<?xml version="1.0" encoding="UTF-8"?>
<FictionBook xmlns="http://www.gribuser.ru/xml/fictionbook/2.0" xmlns:l="http://www.w3.org/1999/xlink">
<description><title-info><genre>prose_classic</genre>
<author><first-name>Николай</first-name><last-name>Соколов</last-name></author>
<book-title>Историята на два войнишки ботуша</book-title>

<keywords>Детска литература</keywords>

<lang>bg</lang>
<src-lang>bg</src-lang>


</title-info>

<document-info><author><nickname>(неизвестен автор)</nickname></author>
<program-used>Mylib SfbToFb2 Converter</program-used>
<date>2010-07-30 18:50:48</date>
<id>http://chitanka.info/text/9164</id>
<version>0.1</version>
<history><p>0.1 (2008-09-08 08:00:00) — Добавяне</p></history>
</document-info>
</description>
<body><title><p>Николай Соколов</p><p>Историята на два войнишки ботуша</p></title>
<section id="t-_1">
<title><p>1</p></title>
<p>В стария килер на хижата имаше два вехти войнишки ботуша. Те стояха в един сандък кой знае откога, забравени от всички. Но това не им пречеше да живеят със своите спомени за ония чудесни дни, когато храбро се носеха по войнишките пътища и смайваха света с ехото на грубите си подкови.</p>
<p>Нещо повече, те и сега мечтаеха за онова време и желаеха час по-скоро да удари техният час. Но тъй като този час не идваше, двата войнишки ботуша предпочитаха да мълчат и търпеливо да чакат в прашния килер. От болка сърцата им се свиваха, кожата изсъхваше и те се смаляваха от ден на ден.</p>
<p>Веднъж над планината загърмя, затрещя. Остра светкавица освети стъклата на хижата. Двата ботуша в килера се размърдаха.</p>
<p>— Хей, левако, събуди се, приятелю! Не чуваш ли, че се гърми? Забрави своите стари рани и да тръгваме! Дойде нашето време!</p>
<p>От ъгъла на сандъка другият ботуш веднага се обади:</p>
<p>— Прав си, братко, на барут мирише! Но кой ще ни измъкне от тоя прашен кафез? Няма ли да бъде по-добре, ако си излезем сами?</p>
<p>— Штт… от половин час чувам стъпки в хижата. Сигурно това е нашият кавалер от пехотата, който ни дири. Обзалагам се срещу два петака, че пазачът кисне в града и се налива като стара войнишка бака… Хайде, приятелю, нека се представим на нашия кавалер, както подобава на истински войници!</p>
<p>Бурята се усили. Облакът разсипа хиляди ведра дъжд върху покрива на хижата. Старият котарак Мър, който дремеше край огнището, усети как няколко тежки капки тупнаха в пепелта и го опръскаха. Това го накара да се премести на миндера. В килера двата войнишки ботуша продължаваха да надават радостни викове.</p>
<p>— Слушай, левак, не мога повече да чакам, заврян в тази проклета дупка! Земята се тресе, неприятелят напира, а нашият кавалер не идва. Сигурно е подушил надениците на дядо Чауш. Право да си кажа, щом свърши боят, ще дам рапорт за него до командира!</p>
<p>— Плячката е войнишка работа! — обади се левакът. — Мигар забрави думите на нашия славен командир: „Войници, спечеленото в сражението е ваше!“ Ах, какви хубави времена бяха!</p>
<p>— Стига въздишки, приятелю — каза другият ботуш. — Войникът трябва да има кораво сърце. Въздишките и сълзите са за слабите. По-добре помисли как да се измъкнем оттук, преди да е свършило сражението…</p>
<p>— Нашият кавалер е една дребна душа — рече левакът. — Спотайва се като плъх в хижата и не идва да ни вземе. Друго нещо са кавалеристите, храбър народ. Сабите лъщят в ръцете им и втурнат ли се в атака, настава истинска паника… Но ти никога не си виждал кавалерийско стреме, как ще можеш да разбереш това?</p>
<p>— А белезите от сабя върху сухата ми кожа? Грешиш, приятелю! Още ме боли от последната битка. Моят пехотинец се спаси само благодарение на това, че успя навреме да скочи от моста в реката. Право да ти кажа, това бяха трудни минути.</p>
<p>— На война винаги е трудно!… — каза левакът. — Но аз вече измислих. Ако нашият кавалер не е надникнал в килера, това е, защото той не се е сетил за нас. Помниш ли нашия войнишки марш?</p>
<p>— Разбира се, че го помня! Забравя ли се лесно онова, което е на сърцето ти?</p>
<p>— Тогава не ни остава нищо друго, освен да го запеем. Войникът ще ни чуе и ще дойде при нас. Бурята още не е свършила. Хайде, приятелю, дай глас! Едно, две, три! Започваме!</p>
<p>И двата войнишки ботуша запяха една съвсем проста войнишка песен, която всекиго би накарала да се замисли, ако чуеше нейните думи:</p>
<empty-line/>
<poem>
<stanza>
<v>Ние сме храбри войнишки ботуши,</v>
<v>газим през огън, газим през пушек,</v>
<v>газим ний всичко наред!</v>
<v>Знаем умело да се сражаваме,</v>
<v>знаем навсякъде да побеждаваме…</v>
<v>Войници, напред!</v>
</stanza>
</poem>
<empty-line/>
<p>Така пееха двата войнишки ботуша в сандъка сред стария килер, докато бурята вън продължаваше да цепи въздуха с остри гръмотевици.</p>
</section>
<section id="t-_2">
<title><p>2</p></title>
<p>В хижата наистина имаше човек, но това не беше никакъв войник, а един най-обикновен крадец. Прогонен от дъжда в гората, крадецът се промъкна през едно отворено прозорче. Посрещна го с ръмжене единственият обитател на хижата котаракът Мър. Когато една светкавица блесна в прозорците и крадецът по навик приклекна до стената, котаракът се нахвърли отгоре му. Той го отблъсна и като му подхвърли едно парче наденица, окачено на връв над огнището, спокойно затършува из стаите. Не след дълго надникна и в килера. Отвори сандъка и се зарадва.</p>
<p>— Ботуши — извика изненадан крадецът. — Истински войнишки ботуши! Ето една вещ, която си заслужава цената. Много са стари — добави той, — обаче ще ми свършат добра работа. Хайде, време е да се измъквам.</p>
<p>Крадецът се върна в стаята с камината, седна на миндера и обу ботушите.</p>
<p>— Ура! Удобни са — каза той. — Излязоха точно по мярка! — И той се разтропа из хижата.</p>
<p>Двата войнишки ботуша примряха от радост. Те отново усетиха, че се движат, че тъпчат земята под себе си, и сърцата им биеха до пръсване.</p>
<p>След малко крадецът излезе от хижата. Пътят му минаваше през поляната с цветята. Бурята беше отминала, грееше слънце. Крачките на крадеца ставаха по-едри, тревите, които газеше, замръзваха от изненада, цветята падаха с премазани чашки. Но подковите на двата ботуша се забиваха дълбоко в пръстта и това ги караше да се чувствуват горди.</p>
<p>— Ехей, обърни се назад, приятелю — обади се левакът. — Каква чудесна пътека има след нас, сякаш оттук е минала цяла рота! Бедните цветя, защо ли плачат с такива едри сълзи? Жал ми е за тях!</p>
<p>— Всеки има своя съдба — мъдро отсече другият ботуш. — Оправи крачката си, приятелю! Скоро ще навлезем в гората, а там може да има засада…</p>
<p>„Храс, храссс, храссс!“ — вървяха двата войнишки ботуша през обсипаната с цветя поляна. Здравите им подкови се забиваха в пръстта, а по мокрите им върхове светеше златният прашец на прегазените треви…</p>
</section>
<section id="t-_3">
<title><p>3</p></title>
<p>В средата на поляната цъфтеше тънка, нежна маргаритка. Около нея грееха сините пламъци на теменужките, по-нататък се редяха камбанките, а още по-нататък блестяха жълтурчетата, разпръснати между тревите като парички. Сега след бурята всички бързаха да избършат мокри очи и да погледнат слънцето.</p>
<p>Полъхна вятър. В тревите покапаха хиляди капки роса — цветята се радваха на отминалата буря.</p>
<p>Ето че дойде и първата пчела. Тя се стрелна над поляната, крилете й заблестяха.</p>
<p>— Как сте, звездички? — извика тя. — Чухте ли новината? Бурята изкъртила стария дъб.</p>
<p>— Онова ли дърво, чиито клони се поклащаха като рамене на лъв? — попитаха теменужките. Те растяха по-нависочко и виждаха всичко пред себе си.</p>
<p>— Жалко — каза маргаритката, — този дъб спираше вятъра и ни правеше завет.</p>
<p>Внезапно във въздуха се разнесе рязък звук.</p>
<p>„Храс, храсс, храссс!“ — носеше се звукът. Крадецът сега минаваше точно през средата на поляната.</p>
<p>Пчелата се вдигна във въздуха и тревожно забръмча.</p>
<p>— Лягайте! — извика тя. — По-скоро лягайте! Идват двата войнишки ботуша.</p>
<p>Теменужките наведоха сини брадички, жълтурчетата се залюляха, камбанките затрепераха. Само маргаритката повдигна любопитно глава и погледна опасността.</p>
<p>— Лягайте — повтори маргаритката, — скрийте се под тревите!</p>
<p>— Но това е ужасно — зазвъняха камбанките. — Какво ще стане с нашите крехки цветчета?</p>
<p>Цветята се отмятаха встрани, навеждаха се с болка. Цялата поляна се вълнуваше.</p>
<p>— Чуйте ги само как пеят — извика маргаритката и се залюля. — Какви страшни думи има в тяхната песен! Кой ги е пуснал да тъпчат нежните цветя?</p>
<empty-line/>
<poem>
<stanza>
<v>Ние сме храбри войнишки ботуши,</v>
<v>газим през огън, газим през пушек,</v>
<v>газим ний всичко навред!…</v>
</stanza>
</poem>
<empty-line/>
<p>При тези думи пчелата не издържа, вдигна се високо и се спусна право върху лицето на крадеца. Той размаха ръце, изпусна заграбените вещи. Най-после успя да хване пчелата с грубите си пръсти, захвърли я на земята и я стъпка с ботушите си. Пчелата загина.</p>
<p>— Хей, левако, виждаш ли, приятелю, какво може да направи един войнишки ботуш? Обзалагам се срещу два петака, че тази пчела вече никога няма да събира повече златен прашец.</p>
<p>Другият ботуш искаше да отговори, но в това време се чу лай на кучета и гърмежи. Крадецът грабна товара си и хукна да бяга. Поляната утихна, две мокри следи я пресичаха от край до край.</p>
<p>Първа се събуди маргаритката. Очите й се усмихваха тъжно, опита се да се изправи. С болка погледна наоколо.</p>
<p>Бедните теменужки! Те спяха мъртви, със залепнали в пръстта сини брадички. Игликите лежаха, тъй както бяха стъпкани, с пречупени цветове. Най-много бяха пострадали камбанките. Те лежаха ничком, с отбрулени сини цветчета, сякаш ударени от зърната на кална градушка. Те никога нямаше вече да се събудят!</p>
<p>А какво стана с двата войнишки ботуша? Месец по-късно пазачът на хижата ги намери захвърлени при потока, под скалите. Единият беше заровен в пясъка, догоре пълен с мътна, застояла вода. Другият се чернееше, запречен между храстите, оглозган от острите зъби на зверовете. И двата ботуша бяха кални и тежки. Подгонен от ловците в планината, крадецът ги беше захвърлил, за да бяга по-лесно.</p>
<p>Така завършиха двата войнишки ботуша, които мечтаеха да покорят света с ехото на своите груби подкови.</p>
</section>
</body>
<body name="info">
<title><p>Информация за текста</p></title>
<section>
<p>©  Николай Соколов</p>
<empty-line/>
<p>Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2008</p>
<empty-line/>
<p><strong>Издание:</strong></p>
<p>Приказки от български писатели</p>
<p>Издателство „Български писател“, 1981 г.</p>
<p>c/o Jusautor Sofia</p>
<empty-line/>
<p>Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/9164]</p>
<p>Последна редакция: 2008-09-08 08:00:00</p>
</section>
</body>



</FictionBook>
