<p>Анна Александрова, Радка Александрова</p><p>Зайо-Байо библиотекар</p>

Над гората слънцето изгрява, славей кръшно в клоните запява. Скокна Заю: „Стига сладък сън! Ето, слънце грее вече вън!“ Па чевръсто, с два-три леки скока той изтичва в двора, край потока, бързо се наплисква и се връща ред да сложи в мъничката къща. Шум се чува. „Кой ли гост пристига, в ранно утро да получи книга?“ — Свинчо драг, нима това си ти, като слънце всичко в теб блести! Свинчо отговаря му засмян: — Книжката прочетох вчера сам и повярвай, чудо стана с мен, къпя се по три пъти на ден. Не играя вече в кал и смет, пазя вкъщи чистота и ред. — Браво, Свинчо, ето друга книга! Розовият Свинчо гордо мига и със стъпка пъргава и лека тръгва си по горската пътека. Ей след малко глас се чува весел: — Зайо Байо, миличък, къде си! Кума Лиса спира на вратата, скромно свела поглед към земята. — Ах, да знаеш как те хвалят всички насекоми, зверове и птички! Зайо на добро ме научи! Слуша Заю слисан и мълчи. — Доста съм живяла с хитрини, не желая повече злини! Книжка поучителна ми дай, за да сложа на лъжите край! Търси Заю, но… къде ли беше. Зад ушенце с лапичка с чеше. А зад него нашата Кумица грабва друга книга със корица, украсена с пъстроцветни шарки. В нея пише за петли и ярки, за различни, вкусни горски птици и за тлъсти пуйки — хубавици. Шарената книга ловко скрива и лукаво в Зая поглед впива. Заю друга книжка й намира и пред Лиса важно, важно спира. — С тая книга ще забравиш всички хитрини и пакостни привички! Вярвай, Лисо, тя ще те оправи. — Сбогом, Зайо, остани със здраве! Скоро по широката поляна тромаво задава се Мецана и едва пристъпила през прага почва да разказва тя веднага: — Заьо, чух от моя чичо строг, мъдрия и учен стар мечок, че далеч, далеч на север има вечни снегове и вечна зима. Там по тия ледени полета, имало и мечки, и мечета, като нас били добри и смели, само че с кожуси снежнобели. Зайо, те дали са ми роднина, та при тях на гости на замина? Намери за бели мечки книжка… — Ах! — прошепва Заю със въздишка. В първата полица вижда ясно празно място има там, отдясно. — Бабо Мецо, миличка, добричка! Тука беше нашата кумичка. И така лукаво ми говори, нивга кражба нямало да стори, а пък книга липсва, ето тук — Лиса е крадецът — никой друг! 3аю бърше мъничка сълзица, жално гледа празната полица. А Мецана, с лапата си мека, по главата гали го полека. И му дума: — Хайде не плачи! Съвземи се, избърши очи, че голям си и не ти прилича. Кума Лиса кражбите обича, много мъчно ще се промени. А пък ти внимавай и помни, трябва да си бдителен и смел! Заю слуша, ниско поглед свел, и си мисли: „Права е Мецана, трябва по-внимателен да стана!“ А Лисана близо, край гората, мързеливо ляга на тревата. „Тук е тъй спокойно, хлад и сянка! Я преди да ме налегне дрямка в крадената книжка да надзърна.“ Но сгреши и другата разгърна. Вместо разни птици — хубавици вижда тя подгонени лисици, сиви вълци с кожи изподрани, кучета, ловци и зли капани. Лиса хвърля книжките веднага и към къщи впуска се да бяга. Но насреща — Кумчо Вълчо, ето, се прибира гладен от полето. Лиса мигом спира своя бяг и зашепва хитро: — Вълчо драг, най-голяма радост е за мен, че те срещам в тоя тъжен ден. Ах на тебе, Куме, знам, ще мога за открия своята тревога! Нажалено тя глава поклаща и гальовно под ръка го хваща. — Казвай, Лисо, що се тъй тревожиш! Аз ще ти помогна! — Не! Не можеш! В мирната и сенчеста дъбрава лошо време и за нас настава. Горските животни в тоя кът искат вече книги да четат. Неотдавна библиотекар Зая те избрали, друже стар! И сега при него за съвет и за книги стичат се отвред. Куме, куме, скоро във гората ще поискат те от нас разплата — затова да бягам съм решила! — Стига, Лисо, засрами се, мила! Зая Бая вярвай ми, завчас вдън гората ще прогоня аз, а пък всички, жадни за наука, ще получат Вълчова поука! Но до тях, на строен клонес бук кацна гълъб: „Що ли става тук?“ Вслуша се в тъгите на Лисана и на Вълча в страшната закана. Зая да спаси — криле разпери и отлитна помощ да намери. Вълчо тръгна грозен, страхивет, спря пред къщичката зъл, сърдит, изръмжа със ярост в тишината и заудря с лапа по вратата: — Вълчо чука, Зайо дългоух! Отвори не се прави на глух! И нахълтва Кумчо Вълчо страшен с рев и вой при заяка изплашен. Заю поглед ужасен повдига: — Вълчо, да не си дошъл за книга? — Книга ли, останал си без ум! Я не вдигай много, много шум, а оттук изчезвай без следа — иначе — очаква те беда! Знам че си жесток и страшен вълк, но да бъда тук — за мен е дълг! — Ти ли срещу мен повдигаш глас? Ей сега ще те науча аз! Заю трепна, после с пъргав скок скрива се на рафта най-висок. Вълчо се озъбва разярен: — Няма да избягаш ти от мен, Зайо неразбран! Ще те изям! Но стъписан млъква. Пес голям срещу него изръмжава смело — гълъбчето беше го довело. — Где е, отговаряй, подъл звяр, малкият ни библиотекар! — Хърр, не стъпвай ти към мен ни крачка, тежката ми лапа ще те смачка! Кумчо Вълчо в бой се хвърля пръв, Мурджо го посреща с гняв и стръв. Козина из стаята хвърчи, светят настървените очи. А пък Заю хуква да избяга, но засрамен спира се на прага. Спомня си съвета на Мецана. „Тук, при мойте книги, ще остана — мисли Заю. — Нищо, че треперя, още малко смелост ще намеря да дочакам края на борбата, че за срам ще стана във гората.“ Мурджо се нахвърля тоя път, зъбите му святкат и блестят. Вълчо от борбата уморен пада на земята победен, но с последни сили се премята — свил опашка, бяга към гората. — Хъррр — избяга смелият юнак, ще се срещнем с него утре пак! Зайо, ти спокойно работи, Вълчо няма тук да се вести! Мисли Заю: „Мурджо е герой, верен и добър другар е той!“ Жаден за просмета и наука, скоро бухалът пристига тука. А след него стъпва бавно, тежко, Заювият мил побратим Ежко. Книжки две подава той на Зая! — Кой ги е загубил, аз не зная! Бяха край лесковия шумак! Зай се усмихва под мустак. Лисините книжки той познава, взема ги и нова му подава. Заю чак до късно следобед книги дава всекиму поред. Свършил е работният му ден, сяда той безкрайно уморен, зачервените очички търка, в чекмеджето на бюрото бърка — Морковче изважда си оттам. — Ах, с каква наслада ще го ям! — мисли Заю, сладко, сладко хруска, после на леглото се отпуска. И заслушан в Щурчовите песни, се унася в сънища чудесни.