<p>Иван Вазов</p><p>Майски симфонии</p>

I Погледайте, настала е пролет на земята, майска птичка запяла е чудно из листата. Гората се пробудила, полето се смее, зората се зачудила: сe хубости грее. Из въздуха възнесена чучулига цвърка… Ставай, душо, из плесена, плесни крила, фъркай!… Литнах, фръкнах в ефирите — след мен мъгли темни… Как? И тук ли ме дирите, о ядове земни? II Не ще плача по модата зарад мойта младост, не ща черня природата в светлата u радост; не ща като поетите в пролетта да стена… О небеса, що светите, о горо зелена, о потоци разгалени, о вий, пойни птички, о триндафили алени — младейте се всички! Разцъфтете се, младости, души без окови, вий, надежди, вий, радости, вий, блянове нови — ах, отдавна изчезнахте из гърди ми клети! — Вий, горести, там влезнахте, ех — и вий цъфтете! III Из улиците димните излязох на полето, да чуя ази химните, що пълнеха небето. Ластвичките и званките звучаха в упоенье, на ангелите сянките минуваха над мене. Но глас екнa нечаени на господа във храма: вий, гнили, зли, отчаени, за вас тук място няма! IV Звучете, пойни пиленца, шумете, гори млади, играйте, пъстри шиленца, по тучните ливади. Вам силний бог на правдата живот и хубост даде; куршумът, ножът, брадвата човекът пък създаде. Но вашите обятия не глождат страховете… Честити! Без проклятия живеете и мрете. V Желал бих да съм зрънчице, заровено в земята, над мене топло слънчице да пада през листата, да бъда там разбудено и в цвете да изникна, и весело, зачудено главичката да вдигна: за първи път природата прекрасна да здравиша и радостно в свободата да цъфна, да мириша. VI Омръзна ми веч врявата и грижите несносни, отидох във дъбравата, при цветенцата росни. — Я вижте ми качулката, кат кръв е тя цървена — казaa камбула-булката — в моравата зелена. — Цъфнaх и аз — лайкучката продума; а синчецът: — И аз развих си бучката, разперих си венецът. — И аз — извика ружката — съм весела и нова! — Аз — клuкна теменужката — за китка съм готова! И радват се под ясното небе и си бърборат за слънцето прекрасното, лазурът и просторът, за бляскът на зорницата, за шаровете пресни, за мая, за росицата, за славеите песни. Поклатих аз главата си — туй племе празношумно пожалих го в душата си — и казах остроумно: — О, беднички създания на две-три лучи ясни, вий нямате съзнание доколко сте нещастни! Вий ден цъфтите в драките и мрете непознати: защо ви са тез накити и шароне богати? Вий зло на ум не туряте и радвате се, бедни! А жегите? А бурите? А стъпките зловредни? На всичко вий игралки сте. Проклинайте съдбата: кат мен и вие жалки сте творенья на земята! Отде ме чуха птичките в клоновете зелени, разцвъркаха се всичките, насмяха се над мене. Гълчат си, чуруликат си, поглеждат ме лукаво… Не удържах язикът си, измъмрах ги на здраво: „Какъв е тоз над моята глава шум, бледословия?“ — Ний смеем се над твоята глупчайша философия! VII Но ето ги пак истите фъркачи шеговити, играят си из листите, безгрижни и честити. Здрависват се, цалуват се със човките си мали, любуват се, милуват се, че майски дни настали. Западна мисъл тягостна в душа ми, кат вихрушка… Във таз природа радостна един съм аз без дружка! И викнах опечалено: „Ох, горко ми, линея! За мило либе галено и аз сега копнея; кат цветето, кат злаците и ази май посрещам; кат пилците в шумаците и аз любов усещам; и чезна до сърцето си да стисна нещо младо! Ела, мой ангел — дето си, ела, любовно чадо!…“ А птичките закискаха и фръкнаха нагоре: „Поетът наш, изпискаха, със вятъра говори!“ VIII Зората пукна златата, зарумени небето, и званката крилатата писнa из вишинето. Отде е таз хармония, що пълни днес въздуха? Тез сладки благовония въз нази кой ги духа? Трептят, шумят акацийте в градината зелена, аз гледам декорацийте на новата вселена. Във бряста, във зеленият, шуми народ врабчета… — Ах, днес умрял е геният, умрял ви е поета!1 Врабци, той с вас обичаше свободата и пейше… Зефир, кат теб въздишаше; природо, ти му лейше в душата тез съкровища; зари! Вий в него гряхте! Вий, небеса, легловища на мислите му бяхте! Тъжете, днеска геният — приятелят ще ровят… Шуми лесът, зеленият, врабците пустословят. Скръб никой не показува, не млъква и зефира и гаче всичко казва: „Безсмъртний не умира!“ X Накрай небето чистото рой облаци изскачат, над бърдото гористото сърдито сенки влачат. О гости черни, рошави, о облаци на мая, дъжд, вихър, град ли лошави — що носите, не зная… Блеснa из тях светкавица, стъмниха се ужасно: пукнaха: гръм, трескавица! Минaха — пак е ясно. По-весели долините, въздуха и гората, във небесата сините усмихва се дъгата. Мъгли, които плъзнете в душа ми кат в провала, вий няма да се пръснете от мълний, ни от хала. Вий вечно там се мръщите, чумерите, пластите, в сълзи се не обръщате, във клетви не бухтите. И веч луча — небесната — тоз мрак не озарява, дъгата благовестната там веч се не явява.