Бях петнадесет или шестнадесетгодишен, когато за пръв път се запознах с творчеството на знаменитата съветска писателска двойка. Докато учех в гимназията, работех всяко лято като доброволен сътрудник на бургаската общинска библиотека, която тогава се ръководеше от писателя Стефан Станчев. Раздавах книги на учениците, правех отчети и статистики, а срещу „изгубеното“ време имах достъп до огромното (така ми се струваше тогава) книжно богатство на библиотеката и (което беше най-примамливо) до ония книги, които не се даваха на всеки. А това бяха преди всичко малкото на брой, често пъти осакатени от преводачите и цензурата романи, повести и сборници с разкази на писатели от оная далечна и близка северна страна, която се намираше на отсрещния бряг на морето, а името й се споменаваше шепнешком и с това ставаше още по-интересна и загадъчно за нас, хлапаците от пристанищния град.

През един горещ юлски следобед, когато в читалнята на библиотеката имаше само пет-шест мълчаливи, съсредоточени в разлистване на списания и вестници старци-пенсионери, аз се ровех сред прашните томове в един от най-отдалечените библиотечни шкафове. В ръцете ми между другото попадна и едно доста дебеличко, със скучната сива библиотекарска подвързия томче. Разтворих го и с учудване открих, че авторите са двама. Такова писателско съдружие дотогава не бях срещал; Това ме заинтересува и макар че странно звучащото съчетание на имената Илф и Петров ми бе непознато, зачетох първата страница.

След малко до мен седеше моят приятел, с когото работехме заедно в библиотеката. Той дойде твърде изненадан от това, че стоя в дъното на библиотеката и се кискам сам в полумрака. Двамата жадно разгръщахме изпомачканите, измърсени от любопитни пръсти страници, а когато стигнахме до онова място, където предприемчивият отец Фьодор започва да развъжда зайци и да си ги яде сам, като не може да насмогне на прираста им, смехът, неудържимият младежки смях избухна, наруши спокойствието на сънените читатели и накара един от тях да отиде лично в кабинета на директора Стефан Станчев и да се оплаче от нахлулите в тая пенсионерска „светая светих“ гамени (тогава понятието хулигани още не съществуваше).

Директорът ни намери сгушени в полутъмното, все още превиващи се от смеха, издърпа ни ушите и искаше да ни изгони от библиотеката, но като видя какво четем, изведнъж омекна, махна с ръка и ни каза да продължаваме, но да се смеем под сурдинка, а когато не можем да се удържим, да влизаме в килера, където бяха струпани старите списания и вестници и обитаваха лакомите библиотечни мишки. А той в това време ще се опита да поуспокои някак си разгневените от нашия неприличен смях старци.

Ето така още юноша аз се влюбих, както се казва, от пръв поглед в двамата чародейци на хумора.

Но на какво се дължеше по онова време (1934—39 година) нарасналият интерес на нашето буржоазно общество към произведенията на съветската хумористика? Само от високото художествено равнище на превежданите хумористични и сатирични творби ли се вдъхновяваше този внезапно избликнал интерес? Решително не. Като превеждаше и печаташе с охота разказите на Зошченко и Катаев и романите на Илф и Петров (преведени от такъв изтъкнат културен деятел като Васил Юруков), буржоазната културна върхушка си е правила тънка сметка да бие по идеологията на комунизма със собствените й камъни. Ето вижте, значи, какви слабости и недостатъци се срещат все още в прехвалената държава на работниците и селяните, ето вижте каква бюрокрация съществува там, ето вижте, че и съветските хора не са застраховани от болестта на оеснафяването, вижте — там има опашки, има липса на стоки, има разхищения, хулиганство и прочие, и прочие. Но трябва да кажа, че тънките буржоазни сметки не се оправдаха. С издаването на съветски хумористични и сатирични творби буржоазията не само не отблъсна хилядите им читатели от комунизма, а създаде още по-голям интерес към живота във великата страна, към онова огромно дело, предприето от Ленин и другарите му за практическо осъществяване на идеите на марксизма в условията на тогавашната икономически изостанала Русия. Буржоазната културна върхушка не отчете едно просто нещо, тя не отчете, че заедно с фактите на отделни неблагополучия и слабости, срещани в СССР, тя внася у нас и гражданската позиция на авторите хумористи и сатирици към тези факти и че тази позиция в повечето случаи е непримирима комунистическа позиция. От печатаните разкази и романи ние, тогавашните читатели, разбрахме една голяма истина: съветската власт се бори с хиляди слабости и трудности, породени от това, че трябва да изгражда социалистическо общество с ония човешки кадри, които е наследила от старата руска империя с нейната вековна изостаналост и с огромните непросветени и неграмотни селски маси. Съветската власт умее да се бори с тези пречки и трудности и умее да ги побеждава; Съветското общество се развива и напредва във всички области на живота: и в стопанската, и в културната, и в политическата, благодарение на своята демократичност от нов тип, благодарение на вярата в собствената сила, която дава възможност за разгръщане на най-смела и принципна критика и самокритика на собствените слабости и грешки. Нещо, което никак не се забелязва в прехваленото буржоазно общество, където самокритиката е нещо непознато, а инструмент на критиката е преди всичко полицейската сопа.

В издаваните тогава романи и разкази на Илф и Петров наистина не се срещаше оня положителен герой, който ние смятаме основен в съветската литература, герой, достоен за подражание със своите мисли и дела. Но въпреки това аз рядко съм срещал други художествени произведения, които с такава сила, с такава мъжественост да са ми показвали в ония далечни времена, пък и сега, какъв трябва да бъде истинският образ на положителния герой на епохата, образът на комуниста строител: взискателен и рязък, строг и безпощаден към чуждите и най-вече към своите грешки и недостатъци, а едновременно с това сърдечен, топъл и човечен, радостен като дете пред всичко светло, ново и красиво, пред всичко добро, умно и водещо напред, пълен с неустрашима вяра в правотата на своето дело, пълен с гневна, изпепеляваща омраза към враговете на това дело. Да, в тези хумористични и сатирични творби няма образи на положителни герои комунисти като Корчагин и Бунчук, но това е само на пръв поглед и буржоазията на времето също не го забеляза. Зад блестящо написаните редове, зад ту жестокия и безпощаден, ту лиричен, добродушен и умен смях все по-ясно се откройваха два чудесни образа на истински безкомопромисни комунисти — образите на двамата автори Илф и Петров, тези неукротими врагове на пошлостта от всякакъв вид, на самодоволното невежество (така характерни за тогавашната наша действителност), на тъпата и безогледна еснафщина, на бюрократизма, рутината и застоя, на бездушието към човека, на всичко, което спъва тържествения и победен марш към комунизма.

Да, действително тези двама неуморими борци за нов морал и нов живот бяха първата любов на моята младост. И сега, когато си припомням огромното положително въздействие на техните книги върху мен и моите приятели-връстници и като разбирам колко много са ми помогнали те, за да заобичам съветската страна и нейната власт, която позволяваше на своите сатирици и хумористи така да се смеят и така да бичуват собствените й грешки и слабости, аз горещо искам да препоръчам на читателите от новото поколение моите любими автори.

Дълбоко вярвам, че новото издание на техните неостаряващи и неумиращи творби и сега, петдесет години след създаването им, ще вълнуват и веселят читателите, както са вълнували и веселили мен и връстниците ми, и ще правят сърцата по-смели и по-добри и умовете по-дръзновени.

© 1983 Петър Незнакомов