ставаше по-топло. Коридорът се разшири и се превърна в голяма пещера, издълбана толкова отдавна, че никой не помнеше това. Тук наблизо минаваше горещ подземен поток и водите му сгряваха глината и скалите.

Сумтейки от щастие, Гладния пропълзя в самото дъно на пещерата и легна върху един горещ камък. Беше толкова благодарен, че вечният му страх изчезна и той пусна чувала от лапата си. Бързия се настани в средата на просторната зала, където топлината не беше чак толкова силна и можеше спокойно да се диша.

— Добре — радостно каза Гладния. — Бързия добре. Аз болки в лапите. Винаги болки. Сега не болки. Добре.

„Ревматизъм“ — помисли Бързия и изведнъж трепна. Отново! Отново в главата му се появяваха мисли, дошли сякаш от друг, безкрайно по-богат свят. Дори самото понятие „мисъл“ беше чуждо тук. В своя беден съскащ език те употребяваха словосъчетанието „нещо в главата“.

Дали и с другите беше така? Бързия изскърца със зъби от безсилие и се помъчи да стъкми въпроса:

— Ти неща в главата?

— Да — лаконично отвърна Гладния.

— Ти неща в главата може каже?

— Да.

— Какво?

— Аз — Горните пълен чувал. Горните — аз много храна, много горчиво нещо, не болки.

Бързия разочаровано изсумтя и млъкна, но след малко настоя:

— Не. Ти неща в главата не може каже — няма неща на устата?

— Не — изсъска Гладния. — Аз има неща в главата — има неща на устата. Винаги.

С последна надежда да получи интересен отговор, Бързия запита:

— Ти има неща в главата след работа, когато спи?

— Когато спи няма нищо в главата. Като празен тунел. Нищо не чува, нищо не усеща, нищо няма.

— Няма неща в главата от горчивото нещо?

— Аз никога няма горчивото нещо.

С това разговорът им приключи. Бързия се отпусна на пода, ядосан от своята разсеяност. Наистина бе забравил, че Гладния никога нямаше добър добив, а горчивото нещо се полагаше само като поощрение за пълен чувал. Нищо, този път нямаше да бъде така. И през време на следващата работа щеше да узнае дали и Гладния вижда същите неща, когато спи.

Сети се за животинчето. Отвори чувала и бръкна със задна лапа в него. Зверчето вече не помръдваше — близостта на рудата го беше убила.

— Яде — каза той и подхвърли дребното телце към Гладния.

В мрака се раздаде припряно, лакомо мляскане, хрущене на кости. Гладния не изпускаше от устата си нищо.

Бързия продължи да разсъждава. Все още се учудваше на постъпката си. В този суров свят нямаше място за чувства. Всеки мислеше само за себе си. И все пак той днес се отказа от лесния утрешен добив. Направи го… Защо? За полза? Изключено! Никой никога не би могъл да извлече полза от Гладния. За удоволствие тогава? Но какво удоволствие можеше да съществува в тунелите? Горчивото нещо? Да, но Гладния нямаше нищо общо с това. Пък и без да се подмилква пред когото и да било, Бързия редовно получаваше своята дажба. Друго удоволствие нямаше.

„Добро!“ — подсказа му онази част от съзнанието, която сякаш бе заградена с твърда стена и само понякога хвърляше отблясъци от загадъчни, непознати мисли и преживявания. Добро… Тази дума сега нямаше никакъв смисъл, но нещо сякаш му нашепваше, че има свят, в който именно това понятие е най-главното.

Какъв беше този свят? И тук Бързия отново стигаше до тъмната граница, която като с нож отрязваше предишното му съществуване. Имаше ли друг свят? Някои вярваха, че има. Но никой не знаеше какъв е той. Всеки си имаше собствено мнение за него. Според Оскубания всички отиват в другия свят, когато умрат от срутване, от задушаване, от удавяне в подземните води или просто от слабост. Там има много храна, много горчиво нещо, не трябва да се работи и всеки може да лежи на топло. Други твърдяха, че вторият свят е мястото, където се появява всеки. Там той е щастлив, но когато му дойде времето, трябва да слезе в тунелите. Тогава Горните изтриват паметта му и го изпращат тук. Това мнение изглеждаше по-убедително, защото от време на време в тунелите наистина се появяваха новаци. Те идваха винаги по едно и също време — в началото на работата. Не помнеха нищо, не знаеха нищо, освен това, че трябва да търсят руда, да пълнят чувала си с нея и да я влачат нагоре. Те дори не можеха да говорят. Много време трябваше да измине, преди да разберат смисъла на съскането, издавано от другите. После свикваха, опознаваха околните и неминуемо получаваха прякор, който играеше ролята на име.

Бързия добре си спомняше как самият той дойде в тунела. Преди този момент в паметта му нямаше нищо. Внезапно от небитието се появи усещането за твърдия под, на който лежеше. След това чу ехото от далечната работа. И накрая в съзнанието му изплуваха Законите: трябва да слиза надолу с празен чувал и да го пълни с минерала, който излъчва нещо подобно на топлина. При сигнал — завръщане горе. За пълен чувал — храна и горчиво нещо. За празен чувал — наказание.

Спомняше си първите дни на работата. Пълен мрак, безкрайно дълги тунели, дребни парчета руда, непрекъснато ровене из глината и тежки, космати тела, пълзящи наоколо. Не знаеше защо, но всичко това го ужасяваше. И още повече го ужасяваше неизбежната болка, която идваше, когато в края на работата връщаше почти празен чувал. Понякога му се искаше да избяга, но в съзнанието му изплуваше неизвестно как втълпеният Закон. За две бягства — смърт. За сваляне на гривната — смърт. И той продължаваше да работи. Не знаеше нищо, а и никой не можеше да му обясни, защото не разбираше свистящия говор на околните. Едва по-късно научи първите думи, а след тях и целия оскъден език.

Сега Гладния беше в подобно положение. Той беше се появил последен в тунела и може би с това се обясняваше интересът на Бързия към него. Всъщност този интерес нямаше да донесе нищо полезно. Новодошлите си спомняха по-малко от всички други. Дори сънищата им от горчивото нещо бяха по-неясни.

Двамата лежаха още дълго, без да говорят. Изведнъж в тунелите се раздаде нисък, протяжен вой. Гладния подскочи от уплаха и бързо запълзя към изхода от пещерата.

— Край на работата!

Бързия спокойно го последва. Нямаше от какво да се боят. Зад себе си влачеха пълни чували — гаранция за спокойствие, добра храна и цяла дажба горчиво нещо. При това щяха да стигнат първи и веднага след яденето можеха да заспят.

Излязоха в Централния тунел и поеха нагоре по спиралата. Далече долу отново се чуваше познатият шум — пълзенето на многобройни тела и влаченето на тежките чували.

На връщане всички се движеха само по Централния тунел. Сега бързината нямаше особено значение. Пък и трудно можеха да се мъкнат пълните чували по тесните, криви, а понякога и полузатрупани ходове. Разклоненията бяха важни само в началото на работата, когато всеки се стремеше да намери най-прекия път и да изпревари останалите.

Другите още не бяха се изкачили до средата на Централния тунел, когато двамата стигнаха в голямата пещера. Нетърпелив да предаде първия си богат добив, Гладния се вмъкна в Тунела на рудата. След малко отвътре се чу шумът от падането на тежкия къс минерал. Бързия подхвана със задна лапа своя чувал и запълзя по широкия коридор. Скоро стигна до Дупката и спря на ръба.

Дупката беше широка и кръгла. Долу в нея нещо се движеше, съскаше и тракаше. Раздаваха се още някакви непривични звуци, подобни на онзи звън, който издаваше гривната при удар в камък. Тези загадъчни шумове разпалваха любопитството на Бързия. Неведнъж го бе обхващало изкушението да скочи долу и да разбере какво става там, но страхът го спираше. Знаеше, че никой от онези, които бяха дръзнали да направят това, не се завръщаше. Сърдития казваше, че в Дупката живеят Горните и когато получат руда, трошат късовете на дребни парченца, за да ги изядат. Шумът обаче се чуваше дори когато всички се връщаха само със ситни камъчета. И освен това той не можеше да си представи същество, способно да се храни с руда. От нея умираха всички животни, освен тях самите.

От продължението на коридора прозвуча радостният писък на Гладния. Беше получил пълната дажба. Бързия се сепна, надигна чувала и го изсипа в Дупката. Сетне бързо заобиколи широкия отвор, влачейки зад себе си празния чувал и продължи по Тунела на рудата. Няколко телесни дължини по-нататък лапите му на пипаха два големи меки куба и две по-малки твърди топки. Пълна дажба. Той пъхна всичко в чувала и пропълзя в Пещерата за сън. Наоколо нямаше никого освен Гладния, който, свит в един ъгъл, шумно дъвчеше.

Бързия спря до стената, остави дажбата си, разпъна чувала и се изтегна върху него. В противоречие с прякора си той ядеше бавно, старателно дъвчеше всяка хапка и се наслаждаваше на вкуса. Когато свърши с храната, взе малките топки и една след друга ги глътна цели, за да не усети горчивината им. После се обърна на една страна, с лице към стената и зачака съня.

Тази стена не приличаше на никоя друга в тунелите. Тя наподобяваше на някои скали, които се срещаха под земята. Повърхността й беше грапава и твърда. Това напомняше за пясък, скрепен с някакъв друг минерал. Понякога при докосването на стената в мозъка на Бързия възникваше странната дума „бетон“. Но защо ли трябваше да измисля нови думи, когато тази необикновена скала си имаше название. Наричаха я Скалата без край. Тя покриваше всичко. Всеки тунел, насочен нагоре, неминуемо стигаше до нея. Скалата без край ограничаваше света. Само нарядко по нея се срещаха съвсем тънки пукнатини, в които растяха вкусни корени. Понякога, при по-силно дръпване, корените се измъкваха заедно с горната си част — дълги стъбла, обрасли с широки, тънки и меки неща. Навярно с тези неща корените изсмукваха храната си от Скалата без край.

Вече в полудрямка Бързия чу пристигането на останалите. Един след друг те изсипваха в Дупката своя добив и бързаха да получат храната си. За пълен чувал — цяла дажба. За не съвсем пълен — една топка от горчивото нещо по-малко. За половин чувал — само храна. А ако чувалът е празен или в него има съвсем малко руда — половин дажба храна и болка. „Електрически шок“ — пробягна в съзнанието му, но Бързия вече заспиваше и не обърна внимание на тези нови непонятни думи.

Горчивото нещо действуваше почти веднага. В съня на Бързия се появяваха непознати и същевременно безкрайно близки картини. Той сънуваше съвсем друг свят — топъл, щастлив и спокоен. Там тунелите бяха огромни, без стени, изпълнени с нещото, пораждащо картини. Без да разчита на осезанието си, можеше да разбере какво го обкръжава. Разхождаше се сред гъсталаци от онова, което стои над корените. Движеше се на задни лапи и му беше по-лесно, отколкото да пълзи. Наоколо имаше стотици странни същества, които също ходеха само на задните си лапи. Той не им се учудваше. Познаваше ги добре и знаеше, че те винаги са готови да направят за него онова, което самият той направи за Гладния. Събираха се на групи и разменяха неща на устата. Бързия усещаше невероятно много неща в главата, но за всички тях имаше и неща на устата. И от това му ставаше леко и радостно.

Събуди се от някакъв непознат шум. Горчивото нещо още действуваше и той не можеше да разбере къде се намира. Дори привичният мрак и твърдите стени го плашеха, също както през първите дни от работата.

От Централния тунел долитаха трясъци. Донякъде това напомняше шум от срутване, но падащите скали не можеха да издават такъв силен, кънтящ звук. Ставаше нещо ново. Към Пещерата за сън се носеше необикновено гръмко тракане, много по-ритмично и бързо от падането на каквито и да било камъни.

Скалата без край се разтърсваше от далечни тежки удари. Непознатото тракане се приближаваше и оглушителното му ехо изпълваше близките коридори. За кой ли път вече подсъзнанието подсказа на Бързия, че в този шум се крие смъртна опасност. И когато след нов трясък няколко дребни парченца изсвистяха над главата му, той още по-плътно се притисна до пода. Трябваше да бяга. Не разбираше какво става, но в него се надигаше твърдото убеждение, че ако остане тук, го чака сигурна гибел.

Под свистенето на дребните неща, необяснимо свързани с оглушителното тракане, той пропълзя към другия изход от Пещерата за сън. Там все още беше по-спокойно.

В Пещерата беше настъпила паника. Писъци, съскания и объркано сумтене се смесваха с непознатите трясъци. Едни бягаха към стените, други се скупчваха в центъра, трети, съвсем замаяни, пълзяха право срещу опасността.

На самия изход Бързия се блъсна в нечие отпуснато тяло. Опипа го. Беше Гладния. Мъртъв. От малка раничка в хълбока му бликаше тънка струйка кръв.

Опасността се приближаваше. Трясъците се раздаваха вече в самата Пещера. Бързия бутна трупа настрана и пропълзя към тунела. Вмъкна се в първото попаднало му разклонение, зави наляво, после още веднъж наляво… Не мислеше накъде пълзи, само се стремеше да избяга от опасността. Мускулите му работеха автоматично и го водеха все по-напред из тесните лабиринти на изоставените тунели.

Не знаеше колко време е изминало. Внезапно глината зад него се отпусна с тежък, мляскащ звук и затвори тунела. Това го отрезви. Дори да го заплашваше смърт, с нищо не би си помогнал, ако попаднеше под срутване на свода. Трябваше да бъде предпазлив. Можеше вече да не бяга. Беше далече от Пещерата за сън и гърмежите едва се чуваха през дебелия слой от глина и скали. При това срутването на тунела го защищаваше надеждно. Никому не би дошло на ум да разчиства едно затрупано разклонение, за да търси някого там.

Реши да изследва продължението на тунела. Пропълзя малко напред и отдясно напипа скала. Сега можеше да се ориентира лесно. Намираше се в същото разклонение, през което беше минал в началото на работата. Съмнения не можеше да има. Очите му отново усещаха нещото, пораждащо картини. Съвсем наблизо беше запълнената с камъни пукнатина. Бързия пролази до срутването и видя, че скалите напълно преграждат пътя напред. Намираше се в капан.

Изплаши се, но само за малко. Сетне разсъди и разбра, че няма от какво да се бои. Ако представите му бяха правилни, на една телесна дължина от този коридор минаваше друго разклонение, по което можеше да стигне до Централния тунел. Ето че двете срутвания, предишното и сегашното, от опасност се превръщаха в щастлива случайност.

Вслуша се в неясните звуци, които достигаха до убежището му. Трясъците продължаваха. Този път тракаха няколко неща наведнъж. За кратко време шумът се засили, след това започна да отслабва. Бързия разбра: онова, което вдигаше този шум, се отдалечаваше;??? Отначало звукът се спускаше надолу по Централния тунел, след това продължи по едно от разклоненията и започна отново да се изкачва нагоре. Тракането ставаше все по-тихо, докато съвсем заглъхна.

Опасността бе отминала. Бързия почака още, но в подземните проходи царуваше пълна тишина. Тогава той избра най-удобното място и започна да дълбае.

Предположенията му се оказаха верни. След по-малко от една телесна дължина лапите му стигнаха до пустота. Още няколко бързи движения и той се озова в съседното разклонение. В същия миг ноздрите му усетиха тежка, задушлива миризма.

Отровен газ! Тук неговото съдържание беше малко, но от по-горните ходове като водни струи се спускаха нови и нови количества отрова. Бързия почувствува, че главата му се замайва. Трябваше да бяга! Но накъде? Досега задушливите газове идваха от дълбините на земята и спасителният път водеше право нагоре. Сега беше обратното.

Преследван от миризмата, Бързия се спусна към Централния тунел. Изскочи в широкия коридор и почувствува нахлуването на нови смъртоносни облаци, които бавно идваха към него по голямата спирала. Без да мисли, се устреми надолу, към залежите от руда.

Внезапно спря, преди още да беше осъзнал защо го прави. От един страничен ход долиташе едва доловим свеж полъх. Бързия схвана, че спасението е натам. Отровният газ беше по-тежък от въздуха и постепенно слизаше надолу. Всеки опит за бягство би свършил в края на Централния тунел и там газът щеше да го настигне. А това разклонение водеше нагоре.

И той запълзя нагоре по тесния проход.

Въздухът тук ставаше по-чист и му напомняше… Какво му напомняше всъщност? Да, пукнатината! Сега той разбра защо успя да се спаси от задушаване. Срутванията в двата края на тунела, където се беше укрил, преграждаха достъпа на отровния газ, а от широката пукнатина, запълнена с разтрошени скали, в тясното затворено пространство постъпваше чист въздух. Откъде идваше той? Още една от загадките на подземния свят. Тунелите се проветряваха винаги отгоре. Някои смятаха, че Скалата без край отделя чист въздух. Ако това беше вярно, близо до Скалата без край би трябвало да се диша най-леко, но често ставаше точно обратното.

Този път Бързия щеше да разбере истината, защото скоро щеше да стигне до Скалата без край. Свежият вятър сякаш идваше от нея.

Спря, тъй като лапите му докоснаха някакво безжизнено тяло сред тесния проход. Но не беше от събратята му. Трупът принадлежеше на необикновено същество, смътно познато единствено от сънищата. То имаше значително по-малко туловище, кръгла глава, укрепена върху тънка шия, дълги и слаби крайници. Всичко в облика му беше странно и объркано. Не предните, а задните лапи бяха по-груби и навярно служеха за придвижване. Що се отнася до предните, те имаха пет невероятно фини пръсти, завършващи с малки, съвсем безполезни нокти. С едната от лапите си съществото стискаше непознат предмет — дълъг, твърд и студен. Нещо подказваше на Бързия, че това е източникът на оглушителното тракане и на смъртоносните дребни парченца, свистящи из въздуха. Може би тъкмо този предмет беше убил съществото, защото на гърдите му Бързия откри също такава рана, каквато имаше на хълбока на Гладния.

Пропълзя над трупа. Прохладният вятър, идващ насреща, ставаше по-силен и това сигурно означаваше, че наближава края на отклонението. Вече се ориентираше по-леко и трябваше да минат няколко секунди, преди да разбере защо е така. Наоколо отново се появяваше нещото, пораждащо картини!

Сега беше уверен, че най-сетне ще узнае отговора на загадките, които го измъчваха отдавна. Пълзеше напред с всички сили. И с всяка телесна дължина, измината по коридора, нещото, пораждащо картини, ставаше по-ярко. За пръв път очите му можеха напълно ясно да различават пътя далече напред. Ето купчинка пръст, паднала от ниския свод. Ето няколко камъчета. Ето скала, край която трябва да завие…

Зави и спря като ударен. В тунела нахлуваше нещо невъобразимо ярко. Превъзмогвайки болката в очите, Бързия се вгледа и различи грубите, разкъсани краища на широка дупка в Скалата без край. От другата страна имаше тунел, изпълнен с нещото, пораждащо картини.

Трябваше да се реши. Щеше да узнае всичко. Сега или никога. Събра смелост, хвана се за твърдия ръб и изскочи навън.

Посрещна го нещо страшно. Намираше се в огромна пещера без стени. Само твърдата повърхност на Скалата без край под корема му го свързваше с реалността. Но той не можеше да я види. Не можеше да види нищо. Ужасяващи, невъзможни потоци светлина се сипеха върху всичко наоколо, отразяваха се и като нажежени остриета потъваха в очите му, за да разкъсат незащитения мозък. Високо горе над него имаше нещо толкова бляскаво, че той дори не смееше да повдигне глава.

Това ли беше другият свят? Кой би могъл да живее тук?

Замаян, смазан, почти изгубил съзнание, Бързия запълзя напред. Не знаеше къде отива, просто търсеше убежище от страшната светлина. Ала тя беше навсякъде. През пламналия му мозък мина мисълта, че трябва да се върне. Накъде? Към тунела? Къде се намираше тунелът? Вече не можеше да се ориентира. Оставаше му само да пълзи без посока.

Притвори очи, но дори и през стиснатите клепачи проникваше изгаряща светлина. Козината му се загряваше, започна трудно да диша. Това място не беше за него. Сънищата, причинени от горчивото нещо, бяха измама, красива, но пагубна лъжа. Той можеше да живее единствено в тъмните, студени и влажни тунели. Тук го очакваше смърт.

Стори му се, че светлината отслабва. Събрал сетни сили, Бързия запълзя напред, докато муцуната му опря в твърда стена. Макар и по-слаба, светлината продължаваше да го блъска, да го притиска, да го изгаря…

Той размаха безцелно лапи, изхърка задавено и изгуби съзнание…

Времето течеше прекалено бавно. Господин главният чиновник нервно погледна към часовника. Тази проклета вечер никога нямаше да свърши. Работата в това отделение отдавна му беше омръзнала. Особено ненавиждаше вечерите, когато минутите сякаш спираха и той трябваше да приема все нови и нови идиоти. С какво удоволствие би захвърлил всичко и би се прибрал в къщи! Там можеше да полегне, да подъвче ароматна дъвка — дори това беше забранено тук, — да пийне една-две чашки и да забрави болката в стомаха. Зеб-заб! Тая мръсна язва… Но не можеше да мръдне оттук нито минута преди края на работия ден, дори се налагаше да остава по-дълго. Доносниците само това и чакат — да прояви недостатъчно усърдие и да го обявят за враг на великия Аткран. Ето, и тоя тук! Старае се, на всекиго се усмихва и спазва всички правила за чинопочитание. В нито едно изречение не пропуска думичката „господин“. Зеб-заб, какъв мръсник… А е само младши чиновник. Какъв ли ще стане след двадесет години, ако дотогава не иде в Центъра?

— Следващият, господин главен чиновник.

— Какво, какво? — стресна се главният.

— Казах, че идва следващият, господин главен чиновник. Какво има, зле ли ви е?

Главният чиновник разтърси глава и с пресилена бодрост се обърна към помощника си.

— Ние сме длъжни да бъдем здрави. Нашето тяло е само едно малко колелце в могъщата машина на великия Аткран. Доведете престъпника.

Младшият чиновник бързо излезе от канцеларията и след малко се върна, водейки за ръка следващия затворник. Господин главният се облегна на неудобния стол и с досада огледа голото тяло на новодошлия. Виж го ти! Хубавец… Откъде ли се вземат такива? Ненормален тип. Дълъг, чак до тавана. Широки рамене, мощен гръден кош, правилно лице — типичен представител на нашата победоносна армия. Само дето е толкова висок. За такъв ще трябва да се прави униформа по мярка. Ох, проклета язва! И тоя тип стърчи отпред като кол! Впрочем, какво чудно има в това? Памет няма, нищо няма, дори дрехи още не е получил. Само е минал през хипноинструктора, където са му внушили стандартната програма — език и правила за поведение.

— Заповядайте, господин главен чиновник, ето досието му.

Добре, досието оправя всичко. Важното е да има документ. Така… Осъден… Претърпял наказанието в уранов рудник номер четири… Сектор дванадесет… Много неприятен рудник, там имат висока смъртност. Подлежи на освобождение… Предишен клас… Какво? Как така?

Господин главният чиновник сърдито удари с юмрук по масата.

— Какво досие ми носите? Полудял ли сте, или съзнателно вредите? Вижте какво е написано тук. Предишен клас 34. Знаете ли таблицата за класовете? Клас 34 означава работник металург. Прилича ли ви на металург тоя тук?

Младшият чиновник се сви изплашено под възмутения поглед, втренчи се в корицата на досието, изтича към затворника и свали от крака му гривната.

— Няма грешка, господин главен чиновник. Ето, вижте, номерата съвпадат — едно-шест-четири-шест-девет. Същият е, господин главен чиновник. Сигурно са сбъркали при възстановяването. Нали знаете, това често се случва… Преди присъдата е бил едно, а след възстановяването излиза зеб-заб знае какво.

— Не ругайте в пределите на държавно учреждение — сурово произнесе главният. — И не забравяйте, че при нас не може да има грешка. Ред и дисциплина — това е главното тук. Ние служим на държавата! Щом документът казва, че този тип е от клас 34, значи това наистина е така. Или вие предпочитате анархията?

— Разбира се, вие сте прав, господин главен чиновник. Сега ще запиша в регистъра. Освободен затворник номер едно-шест-четири-шест-девет от клас 34. Да повикам ли патрул да го откара до неговия сектор?

Главният нервно махна с ръка. Никак не му се искаше да се разправя с излишни церемонии. Протокол за извикване на патрул, после чакане да се завърнат с известието, че са доставили затворника на място…

— Сам ще се оправи. Отведете го в склада, дайте му дрехи и го изритайте навън. После се връщайте да приключваме работата. В края на краищата и почивката влиза в рамките на нашите граждански задължения. Ние сме длъжни да възстановяваме силите си за новия работен ден.

Когато вратата се затвори, от двете й страни прозвучаха облекчени въздишки. Главният чиновник предвкусваше наслаждението от първата чашка. Неговият помощник водеше по тесния коридор освободения затворник и радостно мислеше как след малко ще напише чудесен донос за недостойното поведение на началника си. Небрежност, липса на бдителност, обиди срещу службата за възстановяване… И за много по-малко са пращали хората в Центъра за лоялност.

Завеждащият склада усърдно се разтича, намери два комплекта от най-големите работни дрехи и се зае да помага на господин младшия чиновник. От лицето му се излъчваше старателност, примесена със солидна доза чинопочитание. Кой знае дали и той не пишеше доноси през свободното си време. В бързината несъразмерно дългите му ръце се подмятаха на всички страни и дори закачиха господин младшия чиновник, който не пропусна удоволствието здравата да го наругае.

С много труд нахлузиха единия комплект дрехи върху мощното тяло на освободения, склададжията сви другия на вързоп и забърза покрай тях към изхода. За малко спряха в последната канцелария, за да вземат справка за самоличност и заплатата на затворника — тоест, малката сума, останала след преминаването по етапен ред през дълга верига от гладни и крадливи чиновници. Младшият моментално прибра половината, подхвърли една банкнота на завеждащия склада и натъпка останалото в джоба на замаяния гигант. На прага чиновникът спря, зае важна поза и с присъщата на всички младши чинове велеречивост???, заговори:

— В този тържествен миг вие излизате на свобода. Миналото ви е изтрито завинаги. Знайте, че това е едно от най-големите благодеяния, защото така няма да ви измъчват терзанията на съвестта за гнусните престъпления, извършени срещу нашата велика държава. Вървете и се постарайте с прилежен труд да изкупите миналите си грехове. Само по този път ще можете да се превърнете от жалка личност в достоен гражданин на най-щастливото общество, което някога е съществувало. Сега трябва да отидете в сектор 34. Запомнете добре. Там е вашето място, защото вие сте металург. Страната има нужда от металурзи, които да изработват оръжие за защита на свещените ни граници от мръсните попълзновения на зебарците. Сбогом и нека никога вече не се срещаме тук.

Той отвори вратата и с един ритник отпрати затворника навън.

Номер едно-шест-четири-шест-девет спря на стъпалата и се огледа. Пред него, прихлупена от нощния мрак, лежеше дълга тясна уличка. От двете й страни се издигаха порутени къщи с отдавна олющена мазилка, която заедно с хоросана лежеше на купчинки покрай стените. Няколко мъждиви лампи, поставени върху високи стълбове, едва осветяваха тази гледка. Тежка сиворъждива мъгла се търкаляше на вълма по улицата и ту се разреждаше, ту се сгъстяваше. По ъглите стояха очукани ламаринени кофи за смет, почти затрупани от купища отпадъци. Прозорците по грохналите от старост фасади бяха изпочупени и поправени с дъски или картон. През някои от тях се процеждаше светлина. Студеният вятър подмяташе по калната улица смачкана, мръсна хартия.

Затворникът потръпна от хлад, прихвана по-здраво под мишница пакета с дрехи и тръгна надолу по стъпалата. Слезе на тротоара и се огледа. Не знаеше накъде да върви. Сектор 34… Това не му говореше нищо.

И изведнъж той разбра, че за първи път мисли свободно. Новите понятия не му пречеха, не го изненадваха. За всички тях имаше неща на устата… Не! Вече не неща на устата, а думи. Думи и мисли.

Обхвана го непознат досега възторг. Той размаха ръце и бързо закрачи напред сред влажната мъгла, в която стъпките му глухо отекваха от грапавите стени. Погледът му се прехвърляше от предмет на предмет и той упоено произнасяше сам на себе си:

— Улица! Улица, улица, улица… Къща… Лампа… Прозорец… Аз вървя… Дишам… Аз мога да говоря… Аз съм…

И в миг упоението от свободата на словото изчезна. Кой беше той? Работник металург? Така бяха казали в тясната, задушна канцелария, но това не можеше да бъде истина. Отново му се стори, че броди по тъмните тунели и опипом търси пътя към щастието. Защото тази улица не беше свободата. Тя беше само част от, пътя към щастието. Много малка част… И той отново не знаеше почти нищо. Главата му приличаше на клетка, разделена на части с плътни прегради помежду им. Сега една от тези прегради беше паднала, но истинското му „аз“ си оставаше скрито и той не беше нищо друго, освен номер едно-шест-четири-шест-девет, бивш затворник, по прякор Бързия. Дори номерът не беше негов, а принадлежеше на друг затворник, загинал под земята някъде далече оттук. Ала въпреки всичко, той имаше нещо. Имаше спомените за своята работа в тунелите. Беше победил непознатата сила, която искаше да му ги отнеме и да го остави безпомощен като малко дете сред непознатия и жесток свят.

Точно така! Жесток… Този свят беше жесток. А някъде другаде — но къде? — имаше свят на истинска свобода, свят, в който се намираше неговата истинска личност. Там щеше да намери щастливите картини, които сънуваше в тунелите под въздействието на горчивото нещо.

Отново спря и се огледа. Улицата беше все така пуста. Мъглата носеше със себе си тежката застояла миризма на гнило и плесен. От един прозорец долиташе гневен мъжки глас, примесен с женски писъци и пресеклив детски плач. Пред краката на затворника пробяга едър, охранен плъх, спря, огледа го, раздвижи мустаци и се пъхна в някаква дупка на близката стена.

До слуха му долетяха едва доловими стъпки. Бързия се вгледа напред и в неясната светлина на уличните лампи различи размазан от мъглата нисък, прегърбен силует. Може би този човек знаеше къде се намира сектор 34.

Под един от фенерите човекът спря, наведе се и започна да оглежда съдържанието на парцаливата торба, която носеше преметната през рамо. Сега беше по-близо и Бързия можа да го огледа добре. Странна, смешна фигура, покрита с окъсани и мръсни работни дрехи. Имаше непропорционално къси крака, върху които се крепеше масивен торс с широк гръден кош и извит, сякаш пречупен гръбнак. Ако отпуснеше дългите ги мускулести ръце, те биха стигнали до земята. Върху мощните плещи, почти без шия, се крепеше малка глава с грубо, затъпяло лице и ниско чело. Разрошени и мазни, твърдите остри косми върху нея стърчаха във всички посоки.

Бързия излезе от сянката и тръгна към него. Джуджето надигна глава, машинално оправи презрамката на торбата и се втренчи в идващия. Без да знае как да го заговори, Бързия се усмихна широко и се опита да направи приятелски жест с ръка.

Ефектът от този жест беше съвсем неочакван. Човекът трепна като ударен, нададе отчаян вик, който заглъхна надалече, огледа се и хукна назад. Пляскащите му стъпки изчезнаха зад близкия ъгъл и едва сега затворникът осъзна, че този човек беше бос.

Зад гърба му върху фасадата на една от къщите някакъв странен продълговат предмет се раздвижи и се насочи към него. Той не забеляза това.

Разперил дългите си ципести криле, агалът бавно описваше широк кръг над долината. От тази височина зоркият му поглед можеше да различи всичко. Яркото утринно слънце хвърляше дълги сенки зад хаотично натрупаните скали, сред които буйно растяха черни храсти. Малко по-долу, обвити от гъсти облаци пара, клокочеха гейзерите. Отделни зелени петна от рядка, хилава трева разнообразяваха монотонния пейзаж. С поразителното упорство на живота крехките стръкчета пробиваха топящите се снежни преспи и се устремяваха нагоре, към слънцето. Особено нагъсто растяха те около гейзерите — там, където от недрата на земята избликваха вода и топлина. Ала не навсякъде тревата можеше да живее. На много места тя беше поникнала, сетне, отровени от нещо, стъблата се бяха превърнали в отпуснати сухи сламки.

Агалът виждаше всичко това. Но плячка нямаше. Само един от събратята му лениво пълзеше по сипея, хващайки здраво камъните с ноктите на четирите си лапи. А недалече от него между скалите бавно се промъкваше едно от онези странни двуноги същества, които се мъчеха да си присвоят властта над този див край.

Момичето също виждаше зеленикавите отблясъци по люспестия гръб на пълзящия агал. След дълги години лов из пустинните планини, човек свиква да забелязва и най-слабото движение. А животното дори не си правеше труд да се крие. Нямаше защо. Тук за него не съществуваха опасни врагове. И момичето престана да му обръща внимание. Няма смисъл да се убива агал. Това се прави само когато човек умира от глад, а и тогава е глупаво. В агонията цялото тяло на агала се изпълва с отрова и само мълниеносният удар понякога може да предотврати това. А рискът си остава. Нали точно оттам е произлязла поговорката: „Дойде ли гост отдолу, нагости го с агал“.

Момичето чакаше. Удобният момент нямаше да закъснее.

Земята сякаш въздъхна. Дълбоко под скалите се зароди плътно, напевно бучене. То ставаше все по-силно, прерасна в грохот и планината се разтърси. По сипея се затъркаляха едри камъни. Ленивият агал изведнъж се преобрази. Задните му лапи се разгънаха с огромна сила и той профуча из въздуха, за да падне след миг на сигурна, твърда скала.

Другият агал, който летеше над долината, забеляза как едно тромаво животно с жълтеникава козина изпълзя от дупката си. Долината изведнъж оживя. От пукнатините между клатещите се скали, от дупки и от изкусно скрити в бодливите храсти гнезда изскачаха стотици дребни зверчета. Обхванати от първичния ужас пред раздвижената земя, те бягаха на открито, където нищо не можеше да ги притисне.

Ципестите криле се свиха с плясък и агалът полетя надолу. Ноктите му се разпериха, готови да стиснат едрата плячка. Но момичето се оказа по-бързо. Металното острие на копието блесна на слънцето и се заби в жълтата козина на дебелото животно. Агалът изфуча недоволно, измени посоката на полета си и падна зад съседната скала. Раздаде се писък, плющене на криле и след малко хищникът излетя. В ноктите му конвулсивно се мяташе дребен кафяв гризач с тънка дълга опашка.

Земетресението затихна и долината мигом опустя. Само вторият агал, който също не беше пропуснал възможностите за нападение, сочно мляскаше над някакво разкъсано телце. Момичето се приближи до убитото животно, хвана края на копието и повдигна плячката. Беше тежка, но нямаше какво да се прави. Трябваше да носи животното като знаме, на върха на копието, без да се докосва до него. Иначе можеше да се зарази от червена треска, от гнойница, или зеб-заб знае още от каква болест. Животните от този вид бяха устойчиви на всичко и старците разказваха, че са създадени специално, за да пренасят заразата.

За момент я обхвана изкушението да докосне животното. Така поне всичко щеше да свърши бързо. Един-два дни треска, подуване на тялото и край! Какъв смисъл имаше да се живее тук или където и да било. Навсякъде животът е все същата мръсотия…

Но вместо да протегне ръка, тя продължи да слиза към центъра на долината, протягайки напред копието с плячката. На няколко пъти спря да си почине, защото този начин на носене изискваше непосилно напрежение на мускулите.

Жълтите петна на изсъхналата трева я предупреждаваха отдалече за опасността, която се таеше сред безобидните назъбени камъни. Както казваха старците, там, където тревата изсъхва, смъртта не е далече. По такова място няма да мине нито едно животно, дори агалът го заобикаля отдалече, въпреки невероятната си жизненост. Ето, зверчетата са утъпкали едва забележими пътечки и по тях е най-сигурно да се върви. Тези прашни следи криволичат все по местата, където са покълнали редки стръкчета трева, а там, където има само голи камъни, грижливо заобикалят опасните зони. Такава е тази планина, в нея можеш да вървиш само по чужди следи. Отклониш ли се, чака те съдбата на многобройните животинки, които са оставили костите си сред камънака. Никой не ги е докоснал, само вятърът и водата са отвели месото от костите.

Край гейзерите пътят ставаше по-безопасен. Тук тревата растеше гъсто, отровните места се забелязваха отдалече и нямаше голи скали, сред които човек може да стъпи погрешно.

Момичето пресече зеления пояс и спря върху напуканата мозайка от изсъхнала кал. Понесен от лекия вятър, насреща й лъхна облак гореща пара. Тук парата биеше отвсякъде — от кипящите езера, от пукнатините в твърдата глинена кора, от дупките на малките белезникави конуси, обграждащи гейзерите. В калните локви бълбукаха и се пукаха големи сиви мехури. Миришеше на сероводород.

От чантата, която носеше през рамо, момичето извади дървено колче и парче въже. Завърза здраво копието и го хвърли заедно с убитото животно в кипящата вода на близкия гейзер. После заби колчето в глината, омота около него другия край на въжето и се отдалечи.

Наблизо тревата растеше особено гъсто. Момичето нагази в зеленото петно, огледа се внимателно и седна. Наоколо беше спокойно. Само бълбукането на мехурите и свистенето на някакъв далечен фонтан нарушаваха тишината.

Агалът продължаваше да кръжи над долината. Зад него, на фона на чистото синьо небе се очертаваше острият вулканичен връх, покрит с вечни снегове. Сега той изглеждаше удивително спокоен. Димът беше престанал да излиза от кратера.

Момичето отвърна поглед от небето и погледна надолу. Сред тревата бяха поникнали няколко непознати стъбълца, завършващи с дребни червени и сини цветове. Тяхната красота изглеждаше невероятна в тази пуста долина, изпълнена на всяка крачка със смъртоносни заплахи. Пръстите на момичето трепнаха и боязливо се отпуснаха към цветята. После се свиха в юмруци и удариха. Цветовете се превиха, но още не бяха победени. Трябваше да удря още и още, преди да ги смачка. От омразната красота остана само малко зеленикава каша, сред която едва можеха да се забележат червени и сини петънца.

Иззад планините се появиха гъсти черни облаци. Крилете на агала се свиха и той полетя надолу да търси убежище. Момичето забеляза промяната, но не помръдна. Идваше буря, това беше нормално. Странното беше друго — че хубавото време се задържа толкова дълго.

Облаците погълнаха слънцето и небето потъмня. Вятърът протяжно засвири из пукнатините на скалите. Тревата веднага се преви, прилепна към земята, сякаш и тя се беше научила да търси спасение от стихиите. Някъде в дупката си зацвърча изплашено зверче.

Погледът на момичето се плъзна из долината. Една от пътечките на животните минаваше край подходящо укритие — наклонена огромна скала. При земетресение това убежище можеше да се превърне в гибелен капан, но момичето знаеше, че по време на буря земетресенията са много редки и слаби.

Едва бе успяла да се укрие под скалата и първите тежки капки удариха прашната земя. Миг по-късно от ниските облаци се изсипа плътен, тъмен водопад. Пътечките изчезнаха. Отначало по тях плъзнаха мътни потоци, сетне по целия склон се разля клокочеща, шибана от пороя вода. Вятърът връхлетя — зъл, мощен, студен. Надигнати от него, цели шепи вода се носеха из въздуха, вмъкваха се под скалата и обливаха момичето. То не обръщаше внимание на това. В сравнение с възможностите на планината сегашният ураган беше истинска дреболия.

Бурята свърши преди да успее да се развихри. Момичето подозрително погледна нагоре, но небето бавно се разчистваше. Следващата буря нямаше да дойде скоро, щеше да има поне един час почивка, а дотогава можеха да се свършат много неща.

Сега трябваше да внимава, защото пътечките бяха размити, а тревата — изскубната от вятъра и водата. Нищо не подсказваше кои места крият отрова и кои са безопасни. Пръстта, довлечена от пороя, също можеше да бъде смъртоносна. Единственият относително сигурен път водеше от камък на камък по гранитните и базалтовите скали. Малко по-бавно отколкото преди, но за сметка на това безопасно, момичето се спусна към гейзерите и измъкна тежкото сварено тяло на животното. Вече можеше да го докосва без страх от зараза. Извади от чантата си изпокъсан чувал, напъха в него парещата мокра маса, преметна го на гръб и бавно закрачи към другия край на долината.

Вятърът духаше срещу нея, затова шумът, който се раздаде под краката й, не я обезпокои. Тя продължи напред, приведена под тежестта на чувала и само един-два пъти се обърна назад, за да погледне към мястото, където под земята нещо бръмчеше и скърцаше. Пръстта се надигна, върхът на купчината се разтвори и от него се подаде блестящият нос на подземен снаряд, около който се въртяха винтообразни зъбци. От безопасно разстояние момичето видя как слаб взрив разкъса металната обшивка и над купчината пръст се разля широк, жълтеникав облак. Вятърът налетя върху него и го понесе надолу, към гейзерите. Това трябваше да се има предвид. Сега за повече от час водата щеше да бъде отровна. Ако някой идва насам, трябва да се предупреди. Впрочем, страшно няма. Пътят към долината е един — всичко останало е смърт.

Момичето превали скалистия гребен и започна да се спуска надолу по склона. Голямата долина не беше далече. Скоро щеше да стигне до нея и да занесе месо на онзи странен човек, когото бе приютила в жилището си.

Пътят криволичеше сред натрошени камъни, сред дълбоки ями от стари взривове, сред разтопени скали. На места пътеката описваше широки завои, за да заобиколи гъсталаците, чиито черни шипове бяха твърди като стомана. Това също беше наследство от миналото — естествени противопехотни заграждения. Дори отровните газове не можеха да ги унищожат, само понякога бомбените взривове ги изкореняваха, ала откъснатите клони отново се прихващаха в каменистата почва.

Във високата скална стена отляво се откри широка клисура. Дъното на прохода беше затрупано от купища срутени камъни и тази преграда изглеждаше непроходима, ала момичето знаеше откъде да мине. Крепейки чувала на гърба си, то се промъкна под една надвиснала скала, пропълзя няколко метра сред хаоса от остри ръбове и се измъкна нагоре. Оттук пътят минаваше по върха на купчината.

Човек дори не би могъл да си създаде навик за преминаване на това последно препятствие. Срутванията на скалите от двете страни на клисурата променяха пътеката всеки ден. Обикновено първият, който минаваше сутрин оттук, оставяше някакви следи, с което спестяваше на останалите излишните лутания. Но земетресенията често ставаха и денем. Тогава обратният път се превръщаше в дълго лутане сред каменния лабиринт.

Когато уморителното катерене и спускане свърши, момичето седна на земята и погледна напред. Скалните стени се разтваряха широко и обграждаха просторна долина, по дъното на която растяха редки снопчета трева. В отсрещната стена се чернееше отворът на полусрутен бетонен тунел. На безопасно разстояние от скалите бяха разположени жилищата — плитки ями в земята, оградени с ниски стени от подредени камъни и покрити с изпокъсани платнища или с клони и суха трева.

Момичето въздъхна и се изправи. Като нарами чувала, тръгна надолу, но не към струпването от жилища. Нейната землянка беше отдалечена от другите.

Базил лежеше на сух сламеник, завит с одеяло от проскубани кожи. Беше се събудил преди малко и сега с интерес оглеждаше странното място, където се бе озовал. То приличаше на широк, плитък трап, макар че сеното по пода и забитите покрай стената колове му придаваха по-уютен вид. Нагоре жилището продължаваше с половинметров каменен зид над земята и завършваше с платнен покрив. Нямаше никакви мебели, освен няколко кожи, натрупани в единия ъгъл. В стените бяха издълбани плитки ниши. Вътре лежаха оскъдните съкровища на неизвестния домакин — стоманен нож, три груби глинени гърнета, връзка черни шипове от бодливите храсти, няколко остри камъка, парче навито въже и други дреболии.

Помъчи се да си спомни как е попаднал тук, но в паметта му имаше нов провал. Знаеше само това, че след нощния полет беше изгубил съзнание в планината, някъде край един вулканичен връх. От този момент нататък оставаха само неясните спомени за бълнуване и кошмари, в които се връщаше към мрачните тунели, към непознатия град и жестокия Център за лоялност.

Опита се да стане, ала мускулите му бяха омекнали. Зави му се свят и той отново легна на сламеника.

Единият ъгъл на платнището се отметна и отгоре като в кладенец надникна изцапаното лице на млада жена с разрошена черна коса. Базил с мъка надигна глава. Вгледа се в големите зелени очи, които го наблюдаваха изпитателно и почти недружелюбно. Кожата върху слабото лице беше обтегната и скулите остро изпъкваха под нея. Край малка драскотина на челото бе засъхнала следа от капка кръв.

— Хей, кога се събуди? — дрезгаво запита тя. И без да му остави време за отговор, зададе нов въпрос: — Гладен ли си?

Базил се опита да отговори, но в гърлото му едва зашушна някакво подобие на глас. Изкашля се и вече по-ясно отговори:

— Гладен съм.

— Дръж тогава.

Момичето внимателно се наведе над стената и му подаде голям къс варено месо. Преодолявайки слабостта, Базил вдигна ръка и пое парчето. После успя да седне и облегнат на стената, захапа месото. Гладът, останал скрит досега, изведнъж налетя и стегна стомаха му. Забравил за присъствието на непознатата, Базил ръфаше стръвно, преглъщаше хапките полусдъвкани и едва когато свърши месото, надигна поглед. По лицето на момичето играеше лека усмивка, но тя изчезна толкова бързо, че Базил не разбра дали не се е излъгал.

— Как се казваш? — запита тя.

— Базил. А ти?

— Ика… Ще можеш ли да станеш?

Силите му се бяха възвърнали заедно с болезнената тежест в стомаха. Базил се олюля, стана и направи крачка към ъгъла, от който го наблюдаваше момичето. Тук имаше две стъпала и някакво подобие на вратичка в ниската стена. Запазвайки с труд равновесие, той се изкачи горе, застана до Ика и се огледа.

Небето се разчистваше. Слънцето висеше в зенита и под ярките му лъчи долината изглеждаше почти красива. Сред скалите и землянките зеленееше трева, високо в синевата на небето кръжеше голяма птица — ту бронзова, ту черна на белия фон на облаците. Дори сивотата на скалните стени беше смекчена.

— Жаден съм — каза Базил.

— Ела — лаконично отвърна Ика и кимна към широкия тунел.

Докато крачеха сред мълчаливите землянки, Базил усещаше как го обхваща тревога. Не обичаше тунелите. Още бяха прекалено силни спомените за подземното му робство. Но трябваше да се доверява на своята спасителка.

В подножието на скалите лежаха натрупани огромни камъни, паднали отгоре. Когато преминаха между тях и се добраха до тунела, Базил спря и се вгледа в разбитите бетонни стени. По разлома личеше сложната вътрешна структура, съставена от кухини с правилна форма. Навън стърчаха изкривени ръждясали железни пръти. Противосеизмична структура и почти два метра бетон… Каква чудовищна сила бе разкъсала тези стени?

Полумракът наоколо се сгъстяваше. Ика уверено крачеше напред по напукания под, покрит с дребни камъчета и прах. На двадесетина метра от входа тя спря, измъкна от гънките на окъсаната си рокля нож и го заби в една тръба, прикрепена към стената. Край острието бликна силна водна струя. Момичето отстъпи назад и се обърна към Базил.

— Можеш да пиеш.

Той подложи шепи и с учудване забеляза, че струята изтънява и бавно отстъпва назад към стената. Напи се и искаше пак да погледне към тръбата, но една нова изненада отвлече вниманието му. Досега не беше се заглеждал в ръцете си. На няколко сантиметра един от друг по тях се лепяха едри синкави струпеи. Тревожно опипа лицето си и усети същите грапави подутини. Разкопча ризата, надигна крачолите на панталона и навсякъде откриваше тези противни засъхнали кори.

— Какво се чудиш? — безразлично подхвърли Ика. — Най-обикновен син мор. Чудното е друго, че остана жив. Такова още не се е случвало.

— Навярно за това трябва да благодаря на тебе.

Тя се разсмя сипкаво и мрачно. Сетне смехът се пресече изведнъж и момичето злобно произнесе:

— Сев-сав!

Мръсната ругатня прозвуча от устата й толкова безсрамно, че Базил изтръпна и объркано се вгледа в тръбата. Водната струя беше изчезнала и от прореза нямаше никаква следа.

„Самовъзстановяващ се материал — машинално помисли той. — Интересно…“

— Когато те намериха да лежиш, старците не искаха да те вземат — говореше момичето, насичайки думите. — Бояха се от зараза. Пък и какъв смисъл има да се лекува човек, болен от син мор? Кой можеше да знае, че ще оздравееш…

Тя помълча и изведнъж яростно хвърли в лицето му:

— Не съм ти сторила добро! Зло, зло! Това е най-голямото зло, да отнемеш някому смъртта. Мразя те!

Тя се обърна и изтича към изхода на тунела. Когато Базил я настигна, вече беше спокойна, безразлична към всичко. Седеше на един камък и замислено го гледаше.

— Защо… — опита се да заговори Базил, но момичето го прекъсна.

— Нищо, нищо. Извинявай… Исках да ти кажа само това, че не съм извършила нещо особено. Не ценя чак толкова живота, затова рискувах да те прибера.

— Все пак благодаря — боязливо настоя Базил.

Този път Ика наистина се усмихна и за миг сухото й лице стана почти красиво.

— Добре, тъй да бъде. Ще можеш ли да направиш едно малко пътешествие?

— Аха. Къде ще отидем?

— Ще видиш. Върви след мене. Запомни: само по моите следи. Иначе — пфюит! Ако още не си го разбрал, ще трябва да ти поясня, че тук най-лесното е да умреш.

Тя се обърна и го поведе по добре познатия път — през затрупаното дъно на клисурата, по склоновете на планината, по пътеката нагоре и накрая в долината на гейзерите. Базил виждаше околностите за първи път и често спираше ту от любопитство, ту от умора, но Ика непрекъснато го подканваше да върви. Гонена от някаква неизвестна заплаха, тя често повтаряше, че откритите склонове са по-опасни от долините. Базил с усмивка помисли, че тази тревога е трудно съвместима с онова безразличие, което тя искаше да покаже.

Не се спуснаха към центъра на долината, а заобиколиха гейзерите и спряха край буйния горещ поток, който течеше стръмно надолу и изчезваше в широк пролом. Ика се огледа и забеляза онова, което търсеше — кацнали край водата, няколко дребни птички топяха човки в потока, после надигаха глави. Отровата се беше изгубила.

— Събличай се — каза момичето.

Без да разбира нищо, Базил послушно смъкна ризата.

— Панталона също — нетърпеливо нареди Ика. — И обувките. Не се плаши, няма да те изям. Трябва да се измиеш. Струпеите ще паднат от топлата вода.

Той се обърна с гръб към нея и смутено свали обувките, панталона, след това с облекчение се хвърли напред, в облака пара. Горещата вода обгърна тялото му, надигна се нагоре и той беше готов да заплува, но краката му опряха в каменистото дъно. Потънал до гърдите в приятната топлина, Базил се облегна на една скала и притвори очи. Отдавна не се беше чувствувал толкова добре. Гореща баня… Откога не беше изпитвал подобно удоволствие? Топлото място в тунелите… Не, то не можеше да се сравни с банята. Значи преди, още във времето, за което нямаше никакви спомени.

— Изтъркай се хубаво — извика момичето, за да надвие шума на потока.

Базил прекара длан по гърдите си и усети как струпеите се отлепят един след друг. Изтърка корема, шията, краката. Потопи се цял в горещата вода и изтри твърдите кори от лицето си. Изправи се, пое дъх, след това изви ръка зад гърба си, за да очисти и последните следи от болестта.

Седнала на брега, Ика го гледаше през играещата над потока пара. Този път не можеше да има грешка — тя наистина се усмихваше.

— А сега се обърни — каза Базил. — Искам да изляза.

— Срамуваш ли се? — изненадано запита Ика. — Е, добре, добре.

Без да става, тя се завъртя с гръб към него. Потръпвайки от студ, Базил се изкатери по стръмния бряг. Сега кожата му беше чиста. На мястото на струпеите останаха само бели петна от нежна нова кожа. С неприятно чувство той навлече върху тялото си изпоцапаните дрехи и се приближи до момичето.

— Да тръгваме.

Като че ли неохотно тя се изправи, погледна го, не каза нито дума и тръгна напред.

Базил седеше на някаква греда под надвисналия покрив и гледаше през пукнатината навън. Дясната му ръка здраво стискаше студеното желязо на автомата. Леденият вятър проникваше през дупките и се въртеше из прашния таван, задръстен с вехтории. Миришеше на мухъл и прокиснато.

Подпря автомата на гредата и се опита да стопли ръцете си с дъх. Вдървените пръсти малко се отпуснаха, но бяха все така твърди, непохватни. Тогава той скръсти ръце и пъхна дланите под мишниците си. Така като че ли стана по-добре. Вече от два часа чакаше на този ветровит таван и цялото му тяло беше замръзнало, но това нямаше значение. Важното беше ръцете му да са в ред.

Свит в тази неудобна поза, той се наведе напред и отново погледна през цепнатината. Улицата беше тъмна. Една слаба лампа едва осветяваше преспите, натрупани отсреща по тротоара около малкия център за възстановяване. Снегът продължаваше да вали и вятърът въртеше бели вихрушки на черния фон на нощта.

Вече от половин час никой не излизаше през широката врата на центъра. Време беше… Защо се бавеха другите? Какво чакаха?

Сякаш в отговор на мислите му, тишината изведнъж се раздра от дрезгави изстрели. Някой пронизително закрещя.

Базил грабна автомата и се изправи. През дългото очакване беше пресметнал всеки жест. С два скока стигна до капандурата, блъсна я навън и изхвърли на покрива въжето, вързано за централната греда. Преметна ремъка на автомата през врата си и изпълзя върху стръмните, хлъзгави керемиди. Въжето вече падаше към земята. Базил се хвана за него, спусна се по покрива и сетне надолу, край фасадата. Краката му се удариха в заледения тротоар.

От съседния вход безшумно като сянка се появи една дребна фигура, облечена в черно, с черна глава. „Качулката!“ — сети се Базил и дигна и своята качулка.

От другата страна на центъра престрелката се разгаряше. Глухо избумтя бомба. Изглежда, нещата не вървяха толкова леко, колкото се очакваше.

— Тръгваме ли? — пискливо запита дребосъкът в черно.

— Тръгваме — кимна Базил и се хвърли напред.

Двамата пробягаха през мрачната улица, изкачиха се по стъпалата и нахълтаха в центъра за възстановяване. Коридорът беше пуст. В помещението на охраната нямаше никого. Вратата на съседната канцелария беше полуотворена и се виждаха нечии крака изпод бюрото.

— Прибери го — кратко нареди Базил. — И всички останали, които намериш. Според плана.

С войнствен вик „Ставай!“, джуджето нахълта в канцеларията. Базил го остави да се занимава с чиновниците и изтича по коридора. Стреляха съвсем наблизо, зад вратата в дъното. Базил се втурна към нея, когато нов гръм разтърси цялата сграда. Вратата излетя от пантите и сред облак дим и прах се стовари на пода. От тавана се посипа мазилка.

Изстрелите бяха престанали. Кашляйки, Базил влезе в помещението и се огледа. През дима различи пет неподвижни тела в сини униформи, проснати по очи. Край… Неговата намеса се оказваше ненужна.

Една глава с черна качулка предпазливо се повдигна над рамката на прозореца.

— Идвайте — глухо каза Базил. — С тия тук е свършено.

Няколко безформени тела пъргаво се преметнаха през разбития прозорец. Водачът им — едрият четирирък Урман — се приближи към Базил:

— Да вървим. По-бързо, след малко ще вдигнат тревога.

И без да чака потвърждение, Урман изскочи в коридора. В черното си облекло той приличаше на огромен паяк, стиснал бомба, два автомата и пистолет. Базил изтича след него.

Едно разклонение на коридора ги отведе към залата за възстановяване. Тук всичко беше така, както си го спомняше Базил, само огледалата по стените бяха изпотрошени. Под краката на нападателите хрускаха парчета стъкло.

Шестте възстановителни камери бяха празни. Базил набързо ги разгледа. Трудно беше да избере, но една от камерите изглеждаше по-нова.

— Тази — посочи той.

Четирима човека от групата на Урман подхванаха камерата. Бяха специално подбрани бивши носачи и тежестта не ги смущаваше. Ниските им масивни тела се вкопчиха в камерата и я помъкнаха към изхода.

— Камионът чака ли? — запита Базил.

— Не се тревожи — промърмори Урман. — Всичко е наред. Не се бави с чужди работи.

Двамата минаха в съседната тясна стаичка, където беше най-важната апаратура. Базил погледна оплетения с проводници стол. Изпитваше смесено чувство на страх и надежда. Това беше хипноинструкторът. Оставаше само да седне в него и да получи ключа към спомените, ключа, който щеше да проясни всичко.

Иззад отсрещната врата долиташе приглушен жален глас:

— Господа… Господа, моля ви… Аз съм главен чиновник едва от тази сутрин… Предишния го арестуваха снощи… държавна измяна…

— Отваряй касата, сев-сав чиновник! — изрева някой.

— По-бързо, няма време — каза Урман.

— Сега — прошепна Базил. — Сега…

Той огледа таблото. Зеб-заб, колко команди… И няма място за догадки. Да видим дали ще помогне прословутата универсална теория на машините и механизмите. Така… Така… Ето, това е. Това трябва да бъде командата за възстановяване на паметта.

Бързо дръпна ръчката и седна на стола. Нямаше грешка, металният шлем веднага се спусна върху главата му и вътре в него нещо тихо забръмча. Базил усети как паметта му се напряга, мъчи се да се откъсне от лепкавия мрак. Но стената на забравата не се пропукваше. През нея проникваха само неясни, несвързани образи. Широко бетонно поле, сред което се издига Синята кула… голяма зала, изпълнена с младежи… непознат светъл град с невъобразимо високи здания… полянка, обрасла с буйна трева…

По челото му течеше пот. Напразно се напрягаше. Паметта му не можеше да се възвърне.

Навън отново стреляха. Урман изчезна от стаята, след малко дотича обратно, размахвайки четирите си ръце:

— По-бързо! Идват!

Базил уморено блъсна нагоре шлема и стана. Това беше провал. Сега трябваше да бягат, преди да са пристигнали братята по лоялност.

Минаха в залата за възстановяване. Откъм улицата през широко разтворения изход, нахлуваше гъст черен дим. Лъчите на лампите едва се процеждаха през него. Тичайки по натрошеното стъкло, Базил и Урман изскочиха на улицата и потънаха в пълен мрак. Не се виждаше нищо, само трясъкът на изстрелите и бученето на хеликоптерите изпълваха нощта.

— След мен — прошепна Урман и здраво стисна ръката на Базил.

Двамата бягаха в тъмнината по тесничките улички, криволичеха из лабиринтите на квартала, препъваха се в купищата смет и затъваха из преспите. Тук нямаше лампи, но дори и да имаше, разликата не би била голяма. На стотици метри наоколо се простираше непрогледната завеса, създадена от голяма димна бомба. Това влизаше в плана — по този начин се неутрализираха телекамерите. Сега трябваше да намерят най-близката шахта.

— Стигнахме — въздъхна с облекчение Урман.

Базил не виждаше нищо. Пипнешком намери ръба на шахтата, сблъска се с четириръкия, изчака го да слезе и на свой ред се спусна надолу. Ръцете му залепваха в студените железни скоби. Слизането сякаш нямаше край. Автоматът, преметнат зад гърба, се блъскаше в стените на тесния отвесен тунел.

Най-после шахтата свърши. Базил стъпи на равния бетон и се огледа. Някой държеше фенерче и в жълтеникавата светлина се различаваха десетина тъмни фигури. Чуваше се пресекливо, простудено дишане.

— Къде са другите? — запита Урман.

— Сигурно в някоя друга шахта — долетя отговор от мрака.

— Добре, да вървим.

Групата се изтегли в колона и тръгна напред по тунела. Лекият наклон ги водеше все по-дълбоко под земята, далече от всякаква власт. Тук беше царството на бегълците, преследвани от всички — от армията, от братята по лоялност и дори от прекалено ентусиазирани граждани, желаещи да се прославят или да изкупят скрити грехове.

Далече назад се раздаде тъп гърмеж.

— Откриха ни — весело каза Урман. — Хвърлят газови гранати.

Без да бързат, всички измъкнаха противогазите. Вече бяха достатъчно далече, но сигурността си е сигурност. Като нахлузиха върху главите си гумените маски, те продължиха напред. Под краката им се плискаха локви застояла вода. От време на време по тунела пробягваха плъхове. От дихателите на противогазите излиташе съскане и сумтене.

През замъглените стъкла на маската Базил различи слаба светлинка. Постепенно тя ставаше все по-ярка и когато се приближиха, се превърна в малък вагон, вече запълнен с хора. Начело с Урман групата се вмъкна вътре, вратата се затвори и машината потегли напред по релсите.

Всички прозорци бяха отворени и през тях нахлуваше студен вятър. Лампите на вагона осветяваха бягащите наоколо бетонни стени. Когато сметна, че няма опасност от газ, Урман свали своята маска и дрезгаво изкомандува:

— Отбой!

С ругатни и грубовати шеги хората започнаха да смъкват противогазите. Днес можеха да бъдат доволни. Рискованата акция беше минала без нито една жертва. А тук никой нямаше да ги намери. Властите отдавна се заканваха да унищожат подземията, но всички планове за това изгаряха в огъня на жестока междуведомствена война. Военното министерство не желаеше да губи една толкова удобна комуниканионна мрежа, макар да не я използуваше вече цял век. Повече от сто години продължаваха опитите да се овладеят тунелите. Но старите планове по загадъчен начин бяха изчезнали в Центъра за лоялност. Централната крепост беше недостъпна сред разтърсваните от земетръси планини, а там се намираха командният и енергийният центрове. От друга страна, много генерали се бояха от този проект. Плашеше ги мисълта, че онзи, който завладее подземната крепост, ще може да претендира за мястото на съветник. Затова всеки опит за завземане на тунелите завършваше с прибързано обвинение в държавна измяна. Прекалено старателният генерал изчезваше и акциите срещу обитателите на подземията продължаваха по старата система — епизодични въоръжени атаки и газови удари. Всичко това не даваше особен резултат, но от време на време тържествено измъкваха от тунелите няколко трупа и с това отчасти успокояваха Центъра за лоялност.

Сега положението бе станало по-сериозно. След атаката срещу крепостта, генералите узнаха, че тунелите са получили енергия и подземната линия е заработила. Най-трезвомислещите отново започнаха да разработват планове за действие, но горчивият опит ги караше да бъдат пределно предпазливи. А междувременно бунтовниците ставаха по-активни от когато и да било.

„Бюрократична въртележка — мислеше Базил. — Страх, интриги, твърдоглавие и чистопробна глупост. Всяко отклонение от стандарта се наказва със смърт или с изпращане за преработка. Много ясно, че в такива условия не е възможна никаква решителна акция. Разбира се, биха могли да изтеглят от фронта една дивизия и да я пуснат из този лабиринт. Само че за подобна мисъл човек може да бъде обвинен в измяна… и започва старата песен.“

Мощен смях зад гърба му го отвлече от тези мисли. Той се вслуша в пискливия глас, който продължаваше да разказва:

— …и изскочихме право срещу тях. А пък те бяха толкова шашнати, че даже не забелязаха колко съм нисък. Зърнаха черната качулка и толкоз. А пък аз им викам: „Натам, натам избягаха“. Те — натам, а ние — насам…

Да, качулките… Това също беше добра идея, макар че Базил я предложи по съвсем друга причина. Държеше да не бъде познат. Но другите от групата доразвиха идеята и се маскираха като братя по лоялност. Както личеше от резултатите, мисълта беше полезна.

— Къде ще слизаш? — запита Урман.

— Както винаги — каза Базил. — На следващата спирка.

Той подаде автомата и качулката на Урман. Чантата с противогаза задържа. В тунелите винаги е необходима предпазливост.

Водачът не се нуждаеше от напомняне. Вагонът намали скорост, навлезе в слабо осветена пещера и спря до перона. Вратата се отвори. Базил изскочи навън и без да се обръща тръгна напред по коридора. Зад гърба му вагонът се отдалечи с тихо бучене.

Няколко минути по-късно Базил стигна до шахтата, която се издигаше право нагоре. Тук в стената беше вградена стара каса за оръжие. Остави противогаза в нея и започна да се изкачва по скобите.

Внезапно се почувствува зле. Стори му се, че стените го притискат от всички страни. Ръцете му трепереха върху студеното желязо.

Нещо се надигаше в мозъка му.

„Това е от хипноинструктора — помисли той с напразно усилие да се успокои. — Да, от хипноинструктора. Някакъв закъснял спомен…“

Шахтата около тръпнещото му тяло се люлееше. Напред… назад… напред… Още по-напред… превръщаше се в бетонен коридор, осветен от синкави луминисцентни лампи. Облечен в черната униформа на братята по лоялност един човек крачеше напред и стъпките му оглушително отекваха под надвисналия свод. Това беше той — Базил, новият протоколист на Центъра.

Спомените се сплитаха в неясно, мъгливо кълбо на болка и отчаяние. „Браво, Базил! — казваше някой. — Тази ваша система на бързопис е чудесна за водене на протоколите от разпитите.“ Мяркаха се отделни картини от тези разпити — креслата, върху които бяха привързани смазани от мъченията човешки същества, студените погледи на инквизиторите, тъпите, животинско-примитивни разговори в промеждутъка между разпитите: „…Аз лично прибавям към ароматната дъвка… И какво мислиш, че направи този зеб-заб негодник? Взе, че пукна… Обаче обрах цялата стража в играта на къси сламки…“

Дойде на себе си. Висеше в шахтата, облегнал гръб на бетона, стиснал здраво скобите. Спомените се разсейваха като сутрешна мъгла. Оставаше настоящето, борбата и омразата, която продължаваше да живее в него, макар и подтисната. Тя не отслабваше с времето, само се покриваше с пепел като жарава, която чака да бъде разровена, за да пламне.

Събра сили и продължи изкачването. Скоро стигна до върха, измъкна се от шахтата и се огледа. Уличката беше пуста. Намери сред боклуците парче по-чиста хартия и внимателно избърса обувките си. Изтупа праха от дрехите си и тръгна напред. Познаваше добре този квартал на столицата. Оттук до резиденцията имаше не повече от пет минути път. Скоро щеше да бъде в безопасност.

— Стой!

Мускулите му се напрегнаха в готовност за бой. Стоеше неподвижно и слушаше как се приближават стъпките зад гърба му. Патрул от двама човека… Дреболия… Знаеше добре, че може да отскочи мълниеносно от прицела на автоматите им, да се хвърли върху тях и да ги унищожи преди да са се опомнили. Но това беше безсмислено. Смъртта на двама братя по лоялност няма да промени нещата.

Единият спря зад гърба му, другият мина отпред. Смешно… Те дори не подозираха, че ако пожелае, ще се дръпне толкова рязко, че онзи отзад ще стреля в спътника си.

— Документи!

Базил бръкна в джоба си и извади пропуска. Братът по лоялност погледна малкото картонче и през прорезите в качулката Базил видя как лицето му около очите побледня.

— Смирено молим за извинение, господин нулев. Само служебният дълг ни принуди…

— Хайде, стига! — прекъсна го Базил с добре изиграна досада. — Вървете да си гледате работата.

Доволни, че инцидентът е завършил толкова леко, братята по лоялност се оттеглиха почти тичешком. Докато изчезваха зад ъгъла, Базил ги чу как си шепнат:

— Зеб-заб! Ама и ти си един… Как можа да се нахвърлиш тъкмо върху нулев?

— Че откъде да го позная? Мотае се нощем… Нищо, може да се срещнем пак. И нулевите попадат в Центъра…

Виелицата се засилваше. Снегът покриваше нечистотиите и улиците придобиваха необичайна белота. Нощта изглеждаше странно светла. Под лампите се въртяха вихрушки. Снежни парцали облепваха фигурата на самотния минувач, топяха се и проникваха под дрехите. Но той не усещаше студа. Отново си спомняше дните, прекарани в Центъра за лоялност.

Това не беше живот. Това беше непоносимо, почти физическо изтезание всяка секунда. Дори нощите вместо забрава му носеха отново онези, последните мигове, когато смъртта на цялото племе му доказа, че не е нито бог, нито свръхчовек, а наивник, надценил силите си.

В Центъра за лоялност към него се отнасяха с почитание и неприкрит страх. След залавянето му съветникът Бурдан го бе направил свой любимец и се стремеше по всякакъв начин да спечели неговото благоразположение. В първите дни Базил приемаше това равнодушно, както и всичко около себе си. Гибелта на племето го бе смазала напълно и в същото време бе унищожила вярата му в собствените сили.

По-късно дойде осъзнаването. А заедно с него и нуждата да направи нещо. Не сам. Бе разбрал, че да действува сам дори и за един свръхчовек е повече от безумие, направо престъпление. И Базил прие авансите на съветника. Отначало се съгласи да заеме чисто синекурната длъжност на личен библиотекар. После се добра до най-важното: до Центъра за лоялност.

Ден след ден стискаше зъби и участвуваше в разпитите. Ролята му, макар и пасивна, понякога го довеждаше до моменти, в които му се искаше да разбие главата си в стената. Тогава си повтаряше единствената спасителна мисъл: човек не може сам… Някъде в тази страна имаше хора, които се бореха. Тези хора попадаха в Центъра. Разпитите бяха единственият начин да ги открие.

Откри ги. Първи провал — когато с откраднат гранатомет откъсна колелото на една от черните затворнически коли, принуди стражата да отстъпи под куршумите в канавката, измъкна пленника от колата и едва тогава разбра, че всъщност спасява един труп. Втори провал… Трети… Безумно рискованите му планове се проваляха един след друг, докато дойде успехът — спасяването на заловения Урман. От този ден вече не беше сам. С него бяха хората от подземията.

Мокър, замръзнал, отрупан със сняг, той най-сетне стигна до високата ограда на резиденцията. Пред портала унило се разхождаше часовой, сгушен в прогизнал шинел. Базил се приближи, показа пропуска си и премина в двора. Вторият пост, при входната врата на резиденцията, провери документите му по-внимателно, убеди се, че пристигналият е именно Базил, отдаде чест и се отдръпна настрани.

В широкия хол беше топло. Войниците от вътрешната охрана седяха край големия електрически радиатор и играеха на дълги сламки. Новодошлият почти не им направи впечатление. Вече го познаваха.

Потръпвайки от топлината, Базил се изкачи по страничната стълба. Спря на първата площадка, отключи вратата на стаята си и влезе вътре. Съблече се, хвърли мокрите дрехи на пода и мина в банята. Стоя под горещия душ дълго, докато изчезнаха и последните следи от студа, от напрежението на акцията. После облече дебела мъхеста хавлия и се върна в стаичката. Новото му жилище не беше нещо особено, но за тукашните условия трудно би могло да се намери по-добро. Самостоятелна стая, меко легло, електрическо отопление, баня с гореща вода… Предлагаха му дори прислуга, но той отказа.

Извади от гардероба сухи дрехи, облече се и излезе от стаята. Настроението му беше чудесно. Сега можеше да седне и дълго да чете. Предвкусвайки удоволствието от сериозната работа, той се изкачи на горния етаж и отвори малката вратичка.

Просторната библиотека тънеше в полумрак. Светеше само една слаба лампа в дъното на залата. Тъмните рафтове с хиляди подвързани книги се издигаха до тавана. Беше тихо и топло. Зад запотените прозорци в нощната тъмнина летяха снежни облаци.

„Обстановка само за четене — помисли Базил, докато търсеше ключа за осветлението. — С какво ще се заема тази вечер? Първо, разбира се, старинният «Трактат за властта» на държавния престъпник Талимат. След това «Зебара — вековен враг на Аткран». И ще трябва да потърся нещичко по въпросите на икономиката. Заплетена работа… Абсурдно общество.“

Ключът изщрака под пръстите му и в библиотеката стана светло.

— Добър вечер, уважаеми Базил — раздаде се спокойният глас на Бурдан.

Базил изненадано се обърна и видя как господин съветникът става от едно кресло, чиято широка облегалка го бе закривала досега. Безизразното лице не позволяваше да се разбере какви чувства изпитва. Но едва ли чакаше тук само заради удоволствието да поговори със своя библиотекар.

— Добър вечер — каза Базил с известно закъснение и доста непочтително обърна гръб на съветника, за да свали от рафтовете нужните книги.

— Бродите до късно из града — меко му се скара Бурдан. — Сега времената не са сигурни. Стрелят… Преди час нападнаха един център за възстановяване.

— Така ли? — полюбопитствува Базил. — Къде е станало това?

— Далече оттук. В сектор 26. Но за бунтовниците сега разстоянията нямат значение. За колко време стигнахте дотук?

— Откъде? — невинно запита Базил.

Бурдан млясна няколко пъти с ароматната си дъвка и потупа по седалката на креслото до себе си.

— Елате тук, драги Базил. Трябва вече да си поговорим. От колко време сте на работа при мене?

— От два месеца, ако не греша — каза Базил, сядайки в креслото.

Бурдан закима като щастлив учител.

— Точно така, два месеца… Знаете ли, аз имам навика да не приемам при себе си хора, преди да знам всичко за тях, дори това например, какъв номер обувки са носили бабите им. Но за вас направих изключение. Иска ми се да ви вярвам.

— Извънредно съм поласкан — учтиво отвърна Базил. — Боя се само от едно. Трудно бих могъл да ви разкажа много за себе си. Имам странното чувство, че вие знаете повече, отколкото аз самият.

— Така, така — зарадва се господин съветникът. — И откъде имате това чувство, безценни мой? Само, моля ви, не разтваряйте книгата. Защо да се отвличаме от толкова интересна тема?

— О, не се тревожете. Мога да върша и двете неща наведнъж.

— Да… Вие сте изключително способен човек, Базил. Но да се върнем на темата. Откъде имате странното чувство, че знам много за вас?

— Проста логика. Разсъдете сам. Десантните части са изпратени да завладеят една крепост… Не успяват, но това е друг въпрос… От всички, които намират в крепостта, оставят жив само един човек и го пленяват с цената на големи жертви… Колко всъщност?

— Много. Но продължавайте, моля ви.

— И тъй, довеждат ви този определен човек, а вие го приемате в своята резиденция като… бих казал като най-добър приятел, ако тази дума има някакъв смисъл за вас. Би било странно за един практически ръководител на правителството…

Бурдан бързо вдигна ръка.

— Не обърквайте нещата! Правителство няма вече от сто и двадесет години. Аткран е първата държава, преминала към неограничена демокрация…

— Знам — съгласи се Базил. — Прощавайте за грешката. Исках да кажа, че вие сте най-способният от четиримата съветници. При това сам споменахте, че обичате да знаете всичко за своите хора. Откъде-накъде ще назначавате за личен библиотекар съвсем случаен човек? Да не говорим за достъпа до Центъра за лоялност…

— …към който вие от известно време охладняхте — меко допълни Бурдан. — Вашата логичност буди възхищение. И вие сте безусловно прав. Аз знам много неща за вас. Знам, че сте избягал от уранов рудник номер четири. Бих искал да науча подробности около това, но… както искате. Изобщо вие имате способност да се измъквате от най-невероятни затруднения. Няколко часа след пристигането в столицата са ви заловили в Синята кула. Интересно, впрочем, защо ви е било нужно да влизате там? Но да отминем и това. Не мога обаче да не се възхищавам от бягството ви от Центъра за лоялност. После следите ви се губят, но не задълго. Вие овладявате подземната крепост в планината Дзарганай и унищожавате половината от десантните части, изпратени да ви заловят. Е, мислите ли, че подобни способности няма да привлекат вниманието ми? Какво ще кажете?

Базил мълчеше, сякаш вглъбен в редовете на разтворения „Трактат за властта“.

— Мълчите… Правилно, няма смисъл да отричате. Аз съм длъжен да знам много неща. Известно ми е например къде бяхте преди малко. Гледах ви от кабинета си и ще призная, че действувахте отлично.

— Не разбирам за какво говорите — студено каза Базил.

— Защо ме затруднявате, драги? Нима смятате, че онази черна качулка е достатъчна маскировка? Познах ви от пръв поглед. Ще ви кажа честно, че ми доставихте голямо удоволствие. Но акцията беше безсмислена. Трябваше да ме питате, преди да рискувате живота си за нищо. Вашата памет е блокирана с много по-мощни средства, отколкото се използуват за обикновените хора. Така че само аз мога да ви я върна. Помнете това.

— Срещу какво? — рязко запита Базил.

Господин съветникът се облегна назад и не отговори. После изведнъж втренчи поглед в своя събеседник.

— Все пак странно е, че се съгласихте да работите при мене. Вие ме мразите, нали? Мълчете, знам какво мислите. Понякога най-силната проява на омразата е да мълчиш, за да изчакаш момента за удар. Вие сте готов да ме унищожите, Базил, но смятате, че още не е дошло времето за това. Нищо… Цял живот съм бил обкръжен от врагове. Само че вие сте друг. Не искате ли двамата да завоюваме власт над целия свят?

Базил отново не отговори. Бурдан тежко въздъхна.

— Е, да, вие можете да завоювате света сам. Дори много повече… И аз съвсем няма да ви бъда нужен.

— Властта също не ми е нужна.

— Добре, какво искате тогава?

Книгата в ръцете на Базил шумно се захлопна. Бурдан трепна и отново впери поглед в своя библиотекар, който говореше бавно и спокойно.

— Искам да унищожа този обществен ред, който е бил граден усърдно с векове. Искам да освободя хората от робството, в което живеят от първия до последния си миг. Искам да разруша системата за принуждение…

Господин съветникът се засмя с облекчение.

— Мислех, че е нещо по-сериозно. Вие сте идеалист, скъпи мой. Приличате на Талимат, затова с такова увлечение четете неговия трактат. Всяко общество се нуждае от равновесие. Премахнете принуждението — и какво ще остане? Общественият ред ще рухне, ще настъпи анархия.

— И затова вие въвеждате ред с помощта на биологически преобразования.

— Виждам, че ставате разумен — усмихна се Бурдан. — Съвършено вярно, истинско разпределение на труда не може да има, докато хората са равни и взаимозаменяеми. Историята сочи много примери за безредията, възникнали само защото едни групи са смятали, че могат да заемат мястото на други. За щастие от един век насам нещата стоят другояче. Преобразуването на организма прикрепва завинаги дадена личност към определен клас. Грешки не може да има. Преминаването в по-горен клас съществува само като изключение, като възнаграждение за големи заслуги. А от друга страна, е много по-удобно, когато работникът е приспособен към своите задачи. Механикът се нуждае от три или четири ръце — и той се ражда с тях или пък ги получава след краткотрайна процедура. Един обикновен човек би бил изтощен само след няколко дни работа като носач. Но хората от клас 52 са приспособени към такива задачи — ниски, мускулести, издръжливи. А кой ще може да се промъкне във вътрешността на най-сложните машини, за да извърши необходимия ремонт? Разбира се, джуджетата от клас 27. И така нататък… Броят на работниците от даден вид се регулира централно и по този начин се осигурява точно необходимата работна ръка.

— Боя се, че не е съвсем така — замислено каза Базил. — Вие сте постигнали твърде големи успехи в биологията, в ядрената енергетика и в някои други области. И в същото време залагате на примитивния човешки труд. Не се полагат никакви усилия за механизация, за автоматизиране на производството… А това би освободило много хора от задължението да се трудят до изнемогване. Нещо повече, уверен съм, че имате възможност да създадете общество, в което всички потребности да бъдат задоволени.

— Отново идеализъм! — сърдито го прекъсна Бурдан. — Масата се нуждае от принуждение. Само гладът може да я накара да работи.

— Следователно вас по принцип не ви интересува свободата на личността — заключи Базил.

— Естествено, че не. Ако отделният индивид получи свобода, това ще бъде заплаха за целостта на обществото. Мисля, че вече ви го казах. Трябва да разберете, че производството е най-важното за всяка държава. Спрете го само за ден и ще стане катастрофа.

— В това отношение вие преуспявате. Ако не греша, открили сте най-подходящия регулатор — войната.

— Откъде стигнахте до този извод? — бързо запита съветникът.

— Отново логика. Всяко производство трябва да има материален резултат. В името на системата вие ограничавате потреблението, докато самото производство се ускорява. Складовете се задръстват, а работата трябва да продължи. Имате два изхода от това положение. Единият е да впрегнете хората в безсмислена непроизводителна работа. Това би било твърде удобно, но дори сведените до скотско положение работници могат да се разбунтуват, ако усетят измамата. Нужна е приемлива форма за унищожаване на произведените продукти. И това е войната — спокойна, продължителна война. Аз прегледах книгите по история. Войната със Зебара и Хамана трае повече от век. И през цялото това време не са забелязани особени сражения, освен при река Кибилай и в планината Дзарганай. Но производството е поставено на военна основа и работи с бесни темпове, за да заменя унищожената техника. Науката е затормозена — вие не се нуждаете нито от по-производителни машини, нито от нови оръжия, които могат да нарушат удобното военно равновесие. Обществото е стабилизирано… по вашата система. Военните закони наказват със смърт за всяко недоволство. Но тъй като имате нужда от хора, вие заменяте смъртното наказание със свеждане до животинско ниво и изпращане на работа там, където хора не биха могли да работят. Навярно ви се иска да приложите тази мярка абсолютно към всички, но поне засега това е невъзможно.

— Поздравявам ви — каза Бурдан, като напразно се опитваше да придаде на гласа си саркастична нотка. — Проявявате наистина блестяща мисъл, но тя ви води по погрешен път. Всичко, което върша аз, а и мнозина други, се прави за благото на обществото.

— Именно. За благото на обществото като анонимна система. В името на нейното запазване вие жертвувате свободата на личността.

— Вие сте идеалист, повтарям това. Къде ще откриете личност, достойна за свобода?

— Личността не идва наготово — тихо каза Базил. — Тя се създава. А вие вършите тъкмо обратното, унищожавате я.

— И защо? — също така тихо запита Бурдан.

Базил се оживи.

— Тъкмо този въпрос ме затрудни най-много. Отначало мислех за материалните облаги. Но вие не разполагате с нищо особено. Почти същото бихте получавали, ако създадете нормална икономика и правилно разпределение. Защото възможностите на вашето общество фактически са стигнали до това равнище и вие насилствено ги задържате. Добре, отхвърлих този фактор и потърсих друг — патологичният стремеж към власт, към изключителност. Това несъмнено играе роля в управлението на страната, в поддържането на тази невероятна диктатура…

— При нас няма диктатура — прекъсна го Бурдан. — Управлението, доколкото го има, е демократично.

— Оставете лъжите. Истината няма да се промени от тях. Управлението се извършва по сложна пирамидална система, която дава възможност за пълна анонимност на управляващия… в дадения случай на вас, защото останалите трима съветници не влизат в сметката. Представям си как е трябвало да действувате, за да наложите кандидатурите на тези некадърници. Всъщност сега вие управлявате еднолично, след като преди известно време сте се отървал от главния си съперник, Ирзал. Вашите заповеди преминават през невероятно сложен бюрократичен апарат и докато стигнат до изпълнителя, напълно губят всякакъв личен характер. Това е вашата така наречена демокрация. Разбира се, вие си запазвате някои преки връзки — с армията, с Центъра за лоялност, но дори в тези случаи се стремите да останете анонимен. Ето, тук е истината. Досега говорих неща, които знаете сам. Искам обаче да ви разкрия нещо, което не разбирате. Вие мислите, че сега съществуващият строй е победа на личната диктатура. Навярно си представяте държавата като политическа система, в която силните се борят за власт и изживяват своите звездни мигове, когато всички останали са под краката им. За такива мигове, казвате си вие, човек може да рискува всичко. И грешите. Вие нямате никаква власт, Бурдан. Вие сте жалка марионетка.

Съветникът облекчено въздъхна.

— Почти успяхте да ме убедите, но с последните думи унищожихте резултата от цялото си красноречие. Чия марионетка съм аз, скъпи Базил? Няма да крия, бях марионетка на своя предшественик, Антраб, но това отдавна е минало. Сега властта е моя, само моя!

Произнасяйки последните си думи, Бурдан тържествено се изправи и закрачи към ъгъла на библиотеката. От барчето, скрито между книгите, измъкна две чаши и бутилка урбайско вино.

— Да пием за властта, безценни мой Базил. Вие сте прав в много неща. Наистина, властта е главният залог в играта на живота. Жалко, че вие не искате да разберете това. Държавата е машина за потъпкване на всяко противодействие и няма сила, която да я победи. Вашето сътрудничество с бунтовниците от подземията е просто детска игра. Не разбирате ли, че всичко това е само в моя полза? Бунтовниците са главната причина за раздора между военните и братята по лоялност. По този начин се запазва необходимото равновесие на властта в страната. Иначе… какво ми пречи да заповядам да залеят всички шахти с бетон? Или да повикам от зебарския фронт една дивизия и да я пусна в тунелите?

Базил надигна чашата си с усмивка. Беше доволен от спора.

— Пречи ви точно това, че сте марионетка. Не на отделен човек. Вие ръководите системата само защото спазвате нейните правила. Опитате ли се да ги нарушите, ще бъдете смазан. Това вече не прилича на власт, нали? За поддържане на едно противоестествено състояние на нещата е създаден грамаден бюрократичен апарат за управление, за разединяване на народа и за репресии срещу непокорните. Това е истинската власт, на която можете само да се подчинявате. Милиони дребни чиновници, военни и братя по лоялност се сливат в една безлика сива маса, която иска на всяка цена да запази своето господствуващо положение. Те вършат своята ежедневна работа, пишат доноси и треперят от страх пред чуждите клевети. Те дори не знаят, че управляват, но го вършат, и то твърде добре. Работниците са обезобразени, разединени в десетки класове, разделени по професии, по онази участ, която им е отредена още по рождение. С цената на огромни усилия се контролира всеки техен жест, всяка тяхна дума. За най-малкото нарушение на реда виновниците попадат в Центъра за лоялност. И всичко това, взето заедно, представлява една твърде оригинална, но всъщност ординерна дребнобуржоазна система от фашистки тип… не, не обръщайте внимание на последните думи, няма да ги разберете. Това е системата и вие безропотно служите на нея.

— Може би сте прав — мрачно каза Бурдан. — Това прилича на истина… Горчива истина. Но вие сте длъжен да признаете, че системата е съвършена и ще се запази завинаги. Преди повече от век гениалният Палкием е поставил нейните основи и тя съществува и до днес практически непроменена. Готов съм да приема вашето твърдение, че моята позиция е губеща. Само че и вие не печелите нищо. Днешното общество не може да бъде променено, колкото и да ви се иска. Можете да разрушите държавата и да я върнете в първобитно състояние — това е единствената възможна промяна. Вие сам се хващате в клопката, която ми обрисувахте. За да създадете своето идеалистично общество, ще трябва да поемете властта. А тя няма да ви позволи да вършите нищо друго, освен това, което ще укрепва съществуващия строй.

— Има и друг изход, господин съветник. Вие напразно възвеличавате системата. Няма да отричам, че тя е създадена твърде хитроумно, но съвсем не е вечна. Нещо повече, тя е осъдена на разпадане. Вие сам нарекохте Палкием гений. Формулировката ми се струва неточна, но едно е сигурно — че той е бил много по-способен от своите предшественици. И въпреки това е управлявал държавата едва седем години. След това е бил обвинен в държавна измяна и екзекутиран. Посмъртната реабилитация не променя нещата. От Палкием започва бясната борба за власт, в която се употребяват всички средства — заплахи, убийства, доноси, шантаж и тъй нататък. Именно в това е фаталната слабост на вашата система. В нея побеждава не по-умният, а онзи, който е по-пригоден към безкрайните интриги на управляващите кръгове. Не съм се срещал с вашия предшественик Антраб, но по някои косвени признаци предполагам, че е бил по-способен от вас. Така ли е, господин съветник?

Бурдан мълчеше.

— Предполагам, че е така — продължи Базил. — И по същата закономерност вашето място ще бъде заето от онзи неприятен субект Кар. Всъщност историята на съветниците представлява едно безкрайно спускане надолу. Рано или късно ще се стигне дотам, че начело на властта ще застанат хора, които няма да могат да се справят с държавното управление. Мисля дори, че този момент отдавна би настъпил, ако не го забавяше разединяването на работниците по отделни класове. Но отсрочката е само временна. Кризата задължително ще настъпи със своите две характерни черти — неспособност да задържите властта и нежелание на потиснатите маси да продължават по старому. Сам виждате, че вашата система не е вечна. Тя постепенно се самоунищожава. Не знам кога ще дойде нейният край, но мисля, че при добра организация, той може да се ускори.

— А на мене каква роля отреждате в играта? — запита Бурдан с неузнаваем, сипкав глас.

— Вие сам сте определил своята роля и по всяка вероятност скоро ще я завършите — сериозно поясни Базил. — От седем години в началото, днес средното време, през което един съветник стои начело на управлението, се е съкратило до по-малко от година. Едва ли ще нарушите тая закономерност. Вероятно в близко бъдеще ще бъдете заменен от своя секретар. Ще съжалявам за вас, господин съветник. С Кар няма да се разбираме.

— Аз все още съм жив — заплашително произнесе Бурдан. Спокойствието му обаче се беше пропукало и в гласа му се надигаха пискливи истерични нотки. — Вие сте в ръцете ми, Базил. Всеки момент мога да ви унищожа.

— Няма да го направите. Вие сте примитивен характер, господин съветник, въпреки привидния си блясък. Аз не знам каква е моята тайна, но за нея вие сте премахнал своя приятел Ирзал и ръководителя на Центъра за лоялност Нод Карлар. Тази тайна е вашето най-голямо съкровище и вие няма да се лишите от нея, дори когато умирате. Затова съм уверен, че няма да ме убиете. По всяка вероятност ще търсите начин да ме шантажирате или с всички възможни средства да ме принудите към сътрудничество. Мисля, че изпращането ми в урановите рудници е преследвало тъкмо тази цел. Искал сте да ме ужасите, а после да командувате пречупената ми воля. Но този план не успя. А сега просто се боите от мене.

— Все още имам един коз — тихо каза съветникът. — Вие забравяте, че само аз мога да ви върна паметта. Помислете върху това, Базил. Вие дори не си представяте колко губите, като не искате да преговаряте.

Този път мълчеше Базил.

Опитвайки се да запази поне малко престиж след спора, Бурдан тежко стана от креслото и тръгна към изхода от библиотеката. Отвори вратата, спря на прага и без да се обръща, подхвърли през рамо:

— Ние ще поговорим отново. Надявам се тогава да бъдете по-сговорчив.

Историята понякога се повтаря по най-поразителен начин. Курсантите от Космическата академия имаха безспорно доказателство за това и охотно го посочваха на новопристигналите си събратя, като ги заставяха задължително да прочетат няколко странички от безсмъртната класика. Новаците с недоумение се взираха в томчето на Гогол, още по-учудено прочитаха заглавието „Вий“ и потъваха в описанието на Киевската духовна семинария такава, каквато е била преди няколко века.

Името на онзи остроумен курсант, който пръв е забелязал невъзможната прилика, тънеше в мрака на неизвестността. Самата прилика беше малко съмнителна, защото не се знаеше до каква степен се дължи на естествени причини, а от друга страна, до каква степен самите момчета я поддържат като славна традиция. Но тя съществуваше и това беше такъв неоспорим факт, с който трябваше да се съобразяват и самите преподавахели. Те често се поддаваха на всеобщото настроение, пускаха си страховити архиерейски бради и говореха бавно, с дълбок бас.

Трябва, впрочем, да се каже, че дори в образователната програма на Космическата академия имаше известна аналогия с онова, което в дълбокото минало са изучавали славните бурсаци, богослови и философи. Тъй като религията се смяташе за един от основните атрибути на почти всяка изостанала цивилизация, курсантите надълго и нашироко се запознаваха със суеверията както на древните земни народи, така и на откритите до момента представители на разума по чуждите планети. От огромни древни фолианти и съвсем нови мнемокристали те извличаха богословските премъдрости и водеха схоластични спорове по въпросите на християнството, будизма, идолопоклонничеството, култа Ки, вудуистките ритуали и тем подобни идеалистически схващания.

Това беше в първи курс. Дошли от училищата, възторжените хлапаци говореха с пронизителен фалцет, стръвно гризяха стените на крепостта наука и същевременно вършеха безбройни лудории, които напомняха за не съвсем отминалите отрочески дни. Джобовете им вечно бяха пълни с най-невероятни неща — епруветки с обикновен прах, за който благоговейно се твърдеше, че има космически произход и всъщност това беше вярно, доколкото Земята е космическо тяло, малки и големи камъни със същата репутация, понякога обгорени за по-голяма убедителност, разни микроскопични книжки, саморъчно направени гравидетектори, а понякога и мънички врабченца, донесени от близкия парк, които с чирикането си сред дълбоката тишина на занятията доставяха сума неприятности на своя притежател. Обикновено в такива случаи първокурсникът биваше тържествено отведен при своя наставник и мънкайки, се мъчеше да обясни, че врабчето му е било нужно с научна цел: за установяване на непосредствен контакт с чужда форма на живот. Наставникът слушаше и прикриваше зад огромната си брада меланхолична усмивка, предизвикана от спомените за времето, когато самият той е бил също такъв първокурсник и е ловял врабчета в парка.

В течение на една цяла година новаците набираха ум и разум. Наред с основите на религията, те трябваше да опознаят до най-малки подробности звездната навигация, да проведат по седем тренировъчни полета около Земята, да усвоят безбройни премъдрости и в края на втория семестър да прескочат страшния праг на изпита по хуманоидна и нехуманоидна логика.

Второкурсниците имаха далеч по-сложна програма. Те изучаваха теорията на контактите — една извънредно важна наука, но по присъщото на младостта лекомислие отдаваха по-голямо внимание на увлекателните практически занятия. Тези занятия се състояха в създаването на навици за преживяване в най-дивите полярни и пустинни местности, а също така усвояваха боравенето с всички видове оръжия: от каменната брадва до последния модел свръхмощен бластер. Кой знае защо, с най-голямо уважение се ползуваха оръжията за ръкопашен бой и второкурсниците превръщаха своите стаички в общежитието в складове за изкусно обработени тояги, боздугани, мечове, шпаги, алебарди и всички останали страшни неща, измислени от човечеството през дългата му кървава история.

От време на време в големия парк се устройваше сражение и както се разкриваше в проведеното по-късно следствие, началото му идваше непременно от второкурсниците. Разделени на три групи, те взаимно се нападаха, катереха се по дърветата и скачаха от тях с пронизителни вопли, нанасяйки ужасни удари с примитивните си оръдия, които за щастие бяха снабдени с малки, но сложни приспособления за погасяване на инерцията. Първокурсниците се втурваха покрай по-големите си събратя, въртяха се във вихъра на схватките, но бързо губеха кураж и се оттегляха тъкмо навреме, за да видят, от безопасната височина на дърветата, как през алеите дотърчават страшните мустакати третокурсници. Тук сражението вече ставаше опасно, защото третокурсниците не употребяваха оръжие. В своите практически занятия те се учеха да действуват само с голи ръце и затова всякакъв меч или топор, размахан насреща им, главоломно се стоварваше върху собственика си. Тотално разгромени, представителите на втори курс напускаха полесражението и отстъпваха мястото си на четвъртокурсниците, които пристигаха бавно и решително, като непобедима армада, огласяйки дъбравите с басови викове на всички езици, изучавани в курса по приложна лингвистика.

С това войната фактически свършваше, защото третокурсниците скоро се оттегляха, потривайки натъртените места. Провеждаше се побратимяване на враждуващите страни, след което всички вкупом потегляха назад към академията.

Последиците биваха неминуеми. Използувайки най-новите методи на дедуктивната логика, преподавателите бързо узнаваха кой каква роля е изиграл в междуособиците и провеждаха унищожителни беседи отначало с всички виновници заедно, после по-задълбочено с отделните курсове и най-сетне индивидуално. Идеите на пацифизма се възцаряваха и в най-войнственото сърце, даваха се обещания за вечна дружба и курсантите умиротворено се отправяха към столовата, където поглъщаха невероятни количества храна, призована да замести изгубените в сражението калории.

Разбира се, дори край обедната маса отделните курсове се различаваха един от друг. Особено ярка картина представляваха третокурсниците, които с трепет усещаха приближаването на изпита по приложна фармацевтика и токсикология. Тъй като изпитът твърде много наблягаше върху отравянията и средствата за справяне с тях, те със съмнение оглеждаха всяко ястие, свещенодействуваха над чиниите и мърмореха странни слова като „…трябва да се вземат предвид свойствата на мазнините, които се разлагат…“ или „…ако се прибави магнезий на прах плюс малко оцетна киселина…“. Изобщо всяка погълната хапка отпращаше нещастните третокурсници към безкрайните дебри на неорганичната и органичната химия, към които се прибавяха не по-леснопроходимите гъсталаци на медицината и фармацевтиката.

Така, от курс в курс, младежите героично преодоляваха поредната година, като минаваха още през практически и теоретични изпити по планетология, кибернетика, универсална теория на машините и механизмите, обща психология, разширен курс по социология и ред други предмети, които според строгите изисквания на академията трябваше да бъдат усвоени напълно, преди в дипломата да бъде вписано името на абсолвента, следвано от гордото звание „специалист по контактите с хуманоидни и нехуманоидни цивилизации“.

Но ето че годината завършваше. Отминаваха последните изпити и в един хубав летен ден всички се строяваха в дзора на академията, за да изслушат напътственото слово на ректора. Беловласият старец говореше за значението на всяка една наука, усвоявана тук, призоваваше достойно да се носи името на академията и преминаваше към онази част от речта си, която се очакваше с еднакъв трепет от всички, независимо дали бяха зелени първокурсници, или юначни представители на четвърти курс, за които почти всички препятствия оставаха назад.

— Започва най-отговорният момент от годината — обявяваше ректорът. — Сега вие ще трябва да приложите на практика онова, което сте научили до днес. За някои от вас това ще е за пръв път, други ще започнат четвъртия си изследователски полет. Задачите са ви известни. Но аз искам да ви напомня едно: това е само упражнение и нищо повече. Вие ще отлетите към далечни планетни системи, които още не са изследвани. Навярно в повечето случаи ще откриете безжизнени кълба, въртящи се около своите звезди. Малцина от вас ще намерят живот в края на полета си. А още по-редки са случаите, когато този живот ще е надарен с разум. Но във всички случаи вие сте длъжни да спазвате онези предпазни мерки, които се изучават още в началото на първи курс. За вас всяка планета е населена с разумни обитатели и вие трябва да проведете пълно изследване. Резултатите ще бъдат оценени след като се завърнете.

Обръщам се към всички вас, защото не знам кои ще бъдат онези щастливци, които ще се срещнат с истински разумна раса. Повтарям, това става крайно рядко, но в историята на нашата академия вече има два такива случая. Помнете, вашата задача не е да установявате контакт. Вие само трябва да узнаете колкото може повече за определената ви планета и да се върнете обратно. Знам, че ще се опитате да научите твърде много. Може би ще срещнете прекрасни картини или пък ще видите чудовищни неща, за които мислите, че са изчезнали завинаги. Не знам и не мога да предвидя. Само ще ви пожелая да проведете успешни полети и да се завърнете тук с нови знания и умения.

Четвъртокурсниците, които знаеха наизуст цялата реч, подаваха пример на останалите и последните приветствия на ректора потъваха в общи радостни възгласи. Церемонията привършваше и курсантите се втурваха към общежитията, за да приберат отдавна приготвения багаж.

От общежитията се разотиваха шумно, на групи по четирима, в които участвуваха по един представител от всеки курс. Това бяха екипите за полет. Като старши на командите, четвъртокурсниците отиваха до канцеларията да получат координатите на определената им планетна система. После целият екип се качваше в някой от претъпканите флайъри и потегляше към космодрума, откъдето щеше да започне полетът.

Нататък нещата вървяха нормално: старт, отдалечаване от Земята, скок през хиперпространството, уточняване на координатите. И най-после идваше вълнуващият момент, когато корабът влизаше в орбита около планетата и започваше изследването.

$id = 1488

$source = Моята библиотека

Издание:

Любомир Николов. Къртицата

Научно-фантастичен роман. Първо издание

Рецензенти: Елка Константинова, Агоп Мелконян

Редактор: Елена Коларова

Художник: Иван Газдов

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Балавесов

Коректор: Мая Халачева