Тази книга е вдъхновена от Толкин.

Разбира се, в това няма нищо ново или оригинално. Мъдрият професор от Оксфорд е всепризнат като баща на съвременното фентъзи. Книгите му са вдъхновявали творци като Робърт Джордан, Джордж Мартин, Тери Брукс, Джордж Лукас, Стивън Кинг и още мнозина други. Но със „Сивият път“ нещата стоят малко по-различно.

За добро или за зло съдбата ми се обвърза с името на Толкин. Дълго време мечтаех да напиша продължение на „Властелинът на пръстените“ — нещо на практика невъзможно, защото самият Професор се е опитал и е вдигнал ръце още след първите страници, казвайки:

Започнах история, която се развива около 100 години след падението [на Саурон], но тя се оказа както зловеща, така и потискаща. Тъй като имаме работа с Хората, става неизбежно да засегнем най-прискърбната черта на тяхната същност: бързото им пресищане от доброто. Така че народът на Гондор във времена на мир, правда и благоденствие ще стане недоволен и размирен — докато династиите, произлезли от Арагорн ще се превърнат в обикновени крале и управници — като Денетор или по-зле. Открих, че дори толкова рано вече има залежи на революционни сюжети за център на тайна сатанистка религия, докато гондорските момчета си играят на орки и обикалят да вършат пакости. Бих могъл да напиша „трилър“ за разкриването и унищожаването на този център — но ще е именно това, само трилър. Не си струва.

Без да бях чел тия думи, преди около петнайсет години стигнах до същия извод. В Четвъртата епоха — епохата на Хората — няма място за Толкиновия фантастичен епос. Възможните решения бяха две: една подобна история да се развива или преди „Властелинът на пръстените“, или много по-късно — след края на Четвъртата епоха.

Опитах се да разработя и двата варианта. Започнах да пиша роман, озаглавен „Вестоносецът на Истарите“, в който един далечен прадядо на Билбо става свидетел на удивителни и странни събития, свързани с намирането на Единствения пръстен. Написах първата част и вероятно ще продължа да пиша, но тази книга едва ли някога ще види бял свят, тъй като засяга авторските права на наследниците на Толкин.

„Сивият път“ обаче наистина е само вдъхновен от Толкин… и от неговото огромно влияние върху хората от цял свят. Историята се развива в далечното бъдеще — след около хиляда и осемстотин години, когато отдавна е настанала Петата епоха. Какъв е сюжетът — ще разберете сами, но мисля, че трябва да кажа няколко предварителни думи.

Използвал съм един често употребяван във фантастиката похват: да хвърля читателя изведнъж в една необикновена обстановка. За онези, които не обичат прекалените изненади, ще обясня най-странното. Действието на тази история се развива на Луната (наричана Селена) — една тераформирана Луна с въздух, морета, гори и безкрайно дълги дни и нощи. Тази удивителна планета е населена с хора, неандерталци, джуджета и други странни създания. А защо е така… е, това вече наистина трябва да разберете сами.

Накрая бих искал да отправя думи на благодарност към тези, които ми помогнаха: към Любен Козарев и Любен Тенев, задето повярваха в мен; към Григор Гачев за приятелската подкрепа; към Манол Глишев; и най-вече към Онази, която незримо присъства зад всеки ред.

Слепият мъж прогледна. Не веднага, не отведнъж и не с очите си най-напред. Изпървом в безконечната черна пустота на ума му нахлу бавно, протяжно поскърцване: скрииип-скрип… скрииип-скрип… скрииип-скрип. В такт с този ритмичен, леко дразнещ звук се раздаваха още два — ленив, но звънък плясък на вода и сух шепот от триенето на някакъв растителен материал в груба дървена повърхност.

Мъжът не разбираше какво означават тези звуци. Дори не осъзнаваше, че ги чува, както всъщност не осъзнаваше и собствената си личност. Те просто бяха част от битието, към което се завръщаше след незнайно колко време, прекарано в тъма и забвение. И все пак смътно долавяше, че по някакъв начин са свързани с него, усещаше, че са му познати и имат определена връзка със странното, замайващо чувство за равномерно движение нагоре-надолу и наляво-надясно. С това полюшване дойде и първото усещане за тялото му. Сетне се появи тъпата болка — в гърба и плещите, разранени от грубата, корава повърхност, върху която лежеше; в пресъхналите, напукани до кръв устни; във вдървените крайници и жестоко обгорената от слънцето кожа.

И най-накрая мъжът прогледна наистина. Очите му се отвориха сами, без каквото и да било усилие на волята. През тях в пустото му съзнание нахлу бездънно, абсолютно черно небе, осеяно с милиони грамадни звезди, сякаш лежеше под необятен черен купол, със закачени по него фантастични накити от диаманти и лед. Вледеняващ до мозъка студ лъхаше от тази небесна бездна и човекът изстена мъчително, зървайки нейде встрани синкавия диск на Тера, покрит с валма бели, разтеглени облаци. Там е неговата родина, подсказа му нещо. Но тогава какво търсеше тук, сред тази враждебна, безконечна тъма, където — усещаше го инстинктивно — няма място за нищо живо?

За миг залостените порти на паметта се открехнаха и мъжът разбра. Той нададе задавен вик на върховно възхищение и непосилен ужас, сетне отново загуби съзнание.

След още незнайно колко време в небитието мъжът се опомни повторно. Ала сега беше по-предпазлив. Не подири спомена — знаеше вече, че нейде в главата му се спотайват като капани виденията на неща, забранени за простосмъртните. И той съзнателно насочи вниманието си към най-простото: усилието да се изправи. С мъчително пъшкане раздвижи ръце, надигна се на лакти и седна. Нисък дървен парапет отляво закри отчасти гледката към небесната пустота и това поне донякъде го успокои. Дървото беше нещо познато — хубави, здрави кедрови дъски и греди. На тяхната опора можеше да разчита.

Усещайки как прешлените му пукат, мъжът бавно извъртя глава и без да надига очи, погледна зад себе си. Върху дъските, на които бе лежал, се тъмнееха няколко почти черни петна от спечена кръв. Отначало му заприличаха на мастилени локвички, в които се отразява звездното небе. Ала когато се приведе по-близо, превъзмогвайки болката в схванатия и разранен гръб, той разбра, че в тях са засъхнали златни песъчинки и дребни перли. Вгледа се в блясъка им, обзет от смътно, неопределено учудване. Нещо му подсказваше, че златото и перлите нямат място тук, върху тези вехти дъски, обрулени от ветрове и солени вълни. Те бяха рядкост. Дивна и драгоценна рядкост навсякъде по света, освен…

Изведнъж го побиха тръпки, сякаш бе чул под нозете си зловещия пукот на тънък лед. Не! Не биваше да мисли за онова място. За всичко друго, но не и за него! Прогонвайки с отчаяно усилие забранения спомен, той напрегна сили да се вдигне на крака и застана в цял ръст на поклащащата се палуба.

Бездната го обгърна.

Тя се простираше във всички посоки — безкрайна, надхвърляща способностите на разума, хладна, величествена и безучастна. Отляво грееше ослепителната огнена топка на слънцето, която въпреки убийствения си блясък не разсейваше вселенския мрак на междузвездните простори. Отдясно висеше Тера, обвита в мекото синкаво сияние на животворния въздух; малко по-нататък бе нейната сестра Селена — също тъй синкава и прошарена с бели облаци, между които прозираха зелено-кафявите очертания на континенти и тъмносините петна на морета. Отвъд тях като второ слънце блестеше Дневната звезда.

И сред всичко това висеше една нищожна прашинка — малка двумачтова шхуна, чието място не бе тук, просто не можеше да бъде тук, това противоречеше на всички природни и човешки закони.

Мъжът усети как вселената се завърта около него. Нозете му се подкосиха, той залитна и инстинктивно стрелна ръце нагоре да подири опора в напуканата греда на грот-гика. Ала пръстите му се плъзнаха по излъсканото от ветровете дърво, палубата сякаш връхлетя насреща и той отново се озова паднал на колене. В този миг пред погледа му изникна като спасително убежище тъмният правоъгълен отвор на вратата към корабната надстройка. Почти без да осъзнава какво върши, без да усеща как златните песъчинки се впиват в коленете и дланите му, той пролази на четири крака към нея, спусна се по няколко дървени стъпала и спря в сумрака на трюма, изпълнен с мирис на влажно дърво, застоял тютюнев дим, зехтин и изненадващ, едва доловим аромат на канела, шафран и ванилия.

Колкото и да бе странно, тъкмо познатата миризма го успокои. Знаеше, че дъските и гредите на корпуса са нищожна преграда срещу страховитите сили на привидно спокойната вселена отвън… и все пак между тях се чувстваше в безопасност. С автоматизма на навика дясната му ръка се повдигна нагоре, докосна малката лавица отстрани на вратата и напипа огнивото върху нея. Фитилът, напоен със селитра, пламна от третото щракване. Мъжът прекрачи напред, вдигна стъклото на фенера, висящ от ниския таван, и го запали. Трептяща, жълтеникава светлина огря тясното общо помещение за екипажа. Обзавеждането бе повече от скромно. Няколко шкафа, няколко моряшки сандъка, маса и две скамейки, здраво завинтени за пода, пет хамака и масичка за миене, със закрепени върху нея леген и тенекиена кана. Видът на каната го привлече като магнит. Той залитна натам, грабна я и жадно загълта блудкавата, застояла вода.

Само след миг го проряза остра болка в корема. Разтърсван от мъчителни спазми, той се прегъна на две и повърна на пода всичко погълнато преди малко. Постоя така с длани върху коленете, докато му поотмина, после се изправи и с нова, по-предпазлива глътка отми парливия вкус на жлъчка в гърлото си. Изчака малко, но този път стомахът му прие водата без да се разбунтува. Мъжът въздъхна, остави каната на място и едва сега забеляза огледалото от полирана мед, закачено на стената над масичката.

Със смесено чувство на тревога и парещо любопитство се взря в мътното си отражение. От дълбините на огледалото го гледаше мъж на около четирийсет години с изпито костеливо лице, стоманеносиви очи и късо подстригана тъмноруса коса и брада. Единственото му облекло се състоеше от вехти платнени панталони с разръфани крачоли и мускулите по голите му гърди подсказваха, че е свикнал с физическия труд. Но сега и гърдите, и раменете му бяха жестоко зачервени от слънчево изгаряне. А като се обърна и извъртя шия, видя през рамо неясното отражение на гърба си. По ожулените петна тъмнееха корички от засъхнала кръв, смесени с лъскави златни песъчинки. Той плъзна длан по възпалената кожа, намръщи се от болка и отново огледа кубрика. Петте хамака — три отляво и два отдясно — привлякоха вниманието му. Бяха съвсем обикновени моряшки хамаци, протрити и на места закърпени с парчета грубо платно, но го притегляха с хипнотизираща сила, като че криеха някаква жизненоважна тайна… или сякаш върху всеки от тях бе изписано с невидими букви по едно име. И умът му бавно разчете безплътните имена: Нико… Алексис… барба Яни… Антонио… брат Финеган…

Мъжът ахна.

Това беше той.

Брат Финеган от англиканската конфесия на Белия път.

В главата му напъваше тъпата, пулсираща болка на спомени, търсещи път към съзнанието. За да я пропъди, той откъсна очи от хамаците и огледа стените на тесния кубрик. В задния край имаше една голяма врата — вероятно към товарния трюм. Отпред вратите бяха три, по-малки. Финеган свали фенера от куката, отвори дясната врата и прекрачи в тесен камбуз, където витаеше миризма на пържен лук и гранясала мазнина. На лавиците по стената над малката желязна печка имаше груби глинени шишета, гърненца и торбички с подправки. Върху едно от шишетата зърна криво надраскан надпис: ελαιόλαδο. Зехтин, преведе автоматично съзнанието му и той разсеяно се запита откъде ли разбира този език. Но това не бе важно в момента. Финеган отпуши шишето, изсипа върху дланта си малко зехтин и потръпвайки от хладния допир, намаза изгорелите места, докъдето можеше да стигне. Болката поотслабна.

Върна се в кубрика и на третата крачка примижа раздразнено, защото босият му крак бе настъпил нещо заоблено и твърдо. Наведе очи. Беше едра перла колкото гроздово зърно. Наоколо се валяха още няколко, заедно с нелепите за този вехт кораб златни песъчинки. И докато ги гледаше, напевен старчески глас произнесе в главата му: „Вие ще можете да имате колкото си искате злато и скъпоценности. Ала там чака далеч по-велико богатство…“

Зад средната врата почваше тясно коридорче, водещо към пространството под носа. Той погледна натам, позамисли се и поклати глава. После отвори лявата врата, вдигна фенера над главата си и пристъпи напред.

Озова се в малка каюта с нисък таван, обзаведена съвсем оскъдно — тясна койка с неизменния моряшки сандък под нея, стол, писалище и два шкафа. На стената над писалището висяха секстант и лъскав месингов далекоглед, а до тях икона на Свети Николай, покровителя на моряците. С няколко бавни стъпки Финеган прекоси каютата, седна на въртящия се стол пред писалището и вдигна плота. В чекмеджето отдолу лежеше дебела книга с протрита кожена подвързия, върху която едва се разчитаха златните някога, а сега позеленели букви:

Същия надпис имаше на титулната страница, а отдолу бе добавено: „Капитан Йоргос Василиадис“.

Финеган бавно прелисти пожълтелите страници. Записките по тях не приличаха на типичния строг и лаконичен текст от корабен дневник. Явно капитан Василиадис бе имал склонността да вписва какво му се е случило, независимо дали има отношение към корабоплаването или не. Почеркът беше едър, разкривен и неравен, а некачественото мастило от шикалки и ръжда бе оставило петна на много места.

С леко раздразнение Финеган забеляза, че пръстите му оставят мазни отпечатъци по страниците. Той избърса длани в крачолите на панталона си и продължи да прелиства напосоки.

Сякаш невидим чук блъсна Финеган право в челото. Той не усети как е скочил от стола, просто изведнъж откри, че стои на крака, подпрял длани върху писалището от двете страни на дневника. В главата му кънтяха две думи: Правият път… Правият път… Правият път…

Сега знаеше къде се намира.

Извън света.

На Правия път, предсказан от Свети Джон Оксенфордски. На онзи мистичен път, свързващ грешната Тера с късче от рая. Там, където не бива да пристъпва простосмъртен човек.

И все пак шестима мъже бяха попаднали там.

Прегърбен под тежестта на огромен товар дърва, старият неанд крачеше бавно и предпазливо по полегатия склон. Хрущенето на замръзналия сняг под нозете му отекваше звънко в глухата тишина. Нощта беше ясна и синкавият полумесец на Тера, увиснал високо над северния хоризонт, огряваше пустинната местност с ярко лазурно сияние, под чиято светлина човек спокойно би могъл да чете книга — стига да е толкова луд, че да чете на открито в лютия предутринен мраз. Откъм запад, над гористите склонове на веригата Тихо, Дневната звезда добавяше бляскавите си жълти лъчи и в смесения светлик на двете небесни тела всички предмети по склона хвърляха двойни и издължени мастилени сенки.

Неандът въздъхна — облачето от дъха му тутакси се превърна в рояк ситни скрежни кристалчета — спря за момент и се огледа. Местността наоколо беше унила и малко зловеща. Боровите гори по склона дремеха под дебел снежен товар, отляво теренът се спускаше към долината, преди да поеме отново нагоре към Тихо. Там, в седловината между двете планински вериги, се бе скупчило стадо мамути, притиснати плътно един до друг, за да запазят топлината на косматите си тела. На най-уютното място в средата стояха женските с малките си, а откъм външната страна ги ограждаха мъжкарите с грамадни извити бивни. Над рошавите им гърбове се издигаха струйки белезникава пара. Старецът имаше чувството, че въпреки разстоянието ги чува как пръхтят възмутено от нощния студ. Той неволно се усмихна. Открай време неандите и мамутите бяха братя.

Върху склона отпред се тъмнееха руините на древен град. Сега от горделивите старинни сгради бяха останали само купища тежки дялани камъни, но една кула бе оцеляла до третия етаж и мрачно стърчеше над развалините като задрямал на пост часови. Тъжен пейзаж на някогашна столична област, отдавна забравила своите мигове на величие и обитавана днес само от пастири и бедни земеделци.

Присвивайки очи, неандът се вгледа в сиянието на Тера. Облаците закриваха повърхността й, но все пак успя да различи между тях очертанията на Брадатия старец, наричан от грамотните люде Африка. Както става винаги нощем, времето бе отминало неусетно. Наближаваше седмата тера. Той отново въздъхна и в главата му изплуваха думите на старото стихче:

Мъдри слова, но днес не можеше да се вслуша в тях. Предстояха му тежки решения и вече нямаше време за отлагане. Животът на осем души — включително неговият собствен — зависеше от избора, който трябваше да направи в близките часове. И най-лошото беше, че и двата възможни варианта можеха да ги отведат към гибел.

Навярно за стотен път от няколко тери насам той изруга мислено решението на принц Кастий. Не че не оценяваше мъдрата елегантност на плана. Никога не слагай всички яйца в една кошница, бе казал принцът и това нямаше как да се отрече. Ала имаше и друга поговорка: Разделеното стадо е лесна плячка за дългозъба.

Неандът се озърна надясно. Струваше ли му се, или наистина небето над хребета на Пиктет започваше да просветлява? Не, навярно тревогата го подвеждаше. До изгрева имаше още много и много време. Много… но все пак недостатъчно за един обикновен телохранител, натоварен внезапно и против волята си с непривичната роля на командир.

Той поклати глава, намести товара по-удобно и продължи напред към руините.

Коленете на Финеган се подкосиха. Все тъй без да отлепва длани от плота на писалището, той тежко се свлече на стола и в този момент с него се случи една удивителна промяна, която са отбелязвали през вековете мнозина люде, били те учени или неуки.

Такава е природата на странната човешка душа, че най-силно се бои от неизвестното. Казват, че страхът от страданието е по-лош от самото страдание. Стъпки пред прага, глух вик в нощта, тайнствено шумолене зад стените, звън на стомана или просто зловеща тишина — всичко това поражда у нас непреодолима, всеобхватна боязън, стигаща понякога до такъв пароксизъм, че сковава духа и тялото. Ала появи ли се реална заплаха — та била тя и смъртоносна — при повечето хора този ужас изчезва, оставяйки на свое място две чувства: нормален човешки страх и готовност за действие, надделяваща над страха.

Точно това се случи със самотния мъж на опустялата шхуна. Осъзнаването на невъобразимото положение, в което бе попаднал, всъщност го ободри и първата мисъл, която мина през главата му бе, че щом корабът някак е стигнал дотук, трябва да има и начин да се върне обратно към човешките брегове. Безбройните загадки около плаването на „Елпида“ и изчезването на нейния екипаж вече не толкова го тревожеха, колкото го изпълваха с парещо любопитство.

Той отново прелисти дневника няколко страници назад и зачете:

Мъглата на забравата изведнъж се открехна и Финеган зърна пред себе си Йоргос Василиадис. Среден на ръст, но широкоплещест, с мощни мускули по ръцете, яки мазолести длани и гърди като ковашки мех, капитанът гледаше леко недоверчиво и се вслушваше внимателно във всяка дума на събеседника. Беше гладко избръснат, ала огромните му черни мустаци — явно негова гордост — стърчаха предизвикателно настрани. Приликата с едрия усмихнат младеж, надничащ любопитно иззад рамото му, бе очебийна. Но докато капитанът излъчваше предпазливост и строга сдържаност, около младия му спътник витаеше онзи бодър, жизнерадостен ореол, който се среща само при децата и малцината щастливци, съумели да съхранят детското в себе си.

— Та, значи, казваш, че си монах — бавно повтори Василиадис. Думите се търкулваха от езика му като житни зърна в улея на мелница. — Тогава къде си усвоил моряшкия занаят?

— Странстващ монах — уточни Финеган. — Обикалям света да разнасям словото Божие и си изкарвам препитанието с труд какъвто намеря.

Капитанът трепна и недоверието в черните му очи поотслабна.

— Християнин?

— Да, слава на Бога — отвърна простичко Финеган.

Капитанът се прекръсти — не като католиците, а отдясно наляво, както е обичаят у православните. Младежът зад него примига и побърза да последва примера му, макар че едва ли беше наясно защо.

Но Василиадис все още оставаше предпазлив. Той измери с поглед монаха от глава до пети и попита:

— А каква плата ще искаш за труда си, човече Божи?

Финеган поклати глава.

— Никаква. Храна и покрив над главата — повече не ми е потребно. Ще ви помоля обаче за една услуга.

Василиадис присви очи и лекичко разтвори устни, сякаш се готвеше да възкликне: „Аха!“. За дългите си години плаване из Средиземно, Егейско, Адриатическо и Черно море бе срещал какви ли не мошеници и разговорите с тях твърде често тръгваха именно от молба за услуга.

Без да обръща внимание на съмнението в погледа му, монахът продължи невъзмутимо:

— От няколко месеца работя в лечебницата на тукашния приют за поклонници. Там се запознах с един ваш сънародник. Свят човек, казва се отец Амвросиас. Беше много болен, но по Божия милост напоследък започва да се съвзема. Вече е в състояние да пътува, макар че ако зависеше от мен бих му наложил поне още месец пълна почивка и силна храна. Помоли ме да му потърся кораб, с който да се прибере у дома. Затова съм тук, на пристанището.

Суеверен като всеки моряк, Василиадис пак се прекръсти и си помисли: „Това е пръст Божи“. А на глас изрече:

— Къде точно иска да се прибере?

— Той е игумен на манастир във вашата Света Гора — обясни Финеган. — Агион Орос, нали така я наричате?

— Градината на Богородица — промърмори капитан Василиадис и изведнъж се усмихна. — Е, за братя-християни винаги ще се намери място на борда.

Загърната в дебел шал от мека и пухкава клеомедска вълна, старата неандска акушерка Авира дремеше пред огнището и потръпваше от почти недоловимото хладно течение, което напоследък я тормозеше все повече и повече. За нищо вече не ги бива старите ми кокали, обичаше да се оплаква тя. Време им е вече да вървят при Черния.

Но въпреки театралното си мърморене, Авира продължаваше да обикаля с куцукане селата по западния хребет на Тихо и да приема с нескрито удоволствие почерпките, получавани срещу нейните вещи услуги. Паметта й не беше отслабнала и тя обичаше да сочи малките неандчета, на които бе помогнала да дойдат на бял свят, описвайки с най-дребни подробности затрудненията при раждането им.

Със своя занаят беше свикнала да я търсят по всяка тера на денонощието, ала с годините това започваше да я дразни. Затова сега, когато високо горе задрънка камбаната при входа, тя изруга, надигна се с усилие от креслото, пристъпи до стената, дръпна капачето на разговорния улей и подвикна сърдито:

— Кого са домъкнали хегемоните по късна доба? Почтените неанди спят по това време!

— Аз съм, лельо Авира! — долетя отгоре изплашен и жален глас. — Велд! Велд Дългопладне от хана „При Железния крал“!

— Знам те откъде си! — сопна се старата акушерка. — Защо си дошъл да ме будиш?

— Пипа! Пипа! — вайкаше се гласът. — Много я боли, дошло й е времето!

— Че как тъй? — кисело попита Авира. — Не трябваше да й идва преди десетата тера. Водите изтекоха ли?

— Ох, изтекоха, изтекоха! — провикна се шашардисаният кандидат-баща. — Моля ти се, лельо Авира, в името на всичко черно и бяло, ела час по-скоро! Първескиня е, знаеш. Ще ти се отблагодарим подобаващо!

— Знам ви аз как се отблагодарявате — промърмори свадливо старицата. — На обещания сте много големи, ама после гледате с две сладки приказки да замажете работата. Не стой горе, глупако, ами върви да кипнеш вода, че сигурно не сте се сетили! Аз идвам след малко.

И тя закуцука към килера, където държеше торбата с принадлежностите си.

Винтовото стълбище водеше все по-надолу и по-надолу към най-забравените подземия на двореца. Берилиус слизаше пръв с кристален фенер в ръка, след него идваха четирима гвардейци с факли. Иззад хората вееше хладно течение и пламъците хвърляха по стените на стълбището подскачащи, уродливи и уголемени сенки.

Канцлерът хвърли поглед през рамо и се усмихна кисело. Бе подбрал най-силните мъже от стражата, плюс това двама от тях носеха тежки железни чукове, но той сам разбираше колко биха стрували четирима простосмъртни бойци срещу Неживия. Все още не можеше да повярва на собствената си лудост — да заложи всичко на карта. Това просто не бе присъщо на неговия сдържан и пресметлив характер. И все пак разбираше, че няма друг изход. Филомена бе права. Днес на тлеещото от векове противоборство между родовете Де Феро и Фра Мауро трябваше да се сложи край веднъж завинаги. Алтернативата бе бавен залез на управляващата династия, или жестока гражданска война.

В подножието на стълбището имаше масивна дървена врата. Не беше заключена и когато Берилиус я натисна, тя се отвори, разкривайки мрачен коридор, преграден по средата с почерняла и нащърбена от старост желязна решетка. За момент хладното течение се засили и завъртя ситни вихрушки из дебелия слой прах, натрупан по пода.

И нито канцлерът, нито войниците забелязаха, че допреди малко в праха е имало отпечатани няколко върволици ситни стъпки — като оставени от дете или джудже.

Като пристъпи до решетката, Берилиус извади от джоба си масивния ключ, лежал незнайно колко години в тайния шкаф в стената на канцлерския кабинет. Пъхна го в ключалката и се опита да го завърти, но не се случи нищо. Многовековни наслагвания от прах и ръжда бяха блокирали железния механизъм. Берилиус обаче нямаше да заема най-високия пост в кралството, ако не умееше да предвижда всичко до най-малка подробност. След миг в ръката му се появи шишенце растително масло и той поля с него процепа над езичето на ключалката. Изчака малко и опита отново. Този път механизмът поддаде, макар и съвсем леко.

Отстъпвайки неохотно, сякаш със съзнателно нежелание, ключалката все пак помръдваше все повече и повече, докато на седмия опит глухо изщрака и езичето хлътна в гнездото си. Канцлерът бутна решетестата врата и прекрачи отвъд нея. Отдясно стръмни стъпала водеха към мрачно пространство отдолу, а отпред коридорът свършваше след десетина крачки с плътна базалтова стена. Само при внимателно вглеждане окото можеше да различи, че това всъщност не е истинска стена, а грамаден каменен блок, изсечен с точните размери на тунела, така че да го прегражда изцяло, без да оставя ни най-малък процеп отдолу, отгоре и острани.

Точно в средата на базалтовата преграда зееше тесен квадратен отвор, приблизително колкото да се пъхне човешка глава. Разбира се, Берилиус нямаше намерение да извършва подобна глупост. Той само се приближи и размаха фенера отпред, но отворът продължаваше по цялата дължина на каменния блок — около три метра — тъй че светлината не стигаше до отвъдното пространство.

Стегни се, заповяда си Берилиус. Никой не бива да вижда, че се страхуваш. Най-малко тези тук.

Спокойната, добронамерена и лекичко снизходителна усмивка се изписа по лицето му с лекота, породена от десетилетия актьорска практика — защото както бе разбрал още от младини, политиката не е нищо друго освен театър за лековерните. Именно тази блага маска се извърна към гвардейците и изрече спокойно:

— Торн и Албрик, застанете на три крачки зад мен. — Берилиус винаги се стараеше да запомни имената на слугите и стражата. Подобни дребни признаци на внимание хвърляха в човешките души семена, които някой ден можеха да дадат изненадващо полезни плодове. — Едвар и Сурт, слезте долу. Ще видите каменни подпори. Бъдете готови да ги повалите, но само по моя заповед. Повтарям, само по моя заповед. — Той се засмя почти естествено. — И се пазете момчета. Обичам палачинки, но не бих искал точно вие да се превърнете в нещо подобно.

Когато двамата гвардейци с чуковете изчезнаха надолу по стъпалата, канцлерът пак размаха фенера пред квадратния отвор, но отвъдният мрак си оставаше все тъй непроницаем.

Берилиус облиза устни и подвикна с леко изтънял глас:

— Хей…

Искаше да изрече „Хей, Неживи“, но обръщението му се стори някак тромаво и нелюбезно. Тогава си спомни названието от пожълтелия рапорт в секретния шкаф.

— Хей, Авитус…

Отвърна му само тежката, хилядолетна тишина на скалните недра. Той отвори уста да добави още нещо, но внезапно през отвора долетя тих, мелодичен баритон с малко странен и архаичен терански акцент.

— Кой си ти и какво искаш?

Сърцето на Берилиус трепна, сякаш пронизано от невидима игла. Той дълбоко пое дъх, задържа го докато се успокои и едва тогава отговори:

— Барон Уголон Берилиус, канцлер и регент на негово кралско величество Ламборгин Фра Мауро.

— Охо! — Краткото възклицание бе превъзходна сплав от насмешка и изненада, и канцлерът усети как го обзема неволно възхищение. Зад каменната преграда се криеше далеч по-голям майстор на театъра от него. — Значи Фра Мауро все още са на власт? Не го очаквах, наистина не го очаквах. — Невидимият събеседник помълча. — Е, барон Берилиус, канцлер, регент и прочие… за какво идваш при мен, след като ме държахте в забрава почти пет века?

Берилиус дълго бе обмислял как да подхване разговора, но знаеше, че с Неживия може да му помогне — ако изобщо помогне — единствено пълната откровеност.

— Да те освободя — лаконично отвърна той.

Ново, този път съвсем кратко мълчание.

— Срещу услуга, разбира се — констатира затворникът. — И каква е тя?

От гърдите на канцлера се отрони въздишка на облекчение. Бяха прекрачили в сферата на пазарлъка и той се почувства в свои води. Усмихна се леко и отговори:

— Ще обсъдим това насаме. Но гарантирам, че става дума за нещо, което няма да те затрудни. — Той помълча и добави: — Впрочем, как би желал да те наричам? В старите документи не се споменава името ти.

— Все едно — отвърна безразлично Неживия. — Авитус не е зле. А ако толкова държиш на точността, някога ме наричаха Файтроб Осемнайсети.

— Файтроб… — повтори Берилиус с леко недоумение. — Това династия ли е?

Тихичкият смях отсреща бе зареден с прецизно подбрана смес от насмешка и печална снизходителност.

— Излишно е да ти обяснявам, бароне. А и едва ли държиш толкова на любезността. Да говорим по същество. Освобождаването ми е твърдото и неотменимо условие за каквито и да било преговори. Същността на услугата ще уточним след това.

— А какво ми гарантира, че няма да ме унищожиш веднага, щом се озовеш на свобода? — бързо парира Берилиус.

— Казано на разбираем за теб език: интересът — отговори също тъй бързо Неживия. — Да речем, че не съм особено отмъстителен. Въпросът е какво мога да получа от теб освен свободата си. Нека бъдем наясно, бароне: аз не ти вярвам и ти не ми вярваш. Искам да чуя предложението.

Берилиус мислено се поздрави за решението да избере откровеността. Всяка друга тактика с подобен събеседник би била губеща.

— Предложението е същото, каквото ти е направил някога Барлемин Фра Мауро — каза той. — Достъп до Гробницата на Неживите.

— Вечен и неограничен — рязко уточни гласът иззад скалата. — Да напомням ли, че Барлемин ме измами?

— Излишно е — призна канцлерът и с изненада установи, че Неживия майсторски го е изместил в позиция на отбрана. — То се вижда по самата обстановка, в която разговаряме. Но няма смисъл да обсъждаме старото — било каквото било. Предполагам, че мога да гарантирам с живота си.

Гласът на Неживия поомекна, макар това явно да бе манипулация.

— Приемам. От моя страна пък гаранцията е копнежът за достъп до Гробницата. — Той се изкиска. — Имаш честната дума на последния канибал… Е, бароне, казахме си каквото трябваше. Сега поеми риска, или си върви. Нямаш представа доколко ми е безразлично кое ще избереш.

Берилиус отвори уста и откри, че само за миг гърлото му е пресъхнало. Изкашля се, преглътна с усилие и подвикна пискливо:

— Едвар, Сурт! Действайте!

Под нозете му прокънтяха тежките удари на чукове, после отекна каменен пукот. Грамадният базалтов блок трепна, но остана на място, задържан от някакви невидими грапавини на стените. Сетне стремително рухна надолу. Раздаде се грохот, подът потрепери, откъм стръмното стълбище бликна облак прах, придружен от кашлицата на двамата войници. Сега върхът на каменната грамада се бе превърнал в гладък под на коридора, а отгоре зееше правоъгълното гнездо, което някога бе приютявало тази канара, преди да се захлопне капанът на крал Барлемин.

Очаквайки всеки момент да срещне смъртта си, Берилиус прекрачи в тясна килия, лишена от каквото и да било обзавеждане. До отсрещната стена седеше сенчеста фигура, смътно наподобяваща човешко тяло. Когато канцлерът се приближи, лъчите на фенера заблестяха по металната кожа на Неживия. Бавно, безкрайно бавно, освободеният затворник се изправи и остана неподвижен, почти опрял глава в тавана. Беше висок над два метра, но ако си наметнеше плащ с качулка, би могъл да мине за много едър човек.

— Не бой се, няма да те убия — изрече приятният баритон с тих смях. — Сделката си е сделка. А и в момента не бих могъл да убия когото и да било. Не знам дори дали ще успея да се добера до Гробницата, тъй че нека войниците да ни придружат. Може да ми потрябва помощ.

Берилиус тихо въздъхна. Бе заложил на карта… и засега печелеше.

Наблюдателницата на върха на кулата беше тясна и задръстена от предмети — големият сигнален фенер, щорите пред него, огледалните рефлектори, лостовете и въжетата на семафорната уредба, шарнирната стойка на далекогледа, малкото писалище за сигналиста, мангалът с разпалени дървени въглища в ъгъла — тъй че за хората почти не оставаше място. Облечена в тежко бяло манто от кожи на нощна лисица, Грималда Де Феро стоеше до тясното прозорче и се взираше през замръзналия пролив към далечната телеграфна кула на остров Медлер. Но сигналите бяха изгаснали. За добро или лошо, известието вече бе тук.

Зад гърба й дежурният сигналист съсредоточено сумтеше, шумолейки с диска за дешифриране.

Тези деца, помисли си тя. Тези безумни, безумни деца… Сляпо вярват в любовта, без да разбират, че тя не може да ги защити от нищо.

Но дълбоко в сърцето си знаеше, че упреква децата само за да залъже собственото си чувство за вина. Истината бе, че още от раждането на сина й събитията бяха водили безмилостно към тази нощ, изпълнена с безсилие и неотвратима заплаха.

От пет века над рода Де Феро тегнеше проклятието на древните стихове, изречени от сляпата прорицателка Семилда след поражението на Железния крал в Апенинската битка. Съперниците му от династията Фра Мауро бяха спечелили с цената на държавна измяна и от тогава нито за ден не забравяха, че както са заграбили властта, така могат и да я загубят. В страха си узурпаторите неведнъж се опитваха да унищожат стария кралски род, ала Де Феро се оказаха костелив орех. Те надживяха интригите, предателствата, явните и тайните удари — включително онзи отчаян момент преди триста години, когато родът се крепеше само на един-единствен непълнолетен наследник, удържащ ударите на номадски наемници и преоблечени кралски войници по крепостта Исидорус — и възкръснаха като митичния Феникс от пепелта, за да станат днес най-могъщата благородническа фамилия на Селена.

Фамилната им история бе достойна за гордост. Но както често се случва, в сянката на гордостта се криеше път към гибел.

От най-ранна възраст всеки в рода Де Феро научаваше неписаната забрана: никога не взимай съпруг или невеста от Тера. Подобен брак би бил намек за пророчеството на Семилда и пряко предизвикателство срещу кралската династия. За повече от двайсет поколения забраната бе нарушавана само дважди — първия път наемници на Фра Мауро убиха младоженците заедно с половината гости още по време на сватбената церемония; втория път доведен от Тера адепт на тайните бойни умения проникна през строгата охрана на замъка Капела, кри се цял един селенски ден в отводнителните канали и накрая прониза с отровна стрела бременната Имела Де Феро, а после сам преряза гърлото си, преди да го заловят.

Сега Грималда я наруши за трети път.

Още от малка тя знаеше, че не е създадена за семеен живот. На възрастта, когато другите момиченца си играят с кукли и мечтаят за нова премяна, Грималда седеше в кабинета на баща си и слушаше с неподобаваща за годините й сериозност докладите на търговските представители. Можеше да изброи наизуст корабните линии по Морето на Дъждовете и Морето на Спокойствието, знаеше изкупните и продажните цени на тютюна, кафето и зърното във всяко пристанище, и дори се научи отрано да прилага кръстосана сметка за откриване на грешки в счетоводен баланс. Отчаяна от това поведение, майка й често предричаше, че момичето никога няма да се ожени, но старият херцог отговаряше с доволна усмивка:

— Нямай грижа, драга моя! Още преди да навърши пълнолетие, тази наша дъщеря ще ме сложи в малкия си джоб. Гарантирам ти, че ще утрои богатството на рода, а стане ли това, няма да се оплачеш от липса на кандидати за ръката й.

Така и стана. Привлечени от богатството на Де Феро, кандидатите почнаха да прииждат от всички краища на Селена, та дори и от по-обеднели клонове на управляващата династия. Но своенравната Грималда отхвърляше всички предложения с лаконичните думи: „Сега не ми е до глупости“.

И все пак на двайсет и три години любовта я порази ненадейно и безпрекословно като утринна мълния. Щастливецът (ако можеше така да се каже) бе нейният трети братовчед Алекс, граф Медлер — луда глава, дързък мореплавател и отчаян дуелист, взел дивия си характер сякаш от своя роден скалист остров на границата между Морето на Спокойствието и Морето на Нектара.

Тия двамата са като масло и вода, казваха злите езици. Никога няма да се смесят. И донякъде имаха право. Но само донякъде. Бракът между Грималда и Алекс не приличаше на никоя друга връзка между мъж и жена. Когато бяха заедно, страстта им лумваше като масло, ливнато върху жарава. Камериерките си шушукаха с лукави усмивки, че след първата брачна нощ спалнята им приличала на бойно поле. След стотната също. Ала удивително нещо — периодите на раздяла не им влияеха. Всеки от тях имаше своя страст, свой живот, напълно различен от този на другия и по този начин двамата се допълваха като две половинки на срязана монета. Може би именно това подхранваше любовта им, без да й позволява да гасне бавно в задухата на рутина и закостенели навици.

Алекс продължаваше да броди по морета и пустини, от дивото Маре Ориентале на запад до Маре Маргинис на изток. Понякога се връщаше дрипав и покрит с белези от заздравели рани, друг път облечен в обшити със скъпоценности дрехи, които биха посрамили и най-елегантните дворцови поклонници на разкоша. Носеха се слухове, че знае тайни портали из дивите области и превозва през тях контрабанда от Тера. Но парцалив или отрупан с най-скъпи терански коприни, той си оставаше все същият нежен и неукротим звяр, комуто Грималда бе отдала без остатък сърцето си.

Тя пък в дългите тери и дни на раздяла се посвещаваше изцяло на търговските дела с умение и прозорливост, надхвърлящи и най-смелите очаквания на стария херцог. Две години след сватбата той официално я обяви за свой наследник, с което попари надеждите на братовчеда Ноа, граф Исидорус, някой ден да застане начело на рода.

Още една година след това се роди синът им Кастий Де Феро и обичта на Грималда и Алекс към него бе същата, както и помежду им. Казано с други думи, близостта я разпалваше, а раздялата приглушаваше нейния пламък до следващата среща. Но детето не страдаше ни най-малко от липса на нежност. Бавачките и камериерките го боготворяха, обсипваха невръстния наследник с грижи и ласки, а когато го къпеха, споделяха със смях непринудени коментари за безбройните бъдещи дами, които ще ощастливи изключително надареното според тях момче.

Колкото до стария херцог, той вече бе предал изцяло търговската империя във вещите ръце на Грималда и можеше да се посвети на внука си. Извеждаше го в морето на дълги плавания до остров Медлер или дори до Сантбех далече на север; водеше го на походи из горите по западните склонове на полуострова и го учеше да разпознава дирите на диви животни, а когато бяха в замъка, даваше му собственоръчни уроци по фехтовка. Детето с удоволствие придружаваше дядо си, ала не се увличаше особено от приключенията и предпочиташе да прекарва времето си в богатата дворцова библиотека.

Парниково цвете, помисли Грималда. Там ни бе грешката — моята и на Алекс. Спестявахме му всички заплахи и болки, оставихме да го обгърнат в телесен и душевен уют, а после се изненадахме, когато видяхме резултата от всичко това.

Не, Кастий не бе израснал разглезен — и старият херцог, и неговите служители бяха твърде умни, за да го допуснат. Но юношата наследи странна смес от характерите на своите родители. От Алекс Медлер взе романтичния устрем към неизвестното, а от Грималда Де Феро — улегналия, стабилен нрав, който го караше да ограничава романтиката единствено в сферата на мечтите и книгите.

Ала макар да се различаваха както огънят от скалата, Алекс и Грималда притежаваха една обща черта, която синът им наследи изцяло. Това бе твърдостта във веднъж взетото вече решение. С тази твърдост шестнайсетгодишният Кастий обяви избора си: да поеме пътя на свещенослужител.

Всички опити да го разубедят се оказаха безуспешни. През 1521 година юношата потегли към другия край на Селена — към далечното северно светилище Клавиус — и замъкът Капела сякаш помръкна.

Макар да ги деляха хиляди километри, връзката между Кастий и родителите му не се прекъсна. Той редовно изпращаше както съобщения по телеграфа, така и дълги писма, в които описваше напредъка си в изучаването на Върховния път. И точно в едно от тези писма младежът за пръв път спомена името на Мириам от Тера.

Новината обнадежди Грималда. Писмо след писмо даваха все по-ясно да се разбере, че между Кастий и младата берберска принцеса, изпратена в един от манастирите на Клавиус да изучава тънкостите на Черната традиция, е на път да разцъфти нещо повече от обикновено приятелство. Това е, казваше си майка му. Това му трябва — малко гореща пустинна кръв от Стария свят! Тласкана от надеждата, тя предприе дългото пътуване по море чак до залива Капуанус, а после по суша през Вилхелм и Лонгомонтанус до Клавиус. И срещата с Мириам не я разочарова — точно такава съпруга бе искала винаги за сина си.

Въпреки че рядко се обвързваха със семейство, свещенослужителите и послушниците в Клавиус не даваха обет за безбрачие. Грималда стори всичко по силите си, за да насърчи влечението между двамата млади. Разбираше рисковете и със свито сърце замина за Коперник, за да измоли от крал Зигварт разрешение за брака им. За нейна изненада обаче добродушният стар крал (още по-добродушен откакто неотдавна се бе сдобил с наследник) охотно даде съгласието си, без дори да повдигне въпроса за пророчеството и без да обръща внимание на убийствените погледи на своята сицилианска съпруга.

Няколко селенски дни по-късно Кастий и Мириам се обвързаха със скромна церемония в тесен кръг — нямаше смисъл да дразнят нито кралица Филомена, нито роднините на младоженката, които категорично не бяха съгласни с брака. А не след дълго дойде и шифрованата депеша, че чакат дете.

Обзета от неприсъщ за нея оптимизъм, Грималда си позволи да мечтае за един бъдещ наследник, съчетал ума на Кастий и буйната енергичност на Мириам. Но сякаш за да я накажат за прибързаните кроежи, точно тогава колелата на съдбата се завъртяха с неумолима жестокост.

На шейсетгодишна възраст крал Зигварт почина внезапно и без никакви предварителни признаци на заболяване — според официалното съобщение от апоплектичен удар. Сред народа обаче плъзнаха упорити слухове, че е бил отровен. Едва бе отминал траурът за покойния владетел, когато един от агентите на мъжа й в Коперник изпрати тайно предупреждение, че регентите Филомена и Берилиус кроят планове за убийството на младите Де Феро.

Без да губи нито миг, Алекс незабавно потегли към Капуанус с най-бързия си кораб, макар че денят вече отминаваше. Може би се надяваше на някакво чудо, но селенското денонощие не признаваше чудеса. Още край нос Аристилус плаващи ледове превърнаха плаването в безумен риск, а след тера и половина лютите студове сковаха морето и корабът му остана блокиран на остров Тимохарис. Оттам вбесеният от безсилие Алекс изпрати телеграфно нареждане до търговския пост в Капуанус да изтеглят спешно Мириам и Кастий от Клавиус при най-строги мерки за сигурност. Само две тери по-късно телохранителят Аграм потвърди, че охраната е пристигнала и цялата група се готви за път към морето — заедно с новороденото момченце на име Ланс.

И вече четири тери — най-студените полунощни тери — никаква вест. Допреди малко.

— Готово, ваша светлост — изтръгна я от мислите й гласът на сигналиста.

Грималда пое пергамента и плъзна замъглен поглед по кратките редове. Трябваха й няколко секунди, за да осъзнае техния смисъл.

Листчето се изплъзна от изстиналите пръсти на херцогинята. Искаше й се да отрича очевидното, но много добре разбираше какво означава липсата на вести.

— Тот, Буда, Мухаммад, Исусе — обърна се тя към пророците на Белия път, без да осъзнава, че говори на глас. — Моля ви, спасете сина и внука ми!

От гърлото й се изтръгна задавено ридание. Тя блъсна вратата и бързо изтича надолу по стълбището, защото никой не биваше да вижда сълзите на Грималда Де Феро.

Виковете на Пипа бяха заглъхнали. Не се чуваше вече и дрезгавият бебешки плач. Велд и неговият тъст, старият Зарк Цепибор, бяха посрещнали плача с облекчение, но от тогава мина почти цял час, а акушерката все не излизаше и не излизаше. Двамата седяха, впили очи в затворената врата, без да смеят да се погледнат един друг. Велд конвулсивно стискаше сплетените си пръсти и отправяше несвързани страстни молитви ту към черните хегемони, ту към белите светци, макар да знаеше, че е грях. Но кой ти мисли за грехове — неандите гледаха през пръсти на тия неща — когато можеше да загуби детето… и още по-страшно, да остане без Пипа. Милата, кротката, добродушна и работлива Пипа, душата на хана. Поне такава я виждаше в този миг, макар че ребрата и коравата му глава носеха не един спомен от сблъсъци с тежката й точилка.

— Стига си пухтял! — скастри го свадливо Зарк, и в този момент вратата скръцна.

Двамата скочиха от местата си едновременно, но Авира ги спря с рязък жест. Изглеждаше още по-мършава и прегърбена от обичайното.

— Накъде сте хукнали, непрокопсаници? — сопна се тя. — Мъжка ви работа, все бързате нанякъде, все гледате да се врете в краката на добрите хора. Я ми полейте да се измия!

Докато загребваше с черпака топла вода от казана, Велд едва събра куража да смотолеви:

— Детето…?

Старицата старателно изплакна ръце над кофата, избърса ги с подадената от Зарк кърпа и чак тогава отговори троснато:

— Нищо му няма на детето. Момченце е, здраво като камък. Ама чини ми се, че самичък ще си го гледаш.

— К-к-как така? — заекна Велд и се отпусна тежко на стола, защото краката не го държаха.

— Ами така! — мрачно промърмори Авира. — Няма да я бъде твоята булка, изтървахме я. Родилна треска. Я изкара две тери, я не.

— Чакай малко! — намеси се старият Зарк, потропвайки нервно с бастуна си. — Няма ли някакви там хапове, отвари, билки за тая болест?

— Има, как да няма. Дето се казва, за всяка болка си има и билка. Тутакси щях да я вдигна на крак с отвара от билката птичи пух, викат й още тетра, церитреска и ангелска косица — пу-пу, да не ме чуе Черния. Ама снощи дойде да ми се моли доктор Ха. Имал болник с подлютена рана. И аз, дъртата глупачка, му дадох последното си пакетче листа от церитреска. Де да знам, че така ще стане…

— Добре де — прекъсна я Велд. — Няма ли откъде да се намери малко? Ако изтичам до човешкото село…

— Хе! — презрително махна с ръка Авира. — Чакай ти добро от човеците! Слушай, момко, знам къде има от тая билка колкото щеш. Ама е далече — в боровата гора по отвъдния склон.

— По отвъдния склон… — повтори Велд, готов да се разплаче.

Тук вече Зарк не издържа.

— Я стига си хленчил! — изрева той тъй гръмогласно, че стъклата на стария бюфет звъннаха. — О, велики хегемони, кому дадох дъщеря си! Кого приютих като змия в пазвата си! Слушай, твар некадърна, да не бях зле с ногата, щях завчас да изтърча до оная гора. Ала понеже не мога, ти ще го сториш и то незабавно. Инак няма и една тера повече да те търпя под покрива си, тъй да знаеш.

— Ама чакай… — замънка Велд. — Това е чак на другия склон. Знаеш ли колко път е дотам през билото?

Зарк подскочи от възмущение, приземи се на болния крак и това още повече го ядоса.

— Че кой те кара да се катериш през билото, малоумнико? Слизаш бързичко по пътеката до долното плато, после хващаш през отводнителния тунел и за час, най-много два си оттатък. — Забелязвайки, че Велд отваря уста за възражение, той заплашително размаха бастуна. — И не ми се офлянквай, че като те запердаша, само на зетьове ще ми станеш! Марш и да не си се върнал без билката!

Така младият неанд Велд Дългопладне, кротка душа и заврян зет в хана „При Железния крал“, потегли на най-храброто пътешествие в живота си. Не можеше и да подозира, че с това свое не твърде охотно решение ще промени съдбините на Тера, Селена и целия човешки род.

Канцлерът Берилиус стоеше в коридора пред затворената врата и потръпваше — не толкова от студ или от страх, колкото от преживяното напрежение. Вече почти не се съмняваше, че сделката с Неживия ще приключи успешно. И защо не, хегемоните да го вземат? И двамата бяха наясно с условията; и двамата искаха нещо, което само другият можеше да даде. Нямаше причини да опитват да се излъжат… освен може би порочната същност на самата човешка природа, за която Берилиус подозираше, че навярно е присъща и на Неживите.

Но защо се бави толкова, запита се той. Вече минаваше половин час откакто дойдоха тук и канцлерът отпрати гвардейците, а Неживия му заръча да чака и влезе сам в Гробницата.

Всъщност Берилиус беше доволен, че не му се наложи да го придружи. Имаше тягостни спомени от предишните си посещения в криптата — мрачна каменна зала с нисък таван и прашен под, по който лежаха пръснати парчета от телата на Неживи, тук-там дори и цели тела, застинали неподвижно за вечни времена. Според един стар закон отпреди шестстотин години всяко такова тяло принадлежеше на короната, а за намирането му се изплащаше щедра премия. И век подир век хладните останки от някогашните всемогъщи демони прииждаха към подземията на двореца, за да останат тук, ненужни и непотърсени от никого до днес.

Стърженето на ръждясалите панти разтърси болезнено опънатите му нерви. Берилиус рязко се завъртя към вратата, вдигна фенера и видя на прага Неживия — привидно все същия, ала в същото време някак коренно променен. Сега видът му пораждаше удивително усещане — той изглеждаше тежък като планина и все пак се движеше с неуловимата лекота и пъргавина на дългозъб. Дори металната му кожа сякаш блестеше по-ярко, отколкото преди малко в килията. Иззад гърба му стърчаха върховете на две широки метални тръби, боядисани в червено. Канцлерът се запита за какво могат да служат, но веднага прогони тази мисъл. Нямаше значение за какво се е натоварил с тях — важното бе да изпълни своята част от споразумението.

— Е, бароне — в гласа на Неживия звучаха непознати досега весели нотки. — Дотук няма лъжа, няма измама. Файтроб Осемнайсети готов за мисия, както казвахме в доброто старо време. Остава да ми обясниш каква ще е мисията.

Берилиус облиза пресъхналите си устни. В последния миг го бяха налегнали непривични за него съмнения и колебания. За да отложи решението с още минута, той се изкашля и попита:

— Добре ли познаваш областта между Клавиус, Лонгомонтанус, Магинус и Тихо?

Неживия благоволи да издаде кратък, презрителен смях.

— Със сигурност по-добре от твоите кралски селенографи. Там ли ще е задачата?

Берилиус мълчаливо кимна.

Нов смях.

— Неизпълнима задача на хиляди километри от тук — спокойно изрече мекият баритон и сърцето на канцлера се сви, но Неживия вече продължаваше: — Ала не и за мен, драги бароне, не и за мен. Със сигурност искаш да намеря някого. И то час по-скоро, защото си отлагал до последно, преди да се обърнеш към мен. Прав ли съм?

— Да — неохотно призна Берилиус. — Някъде там има група бегълци, пет или шест души. Носят новородено дете. Трябва да бъдат ликвидирани на всяка цена.

— Дете… — Неживия сякаш се замисли за нещо, но металното му лице си оставаше все тъй безизразно. — Не искам да посягам на дете.

— Тогава убий другите и го донеси тук — предложи канцлерът. — Така ще изпълниш своята част от сделката.

— Е, да — тихо въздъхна Неживия. — Сделката си е сделка, не забравяй това. Когато изпълня мисията, ще имам вечен и неограничен достъп до криптата. А опиташ ли се да ме измамиш, сега имам достатъчно сила, за да срутя този дворец и да те погреба под димящите му останки.

От надигналата се в гласа му заплаха по гърба на Берилиус пробягаха студени тръпки.

— Уговорката вече е в сила — отвърна дрезгаво той. — Тръгваш ли?

— След малко. Искам за момент да се върна в килията. — Неживия бързо вдигна ръка. — Не питай защо. Приеми го като сантиментално желание да видя за сетен път мястото, където отлетяха напразно почти пет века от безсмисления ми живот. Чакай ме вън на главния двор. Не се безпокой, сам ще намеря пътя.

Наричаха я Господарката на Коперник.

Естествено, никой от слугите не би дръзнал да изрече това название в присъствие на кралицата. То гарантирано щеше да я вбеси. Затова пред нея се обръщаха към момиченцето с „ваше височество“, „принцеса Ермелинда“ или просто „милейди“. Виж, в кухнята, където често обичаше да се промъква, можеха и да й казват свойски Малката Линда.

Разправяха, че е живо копие на прабаба си по бащина линия, херцогиня Сакробоско. Одрала й е кожата, казваха по-простодушните, и когато чу за пръв път това, Линда много се стресна от страховитото обвинение, та трябваше дълго да й обясняват какво означава. Ала след като проумя, изразът толкова й хареса, че обиколи всички стаи на дворцовата прислуга да споделя с тайнствен шепот и широко ококорени очи: „Знаете ли, че аз одрах кожата на прабаба си?“. Съобщението имаше задоволителен ефект — камериерките и готвачките възкликваха „Въх!“ или „Олеле!“, а някои дори я молеха да не върши същото с тях, което тя на драго сърце обещаваше. Мъжете от прислугата го приемаха по-спокойно, но с жив интерес към подробностите — дали прабабата е била жива в момента на манипулацията и с какъв точно инструмент си е послужила. Тук вече малката принцеса избухваше в смях и заявяваше: „Ама че си глупав! Ами че това е в пре… (как беше?)… преносен смисъл!“ Само личната й гувернантка, госпожица Леверие от Тера („дърта скочубра“ според точния израз на Хугберт) подви възмутено устни и най-строго обясни, че подобни приказки са неуместни за една млада дама.

Но от тогава Линда обичаше често да посещава първата площадка на парадното стълбище, където висеше портретът на херцогиня Сакробоско — стройна руса красавица в зелена рокля за езда, украсена с перли. Дълго я гледаше, после изтичваше в стаята си пред огледалото и не намираше абсолютно никаква прилика, освен може би русата коса, само че нейната не беше дълга, мека и вълниста като на херцогинята, а жилава и непокорна въпреки редовното къдрене с нажежена маша. Плюс това имаше чипо носле, обкръжено от цяло съзвездие лунички, които ставаха особено ярки в жегите около пладне. С две думи — нямаше и помен от величествената прелест на дамата от портрета.

Когато споделяше тези си огорчения с Хугберт, той поклащаше глава и със спокойния си, разсъдлив тон я уверяваше, че с малките момиченца е така, но един ден всички те се превръщат в ослепителни красавици, също като в приказката за грозното патенце. Това й се стори убедително — поне докато се сети, че вероятно и госпожица Леверие някога е била малко момиченце.

От всички в двореца Линда най-много обичаше персоналния си иконом Хугберт. Вярно, жените от кухнята заемаха много високо място в класацията на личните й симпатии — най-вече заради вкусотиите, с които редовно я изненадваха край бумтящата печка — но с конярите, гвардейците, сигналистите и писарите беше далеч по-интересно да се общува. От тях можеше да се узнаят какви ли не полезни неща — например как може на пазара дръглив кон да се представи за охранен (подробностите определено не бяха предназначени за ушите на малка принцеса, но конярите открай време са си цапнати в устата). И още: как се „щипят“ зарове и защо не бива човек да се хваща на играта „тука има, тука нема“. Или пък как да пушиш лула на пост, без да те хване началството. Страшно интересно беше и да седиш горе в кулата при сигналистите, откъдето през далекогледа се виждаха моретата във всички посоки — от Залива на жегите на изток и Морето на знанието на юг, та до Океана на бурите на запад. Само на север Карпатските планини закриваха необятното Море на дъждовете. Но пък ако се вгледаш по-внимателно, на юг можеш да различиш пристанището Фра Мауро, от което носеше името си кралският род. Там, в онзи вълнуващ многохиляден град, беше магическата Месинска порта, водеща към тайнствената Тера — източник на безброй богатства и чудеса.

Тъкмо сигналистите научиха малката принцеса да чете и пише още преди да навърши пет години. Бяха взели много присърце тази задача, защото иначе нямаше как да я запознаят с азбуката на Свети Морз — а те безкрайно се гордееха с легендарния създател на тяхната изключителна професия, без която не би могла да съществува човешката цивилизация. Вярно, около името често се водеха спорове — привържениците на Черния път твърдяха, че е Хегемон Морз, а се намираха дори еретици говорещи за сигналните светлини на някой си Свети Елм, упоменаван в древни ръкописи. Но в едно всички бяха единодушни: само благодарение на тяхната каста известията можеха да прелитат от кула до кула, от манастир или военна крепост до следвата сигнална станция, тъй че за броени часове да стигнат от единия до другия край на Селена.

Всичко това бе вълнуващо и интересно, ала Хугберт… е, Хугберт си беше Хугберт, несравним и единствен в целия свят. Дребен, сръчен и на вид достолепно сдържан, този северняк от далечното хладно крайбрежие на Маре Фригорис не можеше да се мери с школовката на прославените терански икономи, но пък нямаше равен в тънките шеги, които пускаше с невъзмутим вид и от които човек се превиваше от смях, колчем си ги припомняше. Беше всеотдайно предан на малката си господарка, прикриваше безбройните й пакости и сам участваше в невъобразими съзаклятия — например тайно да я отведе да пият бира в „Джудже на фенера“. Разбира се, бирата пиеше той, а Ермелинда само топваше пръстче в пяната, облизваше го и сбръчкваше личице: „Ух, че горчииии!“. Впрочем това не й пречеше да подновява дегустацията при всеки удобен случай. Но иначе, както подобава на една млада дама, се задоволяваше с чаша сироп от меден бор.

Не ще и дума, слуховете за недостойното поведение на принцесата редовно стигаха до майка й, но кралицата ги приемаше с учудваща търпимост. Оставете я, казваше Филомена, когато беше в добро настроение. Тя е момиче, семе пердуто — изгубено семе. Пък и е още дете, нека щурее докато може. Тепърва ще има да узнае каква е горчивата женска участ.

А след раждането на принц Ламборгин и последвалата го не подир дълго смърт на краля, Филомена съвсем престана да обръща внимание на дъщеря си. Чисто формално разпитваше как вървят уроците по танци, езда, музика и добри обноски, но рядко идваше да навести момиченцето, което от своя страна бе напълно доволно от това състояние на нещата.

Наричаха я още Чучулигата.

От цялото дълго селенско денонощие Ермелинда най-много обичаше времето между осмата и деветата тера, когато слънцето изгряваше над Залива на жегите — въпреки името си цял покрит с лед подир мразовитата нощ — и столицата изведнъж оживяваше. Градската стража се втурваше да разчиства задръстените от ледени блокове шлюзове на каналите, търговците сваляха кепенците на дюкяните си, снеговете се топяха като по вълшебство, навсякъде се стичаше мътна вода и улиците заприличваха на реки, тъй че най-храбрите минувачи трябваше да газят по тях с високи ботуши.

А в двореца започваше великото ежедневно преселение от нощните към дневните покои. Слугите трескаво търчаха да бършат прах, да изнасят мебели от подземията, да проверяват какви щети са нанесли студовете и влагата, с две думи да подготвят за живот помещенията, останали празни цели петнайсет тери. Естествено, Господарката на Коперник за нищо на света не би пропуснала такава великолепна възможност да вложи в дела цялата си кипяща енергия. Тя се втурваше сред забързаната прислуга и огласяше коридорите със звънки команди, съвети и коментари, които само още повече увеличаваха суматохата. После изтичваше навън да види как се справят градинарите с подготовката на цветните лехи, които трябваше да се засаждат много изкусно и пресметливо с ралични сортове цветя, за да цъфтят през целия ден — дори през обедните горещници, когато хората пак се оттегляха под земята, но само за малко.

Всички градинари бяха нейни любимци — от старши-жардиниера Морион до вечно изцапаните с пръст чираци, които тайно си устройваха състезания с ръчни колички. Единственото изключение беше Риго, за когото Ермелинда просто не знаеше какво да мисли. Уж се водеше градинар, но никога не го бе виждала да работи в градината. Редовно изчезваше от двореца за цели дни, а през останалото време или киснеше в кръчмите, или стоеше затворен в стаята си, където пиеше тайнствени терански напитки, свиреше на странна триъгълна лютня с много особен, трептящ звън и пееше тъжни песни, в които често се повтаряше „мамо, мила мамо“. Малката принцеса предполагаше, че сигурно е много добър човек, щом така обича майка си. Тя самата понякога се упрекваше, че не обича чак толкова своята.

Във всеки случай едно бе сигурно: в целия дворец нямаше по-странен човек от Риго. Дори и той я обичаше, в това не можеше да има съмнение, но го показваше по странен начин. Веднъж например Линда го попита защо носи обувки с метален връх.

— Някой ден и на теб ще направя такива — обеща Риго. — Да знаеш, малка госпожице, че ако и да си още дребосъче, като ритнеш с тях някой мъж между краката, тутакси ще го повалиш.

— Ами жените? — попита заинтригувано тя, мислейки за госпожица Леверие.

Риго енергично се почеса по главата, която биваше особено чорлава, когато пиеше теранските си напитки.

— Жените, казваш? Мммм… не, с тях не става, това е само за мъжете.

— Защо?

Риго направи онази характерна физиономия, която правеха всички възрастни, когато предпочитаха да запазят най-важните си тайни от децата.

— Ами… такова… — Той пак зарови пръсти в косата си и явно намери там вдъхновение, понеже заяви победоносно: — Защото жените са с рокли, ще ти се заплете кракът.

Личеше, че разговорът е взел да го притеснява и той побърза да я отпрати, ала тъй като се чувстваше виновен, подари й невероятно съкровище — специално „шпионско“ фенерче с кристална леща, вградено огниво и резервоарче за петрол. Имаше дори въртяща се диафрагма отпред за разширяване и стесняване на лъча. Ермелинда бе тъй щастлива, че три дни спа с фенерчето под възглавницата докато госпожица Леверие подозрително се поинтересува защо косата й мирише на петрол. Тогава реши, че ще е по-безопасно да го скрие при другите си съкровища в тайника под паркета в ъгъла, който й бе направил Хугберт.

Имаше и още една причина да я наричат Чучулигата.

През един топъл следобед старшият жардиниер Морион повика малката Линда в градината, като тайнствено й заръча да пази тишина. Точно такива приключения й допадаха най-много, затова тя без да задава въпроси го последва към най-затънтеното кътче на парка, където се спотайваше беседка от бял терански мрамор. Щом седнаха там, Морион вдигна пръст пред устата си и безмълвно посочи малка купчинка пръст между корените на един висок бор. В купчинката се тъмнееше кръгъл отвор и Линда го загледа с интерес, очаквайки отвътре да излезе някакво животинче, но след като минаха няколко минути, тя не изтърпя и прошепна:

— Какво има там?

— Шшшшт — отвърна Морион. — Гледай!

Изведнъж от дупката пъргаво изскочи малка пъстра птичка със сиво-бежово-кафеникава перушина и забавно щръкнало гребенче над главата. Тя деловито заподскача наоколо, сякаш искаше да се увери, че всичко е наред, после разпери криле, стремително литна нагоре и от висините долетя звънката й песен. Чак сега Линда я позна.

— Чучулига!

Градинарят лекичко стисна рамото й.

— Тихо! Сега идва най-интересното!

След още минута-две от дупката едно подир друго се изнизаха четири по-дребни птиченца със същата, но малко по-светла окраска и смешно големи кръгли главички, все още без гребенчета. Линда беше готова да се пръсне от вълнение и възторг, но намери сили да удържи чувствата си и само прошепна с умиление:

— Чучулигчета! Колко са хубавки!

Пристъпвайки тромаво, но и някак наперено с тънките си крачета, малките птичета заобиколиха най-близкия корен и започнаха да се катерят нагоре по дънера, като се вкопчваха с нокти в кората и си помагаха с човки. Подир много усилия те се добраха до първия клон на няколко метра над земята и спряха там едно до друго, накокошинили перцата си, тъй че заприличаха на малки пухкави топчета. Дълго стояха така, оглеждайки за пръв път света отвисоко с лъскавите си черни очички, после едно от тях събра кураж, разтвори нокти и се хвърли напред. В първия миг тежестта го повлече като камък право надолу, но то отчаяно размаха крилца и успя да задържи падането само на педя от земята, сетне с усилие литна нагоре, добра се до една вейка на най-близкия храст и остана да виси там, изтощено от подвига си.

Останалите се поколебаха още минута-две, после също се впуснаха в рискованото начинание и го завършиха кое по-успешно, кое не чак толкова, но без явен провал. А гордата им майка изведнъж се спусна стремително от небето и почна да ги насърчава с енергично цвърчене.

— Сега ще се научат да летят, нали? — прошепна Линда.

— Да — кимна градинарят. — Ще растат бързо, крилцата им ще укрепнат, а когато се свечери, ще полетят на запад подир слънцето. През Океана на бурите, през дивите Обратни земи, откъдето Тера никога не се вижда, та чак до далечното Московско море сред пустинята. По пътя ще спират за няколко тери да си отдъхнат, да съберат сили и пак да поемат на път с ятата на другите прелетни птици. Тъй ще обикалят Селена цели пет дни, а на шестия, вече големи и силни, ще кацнат отново тук да свият свои подземни гнезда и в тях да отгледат малките си. Такъв е кръговратът на живота, малка моя принцесо. Някой ден ще го познаеш и ти…

Той замълча, запали лулата си и се загледа в малките птички, които все по-уверено прехвръкваха от храст на храст под бдителния надзор на майка си.

Това бе другата причина да наричат момиченцето Чучулигата. Също като селенската чучулига, която за разлика от своята теранска посестрима се чувства еднакво добре в небето и под земята, Ермелинда си бе поставила за цел да опознае не само двореца и парка около него, но и най-потайните кътчета на огромното здание. И в това начинание особено полезно се оказа „шпионското“ фенерче на Риго.

Подземната част на двореца Коперник представляваше истински лабиринт, издълбаван век подир век от хората с помощта на джуджета. А над тия тунели имаше още един, забравен от всички лабиринт — шахтите за вентилация. Тази безкрайна плетеница от хоризонтални и вертикални отдушници предлагаше достъп до всички кътчета на подземията — но разбира се, възрастен човек за нищо на света не би могъл да се провре през тях. За едно пъргаво и безстрашно дете обаче това не представляваше трудност и малко по малко, ден подир ден, Линда взе да превръща шахтите в свое царство.

Най-голямата трудност се оказа не самото лазене из тесните скални отвори — тя бързо свикна с това — а опазването на тия занимания в тайна. Денем това бе почти невъзможно — селенските дни бяха дълги и изпълнени с трескава дейност, през тях хората спяха само по два-три часа на тера. Ала през дългите нощи нещата се преобръщаха. Животът в двореца замираше, всички дремеха почти непрестанно и тогава идваше нейното царство.

Щом се увереше, че няма кой да я наблюдава, Линда обличаше вехтите дрешки, които бе разменила със сина на една от готвачките срещу две перли (тайно откъснати от една рокля на майка й) и с фенерчето в ръка започваше поредната експедиция. Когато след години си припомняше тези приключения, тя изтръпваше при мисълта за всички злополуки, които биха могли да я сполетят. Но децата не мислят за опасностите и навярно затова съдбата ги закриля. Във всеки случай тя нито веднъж не се сблъска със сериозна заплаха, освен два-три случая, когато попадна в задънени тунели и трябваше с много усилия да се измъква от тях заднешком.

Някой би си помислил, че из тия тесни проходи не може да се открие нищо друго, освен прах (какъвто наистина имаше в изобилие). До известна степен това бе вярно, ала понякога там се срещаха удивителни открития. Така малката принцеса узна къде правят гнездата си малките сиви мишлета, които тя много харесваше. Видя как слугите тайно си пийват от безценното теранско вино, предназначено само за кралската трапеза. Научи как точно се забавляват младите готвачки и гвардейците от охраната зад залостените врати на килерите, но играта не й хареса особено — приличаше на борба с много пъшкане и охкане, само че накрая и двамата участници губеха схватката и се просваха изтощени.

Понякога намираше и съкровища, укрити и забравени от незнайни времена в отдушниците над стаите: кесия от протрито зелено кадифе с дванайсет златни реала; снопче любовни писма, написани върху трошлива от старост хартия (бяха много романтични и тя често ги препрочиташе, като си представяше, че са до нея); бележник с кожена подвързия, изпълнен със записки на непознат език и рисунки на растения; ръждясал кинжал с позлатена дръжка. Прибираше ги само когато по всичко личеше, че собствениците им вече никога няма да ги потърсят.

Едно от най-удивителните й открития обаче не бе свързано с лазенето из вентилацията — поне не пряко. Веднъж в своите разузнавателни обиколки тя стигна по-дълбоко от когато и да било. След като се спусна по стръмно винтово стълбище и отвори една незаключена врата, попадна в прашен коридор, преграден със стара желязна решетка — сигурен знак, че отпред има нещо забранено за деца, следователно интересно.

Майсторите, създали незнайно кога тази решетка, бяха си свършили работата добре. Дебелите железни пръти потъваха дълбоко в скалата, скрепени с циментова замазка, която през изтеклите векове бе станала по-яка от камък. Само едно не бяха предвидили — че някой ден преградата ще трябва да спре момиченце като Ермелинда.

С известно усилие (и леко ожулване на ушите) тя провря глава между железата, а като издиша докрай, не бе трудно да промъкне гърдите и цялото си тяло. Но когато стъпи в дебелия слой прах от другата страна, очакваше я разочарование. Само след десетина крачки лъчът на фенерчето опря в каменна стена с тесен квадратен отвор по средата.

Едно почтено подземие просто не можеше да свършва по такъв недостоен начин. Тук трябваше да се крие някаква много голяма тайна. Заинтригувана до немай къде, Линда огледа отвора. Беше тесен, но не чак толкова, че да не може да мине през него. Тя решително пъхна навътре двете си ръце с фенерчето, после главата, раменете и камъкът я стегна от всички страни. Вече не можеше да се отблъсква с лакти и колене, но от дълъг опит бе усвоила начина да напредва, използвайки само пръстите на ръцете и краката. Бавно, сантиметър по сантиметър, препятствието отстъпваше пред упорството на момиченцето и десетина минути по-късно трите метра бяха почти преодолени. За нейна изненада към края отворът се разширяваше фуниевидно и ставаше грапав, сякаш някой бе опитвал да си пробие път през скалата. Ето, че ръцете и раменете й се изтръгнаха от хватката на отвора, тя посегна надолу, напипа пода и остави на него фенерчето. Подпря се с длани, измъкна крака от дупката… и изведнъж видя отпред да седи великан — истински великан от приказките, цял обкован в лъскава метална броня.

Сърцето й се разтуптя от вълнение. Не изпитваше страх — в края на краищата тя бе Господарката на Коперник — а само парещо любопитство. Кой бе затворил тук великана? Жив ли беше още и ако да, то с какво го хранеха? С малки момченца и момиченца, както разправяха приказките? Може би, но със сигурност не и с принцеси.

Тя вдигна фенерчето, насочи напред тънкия лъч и щом светлината докосна лицето на великана, очите му се отвориха. Бяха странни очи — дълбоки като кладенци, на чието дъно трептеше едва забележимо зеленикаво сияние. Нямаха зеници, нищо не издаваше накъде гледат, и все пак Линда усети, че се взират втренчено в нея.

— Знаеш ли, че мога с два пръста да ти прекърша вратлето? — любезно попита мек баритон, излитащ от гърдите на великана.

Ако искаше да я уплаши, това не му се удаде. Ермелинда не се боеше от нищо в двореца, освен от едрите хлебарки, които понякога се мяркаха в кухнята и готвачките дружно ги подгонваха с метли и всякакви други подръчни оръжия.

— Защо? — отвърна тя с въпрос на въпроса.

Великанът не отговори веднага. Дълго мълча и само я гледаше със загадъчните си фосфоресциращи очи. Накрая тихо въздъхна.

— Дете… Бях забравил, че на света има и такива същества като теб, умеещи да задават най-неочаквания и удивително точен въпрос. Защо наистина? — Той пак помълча. — Е, добре, млада госпожице, влязла в леговището на звяра. Коя си ти и защо идваш тук?

Линда се опита да направи реверанс, но не излезе нищо, защото беше с панталони, а и никак не я биваше в тия формални любезности. За да замаже неуспеха, тя се представи гордо, както я бяха учили:

— Принцеса Ермелинда, херцогиня Рифейска и графиня Лансбергска.

— Колко много титли за едно дребосъче — промърмори насмешливо великанът. — Е, добре, редно е да се представя и аз. Файтроб Осемнайсет, на твоите услуги.

— Фа… Файтроб — повтори тя със запъване непознатото име. — А защо са те затворили? Да не би да си великан, който яде малки деца?

— Не, драга ми принцесо. Дори и да исках, не бих могъл да ям малки деца. Не ми понасят на храносмилането. Затвориха ме защото се бояха от мен.

— И как те вкараха тук? Няма начин да си минал през дупката.

— Забавно, нали? — гласът на Файтроб наистина звучеше развеселено. — Устроиха ми капан. Бяха издълбали в тавана на тунела широка ниша, а в нея бе закрепен този каменен блок, през който ти се провря преди малко. Подмамиха ме насам с обещанието за нещо, на което много държах, а когато стигнах дотук, събориха камъка зад мен. Виждаш ли колко лесно се ловят великани? От тогава съм тук — цели петстотин години.

Линда зяпна. Беше потресена. Не осъзнаваше какво са петстотин години, но смътно усещаше, че са страшно много време.

— Ама наистина нищо лошо ли не си направил? — попита недоверчиво тя.

— Трудно е да се каже — призна странното същество. — Зависи от гледната точка. Но със сигурност не бях сторил нищо лошо на Барлемин Фра Мауро. Напротив, помогнах му в сраженията срещу Железния крал.

Ермелинда сбръчка чело, опитвайки да си припомни малкото, което бе чувала за Железния крал. В двореца рядко се споменаваше името му.

— Той е бил лош, нали?

— Не бих казал… — възрази замислено Файтроб. — Не по-лош от всички владетели. В някои отношения дори по-добър. Жесток — да. Но искаше щастие за народа си и почти успя да го постигне.

— А тогава ти защо се би с него?

И в този момент се случи нещо необикновено. Въздухът пред великана засия и в светлината се появи изящна рисунка на мъж с високо избръснато чело и сплетена на тила коса. Беше облечен в широки панталони и халат, пристегнат с платнен колан, от който стърчаха два меча — единият много дълъг, другият по-къс. Гледаше страшно изпод навъсените си рошави вежди, сякаш готов незабавно да се нахвърли върху невидим враг.

Гласът на Файтроб стана още по-мек и напевен.

— Много-много отдавна, драга моя принцесо, в една древна теранска държава имало безумно храбри бойци, наричани самураи. Те били верни до смърт на своя владетел и без колебание загивали в името на честта.

Линда въздъхна доволно. Точно такива приказки обичаше — за доблестни рицари и стари времена.

— Ала съдбата не винаги била благосклонна към тях — продължаваше великанът. — Случвало се тъй, че владетелят им загивал, или поради някакво провинение бивали прогонени от двореца му. Такъв самурай се превръщал в ронин — боец без господар и без кауза, предлагащ услугите си на всеки, който пожелае да го наеме. Тъжна участ, но какво да се прави, животът понякога е несправедлив… Точно тъй стана с мен и моите събратя. Някога, още преди Армагедон, ние бяхме бойци и верни слуги на хората. Ала Великото сражение отпрати завинаги в миналото ония времена на величие и за нас вече нямаше друг път, освен пътя на ронина. Един по един загивахме и може би аз съм последният Файтроб. През времената на Хаоса се сражавах за кого ли не, докато един ден ме нае коварният Барлемин. С черна подлост ми се отплати той за вярната служба и от тогава съм в тази тясна килия. Цели пет века, скъпо момиче, цели пет века…

Ермелинда опита да си представи какво е да стоиш затворен на едно място толкова дълго време, но това надхвърляше възможностите на нейното въображение. Във всеки случай явно бе много по-лошо, отколкото да те карат да спиш, когато притихналият нощен дворец те примамва за поредната изследователска експедиция.

— Не е честно! — възмутено тропна тя с крак. — Ще заповядам веднага да те освободят!

— Не вярвам да те послушат — възрази печално великанът. — Хората се страхуват от мен. Само ще ти забранят да идваш тук, а е тъй хубаво да поговоря с някого след толкова много години в самота. За едно те моля: идвай и друг път да разведриш малко дните на един беден ронин.

Сърцето на Линда се сви от жалост, и в същото време я обзе въодушевление. Това наистина бе като в приказките.

— Не! — възкликна тя. — Ти не си ронин! Ти си моят верен самурай и ако ми се закълнеш във вярност, аз ще те освободя, каквото и да ми струва!

В тясната килия, озарявана само от жълтия лъч на фенерчето, настана дълга, тежка тишина. Когато великанът заговори отново, гласът му бе бавен и тържествен.

— В името на древното човешко величие аз, Файтроб Осемнайсет, се заклевам във вечна вярност на принцеса Ермелинда, херцогиня Рифейска и графиня Лансбергска. Тъй да бъде и нека ми помагат всички земни и небесни сили на Черното и Бялото.

— А аз — отвърна Ермелинда, като се мъчеше да си припомни подходящите слова от старите приказки, — приемам твоята клетва и ще възнаградя онова, що получа: верността с любов, храбростта с чест, измяната с мъст. — Тя помълча и добави оживено: — Но първо трябва да измислим как да те освободя.

— Може би има начин — промърмори затворникът. — Чувала ли си за Криптата на Неживите?

Линда поклати глава. Бе изненадана, че след толкова време в двореца може да има място, непознато за нея.

— Трябва да е голяма зала някъде в най-дълбоките подземия — обясни Файтроб. — Казваха, че там лежат… такива като мен и части от телата им. А сега погледни.

Той вдигна ръка към шията си и в металната му кожа с тихо щракване се отвори малко капаче. Вътре лежеше червено цилиндърче, не по-голямо от човешки пръст. В жълто кръгче върху него бе изрисуван странен символ, напомнящ черно цвете с три листенца.

— Какво е това? — заинтересува се незабавно любопитната Линда.

Великанът се поколеба.

— Това… Това е животът ми. Обещай, че ако някой ден ме завариш онемял и неспособен да помръдна, ще го извадиш.

— Добре — съгласи се веднага тя и тайничко кръстоса пръсти зад гърба си. Нямаше никакво намерение да се лишава от своя верен самурай.

— Но се надявам да не стигнем дотам — продължи Файтроб. — Запомни тази картинка. Ако Криптата на Неживите наистина съществува, потърси там голяма кутия със същия знак. Донесеш ли ми я, ще мога да се освободя и сам… Поне така се надявам. — Той помълча. — Обещаваш ли пак да дойдеш, принцесо?

Линда се вгледа в очите му. Не усети никаква промяна в зеленикавото сияние, но за да го успокои, тя свали от ръката си златното пръстенче с герба на династията Фра Мауро.

— Обещавам! Ето, оставям ти за залог това пръстенче. — После добави с детска откровеност: — И без това не го харесвам.

Две тери по-късно Линда наистина се върна в килията на великана, за да му съобщи развълнувано:

— Открих къде е криптата! И кутия намерих! Точно както каза — със същия знак. Само че… — Тя наведе глава и смутено завъртя краче по каменния под. — Много е тежка. Не мога дори да я повдигна. Дали да не повикам на помощ някой от слугите? Или Хугберт, той със сигурност ще се съгласи.

— Не, недей! — бързо възрази Файтроб. — Нищо няма да стане, просто ще ти забранят да идваш тук. Може дори да зазидат отвора. И тогава няма вече да виждам моята Ермелинда-но-кими.

— Какво, какво? — учуди се детето.

— Ермелинда-но-кими — повтори той. — Нейно кралско височество Ермелинда, казано на древния език на самураите.

Поласкана, тя протегна ръка да докосне хладното му метално рамо.

— Чудесно звучи. А аз как да те наричам, щом си мой самурай?

— Наричай ме просто Файтроб-сан, принцесо. Това е достатъчно.

— Добре, Файтроб-сан — изрече тържествено малкото момиче. — Може да не ми вярваш, но ще намеря начин да ти донеса кутията. Ермелинда-но-кими не изоставя в беда верните си васали!

Тя пролази през отвора и когато се измъкна от другата страна надникна към килията. Почти невидим сред мрака, Файтроб продължаваше да седи до каменната стена.

Така го видя за последен път.

Цели три тери Ермелинда не успя да посети великана. Макар да бе нощ, из двореца витаеше някакво затаено напрежение и хората дремеха по-рядко, отколкото друг път. Канцлерът Берилиус сновеше насам-натам, кралицата често ходеше да разговаря с него, сигналистите търчаха до кулата и обратно, Риго беше изчезнал, а слугите и гвардейците се ослушваха и чакаха заповеди. С две думи — крайно неблагоприятна обстановка за подмолни действия. Но пък за сметка на това момичето имаше време да обмисли подробно плановете си. Първоначално се канеше да изведе кон от конюшнята и да изтегли с него кутията по коридорите. Някое кротко нощно конче би й свършило работа. Този вариант обаче й се стори твърде рискован. Теранските дневни коне бяха деликатни същества, чувствителни към студа, затова нощем конярите бдяха зорко над тях — а покрай тях и над другите животни в подземните обори.

Идеята да потърси помощ от Хугберт също отпадна — беше обещала на Файтроб-сан да пази тайна. Накрая реши да открадне ръчна количка от градинарите. За разлика от всички останали, нощем те нямаха абсолютно никаква работа и човек можеше да отмъкне от складовете им всякакви инструменти, без да забележат чак до сутринта. Оставаше само да измисли как да смъкне количката надолу по стълбището.

Наближаваше седма тера, когато най-сетне й се представи удобен случай незабелязано да се измъкне от спалнята си. Задъхана от вълнение и гордост, Линда изтича към подземието да съобщи на своя самурай, че скоро ще бъде свободен.

Отначало помисли, че е попаднала другаде. От преградата нямаше и следа. Огромният каменен блок бе потънал в пода на тунела и се сливаше с него тъй плътно, че процепите отстрани едва личаха. Коридорът продължаваше напред и свършваше с тясната опустяла килия.

В гърлото на принцесата заседна горчива буца. Беше готова да се разплаче… и тогава видя върху базалтовата стена надпис, издълбан сякаш с огнено острие:

Вместо точка след последната буква имаше плитка вдлъбнатина и в нея нещо заблестя под лъча на фенерчето. Беше нейното пръстенче, но вече украсено не с герба на Фра Мауро, а с онзи странен трилистен знак — животът на Файтроб.

Буцата в гърлото й изведнъж се стопи. Ермелинда въздъхна и бавно напусна килията. Вече знаеше твърдо, че някой ден нейният верен самурай ще се върне.

Ако след време някой попиташе принцеса Ермелинда кога е дошъл краят на детството й, тя би могла да отговори съвсем точно: десетата тера на онзи ден, когато Файтроб изчезна.

Все още разстроена от раздялата, тя бродеше безцелно по тайните коридори на двореца и внезапно дочу иззад една врата гласове. Позна ги веднага — бяха гласовете на Берилиус и майка й.

Любопитството я подтикна да прилепи ухо до вратата. Сега чуваше всичко съвсем ясно. В момента говореше канцлерът.

— … все още никакви вести, но вече не може да има съмнение, че заплахата е отстранена.

— Което нямаше да стане с вашите колебливи действия — рязко го прекъсна Филомена.

За момент настана мълчание.

— Не мога да отрека, ваше величество — изрече накрая Берилиус със сдържан глас, в който се долавяха леки ласкателни нотки. — Вие се проявихте с типичната си решителност и дързост. Заслугата за решението е изцяло ваша. Но така или иначе кризата отмина. Сега трябва да се съсредоточим върху плановете си за бъдещето.

— Бъдещето е ясно — отсече кралицата. — Като регенти на принц Ламборгин трябва да му осигурим безпрепятствен път към престола.

Ново мълчание.

— А принцеса Ермелинда? — попита колебливо Берилиус.

Филомена издаде нещо средно между сумтене и кратък презрителен смях.

— Не я мислете, бароне. Принцесите винаги и навсякъде са имали само едно предназначение: да бъдат разменна монета. Можем отрано да обещаем ръката й на синовете на неколцина от най-важните ни съюзници. Например херцог Касини. Но за това има време. Пазарлъкът ще се води с години, а докато дойде моментът да вземем решение, ще водим всички за носа.

После те заговориха за стратегическото значение на Касинския пролив, за строежа на нови военни кораби, за доставки на варовик от Тера и темата за принцесата бе забравена.

А в душата на малката Ермелинда за пръв път се зароди подозрението, че не тя е Господарката на Коперник.

За пръв път Ланс Седмотер видя теранин когато беше на девет години. Срещата го разочарова дълбоко. Бе очаквал да види млад, пъргав и вечно забързан човек, който скача досущ като в детската песничка за Нийл Силната ръка, която Велд му пееше често, когато бе малък.

Не че Ланс вярваше на тия бабини деветини. От висотата на своите девет години той се смяташе за голямо момче, едва ли не възрастен, и се отнасяше с насмешка към наивните „бебешки“ приказки. Веднъж двамата с Айдо бяха подложили на унищожителна критика легендата за Нийл, сипейки един през друг забързани възражения:

— Разправят, че бил паднал някъде в Морето на спокойствието. Ако наистина беше така, щеше да се удави.

— И казват още, че носел на гръб своя приятел Бъз. Представяш ли си? Ще подскочи с такъв товар, ама друг път!

— Как изобщо ще хвърчи три дни от Тера до Селена? Между тях няма въздух, чух го от дядо Зарк! Какво ще диша?

— Чакай сега! Става дума за три терански дни, значи само три тери.

— Абе, опитай ти да не дишаш три тери, пък да те видя после.

— А какво нахалство само! Уж се прави на много скромен: туй било за хората голям скок, пък за него само някаква си малка крачка.

— Измислица, чиста измислица от начало до край! Дори за името лъжат. Какво означава това Нийл Силната ръка? Човеците си имат фамилия, а не второ име като неандите.

— Ами ако е бил неанд?

Дръзката догадка ги накара да се замислят за малко. Много изкусително беше да повярват, че легендарният герой е бил неанд. Но след кратко обсъждане двамата единодушно отхвърлиха тази идея. Ако неандите не ги биваше в нещо, това бе именно скачането.

И все пак образът на фантастично пъргавия, подскачащ теранин бе останал запечатан дълбоко в детското съзнание на Ланс. Именно затова първата му среща с човек от Тера го разочарова толкова много. Теранинът се оказа дебел, плешив, тромав, непрекъснато се потеше от обедните жеги и се оплакваше, че не може да спи заради безкрайния селенски ден. С две думи, нямаше нищо общо с легендарния Нийл и когато най-сетне напусна хана, Ланс побърза да го забрави. А образът от старата приказка постепенно се възстанови след грубия сблъсък с реалността, макар и вече донякъде променен. Една сутрин момчето си представяше, че е теранин и тъкмо обмисляше къде да легне да спи (на ужким, защото всъщност изобщо не му се спеше), когато Пипа се провикна откъм кухнята, където месеше хляб:

— Хей, Ланс, бягай да изведеш козите на паша, че съвсем са се смарангясали долу в обора! Не ги ли чуваш как блеят?

— Не мога! — заяви важно Ланс, увлечен във фантазията си. — Аз съм теранин и трябва да почивам.

— Теранин ли? — Пипа подаде глава през кухненската врата и размаха внушителната си длан, готова за възпитателна акция. — Я ела да ти покажа аз какъв точно теранин си.

Но момчето знаеше много добре какъв теранин е, затова реши да пропусне нагледната демонстрация и бързо изтича да изпълни поставената задача.

Ханът имаше осем кози — вресливи и вироглави, но иначе крайно полезни добичета. Те даваха мляко и великолепна мека вълна, от която се плетяха най-фини шалове, търсени дори на теранските пазари. Нощем ги прибираха в дълбокия подземен обор, където стояха сравнително кротко и преживяха сено от голямата купчина, но наближеше ли утрото, почваха да вдигат невъобразим шум, проникващ дори през дебелите скални стени. Докато слизаше натам, Ланс чу тяхната нетърпелива врява, после го лъхна тежкият, застоял мирис на кози и тор, и той си помисли доволно, че днес е ред на Айдо да чисти обора.

При появата му врещенето стана още по-пронизително. Той взе от ъгъла дългата тояга, излъскана от употреба, избута добичетата назад и измести дървената решетка, преграждаща наклонения тунел към повърхността.

Както повечето селенски домове, ханът „При Железния крал“ се състоеше от две части — дневна и нощна. Горе бяха дневната кухня, големият навес, под който денем изнасяха маси, бараките за инструменти и надстройките на входовете към подземната част. Всичко останало беше издълбано в скалата отдолу, за да осигури закрила от нощните студове и обедните жеги. Допълнителна защита даваше и задължителният за всяко селенско жилище дълбок басейн, разположен точно над подземните помещения. Водата в него поемаше дневната топлина и бавно я отдаваше през дългите мразовити нощи. В момента този басейн беше покрит все още с дебела ледена кора, но тя скоро щеше да се стопи под лъчите на яркото утринно слънце.

С дружно развълнувано блеене козите изскочиха на двора и спряха, примигвайки от дневния блясък. Ланс спря до тях и се озърна. Пипа вече бе пуснала кокошките и те съсредоточено кълвяха из бързо никнещата трева. Лек югозападен вятър гонеше бели облаци покрай грамадния белезникав сърп на Тера в ясното синьо небе, през което се задаваха първите ята прелетни птици. Водите на Централното езеро искряха под слънчевите лъчи и Храмовият остров се извисяваше сред тях като огромна пирамида, все още увенчана със снежна шапка. Ако присвиеше очи, човек можеше да различи замръзналото Горно езеро и гигантската канара в него, изсечена като образа на Железния крал. В далечината отвъд острова се мержелееше западният вътрешен склон на Тихо, вече обгърнат в мекия изумруден цвят на младата зеленина. Там утрото настъпваше по-рано, за разлика от тук, където сянката на надвисналите чукари задържаше нощния хлад дори след деветата тера.

Ланс обичаше тези ранни сутрешни часове. След отминалата дълга нощ въздухът беше свеж и чист, наоколо царуваше странна смес от безметежен покой и кипяща енергия. Хората и животните още се будеха, но растенията бързаха да разтворят листа и пъпки, за да не изпуснат нито един слънчев лъч. Храстите приличаха на полупрозрачни зелени облаци, тревата надигаше тънки остри листенца над влажната земя, а дърветата полюшваха клони под топлия вятър, сякаш се разкършваха подир непробуден сън. Ако човек спреше и се вгледаше внимателно, можеше да види как всяко стръкче пъпли нагоре милиметър по милиметър. Айдо често правеше точно това: привеждаше се над младата трева и дълго я гледаше, сякаш водеше с нея някакъв дълбокомислен и важен разговор. Такъв си беше още от малък — тих, мечтателен и самовглъбен, с благ характер и крехко телосложение. Веднъж Ланс случайно чу как Пипа рече на Велд: „Туй дете не е от мен, тъй да знаеш! С някоя друга ще да си го направил, хитрецо!“ Не разбра смисъла на шегата, но трябва да беше много забавна, защото и двамата избухнаха в оглушителен смях.

За разлика от Айдо, Ланс учудващо приличаше на неанд и докато водеше козите по каменистата пътека към Долното пасище — леко прегърбен, бос, чорлав, облечен с конопена ризка и закърпени панталонки — никой не би се усъмнил, че е син на ханджиите.

Насреща му се зададе доктор Ха — нисък, пълничък, вечно усмихнат, с побеляла коса и грамадни рошави бакенбарди, разперени като криле на имбрийски буревестник. Както всяка сутрин отиваше да бере билки по алпийските ливади преди да се е изпарила росата; казваше, че тогава са най-полезни.

— Здравей, Ланс — весело поздрави той. — На паша ли си повел тия чудовища?

— Аха — потвърди момчето. — Прегладнели са за прясна трева.

— Да внимаваш с хлапетиите от Крива могила — заръча доктор Ха. — Добре те бяха подредили миналия път.

— Хе! — ухили се Ланс. — Да беше видял те как си изпатиха!

Доктор Ха огледа изпитателно широките му плещи и кимна. Момчето растеше едричко за възрастта си и умееше да отстоява своето, дори когато човешките хлапета от близкото село Крива могила налитаха по пет-шест срещу него. В ръката му излъсканият кривак се превръщаше в опасно оръжие, оставящо болезнени спомени, тъй че малцина от противниците запазваха желание за реванш.

— Абе… не знам — промърмори докторът. — Речено е: Не се закачай с човеците, къса памет имат те за доброто и дълга за лошото.

— Ами да — съгласи се Ланс. — Нали точно затуй ги пердаша. Да помнят какво ги чака, та да не закачат Айдо, когато го срещнат без мен.

Доктор Ха се втренчи мълчаливо в него за една-две секунди, после поклати глава и се отдалечи, като си мърмореше:

— От туй момче ще излезе стотник и половина. Че и до хилядник може да се издигне…

Догадката му не беше лишена от основания. Макар и миролюбиви по дух, неандите бяха добри войници. Когато из областта почнеха да върлуват разбойници — което се случваше сравнително рядко в днешните мирни времена — те първи се записваха в опълчението и не намираха покой докато не сложеха край на заплахата. А малцината, които постъпваха във войската или в личната гвардия на някой благородник, неизменно печелеха уважението на командирите си и бързо се издигаха във военната йерархия.

Принцеса Ермелинда съвсем бавно подаде глава покрай рамката на вратата и огледа малкия вътрешен двор. Познаваше го отлично още от малка — мястото приличаше на кладенец с квадратно пясъчно дъно в източния край на двореца. По средата имаше леха с каменен бордюр, навярно някога предвидена за цветя, но в усойния двор цветя не можеха да виреят и вместо тях градинарите бяха засадили хвойнови храсти, които редовно подрязваха в правоъгъла форма.

Обектът стоеше с гръб към нея близо до отворената врата в отсрещната стена. По отпуснатата стойка личеше, че не подозира за нейното присъствие. Тя леко плъзна пръсти по дръжката на кинжала, затъкнат отзад в колана й, после прогони от съзнанието си всички мисли и дълбоко си пое дъх. Издиша докрай, вдиша отново и се хвърли напред.

От храстите я деляха десет крачки. Преодоля ги за секунда, без да издаде нито звук, защото предвидливо бе обула вълнени чорапи върху ботушите. Стигна до лехата, сви се на топка зад хвойновите вейки, опря длани в земята и мислено преброи до три. След това надигна глава. Нямаше никакви признаци обектът да е усетил нещо нередно. Просто стоеше и си чоплеше зъбите, без да подозира, че му остават броени секунди живот.

Ермелинда отново си пое дъх и изтласка цялата сила на дробовете надолу, чак до мускулите на китките и ходилата. Взривът на концентрирана енергия я изхвърли нагоре и напред, над лехата, право към жертвата. Ръката й сръчно изтегли кинжала, отметна се за точния смъртоносен удар…

… и светът избухна в черен облак от мрак и искри. Земята жестоко я блъсна в гърба, нечий крак я настъпи грубо и сред мъглата обгърнала зрението й, прозвуча един дрезгав глас:

— Мъртва си.

Ермелинда не се опита да помръдне. Лежеше неподвижно с разперени ръце и насочваше цялата си енергия към усилието да си поеме дъх. Постепенно погледът й се избистри и тя зърна като през сив тунел високо над себе си презрителната гримаса на Риго.

— Правило номер три — изрече той с лека досада. — Колко пъти трябва да ти го повтарям? Винаги предполагай, че обектът има слух на сова и обоняние на лисица. Къде ти е умът, момиче? Пак си се парфюмирала и те надуших още от коридора.

Ермелинда мълчеше.

— Мислиш, че не те виждам как киснеш пред онзи портрет на парадното стълбище? — продължаваше Риго. — Избий си тия глупости от главата. Че си хубава, спор няма. В нашия занаят това може и да е плюс. Само че ако избереш тая линия, карай нататък без мен. И сама си търси жена за инструктор. А такива, от мен да го знаеш, се броят на пръстите на едната ръка. Освен това… ах, мамка му!

Той подскочи и стреснато посегна надолу към крака си, където кинжалът на Ермелинда бе срязал крачола на панталона само на три пръста от слабините.

Звънкият й смях огласи тясното дворче.

— Вече и ти си мъртъв. Правило номер осем: Винаги смятай противника за жив до доказване на противното.

За миг-два Риго слисано се вторачи в нея, после се хвана с две ръце за корема и се запревива от буен, неудържим кикот.

— Принцесо — избъбри той, когато успя да си поеме дъх. — При цялото ми уважение трябва да кажа, че си едно малко кралско змийче! Така те искам! Може и да доживееш до старини.

И застина на място, втренчен напрегнато към вратата отсреща.

Ермелинда завъртя глава. По пясъка се задаваше Хугберт. На вратата зад него стоеше едър гвардеец от дворцовата охрана. Както бе легнала по гръб и с отметната глава, трудно можеше да прецени изражението на Хугберт, но й се стори угрижен и разтревожен — също както в детството й, когато трябваше да я нахока за някоя пакост.

Тя пъргаво скочи на крака, изтръска пясъка от панталоните си и зачака. Хугберт се приближи и спря с лек поклон на три крачки от нея.

— Ваше височество, нейно величество желае да разговаря с вас.

— Добре, Хугберт — усмихна се Ермелинда. — Само да се преоблека и идвам.

— Не, ваше височество. Веднага. — Хугберт кимна назад. — Както виждате, изпратила е и придружител да се погрижи за незабавното изпълнение на заповедта.

Ермелинда сви рамене.

— Е, щом се налага…

Тя върна кинжала на старото му място, приглади косата си и тръгна към вратата.

Полувожд Прериен Пожар забърса плота с чиста бяла кърпа, прибра я отдолу и отново огледа масите. Днес нямаше много посетители. До вратата двама мохикани с типични щръкнали прически усърдно унищожаваха грамадна порция пуйка с картофи. Пиеха само вода с малко кленов сок — на спиртните напитки не се гледаше с добро око, макар че не бяха забранени в резерватите и търговските зони.

През една маса от тях мургав ацтеканец с шарено пончо и плетена шапка с пискюли обясняваше нещо на дългокос апах с кожено яке и мънистена лента през челото.

В ъгъла до прозореца се бяха събрали четирима бледолики и полувождът спря върху тях изпитателния си поглед. Изглеждаха корави мъже — точно от онези, които трябва да се държат под око и при необходимост да се докладва на местния представител на Племенния съвет. Не че в момента имаше такава необходимост. Прериен Пожар не страдаше от предразсъдъци и знаеше, че сред бледоликите се срещат достойни хора. Мнозина от тях си намираха място в живота сред свободните племена, други търгуваха почтено и честно. За останалите имаше резервати или прогонване отвъд морето. Без излишни жестокости, към каквито прибягваха понякога на юг отвъд Провлака.

Полувождът сви рамене и се загледа през прозореца. Кръчмата беше в самия край на острова, далече от пристанището и Портала, което обясняваше оскъдната клиентела. Но пък оттук се разкриваше чудесна гледка към залива, където от водите на коварните плитчини стърчеше най-голямата местна забележителност — грамадната Бодлива глава. Времето и бурите я бяха обезобразили дотолкова, че трудно можеше да се каже какво представлява. Някои твърдяха, че изобразявала древен вожд с церемониална украса от пера, други я обявяваха за символ на отдавна потъналата в забрава европейска хегемония, трети — за отломка от християнски идол. Каквото и да представляваше, едва ли щеше да изтрае още дълго.

Тих звън отново привлече вниманието му към клиентите до прозореца. Единият от мъжете — висок, чернокос, с обрулено от ветровете лице и белег под лявата скула — бе извадил отнякъде стара олющена китара и плъзгаше пръсти по струните. После притвори очи и запя:

Докато чернокосият мъж прибираше китарата, вратата се отвори и в кръчмата влезе куц просяк с грубо издялана патерица. Прериен Пожар му хвърли строг поглед но не понечи да го изгони. Като истински оджибуей, той съчувстваше на онеправданите от съдбата.

Без колебание просякът се насочи към компанията до прозореца, спря пред певеца и с бавен, внимателен жест измъкна от торбата си лъскав кинжал с черна ивица по ръба на острието. Стискаше го с дръжката напред, за да няма недоразумения.

— Днес е щастливият ви ден, благородни господине! — занарежда просякът с протяжен, пресипнал глас — Купете на безценица едно истинско съкровище! Стара семейна реликва, само поради крайна бедност се лишавам от нея. Вижте това несравнимо оръжие, оценете като познавач масконовата инкрустация…

Чернокосият не помръдна, но изведнъж на свой ред се озова с кинжал в ръката. Просякът уплашено отскочи назад.

— Ама вие какво си помислихте, господине, всички светци и хегемони да ви закрилят! Аз само предлагах…

— Спокойно, добри човече — прекъсна го чернокосият. — Аз пък само приемам предложението. Маскон казваш… Дай да ударим остриетата и ако срежеш моето, готов съм да платя всяка разумна цена.

— Недоверието ви е оскърбително, благородни господине! — вирна глава просякът в жалък опит да демонстрира гордост. — Няма да настоявам. Ала ето нещо, в което не можете да се съмнявате. Я погледнете тази скъпоценна антика!

Кинжалът изчезна в торбата и на негово място се появи правоъгълна бяла пластинка. Щом я докоснаха слънчевите лъчи, падащи през прозореца, над нея като по магия изникнаха плътно скупчени величави кули от камък, стъкло и стомана. Между тях лъкатушеше яркочервен надпис: ПОЗДРАВИ ОТ МАНХАТЪН.

Този път клиентът не отговори веднага. Ироничната му усмивка изчезна, той се вгледа внимателно в кулите, после вдигна очи към просяка.

— Да, драги, тук съмнение не може да има. Безценна антика, на черно би струвала повече, отколкото цялата тази кръчма. Не че имам намерение да купувам, но ще ми обясниш ли как е попаднала в торбата на дребен мошеник като теб?

— Ама много сте придирчив, уважаеми господине — забъбри просякът, прибирайки бързо пластинката. — Нищо, свикнал съм. Клиентът винаги е прав, както са казвали Древните. Ето тогава нещо, на което наистина няма да устоите.

И той протегна напред нова пластинка, този път черна и по-малка от предишната — приблизително колкото карта за игра.

Полувождът тихо ахна и се приведе напред. Онова, което видя, го бе накарало да загуби цялата си невъзмутимост. Над пластинката се появи човешка глава, напълно закрита с алена копринена качулка. През кръглите отвори в нея се виждаха само две хладни бледосини очи с леко разширени зеници.

За пръв път в живота си Прериен Пожар се почувства безпомощен и объркан. Никога не бе подозирал, че един ден ще се срещне — е, не съвсем, но почти — с легендата на подземния свят от двете планети. Че ще види наяве човека, известен единствено с прозвището Червената маска.

Той трескаво обмисли ситуацията, плъзгайки пръсти по дръжката на томахавката под бара. Да се опита да задържи просяка и чернокосия? Но на какво основание, хегемоните да го вземат? Онези от Племенния съвет бяха непредсказуеми, щом станеше дума за правата на бледоликите. Можеха да одобрят една насилствена акция, а можеха и да я накажат най-строго. Пък и четиримата до прозореца изглеждаха печени. Ако се стигнеше до бой, мохиканите със сигурност щяха да помогнат. Апахът също. За ацтеканеца не се знаеше, южняците предпочитаха да не се месят в делата на северните си съседи. Но при всяко положение нямаше да мине без кръв.

С тежка въздишка полувождът отдръпна ръка от томахавката.

Чернокосият бе станал на крака. Пръстите му се впиха в рамото на просяка и го помъкнаха към вратата. Прериен Пожар пристъпи натам, но останалите трима втренчиха в него заплашителни погледи и се надигнаха иззад масата. Опиташе ли се да излезе, боят беше неминуем.

Той отстъпи назад, опря гръб във вратата към кухнята, напипа дръжката и я натисна. Нямаше друг избор — трябваше да прати готвача до най-близкия пост на пристанищната охрана. Ако дойдеха навреме, все щяха да измислят за какво да задържат бледоликите.

Все така заднешком полувождът влезе в кухнята, притвори вратата, обърна се и ахна за втори път.

Тенджерата със супа къкреше на печката, върху дъската за рязане лежаха купчинки накълцан лук и магданоз, в купата чакаха яйца за разбиване, но от готвача Харо нямаше и следа.

Сънят на канцлера Берилиус бе удивително ясен. Нещо повече, той знаеше, че това е сън и го сънува не за пръв път — макар че наяве не помнеше нито една подробност.

С фенер в ръка, облечен в простичка бяла дреха, той стоеше сред мрачна и пуста зала с гладки стени, изградени от грамадни блокове червен гранит. Смазваше го усещането за някаква чудовищна тежест, надвиснала над главата му. Невидими сили го притискаха от всички страни, стягаха в обръч гърдите му и го заставяха да гълта с мъчително усилие тежкия, застоял въздух.

Спомни си с кристална яснота онези ужасни нощи от детството, когато се събуждаше задъхан, разтреперан и облян в пот. Лекарите не можеха да му помогнат и сега той знаеше защо — болестта не бе в тялото му, а във виденията, идващи от далечната Тера. В дългото промъкване по тесни каменни коридори, където не можеше да се изправи и трябваше да лази на четири крака към незнайна цел, където го чакаше нещо още по-страшно.

Берилиус прекрачи напред и едва доловимият шум от стъпките му отекна звънко сред гранитните стени, притежаващи удивителна акустика. Слабата светлина на фенера огря грубо издялан каменен саркофаг, чийто ляв ръб беше отчупен от незапомнени времена. Всеки път, когато го видеше, Берилиус неволно се питаше как е попаднал тук — просто нямаше как да са го домъкнали по тесните тунели. Ала това бе най-малката загадка на тия страховити места.

На две крачки от саркофага той спря, пое си дълбоко дъх и се застави да погледне надолу. Както винаги каменният сандък беше празен. И все пак за миг въздухът над грапавото дъно сякаш затрептя и пред погледа на Берилиус стремително се смениха видения — тъй мимолетни, че почти се сливаха едно с друго. Първото бе младеж с тъмнокестенява вълниста коса, тънки устни, дълъг прав нос и сключени гъсти вежди; броня от изкусно съединени метални пластини покриваше горната част на тялото му; по средата на гърдите блестеше позлатено релефно изображение на женска глава със змии вместо коси. Последва го мъж в напреднала възраст с провиснал пред челото черен перчем и смешно орязани черни мустачки; облеклото му беше простичко — кафяви панталони и кафява риза, пресечена диагонално през гърдите от тънък ремък, навярно за закрепване на меч, макар че самото оръжие не се виждаше. За част от секундата се мярна старец в маслиненозелена униформа с прошарена рижава коса, властно навъсено лице и буйни пожълтели мустаци на заклет пушач.

После нищо. Отново празният саркофаг. И от него долетя глас — благ, гальовен, всемилостив… и изпълнен с неотвратима заплаха. Странно, но звукът му не отекваше от стените, а сякаш се разтваряше във въздуха веднага щом отминеше отвъд единствения слушател.

— Гордей се, бароне — изрече гласът. — Дълги години беше мой роб, мое сляпо оръдие. От днес ставаш мой верен слуга. Времената се променят, Берилиус. Вековете отминаха, звездите се изместиха и нови фигури излязоха на дъската. Голямата игра започва и никой не знае как ще завърши. Наближава денят на Чашата, заедно с нея идват три момчета и три момичета. Искам ги и ти ще ми ги дадеш.

Коленете на канцлера се подкосиха. Той падна на колене, преклони глава и прошепна:

— Да, господарю! Кълна се!

Магическото ехо на гранитната зала повтори обета му.

Ръмеше ситен предиобеден дъжд и засега в градината нямаше работа. Другите градинари се бяха прибрали в една от бараките за инструменти, а Риго седеше отзад под навеса и лениво пушеше старата си лула от мамутова кост. Казваха, че този навик е вреден за здравето и със сигурност беше вреден за джоба, тъй като почти всичкият тютюн се внасяше от Тера. Долнопробните сортове гемотютюн, отглеждани из влажните области около Морето на кризите и Морето на плодородието, просто не заслужаваха уважението на нито един сериозен пушач. Така или иначе, Риго не се вълнуваше нито за здравето си, нито за излишните разходи. С този занаят едва ли щеше да доживее до дълбока старост, а от тайните фондове на канцлерството му плащаха достатъчно добре, за да си позволи някои дребни капризи.

Но дори и в мигове на почивка той никога не си позволяваше да се отпусне докрай. Тренираният му поглед забеляза движение по алеята откъм двореца и Риго завъртя глава натам.

Беше Ермелинда, облечена в съвсем нова небесносиня рокля със сребърни бродерии по корсажа. Докато тичаше под дъждеца, тя изглеждаше тъй прелестна, че нещо трепна в сърцето на Риго, но той веднага прогони неканеното чувство. Когато си имаш работа с властните и богатите, трябва много добре да знаеш къде е границата и никога да не я прекрачваш. Неведнъж бе виждал докъде води нарушението на това правило.

Предполагайки, че момичето търси него, той стана и размаха ръка. Ермелинда го зърна, дотича под навеса и приглади влажната си коса. Не идва за упражнение, помисли си Риго, не и с тази нова рокля. Макар че би трябвало да тренира с всякакво облекло — бедата няма да пита как е облечена.

— Здрасти, Риго — кимна принцесата и се озърна. — Има ли някой наоколо?

Тонът на тия думи и нещо в погледа й го накараха да се напрегне.

— Здравейте, ваше височество — отвърна сдържано той. — С какво мога да ви услужа.

— О, я стига! — намръщи се леко момичето. — Откога стана толкова официален? Дошла съм просто да си поговорим.

Тревогата на Риго се засили. От богатия си опит знаеше, че думите „просто да си поговорим“ задължително предвещават неприятности.

— Ами добре — съгласи се той и засмука лулата, за да не изгасне. — Имаш ли нещо конкретно предвид, или искаш да си побъбрим за времето? Стария Морион го болят коленете — казва, че се задавала буря…

— Зарежи коленете на Морион — прекъсна го нетърпеливо Ермелинда. Тя се озърна отново и дълбоко си пое дъх. — Риго… какво знаеш за доктор Арамян?

Ето какво било, помисли си Риго. Бръкнала е в змийското гнездо.

За да спечели време, той пак засмука лулата, подаде ръка изпод навеса уж да провери дали още вали, и отговори с подчертано небрежен тон:

— Ами… добър доктор беше. От най-добрите. Ясна работа, друг не биха държали в двореца. Три пъти ми е шил рани — ако ти покажа белезите, ще се възхитиш. Същинска фина бродерия. А как носеше на пиене… Гледаш го — излочил кило и канче, другите вече се търкалят под масата, а на него нищо му няма. — Той помълча и добави: — Умря някъде преди десетина години, не знам дали го помниш. Трябва да си била на пет или на шест.

— Как умря? — рязко попита принцесата.

Риго премрежи очи и се застави да говори все тъй лениво и равнодушно.

— Убиха го.

Ермелинда го гледаше втренчено и той бързо вдигна ръце.

— Не ме гледай така! Нямам нищо общо, честна дума. Просто една вечер се беше запилял по кръчмите из крайните квартали и го заклаха улични апаши. Само след две тери стражата залови убийците — кесията с неговите инициали още беше у тях. Берилиус ги разпита лично. Признаха си и ги обесиха по бързата процедура.

Принцесата не го изпускаше от поглед.

— Значи всичко беше ясно и чисто, така ли?

Риго въздъхна.

— Виж сега, момиче, нищо на този свят не е ясно и чисто. Имаше разни слухове, но кога ли не ги е имало? Особено като става дума за кралския лекар… Чуй какво ще ти кажа. Недей да се ровиш из тия стари истории. Или в тях няма нищо, или има неща, които е по-добре да не докосваш.

— И само това ли ще ми кажеш?

Мундщукът на лулата изскърца между зъбите на Риго. Изведнъж го обзе гняв. Не знаеше точно кога е станало, но въпреки цялата си предпазливост все пак бе допуснал глупостта да се привърже прекалено към момичето. Какво ме интересува, каза си той. Вече е достатъчно голяма, за да си носи последствията. Щом толкова настоява да знае, кой съм аз, та да й преча?

А на глас отговори:

— Казах ти вече, имаше разни слухове. Доста народ си изпати заради тях, тъй че имай едно на ум. Разправяха, че баща ти е бил отровен. От Берилиус или от майка ти, а може би и от двамата. На стари години негово величество беше поомекнал, чуваше се дори, че искал да сложи край на враждата с Де Феро. А точно тогава се роди принц Ламборгин… Не знам момиче. Наистина не знам. Но ако кралят беше отровен, Арамян непременно щеше да разбере. И не казвай, че са го убили. Това стана цял месец след погребението. Докторът беше умен човек. Със сигурност щеше да духне, или поне да се застрахова по някакъв начин. Затова ти повтарям: не преобръщай старите камъни, никога не се знае какво може да изпълзи изпод тях.

Ермелинда продължи да се вглежда в очите му още една-две секунди, после рязко се завъртя и изтича назад към двореца.

Риго изруга полугласно и изтръска пепелта от изгасналата лула. От тютюна изведнъж му бе загорчало в устата.

Пръстите на момчето неуморно стискаха и отпускаха двете гумени топки, докато крачеше през пустинята, без да се оглежда. Познаваше тъй добре пътя си, че можеше да го измине дори насън. Всъщност насън го изминаваше много по-често, но никога не знаеше какво го очаква накрая — радост или кошмар.

Отвъд хребета на поредната пясъчна дюна изведнъж се разкри целта му — малък оазис, сред който ослепително блестяха водите на езерце. Листата на палмовата горичка бяха провиснали морно под палещото слънце, а в самия й край растеше ниска клонеста топола, по чиито вейки трепкаха завързани избелели парцалчета. Стари знаци на благодарност от изцелени хора. Ала вече отдавна никой не идваше тук. Хората смятаха мястото за прокълнато и със суеверен страх го заобикаляха отдалече.

Слизайки към оазиса, Елхаджиб забеляза, че неусетно е престанал да стиска топките и мислено се упрекна за това. Не биваше да се отпуска. Ръцете му трябваше да бъдат силни. Много силни.

Сърцето му се сви когато най-сетне зърна пред себе си онова, което палмите досега милосърдно бяха укривали от него — рухнали почернели стени, купчинки керемиди и камъни, стърчащи овъглени греди. Останки от един малък самотен дом, където някога обитаваха щастие, мъдрост и доброта. Той стисна зъби и прекрачи в руините.

Под една опушена каменна плоча в ъгъла се криеше неговата съкровищница. Елхаджиб повдигна плочата и измъкна от малката яма под нея три неща: обковано дървено ковчеже, стоманен лък и тежък колчан със стрели. Най-напред отвори ковчежето, изсипа вътре съдържанието на кесията си и въздъхна. Златните монети едва покриваха дъното, а трябваше да стигнат догоре… и пак не се знаеше дали щяха да бъдат достатъчни, за да изпълни целта си. Но колко трудно, о, Аллах, колко трудно се печелеха тия монети, дори когато си готов на всичко за тях.

Той върна ковчежето на място, метна колчана на рамо и с лъка в ръка тръгна към пустинята. Спомни си как ковачът го сметна за луд, когато му обясни какво иска. Но Елхаджиб не беше луд — макар че понякога сам се питаше дали е така. Във всеки случай знаеше много добре, че единствено лък от стомана би пратил стрелата тъй далече, както изискваше безумната му мечта.

На около двеста крачки от оазиса той спря, сложи на китката си кожения предпазител и извади първата стрела от колчана. Беше тежка, цялата обвита в олово, за да тежи повече и да лети по-надалече, стига ръката, която я праща, да е достатъчно здрава. Елхаджиб зареди лъка, изпъна тетивата с всичка сила и пусна стрелата. После посегна за втора, без да поглежда къде е паднала първата. Засега не гонеше точност — само сила и разстояние. След година, след две щеше да дойде ред и на точността. А после…

Когато изстреля всичките двайсет стрели, той тръгна да ги събира. Беше боядисал перата им в черно, за да се виждат по-добре върху пясъка. И все пак събирането им винаги се оказваше бавна и досадна работа, защото въпреки цялото му старание оловната обшивка не беше добре разпределена и стрелите се отклоняваха в полет.

Последната стрела бе стигнала по-далече от предния път и това го зарадва. Явно ръцете му укрепваха. Той прибра стрелата в колчана, обърна се и сякаш го облъхна леден вихър, когато видя оазиса — тъй тих, тъй спокоен, като че ли зад палмите все още имаше гостоприемен дом.

Ала дом нямаше. Нямаше го от онзи прокълнат ден, когато великата лекарска дарба на Фатин ал-Хакими погуби него и цялото му семейство.

Беше преди три години…

Голямата зала за приеми още кънтеше от бурните ръкопляскания, когато Марцио Пертинели излезе иззад завесата и поведе тримата водещи актьори от трупата към кралската ложа. Кралица Филомена ги посрещна с широка усмивка. Днес беше в отлично настроение — както заради веселата комедия, така и заради възможността да си поговори със сънародник. Виждайки, че актьорите се канят да коленичат, тя ги възпря с рязък жест и протегна на водача им ръка за целувка.

— Радвам се да ви видя, синьор Пертинели. Комедията беше колкото чудесна, толкова и поучителна. Наистина ме впечатлиха тия стихове:

— Превъзходна памет, ваше величество — похвали я Пертинели. — И много добра дикция. Ако можехте да излезете на сцената, бихте посрамили някои прехвалени актриси.

— Но с едно представление само ни възбудихте апетита — каза кралицата. — Би трябвало да останете поне за още две-три пиеси.

Пертинели изненадано се озърна към принц Ламборгин.

— Знаете ли, точно за това ни помоли и негово величество. За жалост турнето ни е планирано едва ли не по часове. Предстоят ни вечерни и нощни представления в Рейнхолд, Лансберг и Фра Мауро. Затова негово величество благосклонно се съгласи след ден да се върнем с пълна програма, ако нямате нищо против.

Филомена се пресегна и ласкаво потупа ръката на принца.

— Чудесно, момчето ми. Да планираш дори дреболиите — това е признак на истинския владетел.

— Би било добре обаче да пратите предварително списък с предвидените заглавия — обади се Берилиус. — Сам знаете, синьор Пертинели, че някои автори си позволяват твърде волни идеи. Дори стиховете, които нейно величество бе така добра да изрецитира, стъпват по границата на допустимото.

— Разбира се, ваша светлост — отвърна с поклон Пертинели. — Но смея да ви уверя, че правим всичко възможно, да не допуснем крамолни идеи на сцената.

— Стига сме говорили за политика — прекъсна го кралицата. — Подготвили сме скромно празненство във ваша чест. Надяваме се и останалите от трупата да уважат трапезата. А лично с вас, синьор Пертинели, ще се радвам да си поговорим за новините от Апенините. Теранските, не тукашните — добави тя и сама се разсмя на шегата си.

Тази вечер в подземната зала на хана беше сравнително спокойно. Около дървените маси седяха неколцина постоянни клиенти, а в ъгъла четирима пътуващи търговци чакаха Пипа да им донесе пържена наденица и яхния от астрабени.

Доктор Ха тъкмо начеваше втората халба бира, когато по стъпалата залитайки се спусна Дарго Бързовзел и закуцука право към него. Десният крачол на панталона му беше пристегнат с вехт парцал, около който се разливаше тъмно кърваво петно.

— Помогни ми, докторе — изпъшка той.

Коленете му омекнаха и щеше да падне, ако Ха не бе скочил да го подпре.

— Хей, момчета, помогнете да го сложим на масата — обърна се докторът към останалите неанди.

Те веднага се втурнаха на помощ, доволни от неочакваното разнообразие в скучната вечер. С общи усилия разчистиха масата, настаниха Дарго по гръб на нея и докторът опипа пострадалия крак. За щастие нямаше нищо счупено.

— Как стана тая беля, бе Дарго? — попита съчувствено Ха.

— Ами… бях се разсеял днеска, докторе — изпъшка нещастникът. — А като се свечери и заваля сняг — гледам, дървата няма да ми стигнат за цяла нощ. Е, рекох си, ще трябва да отскоча до гората. Почнах аз да сека, пък топорът като се отплесна…

— Ясно — кимна Ха. Завъртя се, огледа останалите и кимна на ханджията. — Е, Велд, сега ще видиш, че твоето момче не си губи на вятъра времето при мен. Айдо, ела тук да закърпиш тоя заплес.

— Ама докторе, ти на едно дете ли ще ме оставиш? — изстена отчаяно Дарго.

— Млък! — сряза го докторът. — Като се научиш да сечеш дърва, тогава давай съвети! А сега ще си траеш и ще търпиш. Давай, Айдо!

Айдо пристъпи напред. Неандите се отдръпнаха да му сторят път и той неволно се изпъчи, усещайки страхопочитанието в погледите им.

— Най-напред му събуйте панталона! — изкомандва момчето.

— Ама… Пипа е тук… — измънка Дарго.

— То пък да имаш нещо за гледане! — тросна се Пипа, но все пак мина в кухнята.

Докато сваляха окървавения панталон, Айдо махна с ръка на Ланс.

— Ти бягай да донесеш гореща вода и чист парцал. А вие, доктор Ха, носите ли си торбата?

— Че закъде без нея? — ухили се докторът.

— Добре, ще ми трябва кривата игла, чист конец и шишенце спирт.

Доктор Ха се озърна многозначително към останалите.

— Защо ти е спиртът?

Момчето за миг притвори очи, после усърдно изрецитира:

— Защото свети Ескулап е казал: Преварявай всичко, що има допир до открити рани, а ако не може да се извари — почисти го със спирт. Тъй раната няма да се подлюти.

— Личи си моят ученик! — гордо изрече докторът.

— А не може ли и малко спирт вътрешно? — помоли Дарго.

— Не може — отвърна сериозно момчето. — Спиртът е скъп.

— Ех, така ще си ида мърцина… — изпъшка страдалецът.

Ланс дотича от кухнята с котле гореща вода и чист парцал. Айдо грижливо избърса мястото около кървящата рана — първо с вода, после със спирт. След това положи длани върху пострадалия крак, отметна глава и затвори очи.

— Какво прави? — прошепна някой в настаналата тишина.

— Шшшшт! — тихо отвърна доктор Ха. — Гледай!

Измина минута, после още една. Изведнъж Дарго ахна.

— Докторе, ама то… Вече не ме боли. Какво направи това момче?

— Това момче, както го наричаш — заяви високомерно Ха, — е мой ученик и има ръце на целител. Велик доктор ще стане от него и някой ден ще се гордеете, че такъв неанд се е родил в нашето село. Продължавай, Айдо!

Като разтвори внимателно раната, момчето я избърса отвътре с парцалче, натопено в спирт. После бръкна в торбата, извади оттам гърненце с фин кафеникав прах и го показа не толкова на лекаря, колкото на останалите.

— Дъждовна гъба, наричана още калвация. Чудесно средство срещу загнояване.

Той посипа в раната две щипки от кафявия прах, след това вдяна иглата, избърса я със спирт и започна да шие.

Тук вече Велд не издържа и закри очи. От малък не понасяше да гледа кръв. Отвори ги едва когато чу сина си да казва:

— Готово. Дайте му да пие вода…

— Не може ли поне малко бира? — попита с надежда Дарго.

— Не може! — авторитетно отсече Айдо. — Вода. Може и малко боров сироп за подсилване. А после го отнесете да поспи в някоя от свободните стаи. Сега се нуждае от почивка.

Нареждането бе изпълнено усърдно и експедитивно. Когато неандите отново насядаха около масите, доктор Ха доволно засука грамадните си бакенбарди и потупа момчето по рамото.

— Браво, Айдо. Много добре се справи. Не ме изложи пред баща си — нека види, че имаш способен учител.

При тия думи Хурго Злитопор скочи от стола и се изпъчи пред лекаря.

— Много ти знае устата, докторе! Да не мислиш, че само ти умееш да учиш младите? Хей, Ланс, бягай да си донесеш учебния топор и покажи на почтената публика какво си научил от мен досега!

— Слушам, стотник Хурго! — отвърна Ланс и изтича за дървената секира.

За пръв път щеше да изпълнява движенията пред други зрители освен Хурго и Кийра — и това малко го плашеше, докато заставаше под любопитните погледи на клиентите. Но той затвори очи, пое си дълбоко дъх и се съсредоточи. После топорът заигра в ръцете му точно както бе показал Хурго през онзи пръв ден: рязко нагоре, кръг над главата, дъга на нивото на кръста, прехвърляне в другата ръка, обиколка напред и назад, свеждане до земята и светкавичен отскок нависоко.

Неандите цъкаха с езици и сипеха коментари:

— На това малкото да не му излезеш насреща.

— Да бе, ще те разсече и окото му няма да мигне.

— Ама топорът е дървен.

— Ами ако беше истински?

— Ако беше истински, плюя си на петите и дим да ме няма.

Серията приключи. Ланс спря и умората го налегна изведнъж. Той залитна и бързо седна, преди някой да забележи колко е изтощен.

— Хубаво е, че си левичар… — промърмори Хурго Злитопор. — Всъщност и хубаво, и лошо.

— Защо? — тревожно попита Велд.

Хурго отпи от халбата си и обясни:

— Левичарите по-лесно усвояват похватите на Черния път. Така могат да станат ненадминати бойци. Ама е опасно. Увлекат ли се, могат да стигнат до гибел. Някой ден ще пратя момчето горе в манастира да си поговори с ратник Гозамбо. Той разбира от тия неща — бил е голям човек в ордена на Магедонистите, но изпаднал в немилост.

— Как така? — намеси се Пипа, която току-що бе сервирала на търговците. — Нали казваш, че е опасно?

— Опасно е, ако не се владееш — отговори сериозно Хурго. — Затова казвам: рано му е още. След време ще почне да разбира кое как стои. А и аз ще го съветвам как да избегне капаните на Черния път. Не бой се, Пипа, няма да оставим момчето да погине…

— Дано… — въздъхна Пипа и влезе отново в кухнята.

— Какво толкова спешно има, бароне? — попита недоволно Филомена. — Не можеше ли да изчака до сутринта?

— Простете ми, ваше величество, но мисля, че не може — отговори с поклон канцлерът. Преди два часа получих по телеграфа списъка с пиесите, които смята да ни представи Пертинели при следващото си гостуване. Ето, вижте.

Кралицата пое листа от ръката му и зачете заглавията.

Последното заглавие беше подчертано на два пъти. Филомена го прочете още веднъж и се навъси.

— „Шекспир, принц английски“? Това да не е онази пиеса… „Има нещо гнило в Англия“?

— Същата, ваше величество — потвърди Берилиус.

По лицето на кралицата избиха червени петна.

— Възмутителен пасквил! — повиши глас тя. — Какво си въобразява Пертинели, та иска да ни представи тази отвратителна гавра с кралската власт?

— Пертинели няма вина — бързо каза Берилиус. — Нали видяхте какво е написал: по лично желание на негово величество Ламборгин. Позволих си да изясня как стоят нещата. Интересът на негово величество към пиесата е бил предизвикан от някои забележки на магистър Равачандра.

— Равачандра? Тая тиха вода… Що за човек сме поканили да възпитава принца, бароне?

Берилиус сви рамене.

— Ако си спомняте, аз от самото начало не го одобрявах, ваше величество.

— Добре, добре! — махна с ръка Филомена. — Мразя този ваш навик вечно да излизате прав. Ще се погрижите ли да ни отървете от компанията на Равачандра?

— Разбира се, ваше величество. Позволете да се оттегля.

Обедната жега все още не бе проникнала през дебелите стени на дневния дворец, но всички вече се бяха оттеглили в подземните покои докато отминат най-горещите тери. Коридорите пустееха и стъпките на Риго глухо кънтяха под каменните сводове.

Ненадейно иззад един ъгъл пред него изскочи Ермелинда и той неволно изтръпна като видя лицето й. Момичето беше разярено — така разярено, че Риго направи крачка назад и примирително вдигна длани пред себе си.

Принцесата отвори уста, поколеба се в търсене на думи и заби обвинителен пръст в гърдите му.

— Ти ли беше?

Риго се обърка.

— Чакай малко… За какво питаш?

— Питам ти ли беше — повтори тя.

— Не те разбирам — разпери ръце той. — За какво ми говориш?

Гласът на Ермелинда стана убийствено язвителен.

— Говоря ти за това, че прогониха Равачандра — единствения свестен човек около брат ми. Няма начин да не го знаеш. Сигурно знаеш също, че го обвиниха в кражба. Намериха в стаята му част от накитите на кралицата. Затова питам: ти ли беше?

Риго наведе глава, за да не вижда пламтящите й очи.

— Да, аз бях — тихо призна той.

Принцесата се задъха от ярост.

— Знаеш ли какво си ти? Един обикновен наемник, една продажна твар, готова на всичко заради мизерно заплащане! И като си помисля, че те смятах за свой приятел! Нищожество!

Думите го улучиха право в сърцето, но сърцето на Риго отдавна бе защитено с ледена броня. Той усети как в гърдите му се надига гняв, който не отстъпваше на гнева на момичето пред него?

— Ами ти, млада госпожице? Коя си ти, та да ме съдиш? Или си въобразяваш, че си по-малко продажна от мен? Позволи ми да те просветля: не е така. И ти заплащаш за хубавия си живот, като си затваряш очите пред онова, което ти готвят. Рано или късно ще те продадат като добитък на някой похотлив стар херцог. Могат да го наричат както си искат — годеж, брак — но всъщност е чиста покупко-продажба. Затова си затваряй устата, малката!

За секунда Ермелинда се вцепени, после изсъска и се нахвърли върху него като побесняла котка. Целеше се в очите му, но той успя донякъде да отбие удара и ноктите й оставиха кървави бразди по лицето му.

Разяреното момиче бе забравило всички уроци, получени от онзи, когото нападаше сега. Сипеше напосоки безразборни удари, а Риго, объркан както никога през живота си, поемаше част от тях, други успяваше да отклони или да отбегне. Накрая той се видя принуден да я сграбчи с две ръце като в клещи и да я притисне към себе си, за да усмири атаката.

И стана нещо, което никой от двамата не можеше да предвиди.

Устните им се срещнаха.

Това не бе нито любов, нито омраза, а някаква дива борба — като в ръкопашните схватки, които бяха разигравали десетки пъти. Устната на Риго се сцепи и двамата усетиха вкуса на кръв, опияняващ като скъпо теранско вино. Тя бе обрамчила лицето му с длани, той я стискаше тъй силно, че ребрата й пукаха. Залитнаха, блъснаха се в стената, продължиха да се целуват.

А сетне се озоваха на две крачки един от друг, замаяни и задъхани.

Двамата заговориха едновременно.

— Ваше височество…

— Риго…

— Ваше височество — повиши глас той. — Това беше лудост и не бива да се повтаря! Никога!

— Риго… — повтори тя.

— Млъкни, хегемоните да те вземат! — изруга той. — Момиче, имаш ли капка ум в главата? Ако съм жив в моя занаят, то е защото винаги съм си знаел мястото. Винаги съм знаел коя черта да не прекрачвам. Чуй ме, принцесо, ако поне мъничко държиш на мен, отсега нататък ще стоиш настрани. Разбра ли?

Без да чака отговор, Риго се завъртя и със забързана, несигурна крачка се отдалечи по коридора.

Ермелинда изтича към стаята си. Всичко се замъгляваше пред очите й, и това я накара да недоумява, докато осъзна, че плаче.

На половината път от пристанището към странноприемницата Алекс спря и се обърна назад. Макар и отдавна позната, гледката винаги спираше дъха му от възхищение.

Нощта падаше над града, мракът прииждаше и улиците притихваха. Ала през огромната арка на портала, надвиснала над залива, нахлуваха снопове ослепителна дневна светлина, чиито лъчи обливаха със злато водите на пристанището, швартованите край кея кораби и дългите редици пристанищни складове. Точно в момента под арката минаваше фрегата с издути платна от топлия терански вятър и графът изпита старата тръпка на страхопочитание пред могъществото на Древните. Само за миг този кораб бе изминал разстояние, за което биха му трябвали поне две години плаване — разбира се, ако изобщо имаше воден път между двата свята.

Днес действащите портали се брояха на пръсти, но Алекс знаеше, че някога са били стотици. Повечето бяха престанали да работят и стърчаха насред равнините или по морските брегове като безполезни паметници на някогашното величие. Други може би все още действаха, укрити под водите на моретата.

За кой ли път Алекс се запита какво би било да живее в онази велика епоха. И какъв ли би бил. Вероятно все същият, помисли си той и се усмихна.

— Извинете, благородни господине.

Алекс стреснато се завъртя и неволно докосна дръжката на меча, но веднага отдръпна ръка. Човекът пред него изглеждаше съвсем прилично: застаряващ слаб мъж с рядка прошарена коса, облечен в закърпени, но чисти и спретнати дрехи. Мастилницата и калъфът за пера, закачени на колана му, издаваха, че е писар — навярно в пристанищната или митническата администрация.

— Да — отвърна любезно графът. — Какво ще обичате?

Непознатият протегна ръка напред, разтвори пръсти и Алекс тихо ахна, когато видя върху дланта му правоъгълна черна пластинка колкото карта за игра.

— Един човек ми заръча да ви отведа при него — обясни писарят. — Ако нямате нищо против, разбира се. Каза, че вече веднъж сте разговаряли.

Графът мълчаливо кимна. Това явно бе достатъчен знак на съгласие, защото писарят се обърна и тръгна към пристанището, после зави покрай мрачните грамади на складовете и накрая спря пред неизмазана двуетажна сграда със стени от грубо издялани каменни блокове.

— Тук — посочи той боядисаната в зелено врата. — Средната стая на горния етаж. Приятна вечер, благородни господине.

Алекс се поколеба за момент, после решително отвори вратата и се изкачи нагоре по скърцащи дървени стъпала. Тук беше почти съвсем тъмно, затова той докосваше стената с лявата си ръка, а дясната не отдръпваше от дръжката на меча.

В сумрака на горната площадка едва се различаваха три врати. Графът отвори средната и прекрачи в сенчеста стая, осветена само от оскъдните терански дневни лъчи, навлизащи през прашния прозорец. Мебелировката беше оскъдна — протрит килим на пода, грубо дървено легло в ъгъла, маса и два стола. Без особена изненада Алекс видя зад масата да седи мъж в сини работни дрехи с червена качулка, закриваща цялото му лице.

— Ето, че отново се срещаме, граф Медлер — изрече любезният мек глас. — Заповядайте, седнете да поговорим.

Алекс придърпа стола и седна от другата страна на масата. Опита се да прецени що за човек седи срещу него, но не стигна по-далече от очевидното: висок, слаб, добре възпитан и без съмнение много умен.

И много опасен, добави си той на ум.

— Боя се, че при предишния ни разговор може да сте си съставили погрешно мнение за мен — заговори Червената маска. — Бих искал да ме смятате за приятел, а ако това е невъзможно — поне за съюзник.

— Трудно е да приемеш някого за приятел, когато те изнудва — възрази графът.

— Точно това имах предвид, граф Медлер. Вие виждате в мен онова, което вижда целият свят: един всемогъщ и тайнствен престъпник. Не крия, че по принцип тази роля ме устройва — особено като параван за истинските ми цели. Но за изминалата една година от предишния ни разговор се случиха много неща. Мрачни времена се задават, драги ми графе. По-мрачни, отколкото можете да си представите. И в такива времена всяка дружеска ръка е по-скъпа от злато. Затова повтарям: бих желал да бъдем приятели, или поне съюзници. Как мога да ви убедя, че съм искрен?

— Много добре знаете как — отговори Алекс, опитвайки да се пребори с инстинктивната неприязън към този странен човек. — Дайте ми онова, което искам… или поне кажете при какви условия мога да го получа.

Червената маска вдигна пръст.

— А! Ето, че почваме да говорим по същество. Но точно тук възникват проблемите, граф Медлер. Нека ви дам един хипотетичен пример. Представете си, че пред вас стои слепец, който желае само едно — да върви напред. Вие обаче виждате, че стъпките му водят към пропаст. Няма ли да го възпрете?

— Твърде неясен пример ми давате… впрочем как да ви наричам?

— Обикновено не ме наричат никак. — Гласът на Червената маска звучеше леко развеселено. — Но когато все пак се налага, предпочитам името Янус. Може би сте чували за него — двулик античен бог на вратите.

— Добре… Янус — съгласи се Алекс. — Да разбирам ли, че аз съм слепец и вървя към пропаст?

— Донякъде. Заслепява ви надеждата да откриете изгубения си внук. Но кажете ми, граф Медлер, ще можете ли да го опазите? Не, не бързайте да отговаряте. Първо си припомнете как изгубихте неговите родители. И разберете едно: животът на това момче е застрашен не само от могъщи врагове, но и от… нека ги наречем свръхестествени сили.

Алекс не успя да се въздържи от скептична гримаса.

— Не вярвам в свръхестественото — или поне не вярвам, че се намесва пряко в живота ни. Дайте ми меч в ръката, верни другари и палуба на добър кораб под нозете, с останалото сам ще се справя.

— А пророчеството? — меко напомни Червената маска.

— И в пророчеството не вярвам. За мен то е измислица на невежи и суеверни люде.

— Можем да спорим по въпроса, но сега не му е времето. Няма да отречете, обаче, че повечето хора вярват в пророчеството, било то вярно или не. И тази вяра сама по себе си е сила, с която трябва да се съобразявате. Извинете ме за грубостта, но знаете не по-зле от мен, че именно заради пророчеството загинаха синът ви и неговата съпруга. И от тогава същата заплаха тегне над техния син. Затова ще повторя въпроса: как ще опазите момчето, ако ви помогна да го намерите?

— Какво толкова сложно има? — сви рамене Алекс. — Ако знам къде е, веднага ще го прибера на сигурно място в Капела, където не могат да припарят агенти на кралската власт.

Смехът, който се раздаде изпод качулката, не прозвуча обидно — беше по-скоро съчувствен, отколкото снизходителен.

— Защо им е да припарват, когато вече имат на място свой човек? Странно нещо са честните хора като вас, графе. Учудвам се, че за толкова години не сте разбрали: братовчедът на съпругата ви, граф Исидорус, е доверен агент на канцлера Берилиус. Впрочем, именно на него се дължат зачестилите напоследък пиратски нападения над търговските кораби на Де Феро.

— Братовчедът Ноа? — възкликна Алекс. — Не може да бъде!

Янус поклати глава.

— Проявявате похвална лоялност към роднините. Естествено, прав сте да не ми вярвате слепешком. Но ще се убедите в най-скоро време, когато ви пратя доказателства за подмолната дейност на Исидорус. Което ме връща пак към въпроса: как ще опазите внука си, след като го откриете?

— Лично ще бдя над момчето! — отговори разпалено Алекс. — Ще го обкръжа с най-верни хора и няма да допусна заплахата да стигне до него.

— Прекалено праволинейно — възрази Червената маска. — Допускате огромната грешка да приемете съществуването на заплаха, а после да търсите пътища за нейното отстраняване. А нима не би било по-лесно, ако заплахата просто не съществуваше?

— Какво искате да кажете?

— Опитайте се да разберете ситуацията, граф Медлер. В момента кралицата и канцлерът вярват, че момчето е мъртво и това автоматично премахва всяка заплаха за него. Младият Ланс, уверявам ви, се чувства отлично. Живее в скромно, но щастливо семейство, което се грижи за него и го обича. Какво повече може да иска едно момче на тази възраст? Разбирам вашите чувства, но нима ще проявите егоизма да им се поддадете с риск за живота на внука си?

Алекс не отговори веднага. Изпитваше все по-силна неприязън към този тип, който се опияняваше от собственото си красноречие и съвършено безсрамно манипулираше събеседника. И все пак нямаше как да не признае, че Червената маска е прав. Ако трябваше да постави от едната страна на везните благополучието на внука си, а от друга страна — желанието да го намери, би било егоизъм да се поддаде на личните чувства.

Разбира се, при условие, че Червената маска казваше истината.

— Добре, да речем, че се съглася — бавно изрече той. — Но нима искате да се откажа от момчето за цял живот?

— Не — поклати глава човекът зад масата. — Само за още четири години, или дори по-малко.

— Защо точно толкова?

— Защото тогава ще се разрази голямата буря и Ланс Де Феро ще бъде в самия й център. Задава се война, графе. Вярвате или не, но вторият Армагедон наближава — и когато избухне, вашият внук ще бъде онзи, който има шанс да спаси света. Нима не усещате признаците на идващата война? Прастарият ред, въведен някога от Железния крал, се разклаща все по-осезаемо. Неприязънта между хора и неанди нараства, джуджетата на практика са извън обществото, а Малкият народ… той отдавна се е оттеглил, само шепа твърдоглавци все още не желаят да напуснат този свят. Започне ли тази война, ние с вас ще бъдем съюзници, независимо дали го желаем или не. Рано или късно ще трябва да опрем гръб до гръб и да се бием, за да не бъдем разгромени поотделно.

Алекс дълбоко си пое дъх и се втренчи в бледосините очи зад маската.

— Ще бъда груб, Янус. Какво ми доказва, че сте искрен, а не се опитвате да ме управлявате като кукла на конци? Откъде да знам, че наистина сте на моя страна — и че Ланс е жив?

В очите на събеседника му трепна нещо подобно на веселие.

— Първото доказателство ще получите скоро. Вече ви казах, очаквайте писмени документи, разкриващи подмолната роля на братовчеда Ноа. Колкото до внука ви… Нали знаете израза „Око да види, ръка да пипне“. Е сега ще ви го демонстрирам по един малко необичаен начин. Подайте ми ръката си.

И Янус пръв протегна ръка през масата. Беше странна ръка, почти женствена — крехка, с изящни кости и бледа прозирна кожа.

Алекс се поколеба, после на свой ред посегна напред. Усети под пръстите си хладната кожа на Червената маска и докосването го изпълни с удивително, необяснимо доверие. Сетне изведнъж се случи нещо невероятно. Всичко наоколо изчезна и графът се озова в друга стая, или по-скоро малък склад, както подсказваха рафтовете покрай стените, отрупани с разни стоки. През разбития прозорец се лееше ярката светлина на знойно пладне и в нейните лъчи долу по пода блестяха парченца стъкло.

В ъгъла имаше голям сандък, обкован с желязо. Приведено над него, едно момче с парцаливи дрехи и вехт тюрбан на главата трескаво човъркаше ключалката на катинара. Графът не успя да го разгледа добре, защото видението изчезна също тъй бързо, както се беше появило.

Той неволно разтвори пръсти.

— Това ли беше внукът ми?

— Не — отговори Янус с лека досада. — Не знам кое е това момче, но образът му често се появява, когато си мисля за Ланс Де Феро. Подозирам, че съдбите им са обвързани, но как — това все още е тайна за мен. Извинявайте, граф Медлер, налага се да повторим.

Повторното докосване на ръката му мигновено породи ново видение. Този път графът се озова в сигнална кула, стърчаща над гол скалист хребет. По хълмистата местност далече долу на запад гаснеха сетните лъчи на залеза, откъм изток прииждаше нощ и там се тъмнееше кръгло езеро в средата на обширен кратер. Алекс се опита да разпознае мястото, но такива места имаше хиляди на Селена. Това бе една от най-разпространените географски формации — пръстеновидна планина с възвишение по средата, най-често превърнато в остров от изобилните води на утринното топене и вечерните дъждове.

Както всички подобни кули, и тази имаше четири прозореца, ориентирани към четирите посоки на света. До западния седеше болезнено слаб монах с изпито лице, облечен в традиционното черно расо и с бяла качулка на Магедонисткия орден. Облакътен на перваза, той се взираше в далечината тъй съсредоточено, че Алекс неволно се усмихна, като си спомни думите от старата приказка: „Сестричке Ан, виждаш ли някого на пътя?“.

Внезапно монахът извърна глава. От квадратния отвор на пода се подаде чорлавата глава на тринайсет-четиринайсетгодишно момче. То пъргаво се изкатери горе и монахът с усмивка му махна с ръка.

— Здравейте, ратник Гозамбо — поздрави момчето.

Алекс го гледаше със затаен дъх. За пръв път виждаше внука си и от пръв поглед момчето му се стори грозновато — с дълга провиснала коса, леко прегърбена стойка и вехти конопени дрешки. Но като се взря в лицето му, изведнъж забеляза удивителна прилика със стария херцог Ларс. Същата масивна челюст, същият прав, тънък нос, същите надвиснали вежди, издаващи характерното за рода Де Феро упорство.

— Здравей, Ланс — отвърна монахът. — Радвам се да те видя. Повечето момчета престават да идват насам, щом се понаучат на четмо и писмо. Но за теб винаги съм имал надежди…

Видението трепна и изчезна. Алекс отново седеше в сумрачната стая и гледаше как ръката на Червената маска бавно се отдръпва от неговата.

Мълчанието между двамата събеседници се разтегли докато стана непоносимо. Накрая графът облиза устни и проговори с усилие:

— Значи това е моят внук Ланс Де Феро?

— Да — кимна човекът отсреща и пак замълча.

— И вие искате да се откажа от него за още четири години?

— Нищо не мога да ви наредя, графе. Каквото и да си мислите, спрямо вас аз съм безсилен, защото сте един от много малкото ми истински съюзници. След четири години аз ще се нуждая от вас и вие от мен. Мога само да ви моля: ако успеете в своите търсения на момчето — а аз не се съмнявам, че отсега нататък ще го търсите още по-упорито — в името на всичко свято стойте настрани. Не рискувайте да привлечете вниманието към него, това ще го погуби. Когато му дойде времето, съдбата сама ще ви събере. А дотогава се задоволете с мисълта, че Ланс е щастлив. И… се гответе за война.

— Боя се, че ме надценявате — възрази Алекс. — Не съм нито владетел, нито генерал. От мен най-много да излезе добър полеви командир, а и това не е особено сигурно.

— Вие пък се подценявате, графе. Нима не сте пребродили цяла Селена на длъж и шир? Нима не познавате теранските и селенските морета като собствения си джоб? Нима нямате връзки във всяко пристанище и което е особено важно — във всяко пустинно племе от обратната страна на Селена? И накрая, нима нямате достъп до могъществото на търговската империя Де Феро?

— Какъв достъп? — въздъхна Алекс. — Империята е на Грималда. Честно казано, към нея трябваше да се обърнете. С нейното приказно богатство би ви била далеч по-полезна.

— Богатството е като слама — поклати глава Червената маска. — Първите вихри на войната ще го отвеят, първите пламъци ще го изпепелят. А има и още една причина да не се обърна към нея. Вярвате ли, че тя би изтърпяла четири години, без да прегърне внука си? Дори ако знае, че с това ще го обрече на смъртна заплаха?

Алекс не отговори.

— Няма, нали? — продължи Червената маска след кратко мълчание. — В това отношение жените са свирепи и непреклонни като самките на дългозъба. Затова се обърнах към вас и мисля, че всичко си казахме. Няма повече да ви отегчавам с моята словоохотливост. До нови срещи, графе. Желая ви всичко най-хубаво… и се гответе за най-лошото.

Той стана и леко се поклони. Разговорът беше приключил.

Наближаваше краят на дежурството и от умора ратник Гозамбо бе изпаднал в състояние, подобно на транс. Вече не усещаше тялото си и всичко се размиваше пред очите му, освен далечната сигнална кула на отвъдния хребет на Тихо.

Тих шум откъм стълбището го накара да извърне глава с надеждата, че смяната е подранила. Но вместо монашеска качулка, от квадратния отвор на пода се подаде чорлава момчешка глава. За миг Гозамбо се изненада, после позна гостенина и с усмивка му махна с ръка.

— Здравейте, ратник Гозамбо — поздрави момчето.

— Здравей, Ланс — отвърна монахът. — Радвам се да те видя. Повечето момчета престават да идват насам, щом се понаучат на четмо и писмо. Но за теб винаги съм имал надежди. Какво те води насам?

— Исках да ви питам за Черния път. Знам, в училище ни обяснявахте за него, но много неща не разбирам.

— Добре, момчето ми, питай — отвърна монахът и пак насочи поглед към западния хребет, защото дежурството не биваше да се прекъсва нито за минута.

— Ами… — Ланс се поколеба. — От известно време старият Хурго Злитопор ме учи на бой със секира. И той каза, че Черният път можел да ми помогне, ама още съм бил много малък за това.

— И е напълно прав — съгласи се Гозамбо. — Виж, Ланс, едно е да ви уча на основните догми на Черния път. Знам, че за повечето от вас всичко влиза през едното ухо и излиза от другото. В най-добрия случай ще спазвате тия догми чисто формално, без да си правите труда да ги разберете. Както, уви, става с повечето неанди, които дължат на Магед самото си съществуване, а тайничко клонят към Белия път. Но да разбереш Черния път, да вникнеш в самата му същност — това е съвсем друго. Трябва да го правиш с искрено желание и да отделиш години. Ако наистина търсиш това познание, идвай при мен, ще се опитам да ти помогна. И едва когато си изминал поне началото на Черния път, тогава можеш да потърсиш неговото приложение във военния занаят. Защото прекрачиш ли неподготвен натам, Немият брат ще те погуби.

— А кой е Немият брат? — запита момчето с жив интерес.

Ратник Гозамбо помълча, търсейки най-простичките думи.

— Виждаш ли, Ланс, във всеки от нас има две същества, а не едно. Първото — това е нашето „аз“, онова, за което се смятаме и което виждат околните. Но има и друго „аз“, скрито дълбоко в нас като сръчен и мълчалив слуга, готов винаги да свърши работата наместо нас. Не ти ли се е случвало многократно да вършиш по две неща наведнъж? Например да ядеш и да разговаряш? Или да работиш нещо, а да си мислиш за съвсем друго?

Ланс бързо кимна.

— Точно това е Немият брат — продължи Гозамбо. — Онзи, който поднася лъжицата към устата ти, докато си се увлякъл в разговора. Или който работи, докато ти се унасяш в мисли. Скромен и работлив, той е винаги нащрек, винаги се грижи нещата да бъдат наред, докато ние се разсейваме. Но и той си има чепат характер. Не си ли забелязвал как понякога вършиш съвсем необясними неща — особено на сегашната си възраст? Как нещо те тласка към пакости, дори когато знаеш, че ще си изпатиш?

Момчето отново кимна.

— Това пак е работа на Немия брат. Случва се да му омръзне слугуването и тогава се опитва да вземе връх, за да се позабавлява и той. Най-често с печални последици. Няма как да бъде другояче, тъй като не е създаден за господар. Той е просто слуга на истинското ни „аз“. И като всеки добър слуга познава отлично всяко кътче на своя дом — нашето тяло. Узнаем ли как да го помолим, ще изстиска от това тяло всички резерви на способности, сила и воля. Но не му ли сложим юзда при това, ще продължи да ни тласка към свърхчовешки усилия до пълно изтощение… или дори до гибел. Затова трябва много да внимаваме, преди да му дадем власт над себе си, особено ако държи оръжие. Някога са наричали такива бойци „берсеркери“. Били са страховити противници, изглеждали неуязвими, но смъртта ги покосявала само след няколко битки. Тъй че, драго мое момче, старият Хурго е прав. Още ти е рано да си играеш с Немия брат. Но Черният път ще ти помогне да стигнеш до това тънко и опасно изкуство. Засега няма да ти говоря повече. Помисли над това, което ти казах, а когато започнеш да си задаваш въпроси, ела пак при мен.

Въпреки напредналия вечерен час Филомена все още не се беше пренесла в нощните си покои и откъм стените на кабинета й вече лъхаше мраз. Беше си наметнала дебелата кожена мантия и със злорадство видя, че спешното повикване е накарало Берилиус да дойде по дневни дрехи. Точно така трябва да бъде, помисли тя. Нека да проличи, че никак не съм доволна.

— Не мога да ви разбера, бароне — хладно изрече тя. — Винаги сме били на едно мнение по въпроса за Ермелинда. Но от известно време щом стане дума за търсене на съпруг, вие започвате… нямам друга дума, започвате да шикалкавите. Оставам с впечатлението, че не желаете да използваме един неин бъдещ брак за благото на короната.

Канцлерът усети как по устните му трепва високомерна усмивка и побърза да я усмири. Тази глупава и самонадеяна жена беше тъй прозрачна със своята наивна инсценировка. Опитваше се да го накара да се чувства неудобно — него, избраника на Сянката, която дори сега стоеше невидима зад гърба й, гледайки благосклонно Берилиус с пламтящите си очи.

— Така е, ваше величество — отговори спокойно той и сам се удиви на гласа си. Макар и тихи, думите му прозвучаха мощно и убедително.

Кралицата се стъписа. Не бе очаквала такъв отговор и й трябваха няколко секунди, за да попита рязко:

— Защо?

— Защото един брачен съюз не е най-добрият начин да използваме нейно височество. И ако помислите, ще го разберете веднага. Да речем, че я омъжим за сина на един или друг херцог. Естествено, така печелим ценен съюзник. Ала още по-естествено ще е всички останали да бъдат разочаровани. Най-разочарованите ще станат наши тайни врагове. И трудно би могла да се прецени какво губим, когато печелим.

Филомена раздразнено тръсна глава.

— Винаги сте бил ненадминат в сладките приказки, бароне. Кажете тогава какво печелим, като губим една възможност да си осигурим съюзник?

— Много печелим, ваше величество. — Гласът на Берилиус неусетно стана мек, ласкав. — Позволете ми да ви върна към далечното минало. Приказната страна Англия ни е оставила много легенди, и една от тях е за кралицата-девственица Елизабет. Тя отхвърляла всички предложения за брак и казвала, че е сгодена за целия си народ. Затова народът я боготворял… макар че според друга легенда си позволявала някои волности — например да язди на кон, загърната само с дългата си коса.

— Скандално! — промърмори Елизабет, но гледаше канцлера с жив интерес в очакване на подробности.

— Представете си нейно височество Ермелинда в подобна роля — продължи Берилиус, пренебрегвайки безмълвното й любопитство. — Вярната сестра, изцяло отдадена на своя народ и на височайшия си брат. Прелестното, обаятелно лице на властта. И същевременно нежната ръка, чрез която негово величество ще може да върши онова, което не е допустимо за твърдата кралска десница.

В очите на Филомена трепна съмнение, после бавно разбиране. Берилиус мислено се усмихна. Колко лесно се управляват хората, когато умееш да докоснеш потайните струни в душите им.

— Ще си помисля — каза кралицата, ала в гласа й нямаше и следа от колебание. — Ще си помисля… Но да вървим в нощните покои, бароне. Тук е студено, а вие сте по дневни дрехи.

Нусафер Елхаджиб с бавна крачка се върна към опушените руини, пусна стоманения лък и колчана, и се просна по гръб в сянката на лозницата. Ръцете го боляха от претоварване, но беше доволен — стрелите стигаха все по-далече и по-далече. Вече трудно успяваше да открие някои от тях.

Имаше и още една причина да бъде доволен. С един-единствен удар бе успял да напълни ковчежето в тайника си почти до половината. Разбира се, като всяко хубаво нещо, и това си имаше обратна страна. Али Акбар, най-големият каирски посредник в търговията с дрога, щеше да дири под дърво и камък наглия крадец, дръзнал да посегне на спечелените му с труд и страдания (най-вече чужди) пари. Елхаджиб се надяваше името му да остане в тайна, но благоразумно реши да напусне града за един месец. И ето че вече от седмица живееше тук, в оазиса.

Суровите условия ни най-малко не го притесняваха. Можеше да спи под открито небе, беше си донесъл брашно, сушено месо и ориз, а фурмите от палмите допълваха оскъдното му меню. Вода имаше в изобилие. Ала не бе подозирал, че най-много ще го тормози скуката. Колкото и да се товареше с физически упражнения, разполагаше с твърде много свободно време, през което отчаяно му липсваше суматохата на големия град.

Един слънчев лъч се провря през листата на лозницата и падна право върху лицето му. Момчето примижа и извърна глава настрани. Пред погледа му трептяха пъстри кръгове. А когато постепенно се разсеяха, той зърна нещо, което го накара да зяпне от изненада.

Някога край стената растяха розови храсти, за които майка му се грижеше неуморно. Пожарът ги бе изгорил до корен. Ала по някакво чудо в черните чуканчета се бе съхранил живот и сега от тях избиваха крехки зелени листенца.

Ноздрите на Елхаджиб потрепнаха, сякаш отново усещаше уханието на тия рози, плъзнали нагоре по белосаната стена. После той си спомни за парфюмите, които приготвяше баща му от пустинни цветя.

— Най-уханни са цветята след дъжд, синко — казваше Фатин ал-Хакими. — Дъждът е рядка благословия тук, в пустинята, ала падне ли, виждаш как зеленината изведнъж избуява, за да се порадва на мимолетната влага. Тогава опитните билкари събират ароматни цветя, слагат ги в алабастрови съдове с течно масло и заравят съдовете в горещите пясъци за година.

Точно така правеше баща му. Когато след година прибираше алабастровите делви, той ги слагаше на хладно долу в мазето и малкият Абдул често слизаше там да отхлупи съдините и да се наслаждава на омайните благоухания.

Мисълта за мазето накара Елхаджиб да надигне глава. Дали бе оцеляло под развалините? Навярно. Ако разчистеше обгорелите греди от отвора, можеше да слезе там и да почива на хладно.

Той разкърши вдървените си рамене и се изправи. Можеше да започне разчистването още сега. Във всеки случай така щеше поне временно да се отърве от скуката.

Докато пристъпваше към купчината обгорели греди и камъни, горещият пустинен вятър хвърли пред нозете му бяло парцалче, откъснато от тополата в края на оазиса. Момчето се наведе, разгъна парченцето плат и като присви очи, разчете върху него избелял надпис: „Благословен да си, благодетелю, що даряваш живот“.

Нещо свито до болка в гърдите му изведнъж се отпусна. Той дълбоко пое дъх и огледа руините. Вече не ги мразеше — те бяха просто развалини. Жертва като самия него. Остатъци от родния дом, съхранили въпреки всичко искрица живот и топлина.

Елхаджиб се наведе и подхвана първата овъглена греда. Знаеше, че мине ли часът на отмъщението, отново ще построи къща тук и ще заживее в нея, ако душата му успее да се съживи като обгорелите рози.

… И всичко стана като в приказките.

През едно слънчево ранно утро откъм Фрамаурската порта се зададе открита бяла каляска, цялата окичена с червени рози. Теглеше я впряг от четири великолепни бели жребци, кочияшът бе също в бяло от глава до пети, а зад него седеше Ектор Буска, облечен в пищен тъмносин костюм с полувоенна кройка.

Цялата прислуга се струпа на прозорците на двореца. Госпожица Леверие дотича, надникна навън и припадна — малко театрално според Ермелинда — в ръцете на камериерките и готвачките.

— Ставай, глупава жено! — скара й се принцесата с тайно злорадство. — Нямаш време за глезотии! Твоят човек ще влезе всеки момент!

Гувернантката мигновено се опомни и изстена отчаяно:

— Ами че аз нямам какво да облека!

— Имаш — успокои я Ермелинда. — Поръчали сме ти чудесна бледокремава рокля за случая. Специално от лейди ле Прико. — Тя се завъртя настрани. — Ромелия! Клара! Бягайте да вземете роклята от стаята ми и се погрижете за тая паникьорка. Искам до половин час да изглежда тъй хубава, както никога през живота си.

Докато двете камериерки отвеждаха слисаната госпожица Леверие, към Ермелинда се приближи Хугберт. Изглеждаше сдържан и невъзмутим както винаги, но в очите му трептяха весели пламъчета.

— Нейно величество е предупредена, милейди — докладва той. — Аудиенцията за господин Буска ще се състои незабавно.

Разтърсван от неудържими тръпки, Финеган с върховно усилие се изправи на крака. Омекналите му колене се подгъваха. Той подпря длани на писалището, прехвърли тежестта си върху тях и зачака пристъпът да отмине. Беше болен, ала дали ставаше дума за обикновена треска, или за телесно страдание, причинено от тежък душевен потрес — това не можеше да прецени с размътения си разум. Зъбите му тракаха от убийствения студ, пронизващ цялото му тяло, и той си помисли, че трябва на всяка цена да се стопли. Сети се за мангала в камбуза, но знаеше, че не би имал сили да се добере дотам.

Не толкова съзнателно, колкото механично, Финеган се озърна из тясната каюта и погледът му спря върху сивия плащ, закачен на една от медните куки откъм вътрешната страна на вратата. Странен плащ, отбеляза частицата здрав разум, незасегната от болестта. Мекият, тънък плат сякаш излъчваше бледо сияние в полумрака на каютата и заблуждаваше взора, изглеждайки ту черен, ту тъмносив, ту почти бял. Монахът повдигна крак, пристъпи натам, залитна и се подпря на стената. Посегна с трепереща ръка, смъкна плаща от куката и опита да се наметне, но нямаше сили дори за това. Едва от третия опит успя да се загърне — и ласкавият допир на непознатата материя изведнъж стори чудо. Треската мигновено отмина, главата му се избистри като небосвод след лятна буря и енергията почна да се завръща в изтерзаното му тяло.

Отначало предпазливо, после все по-уверено Финеган се изкачи по стъпалата към палубата, заобиколи откъм левия борд и когато надстройката престана да закрива носа на кораба, поредната изненада го накара да застине за миг.

Не беше сам!

Едно безжизнено тяло бе клюмнало до фокмачтата, привързано здраво с въжета към нея. Вкочанените му ръце продължаваха да стискат дори в смъртта голяма златна чаша, украсена с един-единствен едър, кървавочервен рубин. Чорлавата коса провисваше пред лицето на покойника, но монахът веднага го разпозна. Беше Нико. Финеган отново си спомни последните редове от корабния дневник: „Нико не е на себе си. Ту седи като вцепенен и се взира с празни очи в бокала с рубин, ту напира да скочи зад борда. Наложи се да го вържа за фокмачтата.“

Уви, капитан Йоргос, дори и това не го е спасило, тъжно помисли монахът. Ти намери своя незнаен морско-небесен гроб като моряк от легендите, а сега твоят брат ще те последва.

Той посегна да отметне косата от лицето на мъртвеца и в секундата преди да докосне лицето му, зърна в някакъв изблик на мистично прозрение какво ще се случи след броени минути.

$source = Моята библиотека

$id = 36386

$book_id = 7533

Тези стихове са преведени от големия български поет и преводач Валери Петров, когото се гордея да смятам за свой учител. Използвах този цитат в деня на преклонение пред неговата памет. Поклон. Б. а.

Те заминаха тъй далеч, колкото можеше да ги отнесе техният кораб, за да узнаят какво има в края на вселената, да узнаят къде свършва морето. Те се изгубиха между слънцето и безкрайната вода, вкопчени във въжетата, впили очи в хоризонта, на косъм от лудостта. Ще знаем ли някога какво са изтърпели, за да могат да издържат, за да не се оставят да умрат? Но Бог им даде принцеси за робини и крале в окови, и ключовете на рая, на един чуден свят, на империи с приказни съкровища.

Шарл Азнавур, „Авантюристите“