<p>Пенчо Славейков</p><p>Чумави</p>

Една е у майка, на братя седмина, Петкана девойка напета, и дойдоха нея да искат Загорци през девет села от десето. Босилко Радойкин, най-личен Загорец, допратил е китени свати; Петкани невян и огърлица бисер, а майци й похти с позлати. Шестима я братя не вричат, далеко — и майка сама не пристава… Най-малък брат Лазар, един само склонен, потихом ги тъй увещава: „Не връщайте, майко: такъва късмет се не всякога пада на сгода; Босилко е личен и ударен момък, из първи от първа е рода. Дали му се лесно доброто намира, доброто и харното име? За връщане лесно — но вижте отпосле сами да не се пишманиме. Далеко бил уж — това да е грижа! Та ние сме братя седмина; наред по веднъж да й идем на гости — и седем са пъти в година!“ Полъга се стара Петканина майка, несговорни братя склониха. Неделя бе днеска, през горна неделя Петкана девойка жениха… И дома се върнаха весели братя от сестрина сватба в Загоре: но щом сете върнаха, черната чума сполетя ги в бащино дворе. И всички тя в гроба без време отвлече, сал стара им майка пожали — да има гробове им кой да спохожда, свещица за мъртви да пали. Осъмваше утром горката им майка и вечер замръкваше тамо, от гроб на гроб ходи, нарича и плаче — ден минва в наричане само. Гробове им черни реди и полива, обкича с босил и върбина. И само отминва Лазаря гроба, и Лазаря люто проклина: „О, бог да даде нестопен да останеш! Дух бродник духът ти да стане… Че ти ме подстори, без време да женим в далечно Загоре Петкана. Та няма днес кой в непосилна неволя тъга от сърце да развърне… О, милост за тебе от бога да няма, лице той от теб да отвърне!“ И Лазарю вече докрай се додея от майчини клетви зловоли, от майчини думи и тежки и грозни… И той се на бога примоли: „О, чуеш ли, боже, от ден на ден стават по-грозни, горчиви наветви, и сякаше змии се впиват дълбоко в сърцето ми майчини клетви. Стори, пристори ми от шарен кръст плоска, кон добър от дървено ложе, ошел бих, довел бих от пусто Загоре, Петкана при майка си, боже!“ И стори се чудо — чу господ молбата и тесния гроб се разтвори. И яхна си Лазар припряната коня — потегли направо в Загоре. Премина край девет села и отби се в десетото, Каменна Чука, там право се спря на Петканини порти и тихо на порти почука. „Стани, поемни от ръцете ми плоска и хайде со мене Петкано, че седем сме сватби подигнали — дойдох на весели сватби с покана!“ Излезе Петкана, та брата посрещна, ръка му цалуна, и тръпна, подникна го мълком под вежди и тъй му сподавени думи пошъпна. „Защо ти са, братко, тъй жълти ръцете и образа синкав, подпухнал? Болял ли си болест невярна, че тъй ти миришеш на пръст, на подмухнал?“ „От болест не ще е… Но къщи сме седем подигнали, сестро, туй лято; на пръст аз доганям, че ред ми се падна самси да префърлям земята.“ Петкана се върна, стъкми, премени се со нова за сватба премяна — и тръгнаха. Ето, откакто на път са, ден мина и други настана. Ей майчино село далеч се съзира; през валог навлизат в лозята; в почуда озърна се плахо Петкана и с думи изви се към брата: „Мина виноберма и всички лозя са обрани и вече прибрани, а нашите, братко, какво още чакат? Виж, ронят ги черните врани!“ „Лозята ги дадохме ние пролетес на изпол, че много ни бяха; неволя слетя изполци другоселци — лозята небрани остаха!“ Ей дойдоха близо до самото село; край село широки ливади. И още по-плахо, изново се брату Петкана тогава обади: „Веч късна е есен, коситба се мина, вей острия вятър есенни. Прибрани са хорски ливади — защо ли сал наште стоят некосени?“ „Пролетес отидоха в Добруджа пуста вси братя на кяр цялолетен — самси не можах да сколасам навреме, от болест невярна сполетен.“ „А къщите как ги сколасахте?“ Лазар наведе посърнало чело: „За къщите, сестро, не питай: ще видиш, когато пристигнеме в село!“ Вървят те през селото… И смаяни люде изглеждат ги в страх мълчеливо — и бягат… Настръхнали псета по двори баучат и грозно, и диво. Ей старата църква само посред село, со бял зид висок обградена; изтракаха порти — излезе стария со черен чембер прибрадена. Пристъпи през прага и очи подигна, но смръзната тамо застана — юздата изпусна неволно и в ужас към брата възви се Петкана. Но зърна пред нея как той се превърна на чад — и невидим изчезна… Кат гръмната мигом в почуди, Петкана не сети от коня как слезна. Към майката щерка, към щерката майка се спуснаха виком веднага — со плач сете живи пригърнаха двете; и паднаха мъртви пред прага.