Във вуйчовата Стаменова къщурка има радост! Едно време те си живеели добре в село, но баща му и братята му да вземат да се полакомят за много земя и се преселили всички в равна Добруджа. Минава време и румънците нахлуват и ги заробват. Тогава той решава да се откъсне тайно със семейството си от своите, продава скритом дела си на един турчин и една нощ се прехвърля в свободна България.

Спря се пак в родното си село. И — де сам, де с чужда помощ — струпа една сламена къщурка накрай село и я огради с тръни. Лете работят чужди ниви на изполица, пък зиме, когато другите мъже киснат по кръчмите, той ще купи овчи кожи на ниска цена, ще ги ощави и ще кръстоса крака край печката да подплаща дрехи, да шие кожуси, та все капеха парици. Съседите, като ги гледаха, си думаха:

— Добруджанците без земя, пък се гледат по-добре от нас! Само с труд!… Дето е речено, и чумин цяр ще намериш у тях. Биволиците им по един котлак мляко, нивите им до гърди!

Вуйчовата Стаменова къщица блещукаше в дълбока зимна нощ. Наставали са всички рано-рано.

— Обувай се, па иди, та обиколи биволицата, че е… да се не отели. Боже, какво ли ще е! А̀ дано е женско. По-скоро да го не смажат биволите! Да не умре от студ! — смъмра леля Иванка човека си.

— Аа, от студ! Ще попреча аз тук, в ъгъла, два-три наплата, ще забия колче, слама ще постелем и ще си спи тук при нас. Както отгледахме леля му оная зима… Там съмна ли се, рано ли е, не познава се. — И вуйчо Стамен, както се чоплеше по голия нечист крак, дигна поглед към оскреженото прозорче.

— Тате, аз ще видя! — рипна Маринчо, та отвори обкованата във вълнени кожи врата и кълба от студена пара се търколиха през прага.

— Аа, затваряй там, че влезе „ярето“!

— И Цанкини са светнали, тате!

Като се обу, вуйчо Стамен изтупа потурите си, запали опушения фенер и тръгна за навън.

— Па ако се е отелила биволицата, галенцето… — започна леля Иванка, но той отвори врата и излезе.

Вятър и сняг забръскаха лицето му. Ушите му изстинаха. Както бе поспрял под стряхата, той дигна яка, потули фенера под полата на полушубката си, наведе глава срещу вятъра и тръгна. Един от ледените шишове, увиснали на ниската стряха, се закачи о калпака му, пречупи се и безшумно потъна в дълбокия рохкав сняг. Вуйчо Стамен нару̀ши към зимника, където спяха биволиците. Когато отвори мазето, тежка биволска топлина го задави. Биволиците се разместиха, извиха глави и спряха да преживят.

— Какво, има ли студ? — попита ги той, дигна фенера спроти лицето си и бързо огледа около телната биволица. — Няма още нищо — отговори си той, закачи фенера на гредите, напълни яслите със слама и се спря при телната. — Вранке, Вранке! Мъничката тя! — помилва я той по главата, а тя галено дига глава и му ближе ръката.

Вуйчо Стамен пристъпи и я потупа леко по гърба. Ще се отели тя, па дано е женско. И ще сбират масло за сол, за газ, за цървули. А след няколко години, като порасне галенцето, ще ги еши с тормакинята, пък старите ще продаде и ще купи нивичка. Да си имам барем една своя… Погледът му падна на големите тъмни очи на Вранка, която го гледаше някак многозначително. На вуйча Стамена му домилява за нея и той я успокоява:

— Ех, па може… там и да не те продам. То да сме живи, та…

Биволицата стана неспокойна; разстъпва се, прилягва час по час и припъшква и колкото да я подкачаше стопанинът й, вече не го поглежда, сякаш цяла е заета с това, което става вътре в нея. По едно време, както беше легнала, вуйчо Стамен забеляза, че отзаде й ту се подаваха, ту се губеха бели остри копитца; но когато пристъпи към нея, тя рипна уплашено, копитцата се скриха и вече не се показаха. Вранка беше все така неспокойна: погледът й беше сгъстен от болка.

— Сигур като е пред мен, та не може — каза си вуйчо Стамен. — Е, мигар е първескиня, та пък ме е толкоз страх! — И той върза другите две по-настрана и си излезе.

Навън още прехвърчаше. На изток — над побелялото поле, над струпаните гори — се зараждаше сив зимен ден. Студеното небе бе се позачервило.

Свинята щом подуши човек по двора, заквича; кокошките се разшаваха в курника и затътраха, петелът изпляска криле и ободрително изкукурига.

Вуйчо Стамен си изтупа краката пред прага и леко ритна с крак вратата.

— Мамоо — лениво взе да мрънка по едно време Маринчо в затоплената от печката стая, — искам хляб ма!

— Сега ще ни се отели биволичката, па ще ти отваря коластрата. Гъста-гъста! Цяла неделя вие ще ядете млякото й. Доде е младочно.

— Ии, вярно! Ще чакам. Ще се отели и все мляко!

— То дано се отели, че се обърках вече какво да ви готвя. Пък като има мляко, ще ти сипя хе там в паницата, па яж… Дойде кръщене, дойде задушница и няма с какво да идеш сред хората!

Пенка, която е препречила стан, е полегнала на кросното, мести назад нищелките със сбрани пръсти и мечтае; по-нататък па ще сберат масло от биволицата и ще купят памук, че няма да стигне за кърпите й…

Прозорецът побеля. През украсеното със скреж стъкло нахлува сива утринна светлина и одрезгавява из стаята недигната още и омотана постилка, разхвърляни кожи, разхвърляни дърва — само ъглите спят още в мрак. Лампата, провесена над стана, все повече бледнее и свети сякаш само на себе си…

— Мамо! Биволицата се… ближе го! Отелила се! — запъхтян се втурна Маринчо вкъщи.

Хукнаха всички към зимника, като забравиха къщата да зее. Когато нахълтаха при биволиците, Вранка дигна глава да види само кой влиза, дружелюбно им избреца и продължи работата си. Измърсена, изтъняла, кокалеста и станала сякаш по-висока, тя беше проточила глава над легналото пред нея галенце, ближеше го и от време на време нежно побрецваше. Галенцето весело вече гледкаше. Носът му смешно бе набръчкан. Козината му беше мокра, къдрава, лъскаво черна, пък копитцата му бели, свити и меки.

— Женско — важно продума вуйчо Стамен, като надигна зачервеното си лице.

— Женско ли каиш, Стамене? Маминото момиченце то! Божичко, дано ни е живичко!

— И на челото му бели косми — се обади Пенка малко замислена и с ръце под престилката.

— Мамо, мамо, виж! И на опашката бяло!… Като порасне, аз ще си го паса в гората! — крещи Маринчо.

Галенцето отърси глава, поклепа с уши; това се видя някак особено на вуйчови Стаменови и те изпаднаха в неописуем възторг.

Маринчо го обикаля, прикляква, унича го, страхливо се попресягва към него, но биволицата му изфучава сърдито и той се дръпва.

— Видяхте го. Хайде сега да си вървим, че майка му иска да си остане сама с него! Нека там… да си го ближе, да подбозае.

— То едно галенце, ти казвам, като мрянка! Мамината биволичка тя! Заплюйте го, мама, заплюйте го, че има очи всякакви! Пенке, бърдото и пробития камък намери, да я издоим през тях. Пък ти, Маринчо, ще занесеш първото мляко да го хвърлиш в реката. Като вода да тече из нея.

Белият сиромашки двор прокънтя от весела глъчка.

Съседите надничаха сънени и чорлави из къщите си и си думаха:

— У добруджанците има радост!

© Илия Волен